ТРЕТА ГЛАВА ГРАДЪТ

Капитан Хънтър и неговата група към единадесет сутринта достигнаха покрайнините на чуждия град. Яркото сребърно слънце се издигаше високо в бледозеленото небе и неговата светлина отразена от кулите на града беше прекалено силна, за да се гледа. Потоци от сиви облаци се простираха по небето като букви от някакъв чужд език, а студеният все още въздух режеше като бръснач. Хънтър се загръщаше по плътно и то не само заради студа. Известно време той стоеше като се взираше в глада, но все още не можеше да свикне с него. Той се простираше пред погледа му като гигантска загадка, отоговорът на която нямаше да добие смисъл, дори и да го знаеше.

Очевидното отклонение на града го заливаше като вкоченясващо студена вълна. Огромните сгради бяха назъбени и асиметрични, с ости ръбове и изопачени, покрити с миди покриви. Странни светлини светеха в празните прозорци като заплашителни погледи на свирепи очи. Каменни и монолитни обелиски стояха до кулите от блещукащ кристал и виещи се стъклени структури, прекалено заплетени за окото да се спре леко на тях. Имаше отворени врати и прозорци, чиито размери внушаваха, че съществата, които са ги обитавали, са били поне два пъти по-едри от хората. Тънки метални нишки исяха като паяжини между сградите, оформяйки някакво подобие на плетеница високо над земята. Ни звук в застоялия въздух, ни следа от някакво движение, където и да е в града.

Хънтър местеше поглед от една страна постройка на друга, опитвайки се да открие поне нещо привично, на което да се спре, но нямаше нищо, което разумът му да можеше спокойно да приеме. Чуждата архитектура подсъзнателно, на някакво много дълбоко ниво, му причиняваше огромно безпокойство. Тя не следваше каквито и да било човешки правила за смисъл и изпълнение. От абсолютните размери на мястото го побиваха тръпки. Който или каквото и да е това построило града, то мащабите му са значително по-големи от човешките.

— Тук сме вече почти час, Капитане — каза изследователката Кристъл, — а и помен няма от другата група.

— Може нещо да им се е случило — предположи Уйлямс.

— Щяха да се обадят, ако са изпаднали в беда — възрази Хънтър. — Но всъщност, вие сте права, Изследовател. Не може да висим тук цял ден, ще се свържа с тях, за да им съобщя, че сме пристигнали. — Той активира ком-импланта, но очите му останаха впити в града пред него.

— Еспер Де Чанс, тук Капитан Хънтър. Рапортувайте за вашето положение.

Не последва никакъв отговор, само зловеща тишина и то дори без пукане. Хънтър и Кристъл се спогледаха.

— Еспер Де Чанс, тук Капитан Хънтър. Моля, рапортувайте за вашето положение. Виждате ли града?

Той изчака известно време, но отговор отново не се получи.

— Линдхолм, Корби, чувате ли ме? — тишината се проточи. — Изследовател, чувате ли ме по вашата импланта?

— Съвсем нормално, Капитане. Нашата апаратура е в изправност.

— Тогава при тях се е случило нещо лошо.

— Освен ако градът се намесва с някакъм сигнал — каза Уйлямс.

Хънтър се смръщи замислено.

— Еспер Де Чанс, ако по неизвестни ме чувате, но не можете да отговорите, знайте, че възнамеряваме да влезем в града. Близо до центъра му се извисява огромна медна кула. Опитайте да се присъедините там към нас. Ако не сте там до настъпването на нощта, около 1900 часа катерно време, ние ще се върнем на западната граница на града и ще направим лагер. Капитан Хънтър. Изключвам.

Той отново погледна нещастно към града.

— Направихме всичко възможно. Хайде да тръгваме и да погледнем по-отблизо. Пригответе пистолетите, но никаква стрелба, освен ако не се появи определена заплаха.

Капитанът тръгна пръв, но се спря, когато Кристъл размаха ръка.

— Аз трябва да съм начело, Капитане. Нали съм Изследовател!

Хънтър леко се намръщи, но се съгласи. Тя имаше право. Бяха навлезли в нейна територия. Тя ги подкани да я следват с жест и ги поведе надолу по един къс скат към града. Капитанът вървеше непосредствено след жената, а Уйлямс завършваше колоната.

Сега когато се движеха по широките улици между масивните сгради, градът им се струваше още по-огромен и заплашителен. Кули тъмни като нощта, осеяни с остри пурпурни очертания, приличаха на протегнати за молитва ръце. Невероятните мащаби и свръхмогъщите форми на постройките караха Хънтър да се чувства като дете бродещо през един свят на възрастни. Стъпките им отекваха едва-едва; звукът почти мигновено се поглъщаше от извисяващите се от двете им страни стени. Капитанът сякаш понасяше добре тишината, но накрая не издържа.

— Вие сте експерт, Изследовател. Някакъв коментар?

— Само очевидното, Капитане. С изключение на някои екзотични изпълнения, повечето сгради са просто огромни каменни плочи. Съдейки по очукването и потъмняването на материала, смятам, че стърчат така от векове. Сложността и заплетеността на някои структури сочат високо ниво на цивилизацията. Въпросът е, защо жителите на града са запазили примитивните каменни сгради? От преклонение пред миналото? Заради паметта на прадедите си? Още е рано да се определи. Може би те са смятали произведенията от камък за изкуство.

— И още нещо интересно. Вървим повече от половин час, минахме голяма част от покрайнините на града, но все още не сме открили и най-малък знак, който да сочи, че това място е населено. Каквото и да е ставало тук, то вече е приключило преди много време. Може причината да е била война, може и някакъв вид екологична катастрофа. Може всички да са се самоубили, може да е нещо, за което ние нямаме име. Разбирането на една чужда култура изисква време, Капитане. Техните мозъци изглежда не са действали като нашите.

— Може би трябва да проникнем в някоя сграда — предложи Уйлямс неуверено. — Има толкова много неща, които вътрешността и подредбата им може да ни подскаже. Ако щастието ни се усмихне, може да се натъкнем на някакъв вид компютърни записи.

— Предпочитам да продължим обиколката — каза Кристъл спокойно. — Не сме видели достатъчно, за да сме уверени, че неистина е изоставен. Не ми харесва идеята да попаднем на засада, само защото не сме били достатъчно предпазливи и акуратни. Всъщност, Капитан Хънтър, вие трябва да решите!

Той спря насред улицата, а другите го наобиколиха. Най-близката сграда изглеждаше изваяна от един-единствен кристален блок, чиито ръбове изглеждаха остри като на бръснач, премрежен във вътрешността с пурпурни жилки, които обезпокоително приличаха на вени. Огромна врата, състояща се една лъщяща от блясък метална плоча, и никакви прозорци. Хънтър задъвка вътрешностите на бузите си. Би могло да има нещо вътре, притаено, което наблюдава и чака. Тази мисъл не му харесваше изобщо. Ако някой или нещо го наблюдава и следи, би искал да знае това. И все пак колкото повече гледаше кристалната структура, толкова по-зле се чувстваше. Внезапно осъзна, че няма никакво желание да доближи сградата. Беше твърде странна… твърде различна… Създаваше усещане за нещо лошо… Безумно…

Хънтър силно преглътна. Усети как познатата паника се появява — страхуваше се да вземе решение, защото то можеше да бъде неправилно. Той трябваше да се стегне, докато все още можеше.

— Добре. Ще влезем вътре. Кристъл, ти ще вървиш първа. Уйлямс, стой близо до мен и не докосвай нищо.

Изследователката кимна и се насочи към вратата. Уйлямс понечи да я последва, но Хънтър го отмести. Металната плоча, която служеше за врата би могла да представлява скрит капан, да е заредена с бомбички или нещо от този род. Кристъл стоеше на няколко крачки от нея и я изучаваше внимателно. Беше висока около четири метра и три широка. Не се виждаше нито дръжка, нито каквато и да е следа от механизми за заключване. Нямаше и каса — металът просто се долепваше плътно до кристала. Жената бутна леко преградата с крак, после още веднъж, но не последва нищо. Протегна ръка и докосна потъмнялата повърхност. Усети, че е гореща и веднага се дръпна, а после помириса върха на пръстите си. Миришеха на нещо, което не можа да определи. Добре, каза си, щом се двоумиш, действай направо.

Направи крачка назад, вдигна деструктора и натисна спусъка. Енергийният заряд изби и отпрати навътре вратата. Появи се дупка в кристала с остри ръбове. Изследователката тръгна бавно напред взирайки се в отвора, който прекрачи решително, следвана от Хънтър и Уйлямс.

Вътре имаше лека светлина, но това беше странен вид излъчване — кристалът сякаш пропускаше дневната светлина, но с мъглив и упойващ блясък. Металната врата лежеше просната по средата на помещението. Беше изкривена и натрошена, но въпреки това цялостна по някакъв необясним начин. Хънтър тихо подсвирна. В Империята нямаше такъв материал, който би могъл да издържи на насочения в упор лъч на деструктора.

Той бавно се огледа наоколо. Намираха се в огромно помещение петнадесет на петнадесет метра. По кристалния под навсякъде бяха осеяни изкривени и виещи се форми, които за него нямаха никакъв смисъл. Биха могли да бъдат и мебели, и статуи, и някакъв особен вид висша техника. Без вмъкнат в тях подтекст, те биха могли да бъдат каквото и да е. Дълги извити линии бяха изгравирани от пода до тавана в кристалните стени. Но предназначението им оставаше скрито.

— Ако имаше някой тука, шумът щеше да го раздвижи досега — каза Уйлямс. Той неохотно огледа стаята. — Може да са напуснали по някаква… съществена причина.

Кристъл бавно се запъпи към отвора в отсрещната стена, а Хънтър и Уйлямс я следваха. Ако някога е имало врата, то е било много отдавна. Те го преминаха и се озоваха в основата на някаква кула. Капитанът вдигна очи към лъчистата кристална колона и дъхът му спря. Върхът й се губеше стотина метра нагоре в смътната светлина, която струеше от кристалните стени. „Това е оптическа илюзия“ — помисли си той удивен, — „само така трябва да е. Невъзможно е сградата да е толкова висока.“ Отмести с труд погледа си и се съсредоточи на тясната рампа, която се виеше спирално нагоре по вътрешната стена. Тя започваше непосредствено от пода и продължаваше додето стигаше погледа му. Ширината й беше около два метра, а повърхността — гладка и чиста като останалата част на опушения кристал.

— Рампа вместо стъпала — забеляза Уйлямс. — Това непременно означава нещо.

— Няма съмнение — съгласи се Кристъл. — Но какво? Прекалено рано е да правим заключения, докторе.

Гласът и лицето й бяха както винаги безпристрастни и все пак Хънтър беше сигурен, че долавя някакъв вътрешен огън, ентусиазъм, нещо, което липсваше преди. Кристъл беше попаднала в стихията си и това й личеше. Тя започна да се катери по рампата. Ботушите й се тътреха и плъзгаха по гладката повърхност. Придържаше се с труд към вътрешната стена, но скоро откри как да пази равновесие. Хънтър и Уйлямс правеха като нея; едно падане щеше да бъде фатално. Липсата на парапети с височината ставаше замайващо. Мисълта за това се загнезди в главата на Капитана. Как би трябвало да изглежда едно същество построило тази рампа? Очевидно то не се безпокоеше от евентуално падане.

Продължиха да се изкачват следвайки спиралата плътно долепени до стената. Преминаха край доста врати, които водеха неизвестно къде, но Кристъл ги отмина и двамата й спътника трябваше да се подчинят, ако не искаха да изостанат. По едно време Хънтър изпита силни болки в бедрата и когато погледна колоната надолу, не видя дъното на кулата. Осеяният с кървавочервени жилки кристал, който продължаваше да излъчва мъгливата си светлина, бе навсякъде около него. Загуби чувство за ориентация и странно — сякаш винаги се бе катерил по тази рампа и щеше да го прави до безкрайност.

Като шок му подейства внезапното кривване на Кристъл в един отвор в стената и той едва сега разбра, че са стигнали върха на кулата. нстинктивно се обърна да се убеди, че Уйлямс е след него и като видя фигурата му, тръгна след Изследователката. Тя беше застанала на широка открита платформа и оглеждаше града. Намираха се на нещо на вид много крехко, но което с лекота издържаше тяхната тежест. Парапети отново нямаше и Капитанът се стараеше да бъде поне на метър от ръба. Погледна надолу и веднага му се зави свят. Височината беше почти триста метра, а той беше готов да се закълне, че сградата не беше толкова висока, когато влязоха в нея. Но това изобщо не безпокоеше Изследователката. Тя обхващаше с поглед целия град с жаден израз на лицето. Хънтър предпазливо я наближи и така направи място и на Уйлямс да се наслади на изгледа.

В първия миг той не успя да прецени истинската площ и мащабите на града. Последният се простираше на километри във всички посоки, мистериозен ландшафт от камък, метал и стъкло. Лъскавите ленти на пътищата се преплитаха като мрежата на пая, който е готов да лови всичко попаднало и мърдащо в нея. Долу не се забелязваше никакво движение. Цареше спокойствие и тишина. Но все така продължаваше да трепка странна светлина в прозорците, като очи на стражи, а във въздуха имаше почти усещащо се напрежение.

— И така, Изследовател — проговори най-сетне Хънтър. — Вие сте на ход. Какъв ще бъде той?

— Тук има живот — отвърна Кристъл с равен глас. — Усещам го. Градът е прекалено чист и недокоснат от времето и околната среда, за да е изоставен както изглежда на пръв поглед. Така че, каквото и да е то, което обитава тук, се крие от нас. От опит знам, че най-добрият начин да подплашиш нещо, което се крие, е да ме поставиш капан, в който да има нещо примамливо.

— Някой от нас ли? — каза Хънтър.

— Мен, ако трябва да бъдем точни — каза Изследователката Кристъл. Тя внезапно се разсмя и Хънтър насила отклони поглед от алчността, която загоря в очите й.

* * *

Меган Де Чанс и двамата й спътника стояха на края на града. Редицата високи назъбени кули се изправяха пред тях като преграда, тъжни и загадъчни в ярката дневна светлина. Тя се потърка по челото. Само един поглед към чуждия град бе достатъчен да й причини главоболие. Нейната есперност продължаваше да се опитва да открие смисъл в безумните форми, но не успяваше да ги обясни с теорията на архитектурата — основаваха се на чужда и неясна логика. Мъжете застанаха неспокойни от двете й страни. Де Чанс отново използва комимплантата си.

— Капитан Хънтър. Тук Еспер Де Чанс. Моля, отговорете!

— Пак ли нищо? — процеди Корби.

— Нищо — отвърна Меган.

— Можеш да опиташ с есперността си — предложи Линдхолм.

Меган Де Чанс се взираше в града, преструвайки се, че не го чува. Да се опита телепатичен контакт бе най-очевидното нещо, което следваше да направи, но тя с нищо не можеше да си обясни защо изпитваше такова нежелание да го осъществи. Единственото, което знаеше бе, че щом си го помисляше и я обливаше студена пот. Още помнеше за връзката, която бе направила там, от катера, когато за пръв път бе насочила есперността си към Уулф IV. Открила бе нещо огромно, старо и могъщо, нещо противно и ужасно… то не беше само. Беше сигурна, че се крие някъде из дебрите на града и я очаква, очаква да открие есперността си и така да я улови…

Но тя трябваше да определи местоположението на Капитан Хънтър. Трябваше да открие, какво се е слбучило с другата група. И преди всичко трябваше да преодолее страха си, защото иначе никога нямаше да се освободи от него. Можеше и трябваше да го направи. Тя беше телепат трениран от Империята и можеше да надмогне всичко. Затвори очи и изпрати мисълта си нагоре и навън простирайки я над града. Първо направи един предпазлив опит, готова да се затвори зад стоя защитен екран и при най-малкия намек за някаква опасност, но градът изглеждаше спокоен, тих и празен. Тя изпрати мисълта си още по-напред, но не откри следа от Капитана и хората му. Нямаше го и тревожното присъствие, което бе почувствала преди. Върна се обратно в тялото си, олюлявайки се известно време, защото главата отново я заболя и то по-силно отпреди.

— Нищо — призна си тя откровено. — По дяволите! Или Капитанън и хората му не са там, или…

— Или какво? — намеси се Корби.

— Не знам — Меган Де Чанс се намръщи замислено. — Успях все пак да уловя нещичко, смътен образ наистина, но би могло да е от значение. Вие не виждате оттук, но в средата на града има огромна медна кула. Мисля, че е важна за града, но и за нас в известна степен. Ще тръгнем натам. Не е кой знае какво, но е по-добро отколкото да седим тук на студа.

Корби и Линдхолм се спогледаха, но не казаха нищо. Де Чанс се стегна и ги поведе навътре в чуждия град. Мъжете вървяха мълчаливо след нея с пушки в ръце. Сгради от камък и метал се извисяваха около тях, преграждайки блестящите слънчеви лъчи. Странно светлина струеше от отворените прозорци, цветовете бавно променяха оттенъка си, докато се лишаваха от всякакъв смисъл. Единственият звук беше лекото топуркане на ботушите по твърдата и неподатлива земя. Сенките бяха невероятно плътни и студени.

Корби усети познато пробождане по тила, което означаваше, че някой го наблюдава. Военните инстинкти може и да не са така признати като есперността, но могат да помогнат на човек да запази живота си, ако се вслушва в тях. Той усърдно изучаваше отворите в сградите наоколо и непрекъснато беше нащрек за най-малкия шум и най-лекото движение, но това, което го следеше, не смяташе да се показва. Въпреки това Корби стисна по здраво деструктора си. Но и това не го успокои особено. От какво значение е силата на оръжието ти, щом няма в какво да се прицелиш.

Той изобщо не хареса града. Формите на сградите и техните размери го подтискаха по някакъв неуловим начин, а широките улици бяха проектирани по неразбираеми принципи. Безукорната им равнинност и безизразността им сякаш подсказваха, че не са докосвани от превозни средства и от времето. Даже въздухът миришеше на лошо. Серните изпарения от равнината бяха отстъпили място на нещо мазно, метално, което стържеше по нервите му.

— Това е едно мъртво място — каза Линдхолм. — Нищо не живее тук от векове.

— Може би това предпочитаме да си мислим, — отвърна Корби. — Тук се крие нещо, усещам го.

Линдхолм трепна.

— Надявам се да е така. Не би ми било приятно да мисля, че за нищо съм бил целия този път.

— Да не си полудял? В равнината бяхме заобиколени от стоножки-убийци, топящата се гора за малко не ни изяде, да не забравяме проклетите гейзери и накрая, през нощта, бяхме нападнати от нещо, чиито избухващи мини изобщо не ни смутиха. А ти предпочиташ да се срещнем с нещо, от което мисълта трепери. Да вървим, Свен. Мразя да мисля за някакви си софистични форми на живот на тази планета и да се чудя, как ли изглеждат те.

— Точно тук би могло да има нещо — Линдхолм се взря в една от вратите, край която минаваха. — Каквото и да живее тук, то трябва да е голямо. Някаква раса гиганти. Помисли си само…

— Предпочитам да не го правя.

— Внимание! — прокънтя в тишината гласът на Де Чанс и мъжете замръзнаха на място, инстинктивно вдигайки за стрелба деструкторите си.

— Какво има? — попита Корби.

— Не съм сигурна. Оставете ми да мисля. — Тя се опита да извади есперността си, но не успя. Очевидно обитаващата града чужда сила бе много по-могъща. — Мисля, че съзрях нещо да се движи в периферията на моето зрение. Надолу по този път.

Флотските проследиха посоката на жестта й, след което се спогледаха.

— Всичко може да е — изрече Корби.

— Най-вероятно няма нищо — отсече Линдхолм.

— Няма смисъл да рискуваме напразно.

— Както каза Капитанът, ние сме само разузнавателна бригада.

— Ако наистина тук има нещо, то не е изключено да ни примамва в някакъв капан.

— И така да е! Хайде, след него!

— Добре.

Те се захилиха един на друг и се понесоха надолу по улицата. Бяха му дали достатъчно време да избяга, стига да беше животно. От друга страна, ако то искаше да го последват, щеше все още да е там и да ги очаква. Меган Де Чанс бързаше заедно с тях, като с очи фиксираше мястото, където бе видяла движението. Озоваха се на кръстовище. Спряха и се огледаха. Не се виждаше никаква следа от живо същество, но далеч надолу от дясната страна една огромна метална врата бавно се затваряше. Хората тихо се приближиха до нея с готови деструктори в ръце.

Вратата беше здраво залостена и по безличния материал не се забелязваше никаква следа от държка и дори намек на ключалка. Корби стреля с деструктора си. Разнебитената врата падна навътре, но остана цяла. Линдхолм изтича напред и зае позиция, докато Корби презареждаше оръжието си, след което заедно влязоха вътре. По овалните панели закрепени на високия таван се разхождаха вариращи в оттенъците на червеното пламтящи петна. Нито едно от тях не беше достатъчно ярко. Стените бяха премрежени от блестящи метални нишки. Там където се кръстосваха изпъкваха като гроздове тъмни възли и се групираха в някаква непонятна структура. Масивни, тромави машини се подаваха от пода, стените и тавана, като нито една не приличаше на друга. По тях си играеха най-разнообразни светлини и режеха окото, ако то се спираше по-продължително на някоя. Мигането ставаше на произволни интервали и нищо не подсказваше как, защо и за какво работят тези съоръжения. Глух, по-скоро подразбиращ се отколкото усещаш се шум пронизваше въздуха и създаваше напрегнато статично усещане.

— Какво ли представлява това място? — запита се Линдхолм.

— Убий ме, ако зная — отвърна Корби, — но може би е важно, ако тези машини още си вършат работата, след като всичко друго е преустановено отдавна. Погледнете само, колко чисто е тук. Не се вижда нито едно петънце. Останалата част на града изглежда изоставена от векове, но в това помещение изглежда така, сякаш операторите на тези машини са излезли в почивка и след малко ще се върнат.

— Векове… — измърмори Линдхолм. — Дали не са сработили най-неочаквано при нашето влизане?

— Не знам, може би. Имам лошо предчувствие, Свен. Хайде да се махаме!

— Почакай малко, Рос — Линдхолм погледна към Де Чанс. — Какво мислите вие, Еспер? Може ли да ни кажете нещо за това място?

Еспер Де Чанс поклати глава.

— Моята есперност е почти безполезна сега. Тук всичко ми е чуждо. Моята мисъл може да се изгуби в този хоас. Аз съм само един еспер, а не Изследовател като Кристъл. Тя би трябвало да се сети, за какво може да служат тези машини. Извън моите познания са. Бихте ли успели да отделили една от тях и да определите кое създава това хълцане?

— Без специална екипировка не — каза Корби. — Дори и тогава не изпитвам желание да си пъхам гагата, където не ми е работата. Да предположим, че накарам някое от тези неща да прави нещо, а след това не успея да го изключа. Освен това не мога да кажа, че ми харесва вида им, Свен.

— Да, знам. Ти мислиш, че някой ни наблюдава. И аз започвам да мисля същото. Това е по твоята част, Еспер. Ти изглеждаш наред. Да си тръгваме ли или ще тродължим?

— Мисля, че бихме могли да поизучим това място — отвърна тя спокойно. — Потърсете врата, стълби ли нещо подобно.

Те се оживиха и затърсиха път през грамадите на непознатите машини, като се стараеха да не докосват нищо. Постоянното хъмкане на машините се носеше настойчиво на границите на техния слух като скръбен стон, който не може да се спре. Корби се втренчи в една от тях и неволно си помисли, че може би ще падне смях, ако стреля в някоя с деструктора си, ей така да види какво ще се случи. Никога не изпитваше преклонение пред мистериите. Винаги е искал да знае какво става и къде се намира; стига с това да промени нещата в своя полза. Бързо се огледа, когато Линдхолм извика нещо. Грамадният мъж стоеше пред отвора на врата в отсрещната стена.

— Откъде, по дяволите, се появи това? — изненада се Корби.

— Убий ме, ако зная — отвърна Линдхолм. — Кълна се, преди миг нямаше нищо. Може би случайно сме натиснали отварящия механизъм.

— Да, може би — навъси се Корби. В помещението оттатък бе тъмно и мрачно; бледорозовата светлина не проникваше надалеч.

Линдхолм пристъпи напред с насочен деструктор. Корби го следваше плътно по петите. Меган Де Чанс не помръдна от мястото си. Линдхолм със спокойни и отмерени стъпки закрачи през отвора, местейки бързо деструктора в различни посоки, като очакваше да се появи отнякъде цел. Но стаята се ширеше празна и изоставена, стените й бяха голи и безлични, а високият таван чезнеше в мрака. Успокоен той свали оръжието си и започна да се разхожда насам-натам. Корби и Де Чанс също влязоха вътре.

— Ама че весело местенце — изтърси Корби. — Ако не сте го забелязали още, ще ви кажа, че други врати не се виждат. Какво ли ще стане, ако входът, пред който преди миг минахме, се затвори, а?

— Тогава ще трябва да избиеш дупка в стената. Еспер Де Чанс, добре ли сте?

Мъжете веднага я наобиколиха, понеже тя се олюляваше. Лицето на жената бе станало призрачно бледо от неясната светлина, а погледът й бе втренчен неподвижно в една точка.

— Не мога да ги чуя — изрече тя тихо. — Усещам ги, заобиколили са ни. Събуждат се!

— Кои са те? — стресна се Корби.

— Събуждат се — прошепна Де Чанс. — Идват за нас. Те искат това, което ни прави здравомислещи.

Загрузка...