Вечният мир

Влязохме в Сграда 31 без никакви проблеми. Според компютрите им Марти бе бригаден генерал, прекарал по-голямата част от кариерата си на научни постове. Аз донякъде бях самият аз отпреди.

Или не. Промените в паметта бяха труднооткриваеми, но мисля, че ако се включех с когото и да е от стария си взвод (което би трябвало да бъде направено от гледна точка на сигурността, но изкарахме късмет), той щеше веднага да разбере, че нещо не е наред. Бях прекалено здрав. Всички бяха усетили проблема ми и по някакъв необясним начин винаги „бяха с мен“; помагаха ми с все сили да преживея всеки следващ ден. Щеше да бъде толкова очебийно, като да срещнеш стар приятел, който е куцал цял живот, и изведнъж да го видиш да си крачи спокойно.

Лейтенант Нютън Търман, комуто бе възложено да ми намери служба, на която да бъда от полза, бе самата чудатост: започнал като механик, но развил някаква алергия, когато се включва — изпитвал силно главоболие, от което никак не му било леко, нито на него, нито на онези, с които се включвал. Запитах се тогава защо просто не са го пенсионирали, вместо да го пращат в Сграда 31, и стана ясно, че и той сам си задава същия въпрос. Беше на служба там едва от няколко седмици. Погледнато в ретроспективен план, бе очевидно, че е сложен при тях като частица от по-голям замисъл. Каква грешка!

Персоналът на Сграда 31 бе твърде тежкарски откъм чинове: осем генерали и дванайсет полковници, двайсет майори и капитани, както и двайсет и четирима лейтенанти. Това правеше общо шейсет и четирима офицери, които командваха петдесетима сержанти и редници. При това десетима от тях бяха само охрана, не участваха в командната схема, освен в случай на нещо непредвидено.

Спомените ми за тези четири дена, преди да възстановят истинската ми самоличност, са смътни и объркани. Наместиха ме на отнемаща много време, но не особено сложна работа заради самата работа, на практика проверявах решенията на компютъра за разпределението на ресурсите — колко яйца или патрони отиват тук или там. Чудно ли е, че не открих нито една грешка?

Сред другите ми простички задължения беше и онова, заради което, както се оказа, бе спусната цялата димна завеса: „охранителният ситднев“, тоест докладите от ситуационния дневник. Всеки час се включвах с механиците от охраната и исках „ситднев“. Имах формуляр с празни квадратчета, който попълвах съобразно ежечасните им доклади. Единственото, което правех, бе да проверявам квадратчето, в което пишеше: „ситднев — отрицателен“: тоест нищо не се е случило.

Това беше типична бюрократична дейност заради самата дейност. Ако се случеше нещо, което представлява интерес, на командния ми пулт щеше да светне червена лампичка и да ми подскаже, че трябва да се включа с охраната. Можех да попълня формуляра едва тогава.

Не обърнах внимание на очевидното: те се нуждаеха от някого вътре в сградата, който да проверява истинската самоличност на механиците, които управляваха охранителните големи.

Седях си там на четвъртия ден, оставаше минути до времето за „ситднев“, когато червената лампичка изведнъж започна да премигва. Сърцето ми се разтупка леко и веднага се включих.

Не беше обичайният сержант Сайкс. Бяха Карин и още четирима от моя стар взвод.

Какво, по дяволите, става? Тя ми отвърна с бърз гещалт: „Имай ни доверие; претърпял си модификация на паметта, за да можем да влезем тук като троянски коне“, след което ми очерта най-общо плана и невероятното развитие на проекта „Юпитер“.

Потвърдих някак безучастно информацията, изключих се и попълних квадратчето със „ситднев — отрицателен“.

Не бе учудващо, че се чувствах тъй дяволски объркан. Телефонът иззвъня и натиснах бутона му.

Беше Марти в зелена болнична пижама й с безизразно лице.

— Бих искал да слезеш долу за малка мозъчна операция в 14:00 ч. Би ли дошъл за подготовка, когато смяната ти свърши?

— Това е най-доброто предложение, което получих днес.