Вечният мир

Амелия бе изключила машината си в края на работния ден и подреждаше книжа, готова да си тръгне за дома, да вземе една вана и дълго да спи, когато нисък, плешив мъж почука на вратата на кабинета й.

— Професор Хардинг?

— Какво мога да направя за вас?

— Да сътрудничите. — Той й подаде незапечатан обикновен плик. — Казвам се Харолд Инграм, майор Харолд Инграм. Юрист съм към Военната служба за технологична оценка.

Тя разгърна трите страници елегантно изписан текст.

— Сега ще ми обясните ли на прост английски какво означава това?

— О, много е просто. Статия, на която сте съавторка в „Астрофизически журнал“, бе оценена като съдържаща материал, който засяга военни изследвания.

— Почакайте. Тази статия не мина през редколегията. Беше отхвърлена. Откъде са разбрали за нея във вашата служба?

— Честно казано, не знам. Не съм по техническата част.

Тя прегледа отново страниците.

— „Спирате и преставате завинаги“? Това призовка ли е?

— Да. С две думи казано, нуждаем се от всички ваши данни, свързани с това изследване и заявление, че сте унищожили всички копия, както и обещание, че няма да продължавате работата си по този проект, докато не получите разрешение от нас.

Тя го погледна, сетне отново разгледа документа.

— Шегувате се, нали?

— Уверявам ви, че не.

— Майоре… ние не се занимаваме с конструирането на някакъв топ. Това е абстрактна материя.

— Не разбирам нищо от това.

— Как, за Бога, си въобразявате, че можете да ми попречите да мисля за нещо?

— Това не е моя работа. Просто ми трябва документацията и заявлението.

— Получихте ли ги от моя съавтор? Аз съм просто наета сътрудничка, призована да провери някои неща от областта на физиката на частиците.

— Доколкото знам, за него са се погрижили.

Тя седна и постави трите листа на писалището пред себе си.

— Можете да си вървите. Трябва да проуча това и да се посъветвам с шефа на факултета си.

— Шефът на факултета ви ни обеща пълно съдействие.

— Не мога да повярвам. Професор Хейс?

— Не. Подписа Дж. Макдоналд Роумън…

— Макро? Той дори не е в играта.

— Той наема и назначава хора като вас. И ще ви изхвърли, ако не ни съдействате.

Беше напълно неподвижен, не мигваше. Това беше позата му.

— Трябва да говоря с Хейс. Трябва да разбера какво моят шеф…

— По-добре ще е просто да подпишете двата документа — рече той благо, малко театрално, — а утре мога да дойда за документацията.

— Моята документация — рече тя — покрива широкия спектър от научни абракадабри до излишък от информация. Какво ще си каже съавторът ми по този въпрос?

— Не бих могъл да зная. Мисля, че с това се занимава Карибският отдел.

— Той изчезна в Карибите. Да не искате да кажете, че вашият отдел го е убил?

— Какво?

— Извинете. Армията не убива хора. — Тя се изправи. — Можете да останете тук или да дойдете с мен. Ще копирам тези страница.

— По-добре ще е да не ги копирате.

— Ще е лудост, ако не го направя.

Той остана в кабинета й навярно да души наоколо. Тя мина покрай стаята с копирните машини и взе асансьора за първия етаж. Напъха книжата в чантичката си и скочи в първото такси от стоянката на отсрещната страна на улицата.

— Към летището — нареди тя и започна да обмисля намаляващите си възможности.

Всичките й пътувания до и от ОК32 бяха по откритата сметка на Питър, тъй че имаше достатъчно кредити, за да се добере до Северна Дакота. Но дали трябваше да остави следа, водеща право към Джулиан? Щеше да му се обади от телефон на летището.

„Но почакай“ — помисли си. Не можеше просто да се качи на самолета и да се промъкне в Северна Дакота. Името й щеше да е в списъка на пътниците и някой щеше да я чака при пристигането й.

— Промяна в направлението — рече тя. — Гара Амтрак.

Гласът на таксито потвърди промяната и колата осъществи обратен завой.

Малцина пътуваха на далечни разстояния с влак, повечето от тях изпитваха височинна фобия или просто бяха решени да правят нещата по трудния начин. Или пък хора, които искат да отидат някъде, без да оставят писмена следа подире си. Билетите за влак се купуваха от машина, подобни бяха и на използваните от децата жетони за игри, и на жетоните за таксита. (Бюрократите и моралистите с удоволствие биха заменили тази тромава система с пластмасовите карти, подобни на старинните кредитни карти, но електоратът в същото време не би искал властите да знаят какво върши, кога и с кого. Индивидуалните купони правеха размяната и натрупването също по-лесни.)

Преценката на Амелия бе перфектна; тя изтича до совалката за Далас в 6:00 — тъкмо когато потегляше, и седна.

Включи екрана на гърба на предната седалка и поиска карта. Ако пипнеше два града, екранът щеше да покаже времето на тръгване и на пристигане. Нахвърли си списък; можеше да стигне от Далас до Сийсайд през Оклахома сити, Канзас сити и Омаха за около осем часа.

— От кого бягаш, милинка? — Възрастната жена с бяла коса на клечки седеше до нея. — От някой мъж ли?

— Разбира се — отвърна тя. — Истински негодник.

Старицата кимна и сви устни.

— Най-добре е да си вземеш хубава храна, докато си в Далас. Не би трябвало да преживяваш с онези боклуци, които сервират във вагон-ресторанта.

— Благодаря ви. Ще го имам предвид.

Старицата се върна към сапунената опера, която гледаше, а Амелия запрехвърля списанието на Амтрак „Виж Америка!“ Не й се гледаше много.

Престори се, че подремва през половиния час до Далас. След това си взе сбогом с коафираната на клечки дама и се гмурна в тълпата. Разполагаше с повече от час до влака за Канзас сити, затова си купи един кат дрехи — каубойска риза и широки, черни спортни панталони; взе и опаковани сандвичи, и вино. Сетне позвъни на номера в Северна Дакота, който Джулиан й бе дал.

— Да не би редколегията да е променила решението си? — попита той.

— По-интересно.

Разказа му за Харолд Инграм и за заплашителните документи.

— Нещо ново за Питър?

— Не. Но Инграм знаеше, че е в Карибите. Тогава реших да избягам.

— Е, армията също ме намери тук. Една секунда. — Той изчезна от екрана, после се върна. — Не, само д-р Джеферсън е и никой не знае, че е тук. Той вече се присъедини към нас. — Камерата на телефона го проследи, докато сядаше. — Този Инграм спомена ли за мен?

— Не, името ти го няма в статията.

— Въпрос на време е обаче. Дори да не ме свържат със статията, те знаят, че живеем заедно, и ще разберат, че съм механик. Ще пристигнат тук до няколко часа. Трябва ли да сменяш влакове някъде?

— Да. — Тя провери в листчето си. — Последната смяна е в Омаха. Трябва да пристигна там малко преди полунощ… в единайсет и четирийсет и шест централноамериканско време.

— О’кей. Мога да стигна дотогава там.

— И после?

— Не знам. Ще поговоря по въпроса с Двайсетицата.

— Двайсет какво?

— Групата на Марти. Ще ти обясня по-късно.

Тя отиде до машината и след миг колебание си купи билет само до Омаха. Нямаше нужда да ги насочва по-нататък, ако я следяха.

Още един пресметнат риск: два от телефоните имаха жакове за данни. Изчака, докато до тръгването на влака оставаха само няколко минути, и извика собствената си база данни. Записа копие на статията за „Астрофизически журнал“ в джобния си ноутбук. След това даде команда на базата данни да изпрати копия до всички, записани в ноутбука й с адреси, в чиито идентификационни кодове се съдържаше продължението *.PHYS или *.ASTR. Това бяха около петдесетина души, повечето от тях участваха по един или друг начин в проекта „Юпитер“. Дали някой от тях щеше да прочете 20-те страници чернови, повечето — псевдооператорска математика, без увод, без съдържание?

Реши, тя самата щеше да погледне първия ред и щеше да захвърли материала.

Във влака Амелия чете предимно технически неща, но беше жестоко орязана, тъй като не можеше да се идентифицира, за да получи достъп до материали с авторски права. Влакът разполагаше със свое он-скрийн списание и преотстъпени страници от „Ю Ес Ей тудей“, както и с някои списания за пътувания, които просто бяха пълни с явни и скрити реклами. Доста време разглежда през прозореца част от може би най-непривлекателната градска зонална Америка. Нивите, които потекоха покрай влака на смрачаване, бяха самият покой и тя задряма. Креслото й я събуди, докато спираха в Омаха. Но там не я чакаше Джулиан.

На перона стоеше Харолд Инграм със самодоволна физиономия.

— Намираме се в положение на война, професор Хардинг. Властите са навсякъде.

— Ако сте подслушвали обществен телефон без заповед на…

— Не е необходимо. Във всички железопътни и автобусни станции има скрити камери. Ако федералните власти ви търсят, и камерите започват да ви търсят.

— Не съм извършила престъпление.

— Не исках да кажа „търсят“ в смисъла, че търсят престъпник. А човек, който е необходим. Вашето правителство се нуждае от вас. Затова то ви откри. Елате сега с мен.

Амелия се огледа. Да побегне беше абсолютно невъзможно, след като роботи-пазачи и поне един жив полицай наблюдаваща района.

Но тогава забеляза Джулиан в униформа, полуприкрит зад една колона. Той сложи показалец на устните си.

— Ще дойда с вас — рече тя. — Но това става мимо волята ми и ще се обясняваме в съда.

— Надявам се да стане така — рече майорът и я поведе към изхода. — Там е моята обичайна среда.

Минаха покрай Джулиан и тя чу как той ги последва отблизо.

Излязоха през изхода и закрачиха към първото такси от редицата вън.

— Къде отиваме?

— Като начало ще отлетим обратно за Хюстън.

Той отвори вратата и й помогна да се качи, не особено вежливо.

— Майор Инграм — рече Джулиан.

Стъпил вече с единия крак в таксито, той се полуобърна.

— Сержант?

— Вашият полет се отменя.

Държеше малък черен пистолет. Той изгърмя почти безшумно и когато Инграм се отпусна, Джулиан го хвана и като ужким му помагаше, го вкара в таксито.

— Гранд стрийт 1236 — рече той, като пъхна жетон от книжата на Инграм. Мушна книжката в джоба си и затвори вратата. — По наземните пътища, моля.

— Радвам се да те видя — рече тя, като се опитваше тонът й да прозвучи неутрално. — Познаваме ли някого в Омаха?

— Познаваме някого, който е паркирал на Гранд стрийт.

Таксито се понесе на зигзаг през града, а Джулиан гледаше назад за опашка. Щеше да е очевидна при рехавия трафик.

Когато завиха към Гранд стрийт, той погледна напред.

— До черния линкълн на следващата пресечка. Паркирай успоредно на него, там ще слезем.

— Ако ме глобят за дублирано паркиране, ще бъдете отговорен вие, майор Инграм.

— Разбрано.

Спряха до голяма черна лимузина с „църковни“ номера от Северна Дакота и непрозрачни стъкла; Джулиан излезе от таксито, измъкна Инграм и го настани на задната седалка на линкълна. Приличаше на войник, който помага на пияния си другар.

Амелия ги последва. На предните седалки се бяха отпуснали шофьорът, който изглеждаше грубоват сивокос мъж със свещеническа якичка, и Марти Ларин.

— Марти!

— Спасителна команда. Това ли е човекът, който ти поднесе документите? — Амелия кимна. Когато колата потегли, Марти протегна ръка към Джулиан. — Дай да видя личната му карта.

Получи продълговат портфейл.

— Блейз, запознай се с отец Мендес, бивш член на Францисканския орден и бивш обитател на Затвора с максимална сигурност „Рейфорд“.

Докато говореше, ровеше из портфейла, приближил го до двете малки лампички на арматурното табло.

— Д-р Хардинг, предполагам. — Мендес й подаде ръка и продължи да управлява ръчно колата. След една пресечка се чу камбанка, Мендес пусна волана и рече: — Карай към дома.

— Това е неприятно — отбеляза Марти и включи лампата на тавана. — Провери джобовете му и виж дали има копие на заповедите си. — Вдигна портфейла и се взря в снимка на мъж с германска овчарка. — Хубаво куче. Семейни снимки липсват.

— Няма брачна халка — рече Амелия. — Това важно ли е?

— Опростява нещата. Има ли инсталиран жак?

Амелия опипа тила му, докато Джулиан ровеше в джобовете му.

— Перука. — Тя отлепи края й, чу се болезнен звук на откъсване. — Да, има жак.

— Добре. Няма ли заповеди?

— Не. Има обаче манифест за полети — за себе си и за максимум още трима души: „двама задържани плюс охрана“.

— Откога и закъде?

— Свободен билет до Вашингтон. Приоритет 00.

— Това много висок или много нисък приоритет е? — попита Амелия.

— Най-високият. Мисля, че може би няма да си нашата единствена къртица, Джулиан. Ще ни трябва още една и във Вашингтон.

— Този тип ли? — попита Джулиан.

— След като бъде включен към Двайсетицата за две седмици. Това ще е интересен тест за ефикасността на процеса.

Дори не предполагаха колко екстремен щеше да се окаже този тест.