Вечният мир

Щях да излъжа Амелия; щях да й кажа, че е просто рутинен преглед. Взех една таблетка и тя наистина ми помогна да заспя и да спя, без да сънувам. Тъй че може би щях да ги вземам, стига да не въздействат върху остротата на ума ми.

На сутринта се чувствах по-малко тъжен и проведох „вътрешен диспут“ по въпроса за самоубийството, може би като подготовка за нахлуването на д-р Джеферсън. Не можех да го излъжа, ако съм включен към него. Навярно бих могъл да повдигна въпроса за временно „лечение“, макар че този акт бе спорен — не само поради въздействието му върху Амелия, родителите и приятелите ми, но и поради крайната баналност на действието, което ще предприеме армията. Тя просто ще намери някой с моя ръст и отново ще има голем със свеж мозък. Ако ли пък самоубивайки се, успея да премахна няколко генерала, просто ще ги заменят, като произведат в по-висок чин също толкова полковници. Никога няма недостиг на пушечно месо.

Питах се обаче дали всичките доводи против самоубийството биха могли да скрият дълбоката ми вътрешна решимост. Дори преди смъртта на момчето знаех, че ще живея само докато имам Амелия. Живели бяхме заедно по-дълго, отколкото се случва с повечето двойки.

Когато се прибрах у дома, я нямаше. В бележката пишеше, че отишла да посети някакъв приятел във Вашингтон. Позвъних в базата и разбрах, че мога да отлетя до Едуардс като извънреден пътник, стига да успея да си завлека задника на летището до час и половина. Вече летях над Мисисипи, когато се сетих, че не се бях обадил в лабораторията да уредя някой да ме замести за вече планираните упражнения. Дали се дължеше на хапчетата? Навярно не. Нямаше обаче начин човек да позвъни от военен самолет, тъй че когато съумях да телефонирам в лабораторията, беше вече десет часа тексаско време. Джийн Горди бе поела работата ми, но това си беше чист късмет; отишла да вземе някакви писмени работи и като видяла, че ме няма, проверила разписанието. Беше повечко от леко ядосана, след като не смогнах да й предложа убедително извинение. Не можех да река: „Виж какво, трябваше да взема първия самолет за Вашингтон, за да реша дали да се самоубия, или не.“

От Едуардс взех монорелсовия влак до старата гара Юниън. Във вагона имаше машина с карти, от която разбрах, че ще бъда само на две мили от адреса на приятеля й. Изкушавах се да отида направо и да почукам на вратата, но реших да бъда възпитан и първо да позвъня. Отговори мъж.

— Трябва да говоря с Блейз.

Той се загледа в екрана за миг.

— О, вие трябва да сте Джулиан. Един момент.

Появи се Амелия с насмешливо изражение.

— Джулиан? Писах, че ще се върна утре.

— Трябва да поговорим. Намирам се тук, във Вашингтон.

— Ела тогава. Тъкмо се канех да сготвя нещо за обяд.

Колко подомашному прозвуча!

— По-скоро бих… трябва да говорим насаме.

Тя отклони поглед от екрана, сетне се върна към него, обезпокоена.

— Къде се намираш?

— На гара Юниън.

Мъжът й каза нещо, което не успях да доловя.

— Пит казва, че на втория етаж имало бар на име „Раундхаус“. Можем да се срещнем там след трийсет-четирийсет минути.

— Свърши първо с обяда — отвърнах. — Мога да…

— Не, ще дойда там по най-бързия начин.

— Благодаря, скъпа.

Изключих телефона и се потърсих в огледалото на екрана. Въпреки че бях спал през нощта, още изглеждах доста изнурен. Би трябвало да се избръсна и да сменя униформата с цивилни дрехи.

Мушнах се в тоалетната, избръснах се и се, сресах, след което слязох на втория етаж. Юниън е разпределителна гара, но и музей на железниците. Минах покрай метровлакове от миналия век, ужким бронирани, целите бяха изподупчени и нащърбени. После видях парен локомотив от деветнайсети век, който изглеждаше в далеч по-добра форма.

Амелия ме чакаше до вратата на бара.

— Взех такси — обясни тя, докато се прегръщахме.

Въведе ме в мрачината и чудатата музика на бара.

— Та кой е този Пит? Приятел, казваш.

— Той е Питър Бланкъншип! — Поклатих глава. Името ми звучеше бегло познато. — Космологът! — Робот-сервитьор донесе поръчания изстуден чай и каза, че трябва да похарчим десет долара, за да заемем сепарето. Поръчах чаша уиски.

— Значи сте стари приятели.

— Не, сега се запознахме. Исках да запазя срещата ни в тайна.

Отнесохме питиетата си до едно празно сепаре и седнахме.

— Нека да опитам да ти…

— Убих човек.

— Какво?

— Убих едно момче, цивилно. Застрелях го чрез моя голем.

— Но как можа? Мислех си, че не се налага да убиваш дори войници.

— Стана случайно.

— И как, да не би да го прегази или нещо подобно?

— Не, с лазера…

— Значи „случайно“ го застреля с лазер?

— С куршум. Целех се в краката му.

— Невъоръжен цивилен?

— Въоръжен беше — той също стреляше с лазер. Беше истинска лудница, тълпа извън всякакъв контрол. Заповядаха ни да стреляме по всекиго, който държи оръжие.

— Но той не би могъл да те нарани. Само машината.

— Той стреляше като луд — излъгах; или почти излъгах. — Сам би могъл да убие десетки хора.

— Не можеше ли да стреляш по оръжието му?

— Не, беше тежък „Нипонекс“. Те са с „аблар“ — имат бронирано покритие. Разбираш ли, аз се целех в коленете му, но някой го блъсна изотзад. Той залитна напред и куршумът го удари в гърдите.

— Значи е било нещо като производствена авария. Той не би трябвало да си играе с играчките за възрастни.

— Щом искаш да гледаш на случилото се по такъв начин…

— А ти как би погледнал на подобно нещо? Ти си натиснал спусъка.

— Това е пълна глупост. Не знаеш ли какво стана в Либерия вчера?

— В Африка? Бяхме прекалено заети, за да…

— Има Либерия и в Коста Рика.

— Ясно. И момчето е било там.

— Заедно с още хиляди. За които може да се говори в минало време. — Отпих дълга глътка уиски и се закашлях. — Някакви екстремисти бяха убили неколкостотин деца и го бяха направили да изглежда така, сякаш ние сме го сторили. Това само по себе си беше ужасно. После тълпата ни нападна и… и… се задействаха мерките за борба с безредиците. Би трябвало да са в лека форма, но причиниха смъртта на още стотици хора, сгазени от тълпата. Започнаха да стрелят, разстрелваха собствените си хора. Затова ние, ние…

— О, Боже мой. Извинявай — рече тя с треперещ глас. — Ти се нуждаеш от истинска подкрепа, а аз идвам тук цялата наострена от умора и погълната от работата си. Горкичкият… беше ли при психиатър?

— Да. Много ми помогна. — Взех кубче лед от чая и го пуснах в уискито. — Каза, че ще го превъзмогна.

— Ще успееш ли?

— Разбира се. Даде ми и някакви хапчета.

— Ами тогава внимавай, не смесвай хапчетата с пиячката.

— Добре, докторе. — Опънах една хладна глътка.

— Сериозно говоря. Безпокоя се.

— Аха, аз също. — Разтревожен, уморен. — Та какво правите с този Пит?

— Но ти да не би да…

— Ще ми се просто да сменим темата. За какво те извика той?

— Заради проекта „Юпитер“. Оспорва някои основни космологични положения.

— Но защо теб? Навярно всички от Макро надолу знаят повече за космологията — аз самият знам повече, дявол да го вземе!

— Така е. Но точно за това е избрал мен: всички по-старши са участвали в планирането на Проекта и са постигнали консенсус за… определени негови аспекти.

— Какви аспекти?

— Не мога да ти кажа.

— О, хайде, хайде.

Тя взе чашата си с чай, но не отпи, а се взря в нея.

— Защото на практика не можеш да пазиш тайна. Целият ти взвод ще узнае, веднага щом се включите.

— Ще научат, грънци. Никой от взвода не може да направи разлика между числото на Хамилтън и хамбургер. Могат да схванат нещо в технически аспект от моята емоционална реакция и толкоз. Никакви технически подробности; за тях ще е все едно нещо написано на старогръцки.

— Става дума тъкмо за емоционалните ти реакции. Не мога да кажа нищо повече. Не ме питай.

— Добре де, добре. — Отпих още една глътка уиски и натиснах бутона за поръчки. — Хайде да хапнем нещо.

Тя си поръча сандвич със сьомга, а аз взех хамбургер и още едно уиски, двойно.

— Значи сте напълно непознати. Не сте се срещали досега.

— Какво имаш предвид?

— Само това, което попитах.

— Запознах се с него преди може би петнайсет години на един колоквиум в Денвър. Ако искаш да знаеш, тогава живеех с Марти. Той отиде в Денвър; а аз се регистрирах покрай него.

— Аха.

Допих първото си уиски.

— Джулиан, не се разстройвай от това. Няма нищо. Той е стар и дебел и е по-невротизиран от теб.

— Благодаря. Значи, кога ще се върнеш у дома?

— Утре имам лекции. Тъй че ще се върна сутринта. После ще дойда пак тук в сряда, ако имаме да свършим още работа.

— Разбирам.

— Виж какво, не казвай на никого, че съм тук, особено на Марти.

— Ще ревнува ли?

— Каква ти ревност? Казах ти, че няма нищо… — Тя се отпусна назад. — Работата е в това, че Питър е в спор с него — на страниците на „Физикс ривю летърс“. Мога да изпадна в положение да защитавам Питър против собствения си шеф.

— Страхотна крачка в кариерата.

— Това е по-важно от кариерата. То е… ами, не мога да ти кажа.

— Защото съм толкова невротизиран ли?

— Не, не за това. Изобщо не е за това. Аз просто… — Поръчката ни дойде до сепарето, тя зави сандвича си в салфетка и се изправи. — Чуй, напрежението върху мен е по-голямо, отколкото можеш да проумееш. Ще се оправиш ли? Трябва да се връщам.

— Разбира се. Знам какво означава работа.

— Това е нещо повече от работа. Ще ми простиш по-късно. — Тя се измъкна от сепарето и ме целуна дълго. Очите й бяха пълни със сълзи. — Ще трябва да поговорим пак за онова момче. И за всичко останало. Междувременно си вземай хапчетата, отпусни си.

Гледах подире й — как бързешком си тръгна.

Хамбургерът миришеше на хубаво, но вкусът му бе като на мърша. Отхапах, но не можах да преглътна. Изплюх тайничко хапката в салфетка и изпих двойното уиски на три глътки. После позвъних за още едно, но масата ми отговори, че не може да ми сервира алкохол до един час.

Взех метрото до летището, пийнах на още две места, докато чаках самолета за вкъщи. Едно питие в самолета и гадна дрямка в таксито.

Като се прибрах у дома, намерих половин бутилка водка и я налях в чаена чаша, пълна с кубчета лед. Разбърках я, докато съдържанието й не стана приятно студено. След това изпразних шишенцето с хапчетата и ги подредих в седем купчинки по пет.

Успях да изгълтам шест купчинки с по една глътка водка за всяка. Преди да глътна седмата, се сетих, че трябва да оставя бележка. Дължах на Амелия поне това. Но когато се опитах да се изправя и да потърся някаква хартия, краката ми не ме слушаха — бяха омекнали като кренвирши. Обмислих положението набързо и реших просто да взема останалите хапчета, но не можах — ръката ми се люлееше като махало. Пък и без това не можех да фокусирам погледа си върху хапчетата. Облегнах се назад — усещах покой, свобода, сякаш се реех в космоса. Хрумна ми, че това ще е последното нещо, което изобщо ще изпитам и нямах нищо против. Беше далеч по-добре, отколкото да погна всичките онези генерали.