Адският свят

ПЪРВА ГЛАВА ОТХВЪРЛЕНИТЕ МЪЖЕ

Звездният кораб „Опустошение“ излезе от хиперпространството и се завъртя в орбита около Улф IV. Повърхността на планетата бе скрита от погледа поради завихрената атмосфера. Изглеждаше като толкова много други планети, шепа пръст в тъмната бездна. Дългите шипове на корабните сонди се врязаха в атмосферата, бързо сканирайки Улф IV, след това вратите на товарното отделение се завъртяха и се отвориха. Стройният силует на военния катер се появи на повърхността на звездолета, сребрист и блестящ, и се отдели от огромния му корпус. Катерът кръжеше бавно в забулената в бури планета — блестяща сребърна игла на фона на изпъстрената със звезди нощ.

Капитан Хънтър по навик захапа бузата си отвътре, ръцете му пробягваха по пулта за управление. В края на краищата май трябва да пилотира този кораб там долу. В това отдалечено място бордовите компютри бяха почти безполезни, защото нямаха достатъчно информация. Хънтър сви рамене. Какво пък, по дяволите, беше минало доста време, откакто не бе летял на някой кораб до пълна изнемога, но има неща, които никога не се забравят. Особено ако животът ти зависи от тях.

Усети за миг как старата неувереност го обладава, познатата непреодолима паника, че няма да може да вземе решение от страх да не сбърка. Дишането и пулсът му се ускориха, но след това се нормализираха. Той се стегна, овладя се и доби контрол над себе си. Беше го правил преди, можеше да го направи пак. Извърши стандартната проверка на инструментите, стараейки се в рутинните занимания да забрави себе си. Привичната светлина на лампичките от пулта за управление му вдъхваше увереност. Той установи, че орбитата на катера все още е стабилна, и пусна сенсорите-бръмчалки. От своя видеоекран Хънтър проследи падането им към планетата. Пробите щяха да му кажат какво е нужно да знае на първо време. Едва ли щеше да има шанс да изстреля втора серия, тъй като не след дълго орбитата на катера щеше да понижи. Това ще го принуди да увеличи мощността на двигателите. Корабните батерии имаха определена енергия, която щеше да му бъде необходима за приземяването.

Капитан Скот Хънтър наближаваше тридесетте и всичко у него беше средно — ръст, телосложение, само може би малко по-прегърбен за годините си. Тъмна коса, тъмни очи. Капитаните в Имперския флот никога не надвишаваха 500: най-добрите от най-добрите. Така поне бе според официалната версия. В действителност единственият начин да станеш Капитан беше с пари, власт или солидни семейни връзки. Хънтър беше Капитан, защото такъв беше баща му, а и бащата на неговия баща. Скот Хънтър обаче беше един от малкото, завоювали своето положение благодарение на способностите си и с помощта на упорит труд, обучение и тренировки. Всичко това правеше трудно разбираема паниката, която го бе обхванала при сблъсъка с бунтовниците на един от световете Рим, в резултат на което бе загубил кораба и половината от екипажа си.

Ако бе загинал в схватката, никой нямаше да оспори неговата храброст. Той щеше посмъртно да бъде повишен в чин Адмирал и неговият клан щеше да се гордее с паметта му. Но той бе оцелял, давайки повод на мнозина да го сочат с пръст. Би могъл да си подаде оставката, но малкото останала му гордост не му позволи да хвърли сянката на срама върху своето семейство. Висшият команден съвет поиска от него да даде обяснение за поведението си, обаче не можа да го направи. Самият той не можеше да си го обясни. Накрая му бе предложено да реши: или да замине като доброволец за Дяволската ескадрила, или да бъде уволнен.

Нямаше много голям избор.

Сензорите-бръмчалки изсвистяха в турболентната атмосфера, абсорбирайки всичко, което можеха, и игнорирайки останалото. Не се очакваше пробите да издържат дълго. Остриетата на пробниците се нажежиха до червено от нарастващата топлина. Непрекъснатият поток от информация се връщаше обратно към компютрите на катера, докато най-накрая сензорите преминаха тънкия слой на атмосферата. Хънтър се опита да облекчи положението си и да се настани малко по-удобно, доколкото му позволяваше предпазният колан. Без съмнение той представляваше допълнителна защита по време на твърдо кацане, но никога не можеше да бъде балансиран правилно. Освен това Капитанът не се чувстваше добре в хамака. Той се намръщи тежко, хвана се неволно с една ръка за пулта за управление, докато с другата насочваше потока от входни данни към навигационните компютри. Втренчи се в своя Втори пилот.

— Приготви се за приемане на потока от данни. Включвам се към нашия комуникационен имплант.

— Разбрано, Капитане. Готова съм, когато кажете. — Гласът й беше спокоен и равен, но той си бе винаги такъв.

Изследователката Кристъл беше поразителна жена. Едва на двадесет и пет години, но очите й бяха много по-стари. Беше висока, гъвкава и мускулеста, лъскавата й тъмна коса беше опъната назад в стегнат кок, подчертавайки скулестото й лице, без да омекотява суровите му бръчки. Случайните й любовници намираха нейната привлекателност повече мъжествена, отколкото женствена. Кристъл рядко се замисляше за това. Тя бе Изследовател, обучена от Империята от най-ранно детство да бъде лоялна, оперативна и страшна. Работата й бе да проучва новооткрити чужди видове и да определя каква заплаха биха могли да представляват за Империята. В зависимост от нейната преценка чужденците биваха или поробвани, или изтребвани. Никога нямаше трето положение. Изследователите бяха студени, пресметливи, убиващи машини. Неофициално често ги използваха като наемни убийци във вътрешноимперските вражди.

Хънтър не бе наясно какви са чувствата му към Кристъл. Никога преди това не бе работил с Изследовател. Нейният тренинг и опит щяха да се окажат безценни, ако се стигнеше до оцеляването на Ескадрила на новата планета, но той не знаеше дали би могъл да й се довери. Някои твърдяха, че Изследователите са нехуманоиди като чуждите същества, които проучваха.

Заради характера им често биваха изпращани в Ада. Хънтър не искаше дори да мисли какво бе направила Кристъл, за да бъде изпратена на заточение. И през ум не му минаваше да я попита. Изследователите бяха известни със своята необщителност. Той усети лек звън в главата си, затвори очи и се отпусна назад в колана, докато корабните компютри обработваха допълнителната информация, получена от пробите.

Ярки снопове светлина и цветни отблясъци затанцуваха зад спуснатите му клепачи, а ушите му бучаха. Комимплантът действаше директно на сетивните нерви, така че той самият можеше да види и да чуе какви са пробите, но трябваше да мине определено време, преди заедно с компютрите да отсее зърното от плявата. Разумът на Хънтър се свърза с компютърния, мислите му течаха между бушуващата информация с нечовешка скорост, отсявайки и проучвайки притока от сурови данни. Краткотрайни проблясъци от облаци и небе, осеяни с бързо движещи се капчици и бурен вихър. Записи на времето, напластени с бързо изчезващи късчета небе и земя, невероятно далеч там долу. Появилата се за миг земна повърхност сякаш се стичаше като разтопена свещ. Хънтър направи опит да се концентрира, да се изключи от всичко, но без съществен резултат. Компютрите бяха записали цялата информация и той би могъл да получи отговора по-късно.

Усети Изследователката зад себе си в компютърната мрежа — един студен, остър образ, който му напомни блестящия ръб на сабя. За миг си помисли как ли изглежда в нейните очи, след това обаче се съсредоточи над пробите по реда на тяхното преминаване. Слоевете облаци скъпернически започнаха да разкриват някои подробности от повърхността. Отначало образуваха объркана мозайка от натрупани един върху друг образи, но Хънтър бързо и ловко съобрази как мигновено да концентрира всяко изображение, да го изпрати на съответния регистър, след което да премине към следващото.

Улф IV имаше един огромен континент, заобиколен от бушуващ океан. Сушата представляваше безкрайни зелени, кафяви и сиви сенки, изпъстрени тук-там с грозни жълти кръпки. Имаше извисяващи се в небето планински вериги и просторни езера. Вулканичната активност изпълваше въздуха с пепел, а разтопената лава пламтеше в пурпурно и огненочервено на фона на разпуканата земя и създаваше впечатление, като че повърхността на планетата е осеяна с множество сивосини рани. Обширни пространства с гори и джунгли с отвратителни цветове и огромни открити тревисти пространства. Хънтър фокусира върху една по-голяма площ. Изглеждаше добра за кацане, по-добра от останалите.

— Не е много гостоприемен този свят, Капитане — гласът на Изследователката, остър и чист, прониза слуха му, издигайки се леко над бръмченето на входните данни.

— Виждал съм и по-лошо — отвърна Хънтър. — Всъщност нямаме кой знае какъв избор. Затегни колана си, Изследовател. Поемаме надолу. Проба седемнадесет, сектор четири. Внимание!

— По-добре вижте това, Капитане.

Хънтър изключи своя имплант и излезе рязко от компютърната мрежа. Изображенията на пробите се подредиха на осветения с матова светлина екран, докато зрението му се върна към нормалното. Той разтърка уморено очи. Избраното за приземяване място му се струваше добро. Нямаше нищо особено, само Кристъл изглеждаше малко по-ентусиазирана, а може би точно това трябваше да се очаква от един Изследовател. Той остана за миг със затворени очи. Директният вход винаги му причиняваше главоболие. Това беше чисто психологично, но болката беше напълно реална. Отвори очи и се протегна внимателно в колана, за да не наруши баланса. След бързия бяг на изображенията на пробите командната зала изглеждаше по-тясна и затворена отвсякога.

Хънтър и Изследователката легнаха в своите предпазни колани в средата на един твърд стоманен ковчег. Тъмни безлични стени ги обграждаха от всички страни, пространството бе само колкото двамата да стоят изпънати. Най-вероятно идеята на конструктора е била, ако катерът се разбие при приземяването, да останат погребани в него. Хънтър изтласка решително тази мисъл и прокара отново ръцете си по контролния пулт. Главните двигатели изпратиха нисък пулсиращ звук през суперструктурата и катерът започна своето бавно спускане към планетата.

Корабът се заклати и затрепери яростно, когато навлезе в турболентната атмосфера, курсът му се поддържаше единствено чрез ожесточеното насилване на двигателите. Хънтър се извиваше от единия до другия край на своя предпазен колан, ръцете му боравеха сигурно и отмерено с клавишите. Нямаше и следа от предателската паника, която го обземаше понякога, и той уверено извършваше привичната си дейност с присъщите му опитност и рутина. Проникна в навигационните компютри посредством своя имплант и корабът около него оживя. Сензорите мъркаха в глъбините на неговия ум и го захранваха с непрекъснат поток от информация, като му позволяваха да предугажда и с ловки ходове да побеждава най-яростните и бурни ветрове. Долу под тях сондите изчезваха една по една, като или изгаряха в атмосферата, или биваха разбивани от урагана. Хънтър наблюдаваше с болка как техните светулки загасват една по една от контролния пулт. Те свършиха добра работа и повече не бяха нужни, изпълниха своето предназначение.

Отвън катера вихрите пищяха и виеха. Предупредителни светлини лумваха на пулта за управление. Катерът беше загубил някои от своите сензорни сонди и външният корпус бе продупчен на места до основата. Хънтър включи спомагателните системи, за да подаде допълнителна енергия на двигателите, като се надяваше да е достатъчна, за да се приземят успешно. По негова преценка бяха близо. Опита се отново да сглоби мозайката от пробите, но повечето от тях бяха изчезнали.

Няколкото останали бръмчалки профучаха покрай него като светещи метеори. Хънтър инстинктивно се стегна, щом земята се втурна насреща му, и потрепери, когато една по една предавките се изключиха. Превключи на директен достъп и изучи внимателно контролните табла. Трябваше да се уповава на оцелелите сензори, да му помогнат при спускането. Предполагаше, че отдавна бяха излезли от строя. Той се включи към тях през навигационните компютри и бързо локализира обширното пространство, което бе избрал за приземяване. Подробностите сега бяха замъглени от скоростта на катера, но то не изглеждаше толкова близо, както бе предполагал, когато бяха в орбита. Мястото се оказа голо и неприятно, но вече нямаше време да избира друго. Корабът залиташе с широка амплитуда, удрян от ветровете, и Хънтър се мъчеше да осигури стабилно спускане. Чу се писък на изтерзан метал, когато се откъсна последната сонда.

— Внимание отзад! Дръж се! — извика Хънтър по импланта. — Слизаме!

Той разпредели вниманието си между сензорите и управлението и се стремеше да поддържа жива връзката си с кораба. Нямаше какво толкова да се върши по управлението, нужно бе само да чувства кораба като част от себе си и да реагира по съответен начин. Инстинктите му определяха бързината на реакциите, а не решенията на разума. И ето че земята заподскача насреща му, катерът се удари силно, клатейки и тръскайки кабината. Приземяващите механизми изреваха в усилието си да смекчат сблъсъка, след което настъпи внезапна тишина и спокойствие. Хънтър и Изследователката висяха отпуснати в предпазните си колани. Контролните лампички угаснаха и светнаха отново. Хънтър изчака дишането и пулсът му да се нормализират малко, след това протегна разтрепераната си ръка към пулта и изключи двигателите. Би могъл да ги остави, докато енергията им се изчерпи докрай. Той се изправи бавно и се огледа наоколо. Корабът изглеждаше цял и невредим, а Изследователката — спокойна и невъзмутима както винаги.

— Много добре — каза Хънтър дрезгаво. — Проверка на системата и отчет на повредите. Дайте ми лошите новини, Изследовател.

— Външната обвивка е разкъсана на три или четири места — отговори Кристъл, проучвайки своите данни. — Вътрешният кожух е все още цял, налягането равномерно. Механизмите за приземяване са поочукани, но в изправност. Сензори няма. Загубихме доста сонди при спускането. Системите работят с ефективност осемдесет процента.

— Едно от най-добрите ми приземявания — констатира Хънтър. — Включи сезорите. Виж какво имат да ни кажат.

Кристъл кимна и ръцете й пъргаво заподскачаха по таблото пред нея. Хънтър отново се включи в комуникационната верига. Отначало тя бе статична, сетне сцената отвън изплува пред очите му. Мъгла на парцали заобикаляше катера, млечнобяла и осветена от външните светлини. Извън кръга светлина се стелеше мрак — безкраен, еднообразен, дълбок, без луна и звезди. В пределите на сензорите имаше само пуста равнина и нищо друго. Хънтър се изключи от комверигата и няколко минути остана тих и замислен. Скоро щеше да съмне. Може би техният нов дом щеше да изглежда по-привлекателен на дневна светлина?

Би могло да бъде и по-лошо. Тази мисъл не му донесе желаната утеха. Погледна Кристъл. Изследователката преглеждаше записите от пробите на главния екран, като се прехвърляше често от „бързо напред“ в „замръзнала рамка“ и обратно. Хънтър реши да не я безпокои. Облегна се назад в предпазния колан и активира своя комимплант.

— Тук е Капитанът. Приземихме се и повече или по-малко сме цели и невредими. Как сте там отзад?

— Всички сме добре, Капитане. Съвсем добре. — Топлият и сигурен глас принадлежеше на доктор Греъм Уйлямс. Хънтър се бе срещал набързо с него преди спускането. Доктор Уйлямс имаше солидна репутация, уверени маниери и твърдо ръкостискане. Хънтър нямаше доверие в него. Прекалено много се усмихваше. — Пътуването надолу бе с доста тласъци, но коланите поеха ударите. Как изглежда новият ни дом, Капитане?

— Пустота — отвърна Хънтър. — Еспер де Чанс, направете стандартно проучване на местността. Ако има нещо живо в радиус от половин миля, искам веднага да го узная.

След кратка пауза гласът на телепата спокойно прозвуча в ухото му:

— Няма нищо там, Капитане. Дори растителен живот. Имам чувството, че сте ни пуснали в средата на пълен вакуум.

— Току-що ми дойде блестяща идея, Капитане. — Гласът бе на едно от момчетата от флота, Ръсел Корби. Тонът му бе остър, а речта бърза. — Хайде да обърнем това корито и да съобщим на Империята, че тази дяволска планета е затворена за поправка.

— Съжалявам, Корби — каза Хънтър, усмихвайки се вътрешно. — Преди миг изцедихме до дъно батериите на кораба при кацането, така че той едва ли ще може отново да се вдигне в орбита.

— Значи сме принудени да киснем на това място — въздъхна Корби. — Знаменито. Ама че проклетия! Да бъда изоставен тъкмо когато имам някакъв шанс!

— Точно така — отвърна Хънтър. — Ще завършим дните си тук, в Ада.

— Освен това — вметна Линдхолм, също боец от Военния флот — дори да се издигнем отново горе, нищо добро не ни чака. Едва ли „Опустошение“ ще стои там и ще ни чака, нали?

— Той сигурно е запрашил отдавна, Ръс. Така че трябва да разчитаме сами на себе си, както обикновено се казва. — Думите на Капитана прозвучаха зловещо.

Никой не проговори. Тишината изглеждаше странна, почти мистериозна след хаоса на кацането. Чуваше се само лекото пукане на изстиващата метална обвивка и случайното мъркане на компютрите, докато Изследователката изучаваше главния екран. Хънтър се изтегна в своя колан, намръщи се тежко, чудейки се откъде да започне. Имаше много неща, които трябваше да върши, но сега, когато моментът бе настъпил, установи, че изпитва странно нежелание за действие, като че ли ако се ангажира с някаква дейност, изолацията на катера щеше да стане факт.

Хънтър имаше достатъчно време да свикне с мисълта, че е изоставен на Улф IV, но по някаква неизвестна причина това не му бе изглеждало реално досега. Дори сутринта преди кацането все още се надяваше да бъде помилван или просто да бъде оставен на разположение, или да се случи нещо, което да отмени необходимостта да тръгне. Но нищо подобно не се случи и той вътрешно бе подготвен за това. Неговият Клан му бе обърнал гръб. Просто бяха го отписали. Хънтър захапа долната си устна, защото болката по дома го завладя с нова сила.

Нямаше връщане назад. Единствените постижения на висшата техническа мисъл, на които Ескадрила можеше да разчита, бяха донесените заедно с тях и те щяха да траят дотогава, докато се изчерпят енергийните кристали. Ако нещо лошо се случеше с тях, нямаше кого да извикат на помощ. Те бяха съвсем сами на тази планета. Първите колонисти трябваше да разчитат само на себе си месеци наред, дори ако стигнеха до заключението, че Улф IV е обитаема. През това време те или щяха да успеят, или всички да загинат.

От друга страна, нямаше никой, който да може да се намеси. За пръв път в своята кариера Хънтър бе напълно свободен. На Улф IV нямаше никакви глупави закони и правилник за тяхното приложение, повече не бе нужно да се кланя, да изтърква килимите и да се прави на глупак пред висшите инстанции. Хънтър почувства отново желание да се измъкне. Той можеше да се оправи.

В миналото винаги бе успявал да го направи. И сляпата, безпричинна паника, съсипала кариерата и бъдещето му, беше само още едно препятствие, което трябваше да преодолее в близките дни. Вярваше в това с цялото си сърце. Тази вяра му беше нужна. Алтернативата би била немислима. Той преряза тънката нишка на мислите си. Бе наясно с какво се залавя още от самото начало.

Дяволските ескадрили бяха планетарни разузнавачи с билет само за отиване. Приземяваха се на новооткрити светове, изследваха добрите и лошите им страни и решаваха дали са подходящи или не за колонизиране. Освен това се научаваха как да остават живи, докато вършеха всичко това. В Ескадрилите имаше висока степен на смъртност. Екипажите се съставяха насилствено от хора, които не биха липсвали на никого. Престъпници, неудачници, пропаднали, бунтовници, изгнаници, парии и прокълнати. Захвърлени мъже, жени и отритнати герои. Хора, които винаги щяха да са на дъното, в тинята на обществото. Каквото и да се случеше на земята, където отиваха, за тях нямаше връщане назад. Новият свят бе техният дом и щеше да остане такъв до края на живота им.

Хънтър се обърна към Кристъл, която се мръщеше пред един монитор.

— Кажете ми добрите новини, Изследовател.

— Повечето детайли са все още неясни, Капитане, но мисля, че получих основната картина. В близкото минало е имало доста усилена вулканична дейност, която още продължава на някои места. Въздухът е изпълнен с вулканична пепел, но може да се диша. Все още е рано да даваме преценка, какъв ще е ефектът върху белите ни дробове, препоръчително е обаче да си приспособим маски или филтри преди навлизане в замърсените области. Въпреки всичко това, общо взето, изгледите са добри, въздухът, гравитацията и температурата са в приемливи граници като перспектива. Не е много приятен свят, но може да се живее в него.

— Какво ще кажеш за районите в непосредствена близост? — попита Хънтър намръщено.

— Трудно е да се каже, Капитане. Слънцето няма да изгрее до час-два, а тук мъглата е много гъста и тежка! Тази планета има три луни, но нито една от тях не е достатъчно голяма, за да даде достатъчно светлина. Трябва да почакаме до сутринта и след това да излезем навън и да разгледаме всичко сами.

— Не е правилно да се процедира така — обади се Корби бързо, гласът му излизаше накъсан през комверигата. — Първият, който излезе навън, трябва да бъде доброволец; винаги е било така. Искам от самото начало да изясня, че няма да бъда аз. Първо правило в Службите: никога доброволец в нищо. Така ли е, Свен?

— Точно така — отговори Линдхолм.

— Стига сте шумели там долу — сряза ги Хънтър. — Аз ще бъда първият, който ще излезе навън.

Той поклати печално глава, тъй като останалите запазиха тишина. Трябваше да е сигурен, че е изключил комверигата, преди да започне дискусията с Изследователката. Не че позицията на Корби бе кой знае каква изненада за него, но по-добре да си има едно на ум. Очакваха го неприятности. Хънтър кимна и непохватно, с мъка се измъкна от предпазния колан. Би могъл да хвърли един поглед. Почувства се по-добре, след като направи нещо действително. Имаше място, колкото да се изправи, без да си удари главата в тавана на помещението, и след няколко стъпки бе до оръжейния склад. Кристъл се измъкна от колана си, за да му помогне, и двамата маневрираха предпазливо в ограниченото пространство на командната зала.

Първият, който стъпи на непознатата земя, трябваше да бъде напълно екипиран. Основната защитна дреха бе туниката от стоманена мрежа, достатъчно масивна да спре или отплесне острието на сабя и все пак достатъчно лека, за да позволява лесно и бързо придвижване, когато се налага. Навлече я веднага. Следваха пистолетът и кобурът. Хънтър се почувства малко по-добре с деструктор на десния си хълбок. Познатата тежест му придаде повече увереност. Сабята, пъхната в ножницата, легна на левия му хълбок. Деструкторът беше много по-модерно оръжие, но сабята бе нещо, на което най-много можеше да се разчита. Енергийният кристал на пистолета отнемаше две минути за презареждане преди всеки изстрел. Сабята никога не се нуждаеше от презареждане. След това идваше коженият патрондаш, кръстосан на гърдите му, с половин дузина разкъсващи гранати. Ефикасно бойно средство най-вече в ограничено пространство. Хънтър винаги ги бе смятал за особено полезни. И накрая щракна гривната на защитния екран около лявата си китка. Сега бе готов да застане лице в лице с онова, което планетата щеше да му предложи. Теоретично, разбира се.

Той се поклащаше напред-назад на пети, за да свикне с промяната в теглото си. Беше минало много време, откакто за последен път бе носил пълно снаряжение. Обикновено Капитанът оставаше в безопасност в орбита, докато неговите ударни части се справяха с всякаква сбирщина там долу.

„Предимствата на ранга. — Хънтър леко се усмихна и намести тежкия патрондаш по-удобно. — И най-могъщият може да се провали…“ Но дълбоко в себе си винаги се бе надявал да стъпи пръв на някоя нова планета. Независимо от желанието си обаче бе изминал този дълъг път, за да види своя нов дом, и това бе мигът, който не мислеше да сподели с никого другиго. Кимна бързо на Изследователката и се обърна към пневматичната врата. Кристъл се наведе над пулта за управление и тежката метална преграда се отвори със свистене. Хънтър пристъпи предпазливо в херметичната камера и вратата бързо се затвори зад гърба му.

Тясното затворено пространство на херметичната камера беше по-клаустрофобично дори от командната зала, но Хънтър пет пари не даваше. Сега, когато наистина трябваше да застане с лице към неизвестното, той почувства внезапно нежелание да доведе нещата докрай. Познатата паника глождеше нервите му, заплашвайки да се отприщи. Щом веднъж се отвори вратата на херметичната камера и щом стъпи навън, той щеше да се окаже очи в очи със света, който никога не ще напусне. Докато беше на борда на катера, би могъл все още да се надява…

Външната врата се завъртя и се отвори. Тънки валма мъгла нахлуха в херметичната камера заедно с мокър хлад. Хънтър вирна брадичка. Скоро той щеше да бъде първият човек, стъпил на Улф IV. Книгите по история ще споменават името му. Той се намуси. Историческите книги — що за глупост! Пое дълбоко въздух и страхливо, предпазливо пристъпи в новия свят. Огромното тяло на катера се извисяваше над него, блестящо в своята светлинна обвивка. Мъглата се стелеше навсякъде около кораба, гъста и сребристосива, разсейвайки корабните светлини, преди те да бъдат погълнати от нощта. Хънтър бавно се отдалечи от херметичната камера, силейки се да преодолее подтика да остане залепен плътно до кораба за по-сигурно. Въздухът бе хапливо студен и нещо в него дразнеше гърлото му. Той се изкашля няколко пъти, за да го прочисти. Звукът беше тъп и глух. Земята хрущеше под краката му и той коленичи, за да я разгледа. Беше твърда на пипане, но напукана и натрошена от теглото на катера. Пемза може би, втвърдена лава от вулканите. Хънтър сви рамене и се изправи отново.

Знаеше, че ще се отдалечи от кораба, но все още не бе готов да го направи. Мракът отвъд корабната светлина беше абсолютен и застрашителен. Остави ръцете си да почиват на колана с деструктора и активира комимплантата си.

— Капитанът вика катера. Чувате ли ме?

— Да, Капитане — прозвуча в ухото му безкрайно ободрително, силно и ясно спокойният глас на Кристъл. — Ще заповядате ли нещо?

— Засега още нищо. Не мога да виждам надалеч, но пространството ми изглежда пусто. Няма следа от нищо, само скали и мъгла. Ще опитам да се свържа по-късно, когато слънцето изгрее. След колко време горе-долу?

— След час и тридесет и три минути. Как се чувствате там, Капитане?

— Студено е — отвърна Хънтър. — Студено и самотно. Ще се върна вътре.

Той хвърли един последен поглед наоколо. Всичко изглеждаше тихо и спокойно, но внезапно косата му настръхна и ръката му посегна към пистолета. Нищо не се беше променило, ала в този миг Хънтър знаеше без капка съмнение, че има нещо там отвъд в нощта, което го наблюдава. Не можеше да бъде! Сензорите и есперката го бяха уверили, че местността е пуста. Хънтър вярваше и на двете безусловно и все пак всички негови инстинкти му подсказваха, че някой го следи. Той облиза сухите си устни и след това бавно и непоколебимо обърна гръб на тъмнината. Нерви, това бе всичко. Само нерви. Влезе в херметичната камера и вратата се захлопна зад него.

Зората изгря бавно над безличния хоризонт, оцветявайки остатъците от мъглата в болезнено жълто. Тя бе започнала да изчезва, когато слънцето се показа, и сега последните упорити остатъци бавно се стопяваха. Сребърното слънце блестеше ярко и хвърляше сенки с остри очертания. Всичко изглеждаше необикновено, ясно открояващо се, въпреки че навсякъде естествените цветове бяха избелели и потъмнели от силната светлина. Небето бе бледозелено — сигурно от облаците прах в горните слоеве на атмосферата. Катерът стърчеше самотен на голата земя — една блещукаща сребърна игла върху попуканата и изоставена равнина.

На хоризонта тъмнееше едно зацапано петно, което пробите бяха идентифицирали като гора. Беше прекалено далеч, за да покажат корабните сензори някакви детайли.

Херметичната камера на кораба стоеше отворена с двамата бойци от флота до нея. В действителност корабните сензори щяха да издадат предупредителен звук дълго преди да се е появила и сянка от заплаха, но Капитанът не вярваше на тези мъже, които се мотаеха мързеливо. Не изглеждаха много благоразумни. Откритата равнина беше много по-интересна от ограниченото затворено пространство в катера. Не много далеч от тях доктор Уйлямс изследваше няколко мостри от разтрошената земя и ги пускаше в специална торбичка за образци. И тримата изглеждаха спокойни, но всеки от тях едва потискаше желанието си да скача, да се върти — това се проявяваше при някои резки внезапни движения.

Ръсел Корби се наведе към катера и се запита колко ли време остава до следващото ядене. Закуската се състоеше от една бучка протеин и чаша дестилирана вода, като нито едното, нито другото би могло да се нарече насищане. Храната във военния затвор бе значително по-добра. Той се огледа наоколо, но нямаше бог знае какво за гледане. Откритата равнина беше гола и безплодна и някак мистериозна. Корби кисело се усмихна. Когато се спускаха надолу, сърцето му биеше лудо при мисълта за омайните същества, които може би го очакваха да се появи, но досега неговият първи ден на Улф IV беше монотонен и скучен. И все пак той не бе много нещастен. Ако трябва да избира между скуката и появата на отвратителни чудовища би предпочел скуката.

Корби беше дребен, но як мъж на около двадесет и пет години. Ъгловатите му черти и изцапаната черна униформа му придаваха странна прилика с граблива птица, на която по-късно бе наречен. Лицето му обикновено бе намусено, а очите — дебнещи. Униформата му изглеждаше така, като че ли няколко души бяха спали с нея. Във всеки екипаж имаше по един като Корби. Той познаваше всички, вреше си носа навсякъде и можеше да те снабди с всичко. На определена цена. Империята не я беше грижа за подобни хора. Корби бе прекарал известно време във военния затвор и е трябвало да лежи отново, но тогава се появил шансът да замине като доброволец в Дяволската ескадрила. По онова време това му изглеждало добре.

Свен Линдхолм беше пълен контраст на Корби — слаб и мускулест, на около тридесет и пет години, с широки рамена и невероятно плосък корем. Униформата му бе с отлична кройка и безукорно чиста. Неговите светлосини очи и пшениченожълти коси му придаваха спокоен, сънлив израз, който не би могъл да заблуди никого. Носеше сабята си и пистолета с небрежната елегантност на човек, запознат добре с тези работи, и ръцете му никога не се отделяха от тях. Беше отличен боец и това му личеше.

Корби кимна отново и Линдхолм го погледна озадачено.

— Какво има, Ръс?

— Нищо. Само си мисля.

— Нещо мрачно, без съмнение. Никога не съм познавал някого, който повече от теб да си намира за какво да се тревожи. Гледай откъм светлата страна, Ръс. Ние сме тук от почти три часа и досега нищо не се е опитало да ни убие. Това място е пусто. Няма дори и птица в небето.

— Да — съгласи се Корби. — Подозрително е все пак.

— Няма нищо, което да ти достави удоволствие. Нима би предпочел, стъпвайки извън катера, да се окажеш лице в лице с нещо голямо и противно със стотици зъби?

— Не знам. Може би. Тогава поне щях да знам къде се намираме. Имам лоши предчувствия за това място. Нали няма да ми кажеш, че и ти не чувстваш същото, Свен? Не е естествено за едно открито пространство като това тук да бъде изоставено и пусто. Мисля, че съвсем не изглежда да се намираме сред пустиня. Ти видя какво показаха пробите; като изключим няколко вулкана в повече и странното, буреносно време, този свят на практика е като Земята. Някъде наоколо се крие Адът! Този тип планети би трябвало да гъмжи от живот.

— Няма ли да престанеш? — попита Линдхолм. — Започвам да ставам нервен.

— Добре — отвърна Корби, — мразя това чувство на тревога вътре в себе си. — Той се втренчи замислено в земята и я удари няколко пъти с тока на ботуша си. Пръстта се разтроши и се разпадна. — Погледни това, Свен. Напълно изсъхнала. Всмуква всичко до последната капка влага. Не е поради горещината през деня. Слънцето е изгряло, а все още е ужасно студено. — Той отново се огледа и се навъси тъжно. — Не знам, не съм очаквал планета градина, но от това място ме побиват тръпки.

— А аз се тревожа за теб — отвърна Линдхолм. — С годините все повече затъваш.

— Ти наистина ме успокояваш, Свен.

— За какво тогава са приятелите?

Постояха мълчаливо един до друг, разглеждайки безизразната равнина. Звукът от копаенето на доктор Уйлямс достигна до тях по-ясно в тишината.

— Какво мислиш за нашия Капитан? — попита Линдхолм повече за да отклони Корби от мрачните му мисли. Той вече имаше свое собствено мнение за Капитана.

Корби се намръщи още повече.

— От всички Капитани, които биха могли да ни се паднат, вариантът Скот Хънтър е най-лошият. Направих някои проучвания, преди да напуснем „Опустошение“. Този мъж е твърде трудоспособен, от военните, които държат на дисциплината, и е прекалено много човек на честта. Бил е доброволец в патрулни дежурства в световете Рим и се е отличил в четири важни сражения. Би могъл да стане Адмирал, ако не се е провалил. Самонадеян е и не зачита мнението на останалите.

Линдхолм кимна бавно.

— Можеше да бъде и по-лошо.

— Будалкаш ли се? — Колби бавно поклати глава. — Познавам този тип хора. Честни, безстрашни и герои на всичкото отгоре. Не може да се разчита на герой. Те са готови да минат през трупове в преследването на своите тъпи идеи.

— Не ми ги приказвай такива — каза Линдхолм. — Знай, аз бях на звездната система Оби точно по времето, когато ни нападнаха Спринтьорите на Смъртта. Спомняш ли си нещо, а?

Корби се прегърби.

— Тогава бях пиян.

— Добре де, тук не би трябвало да имаш подобен проблем. Най-близкият бар е поне на една светлинна година разстояние.

— Не ми го напомняй. Ще трябва да помислим за построяването на спиртоварна.

— Ще си докараме белята — предупреди го Линдхолм. — Това място без съмнение изглежда зле, но поне не е Грендъл или Шад.

— По всичко изглежда, че е така — въздъхна Корби мрачно.

— Престани, Ръс — Линдхолм погледна към доктор Уйлямс и понижи глас: — Какво знаеш за останалата част от Ескадрила? Дочух на едно място, че са хванали еспера при опит за бягство към една непокорна планета, Мъгливия свят, но не знам абсолютно нищо за доктора и Изследователката.

— Не ме питай — отвърна Корби. — Преди не съм имал късмет да срещна Изследовател. Обикновено не пътувам с толкова високопоставена компания. Есперката не е нещо особено, доколкото знам. Просто се е случило да попадне на лошо място в неподходящ момент и да се довери на лош човек. Не изглежда зле обаче, по дяволите, макар че е малко занесена.

Линдхолм изсумтя.

— Остави това, Ръс. Капитанът няма да търпи подобни глупости. Да ме убиеш, не мога да разбера как можеш да мислиш точно сега за секс.

Корби се сви.

— Аз имам лоша репутация.

— Какво ще кажеш за доктора? Защо е тук?

— О, добрият доктор! Мистериозен мъж наистина.

— Добре де — изрече Линдхолм спокойно. — Кажи какво по-точно знаеш?

— Нищо определено, злите езици твърдят, че бил въвлечен в някакъв скандал с един киборг, забранени присаждания на органи или нещо подобно.

Линдхолм подсвирна.

— Ако това е истина, извадил е голям късмет, че е жив. Империята държи много строго на подобни неща от времето на бунта на Неделман.

— Точно така. Онези киборги убийци хвърлиха в ужас всичко живо. Както разбрах, на Уйлямс му е било предложено да избира: или доброволец за Дяволската ескадрила, или да свърши като резервни части в банката за органи.

— А пък аз си мисля, че сме късметлии да си имаме доктор в Ескадрила — натърти Линдхолм. — Би могло да бъде и по-лошо — например да се е занимавал с клониране.

— Стига си повтарял „би могло да бъде и по-лошо“! И така е достатъчно зле. Тази Ескадрила, в която съм попаднал и с която не бих искал да имам нищо общо: Капитан Чисто сърце, един луд Доктор и една бясна Изследователка. Чудя се какво ли е направила, за да попадне тук? Тези хора са толкова далеч от човешкия облик, колкото и съществата, които изследват и убиват.

— Тя поне е на наша страна — отбеляза Линдхолм.

Корби го погледна.

— Изследователите не са на ничия страна.

Командната зала на катера изглеждаше по-мрачна от обикновено със замлъкналите пултове. Единствената лампа на тавана само подчертаваше топлината на сенките. Капитан Хънтър и Изследователката лежаха спокойно в своите предпазни колани и очите им виждаха само светлите изображения от бордовите компютри чрез комимплантите. Записите, направени от сондите, изпълваха сетивата и цялото им съзнание, изключвайки целия свят.

Хънтър се концентрира върху картината пред него. С директна връзка лесно би се загубил сред хаоса от звуци и вихъра на изображения и щеше да забрави реалния свят и неговите закони.

Той непрекъснато прехвърляше изображенията, спирайки само когато компютрите наблягаха на по-особеното значение на някоя сцена. Чувстваше се виновен, че изоставя нормалната работа на компютрите, но се нуждаеше да огледа колкото е възможно по-скоро ситуацията. Имаше решения, които трябваше да вземе, и те вече бяха започнали да се натрупват. Когато се появеше някаква възможност, щеше да разгледа записите в реално време, претегляйки и оценявайки всеки детайл, но точно сега всичко, което желаеше, бе информация за вероятните заплахи и опасности. Всичко друго можеше да почака. С всяка изминала сцена бръчките по челото му ставаха по-дълбоки. Улф IV неохотно издаваше тайните си.

На север вулканите изхвърляха потоци разтопен огън към небето. Лавата припламваше в дълбоко и мрачно червено, а пепелта се стелеше като дъжд. Имаше огромни пространства от изстиваща пепел и земята наоколо бе спечена и натрошена. Предполага се, че толкова стара планета, каквато бе Улф IV, би трябвало да е преминала вулканичния етап от своето развитие преди столетия, но вместо това дълга верига от пушещи вулкани опасваше северната част на единствения голям континент като низ от сигнални огньове.

Океаните бяха раздирани от постоянни бури и между огромните като планини пенещи се вълни страхотни същества се бореха в безкрайната битка за оцеляване. Беше трудно да се прецени точният им размер поради разстоянието, дори разглеждани на фона на високите вълни, но ако се съди по явната тромавост на движенията им, те би трябвало да са ужасно огромни.

Хънтър не искаше дори да си представи, колко биха тежали тези проклети същества на Земята. Отсега бе ясно, че всякакви пътувания в бъдеще трябваше да се извършват по въздух и суша, нито един кораб не би оцелял след пътуване по океана. Някои от тези разкъсващи се едно друго чудовища бяха големи почти колкото „Опустошение“. Огромно гористо пространство изпълваше центъра на континента, твърди маси от мръсножълта растителност. Изображенията от сондите даваха оскъдни подробности, но колонистите обикновено смятаха дърветата за добър знак. Толкова много неща можеха да се направят от дърво! Бегла усмивка го озари за пръв път, когато зърна обширна открита тревиста площ на юг, ала дори сега овладя ентусиазма си.

Първо правило — никога не приемай нещо за сигурно. На една чужда земя не е задължително всичко да е такова, каквото изглежда.

От разстояние може да ти се стори, че виждаш обикновена трева, само цветът й е малко отвратителен. Но на Скараг високата трева се бе оказала месоядна, а на Локи соковете й съдържаха разяждащи киселини и се разнасяха като зараза през нощта. Всичко на една непозната планета трябваше да бъде третирано като потенциална опасност преди доказване на противното чрез тестове по метода на изключването. В този момент картината отново се промени — появи се нов запис и сърцето на Хънтър спря. Закова изображението неподвижно на екрана и преглътна внезапно с пресъхнало гърло.

— Изследовател — изрече най-после по комимплантата си, — включете се към сонда номер седем. Открих нещо.

Структури от камък, стъкло и проблясващи метални кули с назъбени краища се извисяваха наред с асиметрични постройки. Странни светлини припламваха в прозорците на огромни каменни монолити. Долните сводове блещукаха с перлоподобна полупрозрачност. В центъра на всичко това една островърха кула от блестяща мед сякаш докосваше небето. Навсякъде между тягостните сенки и сгради над земята висяха светли ленти и се виеха подобни на паяжина улици.

— Това е град — прошепна Хънтър, а в сподавения му глас прозвуча благоговеен трепет.

— По всичко изглежда, че е така — потвърди Кристъл. — Грубо очертан кръг с пет километра в диаметър. Но не виждам никакъв знак за наличие на живот.

— Ще проверя в компютъра за възможни признаци.

— Едва ли ще е успешно. Ние сме почти в края на записите. Ако имаше други градове като този, щяхме да го забележим.

— Превключи на видеоекран — заповяда Хънтър. — Аз искам пълен компютърен анализ на записите. Първо ще ги прегледам, после ще реша какво да предприемем.

— Слушам, Капитане.

Изображението на непознатия град изчезна и пред погледа на Хънтър отново се появи командната зала. След шокиращия, тайнствен изглед от града уредите на Спартанската Империя действаха успокояващо. Изследователката вече се бе настанила на пулта за управление и търсеше допълнителни данни. Хънтър се облегна назад в своя колан и продължи да изучава внимателно чуждия град на видеоекрана. Едва сега, когато първият изблик на възбуда се бе уталожил, той откри, че кожата му е настръхнала и че трябва да се насили да преодолее напиращото желание да отмести погледа си настрани. Сенките на постройките бяха уродливи, изкривени, неправилни. Те бяха лишени от здрав смисъл. Имаше нещо наистина обезкуражаващо в тези начупени ъгли и назъбени сенки. Каквито и архитектурни теории да са послужили за основа на изграждането на града, те нямаха никаква връзка с човешките принципи за логика и естетика.

— На какво разстояние се намираме от него? — попита Хънтър и с облекчение отбеляза, че гласът му звучеше сравнително спокойно.

— Четиринадесет-петнадесет километра. Близо сме. Можем да изминем това растояние за един ден.

Хънтър погледна косо към Кристъл, ала не каза нищо. За нея разстоянието може и да е късо, но той беше сигурен, че измеренията тук, в Ада, са съвсем различни.

Петнадесет километра? Капитанът свъси вежди. От времето на усилените тренировки в Базовия лагер не му се бе налагало да изминава такова разстояние. А и тогава ги мразеше. Сви се и насочи отново вниманието си към видеоекрана. Нещо във връзка с чуждия град го тормозеше. Трябваше му само около минута, за да разбере какво точно. Лабиринтът от виещи се улици изглеждаше напълно празен. Нищо в града не се движеше. Хънтър дълго изучава видеоекрана, след което активира комимплантата си.

— Еспер де Чанс, говори Капитанът. Веднага елате при мен в командната зала.

— Добре, Капитане. Тръгвам веднага.

Хънтър щракна комимплантата и погледна към Изследователката.

— Никакви следи от живот, никакво движение. Няма никого в сградите. Какво според вас може да означава това?

— Твърде рано е да се правят заключения, Капитане. — Кристъл измъкна тънка цигара от джоба на ръкава си и се мота известно време, докато я запали. — Градът може да е напуснат по много причини, някои от които да са добри и благоприятни за нас. Но всичко на една чужда планета е потенциално опасно. — Тя погледна към Хънтър. — Ако трябва да съм точна, трябва незабавно да докладваме на Империята.

— Ако обаче направим това — възрази Хънтър, — ще се наложи да чакаме, докато изпратят специален отряд Изследователи. А това би означавало дълго забавяне, преди да дойдат каквито и да било колонисти, както и специалното оборудване, което ще пристигне с тях. А ние се нуждаем от него.

— Да — съгласи се Кристъл, — точно така. Има само една възможност за нас, Капитане. Нужна ни е повече информация, така че трябва да отидем на самото място и да огледаме всичко. Необходимо е да знаем какво се е случило с жителите на града и защо. Ако на тази планета има нещо толкова смъртоносно, че да унищожи населението на цял един град, ще бъде по-добре, ако го открием преди да ни е унищожило.

— Не мога да се съглася напълно — възрази Хънтър. — Именно затова извиках еспера.

Кристъл се намръщи и втренчено се загледа в горящия край на цигарата си. Според нея телепатичните данни са прекалено субективни и не бива да се разчита много на тях.

— В определени ситуации есперите са от съществено значение. Освен това аз имам по-голямо доверие на човешкия разум, отколкото на компютъра.

В този миг вратата зад тях се отвори с характерното свистене и Еспер Де Чанс пристъпи прага на командната зала. Нисичка на ръст, не повече от тридесетгодишна, тази жена притежаваше одухотворено лице, заобиколено с дълга сребристоруса коса. Очите й, зелени и сериозни, както и останалата част на лицето й, не изразяваха нищо. Кимна за поздрав единствено на Хънтър и не обърна никакво внимание на Изследователката. Сърцето на Капитана замря. По традиция еспери и Изследователи не се понасяха особено. Благодарение на телепатията и емпатията есперите се държаха с фантастично упорство за живота, а Изследователите — напротив.

— И така, еспер — започна Хънтър бързо, — държа да получа пълно и внимателно изследване на околността в радиус около тридесет километра. За мен няма значение каква ще бъде усетената форма на живот: растителна или животинска. Интересува ме единствено наличието на интелект.

Меган Де Чанс повдигна вежди, но не каза нищо. Седна с кръстосани крака направо на пода, настани се удобно и притвори очи. Тя изпрати мислите си нагоре и навън и разумът й се разпростря по този свят като вълни по повърхността на спокойно езеро. Единствено излъчванията на Ескадрила обграждаха със светещите си искри катера, иначе навсякъде цареше тъмнина. Продължи да се движи из пространството. Живите същества се появяваха в мозъка й като блещукащи фенерчета и капещи восъчни свещи, но нито едно не гореше с устойчивия пламък на интелигентен разум.

Въпреки това имаше нещо странно точно на ръба на нейните усещания. Светлината му беше силна, но притъпена и някак странно неопределена. Меган Де Чанс започна да я изучава внимателно и предпазливо. Живото създание по своеобразен бавен и пълзящ начин я докосваше. Есперът се опита да се върне назад, но точно когато прекрати контакта, светлината внезапно лумна ужасно ярко. Пламтеше с отвратителни цветове и показваше, че знае къде се намира тя. Тогава жената издърпа около себе си тъмнината, с цел да се предпази от онова ново нещо там навън в нощта, което беше така огромно и могъщо. Но имаше и други в далечината — едно по едно те се събуждаха и светлината им ставаше все по-ярка и по-ярка. И по-ужасна. Де Чанс изтегли есперността си обратно, напласти я в себе си и я заключи на безопасно място дълбоко вътре в разума си. Отвори очи и погледна разтреперана Капитан Хънтър.

— Там има някакъв разум, Капитане. Не прилича на нищо, с което преди съм се сблъсквала. Той е голям, много стар и могъщ!

— Опасно ли е? — попита Изследователката.

— Не знам — отговори Меган Де Чанс. — Вероятно. И не е в единствено число.

Известно време никой не пророни нито дума. Хънтър усети струйка леден хлад да пролазва по гърба му, когато осъзна колко разтревожена беше есперката.

— Добре — каза той накрая. — Благодаря ви, еспер. Това е всичко. Присъединете се към останалите и чакайте. Скоро и ние ще дойдем при вас. Можете да вървите.

Еспер Де Чанс кимна и излезе тихо.

— Това същество трябва да е в града — прецени Кристъл и погледна Хънтър право в очите. — Трябва да отидем там, Капитане.

— Да. Ти имаш повече опит с чуждите Форми на живот от мен, Изследовател. Да предположим, че открием нещо тук. Как е най-добре да постъпим?

Кристъл се усмихна, гледайки цигарата си.

— Да ги намерим, заловим, затворим или убием. Накрая да изгорим телата им, за да бъдем напълно сигурни.

Доктор Уйлямс седеше тихо в сянката на катера, притиснал колене към гърдите си и втренчил поглед в своя нов свят.

Общо взето, картината беше безрадостна — голото и безплодно поле с бездънната си тишина му действаше на нервите. Но знаеше, че беше извадил луд късмет с попадането си в Дяволската ескадрила. Ако Империята беше в състояние да докаже и половината от повдигнатите срещу него обвинения… но не можеше. Неговите пари и влияние се бяха погрижили за това. Е, до време…

Мислеше си, че ще се отърве с няколко години затвор в комфортна обстановка, а можеше да му се размине само с глоба и публично порицание. Но за съжаление прекалено много хора решиха, че не бива да рискуват и да кажат истината пред трибунала. Вместо това използваха връзките си и доктор Уйлямс се оказа пътуващ към границите на Империята, към някаква непозната хубава планета от тъй наречените Адски светове, където неговите тайни щяха да бъдат погребани заедно с него.

Всичко беше направено много чисто — хората, на които се беше доверявал десетки години, под натиска на огромни подкупи и смъртни заплахи го бяха предали и внезапно се беше оказал съвършено сам. Така че трябваше или да потегли с Ескадрила, или да бъде застрелян в гърба при опит за бягство. Уйлямс крещя, бесня и заплашва, но с това никак не си помогна. Той притисна още по-плътно колената си и отправи гневен поглед към ширналата се равнина.

Доктор Греъм Уйлямс беше висок, строен и хубав мъж над петдесетте, но изглеждаше по-млад с тридесет години. Кожата му беше свежа и блестяща, а гъстата къдрава коса — пламтящо черна. Притежаваше топлата професионална лекарска усмивка и приятни маниери. Половината от сегашните му вътрешности и цялата му кожа бяха присадени от други хора, анонимни донори, разбира се. Грабителите на тела рядко си правят труда да научават имената на жертвите си.

Освен това в тялото си той имаше доста добавки, които хората на Империята не успяха да открият през краткото време на ареста му. За нещастие сега те само частично щяха да са му от полза. Имплантираните енергийни кристали бяха с ограничена продължителност на живот. С изчерпване на запасите енергия цялата висша техника щеше да се превърне в безполезни отпадъци. Той трябваше да ги запази, докато се появи възможност да ги замени с други.

Внезапно се усмихна — това ще стане в бъдеще, а сега, въпреки че никой не го знаеше, той беше най-могъщият човек в Ескадрила. Нека Капитанът още се радва на властта си — скоро, достатъчно скоро щеше да разбере истината. Усмивката му стана още по-широка и ехидна, когато за миг позволи да се проявят част от възможностите му — на дясната му ръка се появиха остри стоманени нокти и по подобие на котешките се скриха отново.

Сетне вниманието му бе привлечено от образците почва, които бе събрал и които, поставени в малки торбички, лежаха в спретнати редици пред него. Беше ги събрал повече за да си намира занимание, но знае ли човек откъде ще се пръкне късметът… Често в почвата се крият невероятни съкровища, особено за този, който знае да търси. На тази планета сигурно могат да се направят много пари и той не възнамеряваше да ги изпуска. Диагностичната екипировка на катера беше, меко казано, примитивна, но вършеше някаква работа. Уйлямс се намръщи и отново стисна коленете си. Не беше свикнал на такъв живот. Като хирург бе познат из цялата Империя и мнозина твърдяха, че е най-добрият… единствено го превъзхождали легендарните лекари на загубения Хедън. Всичко това обаче беше отминало безвъзвратно. Разбира се, преди залавянето си разруши всичко, така че тайните му да не могат да бъдат използвани срещу него самия.

След въстанието на киборга Херъндън Империята беше забранила повечето видове присаждане, но винаги се намираха хора, готови да платят скъпо и прескъпо за незаконното удоволствие. Е, повечето бяха безполезни, но някои можеха да се използват благоразумно. Той извършваше тази услуга и това беше всичко. Ако не го вършеше той, друг щеше да го прави. Наистина няколко от неговите пациенти умряха на хирургическата маса или малко след това, но те знаеха за риска, когато се обръщаха към него. Повечето обаче живееха добре чрез дадените им свръхсетивности и допълнителни приспособления.

При него идваха богаташи, титуловани безделници, преситени от живота хора и декаденти. Бяха от онзи тип хора със скрити комплекси и тъмни желания. На всекиго даваше желаното и в съответствие с услугата беше и заплащането. Цените наистина бяха невероятно високи, но тези хора можеха да си го позволят. А и той си имаше своите нужди.

Не беше негова грешката, а на Империята, че беше станал това, което представляваше сега. Той бе изградил името и кариерата си с работата над Вампира — един вид киборги, които трябваше да бъдат ударната сила на Империята, безмилостни, жестоки и могъщи. Но някой там, по върховете, се беше изплашил от възможностите им и беше убедил самата Императрица да спре проекта. Уйлямс отказа да се раздели със същността на живота си и продължи нелегално да работи. Триумфът му с Вампира щеше да бъде нищо в сравнение с новото, което би могъл да постигне, ако не го бяха заловили. Никога вече няма да се уповава толкова много на грабителите на тела…

Но едва ли скоро отново щеше да се занимава с това. Имаше нов живот, нови възможности. Лекарите винаги са били на специално снабдяване в колонизираните светове. Някой ден ще стане богат и ще стъпи здраво на краката си — тогава ще съумее да употреби богатството и придобитата власт, за да избяга от това мръсно кълбо и да се върне в центъра на цивилизацията. Тогава те щяха да си платят за всичко…

Извън херметичната камера Корби се втренчи в Меган Де Чанс.

— Град? — възкликна той. — Чужд град? Не мога да повярвам. Наистина, по дяволите, не мога да повярвам. Нима от всички планети, които Империята може да избира, сме се оказали на населен свят? Мисля, че първо трябва да направим проверка и едва тогава да почнем да действаме.

— Не — отвърна Линдхолм. — Това е същността на нашата работа. Може и да не бъде толкова зле, Ръс. Тези чужденци биха ни научили на много неща за планетата, които така или иначе трябва да знаем. Имам искреното желание да сме приятели с тях, стига и те да го желаят.

— Едва ли е много възможно, Свен — каза Корби. — Сам знаеш отношението на Империята към чужденците. Те или трябва да се поставени там, където им е мястото, или да бъдат погребани. Друг избор не е възможен.

— Но това е нов свят — възрази Линдхолм. — И нещата биха могли да се различават от приетата досега практика.

Корби само подсвирна леко.

— Опитай се само да го споменеш на Изследователката.

— Страхувам се, че наистина не е толкова просто — произнесе тихо Меган Де Чанс. — Според направените снимки други градове няма. А този изглежда напълно изоставен.

— Почакай малко — спря я Корби. — Ти смяташ, че там няма никого?

— Съществува нещо — отвърна Меган Де Чанс. — Усещам присъствието му.

Двамата бойци от флота я изчакаха доста време да продължи, преди да схванат, че тя им беше казала всичко, което смяташе за нужно. Корби ритна с отвращение земята.

— Мистерии! Мразя проклетите мистерии, така да знаете!

— Съмнявам се, че ще съумеем да контролираме нещата.

Мъжете се оглеждаха зорко наоколо, когато Уйлямс ги наближи, усмихна им се и кимна на еспера.

— Съжалявам. Изглежда ви попречих. Аз не смятах, че…

— Не, добре, че дойдохте, докторе — каза Линдхолм. — Това засяга и вас. Изглежда, че има един изоставен чужд град, недалеч от това място, където сме паркирали.

— Прекрасно — отвърна Уйлямс. — Надявам се, че скоро ще започнем да го изследваме.

— Великолепно — измърмори Корби. — Още един гаден кандидат за герой…

Уйлямс не му обърна внимание и съсредоточи чара си върху Линдхолм и еспера.

— Какво успяхте да свършите в нашия нов дом, приятели?

— Малко — сякаш рапортува Линдхолм. — Запустяла страна. Видях впечатляващи гробища.

— Съгласен съм, че не е много привлекателно — изрече спокойно Уйлямс. — Но не бива да я отписваме с лека ръка. Сигурно ще открием скрити достойнства. Геологията не е силната ми страна, обаче ако съм прочел правилно знаците на тези почвени образци, компютрите ще ги намерят за твърде показателни.

Той потупа с длан чантата си. Едва сега Корби го изгледа със събуден интерес.

— Да не би да твърдите, че тук има нещо, заради което си заслужава да се копае? Злато? Скъпоценни камъни? Или нещо подобно?

— Горе-долу нещо такова — усмихна се Уйлямс. — Мисля, че ако проучим внимателно няколко образци, ще бъде от взаимна изгода за нас.

— Скъпоценностите са хубаво нещо — съгласи се Линдхолм. — Но те не могат да се ядат. За един продължителен период от време почвата за нас ще бъде интересна единствено с възможността си да приема нашите семена. Запасите на кораба ще свършат след няколко месеца, и то дори при пестеливо използване. После ще трябва сами да се оправяме. Вероятно тук някъде има растения и животни, които са подходящи за храна, ние обаче винаги ще имаме нужда от наши растения, за да получаваме необходимите ни витамини и микроелементи. Това е най-същественото нещо, докторе.

— Подготвяли са ме за това — изрече Корби.

— Мисля, че все някой от нас трябва да е подготвен — съгласи се Линдхолм.

— Не бих се безпокоил чак толкова за посевите — намеси се Уйлямс. — Вулканите наистина изглеждат драматично, но изхвърляната от тях лава спомага за плодородието на почвата. Пемзата е пълна с фосфати, варовик и поташ. Добавете необходимото количество нитрати и посевите биха покълнали за миг от земята.

— За съжаление сигурно ще има някакви усложнения — намеси се Меган Де Чанс. — Открихте ли някакви признаци на живот, докторе?

— Не — отговори той. — Това има ли значение?

— Не бих се изненадал — намръщи се Корби.

— Не му обръщайте внимание — подхвърли Линдхолм. — Той мисли, че те се крият от него. И аз, ако съм чужденец, веднага щом видя лицето на Корби, ще побързам да избягам далеч от него.

— Чудя се защо Капитанът още не се е присъединил към нас — подхвърли неочаквано Уйлямс. — Мисля, че той би трябвало да изгаря от нетърпение да се захване с новите си територии. Това военните типове обичат да правят най-много. Дали всъщност не ни се е паднал Капитан, който не обича да си цапа ръцете?

— Изглежда солиден — произнесе Линдхолм с неодобрение.

— Доколкото разбирам, доста се назландисва с излизането — прецени Корби. — А иначе колко е спокойно и тихо без него! На кого ли му трябва някакъв офицер да го командва с крясъци. Едно от хубавите неща в Наказателните ескадрили е: край на тъпите закони и разпореждания.

— Капитанът не е господар в Ескадрила — отсече Уйлямс. — Той само издава заповеди.

— Е, това е нещо различно — съгласи се Корби. — Мисля си, че повече няма да има нито официални поздрави, нито внезапни проверки, нито пък стоене на пост в дъжда, защото не си лъснал добре ботушите си, или пък да слугуваш цял ден над някоя измишльотина, изобретена с единствената цел да държи по-нисшите непрекъснато заети. До гуша ми е дошло от тези глупости. И освен това… само си представете, че реша да не се подчинявам на заповедите. Какво може да ми направи Хънтър? Тук няма никаква Гвардия или Военна полиция, които да го подкрепят. Само…

— Дълбоко се заблуждаваш — прекъсна го Изследователката.

Говорещите мигновено се обърнаха и видяха Кристъл и Хънтър, застанали точно до отворената врата на херметичната камера. Корби не можеше да откъсне поглед от двамата, които държаха ръцете си близо до деструкторите. Той стоеше тихо и се усмихваше измъчено.

— Тук Капитанът заповядва — каза Кристъл. — Ще правите, каквото ви нареди, или ще си имате работа с мен. Ние все още сме граждани на Империята с всички отговорности, които следват от това.

— О, разбира се — съгласи се Корби мигновено. — На вашите услуги, Изследовател.

— Предполагам, че някои от вас се интересуват от минерални находки — започна Хънтър. — Като скъпоценни камъни и други подобни неща. Ако бях на ваше място, щях винаги да си имам наум, че много малко колонисти са направили някога голям удар и са станали богаташи. Те обикновено са били твърде заети всеки божи час, само и само да оцелеят. Не, хора, по-вероятно е да бъдете убити при някоя глупава постъпка, защото вместо да съсредоточите мислите си върху работата си, сте се отдали на празни мечти по златни мини. Занапред ще трябва да се концентрираме само върху мисълта, как да съхраним себе си и цялата Ескадрила читави и невредими. Починахме си достатъчно. Мисля, че е време за малко оздравителни процедури. Чуждият град е само на петнадесетина километра оттук. Ще отидем да го разгледаме. Пеша! Пълно снаряжение и стандартна раница! Потегляме след тридесет минути.

— Пеша ли? — неволно възкликна Уйлямс. — Защо да не използваме катера? Има повече от достатъчно енергия в батериите.

— Така е — отвърна Хънтър. — И ще бъде така, докато някакво непредвидено обстоятелство не ни принуди да я използваме. Но сега съм сигурен, че не бива да я пилеем за една дребна разходчица. Освен това смятам, че е по-добре да използваме времето си да се доберем до града. Този свят е още непознат за нас. Ако ще правим грешки, нека да става, когато няма да е от особено значение. И си дръжте очите широко отворени, а главите — наведени. Това е разузнавателна мисия, а не бойна атака.

— Но какво ще кажете за катера? — попита Уйлямс. — Дали е мъдро да потеглим ей така и да го оставим без пазач? Всичко може да се случи, докато ни няма. И тогава приспособленията на борда…

— Доктор Уйлямс — изрече любезно Хънтър, — достатъчно. Аз съм Капитан. Не възнамерявам да ви обяснявам постъпките си. Не харесвам, когато заповедите ми се оспорват непрекъснато. Трябва да се научите да ми вярвате, докторе, и да ми се подчинявате безпрекословно. Не го ли сторите, ще ви оставя на Изследователя. Катерът ще бъде в пълна безопасност през време на нашето отсъствие. Нали така, Изследовател Кристъл?

— Да — отговори тя неопределено, докато запалваше цигара. Дръпна от нея, пусна няколко кълбета дим и след като се увери, че е минало достатъчно време, втренчи леден поглед в доктора. — Ще задействаме силовия екран, преди да потеглим, и компютрите ще бъдат в бойна готовност до завръщането ни. Това е всичко, корабът вероятно ще бъде в по-голяма безопасност от нас.

— Съвършено правилно — обади се Корби. — Но ако се изправим срещу чужденци, държа да ми се плати за риска.

— Ако бъдем точни в изразите си, не трябва да ги наричаме чужденци — вмъкна доктор Уйлямс. — Това е техен свят. Ако някой е чужденец тук, това сме ние.

— Грешите, докторе — засече го бързо Изследователката. — Чужденците са си чужденци, независимо къде се намират.

— И единственият добър чужденец е мъртвият чужденец — допълни Корби. — Нали така, Изследовател?

— Точно така — усмихна се Кристъл.

— Как можете да съдите по този начин? — намеси се разгорещено Меган Де Чанс. — Всяко живо същество има право на собственост върху някоя земя. Ние споделяме едни и същи мисли, чувства, надежди, нужди…

— Да сте срещали някога чужденци? — поинтересува се небрежно Кристъл.

— Не, но…

— Тогава не знаете доста неща — Кристъл дръпна от цигарата си, пусна идеално кръгче дим и съсредоточи погледа си върху него. Мина известно време, преди да продължи. — Чужденец не е съществително, той е само прилагателно. Чужденец означава: странен, различен, нечовешки, неестествен. Няма място за чужденци в Империята. Тази планета стана част от Империята в мига, в който наш кораб я откри. Така гласи законът на Империята!

— Нима е задължително и тук да се постъпва по същия начин? — изрече бавно Линдхолм. — Ако бихме могли да се срещнем с чужденците и по някакъв начин да влезем във връзка с тях…

— Империята все някога ще открие това — каза Хънтър. — И веднага ще го прекрати.

— Но защо? — запита Де Чанс. — Какво ги засяга това?

— Защото чужденците представляват непознатото — намеси се в разговора Корби. — Империята се страхува от непознатото. Виждате ли колко е просто? Наистина няма на какво да се чудим. Непознатото винаги представлява опасност за господарите.

— Понякога те имат причини да се страхуват — изрече Кристъл. — Аз бях на Грендъл, когато Спящите се събудиха.

Известно време никой не промълви нито дума.

Кристъл се усмихна подигравателно.

— За мой късмет.

— Смятам, че разговаряхме достатъчно — изрече Хънтър. — Пригответе екипировката си. Вземете само необходимия минимум. Помнете, че вие ще го носите, а може да се наложи да бързаме. Сбор на това място след тридесет минути. Не закъснявайте. Хайде, размърдайте се!

Хората се обърнаха като един човек и се спуснаха към камерата. Изостанал назад, Корби се обърна към Линдхолм и след известно колебание му каза:

— Един чужд град — гласът му беше тих и кротък. — Виждал ли си някога чужденец, Свен?

— Не мога да твърдя — отговори Линдхолм. — Мисля, че Изследователите се опират на това. Веднъж на Голгота срещнах Вампира. Беше доста странен, но не беше истински чужденец. А ти срещал ли си?

— Още не — Корби се намръщи тъжно. — Надявам се нашата Изследователка да има достатъчно чувство и да не ни оставя да се оправяме сами. Твърде далеч сме, за да ни се притекат на помощ.