Армагедони

Понякога дори самият опит да намерим решение на някой от вълнуващите ни проблеми може сам по себе си да предизвика световна гибел. В края на краищата всички знаем, че пътят към ада често е постлан с добри намерения. Както ще видим в поместения по-долу разказ, искреният опит да се смъкне от седлото му най-старият и най-страшен конник на Апокалипсиса — бледият призрак на глада — би могъл да ни поведе по пътеката, водеща към ужасяваща глобална катастрофа. Това може да се случи още утре. Или днес.

Английският писател Ричард Коупър — псевдоним на Джон Мидълтън Мъри-младши — е известен в Съединените щати най-вече със своята лирична новела, посветена на времената след всеобщото изтребление, „Свирач пред портите на зората“. Тя бе финалист в конкурсите за наградите „Небюла“ и „Хюго“, а по-късно беше преработена и превърната в романа „Пътят към Корли“, публикуван през 1978 г. През осемдесетте години излязоха две негови продължения: „Мечта за родство“ и „Картината на времето“. Трилогията за Корли, общо взето, се смята за връх в кариерата на Коупър. В средата на 80-те той издава само отделни кратки разкази и доколкото ни е известно, по-късно от него не се е появявало нищо. Тепърва ще разберем дали през новия век ще се върне към писането на научна фантастика. Други книги на Коупър — като изключим четири нефантастични романа, публикувани под имената Колин Мъри и Колин Мидълтън Мъри — са повестите „Здрачът на Бриарей“, „Клонинг“, „Задънена улица“, „Домино“, „Пробив“, „Глъбини“, „Разделени светове“ и „Обезумяло време“, както и сборниците „Хранителите“, „Там, където отиват големите кораби“, „Мрежата на вълшебниците“ и „Титонийският фактор“.

Снощи в съня си се върнах към своето детство. Наблюдавах как баща ми присажда още нещо на ябълковото дърво в градината зад кухнята. Беше с гръб към мен и макар че му извиках, не се извърна да ме погледне. Вярно е, че става дума за сън, но ако трябва да потърсим виновник за случилото се, не е ли редно да посочим с пръст баща ми? Чудя се как ли би реагирал на това, ако беше жив. Дали би се опитал да прехвърли вината на собствения си баща, и така, до безкрайност? Понякога си мисля, че не може да се определи началото на нещо, може да се определи само краят. Вероятно сега сме достигнали този край, последната спирка, окончателния завършек. Освен, разбира се, ако вярвате в чудеса.

Основната амбиция на татко бе да създаде дърво, което да има колкото се може повече най-различни сортове плодове. Три години преди смъртта му през 1981 година той бе успял да присади на едно-единствено дърво четири различни сорта ябълка, три различни сорта круша и два различни сорта слива. През лятото се появи фотограф от местния вестник и го снима до неговото забележително творение. Фотографията бе поместена във вестника със заглавието „Местен вълшебник показва плодовете на своето умение“. В статията към снимката баща ми бе цитиран да казва: „Ако работим заедно с нея, а не срещу нея, тя ще ни дари с нова райска градина.“ Въпросната „тя“ естествено бе Майката природа.

Когато баща ми получи инфаркт, бях двайсет и пет годишен и вече от осемнайсет месеца работех като научен сътрудник в „Биотек“. Веднага щом научих за това се качих на колата, напуснах Линкълншир, запътих се за Челмсфорд и отидох направо в болницата. Майка ми и сестра ми вече бяха там. Татко, положен сред възглавници, лежеше със затворени очи и имаше сив и сбръчкан вид. Тялото му бе свързано с монитор, който примигваше в единия ъгъл на стаята. До леглото имаше количка с два газови цилиндъра и кислородна маска за лице, готова да бъде използвана. Мама тъкмо бе започнала да ми обяснява с напрегнат шепот как бе станало, когато татко отвори очи.

— Здрасти, татко. Как се чувстваш?

— Клайв, ти ли си? — отвърна. Гласът му беше толкова слаб, че не успях да го позная.

— Аз съм, я. Че кого другиго очакваше да видиш?

— Ти пък защо си тук, сине?

— Дойдох да видя как си.

— Толкова ли съм зле?

— А, за нула време ще те изпишат оттук. Леглата им трябват.

— Как върви работата в Грантъм? — попита той с измъчена усмивка.

— Напрегната е, както винаги.

— Има ли вече послание до краля?

— Още не. Дай ми поне година или две.

В този миг в стаята влязоха медицинска сестра и двама лекари и ни казаха да напуснем.

— За какво послание до краля става дума? — поинтересува се сестра ми, докато я отвеждах вкъщи.

— Това е една наша шега. Свързана е с „Пътешествията на Гъливер“.

— Продължавай.

— Не си спомням текста наизуст. Ще ти го покажа у дома.

Докато тя приготвяше чая, отидох в малката кутийка, която татко използваше като кабинет, издирих стария му екземпляр на „Пътешествията на Гъливер“ и след кратко прелистване открих търсения пасаж. Занесох книгата в кухнята.

— Ето, Лу. Става дума за нещо, което кралят на Бробдингнаг казва на Гъливер: „И той заяви, че всеки, който успее да накара да поникнат два житни класа или два стръка трева върху парче земя, където преди това е расъл само един клас или стрък, ще заслужава благодарността на цялото човечество и ще е облагодетелствал повече страната си от цялата раса политици, взети заедно.“

Лу тъкмо започна да налива чая, когато телефонът позвъня. Беше мама. Можехме ли да се върнем веднага в болницата? Татко току-що получил още един удар. Не извадихме късмет. Заварихме пиковото движение и когато пристигнахме, всичко вече бе свършило.

Погребението се състоя пет дни по-късно. Докато вървяхме по покритата с локви пътека зад ковчега, изгря слънцето. Няколко минути по-късно над далечния Родинг се появи сияйна дъга. Спомням си, че тогава реших да я възприема като поличба. Като послание, изпълнено с надежда за бъдещето. Реших, че татко, където и да се намираше, бе решил да ме благослови.

Веднага щом стана възможно, се върнах на работа. Като шофирах на север през равния и пищен пейзаж на Кембриджшир, започнах да си припомням много епизоди от детството си. С баща ми често се бяхме разхождали през летните поля и покрай бавните и обрасли с тръстики реки на Източна Англия. По време на тези разходки той ме бе запознал с имената на отделните птици, цветя и дървета и ми бе говорил за своята тайнствена „Майка природа“. Бях го запомнил като изключително добър и състрадателен човек и донякъде се утеших при спомена за радостта, която изпита, когато получих стипендията. В онази вечер седнахме един до друг и вдигнахме наздравици за бъдещето ми с чаши, напълнени с домашно вино. Телевизията предаваше документален филм за опустошенията, предизвикани от сушата в Етиопия. Все още пред очите ми се мяркат безкрайните върволици живи скелети, вървящи от никъде за никъде по странна автострада, изсъхнало речно русло, покрито с втвърдена кал. Около тях се стрелкаха зловещите сенки на вездесъщите лешояди. И в този момент забелязах, че татко плаче. Спомням си шока, който изпитах тогава. Струва ми се, че именно неговата мъка и собственото ми ужасно безсилие ме накараха да взема решение на какво да посветя живота си.

След края на филма той отиде в кабинета си, донесе опърпания екземпляр от „Пътешествията на Гъливер“ и ми прочете пасажа, който по-късно цитирах на Лу. Разговаряхме дълги часове, през които обиколихме мислено целия свят. В нашето въображение безплодната пустиня се превърна в градина, житниците на Азия, Африка и Южна Америка се препълниха, а призракът на Глада бе прокуден за вечни времена от лицето на Земята. След полунощ, когато настъпи време да си лягаме, татко спря на стълбите, присви очи и като се държеше за перилата, се обърна към мен.

— Да знаеш, Клайв, че някой ден ще напишем послепис към „Гъливер“. Ще го озаглавим „Послание до краля на Бробдингнаг“. Ще бъде съвсем кратко: „Свещената задача, възложена от Ваше величество, най-сетне е изпълнена. И точка по въпроса.“

Изкикотих се глупашки и отдадох чест.

— Посланието е чуто и разбрано, татко — отговорих. — И точка по въпроса.

Близо дванайсет месеца след деня на татковата смърт взех участие в тридневна международна конференция в Кембридж, организирана от ЮНИДО2. През следобеда на втория ден организаторите бяха предвидили посещение на растениевъдния институт към Научния съвет по селскостопански въпроси. Обядвахме, настанихме се в малка флотилия от микробуси и тръгнахме. По случайност се оказах седнал до млада жена, която според табелката на гърдите й бе „д-р Н. Е. Шеран“. Представих се и я запитах за нейната специалност. Отвърна, че е микробиоложка.

— А откъде сте? — попитах.

— От Съсекс.

— С професор Долиш ли работите?

Тя кимна утвърдително.

— Хей! Да не би да изследвате азотни фиксатори?

— Изследваме най-различни неща.

— Мен ме интересуват фиксаторите. Какъв е смисълът да създаваш високодобивни сортове зърнени храни, след като страните от Третия свят не могат да извлекат полза от тях, тъй като нямат пари за торове?

— Може би ще трябва да открием начини да произвеждаме по-евтини торове — усмихна се тя.

Прекарахме следобеда в обиколка на експерименталните блокове и изслушахме лекция за най-новите опити с колхицин. Бях много впечатлен. Чрез свеждане на времето за създаване на действително нов сорт от дванайсет на осем години бе спечелена поне една точка срещу неумолимата прогресия на Малтус, според която броят на устите, които трябва да бъдат нахранени, винаги ще расте по-бързо от обема на продукцията, необходима за изхранването.

По обратния път за Кембридж реших да поговоря по този въпрос с д-р Шеран.

— Към 2000 година населението на света ще надвиши 6 милиарда души — казах. — Това означава, че ще трябва да увеличим производството на храни най-малкото с 50 процента, и то само за да успеем да задържим глада на сегашното му равнище. Необходими са пробиви.

— Или действен контрол върху раждаемостта — изказа предположение тя.

— Което може да се постигне само при повишаване на жизненото равнище.

— За да се повиши жизненото равнище обаче, трябва да се увеличи производството на храни най-малкото със 100 процента. Смятате ли, че е осъществимо?

— Да се получат два житни класа там, където преди това е растял само един? Разбира се, че е осъществимо.

— За двайсет години?

— Подобряването на сортовете е само един от необходимите елементи — поясних. — Трябва да се постигне напредък и в самата техника на земеделието: по-добро напояване, по-добро съхраняване на почвата, по-евтини торове и така нататък. Всичко това е от жизненоважно значение. Важно е обаче да се проведе операция на широк фронт. И ние можем да го постигнем. Трябва да го постигнем.

— Знаете ли, говорите точно като баща ми — отвърна тя с усмивка.

— Говоря точно и като собствения си баща.

Вечерта гледахме филм, спонсориран от „Импириъл Кемикъл Индъстрис“, а после се озовахме в бара. Вече бях успял да разбера, че малкото й име е Наташа. Зададох още въпроси и установих, че майка й е рускиня, а баща й — евразиец.

— Хибрид Ф2? — възкликнах ентусиазирано. — Наистина много интересно. Омъжена ли си?

Тя поклати глава в знак на отрицание.

— Обаче скоро ще се омъжваш, нали?

— Защо пък?

— Да не би да искаш да ми кажеш, че няма някой, който да се върти около теб? Наташа, ти си наистина страхотна. Ти си най-фантастичната микробиоложка, която съм виждал. И при това си хибрид Ф2!

Не я излъгах. Имаше външността на момичетата, които понякога бях зървал в прегръдките на самодоволни млади консерватори на дансинга на хотел „Маркиз“ в Грантъм. Сладки праскови от градина, заградена с бодлива тел. Просто не можех да повярвам на късмета си.

Тя тактично смени темата и попита с какво се занимавам в „Биотек“. Казах й, че се опитвам да създам подобрени щамове от бактерията ризобия, задържаща азот, и да ги накарам да си сътрудничат с житните растения. Обясних й, че според мен е необходимо да се вградят гени на ризобия в зърнените култури, за да могат растенията да образуват коренни грудки и да започнат да създават собствени разтворими нитрати. Добавих, че имам предчувствие: някъде по света не може да не съществуват сортове диви зърнени култури, успели да решат този проблем. Ако съумеем да открием такива култури и да повишим добивите им с помощта на колхициновата техника, битката ще бъде най-малкото наполовина спечелена.

Продължихме да разговаряме и да споделяме какви ли не идеи, докато по едно време усетих, че започват да гасят светлините на бара. Погледнах часовника си и за свое удивление установих, че отдавна бе минало полунощ. Дадох си сметка, че току-що бях изживял трите най-вълнуващи и приятни часа в своя живот.

Изкарах последната сутрин от конференцията в компанията на Наташа и успях да я убедя, че ще оползотворим времето си по-разумно в разходка с лодка по реката, вместо да ходим на лекция за залесяването на Кашмир. Веднага щом се озовахме в лодката, възобнових разговора от предишната вечер. Разпитах я за заниманията й в Съсекс и научих, че през изминалата година се е занимавала с вграждането на азотно фиксиращи гени в ДНК на хлоропласти. Целта на занятието бе да се убеди растението да трупа азот в собствените си листа. Идеята ми се стори много интересна, но нямаше как да се материализира бързо. Споделих това с нея.

— И при теб няма да се получи по-бързо — отвърна тя. — Досега никой не е успял да разгадае кода на ДНК, позволяващ на ризобия да сътрудничи с приемниците си.

— Добре, в такъв случай ми обещай, че ако научиш нещо по въпроса, ще ме уведомиш. Малко помощ не би ми дошла зле.

— Сериозно ли говориш?

Нещо в начина, по който зададе този въпрос, не ми хареса. Погледнах я.

— Да, говоря съвсем сериозно. Защо питаш?

— Просто така.

Още тогава усетих, че зад привидно небрежния й въпрос се криеше нещо недоизказано. Същевременно обаче си давах сметка, че не притежавам такта, необходим за изясняването му, без да изглеждам неприемливо любопитен. Запазих тези реплики на заден план в съзнанието си и едва вечерта, когато преполовявахме второто си питие, успях по заобиколен път да се върна към темата. Установих, че тя тогава е била на път да прекъсне мъчителна и доста сериозна връзка с един от колегите си в Съсекс.

— Това означава ли, че ти се иска малко да смениш обстановката? — попитах открито.

— Една такава промяна има своите предимства — съгласи се тя. — Стига, разбира се, да успея да открия нещо по собствената си специалност. Миналия месец дори изпратих писмо с молба за работа в „Юнилевър“, но после размислих.

В този момент задействах ума си на пълни обороти. Подадох й своя бележник и химикалка.

— Остави ми твоя адрес и телефонен номер — казах й. — След завръщането си в Грантъм ще поговоря с нашия Голям бял баща. Сигурен съм, че в „Биотек“ в най-скоро време ще може да се открие някаква подходяща работа.

— Наистина ли? — попита тя. — Каква работа имаш предвид?

— От доста време в отдела се говори за нещо. Това, което знам с положителност, е, че ще отпуснат допълнителни средства за финансиране на нашите генетични изследвания. Следователно ще назначат още хора. Защо пък един от тях да не е красива микробиоложка, специализирала се в прехвърлянето на ДНК? А и съм готов да се обзаложа, че заплатата ще е по-голяма от тази в Съсекс.

— В това съм сигурна — отвърна тя с усмивка и ми върна бележника и химикалката.

Днес, когато размишлявам над случилото се през изминалите месеци, стигам до извода, че в него, поне що се отнася до мен, могат да се обособят пет отделни епизода. Може би думата „епизоди“ не е най-подходящата, но ще я използвам. Първият, разбира се, е свързан с татко, с неговите напътствия и съвети и най-вече с неговата вяра в мен. Без тях по всяка вероятност въобще нямаше да се занимавам с наука. Вторият беше запознаването ми с Нати през 1982 година на конференцията на ЮНИДО. Третият безспорно бе срещата ми с доктор Санчарес в Аякучо.

През лятото на 1988 година с Нати се оказахме в Южна Америка в резултат на поредица от събития, най-важното от които бе поглъщането на „Биотек“ от „Монагри“ през 1986 г. Когато това се случи, с Нати вече имахме представа за възможните му последици. И двамата бяхме повишени, а на моя проект, свързан с ризобия, бяха възложени големи надежди. Предимно заради обещаващите резултати от опитите с ГХ3.

За разлика от „Биотек“, който се занимаваше главно с Англия и останалата част от Европа, базираната в САЩ транснационална компания „Монагри“ имаше широки връзки с Третия свят. Нещо повече, в ръководството й възлагаха големи надежди на това, което обичаха да възприемат като „мултинационална кръстоска“. Когато резултатите от опитите с ГХ3 стигнаха до Лос Анджелес и бяха захранени в компютрите, получи се препоръка д-р Клайв Удхаус да замине за Южна Америка и да опраши с интелигентните си полени периферията на огромната монагрийска империя. За щастие по това време д-р Удхаус вече бе в състояние да постави условието да бъде придружен от своята колежка д-р Шеран и така на 3 май 1988 година с Нати се озовахме в трансконтиненталния полет, водещ до Сау Паулу. Това бе първата част от пътешествие, по време на което в течение на три седмици и половина трябваше да посетим пет страни. Най-забавното е, че Аякучо изобщо не беше включен в нашия маршрут!

Трябваше да прекараме два дни в перуанския град Кахамарка, след това да престоим още четири дни в еквадорския град Кито и после да се върнем у дома през Богота. Някъде между Ла Пас и Лима обаче частният самолет на компанията, с който пътувахме, се повреди и му се наложи да се приземи по спешност в Аякучо. Оттам се обадих на хората от „Монагри“ в Кахамарка и им обясних случилото се. Те казаха, че след малко ще ни потърсят. Устроихме се в хотела на летището и излязохме да огледаме града. Когато след два часа се върнахме в хотела, там ни очакваше строен мъж със загоряло лице и сиви коси, който на превъзходен американски английски ни се представи като д-р Хайме Санчарес. От него научихме, че ремонтът на самолета ще продължи поне 24 часа. Покани ни междувременно да му окажем голямата чест да погостуваме на него и на съпругата му в Ботаническия институт, разположен на трийсет минути път с кола от града.

Така и не успяхме да установим каква е точната връзка на д-р Санчарес с „Монагри“. Той само спомена неопределено, че получава някакво финансиране оттам по линия на университета в Лима. Разказа ни обаче, че през последните десет години е изпратил в лабораторията в Колорадо поне петдесет образеца от диви растения и семена и че заделя най-малко четири месеца годишно за походи из планината. Беше ентусиазиран най-вече на тема картофи. Заяви, че лично той е открил не по-малко от 83 различни вида, седем от които дотогава напълно непознати на науката.

Прекарахме следобеда в разглеждане на неговата колекция, след което той ни разведе из терасираните участъци на института, разположени на хълм, издигащ се високо над града. После решихме да се изложим на риска да получим сърдечен удар и поплувахме в дълбоко езеро, захранвано от планински поток. По-късно заедно със семейство Санчарес се настанихме на терасата на дома им, като от високи чаши отпивахме ледена сангрия, наблюдавахме залеза и споделяхме впечатленията си за Бразилия и Боливия. По-нататък, по време на една действително превъзходна вечеря, му разказахме с какво се занимаваме в „Биотек“ и обяснихме защо именно благодарение на него сега се радвахме на гостоприемството му. Тъкмо щяхме да си лягаме, когато пилотът съобщи по телефона, че самолетът е ремонтиран и можем да продължим пътя си.

Рано на другата сутрин д-р Санчарес ни закара в Аякучо. Разменихме си адресите, обещахме си да поддържаме връзка и половин час по-късно отлетяхме за Кахамарка.

Когато в началото на юни се завърнахме във Великобритания, изпратих на д-р Санчарес и съпругата му писмо, в което им благодарих за любезността, и сметнах, че целият този епизод ще си остане в миналото. Сетих се за него едва след като проявихме снимките от пътешествието си. На една от тях Нати плуваше гола като нимфа в планинското езеро. На друга д-р и сеньора Санчарес, хванати за ръце на терасата на своя дом, ни се усмихваха.

Пет месеца по-късно получих препоръчано писмо с въздушна поща от Перу. В него открих набързо написана бележка и пликче с половин дузина семена. „Открих ги в една висока долина в Апуримак. Може би си заслужават да бъдат изследвани. Х. С.“ — това бе съдържанието на бележката.

Разгледах семената под микроскоп и установих, че принадлежат към някакъв примитивен сорт царевица. Дотогава не бях виждал толкова дребни семена и се зачудих какво ли е накарало д-р Санчарес да мисли, че могат да ме заинтересуват, тъй като не бе обяснил нищо. Така или иначе, предадох ги на нашата старша градинарка и я помолих да положи максимални усилия с тях. След три седмици тя ми каза, че пет от шестте зрънца са покълнали.

Няколко дни по-късно отидох да ги видя и не промених мнението си за тях. Междувременно вече бях писал на д-р Санчарес, като му бях благодарил за семената и запитал защо според него може да са необикновени. Установих причината още преди да получа отговора му. Всичките пет растения бяха започнали да образуват азотни грудки в коренната си система!

Истинският шок обаче настъпи, когато получих отговора на д-р Санчарес. След като описваше доста подробно района, в който бе открил растенията, той приключваше със следния извод: „Открих ги на петстотин метра по-високо от местата, където дотогава бях намирал дива царевица, така че жизненият им цикъл вероятно е изключително кратък. Почвата беше наистина изключително бедна — нискокачествен льос. Предполагам, че тези растения не само са се сдобили със симбиотична ризобия за производството на азот, но може би и с бактерия, която натрупва фосфати. Допускате ли, че това е възможно?“

Санчарес се оказа напълно прав за продължителността на жизнения цикъл. Растенията узряха на тримесечна възраст. Към февруари 1989 година вече бяхме събрали достатъчно семена и можехме да си позволим първите ограничени експерименти. Нати успя да извлече от втората реколта една неизвестна дотогава бактерия с ресни, която вирееше около азотните грудки и, изглежда, притежаваше именно качествата, предположени от д-р Санчарес. В негова чест я нарекохме Phosphomonas sancharezii и стиснахме палци. За пръв път от началото на декември с Нати започнахме да споделяме, макар и само помежду си, и то доста предпазливо, че може би сме в началото на пробив.

Следващите три години посветихме изключително на прехвърлянето на азотообразуващите гени на дивата царевица към нашите високодобивни сортове. Първият ни истински успех настъпи с ГХ14. Потомството, кръстосано по колхициновия метод, имаше четиримесечен жизнен цикъл, запазваше качествата си в течение на три поколения и даваше добиви, четири пъти по-големи от тези на дивия първообраз. Междувременно Нати и нейните колеги продължиха да усъвършенстват бактерията. В течение на две години бяха успели да я убедят да работи в хармония както с пшеницата, така и с царевицата. Когато получихме резултатите от първите полеви изпитания, стана ясно, че добивите се увеличават с от 30 до 50 на сто без усилия и при това без каквито и да е странични ефекти. Нати и аз сияехме от щастие. 1992 беше нашата златна година. Сега си давам сметка, че това бе четвъртият от петте споменати епизода.

През тази година решихме също така да внесем ред в отношенията си и да се оженим. Дотогава все бяхме отлагали. Донякъде от леност, донякъде заради данъчното облагане. Сега обаче тя изведнъж реши, че трябва да създадем семейство. Казах й, че ако нещата се развият както очакваме, не след дълго ще трябва да обикаляме света и да наглеждаме експериментирането в тропически условия. Но тя вече бе взела решение: в течение на година или две можеше да се отдаде на Природата, вместо да се занимава с Наука. Реших, че и аз имам желание да стана баща. Ала събитията не се развиха бързо.

В „Монагри“ бяха напълно убедени, че бактерията е безспорен победител. Спуснаха над нея завеса на сигурност и започнаха трескаво да обмислят как да се извлече от нашето откритие максимално възможната финансова полза. Дори и при тези успехи аз обаче смятах, че ще ни бъдат необходими поне още десет години, за да постигнем значителен напредък в борбата срещу стария враг на човечеството — глада. За щастие успяхме да продължим заниманията си с ГХ14.

Резултатите от първите експерименти в тропиците бяха направо разочароващи. Добивите бяха наполовина по-малки от тези, които постигахме във Великобритания. И при това положение обаче ГХ14 определено доказа, че може да се развива успешно в почви, съвършено бедни откъм нитрати и фосфати. Преценихме, че в този си вид бе в състояние да увеличи селскостопанските добиви в Третия свят с около 10 процента. Да не говорим, че тепърва предстоеше да се изпробва рязко подобреният щам на бактерията!

През април 1993 година Нати най-сетне успя да забременее. Решихме да прекараме годишния си отпуск през третата седмица на юни във вила, която бяхме наели на Лазурния бряг. По пътя към вилата се отбихме при майка ми в Челмсфорд, съобщихме й добрата новина за детето и оттам се отправихме към Доувър, за да хванем нощния ферибот. Още когато наближихме северния край на тунела Дартфорд, бяхме спрени от полицейски патрул, който поиска да види документите ни за самоличност и разрешителните ни за работа. Забелязах, че всички полицаи бяха въоръжени. Отвориха багажника на колата и огледаха куфарите ни. Попитах един от тях какво търсят, но той ми отговори: „Ако го открием, ще ви кажем.“ После затвориха багажника и ни дадоха знак да продължим пътя си.

Когато се качихме на рампата, в далечния край на тунела видяхме още въоръжени полицаи, пожарна кола и изгорелите остатъци от два товарни камиона, изтеглени встрани от пътя. На бетонната стена до тях се виждаше небрежно нарисуваният знак на Движението за право на работа — сърп и стиснат юмрук. Включих радиото с надеждата да чуя някакви новини, но навсякъде имаше само музика. Унищожаването на два чуждестранни камиона очевидно вече не се възприемаше като новина от първостепенна важност.

Този инцидент обаче, колкото и незначителен да изглеждаше, ни накара с Нати да си поговорим по теми, каквито не бяхме разисквали от години. Струва ми се, че и на двама ни тогава стана ясно какъв изолиран живот водим. Всички наши близки и приятели работеха в същата област, в която и ние. Получавахме много повече пари, отколкото можехме да похарчим, и нямахме конкретни политически симпатии, макар и двамата да бяхме гласували за Социалдемократическата партия. Без да бяхме признавали това гласно, и двамата си мислехме, че стоим по-горе от повечето хора по света. Не за друго, а защото знаехме какво правим и защо го правим. Лесно би могло да се заяви, че сме били самоуверени и самодоволни. Искрено казано обаче, не би трябвало да бъдем обвинени в такова нещо. Бихте могли да ни оцените като завършени продукти на нашето социално възпитание, като високоспециализирани клетки от обществото, глезени от него и богато възнаградени за нашите успехи. Не биваше да се очаква от нас да схванем всички нравствени нюанси в поведението си, след като се бяхме заели с практическото постигане на една от малкото наистина алтруистични цели на човечеството.

Но по време на почивката обсъдихме този въпрос неведнъж. При това разговорът се подемаше винаги от Нати. Може би имаше някаква връзка с нейната бременност. Веднъж, легнали един до друг, след като се бяхме любили, тя се обърна към мен с внезапен въпрос.

— Не смяташ ли, че понякога се опитваме да играем ролята на Господ Бог?

— За какво говориш?

— Самата аз не съм сигурна в правотата си. Имам обаче такова чувство.

— Нати, но ти нали не вярваш в Бога?

Тя не ми отговори веднага, така че повторих въпроса си.

— Не знам дали вярвам или не вярвам — отвърна. — Сега ми се иска да вярвам. Имам нужда да се чувствам в безопасност.

— Значи в момента не се чувстваш в безопасност?

— Трудно ми е да ти го обясня. Понякога изпитвам неприятното усещане, че дъното на света може да се отвори и да пропадна през него. И че ако това стане, пропадането ми ще е безкрайно.

Усетих как тя внезапно потрепери.

— Ти тази сутрин взе ли си витамините? — попитах.

— Ти изобщо слушаш ли какво ти говоря? Признай си, че не ме слушаш.

Опитах се да възразя, но погледът ми попадна върху тялото й. Въображението ми превключи на съвсем друга и определено приятна вълна. След това тя не засегна повече въпроса за Бога.

През септември в обстановка на строга поверителност ми бе казано, че е направено всичко необходимо за едновременното провеждане на три отделни полеви опита с бактерията в тропически условия. Съответно в Бразилия, Зимбабве и Северен Куинсланд. Беше ми предложено сам да избера къде да отида и аз се спрях на Куинсланд. Първо, защото познавах лично Сам Уолъс и, второ, защото дотогава не бях посещавал Австралия. Тъй като бебето трябваше да се появи на бял свят в края на януари, Нати предпочете да си остане у дома.

Приземих се в Даруин на 3 декември и след час отново бях във въздуха. Полетяхме в източна посока, като преминахме над резервата Арнъм и се насочихме към Нулунбуй, разположен на брега на залива Карпентерия. В Нулунбуй ме очакваше хеликоптер на компанията, който трябваше да ме отведе в експерименталната станция „Куинсланд“ в близост до Ароусмит.

Пристигнахме на местоназначението малко преди шест часа вечерта. Направихме няколко кръга над оризищата и кацнахме на пистата до игрището за крикет. Посрещнаха ме Сам Уолъс, началник на станцията, и негов индийски колега, представен ми като „Ами“. Сам ме придружи до бунгалото, което щеше да бъде мой дом през следващата седмица, след това и тримата отидохме в главната лаборатория. Там ме запознаха с плана на експеримента и със схемата на оризищата.

От гъсто залесените хълмове над долината се спускаха два захранващи планински потока. В горната й част бе издигнат земен насип, който да осигури резервно водохранилище в случай на по-дълга суша. Единственият излаз от изкуственото езеро захранваше умно проектирана напоителна система от множество канали, контролирани от своя страна от ръчно управлявани шлюзове.

Сам ми показа два участъка на картата. Единият беше разположен в долната й част, другият — в средата на обекта.

— Тези са най-подходящите — каза. — Горният е засят с хибрид от Бали, а долният — с дългозърнест сорт от Суматра. И двата сорта са с доказани качества, и двата си сътрудничат добре с Azospirillum, така че няма да се появи опасност от азотен глад.

— Ти решаваш, Сам. Ти командваш тук.

— Значи разбрахме се. С7 и Д5. А сега нека изпием по някоя и друга бира.

Рано на другата сутрин, без каквото и да е излишно суетене, заредих пръскачка под налягане с разтвор от бактерията 500:1 и я връчих на един от помощниците на Сам. После обух гумени ботуши, стигащи до кръста, и заедно със Сам и Ами се отправихме към участък С7.

Растенията вече бяха разцъфнали. Азотофиксиращото водорасло Anabaena се виждаше ясно и наподобяваше зелена ципа, покрила повърхността на водата. Кимнах на Сам и дадох знак на момчето с пръскачката. То отиде до центъра на участъка, включи двигателя й и след малко върху повърхността започна да се образува нежна мъгла, изпълнена с бактерии. Работата му отне около десет минути. Сетне отидохме до другия участък и повторихме операцията. Разтворът тъкмо стигна за пълноценната обработка на двата участъка. След това под лъчите на горещото слънце се отправихме към хълма, за да се насладим на заслужена закуска.

На масата информирах Сам и Ами за другия аспект на програмата и им обясних какво се опитваме да постигнем. И двамата изказаха известен скептицизъм, когато им обясних, че очакваме увеличение на добивите от порядъка на 50 процента.

— Звучи ми малко като черна магия — поклати глава Сам. — Та ние направо заскачахме от радост, когато постигнахме увеличение от осем на сто с хибрида от Суматра. При това го подхранихме с фосфати.

— Знам, знам, Сам. Обаче ако се окажем прави, а мисля, че е така, то най-после ще направим пробива, който всички очакваме още от дните на преподобния Томас Малтус.

След закуската изпратих по телефона шифровано послание до представителството на „Монагри“ в Брисбейн и предадох, че всичко се развива по план. Изпратих и телеграма до Нати, в която я уведомих, че съм жив и здрав и всичко върви добре. Накрая, все още неосвободил се напълно от ефекта на часовата разлика, реших да се разходя из долината и да разгледам езерото отвъд насипа.

Два часа по-късно, когато се връщах, видях, че към мен се е затичал Ами. Слънцето вече грееше много силно и се запитах какво ли го е накарало да ме търси в тази горещина.

— Връщай се, Клайв! Връщай се веднага! Имаме си големи неприятности!

— Неприятности ли? Какви?

— Водораслото. Водораслото в оризищата.

— Какво му има?

— Обезумя.

Погледнах го. Не можех да проумея за какво точно ми говори.

— Обезумя ли? Какво по-точно означава това?

— Сам ще разбереш — отвърна задъхано той. — Според Сам твоята култура е предизвикала взривообразно размножаване на Anabaena. Сега се опитваме да затворим шлюзовете и да го спрем.

След малко установих, че и аз тичам надолу по пътеката. Когато стигнах до едно място, откъдето се виждаха оризищата, застинах. Двата участъка, които бяхме обработили с бактерията, сега бяха покрити с яркозелен като маруля плътен килим от цъфтящи водорасли. Половин дузина мъже с маски и моторни пръскачки се движеха из килима и го обсипваха с дисперсия, която вероятно беше биоцид.

— Боже мой, кой можеше да предположи такова нещо! — прошепнах.

Открих Сам в лабораторията, надвесен над един микроскоп. Обърна се към мен, когато усети влизането ми, и ми даде знак и аз да погледна. С ужас видях как клетките на Anabaena алчно поглъщат хранителните вещества, подавани им от бактерията, а после наедряват, делят се и се размножават с почти невероятна скорост. Микроскопичните хищници, които не трябваше да допускат подобни неща, очевидно бяха напълно безсилни да се справят с водораслото, открило способ да погълне всички налични запаси от фосфор. Усетих как целият ми гръб се покри със студена пот.

— За Бога, Сам… — промърморих. — Даваш ли си сметка какво можеше да стане, ако…

— Дали си давам сметка? — отвърна той мрачно. — Вече поисках по радиото от Нулунбуй да ни изпратят петдесет бидона биоцид и хеликоптер с пръскачка. Дори и при това положение няма да има гаранция, че сме успели. Затворихме главния шлюз едва два часа след обработката. Успях обаче да изпратя петима човека да почистят долната част на потока. Хайде да проверим как се справят.

Слънцето ни удари като чук, когато тръгнахме покрай канала. На дъното му бе останала само тънка струйчица вода и калта беше започнала да изсъхва и да изпуска пара. Част от тревата покрай брега, засегната от биоцидния аерозол, бе пожълтяла.

— За колко време можеш да запазиш канала сух? — попитах.

— За около дванайсет часа, плюс-минус два часа. След това водохранилището ще прелее над дигата. Все пак може би тези дванайсет часа са повече, отколкото заслужаваме. Извадихме късмет, че мусоните закъсняха. От седмица върху хълмовете не е падал сериозен дъжд.

Открихме множество следи от разбойника Anabaena, но си личеше, че биоцидът си бе свършил работата. Свитият ми стомах започна да се отпуска. В този момент внезапно се сетих за другите два експериментални участъка и неволно изстенах. Сам попита каква е причината. Когато му отговорих, той разбра и ме успокои с ръмжене.

— Забравих да ти кажа, че вече се обадих в Лос Анджелес и в Брисбейн от твое име. В момента те нямаше, но реших, че ще е разумно.

— Сам… — започнах, но не успях да открия необходимите думи.

— Всичко е наред, приятелю — смигна ми той. — И ти щеше да направиш същото за мен при подобни обстоятелства.

Някъде към три часа следобед се появиха два хеликоптера. Единият с устройство за дисперсия от въздуха, другият — натоварен с допълнителни бидони отрова. Минути след пристигането си първият се издигна отново във въздуха и започна да кръжи напред-назад над оризищата и над вече изсъхналия напоителен канал. Когато слънцето се спусна зад западните хълмове, вече не бе останал и квадратен сантиметър, необработен поне три пъти. Резултатите от дванайсетгодишен труд бяха разрушени само за един следобед.

Вечерта попитах Сам колко време според него е необходимо, за да се възобнови работата на станцията.

— Все още не съм започнал дори да мисля за това — отвърна. — Задай ми същия въпрос след седмица и вече ще имам някакъв отговор. Засега единственото, което ме вълнува, е стопроцентовата стерилизация. Ще ти кажа обаче нещо, Клайв. Когато дойде време да пиша отчета си за това дребно произшествие, ще имам грижата едно копие да отиде в Канбера, а друго — в ООН.

— Ами договорът ти с „Монагри“? Там не е ли писано, че…

— Майната му на договора! Ако сега не дадем гласност на това, ще го опитат отново другаде! Какво щеше да се случи според теб, ако не бях решил случайно да се поразходя до оризищата?

— Разбирам, разбирам. И на мен сърцето ми почти спря, когато видях какво е станало. За миг имах кошмарно видение: представих си цялата долина, изчезнала под дебел слой зелена слуз. Заслужаваш златен медал.

— Може пък и да заслужа — каза той замислено. — Стига да успея.

— За Бога! Та ако не успееш, какво друго можем да направим?

— Да пръскаме, отново да пръскаме и пак да пръскаме. Дори и ако трябва да избием всички живи същества от тук до залива. Неволно създадохме неутолим раков тумор от водорасли и бактерии. Ако не успеем да го унищожим напълно, и то тук и сега, остава ни само да коленичим и да се молим за душите си.

— Не може да не сме го унищожили!

— Така се надявам. Наистина се надявам. Ще бъда обаче много по-спокоен, ако утре по това време не открием и следа от водораслото в радиус от десет километра. Сега ще си легна и те съветвам да направиш същото. Чака ни едно доста нервно денонощие.

Последвах съвета му, но ми беше много трудно да заспя. Лежах по гръб, втренчил поглед в тавана, и размишлявах над събитията, които ни бяха довели до този момент. По едно време усетих, че мисля за Нати и бебето. За пръв път от детството си насам започнах да се моля.

Събудиха ме грохотът и дрънченето на излитащ хеликоптер. Скочих от леглото, навлякох някакви дрехи и успях да изляза навън тъкмо в момента, когато една от машините се извисяваше над долината в посока към брега. Ами се връщаше към бунгалата. Извиках го и той ми махна с ръка в отговор.

— Добро утро, Клайв.

— Дано да си прав. Тази нощ не спах добре.

— И аз.

— Сам ли излетя?

— Да. Реши да огледа района. Езерото започна да прелива около четири сутринта. По-късно, отколкото бяхме предполагали.

— Оризищата как са?

— Изглеждат чисти, слава Богу. Ще трябва обаче да ги огледаме поне още веднъж, за да сме спокойни. Искаш ли кафе?

— Разбира се.

Устроихме се на верандата пред кухнята с чашки черно кафе и започнахме да обсъждаме събитията от миналия ден. През ниските облаци на източния хоризонт се подаваха дълги тънки лъчи сребриста светлина и показваха откъде ще изгрее слънцето.

— Предполагам, че си много разочарован от случилото се — каза той. — Всички тези години труд отидоха на вятъра.

— Знаеш ли, все още дори не съм започнал да се замислям за тази страна на нещата — отвърнах. — Сигурно и на това ще му дойде времето. Засега обаче всичките ми мисли и надежди са свързани със Сам и с бидоните биотоксин.

— Прав си. Клайв, не ти ли се струва странно, че при опитите ти у дома такива странични ефекти не се получиха?

— Точно за това после се правят експерименти в тропиците. И ще ти кажа, че изобщо не бих повярвал в случилото се, ако не го бях видял със собствените си очи. Беше наистина превъзходен пример на приложна биотехнология. Може би заслужаваше две дузини Нобелови награди. За Бога, нашите началници сега навярно не са в никак добро настроение.

— Забравяш, че „Монагри“ се занимава и с производството на фосфати — усмихна се лукаво той.

След като изпихме кафето, отидохме да хвърлим още един поглед на оризищата. Представляваха жалка гледка. Цялата вода бе прехвърлена към основния канал и изсъхващите участъци бяха покрити от жълтеникаво-сива паяжина, подобна на мъртвешки саван. Впечатлението бе за нещо зловещо и извънземно. Наблюдавах участъците в течение на няколко минути, а после изминах стотината метра до потока. Видях как в центъра на канала плава колония синьо-зелени цъфтящи водорасли, голяма колкото чиния. Последва я втора, а след това — и трета. Извиках Ами. Той бързо притича при мен, видя причината за страха ми и се опита да ме успокои с усмивка.

— Съвсем невинна работа, Клайв. Идват от езерото. Когато затворихме главния шлюз, равнището на водата се повдигна. Сега е започнала да прелива. Тези водорасли са повърхностни. Носят се насам по този начин още от сутринта.

Отново се взрях в една буца водорасли, която бодро плаваше по течението.

— Ти провери ли в какво състояние е езерото? — попитах.

— Не — призна той. — Но има ли смисъл? Водораслите никога не се движат срещу течението. Как биха могли да заразят езерото?

— Нямам представа — отвърнах. — Може би съм станал много мнителен, обаче ще му хвърля един поглед. За мое собствено спокойствие. Ще ме придружиш ли?

Ами поклати глава.

— Обещах на Сам да организирам още едно пръскане на оризищата — каза. — Ще се видим на закуска.

Тръгнах по пътеката покрай потока. На едно място видях буца цъфтящи водорасли, задържана от невидима преграда. Когато си дадох сметка, че е късче от същата маса, която се носеше надолу по течението, си отдъхнах. Ами беше прав. Проблемът ни, ако все още съществуваше, се намираше в другия край на долината. Този, който сега оглеждаше Сам. Така или иначе, след като бях извървял този път, реших да не се връщам.

Най-високите дървета по скатовете на хълмовете вече бяха огрени от слънчевите лъчи, когато започнах да изкачвам склона на насипа. Невидима горска птичка пееше тъжна трела в глъбините на гората: лу-и, лу-и, лу-и. Това обаче бе единственият звук, ако се изключеше ромоленето на потока.

И тогава видях езерото!

Чувството, което изпитах в този миг, беше чисто физическо. Стори ми се, че някой изтръгва стомаха ми и омотава краката ми със собствените ми черва. Вдигнах ръце и започнах детински да ръкомахам пред лицето си сякаш за да отпъдя от погледа си това, което виждах. Искаше ми се да се събудя и да се измъкна от наблюдавания кошмар.

Там, където предишния ден бе имало само няколко мънички островчета от водни хиацинти, плаващи спокойно върху равната като огледало небесносиня повърхност на езерото, сега, ако се изключеше малка площ до устието на шлюза, повърхността бе напълно покрита от плътна пелена цъфтящи водорасли. През дишащата й кожа непрестанно излизаха малки мехурчета газ. Заприличаха ми на милиард малки и лишени от любопитство очи, които ми намигаха.

Останах като закован върху земята и не откъсвах поглед от зловещата каша. Сърцето ми бе изпълнено с неописуем ужас. Накрая отметнах глава назад и завих, подобно на уплашено и измъчено диво животно. Две стреснати патици се измъкнаха от кашата, направиха кръг около близките дървета и отлетяха на юг.

Докато наблюдавах как се смалиха и изчезнаха от погледа ми, съобразих какво се бе случило, какво щеше да се случи и какво щеше да продължава да се случва, освен ако не станеше чудо, което да го спре. Съвсем мъничко парченце обезумяло водорасло, прилепнало към крачето на птица, се бе оказало достатъчно. Като е удвоявало масата си на всеки петнайсет минути в топлите води на езерото, без да познава нищо друго, освен неутолимия си глад, за двайсет и четири часа — или може би дори за по-малко време — то бе успяло да покрие цялата му повърхност.

Тогава забелязах, че на някои места водораслото бе започнало да се простира навън, върху тръстиките и тревата, отделящи езерото от близките дървета. Това ме извади от вцепенението ми. Обърнах се с гръб към отвратителното зрелище и се устремих с все сила по пътеката, водеща към далечната станция. През цялото време пред очите ми се въртяха двете птици. Щяха да отлетят някъде надалеч и да изплакнат слузестите си крака в някое блато или поток, чиито води вече са усетили първата топлина на изгряващото слънце.

Събитията, които се развиха през следващите двайсет и четири часа, са все още объркани в паметта ми. Спомням си какво изражение се появи на лицето на Ами, след като научи за откритието ми. Спомням си как помогнах да се натоварят на камиони половин дузина бидони с биоцид и заповядах на двама от шофьорите да отидат до горната част на езерото и да ги излеят в захранващите извори, а после да се заемат с пръскането на всички следи от водораслите, простиращи се под дърветата. Спомням си и побелялото лице на Сам, който се върна след час и съобщи мрачната новина, че са открили ясни следи от водораслото в ручей, разположен на пет километра от нас. Спомням си много добре и как започна да ругае и да удря челото си с юмруци, когато споделих с него своите подозрения за птиците.

Той незабавно нареди да се заредят повторно резервоарите на хеликоптера и каза на пилота да обработи всички водни площи между нас и залива, защото „ако стигне до морето, вече няма да имаме никаква възможност да го спрем!“. После отидохме заедно при радиостанцията и прекарахме следващите четири часа в отправяне на отчаяни молби за помощ към правителството, армията, „Монагри“ и към всеки, който според нас щеше да ни приеме сериозно.

Същата вечер Сам свика военен съвет в главната лаборатория. Междувременно бяха дошли още четири хеликоптера и цистерна, натоварена с гориво и с достатъчно биоцид, за да превърне цялата долина в безжизнена пустиня. На екрана бе проектирана карта на целия окръг. Сам я раздели на половин дузина оперативни зони и даде указания на пилотите. Тези мъже, които работеха за държавни земеделски стопанства, така и не успяха да схванат сериозността на положението. Един от тях запита Сам защо е толкова уплашен.

— Нали става дума за онуй растение, дето вирее по патешките езера?

Сам се съгласи, че в общи линии става дума именно за него.

— И какво му е страшното?

Сам кимна с разбиране.

— Може и да греша и се моля на Бога да греша — каза. — Мисля обаче, че сме изправени пред нещо, в сравнение с което всички атомни бомби на света може да ти се сторят не по-опасни от лека настинка. Освен ако не унищожим това нещо абсолютно, тотално и напълно, тук и сега, до два дни, след месец няма да остане нищо, което да ти прилича на Куинсланд. Няма да останат никакви гори, никакви реки, никакви поля, никакви животни, никакво море. Ще остане само пелена от синьо-зелена тиня, която ще покрие всичко. А след нас ще дойде ред и на останалата част от света.

— Боже мой! — възкликна уплашеният му събеседник. — И как по дяволите започна всичко това?

Сам ме погледна.

— Предполагам, че е пряк резултат от прилагането на неправилен подход при преследването на правилна цел — отвърна. — Въпросът сега е: ще успеем ли да го спрем?

През целия следващ ден, от изгрев до залез слънце, хеликоптерите бръмчаха надлъж и нашир из долината, като покриваха всичко с гъста мъгла от биоцид. Вече не се избираха отделни мишени. Ставаше дума за унищожаване на всякакви следи от водораслото в район с размери шест на четири километра. През това време Сам се свърза с Канбера, докладва за случилото се и поиска да го свържат с министър-председателя. Успя да постигне това, макар и да не разбрах точно как. Не знам и какво точно му е казал — самият той не можа да ми го обясни съвсем смислено, — обаче видях, че положи всички възможни усилия да убеди министър-председателя Браунли в случай на провал на досегашните ни усилия да нареди евакуацията на целия полуостров Арнъм и после да хвърли върху него термоядрена бомба. Това предложение бе категорично отхвърлено. В онзи момент си помислих, че Сам просто се изразява образно, за да подсили аргументите си. Което показва, че дори и аз тогава все още не съм бил в състояние да схвана истинската сериозност на положението.

Струва ми се, че през онази нощ изобщо не успях да мигна. Още при изгрев слънце застанах пред радиостанцията заедно със Сам и Ами и започнахме да изслушваме рапортите на пилотите на хеликоптерите, докато те обработваха все по-отдалечени райони, нанасяхме нови червени кръстчета върху картата и се споглеждахме, без да си казваме нищо. Никой от трима ни не искаше да изкушава съдбата и да казва, че операцията без съмнение се е увенчала с успех. Сам разшири периметъра с още пет километра и пак не откриха нищо. Когато най-накрая чухме и последния рапорт, че „всичко е чисто“, обади се Ами:

— Е, все някой ще трябва да го каже. Ние победихме. Нали така, Сам?

Сам погледна разсеяно картата върху масата и започна да защрихова в лилаво-синия триъгълник на езерото.

— Може и да сме успели — отвърна. — Но когато става дума за рак, никога не трябва да се забравят метастазите. Ако Клайв не бе видял вчера онези проклети патици, сигурно щях да се съглася с теб. Сега обаче…

Така и не довърши мисълта си.

След като изпълниха мисията, хеликоптерите се завърнаха в базата. По време на закуската пилотите потвърдиха рапортите си. Водораслото, както и всичко останало, било напълно унищожено. Сам ги похвали за превъзходната работа и после им съобщи, че ще трябва да повторят всичко още веднъж. Приеха думите му по-леко, отколкото очаквах, но тогава не знаех по колко им се заплаща.

Следобеда заедно със Сам прелетяхме над брега. Целият бе покрит с мъртви риби и птици, невинни жертви на тоновете отрова, които бяхме изсипали над водата. Никъде обаче нямаше и следа от жива Anabaena. Оттам се насочихме на юг и стигнахме до Бикертън, а после се върнахме във вътрешността. Всичко беше чисто.

— Хайде, Сам, признай, че победи — казах му.

Той се обърна към мен и явно беше на път да се съгласи с думите ми, когато радиостанцията изпука.

— Сам, ти ли си? Тук е Ами.

— Кажи, Ами.

— Току-що получихме съобщение от Нулунбуй. В залива Арнъм има Anabaena!

— В залива Арнъм? Майко Божия! Сигурни ли са?

— Съобщил го е пилотът на пощенския самолет от Даруин. Слязъл по-ниско и огледал района отблизо. Казва, че е покрило двете реки и се е разпространило на десет километра по южното крайбрежие.

Видях как в този момент върху лицето на Сам се появи образът на смъртта. Той затвори очи за няколко секунди и си пое дълбоко дъх.

— Ами, след петнайсетина минути ще бъдем при теб — обеща. — Кажи на Майк да се свърже с Даруин и да подаде сигнал за обща тревога. Свържи се и с Бил Роулингс. Кажи му да ме изчака. До скоро виждане.

— Къде се намира заливът Арнъм, Сам? — попитах.

— От другата страна на полуострова! На цели шейсет километра оттук!

Погледите ни се срещнаха. Тъй като нямаше какво да си кажем, замълчахме.

Всичко това се случи преди четири месеца. Ако тогава ни бяха повярвали, то може би щеше да се предотврати. Когато обаче австралийското правителство най-сетне разбра, че не сме безумци, вече беше късно. Водораслото, понесено от южното екваториално течение, вече бе попаднало в Индийския океан. Когато три дни преди Коледа се завърнах в Англия, от самолета видях огромно зелено петно, простиращо се върху Тиморско море. Най-тъжното бе, че когато заедно със Сам отидохме в Канбера и направихме един последен и безуспешен призив да се взриви водородна бомба върху Арнъм, в Коралово море извършваха маневри не по-малко от четири ядрени подводници, всяка от които можеше да стерилизира цял Куинсланд не по-малко от двайсет пъти. Същата вечер със Сам опитахме да се напием до безсъзнание в бара на летището.

— В човешкото въображение има една падина, която е по-дълбока от Марианската — каза той. — Хората са готови да обидят природата, да я наранят, дори да я озлочестят. Не могат обаче дори да допуснат възможността, че тя не е безсмъртна. Защо, за Бога, обаче трябваше именно ти и аз да им докажем, че не са прави?

Така и не разбрах дали очакваше от мен отговор. А и въобще не знам дали отговор съществува. Това, което знам, съм го написал в тези редове.

Оттогава до ден днешен всяко едно от неговите предсказания се сбъдна. В последвалите шест седмици съдържанието на сяра в атмосферата започна постоянно да нараства. Последната спътникова снимка, която видях, показа, че е засегнат целият район от Тихия океан до Мадагаскар. Издадохме на биосферата смъртна присъда, която не може да бъде обжалвана. Всичко ще бъде решено от времето. Или от Бог. След петдесетина години всякакви следи от Anabaena и от Phosphomonas sancharezii ще са напълно изчезнали, все едно никога не са съществували. Като унищожат света, те ще унищожат и себе си. В крайна сметка планетата Земя неизбежно ще стане неотличима от всички останали стерилни планети, изминаващи безжизнения си път през празните коридори на пространството до края на времето.

Що се отнася до „най-зловредната раса от дребни отвратителни създания, които Природата е допуснала да пълзят по лицето на Земята“ — така кралят на Бробдингнаг бе окачествил човешкия род, — по моя груба преценка ни остава около година живот. Значи някъде около първия и едновременно последен рожден ден на Сиси ще мога да изпратя посланието на татко: „Свещената задача, възложена от Ваше величество, най-сетне е изпълнена. И точка по въпроса.“