Вечният мир

Когато се върнахме в квартирата си, на пулта чакаше съобщение не за мен, а за Амелия: да се обади незабавно на Джеферсън по секретния телефон. Той се намираше в мотелската си стая в Гуадалахара и вечеряше. В кобура под мишницата си носеше пистолет със стрелички.

Взря се в нас от екрана.

— Седни, Блейз.

Тя бавно се отпусна на стола пред пулта.

— Не знам колко е обезопасена Сграда 31. Не мисля, че е достатъчно сигурна. Гаврила избяга. Остави подире си сума трупове, чиито следи водят към теб. Уби двама души в клиниката, един от тях е на жена, която е измъчвала, за да научи адреса ти.

— Не… о, не!

Джеферсън кимна.

— Тя е отишла там малко след като сте тръгнали. Не знаем какво би могла да й каже Ели, преди да умре.

Това може би ме потресе повече, отколкото нея. Амелия бе живяла с Ели, но аз бях живял вътре в Ели.

Амелия пребледня и заговори почти без да мърда устни.

— Измъчвала я е.

— Да. След което е отишла право на летището и е взела следващия полет за Портобело. Сега е някъде в града. Трябва да приемете, че тя знае точно къде се намирате.

— Не може да влезе тук — рекох аз.

— Убеди ме, Джулиан. Тя не би трябвало да може и да избяга оттук.

— Аха, добре. Склонен ли си да се включиш?

Той ме погледна с разтревожения поглед на лекар.

— С теб ли?

— Разбира се, че не. С моя взвод. Моите хора са охраната и едно описание на онази кучка може да им е от полза.

— Разбира се. Извинявай.

— Предай им всичко, което знаеш, а сетне ние ще отидем при Канди за доклад.

— Добре… само помни, че Гаврила бе включена двустранно с мен…

— Какво? Това хитрост ли беше?

— Решихме да бъде в усмирителна риза по време на сеанса — Това бе единственият начин да измъкнем нещо от нея и измъкнахме доста. Но трябва да се предположи, че и тя е запомнила доста от нещата, които научи от мен и Спенсър.

— Но не е научила адреса ми — рече Амелия.

Джеферсън поклати глава.

— Аз не го знаех, Спенсър — също, за всеки случай. Но тя е наясно в общи линии с плана.

— По дяволите! Сигурно го е препредала.

— Още не. Има си началник във Вашингтон, но не би трябвало още да е говорила с него. Тя го боготвори и като добавим към това крайния й фанатизъм…

— Значи не можем само да стоим далеч от нея. Трябва да я заловим, за да сме сигурни, че няма да проговори.

— Оковете я в някоя стая.

— Или в сандък — вметнах.

Той кимна и прекъсна връзката.

— Да я убием? — попита Амелия.

— Не е необходимо. Просто ще я предадем на докторите и ще си спи, докато отмине Денят Хикс.

Навярно е така, помислих си, но… твърде скоро аз и Амелия щяхме да бъдем единствените хора в сградата, които физически щяха да са в състояние да убият.