Адският свят

ОСМА ГЛАВА ПОСЛЕДИЦИТЕ

Хънтър се събуди, потопен в море от сиво желе. Веществото беше полепнало по униформата, по ръцете, по цялото му тяло, Той се изправи и започна с отвращение да се отърсва от него. Главата го болеше, ставите му се бяха вдървили и казано честно, никога не се беше чувствал толкова уморен, дори след изтощителните Основни тренировки. Огледа бавно местността, осветена от ранната утринна светлина, и се учуди — колко ли време е бил в безсъзнание? И веднага изминалата нощ изплува отново в съзнанието му и той бързо скочи на крака. Огледа се, но докъдето стигаше погледът му, нямаше и следа от чудовищата, с които се бяха били.

Хънтър се намираше в средата на оново, което бе останало от тясната уличка, и навсякъде около него земята бе покрита с локви и парчета от гъсто сиво желе. Миришеше отвратително. Съвсем близо Корби и Линдхолм седяха облегнати на една стена и разговаряха приятелски. Изглеждаха изтощени, насинени и окървавени, но напълно здрави. Забелязаха, че Хънтър ги гледа, и му махнаха за поздрав. Той им кимна бързо и погледна какво е останало от постройките.

Медната кула бе пръсната на парчета, високите сгради от двете страни на уличката бяха поели част от експлозията.

„Е, какво толкова? — помисли си Хънтър. — Най-сетне и ние да имаме късмет.“

В началото на уличката стоеше Изследователката и гледаше към града. Капитанът тръгна бавно към жената, като се стараеше да не се подхлъзне в желето. Кристъл чу стъпките му и се извърна.

— Добро утро, Капитане. Добре дошъл отново на бял свят. Предполагам, че няма да се откажете да хвърлите един поглед. Наистина е много интересно.

Нещо сякаш го бодна в сърцето. Изследователката обикновено намираше нещата за интересни само ако съдържаха жестокости или надвиснала внезапна смърт. Той отиде при нея, мръщейки се от вида на пропитата й с кръв униформа, но едва когато спря до жената, разбра, че по-голямата част от кръвта и съсиреците не бяха нейни. „Трябваше да го предположа — помисли той унило. — Та тя е Изследовател!“ Отново изкриви лицето си в гримаса на погнуса, когато видя отблизо полепналото по дрехите й сиво желе.

Кристъл се усмихна.

— Не е приятно, нали? А вие вече сте успели да се почистите.

— Как ли е полепнало по униформите ни? — запита Хънтър. продължавайки да се чисти упорито.

— Предполагам, че по-голямата част от нощта сме спали в него, Капитане. Разрушаването на Устройството в Медната кула очевидно ни е накарало да загубим съзнание за известно време. А колкото за това, откъде се е взело желето… погледнете града.

Хънтър се взря и умората му внезапно изчезна. В кръвта му нахлу адреналин. Нямаше и помен от чудовищата — нито живи, нито мъртви, но сивото желе беше навсякъде: покриваше улиците, висеше полепнало по стените, прозорците и мостовете, вятърът го люлееше леко и миришеше отвратително.

Двамата флотски бойци се приближиха шумно, но Хънтър не се обърна.

— Това наистина е отвратително — изказа се Корби. — По дяволите, каква ли е тази гадост?

— Сами се досетете — вдигна рамене Кристъл. — смятам, че тази слуз е всичко, което е останало от чудовищата.

Хънтър я погледна изненадано, но после кимна, схащайки връзката.

— Разбира се, че е така. Когато гората ни нападна, тя изгуби твърдите си форми и се превърна в подобно желе. Същото е станало и с онези растения и животни, на които се натъкнахме преди да влезем в гората. Есперът ни каза, че Устройството ги е поддържало живи. А то вече не съществува.

Той погледна към почернелите от огъня руини на Медната кула.

— Устройството е отслабило физическите връзки, за да направи възможни бързите промени във формите им, но ги е отслабило до такава степен, че накрая само то е било в състояние да ги задържа като цялостни същества. С разрушаването на кулата тварите са се разпаднали и са се превърнали просто в първичен желатин, от който води началото си целият живот. Чужденците вече ги няма! И никога няма да се появят!

Хората стояха мълчаливо и гледаха замислено града.

— Чудя се какво не е било наред с есперката? — каза накрая Линдхолм. — Защо не успя да взриви експлозивите?

Капитанът сви неопределено рамене.

— Не знам дали ще разберем това някога. Вероятно Устройството е направило негодни експлозивите. Без тях единственото, което й е останало, е била връзката с катера и нейната решителност. В края на краищата тя беше една изключително смела жена.

— Добре — прекъсна го Корби. — Ще й построим паметник. Не искам да звучи неблагодарно, но какво ще стане с нас? Как ще оцелеем без оборудването на катера? Ние дори не сме в състояние да повикаме помощ. Главната комуникационна система е разрушена.

— По-спокойно, Корби — спря го Хънтър кротко. — Когато първия път успях да възстановя връзката с катера, наредих на компютрите да изпратят отчет за всичко, което сме открили. Империята винаги се интересува от новооткрити чужди цивилизации, затова очаквам след няколко седмици да се появи напълно екипиран звездолет. Дотогава все някак си ще оцелеем. Всъщност сега, когато Устройството го няма и чужденците изчезнаха, тази планета се превърна в едно наистина приятно местенце.

— Приятно, но скучно — каза тъжно Кристъл и запали последната си грижливо пазена цигара.

— Добре живея и със скуката — отвърна Корби. — Много неща могат да се кажат за скуката като начин на живот.

— Ти по-добре би трябвало да знаеш — подхвърли го Линдхолм.

— Освен това на наше разположение е този град — намеси се в спора Хънтър. — Там се крият много мистерии, нови технологии и няма да ни стигнат години да ги разберем и изучим. Няма да имаме проблеми с привличането на заселници. И учени, и семействата им ще се борят с настървение да получат шанс да проучват планетата. Но съществува и един много важен въпрос, на който трябва да намерим отговор.

Той почака усмихнато, докато Корби не издържа и попита, въздъхвайки:

— Добре де, Капитане. Предавам се. Изплюйте най-после камъчето.

— Според компютрите на катера — продължи Хънтър — това е единственият град на планетата. Следователно чужденците не произхождат оттук. Не са и от Улф IV. Били са заселници. Коя е тогава тяхната родна планета? Защо никой не е дошъл да види какво става с колонията? Сигурен съм, че Империята ще поиска да научи това. Такива същества, способни да построят съоръжение като великото Устройство, може да се окажат най-големият съперник на Империята.

Капитан Хънтър гръмко и весело се засмя.

— Не мисля, че тук ще ни бъде скучно, приятели. Има толкова много тайни, които могат да запълнят целия ни живот!