Зовът на вълка

Моят народ няма календари, или поне не такива, които някога са били записвани. Манията за внимателно следене на отминаващите дни у хората, които живеят извън границите на Желязната степ, се смята за объркваща и безсмислена от сталхастите. Нима те не виждат звездите на небето? Нима не усещат мраза на идващата зима или топлината на лятото? Когато дните се затоплят, е време за лов или битки. Когато по Степта заблести скреж, е време да се разпъват палатките за дълго лагеруване и да се пазят зорко хранителните припаси.

Но има един конкретен ден, който трябва да бъде отбелязан, защото идването му е много важно. Когато звездата, наричана от жреците Вестителя на Невидимите, се появи между двата камъка, образуващи портата към Великата могила, е време онзи, който се смята за достоен за издигане в местра-скелтир, да се изправи пред въпроса на Невидимите. Ето защо, когато вятърът започна да хапе и първите ледени кристали нашариха тревата, ние се събрахме да гледаме как Вестителя се издига над хоризонта, за да може брат ми да отговори на третия и последен въпрос.

Във всичко това имаше чувство за неизбежност. Голямата шир от лагеруващи скелдове бе обзета от празнично настроение, което не оставяше място за съмнения. Независимо за какво настояваха ритуалите на жреците, Келбранд вече бе признат за местра-скелтир от почти всички, що се именуваха сталхасти. Нещо повече, той бе избраният Мрачен меч на Невидимите, по-велик от всеки обикновен човек. Всички скелтири се подчиняваха на думата му, а занаятчиите го смятаха за бог, или поне за богоподобен в щедрите си и милосърдни дела. Аз бях също толкова уверена като всеки друг през онази първа нощ; когато песните се усилиха и сталхастите се отдадоха на гуляите си, в ума ми нямаше никакво съмнение. Утре брат ми щеше да отговори на третия въпрос, да се издигне в местра-скелтир и великият поход на юг щеше да започне. Това, което не знаех, което Истинският сън не ми бе разкрил, беше, че местра-дирмарът имаше въпрос и за мен.

Прекарах вечерта в компанията на малката си група от Божествената кръв, защото копнеех да остана встрани от плътските страсти и неизбежното насилие в по-късния етап на празненствата. Те вече бяха шестима, всеки от тях взет от редовете на занаятчиите и получил ново име, заедно с благоразположението на Мрачния меч. През следващата година към тях щяха да се присъединят още — Надарени хора, открити сред развалини на градове и лагери, но те бяха различни от първите шестима. Родена сред сталхастите, аз имах сума ти братя и сестри, и повече братовчеди, отколкото мога да запомня, но ако изключим Келбранд, никога не бях разбирала истинската природа на семейството, не и докато не създадох свое собствено.

— Ох! — Вариж изруга и дръпна ръката си от ръката на Ереса, с което предизвика бурно веселие у останалите. Това бе игра, която играеха — държаха ръката ѝ колкото дълго могат, докато тя постепенно увеличаваше потока на силата през пръстите си. Вариж, по причини, които ставаха все по-очевидни, винаги издържаше най-дълго.

— Този път го направи по-гадно — обвини я той, като свиваше и отпускаше ръката си и духаше върху нея.

— Мъж, който може да строши камък, не може да издържи на малко повече гъдел? — смъмри го Ереса в отговор. После протегна ръка към Шулан, пухкава бивша робиня от една от по-северните могили. Когато я намерих, тя бе мършаво създание, което привличаше мишки в залаганите от нея примки, без сама да разбира как. В онези дни с радост би се врекла във вярност на някое краставо куче, ако това означаваше пълен стомах, а оттогава апетитът ѝ почти не бе намалял.

— Не, благодаря — каза тя, докато дъвчеше прясно изпечен кози бут.

— Не си никак забавна. — Ереса се нацупи и протегна ръка към мен. — Божествена?

Усмихна се дяволито, когато се втренчих с раздразнение в нея. Колкото и да настоявах да се обръщат към мен само по име, те не преставаха да ми измислят все по-грандиозни титли.

Тъкмо се канех да я смъмря за пореден път, когато видях високия Джукар да става и да тръгва към чергилото на палатката. Той бе необичаен сред бившите роби с това, че никога не се бе трудил на могилите. Скелтирът, който го заловил като малък, бързо разпознал неестествената му способност да проследява дивеч, често без да се нуждае от следи. Ето защо през следващите години на Джукар му бил спестен робският труд, но не и камшикът, понеже господарят му бил нетърпелив ловец. Поради това съвестта ми не бе никак смутена, когато Келбранд заповяда на Обвар да отсече главата на скелтира заради отказа му да се лиши от онова, което той наричаше своето най-добро куче.

— Някой идва — каза Джукар и се обърна към мен с предупреждение в очите. — Някой като нас.

Долових познатото чувство на събираща се сила, докато всички други станаха бързо от постелките си, за да се наредят в добре отрепетирана формация около мен. Ереса и Вариж застанаха между мен и чергилото, а Килен, младежки красивият повелител на пламъците, мина от лявата ми страна. Неговата също толкова Надарена и също толкова красива близначка Джила застана отдясно, а Джукар отиде да пази тила. Междувременно Шулан се скри в сенките в дъното на палатката, където едно грамадно ловно куче чакаше заповедите ѝ. Издигането на Келбранд до голяма степен бе намалило разпокъсания характер на Хаста, но понякога смъртните вражди продължаваха, а аз никога не бях толкова сигурна в положението си, че да се смятам за недосегаема за такива неща.

Мъжът, който се наведе, за да влезе в палатката, бе висок — всъщност почти колкото Обвар, но значително по-слаб. Познах в него един от по-нисшите жреци, когото често бях виждала на заден план, когато местра-дирмарът извършваше някой ритуал. Подобно на всички, призовани в жречеството, той беше мършав, с хлътнали бузи под хлътнали очи и преждевременно сбръчкана от възрастта кожа. Долавях силата във вените му, която го бележеше като един от Божествената кръв, но тя бе дребна работа в сравнение с хората, стоящи срещу него в тази палатка, като песен, нашепвана във вихрушка.

— Какво искаш? — попитах.

Очите му се плъзнаха по всички ни подред и се присвиха в непогрешима гримаса на чиста завист, преди обичайната му безстрастност да се върне.

— Местра-дирмарът… — започна той и се поколеба, преди да изрече следващата дума с отвратено нежелание — изисква вашето присъствие.

— Защо?

— Не ми се полага да знам намеренията му. Аз служа на Невидимите, а те говорят чрез него. Ще отхвърлите ли словата им?

„Старецът е просто лъжец, а ти си негов заблуден роб.“ Затворих тези думи зад стиснатите си зъби. Жреците винаги са умеели да предизвикват гнева ми — гняв, който знаех, че ще замъгли разума, който ми е нужен тази нощ.

— Ще отхвърля всичко, което пречи на божествения път на брат ми — казах.

Гримасата на нисшия жрец се върна за миг, този път примесена с доловим гняв. Но колкото и да бе ядосан и каквато и сила да течеше във вените му, той трябва да знаеше, че не би могъл да се мери с обединените дарби на хората, които ме пазеха.

— Местра-дирмарът — продължи жрецът и тонът му бе суров, но натежал от неизречен смисъл — ми нареди да ви кажа, че желае да сподели един сън с вас, сън за истина.

„Винаги ли са знаели? — зачудих се, докато срещах погледа му. — И ако е така, защо са ме пощадили?“

— Къде? — попитах. Мразех се за неуверената дрезгавост в гласа си.

Като видя страха ми, ъгълчетата на устата му трепнаха в нещо, което подозирах, че е най-близкото подобие на усмивка, до което са достигали от десетилетия насам.

— В Гробницата.

Отказах да се срещна сама с него и взех с мен Ереса и Вариж, докато слизах по каменните стъпала в мрака. Казах на другите да чакат в самата Гробница и им заповядах на южняшкия език да въздадат кърваво и огнено наказание на събралите се нисши жреци, ако отдолу долетят викове или суматоха.

Разбира се, знаех какво лежи под Гробницата — всички сталхасти знаеха, макар че малцина го бяха виждали и говореха за него само шепнешком. Отдавна предполагах, че то трябва да е ужасно и чудесно, затова бях леко разочарована от гледката на черен каменен блок, нашарен със златни жилки, вместо многоцветната и сияеща колона във въображението ми. Но въпреки това в него имаше сила. Усетих я, когато се приближих. Приличаше донякъде на чувството, което изпитваш в близост до друг от Божествената кръв, но бе по-непостоянно и напомняше за гнездо на стършели с непрестанното си дисхармонично жужене.

Местра-дирмарът стоеше със събрани ръце и наведена глава, съзерцавайки камъка. Остана неподвижен и с нищо не показа, че е забелязал присъствието ми, докато не се прокашлях нетърпеливо. Дори тогава минаха няколко секунди, преди да заговори, и тъгата в гласа му ме изненада.

— Знаеш ли какво направи? — попита ме той.

— Помогнах на брат си в божествената му мисия — отвърнах бързо, като подозирах някаква клопка във въпроса.

— Божествената му мисия — повтори той, изговаряше всяка дума с мека, горчива прецизност. Умълча се пак и очите му се задържаха върху камъка, преди бавно да ги вдигне към мен. — Ти го спаси, нали? В битката с вотените преди толкова много години. Твоето видение, твоят сън за истината.

Огледах стаята и безпокойството ми се усили. Ереса и Вариж пристъпиха по-близо до мен, доловили вълнението ми.

— Тук сме сами — увери ме местра-дирмарът. — Поне — добави той и протегна ръка така, че дланта му се задържа над камъка — толкова сами, колкото е възможно на това място.

— Откога знаеш? — попитах. — За сънищата?

— От първото ти посещение във Великата могила. — Тик на веселие се появи в погледа му, като видя как ръката ми посегна инстинктивно към тигровия зъб под робата ми. — Да не мислиш, че това те е предпазило от нас? Безполезна дрънкулка с резбовани на нея празни дрънканици. Не, заплахите на брат ти бяха това, което възпря ръката ми, защото бях страхливец. А когато осъзнах размера на своята лудост, ти вече бе събрала тази паплач. — Жрецът посочи с брадичка към Ереса и Вариж.

— И все пак, въпреки че природата ми е била разкрита, никога не си заповядвал да ме доведат тук. Защо?

— Защото това щеше да му даде извинението, което той желае толкова отчаяно, да унищожи нашия орден и да присвои Гробницата. Това е била поне отчасти причината му да те накара да намериш тези другите. Колкото и полезни да са били, те бяха просто стръв в капана му. — Той килна глава и повдигна присмехулно вежди. — Не знаеше ли?

— Лъжи. — Изсмях се презрително и поклатих глава. — Това е единственото, което си можел да предложиш някога, старче.

Обърнах се да си вървя, но спрях, когато той заговори пак. В гласа му нямаше особена настойчивост, но тихата искреност в него, натежала от страх и тъга, бе достатъчна, за да ме прикове на място.

— Той трябваше да умре в онзи ден.

Обърнах се и го видях, че отново съзерцава камъка. На лицето му бе изписана смесица от умора и още нещо, което бе толкова неочаквано, че трябваше да се взирам озадачено в него няколко мига, преди да го разпозная. „Омраза. Той мрази това нещо.“

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Битката с вотените. Това беше предначертано. Воинът на белия кон, за който ти го предупреди. Брат ти трябваше да умре. Ето защо не предприехме нищо срещу него досега, позволихме на силата му да расте, позволихме му да изгражда своите съюзи. Той бе полезен в това отношение, събра всички сталхасти заедно, обедини ни. Затова го оставихме да живее, уверени, че рано или късно ще умре, въпреки опасността, която представлява.

Въздъхна тихичко и омразата върху лицето му се смени със срам.

— Високомерието на властта е ужасно нещо. Заслепява те, подхранва илюзията ти за контрол, но това не може да бъде контролирано. — Той махна с ръка към камъка. — А сега и брат ти не може да бъде контролиран. Кажи ми, какво мислиш, че ще направи той, след като бъде обявен за местра-скелтир?

— Ще изпълни божествената мисия, предопределена от Невидимите преди векове. Нима не искаш точно това?

— Ах, да. Великият поход до Златното море. Ти ме нарече лъжец и беше права. Ролята на жреците е да лъжат, а нашата божествена мисия е може би най-голямата лъжа. Отдавна, когато предците ни за първи път разбрали каква опасност представлява това нещо, те били изправени пред затруднение. Как да обвържеш един свиреп и много прагматичен народ от воини с нещо, което не могат никога да видят? Бог, чието слово не могат никога да чуят? С лъжи, разбира се, с лъжи, които обещават всичко. Един ден ще се въздигне великият господар на сталхастите и ще ни поведе, за да завладеем южните земи, така че всички да познаят благословията на Невидимите. И това подействало. Самото обещание за божествен предводител и славно бъдеще било достатъчно, за да държи скелдовете в подчинение на Гробницата повече от хиляда години. Но това обещание никога не е следвало да бъде изпълнявано, докато брат ти не го направи реално.

Прикова ме с поглед, изпълнен със сурово обвинение.

— Ти трябва да си знаела какъв ще стане той, или поне да си подозирала. Скоро той ще пролее океан от кръв, голяма част от нея наша собствена. И всичко това защото ти застана на пътя на съдбата. Защо?

Още веднъж се изкуших да си тръгна, просто да изляза и да остана глуха за въпросите му. Какво право имаше той да изисква отговори? Този огорчен старец. Обаче не си тръгнах. Макар да беше лъжец, бях доловила достатъчно истина в думите му, за да остана там, изложена на неговата присъда.

— Обич — казах. — Спасих го, защото го обичам.

— Значи ти си също толкова негова жертва, колкото ще станем и ние. Той не те обича — нито теб, нито никого. Това е отвъд неговите способности. Сила. — Жрецът кимна към камъка и аз усетих как стършеловото гнездо запулсира за секунда, сякаш долавяше враждебността му. — Силата, която се крие в това. Единствено нея иска той. Силата, която ние отдавна се мъчим да удържим, защото това е истинската мисия на сталхастите. Свирепи бяхме ние и още по-свирепи станахме, подтиквани от поколения жреци, защото знаехме, че за да удържим това нещо, ще ни е нужна сила, дори жестокост. Безчет роби измряха, за да ни направят велики, само и само за да сме сигурни, че никой друг няма да сложи ръка върху това.

— Този камък е източникът на Божествената кръв — казах аз, докато в главата ми се трупаше дезориентираща болка на неразбиране. Нещо повече, дълбоко, болезнено гадене се надигаше в стомаха ми. Хрумна ми, че старецът все пак е възнамерявал да ми причини зло, че притежава дар, който му позволява да предизвиква болести. Но това подозрение бе прогонено от нова пулсация на силата в камъка и аз разбрах, че гаденето ми не е предизвикано от жреца. А от него.

— Изкопали сме го от земята преди много поколения — продължих аз с глас, натежал от растящата болка. — Чрез него идват напътствията на Невидимите…

— Напътствия ли? — Смехът му бе силен и пълен с подигравка и веднага пресече механичното ми рецитиране на догмите. — Невидимите не дават напътствия, дете. Не ни избират за помощници в своето извисяване. Не ни благославят повече, отколкото някой овчар благославя овцете, които води на заколение.

— Лъжец! — изграчих, когато болката в корема ми се удвои и ме накара да се олюлея. Вариж и Елеса бързо се озоваха до мен и тя ме хвана, преди да съм паднала. Вариж трябва да е разбирал инстинктивно източника на моето страдание, защото коленичи пред мен, протегнал ръка към камъка.

— Спри! — сопна се местра-дирмарът, когато почувствах Вариж да призовава дарбата си. В гласа на жреца имаше такава привична властност, че Вариж се поколеба, макар че ръката му си остана вдигната.

— Може да умееш да рушиш камъни, момче — каза жрецът, — но този няма дори да го одраскаш. От безчет години мнозина са се опитвали, но той устоява на всичко. — Когато Вариж все пак не свали ръката си, жрецът изпръхтя презрително и сви рамене. — Добре тогава — каза и се отдръпна. — Можеш да опиташ, само не очаквай да оцелееш от опита си. Те със сигурност ще оценят вкусна хапка като теб.

Вариж се обърна към мен с изписани на лицето му объркване и нерешителност. Аз поклатих глава и той кимна, свали ръката си и помогна на Ереса да ме вдигнат на крака. Замайването ми бе поотслабнало, което ми позволи да направя една залитаща крачка към камъка.

— Тогава какво е това? — попитах жреца. Сега си спомням колко ми се искаше той да лъже, всичко казано от него да е просто още една измама. Всичко, което знаех, всичко, което чувствах, се бунтуваше срещу думите на този старец. „Келбранд винаги ме е обичал, той ми даде семейство, мисия…“ Но вътрешните ми протести се изпариха, когато погледнах в очите на местра-дирмара и разбрах, че говори чистата истина.

— Това е ключалка — каза ми той — на една много стара и прогнила врата, която брат ти възнамерява да разбие на парчета и да пусне на воля онова, което чака зад нея.

— Какво… — Олюлях се отново, когато ме заля нова вълна на гадене. — Какво чака? Какво са Невидимите?

— Безкраен глад и бездънна злоба. Ние сме ги подхранвали през всичките тези години: прибирахме хората с Божествена кръв при жреците и ги хранехме, мислейки, че така ще ги поддържаме сити. Това ни изцежда, изсмуква дарбите ни от нас и ни превръща в тези похабени души, които виждаш сега. Понякога се чудя дали не сме ние излъганите, от лъжа, която сами си разправяме. Въобразявахме си, че Невидимите ще се задоволят с малки хапки, когато отвъд техния затвор има цял свят за изяждане. Преди няколко години нещо се промени и гладът им нарасна. Сякаш се бяха събудили от ступор. Колкото и да ги хранехме, все не беше достатъчно. Те искаха повече, отколкото можем да им дадем, и дарбите ни намаляваха с всяко хранене, така че когато брат ти не срещна предопределения си край, нямахме сили да му се опълчим. Нещо повече, усещахме как те се пресягат навън, в царството, където обитават сенките на загубените, и си намериха там слуги. Някак си онова, което се спотайва зад вратата, намери начин да уреди освобождаването си.

Докато говореше, гласът му стана глух, думите още се чуваха, но слабо, сякаш идеха от много далеч. Очите ми вече бяха приковани към камъка и се плъзгаха непрестанно по червено-златистите му жилки. Пулсирането на силата бе по-често, туптеше в ритъм със сърцето ми и всеки път предизвикваше у мен повдигане. Болката бе тази, която ме спаси, проряза мъглата, обвила ума ми, и разкри пред мен гледката на ръката ми, спускаща се бавно към камъка.

Аз ахнах и я дръпнах обратно, после понечих да се извърна, но жрецът, въпреки възрастта си и измършавялата си фигура, бе достатъчно силен и бърз да посегне и да ме сграбчи за китката. Опитах се да се откопча от него, но нова поредица пулсации откъм камъка ме събори на колене; давех се мъчително.

— Ереса! — изграчих и се обърнах. Вариж и Ереса стояха неподвижно, с отпуснати и лишени от съзнание лица.

— Дарбата ми може да е отслабнала — каза жрецът и ме притегли към себе си, така че усетих зловонния му дъх върху лицето си, — но все още я има, дете. Останала ми е точно колкото да им дам едно последно ядене.

Грабнах камата от кръста си и се опитах да я забия между изпъкналите кокали на гърдите му, но заради гаденето опитът ми бе немощен. Острието одраска кожата му до ребрата, преди той да го отбие с ядосано сумтене.

— Дарбата ти е голяма — каза и ме повлече към камъка. — Може би достатъчно голяма, за да ги засити за години напред.

Съпротивлявах се с всички сили, посягах да му издера очите, опитвах се да се мятам, докато костеливата му ръка ме държеше през кръста, но се чувствах като дете, което се бори в хватката на възрастен.

— Знай, че това не ми доставя удоволствие — каза той и ръката му, стиснала моята като в менгеме, я затегли към камъка. — Но трябва да бъде сторено. Това ще ни спечели време, ще ги прати обратно в ступора им. Тогава ще можем да съберем сила, за да му се противопоставим…

Думите му бяха прекъснати от силно влажно тупване зад нас. Жрецът ме извъртя рязко и нададе жален хленч при гледката, разкрила се пред очите ни. Високият нисш жрец, който ме бе призовал, се свличаше бавно по грубия камък на стената, а вътрешностите му се сипеха през раната, която го бе разсякла от рамото до слабините. По някаква прищявка на съдбата бе още жив и хлътналите му очи сега блестяха ярко, докато се взираше в местра-дирмара с жално разкаяние — един умиращ човек, молещ за прошка.

— По-добре я пусни, дърт шибаняко — рече Обвар, като пристъпи от сенките, и от грамадната му сабя капеше кръв, докато я въртеше с небрежно майсторство. — Нещата и без това са достатъчно лоши за теб. Ще станат още по-лоши, ако той забележи някакви синини по сестра си.

В сенките зад него се очертаха още фигури, сталхасти от скелда Кова, които влачеха жреци по пода, всичките вързани и със запушена уста. Някои плачеха, други молеха за милост, но повечето мълчаха и коленичиха с наведени глави, когато Келбранд се приближи откъм стълбището. Хватката на местра-дирмара се отпусна, когато брат ми излезе цял в светлината на факлите. Старецът залитна назад, на лицето му бе изписана странна смесица от непокорство и ужас, а костеливият му гръден кош се надигаше и спадаше, докато той си поемаше един накъсан дъх след друг.

Аз отидох бързо при Ереса и Вариж. И двамата бяха паднали на колене и премигваха объркано. Като проверих очите им, видях, че какъвто и контрол да е упражнил жрецът върху тях, вече го няма, макар че и двамата си оставаха бледи и трепереха.

— Преди да започнем — каза Келбранд на местра-дирмара, — мисля, че имаш въпрос за мен.

Лицето на стареца потръпна, докато се мъчеше да се овладее, и в крайна сметка решителността спечели двубоя със страха, той стисна челюсти и се взря мълчаливо в Келбранд.

— Накълцай на парчета някой от тези — каза Келбранд на Обвар, като махна към вързаните нисши жреци. — Няма значение кой.

— Стой! — обади се местра-дирмарът, когато Обвар надигна сабята си. Жрецът си пое треперлив дъх и се изпъна, после заговори на Келбранд с тържествения тон на древен ритуал. — Келбранд Рейерик, наричан още Мрачния меч, искаш ли да получиш благословията на Невидимите и да бъдеш обявен за местра-скелтир на сталхастите?

— Хмммм. — Келбранд се почеса по брадичката, преструвайки се на замислен, което предизвика гърления кикот на Обвар. — След съответния размисъл — каза брат ми, — май искам.

— Тогава докосни камъка — заяви старецът и насмешлива нотка се промъкна в тона му, а в погледа му все още блестеше непокорство. Пръстът му посочи камъка и в гласа му зазвуча писклив и отчаян триумф, когато той продължи: — Ти си роден от жена с Божествената кръв, но нямаш дарба. Във вените ти няма сила. Ти си само един смъртен, а през епохите всеки смъртен, който е докоснал камъка, е получил само бърза смърт. Това е целта на третия въпрос — въпросът, който, дори ако претендентът за водач на сталхастите получи възможност да му отговори, гарантира, че никога няма да има местра-скелтир.

— Ти си глупак — казах на жреца, като се изправих и тръгнах към него. — Ти и тези останалите ще умрете тук. Доколкото хората някога ще разберат, моят брат е отговорил на третия въпрос, защото кой би могъл да твърди противното?

Позволих си да се засмея на жалкото объркване върху лицето му, а после се обърнах към Келбранд.

— Предпочитам да го направиш бързо. Хайде, свършвай и да се махаме оттук.

Той обаче не гледаше мен, а бе вперил поглед в камъка. Фалшивата пресметливост отпреди малко вече я нямаше, заменена от дълбок и сериозен размисъл.

— Не може да го мислиш сериозно — казах и сложих ръка на неговата, когато той не ми отговори, все още втренчен в камъка. — Келбранд. Нали го чу какво каза…

— Да. — Той ме хвана за ръката и се усмихна, преди да отстъпи встрани. — Чух го. Обвар, отведи сестра ми и придружителите ѝ от това място. Искам да пообщувам насаме с Невидимите. А, и освен това ми остави ножа си.

И така, почитаеми читателю, най-сетне стигаме до решителното събитие, което с времето щеше да ми донесе прозвището Предателката на Мрачния меч. Ако не бях толкова честна, щях да припиша промяната на мнението си на кървавата разправа на Келбранд с жреците. Вярно е, че писъците, долитащи откъм Гробницата, бяха ужасяващи и продължиха дълго, предизвиквайки всевъзможни неприятни догадки за действията на брат ми долу. Вярно е също, че гледката на Келбранд, когато той най-сетне се появи от сградата, предизвика в сърцето ми хлад, който никога не се разнесе напълно. Но не кръвта, оцапала ръцете му от китките до раменете, нито окървавеният нож, който той подхвърли на Обвар, положиха началото на пътя ми от сестра към предателка — това го направиха очите на брат ми.

Той винаги бе имал пронизителния взор на човек, надарен с интелигентност и интуиция, да не говорим за хитрост. Ето защо да станеш обект на внимателния му оглед често бе смущаващо преживяване за хората, които нямат това щастие. Но тази нощ бе различно. Огледът му вече бе придружен със знание, с чувството, че той е наясно с отговора на всеки въпрос, който би могъл да зададе.

Затова, когато го попитах дали е докоснал камъка, отговорът му не ме изненада.

— Ама разбира се, конче. — Засмя се и ме привлече в окървавените си обятия. — И ето ме тук, жив и здрав. Това беше само още една лъжа на труп, когото е по-добре да забравим.

— Какво стана? Какво…?

Млъкнах, когато той се отдръпна и сложи пръст на устните ми. Усмивката му бе топла както винаги, но в знаещия му поглед имаше и предупредителна искрица, която не бях виждала дотогава.

— Влязох в контакт с Невидимите — каза той. — Както може да се очаква от един местра-скелтир. И те ми дадоха дарби, скъпа сестричке! Камъкът е източник на сила — ето това криеха жреците толкова дълго, гниейки в своята алчност и привилегии. Поискай нещо от Невидимите с чисто сърце и те ще те възнаградят.

Искаше ми се да му повярвам, също толкова силно, колкото ми се искаше да не вярвам на местра-дирмара, но открих, че не мога. То бе в очите му, когато ме пусна и се обърна към Обвар, това чувство за знание, и то породи у мен увереност, че брат ми е излязъл от Гробницата променен, и тази промяна стигаше до самия център на съществото му, защото в добавка към различния му поглед сега долавях у него и сила. Келбранд бе получил дарба.

— Ще направим обиколка на лагера — каза той на Обвар. — Жреците никога не са били обичани, но все още има хора, които таят неразумна вярност към старите традиции.

— Вярно е — съгласи се Обвар. — Но след онова, което се случи, едва ли ще изрекат нещо на висок глас.

Келбранд тръгна към портата с решителна крачка, а в тона му имаше бодро веселие.

— Няма да им се наложи. Малко конче, ще те намеря на заранта. Виж дали не можеш да измислиш някаква церемония за отбелязване на събитието. От мен ще се очаква да извърша някакъв ритуал. — За миг той се обърна пак към мен, разпери ръце и гласът му бе тържествуващ. — Защото утре започва великият поход към Златното море!

Всъщност началото на великия поход се оказа донякъде погрешно наименование, защото той на практика представляваше поредица от кампании и съюзи пред следващите две години. Макар че бяхме постигнали господство над Желязната степ, сталхастите не бяха единствените, яздещи из необятните ѝ простори. Още преди поколения много племена на юг и на изток бяха изтласкани в южните земи, за да бъдат унищожени, но онези, които оставаха, все още бяха значителен брой, макар да нямаха надежда да се мерят с нас в боевете. Келбранд обаче не желаеше да се сражава с другите степни народи, защото ги смяташе за прекалено ценни като воини.

Ето защо той бързо отхвърли предложението на Обвар първият етап от великия поход да бъде унищожението на тулите — конфедерация от племена, които населяваха Западната степ чак до крайбрежните планини.

— Кожените ездачи ли? — рече презрително Обвар, когато Келбранд обяви намеренията си. Названието бе свързано с тулския обичай да се обличат в доспехи от заякчена волска кожа.

— Струва ми се — каза Келбранд, — че сред старейшините им има един с остро око за възможностите и дълбока омраза към своите съперници. В края на краищата и те гледат към Търговските кралства с не по-малко завист от нас.

Той отказа да се придържа към обичайната практика с изпращането на пратеници на основанието, че „те просто ще се върнат вързани за седлата и обезглавени. Ще отида лично.“ Така и направи — сам, без ескорт, навлезе в сърцето на тулската територия въпреки многословните протести от страна на Обвар и мен. Точните подробности от пътешествието и преговорите му остават неизвестни за мен, но не се съмнявам, че новопридобитата му дарба е била главната причина да се върне три месеца по-късно с трийсет хиляди тулски воини зад гърба.

Техният вожд бе жилав мъж на средна възраст, казваше се Хералка, което той настояваше, че на тулски значело Сивия сокол, макар да чух воините му в много случаи да го използват като обида. Яздеше с четири полуизгнили глави, вързани за седлото му, и с постоянна триумфална усмивка на слабото си лице. Главите принадлежаха на съперниците му за господство над тулската конфедерация, убити в резултат на някакъв заплетен заговор от хитрости и предателства, който така и не разбрах напълно, само си отбелязах, че Келбранд е играл главна роля в организирането му. Въпреки явния му триумф по време на последвалите кампании често виждах Хералка да седи сам край някой лагерен огън, наредил четирите глави в кръг около себе си и потънал в оживен, а понякога и весел разговор с тях. С напредването на нощта и нарастването на количеството изпит ейл веселието му преминаваше в сълзи и обвинителни крясъци, преди накрая да загуби съзнание.

По нареждане на Келбранд и с разрешението на Хералка потърсих други хора с Божествената кръв в редиците на тулите и намерих двама. Единият бе злонравен старец с умението да призовава дъжд, а другият — яка жена на четирийсет лета, която можеше да огъва и споява метал с голи ръце толкова лесно, сякаш бе глина. И двамата се съгласиха да се присъединят към моята котерия само по настояване на Хералка и приеха властта ми с мрачно негодувание, което така и не изчезна. Затова аз не им дадох имена, нито пък на някой от другите, открити след първите ни победи. Вече имах своето семейство и то нямаше да расте повече.

След като си осигури твърдо съюза с тулите, Келбранд започна първата от своите кампании в граничните земи, скъсвайки с традицията, като избра да се бие през влажния сезон. Това бе умишлено ограничена поредица от набези срещу търговски кервани и тормоз в дребни мащаби над войниците на Търговското кралство, който имаше за цел да прецени силата на врага, като в същото време го заблуди относно намеренията ни.

След като бяха унищожили най-северното укрепление на врага още преди години, сега сталхастите се радваха на неоспорима власт върху южните предели на Желязната степ, което ни позволяваше да извършваме набези кажи-речи когато си искаме. Гарнизоните на Търговските крале ни отвръщаха с усилване на патрулите и някоя и друга наказателна експедиция, състояща се от няколко хиляди конни войници. По заповед на Келбранд те бяха оставяни на мира и прекарваха дни и седмици, яздейки из празната Степ, преди липсата на провизии да ги накара да се върнат в укрепленията си, при което набезите се подновяваха с още по-високо темпо.

Когато и последните дъждове отминаха и Степта изсъхна и се нагорещи, Келбранд, който бе добил толкова пълна представа за разположението на врага, колкото можехме да се надяваме, избра крепостния град Лешун-Хо за цел на първата си пълномащабна атака. Събралата се войска получи заповеди да лагерува извън обхвата на далекогледите на гарнизона, докато Вариж, в компанията на Обвар, се промъкна под прикритието на тъмнината и се приближи до високите стени на града.

Вариж бе изучавал внимателно множество пленени архитектурни текстове и знаеше точно къде да приложи дарбата си, за да не причини моментално рухване. Вместо това само отслаби основите на три различни места, за да си гарантира, че те ще рухнат под собствената си тежест след броени часове. Призори, когато градският гарнизон видя приближаващата се войска, всички се втурнаха към бойниците тъкмо навреме, за да видят как стените им се пропукват. Опитите за импровизирани барикади не постигнаха особен успех и сталхастите и тулите нахлуха през пробивите, посичайки отчаяните защитници, и навлязоха в галоп в улиците. Градът падна след два часа въпреки някои самоубийствено смели опити за съпротива на войниците на Търговския крал.

Тъкмо падането на Лешун-Хо доведе до следващата ми крачка по пътя на предателството. Колкото и да бях смутена от промените в брат ми, още не разбирах напълно колко дълбока е тази трансформация. Като се сетя сега как обикалях из завладения град, се чудя на собственото си безразличие към разрухата и страданията наоколо. Келбранд бе забранил обичайното плячкосване и безпричинни убийства, които придружаваха падането на някое селище, но въпреки това клането както на войници, така и на цивилни, бе значително. Тулите бяха особено свирепи, защото това бе първата им възможност от много години да задоволят страстта си към грабежите, и не проявяваха никакво колебание да посекат всеки собственик, който се осмели да протестира срещу кражбата на ценностите му. Ето защо, въпреки че по-голямата част от населението преживя падането на града, осеяните с трупове и облени в кръв улици все пак представляваха ужасна гледка.

— Милосърдието е слабост! Състраданието е страхливост! — чувах да мърмори неспирно Ереса, докато подминавахме една сцена на трагедия след друга. Млада вдовица ридаеше над трупа на изкормения си съпруг, а двете ѝ деца стояха наблизо вцепенени и ококорени от шок. Един здравеняк бе приклекнал в сянката на някаква ковачница и със стоическа физиономия увиваше с бинт чуканчето на лявата си ръка. Добре облечена жена с невероятна красота стоеше до един фонтан, напълно невредима, но крещеше с пълно гърло. Не различих никакви думи, само неспирни писъци на безутешна скръб.

— Милосърдието е слабост… — продължи да мърмори Ереса, извръщайки се от пищящата жена.

— Престани — сопнах ѝ се. — Това беше кредото на жреците. Вече нямаме нужда от него.

Опитите да успокоим жената се оказаха безполезни, затова я оставихме да крещи и продължихме нататък. На следващия ъгъл заварихме истинско клане. Тулите бяха събрали останките от градския гарнизон на собствения им плац и ги бяха вързали в дълга редица. Извличаха ги напред един по един, за да ги обезглавят, да срежат вървите и да изтеглят трупа настрани, преди да накарат следващия в редицата да коленичи пред въоръжения с ятаган воин с внушителна осанка. Както им беше обичай, тулите се забавляваха с главите, изтръгваха с клещи зъбите им, за да си направят от тях любимите си трофейни огърлици. След това все още кървящите глави с отпуснати челюсти бяха набивани на копия, които щяха да бъдат наредени в кръг около лагера им за победния пир довечера.

Бях поразена от тъпото покорство на тези обречени души — редицата се тътреше напред с мътни очи и робски превити гърбове, а лицата им бяха провиснали по-скоро от пълно изтощение, отколкото от страх. Докато очите ми се плъзгаха по редицата, се надигнах изненадано, щом зърнах сред тях няколко цивилни, възрастни мъже в роби, вместо в униформи, а също и няколко жени и младежи. За разлика от войниците, те съвсем не бяха толкова покорни, умоляваха плачливо пленилите ги воини или ги обсипваха с ругатни. Други се държаха по-стоически: един стар брадат мъж с проста кафява роба привлече погледа ми с това как крачеше напред изправен, с безизразна твърдост, запазвайки някак си своето достойнство дори когато коленичеше под острието на ятагана.

— Предимно учени и техните ученици — обясни един тулски воин в отговор на въпроса ми. Бе често срещано заловените войници да бъдат екзекутирани след победата, но тук разнообразието от жертви бе необичайно. — Заповеди на Мрачния меч — добави той и изпъшка, докато изтръгваше един зъб от наскоро отсечена глава с железни клещи.

„Учени и техните ученици — повторих си наум и ми беше лесно да разбера логиката на Келбранд. — Хората с достатъчно знание и мъдрост не могат да бъдат така лесно привлечени от Мрачния меч.“

Продължихме и минахме покрай още ужаси, докато не стигнахме до широкия площад, където се намираше Храмът на Небесата. Изненадах се да го намеря невредим, централната триетажна сграда с наклонени покриви бе незасегната от огън или стрела, а околният парк с параклиси и статуи изглеждаше непокътнат и едва ли не безметежен в дима, носещ се откъм улиците. Но макар че самият храм бе пощаден, когато влязох вътре, открих, че обитателите му не са.

Монасите лежаха в най-голямото светилище в бъркотия от окървавени лица и крайници, а кръвта се открояваше ярко върху светлите им сиви и бели роби. Беше невъзможно да се преброят точно мъртвите, но изглеждаше, че целият орден на този храм е загинал, с изключение на двама.

Старият монах стоеше с лице към олтара, навел глава, и устните му шаваха, докато рецитираше песните си към Небесата, стиснал ръце с омотана около китките му броеница от черни мъниста. Не обръщаше никакво внимание на брат ми, който стоеше наблизо, нито на младия монах, коленичил от лявата му страна. Зад момчето стоеше Обвар, сложил месестата си ръка под брадичката му и притиснал нож към гърлото му.

— Остана един — каза Келбранд на стария монах, а после изпръхтя весело и с леко раздразнение, когато не получи отговор. Напевите на монаха продължиха без прекъсване и той дори не трепна.

— Знам, че всичко това са преструвки — каза Келбранд. Приближи се и заговори тихо в ухото на стареца. — Усещам страха ти, омразата ти, отчаянието ти. В теб няма покой. — А това — той посочи към олтара — е само стар камък, изсечен в безсмислена абстрактна форма. Небесата са лъжа и искам да го кажеш.

Никакъв отговор, само същата неизменна поза и мърморените молитви.

— Както искаш. — Келбранд кимна на Обвар, който веднага преряза гърлото на младия монах с бързо движение на ножа.

Колкото и да ми се иска да запазя всякакво възхищение, което може да таиш към мен, уважаеми читателю, няма да те лъжа за действията си в онзи момент. Аз не извиках, за да възпра ръката на Обвар. Нито пък се втурнах към брат си с насълзени очи и разбито сърце, настоявайки за отговори и проклинайки го за жестокостта му. Не. Аз просто стоях и гледах как Обвар преряза гърлото на момчето, докато Келбранд изтегли сабята си и отсече главата на стареца от раменете му. Нямаше нужда да питам защо, понеже в онзи момент разбрах. Келбранд вече не играеше ролята на бог. Сега той беше бог, жив бог, който не би търпял да се кланят другиму. Той бе станал Мрачния меч и вече не беше моят брат.

Монасите не бяха единствените слуги на Небесата, умрели в този ден. Монахините от близкия манастир бяха постигнати от същата участ, както и всички граждани, отказали да отхвърлят онова, което сега се наричаше „голямата лъжа“. Когато убийствата свършиха, Келбранд заповяда на тулите да напуснат града и прати занаятчиите да разчистят бъркотията и да се погрижат за ранените. „Мрачния меч не идва като завоевател — повтаряха те, докато поправяха покриви и шиеха порезни рани. — А като спасител. Идва да строши веригите ви. Няма вече да страдате под алчността на Търговския крал.“

Може би в резултат на многото жертви — цяла една пета от населението на града по моя сметка — намерих само един човек с Божествената кръв в Лешун-Хо. Когато докладвах на Келбранд за безплодното си търсене, той ми предложи да проверя в магистратската тъмница. Намерих жената окована в една килия, облечена в дрипи и покрита с мръсотия, която обаче не успяваше да скрие красотата ѝ. Тъмничарят, някак си избегнал касапницата, отнела живота на другите обществени служители, я нарече „най-злата вещица“ и отказа да се приближи до нея дори когато го заплаших с екзекуция.

Когато пристъпих към решетката, жената бавно надигна оцапаното си лице и премигна с очи, които бяха едновременно пълни с разбиране и пламтящи от лудост. „Ти мислиш, че брат ти не е наистина бог“, каза гласът ѝ в ума ми и това ме накара да залитна уплашено назад. Жената стана и се приближи до решетката, застана с очакване край ключалката и се усмихна, докато без никакво усилие вкарваше нова мисъл в главата ми. „Грешиш.“

Така и не разбрах истинския ѝ произход, макар че тя разправяше множество истории за благородно потекло и изгнание заради дарбата ѝ. Тези истории се меняха според прищевките ѝ; в един ден тя беше дъщеря на генерал, на следващия — на търговец. Майка ѝ била известна куртизанка на Търговския крал на Просветеното кралство или пък дева-воин от Опаловите острови. Не мога да смятам тези приказки за лъжи, защото подозирам, че тя вярваше в тях, докато се откъсваха от устните ѝ, но всяка история, която разказваше, неизбежно заглъхваше в объркано ломотене и бе забравяна скоро след това. По тази причина истинското ѝ име ще остане загубено за вековете, но Келбранд я кръсти Дишона, което означава Тревна змия на стария език. Тя обаче като че ли никога не го намираше за обидно, защото поглъщаше всяка дума на брат ми с цялата преданост на новородено кутре към майка му. Мисля, че Дишона бе първата, която боготвореше Мрачния меч от любов, а не от страх.

— Тя е луда — казах му няколко дни по-късно. Яздехме на юг с малък ескорт, защото Келбранд искаше да разузнае подходите към хълмистите земи, които бележеха границата. — И дарбата ѝ е… извънредно смущаваща.

— Но забелязала ли си, че тя я използва пестеливо? — отвърна той. — Умът ѝ може да е увреден, но в него остава някаква предпазливост, да не споменаваме лукавство. Все полезни качества, не мислиш ли?

Спряхме на билото на едно възвишение, откъдето се разкриваше гледка към широка река, криволичеща през равнината, и хълмовете към един замъглен назъбен конус на хоризонта.

— Кешин-Хо — каза Келбранд. — Ключът за Достопочтеното кралство и всичко, което лежи отвъд него.

— Следващата ни цел? — попитах, мъчейки се да потуша безпокойството, което се надигна в мен при тази мисъл. Келбранд обаче или не го забеляза, или го сметна за маловажно.

— Още не сме достатъчно силни — каза той. — Другите градове по границата са по-лесна плячка, да не говорим, че ще ни осигурят нови последователи.

— Те трябва да са живи, за да те боготворят.

— И ще останат живи, в по-голямата си част. За да успее нашата мисия, скъпа сестричке, ми е нужна армия от вярващи, не прости войници; армия от хора, спасени пред взора на Мрачния меч.

Ако не бе онова влудяващо знание в погледа му, бих си помислила, че това е старият Келбранд, позволил божествената му маска да се смъкне за миг, за да сподели увереността си с единствения човек, на когото може наистина да вярва. „Това сега е маската“, осъзнах аз и отвърнах на язвителното му хилене с насилена усмивка.

— Знаеш ли — продължи Келбранд, вперил поглед в далечния град, — че нашите агенти ми казват, че губернаторът на Кешин-Хо притежавал две основни черти: голяма амбиция и отчаяна самота. Струва ми се, че с помощта на Дишона ще можем да го избавим и от двете.

Същата нощ за първи път от детинство плаках. Бях разпънала палатката си встрани от моето семейство от Надарени, като им казах, че имам нужда да остана сама. Те предположиха, че възнамерявам да потъна в Истинския сън, но истината бе, че изпитвах непреодолима нужда да се отдам на мъката си, поне за една нощ. Сълзите ми се лееха свободно и аз заглушавах хлиповете си с обшития с вълча кожа ръб на наметалото си, защото се страхувах, че могат да привлекат вниманието на Келбранд.

„Дали той знае? — питах се отново и отново. — Дали знае, че го виждам, че виждам онова, което другите не могат?“ Струваше ми се невероятно той да е пропуснал да забележи отчаянието ми, което повдигаше въпроса защо не ме е отпратил… или убил.

„Никога не би го направил.“ Знаех го със същата сигурност, с която знаех, че Келбранд вече не е моят брат. Каквито и промени да бяха настъпили у него с докосването до камъка, способността да убие сестра си не беше сред тях. Зрънцето на нашата обич оставаше цяло, но дали щеше да оцелее от всичко, което ни предстоеше?

Накрая сълзите пресъхнаха и останах да лежа на постелките си изтощена, с ум, бушуващ от безброй въпроси без отговор. Обикновено черната завеса се спускаше само когато умът ми е съвършено спокоен, но тази нощ се спусна, когато той достигна върха на отчаянието. Светът изчезна и се разгърна Истинският сън, кожата ми настръхна от непознатото усещане за студен бриз, придружен от топла слънчева светлина. Премигнах и веднага се олюлях, а стомахът ми се преобърна при гледката, появила се пред мен.

„Планини, толкова много, толкова високи.“ Бях прекарала целия си живот в Желязната степ и бях само бегло запозната с височините, макар че бях зървала отдалеч крайбрежните върхове на запад. Но никога не бях виждала планини толкова отблизо, нито пък отгоре.

Като погледнах надолу, стомахът ми се разбунтува още по-силно и предизвиква замайване, което заплашваше да ме събори.

— Внимателно — каза ми един тих и приятен глас. Малки, но здрави ръце ме хванаха, докато възстанових равновесието си. Открих, че стоя срещу дребна жена с най-съвършено изваяното лице, което можех да си представя. Тя носеше фини роби от ярка, сложно извезана коприна, а косата ѝ бе събрана в елегантна прическа, отрупана с гребени и игли.

— Благодаря ти, че дойде — каза тя. — Реших, че е време да поговорим.

— За какво? — Намръщих се объркано, погледът ми отскочи от нея към планинския склон, а после към балкона, на който стояхме и който явно бе част от някаква по-голяма структура. — Коя си ти?

— Много, много отдавна майка ми ми даде име — каза тя. — Но то вече е изгубило значението си. В последно време ме наричат Нефритената принцеса. И имаме много неща, за които да си поговорим. Главно за брат ти и за един мъж, който той, струва ми се, нарича Крадеца на имена.

25.

Вейлин знаеше, че умирането не е като да потънеш в лек сън. Настъпването на смъртта неизбежно предизвиква болка и ужас, смъква самоизмамите за смелост и решителност и оставя само инстинкта за оцеляване, нуждата да се вкопчиш в живота.

„Миналия път беше по-лесно“, заключи той, когато нова вълна от агония премина през него. Зрението му показваше изменчива мъгла от плуващи черни облаци, които от време на време се разтваряха, за да му разкрият почти неразбираеми проблясъци от света на живите. Широка небесна синева, нашарена с облаци. Жилавата трева на Степта, докато усещаше как го вдигат и носят. После още плуващи облаци, още болка. Времето се разтегляше и свиваше в синхрон с различните агонии, които го разкъсваха, всеки отдих бе безценен кратък момент, преди дългите часове на болка да се върнат.

Чуваше гласове през обвилата го мъгла, които говореха на чу-шин, но изтормозеният му ум не можеше да преведе думите. Долавяше обаче противоречието в тези гласове, единият изпълнен с предпазливост, а другият — с неумолима решителност. Решителният глас бе този, който Вейлин разпозна, заедно с лицето, изплувало пред погледа му, когато облаците се разтвориха за един последен път — същото лице, което бе призовал в съзнанието си, след като ударът на Обвар го остави с изтичаща кръв.

Шерин не каза нищо. Нито пък му се усмихна окуражаващо. Изражението ѝ показваше сурова решителност, смекчена само леко от искрицата страх в очите ѝ. После облаците се затвориха отново и остана само болката, докато тя също не отслабна до малко гневно пламъче.

Събуди се от дъха на Дерка върху лицето си — гореща и неприятна струя, която го накара да се разкашля. За секунда се зачуди защо полезрението му е изпълнено с бавно отминаваща земя и трева, преди да осъзнае, че е преметнат през гърба на Дерка, вързан за седлото с въжета около китките и глезените му. Жребецът спря и продължи да върти глава, опитвайки се да гризне Вейлин по лицето, или като проява на привързаност, или, по-вероятно, защото някак си разбираше колко дразнещо е това.

— Разкарай се, проклета кранто — изстена Вейлин и дръпна лицето си далеч от муцуната на коня.

— Спрете, той се събуди!

Вейлин изви шия и видя как Шерин подкара понито си към него. Слезе и бързо преряза въжетата му с малък нож и Вейлин се плъзна от седлото. За своя изненада не залитна, когато ботушите му срещнаха земята: очакваната слабост в краката му явно я нямаше. Освен това не усети и болка. Нещо повече, откри, че е изпълнен с освежаваща жизненост. Засмя се, усетил степния вятър върху кожата си, вдигна лице и се усмихна, когато слънчевата светлина го окъпа. Усмивката му обаче помръкна, когато сведе глава и зърна предпазливия поглед на Шерин. Очите ѝ изглеждаха хлътнали, което го нямаше преди, а лицето ѝ бе бледо и напрегнато и напомняше за човек, възстановил се от скорошна болест.

Ръцете му посегнаха към ризата му, когато в ума му започна да расте едно подозрение. Той разтвори плата, за да разкрие раната, нанесена му от Обвар, но откри само бледа линия върху иначе гладката плът. „Дарбата на Плетача“, помисли си, спомнил си за лечението, което бе получил преди толкова много години в Разрушения град. Плетача бе най-могъщият надарен, когото бе виждал, дори преди да изцеди силата от Съюзника и да се погрижи всичките жертви в Освободителната война да не са били напразни. Плетача обаче го нямаше тук, нито пък Вейлин очакваше да го види отново.

— Какво си направила? — попита той Шерин.

На бледото ѝ лице се изписа кратка треперлива усмивка.

— Каквото трябваше.

— Не можем да се бавим — чу друг глас.

Вейлин се обърна и видя Луралин, яхнала бял кон. Зад нея яздеха мъжът и жената, които бе видял, когато пристигна за първи път при могилата, заедно с четирима други, всичките облечени в занаятчийски одежди. Като се огледа, той видя само празната степ, без никакъв помен от сталхасти.

— Дръж.

Вейлин хвана меча си, подхвърлен му от Луралин, и го препаса на гърба си.

— Как? — притисна той Шерин, но тя просто поклати глава и забърза обратно към понито си.

— Брат ми ще прати хиляда разузнавачи да кръстосват във всички посоки — каза Луралин. — Нямаме време.

Тя понечи да пришпори коня си, но спря, когато Вейлин посегна и хвана юздите.

— Трябва да знам — каза той. — Как го направи тя?

Луралин погледна към Шерин, която се качваше сковано на гърба на понито си. Лицето на сталхастката бе сурово, но Вейлин видя срама върху него.

— Докосна камъка — каза тя.

После дръпна юздите и ги изтръгна от хватката му.

— Трябва да яздим. — Пришпори коня си и препусна в галоп на запад, следвана от своите другари.

Луралин не разрешаваше почивка, само на всеки няколко часа слизаха от конете си и ги водеха за юздите. Яздиха цял ден и цяла нощ и спряха чак по пладне на другия ден, когато стана ясно, че някои от конете са пред припадък, както и повечето ездачи. Луралин не показваше признаци на умора, но спътниците ѝ се свлякоха от седлата и почти мигновено потънаха в сън.

— Това е предимството да си роден на седлото — каза тя, като слезе от коня близо до Вейлин. — Сталхастите спят на конски гръб, ако е нужно.

Погледът на Вейлин бе насочен към Шерин. След като няколко мили се бе влачила на опашката, тя спря понито си на пет-шест крачки от него и слезе бавно от седлото.

— Недей! — каза Луралин, когато Шерин отвърза сноп пръчки от багажа си и се приготви да накладе огън. — Димът се вижда от мили.

— Дарбата на брат ти вече му е съобщила къде сме — отбеляза Вейлин.

— Но не и на разузнавачите му — отвърна тя и хвърли към хоризонта поглед, пълен с опасения.

— Ако приемем, че няма да дойде лично.

Безпокойство пробяга по лицето ѝ.

— Това определено е възможно. Но все пак предпочитам да не рискувам.

Вейлин свали одеялото си, което бе вързано зад седлото на Дерка, отиде до Шерин, която вече седеше на земята, и го наметна на раменете ѝ. Тя кимна апатично в знак на благодарност, но не продума.

— Докоснала си го — каза той. — Това е глупаво.

— Тя се опита да ме спре. — Шерин хвърли поглед към Луралин, която в момента развиваше постелката си върху земята. — Но принцесата ми каза, че ще стане така. След всичките ѝ интриги се надявах това да е още една лъжа, но докато ти… умираше, разбрах, че това трябва да е било част от плановете ѝ през цялото време. Затова накарах Луралин да ме заведе до камъка и го докоснах. Налагаше се. Също както се налагаше принцесата да изпее песента си, а ти да се биеш с онова животно.

— Аз загубих — изтъкна Вейлин. Искаше му се да посегне и да я хване за ръката, но се въздържа. Дори като се имаше предвид какво бе рискувала, за да го спаси, Вейлин се съмняваше, че би позволила такава интимност. — В момента обаче ме тревожи какво си загубила ти — каза той. — Дарбите винаги си имат цена.

Тя вдигна ръце, завъртя ги и размърда пръстите си.

— Болка, предполагам. Излекуването ти болеше много и не ставаше въпрос само да сложа ръце върху раната и да я гледам как се затваря. Плътта ти трябваше да бъде изградена наново, кожата, мускулите, нервите и вените да бъдат сплетени заедно. Без познанията си, съмнявам се, че бих успяла. Докато я лекувах, аз сякаш я усещах, все едно раната беше част от мен. Това ме… изцеди.

— Съжалявам. Никога не съм искал…

Тя му махна да млъкне и поклати глава.

— Изцеряването не беше най-лошата част. Когато докоснах камъка, той… ме обсеби. — Лицето ѝ потъмня от объркан спомен. — Беше все едно ме дърпат през някаква врата, или по-скоро влачат. Бях отведена на друго място, където цари единствено хаос. Като буря от писъци, всеки от тях с различен глас. Мислех, че ще полудея, но после то се промени, доби форма. Видях…

Тя млъкна, затвори очи и потрепери. Вейлин не се опита да я разпитва, защото откри, че се страхува от онова, което може да му каже.

— Веднъж, преди години, когато пътувах до западния бряг — каза тя, все още със затворени очи, — имах късмета да зърна тигър. Стори ми се най-красивото създание, което ще видя някога. Бяла кожа на черни ивици, очи като опали. Взирахме се един в друг известно време, а после той ми се озъби и изчезна с подскоци в гората, и аз никога не го забравих. Ето какво видях, Вейлин. Целият вихрещ се хаос и бяс на онова място оформиха онзи тигър и онази гора. Струва ми се, че нещото, което се спотайва там, го измъкна от съзнанието ми и го направи реално. Защото то бе реално. Мястото зад камъка е също толкова реално като всичко друго на този свят.

— То дойде за мен, без да се зъби и да ръмжи, само душеше, вкусвайки аромата на моя ужас и почуда. Усещах глада му като бездънен кладенец и когато се осмелих да погледна в очите му, видях там разбиране. То знаеше каква съм, какво искам. И нямаше желание да ми го даде, просто искаше да утоли празнотата в себе си. После… — В гласа ѝ се промъкна объркване, заедно с лека нотка на веселие. — Като че ли надуши нещо, което не му хареса. Изръмжа и отстъпи. Тогава редом с глада му усетих омраза и страх. Някак си, по някакъв невъзможен шанс, наистина го бях накарала да се страхува.

Шерин отвори очи, премигна от напиращите в тях сълзи и ги избърса.

— А после изчезна — гората, тигърът, — всичко се изпари за миг и се озовах отново в Гробницата. Луралин ми каза, че са минали само няколко секунди. Аз… — Тя погледна пак ръцете си. — Можех да я усетя, промяната в мен. Беше като ярък горящ пламък и аз знаех какво мога да направя, какво трябва да направя.

— Течеше ли ти кръв? — попита той, забелязал отново бледността на кожата ѝ.

— Малко — отвърна тя с нотка на раздразнение. — Достатъчно, че да ме остави в това неприятно състояние. Не се тревожи, с времето тялото ми ще се възстанови от кръвозагубата.

— Твоята дарба е опасна. Не само заради цената, която взима, но и заради страстите, които буди у другите. Трябва да си предпазлива как я използваш…

— Благодаря ви, милорд. — Част от познатата ѝ враждебност се върна и тя го стрелна с предупредителен поглед. — Но това си е моята дарба и аз ще реша как е най-добре да я използвам.

Той преглътна желанието да спори, но не му беше лесно. Състраданието ѝ го притесняваше. Как би могъл човек като нея да устои на изкушението да използва тази дарба, независимо от рисковете?

— Предлагам ти само съвет — каза той, колкото можеше по-деликатно. — Аз носих дарба през по-голямата част от живота си. Не искам ти да повтаряш моите грешки. Те бяха многобройни и тежки.

Тя извърна поглед и придърпа одеялото по-плътно около раменете си.

— Имам нужда от сън.

Вейлин я гледаше как полегна на една страна, с гръб към него, а после стана и отиде при Дерка. Свали юздите, за да позволи на коня да попасе, но остави седлото на гърба му, защото подозираше, че може да им се наложи да препуснат бързо. Чувстваше само лека умора след толкова часове усърдна езда, затова остана на пост, докато другите спяха. Знаеше, че тази жизненост трябва да е резултат от лечението на Шерин, и това го накара да се зачуди колко ли ще продължи. Всички болежки, които бяха започнали да го налягат през последните година-две, сега бяха изчезнали и ако имаше огледало, предполагаше, че би видял по-малко бръчки около очите си.

— Младите не ценят младостта — каза Вейлин на Дерка и го почеса по носа. Конят изпръхтя равнодушно и наведе глава към тревата.

Когато се стъмни, препуснаха отново. Луралин държеше неотклонен курс на запад.

— Предполагам, че имаш предвид някаква крайна цел? — попита я той, докато яздеха през тъмната равнина.

— Степта преминава в блато по южния бряг на езерото Матерхайн — каза тя. — Оттатък езерото започват ниските части на крайбрежните планини.

— Смяташ да ни преведеш през блато?

— Има една пътека, известна само на малцина избрани от скелда Кова. Щом излезем от блатата, ще се насочим на юг към Кешин-Хо. Надявам се, че планинският терен ще забави всякакви преследвачи. Народът ми е господар на Степта, но не и на хълмовете.

— Тази пътека през блатото — брат ти без съмнение знае за нея.

— Да. — Луралин забави коня си до тръс и Вейлин последва примера ѝ. Тя изчака другите да се отдалечат достатъчно, че да не могат да ги чуят, преди да продължи. — Имам една идея как да предотвратя по-нататъшно преследване — заговори със запъване като човек, който споделя знанията си с голяма неохота. — Семейството ми… тези хора, с които пътуваме, ще ѝ се противопоставят. Когато му дойде времето, ще имам нужда от теб, за да ги поведеш нататък.

— Значи да разбирам, че няма да дойдеш с нас.

— Брат ми не иска да те залови. Изгодно му е да държи големия си враг извън обсега си, като цел за боготворящата го армия. Но не и мен. Мен никога не би ме пуснал.

Блатото се оказа един от най-лошите терени, които Вейлин бе виждал. Мухи се носеха на тъмни облаци над застоялата покрита с водорасли вода сред островчета от високи тръстики, всичко това обвито в постоянна мъгла. Даже уж безопасният път, по който ги водеше Луралин, представляваше напоена с вода гъба от мъх и торф и те бяха принудени да слязат от конете, та животните да не затънат в мочура. На два пъти им се наложи да издърпват някой от другарите на Луралин от водата, след като непредпазлива крачка го пращаше в блатото.

— Очаквахме да загубим по някой ездач винаги, когато използвахме този път — обясни Луралин. — Минаването по него бе нещо като изпитание. Всеки кова, който го преодолее успешно, за да нападне керваните, каращи руда от планините, го очакват много години на хвалби.

— Келбранд минавал ли е по него? — попита Вейлин.

— Осем пъти. Два пъти повече от всеки друг, както може да се очаква. Той никога не е могъл да устои на изкушението да засенчи чуждите постижения.

Вървяха през блатото цял ден и накрая спряха на едно островче — най-твърдата земя дотук. В центъра му растеше самотно дърво и тънките му клони се протягаха към мъгливото небе сякаш в напразна надежда да уловят слънчевата светлина.

— Килен, мисля, че можем да рискуваме да напалим огън — каза Луралин на брата близнак. — Погрижи се.

— Това няма ли да ни издаде на разузнавачите, господарке? — попита той, като се спогледа притеснено със сестра си.

— О, съмнявам се. И не ме наричай така.

Те свалиха съчките от багажа си, защото тук нямаше сухи дърва. Килен протегна ръка към купчината дърва и прати в нея огнена топка с размерите на яйце. Пламъкът прихвана веднага и породи топлина, която прогони влажния студ от блатния въздух.

Хапнаха сушено сърнешко, докато нощта се спускаше, за да забули всичко с непроницаема черна завеса. Когато свършиха да ядат, Луралин извади малък свитък и го подаде на Вейлин. Той го разви и видя елементарна карта, която чертаеше маршрут на запад през мочурливата земя към редица хълмове.

— На две мили по-нататък ще стигнете до друго дърво — каза Луралин. — Важно е да хванете пътя надясно. Придържайте се към отбелязания маршрут, докато не видите планина, издигаща се над мъглата. Насочете се право към нея и до мръкване ще стигнете хълмовете.

Ереса, дребничката жена, седнала до Луралин, се намръщи с дълбоко объркване, което постепенно се превърна в страх, докато смисълът на думите достигаше до нея.

— Искаш да кажеш да те оставим? — попита тя с крехък, задавен глас.

Луралин изобщо не я погледна, вперила неотклонно очи в пламъците на лагерния огън.

— Да — каза безизразно след малко.

Вариж, якият младеж от дясната ѝ страна, се изправи бавно и се взря в нея с искрено неверие.

— Не може да говориш сериозно…

— Мога. Трябва. — Тя вдиша тежко, отмести очи от огъня и изгледа другарите си един по един. — Вие ме следвате вече от години. Аз ви заповядвах, а вие се подчинявахте. Сега имам друга заповед за вас. Вървете с този човек. — Тя кимна към Вейлин. — Подчинявайте му се, както бихте се подчинявали на мен. Желанието ми е да отидете в Кешин-Хо и да направите всичко по силите си, за да устоите на атаката на брат ми, защото тя със сигурност предстои.

— Ами ти? — попита Вариж.

— Брат ми няма да ме нарани. Знаете го. Доведох ви дотук, за да осигуря бягството ви. Никога не съм се заблуждавала, че аз самата бих могла да избягам. Това е последната ми заповед за вас. На сутринта ще тръгнете с този човек и ще ме оставите тук.

— Ние никога не сме те следвали заради заповедите ти — каза Ереса.

— Не, следвахте ме, защото бяхте роби, бити и гладуващи, и благодарни и за най-малката добрина. Мислехте, че аз съм ви освободила. Не съм. Само защото не можехте да видите веригите, с които съм ви овързала, това не значеше, че те не са реални. Всичко беше фарс, всичко беше лъжа. Мрачния меч имаше нужда от вас за армията си, да противостоите на силата на жреците. Бяхте полезни, това е всичко.

— Ако това е всичко — каза Вариж, — защо ни пускаш да си вървим?

Вейлин видя как тя понечи да заговори, несъмнено с намерението да изрече още жлъчни лъжи, предназначени да ги накарат да я мразят, но думите замряха на езика ѝ. И той, и тя разбираха, че нищо, което каже, не може да откъсне тези хора от нея.

— Когато те дойдат — каза Луралин, — ще водят със себе си други Надарени, които наистина вярват в божествеността на брат ми.

— Тогава ще се бием с тях — отвърнаха близнаците със смущаващо единство в гласа и убеждението си.

— Както сме се били и преди — добави Ереса. — Стояхме заедно срещу армията на Търговския крал, както ти ни учи.

— Безнадеждно е! — извика Луралин и рязко се изправи. — Не разбирате ли? Те ще са прекалено много, сталхасти и Надарени. Прекалено много, за да можете да ги надвиете. — Обърна се към Вейлин с отчаяна молба в погледа. — Кажи им. Ти познаваш войната. Знаеш, че ако останем да се бием тук, това със сигурност ще е краят ни.

Вейлин присви устни и се огледа.

— Тук, да — каза той. — Това място е лошо за отбрана. Блатото ще затрудни враговете ни, без съмнение, но ще затрудни и нас. Толкова много Надарени, атакуващи се един друг на тясно парче земя, може да доведе само до катастрофа. — Вдигна картата, която му бе дала, и посочи едно място между хълмовете на запад. — Какво е това?

— Просто някаква руина — каза Луралин и присви озадачено очи към картата. — Народът ми я нарича Призрачните бараки. Някога там са живеели хора, работели в една медна мина в близките хълмове. Всички са станали жертва на някаква чума преди години. Костите им още осейват къщите.

Погледът на Вейлин се върна върху огъня и веждите му се сбърчиха, докато умът му се зае с познатата работа да формулира военна стратегия.

— Къщите дървени ли са? — попита той, като погледна към близнаците.

— Да — отвърна предпазливо Луралин.

— Тогава там ще се бием. — Вейлин стана и взе седлото на Дерка. — Можеш ли да ни изведеш от блатото в тъмното?

Луралин остана неподвижна за момент, взираше се в решителните лица на другарите си. После въздъхна и каза:

— Ако Килен и Джила са в състояние да осветяват пътя, да.

— Тогава да не се бавим. — Вейлин вдигна седлото на гърба на Дерка. — Остави го да гори — каза на Вариж, като го видя, че се готви да залее огъня с вода. — Не можеш да уловиш лисица, ако тя не следва миризмата.

Блатото ставаше все по-опасно, колкото по на запад отиваха, и с всяка следваща миля краката им затъваха все по-дълбоко в мочурливата земя. Близнаците вървяха начело с факли, направени от малкото останали им съчки, и понякога пращаха струи пламък напред, за да може Луралин да прецени курса им. Въпреки болезнено бавния им ход и внимателното насочване от страна на Луралин бе неизбежно блатото да се опита да вземе поне една жертва.

Джукар се отклони съвсем малко от пътя и след миг вече се мяташе, затънал до кръста във водата. По мехурчетата около борещата му се фигура и бързината, с която потъваше, беше ясно, че под него има плаващи пясъци.

— Въжета! — извика Вейлин и бързо откачи въжето от седлото на Дерка. Но беше прекалено късно — главата на Джукар се скри под мазната чернота на водата, докато дългите му ръце се размахваха бясно.

Силен плясък привлече погледа на Вейлин към края на колоната и той се обърна и видя един от конете да скача във водата. Шулан стоеше на брега, съвършено неподвижно, и се взираше в животното с пълна съсредоточеност. То заплува бързо към Джукар и хвана със зъби китката му точно преди тя да се скрие под водата. После се обърна и заплува към твърдата земя, като теглеше Джукар. Той се подаде над повърхността, кашлящ, и уви ръце около шията на коня, докато той го теглеше към сигурността. Щом се озоваха на една ръка разстояние от брега, Вейлин и другите измъкнаха и коня, и човека.

— Мисля — каза Вейлин, като видя как Шулан избърсва струйка кръв от носа си, — че ще ми е от голяма полза, ако съм наясно с дарбите на всеки от тази група.

Призори излязоха от блатото и всички, освен Вейлин бяха оклюмали от умора, докато се измъкваха от засмукващия мочур. Той им даде кратка почивка на полегатия склон, на който бяха излезли, и се взря към мъгливите дълбини на блатото, търсейки някаква следа от преследвачите им. Въпреки увереността на Луралин все още не бе видял сигурно доказателство, че брат ѝ е пратил хора подире им. Сега пак не виждаше нищо, само сиво-зелен сумрак, ненарушен от светлина на факли или човешки силуети.

— Те идват — каза Джукар. Лицето му бе посивяло от умора, но очите му бяха ясни и бдителни, докато оглеждаше блатото. — Усещам го.

— Твоята… песен ли ти го казва? — рискува да попита Вейлин. Макар че бе получил кратко описание на способностите им, истинската природа на умението на този мъж да проследява дивеч и да долавя опасност му бе описана съвсем смътно.

— Песен ли? — Джукар се намръщи. — Не. Усещам го. Като вятър по кожата си или като топлината на огън. Понякога е силно, понякога слабо. Днес — той погледна на Вейлин — е много силно.

— Знаеш ли колко са? На какво разстояние са?

— На половин ден езда по твърд терен, значи поне ден в този мочур. А колко са… — Високият мъж сви рамене. — Повече от неколцина, по-малко от армия.

Вейлин кимна към лъка, привързан към седлото на коня на Джукар.

— Колко добър си с това?

— Колкото всеки роб, заплашен от бичуване, ако го хванат да се упражнява. Но откакто Луралин ме прибра, задобрях.

— Ако можеш да улучиш мишена от петдесет крачки, това ще е достатъчно за целите ни.

Само след половин час почивка ги накара да яхнат отново конете и да последват Луралин, която пое по една пътека сред хълмовете. С напредването на деня пътеката ставаше все по-стръмна. Вейлин се тревожеше за състоянието на Шерин — виждаше колко е изнемощяла по оклюмалата ѝ глава и превитите рамене. Надяваше се, че това се дължи на зловонния въздух в блатата, а не на някакви остатъчни ефекти от дарбата ѝ или, още по-обезпокоително, някакво следствие от докосването на камъка.

Пътуването до селото, което Луралин бе нарекла Призрачните бараки, им отне ден и половина усърдна езда по каменистия планински терен. Когато то се появи пред очите им, Джукар съобщи, че преследвачите им вече са излезли от блатото и бързо скъсяват разстоянието до тях. Селото се състоеше от десетина къщи с различни размери, струпани в подножието на обърнат на юг склон. Бяха стари и повечето нямаха покриви, вратите им отдавна бяха изчезнали, а прозорците зееха. Точно както бе казала Луралин, във всяка къща имаше човешки скелети. Плътта им бе изгнила и костите блестяха изненадващо бели и чисти сред мрачните руини на бившите им домове.

— Стар и млад — отбеляза Шерин с трепване, докато двамата с Вейлин оглеждаха най-голямата къща. Тя бе единствената двуетажна постройка в селото, вероятно дом на селския старейшина или представителя на което там Търговско кралство бе основало това място. Шерин стоеше и гледаше два преплетени скелета в стая, която Вейлин предположи, че е била кухнята, ако се съдеше по ръждясалата желязна печка в ъгъла. И двата черепа, един голям и един малък, бяха склонени един към друг, а костите на ръцете им се припокриваха в пародия на прегръдка.

Шерин приклекна да огледа горната част на гръбнака на по-големия скелет и се намръщи.

— Червената ръка — каза след миг. — Или ужасно гибелна нейна разновидност. Инфекцията оставя на шийните кости белег с формата на пчелна пита, но никога не съм го виждала толкова ясно изразен.

— Има ли все още опасност? — попита Вейлин и в ума му изникнаха спомени за Линеш.

— Костите не съдържат чумата. — Устата на Шерин се изви леко; бе развеселена от уплахата му. — И двата са женски — каза замислено, като се обърна пак към прегърнатите скелети и плъзна ръка по челата им. — Може би майка и дъщеря? Болестта трябва да е погубила всички на това място за ден-два. Жалко, че нямам време да ги изследвам.

— Определено нямаш — увери я Вейлин. Бе малко успокоен от внезапно изчезналия мътен поглед в очите ѝ, които сега блестяха с познатия му специфичен интерес. Винаги му се бе струвало странно, че една толкова състрадателна жена е в същото време така очарована от смъртта и безбройните причини за нея.

— Луралин ми каза, че мината, в която са работели тези хора, е на няколкостотин крачки по-нататък — рече той. — По-добре ще е вие двете да се скриете там, докато всичко свърши.

— Не — Тя стана и поклати решително глава. — Тук може да има нужда от мен.

— Тъкмо това ме притеснява.

Тя отвърна на погледа му с един от своите, кротък, но в същото време неотстъпчив. Той тъкмо обмисляше явно неразумната, но изкусителна идея да ѝ върже ръцете и краката и да я занесе в мината, когато един вик отвън направи всякаква по-нататъшна дискусия излишна.

— Идват! — извика Джукар. — На не повече от час оттук са. И са много повече, отколкото си мислех.

26.

Вейлин се качи на горния етаж на къщата, огледа източните подстъпи към селото и преглътна една ругатня. Сталхастите се приближаваха в нишка по един, така че можеше относително лесно да прецени броя им, плъзгайки опитното си око от единия до другия край на колоната. Над сто воини с брони, а начело яздеха верните на Мрачния меч Надарени заедно с една мускулеста фигура с висок шлем с пера. Вейлин би могъл да го вземе за самия Келбранд, ако не беше яростта, с която воинът пришпорваше коня си нагоре по склона, като през цялото време подхвърляше ядосани призиви към следващите го.

„Бабукир — заключи Вейлин. — Още страда за счупения си нос.“ — Колко са? — подвикна му Луралин от улицата долу. Семейството ѝ бе струпано около нея в плътен защитен кръг.

— Прекалено много.

Вейлин слезе долу, изтегли меча си и очите му се плъзнаха по това село на мъртъвци; отбелязваше си наум всяко скривалище и сенчеста ниша.

— Не можем да ги надвием — призна той честно. — Но можем да ги забавим достатъчно, за да се измъкнем, а също така да избием Надарените сред тях, което се надявам да предотврати по-нататъшно преследване.

— Или може просто аз да отида и да им се предам — изтъкна Луралин. — Мога да се спазаря за свободното ви преминаване…

— Това е по-малкият ти брат — прекъсна я Вейлин. — Наистина ли мислиш, че можеш да се спазариш с него?

Тя въздъхна тежко и бавно поклати глава.

— Картата показва тясна пътека по планинския склон на няколко мили западно оттук — продължи Вейлин, обръщайки се към Вариж. — Заведи господарката си и лечителката там. Ако ние не дойдем до час, събори колкото можеш повече камъни, за да блокираш пътя.

— Аз няма да… — започна Шерин.

— Стига! — викна Вейлин. — Днес тук няма да има лекуване, само сражение. А аз не мога едновременно да се бия и да те наглеждам.

— Той е прав — обади се Луралин, гласът ѝ бе дрезгав от неохотно съгласие. Тя хвана Шерин за ръка и я задърпа към конете. Шерин се съпротивляваше за момент, взираше се във Вейлин със смесица от гняв и загриженост, преди да се остави да я издърпат. Качи се на понито си и препусна, без да погледне назад. Вариж и Луралин се забавиха за момент, за да вдигнат ръце към своите събратя Надарени.

— Не се бавете и секунда повече от необходимото — каза Луралин, преди да обърне коня си и да препусне. Вариж поспря, за да размени страдалчески поглед с Ереса, и за миг изглеждаше, че ще слезе от коня, но после тя поклати решително глава и посочи господарката им. Той кимна — лицето му беше пребледняло — и извъртя коня си, за да препусне след нея.

— Започнете от задния край на селото и се движете напред — каза Вейлин на близнаците. — Препуснете веднага, щом и последната къща пламне. Вятърът духа откъм хребета, така че ще прати дима в очите им и ще прикрие бягството ви. Шулан, настрой всеки кон, който видиш, срещу ездача му. Ереса, пази я жива, докато го прави. Джукар, вземи си лъка и ела с мен.

— А каква е нашата роля? — попита високият мъж, след като взе лъка и колчана си.

— Ти си бил следотърсач — каза Вейлин. — Днес си ловец и ще ловим Надарените — стига да можеш да ги намериш сред дима.

— Мога да ги намеря.

Ревът на лумнали пламъци привлече погледа на Вейлин към горния край на селото. Огънят гореше ярко в търбуха на двуетажната къща и скоро пламъците зализаха стените, за да погълнат горния етаж, вдигайки гъст облак сив дим.

— Скрийте се тук, докато не се приближат — каза Вейлин на Шулан и Ереса и посочи с меча си кладенеца в центъра на селото. — Като ни видите да бягаме, бягате и вие.

После поведе Джукар към едно правоъгълно заграждение от незидани камъни, вероятно някога било кочина или някакъв вид заслон за добитък. На места стените бяха рухнали, образувайки малки пролуки, които му даваха изглед към ниските части на селото. Можеше да види четирима ездачи през сгъстяващия се дим — по средата Бабукир, който не можеше да бъде сбъркан в бронята си, придружен от още трима без доспехи. „Използва Надарените като авангард“, предположи Вейлин и изсумтя раздразнено, разбрал, че братът на Келбранд не е пълен глупак.

Ново изригване на пламъци прати още талази дим през селото и те скриха ездачите от поглед. Вейлин изчака половината село да пламне, преди да се обърне към Джукар и да повдигне вежда. Високият мъж извади една стрела от колчана си и я сложи на тетивата със забележително стабилни ръце. Ниско приклекнал, мина напред и спря в края на стената, сведе очи за секунда, а после рязко вдигна глава по начин, който напомни на Вейлин за котка, надушила мишка. Вейлин не виждаше никакви мишени в сивата пелена, обвила селото, но забеляза как върхът на стрелата на Джукар се плъзна бавно отляво надясно, сякаш следеше нещо, а после спря.

Високият мъж стреля и моментално се втурна да се скрие, следван по петите от Вейлин. Димът се закълби около тях, а после се разсея и видяха един набит мъж, лежащ на земята, хванал с ръце щръкналата от рамото му стрела. Щом ги видя, той изръмжа яростно и Вейлин го позна — тъкмо той го бе парализирал в палатката на Келбранд след убийството на Нефритената принцеса. Като сипеше ругатни, набитият вдигна към тях окървавената си трепереща ръка, а после умря, когато Джукар пристъпи напред и заби втора стрела в гърлото му.

— Залегни! — каза Вейлин и изблъска Надарения встрани, когато през дима изникна голям силует, вдигнал сабята си за убийствен удар. Острието изсвистя край главата на Джукар, докато той се навеждаше, а после изстърга по меча на Вейлин, когато той го отклони и мушна към лицето на сталхасткия воин. Мъжът обаче бе бърз и отскочи назад, хванал сабята си под ъгъл, за да отрази следващо мушкане. Вейлин финтира с напад към ръката му, а после се завъртя надясно и приклекна и мечът му описа широка дъга, за да захапе дълбоко крака на сталхаста.

Вейлин остави мъжа да крещи с изтичаща кръв и побягна през дима, като мъкнеше Джукар със себе си. Чуваше през пламъците да се крещят команди, придружени от глухото бръмчене на тетиви. Стрели свистяха във въздуха, докато двамата тичаха, за да намерят накрая убежище зад една порутена колиба, до която пламъците още не бяха стигнали.

— Къде? — попита шепнешком Вейлин, но отговорът на Надарения бе погълнат от трясъка на гръмотевица. Миг по-късно Вейлин усети мократа целувка на влага върху кожата си, вдигна очи и видя над стелещия се дим тъмни облаци.

— Онова дърто тулско копеле! — изруга Джукар и сложи нова стрела на лъка си. Заваля пороен дъжд и скоро димът изтъня до рехава мъгла. За щастие дъждът бе толкова силен, че им осигури частично прикритие. Вейлин видя как трима сталхасти минаха тичешком покрай скривалището им, без да ги забележат. Въпреки това, с пламъците, смаляващи се вече до мътно оранжево сияние, бе ясно, че времето им тук свършва.

— Тръгвай към хребета — каза Вейлин на Джукар. — Аз ще ти пазя гърба.

Следотърсачът сякаш не го чу, беше свел отново очи, докато дарбата му търсеше нова жертва.

— Остави това — изсъска Вейлин и посегна да го спре, но бе прекалено късно. Главата на Джукар се вдигна рязко и той се втурна и изчезна в сивата завеса на неспирния дъжд. Вейлин изсумтя раздразнено и хукна след него. Чу звъна на тетивата на няколко метра пред себе си. Сви зад един ъгъл и видя Джукар да отстъпва припряно, опитвайки се да сложи нова стрела на лъка си, докато една сталхастка настъпваше към него — сабята ѝ свистеше в бързи дъги. Зад тях лежеше тялото на възрастен мъж с кърпени кожени доспехи. Този път Джукар се бе постарал да го довърши още с първата стрела, която бе пронизала врата му. Докато старецът кашляше кръв, а после потрепери и замря, дъждът отслабна до слаб ръмеж.

Вик на безсилие върна погледа на Вейлин към Джукар, който сега лежеше по гръб и вдигнал лъка си като тояга, се готвеше да отбие смъртоносния удар на сталхастката. Вейлин измъкна ловджийския нож от колана си и го метна към жената. Острието намери пролуката под задния ръб на шлема ѝ и потъна до дръжката.

Вейлин вдигна Джукар на крака и го забута към горния край на селото. Дъждът вече бе спрял съвсем, неестествените облаци се бяха разнесли и всичко бе окъпано в нежелана слънчева светлина. Докато тичаха, Вейлин виждаше сталхасти от всички страни и във въздуха около тях жужаха стрели. Между почернелите къщи още се носеха парцали дим, които им дадоха достатъчно прикритие, за да се доберат до кладенеца.

Ереса и Шулан стояха, опрели гърбове, по средата на селото и калната земя около тях бе осеяна със сталхастки трупове. Наблизо стоеше самотен кон и трепереше от умора, докато побутваше с муцуна стъпканото тяло на ездача си. Когато двамата с Джукар се приближиха, Вейлин видя как един сталхаст се втурна към Ереса и мушна с копие към нея. Тя се приведе под острия му връх и долепи ръка до ръката на сталхаста. От избухналите искри очите на Вейлин се насълзиха и когато той премигна, за да ги прочисти, видя, че сталхастът лежи мъртъв и дим струи от почернелия предпазител на ръката му.

— Тръгвайте! — извика Вейлин. — Към конете!

Преди някоя от жените да успее да отговори, във въздуха отекна пронизителен писък и селото изчезна в хаос от вдигнат прах и вихрещи се отломки. Краката на Вейлин се подкосиха и той се затъркаля по земята, докато не спря рязко и болезнено, когато се блъсна в кладенеца. Вихрушката бушува още няколко секунди и Вейлин видя как покрай него прелетя тялото на Шулан, с отпуснати крайници и глава, люлееща се на прекършения ѝ врат.

Вихрушката стихна също толкова бързо, колкото се бе появила, и заваляха отломки. И последният дим вече се разнасяше. Вейлин видя Ереса облегната на стената на кладенеца, но нямаше и следа от Джукар.

— Къде — попита нечий млад и вбесен глас — е шибаната ми сестра?

Бабукир водеше коня си през останките на една срутена къща, със сабя в ръка. Зад него яздеше невъоръжена жена в дрехите на граничните земи — бе вперила поглед в Ереса. Лицето ѝ, оцапано с кръв от скорошната употреба на дарбата ѝ, бе застинало в маска на омраза, която всички истински вярващи пазят за еретиците.

— Изменница! — почти изпищя тя. — Как можа да оскърбиш така нашия господар?

— О — отвърна Ереса с уморена въздишка, — върви да се шибаш с някой пръч, Дрека.

— Затваряй си устата, кучко — сопна се Бабукир и поведе коня си напред, като местеше гневен поглед между Ереса и Вейлин. Зад него идваха сталхасти, на коне и пешком, изпълваха селото. — Къде е тя? — попита той и насочи сабята си към Вейлин. — Няма да питам втори път, Крадецо на имена.

Вейлин стана и разкърши врата си, за да прогони болката от удара в стената на кладенеца.

— Ами недей — каза и надигна меча си.

Видя как жаждата за кръв се бори със страха на лицето на Бабукир. След като бе станал свидетел на края на Обвар, той явно имаше достатъчно ум да прецени вероятния изход от един двубой, а и гордостта му не го задължаваше да поема такъв риск.

— Убийте ги — викна той и махна на сталхастите да тръгнат напред. — А после претърсете това място…

Тътен и повей на горещ въздух заглушиха думите му. Вейлин се завъртя и видя огнено кълбо да избухва сред група сталхасти. Те паднаха и се загърчиха в пламъците с писъци. Друго огнено кълбо полетя към Бабукир, но той дръпна коня си встрани навреме, за да го избегне. Сталхастите зад него обаче не успяха и обвити в пламъци, се замятаха в луд танц.

Вейлин видя Килен и Джила да настъпват откъм горния край на селото, вървяха в крак и пращаха огнени кълба в редиците на сталхастите. Дрека, фанатичната Надарена, пришпори коня си напред, вдигнала ръце, от носа и очите ѝ потече алена кръв. Свиреп невидим камшик откъсна близнаците от земята, обви ги в малка вихрушка и ги завъртя. Нещо бръмна във въздуха до ухото на Вейлин и той се дръпна настрани и приклекна, но стрелата не бе предназначена за него. Улучи Дрека в корема и тя се преви и падна от седлото, а миг по-късно вихрушката, грабнала близнаците, замря заедно със спирането на сърцето ѝ.

— Жалко — отбеляза Джукар, като се появи от порутената кочина с лък в ръка. — Винаги ми се е струвало, че си пада по мен.

— Ела — каза Вейлин и се втурна да помогне на Ереса да стане. Двамата с Джукар я понесоха нагоре по склона към конете. Килен и Джила отново бяха на крака и удържаха сталхастите с огнените си кълба. Ако се съдеше по бледността на близнаците и кръвта, стичаща се по лицата им, Вейлин се съмняваше, че ще имат сили да издържат още дълго.

— Вървете към конете — викна той. — Направихте достатъчно.

Те побягнаха покрай димящите останки на двуетажната къща към въжето, с което бяха оградили конете, а после спряха при вида на конни воини на върха на хълма. „Били са достатъчно умни, за да пратят една група в обход“, помисли си Вейлин и неохотното му уважение към тактическите умения на Бабукир нарасна още повече. Той прецени броя на ездачите на четирийсетина — прекалено много, за да имат надежда да си пробият път през тях, във всеки случай не и без помощта на Надарените, но един поглед към близнаците му показа, че те са близо до припадъка.

— Можем поне да се опитаме — каза Джила, прочела неизречения въпрос върху лицето му. Тя и брат ѝ се изкачиха със залитане малко по-нагоре по склона, като се подкрепяха един друг, и вдигнаха ръце. Ездачите горе сякаш взеха това за някакъв вид сигнал, защото веднага пришпориха конете си за атака и се понесоха надолу по склона в два отряда, с тесен клин отпред. Вейлин тъкмо се канеше да се втурне към Дерка с надеждата да го яхне навреме, за да нападне атакуващите във фланг, но спря, когато те се приближиха и успя да различи цвета на броните им.

— Недейте! — извика той и се втурна да застане пред близнаците, преди те да са освободили огъня си. — Това са приятели.

Издърпа ги настрани, докато първите Червени разузнавачи прелитаха покрай тях. Позна в авангарда ефрейтор Вей и Цай Лин, следвани по петите от Шо Цай, Алум и Норта. Брат му се ухили и вдигна меча си за поздрав, докато минаваше.

Предната редица на Червените разузнавачи срещна сталхастите челно, прегази пешаците и разкъса строя на кавалерията, разделяйки вече изтощената и опърлена бойна част на две. В центъра на селото се заформи грозно меле и по-задните Разузнавачи се разделиха на две крила, които извиха наляво и надясно, за да засилят сталхастите с дъжд от арбалетни стрели, преди да връхлетят върху тях.

— Липсвах ли ти, вуйчо?

Елеса се появи до него и почти изпъшка последната дума, докато пускаше стрела към купа от мятащи се ездачи. Той можеше да я укори за безразсъдството ѝ, ако не бе сигурен, че стрелата е намерила целта си.

— Имахме спътници — каза той. — Шерин…

— Там отзад. — Тя кимна към върха на хълма. — Семон и Чиен ги наглеждат. Каменоделецът ни доведе при вас. Ама наистина беше тежка езда.

— Изведи тези хора оттук — каза той, докато яхаше Дерка. Очакваше Елеса да започне за спори, като се имаше предвид обичайната ѝ жажда за битка. Но тя просто кимна отсечено и подкара Надарените нагоре по склона, като ги ругаеше на чу-шин — което показваше много дни, прекарани във войнишка компания.

— Тичайте, скапани мързеливци! Тичайте!

Когато Дерка го отнесе насред мелето, битката вече почти бе свършила. Оставаха може би двайсетина сталхасти, които се биеха на три отделни групи с решителна ярост, която говореше, че са приели неизбежната смърт. Поне десетина Разузнавачи лежаха мъртви сред руините. Вейлин с облекчение видя, че Алум и Норта още се бият. Мореската, който не беше добър ездач, по някое време бе слязъл от коня, но не личеше това да го е поставило в много по-неизгодна позиция, ако се съдеше по хлъзгавата кръв, покрила копието му. Вейлин усети в гърдите му да избуява гордост, като видя как Норта умело изведе коня си от линията на отчаяната атака на един сталхаст и мечът му нанесе точен и смъртоносен срез върху шията на воина, докато той профучаваше покрай него.

Друг сталхаст, с облещени очи и лице, покрито с мехури от огъня, се приближи залитайки, за да замахне към Вейлин с железен боздуган. Без да чака заповед, Дерка се надигна на задните си крака и разби с копита черепа на мъжа, преди той да е успял да нанесе удара си. Вейлин подкара жребеца нататък, търсейки Бабукир. Зърна някаква сянка, мярнала се в долния край на селото, и пришпори коня си в галоп. Прекосиха бързо селото, но нестабилният терен принуди Вейлин да спре. Бабукир нямаше подобни скрупули и Вейлин откри, че е впечатлен от ездаческите му умения, докато той пришпорваше коня си надолу по склона и през долината под него почти без да спира. След секунди вече нямаше надежда да го настигне — самотният ездач се носеше в бесен галоп към съмнителната сигурност на блатото.

— Какво е станало с косата ти?

Вейлин се обърна и видя Норта да спира коня си до него и да го оглежда със сбърчени вежди.

— Косата ми ли? — попита Вейлин.

— В нея имаше бели косми, когато ни напусна. Не много, но имаше. — Примижа и докосна косата на Вейлин с върха на меча си. — Сега ги няма.

— Не съм се мил от дни, затова. — Вейлин отмести меча и отвърна на усмивката на Норта. — Радвам се да те видя, братко.

— Брей, това е нещо ново. — Норта кимна към бързо топящата се фигура на Бабукир. — Приятел ли ти е?

— Такъв, който очаквам да видя отново. — Вейлин подръпна юздите на Дерка и двамата поеха заедно нагоре по склона. — Ако брат му не го одере жив.

27.

Пътуването до Кешин-Хо им отне десет дни усърдна езда. Хълмовете около крайбрежните планини бяха рядко населени, но когато завиха на югоизток, започнаха да се появяват повече селища, хълмовете се смениха с обрасли с буйна трева могили, редуващи се с оризови и житни ниви. Според Цай Лин този район бил известен като Кешин-Гол, Градината на Севера, и служел като главен източник на храна за Северната префектура. Хората, които срещаха, бяха в по-голямата си част добре нахранени и весели, макар че доброто им настроение се изпаряваше при предупрежденията на Шо Цай за сталхастите.

— Но те никога не са грабили по тукашните места — възрази един селски старейшина, след като капитанът ги бе събрал да го изслушат. — Тулите понякога нападат керваните по източния път, но никога сталхастите.

— Всичко се е променило — каза Шо Цай. — Те не идват да грабят. Идват да покоряват. Ще убият всеки, който откаже да се преклони пред фалшивия им бог. А дори да ви пощадят живота, няма да ви спестят кражбата на реколтата ви. Една армия трябва да се изхранва, а те знаят, че в тази провинция ще намерят провизии.

— Какво искате да направим? — попита старецът през тревожното бъбрене на другите старейшини.

— Съберете всичката храна, която можете, и я откарайте в Кешин-Хо, където ще има отчаяна нужда от нея. Останалото изгорете или отровете. Не бива да остане нищо, с което врагът да се изхранва. — Шо Цай млъкна и остави протестиращото бърборене да продължи известно време, преди да каже заповедно: — Говоря от името на Търговския крал Лиан Ша и ще се подчините на думите ми.

Това постигна ефекта да смълчи възраженията, но от съмненията и недоверието на всяко лице Вейлин заключи, че не е допринесло с нищо за убеждаването им.

— Мислиш ли, че ще го направят? — попита той, след като напуснаха селото. — Да избягат от домовете, в които са живели цял живот, и да изгорят всичко, което оставят след себе си?

— Повечето не — призна капитанът. — А аз нямам достатъчно хора, за да ги принудя. В природата на човека е да пренебрегва тигъра пред прага си, докато не го види със собствените си очи. Единственото, което мога да направя, е да предупреждавам и да заповядвам с надеждата, че поне някои може да се вслушат в думите ми.

Погледът на Шо Цай се отклони към Шерин — Вейлин бе забелязал, че я поглежда непрекъснато. Краткият израз на облекчение и радост у капитана, когато я бе намерил жива в хълмистите земи, бе преминал в нещо по-предпазливо, да не кажем неспокойно. Доколкото Вейлин виждаше, Шерин бе възстановила голяма част от предишната си жизненост, макар че в очите ѝ оставаше някаква сянка, а усмивката ѝ вече се появяваше рядко. Въпреки протестите му тя бе настояла да използва дарбата си, за да излекува Разузнавачите, получили тежки рани в схватката със сталхастите. Всички се бяха възстановили успешно с изключение на един мъж с разсечен гръбнак, чието изцеление не ѝ беше по силите. Въпреки това тя продължи да се опитва, с кръв шуртяща от носа и очите ѝ, докато притискаше ръце към зейналата рана на гърба му. Ако двамата с Шо Цай не я бяха издърпали настрани, Вейлин подозираше, че тя би могла да загуби всичката си кръв в опити да спаси мъжа.

— Вярно, променила се е — каза той на Шо Цай, разгадал изражението му. — Но не толкова, че да стане различна.

Кратък гняв пробяга по лицето на Шо Цай. Той явно не искаше съвети от бившия любовник на жената, която отдавна желаеше да направи своя съпруга, но загрижеността му за нея надделя над всякакъв рязък отговор.

— Тази конкретна… благословия — каза той. — Виждал ли си я и преди?

— Само веднъж. У един мъж, когото познавах. Той не беше воин и въпреки това свърши голяма работа във войната.

— Загина ли?

— Не. Но дарбата му взе висока цена от него. Направи го… — Вейлин се запъна, търсеше думи, с които да обясни в какво се бе превърнал Плетача, когато изцери Съюзника. Терминът „нечовек“ изглеждаше жесток, като се имаше предвид самоотрицанието на мъжа, но пък не беше и неточен. — Направи го неспособен да живее сред другите.

— Толкова опасен ли беше?

— Отчасти, макар че по душа бе добър човек. Но става дума по-скоро за опасността, която представляваха другите за него. Такива сили пораждат страх и завист. Желанието да ги контролираш е силно, дори и при най-мъдрите управници.

Видя как при тези думи мръщенето на Шо Цай се усили — той без съмнение размишляваше каква би била най-вероятната реакция на собствения му крал.

— Търговският крал е мъдър — каза Вейлин, като предпочете да не добави „но също така и безмилостен“, защото разбираше, че капитанът го знае много по-добре от него. Вместо това попита: — Мислиш ли, че той ще те накаже? В края на краищата ние не успяхме да върнем Нефритената принцеса.

— Той ще направи каквото е необходимо — отвърна Шо Цай и изправи рамене. — И аз ще приема несравнимата му мъдрост и благословената му от Небесата власт. Принцесата може да я няма вече, но Просветеното кралство продължава да съществува и ще е така, докато имам силата да държа меч.

Желязната решетка на западната порта на Кешин-Хо се вдигна и видяха поне три хиляди войници в пълно бойно снаряжение, събрани в двора зад нея. Вейлин можеше да види и други, тълпящи се по улиците на най-ниското ниво на града и по бойниците на стените. Бронята на войниците варираше по цвят — сива, синя или зелена, — но всеки контингент стоеше в спретнати редици под знамето на Търговския крал.

Когато Шо Цай мина с коня си през портата, цялата войска нададе едновременен рев, в който Вейлин позна официален поздрав към висш офицер. Новоповишените губернатор Нешим и гарнизонен командир Дешай излязоха напред да приветстват капитана. Той спря коня си и изгледа събралото се войнство с явно объркване. Губернаторът носеше орнаментирана броня, която обаче не му бе по мярка и малко дрънчеше, когато той и командирът се поклониха на Шо Цай.

— Генерал Цай — каза губернатор Нешим, като се изправи, но задържа главата си наведена, приближи се към него и му подаде цилиндричен калъф с печата на Търговския крал.

Шо Цай взе калъфа и извади свитъка, който беше в него. За миг на лицето му се изписа огромно смайване, преди отново да си наложи сурова офицерска физиономия.

— Разбирам — каза той и подкани Вейлин и Цай Лин да излязат напред. — Изглежда — продължи, като подаде свитъка на сина си, — Търговският крал ме е назначил за генерал на северните армии и е пратил трийсет хиляди души да подсилят гарнизона на Кешин-Хо.

— Честито — поздрави го Вейлин на езика на Кралството, за да не разберат събралите се войници думите му. — Само че ти знаеш, че трийсет хиляди няма да са достатъчни.

— Търговският крал ни уверява, че ще дойдат още — каза Цай Лин, като вдигна очи от свитъка. — Изглежда обаче има проблеми в средните провинции. Твърде много хора бягат на юг, а няма достатъчно продоволствие за изхранването им. Споменава се за размирици и дори бунтове.

— Освен това — добави Шо Цай и взе свитъка, — дори да имах само петдесет души, пак бих се опитал да удържа града, защото такива са заповедите на Търговския крал. — Извърна глава към Луралин и нейните Надарени другари. — А да не забравяме и за нашите нови и много полезни съюзници.

Обърна се пак към губернатора и командира, които още стояха с наведени глави.

— Губернаторе — каза Шо Цай, — искам пълен опис на всички припаси и точния брой на хората зад тези стени. Моля, погрижете се да получа и двете до утре по обяд.

Губернаторът закима.

— Разбира се, генерале.

— Командир Дешай — продължи Шо Цай, — възлагам ви командването на три полка кавалерия и ви нареждам да се отправите по най-бързия начин към Кешин-Гол. Жителите там имат заповед да съберат реколтата си и да я докарат тук. Всичко, което може да е от полза за врага, трябва да бъде изгорено или унищожено. Всички кладенци да бъдат отровени. — Новият генерал направи почти недоловима пауза, която Вейлин се съмняваше, че някой, освен него и Цай Лин забеляза. — Всички поданици, които не се подчинят на заповедта, да бъдат екзекутирани на място.

— Брат ми ще прати тулите в Кешин-Гол — каза Луралин. — Грабежите и жестокостите са техните главни характеристики като народ. Сталхастите и неговата армия от верни привърженици ще дойдат тук.

— Кога? — попита Шо Цай, без да вдига очи от голямата карта, разстлана на масата. Намираха се в библиотеката на покойния губернатор Хушан. От изненадващо малкия брой книги-свитъци и изобилието от карти Вейлин заключи, че интересите на Хушан са били по-скоро военни, отколкото литературни.

— Веднага щом може да ги подкара през Степта — отвърна Луралин. На Вейлин му се струваше, че тя се е състарила след схватката в селото, последните остатъци от момичето в нея се бяха сменили с изпитите черти на сломена от скръб жена. Вейлин подозираше, че това не се дължи само на смъртта на Шулан, макар че болката от загубата на човек, когото бе смятала за член на семейството си, оставаше в очите ѝ. „Тя загуби брат си — помисли той. — Всички връзки с мъжа, който сега се смята за бог, са скъсани. Тя никога няма да може да се върне при своя народ.“

— Той вече няма никаква причина да чака — продължи тя, сбърчила вежди, докато оглеждаше южните части на Желязната степ. — Не са останали крепости, които да превзема, градове, които да завоюва, или съпернически племена, които да подчинява. Освен това… — Сви рамене полуизвинително, полусъжалително. — Той знае, че аз съм тук. Може би ще е по-добре, ако ме отпратите.

— Не. — Шо Цай поклати категорично глава. — Присъствието ти тук означава, че мога да отгатвам намеренията му. Ако си съгласна да останеш, разбира се.

Луралин премигна изненадано.

— Значи бихте ме пуснали да си вървя?

— Струва ми се, че ще е най-добре да не настройваме твоите благословени от Небесата приятели срещу себе си, а тяхната помощ ще ми е нужна не по-малко от твоята. По-добре да ми я дадат доброволно.

— Ще я дадат — увери го тя. — Както и аз.

Устните му трепнаха в нещо, което би могло да е усмивка на благодарност, преди той да се обърне към Вейлин.

— Ами вие, милорд? Провал или не, мисията ви за Търговския крал свърши. Мога да ви издам пропуск, който да ви гарантира свободно преминаване през Достопочтеното кралство. Само до няколко седмици можете да сте на кораб на път за вкъщи.

Изненадата на Вейлин бе не по-малка от тази на Луралин и той се усети, че реагира с тъжен смях. Но бързо се съвзе, щом разпозна неизреченото предложение в погледа на Шо Цай. „Вземи Шерин и се махай.“

— Тя няма да тръгне — каза той на генерала. — Знаеш го. Нито пък аз. Видях достатъчно, за да знам, че този човек трябва да бъде победен. Ако не го спрем тук, вероятно до няколко години ще съм принуден да се бия срещу него на стените на собствената си кула.

— Добре тогава. — Шо Цай се обърна към един неотворен свитък на масата. — Губернатор Нешим може да не е най-решителният мъж, но счетоводните му умения са образцови и той е бил достатъчно проницателен, за да започне да трупа запаси в наше отсъствие. По негови изчисления можем да издържим тук поне три месеца, и дори повече, след като командир Дешай се върне с провизиите от Кешин-Гол.

— Келбранд няма да се опитва да ни умори от глад — обади се Луралин. — Можете да заредите складовете си десетократно повече, но това ще е без значение. Народът ми не притежава голямо търпение, нито обсадни умения. Когато Келбранд дойде, ще дойде като буря и няма да спре, докато не превземе този град.

— Още колко Надарени има той? — попита Вейлин.

— Само трима, които съм намерила аз. Сехга е жена от граничните земи, която може да влага лъжи в умовете на хората — лъжи, които те смятат за абсолютни истини. Лекис е тупа и умее да борави по специален начин с метала. Дарбата ѝ е полезна за изработка на разни неща, но не за кой знае какво друго. Морелд е сталхаст, избегнал вниманието на жреците, правейки се цял живот на луд — дотолкова, че наистина е полудял. Може да изцеди кръвта от всяка жива твар, като остави само кожа и сухи кости. Но има и други, с чието набиране аз нямам нищо общо. След като Келбранд се сдоби със собствена дарба, той вече не се нуждаеше от мен, за да откривам други с Божествената кръв. Точно колко са и какво могат да правят, не знам.

„Освен това той има камъка — добави наум Вейлин. — Колцина ли са го докосвали по заповед на Мрачния меч и ако не ги е убил, какви ли дарби са получили?“

— Ще трябва да се справим с тях — заяви той. — И то бързо, ако искаме да имаме някакъв шанс да удържим този град.

— Ще оставя тази работа на теб — каза Шо Цай на Луралин. — Дай-ло Цай ще поеме командването на Червените разузнавачи и ще се погрижи за сигурността ти, с помощта на лорд Вейлин.

— Ще ни трябват още хора — каза Вейлин. — Келбранд ще знае цената на нашите Надарени, също както ние знаем цената на неговите.

— Всеки обучен войник ми е нужен за стените. Командир Дешай се постара доста в набирането и обучението на доброволческите отряди, но — генералът пак погледна свитъка на губернатора — изглежда, има един източник, който още не сме използвали. По пътя лорд Норта имаше голям запас от разкази, които да сподели с нас. Един конкретен от тях привлече вниманието ми. Струва ми се, милорд, че вие имате опит във взимането на отрепки и превръщането им във войници.

— Защо винаги смърдят толкова? — Норта сбърчи лице, когато тежката врата се отвори, за да разкрие тъмните подземия, които служеха за затвор в Кешин-Хо. — Със сигурност някъде по света трябва да има и чиста тъмница.

— Смърди, защото серат там — каза Семон, явно объркан, че Норта не е забелязал очевидното.

— Разбира се. — Норта го тупна по рамото. — Момко, ти определено си сбъркал призванието си. Такава дълбока прозорливост те прави идеален кандидат за Третия орден. Непременно ще ти напиша препоръчително писмо веднага щом се върнем в Кралството.

— Не искам да влизам в Третия орден — каза бившият бандит и се намръщи още повече.

— В името на задника на Отеца — промърмори Елеса и поклати глава с досада. — Защо хубавците трябва да са все тъпанари?

— Колко са общо? — попита Вейлин губернатор Нешим, който, изглежда, понасяше зловонния дъх на тъмницата дори по-зле от Норта.

— Триста четирийсет и осем — отвърна той с пребледняло лице, като мигаше от лютивите изпарения. — Според последното преброяване.

— А престъпленията им?

— О, ами, обичайното. Няколко разбойници, макар и не много, защото тях обикновено ги екзекутират веднага. Останалите са крадци и просяци, плюс няколко контрабандисти. Те са най-лошите. Всички принадлежат към едно и също братство, така че никога не доносничат един срещу друг и се съюзяват, ако там долу се заформи бой. Обикновено ги оставяме да се бият. По-малко работа за палача.

— Това братство има ли си име?

— Зелените усойници. Тормозят граничните земи от незапомнени времена. Някои казват, че са се появили още в ранните дни на Изумрудената империя.

Вейлин обърна въпросителния си поглед към Чиен.

— Името познато ли ти е?

— Чувала съм ги — отвърна тя. — Имат дълга ръка. Алената лента е въртяла бизнес с тях в миналото, а също така е воювала срещу тях, обичайните неща.

Вейлин кимна и се обърна към губернатора.

— Документът у вас ли е?

Нешим извади от ръкава си малък свитък и понечи му да го даде.

— Не — обади се Чиен. — Те трябва да чуят как той им го чете. — Хвърли на Вейлин невесела усмивка на извинение. — Думата на един чуждестранен варварин едва ли ще има такава тежест.

— Искаш да вляза там? — Губернаторът пребледня още повече и хвърли поглед към тъмните дълбини на подземието. Няколко лъча слънчева светлина прорязваха иначе пълния мрак и единственият звук бе тихото дишане на множество усти. Обитателите на това място винаги се стараеха да не привличат вниманието на никой, отворил тези врати.

— Ние ще ви пазим, господине — увери го Вейлин. Прекрачи през портата, спря и погледна губернатора с усмивка на очакване. Нешим обаче се съгласи да го последва едва когато Алум и Норта застанаха от двете му страни и започнаха да го побутват леко, но настойчиво напред.

Вейлин чу смесеното дишане да се усилва, докато навлизаха в тъмницата, боси ходила зашушнаха по камък, когато затворниците се размърдаха. Той ги виждаше само като неясни силуети в полумрака, слабата светлина разкриваше бегло парцаливи дрипи и немита кожа. Той изчака Норта и Алум да доведат губернатора при него и му даде знак да прочете свитъка.

— Аз… — започна Нешим, а после гласът му изневери и струйката пот по челото му показа на Вейлин, че го смущава не само миризмата на това място. — Аз — опита пак той, след като преглътна тежко, — като официално назначен губернатор на този град с мъдрото благоволение на Търговския крал Лиан Ша…

— Просто ни кажи какво искаш, алчен шибаняко — извика нечий глас от мрака. В него имаше тежест и увереност, които изглеждаха чужди на тази обстановка и предизвикаха кратък изблик на смях от невидимите затворници. Но това бе смехът на уплашени хора и скоро заглъхна.

— Ъъъ… — заекна Нешим и свитъкът заигра в ръката му, когато се разтрепери.

— Сталхастите идват — каза Чиен и излезе пред губернатора. — Кучетата на закона искат да се биете в тяхната армия, за да защитите този град. Всеки, който се бие, ще бъде помилван. Ако откажете, ще ви оставят да гниете тук и няма да получавате повече храна.

— Очаквате да повярваме на думата на този? — обади се същият глас и надигналата се вълна от шепоти се смълча. — Половината от нас са тук само защото не можем да си позволим подкупите му.

— Лъжи! — извика Нешим, макар че треперещият му глас и все по-потното му чело обясняваха много за предишната му неохота. — Предлагам да оставим тези отрепки тук, милорд — продължи губернаторът, като се поизправи и се опита да си придаде властна осанка. — Те не заслужават честта да се бият за Търговския крал…

— Млъквай — сряза го Вейлин. Взе свитъка от ръката му и кимна към вратата. — Върви си. Аз ще се оправям.

За миг на лицето на губернатора облекчението се бореше със засегнатата гордост, а после той се обърна и излезе от подземието със скована крачка, която представляваше жалък опит за достойно оттегляне.

— Вие не ме познавате — каза Вейлин, повишавайки глас, така че той заехтя в подземието. — Аз, както виждате, съм чужденец. А това — той вдигна свитъка — е само парче хартия. Така че сигурно се питате защо трябва да ми вярвате.

— Наистина, защо?

Този път човекът, който говореше, пристъпи на светло. Вейлин се изненада от младостта му — беше най-много година-две над двайсетте. Среден на ръст, но удивително жилав, с добре оформени мускули, които се показваха през дупките в скъсаните му дрехи.

— Ти от Зелените усойници ли си? — попита го Вейлин.

Очите на мъжа се присвиха и устата му потръпна в предизвикателно веселие.

— Никога не съм ги чувал — отвърна той.

— А чувал ли си за Алената лента? — попита Чиен. Докато говореше, вдигна ръце, сви едната в юмрук и потупа по нея с два пръста на другата, преди бавно да ги плъзне към китката си. Мъжът запази лицето си безизразно, но Вейлин зърна в очите му несъмнена искрица на разпознаване.

— Говоря като човек, който е вървял по безименните пътеки цял живот — продължи Чиен и гласът ѝ отекна надълбоко в тъмницата. — И казвам истината. Това не е лъжа. За какво ми е да лъжа? Аз не обичам този човек. — Тя посочи Вейлин. — Пристигането му в нашата страна доведе до смъртта на баща ми и до падението на Алената лента. Но той е воин с голяма слава във варварския изток и след като съм го видяла да се бие, мога да свидетелствам за уменията му и че думата му на две не става. Кълна ви се като дъщеря на Пао Лен от Алената лента, че можете да му вярвате. Изборът е ваш: заложете на думата му и можете да живеете, или по-вероятно да загинете в битка. Недейте — и със сигурност ще умрете от глад в собствените си нечистотии.

Множество гласове забъбриха в сенките и още затворници излязоха на светло. Мнозина се кланяха с раболепна почит, докато други гледаха Вейлин с подозрение. Въпреки готовността им опърпаното и измършавяло състояние на повечето накара Вейлин да се зачуди от каква полза могат да са те като войници. Все пак забеляза между тях няколко здравеняци, но повечето стояха зад жилавия младеж, който оставаше все така невъзмутим.

— Млъквайте, умилкващи се лайна! — викна той и другите затворници моментално се смълчаха. — Чувал съм за Пао Лен — обърна се мъжът към Чиен. — Разбрах, че умрял по заповед на Търговския крал.

— Така е — каза Чиен. — И самият Търговски крал ми каза колко е впечатлен, че баща ми не издал нито едно име през дългите часове на страдания, преди палачът да сложи край на живота му, даже имената на онези, които винаги е смятал за врагове. Знай това и знай, че неговата кръв тече и в моите вени. Думата на Алената лента никога не е била нарушавана.

Контрабандистът се обърна към здравеняците зад гърба си и проведоха бързо съвещание на тих глас.

— Ако се бием, ще ни плащате — каза той, като се обърна този път към Вейлин. — Също колкото на всеки друг войник. И — по устните му заигра усмивка — аз ще бъда капитан.

— Съгласен за заплащането — отвърна Вейлин. — Но не и за капитанския чин. Можеш да бъдеш ефрейтор. — Задържа погледа на младежа, търсейки следи от предизвикателство. Ако се стигнеше дотам, щеше да се наложи той да бъде пребит, а най-вероятно и убит, за да се вкарат другите в правия път. Както бе отбелязал Шо Цай, Вейлин беше правил това и преди.

— Значи ефрейтор — каза младежът, доказвайки поне, че непокорството му не стига до глупост.

— Имаш ли си име? — попита Вейлин.

— Чо-ка.

„Кама или тънък нож“, преведе си наум Вейлин. Съмняваше се, че това е истинското име на мъжа, но нямаше значение.

— Ефрейтор Чо-ка — каза той. — Приведи тези мъже в някакво подобие на ред и ги изкарай оттук. Ще ме последвате до канала. Имам чувството, че отчаяно се нуждаете от баня.

28.

— В кръг!

Загърмяха ботуши и задрънчаха брони, докато ротата се опитваше да изпълни маневрата, която бяха изучавали през последните три мъчителни дни. Няколко души се сблъскаха с другарите си и изпуснаха копията. Контрастът с другите полкове, трениращи на централния площад, бе голям. Даже сравнително неопитните доброволци се смееха открито на недодяланите опити на престъпниците да се правят на войници. Цялостното чувство за безредие се подсилваше от определено разнородната им външност. Тъй като оръжейната на гарнизона бе кажи-речи изпразнена от екипировка, отрядът на Вейлин бе принуден да се оправя с каквото е останало. Ето защо мъжете маршируваха в брони с различен цвят и носеха шлемове, които варираха от съвсем прости до екстравагантно украсени. Единственото еднакво нещо у тях бе оръжието им — двуметрово копие със закривено острие и къс меч за всеки. Вейлин се бе надявал да намери между тях стрелци, но в оръжейната не бяха останали никакви арбалети.

— Бих казал, че това е като да пасеш котки — подхвърли ефрейтор Вей на Вейлин с кисела гримаса, — ако не мислех, че от котките ще излязат по-добри войници.

Бяха нужни цели две минути, докато ротата успее да се строи в някакво подобие на кръг, и още две, докато добие вид на нещо, което би могло да устои на кавалерийска атака.

Вейлин преглътна една въздишка, докато оглеждаше потните лица под разнообразните шлемове. Въпреки цялата си аматьорска несръчност повечето поне полагаха усилия. Както бе виждал и преди, отчаяните хора, които ги чака сигурна екзекуция, често отговарят с благодарност и вярност, когато им предложиш спасение и шанс за изкупление, да не говорим за редовно хранене и легло, в което да спят. „Те биха могли да станат добри войници някой ден. Ако имахме време.“ Но времето беше срещу тях, а тези мъже нямаше да бъдат спасени от един мекосърдечен командир.

— Прекалено бавно — каза той на Вей. — Две обиколки на плаца на бегом. Бой за всеки, който изостане.

Остана още час, като ги тренираше и наказваше, докато не капнаха от изтощение.

— Един час за почивка и храна — каза той на Вей. — После ги изкарай извън стените и ги прати на юг покрай канала на разстояние десет мили. И който не се върне до смрачаване, ще спи на открито.

— Сигурен ли сте, милорд? — попита Вей. — Сред тази пасмина има сума ти вероятни дезертьори.

— Погрижи се да разберат, че сталхастките разузнавачи ще си устроят чудесно забавление с всеки беглец — отвърна Вейлин. — Освен това всеки, който духне, ще ни направи услуга. Ако бягат сега, значи няма голям шанс да останат по-късно.

Намери Ам Лин да взима урок по копие от Алум. Каменоделецът винаги бе имал яко телосложение и мускулите му се издуваха впечатляващо, докато мушкаше с копието един чувал жито. Но колкото и силен да беше, вече не бе млад и никога не бе служил войник. Първите му мушкания бяха бързи и добре насочени, но само след няколко минути станаха забележимо по-бавни и неточни.

— Не си длъжен да го правиш — каза му Вейлин. — Алум и Семон ще те пазят зорко, когато му дойде времето. — Всъщност той би искал да държи Ам Лин колкото се може по-далеч от битката, но възможното предимство, което даваше песента му, бе прекалено голямо. Освен това каменоделецът показваше явна неохота да бяга от онова, което смяташе за полагащия му се дял от опасността.

— Човек трябва винаги да е открит за нови умения — каза Ам Лин, усмихнат и задъхан, като вдигна копието си за нов опит.

— Убиването не му е в душата — каза Алум на Вейлин на алпирански. — Старае се много, но не е боец.

— И освен това знае добре езика ти — добави Вейлин, като видя как Ам Лин трепна. Сложи ръка на рамото му, а Алум се прокашля смутено. — Някаква промяна? — попита той каменоделеца, който поклати глава.

— Само мелодия, която говори за приближаваща опасност. Но съм сигурен, че нямаш нужда от песента ми, за да ти го каже.

Вейлин кимна и се обърна да си върви.

— Кажи ми, когато се промени.

Елеса и Норта бяха на северния отрязък от външната градска стена. Около тях бе струпан обилен запас стрели и те стреляха по мишена, поставена на двеста крачки оттам, в обраслата с храсти равнина около града.

— Пак пропусна, милорд — каза Елеса на Норта и се ухили за миг, преди да се намръщи в израз на престорена загриженост. — Може би очите ти отслабват. Казват ми, че това било често срещано при старците.

— Пердашил съм с пръчка и по-големи ученици от теб за непочтителност — отвърна Норта, макар че тонът му си оставаше мек. Той изпъна лъка и стреля отново. Цялото му тяло се движеше с лекотата на отколешен стрелец, съчетавайки сила и точност. Вейлин проследи полета на стрелата, която се заби в центъра на заприличалата на игленик мишена.

— Добре — каза им той. — А сега я преместете на още петдесет стъпки по-далеч.

— Не можем да сме сигурни, че изстрелът ще е смъртоносен на такова разстояние — отбеляза Норта. — Да не говорим колко трудно ще е да улучим конкретна мишена в хаоса на битката.

— Ще разполагате с Джукар да насочва прицела ви — каза Вейлин. — А по въпроса дали изстрелът ще е смъртоносен, имам идея и за това.

По настояване на Шо Цай Шерин бе устроила импровизирана лечебница в най-големия градски храм и към нея се бяха присъединили множество местни лечители. Повечето бяха монаси и монахини от различни Небесни ордени, сред които се оказа и едно познато лице.

— Почакай ме малко — каза Вейлин на Чиен. Тя сви рамене и си намери един сенчест ъгъл, докато той отиде да поздрави хубавата жена, носеща кош с пране.

— Майко Вен — каза и се поклони. — Далеч сте от Високия храм.

Усмивката, с която го дари тя, бе бледа, а хубавото ѝ лице бе сковано от потисната скръб.

— Орденът ми прекара много часове в размисъл след вашето посещение — каза жената. — Решихме, че е неуместно да продължаваме да седим бездейно в дома ѝ, след като бихме могли да потеглим на север с крехката надежда да ѝ окажем някаква помощ. — Тя наведе глава. — Чакахме твърде дълго.

— Аз мисля, че Нефритената принцеса е определила пътя си преди много години — каза Вейлин.

— Но всичко беше напразно. Тя не успя да спре сталхастите, не успя да изцери сърцето на техния фалшив бог. — Вейлин и преди бе чувал такъв тон като на майка Вен: глас на човек, наближаващ границата на вярата си.

— Техният фалшив бог не подлежи на изцеряване — рече той. — И мисля, че тя го знаеше. Тя не дойде, за да го спре, а за да покаже на другите, че трябва да го спрат.

При тези думи майка Вен се усмихна, но усмивката ѝ бе треперлива и бързо угасна. Тя бързо събра прането в коша и пое по своите си работи.

Вейлин намери Шерин край една маса в скрипториума на храма да реже една проста памучна риза на ивици, за да увеличи запасите от превръзки.

— Не правя отрови — заяви тя със суров поглед, докато ножът ѝ оставяше нов прецизен разрез в плата. — Войната е твоя специалност, не моя.

Отговорът ѝ не го изненада, но го изненада гневът, който той предизвика в него.

— Искаш ли този град да падне? — попита я разпалено. — Да гледаш как избиват всяка жива душа в този храм, защото не иска да се преклони пред Мрачния меч? А каква мислиш, че ще е съдбата на Шо Цай, ако сталхастите превземат това място?

Ножът ѝ замахна силно и острието се заби дълбоко в масата. Юмрукът ѝ остана за момент върху дръжката, с побелели кокалчета, преди тя да го дръпне. Вейлин си помисли, че Шерин прекарва сравнително малко време в компанията на генерала, откакто бяха пристигнали в града; от друга страна, беше сигурен, че сигурно е разменила тежки думи с него относно заповедите му, когато бе пратил командир Дешай в Кешин-Гол.

Шерин си пое дъх, за да се успокои, и каза:

— Това не беше честно.

— Войната никога не е честна — отвърна той. — Видяла си достатъчно войни, за да го знаеш. Ти лекуваш, за да могат другите да живеят. Аз се бия със същата цел. Винаги сме правили това. Ще ми помогнеш ли, или не?

Тя сведе очи и от устните ѝ се изтръгна тих горчив смях.

— Такива ли бяхме преди? — попита замислено. — Нима съм го помнила грешно през всичките тези години? Слагала съм те в ролята на предател толкова дълго, че може би това е засенчило истинската ти същност, моята истинска същност. Понякога си мисля, че сме били просто деца, играещи си на любов.

Гневът му се изпари също толкова бързо, колкото се бе появил, оставяйки малко, но болезнено топче от съжаление в стомаха му.

— Аз не си играех — каза той, извърна се и даде знак на Чиен да се приближи. — Помолих госпожица Пао да се грижи за безопасността ти. Тя ще е до теб по време на обсадата.

Шерин хвърли поглед към Чиен, която ѝ отвърна с предпазливо кимване.

— Не искам да покажа неуважение към теб — каза Шерин, — но нямам нужда от телохранител.

— Напротив — възрази Вейлин. — Имаш. Сега ти си Надарена, което те прави мишена.

Шерин въздъхна и се усмихна насилено на Чиен.

— Притежаваш ли някакви лечителски умения?

— Мога да зашивам порезни рани — каза Чиен. — Ако не са твърде дълбоки. Знам също как да забърквам макова есенция, така че да прогонва болката, без да убива.

— Много добре. Можеш да останеш. Що се отнася до поръчението ви, милорд… — добави тя, обръщайки се към Вейлин.

— Няма значение — каза той. — Ще намеря аптекар някъде в града…

— Върни се утре — прекъсна го тя и изпъшка, докато изтръгваше ножа от масата. — Около обед. Тогава ще е готова.

Командир Дешай се върна след два дни. Докато гледаше как кавалерията се приближава към западната порта, Вейлин прецени, че числеността ѝ е може би една трета от онази, с която бяха тръгнали. Яздеха в разпокъсана формация, с две крила отстрани на колона от хора, теглещи каруци или пъшкащи под тежестта на големи вързопи. Докато се нижеха през портата, той видя, че лицата и на хората, и на войниците са почернели от пушек и посърнали от изтощение.

— Едва изминахме половината път през провинцията, когато се появиха тулите — докладва Дешай на Шо Цай. Беше слязъл от коня си в двора, за да отдаде чест на генерала, но нозете му бяха нестабилни, докато стоеше мирно, а гласът му пресекваше от умора. — Отначало бяха само няколкостотин и бързо ги прогонихме, но след ден те доведоха цяла орда от своите. Изгорихме всички посеви, които можехме, хвърлихме животински трупове в кладенците. Съмнявам се, че врагът ще събере много провизии от Кешин-Гол. Но това ни струва скъпо, генерале. — Той обърна уморен взор към хората си, много от които се свличаха на колене в момента щом слезеха от седлото. — Както сам виждате.

— Не бих могъл да искам повече, командире — каза му Шо Цай. Погледът му се плъзна към раздърпаните фермери, които оставяха вързопите си. Може би половината бяха мъже на по двайсет-трийсет години, а останалите — смесица от по-млади жени и няколко деца. — Само това ли са?

— Старите или предпочетоха да останат, или окапаха по пътя — отвърна командирът. — Повечето жители побягнаха директно на юг, пренебрегвайки предложенията ни за закрила. Нямам високо мнение за шансовете им в открита местност. Тулите не бяха в настроение да щадят никого. Намерихме даже деца… — Дешай се задави и лицето му потръпна, преди да се овладее и да се прокашля. — Извинете ме, генерале.

— Погрижи се за хората си — каза му Шо Цай. — А после си почини.

Командирът пак отдаде чест и се отдалечи с нестабилна крачка, за да вдигне хората си със заповеди да приберат конете в конюшните и да си почистят снаряжението.

— Е — каза Вейлин на генерала и кимна към осиромашелите фермери. — Значи няма повече провизии.

— Но има още усти за хранене. — Вейлин видя как някакво решение се мярна в погледа на Шо Цай. — Възнамерявам да превърна този град в гроб за сталхастите — каза той. — За да постигна това, той трябва да стане клопка, бойно поле, което не е обременено от безполезни усти и хора, които не могат да се бият.

Зрънце тревога се промъкна в сърцето на Вейлин, докато гледаше суровата решителност върху лицето на Шо Цай.

— Какво смяташ да правиш?

Част от безпокойството му вероятно пролича в гласа му, защото генералът отговори с къс, жлъчен смях.

— Че как? Да избия всички цивилни в Кешин-Хо, разбира се. Това ли очакваш да кажа? — Той поклати глава. — Варварският изток сигурно наистина е ужасно място. Не, милорд, намислил съм друг план.

— Трябва да кажа, че май предпочитам да вървя пеш.

Веждите на Ерлин се мръщеха със съмнение, докато гледаше през борда на баржата. Вейлин трябваше да признае, че изглежда невероятно, че баржите се задържат на повърхността, толкова бяха претъпкани с хора. Предимно жени, майки с деца и все още неомъжени дъщери. Мъжете бяха само старци и малко на брой. Големият северен канал стигаше крайната си точка на най-ниското ниво на Кешин-Хо и образуваше кръгъл залив, равен по размери на всяко средно голямо пристанище, което Вейлин бе виждал в Кралството.

Безполезните усти в града се бяха струпали в плачещо, но иначе кротко множество на кея, мнозина се сбогуваха набързо през сълзи със съпрузите и синовете си, преди да се качат по рампите на баржите. Щом някоя баржа затънеше толкова, че водата да покрие бялата линия, нарисувана на корпуса ѝ, въжетата се освобождаваха и платната се вдигаха, за да започне пътуването си на юг.

— Не би изминал и няколко мили, преди разузнавачите им да те забележат — каза Вейлин на Ерлин. — А аз никак не искам враговете ни да прочетат това. — Той му подаде запечатана тръба за свитъци заедно с пропуска, подписан от Шо Цай. — Предполагам, че си скрил златото?

— В токовете на обувките и хастара на жакета ми — увери го Ерлин. — Ако някой бандит намери едното, надявам се да пропусне другото. Впрочем, мисля, че всеки минаващ разбойник ще си намери по-лесна плячка другаде — добави той, като посочи флотилията от тежко натоварени баржи.

Благодарение на слабия, но постоянен отлив на цивилни през последните месеци градът бе запазил само две трети от населението си отпреди кризата. Ето защо на борда на дългите баржи имаше достатъчно място, за да се поберат всички бежанци. Някои получиха право на избор, предимно мъже, които се смятаха за прекалено стари за военна служба, но не толкова немощни, че да са безполезни. Повечето от тях решиха да останат и Шо Цай ги организира в групи от носачи, които да разпределят провизиите и да пренасят ранените от стените, когато битката започне. Но за мнозинството заминаването бе предопределено от заповедта на генерала на Търговския крал и у никого не остана и капка съмнение какви ще са последиците, ако не се подчини. Въпреки това Вейлин намери покорството им за странно. Ако се бе опитал да направи подобно нещо в Северна кула или който и да било град на Обединеното кралство, това със сигурност щеше да доведе до хаос и яростни протести, ако не и бунт. Но тук хората се сбогуваха, колкото и сърцераздирателно да бе това, и безропотно се качваха на баржите, за да бъдат откарани на юг.

— Ако бях по-смел, щях да помоля да остана — каза Ерлин и срещна погледа на Вейлин със самообвинителна гримаса.

— А ако беше по-умен, вече да си заминал — изтъкна Вейлин.

— За момент ме бе обхванала самозаблуда, опасявам се. Представях си как се включвам в битката и отблъсквам дивашката орда, доколкото ми позволяват старите кокали, преди да срещна доблестния си край. Това би било чудесен епитаф, не мислиш ли?

— Имаш заповед от граничния лорд на Северните предели, като верен служител на Кралството, да поемеш на жизненоважна мисия, придружена с немалко опасности. Честно казано, срам ме е, че не пращам никой друг с теб.

— Значи да разбирам, че племенницата ти е отказала да си тръгне?

— И Семон също.

— Обикалял съм сам по тези земи дълги години, по време на мир и по време на война. Не се тревожи за мен, ще стигна до някое пристанище и ще намеря кораб.

Ерлин стисна тоягата си и тръгна към дъската, свързваща баржата с кея. Преди да се качи на борда, спря и рече тихо и замислено:

— Знаеш ли, принцесата каза, че аз ще съм последният от нас. Старите. Знаех, че трябва да има и други някъде по света, но бях виждал само нея. Тя ми разказа за събратята ни дълголетници, как един по един всички идвали да я търсят, пътували от далечни краища на света, за да чуят песента ѝ. Аз единствен се върнах, защото бяхме останали само двамата. Веднъж тя ми каза нещо. Не съм сигурен дали то има значение сред сегашните ни изпитания, но нещо ми подсказва, че има. Тя каза, че онова, което държи смъртта далеч от вратата ни, не е родено от черния камък, защото тя самата е била стара още преди първият камък да бъде изкопан от земята.

Усмихна се и сви рамене.

— Нещо, върху което да размишлявам по пътя, предполагам. — Цялото веселие се оттече от лицето му и той погледна Вейлин в очите. — Не умирай тук, братко — каза му, преди да се качи на баржата.

Вейлин гледаше как съдът се отделя от кея, за да се присъедини към редицата баржи, и скоро мина под гигантската желязна решетка, пазеща входа на пристанището. Решетката се спусна веднага след като и последната баржа потегли, с дрънчене на вериги и стържене на желязо. Когато се удари във водата, вдигна висока вълна, която накара малкото останали баржи да се заклатят на котвените си въжета.

— Тулите няма ли да се опитат да блокират канала? — попита Вейлин Шо Цай.

— Командир Дешай ме уверява, че никога не биха могли да изминат разстоянието навреме — отвърна генералът. — Пък и защо им е, след като имат толкова много други бежанци, с които да се забавляват в Кешин-Гол?

Шо Цай извика сина си и той се приближи забързано и застана мирно.

— Генерале!

— Изгори тези. — Шо Цай посочи към поклащащите се баржи. — Всяка възможност за отстъпление, колкото и да е несигурна, може да отслаби решимостта на мъжете.

— Веднага, генерале.

— Мислех си, че би могъл да го повишиш вече — каза Вейлин, когато младшият офицер се отдалечи забързано, като крещеше заповеди към Червените разузнавачи. — В края на краищата той върши работата на капитан.

— Войник е от няма и две години — отвърна Шо Цай. — Търговският крал е постановил, че са нужни поне пет години служба, преди да може дори да се помисли за повишение.

— Още ли спазваш подобни неща? Дори сега?

— А ти отхвърляш ли повелята на своята кралица само защото времената са смутни?

— Не, но ще се постарая да намеря простор за интерпретации.

— Братко! — Вейлин се обърна при вика на Ам Лин и видя каменоделеца да бърза по кея. — Мелодията — каза той и спря, беше се намръщил. — Промени се.

— Колко са?

— Виж сам. — Шо Цай отстъпи от далекогледа и даде знак на Вейлин да заеме мястото му. Като надзърна през уреда, той бе поразен от чистотата на образа — неотклонно приближаващите се ездачи изглеждаха толкова близо, че можеше да различи детайлите по броните им. Вейлин хвана триножника и плъзна далекогледа по редиците на сталхастите, като си отбелязваше грижливо знамената, които виждаше.

— Преброих шест различни скелда — каза и спря изненадано далекогледа, когато той падна върху познат символ: ястреб с разперени криле. — Общо над трийсет хиляди души, бих казал. Сред тях и Остра — добави, обръщайки се към Луралин.

Тримата с Ам Лин се бяха качили на високата кула, издигаща се в центъра на града, за да видят пристигането на сталхастите. Далекогледът, гигантско съоръжение от тръби, много по-голям от всеки, който Вейлин бе виждал, стоеше върху голям бронзов триножник по средата на гола площадка на керемиден покрив, отворена от всички страни. В резултат на това постоянният северен вятър духаше през стаята, брулейки хората вътре, и ги принуждаваше да разговарят на висок глас.

— Очаквах цялата орда — каза Шо Цай.

— Това е само авангардът — рече Луралин, чиито плитки се развяваха на вятъра. — Ще претърсят околността, ще избият всеки патрул, който пратите извън стените, и ще бдят за подкрепления от юг. Можете да очаквате цялата армия след около ден.

Вейлин повдигна въпросително вежда към Ам Лин. Каменоделецът, който все още усещаше ефектите от катеренето, търкаше някакво болящо място на гърба си, докато говореше.

— Не съм сигурен — каза той.

— За какво? — попита Шо Цай напрегнато. Фактът, че Ам Лин успешно ги бе отвел до Шерин, явно бе убедил генерала в ползата от неговата дарба.

— Песента говори за предстояща битка — каза Ам Лин. — И измама. Тук има нещо повече от разузнаването на една предна част.

Вейлин отстъпи встрани и каменоделецът долепи око до далекогледа, после изсумтя тихичко.

— Не ги виждам, но усещам поне един Надарен сред онези хора.

— Измама — повтори Луралин. — Може да е Сехга. Заблудата е нейна специалност. Но тя трябва да е в близък контакт с жертвата си, за да подейства. Не може да я праща надалеч.

— Тогава кой? — попита Вейлин.

— Някой, когото още не съм срещала. — Луралин сви безпомощно рамене. — Ако атакуват, ще е тази нощ. На открито народът ми се бие денем, но напада крепостите под прикритието на нощта. Освен това няма да атакуват на едно място. Трябва да очаквате поне три различни атаки, които вероятно ще започнат едновременно.

Шо Цай отиде до ръба на площадката и огледа намръщено града долу.

— Ще удвоим числеността на бойците по външната стена — каза той. — Господин каменоделецо, ти ще патрулираш по бойниците под охрана, за да определиш мястото на атака.

— Каквато и да е военната им хитрост, те все пак трябва да изкатерят стената — изтъкна Вейлин. — Кавалерията не може да атакува каменна преграда, висока двайсет стъпки. А те вече не разполагат с дарбата на Вариж, за да я срутят.

— Ще носят куки и въжета — отвърна Луралин. — А вероятно и стълби.

— Въжетата горят, стълбите също — каза Вейлин и срещна погледа ѝ. — Както и хората.

Тя кимна мрачно.

— Ще предупредя близнаците да са готови.

— Ами твоите собствени способности? — попита Шо Цай. — Доколкото разбирам, ти можеш да виждаш бъдещето.

— Виждам онова, което Истинският сън избере да ми покаже, а той ми показва както бъдещето, така и миналото. Но винаги е бил капризен. Опитвам се да го призова всяка нощ, откакто пристигнахме тук, но виждам само фрагменти, обикновено хаотични и безсмислени. Сякаш бъдещето е в постоянно движение. Това би могло да е хубаво. Ако изходът от битката е несигурен, поне имаме надежда.

— Пророчествата твърде често са лъжливи — отбеляза Вейлин. — Лъжат както пророка, така и вярващия.

— Ще продължа да се опитвам — обеща Луралин на генерала.

Той кимна и се отправи към стълбите.

— Лорд Вейлин, съберете своите отрепки и пазете зорко съюзниците ни.

— Черепи — заяви Вейлин и твърдостта в гласа му накара генерала да спре. — Не отрепки.

— Какво? — попита Шо Цай.

— Те решиха да се нарекат Черепите — обясни Вейлин. — Смятат, че вече са мъртви. Войниците обичат своите прякори, а сега те са такива. Войници. И ще съм благодарен, ако техният генерал се обръща към тях така.

Шо Цай срещна погледа му за момент, може би доловил някакво предизвикателство, но после изсумтя и тръгна да слиза от кулата.

— Стига да се бият, ще ги наричам както искат.

Луралин се забави за момент, преди да го последва, зареяла поглед към простора на Желязната степ на север. Далекогледът може да бе разкрил приближаването на народа ѝ, но за невъоръженото око хоризонтът си оставаше гол.

— Остраите винаги са били най-пламенните му привърженици — каза тя. — Странно, че би избрал тях да водят авангарда му.

— Скелтир Варнко се опита да ме убеди да си тръгна — спомни си Вейлин. — Предположих, че е по твое настояване.

— Не, действал е на своя глава. Той отдавна знае, че възходът на Келбранд вещае възможна гибел за сталхастите. Щом Мрачния меч те искаше, това не можеше да е на добро.

— И въпреки това остраите са дошли да изпълнят повелята на Мрачния меч.

— Мечтата да стигнем до Златното море се таи в сърцето на всеки сталхаст. Може би дори Варнко не е успял да ѝ устои накрая.

Луралин въздъхна тъжно и тръгна надолу по стълбите. Вейлин понечи да я последва, но спря, когато Ам Лин прошепна:

— Тя излъга, братко.

Вейлин се обърна и видя, че каменоделецът отново се взира през далекогледа.

— Какво чудесно нещо — каза той, поклати глава и отстъпи назад, за да плъзне възхитен поглед по уреда. — Какво ли не бих дал, за да го разглобя! Лещите трябва да са шлифовани с невероятна прецизност.

— Тя е излъгала? — попита Вейлин.

— О, не нас — каза Ам Лин. — Лъгала е себе си, за своите Истински сънища. Те са ѝ показали нещо много повече от фрагменти.

— Какво са ѝ показали?

— Нещо, което умът ѝ не може да възприеме. Поне засега. Но имам чувството, че за всички нас е важно тя да си го спомни час по-скоро.

29.

— Използвайте го само с ръкавици. — Вейлин подаде по едно малко шишенце на Норта, Елеса и Джукар. — Дори най-малката капка върху гола кожа може да е фатална. Освен това ми казаха, че не бива да го миришете, освен ако не искате да загубите обонянието си завинаги.

— Какво има вътре? — попита Норта и вдигна шишенцето към гаснещата вечерна светлина. Течността в него имаше плътността на обикновена вода и бе почти бистра, с жълтеникав оттенък.

— Не иска да ми каже — отговори Вейлин. — Но можете да сте сигурни, че всяка рана от острие или връх на стрела, покрити с това, без съмнение ще се окаже фатална. Помнете инструкциите. Стойте с Джукар. Той ще насочва прицела ви. Отрядът на ефрейтор Вей ще ви пази. Не хуквайте наникъде сами, колкото и съблазнително да ви се струва. — Тези думи бяха насочени към Елеса, която понечи да завърти очи и да му отговори, но забеляза строгостта в погледа му.

— Разбирам, вуйчо — каза тя.

Той ги остави при северната порта и отиде да намери Ам Лин на западната стена. От двете страни на каменоделеца стояха Алум и Семон, а зад тях в две редици бе строена цялата рота на Черепите. Вейлин поспря, за да оправи стойката и копията на неколцина, и изпита известно задоволство от овладения трепет, който видя върху повечето лица. Пълната липса на страх щеше да е по-притеснителна от откровения ужас. Противно на очакванията, никой не бе дезертирал при излизането има извън стените, макар той да подозираше, че това се дължи по-скоро на прагматично самосъхранение, отколкото на някакво чувство за дълг.

— Ефрейтор — каза Вейлин и спря пред мъжа, известен като Чо-ка.

Престъпникът се изпъна мирно и отдаде чест с добре отработен жест.

— Милорд!

— Знаеш ли заповедите?

— Да пазим живота на каменоделеца на всяка цена.

Стриктната официалност на тона и поведението му контрастираха с непокорния контрабандист, когото Вейлин бе видял в тъмницата, и това го накара да се зачуди дали в държането на мъжа няма скрита подигравка. Но като огледа внимателно вкамененото му лице, не забеляза нищо, освен воинска решимост.

— Точно така — каза Вейлин. — Ако той умре, градът също ще падне. Погрижи се хората ти да разберат това.

— Слушам, милорд.

— Каква мелодия имаш за мен тази вечер? — попита Вейлин, като отиде при Ам Лин до един от триъгълните зъбци на стената и се взря в сгъстяващия се мрак.

— Ниският тътен на приближаваща се буря — отвърна каменоделецът. Замисленият му поглед се плъзна от изток на запад и Вейлин забеляза как ръката му трепна върху дръжката на копието, което настояваше да носи. — От всички страни. Сталхастката беше права. Те няма да ударят само на едно място.

— Ами Надарените?

Ам Лин можа само да поклати глава.

— Те са там някъде, но що се отнася до способностите им… — Гласът му заглъхна и той сви извинително рамене.

Започнаха да чуват врага, когато здрачът се сгъсти почти до пълен мрак. Небето бе ясно, разкривайки полумесеца и необятен звезден простор, който по друго време щеше да е завладяващ, но мракът оттатък стените не издаваше никаква следа от сталхасти. Вместо това приближаването им бе оповестено от тропота на копита и странно музикалното дрънчене на множество бронирани ездачи в движение. Вейлин видя как Ам Лин се изпъна, когато шумът стихна, и главата му се завъртя рязко на запад.

— Какво има?

— Песента е най-силна там. — Ам Лин посочи към западната порта. Лицето му се сгърчи сякаш от болка и той добави съскащо: — В нея има наистина грозна нотка, братко.

— Стой тук — каза му Вейлин. — Пазете го добре — обърна се той към Алум, преди да прати един от Черепите да изтича да доведе Джукар, Норта и Елеса. На останалите заповяда да го последват и се отправи към западната порта. Тази част от стената се пазеше от редовни войски от градския гарнизон, все сурови на вид мъже с повече от една битка зад гърба. Намери командир Дешай на върха на малкия бастион с ромбовидна форма, в който се намираше портата; мъжът вече бе извадил меча си и се взираше в редица трепкащи светлинки на няколкостотин крачки от стените.

— Факли? — попита Вейлин, като се приближи до него.

— Така изглежда. — Набитият командир се потърка смаяно по широката брадичка, гледайки как пламват още факли, докато накрая около сто се поклащаха в тъмнината. — Не виждам смисъла. Камъкът не гори, а портата е от желязо.

Викове отекнаха по стената, когато поклащащите се факли сякаш запламтяха по-ярко и всяка се разрасна до голямо огнено кълбо. Щом светлината се усили, Вейлин успя да различи големи снопове от нещо, което приличаше на сплетени клонки от прещип или от храсти, всеки от които пламваше при докосването на някоя факла. Запалените снопове сияеха ярко само секунда-две, преди да бъдат скрити от гъст облак дим. Той се виеше и сливаше в плътна маса и фактът, че оставаше незасегнат от силния северен вятър, убеди Вейлин, че това, което вижда, не е естествено. Нечия невидима ръка управляваше тази миазма.

— Е, това усложнява нещата — отбеляза Норта, като застана до Вейлин, последван от Елеса и Джукар.

— Можеш ли да ги усетиш? — попита Вейлин следотърсача.

— Близо са — потвърди той и се намръщи безсилно, загледан в сгъстяващия се дим. — Но не достатъчно близо.

Още викове отекнаха над бойниците, когато димът се загърни, запулсира и се изду като жив. Докато се разпростираше, изсветля и образува неясни призрачни фигури, които се понесоха към стените. При приближаването си набра скорост и фигурите в него добиха по-ясни очертания, сякаш се носеха с подскоци по равнината с бърза, хищническа енергия. Виковете се усилиха и в тях се прокрадна паника, която бе само частично потушена от излаяните заповеди на Дешай, призоваващи за тишина. Самият командир изглеждаше само малко по-спокоен от хората си, очите му започнаха да се ококорват от ужас, докато гледаше бързо приближаващата се войска, и една-единствена дума се отрони от устните му с уплашен шепот:

— Вестителите.

Те бяха вече напълно оформени и се носеха озъбени към стените, всеки от тях голям колкото кон, на черни ивици и с очи, които сияеха като сребърни сфери.

— Това не са Небесните вестители! — извика Вейлин, когато нова паника плъзна по редиците. — Това са илюзии! Не могат да ви навредят!

Тези уверения обаче не подействаха на войниците, още повече че приближаващите се чудовища стигнаха до подножието на стените и почти без забавяне се покатериха на бойниците. Виковете се превърнаха в писъци, мъжете се люшнаха назад пред размаханите нокти и щракащите зъби на призраците и само за няколко секунди добре подредените роти потънаха в хаос.

— Стойте по местата си! — викна Вейлин на Черепите, като видя, че се разколебават и първата редица започва да отстъпва. — Димът не може да пробива брони!

Обърна се пак към стената и се изправи лице в лице с един тигър, който се подаде над ръба ѝ.

— Гледайте! — заповяда и се втурна към звяра. Тигърът се завъртя към него при приближаването му, раззинал уста за рев, който излезе като виещ полъх от задавящ дим. Гледката на уж плътните зъби и сърповидните нокти на котката породи у Вейлин моментно съмнение в безобидността ѝ, но бе прекалено късно да избегне сблъсъка. Той се оказа обгърнат от дима, ударите на тигъра бяха като силни пориви на вятър върху бронята му, но не го нараняваха. Призракът се разпадна, щом Вейлин размаха меча си, и останаха само лютиви чезнещи струйки дим.

— Виждате ли? — извика Вейлин на Черепите, които го зяпаха смаяно. — Това са призраци. Обикновени фокуси…

И млъкна, понеже Елеса се хвърли напред, изпънала лъка си — целеше се право в лицето му. Той моментално падна на колене и стрелата проряза въздуха над главата му. Като се завъртя, пред него изникна гледката на висок сталхастки воин със стрела, щръкнала от наличника на шлема му. Отровата на Шерин бързо свърши обещаното и воинът рухна върху камъните с пяна на устата, потръпна веднъж и замря.

Трупът бързо изчезна от поглед и друг сталхаст се покатери на стената, оголил зъби, издърпвайки се нагоре с помощта на желязната кука, забита в зъбеца. Като видя Вейлин, той посегна към сабята на гърба си, но миг по-късно се вцепени мъртъв, когато мечът на Ордена го прониза в гърлото. Вейлин изтегли острието и остави мъжа да падне, а после се огледа наляво и надясно и видя, че десетки сталхасти се катерят по стената. Бойниците вече бяха напълно забулени в дим и войниците се мятаха в него объркани и ужасени.

— Напред! — извика той на Черепите, като поспря, за да отсече ръката на друг сталхаст, подал се над стената. Видя как някогашните престъпници се поколебаха, някои все още смутени от димните тигри, които сееха хаос сред другите войници. Но после ефрейтор Чо-ка сведе копието си, извика кратка команда и се втурна напред. Черепите го последваха в безредна маса, забравили грижливо упражняваната тактика за отблъскване на нападатели с дисциплинирано настъпление в две редици. Въпреки липсата на ред бързината и яростта на атаката им бяха достатъчни, за да съборят от стената двайсетина или повече сталхасти още с първото мушкане с копията.

— Срежете въжетата! — извика Вейлин, като изрита една сталхастка от стената и разсече с меча си въжето, по което се бе покатерила. Яростни викове отдолу показаха, че поне десетина други в момента летят към земята. Скоро ги последваха още, след като Черепите се подчиниха на заповедта и всички въжета в обсега им бяха срязани само за секунди, макар че някои от тях бяха повлечени към смъртта си от последното отчаяно посягане на врага.

Лишени от възможността да изкатерят стената, сталхастите останаха в подножието ѝ, засипвайки бранителите горе с дъжд от стрели. Неколцина Черепи залитнаха назад, улучени в лицето или шията.

— Масло и камъни! — извика Вейлин на Чо-ка и той бързо организира група, която да изсипва кошниците с тежки камъни през стената, последвани скоро от съдържанието на няколко големи глинени делви с вряло масло. Виковете на ярост и болка отдолу показаха, че тактиката е успешна, а едно кратко надзъртане през ръба разкри, че сто или повече сталхасти бягат в мрака, оставили два пъти повече трупове и мятащи се ранени в подножието на стената.

— Портата! — Джукар изникна до Вейлин с лък в ръка. Посочи към подножието на бастиона. Цялата структура вече бе почти изцяло обвита в дим и призрачните тигри продължаваха да нападат бойниците и от двете страни. Вейлин не виждаше нито следа от командир Дешай.

— Повече от един са — добави Джукар и се отправи към най-близкото стълбище. Вейлин извика на Чо-ка да останат на място и го последва с Елеса и Норта по петите. Високият тунел, водещ към вътрешността на бастиона, бе толкова изпълнен с дим, че Вейлин не можеше да различи какво става вътре. Той също гъмжеше от призрачни тигри — стена от озъбени котки, до които малцина от стоящите наблизо войници имаха желание да припарват.

Вейлин наостри уши за звука на търкалящи се колела, който да му подскаже за приближаването на таран, достатъчно голям да разбие портата, но чу само врявата на битката и паническите викове отгоре. Тъкмо се канеше да помоли Джукар за напътствия, когато мъжът просто потъна в една димна стена с вдигнат лък. Вейлин се сепна инстинктивно от един хвърлил се към него призрачен тигър, после събра кураж и последва следотърсача в мъглата. Тя бе толкова гъста, че можеше да вижда само на стъпка пред носа си, гърлото му пареше от лютивия дим и го караше постоянно да кашля. Той измина десетина крачки, после се дръпна рязко встрани и се блъсна в стената на тунела, когато нещо бързо и твърдо обърса раменния предпазител на ризницата му. Димът наоколо потрепна и въздухът се изпълни с жуженето на множество стрели.

Вейлин се приведе и продължи напред със сълзящи очи, мъчеше се да види нещо през виещата се гадна на вкус мъгла. Изсъска, когато една стрела остави плитка резка върху опакото на ръката му, после трепна, когато друга рикошира в тухлите на сантиметри от главата му. Отдясно се чу бръмченето на тетива, последвано от звука на стрела, срещаща метал. Той чу как Джукар изруга, преди да стреля отново, и този път се разнесе силното тупване на стрела, намерила плът.

Димът веднага взе да оредява, виещите се котешки сенки избледняха до къдрави струйки и пред погледа му се появи портата. Тунелът зад нея бе пълен със сталхасти, с група стрелци отпред, които се целеха с лъковете си през малките пролуки в желязната решетка. На портата бе облегнато тялото на млад мъж, притиснал окървавеното си лице към една от пролуките, със стърчаща от рамото му стрела. До него стоеше яка жена с кожени доспехи, съвсем жива, беше се вкопчила яростно в портата. Кръв капеше от носа ѝ, а лицето ѝ трепереше от напрежение. Желязото под пръстите ѝ сякаш сияеше, омекваше и се свиваше.

„Лекис — беше казала Луралин — умее да борави по специален начин с метала.“

— Убий я! — извика Вейлин на Джукар, обърна се и видя, че следотърсачът се е свлякъл до стената с една стрела в крака и друга в рамото. Като видя как яката жена изтръгна парче сияещо желязо от решетката, Вейлин измъкна един метателен нож от ботуша си и го запрати към нея. Хвърлянето бе добро, но жената явно не бе чужда на битките — дръпна глава настрани и ножът прелетя през решетката, отрязвайки част от ухото ѝ. Тя извика и се вкопчи отново в портата. Металът засия и почна да омеква, сякаш се намираше в сърцевината на топилна пещ.

Стрелите на сталхастите последваха Вейлин, когато той се втурна през тунела към Джукар, вдигна падналия му лък и посегна към колчана му. Преди да успее да сложи стрела на тетивата, две стрели изсвистяха покрай него, и двете майсторски насочени, така че да намерят дупките в решетката. Едната улучи Надарената в бедрото, а другата в корема. Този път ефектът от отровата на Шерин бе по-зрелищен. Кръв изригна от устата на жената в голямо алено цвете и тя се затърчи толкова яростно, че Вейлин можеше да чуе пукота на чупещите ѝ се кости. После тя сякаш се спихна и се свлече до желязната преграда, а ръцете ѝ изпуснаха полустопения метал.

Бързо последваха още стрели и повалиха трима от стрелците на сталхастите. Но имаше предостатъчно други, които да заемат местата им, и Вейлин се приведе, за да избегне новия залп.

— Вярата да те вземе, братко, излизай оттам! — отекна силно гласът на Норта. Вейлин погледна назад и видя Норта и Елеса, приклекнали от двете страни на входа на тунела, да пускат стрела след стрела с характерната за тях бързина и точност. Чувството му за неотложност бе допълнително подсилено от Луралин, която се приближаваше през двора оттатък, с Надарените близнаци от двете ѝ страни и Червените разузнавачи в плътна формация зад тях.

Вейлин хвана Джукар през гърдите и го повлече към изхода. Норта и Елеса продължаваха да косят сталхастките стрелци и идеално насочените им стрели образуваха стена от потръпващи, почервенели от отровата трупове, които пречеха на другарите им да заемат тяхното място. Вейлин издърпа Джукар от тунела точно когато близнаците стигнаха до него, вдигнали ръце. За щастие ревът на огнената струя, която пратиха в тунела, бе достатъчно силен да заглуши писъците на хората вътре. Близнаците продължиха да изливат огън в бастиона, докато не клюмнаха от изтощение, при което пламъците стихнаха и разкриха почернелия тунел и решетката, нашарена с остатъчни огнени точици, но за щастие все още цяла. Тунелът зад нея бе застлан с овъглени димящи тела.

— Отнесете го в храма — каза Вейлин и предаде Джукар в ръцете на двама Червени разузнавачи. — Вземете и тях — добави и кимна към близнаците.

— Тук все още се води бой — каза Килен, олюля се и избърса кръвта от лицето си.

Вейлин се отдръпна, за да огледа стените горе. След като призрачните вестители бяха прокудени, войниците на Търговския крал бързо си възвърнаха дисциплината. Няколко групички сталхасти, успели да се укрепят върху бойниците, бяха нападнати яростно от всички страни, а десетки арбалетчици се втурнаха да запушат пролуките по стената.

— Можем да издържим и без вас — каза Вейлин на Килен. — По-добре си пазете силите.

— Те атакуваха също от север и от югоизток — каза ефрейтор Вей, докато Разузнавачите отнасяха изпадналия в безсъзнание Джукар. — Завзеха голяма част от стената край северната порта, но генералът поведе контраатака и ги разчисти напълно.

Викове привлякоха вниманието на Вейлин отново към стената. Войници мушкаха с копията си във въздуха и крещяха в бесен триумф, тъпчейки с ботуши телата на сталхастите. Само една групичка нападатели продължаваше битката, тъмен куп от бурно непокорство сред морето от настъпващи копиеносци. Една позната фигура в центъра на мелето сечеше със сабята си наляво и надясно с дива енергия, сякаш безразлична към сигурната смърт.

— Върви с тях — каза Вейлин на ефрейтор Вей и кимна към оттеглящите се Надарени.

С Елеса и Норта по петите той се качи по стълбите на стената, прекрачвайки телата на нападатели и защитници, като поспря при вида на командир Дешай, лежащ мъртъв с върха на една сабя, забит дълбоко в шията му. Ръцете на командира бяха увити около гърлото на убилия го сталхаст, така че пръстите бяха потънали в плътта.

— Жалко — каза Норта. — Способен човек беше.

Усилване на виковете откъм края на бастиона накара Вейлин да продължи нататък и той видя, че познатата фигура е съборена на едно коляно — единственият оцелял сталхаст на стената. Бронята на Варнко бе надупчена от пет-шест стрели, а камъните под него бяха хлъзгави от кръв. В него обаче имаше останал достатъчно живот, за да изръмжи към войниците, докато се приближаваха, навели копия за смъртоносния удар.

— Спрете! — извика Вейлин, закрачи напред и махна на войниците да се отдръпнат. — Този човек е мой пленник.

Те го зяпнаха и жаждата за кръв и бойната им ярост се стопиха, останаха само обърканите им и изцапани лица.

— Стига сте зяпали! — сопна се Вейлин. — Погрижете се за ранените. — Посочи падналите наоколо, повечето от които бяха мъртви, но някои все още оставаха вкопчени в живота.

— Аз… — изграчи Варнко, когато войниците отстъпиха, — няма да… предам оръжието си… докато имам дъх в гърдите.

Вейлин приклекна до него и посегна да го подхване, за да му попречи да се катурне.

— И през ум не ми е минавало да го вземам.

Варнко се преви от болка и върхът на сабята му изстърга по камъка, когато се опита да се подпре. Вейлин го хвана, преди да е паднал, и го подпря на близкия зъбец.

— Шерин е тук — каза му. — Тя ще те излекува, както излекува момчето ти.

Варнко изпръхтя и кръв изби на устните му.

— Момчето ми… предпочете… да ме мрази — рече той с накъсано хъхрене. — Каза, че съм му отнел… славата… да загине в битка. — Оголи почервенелите си зъби в усмивка. — Неблагодарен малък… шибаняк, а?

— Да, наистина е неблагодарен. Ела. — Вейлин даде знак на Норта да се приближи и се приготви да вдигне скелтира. — Ще те отведем при нея.

— Не! — Варнко отблъсна ръцете му. — Не… опетнявай смъртта ми.

В погледа му имаше свирепа решимост, но Вейлин можеше да съзре в него и молба. Скелтирът на скелда Остра молеше да му позволят да умре.

— Както искаш — каза Вейлин и махна на Норта да отстъпи.

Тялото на Варнко се отпусна върху камъка и той изпъшка от усилието да сложи сабята на коленете си.

— Това — каза той и плъзна пръст по многото щръбки и драскотини по извитото острие — принадлежеше на баща ми… Той не беше скелтир… умря прекалено млад, за да отправи предизвикателство… Но пък аз… изглежда, живях твърде дълго.

Хвърли поглед към телата, осеяли стената.

— Ех, моят скелд. Виж… в какво ни превърна той. Някога бяхме велики… а сега сме само фанатичната армия на един луд…

— Защо? — попита Вейлин. — Защо го следвате? Ти знаеш, че той не е бог.

Очите на Варнко се замъглиха и главата му се люшна към равнината оттатък бойниците.

— Трудно е да устоиш на… съблазънта на Златното море. Въпреки всичките ни вражди… сталхастите са обединени… от стомана. А той ни обеща… такава слава. Поне за това… не излъга.

Погледът на скелтира се плъзна обратно към Вейлин и очите му се избистриха, когато призова последните си остатъци от сила.

— Синът ми… се унижи пред онзи измамник — изпъшка той и потрепери от усилието да говори. — Молеше за прошка за… слабостта на баща си. Сега той стои… неотклонно до Мрачния меч… неговото най-вярно псе. Това… — Той стисна дръжката на сабята и се опита да я вдигне. — Не е… за него. Аз ти дадох чудесен… дар. Сега те моля да ми се отплатиш със същото. Намери подходяща десница… която да държи това. — И треперейки побутна сабята към Вейлин.

— Ще го направя — обеща той и посегна да докосне с пръсти дръжката. — Скелтир — добави и се примъкна по-наблизо. — Трябва да знам колко хора с Божествената кръв има Мрачния меч. Какви са дарбите им?

— По-големи… — Варнко оголи пак алените си зъби — от обикновен дим, приятелю…

Главата на скелтира клюмна за последен път и последният му дъх опръска с червени капчици ръката на Вейлин.

— Елеса — каза той, като стана и вдигна сабята.

— Вуйчо? — Тя изгледа любопитно оръжието, когато той ѝ го протегна с дръжката напред.

— Едно време майка ти имаше нещо подобно, доколкото си спомням — каза ѝ Вейлин. — Този мъж помоли за подходяща десница, която да го държи. Мисля, че твоята е много подходяща.

Тя му се усмихна със стиснати устни и хвана сабята.

— Мама ме е учила да въртя меч — каза и се прокашля, за да изчисти гласа си от внезапната дрезгава нотка. — Но винаги съм била по-добра с ножа и лъка.

— И при нея беше така.

— Хайде да го изпратим в последния му път — каза Норта и кимна към трупа на Варнко. — Знаеш ли нещо за погребалните им ритуали?

— Не — отвърна Вейлин и вдигна поглед към равнината, където още тела осейваха земята, покосени от дъжд арбалетни стрели, докато са бягали. Не беше лесно да ги преброят, което го накара да заключи, че повечето воини от скелда Остра трябва да са загинали тази нощ. „Може би той е искал точно това — помисли си и погледна пак отпуснатото безжизнено тяло на Варнко. — Да им спести превръщането в онова, което ще направи от тях Келбранд.“

— Просто го хвърли при другите — каза той. — Мисля, че така би предпочел.

30.

Цялата войска на Мрачния меч се появи на северния хоризонт два дни по-късно. Огромната маса ездачи се приближи на миля от града, преди да се разгърне на изток и на запад и да вдигне лагери с размери на градове. Пехотата пристигна, когато денят клонеше към вечер, в неравни редици, които говореха за липса на военна дисциплина, също както и разнородните им брони и оръжия. Мнозина носеха ризниците и копията на загинали войници на Търговския крал, докато други бяха облечени в тъмни нагръдници и ризници със сталхастка направа.

— Спасените — назова ги Луралин. — Бивши занаятчии от могилите и жители на завладените земи, убедени в божествеността на брат ми.

— Явно не са достатъчно убедени, че да маршируват в подреден строй — рече Шо Цай. Тримата стояха на бастиона на северната порта и гледаха войската, докато тя продължаваше да се разгръща. Лагери се появяваха на югоизток и запад, подсказвайки, че градът скоро ще бъде обкръжен.

— Повечето са новаци във войнишкия занаят — отвърна Луралин. — Но не се заблуждавай, мнозина вече са вкусвали битка и всички с радост ще умрат за Мрачния меч.

— Общият им брой? — попита генералът.

— Моят народ не си пада толкова по броенето като твоя. — Тя сви извинително рамене. — Много са.

— Бих казал, някъде над шейсет хиляди — обади се Вейлин. — Заедно със сталхастите и тулите имаме срещу себе си армия от близо триста хиляди души.

— Преброихме над две хиляди вражески трупа след първата им атака. Но и ние загубихме почти толкова, докато ги отблъсквахме. — Шо Цай се спогледа с Вейлин, докато двамата обмисляха мрачната аритметика и стигнаха до едно и също заключение. Защитниците на града щяха да губят сили при всяка атака, докато врагът им остава силен.

— Армия с такива размери ще опустоши Северната префектура — каза генералът. — Може дори да застраши сърцето на кралството.

— Келбранд не се интересува от опустошения — рече Луралин. — Нито пък ще спре, преди да е завладял всички земи на Търговските крале. Армията му само ще расте с напредване на завоеванията. Където и да стъпи, той намира нови привърженици, нови Спасени, които да увеличат войската му.

— Значи трябва да го спрем тук. Или поне да обезкървим ордата му, така че да няма шанс срещу пълната мощ на армиите на Търговските крале.

— Това означава да убием по шестима от тях за всеки загинал от нашите — каза Вейлин. — Трудна работа.

— Но не и невъзможна. Виждал съм армии да се разбиват в далеч по-малко внушителни стени от тези. — Шо Цай се изправи и обърна острия си поглед към Луралин. — Брат ти няма да се бави, предполагам? Ще атакува тази нощ.

Тя кимна.

— Навсякъде, където може.

— Значи ще го посрещнем навсякъде. Лорд Вейлин, от този момент ви назначавам на мястото на командир Дешай. Вие ще поемете командването на всички полкове по западната стена. Погрижете се хората ви да разберат, че отстъпление няма да има. Всеки, който направи дори крачка назад, на сутринта ще коленичи пред палача.

— Този град е построен така, че да позволява многократни отстъпления. — Вейлин кимна към второто ниво на Кешин-Хо. — Знаем, че там навън има още Надарени. Ако външната стена бъде пробита…

— Тактиката ни вече се доказа като ефективна. Нашите собствени Благословени от Небесата ще се изправят срещу техните. Вие се съгласихте да се подчинявате на заповедите ми. — Очите му станаха твърди, когато се задържаха върху Вейлин, и той каза бавно и ясно: — Нито крачка назад.

Вейлин почувства силно желание да спори, да изтъкне, че Джукар е ранен и едва ли ще се възстанови в близките дни. За да усетят присъствието на Надарените на Мрачния меч, трябваше да разчитат на песента на Ам Лин, която обаче не бе толкова точна като следотърсача. „Тук ти не си Военачалник — напомни си той. — А и непоколебимата защита винаги си има достойнства.“

— Както заповядате, генерале — отвърна с тържествен поклон.

Както бе предсказала Луралин, нямаше затишие пред бурята, първите атаки започнаха по-малко от час след залез-слънце. Първо връхлетяха откъм източния фланг, десет хиляди или повече Спасени се изляха от мрака, за да щурмуват стените със стълби. Предупреден за атаката от Ам Лин, Шо Цай бе пратил допълнителни подкрепления в сектора. Вейлин чуваше врявата на битката дори от другия край на града и забеляза странна ритмична нотка сред какофонията.

— Бойни молитви — обясни Ереса. — Спасените ги пеят във възхвала на Мрачния меч, докато атакуват. — Изсмя се кратко и пресилено на нелепото поведение на бившите си другари и нагласи ризницата си. Ризницата бе сериозно видоизменена, за да пасне на дребничката ѝ фигура, но пак ѝ пречеше непрекъснато. Бяха я сложили при Черепите, докато Джила бе разположена на северния бастион, а брат ѝ — на източната стена. Луралин, по настояване на Шо Цай, оставаше на върха на втората вътрешна стена с Вариж и Червените разузнавачи. Вейлин се бе погрижил да не остави у ефрейтор Чо-ка никакви съмнения, че главната задача на Черепите е да пазят Благословените от Небесата сред себе си.

— Само не се приближавайте твърде много, когато тя използва дарбата си — посъветва ги той.

Битката на изток продължи близо два часа. Вейлин постоянно очакваше някой от наблюдателите, които бе сложил на покривите между тях, да дотича с вестта, че Спасените са пробили. Но когато все пак пристигна съобщение, то бе донесено от един от личните вестоносци на Шо Цай, набрани от Имперската съобщителна служба.

— Каменоделецът предупреждава за атака от запад, милорд — докладва мъжът, след като се закова на място и падна на едно коляно.

Вейлин тъкмо се канеше да попита кога да очаква нападението, когато иззад стените се донесе свистенето на множество стрели. Той посегна и хвана ръката на вестоносеца, когато мъжът понечи да се надигне от поклона си, така че стрелата, която щеше да сложи край на живота му, вместо това само забърса косата му.

Ниско приведен, Вейлин отиде до бойниците и рискува да надникне иззад един зъбец. Видя множество ездачи да галопират успоредно на стената, на по-малко от петдесет крачки разстояние. Докато яздеха, пускаха стрели от лъковете си с бързина и точност, които биха впечатлили дори еорилите. Преди един залп от стрели със стоманени върхове да го накара да се скрие, той успя да различи кожените доспехи на нападателите.

— Уведоми генерала, че сме атакувани от тулите — каза той на вестоносеца. Мъжът се поклони и се спусна по най-близкото стълбище, за да хукне през улиците.

— Спести си стрелите! — сопна се Вейлин на един арбалетчик, който се бе надигнал, за да стреля по ездачите. — Долу главите.

Гласът му отекваше над бойниците, докато той вървеше сред събралите се роти.

— Това не е нищо повече от дребна досада — казваше им, като се стараеше да срещне погледите на колкото може повече мъже. Умишлено не гледаше към малцината, които лежаха със стрели, забити в лицето или в шията. Отдавна се бе научил, че командването в битка изисква известно безразличие към такива гледки.

Дъждът от стрели продължи още минута и после отслабна. Вейлин рискува да надникне още веднъж през стената и видя, че тулите са спрели, образувайки няколко групи в рядък строй. Те подържаха стрелбата, докато тълпа от Спасени пехотинци, носещи стълби, се втурна през пролуките между тях. Беше невъзможно да се прецени числеността им, при положение че стрелите на тулите продължаваха да валят, но той видя достатъчно, за да разбере, че си имат работа с атака, равна по мащаби на онази срещу източната стена.

— Вдигнете арбалетите! — извика той и командата бе повторена от сержантите и офицерите по цялата стена. — При първия залп се целете в ездачите, а после снижете прицела към пехотата!

Нямаше достатъчно време заповедта му да стигне до ушите на всеки арбалетчик, но достатъчно от тях я чуха, за да пратят гъст облак от стрели към спрелите тули. Ездачи и коне падаха с десетки, групите загубиха сплотеност и се пръснаха, като по този начин попречиха на атаката на Спасените. Дъждът от стрелите им спря напълно и между приближаващата се към стената пехота и хората зад тях зейна пролука.

Вейлин видя как един арбалетчик презареди оръжието си с впечатляваща ефективност. Далекозападните арбалети се различаваха от онези в Кралството, имаха по-дълго тяло, което им даваше обсег, подобен на този на дългия лък. Мъжът сложи крак в едно стреме на мястото, където ложата се съединяваше с приклада, стиснал между зъбите си нова стрела, докато използваше и двете си ръце, за да изтегли тетивата и да я закачи за спусъчния механизъм. После вдигна оръжието, опря приклада в рамото си, сложи стрелата на тетивата и стреля с едно натискане на спусъка, преди моментално да започне цикъла отначало. Вейлин проследи стрелата, докато тя летеше към напредващите Спасени, и видя как един от онези със стълбите рухна на земята. Стълбата бързо бе вдигната от десетината негови другари, които се скупчиха в основата на стената, за да я вдигнат.

Вейлин вече чуваше бойните им молитви; думите бяха на сталхастки, който винаги режеше слуха, а ставаше още по-грозен, когато го крещи някое фанатично гърло. Офицерите заповядаха да се излива масло и да се хвърлят камъни, когато стълбите започнаха да се издигат, и скоро молитвите се смениха с писъци. Повечето стълби изпопадаха, когато арбалетчиците снижиха още повече прицела си, някои даже се надвесваха навън, за да стрелят право надолу към струпаните в подножието пехотинци. От половин дузината стълби, които останаха по местата си, три бързо бяха разсечени от сержанти с брадви, които следваха указанията на Вейлин да отсекат последните две стъпки от дървото. Спасените, опитали се да се покатерят по другите стълби, откриха, че и от двете страни ги засипват стрели. Само шепа хора успяха да се доберат до върха на стената, само за да бъдат моментално намушкани с копия и съборени. Скоро всички други стълби също бяха избутани, което означаваше, че втората вълна Спасени няма да има по какво да се катери, след като се измъкне от хаотично препускащите тули.

Макар и подложени на непрестанния обстрел на арбалетчиците, Спасените не се оттеглиха, а вместо това вдигнаха падналите стълби и се опитаха да подновят атаката си. През цялото време пееха безумните си бойни молитви и Вейлин видя, че някои продължават да мълвят думите дори когато лежат проводени и кървящи. Горещото масло свърши, но всяка рота бе обилно запасена с тежки камъни, взети от къщите на долното ниво. Вейлин се втурна по стената, като лаеше заповеди да хвърлят камъните, и скоро върху нападателите се посипа лавина от трошляк, която чупеше стълби и размазваше черепи. Дори тогава Спасените показаха видима неохота да отстъпят и се задържаха като голяма уязвима тълпа недалеч от стените: някои хвърляха по-малки камъни по бранителите на града, а други крещяха безразсъдни предизвикателства.

— Напомнят ми малко на онази кумбраелска паплач от Високата твърд — отбеляза Норта и пусна една стрела, която описа висока дъга и улучи зейналата уста на един крещящ Спасен. — Но те поне бяха така любезни да умрат тихо.

Вейлин бе намерил брат си и Елеса на мястото, където стената завиваше към северния бастион. Ако се съдеше по малкото останали в колчаните им стрели, те май бяха поработили славно тази нощ. Скоро двамата изхабиха всички стрели, освен отровните, като добавиха още няколко трупа към растящата грамада от мъртъвци. Спасените обаче продължаваха да стоят и да беснеят срещу омразните неверници по стените, макар Вейлин да забеляза, че в равнината зад тях вече няма тули. Той устоя на импулса да заповяда на арбалетчиците да спрат стрелбата. Макар че за момента тези хора не представляваха вече заплаха, Вейлин виждаше мъдростта в тактиката на Шо Цай. Изходът на обсадата в крайна сметка щеше да се реши от числеността и колкото повече убиеха днес, толкова по-малко щяха да имат срещу себе си утре.

— Да не би да искат да умрат? — зачуди се Елеса, клатейки глава, докато групата на Спасените се топеше.

— Може би — отвърна Норта с предпазлив шепот, обърнал поглед към северния бастион. — Или просто искат да отклонят вниманието ни от нещо друго.

Вейлин проследи погледа му и видя, че върху бастиона има някаква суматоха — в една от добре строените редовни роти, разположени там, внезапно настъпи хаос. Войниците от двете им страни изглеждаха незасегнати и той не чуваше никакви викове или напеви, които биха могли да означават атака. Въпреки това инстинктивно разбра, че гледа биещи се мъже. Тъкмо се канеше да извика на някой от Черепите да отиде да провери какво става, когато изпадналата в безредие рота бе погълната от ярка огнена вълна. Писъци разцепиха нощта, хора падаха и се търкаляха сред пламъците и войниците от двете им страни бяха изтласкани назад от жегата.

— Приготви си отровните стрели — каза Вейлин на Норта и хукна нататък по стената. — Елеса, намери Ереса и я доведи на северния бастион.

Бяха принудени да си пробиват път през внезапно загубила дисциплината си тълпа войници, чиито редици се сгъстяваха, докато отстъпваха от огнения ад, глухи за заповедите на Вейлин да се върнат в строя. Той намери офицерите и сержантите, които също се взираха ошашавени в пламъците, поглъщащи ротата върху бастиона, но все пак реагираха на властния му глас след малко здравословно крещене. С тяхна помощ редът бързо бе възстановен и Вейлин забърза между подравнените редици, за да намери на бастиона Джила. Жената бе паднала на колене и се взираше с покрусено и мокро от сълзи лице към димящите останки на ротата на няколко метра от нея.

— Трябваше да го направя — прошепна тя. Вдигна към Вейлин очите си, които молеха за разбиране. — Те просто започнаха да се избиват взаимно. Някои понечиха да се обърнат и срещу другите войници. Трябваше…

Вейлин потисна напъна си за повръщане от силната воня на мъже, изпечени в броните си, и огледа касапницата, а Норта промълви едно име, което и двамата рядко изричаха:

— Кейнис.

— Какво? — попита Вейлин.

— Видях го да причинява същия хаос сред воларианците. — Лицето на Норта бе мрачно от нежелани спомени. — В деня, когато умря в онзи шибан храм. Той се изтощи докрай, за да спаси нас. — Веждите му се сбърчиха, докато продължаваше да оглежда сцената. — Трябва да е близо, за да подейства — добави и се обърна към Вейлин. — Достатъчно близо, че да ги вижда.

— Назад! — извика Вейлин на войниците около себе си. — Никой да не се показва над стената!

Дългите войнишки редици покорно отстъпиха, когато заповедта бе предадена по тях. Вейлин приклекна с Норта зад един от високите контрафорси, които бележеха най-външните точки на бастиона.

— Недей, братко — каза Норта, когато Вейлин започна да се промъква напред с надеждата да зърне нападналия ги Надарен. — Един поглед може да е достатъчен.

Вейлин се обърна при звука на тичащи нозе и видя как Елеса пристига начело на Черепите, с Ереса на опашката. Дребната жена веднага падна на колене до Джила и притисна насълзеното ѝ лице към рамото си.

— Чакай малко — каза Вейлин на Норта и отиде ниско приведен до Ереса. — Имам задача за теб — каза ѝ.

— Заедно сме успели да направим някои големи глупости през годините — каза Норта малко по-късно. Стоеше, опрял гръб в контрафорса, сложил стрела с отровен връх на полуизпънатия си лък. Лицето му бе напрегнато от противоречива смесица от решителност и дълбока неохота. — Но чак такава май не сме.

— Подобна сила би могла да разруши цялата ни отбрана — каза Вейлин. — Трябва да я ликвидираме, и то бързо.

Той се обърна през рамо към Ереса.

— Бъди готова — каза ѝ. — И не се колебай.

Нейната неохота бе само малко по-слаба от тази на Норта, тя стоеше пребледняла и с ококорени очи, но кимна и притисна ръка към ризницата на гърба му. Вейлин усети треперенето ѝ въпреки делящите ги метал и кожа. Пое си дъх, изправи се в цял ръст и излезе иззад контрафорса, за да застане напълно открит за всеки, чакащ оттатък стената. Премигна изненадано, като видя, че на земята пред бастиона няма врагове, макар че тъмната маса на готовата армия чакаше в сумрака по-нататък и остриетата и броните им улавяха лунната светлина. А после видя момчето.

Не можеше да е на повече от дванайсет, облечено в дрехите на граничния народ. Стоеше близо до мястото, където сиянието на факлите по стената чезнеше в сенчестата равнина. Като видя Вейлин, то сложи ръце на устата си и остър, радостен кикот отекна в иначе тихия въздух. Даже от това разстояние Вейлин можеше да види лудешкия блясък в очите му, радостното очакване, което съпътства получаването на нова играчка. Подскачайки от възбуда, то се стрелна напред, като продължаваше да се кикоти, вперило ясните си развълнувани очи във Вейлин.

Той усети как дарбата на момчето го пронизва като кама с тънко острие, потъва дълбоко в сърцевината му и поражда мигновен прилив на ярост. Тя започна като изгарящо зрънце в гърдите му, накара сърцето му да заблъска, а слепоочията му да затуптят. Вейлин ахна, усещайки как нещо като гнездо стършели изведнъж зажужа в главата му и спомени за всяка битка, която някога бе водил, потекоха през ума му в ослепителен порой. С всеки гръмотевичен удар на сърцето му той чувстваше болката и яростта на всяка получена и нанесена рана. Мечът бе в ръката му, макар че не помнеше да го е вадил. Усети как устните му се отдръпват и се озъбва, когато яростта се удвои и учетвори, докато го погълна целия. Светът се сви, превърна се в алена мъгла от неясни фигури, чийто вид пораждаше у него омраза и нужда… нужда да убива.

Той се съпротивляваше, бореше се да извика през мъглата всички спомени за радост и доброта, които можеше да събере. „Усмивката на Дарена, силата на Дентос, аспект Елера онзи ден в градината…“ Зрението му се избистри достатъчно, за да може да зърне Норта. Брат му стоеше, изпънал докрай лъка си, и се целеше оттатък бастиона. На лицето му обаче я нямаше дълбоката съсредоточеност на стрелец, готвещ се да пусне гибелна стрела. Вместо това Норта се взираше в момчето долу, вцепенен от ужас, и устните му мълвяха:

— То е още дете…

А после яростта отново го надви и върна света към онова подхранващо омразата състояние, озъбването разкриви отново лицето му и той се хвърли към брат си, изнесъл меча назад за смъртоносен удар…

Миг на най-чиста белота погълна света. Вейлин усети как гърбът му се извива в дъга, толкова силно, че по-късно се чудеше как гръбнакът му не се е прекършил. Пулсираща сила прониза сърцевината му и се вля в крайниците му и мечът се изплъзна от сгърчените му пръсти. Белотата помръкна и за кратката секунда, преди да рухне в мрака, той видя Елеса да се движи, сякаш през сгъстен въздух, да изблъсква Норта встрани и да изпъва лъка си, оголила зъби. В момента, когато пусна стрелата, всичко изчезна и Вейлин чу отчаяния вик на Норта, докато потъваше в чернотата.

31.

Събуди се с железния вкус на кръв в гърлото и болката на пренапрегнати мускули. Давейки се, се претърколи на някакъв твърд под и изкашля топчеста червена маса. Още известно време се дави и повръща, докато киселият вкус в устата му не се разсея. Отпусна се по гръб и замига, докато сълзите му се разчистиха и видя орнаментираната решетка на тавана на храма.

— Ето, пийни.

Той премигна пак и видя Шерин да коленичи до него с чаша вода в ръце. Взе я и пи, отмивайки последните остатъци кръв от езика си. Изстена и седна, и трепна, когато сякаш всяка жила в тялото му закрещя протестиращо.

— Ереса не можеше да повярва, че си жив — каза Шерин. — Изглежда, ти си първият, издържал на докосването ѝ.

Вейлин огледа тялото си. Ризницата и ботушите му бяха свалени, но ризата и панталоните си стояха. Не виждаше явни рани, а и болката бързо заглъхваше.

— Ти ли…? — започна той, но млъкна, когато Шерин поклати глава.

— Този път не. Въпреки мощните конвулсии пулсът ти оставаше силен, така че изглеждаше вероятно да се оправиш и без моята помощ. На гърба ти има странен белег с формата на ръка, който подозирам, че ще носиш до края на живота си. Но иначе…

Тя млъкна, щом се чу паническо скимтене, стана и отиде до един войник, който лежеше на съседното легло. Очите му бяха превързани и той размахваше ръце, опитваше се да хване нещо и ломотеше почти неразбираеми искания жена му да запали фенерите.

Вейлин стана, докато Шерин успокояваше войника, слагаше го да си легне отново и шепнеше тихи уверения, докато той не се кротна. Вейлин огледа храма. Вече всички легла бяха заети, а по-леко ранените лежаха на одеяла върху пода, както бе лежал и той. Монасите и монахините шетаха между тях и на всяко лице имаше признаци на умора, които говореха за дълга и тежка нощ. Видя Чиен да държи неподвижно крака на някакъв мъж, докато един от лечителите шиеше дълбок разрез на бедрото му.

— Колко? — попита Вейлин.

Шерин погали по челото ослепения войник, отдръпна се и отиде до спретната купчина навити превръзки.

— Генералът заповяда вече да не водим сметка на жертвите — каза тя и в тона ѝ се прокрадна добре овладяна горчивина. — Явно е лошо за бойния дух.

Взе една кошница и започна да я пълни с превръзки.

— Време е да си направя обиколката. Трябваше да наредя на другите да чакат отвън. Племенницата ти беше особено досадна.

— Типично за нея. — Той посегна и взе кошницата. — Обиколката може да почака. Трябваш ми за нещо.

Джукар лежеше на койка в една от монашеските килии, кожата му бе оросена с пот, а очите му се взираха мътно във Вейлин. Превръзката на бедрото му бе чиста и нашарена с няколко точици кръв, но тази на рамото му бе тъмна и ноздрите на Вейлин потръпнаха при познатата миризма на гниеща плът.

— Значи си видял сметката на още един — каза следотърсачът и бледите му устни се извиха в усмивка. — Май все пак нямаш нужда от мен.

Вейлин предпочете да не му казва, че Надарения, когото бяха убили предната нощ, беше дете — вярно, лудо и жестоко, но все пак дете.

— Глупости — рече той и го докосна окуражително по ръката. — Нужен си ни повече от всякога.

После отиде до Шерин и понижи глас.

— Рамото му?

— Гангрена — потвърди тя. — Имах ефективен цяр против нея, но използвах повечето, за да излекувам момчето на сталхаста, а останалото през последните няколко дни. Изпробвах няколко заместителя, но никой не върши толкова добра работа.

После разбра какво има предвид и килна глава.

— Искаш да го излекувам. — Нададе къс смях и поклати глава. — Заповядваш на онази престъпница да ме зашемети, ако се опитам да използвам дарбата си — не лъжи, тя ми каза, че е тук точно с тази цел, — а сега това. Защо?

— Защото се съмнявам, че този град ще има шанс без него — отвърна Вейлин с простичка искреност; знаеше, че само тази тактика може да я спечели.

Тя въздъхна и кимна.

— Добре, чакай отвън. Няма да отнеме дълго…

— Има и още нещо — прекъсна я Вейлин, когато тя тръгна към леглото. — Той е Надарен.

— Знам.

— Нещо винаги се връща. Плетача ми го каза веднъж. Всеки път, когато излекувал някого, той му давал частица от себе си в замяна. Докато дойде време да се разделим, той беше може би най-могъщият и опасен жив човек. Ако излекуваш този тук, вероятно вече няма да имаш само една дарба.

Тя спря, скръсти ръце и се взря настойчиво в разтрисания от треска Джукар.

— Защо ми го казваш? — попита тихо.

— Трябва да направиш този избор доброволно — каза ѝ той. — Като си съвсем наясно с последствията.

— След като вече си ми казал какви ще са последствията, ако не го направя. С теб винаги е така, само трудни избори. — Тя отпусна ръце, отиде до леглото, седна и хвана ръката на Джукар. — Чакай отвън — повтори.

— Ти си жив. — На дребничкото лице на Ереса бе изписано удивление, докато очите ѝ го оглеждаха от глава до пети.

— Така изглежда — отвърна Вейлин.

— Нали ти казах — каза Елеса и се приближи да прегърне вуйчо си. — Няколко искрици не биха могли да му видят сметката.

Вейлин видя на лицето ѝ най-вече облекчение, когато тя отстъпи назад, но също и нова сянка зад очите ѝ, която я нямаше преди. Вината, предположи той, е била рядко чувство за нея досега.

— Момчето? — попита я.

— Пъргаво дребно копеленце, стрелата само го одраска. — Тя сви рамене и се насили да се усмихне, но усмивката ѝ не трая дълго. — Е, това стигаше.

— Братко. — До Елеса се приближи Норта и Вейлин видя дълбокия срам на лицето му, по-голям дори от онзи след най-пиянските му изстъпления. — Аз…

— Всичко свърши — каза му Вейлин. — Ако имаме поне малко късмет, няма да се налага да го правим отново.

— Никога никой не остава жив — промълви Ереса, която продължаваше да зяпа Вейлин и в очите ѝ дори се прокрадна страх, преди Луралин да се прокашля многозначително. — Моите извинения, милорд. — Ереса се поклони, имитирайки недодялано далекозападния етикет.

— За какво? — Вейлин я хвана за рамото и я вдигна. — Ти направи каквото ти заповядах.

Семон пристъпи напред с доспехите и оръжията на Вейлин в ръце, а Алум стоеше отстрани и се мръщеше леко укорително.

— Поемаш много рискове — каза той, докато Вейлин си слагаше ризницата. — Едва ли ще открия децата ни, ако си мъртъв.

— Можеше да си тръгнеш — напомни му Вейлин, докато премяташе портупея си през рамо. — Да продължиш търсенето сам. Както съм ти казвал неведнъж, нямаш никакви задължения към мен.

— И двамата знаем, че не е вярно — отвърна мореската. — А аз все още вярвам на думата на братовчедка си.

Изпънаха се като един, когато през двора на храма отекна жалният, но еклив звук на множество сигнални рогове, тръбящи заедно.

— Атакуват посред бял ден — каза Вейлин и се обърна към Луралин. — Брат ти е сменил тактиката.

— Не — каза Ам Лин, присвил очи и наклонил глава във вече познатата поза, която говореше за нова мелодия в песента му. — Това не е атака.

— Какво друго може да бъде? — зачуди се Норта.

— Преговори — отвърна Луралин с тъжна въздишка. Пое си дъх и тръгна бързо към вратата на храма. — Брат ми иска да поговорим.

Келбранд Рейерик, местра-скелтир на сталхастите и Мрачен меч на Невидимите, яздеше сам към северната порта. Не носеше шлем, но бе облечен в неукрасена чисто черна броня, която улавяше светлината на пладнешкото слънце и по емайлирания метал нямаше нито едно петънце или драскотина. Зад гърба му стоеше неговата армия, тъмна линия от облечени в стомана хора и коне, която се протягаше на миля и в двете посоки. Цялата армия пееше молитви, докато той се приближаваше, и Вейлин забеляза как смаяният поглед на Луралин се плъзга от редиците на тулите към сталхастите.

— Значи вече всички са негови — рече тя. — Мрачния меч управлява без възражения и без пречки.

Тя яздеше на белия си жребец отляво на Шо Цай, а Вейлин яздеше Дерка отдясно. От начина, по който животното отмяташе глава и постоянно се опитваше да премине от тръс в галоп, Вейлин разбираше, че дългото затворничество в конюшните на гарнизона не му се е отразило добре.

Шо Цай вдигна ръка, за да ги накара да спрат на разстояние малко под един изстрел с лък от стените. Гъста редица арбалетчици бяха наредени по бойниците, готови да пуснат неизбежен и смъртоносен дъжд по сигнал на генерала.

Келбранд спря коня си току извън обсега на арбалетите, така че между тях оставаха не повече от десет крачки. Изражението му бе в подчертан контраст с понякога язвителната и често многознаеща физиономия, която Вейлин бе започнал да презира. Сега той изглеждаше досущ като сериозен решителен воин, с неохотната искрица в очите, която вероятно трябваше да създаде впечатление за човек, изправен пред страшен, но необходим дълг.

Напяваните молитви заглъхнаха, когато Келбранд вдигна ръка, и над армията му в миг се спусна пълна тишина.

— Малко конче — каза той на Луралин и думите му бяха отсечени, сякаш за да ги лиши от всякаква издайническа нотка, но въпреки това звучаха дълбоко емоционално. — Добре ли си?

— Не — отвърна тя с глас, предрезгавял от несдържана болка. — Брат ми полудя и изби сума ти хора, въобразявайки си, че е бог. Така че не, Келбранд, не съм добре.

Вейлин видя под маската на Келбранд да се мярва нещо, лека промяна в очите му и издуване на бузите му, което би могло да означава истинска болка или гняв. Но то изчезна почти веднага и маската на решителния воин се върна отново.

— Толкова много години — каза той и гласът му бе изпълнен със съжаление, което Вейлин знаеше, че е съвсем фалшиво — ние двамата разполагахме само един с друг. Единствената любов, която познавах, бе любовта към сестра ми. Какво съм направил, че да те тласна толкова далеч от мен? Да те пратя в това — той затвори очи за секунда и издиша треперливо — състояние на предател ска ерес.

— Всичко — каза тя. — Всяко твое действие, след като докосна камъка, ако не и преди това. Аз съм, каквато съм, защото ти ме направи такава. За да оцелее светът, трябваше да стана твой враг.

— Не мога да приема това. — Той вдигна ръка и я простря, за да обхване величието на своята армия. — Виждаш тук хиляди хора, спасени пред моя взор. Никой не е извън вниманието на Мрачния меч, всички могат да бъдат събрани в прегръдката на Невидимите. — Той протегна ръка към нея, с разтворени пръсти, като че ли искаше да я хване. — Дори жената, която сега наричат Предателката. Сред нашия народ вече е проклятие да се изрича името ти, това се смята за нещо долно и неприлично. Но аз няма да търпя такова нещо, Луралин. Няма да те оставя неспасена. Ела с мен. Недей да се петниш повече сред тези окаяници.

— Защо разиграваш този фарс? — попита Вейлин. — Не може да не знаеш колко е прозрачен той за нас.

За миг лицето на Келбранд потръпна от ярост, но той продължи да държи ръката си протегната към Луралин. Когато заговори пак, заговори на сталхастки, с мек, умоляващ глас. Единственият отговор на Луралин бе поклащане на глава, след което тя избърса сълзите от очите си.

Келбранд въздъхна и свали ръката си, преди да хвърли малко кисел поглед към Вейлин.

— Както виждам, наемният убиец на Огнената кралица е още жив. Ти изигра своята роля, Крадецо на имена. Защо не си намериш някое спокойно кътче, където да умреш?

— Ако желаеш смъртта ми, предизвикай ме — отвърна Вейлин. — След като вече нямаш поборник да се бие вместо теб.

Келбранд се засмя на подигравката.

— Все още не усещам песен в теб, така че си оставаш недостоен. Мисля да оставя на Бабукир да те убие, след като си изтърпи наказанието. Генерале — обърна се той към Шо Цай, — да не би този чуждестранен варварин вече да говори от твое име?

— Думите му са си лично негови — отвърна Шо Цай, — а моите принадлежат на Търговския крал.

— Значи си човек на дълга и като се има предвид колко добре се биха войниците ти, достоен за моето уважение. — Той се поклони в седлото и Шо Цай отговори на жеста му с явна неохота. — Ето защо искам да те помоля да изпълниш дълга си — продължи Келбранд — и да отведеш хората си оттук. Гарантирам ви безопасно пътуване чак до южната граница на Северната префектура. Можете да вземете със себе си оръжията и знамената си, в знак на чест.

Лицето на Шо Цай остана безстрастно, но той повдигна вежда.

— Просто така ще ни оставиш да си тръгнем? Като войник, ми се струва, че това противоречи на всякаква военна логика.

— Той загуби прекалено много Благословени от Небесата в битките с нас — каза Вейлин. — И иска да запази останалите за завладяването на Търговските кралства. — Усмихна се предизвикателно на сталхаста. — Нали така?

— Не позволявай на този чуждестранен измамник да те поведе към гибел, генерале — каза Келбранд, без дори да хвърли поглед към Вейлин. — Този град ще падне. Знам, че си наясно с това. Нямате достатъчно хора, за да ми попречите, и съпротивата ви тук няма да донесе на Достопочтеното кралство нищо, освен смъртта на войници, които то не може да си позволи да загуби. Разбираш ли, на мен ще са ми нужни войници. Когато завладея Достопочтеното кралство, някой ще трябва да поддържа реда, страховете на хората ще трябва да бъдат уталожени от мъже, които говорят техния език и познават обичаите им. Така те ще бъдат насочени в обятията на Невидимите. Човек като теб ще има високо положение в двора на Мрачния меч, ще води армии срещу южните кралства. Слава и известност ще са твоята награда и наградата на хората ти. Не си ли съгласен, че това е за предпочитане пред смъртта и позорния провал, което е единственото, което ги чака тук?

Шо Цай присви устни и насочи погледа си покрай Келбранд към армията зад него.

— Как е възможно — попита той — човек, чиито думи са толкова лишени от истина, че дори едно дете би го разпознало като измамник, да събере такава войска?

Келбранд сведе очи и маската му на искреност се смени с язвително примирение.

— Наистина ли ще ме накараш да го направя? — попита той, обръщайки се отново към сестра си. — Ти знаеш, че говоря истината, Луралин.

Ръцете на Луралин посегнаха към шията ѝ и тя свали през главата си една верижка. На нея имаше нещо като дълъг зъб, гравиран с някакви надписи.

— Ти ме излъга много преди да докоснеш камъка — каза тя и запрати верижката по него. Келбранд я улови и за миг в очите му припламна тъга, докато я оглеждаше.

— Исках в живота ти да няма страх — каза той. — И все още го искам. Ела с мен. Остави тези глупци на съдбата им.

— Сега тяхната съдба е и моя — отвърна тя и дръпна юздите, за да извърти коня си. — А ти вече получи отговора си.

После препусна в галоп обратно към града, последвана от Шо Цай, който не виждаше смисъл да се бави за официално сбогуване.

— Знаеш ли, ти наистина трябваше да докоснеш камъка — каза Келбранд на Вейлин, докато той се готвеше да пришпори Дерка след другите. — Не казвам, че щеше да имаш някакъв шанс — продължи и познатата усмивка се върна на устните му, — но това щеше да направи цялата работа много по-интересна.

— Ще те потърся на стените — увери го Вейлин. — Или прекалено те е страх…

Думите му бяха погълнати от внезапно подновените молитви на армията. Вейлин видя как бойците размахват копията и сабите си във въздуха в ритъм с напева. Скоро погледът му бе привлечен нагоре от висок тъмен силует, появил се над множеството. Приличаше на кула на замък, но с по-назъбени очертания, и растеше, докато се приближаваше. Пред погледа на Вейлин още две кули изникнаха от пладнешката мараня от двете страни на първата, а след тях още и още.

Скандиранията на армията станаха неистови, докато кулите се приближаваха, и редиците се разтвориха, за да разкрият впрягове от по петдесет вола, които ги теглеха през равнината. Огромните им колела сигурно оставяха дълбоки бразди. Вейлин видя как светлината заигра по страните на кулите, не с мътната лъскавина на дърво, а с яркия блясък на желязо.

— Да не би да си въобразяваше — извика Келбранд над вече животинския рев на войската си, — че няма на какво друго да разчитам, освен на Божествената кръв?

За миг през ума на Вейлин пробяга мисълта да изтегли меча си, но разстоянието между тях бе прекалено голямо. Сталхастът щеше да има време да избегне атаката, а Вейлин знаеше, че уменията на Келбранд са предостатъчни, за да отбива нападите му, докато армията се втурне напред.

Така че нямаше какво да направи, освен да погледне Келбранд в очите и да извика:

— Ти накара едно дете да докосне камъка и ни принуди да го убием! Ще си платиш за това!

После извъртя Дерка и препусна към града. Смехът на Мрачния меч, чуващ се дори над фанатичната врява, го преследва чак до портата.

— Железните кули няма да горят.

Шо Цай не реагира на думите на Вейлин, а продължи да се взира в кулите. Бяха общо дванайсет и ги теглеха дълги волски впрягове, които бавно, но неумолимо напредваха през равнината. Когато се приближиха, стана ясна конструкцията им: всяка се издигаше на осемдесет стъпки и стените ѝ се състояха от припокриващи се листове ковано желязо. Луралин ги обяви, с тон на ужасено възхищение, за най-забележителните съоръжения, излезли някога от работилниците на сталхастките могили.

— Трябва да са му отнели поне година — каза тя. — Още една тайна, която е крил от мен.

Кулите бяха групирани по двойки, три от които вече бяха спрели в широка дъга на север. Вейлин знаеше, че на другите ще им трябва остатъкът от деня, за да заемат нужните позиции, покривайки всички подходи към града. След смрачаване щяха да започнат едновременна атака, като не дадат на защитниците възможност да съсредоточат силите си. Вейлин не виждаше никаква военна хитрост, която би им попречила да превземат външната стена.

— Оттеглете се на второто ниво, генерале — каза той. — Запазете силите ни. Те никога няма да успеят да прекарат тези чудовища през улиците на долното ниво.

— Това означава да дадем на врага лесна победа — изтъкна Шо Цай. — И да подхраним куража им, докато нашите хора се оттеглят посрамени.

— Посрамените мъже могат да намерят достойнство да се бият отново. Мъртвите не могат.

В погледа на генерала блесна предупреждение, но очакваното сурово напомняне за ранга на двамата бе предотвратено от Цай Лин.

— Ще разрешите ли да говоря, генерале? — попита дай-ло, като направя дълбок поклон.

Очите на Шо Цай се преместиха от Вейлин към сина му и се присвиха още повече.

— Какво има? — сопна се той.

— Железните кули няма да горят, това е вярно — каза Цай Лин. — Но мъжете в тях ще горят. Мисля, че… — Той млъкна и си пое дълбоко дъх. — Лорд Вейлин е прав, външната стена не може да бъде удържана, но пък не бива и да позволим на врага да постигне безкръвен триумф. — Посочи предимно празните къщи на долното ниво. — Не и когато можем да ги посрещнем с ад, роден от Небесните огньове.

32.

Останалите часове до залез-слънце бяха изпълнени с трескава работа — набързо сформираните работни групи разбиваха вратите и прозорците на всяка къща на най-ниското ниво. Къщите бяха натъпкани с всевъзможни запалими материали в добавка към различните мебели, оставени от евакуираното население. Керемидите бяха свалени от покривите, за да се оголят гредите, и всяка ненужна дъска и греда от къщите на второто ниво бе пренесена на долното, а на всеки уличен ъгъл бяха струпани купчини въглища. Когато това бе свършено, Вариж се залови за работа и с помощта на дарбата си събори грижливо подбрани сгради на различни кръстовища, за да създаде теснини. Той се оказа неуморен работник и само залиташе малко, когато подрони основите на последната къща и цялата сграда рухна в купчина от тухли и дърво.

— Още? — попита той Вейлин и избърса с един парцал обилно течащата от носа и очите му кръв.

— Мисля, че това стига — увери го Вейлин. — По-добре върви при господарката си и стой до нея. Тя ще има нужда от твоята закрила, когато се започне.

Младият Надарен кимна уморено, но с благодарност, и пое към второто ниво, като поспря само колкото да добави:

— Много пъти съм използвал тази дарба, за да може Мрачния меч да завладее някой град. Харесва ми чувството да я използвам, за да спася един.

После се усмихна уморено и се отдалечи, с решително, пък макар и малко нестабилно подтичване.

Всяка непокътната сграда бе щедро напоена с масло и в теснините бяха сложени допълнителни глинени съдове, пълни до ръба със запалителна течност, готови да бъдат счупени, когато му дойде времето. Въпреки дисциплината и енергията, с които войниците на Търговския крал вършеха тази работа, Вейлин бе благодарен за дългия летен ден, който задържа кулите на Мрачния меч, докато и последното масло не бе лиснато и повечето войници не се изтеглиха на втората стена.

Кулите започнаха бавното си приближаване към външната стена точно когато слънцето докосна хоризонта. Вейлин предположи, че Келбранд или някой остър ум в негово подчинение е изчислил точния момент, така че кулите да опрат рампите си в стените точно когато падне мракът. Вече не ги теглеха волове, а бяха бутани от хора. Дълга колона Спасени се точеше зад всяка кула и бутаха пръти, стърчащи от огромна греда. Докато бутаха, напяваха и изтласкваха тежките съоръжения напред в ритъм с бойните си молитви. Зад бутащите вървяха още сототици Спасени и пеши сталхасти. Спряха на повече от един изстрел разстояние от стените, но кулите продължиха да се приближават. Вейлин предположи, че пехотата ще се втурне напред, за да се покатери по кулите, щом те стигнат до стената и спуснат рампите си.

— Арбалети напред! — излая той. Макар че грамадата на най-близката кула прикриваше бутащите я хора и ги пазеше от директен обстрел, те все пак можеха да бъдат обстрелвани откъм фланговете. Той отиде в предния край на западния бастион и застана до арбалетчиците. Няколко Спасени паднаха при първия залп, предимно тези към края на гредата, но техни другари се втурнаха да заемат местата им и ритъмът на напева почти не бе нарушен.

— Знаете плана — каза Вейлин на арбалетчиците. — Когато ви останат само по две стрели, бягайте към второто ниво! Не се бавете!

Приведе се, когато една стрела полетя от върха на най-близката кула и стоманеният ѝ връх изтръгна искра, отскачайки от каменния контрафорс. На върха на всяка кула имаше сталхастки стрелци. За щастие дъждът от арбалетни стрели ги принуждаваше да се показват само от време на време от прикритието си, така че не можеха да видят добре колко слабо е отбранявана стената тази вечер. Около десет хиляди войници бяха разположени по бойниците със заповед да сноват насам-натам под различни знамена, за да създадат илюзията, че Шо Цай е решил да брани външната стена с всичките си сили. Имаха заповед да се оттеглят бързо на второто ниво, когато кулите стигнат на десет крачки от стените.

Вейлин намери Елеса и Джила да чакат на върха на стълбището, с Черепите струпани по стълбите долу. Килен чакаше с Червените разузнавачи близо до западната порта, а Ереса, чиито искри можеха да подпалят напоеното с масло дърво не по-зле от всеки пламък, бе заела позиция на юг с Норта и група подбрани войници.

— Малко остава — увери Вейлин младата Надарена и получи в отговор насилена треперлива усмивка. Онова, което бе направила снощи, явно още ѝ тежеше, но той бе впечатлен от отказа ѝ да му се поддаде.

— Помни — каза на Елеса, — не се колебай, ако забележиш някакъв признак за…

— Знам, вуйчо — прекъсна го тя. Нейната усмивка не трепваше, но бе не по-малко насилена. — Да убивам всеки, който ми се стори, че може да е Надарен. Повтори ми го достатъчно пъти.

Вейлин бе устоял на изкушението да включи Джукар в това начинание. Макар че следотърсачът вече бе напълно здрав благодарение на Шерин, Вейлин знаеше, че е прекалено ценен, за да го излага на риск. Беше сигурен, че обсадата няма да свърши скоро, независимо какви загуби нанесат на противника тази нощ, и бе също толкова сигурен, че Келбранд им е подготвил още изненади.

Глухият тропот на множество ботуши по камък оповести изтеглянето на десетте хиляди войници от стената. Черепите отстъпиха, за да позволят на арбалетчиците да се оттеглят. Те се движеха бързо, но Вейлин бе доволен от липсата на паника по лицата им. Той клечеше на върха на стълбището и гледаше как кулата се показва над стената. Секундите сякаш се разтеглиха, докато тя се приближаваше все повече. Стрелците на върха ѝ оглеждаха с явно смущение голите бойници долу и един сложи шепи на устата си, за да извика към недрата на кулата, но каквото и предупреждение да бе смятал да даде, то бе погълнато от тръбенето на рог.

Рампата се отдели от кулата и падна с трясък върху стената, отеквайки като спукана камбана, когато желязото срещна камъка. Сталхастите вътре се втурнаха вкупом напред, надигнали гласове в очакване на битка. Вейлин изчака първите неколцина да стигнат до стената, където спряха, озадачени от липсата на врагове. Съсредоточи погледа си върху най-близкия и запрати метателен нож в една пролука на бронята над бедрото му. Острието бе намазано с отровата на Шерин и предизвика вече познатия ужасен ефект. Когато воинът рухна в кратка и кървава агония, вик на ярост изригна от останалите сталхасти и те се втурнаха към Вейлин като отмъстителна сган.

— Хайде — каза той, обърна се и хукна към стълбите.

Докато се отдалечаваха от стената, Черепите се разгърнаха напред, а Вейлин, Елеса и Джила останаха в тила. Докато тичаха, войниците разбиваха с копията си всяко гърне с масло, което видят. Запалителната течност напояваше въглищата и правеше улиците хлъзгави. Щом стигнаха до един кръстопът на петдесетина разкрача от западната порта, Вейлин даде заповед и всички спряха. Джила моментално се обърна и вдигна ръце към преследващите ги сталхасти, изпълнили улиците зад тях — те се носеха разярени напред, в пълно неведение за капана, който щеше да бъде задействан.

Огън изригна от въздуха току пред разперените длани на Джила и две струи се насочиха надолу и встрани, за да възпламенят маслото и въглищата, преди да подпалят къщите. Пожарът лумна почти мигновено. Червено-оранжева завеса обхвана улицата от край до край и сталхастите се превърнаха в тъмни гърчещи се фигури, които бързо рухваха и ставаха на пепел.

— Ела! — каза Вейлин и хвана Джила за ръка, докато тя се взираше в нанесеното от нея опустошение. Първоначалната огнена стихия отслабна и се видя улицата — претъпкана със свити на кълба почернели трупове, с горящи къщи от двете страни. Пожарът вече бе плъзнал към околните улици и нощното небе бе скрито от димен покров.

— Не можем да се бавим тук — каза той и повлече младата Надарена със себе си. Тя запали още четири огъня на кръстовищата, през които минаха, този път необезпокоявани от преследващи ги врагове. Вейлин вече бе минавал по този маршрут няколко пъти с Черепите с надеждата да го запамети, защото знаеше, че димът ще направи ориентирането почти невъзможно. Планът беше всяка от трите подпалвачески групи да върви навътре по спирала, за да си гарантират максимален брой запалени пожари. Както винаги, този план бързо се разпадна, щом се сблъска с реалността на битката. Огньовете се разпространяваха много по-бързо от очакваното, което наложи постоянно да сменят курса, избягвайки една горяща улица след друга. Гледката на пламъците, събиращи се в огнена стихия, която подпалваше дървета, докато се виеше в криволичещ танц през един малък парк, убеди Вейлин, че са причинили цялото унищожение, което искаха.

— Ефрейтор! — извика той на Чо-ка. — Насочете се към второто ниво!

Адският огън бе породил вихрушка от пламтящи останки и те трябваше да ги избягват, докато тичаха. Силата на вятъра растеше с всяка секунда и стана толкова голяма, че събори някои войници. Вейлин видя как един нещастник бе запратен във вътрешността на горяща къща, преди другарите му да успеят да го хванат за размаханите ръце. Чо-ка извика заповед да продължават, предотвратявайки всякакви опити за спасяването му, защото вече бе ясно, че всяко забавяне би означавало смърт.

Димът и горещината се разсеяха малко, когато наближиха северната порта на втората стена. Войниците вече кашляха непрекъснато, лицата им бяха оцапани с пот и пепел и неколцина рухнаха и започнаха да повръщат върху паветата. Вейлин ги накара да станат и ги подкара напред с ритници и удари. Сега не беше време за нежности.

Скоро димът се разреди до лютива мъгла и разкри гледка към отворената порта. Вейлин видя как въоръжени фигури се появиха от дима вдясно от тях, но тревогата му се стопи, щом зърна червените им брони.

— Гореща работа, милорд — изграчи ефрейтор Вей, като спря наблизо. — Загубих неколцина — добави и посочи към хората си. — Можеше да е и по-зле. Мисля, че изпекохме цял полк от ония копелета.

— Килен? — попита Джила с ококорени ярки очи върху почернялото си лице.

— Тук съм! — обади се Надареният и се появи от димния облак, почти носеше Цай Лин. Дай-ло едва се влачеше, почернялото му от сажди лице бе отпуснато, а очите му — размътени.

— Приближи се прекалено много до една аптека — обясни Килен. — Сярата има склонност да избухва при най-малкия допир с пламък.

— Вкарай го вътре — каза Вейлин и махна към портата.

Надареният кимна, обърна се, а после се вцепени със смаяно ахване, когато една брадва долетя от дима и се заби право в гърба му. Отчаяният писък на Джила прониза ушите на Вейлин и той се завъртя, за да се изправи срещу нещо, сякаш излязло от кошмар.

Сталхастът връхлетя от виещата се мъгла с вдигната сабя и оголени зъби. Беше висок, здраво сложен мъж и би представлявал внушителна гледка по всяко време, но сега изглеждаше ужасяващ заради факта че бе обвит от главата до петите в пламъци. Те се виеха от ръцете му, от разветите му плитки, от ботушите му. Вейлин виждаше разранената лъщяща плът на врата му, изгорен чак до гръкляна, така че ревът на мъжа излизаше като влажно гъргорене, докато се приближаваше. Вейлин парира замаха на сабята му само по инстинкт, пристъпи под последвалия удар и се насили да приеме реалността на ставащото. „Още един ужас — реши той и стовари меча си, за да отсече протегнатата ръка на сталхаста. — Виждал съм много.“

Но дори когато горящият крайник падна на земята, сталхастът продължи да се бие — хвърли се към Вейлин и останалата му ръка замахна като лапа на хищник. Вейлин се изплъзна с танцова стъпка и в същия момент ефрейтор Вей заби копието си в тила на воина. Извитото острие го разсече от гръбнака до оголеното му гърло. Мъжът издаде едно последно безгласно хъхрене и се срина.

— Сигурно са сложили нещо специално в грога на този шибаняк — изсумтя Вей, докато измъкваше копието си.

— Вуйчо — обади се Елеса, която бе изпънала лъка и се целеше в тъмната миазма, която сега покриваше цялото долно ниво. Вейлин забеляза в сумрака редица червени петънца, които постепенно растяха, докато не се приближиха достатъчно, за да се превърнат в атакуващи фигури — поне двайсет, всяка обвита в пламъци.

— Строй се в линия! — викна той на войниците наоколо. Те се раздвижиха бързо въпреки измъчващия ги дим и Черепи и Червени разузнавачи заедно образуваха преграда от брони и копия. Вейлин видя, че Джила продължава да вие над тялото на брат си, и я вдигна.

— Върви! — заповяда ѝ и я блъсна към портата. Тя направи няколко залитащи крачки, после спря и се втренчи с покрусена физиономия в бързо приближаващите се сталхасти. Пред очите на Вейлин скръбната ѝ маска се превърна в нещо ужасяващо по-грозно, устните ѝ се отдръпнаха назад в яростно зъбене, а в погледа ѝ запламтя ярост.

Вейлин отстъпи от нея и закрещя нови заповеди:

— Отдръпнете се!

— Милорд? — попита Вей. Недоумението му бързо се превърна в тревога, когато видя Джила да крачи напред с вдигнати ръце. — Мърдайте! — закрещя той и заизблъсква хората си настрани. — Мърдайте, туткави копелета!

Разузнавачите и Черепите се разбягаха, а Джила освободи пламъците си. Крещеше, докато огнените струи се устремиха напред, а от очите, носа и ушите ѝ шуртеше кръв. Водещата сталхастка стана на въглен, когато струята я докосна, а миг по-късно същата участ застигна и тези от двете ѝ страни. Джила разпери ръце и започна да ги плъзга насам-натам, за да порази всеки сталхаст, когото виждаше. След секунди цялата редица атакуващи воини се бе превърнала в черни петна върху паважа.

Джила рухна на колене, пламъците ѝ угаснаха и тя се сви на кълбо — малка ридаеща фигурка сред пепелището. Когато Вейлин я вдигна, тя увисна в ръцете му и той усети, че плътта ѝ е студена въпреки жегата на горящия град. Обърна се и хукна с Надарената към портата, като крещеше на другите да го последват. Портата се затръшна зад тях с гръмотевичен тътен.

— След Алтор се надявах никога повече да не видя горящ град.

Лицето на Норта бе сурово, докато оглеждаше огньовете долу. Те бяха продължили да горят цяла нощ, три отделни пожара, които накрая се сляха, за да образуват голям огнен обръч. Писъците бяха единственият признак за мащабите на загубите, които бяха нанесли на врага, и те достигнаха пронизително кресчендо, когато огньовете заобиколиха отвсякъде второто ниво. Тук-там Вейлин зърваше фигури, бягащи през дима, някои горящи, други не, но всички полудели, ако се съдеше по писъците им. На сутринта огньовете бяха отслабнали, но не и угаснали, големи части от долния град продължаваха да горят, докато слънцето се издигаше като мътен жълт диск през пушека.

— Изглежда, че унищожението — продължи Норта с отсянка от старата си усмивка на устните — е основният ни дар за света, братко.

Неговият отряд бе успял да отведе Ереса на второто ниво, след като бе подпалил по-голямата част от източния квартал, но бе загубил двайсет души, някои от огъня, други от обвити в пламъци сталхасти.

— И спасението също понякога — отвърна Вейлин и кимна към все още непокътнатите улици зад тях. Войниците се бяха събрали по площади и паркове, за да отпразнуват онова, което, изглежда, смятаха за голяма победа. Този път, както никога, генералът бе охлабил суровата войнишка дисциплина, за да им даде няколко свободни часа. Така че нощта бе пълна с песни, пиене и веселба, докато долното ниво гореше. Шумотевицата утихна призори, оставяйки множество пияни да си отспиват след гуляя, докато други се отправиха залитащи към квартирите си, за да си починат, колкото могат, преди офицерите им да ги свикат пак под знамената.

— Какво беше онова снощи? — попита Норта. — Виждал съм много неща, причинени от Мрачното, но никога не съм виждал мъже да продължават да се бият, докато огънят разяжда плътта им до кокал.

— И Джукар, и Ам Лин бяха на стените — каза Вейлин. — Те не усетиха Надарени сред пламъците, освен един. Той беше там.

— И това е било достатъчно, за да продължат да се бият? — Норта повдигна вежда и поклати глава. — Може би все пак той наистина е бог. Шегичка, братко — добави, като видя свирепия поглед на Вейлин. — Гледай го откъм хубавата му страна. Ако той наистина е бил сред всичко това — Норта посочи към опустошения град долу, — може да сме го убили, копелето му с копеле.

Погледът на Вейлин се плъзна по забулените в дим улици. Изпитваше същата сигурност, която някога му вдъхваше песента. „Вече нямам песен“, напомни си той и почувства старото болезнено съжаление, което знаеше, че вероятно никога няма да заглъхне. Но сигурността си оставаше.

— Не — каза той. — Не сме го убили.

Малко по-късно отидоха до храма; Вейлин искаше да види как е Джила, която бе оставил на грижите на Шерин. Щом мина през портата към най-горното ниво, спря, понеже забеляза Чо-ка и дузина Черепи да спорят с офицер от градския гарнизон. Офицерът имаше зад себе си взвод копиеносци, всички със същото презрително изражение като неговото, докато говореше с бившите затворници.

— Ще заповядам да те бичуват, чуваш ли! — изръмжа той, мушкаше с месестия си пръст Чо-ка в гърдите. — Безполезна крадлива отрепка!

Раздразнение пробяга по лицето на ефрейтора и ръката му посегна към ножа на колана му, но той спря, щом зърна приближаващия се Вейлин.

— Милорд! — каза той и се изпъна мирно заедно с другите Черепи. Гарнизонният офицер и другите последваха примера му, но с видимо по-малко усърдие.

— Проблем ли има? — поинтересува се Вейлин.

— Хванах тази паплач да се занимава със старите си навици, милорд! — каза офицерът. Вейлин позна в него един бивш сержант, наскоро произведен в капитан поради загубата на много офицери при първата атака. Мъжът притежаваше типичното мръщене и поведение на човек, прекарвал повечето си време в борба с престъпниците, вместо с чуждестранни нашественици. Такива хора винаги бяха полезни, но повече в мирно време, отколкото във война.

— Хванах ги да плячкосват този магазин — продължи капитанът и посочи с брадичка към сградата зад Черепите.

— Това е магазинът за подправки на старата ми баба, милорд — каза Чо-ка. — Само проверявам да видя дали е още непокътнат.

Погледът на Вейлин се плъзна по различните буркани и гърненца в ръцете на Черепите и издутите торби, преметнати през раменете на някои.

— Глупости на търкалета — сопна се капитанът. — Познавам собственичката от години и тя няма някакъв долен боклук за внук.

Като видя опасната искрица, появила се в очите на Чо-ка, Вейлин пристъпи между тях и се усмихна одобрително на капитана.

— Заслужавате похвала за своето усърдие, капитане. Бъдете сигурен, че генералът ще чуе за това. Засега ще съм ви благодарен, ако оставите работата в мои ръце. Тези мъже бяха набрани от мен, нали разбирате? Мой дълг е да ги накажа, като се има предвид колко опозорен се чувствам, че са предали щедростта ми.

Капитанът се изпъна, все така намръщен. На Вейлин му беше ясно, че нищо не би му харесало повече от това да задоволи инстинктите си на пазител на закона с бичуване или дори обесване. Все пак споменаването на генерала сякаш бе достатъчно да го убеди, защото той се поклони сковано и се отдалечи, като изръмжа на хората си да го последват.

— Това наистина ли е магазинът на баба ти? — попита Вейлин Чо-ка, след като отрядът на капитана сви зад един ъгъл.

— Всъщност на сестра ѝ — отвърна контрабандистът и сви рамене. — Но тя винаги ме е обичала. — И дари Вейлин с усмивка, която помръкна, когато не срещна отговор.

— Върнете тези неща — каза Вейлин и кимна към плячката им.

— Какво значение има сега? — попита един от Черепите, провлачваше уморено думите. — Магазинът така или иначе скоро ще бъде разру…

Думите му секнаха рязко, когато Чо-ка се завъртя и го зашлеви през лицето. Протестиращият залитна назад с окървавена физиономия, но ограничи отговора си до свиреп поглед и се изпъна мирно.

— Моите извинения, милорд — поклони се Чо-ка на Вейлин. На лицето му бе изписано заучено неутрално изражение, което не се хареса на Вейлин: липса на предизвикателство, която говореше за спешна нужда да се сложи край на тази конфронтация.

Погледът на Вейлин се стрелна към магазина, а после обратно към все още кланящия се ефрейтор.

— Там вътре има ли нещо, за което трябва да знам? — попита той.

— Само множество подправки, милорд. Докопахме две свински плешки, нали разбирате? Искаме да подправим малко месото.

Продължаваше да го човърка чувството, че тук има нещо повече, някаква тайна на престъпното братство, която той не можеше да проумее, не че имаше време или желание да се занимава с това сега.

— И все пак — каза той. — Върнете тези неща. Всичките.

Чо-ка се поклони отново.

— Веднага, милорд.

— Пази си гърба от този — посъветва го Норта, когато продължиха към храма. — Престъпниците са толкова любезни само когато лъжат.

— Стига хората му да продължават да се бият както досега, може да лъже, колкото си иска.

В храма майка Вен го заведе до килията, където бяха сложили Джила. Вейлин спря пред вратата, когато чу отвътре напрегнати гласове.

— Казах ти вече — говореше категорично Луралин. — Не знам!

— Моята песен пее друга мелодия — отвърна Ам Лин. Неговият глас бе по-овладян, но също настоятелен.

— Значи може би песента ти е размътена от възрастта. Сред моя народ човек на твоите години би трябвало досега да е имал благоприличието да загине в битка.

Гласът ѝ заглъхна, когато Вейлин влезе. Двамата стояха от двете страни на леглото, на което спеше неподвижно Джила. Луралин извърна глава, скръстила ръце и с някакво напрежение в раменете. Лицето на Ам Лин не издаваше да е засегнат от обидата ѝ, на него бе изписана само сурова решителност.

— Песента е ясна — каза той на Вейлин. — Нещо стърчи в ума ѝ като трън, но тя отказва да го извади.

— О, я ме остави на мира, дърт глупако! — изсъска Луралин, все още извърнала поглед.

Ам Лин понечи да заговори пак, но млъкна, когато Вейлин поклати глава и посочи към вратата. Когато каменоделецът излезе, Вейлин се приближи до леглото и сложи длан на челото на Джила. Кожата ѝ бе студена, но ѝ липсваше леденият мраз от предната нощ.

— Майка Вен ми каза, че сърцето ѝ поддържа постоянен ритъм — каза той на Луралин. — Що се отнася до това кога ще се събуди…

— Тя е дребна, но силна — отвърна Луралин. — Ще се събуди скоро. Макар че аз бих я оставила да спи още малко. Скръбта ѝ ще е трудно поносима.

Вейлин вдигна очи да срещне нейните и откри в тях предпазливост.

— Ам Лин е слушал песента си цял живот — каза той, като се стараеше да говори меко. — Познава я добре и аз вярвам на преценката му.

— Аз пък познавам Истинския сън. Казах ти всичко, което ми съобщи той.

— Виждал съм много неща, които ме карат да се съмнявам в стойността на пророчествата. Но легендите на моята родина говорят за тях като за нещо, което идва неканено, нежелан дар. Ти, изглежда, си различна. Защото можеш да го призоваваш, нали?

— Обикновено да. И както вече ти казах, той е… непостоянен в нещата, които избира да ми покаже.

— Опитвала ли си се, откакто дойдохме тук?

Тя отново извърна поглед и поклати лекичко глава.

— Защо? — попита той. — След като е заложено толкова много?

Тя се извърна настрани.

— Той ми показа много неща, които бих предпочела никога да не виждам — прошепна тихо.

— Значи се страхуваш какво може да ти покаже сега?

Тя премигна и една сълза се търкулна по иначе безизразното ѝ лице.

— Келбранд криеше толкова много от мен. Години наред ме лъжеше, докато аз го обичах. Ами… — Тя се поколеба, преглътна и продължи: — Ами ако това, всичко това, е точно каквото той иска, каквото винаги е искал? Това няма ли да ни направи просто негови марионетки? Той дърпа конците и ние танцуваме като последни глупаци.

— Не марионетки. Фигури на дъска за кешет.

— Кешет?

— Една игра от алпиранската империя, но моята кралица много я обича. Съмнявам се, че на света има човек, който може да я победи в нея, дори и брат ти. Веднъж я попитах къде е ключът към победата в кешет. Тя се засмя и каза, че няма такъв, защото всяка игра е различна, но ключът към загубата е винаги един и същ: предсказуемост.

— Искаш да потърся нов сън, за да разбера изхода от тази обсада.

— Искам да извадиш тръна от ума си. — Той отмахна един кичур от челото на Джила. — Така че нейната саможертва, саможертвата на брат ѝ и толкова много други да не е била напразна. Ще го направиш ли?

Тя избърса сълзите си и промърмори нещо на своя език.

— Какво каза? — попита я той.

— Милосърдието е слабост, състраданието е страхливост, мъдростта е лъжа. — Засмя се тихичко и сви рамене. — Мантрата на жреците на Невидимите, изричана като истина в продължение на векове и отхвърлена по прищявка на брат ми. Той не виждаше полза от нея, защото един бог не се нуждае от други слова, освен своите. Но аз я отхвърлих, защото знаех, че е лъжа. Милосърдието изисква сила, състраданието изисква смелост, а мъдростта задължава да говориш истината. — Смехът ѝ се стопи, тя седна на столчето до леглото на Джила и посегна да хване ръката ѝ. — Ще потърся съня, когато тя се събуди. Иначе умът ми ще е прекалено неспокоен.

33.

Нямаше никакви атаки до края на деня, нито през някой от следващите. Огньовете продължиха да горят безпрепятствено на долното ниво, но за щастие писъците отдавна бяха стихнали. Когато пожарите започнаха да гаснат, Цай Лин, вече възстановил се от срещата си с избухващата аптека, използва далекогледа на върха на кулата, за да извърши методично преброяване на мъртвите, които се виждаха по улиците.

— Четири хиляди триста осемдесет и трима — каза той на баща си. Генералът бе привикал него, Вейлин и губернатор Нешим в библиотеката, за да съставят план за отбраната на второто ниво. — Но — продължи дай-ло — бих казал, че броят спокойно може да бъде удвоен в светлината на това колко трупове са били направени неразпознаваеми от огъня.

— Значи да речем осем хиляди — каза Вейлин. Той цяла сутрин бе обучавал отрядите под свое командване, като от време на време оглеждаше овъглената шир оттатък стените. Само малко огньове все още горяха и скоро щяха да изтлеят, при което Келбранд щеше да предприеме следващия си ход. — Тежък удар, без съмнение, но в никакъв случай фатален за войска с такива размери.

— Те сигурно са обезкуражени — обади се губернатор Нешим. Още носеше неудобната си броня, макар че сега тя му стоеше по-добре, защото тлъстината му се бе стопила през последните дни. Но не и страхът му, и Вейлин усещаше как го залива потната воня на мъжа.

— Гледката как толкова много твои другари умират по ужасен начин — продължи Нешим — би подложила на изпитание и най-силното сърце.

— Бих се съгласил с вас — отвърна Шо Цай, — ако те бяха армия, която се бие за пари или за плячка. Но не са. Бият се за човек, когото смятат за жив бог, и се съмнявам, че той е приключил с нас.

— Тогава къде са ни подкрепленията? — Нешим се оказа неспособен да скрие хленчещата нотка в гласа си, докато се взираше в генерала с едва сдържано отчаяние. — Достопочтеното кралство може да свика безброй копия и въпреки това всеки ден осъмваме без и помен от тях.

— Напомням ви, че ние служим на желанията на Търговския крал — каза Шо Цай с безизразен глас. — А той действа единствено в интерес на кралството. Така че ако е решил да не праща подкрепления, сигурен съм, че има основателна причина.

— Не подлагам на съмнение мъдростта на великия Лиан Ша. Но апелирам към здравия разум. Вече направихме предостатъчно, за да задоволим честта си. — Губернаторът се опита да заеме решителна поза и да скрие треперенето в гласа си. — Като официално назначен губернатор на този град, мисля, че е време да планираме бягството си.

— Бягство ли? — попита Вейлин.

— Ами, да. „Когато всяка надежда за победа е изчезнала, няма срам в това да отстъпиш и да запазиш оставащите ти сили.“ Не е нужно да ви напомням, генерале, че тези думи принадлежат на Почитаемия Куан-Ши, най-великия философ на Изумрудената империя.

— Забележителен ум, наистина — каза Шо Цай. — Всъщност толкова велик, че след като отсякъл главата на Куан-Ши, императорът наредил да я мариноват.

Нешим почервеня, но продължи с решителност, която Вейлин сметна за странно възхитителна.

— И все пак — каза губернаторът — неговата мъдрост отеква през епохите и би трябвало да се вслушаме в нея. Позволих си волността да направя справка с книгите на бившия ни губернатор. — Той разви един свитък, на който имаше нещо като карта, нарисувана с не съвсем стабилна ръка. — Оказва се, че историята ни дава паралел за сегашната ни дилема. Падането на Джулун-Хо в края на трети век от Божествената династия. Командирът на града използвал кавалерия, за да прикрива силите му, които разделил на две колони — едната многобройна, но зле въоръжена и състояща се от най-слабо ефективните му войници, а другата по-малка, но състояща се от добре въоръжени ветерани. Първата, по прискърбна необходимост, била пратена по маршрут, който да я отведе близо до врага. Но последвалото им унищожение спечелило достатъчно време за по-ценните войски да осъществят бягството си.

Шо Цай запази външно спокойствие и взе свитъка от треперещата ръка на губернатора.

— Хитра стратегия, наистина — каза след кратък размисъл. — Готов съм да я взема предвид. Но — добави той и усмивката на облекчение замръзна върху лицето на губернатора — само ако се съгласите лично да оглавите по-слабата колона. Уверявам ви, че вестта за безкористната ви саможертва ще плъзне нашир и надлъж.

Гърлото на Нешим подскочи няколко пъти, преди той да отстъпи от масата с картите и да се поклони ниско.

— Грешката е моя — каза той, като не спираше да се кланя. — Военните дела, разбира се, са от вашата компетенция.

— Така е. — Шо Цай захвърли настрани картата на губернатора и нетърпеливо му даде знак да спре с поклоните. — Как стоят нещата с провизиите ни?

— Все още сме добре запасени. Дори може би си струва да увеличим дажбите на хората, защото част от храната вероятно ще се развали, ако не бъде изядена скоро.

Вейлин не видя задоволство у Шо Цай при тази вест и не бе трудно да се отгатне причината. Имаха излишна храна, защото бяха загубили твърде много хора.

— Добре — каза той все пак. — Идете и се погрижете за това.

Губернаторът се поклони отново и изпухтя с явно облекчение, докато излизаше.

— С цялото ми уважение, генерале — започна Цай Лин, — да имаме страхливец на такъв висок пост…

— Той беше достатъчно смел да остане, след като лесно би могъл да избяга, преди да затворим портите — прекъсна го Шо Цай. — Никой мъж не е защитен от слабости — мислех, че отдавна си научил този урок.

И се втренчи в сина си, докато Цай Лин не сведе поглед, сбърчил засрамено чело.

— Идеята за бягство не е съвсем лишена от достойнства — отбеляза Вейлин, като взе захвърления свитък от масата. — Поне за някои хора. При достатъчно голяма диверсия кавалерията би могла да се измъкне.

— Заедно с другарите ви, предполагам? — попита Шо Цай.

Вейлин не виждаше смисъл да крие.

— Съмнявам се, че те биха тръгнали, но да, ако мога да ги убедя. Следваха ме достатъчно далеч.

— Ще ми е нужен всеки меч на стените. — Генералът поклати глава. — Освен това всяка кавалерийска група, която успеем да съберем, ще бъде подгонена и избита от сталхастите или тулите, преди да е изминала и няколко мили.

— Да не говорим, че по-късно може да имаме нужда от конете — добави Цай Лин. — За месо.

— Нашата Благословена от Небесата съюзничка — каза Шо Цай. — Тя има ли да ни съобщи някаква нова информация относно намеренията на брат си?

„Трънът в ума ѝ си остава неизваден“, помисли Вейлин, но реши, че това няма да внесе нищо ценно в дискусията.

— Само, че ще атакува отново — каза той. — Всъщност тя изглежда изненадана, че още не го е направил.

— Стените на второто ниво са с десет стъпки по-високи от външните — каза Цай Лин. — Не е изключено те да строят по-високи стълби.

— Слаби места? — попита Вейлин. — Аз веднъж превзех един град, защото губернаторът му бе забравил да подсигури канализацията.

— Кешин-Хо е построен по-скоро като крепост, отколкото като град — отвърна Шо Цай. — Всички канали са прекалено тесни, за да мине през тях човек, дори дете. Ако Мрачния меч иска своята победа, ще трябва да изкачи стените и да ги удържи, което значи, че ще трябва да използва най-добрите си воини. Когато го направи, ще лишим армията му от най-смелите и опитни хора в нея. Нека после се опита да завладее Достопочтеното кралство с тълпа необучени фанатици.

Събуди го Алум малко след изгрева на луната. Ловецът направи предпазлива крачка назад, когато Вейлин се надигна сепнато с нож в ръка.

— Каменоделецът имаше сън — каза Алум. — Лош сън.

Вейлин стана от постелките си и посегна за ботушите. Той и другите се бяха настанили да спят в двора на храма, устройвайки си нещо като дом под покрива на вековен параклис. Другите се събудиха с ругатни или примирени въздишки, когато Алум отиде да ги разрита.

— Какво сънува? — попита Вейлин, приближавайки се към Ам Лин. Каменоделецът седеше с превити рамене, зареял поглед в далечината, и се размърда, когато Вейлин сложи ръка на рамото му.

— Тигър — каза той и Вейлин го усети как потрепери, но се овладя и заговори по-твърдо. — Тигър, който напада планина и я разкъсва със зъби и нокти. Той кървеше, докато се биеше с планината, зъбите му бяха изпочупени, ноктите — изтръгнати, плътта — разранена и кървяща. Но той продължаваше да къса камъка, никнеха му нови зъби, порастваха му нови нокти и накрая планината бе тази, която рухна.

— Не сме чували тревога цяла нощ, милорд — каза Семон, който бе стоял на пост с Елеса. Като гледаше раздърпания им вид, Вейлин заключи, че са правили нещо повече от просто бдение, но точно сега това не го интересуваше.

— Вземете си оръжията — каза той на всички. — Ще обиколим стените. Семон, намери Цай Лин и му кажи, че според мен ни предстои неспокойна нощ. Оставям на него да реши дали иска да го съобщи на генерала.

Стената на второто ниво имаше само две порти, едната гледаща на север, а другата на юг. Те бяха от дебел дъб, обкован с желязо. Допълнителна защита даваше тежката решетка, която стоеше постоянно спусната, откакто армията се оттегли от долното ниво. Също така, като предпазна мярка, Шо Цай бе разположил два полка в пълен състав близо до всяка порта. Те се състояха от ветерани вместо от новобранци като повечето други части.

Вейлин провери една след друга и двете врати, но не откри никакъв пропуск. После направи пълна обиколка на стените. Беше заповядал полковете да заемат боен строй, като разположи повечето арбалетчици на бойниците над всяка порта. След час крачене покрай редици от предимно млади мъже, които явно повече от всичко искаха да се върнат в леглата си, тигърът на Ам Лин още не се бе появил.

— Какво долавяш? — попита той, щом стигна до Джукар. Следотърсачът стоеше до Ам Лин над северната порта и двамата се взираха в тъмния лабиринт от руини долу. Тази нощ имаше пълнолуние и сребристосинята лунна светлина огряваше порутените стени и отломките, от които тук-там все още се издигаше дим.

— Само Мрачния меч — каза Джукар, шареше с поглед по руините. Беше сложил на лъка си отровна стрела и пръстите му стискаха напрегнато тетивата. — Той е някъде там и чака.

— Никой друг? — притисна го Вейлин.

Следотърсачът поклати глава.

— Каквото и да се размърда днес, ще е негово творение.

Отляво се разнесе хор от официални поздрави, което им показа, че генералът е пристигнал.

— Тези хора не могат да стоят нащрек цяла нощ — каза Шо Цай на Вейлин, щом дойде при тях. — Не и ако очакваме от тях да се бият утре.

— Нещо идва — увери го Вейлин и кимна към двамата Надарени, които продължаваха да се взират в мрака все така зорко.

Шо Цай въздъхна, поглади се по брадичката и погледът му се плъзна по събраните войски, без съмнение отбелязвайки многото оклюмали глави и как бойците се подпират на копията си.

— Тогава още един час — реши той. — После стражата ще бъде намалена наполовина…

— Започва се! — прекъсна го Ам Лин и посочи към нещо далеч сред руините. Вейлин се вгледа и видя голяма пехотна колона, приближаваща се към стените. Напяваните от тях молитви скоро стигнаха до бойниците, този път по-пискливи, което говореше, че са близо до истерия.

— Две хиляди? — предположи Шо Цай.

— Повече от три, бих казал — отвърна Вейлин. Взря се по-внимателно и премигна от изненада. — Не виждам никакви стълби. Нито тарани.

Колоната спря на двеста крачки от портата, прекалено далеч за всички, освен за най-добрите арбалетчици. Напевите им, и без това изпълнени с религиозна жар, добиха по-трескава тоналност. Вече бяха достатъчно близо, за да може Вейлин да ги разпознае като Спасени, мъже и жени с разнородни брони, които те, за негово изумление, започнаха да захвърлят. Нагръдници, ризници и бронирани ръкавици летяха във въздуха и молитвените им напеви се превръщаха в нещо, напомнящо животински вой. Голи до кръста, те засноваха насам-натам, прегръщаха се, преди да се хванат за ръце и да се строят отново, този път образувайки тясна колона по четирима, насочена като стрела право към портата.

— Не им трябва таран — чу Вейлин думите на Ам Лин. — Те са таранът.

Колоната се втурна напред, ускорявайки до спринт. Арбалетчиците над портата започнаха да стрелят още преди Вейлин да е дал заповед. Той видя стотина Спасени да падат при първия залп, но другите продължиха въпреки стрелите, стърчащи от раменете или ръцете им. Някои от падналите се надигнаха на крака и хукнаха да се върнат в колоната, докато тя се приближаваше към портата. Нов залп полетя надолу, преди да са стигнали до дъбовата врата, и Спасените падаха с десетки. Портата се изду под натиска, дървените греди потрепериха, но не се счупиха. Оцелелите Спасени отстъпиха, тъпчейки телата на убитите си събратя, а после се събраха с онези, които ги следваха, и се хвърлиха отново срещу портата.

— Това е чисто безумие — промълви Шо Цай в ужасена почуда, докато градушката от арбалетни стрели продължаваше да взима още жертви измежду Спасените. Колоната се топеше, докато блъскаше по портата, пред нея се трупаха тела, някои се надигаха, за да прибавят своята тежест към щурма, въпреки че бяха пронизани от множество стрели. Портата избумтя, когато юмрукът на плътното човешко множество я удари отново, но все още не даваше признаци да се чупи. Вейлин чуваше сред врявата острия пукот на трошащи се кости.

— Генерале! — извика един от сержантите наблизо и посочи друга колона, приближаваща се от север. Тя наброяваше също толкова хора като първата и също се състоеше от Спасени. Пронизителните им напеви вече бяха започнали и също като другарите си, те бяха захвърлили броните си. Въпреки явното си безумие поддържаха плътна формация, докато атакуваха, тичайки през дъжда от стрели, като му обръщаха не повече внимание, отколкото на лек ръмеж. Втората колона се вряза в останките от първата, портата избумтя отново и пак се чу пукот на строшени кости. Гъстата маса плът връхлиташе срещу портата и блъскаше все по-силно, атакуващите крещяха молитвите си и умираха.

Вейлин чу смаяната ругатня на някакъв арбалетчик, вдигна поглед и видя нова колона, втурнала се от мрака, и още две зад нея. Обърна се към Шо Цай, но генералът вече крещеше заповеди.

— Капитане, прехвърлете всички арбалети от южната порта към северната! Сержант, палете маслото и го изливайте през стената!

Третата колона претърпя същите загуби като първите две, чиито останки сега бяха струпани пред портата в грозна плетеница от смачкани обезобразени тела. Без да показват страх от горящото масло, което се сипеше отгоре, Спасените се врязаха в купчината от плът. Вейлин чу скърцането на протестиращо желязо и трясъка от удар по дъб.

— Поеми командването на полковете пред портата — заповяда Шо Цай на Вейлин. — Те не бива да пробият, независимо от цената.

Вейлин кимна и докато вървеше към най-близкото стълбище, поспря за момент до Алум и каза:

— Заведи каменоделеца в храма.

Мореската отговори с мрачно клатене на глава и вдигна копието си.

— Ще имаш нужда от мен тази нощ. Каменоделецът ще отиде с младите.

Семон и Елеса бързо бяха пратени на третото ниво с Ам Лин, макар и не без протести, които Вейлин бързо спря.

— Ще имаш предостатъчно мишени преди нощта да свърши — каза той на Елеса, пристъпи по-близо до нея и добави: — Освен това имам нужда от някой да пази Шерин. Оръжието на Чиен няма да е достатъчно, ако портата падне.

Тя се понамръщи, но после хукна след Семон и Ам Лин, като подвикна през рамо:

— Надявам се, че тя има подръка още от онази отрова!

Вейлин зае позиция по средата на Черепите, които бе строил непосредствено зад портата. Зад тях имаше разположен друг отряд и още два от двете страни на портата. Норта и Джукар стояха пред него с готови лъкове. Алум застана от дясната му страна.

— Що за бог — зачуди се на глас мореската, взирайки се замислено в треперещата порта — превръща последователите си в безумци?

— Някои биха казали: всичките — отвърна Вейлин и си позволи да се ухили при укорителното мръщене на Алум. Веселието му обаче помръкна, когато портата нададе най-силното си бумтене досега.

Големите дървени крила се издуха, а скобите, държащи ги за стените, нададоха скърцащо стенание на протестиращ метал, докато се измъкваха от камъка. Миг по-късно крилата се отпуснаха, когато натискът върху тях спадна, после се издуха с още по-голяма сила. Тежката напречна греда се огъна, а после се сцепи и между крилата се появи тясна пролука, която ту се свиваше, ту се разширяваше — първо два-три сантиметра, после цяла стъпка.

Ухиленото ококорено лице на един Спасен се появи в пролуката. Норта вдигна лъка си, но спря, щом видя кръвта, шуртяща от устата и очите на мъжа. Молитвените напеви се усилиха, докато блъскането по вратата я отваряше все по-широко, и всякакъв ритъм в тях изчезна, превръщайки ги в непрекъснат бесен рев. При един последен напън гредата се скърши и портата зейна. Труповете на Спасените нахлуха през нея, за да се блъснат в решетката, и потоци кръв заляха паветата и оцапаха ботушите на чакащите войници.

— Спокойно! — извика Вейлин, чул как няколко войници повръщат при гледката.

Решетката заприлича на мрежа от обикновена тел — изду се и мъртвата плът, притисната към нея, се пръскаше под натиска, освобождавайки съдържанието на червата и вените си. Труповете бяха накамарени толкова високо, че Вейлин изобщо не виждаше какво става оттатък портата, само чуваше непрестанния звън на тетиви и викове откъм бойниците, които показваха, че Спасените продължават да са подложени на смъртоносна атака отгоре. Но въпреки това натискът се усилваше, кръвта шуртеше като река, докато решетката се огъваше, напрягаше, а после изскочи от опорите си. Беше съборена за миг и затрупана от мъртви тела, които се изхлузиха през портата като риба, изсипана на кея — а подир тях дойдоха живите.

Първата бе жена, гола с изключение на няколко парцала, полепнали по окървавеното ѝ тяло. Косата и голяма част от скалпа ѝ бяха опърлени от горящото масло и от голия ѝ череп се виеше дим. Тя се хвърли в атака, прескачайки труповете на другите Спасени с животинска пъргавина. Не носеше оръжие, но ръцете ѝ бяха сгърчени хищно и посегнаха като нокти към лицето на Джукар, а после тя рухна мъртва с една от отровните му стрели в гърдите си.

Веднага я последваха още двайсетина души, всички осакатени и полудели като нея. Повечето бяха бързо повалени от стрелите на Джукар и Норта, а останалите срещнаха края си на върховете на копията на войниците.

За един кратък момент портата изглеждаше празна с изключение на кървавата каша от тела, струпани в основата ѝ. Вейлин понечи да даде заповед на Черепите да се втурнат напред и да препречат входа, но после го чу — звук, който помнеше от деня, когато Варинсхолд бе отвоюван обратно за кралицата. Тогава ренфаелските рицари бяха препуснали в атака по улиците и подковите на конете им биеха по паветата с екота на хиляда наковални.

— Пригответе се за кавалерия! — извика той и събралите се отряди се престроиха в нова формация. Войниците от двете страни на портата — движеха се с бързина и прецизност, които потвърждаваха статуса им на ветерани — образуваха триредни фаланги. Тези от първия ред коленичиха, навели ниско копията си, тези от втория опряха копията си в земята, за да ги държат диагонално, а тези от третия вдигнаха своите на височината на главите си, за да ги подадат между раменете на хората от втората редица. Черепите, на които им липсваше дългогодишната практика на ветеранските полкове, бяха по-бавни в образуването на тази стена от копия и третата редица едва успя да заеме местата си, преди първият сталхастки воин да нахълта през портата.

Яздеше висок сив жребец, който си проби път през труповете почти без да спира. Щом преодоля телата, сталхастът препусна право към Черепите; размахваше над главата си страховит топуз с шипове на верига. Норта, който стоеше на пътя му, изпъна лъка и се прицели, както се стори на Вейлин, ненужно дълго. Стреля, когато сталхастът бе на по-малко от двайсет стъпки от него, и стрелата му намери дупката за лявото око на шлема му. През наличника бликна гъста струя кръв и мъжът се катурна от седлото. Конят му обаче продължи напред и принуди Норта да отскочи встрани. Животното се надигна на задните си крака пред бодливата преграда на Черепите и размаха предните си копита, докато Алум не се стрелна напред, за да му пререже гърлото със светкавичен замах на копието си.

— Изравнете редиците! — изкрещя Вейлин и обърканият строй бе възстановен точно когато още десетина сталхасти нахлуха през портата. Норта и Джукар тръгнаха в различни посоки, като пускаха стрели със смъртоносна бързина, и отровните върхове повалиха четирима ездачи за нула време. Останалите се разгърнаха, за да нападнат отрядите от двете страни на портата. Повечето бързо бяха намушкани с копия, но един успя да проникне в редиците на десния отряд и да предизвика суматоха, така че войниците не бяха добре подготвени да посрещнат атаката на идещите зад него сталхасти. Само за секунди полкът бе разбит, трите му редици — разкъсани и хората се биеха сред хаос от тъпчещи копита и сечащи воини.

Погледът на Вейлин се стрелна вляво и той видя, че другият отряд е в малко по-добро положение: редиците му се държаха въпреки свирепата атака, макар да бе ясно, че скоро ще поддадат. В центъра двайсетина сталхастки ездачи се измъкваха от заформилото се меле и се строяваха за атака. Понеже знаеше, че Черепите нямат голям шанс да спрат такава маса от брони и конска плът, Вейлин виждаше само един вариант.

— Строй се за атака! — извика той и отиде да застане пред първата редица с вдигнат меч. Изчака само докато види, че трите редици се превръщат в две и всички войници застават с наведени напред копия, а после се обърна и се втурна към портата. За секунда заподозря, че Черепите не го следват, и се зачуди дали всички не са се обърнали да си плюят на петите, завладени отново в съдбовния момент от бандитските си инстинкти. Но после чу как ефрейтор Чо-ка крещи заповед за атака, последвана от тропота и дрънченето на тичащи бронирани мъже.

Сталхастите веднага забелязаха атаката им и пришпориха конете напред, за да ги посрещнат, но успяха да изминат само съвсем малко разстояние, преди Черепите да забият копията си в тях. Вейлин се приведе под една замахнала сабя и посече към крака на ездача. Острието се впи едновременно в хълбока на коня и глезена на сталхаста. Воинът изкрещя от болка и ярост, вдигна сабята си и се опита да я забие в лицето на Вейлин като кама. Той се мръдна рязко встрани и посегна нагоре да сграбчи стоманения предпазител на предмишницата на мъжа, после със силно дръпване го смъкна от седлото. Преди да е успял да се надигне, затисна с коляно нагръдника му, прикова го към земята и заби меча си през процепа на шлема му.

Усетил горещия полъх на конски дъх върху шията си, се претърколи встрани, измъквайки меча си от шлема на убития воин. Чу как копита бият по труповете и по плочника, изправи се и замахна с меча си. Острието остави дълбока резка върху устата на гонещия го кон. Животното се надигна на задните си крака, с кръв и пяна по бърните, и воинът на гърба му вдигна високо брадвата си, готов да я стовари, когато конят скочи. Но преди да успее да нанесе удара, мъжът с брадвата се вцепени и под брадичката му щръкна връх на копие. Докато той падаше от седлото, Вейлин видя Алум да издърпва копието си, преди да се завърти и да замахне към лицето на един спешен воин.

Вейлин се огледа и бързо стигна до извода, че атаката е успяла да възпре сталхастите току пред портата, но че битката съвсем не е свършила. Ездачи продължаваха да вършеят сред хаоса и да посичат към войниците, които ги нападаха от всички страни, докато групички спешени воини се сражаваха с Черепите.

Видя Чо-ка да лежи по гръб и да отбива сабите на двама пеши сталхасти с дръжката на пречупено копие и се втурна към него. Повали единия сталхаст с мушване в кръста — острието от звездно сребро сряза плетената ризница заедно с костите отдолу. Другият се завъртя да посрещне новата заплаха с впечатляваща бързина. Беше жена и не носеше шлем. Вейлин зърна развети червени плитки и озъбено лице, което му бе познато.

Сабята ѝ отскочи от меча му със силен звън. Жената се приведе под ответния удар на Вейлин и се приготви да мушне към корема му, но се строполи в несвяст на земята, когато Чо-ка я фрасна по тила с дръжката на счупеното си копие.

— Недей! — каза Вейлин, когато ефрейторът изтегли камата си, за да я довърши.

— Милорд?

Вейлин се позабави, взрян в отпуснатото лице на Тирус. Досега не бе осъзнавал колко привлекателно е то, защото по време на пътуването им през Степта постоянно бе разкривено от гняв и омраза. Той мислеше, че повечето, ако не и всички остраи са загинали при първата атака, което означаваше, че тя може да е последната от своя скелд.

— Дължа ѝ един живот — каза той на ефрейтора. — Ние убихме сестра ѝ в Степта.

Огледа се и видя как малкото останали сталхасти падат под копията на войниците. Дворът вече бе чист от неприятели, макар че портата продължаваше да зее като паст, през която се виждаше приближаваща се орда Спасени.

— Лорд Вейлин!

Вейлин вдигна очи и видя Шо Цай да го гледа от бойниците.

— Сталхастите са изкачили южната стена — извика генералът. Вейлин проследи сочещия му пръст и видя на източната стена войници, вкопчени в яростна битка със стотици врагове. Един поглед на запад го потвърди: второто ниво не можеше да бъде удържано.

— Отстъпвай към третото ниво! — извика Шо Цай. Аз ще организирам изтеглянето! Задръжте портата отворена колкото може по-дълго!

На Вейлин му се искаше да възрази, че генералът трябва да се погрижи за собствената си безопасност, но Шо Цай изчезна, преди да е успял да протестира. Той събра Черепите и каквото бе останало от двата ветерански отряда и им заповяда да се оттеглят през портата към третото и последно ниво.

— Джукар! — извика, като видя следотърсача да се тутка на осеяния с трупове площад. — Имаме нужда от лъка ти на горната стена.

Джукар не му обърна внимание, беше се намръщил съсредоточено, с хищническа искрица в очите.

— Джукар — повтори Вейлин и се приближи да хване Надарения за ръката. — Трябва да вървим.

— Той е тук — каза следотърсачът, оголил зъби в свирена усмивка. — Толкова близо… мога да усетя вонята му. Само да го одраскам с някоя стрела и всичко това ще свърши.

— Има прекалено много… — започна Вейлин, но Джукар се изтръгна, хукна към най-близката уличка и изчезна в нея. Вейлин се втренчи безпомощно подир него и потисна желанието си да го последва. Вместо това се обърна и се втурна към горната порта.

Третото ниво имаше само една порта, по-малка от другите и скрита в тунел, дълъг двайсетина стъпки. Щом мина през нея, Вейлин заповяда на един от Черепите да доведе Елеса от храма, защото знаеше, че отчаяно ще се нуждаят от лъка ѝ. После събра колкото арбалетчици можеше и ги разположи на бойниците директно над портата. Тези стени бяха най-високите от трите нива на града, а и най-дебелите. За армията на Мрачния меч щеше да е много трудно да изкачи такава преграда, но само ако има срещу себе си пълноценна защита.

Войниците се устремиха със стотици по улиците на второто ниво и съпротивата по стените започна да рухва. На портата се стълпиха толкова много, че Вейлин организира отряд от най-яките сержанти да ги издърпват през нея, за да не стане задръстване. Заповяда също да спуснат въжета, за да могат другите да се покатерят или да бъдат изтеглени. Чу Норта да го вика от бойниците и бързо се качи по най-близкото стълбище. Завари брат си да се взира в гледката долу с мрачно примирение.

— Те няма да успеят, братко.

Загледан в сцената, Вейлин не виждаше смисъл да спори. Стените на второто ниво вече бяха изцяло в ръцете на сталхастите, а през разбитата порта нахлуваха все повече Спасени. Оставаше само едно гнездо на съпротива — бойци, които се бяха строили във въртящ се кръг и се опитваха да си пробият път до третото ниво. В центъра се виждаше знамето на Червените разузнавачи и до него генералският щандарт. Кръгът се движеше със забележително постоянна скорост въпреки непрекъснатите атаки и от секунда на секунда се приближаваше все повече към горната стена, но също така губеше хора на всяка крачка.

— Имаш работа за мен ли, вуйчо? — попита Елеса, като се появи до Вейлин. — Къде е Джукар? — добави и се огледа за следотърсача.

— Той си има собствена мисия — каза Вейлин. Отиде до стената и посочи към центъра на обкръжените пехотинци. — Запазете генерала жив — нареди на Елеса и Норта. — Нищо друго няма значение.

Вейлин загледа как смаляващата се формация си пробива болезнено път, стъпка по стъпка, към портата, нападана от всички страни от все повече сталхасти и Спасени. Арбалетчиците се мъчеха да пращат непрекъснати залпове в редиците на атакуващите, но на мястото на всеки воин, повален от стрелите им, дотичваха трима нови от портата или от стените. Норта и Елеса стреляха в по-умерено темпо, като убиваха всеки воин, който изглеждаше, че може да пробие гъстите войнишки редици. По всичко личеше, че способността на Келбранд да вдъхва лудост у тези хора не е отслабнала. Бяха нужни две от стрелите на Елеса, за да повалят един едър като мечка мъж, който размахваме ковашки чук, за да си пробие път в кръга, преди да рухне.

Когато кръгът стигна на двайсетина крачки от портата, в центъра му затръбиха рогове. Ходът явно бе планиран предварително, защото кръгът се превърна в ромб и обърнатите на север редици се втурнаха към портата, докато другите отстъпваха заднешком след тях. Войниците отпред атакуваха със смъртоносната ярост на хора, изправени пред неминуема смърт, пробивайки си път през гъстата тълпа, за да стигнат до стената. Докато го правеха, задните редици се разгърнаха и образуваха около портата полукръг.

Вейлин заповяда да хвърлят камъни и да изливат масло от стената, за да разредят атакуващите от двете страни на полукръга, докато арбалетчиците продължаваха да обстрелват онези отпред. С минаването на войниците през тунела полукръгът започна да се смалява. Вейлин отново бе впечатлен от дисциплината във войската на Търговския крал: всеки взвод продължаваше да се бие, докато не му заповядат да мине през портата, и тогава нанасяха последен удар с копията си, преди да отстъпят, а войниците от двете им страни се преместваха, за да запушат пролуката.

Скоро полукръгът се бе свил до една трета от първоначалната си големина и все още не бе разкъсан. Вейлин виждаше Шо Цай и Цай Лин да се сражават рамо до рамо най-отпред на дъгата от биещи се войници. Генералът се биеше пестеливо и смъртоносно, мечът му се стрелкаше към лицата и шиите на нападателите, и през цялото време той лаеше заповеди към хората си. Цай Лин се бе сдобил с една сталхастка сабя в добавка към собствения си меч и се сражаваше едновременно с двете оръжия: сечеше наляво и надясно със смъртоносна прецизност, която Вейлин знаеше, че може да е резултат само от дълго обучение.

— Милорд!

Вейлин се обърна и видя как един от арбалетчиците отстъпи от стената и посочи безпомощно към празния си колчан. Един поглед към другарите му потвърди, че те или вече са свършили стрелите си, или скоро ще ги свършат.

— Генерале! — извика Вейлин надолу към Шо Цай, присвил длани до устата си, с надеждата Що Цай да го чуе през врявата на битката. — Нямаме повече време!

Шо Цай хвърли съвсем кратък поглед към него и един сталхаст се възползва от това разсейване, за да се втурне напред с вдигната сабя, преди да рухне мъртъв със стрелата на Норта, стърчаща от рамото му. Шо Цай изкрещя заповеди на останалите войници да хукнат към портата. Дисциплинираното отстъпление бе забравено и всички затичаха да се спасят. Шо Цай и Цай Лин продължиха да отстъпват, сражавайки се под прикритието на стрелите на Норта и Елеса, и убиха още неколцина врагове, преди да стигнат до тунела. Дотогава група Спасени вече си бе пробила път сред войниците, опитващи се да стигнат до портата, уби много от тях и нахлу в прохода.

Вейлин не се поколеба да извика следващата си заповед. Нямаше избор, ако искаше да удържи третото ниво.

— Залостете портата!

Докато заповедта се предаваше надолу към войниците, пазещи тунела, Вейлин се втурна към най-близкото въже, хвана го и го хвърли през парапета. Краят му падна точно между Шо Цай и Цай Лин. Те отстъпиха към стената вляво от тунела, заобиколени от двайсетина оцелели войници, предимно Червени разузнавачи, сред които и ефрейтор Вей. Вейлин видя как генералът побутна въжето към сина си и издаде строга, непреклонна заповед, когато дай-ло поклати глава. Цай Лин се забави само за миг, за да парира със сабята си мушкането на един Спасен, а мечът му замахна, за да отсече ръката на мъжа над лакътя. После младият воин захвърли сабята, прибра меча, хвана въжето и се закатери по него.

Генералът се обърна към ефрейтор Вей и кимна към въжето. Ефрейторът заби юмрук в лицето на един озъбен Спасен, поклони се на генерала си, а после извика на другарите си и се хвърли във вражеските редици. Войниците образуваха щит около своя генерал, копията и мечовете им сечаха с бясна енергия. Като видя, че Шо Цай се колебае, Вейлин извика:

— Без теб градът ще падне!

Генералът хвърли последен поглед към хората си, а после прибра меча и се хвана за въжето. Той и синът му се държаха здраво, докато Вейлин и двайсетина арбалетчици ги изтеглиха горе.

— Портата е залостена — каза Вейлин на Шо Цай, докато му помагаше да се прехвърли през парапета. — Трябваше да…

— Знам. — Генералът се обърна да погледне какво става долу и видя как последните Червени разузнавачи падат под вълната мушкащи и сечащи Спасени.

Когато касапницата свърши, войската на Мрачния меч нададе животински вой на триумф, толкова силен, че човек го заболяваха ушите. Бяха изпълнили второто ниво от край до край — море от обърнати нагоре лица, оцапани с кръвта и саждите на битката, всички крещящи своята омраза към мълчаливите оцелели на последната стена. После, със стряскаща внезапност, ревящото множество потъна в почти пълна тишина, ако се изключеше тежкото им дишане.

— Той е тук — чу Вейлин думите на Луралин. Тя стоеше на стената с Вариж до нея, а лицето ѝ бе бледо и безизразно. Войската се разстъпи, за да пропусне един самотен ездач да мине със своя жребец по хлъзгавите от кръв улици.

Келбранд спря коня си близо до стената, сякаш изобщо не се боеше от стрелците горе. Постоя неподвижен известно време, със също толкова безизразно лице като сестра си и тих като армията наоколо. После вдигна ръка, за да покаже онова, което държеше.

Вейлин чу как Вариж изсъска яростно, но самата Луралин не показа никаква реакция при гледката на главата на Джукар, въртяща се бавно в хватката на брат ѝ. Той я запрати към стената; тя описа червена дъга във въздуха и тупна точно пред портата, след което се претърколи, за да се взре нагоре с невиждащи очи.

Келбранд и Луралин се гледаха втренчено само за миг, но Вейлин знаеше, че поне на нея трябва да ѝ се е сторило цяла вечност. Накрая брат ѝ премигна, отклони поглед, извърна коня си и препусна обратно откъдето бе дошъл, а армията му зарева отново, още по-силно и яростно отпреди.

34.

По смрачаване, след като нямаше и помен от нова атака, Шо Цай заповяда да срутят тунела към горното ниво. Ам Лин надзираваше работата с майсторското си око, определяше камъните, които могат да бъдат измъкнати, без да отслабят стената над тях. След часове зад портата бяха струпани толкова камъни, че никакъв брой обладани от лудост Спасени не биха имали надежда да я разбият.

— Сега той ще трябва да копае — заяви Шо Цай. — Да си пробие път през древния паваж и основите и да прокопае тунел до стените. Няма друг начин да ги събори, а те са прекалено високи, за да ги изкатери.

Той седеше на масата, където Шерин се бе грижила за най-тежко ранените. Всяка повърхност в стаята бе изтъркана с оцет, а по пода бе посипан талаш, но дъхът на разкъсана плът и човешки нечистотии си оставаше. Генералът почти не трепна, когато Шерин се зае да шие раните му, най-лошата от които бе дълбока резка на тила му.

— Той може да ни е затворил тук — добави Шо Цай, после млъкна и заскърца със зъби, докато Шерин връзваше последния шев. — Но ще му отнеме месеци да ни победи.

Генералът говореше уверено, макар да бе капнал след ужасите на деня; Вейлин обаче не споделяше неговата увереност.

— Досега той ни изненадва на всяка крачка — каза той. — Би било лудост да приемем, че не е приготвил още някоя изненада. А загубите ни…

— Нямам нужда да ми се напомня, милорд. — В погледа на Шо Цай имаше тъмна сянка и Вейлин разбра, че загубата на Червените разузнавачи тежи на плещите му. Двамата с Цай Лин бяха единствените останали от Разузнавачите — и това не бе единствената унищожена част. Губернатор Нешим, усърден във воденето на сметки, ако не в друго, бе докладвал, че пълната им мощ възлиза на малко над десет хиляди души. Със сигурност загиналите сталхасти и Спасени бяха много повече, но армията на Мрачния меч си оставаше силна и неестествената ѝ всеотдайност не бе прекършена.

— Това е капан и за него, не го забравяй — продължи Шо Цай. — Ако беше трезвомислещ човек, щеше да продължи нататък или поне да остави достатъчно хора да ни държат зад стените, докато той напредва на юг. Но ето че стои тук с цялата си армия само и само да докопа сестра си, която го мрази.

„Сестра с трън в ума — помисли си Вейлин. — А може би затова толкова отчаяно иска да си я върне? Да не би да се страхува какви негови тайни може да издаде тя, когато трънът бъде изскубнат?“

— Дръж — каза Шерин и подаде на Шо Цай малко шишенце. — За болката. Две капки в чаша вода три пъти дневно.

— Не мога да позволя сетивата ми да бъдат притъпени… — започна генералът и понечи да ѝ върне шишенцето.

— Просто го вземи и ми спести фасоните си — заповяда Шерин с уморена въздишка. Отиде до една купа с вода и почна да си търка ръцете. — Отвън чака сержант на носилка с рана от брадва в корема. Стаята ми е нужна.

Вейлин усещаше, че болката на лицето на Шо Цай няма много общо с раните му. Той не направи опит да стане, а продължи да се взира в неотстъпчивия гръб на Шерин. На Вейлин му бе ясно, че в тази стая ще има още говорене, но той не желаеше да слуша, затова промърмори някакво извинение, че трябвало да провери постовете, и излезе.

Намери Ереса и Джила да пазят вратата на килията на Луралин. По-младата жена изненада Вейлин с топла прегръдка, докато Ереса продължаваше да го гледа с озадаченото мръщене, което бе станало типично за нея, откакто бе оцелял от докосването ѝ.

— Съжаляваме, че не можем да ви пуснем, милорд — каза Джила. Като се изключеха тъмните кръгове под очите ѝ и леката бледност, тя изглеждаше напълно оздравяла, макар че насилената ѝ усмивка говореше за дълбока скръб. — Заповед на господарката.

— Не бива да я наричаш така — напомни ѝ Вейлин и погледна към затворената врата. — Да не би тя да търси Истинския сън?

— Да — потвърди Ереса. — Това може да отнеме часове, дори ден или повече. Няма начин да се каже.

— Добре дошъл сте да останете с нас — предложи Джила. — Вариж отиде да донесе храна.

Той отказа учтиво и отиде в параклиса, където другарите му седяха и ядяха яхния, забъркана от Елеса; миришеше изненадващо апетитно.

— Оказва се, че обилните подправки се отразяват добре на конското месо — каза тя и му подаде една паничка.

— Конско? — попита той и изгледа яхнията със съмнение.

— Губернаторът забравил да прехвърли осоленото свинско на горното ниво — обясни Норта. — Месото ни е кът. Яж, братко. Определено сме яли и по-лоши работи.

Като видя Цай Лин да седи встрани от другите, Вейлин накара Елеса да сипе още една паничка яхния и му я занесе.

— Раните на баща ти са леки — каза той, докато подаваше паничката на дай-ло, а после седна до него на стъпалата на параклиса.

Цай Лин кимна и се взря безмълвно в яхнията, преди да я остави. Още не бе свалил бронята си, която продължаваше да е покрита с праха на битката, също както и лицето му.

— Тежко е да губиш хора… — започна Вейлин.

— Живот, загубен в името на право дело, трябва да се слави, а не да се оплаква — прекъсна го Цай Лин. Гласът му бе почти безизразен, но Вейлин долови тържествената нотка, която издаваше, че това е цитат.

— Куан-Ши? — попита той.

Цай Лин поклати глава.

— Това е строфа от един от Загадъчните свитъци: сбор от знания, които датират дълго отпреди възхода на Изумрудената империя. Моят учител обичаше да ги използва в уроците си. Загадъчните свитъци споменават за човешка раса със странен цвят на косата и кожата, която някога прекосила западните морета с могъща флота. Говори се, че те почитали безименни богове и имали толкова жестоки обичаи, че останалите племена от онази епоха побягнали в ужас пред тях. С времето пришълците се заселили в Желязната степ, започнали да добиват метал от могилите и станали известни на южните народи като Стоманената орда. Разбираш ли, сталхастите са почти толкова древни като нас.

— Значи в Храма на копията не учат само на бойни умения.

— О, учат на много други неща. „Дори касапинът не върти ножа без помощта на знание.“ Ето това е Куан-Ши. — На устата на Цай Лин трепна съвсем лека извивка, но бързо изчезна и очите му потъмняха от чувство на вина. — Аз не харесвах хората си, лорд Вейлин. Мислех ги за груби и невежи. Но те без колебание дадоха живота си за моя баща. Техният пример ме срами.

— Мъжете не обичат да ги водят посрамени лидери, а тук има други хора, които ужасно се нуждаят от водачество. На сутринта ще съставиш нов полк от останките на унищожените днес.

— Само капитан може да командва полк.

— Така е. — Вейлин свали от колана си малка посребрена звезда и я подаде на Цай Лин. — Заповед на баща ти. Честито, дай-шин. Ще трябва да им измислиш име и знаме — продължи той, докато Цай Лин се взираше в звездата в ръката му. — Войниците имат нужда от такива неща…

Млъкна при звука на паничка, разбила се върху каменния под на параклиса. Обърна се и видя, че Ам Лин е на крака. Лицето на каменоделеца бе застинало в смайване, а ококорените му очи мигаха срещу Вейлин.

— Тя не можеше да го види досега — каза той. — Песента… той бе скрит за нея. Не мисля, че е знаел…

— Кой? — попита Вейлин, изправи се и тръгна към него.

Каменоделецът премигна и Вейлин видя ужасно примирение да плъзва по лицето му, увереност в неизбежната катастрофа.

— Каменотрошачът — каза той и поклати глава, а гласът му спадна до шепот, когато повтори: — Не мисля, че е знаел…

— Къде е Вариж? — попита Вейлин. Двете Надарени пред вратата на стаята на Луралин се спогледаха объркано.

— Още не се е върнал — каза Ереса. — Какво…?

Вейлин мина покрай нея, изрита вратата и влезе.

Луралин лежеше на едно тясно легло. Тревогата му се усили, щом видя отпуснатото ѝ лице и отворената ѝ уста, но като я пипна по гърдите, се убеди, че е още жива, макар че дишането ѝ бе плитко и тя не издаде никакъв звук, когато я разтърси.

— Това не е Истинският сън — каза Ереса и се приближи да сложи ръка на челото на Луралин. Следващите ѝ думи бяха задавени от объркване и страх. — Упоена е.

— Отнесете я при Шерин — нареди Вейлин. — Кажете ѝ да направи всичко възможно да я събуди. Вие вървете с тях — обърна се той към Семон и Алум. — Кажете на генерала да вдигне целия гарнизон.

Излезе навън и погледна Ам Лин за напътствия.

— Там — каза той и посочи към южния участък от стената. Вейлин забеляза, че обреченото изражение не слиза от лицето му.

— Дай-шин Цай, поеми командването на Черепите — каза Вейлин на Цай Лин. — Доведи тях и всеки свободен мъж на южната стена.

Заповяда на Ам Лин да остане при Алум и хукна към стената, следван по петите от Елеса и Норта с готови лъкове. Не чу никакви викове от бойниците, когато се приближиха, което говореше, че от другата страна няма приближаващ се враг, но той вече бе научил, че привидностите не означават нищо, когато е замесен Мрачния меч.

— Там — каза Норта и вдигна лъка си, за да посочи една самотна фигура в подножието на стената.

Вариж стоеше и се взираше в зидарията, отпуснал ръце край тялото си, без с нищо да показва, че е усетил приближаването им.

— Вариж — извика Вейлин. — Дръпни се от стената.

Надареният изви леко глава и Вейлин зърна съжалителна усмивка на лицето му, преди да върне погледа си върху камъка.

— Крадецо на имена — каза той. — Надявах се да умра от по-достойни ръце.

— Дръпни се от стената — повтори Вейлин. И Норта, и Елеса бяха насочили лъковете си към Надарения, а намазаните с отрова върхове на стрелите им блестяха под лунната светлина.

— Защо се опитваш да ме пощадиш, Крадецо на имена? — попита Вариж и вдигна лице към тях. На лицето му бе изписано леко любопитство, но Вейлин забеляза познат блясък в очите му. Беше го виждал в очите на всеки Спасен, срещу когото се бе сражавал. Вариж принадлежеше на Мрачния меч. — За моята господарка ли се тревожиш? — продължи той. — Как предателското ѝ сърце ще се сломи…

— Казаха ми, че не си знаел, че изпълняваш повелите на Мрачния меч — прекъсна го Вейлин. — Ето те тук, готов да умреш за един фалшив бог, когото презираше съвсем доскоро. Искам да знам как е станало това.

— Любов — отвърна простичко Вариж. — Аз винаги съм му принадлежал. От момента, в който ме освободи, спаси ме от камшика и безкрайната робия. Още когато заговори, разбрах, че говори от името на божественото. Човекът, когото виждате пред себе си, е истинският, Вариж бе лъжата. Беше ми възложено да я наблюдавам още преди години, беше ми казано, че един ден тя ще предаде Мрачния меч, но че предателството ѝ е необходимо. Затова той накара Сехга да заплете лъжи в главата ми, да породи съмненията, които ще спечелят доверието на Предателката — и всичко това само за да ме доведе тя тук. — Вариж се усмихна с широката и ведра усмивка на доволен човек. — И ключалката към Търговските кралства ще бъде отключена, така че всички там да познаят милостта му.

Като чу как тетивата на Елеса се изпъва, Вариж се засмя.

— Убий ме, приемам го с радост. Защото знам, че само в смъртта има спасение. Не можете да спрете онова, което вече е сторено.

И тогава Вейлин ги видя — мрежа от пукнатини в паветата в подножието на стената, които се разширяваха.

— Убийте го! — викна той.

Двете стрели улучиха Вариж право в гърдите и щръкнаха от гърба му и той се строполи. Докато всичките му телесни течности се изливаха на воля като тъмен поток, доволната усмивка оставаше на устните му.

Пред очите на Вейлин пукнатините в основата на стената плъзнаха със светкавична скорост, бликнаха струи разпрашен камък и земята доловимо затрепери.

— Назад! — извика Вейлин и заблъска Норта и Елеса точно когато отдолу се разнесе гръмотевичен тътен. Дълбока цепнатина зейна в основата на стената и се устреми към върха толкова бързо, че окото не успяваше да я проследи. Чу се стържене на камък в камък и участък от стената с дължина поне петдесет стъпки сякаш се превърна във водопад от падащи канари. При срутването се вдигна гъст задушаващ облак прах и се разлетяха ситни режещи парченца, които ги накараха да закрият лицата си.

Когато Вейлин свали ръка от очите си, пред него се разкри пробив, който знаеше, че няма никаква надежда да запуши. Вече можеше да види как сталхастките ездачи се строяват за атака сред къщите на второто ниво, с гъсти формации от Спасени, тълпящи се по фланговете им.

— Лорд Вейлин!

Шо Цай спря наблизо и зад него се разгърнаха три пехотни полка. Вейлин видя, че другите войници бързо се спускат от стените, за да се строят на улиците. Генералът бе стигнал до очевидното заключение, че единствената важна битка сега ще се води при този пробив.

— Вървете в храма — каза Шо Цай на Вейлин. Пристъпи към него, изгледа го твърдо, неумолимо, и заговори тихо. — Спаси я, ако можеш. Ако не можеш, дай ѝ милост.

Извърна се и направи знак на Цай Лин да се приближи.

— Върви с лорд Вейлин.

— Генерале, аз трябва…

— Няма време! — Очите на Шо Цай пламнаха срещу сина му, принуждавайки го да застане мирно. — Когато ни връхлетят, ще настъпи хаос — добави Шо Цай и изражението му омекна до съжаление. — Може би достатъчно голям, за да прикрие едно бягство. Това е последната ми заповед към теб, синко. Оживей и се върни в Храма на копията. Последвай техния съвет, защото виждам, че епохата на кралете е към края си.

Обърна се към пробива и изтегли меча си тъкмо когато отекна тътенът на сталхастките копита.

— Хайде, тръгвай!

Шумът на битката ги следваше по време на бягството им към храма, по-силен от всяка буря, толкова силен, че Вейлин не чу вика на ефрейтор Чо-ка, докато той не се втурна от сенките да му препречи пътя. Придружаваха го неколцина Черепи, които Вейлин знаеше, че са членове на Зелените усойници.

— Милорд — каза Чо-ка с небрежен поклон. — Бих искал да ви покажа нещо.

— Какво „нещо“? — Вейлин не бе особено изненадан, че Чо-ка и хората му са предпочели да не остават с генерала в последната му битка, нито пък имаше сили да се ядосва. Та нима и той самият не се държеше като страхливец тази нощ?

— Нещо в магазина за подправки на сестрата на баба ми — каза Чо-ка, като се огледа предпазливо.

— Говори направо! — сопна се Вейлин, търпението му вече се изчерпваше.

— Път за измъкване — каза престъпникът. — Такъв, който не можеше да се използва досега.

— Но можеше да ни помогне по-рано.

— Аз дължа вярност единствено на Зелените усойници. Не на някакъв си крал, който може да ме обеси по своя прищявка, или на някакъв генерал, чието име не бях чувал допреди месец. Ние се бихме за живота си и няма да го профукаме, за да браним купчина почернели тухли. Но между нас има дълг, който държа да уредя.

Вейлин се обърна към Елеса и Норта.

— Вървете с тях. Ние с дай-ло имаме работа в храма. Когато нахлуят през пробива, битката ще се промени. Стане ли това, не чакайте и секунда повече.

Извърна се, преди те да са започнали да спорят, и забърза към храма.

Намери Шерин в лечебницата да размахва шишенце с ароматни соли под носа на Луралин, докато Чиен държеше главата ѝ неподвижно. Ереса и Джила стояха в ъгъла с угрижени лица и гледаха как господарката им стене и ноздрите ѝ потръпват, но не се буди.

— Махаме се оттук — каза Вейлин на Шерин. — Вдигни я — обърна се той към Чиен и кимна към Луралин. — Капитанът ще ти помогне.

— Накъде? — попита престъпницата, като преметна едната ръка на Луралин през раменете си, а в същото време Цай Лин хвана другата.

— Магазинът за подправки на улицата вляво от портата. Зелените усойници са пазили тайни от нас.

— Винаги можеш да разчиташ на един плъх да намери мръсен канал за измъкване — изпъшка Чиен, докато вдигаха Луралин.

— Тръгвайте — каза им Вейлин, гледаше как Шерин, без да бърза, прибира шишенцето с ароматни соли в сандъчето си с лекарства. — Ние ей сега идваме.

Чиен и Цай Лин покорно изнесоха Луралин от стаята, следвани по петите от Ереса и Джила.

— Време е — каза Вейлин на Шерин и откри, че му е трудно да преглътне, преди да продължи. — Съжалявам.

— Ти си го оставил — каза тя с равен, лишен от изненада глас, без да се обръща.

— Той ми заповяда, както ми заповяда и да те спася. И аз ще го направя.

— Имам пациенти. — Тя затвори капака на сандъчето и поспря за момент да огледа ръцете си, пръстите ѝ потрепваха. — И дарба, която да споделя…

— Ако трябва да те зашеметя, за да те измъкна от този град, ще го направя!

Тя се вцепени при вика му, очите ѝ се насълзиха и чертите ѝ станаха остри, докато се бореше с болката си.

— Видя ли го как умира?

Той отиде до нея, хвана я за китката и я задърпа към вратата.

— Няма време.

Тя изтръгна ръката си и втренчи обвинително в него насълзените си очи.

— Видя ли го как умира?!

Щеше да му е лесно да я излъже, нещо крайно необходимо, но лъжата угасна на езика му. Вече достатъчно я бе лъгал.

— Бие се — каза той. — И ще се бие до смърт, за да можеш ти да живееш. Не лишавай смъртта му от смисъл.

Тя се извърна, пое си пресекнато дъх и вдигна сандъчето. Без да казва нищо повече, излезе от стаята.

Отвън ги чакаха Ам Лин, Семон и Алум.

— Стойте наблизо — каза им Вейлин. — И се движете бързо.

Чу как шумът на битката се променя, когато бяха изминали половината път до магазина: хаотичният звън на метал притихна за един кратък миг, преди да изригне ревът на хиляди триумфиращи гласове.

— Какво е това? — попита Семон.

— Пробили са — отвърна Вейлин и хвърли поглед на юг. Шерин изхлипа, докато ревът се превръщаше в ломотене, прорязвано от остри писъци, които говореха за клане.

— Казах ви да не чакате — извика Вейлин на Норта, когато свиха зад един ъгъл и видя, че брат му и Елеса ги чакат на улицата.

— И съм сигурен, че си знаел, че няма да го направим — отвърна Норта. Въведе ги в магазина, където по средата на пода зееше отворен капак. — Престъпниците обаче нямаха подобни скрупули. Цай Лин и жените току-що минаха.

— Накъде води това? — попита Семон, взираше се със съмнение в тъмния отвор.

— Стига да не е тук, на кого му пука, малоумнико? — каза Елеса и скочи в дупката. Вейлин бутна след нея Шерин и изчака другите да ги последват, преди да хване веригата от вътрешната страна на капака и да го затръшне на слизане.

Стълбите бяха стръмни, озарени от една-единствена факла в скоба на грубо изсечената стена, вероятно оставена от Чо-ка. Алум взе факлата и ги поведе надолу. Слизаха колкото можеха по-бързо по влажните тесни стъпала. Тунелът криволичеше, докато се спускаше, което правеше невъзможно определянето на посоката им. Накрая свърши в широка кухина с нисък сводест таван. Лунната светлина се отразяваше във водите на канала, течащ през нея, и хвърляше сребристи отблясъци по стените. Светлината проникваше през множество дупки на тавана и озаряваше водния път, който се протягаше поне на миля под земята.

— Милорд! — отекна в кухината гласът на Цай Лин, който го викаше от една лодка във водата. Седеше на кърмата, хванал едно гребло, а трите жени се бяха сгушили по средата ѝ. Наблизо бе привързана още една лодка, също с две гребла.

— Онези негодници отказаха да чакат — каза Цай Лин, когато Вейлин се качи в лодката и хвана другото гребло. Ам Лин се качи след него, а другите се качиха във втората лодка.

— Ние сме живи благодарение на тези негодници — напомни Вейлин на Цай Лин и се отблъсна с греблото от каменния бряг, за да прати лодката по средата на канала.

Загребаха ритмично и Вейлин погледна назад, за да се увери, че другата лодка ги следва. Алум и Норта бяха хванали греблата и напредваха добре. Погледът на Вейлин постоянно отскачаше към свитата фигура на Шерин във втората лодка, навела глава и прегърбила скръбно рамене.

— Вариж? — Луралин гледаше към Вейлин от пода на лодката, очите ѝ бяха като тъмни дупки в сива маска. С каквото и вещество да я бяха упоили, то явно се бе разнесло, но той знаеше, че страданията ѝ съвсем не са свършили.

— Мъртъв е — отвърна Вейлин, насочил поглед напред.

— Той беше трънът — настоя Луралин. — Нали?

Вейлин просто кимна и продължи да гребе.

— Той каза ли нещо? — Гласът на Луралин ѝ изневери и минаха няколко секунди, преди тя да заговори отново. — Обясни ли нещо?

„Беше ми възложено да я наблюдавам още преди години… предателството ѝ бе необходимо.“

— Нищо смислено — отвърна Вейлин. — Беше съвсем луд. Съжалявам.

Гребаха близо час, докато стигнат края на тунела, който бе частично скрит от завеса висящи растения. Вейлин и Цай Лин забавиха лодката, когато наближиха отвора, и се подадоха бавно през завесата.

Пред тях се простираше дългата сребриста лента на Големия северен канал. Тя се протягаше на мили вляво и вдясно, макар че в южна посока сякаш нямаше край, докато на север свършваше с тъмната грамада на Кешин-Хо.

Вейлин прецени, че са на не повече от пет мили от града, но шумът се чуваше дори тук — хиляди гласове, извисени в ритмичен напев, който прославяше победата на Мрачния меч.

С мощно загребване Вейлин изтласка лодката в канала и я насочи на юг.

Зарадва се, че полята покрай канала са обгърнати в мъгла. Всичко, което можеше да прикрие бягството им, бе добре дошло. Радостта му обаче помръкна, когато Ам Лин прошепна:

— Това не е естествена мъгла, братко.

И кимна отсечено в отговор на въпросителния поглед на Вейлин.

Още един поглед към мъглата бе достатъчен, за да го убеди. Мъглата се виеше на гъсти пипала, сякаш без да се влияе от посоката на вятъра. Вейлин пусна греблото и вдигна ръце да сигнализира на втората лодка със стария жест на Ордена, предупреждаващ за врагове наблизо. Видя как Норта показа, че е разбрал предупреждението, с бързо махване с ръка, преди да вдигне лъка. Елеса направи същото.

Вейлин се наведе да хване пак греблото, но спря, понеже погледът му бе привлечен от бледо видение на брега на канала. Дерка отметна грива в знак, че го е познал, докато тичаше през тревата — дъхът му се смесваше с мъглата. Усмивка заигра на устните на Вейлин, докато се мъчеше да си представи как жребецът е успял да се измъкне от конюшните в Кешин-Хо, а после помръкна, щом видя седлото на гърба му — сталхастко седло.

Тирус се надигна от високата трева с вече изпънат лък и стрелата литна — оставяше диря в мъглата, докато летеше право към него. Нечия ръка блъсна силно Вейлин в гърдите и викът на Ам Лин се смеси с ругатнята, която Тирус изкрещя след стрелата си. Двата звука секнаха едновременно, когато стрелата срещна плът.

Вейлин видя как Тирус рухна, обляна в кръв — стрелата на Елеса бе пронизала шията ѝ, а после погледът му се плъзна към Ам Лин. Каменоделецът се усмихна уморено, сведе очи към щръкналия от гърдите му връх на стрела, а после се олюля и се катурна през борда.

Вейлин скочи във водата след него, подхвана го и заплува към брега. Въздухът се изпълни с бръмчене на множество тетиви, съсъка на облак стрели и глухите удари на желязо в дърво.

— Не! — извика Вейлин, като видя, че Елеса се готви да го последва във водата — беше се надигнала напук на продължаващия дъжд от стрели. Тя понечи да се хвърли от лодката, но Норта се метна към нея и я хвана през кръста.

— Пусни ме! — изпищя тя и Вейлин зърна размаханите ѝ ръце, преди мъглата да се сгъсти дотолкова, че двете лодки да се превърнат само в смътни силуети.

Елеса извика още няколко пъти, преди виковете ѝ да бъдат заглушени, вероятно от ръката на Норта. Бурята от стрели утихна и откъм двата бряга загърмяха копита. Тирус не бе сама.

След кратко пляскане във водата Вейлин успя да стигне до брега и посегна по-нагоре да улови стиска трева и да ги изтегли на сушата. Завлече Ам Лин във високите треви и извади меча си, наострил уши за звуците, носещи се из мъглата. Тропотът на копита вече бе утихнал до пръхтене и глухи тупкания, което означаваше, че конете или са спрели, или се движат ходом. Не можеше да се каже колко са.

— Песен… та… — изпъшка Ам Лин.

Вейлин поклати глава и приведе устни до ухото на каменоделеца.

— Лежи неподвижно.

Очите на Ам Лин срещнаха неговите и Вейлин видя на лицето му същата уморена усмивка.

— Песента… — започна пак той с дрезгав глас и върху зъбите му изби кръв. — Беше ясна, братко. От… самото начало…

— Пести си силите — прошепна в отговор Вейлин. — Шерин ще те излекува…

— Не… — Усмивката на Ам Лин се превърна в смях, пропит с ирония. — Песента… беше ясна. Затова отпратих… Шоала. Затова… те чаках. Всички песни… си имат край, братко. Принцесата… знаеше това…

Посегна към ръката на Вейлин и я хвана с треперещи пръсти, после я насочи към стрелата в гърдите си и я притисна към бликащата от раната кръв.

— Моят дар — каза Ам Лин. — За теб.

Кръвта бе топла под пръстите на Вейлин, но той понечи да дръпне ръка, сякаш се е опарил.

— Не! — Погледът на Ам Лин стана яростен, каменоделската му хватка стискаше Вейлин като менгеме и задържа ръката му на място. — Трябва! — изграчи той през оцапаните си с кръв зъби. — За да се биеш с него… имаш нужда от песен. Ако не го направиш… той ще победи!

Последните му думи излетяха като вик и Вейлин чу цвиленето на разтревожени коне, последвано от викове. Сталхастки викове.

Образи нахлуха в съзнанието му, докато се взираше в умоляващите очи на Ам Лин. Убитите пратеници в кулата. Намеренията на принцесата. Дуелът с Обвар. Обсадата. Скритата истина на Вариж. Стрелата на Тирус. Ако той още имаше песен, колко от тези неща изобщо нямаше да се случат?

„Да се бия с теб, какъвто си сега, ще е все едно да се бия с дете“, беше казал Келбранд. Мрачния меч. И поне за това Вейлин знаеше, че не лъже.

И все пак погрешността на всичко това го възпираше, отвращаваше го. Воларианците бяха станали роби на Съюзника точно по този начин. Какво ли щеше да стане с него?

Чу пак гласа на Елеса — далечен, жален вик, донесъл се през мъглата, скоро погълнат от звука на галопиращи отново коне. Развълнувани викове изпълниха въздуха, докато сталхастите се приближаваха, жадни за славата, която щяха да получат, ако поднесат главата на Крадеца на имена на обичния си жив бог.

— Моля те, братко… — Кръв пръсна от устните на Ам Лин и очите му помътняха. — Моля те…

Чул съсъка на излитаща от ножница стомана, Вейлин наведе уста към смъртоносната рана на приятеля си и отпи дълбоко.