Адският свят

СЕДМА ГЛАВА СЪНЯТ НА РАЗУМА

Чудовищата бродеха по улиците на града — някои летяха във въздуха, други ровеха земята. Творенията на лудостта и манията се събираха около Медната кула, призовавани от един глас, на който не можеха да не се подчинят. Те вече не си спомняха защо, но ехото му засягаше някаква струна дълбоко в тях и каквато и форма да имаха, тя винаги щеше да звъни. Слънцето беше залязло и тъмнината обгърнало града. Странни светлини горяха в притихналите сгради, когато все повече и повече създания се събуждаха от вековния си сън и излизаха на улиците. Противни форми на живот пълзяха и се влачеха между постройките, които вече не си спомняха, в града, отдавна, много отдавна забравен от тях. Те съществуваха от векове и може би щяха да съществуват още много векове, но не съзнаваха това. Ужасната участ, която сами си бяха отредили, ги бе вкарала в капана на „тук и сега“, в един-единствен безкраен миг на вегетиране. Бяха забравили кои са, какво са били и какво са смятали да бъдат. Само великото Устройство имаше още памет. Но то беше полудяло.

Хънтър и Кристъл тичаха надолу по виещата се улица между каменните монолити със светещи прозорци и извисяващите се здания от стомана и кристал. Тъмнината висеше наоколо като заслушан странник и от всяка пресечка прииждаха все повече уроди и изчадия, които се присъединяваха към преследващия ги кипящ поток. На Капитана не му достигаше въздух, гърбът и мускулите му крещяха за почивка, но той не смееше да забави ход. Чуждите същества го следваха по петите, разстоянието помежду им непрекъснато намаляваше. Тъмнината скриваше чудовищните им фигури, за което й беше благодарен.

Някаква лъчиста снага се откъсна от един каменен монолит и протегна фосфоресциращите си ръце към Кристъл. Изследователката мигновено замахна странично със сабята, без да се обръща и забавя ход, и отряза по-близката ръка. Тя падна на улицата и навсякъде се разлетяха пръски искряща кръв. Съществото нададе ужасен вой. Хънтър щеше да използва деструктора си, но се отказа, понеже съществото падна по гръб, притисна със здравата си ръка отворената рана и се затъркаля. Трябваше да пести зарядите на енергийните кристали. Затова стреляше само при липса на друг избор.

Затича се след Кристъл, като прескочи гърчещата се на паважа ръка. Въздухът гореше в гърдите му, пот се лееше по лицето му. Гледаше учудено Изследователката — беше се борила толкова, колкото и той, а дори и повече, но продължаваше да диша с лекота. А когато избърсваше дребните капчици трептяща кръв от сабята си, леко се усмихваше. Хънтър поклати уморено глава и с няколко мигания изтръска стичащата се солена пот от очите си. Изглежда, че повечето неща, които бе чувал за Изследователите и тяхната подготовка, не бяха никак преувеличени.

Едно крилато същество се спусна от небето точно към него, като пляскаше лениво и се канеше да го клъвне по лицето с дългата около метър човка. Атаката го накара да се намръщи. Беше избрал Медната кула за сборен пункт, защото от нея се виждаше целият град, но сега желаеше да бе избрал нещо, което се намира съвсем наблизо. Вече бе изгубил представа откога тичаха, а целта все изглеждаше далечна.

Нещо мръдна в съседната уличка и Изследователката насочи пистолета си натам.

— Кристъл, не! — блъсна ръката й Хънтър в последния миг. — Това са приятели!

Жената свали деструктора — а Меган Де Чанс и придружаващите я флотски изскочиха пред тях. Едва успяха да си кимнат за поздрав, не им остана време да разменят някоя и друга дума. Тичаха вече заедно, като Кристъл и есперката водеха колоната. Хънтър погледна двамата мъже и лицето му помръкна — униформите им бяха разкъсани и пропити с кръв. Умората и изтощението бяха изрисували дълбоки сенки под очите им и бяха направили движенията им тежки и тромави. Нямаше да издържат още дълго. Усмихна се тъжно и горчиво — едва ли самият той изглеждаше по-добре.

Но трябваше да тичат и да тичат до необходимото място, иначе единствената разумна алтернатива беше да легнат и да чакат смъртта. Хънтър погледна есперката и помръкна. От изнуреното й лице ясно се виждаше, че е доста по-зле от останалите. Тя беше слабото звено на Ескадрилата. И от особено значение. Надяваше се жената да не рухне. Никой от тях нямаше достатъчно сили да я носи.

В този миг Есперката заговори и Капитанът я заслуша внимателно. Често прекъсваше фразите, за да си поеме въздух. Обясни историята на града и какво се бе случило в него. Така Кристъл и Хънтър най-сетне разбраха истинската природа на чужденците и значението на Медната кула. Възникнаха стотици въпроси, но така и не успяха да зададат нито един.

Грамадата на Медната кула внезапно изникна пред тях в края на улицата. Хънтър съсредоточи цялото си внимание към нея. Хората с последни сили тичаха по улицата, докато накрая спряха в подножието й. Двамата флотски се обърнаха към преследвачите и стреляха с деструкторите си. Няколко същества, пищейки, се свлякоха на земята. Енергийните лъчи просто ги бяха прерязали. Останалата част от тълпата се заблъска в телата им.

Хънтър потърси с очи Меган Де Чанс и Изследователката, които също разглеждаха внимателно Медната кула.

— Хайде, стига сме стърчали тук! Отваряйте тази проклета врата, иначе чужденците всеки миг ще ни докопат.

— Появи се проблем, Капитане — отвърна Изследователката. — Не се вижда нито врата, нито прозорец, нито някакъв отвор…

Хънтър веднага вдигна полевия фенер и за пръв път отблизо разгледа внимателно кулата. Високият меден цилиндър, безупречно гладък, без никакви други особености освен масивни и остри шипове, разположени радиално около върха, се извисяваше високо нагоре, опирайки се в нощното небе. Диаметърът му достигаше около петнадесет метра и нямаше никаква следа от отвор в блестящата стена, нито пък някакъв знак, че съществува нещо подобно. Капитанът се приближи плътно до кулата и я погали с длан. Под пръстите си усети нещо неестествено мазно, без никакъв намек за грапавини.

— Чудесно — изрече той тихо. — Дръпнете се назад и се пазете от летящи метални парчета.

Веднага насочи деструктора си перпендикулярно към стената. Но енергийният лъч проби само малка дупчица и това бе всичко, което успя да постигне.

— Великолепна работа — иронизира го Корби. — Сега какво ще последва?

Хънтър трескаво мислеше.

— Експлозивите. Колко гранати са ни останали?

Самият той и Кристъл имаха по една, Де Чанс — две, а останалите мъже бяха вече използвали всичките.

— Няма да стигнат, Капитане. По принцип деструкторът трябваше да разпори стената като консервена кутия, но нещо не стана и едва ли някакви си жалки ударни гранати ще свършат нужната работа.

— Какво предлагаш? — избоботи Корби. — Да ритаме с подметки ли? Или да почукаме най-учтиво и да помолим някой там вътре да ни пусне?

— Затваряй си устата — сряза го Хънтър. — Има и друг начин. Ще използваме нашите мини. Достатъчно са мощни. Действието им е насочено. Ще свършат работа. Ще поставим една от тях в основата на кулата, ще я настроим със съответното закъснение и ще се пръждосаме на безопасно растояние.

— Може наистина да свърши работа — одобри Линдхолм. — Но си правим сметката без онези гадни твари.

Хънтър се обърна и погледна към съществата. Те бяха спрели на известно разстояние от кулата и наблюдаваха мълчаливо. Вероятно великото Устройство не искаше да се приближават с оглед на собствената им безопасност.

Изследователката извади мина от раницата си, постави я в основата и нагласи часовника на взривателя. Хората бързо изтичаха от другата страна на кулата и зачакаха. Експлозията прозвуча неестествено приглушено, сякаш грамадата бе погълнала част от звука. Веднага се втурнаха да видят резултата — голяма дупка зееше в стената.

— Трябва да стъпваме по-внимателно, когато влезем вътре — предупреди ги Кристъл. — Взривът може да е повредил Устройството.

— Сигурно го е повредил — намеси се Меган Де Чанс. — Но повредата е повърхностна. Усещам силата му. То гори като фар в мозъка ми.

Хънтър погледна първо нея, после двамата мъже, които се размърдаха неловко.

— Тя е в телепатична връзка с Устройството, Капитане — бавно изрече Линдхолм. — Мисли, че то е живо…

— И лудо — прекъсна го Меган Де Чанс. — Определено мога да твърдя, че се е побъркало. Не долавям да знае за нашето присъствие тук, но очаква с нетърпение мига, в който ще влезем в кулата. Аз нямам защита пред неговата сила.

— Това наистина е много интересно — предпазливо каза Хънтър, — но няма ли да кажеш нещо по-определено за него.

— Добре — съгласи се Де Чанс. — Взривът е повредил една от важните му части. Опитайте своята комимпланта, Капитане. Мисля, че вече ще работи нормално.

Хънтър я зяпна учудено, след което задейства комимплантата си. Веднага успя да се свърже с катера и за пръв път през този ден почувства, че отново е цял. Да бъде откъснат от компютрите за него бе равносилно да е лишен от собствената си памет. Предаде на машините наученото досега и нареди, в случай че не се завърнат от града, да бъдат изпълнени серия от основни команди. Провери енергийните запаси на катера и вътрешно се поздрави. Вече имаше пълна представа за това, което им предстоеше да направят.

Прекъсна връзката и се обърна към хората си. А те оживено разговаряха, откривайки, че и техните устройства също работят. Хънтър се изкашля високо.

— Слушайте ме внимателно. Ние сме отново в играта. Наредих на компютрите на катера да приведат в бойна готовност всички системи. Веднага щом корабът може да действа, ще го повикам с дистанционното управление и ще се махнем далеч от този проклет град.

— Звучи добре — съгласи се Корби. — Колкото по-скоро изчезнем от това място, толкова по-добре.

— Не можем да тръгнем — възрази Меган Де Чанс.

— Нека само някой да се опита да ме спре! — възмути се Корби.

— Еспер Де Чанс е права, Капитане — намеси се бързо Кристъл. — За добро или за лошо, сега тази планета е нашият дом. Ние трябва да се настаним на нея. Но докато този град с неговите изчадия съществуват, никога няма да сме в безопасност. С тях не можем да контактуваме, следователно не можем да живеем едни до други необезпокоявани. Те са луди. Както успяхме да се убедим, лудостта им е невероятно тежка. Въпросът е поставен ребром: или ние, или те! Сега ни се предоставя може би единственият шанс да се справим с тях. Ако напуснем в този момент града, едва ли друг път ще ни се удаде възможност да се доберем до кулата.

— Не бъди толкова сигурна — прекъсна я Хънтър. — Каква е гаранцията, че с унищожаването на кулата ще унищожим и тварите?

— Нищо сигурно няма в тази лудница — съгласи се Кристъл. — Но това е нашият най-голям залог в играта.

— Така е, мисля, че е така — изрече Хънтър. Той отново се включи в системата на компютрите, уточни плана на полета и заповяда да пуснат двигателите. — Корабът е на път към нас. Ако ще разрушаваме кулата, не е лошо да побързаме. Сигурна ли си, че устройството е някъде вътре, Де Чанс?

— Машината не е в кулата, Капитане — отвърна есперката. — Машината е кулата. Цялата кула!

Тя пристъпи през назъбения отвор в стената, като държеше фенера пред себе си. Хънтър и останалите се спогледаха, след това направиха същото. Навън в мрака чуждите твари се разкъсваха един друг свирепо и не се интересуваха повече от Ескадрилата — сега хората принадлежаха единствено на кулата.

Вътре Медната кула имаше огромни разнообразни форми от метал, стъкло и кристал, свързани така помежду си от неизвестните строители, че хората не намираха никакъв смисъл в невероятната им плетеница. Размерите им бяха относителни — изменяха се в зависимост от ъгъла на наблюдаване. Някои части се движеха, други изведнъж изчезваха и отново се появяваха и освен това се чуваше непрекъснато бръмчене, сякаш устройството си мърмореше нещо под носа. Хънтър погледна нагоре и видя конструкциите да се извисяват над главата му, така неизмеримо и главозамайващо високо, че човешкият ум не желаеше да го възприеме. Който и да е бил творецът на това Устройство, неговият мозък е функционирал по принципи, коренно различни от човешките.

— Ето го и него — тихо каза Меган Де Чанс. — Това е машината, която е освободила тези същества от тиранията на строго определените форми. Ето къде те са сътворили своя ад!

— И той още работи, след Бог знае колко векове — допълни Кристъл.

— Устройството е спало твърде дълго време — продължи Де Чанс. — Сега е будно. Знае, че сме тук.

Хънтър потри челото си. Жестоко главоболие започна да го мъчи още с влизането в кулата. Изведнъж му стана горещо и го обля обилна пот, а пръстите на ръцете му неприятно изтръпнаха.

— Как сте, Капитане? — тихо го запита Кристъл.

— Добре — побърза да отвърне той. — Само че дългият и мъчителен ден напомня за себе си.

— Не е само това — включи се в разговора Меган Де Чанс. — Устройството го предизвиква. Започнало е работа по нас. То въздейства върху всяко живо същество, което за известно време е под негово влияние. Колкото сме по-близо до него, толкова по-силен е ефектът.

— Ей, почакай малко! — викна Корби. — Да не искаш да кажеш, че то ще ни превърне в създания, подобни на чужденците? Ако е така, аз веднага се измитам.

— Хайде де, тръгвай! амо да се появиш навън и чужденците ще те разкъсат на парчета — подкани го Меган Де Чанс. — Те не могат да влязат тук след нас. Устройството не им позволява. Сега сме в безопасност. Трябва ни само време… — Тя повдигна лявата си ръка и я погледна. Пръстите й се бяха залепили един за друг и изглеждаха като груба месеста лапа. — Разбира се, някои от нас са по-възприемчиви от останалите.

Хънтър изненадано я погледна и едва сега започна да схваща настъпилите в лицето й промени. Тя определено беше изгубила голяма част от теглото си, костите й бяха изпъкнали навън и подсказваха пълно измършавяване. Жената изглеждаше някак скована, а стойката й… по странен начин различна от нормалната.

Тя беше променена! Останалите мъже не бяха забелязали нищо, защото промените се бяха извършвали бавно и неуловимо но сега направо се набиваха в очи.

— Колко още време ще можеш да останеш тук? — попита я Капитанът тихо и нежно. — Преди промените да са станали твърде… опасни.

— Не знам. Моята есперност ме прави уязвима, но вие имате нужда от мен, за да разкрием слабите места на Устройството. Сигурно ги има, но то е оцеляло столетия наред без външна поддръжка и грижи. Вероятно е снабдено с някакъв механизъм за самозащите. Не съм уверена, че ще съумеем да го повредим с нашето жалко оръжие. Ала трябва да опитаме. — Тя се огледа. — Сигурно някъде наблизо е разположена рампата, водеща право към сърцето на великото Устройство. Предполагам, че най-доброто нещо, което можем да направим, е да заровим в средата на кулата всички останали ни експлозиви. После да се измъкнем с катера, преди да са избухнали. — Жената погледна Хънтър. — Трябва да бързаме, Капитане. Времето ни е оскъдно.

Хънтър кимна трезво.

— Добре тогава, Еспер. Водете ни. Изследовател, вие вървете непосредствено след нея. Стреляйте веднага при най-малката заплаха. Ние, останалите, ще бъдем ариегард. Включете екраните. Деструкторите и сабите в готовност. Да вървим напред!

Меган Де Чанс уверено се насочи към лабиринта от загадъчни форми и стъпи на една обикновена рампа, която водеше право към сърцето на машината. Странни фигури се появяваха и изчезваха около тях. Хънтър започна да се чувства като насекомо, хванато в капан и принуждавано да върши непонятна нему работа за Устройството. Разбираше това, донякъде го въприемаше, но не успяваше да го оцени. Бляскаха светлини, чуваха се звуци, температурата внезапно се покачваше и спадаше. Но във всичко това не откриваше никакъв смисъл.

Рампата се виеше между слоеве от блещукащ кристал, а и въздухът често бе пронизван от разряди на статично електричество. Главоболието на Хънтър стана непоносимо и започна да му се повръща. Без съмнение това до известна степен се дължеше и на напрежението, но той не можеше да определи доколко Устройството имаше пръст и колко време му остава, преди тялото му да започне да се променя като тялото на Де Чанс.

Лъскави метални пипала като гърчещи се змии внезапно се спуснаха отгоре им. Протегнатите ноктести ръце опипваха трескаво наоколо. Ескадрилата вдигна навреме защитните екрани и нападателите бяха отблъснати от силовите полета. Край тях се завъртя истински вихър, идващ сякаш отникъде, пипалата се протягаха, удряха и се отдръпваха с невероятна скорост. Хънтър опита сабята си срещу едно от тях, ала стоманеното острие отскочи, без да остави следа. Останалите мъже стреляха с пистолетите си, но целите се движеха прекалено стремително дори за техните опитни рефлекси. Изследователката се опита с ръба на екрана си да отсече едно пипало. Успя. Останалите обаче започнаха да избягват ръбовете на силовите екрани — изглежда бързо се обучаваха. Кръв хвърчеше из въздуха, когато ноктите попадаха в целта въпреки взетите мерки.

Меган Де Чанс внезапно падна на едно коляно, скри се зад екрана си и затвори плътно очи. Хънтър се хвърли на помощ, но доколкото успя да види, тя не беше пострадала. Изпитото й лице се напрегна силно и така се изкриви, че започна да му изглежда нечовешко — някакъв несъвършен дубликат бе заел мястото на оригинала. Широко отворените очи на Есперката блестяха като кървавочервени езера с дълги разцепени зеници, при вида на които косата на Капитана настръхна.

— В зенита, Капитане. Стреляйте в зенита и ще изключите защитните механизми.

Колебанието на Хънтър продължи само миг, преди да стреля там, където сочеше есперката. Някъде горе, във висините, се разнесе тътен и рампата под краката им се разтресе. Пипалата изчезнаха обратно в лабиринта от машинарии. Хората бавно прибраха екраните си, дишаха ускорено. Хънтър се помъчи да срещне неспокойните очи на Меган Де Чанс.

— Отлично, Де Чанс. На какви други изненади ще имаме щастие да се натъкнем?

— Засега не знам, Капитане, но трябва да вървим по-бързо. Влиянието на кулата нараства. Усещам как се формира. Скоро и вие ще започнете да се променяте като мен. — Гласът й стана дрезгав, напрегнат и се превърна почти в ръмжене. Едната й ръке бе забележимо по-дълга от другата. Тя се усмихна на Хънтър — зъбите й бяха покрити с някакви точки. — Слабото място е близо, Капитане. Аз определих къде можем да поставим нашите експлозиви.

Тя продължи нагоре по рампата, тялото й се движеше в странен нечовешки ритъм. Устата на Хънтър пресъхна, пот се стичаше по лицето му. Той се чудеше какво ще стане с есперката и дали същото го чака в близкото бъдеще? Би ли могъл да живее, ако изглежда като нея? Дали ще иска въобще да живее? Преглътна тежко и си наложи да се съсредоточи върху работата, която трябваше да извърши сега. Нужно бе веднага да се поставят експлозивите и да напуснат града преди взрива. За останалото ще се безпокои след това. Ако има изобщо „след това“.

Стигнаха място, където хиляди проводници се извиваха и гърчеха като гнездо с червеи. Електрически разряди разсичаха въздуха. Един кристал се въртеше бавно в средата на това кълбо и проблясваше с ритъма на бдително око.

— Ето го! — възкликна Меган Де Чанс. — Предполагам, че е някакъв вид реле. Взривете кристала и ако имаме късмет, цялата кула ще се срине.

— Късмет — с отвращение повтори Корби. — Не съм усетил с нищо, че сме имали късмет, откакто се приземихме на тази дяволска планета!

Хората се заеха да изпразват раниците си, събирайки на едно място всички мини и гранати. Купчината за съжаление изглеждаше твърде малка в сравнение с необятността на кулата. Кристъл подреди експлозивите така, че да причинят максимална вреда. Сетне настрои часовниците. Погледна Хънтър, но лицето й бе посърнало и мрачно.

— Капитане, може би ще имаме един проблем.

— О, великолепно! — подхвърли Корби. — Още един проблем се появява. Точно от него се нуждаем сега.

— Затваряй си устата, Корби! — сряза го Хънтър. — Какъв е проблемът, Изследовател?

— Мините, Капитане. Часовниците дават възможност за закъснение само от тридесет минути.

Хънтър се намръщи.

— Какво е минималното безопасно разстояние?

— Не знам, Капитане. Но за това време е невъзможно да напуснем кулата.

Докато слушаше, Хънтър погледна есперката. Жената сви рамене; един бърз и неопределен жест, който го разтревожи силно.

— Не мога да кажа нищо конкретно, Капитане. Великото Устройство въздейства на всичко живо, но до определена степен. Не може да се опише с думи какво ще стане, когато го разрушим.

— Катерът скоро ще бъде тук — напомни тихо Линдхолм. — С него ще напуснем за броени минути града.

— И ще бъдем разкъсани на малки парчета — допълни Хънтър. — Ние трябва да се отдалечим на безопасно разстояние, в случай че защитните механизми са повече. Всъщност възможно е само едно решение на този проблем. Някой трябва да остане и да взриви експлозивите ръчно. Останалите през това време ще бъдат далеч.

Корби поклати енергично глава.

— О, не. Аз никога не съм бил доброволец и не възнамерявам тепърва да ставам. Нали така, Свен?

— Точно така — подкрепи го Линдхолм. — Не вярвам в подобна самоубийствена мисия. Сигурно има друг начин за спасение.

— Няма — отвърна кратко Есперката.

— Не търся доброволци — прекъсна спора Хънтър с тих и спокоен глас. — Оставам. Това е моята Ескадрила и моят дълг.

— Не, Капитане — противопостави се Де Чанс. — Аз трябва да остана.

— Аз съм Капитан — настоя Хънтър. — Този път няма да измамя доверието.

— Колко благородно — каза с пресипнал стържещ глас есперката, — но никак не е разумно. Погледнете ме, Капитане, погледнете ме!

Тя повдигна дясната си ръка. Дланта се бе превърнала в едър извит кокалест нокът. Кожата бе покрита с гъста четина. Лицето й вече почти преставляваше карикатура. Жената гледаше Хънтър с чужди очи.

— Промените са твърде големи, Капитане. Смятате ли, че ще мога да живея така? Вие виждате очевидните, външните промени, но има и вътрешни. Те се задълбочават. Моята есперност ме прави податлива на влиянието на кулата. Изчезвайте бързо, колкото се може по-бързо! Давам ви час време. После включвам часовниците. Мисля, че това ще ви бъде достатъчно.

Хънтър само кимна вместо отговор; за известно време не смееше да се довери на гласа си.

— Ще разкажа на колонистите за тебе, Мегън. Обещавам ти.

Обърна към Кристъл.

— Изследовател, води групата надолу!

Всички тихо се сбогуваха с Есперката и се заспускаха по рампата. Жената седна на пода. Известно време чуваше стъпките на бившите си спътници, но скоро звукът постепенно замря и остана само монотонното бръмчене на великото Устройство, което сякаш й нашепваше толкова много неизказани мисли. Чувстваше се ужасно уморена и безучастно се взираше в припламванията на електрическите разряди…

Изследователката водеше Екадрилата надолу през кулата. Нямаше вече нито внезапни нападения, нито защитни механизми. Те достигнаха пробития от тях отвор и Хънтър направи знак на хората си да изчакат, докато той огледа положението навън. Взря се предпазливо в мрака и стомахът го присви болезнено. Докъдето му стигаха очите, Медната кула бе заобиколена от живо море. Размерите на тварите варираха на височина и дължина. Те чакаха мълчаливи и подредени в редици. Не мърдаха, не говореха, не се бореха помежду се. Великото Устройство ги бе повикало и те бяха пристигнали под въздействието на тихия му глас.

Хънтър се върна обратно в кулата.

— Отново има проблем, приятели.

— Още един ли? — възкликна Корби. — Този път какво?

— Погледнете един по един навън — отвърна Хънтър — и сами ще разберете. — Той търпеливо ги изчака да се върнат. Всички, дори и Изследователката, изглеждаха мрачни. — Чудовищата сега са кротки — продължи най-сетне. — Но излезем ли навън… всички бесове ще се развихрят!

— Какво всъщност чакат? — изуми се Линдхолм. — Те дори не се бият помежду си.

— Влиянието на кулата се засилва — предупреди ги Кристъл. — Капитане, трябва да съобщим на Мегън, че се нуждаем от повече време. Ние сме хванати в капан. Нужно е да се сетим, как да се измъкнем от тази бъркотия.

— Съществува такъв начин — отговори Хънтър. — Но ще трябва да синхронизираме действията си до секунда. Катерът скоро ще пристигне. Свободното място е точно толкова, колкото му е нужно за приземяване. С дистанционното управление ще отворим херметичната камера и ще се хвърлим веднага вътре.

— Тези гадове вън могат да бъдат доста бързи — намеси се Корби. — Какво ще стане, ако някой се спъне и падне?

— Стига приказки — сряза го Хънтър.

— Мразя тази планета — продължи Корби. — Наистина я мразя.

— Съществува още един проблем — изрече бавно Линдхолм. — Теоретично мястото за кацане е достатъчно, но в действителност е нужно голямо умение да се извърши приземяването с помощта на дистанционното управление. Нищо чудно корабът да се разбие. Необходимо е по-голямо свободно пространство.

— Тогава ще го създадем — решително отсече Кристъл, усмихна се и извади сабята си.

— Не — спря устрема й Хънтър. — Този път чудовищата са прекалено много. Започнем ли да се бием, те просто ще ни залеят с масата си. Има доста по-практичен начин. На около половин километър оттук забелязах широк площад, напълно подходящ за кацане. Приземявам там катера и ние се втурваме натам. Стига да сме достатъчно бързи и съобразителни, ще успеем да се измъкнем.

— Правилно ли съм те разбрал? — подсвирна Корби. — Ще трябва да си пробиваме път половин километър през тълпата чудовища?

— Точно така — отвърна Кристъл. — И не забравяй, че времето по часовника на Еспера тече неумолимо. Останем ли още малко тук, нищо няма да е в състояние да ни спаси.

— Мразя тази планета! — отново изруга Корби.

— Не е чак толкова отчайващо, колкото изглежда — успокои го Хънтър. — Вдясно, между онези две сгради, може да видите тясна алея. Връхлитаме светкавично върху чужденците, пробиваме си път и продължаваме по нея. Там няма много място и могат да ни гонят по един или двама в редица. Излизаме на площада и се качваме на катера. Край на приказките! Хайде, да вървим, докато нервите ни са още в ред.

В сърцето на великото Устройство тихо и самотно, кротко и отчаяно седеше нещо, което някога е било Меган Де Чанс. Механизмът я подлагаше на разни трансформации — едната й ръка бе станала гнила и полуразложена, костите на другата — омекнали. Все още в някои от пръстите си имаше усещания. Тя се надяваше, че от нея ще остане достатъчно, за да включи взривателите. Жената погледна часовника си, вграден на това, което бе останало от китката й. Трудно успя да се съсредоточи. Но се надяваше да издържи достатъчно дълго и така да даде на Ескадрилата времето, което им бе обещала. Не беше напълно сигурна, че ще успее.

Променяше се все по-бързо и по-бързо. Обяснимо, щом се намираше толкова близо до Устройството. Човешкият й облик изчезваше на промеждутъци. Дори не се опитваше да определи кои промени се извършват от Устройството, а кои — от собственото й подсъзнание. По кожата й преминаха десетки различни структури, а костите й се променяха на всяка минута. Тя усещаше вътре в себе си да израстват разни странни органи. Ставаше й все по-трудно да мисли. Образите в мозъка й бяха неопределени, размазани и с някакви чужди цветове. Опита се да произнесе на глас името си, но от гърлото й се изтръгнаха различни нечовешки звуци.

Време е!

Закъснее ли малко, няма да може да си спомни какво трябва да извърши. За миг закопня Ескадрилата да се е измъкнала вече, после внимателно се придвижи до най-близката мина. И тогава откри, че не може нищо да направи. Пръстите на дясната й ръка се бяха превърнали в груби и несгъващи се нокти, с които не бе в състояние да завърти настройката. Погледна лявата — видя една безформена месеста лапа.

При това положение експлозивите ставаха безсмислени. Нямаше как да ги взриви. Съществото, което някога беше Еспер Де Чанс, вдигна обезформената си глава и зави от мъка. Звуците по нищо не приличаха на човешки.

Хънтър изскочи от Медната кула и се устреми към тясната уличка. В движение стреля с деструктора си и лъчът изпепеляваща енергия смаза препречващата пътя му огромна тромава твар. Другите трима също стреляха успешно. Чудовищата ревяха и виеха яростно и отчаяно. Миризмата на разлятата кръв ги обезуми напълно, егоистичните нагони надделяха над властта на великото Устройство и те се нахвърлиха едно върху друго.

Кристъл и Хънтър си пробиваха път със саби и екрани. Корби и Линдхолм ги следваха по петите и с пистолетите си поваляха онези твари, които им обръщаха внимание. Пролятата обилно кръв доведе чуждите същества до пълно изстъпление и те със зъби и нокти деряха и разкъсваха собствената си плът, докато Дяволската Ескадрила се провираше през хаоса към тясната алея. Напредваха бавно но сигурно — нещастните създания, които вече не знаеха как да умрат, не можеха да ги спрат.

Нещо високо и ъгловато с плющящи камшици от кости и хрущяли се нахвърли върху Капитана и го принуди да спре. Той посрещна камшиците с екрана си и те се отдръпнаха от светещото енергийно поле. Чудовището ревна от болка и се опита да сграбчи екрана, но острите като бръснач ръбове мигновено прерязаха израстъците му. То несигурно се заклати, спря и тогава Хънтър преряза с един замах на сабята си тънката му шия. Обезглавеното тяло веднага бе нападнато от съседа си. Камшиците се замятаха хаотично. Продълговатата глава се търколи по улицата, а устата й продължаваше да мляска. Друга твар я налапа цялата.

Кристъл въртеше сръчно с двете си ръце сабята с бясна скорост, енергия и злоба, прикривайки дясната страна на Капитана от връхлитащите чужденци. От главата до петите бе покрита с кръв, част от която беше и нейна, а захилената й уста бе като отворена рана върху бялата маска на лицето й. Това бе нейната стихия, в това се чувстваше истински жива, във вихрения център на сражението. Въпреки изключителната си ловкост бе ранена на няколко места, но не усещаше болка. Сега тя беше над болката. Съществуваха само нейната сабя, нейният щит и безкраен поток от жертви.

Двамата бойци се биеха, опрели гръб до гръб, и поваляха всичко живо, попаднало в техния обсег. Бившият гладиатор се бореше според характера си тихо и ефикасно, причинявайки максимум щети с минимум усилия. Това беше системата на Арената — пази силите си, докато е нужно. Корби подскачаше, сякаш танцувайки, и пробождаше целите, изригвайки потоци заплахи и проклятия. Най-много го ядосваше мисълта, че бяха останали без гранати. Някакво сребристо създание с твърде много крачета се метна отгоре му от близката стена. Той го отблъсна настрани с екрана си и започна да го боде със сабята, докато звярът не падна на земята.

Най-сетне Капитанът и хората му достигнаха алеята. Натискът на чудовищата отслабна веднага — високите сгради пазеха фланговете. Но нещо плоско и люспесто се спусна отгоре. Корби със светкавичен изстрел на деструктора се опита да отбие нападението, ала успя единствено да пробие дупка в мембраната на крилото му. Кристъл довърши работата с попадение в главата и чужденецът отпуснато падна на земята. Двамата бойци го стъпкаха с крака и го оставиха на прииждащите озверели негови събратя. Те се струпаха около трептящото тяло и така запушиха уличката.

Хънтър погледна напред и дъхът му секна — огромна тълпа зверове бе блокирала изхода, а няколко от тях тичаха към хората. Трябваше да спрат. Корби надникна над рамото на Капитана и като видя какъв е проблемът, бурно изруга.

— Сега сме в капан, нали? — спокойно запита Линдхолм.

— Май наистина е така — съгласи се Хънтър. — Трябва да си извоюваме път за отстъпление. Това е всичко. До площада остава половин километър и ще е жалко, ако не успеем да се доберем до катера.

Дяволската Ескадрила изгради плътна стена от силовите си екрани и уверено замарширува към идващите чужденци.

Останалото от Меган Де Чанс пълзеше бавно по пода. Тялото й можеше да се движи единствено така. След него оставаше влажна ясна следа. Искаше да последва Ескадрилата и да предупреди Капитана, че не може да осъществи взривяването, но дори тази проста задача не беше по силите й. Влиянието на великото Устройство нарастваше и тялото на новоприетото създание започна да се разпада. Плътта се стичаше като стопения восък на горяща свещ. Четината на трансформираните пръсти се сипеше по пода.

Единственото, което още действаше, бяха имплантите. Някъде в мъждукащото съзнание проблясна искра и то се опита да се съсредоточи за връзка с компютрите на катера… Нещо, което би могло да се нарече усмивка, изкриви лицето му. Една последна надежда имаше то, едно последно оръжие, което да хвърли по кулата.

То активизира комимплантата и се свърза с компютрите. Няколко мига му бяха необходими да мине на дистанционно управление и да насочи катера по нов курс. Съществото тихо се засмя и се сви на кълбо до най-близката стена. Много повече време му отне търсенето на начин да натисне спусъка с това, което бе останало от пръстите му, но все пак енергийният лъч успя да пробие дупка в стената на кулата. Сега то можеше да гледа навън в тъмнината.

Една ярка звезда се размърда, започна бавно да наедрява и скоро катерът се насочи право към Медната кула.

Чужденците бяха обградили плътно Ескадрилата; те напираха от двете страни, поваляйки тези, които нямаха място в пробуждащия се свят. Бойците от флота се биеха с горчива увереност; като опитни и много преживели хора осъзнаваха добре, че тази битка не можеше да бъде спечелена. Нападателите можеха да бъдат ранявани, разкъсвани, временно отблъсквани, но нямаше начин да бъдат убити — раните им заздравяваха след секунди. Съществата се бореха и разкъсваха едно друго, ала сега това ги настървяваше срещу хората.

Хънтър видя един взрив от деструктор да разкъсва обвивката на Медната кула и за миг си помисли, че експлозивите са избухнали по-рано. Но после прецени, че щетите са незначителни. Какво, по дяволите, прави там есперката? Чужденците се юрнаха отново напред и той мигновено се впусна във вихъра на битката. Спазми в мускулите и невероятна умора се стовариха като непоносима тежест върху ръцете му. Дори силовият екран вече не можеше да го предпазва от атаките.

Точно в този миг нисък продължителен рев се открои над звуците на битката и Хънтър отправи изпълнен с надежда поглед към нощното небе. Катерът се приближаваше от изток, двигателите му гърмяха неистово, корпусът се очертаваше от бордовите светлини. Сърцето на човека се изпълни с надежда и той се включи още по-ожесточен в борбата.

Това, което беше останало от Меган Де Чанс, наблюдаваше полета на катера над града и се опитваше да се засмее. Последното предизвикателство на съществото срещу Устройството, което го бе унищожило, ставаше действителност. То плачеше и едрите сълзи дълбаеха дълбоки дири по лицето му, сякаш бяха от киселина.

Катерът бучеше над града, насочил се право към Медната кула. Съществото подаде чрез ком-имплантата си последна команда и тихо продължи да се смее през сълзи, докато плътта му не се разпадна напълно.

Двигателите загърмяха с пълна мощност. Корабът се стрелна напред и се блъсна с всички сили в Медната кула. Великото Устройство изпищя панически чрез гърлата на безсмъртните си подчинени чудовища, когато последвалата удара експлозия трошеше и разкъсваше на части полуделите механизми, които бяха превърнали града в истински ад.

Тътенът дълго се носеше в нощта и когато най-после утихна, градът беше спокоен и тих, избавен от мятащите се пламъци около основата на рушащата се Медна кула.