Армагедони

Разбира се, за унищожението на света не е задължително някой да натисне Бутона. Както ни показва отчайващо горчивият и смразяващ разказ по-долу, ако се занимаваме с обичайните си дела, без да се замисляме за дълготрайните последствия, това е предостатъчно да ни доближи към края…

Грегъри Бенфорд е сред съвременните великани в жанра. Неговият роман от 1980 г. „Пейзажът на времето“ му донесе „Небюла“, мемориалната награда „Джон Кембъл“, приза на Британското дружество за научна фантастика и австралийската награда „Дитмар“. Мнозина нареждат книгата между класическите произведения на последните две десетилетия. Други написани от него романи са „Звезди под саван“, „В океана на нощта“, „Срещу безкрая“, „Артефакт“, „По морето на слънцата“, „Великата небесна река“, „Светлинни приливи“, „Яростният залив“ и „С платна през сияйната вечност“. Кратките му творби са събрани в „Краят на материята“. По-скорошните му книги включват допълнение към Фондационния цикъл на Айзък Азимов — „Страхът на Фондацията“, и два нови самостоятелни романа: „Космос“ и „Далечно време“. Бенфорд е професор по физика в Калифорнийския университет в Ървин и редовен коментатор по научни въпроси във „Фентъзи & Сайънс Фикшън“. Под псевдонима Стърлинг Блейк, с който е публикувал за пръв път „Уравнение на отчаянието“, е издал романа „Смразяващо“.

Ейми най-сетне принуди крехката врата на хотелската стая да се затвори и светна лампата. Хлебарките (искрено се надяваше да са най-обикновени хлебарки) защъкаха към тъмните ъгълчета. Бяха толкова едри, че ги чуваше как се блъскат в тенекията, закрепена към едната стена.

Смъкна прашната работна куртка, метна я на самотно стърчащия чамов стол и се просна на леглото. Под полюшващата се гола крушка нетърпеливо отвори с мръсен нокът писмото от съпруга си. Между дъските на пода се просмукваше миризма на запържена мазнина, но тя забрави за вонята и гълчавата на африканското село. Погледът й препускаше по неравните редове.

Тя се обърна на хълбок, за да облекчи болката в кръста, но не отмести писмото от жълтеникавия светъл кръг, който май отслабваше. Шумолящите листове бяха набръчкани, сякаш се бяха мокрили, докато попаднат в ръцете й.

В далечината генераторът се изкашля, задави се и спря. Лампата угасна. Ейми лежеше в плътния мрак, мислеше за него и разгадаваше всичко, написано и подсказано в писмото. Някъде излая куче, надушваше се киселият дъх на въглени. Изобщо не прикриваше гнусната сладникава воня на труповете, зарязани на улицата. Вече се подуваха. Есента си оставаше възгореща в тази обрасла с шубраци област от Танзания и селото тънеше в безмълвието на смъртта. След няколко минути генераторът отново захъхри неохотно в пресекливия си ритъм и крушката замъждука. Бледа светлина обля стаята. Хлебарките пак хукнаха на всички страни.

Дочете писмото с впечатляващо сластолюбивите описания на части от анатомията й. Постигаше целта, която Ейми знаеше, че Тод си е поставил. Ако някакви танзанийски копои си завираха муцуните в пощата й, вероятно не биха посмели да си признаят. Е, успя и да я настрои похотливо.

Тежкият задух на деня поотслабна. Шепнещ ветрец разнасяше влажната лепкава жега.

Тод получи координатите на новия терен по сателитната връзка чрез микровълновата антена. Клечеше до компактния, матовочерен модул и металното му ухо, наострило слух, за да чуе спътника, зареян в мразовития вакуум. За Тод и до ден днешен беше стъписващо чудо, че толкова далечно и безжизнено сребристо тяло в празнотата на небето може да се вкопчи с електромагнитната си прегръдка в тази земя на натежал листак, пронизана от сладникавия дъх на гнилоч и смрадта на далечни пожари.

Мануел му кресна отдолу на испански:

— Мис Кабрина казва да идвате! Тутакси!

— Почти приключих.

— Не, тутакси! Казва, че има ченгета!

Хлапето явно прекаляваше с американската телевизия. Думата „ченге“ проблесна като завъртяна монета в гъстия сироп на местния испански диалект. Ченгета. Власти. Бремето на всичко, което трябваше да свърши. Досадни спомени, оплетени като сложна дърворезба. Зазяпа се в пустотата. Ейми много му липсваше.

Стоеше високо на склона в гъстата гора. Към него летеше пъстра птица. Носеше се с безгрижни забавени движения, помахваше криле в мекия ветрец откъм далечния Атлантик — мърморещ повей, който облекчаваше теглото на жулещия кожата ден. Сякаш полупрозрачен, силуетът на птицата се мяркаше под тлъстите увиснали облаци, а Тод си я представяше като рееща се торбичка гени, древни и сбръчкани биологични спомени, които въпреки всичко се явяват отново и отново. Далечни времена, литнали към него в многослойния въздух.

Махна с ръка на Мануел.

— Кажи й да ги позабави малко.

Изчака да се получат всички данни и съобщения, оставяйки хладнокръвната и точна част от съзнанието си да свърши това. При всяко нахълтване на местен тежкар стомахът на Тод се свиваше и той насила потискаше стреснатото объркване. Бореше се да опази безметежната си сърцевина, за да продължи с работата си. Очакваше да свикне с цялата тази история, но засега не се получаваше.

Слънчевите батерии върху микробуса събираха повече енергия, ако го оставеше на припек, но после не можеше да влезе в кабината, без да я охлади. Спрял бе тук, горе, за да вижда ясно екипа си. Заряза микробуса и тръгна пеша към останалите от спасителната група.

Спускаше се през километрите джунгла и този терен беше същинско отражение на вътрешните му терзания. Гниещи дънери лъщяха в гаден, наситен изумруден оттенък. Виещи се дъгоцветни лишеи обгръщаха дебелокори дървета. Ботушите му потъваха в дебелата гнилоч долу.

Тук никой и нищо не надделяваше за дълго. Черните петна на големи колкото длан паяци пъплеха по плетеницата от зелено сияние. Екзотична жизненост, неизброими заплахи. Като специалист по опазването на екосистеми се бе научил да забелязва клопките на джунглата и отровните заблуди. Заобиколи шиповете на кръвосмучеща лиана, благоразумно даде път на колона лимонени мравки. Шумолене го съпровождаше в шарените сенки, криещи милиони миниатюрни насилия. Мършоядни пеперуди пърхаха с въгленочерни крилца в търсене на повалените. Високите остриета на тревите разрязваха променливата слънчева светлина. Птици гукаха, чуруликаха и грабваха насекоми от въздуха. Нехайно жестока красота.

Насочи се към сектора, определен за съхранение. Докато се мъкнеше надолу по склона, инсектицидните бомби изпукаха високо сред клоните и пръснаха мъглата си. Буболечки от всевъзможни видове затупаха през листака, трополяха по дънерите в умиращ дъжд. Сивата мътилка се спусна, докосна основата на джунглата и се промъкна в кухините. После непостоянният ветрец я отнесе. Екипът се пръсна в стометровия периметър нагоре по хълма.

„Удряй и граби“, каза си Тод. Взираше се в работниците, облекли торбести дънки и сини работни ризи, които пълзяха на длани и колене. Напредваха по мъничко, изравяха почвени проби, прибираха паднали насекоми, съцветия, стъбълца и дребни бозайници. Всичко, каквото и да е то. Някои отрязваха тъкани от по-големите растения. Други се катереха по хлъзгавата кора на дърветата и бърникаха за мравки, паяци и безброй други твари, които не паднаха, макар мъглата да ги порази. Отделна група прибираше листа и клонки — нямаше как да отмъкват цели дървета. Пък и дори да им бе хрумнало, местните политикани щяха да се разврещят. Правата за дърводобив отдавна бяха продадени на търг.

Тод тръгна покрай плътната редица работници, до един от Аржентина. Прибра няколко личинки и листа, останали незабелязани, и ги пусна в торбата на една жена. Тя му се усмихна и кимна почтително. Повечето тук преливаха от смущаваща благодарност, че изобщо имат работа. Основната идея на Програмата за биосъхранение беше в използването на местна работна ръка. Така си осигуряваха многобройни поддръжници, където и да отидеха. Освен това задържаха разходите на поносимо равнище. Урбанистичният Север даваше парите за последното усилие на отчаянието. Но само падналите до дъното надници на селския Юг позволяваха осъществяването му.

Ето, идваха замразителите. По-рехава редица от мъже, понесли пенопластови кутии със сух лед, подобни на уголемени охладителни чанти за пикник. В тях слагаха всяка напълнена торба с прикрепена към стегнатото въженце жълта ивичка с баркод, съдържащ местоположението, датата, описанието на терена. Тод ги бе приготвил сутринта в микробуса. Още три комплекта чакаха в раницата му за терените по-нагоре в долината, които трябваше да преминат днес.

Ремъците на раницата прежулваха раменете му и напомняха колко много има да върши. Да спасява. Виждаше в по-ниската част на долината натиска на населението към плодородната земя. Там скован надве-натри полеви лагер се бе разпълзял като някаква кафеникава плесен. Сред изумруденото буйство на джунглата се виеше утъпкан път, истинска мръсна змия.

Отдалечи се от екипа и тръгна към източника на неприятностите. Мина край постройки с овехтяла мазилка. Локвите от внезапен порой отразяваха железния кръст над портата на католическата мисия. Присъствието на папата. Плодете се, невинни, размножавайте се. Пръснете се подобно на скакалци по зелените Божии творения.

Нескопосани бараки се издигаха в лагера и мърсяха въздуха с мазен дим от горящи дърва. А в джунглата отвъд тях ръмжаха моторни триони. Край глинените коловози на пътя се въргаляха смачкани алуминиеви кутийки от бира и шарен вестник със снимки на кинозвезди.

Тъкмо стигна до скупчените мъже и Кабрина се разкрещя:

— Да, имаме! Подписано еспесиал от заместника на вашия губернатор!

Размахваше листовете пред лицата на трима униформени, които се чумереха, а дръжките на револверите се подаваха от кобурите на бедрата им.

— Не, не… — Единият махна към тълпата. — Те казват, че им пречите да си вършат работата.

В края на лагера вече се бяха събрали петдесетина мъже. Похабени от живота, облегнати на зацапаната жълтеникава стена, мършави, кокалести, с източени от преумора лица. Вкиснати мъже, маранерос от джунглата, чието единствено сечиво беше мачетето. По загрубялата им кожа личаха татуировки, някогашна проява на дързост — орли с разперени криле, войнствени бикове и ухилени черепи.

— Как пък не!

Кабрина скръсти ръце на червения си пуловер и устните й побеляха.

— Химикалите ги карат да кашлят…

— Вече обсъдихме всичко това с бригадира им. И имам документи…

— В тях не се казва нищо за…

Тод се постара да не обръща внимание на подробностите и забеляза, че бръчките по лицето на офицера стават по-дълбоки. Щяха да си имат неприятности с него, и то скоро. Трябваше да позволи на Кабрина като местна жена да се справи с намесата. За жалост тези тук бяха надути мачо, типове от дълбоката провинция. Той кимна с уважение на старшия сред тях и попита:

— Нашият график ли им пречи?

На офицера видимо му олекна, че ще спори с мъж.

— Не им харесва пушилката, нито пък бавенето, когато стоят настрана от терените.

— Да видим тогава какво може да се направи. Защо не работят там, където вятърът духа към нас?

Стигнаха до пазарене с увъртания и отстъпки. Докривя му, че изхвърли Кабрина от разговора, но офицерът щеше да избухне всеки момент. Тод полека я включи отново в пазарлъка, а старшият най-сетне прозря как ще се уреди всичко. Прие с още малко сумтене, за да угоди на самолюбието си, и скоро се отърваха от затруднението.

Тод отведе Кабрина по-близо до джунглата.

— Не им позволявай да те вбесят. Опирай се на документите.

— Но те са такива тъпанари!

Изблик на гняв, разкривени устни.

— Нищо ново не ми казваш.

Хладилното камионче се показа с ръмжене. Вътре бяха натоварени торбите с образци от пръскането на мъгла по-нагоре. Време беше да се преместят един километър по-нататък и да повторят процедурата. За да минат през долината и да приберат образците, преди всички онези касапи с волско търпение да я обезлесят за обработваема земя или пасища, или просто за да превърнат гората в дървени въглища. Тод обаче не позволи настроението му да проличи. Само нареди на Кабрина да покаже на шофьора къде да спре. После се върна и поприказва с неколцина от мъжете на спънатия си испански. За да изглади отношенията. Постара се да стои близо до тях и да им говори приятелски и почтително, както беше прието тук.

Ейми влезе в отделението след другите от екипа си. Завариха същото като предишните дни. Всички легла заети, пациенти на пода, изпити лица, сестрите с не по-добър вид от пациентите. Тук инфекцията обхващаше поне осемдесет процента от населението. В момента виждаше само болните, които бяха успели да се доберат до болницата и имаха достатъчно силни връзки, за да бъдат приети.

Фреди прегледа списъка, подготвен от директора на болницата. Бяха дошли да направят прегледи и да вземат кръвни проби, но директорът май си въобразяваше, че посетителите носят и някакво изцеление. Или поне съвет.

— Треска, честа кашлица, подуване в слабините — четеше Фреди, а черните кичури увисваха пред очите му. Той беше французин и всичко наоколо го дразнеше. Ейми не го обвиняваше, но не бе особено умно от негова страна да показва чувствата си. — В седем процента от случаите се проявява септичен шок, което показва, че кръвообращението е засегнато пряко.

— Надявам се тези резултати да помогнат на вашите изследователи — промълви директорът.

Беше нисичък човечец, в чиито очи се мяркаха ту молба, ту неудържима паника. Ейми си налагаше да не го поглежда. Очите му непрекъснато умоляваха.

Фреди обгърна с жест отделението, както държеше подложката с листовете.

— Всички данни ли насочват към директно разпространение между хората чрез поемане на заразни капчици от издишване?

Директорът закима припряно.

— Но не можем да изолираме веригата. Изглежда, че…

— Да, да, така е навсякъде. Инкубационният период на инфекцията е най-малко две седмици, нищо чудно да продължава цял месец. Докато свърши, вече е невъзможно да се установи първоизточникът.

Фреди изстреля думите наведнъж, защото бе втълпявал все същото на поне десетина места в Танзания.

Ейми вметна меко:

— Виждам, че не сте се опитали да изолирате септичните случаи.

Директорът трепна, сякаш го бе сгълчала, и се впусна в обяснения, които на никого не бяха нужни, но Ейми не се съмняваше, че той се почувства по-добре от приказките си. Поиска и получи проби лимфна течност, слуз и кръв от починали пациенти. Директорът жадуваше за беседа с по-висши авторитети и техният международен екип удовлетворяваше потребността му. Не че щеше да има някаква полза. Те нямаха ваксина, не можеха и да му дадат смислен съвет, освен пациентите да бъдат държани на хладно и да не им се предписват успокоителни, които потискат белодробните функции. Казаха му това, повториха го пред персонала на болницата, накрая пак го втълпиха на директора, защото упорито ги гледаше с тези свои очи. Накрая си тръгнаха.

В следващия град Ейми се добра до телефон и успя да включи модема си. Получи спътникова връзка само след половин час. На връщане по прашните пътища към столицата тя прочете разпечатките.

Ейми вдигна глава, когато се задрусаха през мижави поля. Тук не бяха останали естествени гори или савани. Хората бяха засели всички обработваеми земи. Неутолим апетит, който поглъщаше самата природа.

Никой не се мяркаше наблизо. Свръхгрипът поваляше всекиго на легло за поне три дни с изумителната си заразност, малцина бяха готови веднага да се надигнат и да се върнат на работа в полето. Това щеше да утежни оскъдицата на храна в страната. Първата вълна на болестта щеше да бъде последвана от недохранване. ООН трябваше да се подготви и за този проблем.

„Не е моя грижа“, напомни си тя и закопня за Тод.

Сау Паулу. Петата световна среща на върха, чак сега завърнала се в Южна Америка след първата от доброто старо време през 1992 година. Трябваше да говори за програмата, а после, за Бога, щеше да се разкара оттук.

Когато навлизаше в града с колата, виждаше дребосъци на възраст за детска градина да ровят кравешките лайна в търсене на царевични зърна, които добичетата не са могли да смелят. Обичайният пъстър хаос, подправен със сиво отчаяние. Шайки от недорасли бандитчета, които дори не знаят собствените си фамилни имена. Канавките на пътя в ролята на канализация. Семейства, обитаващи мукавени кашони. Бебета, захвърлени на бунища.

Въобразяваше си, че с мърлявите дънки и тениска няма да се набива на очи, но безизходицата изостря усета. Просяците му налитаха навсякъде. Но вече бе научил номера, с който да отпъжда рояците хлапета, крънкащи бонбони, съмнителните типове с цели куфарчета сребърни накити, жените по светофарите, пробутващи букети рози. Местните хора не позволяваха да им мият предните стъкла, освен ако не поискат, нито казваха „не“ стотина пъти, за да постигнат това. Само изпружваха показалец и бавно го размърдваха наляво-надясно. И досадниците изчезваха като с магия. Тод нямаше представа за значението на жеста, но беше толкова лесен похват, че дори един гринго можеше да го прилага.

Неговата „зона на интереси“ на Срещата на върха се намираше в хаоса от задушни палатки, разпънати в един парк. Тревата беше стъпкана на сивкави плоски стъбълца. И вече се разгорещяваше спор заради делегатите от Севера, които искаха всички да поемат задължение за намаляване с три четвърти употребата на пестициди. Активистите от бедния Юг повече се тревожеха за глада, отколкото за чистите продукти, затова предложението повехна. Това не попречи на никого да подпише прилежно Обета за Земята, който заемаше цяла стена от дебел мътносив картон. В края на краищата документът не обвързваше юридически.

Тод си побъбри надълго и нашироко с типичната тълпа от Севера, представляваща Опазването на природата и Световния фонд за дивите животни, които бяха основните спонсори на „Биосъхранение“. Те се изнервяха от настояването на южняците всички да подпишат „признание за историческия, биологичния и културния дълг“ на Севера пред Юга. Вмъкнаха го в обсъждането, защото допълнителните доводи (естествено изречени на испански, за да не разберат нищо снизходителните северняци) описваха как „“Биосъхранение" нагло нахлува в нашите страни и пробутва модното опазване на околната среда като по-важно от потребностите на хората".

Тод чу това в барче, където поднасяха безалкохолни напитки, докато отпъждаше с ръка мухите. Преди да отговори, дългурест мъж с риза от груб плат се намърда с лакти между северняците.

— Знам кой сте, господин Ръсел. Няма да позволим вашия грабеж със „замяната на дълга“.

„Биосъхранение“ получаваше средства и по някои договори за замяна на дълговете към чуждестранни банки срещу права за опазване на природното богатство и наемане на местни работници. Тод се усмихна на непознатия.

— Всичко вече е договорено, приятелю.

— Самият дълг е бил уреден незаконно! — удари с юмрук по жълтия пластмасов плот на масата мъжът, разливайки кока-кола.

— От собствените ви правителства.

— От вашите наемни престъпници!… А те присвоиха огромни суми.

Тод разпери ръце. Още се усмихваше, макар и с по-голямо усилие.

— Ей, аз не съм банкер.

— Но участвате в заговора за потискането ни! — мигновено избълва мъжът.

— Като опазваме някои видове ли?

— Вие ги изтребвате!

— Да, няколко дни преди вашите сънародници да направят същото.

Още двама мъже и една жена се присъединиха към вбесения непознат. Тод бе седнал с неколцина от Севера и жена от Коста Рика, която работеше във Фонда за защита на околната среда. Той се опита да запази любезен и добродушен тон, но започнаха да го прекъсват, скоро южняците се настроиха за пламенни тиради и разговорът отиде по дяволите. Северняците подбелваха очи, а южняците ги обвиняваха със скорострелни излияния, че са арогантни, нетърпеливи и се дразнят, когато някой не говори английски, освен това са готови да се измъкнат тутакси, щом някой понечи да говори дълго, а имало толкова много за казване.

Тод се отстрани полека от масата. Северняците ръсеха думички като „първични нагласи“ и „пълномощия“, повтаряха до втръсване, че преди изобщо да обсъждат нови субсидии, биха искали да видят поне някаква отчетност. Безпокоеше ги корупцията и стискаха устни, когато чуваха, че трябвало да дават, без да бъдат потисници на духа, които настояват сами да управляват изразходването на средствата.

— Империалиста! — изсъска една бразилка и Тод си тръгна.

Вървя дълго по улиците, осеяни със смърдящ боклук.

Мегаградове. Човечеството нарастваше всяка година със стотина милиона нови-новенички души, които болестите и безредиците подхващаха незабавно. Сега имаше двайсет и девет мегаграда с над десет милиона жители всеки. Двайсет и пет от тях бяха в „развиващия“ се свят, само дето напоследък никой наникъде не се развиваше. Както винаги, Токио оглавяваше списъка със своите трийсет и шест милиона. Сау Паулу го застигаше бързо с трийсет и четирите си милиона. А в Нигерия забравеният от всички Лагос гноясваше със седемнайсет милиона обитатели, въпреки че там СПИН поваляше цели тълпи.

Срита празна консерва и отпъди просяци. Доближи го мъж със сълзящи язвички по лицето, но Тод не посмя да му подаде банкнота. Неловко размърда показалец. Равнодушието беше несравнимо по-безопасно.

Мегаградовете служеха за развъдник на завърнали се микроби, от които в миналото са рухвали цели империи. Холерата, старият враг, но с нови, устойчиви на антибиотици щамове. Цистицеркозисът, проникващата в мозъка тения, която заразяваше при ядене на зеленчуци, отгледани с градски отточни води. Половината градски жители в света се обриваха поне веднъж годишно.

А големите градове налагат стандартизирани храни, които се превозват по-лесно. И фермерите задоволяват нуждите им с монокултури, които са по-уязвими от вредители, болести и суша. Градовете изтощават плодородните земи и горите, поддържащи съществуването им. Апартаментчетата със стени от шперплат в Нагасаки изяждат джунглите на Борнео.

Влезе в хотелската си стая — гол бетон, тенекиена мивка в стаята, клозет в дъното на коридора — и завари мигащата лампичка на сателитния канал. Свърза се със сървъра в Сау Паулу и получи писмо на личния си номер. Беше от Ейми и той го прочете в захлас, забравил сивите стени наоколо.

Прелестният й аромат сякаш проникна в ноздрите му и заличи вонята на дезинфекциращ препарат от напукания линолеум. Виждаше лъскавата й черна коса да пада като кълбящ се дим по раменете, да се разпилява по пълните гърди в жълтото сияние на свещите. След тежък ден я настаняваше в скута си, обгърнала с крака мускулестия му гръб. Косата й обвиваше и двамата, сътворяваше влажно кътче само за тях, тихо и наситено с ухание на страст. Тя се мяташе, галеше го, измъкваше от него напрежението на трудните времена, после пийваха черен ром с капка лимон. Очите й можеха да зейнат от комично унесено изумление, да се свият в цепки от гняв, изведнъж да се изпълнят с женственост, когато отразяваха безметежно ленивото пламъче на свещта.

По сивия екран на компютъра трепкаха буквите на съобщение от WorldNet. Програмата на Тод го бе измъкнала от новинарския порой. Сбъдваха се най-лошите му страхове. Послужи си с нейните кодове за достъп и глобалното търсене намери най-горещите вести:

Тод предположи, че някой в ЦКЗ стои зад изтичането на информация, но може би имаше и други сили зад кулисите. Още по-зловещо му се стори това проследяване на хора — какъв смисъл имаше? Онези от ЦКЗ пипаха бързо. Всичко се разрастваше като пожар в саваната. И Ейми се намираше там, където бе най-напечено.

Дълго седя до нацвъканата от мухи пластмасова маса, зазяпан в останките от обяда си. Нащърбена синя чиния с ориз и зелен фасул и нахапан полумесец на тортиля със зеленчуци. Обзе го старата вихрушка на чувствата, сякаш чакала тъкмо този сгоден миг. Нелепи, несвързани образи го тласкаха по задушните коридори на неговото Аз. На устата му напираха думи, но изчезваха, преди да бъдат изречени.

Тя ненавиждаше аутопсиите. Фреди й нареди да провери резултатите от тази, а само смрадта й стигаше да припадне. Бавни перки на вентилатори помръдваха в единия край на мъничката морга. Само работната маса беше добре осветена. В улеите й се стичаха гъсти, гадно миришещи течности.

Слабата чернокожа жена на масата беше с майсторски „смъкнат цип“ — разрязана от шията до таза, вътрешностите прилежно извадени и разположени на гърдите и бедрата й. Лъскави тръбички и буцести вътрешни органи, толкова чисти и гладки, че приличаха на изкуствени.

— Има едно особено интересно явление при тези случаи — мълвеше патологът с благ глас, който изпълваше твърде студената зала. Той взе продълговат сив мях. — Фалопиевите тръби. Подути, с променен цвят. Овариумът е разширен, както виждате. И зачервен.

— В историята на болестта й е отбелязана много висока температура — обади се Ейми. — Дали това не е…

— Да, тази температура е причинила смъртта. Заразата обаче е проникнала и в коремната област, предизвикала е допълнителни усложнения.

— Значи е разновидност на този… ъ-ъ, свръхгрип?

— Според мен е така. — Патологът елегантно доразряза корема и показа бъбреците и черния дроб. — Тук също има подуване, но не колкото в половите органи.

Ейми копнееше да се махне оттук. Пренаситеният с миризми въздух сякаш се стелеше на пластове. Двама местни лекари стояха до нея и повече се взираха в лицето й, а не в трупа. Бяха добре облечени мъже, прехвърлили петдесетте, и явно за пръв път виждаха жена с видно положение в своята професия.

— В каква част от смъртните случаи откривате тези признаци?

— Около три четвърти — отвърна патологът.

— И при жените, и при мъжете ли?

— Да, но при жените са по-изявени.

— Благодаря ви за съдействието.

Ейми им кимна и излезе. Двамата лекари я последваха. На улицата шофьорът й стоеше до колата, имаше и двама войници. Още трима излязоха от голям джип и единият лекар й каза:

— Вие идвате, моля.

Нямаше какво да стори. Никой не гореше от желание да слуша твърденията й, че е под закрилата на споразумението между Замбия и ООН. Придружиха я до ниско широко здание в покрайнините на града. Когато влязоха, тя отбеляза, че прилича на бункер. Вървящият до нея офицер потвърди благо, че е права.

Генерал Мовотубо носеше старателно изгладена полева униформа. Представи й се официално. Покани я да седне в добре обзаведен кабинет без прозорци. Кафе? Много добре. Бисквити? Чудесно.

— И сега какво ще кажете? Че тази болест е създадена от моите врагове.

— Тук съм като представител на ООН…

— Да, да, но истината трябва да види бял свят. Онези от „Ландуокома“ са донесли тук болестта, не е ли така?

— Не знаем как е пренесена тук.

Тя се мъчеше да разгадае променливото изражение по суровото му лице, блеснало от потта на безпокойството.

— Значи не можете да кажете, че не са я пренесли от „Ландуокома“, нали?

Ейми се изправи. Генерал Мовотубо беше по-нисък от нея и тя най-сетне разпозна изражението му — потиснат страх.

— Вижте, ако се свирате тук, няма да се опазите от свръхгрипа. Не и ако подчинените ви непрекъснато влизат и излизат.

— Тогава ще се преместя в провинцията! Хората ще ме разберат. Те ще проумеят, че съм бил принуден от „Ландуокома“.

Тя вече вървеше към вратата.

— Повярвайте, нито аз, нито ООН се интересуваме какво ще говорите пред вашите вестникари. Само ме пуснете.

Пред бункера се бе събрала тълпа. Гъмжилото не се отдръпна, когато Ейми излезе, наложи й се да ги избутва, за да стигне до колата си. Шофьорът седеше вдървено вътре. Но никой не се опита да ги спре. Лицата зад стъклата на прозорците излъчваха ужас, а не ярост.

Щом се прибра в хотела, тя се свърза с WorldNet. Безгрижният екран с течни кристали пропъди от главата й виденията на унилите улици отвъд величествените мраморни колони на фоайето.

Ейми не беше особено изненадана. Мрежите бяха претъпкани с подобни приказки. Тод предвиди това преди години. Мислите й се насочиха към него и тя затвори лаптопа.

Той се отби в Южното хранилище на „Биосъхранение“ за следващия комплект инструкции, карти и политически съвети. Комплексът беше огромен — грамадни сивеещи постройки като бункери за фризерните складове и тенекиени бараки за обработката на образците. Гълчавата и шумотевицата откъм останалите части на Каракас стихнаха, когато тръгна по пътеките между сградите. Редици големи цистерни за течен азот. Тръби, автомати за слагане на етикети, припрени работници, дърдорещи на такъв местен диалект на испанския, че Тод едва разбираше по някоя дума.

Във фоайето цяла стена бе посветена на историята на начинанието. Най-отгоре имаше извадка от първата статия на Скот, в която той предлагаше да бъде създадена Библиотека на живота. Всъщност именно така наричаха Северното хранилище, но тук хората се държаха по-сковано и официално.

Тод трябваше да почака, докато го приемат. Мотаеше се из фоайето. Откъм коридора към шефските кабинети излезе жена, направи няколко неуверени крачки и се свлече, а папката й тупна на пода. Никой не й се притече на помощ. Секретарките и охранителят се отдръпнаха, обърнаха се бързичко изчезнаха. Тод подкрепи жената, за да се примъкне върху близкото кресло. Тя вече пламтеше цялата и едва говореше. Знаеше, че не може да направи за нея нищо, освен да й донесе чаша вода. Когато се върна с пълната чаша, завари медицински екип. Просто я сложиха на носилка и я отнесоха до микробус без никакви опознавателни знаци. Вероятно само щяха да я откарат в дома й. Той бе дочул, че болниците са препълнени.

Реши да се разсее, като дочете написаното на Почетната стена, както я наричаха. Статии в защита на идеята за „Биосъхранение“. Нобелова награда за Скот. Неохотна подкрепа на повечето биолози, занимаващи се с опазване на природата.

— Доктор Ръсел? Аз съм Леон Сегуено.

Мъжът в подчертано строгия черен костюм не беше постоянният му наблюдаващ.

— Къде е Конфуелос?

— Болен е, доколкото знам. Аз ще ви запозная с новите указания.

Сегуено го отведе в шефската територия, още една хитрост в разграничението. Набързо му показа поредните маршрути по картите. Координати, места за чакане на хеликоптерите, местни управници, на чието его да угоди. Поредната пачка местна валута за рушвети, където се налага. Стандартна процедура.

— Предполагам, че непрекъснато ще обикаляте и трите си групи?

Странен въпрос. Сегуено май не познаваше начина им на работа. Нищо чудно да е политически парашутист.

— Обикалям колкото се може повече. Не е лесно в онези затънтени местности.

— Минавате и през много градчета.

— Трябва да почерпя с по някоя бира и местните величия.

— Имате ли проблеми със свръхгрипа?

— Някои от екипа се тръшнаха на легло. Наехме други.

— А вие как сте?

— Не доближавам нито един човек, който кашля или киха.

— Но някои твърдят, че се разпространявал и при нормално дишане.

Тод сви вежди.

— Не бях чул досега.

— Съобщение на изследователи към ООН.

— Може би това обяснява бързото разпространение.

— Си, си. Както научих, съпругата ви също работи за ООН?

— Да, по същия проблем. Но не е споделяла тази новина.

— Сигурно много се гордеете с нея.

— Ъ-ъ… да.

„Накъде бие този?“

— Раздялата не е хубаво нещо. Скоро ли ще се видите?

Нямаше причина да крие каквото и да било дори от този надут бюрократ.

— Тази седмица. Тя ще дойде при мен в района, където ще работим.

Сегуено се засмя.

— Не бих си избрал такова място за романтична среща. Е, желая ви късмет.

Тод се опита да разгадае изражението на мъжа отсреща, но не откри нищо зад маската на безлична любезност. Дали пък този тип не се натискаше за някакъв подкуп? Вече нищо не би могло да го учуди, ако ще и да се случи в Хранилището.

На излизане спря в главната сграда. Висок таван от метални листове, кранове, стоманени рампи. Подредени контейнери от синя пластмаса, пълни с надписани торби, каквито изпращаше и неговият екип. Сортировъчни линии за последваща обработка. Регистрираха и включваха всеки хладилен контейнер в географски индекс, за да имат на разположение бъдещите изследователи основа за сравнение с други региони. После контейнерите попадаха в големи алуминиеви сандъци. И крановете ги отнасяха на постоянното определено им място. Свързваха тръби, включваха датчици и течният азот се напомпваше със съскане. Лека мъглица и още една порция изчезващ живот поемаше по пътя си към следващите епохи.

Питаше се кога ли биологията ще стигне в напредъка си до момента, когато ще бъде възможно тези образци да бъдат извадени и гените им — разчетени. А после? Никой не може да заповядва на бъдещето. Току-виж възродят изчезналите видове и отново пуснат леопарди да дебнат по пътеките в джунглата. Или пък ще съживят буболечките — Бог сигурно ги е обичал, щом е сътворил такова множество, както бе подметнал самият Холдейн. Може би има някакво чудо в тези лъскави телца и бъдещето ще се нуждае от него.

Вдигна рамене. Ободряваше се, когато дойдеше тук и се почувстваше част от цялото начинание.

Като минаваше през фоайето, дочете златистите букви на полирания черен мрамор.

Тръгна си. Когато се качваше във взетия под наем „Форд“ на паркинга, зърна Сегуено да го наблюдава от прозореца на високия си етаж.

Не очакваше телефонно обаждане. Спря за един ден в Гояс, Бразилия, за да вземе още контейнери и хора за екипа, като почти нямаше време да се заседява в хотела. Но тя някак го откри и успя да се свърже с единствения телефон в кабинета на управителя. Разпозна гласа на Ейми мигновено въпреки лошата връзка.

— Тод? Тревожех се за теб.

— Нищо не се е объркало в плановете ти, нали?

— Не, не, ще пристигна след два дни. Но току-що чух от Фреди, че много от делегатите в Срещата на върха са се разболели от свръхгрип. Ти добре ли си?

— Ами да, нищо ми няма. Как е при теб?

— Ще ти разправям цял милион истории. Гражданската война продължава и ние се махаме. Написах ти писмо, ще го пусна бързо по сателита на модемния ти адрес.

— Страхотно. Господи, колко ми липсваше!

Топлият й смях проби през мъркащия шум в слушалката.

— Ще поискам да ми го докажеш.

— Тъкмо ще сме се пренесли в новия бивак недалеч от Мараба. Някой от шофьорите ще дойде да те вземе.

— Супер. Не е ли ужасно това за Срещата на върха?

— Никой няма имунитет.

— И аз така си мисля. Наблюдаваме до деветдесет процента заразяване в някои села тук.

— А какво става със забраната на пътническите полети? Няма ли да…

— Не могат да я наложат. Пък и ние имаме пропуски от ООН. Не се притеснявай, любовнико, ще стигна до теб, ако ще и да тръгна пеша.

Получи писмото й по модема след няколко минути:

Той се вторачи в блещукащия екран на лаптопа. Свръхгрип на Срещата на върха. Скоро ще има ваксина. Векторите на разпространение тръгваха винаги от градското гъмжило с дрезгави гласове, пищящи бебета и отекли майки, цялата гнилоч на безумното разрастване. Нима може една раса, родила толкова гладни гърла, да бъде нещо друго освен напаст? Тези безкрайни тълпи хвърляха съмнение върху значимостта на всяка личност, смачкваха вътрешното светоусещане.

Прочете писмото отново, сякаш се потопи под вода и от устата му изскачаха мехурчета към мътния свят, който се надяваше да зърне някой ден. Двамата с Ейми се бореха, затънали до колене в тинята на безмозъчната сган. Колко оставаше, докато бъдат погълнати? Но поне още малко всеки от двамата ще намира сенчесто убежище в другия.

Чакаше я нетърпеливо до палатката. Върна се рано след обиколката на екипите и посещението при местните тежкари. Всичко мина съвсем гладко, но не можеше повече да потиска жаждата си по нея, нетърпението си. Укроти се, като седна на стола с платнена облегалка и метна краката си в ботуши върху пън, останал от изсичането на горите. Бе получил някои допълващи файлове от Ейми и се зае да ги прехвърля лениво в лаптопа. В една обзорна статия от „Нейчър“ попадна на опит за историческа перспектива на свръхгрипа.

Легна на нара в очакване да чуе шума на джипа, с който пътува Ейми. Натежалият въздух пренесе чудновато отслабения трясък на далечен изстрел. Последван от още три в бърза поредица.

С препъване изскочи от палатката. В листака шумоляха птици, нещо се промъкваше през храстите. Беше съвсем сигурен, че стреляха по-нагоре по склона, където черният път започваше да се вие надолу. Нищо не можеше да се види в сумрака между дърветата.

Толкова често си бе представял как ще се случи, но това не облекчи острата тревога, бликнала от подсъзнанието, замъгляването на подлудените мисли. Смяташе, че няма илюзии за предстоящото. Пристъпи припряно вътре и рязко затвори лаптопа. Две пеперудки се блъскаха в единствения фенер насред палатката и мятаха шрапнелни сенки по брезента, увеличен образ на безпокойството.

Без да се замисля, той прибра микродисковете с програмите за декодиране и най-важния архив. Нищо не съхраняваше на диска, за да не го трие при опасност. Винаги държеше еднодневен запас от вода и храна в раницата, само я метна на гръб и затича в тръс през джунглата.

Вечерта се спускаше тежко под плътния й покров. Мина през плетеница от лиани и размаха ръце, за да прогони сърдито надигналите се жилещи мухи.

Зад него ли се чу тропот? Не, горе на черния път. Отекна вик на мъж.

Тод се приведе и започна да си пробива път надолу по стръмен склон. Прииска му се да си беше взел корковия шлем. Наведе се още по-ниско, за да остане под папратите, но няколко го шибнаха през лицето. Вървеше тихо в бледнеещите снопове зелено сияние. По катедралните колони на старите дървета лепнеше оранжев мъх. Дневната жега още сгъстяваше въздуха. Предположи, че ако тя им се е измъкнала, ще се спусне по склона. По-далеч от пътя, който не след дълго навлизаше в тесен пролом. Той свърна наляво, претича по открития камънак и навлезе в дефилето по средата на склона. Навътре не се виждаше друго, освен плътна зеленина.

Още имаше достатъчно светлина, за да я търсят. Тя щеше да се мести непрекъснато и да се надява, че няма да я засекат по шума. В каньона звуците се отразяват нагоре от склоновете. Тод се гмурна между назъбените листа и се запровира към мястото, откъдето струеше изворче.

Имаше някой двайсетина метра пред него и малко по-надолу. Той се промъкна по склона, за да надникне. Дъхът му секна, щом я видя, просто за миг зърна косата й в мъждивия здрач. Под ботушите му запращяха съчки, когато се втурна към нея. Тя чу, както Тод се надяваше, и се прикри зад дърво. Той прошепна:

— Ейми! Аз съм, Тод!

И тя се появи внезапно, стиснала в ръка малкия си пистолет.

— О, Господи!

Целуна го изведнъж.

— Да не те раниха? — прошепна Тод.

— Не. — Погледът й зашари по струпаната нагоре зеленина. — Стрелях по шофьора на джипа. Улучих го в рамото, за да спре. Нямаше друг начин, онзи Сегуено…

— Пак той! Чудех се какво, по дяволите… Чакай, а по кого стреля после?

— По джипа зад нас.

— Спряха ли?

— Колата е зад завоя, но те се втурнаха след мен.

— А къде беше Сегуено?

— В моя джип.

— Не стреля ли по теб?

— Май не…

— Сигурно не е искал.

— Кой е той? Каза ми, че бил от Глобалните специални операции…

— Вероятно има десетина комплекта документи. Да вървим.

Отклониха се от ручея. Край него беше по-лесно да се тича и той бе най-очевидният път за бягство, затова Тод реши да се махнат и да се отдалечат по права линия от бивака. Най-добрата им възможност беше да стигнат до магистралата, до която имаше около пет километра, и да се качат на стоп, преди някой да постави патрули или да спре движението. Ейми знаеше не по-добре от него колко хора са ги подгонили, но щом имаше и втори джип, можеха скоро да докарат подкрепления. Предположи, че в колата разполагат със свястна свързочна апаратура. А в тъмното щяха да се провират няколко часа до магистралата. Времето ще стигне да им затворят всички маршрути за спасение, но въпреки това трябваше да опитат.

Рехавата светлина съвсем избледня. Ейми се задъхваше, според него по-скоро от шока, а не от умората. Личеше й, че не си е отспивала. Оловната нощ се спускаше бързо, когато спряха.

— Той какво ти…

Ейми извади смачкан лист от джоба си.

— Сграбчих го, за да му отвлека вниманието, докато извадя пистолета. — Прихна неочаквано и се закашля. — Стори ми се уплашен. Бях много горда от себе си. Не вярвах, че някога ще си послужа с тази играчка, но когато…

Тод кимаше и се взираше във факса на неговото писмо с подчертани думи тук-там:

— Той си мислеше, че ме е подхванал хитро. — Ейми се засмя пак, но по-пронизително. И някак крехко. — Може би е очаквал, че ще се прекърша или нещо подобно само като ми покаже, че отдавна е по дирите ни.

Тод виждаше превъзбудата й, която обаче щеше да се изчерпи скоро.

— Според теб с колко хора може да тръгне след нас?

Тя се намръщи.

— Не знам. Кой е той, защо…

Той знаеше, че Ейми скоро ще започне да се тревожи, беше по-добре да заеме мислите й с нещо.

— Предполагам, че е от сигурността на ООН или сродна служба, щом ни е надушил. Не съм сигурен, че знае много.

— Пред мен спомена Специалните операции…

— А на мен каза, че е от „Биосъхранение“, когато се запознахме в Каракас.

— Значи е по петите ни повече от седмица.

Тод изскърца със зъби, опитвайки се да съзре нещо в мастилената джунгла. Нощните птици започваха да се обаждат тихо и въпросително. Никакви други звуци. Къде ли бяха онези?

— Май прекалено сме се набивали на очи.

— Като пренареди Фибоначи в Бочифани ли? Според мен беше много хитро.

Той си призна печално, че отначало мислеше същото. Простичък код — даваш анаграма на математическа редица (лесно е да си спомниш за числата на Фибоначи и по време на теренна работа, всяко е сума от предишните две), а после влагаш истинското съобщение в съответните думи на писмото. Професионалистите в декодирането сигурно се сещат първо за такива схемички. Така му се пада, щом си позволи нагло самодоволство…

— Опитах се да направя съобщенията съвсем мъгляви…

Тя се усмихна уморено със стиснати устни.

— Няма да споря. „Господи, от доста «сокове» ще имам нужда при следващата среща!“ Доста се разбързах, за да имаш вирус-3 за Срещата на върха.

— Извинявай. Прецених, че щамът с по-кратък инкубационен период ще свърши по-добра работа там.

Тя възстанови дишането си и го прегърна.

— Схванах. „Този «свръхгрип» поваля хората с двуседмично закъснение.“ Използвах основната поредица… нали получи писмата ми?

— Че как иначе.

Вече не беше важно. Сърцето й туптеше забързано до гърдите му.

— Аз… носех малко вирус-4.

— Вече е у тях. Все едно.

Тя се поколеба.

— Ние… стигнахме по-далеч, отколкото се надявахме, нали?

— Всичко е свършено. Сега не могат да го спрат.

— Значи край? — зейнаха очите й.

— Още не са ни спипали.

— Как мислиш, дали знаят и за другите?

— Нямам представа.

Вероятно са проследили заразяването, съпоставили са го с пътуващите, съставили са списък на заподозрените. Той и още неколцина имаха съвсем законни задачи, пътуваха надлъж и нашир, можеха да получават замразени проби от вируса, без никой да се усъмни. Ейми беше чудесен свързочен възел за съобщенията, кодирани и вмъкнати в докладите й. Всичко бе просто за разгадаване, щом веднъж някой се досетеше, че за толкова бързото разпространение на разновидности от вируса е необходима усърдна международна група.

— Значи сигурно са заловили Естър и Клайд.

— По дяволите!

Тя го прегърна още по-невъздържано.

Последните отблясъци на деня обвиваха с мътно сияние влажната плетеница от лиани и листа. Някакво шумолене го накара да настръхне. Долови мярналата се сянка навреме, за да се обърне.

Нахвърли му се едър мъжага с късоцевна пушка в ръцете. Тод бутна Ейми настрани, а мъжагата замахна с оръжието, сякаш държеше тояга. Тод отскочи и заби юмрук в шията му. Сблъскаха се. Тласъкът го отхвърли в гъстите папрати. Затъркаляха се, удряха се с лакти.

Заедно се блъснаха в дърво. Тод докопа косата на мъжа. Прасна главата му във варовичен къс, щръкнал от гъстия слой опадали листа. Онзи изстена и се отпусна.

Тод се надигна да огледа къде е Ейми и някой го събори изотзад. Въздухът изфуча от дробовете му и когато се претърколи на гръб, видя двама. Единият държеше Ейми. Другият беше Сегуено, който му подвикна:

— Безсмислено е да упорствате.

— Помислих, че ни нападнаха местни бандити.

Защо пък да не опитва докрай?…

Мъжът срещу него не се усмихна.

— Естествено.

Удареният от Тод още не мърдаше. Сегуено и третият държаха автоматични пистолети, учтиво насочени към краката на Тод.

— Какво, по дяволите…

— Предполагам, че не сте въоръжен?

— Вижте какво, Сегуено…

Взеха раницата му и намериха револвера 38-и калибър на дъното под пакетираните храни. Ейми изглеждаше зашеметена, с широко отворени очи. Поведоха ги обратно нагоре по склона. Не беше лесно и всички се обливаха в пот, докато стигнат до палатката. Там завариха още половин дузина мъже в бледокафявите униформи на ООН. Един от тях донесе стол за Сегуено.

Тод седна на сгъваемия си стол, Ейми се просна на нара и се загледа безчувствено в мушиците, които все така се блъскаха в недостижимия фенер.

— Що за глупости? — пак подхвана Тод, но не успя да вложи никакъв гняв в гласа си.

Искаше му се всичко да мине по-леко за Ейми. Само това го интересуваше сега.

Сегуено разгъна оръфан лист.

— Тя не го е унищожила. Грешка.

Негово писмо до Ейми.

— Това е лично. Нямате право да…

— Изобщо не сте в положение да говорите за права, както много добре знаете според мен.

— Беше Фреди, нали? — с внезапно изострен глас се обади Ейми. — Прекалено приятелски се държеше.

Зъбите на Сегуено лъснаха в трепкащата жълтеникава светлина.

— Никога не бих прозрял толкова умела заблуда. Името на ресторант вместо математическа редица. Но пък аз не съм специалист по кодовете. А във втория абзац започвате поредицата отначало. Много икономично.

Тод си замълча. Един от пазачите — вече смяташе униформените типове за такива — препречваше изхода от палатката, готов да стреля с 9-милиметровия си пистолет. Въпреки напрегнатото мърморене на мъжете отвън се чуваше тихото чуруликане на птиците. Винаги бе харесвал най-много птиците сред всички твари в джунглата. Днес песните им бяха протяжни и жални.

Сегуено извади копия от писмата на Ейми.

— Трябва да призная, че не ги разгадахме. Тя не използва същата редица.

Ейми зяпаше мушиците.

— Толкова е словоохотлива за коли и движение — може би е предавала планове за действие? Но поредното споменаване на „сокове“ показва, че ви носи материал.

Сегуено поизви устни, явно се радваше на превъзходството си.

— Значи сте стигнали до прехващане на частни съобщения по сателитната връзка?

— Имаме неограничени пълномощия.

— И кои сте вие впрочем?

— Специални операции на ООН. Попаднахме на следите на вашата група преди около месец, когато свръхгрипът започна да се разпространява. Та какви са тези „сокове“?

Тод безмълвно завъртя глава, опитвайки се да чуе птиците, скрити високо в листака. Сегуено ловко го зашлеви по бузата. Тод понесе удара, без дори да вдигне глава.

— Аз съм епидемиолог — невъзмутимо сподели Сегуено. — Е, бях такъв преди. И знам, че вие сте асимптоматичен заразоносител.

— Хайде, де! Тогава как екипът ми не се заразява?

Защо пък да не го мъчи на всяка крачка? Ще даде време на Ейми да се опомни от шока. Тя още лежеше безволно, вторачена в кръжащите около фенера насекоми.

— Понякога хората ви се разболяват. Но вие не сте с местните работници през цялото време, а само когато решите. Достатъчно е да вдишат изпаренията от дъха ви, за да се заразят. И подозирам, че преките ви съучастници са ваксинирани… като вас очевидно.

Тод се надяваше, че Кабрина се е измъкнала. Съжали, че не уговори с нея някакъв сигнал за тревога. Беше аматьор в тези занимания.

— Искам да знам всичко — заяви Сегуено.

— Няма да ви дам молекулярното описание, ако говорите за това — подметна безизразно Ейми.

Сегуено се засмя.

— Центърът по молекулярна генетика в Калифорнийския университет се справи с проблема още преди седмица. Тогава узнахме, че някой е предизвикал епидемията нарочно.

Тод и Ейми се спогледаха. Той им се усмихна с наслада.

— Би трябвало да сте ваксинирали и себе си, и всички останали участници в заговора. Но сте бърникали на молекулярно равнище, защото всички до един сте асимптоматични заразоносители.

— Вярно е — предпазливо го изгледа Ейми. — И ви дъхнах в лицето, докато вървяхме насам.

Сегуено се подсмихна кисело.

— Ваксинираха ме преди три дни. Вече разполагаме с ваксина. Нима сериозно сте се надявали, че най-добрите умове в медицината ще се мъчат дълго, докато разнищят тази лудост и измислят лечение?

Тод отвърна спокойно:

— Изненадан съм, че толкова се забавиха.

— Освен това проследихме заразяването, открихме носителите. Оставяхте много характерна диря. Доста умно е да използвате хора със законна работа, които пътуват много. Доколкото разбирам, доктор Ръсел, самият вие сте заразили стотици по време на Петата среща на върха.

Тод сви рамене.

— И аз обикалям насам-натам.

— За да убивате свои колеги.

— Ако щете, наречете го уравнение на отчаянието — рязко се сопна Тод. — Учените пътуват често. И чудесно разпространяват вируса.

— Уравнение ли? Как е възможно да сте такива… — Сегуено се овладя и продължи с леко разтреперан глас: — Като епидемиолог ме озадачават две особености. Тези щамове се различават по заразността си. И все пак всички вируси изглеждат зле скалъпени за предизвикването на пандемия. Първо, убиват само няколко процента от заболелите. И то предимно възрастни хора, които умират от високата температура. — Озъби им се презрително. — Не сте големи майстори в занаята.

— Ъхъ, сигурно сме твърде тъпи — съгласи се Тод.

— Вие и вашата банда — според нас сте неколкостотин, ако не и повече, нали? — сте безумци, а не тъпанари. Защо в такъв случай пораженията се съсредоточават в коремната област? Инфлуенцата е най-гибелна в белите дробове.

Ейми заговори отсечено:

— Във вируса има белтъчини, които действат като йонен канал. Модифицирахме ги с амантадин, за да блокираме преноса на сливащи се глюкопротеини към клетъчната повърхност… но само в белите дробове. — Тя сякаш рецитираше нещо отдавна намислено. Звучеше сковано като увод към изказване на семинар. — Модификациите засилват въздействието в друга конкретна област.

Сегуено кимна.

— Знаем къде, толкова лесно е да се установи. В коремната област.

— Играта свърши — сериозно промълви Тод.

В ЦКЗ сигурно бяха научили всичко досега. Усети как му олекна. Довършиха делото си. Нямаше нужда да крие каквото и да било.

— Тези „сокове“ са вирусът, нали?

Ейми се подвоуми. Кожата се опъваше по високите й скули и блестеше като стъкло в жълтата светлина. Тод седна при нея на нара и я потупа по ръката насърчаващо.

— Скъпа, той нищичко не може да направи.

Ейми кимна сдържано.

— Да, вирусът… но щамът е друг.

Тод добави заядливо:

— За да стане играта по-завързана.

Лицето на Сегуено се разкриви.

— Ах, ти, свиньо!…

— Пак ли ти се прииска да ме зашлевиш? — наежи се Тод.

Щеше му се Сегуено да налети отново. Още кипеше от предишната схватка. Кръвта му пееше прастарата песен на адреналиновия прилив. Надзирателят беше твърде далеч, макар че внимателно наблюдаваше Тод.

Сегуено положи видимо усилие, за да се сдържи.

— Бих ти направил нещо по-лошо. Но аз съм човек с принципи.

— Аз също.

— Ти ли? Вие и двамата сте убийци.

Ейми възрази надменно:

— Ние сме войници.

— Що за армия сте вие… Побъркани.

Лицето й се скова от храбростта, която Тод толкова обичаше в нея — споделената отдаденост, която ги правеше каквито бяха. Тя изрече, сякаш цитираше някого:

— Борим се за постигане на цел и ще заплатим цената.

Сегуено я изгледа с погнуса.

— Изобщо не мога да проумея защо сте хвърлили толкова труд. Вирусът причинява висока температура, но не унищожава клетките във важни системи.

— Фоликулите в яйчниците — натърти Ейми. — Вирусът стимулира синтеза на лутеинизиращ хормон.

Сегуено се смръщи.

— Но това продължава само няколко дни.

— Колкото е необходимо. Така се отключва взаимодействието със стимулиращия фоликулите хормон.

Ейми говореше монотонно, като че се бе подготвяла за този момент през всичките години на усилен труд.

— Значи причинявате разкъсване на някои фоликули в яйчниците. Най-обикновено явление. Просто ускорявате менструалния цикъл.

— Не само на някои фоликули. На всичките.

— На всичките ли?… — Челото му се набръчка от недоумение, после лицето му застина в потрес. — Всички фоликули? Значи яйцеклетките на жената се похабяват наведнъж?

Ейми кимна.

— Вашите хора сигурно вече знаят и това.

Сегуено кимаше разсеяно и шепнеше:

— Получих бюлетина по пътя насам. Имаше нещо за необичайно свойство…

Гласът му затихна. Мятащите се мушици хвърляха трескави сенки по напрегнатите лица, лъснали от пот.

— Значи… те оздравяват. Но стават безплодни.

Тод издиша дълбоко, освободил напрежение, което досега не съзнаваше.

— Това е. Свърши се.

— Значи не сте имали намерение да изтребите мнозина.

Ейми отвърна хладно и отмерено:

— Неизбежен страничен ефект. Треската убива по-слабите хора, предимно старци. Не успяхме да открием как да го предотвратим.

— О, Господи… Няма да има деца.

Тод завъртя глава.

— В около петнайсет процента от случаите не поразява всички фоликули в яйчниците. Но следващото поколение ще е почти десетина пъти по-малобройно.

Сегуено стискаше побелелите си устни.

— Вие сте най-долните престъпници в човешката история.

— Може би — подхвърли Тод.

Изведнъж се почувства уморен, след като всичко свърши. И никак не го интересуваше какво мисли този или онзи.

— Ще ви екзекутират.

— Може би — този път се обади Ейми.

— Как… как можахте?…

— Нашата любов ни вдъхновяваше — яростно изрече Тод. — Самите ние не можехме да имаме деца. Изкривена матка. Просто приложихме метода в по-голям мащаб.

Ейми допълни с равния си безстрастен глас:

— Опитахме се да прикачим акрозом към сперматозоидите, но мъжете непрекъснато синтезират нови. Разковничето беше в жените. Те имат по неколкостотин яйцеклетки. Докопаш ли ги, решил си проблема. И си спасил света.

— За да опазим природата. — Тод знаеше, че трябва да го каже ясно. — За да спрем безумието на нови и нови орди от хора.

Сегуено ги зяпаше отвратен.

— Знаете, че ще предотвратим това. Ще разпространим ваксината.

Ейми се усмихна — бавно разтягане на устните под каменния поглед.

— Ами да. Сега се чудите защо сме толкова спокойни.

— Причината е очевидна. Вие сте ненормални. От най-извисената култура, най-напредналата… и такава диващина.

— Че къде другаде ще я намерите? Ние уважаваме околната среда. И не се плодим като животни.

— Вие… вие сте…

Гласът отново измени на Сегуено.

Тод виждаше присвитите очи, издутите мускули по челюстите и потта по лицето на този ограничен бюрократ от ООН. Чудеше се как човек с толкова тесен кръгозор си въобразява, че неговото неодобрение ще ги засегне. Тях, решили да се пожертват, за да спасят света. Ама че дребнав посредствен ум.

Ейми прегърна съпруга си.

— Поне сега ще бъдем заедно.

Сегуено заговори с омраза:

— Ще ви съдим по местните закони. За назидание на всички. И останалите от вашата банда… ще ги издирим.

Двамата си седяха на нара невъзмутими и се притискаха един в друг. Тод целуна Ейми. Във въображението си неведнъж бяха преживели тези мигове.

Сегуено заговори по-високо:

— Ще живеете само колкото да видите как ваксината ще провали вашия план.

Ейми целуна Тод дълго и жадно, после се обърна.

— О, нима? И вие вярвате, че Северът ще плати за това? Когато могат просто да протакат и да оставят вируса да се вихри в тропиците?

Тод се усмихна мрачно.

— След като ваксинират себе си, ще вложат цялата си енергия в „надпревара за утроби“ — ще търсят плодовити жени, новото „национално богатство“. Ще бъдат прекалено заети. И свръхгрипът ще си свърши работата.

Лицето на Сегуено потъмня от нахлулата кръв. Тод наблюдаваше как шокът, страхът, накрая и яростта променяха гримасите му. Логиката, неизбежната студена логика на замисъла най-сетне го разтърси.

И този последен обрат прекърши нещо у Сегуено, тласна го отвъд чертата. Твърде късно Тод съзря и настръхналия мрак в това лице. „Тази моя уста… Убих и двама ни.“

Сегуено изтръгна пистолета от ръката на пазача и Тод проумя, че няма да станат свидетели на последната приятна ирония — танцуващите като марионетки народи.

Това беше последната му мисъл, но изпита само леко съжаление.