Армагедони

I

Гледах новините, когато настъпи промяната, като някакво бегло движение, което забелязах с периферното си зрение. Обърнах се към прозореца на балкона. Каквото и да беше, реагирах твърде късно, за да го хвана.

Тази вечер луната беше много ярка.

Забелязах го и се усмихнах, после се обърнах. Джони Карсън тъкмо започваше монолога си.

Когато първите реклами го прекъснаха, станах да си претопля малко кафе. Рекламните клипове се излъчваха по три-четири един след друг, като това продължаваше до полунощ. Имах време.

Лунната светлина привлече вниманието ми, когато се върнах. Ако преди беше ярка, сега бе още по-ярка. Хипнотична. Отворих плъзгащата се врата и излязох на балкона.

Балкончето всъщност бе по-скоро перваз с перила, с място, колкото да застанат прави мъж и жена, плюс преносима скара за барбекю. През последните месеци изгледът беше прекрасен, особено около залез. Енергоснабдителната фирма издигаше сега административна сграда от типа на плоските стъклени кутии. Дотук постройката представляваше само стоманена решетка от трегери. Затъмнена от сенки на фона на червеното небе на залеза, тя изглеждаше възгруба, сюрреалистична и адски внушителна.

Тази вечер…

Никога не бях виждал луната толкова ярка, дори и в пустинята. „Достатъчно ярка, за да може човек да чете на нейната светлина — помислих си и веднага се поправих: — Ала туй е илюзия.“ Луната никога не ставаше по-голяма (бях го чел някъде) от монета от четвърт долар, държана на два метра. Невъзможно бе да е достатъчно ярка, за да се чете.

Освен това й оставаше цяла четвърт до пълнолуние!

Но като грееше високо над магистралата за Сан Диего на запад, луната сякаш караше да бледнеят дори потоците от автомобилни фарове. Премигнах срещу светлината й и си помислих за хората, които са ходили по повърхността й и са оставили набраздени стъпки. Веднъж, заради една статия, която пишех, ми позволиха да вдигна сух като кост лунен камък и да го подържа в ръката си.

Чух, че шоуто започва отново, и се прибрах вътре. Като хвърлих обаче последен поглед зад себе си, ми се видя, че луната става още по-ярка — сякаш бе изскочила иззад тънка ивица бягащ облак.

Сега светлината й беше пронизваща мозъка, лунатична.

Телефонът иззвъня пет пъти, преди тя да го вдигне.

— Здрасти — рекох. — Слушай…

— Здрасти — отвърна сънено Лесли, укорително. По дяволите. Надявах се, че гледа телевизия като мен.

— Не викай и не крещи — казах. — Защото имах причина да ти се обадя. В леглото си, нали? Стани и… Можеш ли да станеш?

— Колко е часът?

— Дванайсет без четвърт.

— О, Господи!

— Излез на балкона си и се огледай.

— Добре.

Чу се издрънкване на телефонната слушалка. Зачаках. Балконът на Лесли също гледа на север и на запад като моя, само че е с десет етажа по-високо и съответно с по-добра видимост.

През моя собствен прозорец луната светеше като филтриран прожектор.

— Стан? Там ли си?

— Да. Какво мислиш за това?

— Великолепно е. Досега не съм виждала подобно нещо. Какво може да накара луната да засвети тъй ярко?

— Не знам, но не е ли прекрасно?

— Ти като местен по-добре би трябвало да знаеш. — Лесли се бе преместила тук само преди година.

— Слушай, никога не съм виждал такова явление. Ала има едно старо поверие — продължих. — Веднъж на всеки сто години смогът над Лос Анджелис се отдръпва за една нощ, като оставя въздуха чист като междузвездно пространство. По този начин боговете могат да проверят дали градът все още е там. Ако е там, връщат покривалото на смога, така че да не трябва да го гледат.

— Едно време знаех всичките тези приказки. Е, виж, радвам се, че ме събуди, за да го видя, но трябва да ставам за работа утре.

— Горкото дете.

— Такъв е животът. Лека нощ.

— Лека.

След това останах да седя в мрака, като се опитвах да измисля на кого другиго можех да се обадя. Обадете се на момиче посред нощ, накарайте го да излезе навън и да погледне към луната — то може да си помисли, че е романтично, или пък може да побеснее, ала няма да предположи, че сте се обадили вече на шест други.

Така че се замислих над някои имена. Но момичетата, които принадлежаха към тях, се бяха изгубили всичките през последната една година, откакто започнах да прекарвам цялото си време с Лесли. Човек трудно може да им се сърди. Сега Джоан бе в Тексас, Хилди щеше да се омъжва, а ако се обадех на Луиза, навярно щях да попадна също и на Горди. Англичанката ли? Не можех да си спомня номера й. Нито пък фамилията.

Освен туй всички, които познавах, пъхаха някакви карти в система за следене на работното време. Колкото до мен, аз работех, за да си изкарвам прехраната, само че като писател на свободна практика сам си избирах времето. На всяка, на която се обадя тази нощ, ще й съсипя утрешния ден. Е, добре…

Когато се върнах във всекидневната, от шоуто на Джони Карсън се виждаха само сиви сенки на фона на статичен пукот. Изключих телевизора и излязох пак на балкона.

Луната бе по-ярка от върволиците от фарове по магистралата, по-ярка от Уестуд Вилидж вдясно от нея. Планината Санта Моника излъчваше магическо перлено сияние. Около луната не се виждаха никакви звезди. Те не можеха да оцелеят на такъв блясък.

За да си изкарвам прехраната, пишех научни и практически статии. Трябваше да съм в състояние да разгадая какво кара луната да прави това. Възможно ли бе луната изведнъж да е станала по-голяма? Надула се като балон? Не.

Навярно по-близка. Падаща върху ни?

Приливите! Вълни, високи петнайсет метра… и земетръси! Разломът Сан Андреас се разтваря като Големия каньон! Да скоча в колата, да карам към височините… Не, вече е твърде късно…

Безсмислици. Луната бе по-ярка, не по-голяма. Това можех да го видя. А и какво би могло да накара луната да падне върху главите ни по такъв начин?

Мигнах и луната остави отражение на образа си върху ретината ми. Толкова бе ярка.

Милиони хора сигурно наблюдаваха луната тъкмо сега и се питаха като мен. Статия по темата би се продала добре… Ако успея да я напиша, преди някой друг да го стори…

Трябваше да има някакво просто, очевидно обяснение.

Добре, как може луната да засвети по-ярко? Лунната светлина представлява отразена слънчева светлина. Може ли Слънцето да е станало по-ярко? Трябва да е станало след залеза в такъв случай, защото иначе щеше да е забелязано…

Предположението не ми хареса.

Освен всичко друго, половината Земя бе изложена на директна слънчева светлина. Хиляди кореспонденти на „Лайф“, „Тайм“, „Нюзуик“ и Асошиейтид Прес щяха да звънят от Европа, Азия, Африка… освен ако не се криеха всичките в мазетата. Или бяха мъртви. Или бяха останали без глас, защото Слънцето екранираше всичко със статика — радиото, телекомуникациите, телевизията… Телевизията. О, Боже!

Лека-полека започваше да ме обзема страх.

Добре, да видим пак отначало. Луната е станала много, много по-ярка. Лунната светлина, е, лунната светлина представлява отразена слънчева светлина, всеки идиот го знае. Тогава… нещо се е случило със Слънцето.

II

— Ало?

— Здравей. Аз съм — оповестих и после гърлото ми направо се вкамени. Паника! Какво щях да й кажа?

— Наблюдавах луната — рече Лесли замечтано. — Чудесна е. Дори се опитах да използвам телескопа си, но не можах да видя нищо. Твърде ярка е. Осветява целия град. Хълмовете са залети в сребро.

Вярно, тя наистина държи телескоп на балкона си. Бях забравил.

— Не се опитах да заспя отново — заяви тя. — Прекалено е светло.

Накарах гърлото ми да проработи отново.

— Слушай, любов моя, започнах да си мисля как те събудих и как не можеш навярно пак да заспиш на тази ярка светлина. Затова нека излезем да похапнем някъде полунощно.

— Ти с всичкия си ли си?

— Не, не се шегувам. Говоря сериозно. Тази нощ не е за проспиване. Възможно е никога да нямаме подобна нощ отново. По дяволите твоята диета. Хайде да празнуваме. Мелба с горещ шоколад, ирландско кафе…

— Това е различно. Ще се облека.

— Идвам тутакси да те взема.

Лесли живееше на четиринайсетия етаж на сграда С на Барингтън Плаза. Почуках, за да ми отвори, и зачаках.

А докато чаках, се запитах без никакво чувство за спешност: „Защо именно Лесли?“

Трябваше да има и други начини, по които да прекарам последната си нощ на Земята, отколкото само с едно определено момиче. Можех да си избера друго определено момиче или дори няколко не особено определени момичета, с изключение на факта, че това на практика не се отнасяше за мен, нали? Или можех да се обадя на брат си или на всяка от двойките родители…

Хубаво, само че брат ми Майк щеше да иска много сериозна причина да бъде изваден от леглото в полунощ. „Виж, Майк, луната е толкова красива…“ Едва ли. Който и да е от родителите ми би реагирал по подобен начин. Е, имах сериозна причина, но щяха ли да ми повярват?

И дори да го направеха, тогава какво? Щях да организирам нещо като бдение. Нека го проспят. Това, което желаех, бе някой, който да сподели с мен моето… прощално парти, без да задава погрешни въпроси.

Туй, което исках, бе Лесли. Почуках отново.

Тя отвори вратата само на педя. Беше по гащички. Усетих твърд, безформен сутиен в едната й ръка да потрива гърба ми, когато Лесли ме взе в прегръдките си.

— Тъкмо щях да си го слагам.

— Значи съм дошъл точно навреме.

Издърпах сутиена от ръката й и го пуснах на пода. Клекнах, за да я хвана през кръста, изправих се с усилие и я отнесох в спалнята, като ходилата й ме подритваха по глезените.

Кожата й бе студена. Трябва да е стояла повечко навън.

— Така значи? — възкликна Лесли. — Нима мислиш, че можеш да се конкурираш с мелба с течен шоколад?

— Определено. Гордостта ми го изисква.

И двамата бяхме останали донякъде без дъх. Веднъж по-рано се бях опитал да я вдигна, сгушена в обятията ми, по традиционния стил от филмите. За малко да си счупя гръбнака. Лесли бе едро момиче, висока колкото мен и възтежичка под талията.

Стоварих и двама ни върху леглото, един до друг. Обхванах я с ръце от двете й страни, за да я почеша по гърба, като знаех, че това ще я направи безпомощна да ми се съпротивлява, а-ха-ха-ха. Издаваше звуци от удоволствие, за да ми укаже къде й е най-приятно. Тя издърпа ризата ми нагоре и започна да ме чеше по гърба.

Сваляхме по някоя дреха от себе си и един от друг, както дойдеше, и ги пускахме отвъд краищата на леглото. Кожата на Лесли вече бе топла, почти гореща…

Хубаво, именно затова не можех да избера друго момиче, което да изведа. Щеше да се наложи да я науча как се чеше. А за туй просто нямаше време.

Някой път бях обземан от нервна припряност да ускоря любенето ни. Тази вечер изпълнявахме ритуал, обред за преминаване. Опитах се да го забавя, да го накарам да продължи по-дълго. Исках да се хареса повече на Лесли. Възнаграждението бе невероятно. Забравих за луната и за бъдещето, когато Лесли сложи петите си в сгъвката на коленете ми и започнахме да се движим в древния ритъм.

Ала картината, която ми се привидя във върховния момент, бе твърде жива и застрашителна. Намирахме се в обръч от нажежен до синьо огън, който ни затваряше като в примка. Ако простенах в ужас и екстаз, тя сигурно си е помислила, че е било само от удоволствие.

Лежахме един до друг, замаяни, изтощени, притиснати един о друг. Тогава бях готов да се отдам отново на съня, да не изпълня обещанието си, да заспя и да оставя Лесли да спи… Но вместо това прошепнах в ухото й:

— Мелба с горещ шоколад.

Тя се усмихна, размърда се и се изтърколи от леглото.

Не й позволих да си сложи сутиена.

— Минава полунощ. Никой няма да се опита да те сваля, защото ще му счупя врата, нали? Защо тогава да не се чувстваш по-свободно?

Лесли се засмя и се съгласи. Притиснахме се още веднъж един о друг, силно, в асансьора. Усещането бе много по-приятно без сутиена.

III

Сивокосата сервитьорка на бара бе весела и възбудена. Очите й блестяха. Говореше, сякаш споделяше тайна:

— Забелязахте ли как свети тази вечер луната?

„Кораба“ бе доста пълен, по това време на нощта и толкова близо до Калифорнийския университет на Лос Анджелис. Половината от посетителите бяха студенти. Тази вечер разговаряха с приглушени гласове, като се обръщаха да погледнат през стъклените стени на денонощния ресторант. Луната се бе спуснала ниско на запад, достатъчно ниско, че да се конкурира с глобусите на уличното осветление.

— Забелязахме — отвърнах. — Затова празнуваме. Ще ни дадете ли две мелби с горещ шоколад?

Когато тя обърна гърба си към нас, пъхнах десетдоларова банкнота под хартиената покривчица. Едва ли щеше да успее да я похарчи, но поне щеше да има удоволствието да я намери. Аз също никога нямаше да я похарча.

Чувствах се свободно, непринудено. Много проблеми изглежда сами се бяха разрешили изведнъж.

Кой би повярвал, че мирът би могъл да настъпи във Виетнам и Камбоджа за една нощ?

Това нещо бе започнало около единайсет и половина тук, в Калифорния. Което означаваше, че Слънцето тогава се е намирало точно над Арабско море, като под директната му светлина, с малки изключения по края, са попадали цяла Азия, Европа, Африка и Австралия.

Германия вече бе обединена, Стената бе стопена или смазана от ударните вълни. Израелци и араби бяха сложили оръжие. Апартейдът бе изчезнал в Африка.

А аз бях свободен. За мен нямаше да има никакви последствия. Тази нощ можех да удовлетворя всичките си тъмни желания, да грабя, да убивам, да укривам данъци, да хвърлям камъни по витрините, да си изгоря кредитните карти. Можех да забравя статията за експлозивното формоване на метали, която трябваше да предам във вторник. Тази нощ можех да подменя противозачатъчните хапчета на Лесли с бонбончета. Тази нощ…

— Мисля, че бих изпушил една цигара.

Лесли ме изгледа странно.

— Смятах, че си ги отказал.

— Помниш. Казах си, че ако някога почувствам непреодолимо желание, ще запаля цигара. Направих го, защото не издържах на мисълта, че никога повече няма да пуша.

Тя се засмя.

— Оттогава минаха месеци!

— Само че те продължават да публикуват реклами за цигари в списанията, които чета.

Пуснах монети в машината, поколебах се при избора, накрая взех меки цигари с филтър. Не че много ми се пушеше. Просто някои събития трябва да се отбележат с шампанско, други — с цигари. Като например изпушването на традиционната последна цигара пред стрелковия отряд…

Запалих. Да живее ракът на белия дроб.

Ароматът й бе толкова хубав, колкото си го спомнях. Макар да имаше слаб привкус на застояло, като на пълен пепелник угарки. Третото вдишване ме порази смайващо. Зрението ми се замъгли и всичко рязко притихна. Сърцето ми пулсираше гръмко сякаш в гърлото ми.

— Как ти се струва?

— Странно. Зашеметен съм — отвърнах.

Зашеметен! Не бях чувал тази дума от петнайсетина години. В гимназията пушехме, за да усетим онова зашеметяване, онова опиянение, предизвикано от стесняването на капилярите в мозъка. След първите няколко пъти зашеметяването бе изчезнало, ала ние продължихме да пушим, повечето от нас…

Изгасих цигарата. Келнерката сложи на таблата си нашите мелби.

Горещо и студено, сладко и горчиво, няма друг вкус като този на мелба с горещ шоколад. Да умрем, без да му се насладим поне още веднъж, щеше да е голям пропуск. Обаче Лесли превръщаше това в събитие, в символ на всички живи богаташи. Да я гледам как нагъваше мелбата бе по-забавно, отколкото сам да я изям.

Освен туй… бях угасил цигарата, за да усетя вкуса на сладоледа. Сега обаче, вместо да му се наслаждавам, очаквах ирландското кафе.

Твърде малко време.

Купата на Лесли бе празна.

— Уха! — прошепна тя театрално и се потупа по коремчето.

Някакъв клиент на една от малките маси започна да полудява.

Бях го забелязал, когато влезе. Възслаб университетски тип на учен с бакенбарди и очила със стоманени рамки, той непрекъснато се въртеше насам-натам, за да погледне навън луната. Подобно на останалите по другите маси, той изглеждаше възбуден от гледката на рядък и красив природен феномен.

После проумя. Видях как лицето му се промени, по него се изписа съмнение, после отказ да повярва, след това ужас, ужас и безпомощност.

— Да вървим — рекох на Лесли. Оставих няколко монети на бара и се изправих.

— Няма ли да си изядеш мелбата?

— Не. Чакат ни още неща. Какво ще кажеш за ирландско кафе?

— А за мен „Розова лейди“? О, виж! — Тя се извърна цялата.

Ученият се качваше на една маса. Като се опитваше да пази равновесие, той разпери широко ръце и ревна:

— Погледнете през прозорците!

— Слизай оттам! — викна келнерка, като го задърпа за крачола на панталона.

— Настъпва краят на света! Далеч, от другата страна на океана, смърт и адски огън…

Ала ние вече бяхме излезли и се смеехме, докато тичахме. Лесли се задъха.

— Май успяхме… да се отървем там… от религиозна свада!

Помислих си за десетачката, която бях оставил под хартиената покривчица. Сега тя нямаше да зарадва никого. В заведението един пророк огласяваше вестта си за предстоящата гибел на всички, които го слушаха. Сивокосата жена с бляскавите очи ще намери парите и ще си каже: „Те също са знаели!“

На паркинга на „Червеният хамбар“ няколко сгради скриваха луната. Уличните лампи и отразената лунна светлина даваха почти един и същи цвят. Нощта само изглеждаше малко по-светла от обикновено.

Не разбрах защо Лесли спря изведнъж на пътя. Но проследих погледа й, право нагоре към звезда, която грееше много ярко малко на юг от зенита.

— Красива е — казах.

Тя ме изгледа доста странно.

„Червеният хамбар“ нямаше прозорци. Бледо изкуствено осветление, доста по-бледо от фееричната студена светлина навън, се отразяваше по тъмното дърво на мебелите и спокойните, жизнерадостни лица на клиентите. Сякаш никой не си даваше сметка, че тази нощ бе различна от останалите досега.

Рядката среднощна тълпа във вторник се бе събрала предимно в залата с пианото. Някакъв посетител държеше микрофона и пееше полупозната песен с треперещ слаб глас, докато чернокожият пианист се усмихваше и дрънкаше сладникав акомпанимент.

Поръчах две ирландски кафета и „Розова лейди“. На въпросителния поглед на Лесли само се усмихнах загадъчно.

Колко обичайна чувствах атмосферата в „Червеният хамбар“. Колко отпускаща, колко щастлива. Държахме ръцете си през масата и аз се усмихвах, докато всъщност ме бе страх да заговоря. Ако нарушах магията, ако кажех нещо грешно…

Питиетата пристигнаха. Вдигнах чашата ирландско кафе за дръжката. Захар, ирландско уиски и силно черно кафе с дебел каймак от бита сметана отгоре. То се вля в мен като вълшебен еликсир, придаващ сила, тъмно, горещо и могъщо.

Келнерката махна с ръка, отказвайки парите ми.

— Виждате ли онзи мъж в пуловера с високата яка, там в дъното зад пианото? Той черпи — рече тя с охота. — Дойде преди два часа и даде на бармана банкнота от сто долара.

Ето значи откъде идваше цялото туй щастие! Безплатна пиячка! Погледнах натам, като се питах какво ли празнува онзи тип.

Мъж с дебел врат и широки рамене, облечен в пуловер с висока яка и спортно яке, седеше на бара, превит на две, и стискаше голяма стъклена чаша в едната си ръка. Пианистът му предложи микрофона и той махна с ръка, като жестът му ми позволи да видя добре лицето му. Четвъртито, силно лице, сега подпийнало, нещастно и уплашено. Беше готов да се разплаче от страх.

Така че разбрах какво празнуваше.

Лесли направи физиономия:

— Не приготвят „Розовата лейди“ както трябва.

На света има само един бар, който прави „Розова лейди“ така, както Лесли я обича, и той не е в Лос Анджелис. Подадох й другото ирландско кафе, като пуснах усмивка „нали ти казах“. Насилвайки се. Страхът на онзи мъж бе заразен. Тя се усмихна, вдигна чашата си и рече:

— За синята лунна светлина!

Вдигнах също чаша и отпих. Макар тостът да не бе този, който аз бих избрал.

Мъжът в пуловера се смъкна от високото столче. Тръгна внимателно към вратата, като се носеше бавно и праволинейно подобно на океански кораб, влизащ в док. Отвори широко вратата и се обърна, докато я държеше отворена, така че чудноватата синьо-бяла светлина струеше около широкия му черен силует.

Копеле. Чака някой да схване какво става, да извика истината в лицата на останалите. Огън и гибел…

— Затворете вратата! — викна някой.

— Време е да вървим — казах меко.

— Закъде бързаме?

Бързаме ли? Онзи можеше да проговори! Ала не можех да кажа това…

Лесли сложи ръка върху моята.

— Знам. Аз знам. Ние обаче не можем да избягаме от това, нали?

Сърцето ми се сви, сякаш стиснато от юмрук. Тя е знаела и аз не съм го забелязал?

Вратата се затвори, оставяйки „Червеният хамбар“ в червеникав сумрак. Мъжът, който бе платил напитките, си бе отишъл.

— О, Господи. Кога го разбра?

— Преди да дойдеш — отвърна тя. — Но когато се опитах да го проверя, не стана.

— Да го провериш ли?

— Излязох на балкона и насочих телескопа към Юпитер. Тези нощи Марс е под хоризонта. Ако Слънцето се е превърнало в Нова, всички планети трябва да светят като луната, не е ли така?

— Правилно. По дяволите. — Трябваше сам да се сетя за това. Все пак Лесли бе познавачът на звездите. Аз разбирах малко от астрофизика, но не бих могъл да открия Юпитер, ако ще животът ми да зависи от туй.

— Само че Юпитер не бе по-ярък от обикновено. Тогава не знаех какво да си мисля.

— Което означава… — почувствах искрата на надеждата да пламва като огън. После си спомних. — Онази звезда, точно над нас. Онази, която гледаше преди малко.

— Юпитер.

— Беше грейнала цялата като проклет неонов знак. Е, нещата значи са ясни.

— Говори по-тихо.

Говорех тихо. Ала за един налудничав миг ми се дощя да се изправя на масата и да се разкрещя. Огън и гибел… Какво право имаха другите да бъдат невежи в такъв момент?

Ръката на Лесли стисна здраво моята. Пристъпът отмина, като ме остави целия разтреперан.

— Да се махаме оттук. Нека си мислят, че утрото ще настъпи.

— Ще-ще — Лесли се засмя с горчив, сприхав смях, какъвто досега не бях чувал от нея. Тя излезе навън, докато се бърках за портфейла — а после си спомних, че нямаше нужда.

Горката Лесли. Когато е открила, че Юпитер изглежда нормално, това трябва да й се е сторило като отмяна на смъртната присъда — докато бялата искрица не пламна ярка като звезда час и половина по-късно. Час и половина, докато слънчевата светлина, вече отразена от повърхността на Юпитер, се върне обратно до Земята.

Когато стигнах вратата, Лесли се спускаше, потичвайки, надолу през Уестуд към Санта Моника. Изругах и се втурнах да я настигна, като се чудех дали изведнъж не бе полудяла.

Тогава забелязах сенките пред нас. По цялата дължина от другата страна на булевард Санта Моника: лунни сенки в хоризонтални ивици от мрак и синьо-бяло.

Настигнах я на ъгъла.

Луната залязваше.

Залязващата Луна винаги изглежда огромна. Тази нощ тя блестеше насреща ни от парченцето небе под магистралата, ужасно ярка, като хвърляше невероятно сложни лъчи и сенки. Дори неосветеният от Слънцето полумесец грееше перленобял на светлината от Земята.

Последното ми каза всичко, което исках да знам за случващото се на осветената страна на Земята.

Ами какво ставаше на Луната? Мъжете от Аполо 19 трябваше да са загинали още през първите минути на светлина от Новата. Застигнати насред лунната равнина, скрили се навярно зад разтопяваща се скала… Или не бяха ли сега на тъмната страна? Не можех да си спомня. По дяволите, те можеха да надживеят всички ни. Изпитах остра завист и омраза.

И гордост. Ние ги бяхме пратили там. Бяхме стигнали Луната, преди Слънцето да стане Нова. Още малко и щяхме да сме стигнали звездите.

Лунният диск се промени необикновено, докато залязваше. Купол, летяща чиния, лупа, черта…

И изчезна.

Изчезна. Е, това бе всичко. Сега можехме да го забравим. Сега можехме да се разхождаме навън, без непрестанно да ни напомнят, че нещо не е наред. След залеза на Луната всички неестествени сенки бяха напуснали града.

Ала облаците грееха странно. Тъй както греят след залеза на Слънцето, тази нощ облаците светеха яркобели по западните си краища. И се носеха твърде бързо по небето. Сякаш се опитваха да избягат…

Когато се обърнах към Лесли, едри сълзи се стичаха по бузите й.

— О, дявол да го вземе — хванах ръката й. — Престани! Чуваш ли?

— Не мога. Знам, че не мога да спра да плача, след като веднъж започна.

— Идеята ми не беше такава. Помислих си, че ще направим неща, които винаги сме отлагали, неща, които харесваме. Това е последният ни шанс. Така ли искаш да умреш, плачеща на уличен ъгъл?

— Изобщо не искам да умра.

— Ама си упорита!

— Много благодаря!

Лицето й бе зачервено и изкривено. Лесли плачеше както го правят бебетата, без оглед на достойнство или външен вид. Чувствах се ужасно. Чувствах се виновен, а знаех, че не аз бях виновен за Новата, и това ме ядосваше.

— И аз не искам да умра! — троснах й се. — Покажи ми как можем да го избегнем и всичко ще направя. Къде да отидем? На Южния полюс ли? Просто ще отнеме малко повече време. Луната трябва цялата да е разтопена от осветената си страна. Марс ли? Когато всичко свърши, Марс ще е част от Слънцето, както и Земята. Алфа Центавър ли? При ускорението, което ни е нужно, ще сме размазани на стената като фъстъчено масло и конфитюр…

— О, млъкни!

— Така де.

— Хавай. Стан, можем да стигнем до летището за двайсет минути. Ще спечелим още два часа, пътувайки на запад! Два часа повече до изгрева на Слънцето.

Беше права, идеята й беше добра. Два часа си заслужаваха на всяка цена. Но бях пресметнал това още по-рано, докато наблюдавах Луната от балкона си.

— Не. Така ще загинем по-скоро. Слушай, любов моя, видяхме, че Луната стана по-ярка към полунощ. Което означава, че Калифорния е била на обратната страна на Земята, когато Слънцето се е превърнало в Нова.

— Да, правилно.

— Значи трябва да сме най-далеч от ударната вълна.

Тя премигна.

— Не разбирам.

— Погледни случилото се по следния начин. Най-напред Слънцето избухва. Това загрява въздуха и океаните, всичко едновременно по цялата осветена страна. Парата и свръхнагретият въздух се разширяват бързо. Огнена ударна вълна се понася с рев през тъмната страна. Тъкмо сега се приближава към нас. Стяга се като примка. Но тя ще стигне по-напред до Хавай, който е с два часа по-близо до линията на залеза.

— Тогава няма да видим утрото. Няма да доживеем и толкова.

— Няма.

— Толкова добре обясняваш нещата — каза с горчивина Лесли. — Огнена ударна вълна. Тъй образно.

— Съжалявам. Твърде много мислих за това. Питах се какво ли ще бъде.

— Е, престани.

Тя дойде до мен и сложи глава на рамото ми. Плачеше тихо. Държах я с едната ръка, а с другата разтривах врата й, докато наблюдавах забързаните облаци и вече не мислех какво ще бъде.

Не мислех за огнения обръч, който се свиваше около нас.

Във всеки случай картината не бе вярна.

Представих си как океаните трябва да са заврели на осветената страна, така че отначало ударната вълна сигурно е била предимно от пара. Замислих се за милионите квадратни километри океан, които най-напред трябва да премине. Ще е по-хладна и по-влажна, когато стигне до нас. Освен това въртенето на Земята ще я завихри като водовъртеж във вана.

Два урагана от прясна пара, въртящи се в противоположни посоки, единият на север, другият на юг. Ето как щеше да налети вълната. Имахме късмет. Калифорния щеше да е близо до окото на северния.

Ураганен вятър от прясна пара. Ще повдигне човек и ще го опече във въздуха, ще свали свареното месо от него и ще го захвърли настрана. Сигурно щеше адски да боли.

Така и нямаше да видим изгрева. В известен смисъл това бе жалко. Щеше да е впечатляващ.

Дебели успоредни ивици от облаци се носеха по небето — твърде бързо, а търбусите им бяха бели от светлината на града. Юпитер избледня, после изчезна. Можеше ли вече да се започва? Проблесна гореща светкавица…

— Сияние — рекох.

— Какво?

— Трябва да има ударна вълна и от Слънцето. Около него трябва да има пръстен на сияние, каквото никой досега не е виждал.

Изведнъж Лесли се разсмя гръмко.

— Изглежда толкова странно, да стоим на ъгъл на улицата и да си говорим така. Стан, да не сънуваме всичко това?

— Можем да се престорим…

— Не. По-голямата част от човечеството сигурно вече е мъртва.

— Аха.

— И няма къде да отидем.

— По дяволите, отдавна си разбрала всичко, и то съвсем сама. Защо го правиш сега на въпрос?

— Можеше да ме оставиш да спя — рече тя горчиво. — Тъкмо заспивах, когато зашепна в ухото ми.

Не отговорих. Беше права.

— „Мелба с горещ шоколад“ — цитира тя. После добави: — В действителност идеята не бе лоша. Наруши ми диетата.

Разхихиках се.

— Престани!

— Можем да се върнем вече у вас. Или при мен. И да поспим.

— Предполагам. Ала няма да можем да заспим, нали? Не, не го казвай. Ще вземем приспивателни и след пет часа ще се събудим с писъци. Предпочитам да остана будна. Така поне ще знаем какво става.

Ако глътнехме обаче всички хапчета… но не го казах. Вместо това рекох:

— Тогава какво ще кажеш за пикник?

— Къде?

— На плажа, може би. Има ли значение? Ще решим по-късно.

IV

Всички супермаркети бяха затворени. Но аз от години използвах магазина за напитки в съседство до „Червеният хамбар“. Там купихме гъши пастет, бисквити, две бутилки изстудено шампанско, шест вида сирене и адски много ядки — взех по един пакет от всички видове, — още бисквити, торба лед, замразени гръцки предястия, четвъртинка бутилка старо бренди, което струваше двайсет и пет долара, съпоставима четвъртинка черешов ликьор за Лесли, две опаковки от по шест кутийки бира и битер лимон…

Когато натрупахме всичко това в разнебитената количка за пазаруване, вече валеше. Едри тлъсти капки се размазваха на пориви върху огромния стъклопакет, който представляваше лицевата страна на магазина. Вятърът виеше около ъглите.

Търговецът бе в приповдигнато настроение, кипящ от енергия. Бе наблюдавал Луната през цялата нощ.

— А отгоре на всичко и това! — възкликна той, докато пъхаше плячката ни в хартиени торби. Беше нисък, мускулест старец със здрави ръце и широки рамене. — В Калифорния никога не вали така. Капките падат отвесно и тежко, ако изобщо завали. Нужни са дни, докато се насъбере.

— Знам — отвърнах.

Написах му чек, като се чувствах гузен. Човекът ме познаваше отдавна, за да ми има доверие. Чекът обаче бе съвсем редовен. Имаше пари за осребряването му. Ала още преди да настъпи работният ден, той щеше да стане на пепел, а всички банки по света щяха да бълбукат, разтопени под жегата на Слънцето. Но за това вината не бе моя.

Търговецът сам нареди торбите ни в количката и застана на вратата.

— Когато дъждът попрестане, ще изтичаме навън. Готови ли сте?

Приготвих се да отворя вратата. Дъждът придойде така, сякаш някой изля кофа вода срещу прозореца. След миг спря, макар по стъклото да продължаваше да се стича вода.

— Сега! — викна той, аз отворих вратата и изскочихме навън.

Стигнахме колата, смеейки се като полудели. Вятърът виеше наоколо, като повдигаше от земята пръски и ги хвърляше върху нас.

— Избрахме добра пауза. Знаете ли на какво ми напомня това време? На Канзас — заяви търговецът. — По време на торнадо.

После внезапно от небето се изсипа чакъл. Ние изпищяхме и се снишихме, а по колата се чу звън от милиони малки удари. Отключих вратата и издърпах след себе си Лесли и стареца. Потрихме очуканите си глави и се огледахме навън, където навсякъде подскачаше бял чакъл.

— Град! — възкликна търговецът. — Вече наистина нищо не разбирам.

Нито пък аз. Единственото, което можех да си мисля, бе, че имаше някаква връзка с Новата. Но каква? Как?

— Трябва да се връщам — рече старецът.

Градът се изчерпи в една кратка вихрушка. Мъжът се стегна, после изскочи от колата като морски пехотинец, превземащ баир. Повече не го видяхме.

Облаците бушуваха на небето, като ту се събираха, ту изчезваха. Разминаваха се един с друг по-бързо, отколкото бях виждал някога да се движат облаци. Търбусите им бяха осветени от светлините на града.

— Трябва да е от Новата — каза Лесли, като потрепери.

— Само че как? Ако ударната вълна бе стигнала тук, вече щяхме да сме мъртви… или поне глухи. Ама град?

— На кой му пука? Стан, нямаме време!

Аз също потреперих.

— Добре. Какво ти се иска най-много да направиш тъкмо сега?

— Да гледам бейзболен мач.

— Два през нощта е — напомних й аз.

— Така отпадат много неща, нали?

— Да. Посетихме последния си бар. Видяхме последната си пиеса и последния си филм. Какво ни остава?

— Да разгледаме витрините на бижутерските магазини.

— Сериозно ли? През последната ни нощ на Земята?

Тя се замисли, после кимна:

— Да.

По дяволите, Лесли наистина го искаше. Не можех да измисля нищо по-тъпо.

— В Уестуд или Бевърли Хилс?

— И двете.

— Виж сега…

— Значи Бевърли Хилс.

Карахме през друг навей на дъжд и град — истинска буря в капсула. Паркирахме на половин пресечка от магазина на „Тифани“.

Тротоарът представляваше една безкрайна локва. Дъждовни пръски от втора ръка се сипеха върху ни от различни нива на сградите над главите ни.

— Чудесно! — възкликна Лесли. — Само на няколко крачки оттук трябва да има половин дузина бижутерски магазини.

— Мислех да отидем с колата.

— Не, не. Липсва ти подобаващо отношение. Човек трябва да зяпа витрините пеша. Така е по правилата.

— Само че дъждът…

— Няма да умреш от пневмония. — После добави навъсено: — Няма да имаш време.

„Тифани“ имаше малък клон в Бевърли Хилс, но на витрината му не оставяха изложени скъпи неща нощем. Видяхме няколко забележителни играчки и туй бе всичко.

Свихме нагоре по Родео Драйв и налетяхме на истинско богатство. „Тибор“ предлагаше неизчерпаем избор на пръстени — украсени и модерни, малки и големи, с всякакви видове скъпоценни и полускъпоценни камъни. Оттатък улицата „Ван Клеф & Арпелс“ демонстрираше брошки, мъжки ръчни часовници с елегантен дизайн, гривни с миниатюрни часовничета в тях, а една от витрините бе отрупана само с диаманти.

— Ах, колко е красиво! — въздъхна Лесли, завладяна от искрящите диаманти. — Как ли изглеждат на дневна светлина… Хм…

— Не, това е добра идея. Представи си ги призори, запалени от лъчите на Новата, докато витрините се пръсват, за да пуснат грубата дневна светлина вътре. Искаш ли нещо? Огърлицата?

— О, нима мога? Хей, хей, просто се шегувах. Пусни това, идиот такъв, стъклото трябва да е свързано с аларма.

— Виж, никой няма да носи каквото и да е от тези неща между сегашния момент и сутринта. Защо да не извлечем някаква полза от това?

— Ще ни хванат!

— Добре, ти сама каза, че искаш да разгледаме витрините…

— Не желая да прекарам последния си час в килия. Ако беше взел колата, щяхме да имаме някакъв шанс…

— Да избягаме оттук. Правилно. Аз исках да докарам колата…

Но в този момент и двамата се сринахме напълно и се наложи да вървим, като се подпираме един на друг, за да пазим равновесие.

На Родео Драйв имаше поне половин дузина бижутерски магазини. И не само това. Играчки, книги, ризи и вратовръзки с чудноват модерен дизайн. На витрината на „Франсис Ор“ се виждаше огромен пластмасов куб, пълен с нови монети. Малко по-нататък забелязахме няколко дяволски шантави часовници. Нашето зяпане по витрините имаше допълнителен чар, като знаехме, че бихме могли да счупим стъклото и да си вземем всичко, което ни се иска ужасно много.

Вървяхме ръка за ръка, като ги размахвахме напред-назад. Тротоарите бяха единствено наши — всички други се бяха скрили от лошото време. Облаците продължаваха да бушуват над главите ни.

— Иска ми се да знаех предварително какво се задава — заяви изведнъж Лесли. — Прекарах целия ден, оправяйки някаква грешка в програмата. Сега никога няма да разберем дали работи.

— И какво щеше да направиш със спечеленото време? Да гледаш бейзбол?

— Може би. Не, резултатите вече нямат значение. — Тя се намръщи при вида на рокли в една витрина. — А ти какво щеше да направиш?

— Щях да отида в „Синята сфера“ да изпия няколко коктейла — отговорих веднага. — Келнерките там са голи до кръста. Преди редовно ходех там. Чух, че сега сервирали съвсем голи.

— Никога не съм влизала в такъв бар. Докога са отворени?

— Забрави. Вече е почти два и половина.

Лесли се умисли, докато гледаше огромните плюшени животни в магазин за играчки.

— Има ли някой, когото би убил, ако имаше време?

— Е, знаеш, че агентът ми живее в Ню Йорк.

— Защо него?

— Господи, защо един писател ще иска да убие агента си? Заради ръкописи, които онзи губи, затрупани от други ръкописи. За неговите незаслужени десет процента и за останалите деветдесет, които ми изпраща с нежелание и закъснение. Заради…

Внезапно вятърът изрева и се надигна срещу нас. Лесли посочи напред и ние се затичахме към дълбокото преддверие на вход, който се оказа на магазин на „Гучи“. Сгушихме се до витрината.

Изведнъж вятърът донесе парчета град с размерите на орехи. Някъде се счупи стъкло и алармите нададоха тънки, слаби гласове на фона на бурята. Вятърът носеше не само град. В него имаше и камъни!

Долових мириса и вкуса на морска вода.

Притискахме се един о друг в скъпо струващото празно място пред „Гучи“. Измислих нов термин, обречен на кратък живот, и изкрещях:

— Сезонът на Новата! Как, мътните го взели, може…

Но дори аз не се чувах, а Лесли изобщо не разбра, че викам.

Сезонът на Новата. Как стигна дотук толкова бързо? Ако мине през полюса, ударната вълна на Новата ще трябва да измине около шест хиляди километра — най-малкото за пет часа.

Не. Ударната вълна ще се придвижи в стратосферата, където скоростта на звука е по-голяма, а после ще се спусне надолу. Три часа бе достатъчно време. Все пак, помислих си, не трябваше да се прояви като надигащ се вятър. От другата страна на Земята избухналото Слънце разкъсваше атмосферата ни и я разпръскваше към звездите. Ударната вълна трябваше да дойде с един-единствен гигантски гръм.

За момент вятърът утихна и аз се затичах по тротоара, дърпайки Лесли след себе си. Намерихме заслон при друг вход, когато вятърът отново се засили. Стори ми се, че чух сирена, която идва да се отзове на алармите.

При следващата пауза преджапахме през булеварда и стигнахме до колата. Седяхме задъхани и чакахме парното да ни постопли. Обувките ми бяха прогизнали. Мокрите дрехи лепнеха по тялото ми.

— Колко още? — викна Лесли.

— Не знам. Сигурно имаме известно време.

— Ще трябва да си направим пикника вкъщи!

— При теб или при мен? При теб — реших и подкарах колата.

V

Булевард Уилшайр бе наводнен на места до тасовете на колелата. Вихрушките от град и суграшица се бяха превърнали в равномерен, барабанящ дъжд. Пред нас се стелеше плътна ниска мъгла, стигаща до кръста. Тя се разбиваше в колата, минаваше над покрива и се завихряше след нас. Шантаво време.

Сезонът на Новата. Ударната вълна от нажежена, свръхнагрята пара не дойде. Вместо нея се появи само горещ вятър, бушуващ из стратосферата, чиято сила затихваше, за да образува странни вихрушки над самата повърхност на Земята.

Паркирахме незаконно на горното ниво на паркинга. Бегъл поглед към долното ми бе достатъчен, за да видя, че е наводнено. Отворих багажника и вдигнах две тежки хартиени торби.

— Трябва да сме луди — рече Лесли, като поклати глава. — Няма да успеем да изядем всичко туй.

— Нека все пак го отнесем горе.

Тя ми се изсмя.

— Ама защо?

— Просто прищявка. Ще ми помогнеш ли да ги вземем?

С по две пълни ръце се качихме на четиринайсетия етаж. В багажника останаха още две торби.

— Зарежи ги — каза Лесли. — Взехме предястията, бутилките и ядките. Какво друго ни е нужно?

— Сирената. Бисквитите. Гъшия пастет.

— Забрави ги.

— Няма.

— Ти не си с всичкия си — обясни ми тя, като говореше бавно, за да разбера. — Можеш жив да бъдеш сварен, докато слизаш. Възможно е да не ни остават повече от няколко минути, а ти си хукнал за храна за цяла седмица. Защо?

— По-добре да не казвам.

— Върви тогава! — и тя трясна вратата със страшна сила.

Пътуването с асансьора си бе истинско изпитание. Не преставах да се чудя дали Лесли не беше права. Свистенето на вятъра бе приглушено тук, в сърцевината на сградата. Имаше вероятност бурята да скъса някъде електрически кабели и аз да си остана в тъмната затворена кабина. Но успях да стигна долу.

Горното ниво вече бе залято до колене във вода.

Втората ми изненада беше, че тя бе хладка като вода във вана след къпане, в която не е много приятно да се кисне. Над повърхността й се стелеше пара, докато не бе отнесена от вятър, чието виене прокънтя из бетонната камера като писъците на обречените.

Изкачването бе поредното изпитание. Ако онова, което си представях, бе станало, ако ураганен вятър от прясна пара ме застигнеше сега… Чувствах се пълен идиот… Ала вратите се отвориха и лампите дори не премигнаха.

Лесли не искаше да ме пусне.

— Махай се! — викна тя през заключената врата. — Върви да си ядеш сиренето и бисквитите някъде другаде!

— Да нямаш друга среща?

Направих грешка. Изобщо не получих отговор.

Почти можех да схвана гледната й точка. Допълнителната разходка за останалите торби не бе нищо особено, за което да се караме, но и защо пък трябваше да бъде? Колко ли щеше да продължи любовната ни връзка във всеки случай? Още час, с късмет. Защо да отстъпвам при напълно сериозна причина, за да се запази такова преходно нещо?

— Нямаше да го споменавам! — изревах аз, като се надявах, че може да ме чуе през вратата. Вятърът трябваше да е три пъти по-шумен от другата й страна. — Може да ни дотрябва храна за цяла седмица! Както и място, където да се скрием!

Мълчание. Започнах да се питам дали ще успея да избия вратата с ритник. Нямаше ли да е по-добре да изчакам в коридора на етажа? В края на краищата на нея щеше да й се наложи да…

Вратата се отвори. Лесли изглеждаше бледа.

— Това бе жестоко — каза тя спокойно.

— Не мога нищо да обещая. Исках да изчакам, но ти ме принуди. Чудех се дали Слънцето наистина е избухнало.

— Жестоко е. Тъкмо бях започнала да свиквам с мисълта.

Обърна лице към вратата. Уморена, беше уморена. Бях я държал на крак до твърде късно…

— Чуй ме — рекох. — Всичко е грешно. Трябваше да има северно сияние от полюс до полюс, което да освети нощното небе. Ударна вълна от частици, тръгнала от Слънцето и носеща се само със сантиметри по-бавно от скоростта на светлината, която да се вреже в атмосферата като… е, щяхме да видим сини огньове над всички сгради!

Вече крещях, за да бъда чут над гърма на бурята.

— После вятърът дойде доста по-слаб. Новата щеше да разкъса небето над половината Земя. Ударната вълна щеше да се понесе из тъмната страна със звук, който да изпочупи всички стъкла по света, и то наведнъж! Също да напука бетон и мрамор… Лесли, скъпа, туй просто не се случи. Затова започнах да размишлявам.

След минута тя промълви:

— Тогава какво е?

— Изригване. Най-страшното…

Лесли се развика срещу мен, сякаш ме обвиняваше:

— Изригване! Слънчево изригване! Нима мислиш, че Слънцето може да засвети така, че…

— Успокой се, моля те…

— … да превърне Луната и планетите във факли, а после да се върне към нормалното си състояние, като че ли нищо не се е случило? Ах, ти, идиот такъв…

— Мога ли да вляза?

Погледна ме изненадано. Отстъпи встрани, наведох се, вдигнах торбите и влязох.

Стъклените балконски врати се разтресоха, сякаш великани се опитваха да влязат през тях. През процепи се бе процедил дъжд, за да направи тъмни локви върху килима.

Оставих торбите върху плота, отделящ кухнята. Намерих хляб в хладилника, пуснах две филии в тостера. Докато се печаха, отворих гъшия пастет.

— Телескопът ми е изчезнал — забеляза Лесли.

Съвсем естествено. Паднала на балкона се виждаше само трикраката му стойка.

Развих телчето на бутилка шампанско. Филиите изскочиха, Лесли взе нож и намаза и двете с пастет. Поднесох бутилката близо до ухото й, като се надявах да събудя условен рефлекс.

Тя се усмихна леко, когато тапата изскочи, и рече:

— Ще трябва да си приготвим място за пикник тук. Зад плота. Рано или късно вятърът ще счупи балконските врати и ще посипе всичко със стъкла.

Предложението бе добро. Проврях се зад преградата на кухненския бокс, събрах всички възглавници от пода и дивана и се върнах с тях. Направихме си гнездо.

Беше донякъде уютно. Разделителният плот бе висок малко повече от метър, точно над главите ни, а самата ниша на кухнята бе достатъчно широка, за да не си удряме лактите. Целият под бе застлан с възглавници. Лесли наля шампанско в чаши за коняк, като ги напълни до ръба.

Помислих си за тост, ала имаше твърде много възможности, всичките потискащи. Отпихме и без тост. После внимателно оставихме на пода конячените чаши и се притиснахме в обятията си. Можехме да седим така, лице в лице, като се подпираме един о друг.

— Ще умрем — заяви Лесли.

— Може би не.

— Примири се с мисълта като мен — рече тя. — Виж се само, изнервил си се целият. Страх те е от смъртта. Не прекарахме ли чудесна нощ?

— Неповторима. Съжалявам, че не знаех по-рано, че да те изведа и на вечеря.

Разнесе се гръм — цяла верига от шест експлозии. Като бомби при въздушно нападение.

— Аз също — каза тя, когато отново можехме да се чуваме.

— Иска ми се да го знаех още следобед.

— Бонбони с орехов крем!

— На зеленчуковия пазар. Двойно препечени фъстъци. А ти кого би убила, ако имаше време?

— Има една девойка в университета…

… която била съперница на нейна приятелка, така смяташе Лесли. Аз се сетих за един редактор, който постоянно променяше решенията си. Лесли назова една от старите ми приятелки, аз на свой ред единствения й бивш приятел, за когото знам, така че ще е доста забавно, преди да ги изчерпим всичките. Брат ми Майк забрави веднъж рождения ми ден, мръсникът.

Лампите премигнаха, после светнаха пак.

Опитвайки се да го направи сякаш небрежно, Лесли попита:

— Наистина ли смяташ, че Слънцето може да се върне в нормалното си състояние?

— Иначе и без друго ще сме мъртви. Де да можехме да видим Юпитер…

— По дяволите, отговори ми! Мислиш ли, че е било изригване?

— Да.

— Защо?

— Жълтите джуджета не се превръщат в Нови.

— Ами ако нашето го стори?

— Астрономите знаят много по въпроса за Новата — отвърнах. — Повече, отколкото би предположила. Могат да предскажат появата й цели месеци по-рано. Слънцето е от типа на жълтите джуджета. Те изобщо не могат да избухнат като Нови. Най-напред трябва да изпаднат от основната последователност, а това отнема милиони години.

Лесли леко заби юмрук в гърба ми. Бяхме долепили бузи, не можех да видя лицето й.

— Не искам да го вярвам. Не смея. Стан, нищо подобно на това не се е случвало досега. Откъде можеш да знаеш?

— Случвало се е.

— Какво? Не го вярвам. Щяхме да помним.

— Спомняш ли си първото кацане на Луната? Олдрин и Армстронг?

— Разбира се. Гледахме го по Лунното парти на Ърл.

— Те кацнаха на най-голямата, най-гладката равнина, която успяха да намерят на Луната. Изпратиха няколко часа подскачащи домашни филмчета, направиха множество съвсем ясни фотографии, оставиха безброй нащърбени отпечатъци наоколо. И се върнаха у дома с купчина камъни. Помниш ли? Някои хора казаха, че са ходили твърде далеч, за да събират камъни. Само че първото нещо, което всички забелязаха по тези камъни, бе, че са наполовина разтопени. Някога в миналото — о, да кажем през последните неколкостотин хиляди години, няма начин да го приемем, че е било по-скоро — е имало изригване на Слънцето. Горещината не е продължила твърде дълго, не достатъчно, че да остави следи по Земята. Луната обаче няма атмосфера, която да я защитава. Всички камъни са се разтопили от едната страна.

Въздухът бе топъл и влажен. Съблякох якето си, което бе напоено от дъжда. Извадих цигарите и кибрита, запалих една и пуснах дима покрай ухото на Лесли.

— Щяхме да помним. Не може да е било толкова зле.

— Не съм съвсем сигурен. Да приемем, че е станало над Тихия океан. Тогава не би причинило особено големи щети. Или над американските континенти. Щеше да стерилизира някои растения и животни, щеше да изгори много гори, а кой би го разбрал? Онзи път Слънцето се е върнало към нормалното си състояние. Възможно е отново да го стори. Слънцето е променлива звезда само на четири процента. Навярно понякога става малко по-променливо, от време на време, не по-често от това.

Нещо се разби във всекидневната. Прозорец? Влажен повей ни погали, а писъкът на вятъра се усили.

— Значи можем да преживеем това — каза колебливо Лесли.

— Мисля, че уцели право в десятката. Наздраве!

Намерих чашата си с шампанско и я пресуших. Минаваше три сутринта, във вратите ни се блъскаше ураган.

— В такъв случай не трябва ли да направим нещо?

— Правим го.

— Например да се опитаме да се качим на планината. Стан, ще има големи наводнения!

— Можеш да се обзаложиш, че ще има, но няма да стигнат толкова високо. Цели четиринайсет етажа. Слушай, обмислил съм го внимателно. Намираме се в сграда, която е проектирана да устои на земетресения. Самата ти си ми го казала. Ще е нужно нещо повече от ураган, за да я събори. Колкото до бягство в планината, коя планина? Тази нощ няма да стигнем далече, не и след като улиците вече са наводнени. Да предположим, че успеем да се изкачим на планината Санта Моника, после какво? Чакат ни блатни свлачища, ето какво. Тази област няма да издържи на това, което се задава. Изригването трябва да е изпарило достатъчно вода, че да образува нов океан. Ще вали четирийсет дни и четирийсет нощи! Любов моя, тук е най-сигурното място, което можехме да достигнем тази нощ.

— Да предположим, че полярните шапки се разтопят?

— Аха… добре, доста сме нависоко, дори за това. Хей, навярно онова последно изригване, за което говорех, е предизвикало потопа на Ной. Вероятно сега се случва отново. Можем да сме съвсем сигурни, че няма място на Земята, което да не е в центъра на буря. Тези два огромни урагана, въртящи се в противоположни посоки, вече трябва да са се разпаднали на стотици малки вихрушки…

Стъклените врати се пръснаха навътре. Наведохме се, вятърът се изви с вой около нас и ни засипа с дъжд и стъкла.

— Поне имаме храна! — провикнах се. — Ако наводненията ни блокират тук, ще успеем да преживеем!

— Само че ако електричеството спре, няма да можем да я приготвим! А и хладилникът…

— Ще сготвим още сега всичко, което можем. Ще сварим твърдо яйцата…

Вятърът се надигна още по-силно край нас. Престанах да се мъча да говоря.

Топъл дъжд ни изпръска хоризонтално и ни намокри от глава до пети. Опитай се само да готвиш при ураган! Много съм глупав, чаках прекалено дълго. Вятърът ще ни залее с вряла вода, ако се пробваме. Или с гореща мазнина.

— Ще трябва да използваме фурната! — изкрещя Лесли.

Разбира се. Фурната няма как да се стовари върху ни.

Настроихме я на 220 градуса и пъхнахме вътре яйцата в тенджера с вода. Извадихме всичкото месо от фризера и го хвърлихме в голям тиган. Два артишока в друга тенджера. Останалите зеленчуци можехме да ядем сурови.

Какво друго? Опитах се да помисля.

Вода. Ако електричеството угасне, навярно ще спрат също водата и телефоните. Отворих крана и започнах да пълня каквито съдове намеря: тенджери с похлупаци, миксера за трийсет чаши на Лесли, който тя използваше за партита, кофата й за миене. Очевидно тя мислеше, че съм се побъркал, но не разчитах на дъжда като източник на вода — не можех да го контролирам.

Шумът. Вече се бяхме отказали от опитите да го надвикаме. Ако продължеше четирийсет дни и четирийсет нощи, щяхме да оглушеем. Памук? Твърде късно бе да се докопаме до банята. Хартиени салфетки! Накъсах една, навих парченцата и направих четири тапи за ушите ни.

Санитарни помещения? Още една причина да предпочета апартамента на Лесли пред моя. Когато канализацията се запушеше, винаги можехме да използваме балкона.

Ако наводненията се покачаха по-високо от четиринайсетия етаж, оставаше ни покривът. Още двайсет етажа по-нагоре. Ако водата се надигнеше над това, щяха да оцелеят твърде малко хора, когато всичко отмине.

Ами ако все пак беше Нова?

Придърпах Лесли още повече към себе си и запалих нова цигара с една ръка. Всичко планирано щеше да е напразно, ако беше Нова. Но във всички случаи щях да продължа да го правя. Човек не престава да планира просто защото няма никаква надежда.

А когато ураганът се превърнеше в прясна пара, балконът винаги бе изход. Последен напън, изтичване и скок през парапета — за предпочитане пред това да бъдем сварени живи.

Сега обаче не бе моментът да го споменавам.

Както и да е, вероятно тя сама се бе досетила.

Осветлението изгасна около четири. Спрях фурната, в случай че токът се върне отново. Нека поизстине около час, после щях да прибера всичката храна в пликчета.

Лесли спеше, полуизправена в прегръдките ми. Как можеше да спи на фона на неизвестността? Натрупах възглавници зад гърба й и я положих внимателно върху тях.

Известно време полежах по гръб, като пушех и наблюдавах сенките, които светкавиците хвърляха по тавана. Бяхме изяли всичкия пастет и изпили една бутилка шампанско. Хрумна ми да отворя брендито, но се въздържах, макар и със съжаление.

Мина доста време. Не съм сигурен за какво си мислех. Не спях, но мозъкът ми определено бездействаше. Едва постепенно осъзнах, че между отблясъците на светкавиците таванът бе станал сив.

Обърнах се предпазливо, прогизнал. Всичко бе мокро.

Ръчният ми часовник показваше девет и половина.

Пролазих покрай ръба на преградата във всекидневната. Толкова дълго бях игнорирал шума на бурята, че трябваше малко топъл дъжд да ме плесне по лицето, за да ми напомни. Навън бушуваше ураган. През черните облаци обаче си пробиваше път пепеливосива светлина.

Така значи. Бях прав, че запазих брендито. Наводнения, урагани, силна радиация, огньове, запалени от изригването — ако нивото на разрушенията бе толкова високо, колкото очаквах, парите щяха да загубят стойността си. Щяха да са ни нужни стоки за разменна търговия.

Бях гладен. Изядох две яйца с малко бекон — все още топъл — и започнах да прибирам останалата храна. Разполагахме с храна за около седмица, може би… но не особено разнообразна. Навярно щяхме да си разменим нещо с другите апартаменти. Сградата бе огромна. Сигурно имаше и празни апартаменти, в които можехме да мародерстваме за супа на прах и тем подобни. Както и бежанци от ниските етажи, за които човек трябваше да се погрижи, ако водата се покачи достатъчно високо…

По дяволите! Липсваше ми Новата. Животът изглеждаше самата простота миналата нощ. Сега… Намираха ли ни се лекарства? Имаше ли лекари в сградата? Щеше да плъзне дизентерия и други зарази. Както и глад. Наблизо имаше супермаркет. Щяхме ли да намерим подводен моторен влекач из етажите?

Най-напред обаче трябваше да поспя. По-късно щяхме да пристъпим към изследване на сградата. Денят бе с цвета на светлосива пепел. Нещата можеха да са по-зле, много по-зле. Помислих си за радиацията, която трябваше да се е напластила от другата страна на света, и се запитах дали децата ни щяха да колонизират Европа, Азия или Африка.