ПЕТА ГЛАВА ПЛЯЧКАТА

Линдхолм вървеше надолу по пустата улица с пистолет в ръка, нащрек за всеки признак за движение или живот. Корби го следваше плътно, насърчавайки есперката, доколкото можеше. Лицето на Де Чанс бе равно и безизразно, без чувства, без личност. Очите й не виждаха нищо и тя вървеше безучастно натам, където я водеше Корби. Боецът от Флотата се намръщи разтревожен и разгневен. Откакто осъществи ментална връзка с нещото в града, Де Чанс действаше така, като че мозъкът й гореше.

„Сърди се. Идва за нас. Те искат да станем здравомислещи.“

Тя не отрони нито дума след това. Светлина струеше от очите й, не чуваше мъжете, без значение колко силно й крещяха. Лицето й стана сухо и изпито и тя само се оставяше бойците да я водят. Първо те си помислиха, че състоянието й може да е причинено от сградата, в която бяха влезли, но дори след като я избутаха навън, тя си остана отнесена и тиха. Корби настояваше да побързат. Ако нещо ги преследваше, беше по-добре се движат. Линдхолм неохотно се съгласи и ги поведе. Корби прие — точно сега имаше нужда друг да ръководи и да мисли вместо него.

Той бързо се огледа. Движеха се между две масивни структури от кристал и метал, толкова високи, че Корби трябваше да отметне глава, за да види върха им. В никой от прозорците не се виждаше светлина и единственият звук в тишината беше мекото уверено тупкане на техните собствени стъпки. Нямаше помен от нищо живо до предупраждението на еспера, но Корби все още усещаше в тила си натиска на невидими наблюдаващи го очи.

Той се опита да си представи нещо толкова прекрасно, менталният контакт с което би разстроил ума на човек, и не успя. Обхвана го неописуем страх, непрекъснат страх, от който ръцете му се разтреперваха, а очите горяха. Стомахът му се сви на топка. Опита се да се съсредоточи за къде бяха тръгнали, само и само да ангажира мисълта си с нещо друго, но единственото, което му идваше наум, бе Медената кула — наименование, дадено от еспера. Корби се намуси загрижено, помъчи се да се стегне. Те се бяха въртели в кръг толкова дълго, че сега дори не беше сигурен къде изобщо са очертанията на града. Линдхолм крачеше все така целенасочено пред него, следователно можеше да се предположи, че той поне знае накъде върви.

— Кога за последен път опита комимпланта? — попита Линдхолм внезапно със своя неизменно спокоен и тих глас.

— Може би преди десет минути. Искаш ли да пробвам отново?

— Да, хайде, опитай пак.

Корби активира своята комимпланта.

— Капитане, тук е Корби. Моля обадете се.

Изчака няколко минути, но отговор не последва. Само бездушна тишина, празна, еднообразна и статична. Повика още два пъти, след което се отказа. Линдхолм не каза нищо.

Де Чанс внезапно се препъна и едва не падна. Корби веднага я пое, сетне гърбът й се изправи, като че намери краката си отново. Тя смаяно поклати глава и промълви няколко безсмислени звука. Корби погледна Линдхолм и посочи настойчиво към най-близката постройка. Линдхолм кимна. Двамата прихванаха Де Чанс от двете страни и я поведоха към отворената врата, отстрани на излъчващ перлен блясък купол, висок повече от сто стъпки. Нямаше прозорци, нито каквито и да е други отвори, само гладката безизразна повърхност на купола. Линдхолм влезе пръв с насочен пистолет и с проблясващ на ръката му силов екран. Корби изчака малко, след което въведе еспера.

Вътре беше тъмно като в рог. Линдхолм запали полевия фенер и стаята се оживи под лъчите му. Тя беше квадратна, около тридесет стъпки, с нисък таван. Стените и таванът бяха странно изкривени на места и блестяха мътно, сребърносиви под светлината. Линдхолм остави фенера на пода, след което се притече на помощ на Корби и еспера. Де Чанс се отпусна безсилно на пода. Корби й помогна да се облегне на най-близката стена. Тя бе топла и гъбоподобна на пипане и той я огледа подозрително, преди да продължи да се грижи за Де Чанс.

— Мисля, че добре се подредихме — обади се внезапно Линдхолм. — Това място никак не ми харесва.

— Взе ми думите от устата — подкрепи го Корби — За съжаление еспераката не може да продължи.

— Как е тя?

— Не знам. Май се измъкна от онова. След това пак…

— Да. — Линдхолм бързо се огледа. В стената насреща зееше голям отвор, изпълнен с мрак. — Не можем да останем тук, Ръс. Не сме в състояние дори да барикадираме вратата. Опитай се да повдигнеш есперката на крака и да видим какво има оттатък. Ти носи фенера.

Той се насочи войнствено към отворената врата, а Корби грабна полевия фенер с едната си ръка и вдигна Де Чанс с другата. Тя бе все още замаяна, но не напълно безучастна.

— Хайде, Ръс — подкани го Линдхолм неспокойно. — Тук не е безопасно.

— Безопасно ли? Аз не съм се почувствал в безопасност, откакто кацнахме на тази планета. Ако чак толкова бързаш, защо не ми помогнеш? Еспераката не е станала по-лека, знаеш.

Линдхолм взе фенера от него и го вдигна, за да освети другата стая. Корби гледаше широкия му гръб, след това надзърна през отворената врата. Стаята беше огромна. Сенките отвъд светлината правеха невъзможно точното определяне на размерите й, но той още веднъж бе поразен от мащабите на чудния град. Почувствува се като дете, измъкнало се от детската стая и гледащо с широко отворени очи част от света, населен от възрастните. Кривите стени бяха червеникави на светлината на фенера, със стърчащи тук-там остри издатини. Подът беше напукан и на места зееха дълбоки цепнатини — като блато, изсъхнало под жарко слънце. Самата стая бе празна. Линдхолм пристъпи бавно напред, Корби го последва, все още подкрепящ есперката. Отсрещната стена внезапно изпъкна на светлината на фенера и Корби недоволно се намръщи. Метални шипове стърчаха от пурпурната повърхност като рогове на забравени зверове. За момент той се зачуди дали не са някакви трофеи и неочаквано стената му заприлича на изсъхнала кръв. А кръгъл отвор се прозяваше насреща му като беззъба уста.

— Къде сме? — попита Де Чанс дрезгаво и Корби подскочи.

— Всичко е наред — каза бързо той. — Ти си на сигурно място. Ние сме в една сграда. Тя е напълно празна. Как се чувстваш?

— Не мога да кажа точно. Странно. — Тя бавно поклати глава. — Има толкова много следи, толкова много чужди умове, почти се загубих сред тях. Не мога да разбера повечето от тях. Техният начин на мислене за нас е лишен от смисъл. — Лицето й се проясни, загуби своята неопределеност и тя погледна двамата право в очите. — Трябва да се махаме от града. Ако има нещо, в което съм сигурна, то е, че те са опасни. Ужасно опасни.

— Ти продължаваш да казваш „те“ — прекъсна я Линдхолм. — Колко чужденци има тук? Къде се крият?

— Те са тук — отвърна Де Чанс. — Те са навсякъде. Чакат. Чакали са дълго време. Ние ги събудихме. Не зная колко са — стотици, хиляди… Нямам представа. Следите се изместват, променят се. Но те са наблизо. Знам го. И се приближават непрекъснато. Трябва да напуснем този град.

— Звучи ми добре — зарадва се Корби. — Какво ще кажеш, Свен?

— Задръж така, Ръс. — Линдхолм гледаше есперката замислено. — Не искам да те обидя, еспер, но в каква степен можем да се осланяме на думите ти? Ще ни предоставиш ли някакви факти, впечатления?

— И да, и не. Не мога да го обясня на някого, който не е еспер. Контактът с един чужд ум е нещо изключително трудно, никой не е в състояние да разбере как става. То е като да гледаш в криво огледало, опитвайки се да разпознаеш това, което виждаш там. Успях да разбера все пак няколко неща, в които съм сигурна. Енергийните ресурси на града са под земята, заровени дълбоко в най-ниския пласт. Километри надолу. Те все още функционират, независимо че са изоставени от векове. Сега градът се съживява и набира мощ. Не знам какво точно представлява тази енергия, но по някакъв начин е свързана с Медната кула в центъра на града. Тя е ключът към всичко, което става тук.

— Тогава няма да е лошо да й хвърлим един поглед — обади се Линдхолм. — Може и да открием отговорите на някои въпроси.

— Да не си луд? — възкликна Корби. — Ти чу какво каза есперката, това място оживява и стотици, а може би и хиляди чудовища тръгват към нас сега! Трябва да се измъкнем оттук, докато все още можем.

— Стига, Ръс, няма просто така да обърнем гръб на всичко. Ние сме отговорни и за останалите от Ескадрилата, а и за колонистите, които ще дойдат след нас. Сега имаме най-добрата възможност да намерим отговорите на някои въпроси, докато всичко все още само се пробужда и е дезориентирано.

— Отговорност? Свен, те ни стовариха тук да умрем! Никой не дава пукната пара за нас. Ние сме пушечно месо, ето за какво са ни изпратили. Единствената ни отговорност е за самите нас.

— Какво ще кажеш за останалите?

— Какво искаш да кажа?

— Позволете ми да се намеся — обърна се Де Чанс към Линдхолм. — Корби, колкото и да ми е неприятно да го призная, Свен е прав. Ако не намерим отговора сега, докато все още е възможно, чуждите от този град ще убият всички ни. Те ще ни смажат. Ние не можем да се измъкнем. Единствената ни надежда е Медната кула и това, което ще открием там. А сега млъкнете и бъдете храбри.

Корби кимна мрачно.

— Добре, еспер. Къде е кулата?

— Не е далеч. На не повече от километър.

— Чувствате ли се в състояние да вървите толкова дълго?

— Смятам, че ще мога.

— Има ли нещо, което трябва да знаем за кулата?

— Да. — Лицето на Де Чанс се сгърчи, придоби неопределен израз, като че бе далеч оттук.

— Мисля, че кулата е луда.

— Великолепно — възкликна Корби. — Нямам думи!

Линдхолм тъкмо понечи да кимне в знак на съгласие, когато стаята внезапно започна да оживява. Форми с неясни очертания, сиви и бели заизникваха от пода, покрити с капчици пот. Мъжете опряха гръб до гръб и приготвиха пистолетите си. Нова светлина прониза мрака — силовите полета. Де Чанс се изправи с известно закъснение и застана плътно до тях, с пистолет и сабя в ръка. Още израстъци наизскочиха и от стените. Някъде от много далеч се чуваше писък, изразяващ ярост или мъка, а може би и двете. Израстъците разцъфваха като огромни гъби с широки клюмнали глави на дълги, олюляващи се стъбла. Груби очи се появяваха на стъблата и надиплените краища на плоските глави туптяха с равномерния ритъм на бавно дишане. Израстъците никнеха от всички страни, изпълваха цялата стая.

Корби изкрещя смаян, когато една гъба изникна от пода до крака му. Прицели се и стреля. Месестата глава експлодира от енергийния взрив. Стъблото се люля напред-назад известно време, след което десетина членести пипала изскочиха от него, шибайки яростно във въздуха. Те бяха целите в кръв и свършваха с мънички смукалца. Корби започна да ги сече със сабята си, но на мястото на всяко отрязано пипало мигновено се появяваше друго. Линдхолм местеше поглед от вратата, през която бяха влезли, към отвора в отсрещната стена и се опитваше да прецени кое е по-близо. Имаше неприятното чувство, че най-близкият отвор води още по-навътре в сградата. Един от новите израстъци се наклони към него, тежко поклащайки се на крехкото си стъбло, и Линдхолм с мъка потисна желанието си да стреля. Не искаше да повтаря грешката на Корби. Центърът на наклонената глава на гъбата изпъкна внезапно навън, след което се разцепи и едно насекомо с черна броня изскочи от пукнатината. То имаше широко сплескано тяло с десетки космати крачка и остра, режеща като бръснач челюст. Алчно се насочи към Линдхолм, той стреля в упор. Бронираното тяло се разпръсна на части, а мърдащите все още крачета се разхвърчаха във въздуха.

Всички гъби-израстъци се подуха, разпукаха се, давайки живот на чудовища. Линдхолм и Корби стреляха и сечаха със саби около себе си, опитвайки се да разчистят път за отстъпление. Есперката не им бе от полза. Пистолетът й висеше отпуснато отстрани, лицето й се бе отдръпнало и изкривилоо от някаква вътрешна агония. Мъжете я пазеха, колкото им бе възможно, но знаеха, че няма да издържат дълго. Чудовищата вече бяха прекалено много. Една огромна гъбена глава експлодира, изхвърляйки стотици червеи всред стаята. Те паднаха върху гъбоподобните чудовища и започнаха да дъвчат ненаситно всичко, до което се докоснат. Най-добрата защита на бойците срещу тях се оказаха силовите екрани, но все пак някои се добраха до гола плът. Един червей попадна върху ръката на Линдхолм и успя да оглозга мястото до кокал, преди да го изтръска. Той изруга силно и продължи борбата. На Арените се бе научил да не обръща внимание на раните, освен ако не са критични. Корби не бе толкова спокоен, крещеше и ругаеше с всичка сила, когато един червей го ухапа по ухото. Отчаяно го сграбчи с ноктите на свободната си ръка и както се мъчеше да го откопчи, едва не отряза собствената си глава със силовото поле. Няколко червея се лепнаха върху есперката, измъквайки я от транса, и тя неистово се зае да изтръсква и удря прилепналите към униформата й гадини. Чудовищата не обръщаха внимание на червеите в своя целенасочен устрем да се доберат до човешката си плячка. Едно дълго мръсносиво пипало изплющя от нищото и сграбчи фенера на Линдхолм, разтроши го и светлината загасна. Стаята все още бе осветена от някакво зловещо, призрачно сияние, излъчвано от гъбите, ала и то бързо намаляваше от множащата се орда на чудовищата.

Мъжете се биеха въпреки засилващата се болка в гърбовете и пръстите им и парещия въздух в напрегнатите до крайност бели дробове. Де Чанс се опитваше да ги предпази със силовия си екран, доколкото можеше, но тя не бе боец и те го знаеха добре. Огромните бронирани насекоми, дълги от три до четири стъпки, лазеха по пода и стените и се бореха за своя шанс да се докопат до човешката плячка. Дългите пипала, покрити с хапещи смукала, плющяха из въздуха. Нещо прешленесто с много крака се плъзна от тавана и гледаше мъжете с немигащи очи. Червеите бяха навсякъде, гърчеха се, намотаваха се и ядяха. Корби избърса потта от очите си с опакото на ръката и нещо с дълги около тридесет сантиметра зъби щракна до гърлото му. Вдигна силовия си екран тъкмо навреме, зъбите остро захапаха енергийното поле. Той усещаше силата, която се излъчва от него с всяко бодване на сабята, но не спря да се бие. А щеше да се наложи. Нямаше вече накъде да отстъпва. Вече не виждаше дори вратата. Засмя се предизвикателно и завъртя бързо и гневно сабята около себе си, чакайки деструкторът му да се зареди. Една гъба избухна от стената зад гърба му и когато разсече стеблото й, гърчеща се маса от черва падна от раната и изпълни с пушек и изпарения застоялия въздух.

"Така — помисли си решително Корби. — Това е. Стига толкова

Той разчисти малко пространство пред себе си със сабята и екрана, вдигна пистолета и продупчи стената. Де Чанс и Линдхолм бързо последваха примера му, пробивайки си път през скупчените чудовища. Тримата прекрачиха през дупката в отвъдния мрак. Двамата мъже бързо се обърнаха и закриха отвора със силовите си екрани, докато Де Чанс извади полевия фенер от раницата си. В бликналата внезапно светлина видяха, че стаята е празна с изключение на някаква неизвестна апаратура и есперката си поотдъхна. Чудовищата напираха срещу двата екрана, опитвайки се да си пробият път. Една гъбена глава експлодира, изригвайки градушка от гърчещи се личинки във въздуха.

— Трябва да запушим тази дупка и да я барикадираме — предложи Линдхолм. Дишането му бе накъсано и запъхтяно но гласът му бе спокоен и безразличен както винаги.

— Звучи добре — съгласи се Корби. — Ти и есперката намерете нещо. Аз ще ги задържа. Но побързайте, дявол да го вземе!

Той пристъпи напред, за да удържа дупката, мобилизирайки последните си сили да се доближи. Чудовищата се втурнаха напред, ала той ги посрещна със сабя и екран. Въпреки че бе уморен и зает, въпреки че всичко го болеше, все пак успя да осъзнае, че вече не се страхува така, както преди. Боеше се, и то много, но това не бе онзи спиращ сърцето, парализиращ страх, който го бе терзал толкова дълго време. Страхуваше се, едновременно с това обаче бе спокоен и можеше да мисли и да се бори. Може би причината се криеше в това, че сега просто нямаше избор — да се бие или да бяга. Ако беше слаб и нерешителен, тук той просто щеше да бъде убит. Не че имаше някакви илюзии относно шансовете за изхода от тази борба. Ако Свен или есперката не донесяха по някакво чудо нещо колкото се може по-бързо, той щеше да бъде мъртъв и го знаеше. Тази мисъл присвиваше стомаха му и дишането му се учестяваше, но не го парализираше и не му късаше нервите.

„Кой знае, може просто да свиквам със страха?“

Устата му се изкриви в нещо като усмивка, а пистолетът му взриви една пълзяща твар на стотици трепкащи парченца.

— Отстрани се от пътя ми, Ръс! Веднага!

Корби падна назад, а Линдхолм сам, без ничия помощ натисна масивна част от една чужда машина в отвора, запушвайки го напълно. Корби не смееше дори да си помисли колко ли тежи това проклето нещо. Но затова пък изглеждаше достатъчно здраво и стабилно, за да задържи чудовищата, докато се измъкнат. Той понечи да се отдръпне от стената и се свлече. Зави му се свят и пред очите му притъмня.

— Полека, Ръс — успокои го Линдхолм. — Почини си малко и поеми дълбоко въздух. Барикадата ще издържи още малко.

Корби седна на пода и задиша дълбоко. Главата му се поизбистри, но той не можеше да прецени дали ще е в състояние да тича, стига да имаше накъде. Огледа бързо новата стая. Не бе толкова голяма, колкото предишната, но светлината на фенера не достигаше до отсрещната стена, а високият таван бе скрит в сянката. Тумбести тромави машини стояха, подредени в редици. Те бяха съвсем различни една от друга, като никаква светлина или друг белег не показваха дали функционират. Но Корби се съмняваше в тях по принцип. На пода зееше дупка, чиито остри краища излъчваха топлина от деструктора на Линдхолм, когато бе изтръгвал машината. Късове стомана и стъкло стърчаха като счупени кости. Корби пое дълбоко въздух, изключи своя силов щит и се изправи отново на крака с помощта на Линдхолм и есперката.

— Отлично — изрече дрезгаво той. — А сега какво?

Линдхолм сви рамене.

— Не можем да се върнем назад, следователно трябва да вървим напред. Има още една врата, там, зад машините.

Корби погледна Де Чанс. Тя се бе обърнала, лицето й бе сгърчено и обезумяло, вслушвайки се в нещо, което само тя можеше да чуе.

— И така — обобщи той, — какво мислите с есперката? Съгласна ли сте?

— Да — отговори Де Чанс. Изразът й не се промени. — Нямаме друг избор. Всички пътища са блокирани. Освен това има нещо горе пред нас, което искам да видя.

Линдхолм я погледна внимателно.

— Какво е то, еспер? Какво има пред нас?

— Нещо интересно — изрече Де Чанс замечтано.

Тя се обърна с гръб към двамата си спътници и закрачи уверено между чуждите машини към вратата в дъното. Корби и Линдхолм бързо се спогледаха и тръгнаха след нея. Корби все още не вярваше в есперността й, но досега тя се бе оказала права. Пък и какъв смисъл има да стоят тук и да спорят в съседство със стая, пълна с чудовища? Той изгледа подозрително чуждите машини, когато минаваше покрай тях, но те останаха тихи и загадъчни. Това бяха структури с форми и очертания, ала без никакъв смисъл. Или поне не такъв, какъвто той беше в състояние да разбере.

Де Чанс пристъпи през отворената врата и вдигна фенера си, за да освети стаята. Корби и Линдхолм се скупчиха зад нея. Стените се извиваха високо нагоре към засенчения таван. Стаята се простираше отвъд светлината на фенера. Той осветяваше мътно безкрайни редици метални килийки, които изпълваха пространството, образувайки нещо като пчелна пита. И там, в тези гнезда, в тази пчелна пита, лежаха хиляди и хиляди млечнобели сферички, подредени по големина от човешки юмрук до човешка глава.

— Приличат на онази топка, която вие намерихте в монолита — досети се Линдхолм. — Какво представляват?

— Памети — отвърна Де Чанс меко. — Склад на памети. Историята на този град и на онова, което е живяло тук. Отговорите на всички наши въпроси.

Тя тръгна към най-близката килийка, но Линдхолм сграбчи ръката й и я накара да спре.

— Почакайте малко, еспер. Спомнете си как реагирахте към една, подобна сфера, когато бяхме в монолита. Няма да казвам какво може да ви направи това чудо.

— Точно така — подкрепи го Корби, — и освен това чудовищата може да нахълтат всеки миг. Трябва да продължим нататък.

— Не — отсече Де Чанс. — Информацията, съдържаща се в тези сфери, ни е нужна. Без нея нямаме никакъв шанс да оцелеем тук, в Ада.

Линдхолм кимна неохотно и освободи ръката й.

— Добре. Ръс, потърси има ли някакъв изход, а аз ще пазя. А вие, Де Чанс, все пак побързайте. Ние наистина нямаме много време.

Есперката кимна, очите й жадно се приковаха към килийките със сферите. Тук някъде, в тази безконечна пчелна пита, бяха скрити отговорите, от които се нуждаеше, отговорите, които ще придадат смисъл на заплашващото ги безумие. Тя се движеше бавно, бродейки през извиващите се купчини и оставяйки се на своята есперност да я води. Навсякъде около нея сферите горяха в мозъка й като множество свещички, блещукащи в тъмнината. Те бяха стари, много стари и паметта им избледняваше. Но някои от тях все още горяха ярко, лумваха и блестяха и есперността водеше Де Чанс при тях. Тя простря ръце.

Най-напред се появи бледосиво сияние, като на включен монитор, след това първите изображения започнаха да достигат до нея като отделни кадри от някакъв филм.

Разумът на Де Чанс беше зашеметен от силното въздействие. Тези образи бяха толкова необикновени, толкова чужди, почти съкрушително неопределими, но тя бавно започна да изтръгва смисъл и значение от тях. И така, историята се разгърна пред нея, историята на една велика раса, която сънува чудесен сън. Видя как този чудесен сън се превърна в кошмар, в кошмар без край.

Чуждият разум на Улф IV развил странна и великолепна наука. Използвали я, за да се освободят от тиранията на постоянната физическа форма. Нямалого го вече робството, наложено от една-единствена, твърда форма, техният физически облик бил въпрос на личен избор. Животът им станал свободен и чудесен.

Пораствали им крила и политали волно с вятъра. Пригаждали телата си да могат да изравят дупки в земята. Извисявали се над атмосферата, гмуркали се във вулканите, плувайки в разтопената лава. Те станали господари на Битието, притежатели на всичко.

Но промяната не била съобразена с природните закони. Тя била предизвикана изкуствено и се поддържала от едно-единствено Устройство, разположено в Медната кула в центъра на града. Постепенно хората с ужас започнали да научават истината за това, какво са направили със себе си. Формата на тялото се контролирала от мозъка, а те били забравили, че разумът е нещо много повече от съзнателна воля и интелект. Телесните промени започнали да се извършват под диктата на демоните в подсъзнанието, на инстинктите, егото и суперегото — скритата в мрака област на ума, отвъд нормата и здравия разум, неподвластна на контрол. Хората открили отвратителни удоволствия и ужасни копнежи и техните мечти станали потайни и гнусни. Ужасът започнал.

Чужденците били телепати от ниско ниво, но Устройството променило това. Тяхната есперност станала дива и силна, а мислите — тъмни и необуздани, тайни и лоши, жестоки, ужасни, отвратителни, грозни и не били неприкосновени. Те бързо се научили, че един по-могъщ ум може да завладее по-слабия и да променя тялото на победения по собствена воля. Преди великото Устройство хората на Улф IV били спокойни, здравомислещи. Те живеели дълго и се наслаждавали на живота. Но се устремили твърде нависоко и загубили всичко, което били постигнали, докато накрая по улиците на града тежко пристъпвали само чудовища.

Градът западнал. Улиците му били изпълнени с ужасни, гнусни твари, безумието придобило форма и очертания. И накрая достигнали до ужасния финал. Чужденците не можели да умират. Ако някой крайник бивал откъснат, израствал отново. Раните зараствали за секунда. Чудовищата се разкъсвали и изяждали едно друго, но дори и най-жестокото зверство не могло да ги убие вече.

Градът просъществувал още малко. Устройството действало само върху жива материя. В края на краищата и градът се разпаднал, защото машините били занемарени. Само великото Устройство, конструирано така, че да работи за вечни времена, продължавало да изпълнява своето предназначение. Неговото влияние се разпростряло по цялата планета, въздействало в една или друга степен върху всичко живо. Но тогава се случило нещо непредвидено.

Великото Устройство и чужденците имали непрекъснат двустранен контакт, така че програмите му да отговарят на техните желания за промяна. Така постепенно, но прогресивно безумието на чужденците започнало да се предава на Устройството и то полудявало. Програмите му започнали да се изкривяват и изопачават в усилията си да изпълнят желанията и мечтите на хората. Накрая то отгатнало опасността, която се криела в него, и предприело единственото възможно действие — самоизключило се, приспивайки града с надежда бъдещето да доведе до решаването на дилемата.

Времето минавало. Трудно е да се каже колко години или векове изтекли. Чужденците не можели да умират, а Устройството било спокойно. То чакало, поддържайки се с минимум енергия.

Но ето че пристигала Дяволската Ескадрила и есперността на Де Чанс събудила великото устройство от вечния му сън. Твърде много време обаче било изминало и то вече не било нормално. Може би защото извънредно дълго било подложено на безумието на чужденците или пък светът твърде много се различавал от онзи, на който то било конструирано да служи, така че нищо нямало вече смисъл за когото и да било. Нищо не било от значение. Великото Устройство си имало своите програми.

То събудило Спящите и града и кошмарите започнали отново.

Де Чанс падна на колене и се разтресе неудържимо. Повърна на пода и Корби протегна ръка да я успокои. Линдхолм погледна натам, откъдето бяха дошли. Нещо напираше насам. Той вдигна силовия си екран и измъкна деструктора от кобура. Стената се пропука отгоре додолу и се разтроши на парчета, когато някакво огромно бронирано тяло се вряза в нея. Един летящ камък разби полевия фенер на Де Чанс и тъмнина изпълни стаята.

Загрузка...