Зовът на вълка

В наши дни мнозина наричат брат ми чудовище. Говорят за делата му — и ужасни, и чудни — като за нещо сторено от свръхестествен звяр, който някак си е приел човешка форма, за да потопи света в безмерно опустошение. Има и други, в по-сенчестите и окаяни кътчета на земята, които още го наричат бог, макар че винаги го правят с боязлив шепот. Любопитното е, че нито тези, които го смятат за чудовище, нито другите, които го смятат за бог, никога не изричат истинското му име, макар да го знаят не по-зле от мен. Келбранд, брат ми, когото въпреки всичко, въпреки всяка битка, завоевание и клане, аз все още съумявам да обичам. Но те чувам да питаш, уважаеми читателю, как е възможно това? Как е възможно да се храни обич към човек, окъпал в кръв половината свят?

В днешните по-спокойни дни, далеч от беса и ужасите на войната, имам време да размишлявам над такива въпроси. Докато годините отминават и все повече сивота се промъква в някога кестенявата грива, увенчала главата ми, докато все повече болежки нападат ставите ми и примижавам все по-силно срещу тези страници, докато пиша, това е въпросът, над който се чудя най-много.

Уважаеми читателю, уверявам те, че знам, че не си разтворил този том, за да търпиш оплакванията на една старица. Не, ти искаш да узнаеш за брат ми и как той промени целия свят. Но неговата история не може да бъде разказана, ако не разкажа също и моята, защото с него бяхме здраво свързани. Свързани от кръв и цел. В продължение на много години сякаш имахме една душа — толкова еднакви, като отразени в огледало, бяха стремежите ни, посветеността ни на нашата свещена мисия. Но постепенно научих, че огледалото е най-лошият лъжец и никога никое огледало не остава ненапукано от времето.

Отне ми години размисъл, за да установя момента, когато възникна връзката ни с Келбранд. Може би беше, когато се хлъзнах от гърба на първия си кон на седемгодишна възраст и прекарах няколко секунди, хленчейки над ожуленото си до кръв коляно. Келбранд, само на ден-два от дванайсетата си година, бе този, който дойде при мен. Докато другите деца от нашия скелд се смееха и замеряха с фъшкии хлипащото слабаче, брат ми бе този, който дойде и ми помогна да стана. Той вече имаше дългите крайници и стройната фигура на роден воин и бе поне една стъпка по-висок от мен, както щеше да остане до края на живота ни.

— Друр-тиварик, малко конче — каза той с мек загрижен глас, изричайки жреческото название за онези, които носят Божествената кръв, и избърса с палец сълзите от очите ми, — не плачи. — После се усмихна извинително, преди лицето му да застине в обичайната маска на сурово презрение и да ми зашлеви един шамар. Ударът бе толкова силен, че ме събори на земята и усетих парливия железен вкус на кръв върху езика си.

Няколко секунди мигах объркано, макар с изненада да забелязах, че сълзите ми са спрели. Вдигнах замъглените си очи и видях, че Келбранд настъпва срещу другите деца. Насочи се право към най-високото плещесто момче с година по-голямо от него, казваше се Обвар и винаги бе на първо място сред мъчителите ми.

— Друр-тиварик — повтори брат ми и заби юмрук в лицето на Обвар — не могат да бъдат съдени от обикновените смъртни.

Последвалата битка бе дълга и кървава и се превърна в нещо като легенда сред младоците от скелда. Тя засенчи напълно обидата, нанесена на дете от друр-тиварик, която скоро бе забравена. По-късно осъзнах, че тъкмо това е била целта на Келбранд, защото жреците бяха склонни да наказват сурово такива неща. Когато битката свърши, Обвар лежеше на земята и стенеше, целият в кръв, а Келбранд, не по-малко окървавен, стоеше над него. Както често се случва при момчетата, през следващите дни двамата станаха най-близки приятели и останаха братя по седло до един конкретен съдбовен ден двайсетина години по-късно. Но тук, уважаеми читателю, аз май изпреварвам събитията.

Не, колкото и важен да бе този урок, истинската връзка между нас не възникна в онзи ден. Нито пък, колкото и да е странно, на сутринта след като получих първия си Истински сън. Трябва да разберете, че могъществото на Божествената кръв е капризно. Макар че тези от нас, на които им е писано да влязат в редиците на друр-тиварик, са родени от майки с проявена дарба, тази дарба невинаги се предава по наследство. В много случаи тя остава спяща по време на детството и се проявява едва с настъпването на моминството. Така стана и при мен. В началото на дванайсетото ми лято, в седмицата на първата ми кръв, Истинският сън дойде.

Трябва да ми простиш за жалките ми литературни умения, уважаеми читателю, защото ми е трудно да предам с думи невероятния ужас на онзи първи сън. Използвам този термин, защото намирам думата „видение“ за малко глупава, да не кажа неуместна. Истинският сън е състояние отвъд реалността, макар че изглежда напълно реален за човека, уловен в гърчовете му. Объркването и притъпените усещания на обикновения сън ги няма в него. Докато полъха на въздуха върху кожата ти, миризмите, носени от вятъра, топлината на пламъка или болката от някое порязване — тях ги има и ги изпитваш в пълна мяра.

Онази нощ, докато лежах на рогозките си в палатката, която делях с другите привилегировани деца на скелда, открих, че ме завладява сън, по-дълбок и абсолютен от всеки, който бях сънувала. Сякаш над очите ми имаше черен воал, спиращ всяка светлина и усещане, и когато той бе дръпнат, открих, че стоя насред ужаси.

Помня най-вече писъците. Болката на умиращ човек е трудно поносима, особено ако не си я чувал преди. Вече бях виждала хора да умират. Еретици, роби или нарушители на Вечните закони често биваха връзвани и принуждавани да коленичат пред сабята на палача. Но тяхната смърт бе бърза — един замах и главите им се търкулваха на земята. Телата им може да потръпваха, а понякога и лицата им. Кошмарна гледка за едно дете, но все пак милостиво кратка. Ала това, което видях в този първи Истински сън, не бе законна екзекуция. Беше битка.

Обреченият мъж лежеше до мъртъв кон и с ококорени от ужас и объркване очи се взираше в плетеницата от вътрешности, доскоро била неговият корем. Устата му бе зейнала в писък, алените му от кръв ръце се опитваха да натикат меките черва обратно в тялото му. Около нас цареше хаос от гърмящи копита, звънтящи остриета и пронизително цвилене на уплашени коне, всичко това забулено в гъст облак прах.

В онези дни битките бяха нещо често срещано в Желязната степ. Беше време, когато сталхастите извършваха болезнения преход от разпокъсани и вечно враждуващи скелди към онова, което може да се нарече истинска нация. Сякаш всеки втори месец воините окачваха лъковете на седлата си и започваха да точат сабите и върховете на копията си, преди да яхнат конете и да потеглят като една голяма войска. Дни или седмици по-късно се връщаха, винаги като победители, с главите на враговете им, висящи от седлата. Щом паднеше нощта, пиеха и разказваха истории за великите си подвизи — истории, които нямаха нищо общо с кошмара, заобикалящ ме сега.

Очите ми прескачаха от един ужас на друг: пълзящ мъж, оставящ кървава диря от чуканчетата на краката си; кон, мятащ се в купчина вътрешности, с изпражнения, стичащи се от срязаните му черва; и там, насред всичко това, гордо възправен, стоеше брат ми Келбранд.

Както му бе навикът в битка, той не носеше шлем, дългата му плитка се развяваше, докато се биеше, обкръжен от врагове от всички страни. Бяха поне дузина и на броните им се виждаше червеношийката на скелда Рикар, най-омразните ни врагове. Те връхлитаха срещу него отново и отново и сабята му отново и отново ги посичаше. Брат ми се движеше като в танц, избягваше всяко мушкащо копие, привеждаше се под всяко замахнало острие и оставяше след себе си диря от трупове. Изглеждаше непобедим, неудържим и караше сърцето ми да прелива от гордост въпреки продължаващия кошмар наоколо. Но както съм се убеждавала много пъти оттогава, непобедими воини няма.

Тъкмо когато Келбранд посече последния си враг — плещест мъж със свирепа физиономия и кръпка на едното око, рикарският стрелец изникна от праха. Яздеше в галоп висок бял жребец, приведен ниско над седлото, със застинало, съсредоточено лице, докато се прицелваше с лъка си. Изкрещях предупреждение към брат си, но макар че вложих в този вик цялата си сила, той не чу нищо. Истинският сън прави сънуващия свидетел, но никога участник.

Стрелата улучи Келбранд в тила, прониза врата му и стоманеният връх щръкна няколко сантиметра от гърлото му. Ако носеше шлем, можеше да оцелее. Видях го как залитна за момент и се взря надолу в аления връх на стрелата с любопитна отнесеност; на лицето му бе изписана лека изненада. После падна, срина се на земята, сякаш всичкият живот бе излетял от тялото му.

Събудих се с писъци, за голямо раздразнение на другите деца. Два дни по-късно пристигна вестта, че рикарите са устроили засада на една от ловните ни дружини и ще е нужна битка, за да се измие обидата. Потърсих Келбранд сред събиращите се воини. Беше обичайно роднините да дават амулети на онези, които тръгват на война, затова аз не привлякох особено внимание, когато се приближих до брат си. Той обаче ме изгледа с весела изненада, защото знаеше, че нямам навика да правя такива неща.

— Благодаря ти, конче — каза той, когато пъхнах малката дървена фигурка в ръката му. Бе изображение на кон, което сама бях издялкала — и скромността не ми пречи да кажа, че винаги съм била майсторка в тази работа. — Много е хубаво…

Той млъкна, когато се приближих и се надигнах на пръсти да увия ръце около него, и прошепнах тихичко в наведеното му ухо:

— Обърни се, след като убиеш мъжа с кръпката на окото. Отваряй си очите за стрелеца на белия кон. — Пуснах го и понечих да си тръгна, после спрях. — И наистина трябва да носиш шлем в бъдеще.

Отдалечих се бързо, с разтуптяно сърце. Не бях казала на никого за Истинския сън, нито имах намерение да го правя някога. Другите може да се радват на проявата на Божествените си дарби и да тичат да съобщят на жреците добрата новина. Но аз не бях толкова глупава.

Воините се върнаха след седем дни, докато седях сама в палатката и се взирах с насълзени очи в отметнатото чергило. Помня, че не бях изненадана, когато Келбранд се появи и се наведе да влезе и да приседне до мен. Вместо това чувствах само мрачна увереност. Брат ми бе истински воин на Хаста и дългът му бе ясен. Всички с проявени дарби трябваше да бъдат отведени при Великата могила и предадени на жреците.

Келбранд ме гледа мълчаливо дълго време, а изражението му бе замислено, вместо благоговейно. Накрая каза с безизразен глас:

— Запазих белия жребец. Дар за теб.

Кимнах и преглътнах; гърлото ми бе сухо като пясък.

— Ще го яздя, докато ме отвеждаш при жреците — казах дрезгаво.

— Защо да правя това, конче? — каза той и посегна да обхване в шепи лицето ми.

— Те ще разберат. Винаги разбират…

— Шът — Той избърса с палци сълзите, набъбващи в очите ми, и бръкна в торбата си. — Имам още един дар за теб.

Зъбът бе дълъг и бял, а основата му бе обкована в сребро и към нея бе прикрепена верижка. На самия зъб имаше надпис с почернели знаци. Аз можех да чета буквите на Търговските кралства, но тези тук ми бяха непознати.

— Взет е от челюстта на бял тигър — каза Келбранд. — Преди много сезони издирих една старица в северната пустош, за която се говореше, че познавала тайните на Божествената кръв. Тя се закле, че това ще скрие дарбата от жреците, и се пазарихме дълго, докато накрая се съгласи да ми го отстъпи срещу три коня и буца злато. Също като теб, аз се тревожех, че жреците може да дойдат за мен, ако силата някога се разгори в кръвта ми. Но изглежда, че това никога няма да стане. — Той разтвори верижката и я вдигна над главата ми и аз усетих допира на студения метал, когато я окачи на шията ми. — Затова сега го давам на теб.

Но дори това, въпреки че ни сближи и ни направи истински брат и сестра вместо просто плодове на една и съща утроба, не бе последната спойка, която завърши обвързването ни. Събитието, което наистина съедини душите ни, стана в деня, когато ни извикаха да гледаме как местра-дирмарът, Великият жрец, убива по-големия ни брат.

— Вижте правосъдието на Невидимите! — напяваше старецът, стиснал в двата си костеливи юмрука ножа, вдигнат над главата му. — И познайте добре уроците им! Милосърдието е слабост! Състраданието е страхливост! Мъдростта е лъжа! Ако кръвта е слаба, нека се пролее!

Телвар, нашият брат, лежеше гол на олтара пред жреца. Тялото му бе бледо шестстъпково свидетелство за многобройните битки в живота му със своята мрежа от белези, нашарили яките мускули. Помня, че той почти не трепна, докато ножът висеше над него. Жрецът изчака сенките, хвърлени от назъбеното великолепие на Великата могила, да се стопят, оповестявайки точния момент, когато слънцето се изравнява с тази конкретна точка в центъра на Желязната степ. Тогава, щом леко закривеното острие улови пладнешкото слънце, той замахна. Един бърз, майсторски удар право в сърцето на Телвар. Видях как спазъм разтърси брат ми, когато острието потъна в тялото му, видях го как се гърчи в конвулсии с последните няколко удара на срязаното си сърце, а после замря.

— Друр-тиварик! — каза местра-дирмарът и изпъшка леко от усилие, докато измъкваше ножа от тялото на Телвар, преди да го вдигне високо. Кръв потече по ръката му и обагри голите му гърди. Като жена от Божествената кръв, аз стоях в редиците на облагодетелстваните между двата гигантски камъка, образуващи източната порта. Затова бях достатъчно близо до олтара, за да видя убийството на брат си в жестоки, но завладяващи подробности. Помня как гледах кръвта да капе по увисналите мускули на гърдите на жреца и изпъкналата решетка на ребрата му. Странно бе да си мисля, че такъв могъщ воин като Телвар може да бъде убит от някой толкова стар и немощен, който никога не е виждал битка.

„Той е местра-дирмар — напомних си, докато повтарях думите и свеждах поглед заедно с хилядите други, събрали се да станат свидетели на този най-свещен от всички ритуали. — Той говори от името на Невидимите. «Дори тогава тези думи ми се струваха лишени от съдържание, покорството ми бе само механичната реакция на добре обучено куче. Една по-дребна, но по-вярна мисъл се криеше под моята почит, докато аз и събраната знат от сто скелда се отпуснахме на колене и наведохме глави към земята: «Той е само един немощен старец. Телвар беше по-добър от него.»»“

Трябва да разбереш, уважаеми читателю, че аз не обичах Телвар. Бях тринайсет години по-малка от него и почти не го познавах, освен по репутацията му — но каква репутация бе това! Казваха, че е убил над петдесет мъже в битка, преди да се издигне до скелтир. Тъкмо под неговото водачество окончателно бе утвърдено превъзходството на скелда Кова. Благодарение на неговия кураж и умения в битката при Трите реки еретиците изменници на Божествената кръв бяха избити или пленени. Макар че оставаше голямо несъгласие между скелдовете на Хаста, сега те бяха съюзници вместо вечно воюващи съперници. Но това не бе достатъчно, за да спаси Телвар от ножа на Великия жрец.

Бяха го извикали във Великата могила и бяха поискали от него да отговори на последния от Трите въпроса — отговор, след който да получи последната си благословия като местра-скелтир: велик господар на Хаста. Два пъти дотогава жреците го бяха призовавали да отговаря на някой въпрос и два пъти той бе давал приемлив отговор. Не всички скелтири се избират за тази чест — само онези, които са си спечелили най-голяма слава. Могат да минат години, без да бъде зададен въпрос, и само четирима други скелтири в цялата дълга история на Хаста са отговаряли вярно на два въпроса, но никой не е отговорил на третия. Отдавна чакахме идването на местра-скелтира, водача, който ще осигури господството ни не само над Желязната степ, но и над далеч по-богатите земи на Търговските крале на юг.

Но какъвто и да е бил отговорът на Телвар, изречен само пред събралите се жреци, далеч от ушите на тълпата, той не бе достатъчен да гарантира издигането му. Телвар беше друр-тиварик, Божествената кръв течеше във вените му, както и в моите, но се бе оказала слаба, а щом кръвта е слаба, нека се пролее.

— Келбранд Рейерик! — напя местра-дирмарът и свали ножа, за да насочи острието му към младежа, коленичил до мен. — Стани и бъди признат!

Гледах как брат ми се надига, завладяна от импулса да посегна и някак си да го спра. Макар да бях млада и просмукана с жреческите лъжи, пак знаех, че изборът му е проклятие, а не благословия. Но да го спра в този момент би означавало смърт, и то не бързия край, въздаден на Телвар. Намесата в жреческите ритуали щеше да ми донесе най-ужасни мъчения. Така че може би страхът възпря ръката ми тогава, защото никога не съм претендирала да съм най-храбра от храбрите. Но не мисля, че беше това. Мисля, че като всички други присъстващи аз исках този човек да е Келбранд. Исках да видя момента, когато истинският местра-скелтир заеме мястото му. Затова не се опитах да го спра, не и тогава. Това стана по-късно.

— По правото на кръвта сега ти си скелтир на скелда Кова — каза му жрецът. — Както гласят Вечните закони, утрешната сутрин ще е отредена за предизвикателства. Всеки воин с достатъчно висок ранг, който те победи, ще заеме мястото ти на скелтир.

Келбранд сведе глава в знак на мрачно съгласие, преди да я вдигне пак и да срещне погледа на жреца с очи, в които личеше очакване. Видях как в този миг старецът почервеня от гневна неохота. Той можеше просто да си замълчи; след като официално бе назначил брат ми за скелтир, не бе длъжен също така да го призове да отговори на въпроса, само че Келбранд вече бе натрупал далеч по-голяма слава от повечето други, удостоени с тази чест, и всички членове на Хаста го знаеха.

Устните на жреца оголиха пожълтелите му зъби в зле прикрито злорадо хилене, преди той да си наложи отново маската на покорна увереност.

— Ако оживееш — каза той, — върни се тук един час преди слънцето да достигне зенита си, за да отговориш на Първия въпрос на Невидимите.

После отпусна ръка край тялото си и огледа трупа на Телвар. Открих, че изражението му е в пълен контраст с маската отпреди секунди. Сега той изглеждаше много по-стар и за миг в очите му ясно проличаха тъга и съжаление, преди да се обърне и да се отдалечи през редиците на по-нисшите жреци.

Народът ми не си пада по прекалено дългите ритуали, затова скоро представителите на стоте скелда се бяха разотишли по биваците си. Келбранд обаче остана, затова и аз направих същото. Той се приближи до олтара, затвори очи и сложи ръка на челото на брат ни, преди да промърмори собственото си тихо сбогуване. Келбранд бе прекарал край Телвар голяма част от предишните няколко години и си бе спечелил достатъчно слава, за да му отправи предизвикателство за мантията на скелтир, но никога не го направи.

Зад мен се чу мощно оригване и аз хвърлих поглед през рамо и видях Обвар, облегнат на един монолит, с мях вино в ръка, да ме гледа въпросително.

— Той се сбогува — казах и се извърнах.

— Набожното копеле е мъртво — промърмори Обвар и се приближи до мен. — Не може да го чуе, така че какъв е смисълът? — Въпросът явно бе риторичен, защото той възпря резкия ми отговор, като ми протегна меха. — Пиене?

Обвар постоянно ми предлагаше пиене — и не само това. Бяха минали много години, откакто детският му тормоз бе отстъпил място на друг вид интерес. Често съм си мислила, че го предпочитах като грубиян, отколкото като ухажор. Но първоначалният ми импулс да откажа рязко замря на езика ми, когато забелязах липсата на плътско желание в погледа му. За разлика от Келбранд, разликата във височината ни се бе увеличила с годините и трябваше да гледам нагоре, за да преценя изражението му. Този път той изглеждаше по-скоро неспокоен, отколкото похотлив.

— Дай го насам — казах и взех меха. При първата глътка премигнах изненадано. Вместо гъстото вино от горски плодове, което се пиеше обикновено в Хаста, това бе нещо много по-леко за небцето. Вкусът му бе богат и многосъставен, с приятен дъх на земя и балансиран с гладкост, която го караше да се хлъзга в гърлото.

— Това не е евтино, знаеш ли — каза Обвар и сключи дебелите си вежди, когато дръпнах още една щедра глътка.

— Какво е? — попитах, като му върнах меха.

— Не съм сигурен как се казва. Прави се от някакви плодове, отглеждани в страна далеч отвъд морето. Поне така ми каза търговецът, от когото го откраднах. Оставих го жив с условието да се върне другото лято с още. Казах му, че дори ще му платя. Много мило от моя страна, нали?

— Остави ли живи другите от кервана му?

— Само младите. — Той сви рамене и отпи. — Робите са ценни.

— Какво отвратително животно си, Обвар. — В гласа ми прозвуча искрено отвращение, достатъчно силно, че да накара меха да спре по пътя към устните му, които се разтеглиха в усмивка.

— На осемнайсет лета — каза той и пристъпи по-наблизо, извисявайки се над мен, а в погледа му се промъкна отново познатата похот. — И още неомъжена. Винаги съм харесвал как езикът ти ме жили, момиче. Кара ме да се чудя какво ли още може да прави.

Втренчих се право в очите му, отвръщайки на похотта в тях с пълно презрение. Не се страхувах и не изпитвах нужда да посегна към дългия нож на колана си. Аз бях друр-тиварик и макар че детските мъчения се наказваха само с пердах, всяка обида или рана сега, когато бях в детеродна възраст, щеше да му донесе бавната смърт на обезчестен воин. Но докато се взирахме един в друг и секундите се разтегнаха в минути, започнах да се чудя дали днес не е денят, когато похотта най-после ще надделее над предпазливостта му.

— Когато брат ти стане местра-скелтир — каза той със завален глас, оголил зъбите си, — ние ще завладеем всичко. Ще опустошим земите на Търговските крале чак до Златното море и аз ще бъда до него във всяка битка. Когато цялото славно клане свърши и се пролее последната капка кръв, той ще ме попита каква награда искам за службата си. Какво мислиш, че ще поискам?

— Луралин.

При звука на братовия ми глас очите ни се стрелнаха към олтара. Келбранд не ни гледаше; стоеше, опрял ръце на ръба на олтара, с поглед, все още обсебен от тялото на Телвар.

— Ще свикам съвет — каза той, преди да вдигне очи към Обвар. — Братко по седло, върви да утолиш апетита си с някоя робиня и остави сестра ми на мира. И не се напивай много. Може да имам нужда от сабята ти на сутринта.

Обвар се вцепени и видях лека тръпка на негодувание да пробягва по слабото му брадато лице. Тя обаче изчезна бързо и той въздъхна тихо в знак на примирение. Те може да бяха братя по седло, но сега Келбранд беше скелтир.

— Дръж — изсумтя Обвар и тикна меха в ръцете ми. — Дар на уважение за сестрата на моя скелтир.

Гледах го как се отдалечава ядосано към бивака на нашия скелд и изпитах кратък пристъп на съчувствие към нещастната робиня, която ще привлече интереса му. „Робите не са от Хаста“ — цитирах наум един от Вечните закони, докато отивах при Келбранд до олтара. — Всичко, което не е от Хаста, е плячка.

— Пийни — казах и му протегнах меха. — Наистина е хубаво.

Той пренебрегна предложението ми, погледът му бе втренчен в отпуснатото безжизнено лице на брат ни. В смъртта устните се бяха изтеглили назад, оголвайки зъбите в някаква пародия на усмивка. Тъй като нямах желание да търпя дълго гледката на тази усмивка, дръпнах още една щедра глътка от виното на Обвар.

— Знаеш ли защо жреците го убиха, Луралин? — попита Келбранд. Както обикновено, гласът му бе тих. Брат ми рядко викаше. Даже при дуелите, в които го бях виждала да се бие, малкото думи, които изричаше между трясъка на остриетата, бяха изречени със спокойно, почти внимателно мърморене. Въпреки това не помня някой някога да е пропуснал да чуе или разбере дори една негова дума.

— Отговорил е грешно на въпроса — отвърнах и избърсах уста с ръкава на официалната си черна памучна роба.

— Не долавям скръб в гласа ти, конче — каза Келбранд, и най-сетне се обърна към мен. — Ти не обичаше ли брат ни? Сърцето ти не се ли сломи, когато той напусна този свят?

Всеки слушател би приел въпросите му за сериозни, искрени питания, обагрени със скръбна нотка от явното ми безразличие. Аз обаче познавах брат си достатъчно добре, за да усетя леката подигравка, когато я чуя.

— Родени сме от една утроба — казах аз, — но не сме деца на един и същи баща. Телвар бе чужд за мен през по-голямата част от живота ми. Но… — Млъкнах, за да огледам трупа на олтара, още веднъж поразена от многото бойни рани по него, някои отдавна заздравели, други само на няколко седмици. Знаех, че по тялото на Келбранд няма почти никакви белези. — Въпреки това съжалявам, че вече го няма. Той беше добър скелтир, макар и да прекаляваше малко с цитирането на жреческите поучения.

— Жреческите поучения — повтори Келбранд и бавно кимна. — Той винаги е обичал уроците им. „Аз съм ходил извън Желязната степ, братко — каза ми веднъж. — Животът на тамошните хора е пълен с несигурност и объркване. Те тачат слабостта и се въргалят в алчност. Превръщат лъжите в добродетел, а честността — в грях. Когато се надигне местра-скелтирът, той ще отмие всичко това с кръв. Жреците са го видели.“

Млъкна и посегна да сложи ръка върху мътно лъщящите очи на Телвар, за да ги затвори.

— Но ти грешиш, малко конче. Те не го убиха заради отговора, който им е дал. Убиха го, защото не им е дал отговор. Той не беше местра-скелтирът и го знаеше.

— Той направи път на теб — казах.

— Да. Каза ми го снощи. Говорихме дълго и той ми каза много неща, включително въпроса, който ще ми зададат утре, и въпроса, който ще последва след година, ако отговоря вярно.

Аз се взрях в него с ужасено мълчание и мехът едва не се изплъзна от пръстите ми от смайване, преди да се овладея. Открих, че имам нужда да си сръбна още една глътка, преди да заговоря.

— Казал ти е? Но това е ерес!

Зъбите на Келбранд, съвсем бели, съвсем равни, заблестяха, когато се засмя — нещо много рядко за него.

— С времето, сестричке, ще ти кажа всичко, което узнах снощи, и ти ще осъзнаеш пълния абсурд на думите, които току-що изрече.

Веселието му се стопи бързо и той вдигна ръка от очите на Телвар, за да ме стисне за рамото.

— Утре ще ме попитат за името ми.

— Но те вече знаят името ти. Келбранд Рейерик, скелтир на скелда Кова.

— Не, те искат друго име. Име, достойно за местра-скелтира. Име, което войниците на Търговските крале ще шепнат със страх, когато чуят гърма на сталхастките копита в Степта. Име, което ще ни отведе до Златното море и отвъд.

Ръката му се премести от рамото на лицето ми и обгърна бузата ми в шепа. Видях на лицето му съжаление, когато ми се усмихна, а също и вина, защото знаеше колко тежко е това, което се кани да поиска.

— Ето какво трябва да ми дадеш: име. Луралин, скъпа сестричке, време е да сънуваш отново.

Макар че се опитах да устоя на импулса, макар че бях избягвала да правя това още откакто дойдох тук, очите ми неизбежно бяха привлечени от Гробницата. Тя се издигаше по средата на полукръга от желязо и камък, който образуваше Великата могила. Неукрасен сив каменен блок, широк десет крачки и висок дванайсет стъпки, с отвор в източната стена. Отворът представляваше черен правоъгълник в сивия камък, защото отвътре не идеше никаква светлина. Жреците никога не го пазеха. Защо да си правят труда, след като никой никога не би се осмелил да влезе вътре, освен ако не му бъде заповядано?

— Не се страхувай — каза Келбранд, когато очите ми се задържаха нетрепващо върху черния вход на Гробницата. — Жреците не знаят нищо. Погрижихме се за това.

— Ще разберат — казах и открих, че ми е невъзможно да потисна треперенето в гласа си. Ръката ми се пъхна неканена под робата, за да хване изписания тигров зъб, и го стисна силно. — Даже с това, след като сме толкова близо… до онова. Те ще разберат.

— Надценяваш способностите им. Те притежават само малка частица от силата, за която претендират. Истинската им сила се крие в илюзиите, които са заплели, за да уловят душите на нашия народ, а с времето всички илюзии избледняват. Още един урок, който ми даде Телвар снощи.

— Те ще разберат! — настоях аз. Мразех се за внезапно избилите в очите ми сълзи. Молбата му ми звучеше като предателство, егоистично искане, което рушеше доверието помежду ни. Защото само той в целия ни скелд, само той сред многото ми братя, сестри и братовчеди от Божествената кръв знаеше истината. Ако жреците някога разберяха, щях да мина през черния вход и това, което излезеше оттам, нямаше да съм аз.

— Те ще ме накарат да…

Гласът ми изневери и той ме придърпа към себе си, ръцете му ме обгърнаха като два клона на най-могъщото дърво. Тепърва щяха да дойдат и други думи, други клетви и обещания, но впоследствие проумях, че връзката ни бе скрепена навеки от онази прегръдка. Това бе моментът, в който станах наистина негова. В обятията му всичкият страх се изпари и аз разбрах, че той никога няма да позволи да ми се случи нещо лошо — на тялото или на душата ми.

— Ще убия всеки жрец, ако те дори намекнат за това — прошепна той в ухото ми. — Ще боядисам тази Могила с кръвта им и ще набуча главите им в полукръг около Гробницата, за да ги види целият Хаст. — Отдръпна се и избърса с палци сълзите ми, също както преди толкова много години, само дето този път нямаше да има шамар след проявената доброта. — Вярваш ли ми, малко конче?

— Да, братко — казах и притиснах глава към гърдите му, слушах равномерното биене на сърцето му — Вярвам ти.

Да призовеш Истински сън не е сложен процес. Нито пък е мистичен или ритуален. Противно на вярванията на повечето непросветени култури, той не изисква напеви, зловонни бъркочи или проливането на кръвта на невинни животни. Всъщност, както съм открила през годините от първата проява на дарбата ми, нужно е само сигурно и удобно местенце, изпълнено с мир и покой. Ето защо онази вечер напуснах бивака на Кова. Празненствата бяха започнали рано и всички бяха захвърлили обичайното благоприличие, за да се отдадат на пиене, замъгляващ ума прашец и безразборно съвкупление.

Придружена от Келбранд и двама от най-доверените му братя по седло, оставих зад себе си гълчавата на празненството и препуснах извън скупчването от палатки, в простора на Желязната степ. След пет мили езда под звездите стигнахме до малко възвишение в иначе неизменно равния пейзаж. Двамата воини разпънаха на върха му палатка, вързаха юздите на конете за китките си с дълги въжета и се отдалечиха на почтително разстояние. Единият застана с лице на изток, а другият — с лице на запад. И двамата държаха лъковете си в готовност, със стрела на тетивата. Не знаех дали Келбранд им е казал какво ще се случи тази нощ, но също така знаех, че ако им е казал, те никога няма да проговорят за това. Верността сред онези, които печелеха приятелството му, бе безгранична.

— За в случай че ти доскучае — казах и подадох на Келбранд меха на Обвар.

— А — каза той, след като отпи малка глътка и повдигна одобрително вежди. — Това ми е познато. Варварите оттатък Широкото море го правят от плод, наречен грозде. Те живеят в кралство, затънало в безкрайни войни и глупави суеверия. — Остави меха до малкия огън, който бе наклал. — Ще се радват на мира, който ще им занесем някой ден.

— Смяташ да стигнеш чак толкова далеч?

— Смятам да обиколя целия свят. Защото нима жреците не са предрекли, че това е пътят на местра-скелтира?

Завъртях очи и се вмъкнах в палатката.

— Не го изпивай всичкото.

Съблякох дрехите си от волска кожа и се изтегнах на кожите, които ми бяха приготвили неговите братя по седло. Както винаги в Степта, вятърът бе силен и палатката постоянно плющеше. Това бе познат напев и не ме смущаваше; аз подирих спокойствието на ума, което щеше да доведе черното було и Истинския сън.

След първия си опит дълго бях отбягвала своята дарба, уплашена от онова, което бих могла да видя, щом булото се разтвори. Но любопитството, може би най-трудният за нарушаване от всички навици, в крайна сметка ме принуди да я потърся. Отначало опитите ми бяха неуверени; Истинският сън ми носеше откъслечни картини на места и хора, толкова чужди по дрехите и речта си, че каквото и да бе пратеното ми послание, то губеше значение. Едва след дълго експериментиране открих, че Истинският сън има нужда от цел — въпрос, който да го насочва към истината.

„Името на брат ми — прошепнах наум, докато черното було се спускаше. — Какво е?“

Булото покорно се разтвори и открих, че стоя на върха на нисък хълм, а високата трева шушне на вечерния вятър. Небето бе в тъмните оттенъци на здрача и можех да видя множество огньове, пламтящи в плитката котловина долу. „Армия“, осъзнах, попивайки гледката на града от палатки, струпани около лагерни огньове, край които седяха или стояха мъже. Оръжията и доспехите им бяха натрупани на купчини и видът им бе много различен от черните железни нагръдници и ризници на Хаста. Състояха се от припокриващите се стоманени плочки и копията със закривен връх на войниците, служещи на Търговските крале. Това бе най-голямата войска, която бях виждала, хиляди и хиляди бойци.

— Коя си ти?

Сепнах се при звука на другия глас. Жената стоеше на десетина крачки от мен и външността ѝ бе много изненадваща с пълната си непознатост. Досега не бях виждала такава дреха: проста черна роба, дълга до глезените, с малък бял пламък на гърдите. Освен това лицето ѝ бе с различна форма и цвят от тези на хората от Търговските кралства, приличаше повече на сталхастите с техните сини очи и бледа кожа. Но това, което ме изненада най-силно, всъщност направо ме шокира, бе, че тя гледаше право в мен. Виждаше ме.

— Коя си ти? — повтори жената и се огледа наоколо с ококорени и уплашени очи. — Къде съм?

Можех само да я зяпам онемяла. В никой от предишните ми Истински сънища техните обитатели не бяха забелязвали присъствието ми. А и как биха могли? Аз в действителност не бях там.

— Ти ли ме призова на това място? — попита жената и тръгна към мен, изведнъж по-скоро ядосана, отколкото объркана. Аз не помръднах, все още в плен на несигурността, а също така разсеяна от факта, че жената в черно не носеше обувки. Стъпалата ѝ бяха почернели от мръсотия и по някаква причина намерих тази гледка за странно пленителна.

— Това не е видение от Отеца — каза жената и се хвърли към мен. — Чувството е различно. Усещам го!

Бях така погълната от нозете ѝ и завладяна от безгранична изненада, че не можах изобщо да реагирам. Тя ме хвана за ръцете и ме стисна силно. Помня, че забелязах колко кървясали са очите ѝ, когато лицето ѝ се доближи на сантиметри от моето. Беше хубаво лице, да си кажа честно, притежаваше гладкост, която говореше за жена, наближаваща трийсетата си година. Но бе увенчано с рошава тъмна коса, а в дъха ѝ имаше позната остра миризма, която заедно със зачервените ѝ очи водеше до едно-единствено заключение: „Пияница. В съня ми е нахлула пияница с мръсни крака.“

— Не се опитвай да ме залъжеш, вещице! — изсъска тя. — Що за помисъл на Мрачното е това?

Лекият, но зловонен повей на дъха ѝ бе това, което ме освести. Лицето ми се изкриви в гримаса на отвращение и аз замахнах рязко с глава, за да забия чело в носа ѝ. Желаният ефект дойде мигновено, ръцете ѝ изпуснаха раменете ми и тя със стон се отпусна на колене.

— Попита ме коя съм — казах, изтеглих дългия нож от колана си и го опрях в гърлото ѝ. — Първо искам да разбера твоето име.

С удоволствие видях как острието се притиска в плътта ѝ. Щом можехме да се докосваме взаимно тук, изглежда, можехме и да си причиним вреда.

— Нищо няма да ти кажа, слугиньо на Мрачното — рече тя, взирайки се предизвикателно нагоре в мен с напрегнато от болка лице. — Никога няма да предам любовта на Отеца…

Изквича от болка, когато драснах с острието по бузата ѝ, оставяйки малка, но дълбока резка.

— Как попадна тук? — попитах. — Как така можеш да ме виждаш? Как намери път към съня ми?

Болката и враждебността ѝ за момент се стопиха и тя ме зяпна в объркана почуда.

— Искаш да кажеш… че ти също си ясновидка? Но… ти не можеш да познаваш любовта на Отеца. Той не би поднесъл толкова велика дарба на такава като теб…

— Какъв отец? — попитах и доближих върха на ножа си на сантиметър от окото ѝ. — Какви ги дрънкаш?

Звукът на множество рогове погълна думите ми, пронизителният екот се надигна от армията долу в мощен тревожен хор. Откъснах очи от пияната жена и видях, че армията откликва на този зов. Войници тичаха да си вземат копията и да облекат броните си, стрелци вдигаха колчаните си и кавалеристи оседлаваха вързаните коне.

— Какво става? — попита жената. Осъзнах, че още държа ножа готов да прониже окото ѝ, и отстъпих назад, изведнъж почувствала се малко глупаво.

— Битка, очевидно — отвърнах и прибрах оръжието.

— Къде? — Тя се изправи, трепна и потърка носа си. Видях, че синината вече избледнява, както и порязването на бузата ѝ. Изглежда, всички рани, които си нанасяхме тук, бяха временни. — Кой се бие?

— Не съм съвсем сигурна. — Обърнах се и загледах строяващата се армия. — Подозирам, че се намираме някъде в южната Степ, недалеч от границата със земите на Търговските крале.

— Търговските крале ли?

Обърнах се към нея, сбърчила смаяно вежди от искреното невежество в гласа ѝ. Как можеше да не е чувала за Търговските крале? Те притежаваха по-голямата част от световното богатство.

— Мисля, че е време да се запознаем както си му е редът — казах. Тя изпъна рамене и вирна самонадеяно брадичка.

— Аз съм лейди Ивиния Морентес от Западните предели — заяви тя. — Служителка на Църквата на Световния отец и Свещена ясновидка по Негова благословия. — И млъкна, предположих, за драматичен ефект. — Известна като Благословената дева на всички, които се радват на любовта на отеца.

Поклатих объркано глава, но все пак вдигнах отворената си длан в знака за мирен поздрав.

— Луралин Рейерик от Божествената кръв, дъщеря на скелда Кова от сталхастите.

От изражението ѝ се виждаше, че тя не е по-наясно с моята личност, отколкото аз с нейната.

— Ти си… — започна тя с колебливо мръщене — ясновидка в твоя народ?

— Ясновидка ли?

— Виждаш… разни неща. Събития, които ще се случат или вече са се случили.

— Понякога. Аз го наричам Истинския сън.

— Сън. — Тя изпръхтя презрително и насочи вниманието си към строяващата се армия. — Не, момиче, това не са сънища. А дарове на прозрението от самия Отец. Макар че не мога да си представя защо е избрал да ги сподели с теб.

От тона ѝ ме засърбя ръката да посегна пак към ножа, но устоях на този импулс.

— Къде са ти обувките? — попитах вместо това, като хвърлих многозначителен поглед към почернелите ѝ нозе.

— Светските удобства са пречка за любовта на Отеца — изсумтя тя с набожна увереност в гласа. — Аз ги избягвам, за да водя простичък и неразглезен живот, също както избягвах живота на охолство и безделие, който получих по рождение. Така прозренията на Отеца ще достигнат по-лесно до мен.

Хвърлих поглед към кървясалите ѝ очи и си спомних за вонята в дъха ѝ.

— Значи избягваш удобството на обувките, но не и пиенето.

Тръпка на гняв пробяга по лицето ѝ и отговорът ѝ дойде с накъсан, отбранителен глас.

— Църковните ритуали често изискват вино, а в Книгите многократно се споменава за свещените му свойства.

— О — гласът ми се вкисна от осъзнаването, — ти си жрица.

Тя се поизправи, скръсти ръце и в тона ѝ пролича горчив оттенък, докато отговаряше:

— На жените е забранен жречески сан, по заповед на Светия четец. Но аз служа на църквата по-добре от всеки мъж. Докато ти — тя ме изгледа косо, присвила оценяващо очи — явно си еретичка с дивашки произход. Може би затова Той те е довел тук, за да мога да те посветя в Неговата любов…

— Имам нож — напомних ѝ и кимнах към долината. — Хайде просто да гледаме битката, а? Подозирам, че това е причината да сме тук.

Армията вече почти се беше строила — дълги редици пехота, редуващи се с отряди стрелци, и кавалерия, която препускаше да заеме позиция на фланговете. Дневната светлина вече бе изчезнала почти напълно и сцената бе озарена от смесеното зарево на лагерните огньове и множеството факли, носени от конни офицери. Въпреки слабото ехо на изкрещяваните заповеди войската бе зловещо тиха, над нея бе легнал покров на напрегнато очакване. Не долавях жажда за битка тук, само ужас.

Бойците се бяха строили с лице на север, където можех да видя само тревиста равнина, простираща се в мрака. Но не след дълго усетих познато треперене в земята, последвано скоро от екливия тътен на приближаваща се буря.

— Попита ме за народа ми — казах на жената. — Ей сега ще се запознаеш с тях.

Тътенът се усилваше — тътен на много по-голямо войнство, отколкото бе събирано някога в Желязната степ. Помислих си, че армията долу ще се изправи срещу общата сила на всички скелдове, вречени в сталхастите. Трябва да призная, че макар сега, толкова години по-късно, да се срамувам от това, тогава перспективата ме изпълни с трепетно очакване.

Ето защо с известно смайване чух тътенът внезапно да стихва и никаква сталхастка орда не се появи от сумрачната равнина. Все още усещах присъствието им, ушите ми долавяха смесения дъх на хиляди коне и воини, но по някаква причина атаката бе спряла. После, след кратка пауза, в трепкащата светлина на факлите се появи редица от около двеста ездачи. Конете им се движеха с равен ход, приближавайки се към вече напълно строените редици на противниковата армия, без да бързат, дори небрежно. Видях, че макар много от ездачите да носят одеждите на сталхастки воини, други нямат никакви доспехи, нито оръжия. Някои, може би една трета от тях, изобщо не приличаха на сталхасти; вместо това носеха подплатените жакети на граничния народ.

Тази единствена редица от най-различни ездачи спря на няколко крачки оттатък обсега на арбалетите и всеки от тях се взря в събраното хилядно множество със свирепа, решителна настойчивост. Тогава го почувствах: вибрацията на силата, позната ми от случаите, когато избраните членове на Божествената кръв използват дарбите си. Явно жената също го почувства.

— Мрачното — ахна тя и я погледнах. Лицето ѝ бе разкривено от страх.

Силни викове привлякоха погледа ми обратно към долината тъкмо навреме, за да видя как огнено кълбо израства в центъра на първата редица Търговски войници. Видях как мъже се търкалят по земята, обвити в пламъци. На петдесет крачки на изток друга част от редицата, около двайсет души пехотинци, изведнъж бяха запратени назад сякаш от удар на гигантски невидим юмрук. Бронираните им тела се премятаха като кукли. Отекнаха още викове и цялата първа редица сякаш се разпадна. На едно място войниците просто се свлякоха на земята и останаха да лежат неподвижно, на друго бойците на цяла рота се обърнаха един срещу друг и почнаха да се избиват в бесен пристъп на самоунищожение. А сред всичко това разцъфваха още пламъци и невидимият юмрук нанасяше удар след удар.

Скоро хаосът плъзна и по следващите редици. Офицерите се мъчеха да поддържат реда, докато рота след рота губеха дисциплина пред лицето на растящата паника. В този момент се появиха сталхастите. Редицата от разнородни ездачи се раздели встрани и огромна стреловидна формация от конни воини изникна в галоп от мрака. Начело препускаше висок мъж на черен като въглен жребец, вдигнал дългата си сабя. Носеше железен шлем, увенчан с голям кичур конски косми, и решетъчно забрало, което скриваше лицето му, но аз го познах моментално.

Клинът на сталхастите се вряза в дезорганизирания център на армейския строй и го проби като остро желязо — мека кожа, проникна дълбоко в паникьосаните редици отзад. Още сталхасти атакуваха от равнината на изток и запад и всяка стрела с връх от стомана се забиваше дълбоко. Само след няколко мига стана ясно, че голямата армия е обречена, цялото дъно на долината представляваше истинска касапница. Някак си въпреки целия хаос и объркване не ми беше трудно да следя високия ездач с черния жребец. Той криволичеше по бойното поле, оставяйки след себе си мъртви и умиращи хора, а сабята му свистеше в гибелен вихър. Днес често ми се случва да плача, щом си спомня за тогавашното си ликуване, гордата песен, която се надигна в мен, докато гледах кървавия път на брат си.

— Отче! — извика жената до мен и се свлече на колене със сълзи, рукнали по треперещото ѝ лице. — Защо ме прокле с това видение?

— О, я млъквай — сопнах се аз, подразнена, че ме е разсеяла. — Трябва да се смяташ за облагодетелствана, че виждаш това. Защото така трябва да стане. Местра-скелтирът ще се надигне и нищо няма да го спре. Отдавна е предречено…

И открих, че гласът ми заглъхва, понеже видях как високата фигура спира жребеца си. Мъжът стоеше обърнат към група коленичили Търговски войници, захвърлили оръжията и навели глави доземи в знак на пълно покорство. Брат ми ги изгледа в неподвижен размисъл, който продължи има-няма миг, после пришпори жребеца си напред и копитата му разбиха главата на най-близкия коленичил мъж, а сабята отново се развъртя в смъртоносен вихър.

Извърнах се, неспособна да гледам това. Сталхастите рядко взимаха пленници в разгара на битката, знаех го. Робите щяха да бъдат събрани от оцелелите след края ѝ. В действията на брат ми нямаше нищо необичайно. Но все пак, защо той се забави? Дали се наслаждаваше на страха им?

— Милосърдието е слабост — прошепнах с надеждата често повтаряната мантра да успокои сърцебиенето ми. — Състраданието е страхливост.

Тогава усетих как Истинският сън започва да се разпада, черното було запълзя по края на зрението ми, докато жената продължаваше да вие скръбно:

— Защо, Отче? Защо ми показваш този триумф на един меч в служба на Мрачното? Тази поличба за пълно унищожение? Как могат праведните да устоят срещу такова зло?

Тогава булото се сви и тя изчезна, може би за да се събуди отново в собствената си страна. Или може би е прекарала вечността в ридания в Истинския сън. Знам само, че никога повече не я видях — нито насън, нито наяве.

Келбранд ме чакаше пред палатката, седнал с кръстосани крака край догарящия огън, и хвърляше дълга сянка на светлината на изгряващото слънце. Макар че сънят ми се бе сторил кратък, той всъщност бе изпълвал ума ми в продължение на много часове. Постоях малко трепереща, както от студа на утринния въздух, така и от ехото на отчаяните молби на Благословената дева към нейния бог.

— Е, кончето ми — каза Келбранд, като стана и пристъпи към мен, за да наметне вълча кожа около треперещото ми тяло. — Имаш ли име за мен?

— Да — казах, намирайки утеха в усмивката му, която винаги бе имала силата да прогонва всяка несигурност. — Да, братко, имам име.

На другия ден Келбранд се яви пред жреците, застанал гол и невъоръжен пред олтара, както го изискваше ритуалът. По-нисшите жреци покорно го отведоха при местра-дирмара, който го чакаше прав пред Гробницата.

Сутринта бе изненадващо лишена от събития. Обикновено издигането на нов скелтир би подтикнало най-славните воини на скелда да го предизвикат, но този път само един излезе напред — прошареният Ирнар, ветеран с шейсет лета зад гърба си и също толкова битки, наставник и на Телвар, и на Келбранд в ранните им дни.

— Защо, стари вълко? — попита го Келбранд, когато Ирнар излезе напред, вдигнал сабята си под ъгъл, за да покаже официално предизвикателство.

— Лош късмет е един скелтир да бъде издигнат без кръв — отвърна старият воин със свиване на рамене. — А на мен ми омръзна да ставам по шест пъти на нощ от постелята си, за да пикая. Хайде да продължаваме, а, момче?

И така, те се биха и Келбранд удостои Ирнар с подобаващо дълга и кървава смърт. Понеже един бърз край би бил обида.

Гледах как Келбранд застана пред местра-дирмара и видях как устните на жреца се размърдаха, докато задаваше въпроса си. Разстоянието бе прекалено голямо, за да чуя отговора на брат ми. Можех да видя изражението на жреца достатъчно ясно, за да различа смесицата от дълбоко разочарование и сурово приемане, когато той кимна. Както винаги, Истинският сън не ме беше подвел.

По-нисшите жреци изнесоха напред тъмнозелената одежда на скелтир и я положиха в нозете на Келбранд. След като той се облече, двамата с местра-дирмара отидоха при олтара.

— Пред вас стои Келбранд Рейерик! — изрече напевно жрецът, като вдигна ръката на брат ми. — Признат днес от Слугите на Невидимите за скелтир на скелда Кова.

Откъм тълпата сталхасти се надигнаха овации — в гласовете на Кова имаше ентусиазъм, докато другите скелдове бяха по-сдържани. Докато приветствията продължаваха, видях как брат ми се обърна и каза нещо на жреца. Лицето на местра-дирмара се втвърди и той поклати глава в упорит отказ. Тогава видях, че Келбранд е стиснал китката му толкова силно, че го накара да трепне. Докато ликуването утихваше, Келбранд заговори отново и този път чух думите му:

— Кажи им, старче.

Местра-дирмарът заскърца със зъби, унижението и болката изкривяваха лицето му в гримаса. Още тогава разбрах, че това е повратен момент, в който се решава кой е истинският водач на Хаста.

— През вас стои Келбранд Рейерик! — извика повторно към тълпата великият жрец, оголил зъби. В думите му се долавяше яростта на победен. — Който от днес насетне ще бъде известен като Мрачния меч!

1.

Стрелата се заби в дънера на един бор на сантиметър от главата му. Вейлин Ал Сорна се втренчи в нея, докато тя трептеше пред очите му. Усещаше жилването по носа си и струйката кръв, оставена от назъбения ѝ връх. Не беше чул стрелеца, пуснал стрелата, нито издайническото поскърцване на лъка и бръмването на тетивата.

За един наблюдател реакцията му би изглеждала мигновена — претърколи се вдясно, застана на колене, обтегна лъка и пусна стрелата с едно-единствено плавно движение. Но той знаеше, че е бавна, още докато гледаше как стрелецът, тичащ ниско приведен и вдигнал рог към устните си, получава стрелата право в гърба и пада мъртъв. Бавно.

Отстрани се чу тихо шумолене и Елеса се показа от папратите наоколо с лък и стрела в ръка.

— Лагерът, вуйчо — каза тя, леко задъхана от нетърпение и понечи да стане. — Трябва да действаме бързо…

Думите ѝ замряха, когато Вейлин посегна да запуши устата ѝ с длан, прилагайки достатъчно сила, за да я накара да остане клекнала. Задържа я така, докато не дойде следващата стрела, която излетя от горския листак и се заби в земята само на няколко стъпки от тях. Инструктор Хутрил би я нарекъл „търсеща стрела“. Винаги полезна за изкарването на плячката на открито. Но не и днес.

Вейлин погледна тъмните втренчени очи на Елеса и вдигна своите към върховете на дърветата, преди да свали ръката си. „Той няма да надуе още рога си — каза ѝ на езика на знаците, на който така усърдно я бе учил през последните месеци. — Това би разкрило позицията му. Аз ще изтичам надясно.“ Обърна се и се напрегна, готвейки се за спринт, а после спря и добави: „Не пропускай“.

После скочи на крака и закриволичи между дърветата, като тупкаше с крака по земята. Този път чу бръмченето на тетивата и се хвърли зад широкия дънер на прастар тис. С крайчеца на окото си зърна как от разцепената кора полетяха трески. Секунда по-късно се разнесе звън на друга тетива — по-ниска нота с почти музикална прецизност, която говореше за мощта на оръжието и вещината на неговия собственик. Кратка пауза, после се чу тупването на тяло, паднало отвисоко на земята.

Вейлин остана присвит зад тиса, затворил очи, докато ушите му попиваха песента на гората. След малко чуруликането на птиците, притихнало заради това натрапничество, започна да се връща и вятърът не носеше вече дъх на потни уплашени мъже.

Той се показа иззад скривалището си и видя, че Елеса претърсва усърдно трупа на бандита, който стрелата ѝ бе свалила от дървото. Движенията ѝ бяха бързи и опитни и в ръцете ѝ нямаше и помен от треперене, въпреки че току-що бе отнела живота на човек. Вейлин знаеше, че е убивала и преди, в Кумбраел, по време на един кратък и бързо потушен бунт на вечно размирните Синове на Верния меч. „Това никак не я смущава — бе написала Рева в писмото, което прати на север заедно с приемната си дъщеря. — Което мен лично ме смущава много.“

Той не виждаше в това момиче голяма прилика с Рева, което не бе чудно, като се имаше предвид, че двете нямаха кръвна връзка. Нейната коса бе черна, а очите ѝ — тъмни, и тя бе може би два-три сантиметра по-ниска, макар и с малко по-дебели крайници. И все пак този видим имунитет срещу ефекта от убиването бе разпознаваема семейна черта, която тя явно бе забърсала отнякъде. Черта, обща за нея и мъжа, когото наричаше „вуйчо“.

— Сини камъни — каза тя, като захвърли кесията на мъртвеца и му показа шепа лъскави лазурни камъчета. — Увити в памук, за да не тракат. — Килна глава и огледа трупа. — Поне си е разбирал от работата. — Вдигна очи към Вейлин, преди да добави ухилено: — Но не достатъчно.

Вейлин приклекна, за да вземе лъка на мъжа — ловно оръжие, типично за всички васални на Кралството, освен Кумбраел. Знаеше, че ако мъжът бе имал дълъг лък и умееше да го използва, вероятно сега щеше да е мъртъв.

— Провери му скалпа — каза той на Елеса и тя покорно свали вълнената шапка на мъжа и разкри обръсната глава. Вейлин обърна главата на трупа с ботуша си, докато не го намери: груба татуировка, която образуваше тъмночервено петно сред наболите сиви косми. — Кървавите врабци — каза и се отдалечи.

Убитият от него бандит лежеше на двайсетина крачки оттам, по очи, и стрелата на Вейлин стърчеше от гърба му почти отвесно. Той я измъкна, пъшкайки от усилието да освободи назъбения връх от костеливия капан на гръбнака, а после преобърна трупа.

— Джумин Век — каза, след като погледна петнистото сипаничаво лице.

— Познаваш ли го? — попита Елеса.

— И още как. Арестувах го по заповед на кралицата преди четири години. Той бе оставил диря от убийства, изнасилвания и грабежи по всички пътища в Ренфаел, преди да стигне до Пределите. Натоварих го на един кораб, за да го качат на бесилката във Фростпорт.

— Явно е успял да избяга.

„Или е подкупил някого, за да го пуснат“, помисли си Вейлин. Напоследък това се случваше прекалено често. След като в Северните предели можеше да се натрупат толкова пари с крадене и контрабандно прекарване на плячката, изглеждаше, че всеки престъпник има достатъчно средства, за да си купи свободата. Като Владетел на кулата и следователно назначен от кралицата наместник на тази земя, честотата, с която Вейлин бе принуден да залавя повторно отрепките на Кралството, го лишаваше от скрупули по отношение на спазването на кралския указ срещу незабавната екзекуция.

— Той също ли е Кървав врабец? — попита Елеса.

— Не. — Вейлин свали шапката на Джумин Век, разкривайки гъста и мазна коса. Хвана мъжа за брадичката и завъртя главата му, за да разкрие по-сложна рисунка, татуирана върху жълтеникавата плът на шията му. — Проклетите плъхове. Те са предимно опозорени бивши кралски гвардейци.

— Значи днес сме се срещнали с две банди?

— Съмнявам се. Лорд Орвен изтреби повечето Кървави врабци миналата зима. Изглежда, Плъховете са приели някои оцелели.

Взе кесията на злочестия Джумин Век и откри, че в нея има две бучки злато и няколко сини камъка.

— Носът ти кърви, вуйчо — отбеляза Елеса, когато Вейлин се изправи.

Той свали едно парцалче от колана си, потопи го в малко шишенце масло от кор и го притисна към резката на носа си. Преглътна едно сумтене на болка, когато парещата смес проникна в раната. Все му се струваше, че когато бе млад, не пареше толкова.

— Иди да доведеш другите — каза на Елеса, след като наплиска лицето си с вода от манерката, за да отмие останалата кръв. — Ще се видим в края на каньона. И, Елеса — добави, когато тя се извърна. — Сините камъни.

Той протегна ръка и срещна погледа ѝ, докато тя не изсумтя раздразнено и не му даде камъните, като измърмори:

— Караш ме да ловя отрепки без никакво възнаграждение.

— Майка ти те прати при мен да те обучавам. Ако искаш платена работа, има предостатъчно такава в Северната гвардия или в мините. По закон, докато не бъдат продадени, сините камъни и златото принадлежат на кралицата. Знаеш го. — Прибра камъните в джоба си и кимна рязко. — Върви.

Оказа се, че лагерът на бандитите всъщност е укрепление, състоящо се от полукръгла ограда от колове, която се издаваше в дъга пред източната стена на един каньон, известен като Ултинова клисура. Бе наречен в чест на най-прочутия миньор на Пределите — човек, за когото Вейлин имаше хубави спомени от Освободителната война.

Винаги весела душа, Ултин се бе върнал в Пределите със заповед от кралицата да изстърже цялото богатство от мините, за да напълни кралската хазна с цел покриване на растящите военни разходи. Като признание за усилията му, бе обявен за Меч на кралството — титла, която се придружаваше с щедра пенсия. Ултин учтиво бе отказал на Вейлин да поеме поста Главен надзирател на минното дело. Вместо това се оттегли в едно малко имение край Северна кула, където през следващите три години се пропи до смърт. „Беше заради войната, милорд — каза вдовицата му на Вейлин в деня, когато предадоха тялото на съпруга ѝ на огъня. — Всички онези погубени души, погубени деца. Мъжете, които загуби при Алтор… всичко това. Не можеше да си го избие от главата.“

Вейлин отдели време за една кратка мисъл в памет на Ултин, преди да съсредоточи вниманието си върху укреплението. То явно бе построено наскоро; коловете, образуващи защитните стени, още бяха зелени и неизсъхнали, макар че изглеждаха достатъчно здрави. Обитателите му бяха вдигнали наблюдателен пост на върха на стената на каньона, откъдето без съмнение се разкриваше отлична гледка. Вейлин знаеше, че теренът на изток се състои от половин миля гола каменна плоча, по която никакви нападатели не можеха да се приближат незабелязани.

По дъното на каньона също липсваше прикритие, но то беше и по-тясно, което позволяваше бърза атака. Въпреки това Вейлин не беше във възторг от тази перспектива и намери новата тактика на укрепяване за обезпокоителна. Обикновено разните банди престъпници и контрабандисти се настаняваха на временни лагери дълбоко в гората или по трудно достъпните чукари, откъдето да нападат пътищата на керваните. Сега обаче изглеждаше, че тази конкретна група е предпочела постоянен дом. „Да не би да стават по-дръзки? — зачуди се той. — Или просто по-отчаяни?“

Долови съвсем лек признак за приближаването на кумбраелеца: тихо шушнене на еленова кожа по тревата, преди мъжът да се появи до него, легнал по корем като самия Вейлин.

— Милорд — каза той.

— Господин Високо копие. — Вейлин погледна назад и видя бойния отряд на Мечия народ да се появява предпазливо от гората, държаха копията и лъковете ниско, за да не се очертават на фона на небето.

— Виждате, че е както ви казахме — каза Високото копие и кимна към укреплението на бандитите. През последните години Вейлин често се бе замислял върху факта, че по лицето на Високото копие бяха останали само съвсем смътни следи от мъжа, който някога бе положил големи усилия да го убие. Кумбраелецът все още имаше коравите обветрени черти на отколешен ловец, но огненият блясък на фанатизма отдавна бе угаснал в очите му. Освен дългия лък, който носеше, дрехите му бяха на човек от Мечия народ и той говореше съвсем свободно езика им, който Вейлин все още не съумяваше да усвои. Макар че Вейлин не спираше да мисли за него като за кумбраелец, във всяко практическо отношение сега той бе ловец от клана на Мечия народ и това личеше от името, което му бяха дали. Вейлин знаеше, че вероятно никога няма да научи рожденото име на мъжа, и бе доволен от невежеството си.

— Казваш, че си намерил това преди месец? — попита той.

— Преди двайсет и пет дни, за да сме точни. Две седмици по-рано го нямаше. Нашите хора минават оттук сравнително редовно, в реката има много бобри за ловуване.

— И те те видяха?

Високото копие отвърна с мръщене, което бе едновременно развеселено и малко обидено.

— Извинявай. — Вейлин се обърна пак към укреплението. — Колко често излизат на набези?

— Тъкмо това е любопитното, милорд. Доколкото мога да преценя, не излизат. В околната местност има много малко следи — само такива, каквито бихте очаквали от редки ловни дружинки. През повечето време просто си стоят вътре. Честно казано, изкушавахме се да ги оставим на мира, но старейшините решиха, че трябва да зачетем договора си с Човека от кулата.

Вейлин кимна в знак на благодарност. Откакто бяха получили разрешение да се заселят в Пределите след принудителната им миграция от ледената пустош на север, хората от Мечия народ винаги се бяха показвали лоялни, пък макар и изолирани поданици на Кралството.

— Кажи им, че съм им благодарен за вниманието.

— Ще им кажа, милорд. Освен това две трети от плячката, след като свършим, също ще подчертае високото ви уважение към Мечия народ.

Вейлин преглътна въздишката си. След като бе помилван и бе намерил дом при Мечия народ, Високото копие бе изоставил религиозния фанатизъм, който го бе довел в тази земя с намерението да убие Владетеля на кулата. Вместо това в последно време запасите ревностен плам на кумбраелеца бяха вложени изцяло в ролята му на главен преговарящ на приемното му племе и той гореше от желание да го предпази от алчността на жителите на Кралството.

— Половината — каза Вейлин. — Включително печалбата от продажбата на всяко злато и сини камъни, които намерим.

Ловецът сякаш се канеше да започне спор, но спря, понеже чу зад себе си силно цъкане. Вейлин се обърна и видя дребничка млада жена, приклекнала наблизо, с млад черен мечок до нея. Името на жената бе Железнооката и лесно се виждаше защо го е получила от намръщения поглед, който отправи към Високото копие. Като последната останала шаманка на Мечия народ, тя бе най-близкото нещо, което имаха до върховен вожд. Освен това бе жена на Високото копие и майка на трите им деца.

Тя цъкна отново с език, преди да каже на съпруга си на насечен, но ясен език на Кралството:

— Не бъди груб. — После се обърна към Вейлин и добави: — Половината е достатъчно, Човеко от кулата. Но трябва да има кръвна цена за всеки ловец, призован да се влее в Зеления огън.

— Разбира се. — Вейлин кимна, преди да върне вниманието си върху укреплението. Преброи дузина стражи по стената, всеки въоръжен с лък или арбалет. Щом осъзнаеха, че ги атакуват, без съмнение и други щяха да се присъединят към тях, което означаваше, че един щурм по дъното на клисурата неизбежно ще струва живота на доста бойци. Освен четирийсетината Мечи хора той разполагаше и с шейсет Северни гвардейци, които със сигурност щяха да предрешат изхода, независимо колко стрели пращат бандитите срещу тях.

— По-добре да изчакаме да се стъмни, милорд — каза Високото копие, явно проследил посоката на мисълта му. — В полунощ лесно бихме могли да се доберем на петдесет крачки от стената и да пратим един залп, за да прикрием щурма на портата. Няколко удара с прилично голям таран би трябвало да са достатъчни, за да проникнем вътре.

— Те ще очакват разузнавачите им да се върнат по мръкване — каза Вейлин и поклати глава. — Да чакаме до полунощ ще отнеме твърде дълго. — Замисли се за момент, после кимна към мечока до Железнооката. — Има ли си име?

— Малки зъби — отвърна Железнооката и прокара ръка през гъстата козина на мечока. Той изсумтя доволно и я побутна с муцуната си в отговор.

— Животното на Мъдрия мечок се казваше Железен нокът — спомни си Вейлин. — Той го носи през целия път по леда до земята на Тъмните сърца. Там водихме голяма битка. Знаеш ли за това?

Железнооката се намръщи пак и кимна предпазливо. Старият шаман не се бе върнал от леда и нито Мечият народ, нито някой друг бе разбрал какво е станало с него. Вейлин знаеше, че те все още се надяват той да се върне, и фактът, че това не ставаше, определено им бе болно място.

— Знам — каза шаманката.

— Железен нокът беше смел — каза ѝ Вейлин. — Колко смел е Малки зъби?

Тръгнаха в момента, щом слънцето се скри зад източните върхове. Вейлин, заедно с Високото копие, Железнооката, Елеса и дузина Северни гвардейци, се спусна тихо в клисурата. Прекосиха тясната, но бързо течаща река по средата на каньона и пропълзяха оставащите няколкостотин крачки до плитка впадина на един изстрел с лък от укреплението. Когато спряха, Вейлин кимна на Железнооката. Шаманката прокара ръка по муцуната на Малки зъби, преди да се втренчи в очите му. След кратка пауза мечокът и шаманката замигаха в синхрон, преди животното да се отдалечи тичешком в мрака към южната част от стената на укреплението.

— А сега какво, вуйчо? — попита шепнешком Елеса и това предизвика остър поглед откъм Вейлин.

„Говори с ръце!“ каза ѝ той раздразнено със знаци.

Тя наведе глава и ръцете ѝ се раздвижиха с неохотно разкаяние. „Извинявай“.

„Сега ще чакаме — каза ѝ той и кимна към лъка ѝ. — Бъди готова.“ Загледа я как поставя стрела на тетивата, стиснала с тънките си, но здрави ръце сложно резбования лък. Оръжието бе истинска прелест, изработено от планински бряст и украсено с военни мотиви, издялани с майсторска ръка. „Лък на Арен — беше го нарекла Рева. — Може би последният на света. Загубих брат му в Борелианския океан. Обявила съм награда от сто жълтици за всеки, който ми донесе още един. Засега никой не я е поискал.“

Той знаеше, че за това оръжие се говори, че притежавало нещо като божия благословия. По-ревностните последователи на Световния отец и Благословената дама приписваха свръхестествена сила и точност на това практически обикновено парче дърво, но подвизите, които бе виждал да вършат Рева и дъщеря ѝ с този лък, често го караха да се чуди.

Той премести поглед към Железнооката и видя празнотата в очите ѝ, докато тя лежеше неподвижна до съпруга си. Вейлин знаеше, че умът ѝ е другаде. Тази гледка предизвика у него прилив на спомени: за друга жена, седяща на склона на един хълм далеч във времето и пространството, с празни очи, докато душата ѝ се рее свободна от тялото…

Вейлин се извърна и разкърши пръсти, за да прогони внезапното треперене, преди да сложи стрела на тетивата си.

— Той се катери… — каза Железнооката след малко, все още с разфокусиран поглед и глас малко по-силен от съскане в мрака. — Стига до върха… Там има човек… — Спазъм пробяга по лицето ѝ, устните ѝ се отдръпнаха назад в ехо на озъбване, преди спокойното ѝ изражение да се върне. — Вече няма… Въздухът мирише на пиене и петолистник… Мъже спят и хъркат, други обикалят по стените… Всички очи са насочени навън, не навътре.

Бръчки прорязаха челото ѝ и тя килна леко глава, сякаш се напрягаше да чуе нещо.

— Гласове… двама мъже спорят… Говорят за разузнавачи… за мъже, които би трябвало вече да са се върнали, но не са.

— Портата — каза Вейлин, макар да се съмняваше, че тя може да го чуе в това състояние.

Железнооката потъна в мълчание, което сякаш се проточи дълги минути, макар че вероятно бяха минали само секунди. Вейлин смушка Елеса да мълчи, когато тя изсумтя от нетърпение.

— Той е там… — прошепна накрая Железнооката. — Портата е вързана със здраво въже… Зъбите му са малки, но остри, а челюстите му — силни…

Ръцете на Вейлин зашаваха пред очите на Елеса. „Първият и вторият отляво“, каза ѝ той, преди да посочи към стражите на стената. Примъкна се до Високото копие, доближи устни до ухото на кумбраелеца и зашепна тихо:

— Двамата отдясно. Стреляй, когато стрелям аз.

Елеса и Високото копие се надигнаха и опънаха лъковете, Вейлин също. Съсредоточи се върху двамата стражи непосредствено над портата, които още спореха, в пълно неведение за мечката, която гризеше усърдно въжетата долу. Разстоянието бе малко над сто крачки. Той може да не беше най-добрият стрелец, излязъл някога от Дома на Шестия орден, но не беше и най-лошият.

Чу как Железнооката изпусна тиха въздишка, последвана от скърцането на отварящата се порта, зад която се показа Малки зъби, дъвчещ доволно парче въже. Вейлин видя, че мъжете на стената изведнъж забравиха за спора си, изпъна лъка и пусна една стрела към по-високия. Елеса и Високото копие също стреляха само част от секундата по-късно и стрелите им полетяха през нощния въздух, за да съборят стражите от стената. По-ниският от двамата бандити реагира бързо и приклекна, но не и преди втората стрела на Вейлин да го улучи в рамото. Той падна от стената и тупна тежко до отворената порта. Закрещя уплашено, щом видя мечката, която го посрещна с любопитно ръмжене. Виковете му секнаха, когато Вейлин снижи прицела си и прати трета стрела през портата право в гърдите му, като промърмори една ругатня. Беше се надявал да влязат, без да вдигнат тревога, ала битките рядко се развиваха по план.

— Северна гвардия, напред! — извика Вейлин, надигна се и посегна през рамото си, за да изтегли меча. Втурна се към портата, следван по петите от Северните гвардейци. Чу как ловният рог на Високото копие надава пронизителен зов към другите, които чакаха в гората.

Няколко бандити излязоха със залитане от сенките, в различна степен на разсъблеченост, и се опитаха да преградят портата. Опитът им бързо бе осуетен от Малки зъби, който започна да се върти и да размахва лапи, създавайки хаос сред тях. Един мъж отстъпи със залитане от звяра, хванал се за кървящата ръка, и се озова право на пътя на Вейлин, когато той стигна до портата. Направи грешката да извади ножа от колана си и умря заради това — Вейлин заби ловко върха на своя Меч на ордена през ребрата му, прониза сърцето му и го остави на колене, с шуртяща от устата му кръв.

Останалите защитници бързо бяха посечени от Северните гвардейци, макар че псувните и заплахите, които крещяха по време на кратката, но ожесточена битка, гарантираха, че и последните останки от изненадата вече са се изпарили. Вейлин се огледа и видя, че зад стената от колове има само няколко колиби и нито една сграда, достатъчно голяма да подслони такъв брой хора, колкото трябваше да живеят тук. Скоро обаче погледът му кацна върху една дупка в стената на каньона. Това бе типична минна галерия, обичайна за Пределите, укрепена с дървени греди и достатъчно широка, за да могат през нея да минат пет или повече мъже едновременно.

„Те не са дошли тук да грабят богатства — заключи Вейлин. — Дошли са да ги копаят.“

Можеше да чуе надигаща се гълчава от вътрешността на мината, придружена от трепкаща светлина на факли, която се усилваше с всяка секунда. Знаеше, че експлоатацията на една мина изисква много работници, може би доста повече, отколкото очакваше да намери тук.

— Строй се! — викна на Северните гвардейци, а после се обърна към Елеса и Високото копие и кимна към една близка стълба. — Качвайте се на стената. Стреляйте веднага щом се покажат и вижте дали можете да ги спрете на входа.

Сложи нова стрела на тетивата и зае позиция в центъра на гвардейската редица. Хвърли поглед назад и видя, че останалите гвардейци и Мечи хора напредват бързо по дъното на каньона. Ако се съдеше по звуците, идещи откъм входа на мината, Вейлин се съмняваше, че ще пристигнат, преди битката да се е разразила.

— Никакво отпускане, момчета — каза той на гвардейците. — Не искате да съобщавам на семействата ви, че сте загинали от меча на някаква си отрепка, нали?

В отговор получи хор от мрачни потвърждения и даже няколко кискания. Онези, които бяха въоръжени с лъкове, сложиха стрели на тетивите, а другите стиснаха по-здраво мечовете. Те бяха предимно ветерани от Освободителната война. Бяха се сражавали по целия път от Кралството до портите на Волар и бяха станали свидетели на безчет ужаси, така че нямаше да се поддадат на страха пред някакви си бандити, колкото и да са много.

Вейлин изпъна наполовина лъка си, вперил очи в тунела, който вече сияеше ярко от приближаващите факли. Намръщи се от звуците, долитащи отвътре. Отначало бе помислил, че това е гълчавата на отчаяни мъже, които се въоръжават за битка, но сега осъзна, че безредните викове наподобяват шума на сражение. Това продължи известно време, без нов враг да се покаже от мината, с много крясъци на ярост, а по-късно и на ужас.

Внезапно какофонията секна и за момент настъпи зловеща тишина, преди на входа да се появят две фигури. Те се очертаваха на фона на сиянието; едната бе изправена в цял ръст, а другата стоеше на колене. Вейлин забеляза, че изправената фигура сякаш държи коленичилата за врата. Коленичилият мъж се бореше, но другият го разтърси, за да го накара да замре неподвижно, и докато го правеше, Вейлин чу отчетливото дрънчене на верига. Долавяйки изскърцването на обтегнат лък горе на стената, Вейлин пристъпи напред и вдигна ръка.

— Стой! — извика той и хвърли поглед нагоре, за да види как Елеса сваля лъка си и се намръщва озадачено.

— Чакайте тук — каза Вейлин на Северните гвардейци и подхвърли лъка си на най-близкия. Приближи се до мината, като държеше меча си ниско встрани и бе вдигнал разтворена лявата си длан. Спря, когато вече можеше да различи ясно двете фигури, и откри, че познава едната, но не и другата.

— Термин Реск — каза той, присвил очи срещу коленичилия. Реск бе набит мъж на средна възраст, бивш сержант от Кралската гвардия, а сега главатар на Проклетите плъхове със страховита репутация. Реск изхъхри нещо в отговор; думите му, дали бяха молба или израз на непокорство, бързо бяха задавени от затягане на веригата около врата му. Дебелите пръсти на бандита задращиха по железните брънки без никакъв ефект, а главата му все повече заприличваше на трепкащ почервенял мехур.

Погледът на Вейлин се плъзна нагоре по веригата към гривната на китката на мъжа, който държеше Реск. Беше с два-три пръста по-висок от него. Голите му гърди бяха широки и покрити с впечатляващи мускули, както и с множество белези — някои от тях скорошни, — и Вейлин разпозна издайническите следи от бич. Потта от скорошното усилие блестеше върху тъмната кожа на мъжа и той срещна погледа на Вейлин с хладен, оценяващ взор изпод вежди, по които се редяха прецизно разположени бледи белези.

— Далеч си от империята — отбеляза Вейлин на алпирански.

При тези думи очите на мъжа се присвиха. По цвета на кожата му Вейлин бе разбрал, че е от южните провинции, където невинаги знаеха имперския език, но зърна върху лицето му разбиране.

— Това не е моя империя — отвърна мъжът. Алпиранският му беше с акцент, но правилен. Той подръпна веригата и накара Реск да изпъшка от болка, с оцъклени вече очи. — Ти си враг на този?

— Той е… разбойник — отвърна Вейлин, използвайки думата, с която най-често се наричаха бандитите в Алпиранската империя. — Аз налагам закона по тези земи.

— Значи служиш на нея. — В очите на високия мъж заблестя нещо, което Вейлин разпозна: надежда. — Служиш на Огнената кралица.

— Тя не харесва това име. — Вейлин се поклони официално. — Вейлин Ал Сорна, граничен лорд на Северните предели по милостта на кралица Лирна Ал Ниерен. А ти си?

Видя как към надеждата на високия се добави и друго чувство; веждите му се свиха в израз на разпознаване, какъвто Вейлин не бе виждал от много години.

— Алум Ви Мореска — каза той и мускулите на предмишницата му се издуха, когато юмруците му стегнаха веригата. В отговор Реск нададе едно последно задавено гъргорене и увисна безжизнено, а всяка светлина в изцъклените му очи угасна. — Моля за убежище — каза Алум Ви Мореска и разви веригата от трупа на Реск с умело извъртане на китките. — За себе си и моя народ.

Вейлин кимна към входа на мината.

— Там има ли още от вашите?

— Много. — Мъжът срещна отново погледа на Вейлин, изпусна силна, преливаща от срам въздишка и се смъкна на едно коляно. — От името на клана Мореска се заклевам във вярност към Великата кралица с надеждата, че тя ще простре над нас дара на прочутата си милост и състрадание.

2.

Заловиха живи общо шестима бандити; останалите, над сто на брой, бяха загинали или в укреплението, или в мината. Капитан Нолен, командир на контингента от Северната гвардия, докладва за четиристотин двайсет и трима души, оковани във вериги в мината, плюс още трийсет и два трупа, освен тези на бандитите.

— Лоша работа, милорд — каза той на Вейлин с типичния си отсечен тон. — Не са умрели леко. Които не са загинали в битката, са умрели от изтощение, бих казал.

Всички роби бяха от същия клан като Алум — клана Мореска — и Вейлин не можа да намери нито един без белези по гърба. Сред тях нямаше нито деца, нито старци.

— Пиратите ги отведоха — каза Алум, след като описа как корабите им били нападнати от флотилия пиратски съдове в Аратейския океан. — Не знаем къде. Ако боговете са милостиви, получили са бърза смърт. Ако ли не… — Сянка премина по лицето на мъжа и ноздрите му се издуха, докато се мъчеше да се овладее.

— Кога стана това? — попита Вейлин.

Седяха заедно край едно огнище, където бандитите си бяха готвили храната. Жаравата бе още топла и осеяна с кости. Алум бе взел копие от един от мъртвите и с негова помощ рисуваше поредица от сложни символи в пепелта, докато говореше.

— Шест месеца, може би повече. Човек губи чувство за време, когато се труди, без да вижда слънцето.

— А пиратите? Знаеш ли къде е базата им?

— Те говореха на непознат за нас език, но очите и лицата им бяха на хора от земите на Търговските крале. Мнозина имаха пресни белези и корабите им явно бяха видели скорошна битка. Имаха вид на отчаяни хора — толкова отчаяни, че не се колебаеха да убиват всеки, който им хвърли непокорен поглед. След дълги седмици в морето свалиха все още живите от нас в тази влажна и студена земя и ни продадоха на тези кучета, за да копаем в планината жадувания от тях метал.

— Защо вашите хора плаваха през Аратейския океан?

Копието на Алум спря в пепелта и на лицето му се изписа още по-дълбока печал.

— Това — каза той и бодна с копието в току-що нарисувания символ — е знакът на Малуа, Господаря на пясъка и небето. А тези — копието се премести към по-малките символи от двете му страни — са децата му, Юла, Господарката на дъждовете, и Кула, Господаря на ветровете.

— Твоите богове — каза Вейлин.

— Ние не използваме тази дума. На нашия език те са Закрилниците. От времето, когато първият крак е стъпил на пясъка, сме останали верни на Малуа и децата му. Императорите винаги са уважавали това. Оставяха ни на мира, стига да им се вричаме във вярност в началото на всеки нов сезон и да пращаме воините си в тяхната армия, щом ги призоват. Императрицата — челюстите на Алум се стегнаха и устните му потръпнаха от сдържан гняв — е на друго мнение.

— Императрица Емерен е искала да почитате алпиранските богове?

Алум кимна.

— Тя се опита да ни откъсне от обичната прегръдка на Закрилниците. Прати ни посланици, които говореха за единство, как всички поданици на империята трябвало да се обединят, защото Огнената кралица, след като вече е завладяла земите на воларианците, сега поглежда към нас със завистливи очи. Нещо повече, императрицата прати хора да се заселят в земи, които винаги са били наши, земи, които императорите винаги са бранили от външни хора. Те прокараха бразди в свещената земя, за да отглеждат посеви, изловиха всички животни, които намериха, като не оставиха никое за следващия сезон, присвоиха си кладенците. Когато ги прогонихме, тя прати войници. Ние сме свирепи бойци, но те бяха много. Дълго се сражавахме, но кръвта на нашия клан изтичаше с всяка следваща битка.

Алум млъкна и се огледа и когато погледът му падна на капитан Нолен, го посочи.

— Този човек има кожа като моята — каза той. — Старците разправят истории за друго племе, което някога се сражавало срещу императора и избягало през морето, за да намери убежище в северните земи. Ние искахме да последваме техния пример.

— Така е, изгнаниците са дошли тук преди поколения — каза Вейлин. — Били са посрещнати с отворени обятия, както посрещаме и вас. — Посочи символите в пепелта. — Също и вашите Закрилници. Що се отнася до децата ви, Търговската гилдия в Северна кула пази архиви на всички случаи на забелязани пирати. Навярно там би могла да се открие някаква следа към базата им. Добре си дошъл да ме придружиш по обратния път.

— Ще го сторя. Ами моите хора?

— Сега те са свободни поданици на Великото обединено кралство и могат да правят каквото желаят, в рамките на закона. Обаче — Вейлин разпери ръце наоколо — капитан Нолен ми казва, че тук жилите са богати. Ако искате, в моя власт е да ви дам разрешение да останете. Всички златни мини в Пределите принадлежат на кралицата, но вие ще получавате една четвърт от цената на всеки продаден товар.

— Ние сме ловци, не миньори.

Вейлин хвърли поглед към скупчените наблизо морески. За разлика от Алум, повечето бяха слаби като клечки и с хлътнали от глад бузи, по мнозина от тях лъщяха рани от скорошно бичуване.

— Твоите хора имат нужда от дом — каза Вейлин. — Поне засега. Що се отнася до лова, гората наоколо е ваша чак до широката река на север. По-нататък земята принадлежи на Мечия народ. Те са щедри хора, но ревниво пазят ловните си полета.

Алум извърна поглед, а сбърченото му чело показваше едновременно озадачение и размисъл.

— Аз не съм вожд на клана Мореска. Той загина в битката с пиратите. Но с него бяхме братя по война, ако не по кръв. Заедно откликнахме на призива на император Алуран, когато вашите хора дойдоха да заграбят пристанищата по Еринейското крайбрежие. Заедно марширувахме с войската и заедно станахме свидетели на нощта, когато мъжът, наречен Убиецът на Надеждата, излезе от пустинята, за да стовари връз нас огън и ярост. — Той премигна и срещна погледа на Вейлин. — Името, което са ти дали, не изглежда подходящо.

Тих смях се откъсна от устните на Вейлин и той сам се изненада от скритата в него горчивина. Сега всичко това му се струваше толкова далечно и все пак името Убиецът на Надеждата оставаше с него като дрипаво, вмирисано наметало, което никога не би могъл да захвърли.

— По онова време беше подходящо — каза той. — Но оттогава съм си спечелил още няколко.

— Смятам всеки кръвен дълг за изплатен от действията ти тази нощ — каза Алум и в гласа му имаше тържествена нотка, която създаваше впечатление за официално споразумение. — Но все пак струва ми се, че везните са наклонени в твоя полза. Въпреки това… — Погледът на Алум се плъзна към малката групичка пленени бандити. — Виждам, че трябва да те помоля за още нещо.

— Не можеш да обесиш този, вуйчо. Прекалено е хубав. — Елеса удостои пленения бандит с усмивка и прокара пръст по челюстта на младежа до върха на брадичката му. — Не може ли да го задържа? Като домашен любимец, имам предвид.

Бандитът вдигна очи към Вейлин, умоляващите му очи блестяха на бледото му деликатно лице, което контрастираше с грубите черти на останалите пленници.

— Този ли е? — попита той Алум.

Мореската кимна.

— Същият.

Вейлин се приближи до пленника и видя как той се напрегна в уплашено очакване.

— Име? — попита Вейлин.

Пленникът преглътна и се закашля, преди да оформи тих, едва доловим отговор, и Вейлин усети в гласа му широките гласни на Южен Ренфаел.

— Семон Век, милорд.

— Роднина ли си на Джумин Век?

— Братовчед ми е.

— Твоят братовчед е мъртъв. Моята племенница го уби в гората.

Семон Век хвърли поглед към Елеса, която му отвърна с широка усмивка.

— Значи ми е спестила една работа, милорд — каза младежът и сви тесните си рамене.

Вейлин изсумтя и кимна към Алум.

— Този човек ми казва, че си помагал на неговите хора. Давал си им допълнителни дажби, носил си им вода, когато било забранено. Казва също, че си им свалил оковите, щом си чул нашата атака. Вярно ли е?

При тези думи другите бандити се размърдаха, надигна се гневно мърморене и един се опита да стане на крака и да вдигне вързаните си ръце, за да удари младежа.

— Шибан малък предател!

Един от Северните гвардейци пристъпи напред, заби дръжката на меча си в лицето на мъжа и го просна окървавен на земята. Останалите бързо притихнаха, щом погледът на Вейлин се плъзна по тях.

— Никога не съм искал да се замесвам в това, милорд — каза Семон Век. — Семейството ми е извън закона, откакто се помня, това е вярно. Но Век винаги са били контрабандисти, не търговци на роби. След като татко умря, Джумин се върна от Севера с обещания за повече злато, отколкото сме виждали някога. — Млъкна и хвърли на Алум поглед, изпълнен със срам. — Не ни каза, че ще затънем до колене в мръсотия и ще бичуваме хората до кръв всеки ден. Не така са ме възпитали. Но аз изпълнявах своята част и ще си понеса последствията. Говори се, че Покойните не гледали добре на хората, които умират с лъжа на устните.

Вейлин огледа лицето на Семон, търсейки някакъв признак на хитруване, преструвка, скрита под маската му на разкаяние. Не намери нищо, само чувство за вина и ясно съзнание за надвисналата смърт.

— Волята на кралицата постановява, че в нейното Кралство няма място за робия — каза той, обръщайки се към всички бандити едновременно. — Всеки, хванат да практикува това злодеяние, подлежи на екзекуция без съд. Капитан Нолен.

Капитанът пристъпи напред и чевръсто отдаде чест.

— Милорд.

Вейлин посочи Семон Век.

— Освободи този. Обеси останалите.

— Слушам, милорд.

Вървите на младежа бяха срязани, а останалите пленници бяха повлечени към портата. Един-двама завикаха за милост; другите или се бореха напразно и сипеха ругатни, или се тътреха замаяно към гибелта си.

— Алум Ви Мореска помоли за живота ти — каза Вейлин на младия бандит. — Склонен съм да му го дам. Това е присъдата ми за теб, Семон Век. Сега ти му принадлежиш. Ще му служиш както той сметне за уместно, до деня, в който реши да те освободи. Това не е робство, само принудителна служба, която е в моята власт да ти наложа. По закон обаче ти имаш право да откажеш. — Вейлин погледна многозначително към портата, където вече премятаха примката през напречната греда.

— Аз… — Младежът се запъна, преглътна тежко и опита пак. — Приемам с огромна радост, милорд.

— Можеше просто да го дадеш на мен — измърмори Елеса, докато Вейлин стоеше по средата на двора и гледаше екзекуциите. — Аз го видях първа. — Разшава се неспокойно, явно развълнувана, когато надянаха примката на шията на първия бандит. — Наистина ли трябва да гледаме това?

— Ти не — каза Вейлин. — Аз да. Ако майка ти го беше заповядала, тя също щеше да гледа. Когато заповядваш някой да бъде убит, трябва да го видиш, иначе започва да ти се струва прекалено лесно.

До Вейлин с типичната си безшумност се появи Високото копие и загледа мрачно как трима Северни гвардейци теглят въжето. Отчаяните вопли за милост на бандита заглъхнаха, когато се отдели от земята, ритайки с крака в бесен танц.

— Спомням си време, когато сърцето ви беше по-милостиво, милорд — каза ловецът. — Дори в началото на войната.

— Онази война свърши — отвърна Вейлин. — Докато тази сякаш никога не свършва.

— Нима аз бях по-малко зъл от тези хора? Нима заслужавах по-малко смъртта?

— Може би не. Но тогава аз… знаех, че има шанс за теб. Ако Мечият народ те намереше, значи имаше път към мира. Сега такива прозрения са отвъд възможностите ми и единственото, което мога да предложа, е справедливостта на кралицата.

Елеса нададе тих хленч при гледката как тялото на бандита потръпна и чаталът на панталоните му се намокри, щом червата му се изпразниха в мига на смъртта. „В края на краищата тя е още дете — помисли Вейлин, като видя как кръвта се отцежда от лицето на момичето. — Тръпката на лова и битката е едно, а това е друго.“

Краката на бандита приритаха още няколко пъти, преди той да се отпусне. Пикня се смеси с лайната, заля ботушите му и закапа по земята, от нея се издигна пара в студения нощен въздух. Елеса се задави и се извърна, после забърза настрани, за да избълва шумно съдържанието на стомаха си.

— Тя наистина ли ще бъде губернаторка на Кумбраел един ден? — попита Високото копие, повдигнал със съмнение вежди.

— Такова е желанието на майка ѝ — каза Вейлин.

— Аз направих толкова много в служба на Световния отец и васалията. — Високото копие поклати глава и тъгата в гласа му доби нова дълбочина. — Сега всичко това ми се струва като сън. Стар кошмар, който вече рядко ме безпокои. Понякога се чудя дали заслужавам този живот. Железнооката, децата ни, хората, които прибраха един прегладнял луд, намерен да се скита из гората. Това ми изглежда като дар за една недостойна душа. Предполагам, че тогава го загубих, Отеца. Понеже защо той би възнаградил човек като мен?

Вейлин усети как го обхваща внезапен гняв. Бе пощадил този мъж, този бивш убиец и фанатик, оплакващ загубения си бог. Прииска му се да хвърли един хубав бой на този самосъжаляващ се глупак. И както често се случваше, гневът го отнесе обратно на онзи каменист хълм в Северна Волария, с вятъра и дъжда, биещи по изтръпналата му плът, докато той прегръщаше Дарена, а тялото ѝ бе тъй малко и безчувствено в ръцете му. „Тя говореше колко те обича — бе казал Съюзника. — Но най-вече се тревожеше за детето, което сте направили…“

— Милорд?

Вейлин премигна, осъзнал, че Високото копие е отстъпил крачка назад и го гледа с опасение. Обърна се пак към портата, където влачеха друг бандит към бесилката — нозете му риеха калната земя, а лицето му бе заприличало на детско от отчаяните му хлипове.

— Капитан Нолен! — извика Вейлин.

— Милорд?

— Това се проточи прекалено дълго. Обезглави останалите и да се свършва. Искам да се махна оттук.

Остави Нолен и половината Северни гвардейци в клисурата като охрана срещу всякакви разбойнически банди, които можеше да се опитат да завладеят мината. По настояване на Алум мореските се съгласиха да останат, макар че повечето, изглежда, нямаха желание да продължават да разработват жилата. Само половината златна руда, събрана от бандитите, можеше да бъде натоварена на мулетата, които намериха в яхъра. Вейлин каза на Нолен, че ще прати добре охраняван керван за остатъка, щом се върне в Северна кула.

Преди да потегли, видя как Алум се съвещава с малка група морески. Бяха шестима, четирима мъже и две жени, и бяха най-възрастните сред освободените роби. Те сплетоха ръце, за да образуват кръг, и Алум коленичи в центъра, навел глава, и заговори на език, който Вейлин не знаеше. Порази го тъгата на другите морески — всяко лице бе посърнало от скръб и по бузите им имаше сълзи.

Когато Алум свърши да говори, една жена, малко по-стара от останалите, вдигна очи и погледна към Вейлин. Също като на Алум веждите ѝ бяха нашарени от редица прецизно разположени белези, но нейните бяха повече. Погледът ѝ беше смущаващо прям и в него имаше острота, която Вейлин знаеше, че съзира много. Тихо, жално ехо на нещо изгубено се размърда в сърцето му, докато жената продължаваше да го гледа, и това го накара да се зачуди каква ли мелодия би изпяла кръвната песен в този момент. Вече бяха минали няколко години, откакто бе изгубил дарбата си, но понякога усещаше остро липсата ѝ, като стара рана, която те наболява в студена утрин. Имаше даже моменти като този, когато му се струваше, че все още я чува — тиха мелодия току извън обсега му, която му носеше прозрение и сигурност, мелодия, която го бе спасявала повече пъти, отколкото можеше да изброи. „Мелодия, изгубена в Отвъдното“, напомни си той и се напрегна да я чуе отново, но успя да долови само най-слабо ехо, което можеше да е просто плод на копнежа му. Но кръвна песен или не, той някак си все пак усещаше дарбата на жената. „Какво ли вижда тя?“

Сякаш чула неизречения му въпрос, жената премигна, върна погледа си върху Алум и заговори тихо на техния език. В него имаше мелодичност, почти музикална интонация, заради която изглеждаше, сякаш жената рецитира поезия. Когато млъкна, тя и другите морески пуснаха ръцете си, обърнаха гръб на Алум и се отдалечиха, без нито да го погледнат, нито да проронят дума, докато той продължаваше да стои коленичил на земята.

— Ако обичате, милорд.

Вейлин сведе поглед от коня си и видя, че Високото копие му подава парче пергамент.

— Името на нашия представител в Северна кула — обясни ловецът. — Той ще се погрижи да приеме плащането за нашите усилия тук.

— Мечият народ вече има представител? — попита Вейлин.

— Както знаете, Пределите са пълни с негодници, които горят от желание да измамят непредпазливите. Миналата зима един търговец дойде в Пролива и ни предложи нанизи мъниста срещу всички боброви кожи, които можем да му осигурим. Имаше късмет, че го прогонихме само с бодване на копие в задника.

— Ще се погрижа за това. — Вейлин прибра пергамента в джоба си. — Искам да ви помоля да се грижите за тези хора — добави и посочи мореските. — Осигурете им храна, докато започнат да ловуват сами.

— Не ни е присъщо да обръщаме гръб на хора в нужда. — Високото копие се усмихна със стиснати устни и отстъпи назад, а после спря с предпазлива искрица в окото. — Ловът на бандити не е истинска война, милорд. Само контрол над вредителите. Войните свършиха. Надявам се, че знаете това?

Вейлин се засмя много кратко, досетил се за една отдавнашна фраза.

— Винаги има друга война.

— Само ако я търсиш. — Високото копие се поклони тържествено в знак на сбогуване и се отдалечи.

— Стените ви не са достатъчно големи — отбеляза Алум след осем дни, когато спряха конете на върха на един хълм, откъдето можеше да се види цялата Северна кула. Вейлин трябваше да признае, че е прав. В годините след завръщането му от Пределите някога малкото, но оживено пристанище бе прераснало в истински град. Къщите и складовете сега се простираха далеч извън стените. Преди няколко месеца Вейлин бе възложил да изработят планове за нова защитна преграда, с което предизвика възраженията на Търговската гилдия, разтревожена от перспективата за нов данък за покриване на разходите, въпреки че ковчежетата им се пръскаха по шевовете. Но причината да изостави този план не бе роденото от алчност мърморене; просто при тази скорост на разширяване всяка нова стена скоро щеше да се окаже безполезна.

— В това кралство златото е като вода — каза той на мореската. — Кара нещата да растат.

Алум поклати глава, едновременно развеселен и озадачен.

— Родените в пясъците никога няма да разберат съблазънта на някакъв си лъскав жълт метал, прекалено мек, за да направиш от него дори свестен връх на копие. — Вейлин долови в гласа му копнеж, който говореше за дълбока тъга по загубената им може би завинаги земя.

— Светът непрекъснато се променя — каза той. — Може би някой ден…

— Не, приятелю. — Алум се усмихна и пак поклати глава. — Няма да има връщане в пясъците за мореските. Закрилниците вече не живеят там, така че и ние няма да живеем.

Вейлин си спомни как си бяха тръгнали от Ултинова клисура и гледката на този мъж, коленичил в кръга от старейшини.

— Какво означаваше онова? — попита той. — Когато твоите хора ти обърнаха гръб?

— Означаваше, че след като нашият клан не може вече да се върне в пясъците, аз не мога вече да се върна при тях, преди да съм намерил децата ни, било то живи или мъртви.

— Нали знаеш, че това може да се окаже невъзможно?

Въпросът сякаш смути Алум и Вейлин осъзна, че тази мисъл наистина не му е хрумвала досега.

Никога не съм претърпявал неуспех в лова — каза той. — Няма да претърпя и сега.

Вейлин реши да влезе в града по северозападния път, където новопостроените къщи бяха най-редки. Въпреки това хората пак се събираха да гледат пристигането на граничния лорд, десетки излизаха от домовете си, за да го посрещнат с приветствени викове, макар че повечето просто се кланяха. В последно време над половината население на Северна кула се състоеше от преселници от цялото Кралство. Изглежда, почти всички те имаха своите мрачни спомени от Освободителната война и често проявяваха дразнещо голяма почит към мъжа, извършил Чудото при Алтор и щурмувал пристанището на Варинсхолд. Ето защо Вейлин използваше всяка възможност да отсъства от кулата и се стараеше заминаването и връщането му да стават през тъмните часове. За съжаление това нямаше как да се случи днес, поради необходимостта златото да бъде заключено на сигурно място.

— Мислех, че твоят народ боготвори мъртвите — каза Алум, присвил очи срещу отминаващата тълпа.

— Да, в известен смисъл — отвърна Вейлин. — Макар че някои почитат един-единствен бог, а други… — Той въздъхна. — Ами, да кажем просто, че по отношение на религията нещата в Кралството са малко сложни.

— Не чак толкова. — Алум оголи зъби в усмивка. — Тези хора, изглежда, боготворят теб.

Скоро Северните гвардейци бяха принудени да минат напред, за да разчистват пътя от свръхентусиазирани посрещани и да осигурят сравнително бързо придвижване до западната порта и навътре в самия град. Тук хората бяха предимно от Пределите и по-малко склонни да се събират да го посрещат, макар че неколцина, които Вейлин познаваше по име, подвикнаха приветствия, докато групата се движеше по тесните улички към кулата. Едно време бе обичайно гарнизонът на Северната гвардия да устройва парад при завръщането на граничния лорд, но Вейлин отдавна бе отменил тази практика. Всъщност единствените му посрещани бяха русата жена и момиченцето, стоящи на стълбите пред кулата. И двете изглеждаха нервни и се опитваха да избегнат погледа му — нещо, което накара сърцето му да се свие. „О, не, пак ли?“

— Ще ти осигурят стая — каза той на Алум, щом слязоха от конете. — А аз ще приема за чест, ако се присъединиш към мен за вечеря.

— Разбира се. Търговската гилдия…

— Това ще е първата ни работа за утре. — Вейлин хвърли поглед към Семон Век, който се смъкваше непохватно от гърба на едно муле за голямо веселие на Елеса. — Твоят слуга ще спи в конюшнята.

Русата жена го посрещна с официален поклон, когато той се качи по стълбите — нещо, което безброй пъти ѝ бе казвал да не прави. Тя обаче винаги държеше на благоприличието, за което свидетелстваше и простата ѝ неукрасена роба, по която още стояха черните траурни панделки за съпруга ѝ, умрял преди близо шест години.

— Милейди Керан — поздрави я той и се поклони в отговор, преди да протегне ръка на момиченцето до нея. — Няма ли да има целувка за чичо ти, Лорен?

— Извинявай — каза то и се приближи да го прегърне здраво, а той го целуна по темето. Силата на прегръдката ѝ му разкриваше много, както и лекото треперене на ръцете ѝ.

— Милорд — започна Керан. — Натъжава ме, че трябва да повдигна един труден въпрос толкова скоро след завръщането ви…

— Просто ми кажи — сряза я Вейлин и се намръщи при гледката на силно стиснатите ѝ ръце, чиито кокалчета бяха побелели от напрежение. — Не е убил никого този път, нали?

Керан се усмихна много немощно, преди да отговори:

— Не защото не се е опитал, милорд.

3.

Лорд Норта Ал Сендал седеше на пода на килията си, оклюмал глава и облегнал гръб на стената. Не вдигна очи, когато вратата се отвори, макар че Вейлин долови лека гримаса под брадата му. Килията се намираше дълбоко в недрата на кулата и единственото осветление беше малка свещ в една ниша. Мястото миришеше на немита плът и застояло пиене, а зловонието се усилваше от съдържанието на кофата в ъгъла. Тази смрад с нищо не подобри вече мрачното настроение на Вейлин.

Той каза на пазача да затвори и заключи вратата, а после се втренчи мълчаливо в Норта, докато той най-после не вдигна глава. Веселата искрица в зачервените му очи зад завесата от немита коса накара Вейлин да се зарадва, че е оставил оръжията си, преди да дойде тук.

— Какво е станало с носа ти? — попита Норта.

— Бандитска стрела — отвърна Вейлин. Погледът му се премести върху петно засъхнала кръв на челото на Норта и той различи малките черни шевове на скалпа му под червеникавокафявото петно. — Брат Келан казва, че онези хора ще оживеят. — Вейлин се наведе да огледа раната на Норта. — Загубил си форма, братко.

— Това го направи господин Холиш, собственик на „Белият елен“ — отвърна Норта и веригите му издрънчаха, когато вдигна ръце да посочи раната. — Виж, това се казва силна ръка. Той беше при Алтор, знаеш ли?

— Както и много други.

Вейлин отиде до ниския дървен нар, застлан със сламеник, и седна, оставяйки тишината да се възцари отново. Норта никога не бе харесвал тишината.

— Трима слабоумни моряци, говорещи за войната — каза Норта накрая. — Фукаха се с битките, в които били участвали. Личеше си, че никога не са били в шибана битка. Стори ми се, че ще е полезно за тях да опитат как е наистина.

— Всъщност един от тях е служил на борда на „Кралица Лирна“ в Битката за фара. Брат Келан казва, че ще има късмет, ако запази окото си.

Норта извърна поглед, прокара език по устните си и юмруците му се свиха в оковите. Вейлин вече познаваше достатъчно добре настроенията му, за да разпознае признаците; той започваше да изтрезнява, което значеше, че също и ожаднява.

— Сестра ми е дошла да те моли, предполагам? — попита Норта и в смутения му тон се прокрадна нотка на възмущение, почти отчаяние. — Не съм я карал да го прави.

— Не, ти никога не я караш. И въпреки това тя идва. Този път доведе Лорен, но не и Артис. Защо?

Норта сви рамене.

— Момчето иска да си проправи собствен път в живота.

— Момчето е само на дванайсет. След като загуби майка си, изглежда, е загубило и баща си.

— Керан се грижи за него, Лорен и близнаците. Получават цялата ми пенсия, освен едно жалко подаяние.

— За което кръчмарите в този град са много благодарни.

Норта се втренчи в него за момент, после се засмя.

— Добре де — каза и поклати печално глава. — Какво ще бъде? Още трийсет дни в мините? Шейсет? Справедливо е. Миньорите винаги имат предостатъчно грог. Аз, разбира се, ще платя полагащото се обезщетение на пострадалите. Дори ще купя на онзи моряк стъклено око, ако му е нужно.

— Не. — Вейлин поклати глава. — Не, братко. Не мините. Не и този път.

— Тогава какво? Бичуване на градския площад? Ще ме окачиш в старата клетка за няколко дни? — Устата му потръпна, когато се усмихна, а гласът му затрепери, когато жаждата го връхлетя с пълна сила. — Както желаете, милорд. — Затвори очи и прокара длан по сбърчените си вежди. — Само една малка чашка вино преди това, не моля за нищо повече.

— В момента не съм склонен да изпълнявам никакви твои молби, лорд Норта. — Вейлин стана и се отправи към вратата. — Ще получаваш свястна храна и вода. Брат Келан ще минава на всеки няколко дена да провери здравето ти.

— Просто ще ме оставиш тук? — Норта се насили да се засмее, опря се на стената и се надигна нестабилно на крака. — Не забравяй, че имам право на съдебен процес. Като Меч на кралството…

— Ти имаш такива права, каквито аз реша да ти дам — сопна се Вейлин и спря, за да огледа килията. — Засега решавам да ти дам гостоприемството на дома си.

Езикът на Норта отново пропълзя по устните му.

— За колко дълго?

— За колкото е нужно на брат Келан да ми каже, че вече не си пияница. — Вейлин се обърна пак към вратата и вдигна юмрук да потропа, за да привлече вниманието на пазача. — Дотогава може би ще си спомниш, че си баща.

Атаката дойде без предизвестие, тялото на Норта блъсна Вейлин във вратата, веригата му се преметна над главата му и се затегна.

— Какво знаеш ти за бащинството? — изсъска той в ухото на Вейлин, дъхът му бе толкова кисел, че пареше в очите. — Какво знаеш ти за семейството? Само защото ебеше сестра ми…

Главата на Вейлин замахна назад и фрасна Норта по носа. Ударът бе последван от силен лакът в ребрата, преди той да се измуши изпод веригата. Норта отстъпи крачка назад с блеснали очи над окървавената му брада, изръмжа и атакува отново, замахвайки с два юмрука към главата на Вейлин. Вейлин пристъпи към него, преди да го е ударил, заби коляно в корема му и му изкара въздуха. Въпреки всичко Норта продължи с опитите да се бие и посегна към гърлото на Вейлин с окованите си ръце. Можеше да е бил повече от равен на трима пияни моряци предната нощ, но сега, обзет от жажда, слабостта му бе жалка. Вейлин отби ръцете му встрани, впи своите в шията му и притисна силно главата му към стената.

— Какво знам за семейството ли? — процеди със стиснати зъби. — Знам какво съм загубил. Села беше част и от моето семейство, както си и ти, самосъжаляващ се глупако!

Норта спря да се бори, докато ръцете на Вейлин се затягаха върху гърлото му, и враждебността се отцеди от лицето му, за да бъде сменена от мрачно, жадно приемане.

— Направи го — прошепна той. — Всички тях вече ги няма. Кейнис, Дентос, Баркус… Села. Няма ги. Прати ме при тях. Прати ме при нея.

Ръцете на Вейлин се отпуснаха и той отстъпи назад, открил, че не може да изпълни отчаяната молба в очите на Норта. Този човек беше призрак, уморено ехо на свръхгордия потомък на ренфаелски аристократи, с когото Вейлин се бе запознал в деня на приемането си в Дома на Шестия орден преди толкова много години. Едно десетилетие на сурово обучение и война бяха превърнали онова момче в мъж с дълбоко състрадание и голяма смелост, бяха го издигнали до най-високото стъпало в пантеона от герои, родили се от дългия кошмар на Освободителната война. Но както Вейлин неведнъж бе забелязвал, в мирно време наградата за смелостта често бе мизерна.

— Казвал съм ти го и преди — рече той. — Отвъдното не е… не беше каквото ни го описваха. Тя няма да е там.

— Не можеш да си сигурен — настоя Норта. — Ти също ми го каза. Там има нещо, от другата страна. Ти си го видял…

— Тя няма да е там! — Вейлин се врътна срещу Норта със сериозното намерение да му хвърли един бой, да набие малко разум в размътения му мозък. Спря, щом видя нескритата надежда в погледа на брат си. Беше ясно, че колкото и да жадува за пиене, той жадува много повече за смъртта.

— Братята ни умряха — каза Вейлин, като изправи снага и вложи в гласа си толкова увереност, колкото можеше. — Дентос и Баркус в Алпира, Кейнис във Волария. И жена ти също умря, братко. Села умря от тумор в гърдата преди две години. Брат Келан и всички лечители на Пределите се опитаха да я спасят, но не можаха. Спомените, останали у хората, които я обичаха, са истинското Отвъдно за нея. Тя наистина си отиде, но децата ти са още тук и аз не съм готов да ги направя сираци.

Силата на Норта сякаш в миг се оттече от него и той се отпусна обратно на пода.

— Знаеш ли, снощи пак го сънувах — промълви той тихо, когато юмрукът на Вейлин потропа по вратата. — Кейнис имам предвид. Винаги е едно и също, разхождаме се из онзи окървавен храм, където спасихме кралицата, и прекрачваме труповете, сякаш ги няма там. Не винаги, когато се събудя, помня какво ми е казал, обаче този път го запомних. Искаш ли да го чуеш, братко?

Вейлин спря, когато пазачът отвори вратата, и погледна назад към отпуснатата фигура на Норта. Зачуди се как е възможно почти да не може да познае един човек, с когото се знаят от деца. Последният му брат се бе превърнал в жалка останка, непознат.

— Да — рече Вейлин. — Какво каза той?

— Каза да се ослушваме за зова на вълка. — Главата на Норта се завъртя към него; зачервените му очи мигаха от изтощение, което говореше за наближаващ припадък. — Имаш ли някаква представа за какво говореше? — попита преди да загуби съзнание.

Денят на тъжбите бе още една причина Вейлин да полага всички усилия да отсъства от кулата. Като официален делегат лорд Орвен се справяше с повечето от безбройните молби и оплаквания, но винаги имаше някои, които изискваха личното внимание на граничния лорд. Досадата му се смесваше със скрита тъга от осъзнаването, че ако бе преживяла Освободителната война, Дарена щеше да е много по-подходяща за тази роля. Макар че никой никога не бе дръзнал да изкаже такова мнение, той забелязваше подобни чувства върху често раздразнените лица на по-отдавнашните жители на Пределите, които идваха да търсят присъдата му. Като приемна дъщеря на предишния граничен лорд, Дарена минаваше за част от тях, докато той, дори след толкова много години на престола, често бе смятан за натрапник. Когато поставяха пред нея по-сложните случаи, тя черпеше от голямото си знание и опит, да не говорим, че личните ѝ отношения с хората можеха да смекчат болката от негативна присъда. Вейлин обаче откриваше, че непрекъснато се мъчи да запази търпение пред лицето на разни заплетени спорове, които според неговия опит неизбежно включваха три основни съставки: пари, сълзи и много крещене.

— Гаден съблазнител! — извика госпожа Илне и мушна с пръст към младия мъж от другата страна на Господарската зала, влагайки в този жест цялата енергия на удар с копие. — Обладан от Мрачното крадец на дъщери!

До младежа стоеше момиче на около осемнайсет години, сложило ръце върху издутия си корем. При думите на жената то трепна и лицето му пламна от смущение и гняв.

— Никой не ме е крал, глупава дърта краво! — кресна момичето срещу госпожа Илне. Изглеждаше, че се кани да изкрещи още нещо, но млъкна, щом лорд Орвен удари с жезъла си по плочите. Момичето се изчерви и се поклони на Вейлин, седнал на Господарския престол. — Простете, милорд, но аз знам какво искам.

— Сигурен съм — каза Вейлин и премести поглед върху младежа до нея. — Този човек не притежава силата да променя хорските помисли, във всеки случай не и с помощта на Мрачното. — Младежът кимна в отговор и се ухили, но усмивката му изчезна, когато Вейлин добави: — Как е жена ви, господин Лоркан?

При тези думи момичето се вцепени, а Лоркан просто трепна, преди да изпише на лицето си фалшива усмивка.

— Жена ми, както мисля, че знаете, милорд, изрази съвсем ясно желанията си. Вследствие на което, тъй като не съм я виждал от няколко месеца, нямам представа как е.

Лицето на Лоркан показваше явно възмущение, колкото и учтиво да се изразяваше той. Също както вече почти не можеше да познае Норта, Вейлин откриваше все по-малко прилики между този мъж и боязливия, но решителен младеж, който бе пътувал с него през леда. Това, което някога му се бе струвало очарователно, макар и примесено с немалко лукавство, сега му приличаше на егоистична манипулация. Лоркан и Кара изглеждаха толкова предани един на друг след победата, след като бяха изковали съюза си в ледената пустош и огньовете на войната. Може би затова връзката им не бе продължила дълго. Лесно е да си всеотдаен, когато всеки ден ти носи нови заплахи. Тогава те можеха да се държат един за друг. Но при сигурността на мира имаше по-малка нужда да се държат, затова и бяха престанали да го правят.

— Разбирам — продължи Вейлин, — че Съветът на Нериново ти е забранил да се връщаш там, макар че не са ме осветлили за причините. Навярно ти би могъл да ми обясниш?

— Роднините са склонни да взимат страна при… брачните спорове, милорд. Кара винаги се е радвала на по-близки приятелства от мен.

— Вярно е — призна Вейлин. — Но пък не помня някога да са я обвинявали в кражба или измама.

Лоркан се изпъна и изсумтя обидено.

— Това са долни лъжи, подклаждани от предразсъдъците срещу Надарените.

— Доколкото разбирам, тези обвинения са отправени именно от Надарените.

— Ха! — излая госпожа Илне и нададе триумфален смях, като мушна отново с пръст, този път към дъщеря си. — Виждаш ли, Олна, дори неговите хора не го искат. — Тя пристъпи към Господарския престол и се поклони ниско. — Моля ви, милорд. Умолявам ви. Заповядайте на дъщеря ми да се върне в обятията на семейството…

— Обятия ли? — извика в отговор Олна. — Кога си ме взимала в обятията си, студена дърта кранто?

Още един удар на жезъла на лорд Орвен, по-силен от предишния, смълча и майката, и дъщерята.

— Ако разбирам правилно същността на молбата ви, госпожо Илне — каза Вейлин, преглеждайки набързо несръчно надраскания свитък, който жената бе представила в началото на аудиенцията, — вие искате обезщетение за тежката обида, нанесена на семейната ви репутация от господин Лоркан Денса, и незабавното връщане на вашата дъщеря Олна в домакинството ви.

— Така е, милорд. — Жената се поклони още по-ниско, вдигнала умолително ръце. — Тя ни посрами, като се хвана с един прелюбодеец. Сякаш не е достатъчно лошо, че ние трябва да се грижим за копелето му, ами и понеже той още е обвързан в законен брак, няма да плати дори обичайната зестра.

„Сълзи, крясъци и пари — помисли си Вейлин. — Винаги едно и също.“

— Разбирам — каза той, прикривайки отегчената нотка в гласа си, и се размърда на престола, за да се обърне надясно, където седеше Елеса. Бъдещата губернаторка на Кумбраел се бе подпряла на подлакътника на креслото си, отпуснала брадичка на обърнатата си нагоре длан, а лицето и очите ѝ бяха замъглени от скука. Тя се размърда само лекичко, докато Вейлин говореше.

— Можете ли да предложите някакъв съвет, милейди?

— Разбира се, милорд — отвърна тя, потискайки прозявката си, и хвърли на Олна една вяла усмивка. — В бъдеще си дръж краката затворени или намери знахарка, която знае подходящата смесица от билки. А ти — добави тя и усмивката ѝ изчезна, щом се обърна към Лоркан, — бъди готов да си платиш за последствията, ако ще се въргаляш в чуждо легло.

„Значи в някои отношения все пак прилича на майка си“, помисли си Вейлин и се втренчи сурово в неразкаяната физиономия на Елеса. Спомни си, че Рева харесваше Деня на тъжбите не повече от него, но поне се бе научила да го прикрива.

— Мнението на моята племенница е разумно, макар и грубо изложено — каза той и се обърна пак към Лоркан. — Кара иска ли да остане омъжена за теб? И да знаеш, че ще приема много зле един нечестен отговор.

Лоркан сякаш се канеше да се усмихне отново, но тежестта в погледа на Вейлин явно го накара да размисли.

— Не, милорд — отвърна той с въздишка. — Тя ми го каза с изрази, които не оставяха място за съмнение.

— В такъв случай, изглежда, поне една част от тази жалба може да се уреди веднага. С властта, дадена ми от кралица Лирна Ал Ниерен, от този момент аз анулирам брака ви. — Обърна се към писаря, седящ вляво от него. — Съставете официален указ, който ще подпиша, и го регистрирайте в Четвъртия орден до края на деня.

Писарят кимна и топна писалката си в мастилото.

— Разбрано, милорд.

— Госпожице Олна — обърна се Вейлин към бременното момиче. — На колко години сте?

— Седемнайсет и десет месеца, милорд — отвърна бързо тя и затисна с ръка устата си, за да предотврати ново избухване, когато майка ѝ нададе не особено убедителен хленч.

— О, обезчестеното ми дете — зави жената, покрила лицето си с ръце.

— Имате ли някакъв занаят? — продължи Вейлин, предпочел да не обръща внимание на жената. — Умения?

— Шивачка съм, милорд. — Олна стрелна с кисел поглед майка си. — Това е кажи-речи единственото полезно нещо, на което тя ме научи.

— И очаквате да отглеждате дете сама, единствено с дохода на шивачка?

— Не съм сама. — Тя вирна предизвикателно брадичка и се обърна да хване ръката на Лоркан. — Бащата на моето дете ще ни издържа.

— С кражби и измами ли? — попита Вейлин и впери поглед в Лоркан.

Видя как гневният отговор пресъхна на устните на Лоркан, макар че в очите му все още блестеше старото възмущение. Въпреки че той се бе включил в Освободителната война съвсем доброволно, любовта му към вече бившата му съпруга бе това, което го бе накарало да изтърпи дългите мъки на леда, докато пътуваха към Волария, и последвалите битки. Отказът на Вейлин да освободи Кара от задължението ѝ и да му спести цяла епопея от страдания, макар че в крайна сметка той бе оцелял славно от тях, явно бе породил у него враждебност.

— Както знаете, милорд — каза той, — тъкмо благодарение на вашата добрина самата кралица ми назначи пенсия като признание за службата ми в Освободителната война.

— Вярно е — призна Вейлин. — Знам също така, че в момента, щом я получиш, тя отива при различни търговци, игрални домове и лихвари. Само преди седмица лорд Орвен бе принуден да се оправя с молба за незабавното ти задържане поради неплащане на отдавнашен и значителен дълг, който той уреди от собствения си джоб.

— За което съм ви благодарен, милорд — каза Лоркан на Орвен с поклон.

— Лорд Орвен бе движен от чувствата си към един стар другар — каза Вейлин. — Аз не съм. Склонен съм обаче да покрия всичките ти останали дългове, а след като анулирането на брака ти бъде потвърдено, да стана свидетел на венчавката ти с госпожица Олна. В замяна — добави той и видя как разцъфналата на устните на Лоркан усмивка лекичко посърва — ти ще бъдеш зачислен за период от пет години в Северната гвардия, където особените ти таланти ще бъдат използвани в пълна мяра.

Усмивката на Лоркан вече бе изчезнала съвсем и той се взираше във Вейлин с нескрита омраза.

— Вече ми е дошло до гуша от война, милорд.

— Много добре — отвърна Вейлин и посочи към входа на залата. — Свободен си да си вървиш. Знай обаче, че още днес ще издам заповед, забраняваща на всеки кораб да те откарва от Пределите. Ти, господинчо, ще останеш тук и ще изхранваш детето си и майка му, дори ако за тази цел трябва да те подкарам с камшик към мините. — Изгледа Лоркан твърдо. — Честната служба в Северната гвардия е за предпочитане, не си ли съгласен?

Лоркан стисна зъби и лицето му почервеня, предвещавайки едно без съмнение крайно неразумно избухване. Но каквито и думи да напираха отвътре в него, замряха, щом Олна стисна по-здраво ръката му и се приведе да му прошепне нещо на ухото. Лоркан затвори очи и издиша бавно, докато шепотът на момичето ставаше все по-трескав.

— Милорд — каза той накрая, когато Олна се дръпна, и се поклони съвсем лекичко, на Вейлин, — покорно приемам извънредно любезното ви предложение.

— Яви се в казармите утре на разсъмване — нареди му Вейлин. — Лорд Орвен ще се заеме с обучението ти. Освен това две трети от заплатата ти ще бъде предназначена за госпожица Олна, докато трае службата ти, независимо дали се ожените или не. Госпожо Илне — продължи той и се обърна, преди Лоркан да е успял да каже още нещо, — вие ще получите еднократна помощ в размер на… — Млъкна за момент и се замисли. — Три жълтици за бедите и неудобствата, причинени на вашето семейство. — После изпревари възраженията на жената, като кимна на Орвен и каза: — Следващият случай, милорд.

Госпожа Илне трябваше да бъде изблъскана навън от двама Северни гвардейци въпреки гръмогласните си протести, докато Лоркан и Олна си тръгнаха кротко. Раменете на младия Надарен бяха увиснали пораженчески, макар че краткият поглед на чиста омраза, който хвърли към Вейлин, преди да напусне залата, го накара да се зачуди дали това не е още един пример за способността му да се преструва.

— Той най-вероятно ще избяга — каза Вейлин на Орвен. — По-добре утрои охраната на пристанището тази нощ. И се погрижи сред тях да има поне един Надарен.

— Ще бъде сторено, милорд. — Командирът на Северната гвардия отстъпи назад, тропна отново с жезъла си по плочките и повиши глас:

— Моля пратениците на Търговския крал Лиан Ша да излязат напред!

Пратениците бяха двама посланици със свита от дванайсет души, всичките мъже. Вейлин имаше чувството, че посланиците изобщо не си приличат: единият бе облечен в богато везани коприни и наближаваше шейсетата си година, имаше елегантно фризирани стоманеносиви мустаци и тясна брада. Мъжът до него бе по-нисък, но значително по-широк, облечен в прост ватиран елек, украсен на гърдите с кръгла шарка, подобна на колело. Освен това бе по-млад с няколко години, но грубите му обветрени черти говореха за далеч по-суров живот от този на неговия спътник. Дори мъжът да не носеше меч на кръста си, Вейлин пак моментално щеше да познае воина в него.

— Велики и прославени лорде — започна брадатият на почти безупречен език на Кралството и двамата с воина се поклониха. — От името на Лиан Ша, владетел по милостта на Небесата на множеството земи на Достопочтеното кралство, аз, Кон Шен, ви приветствам и ви поднасям дарове.

Един член на свитата, облечен в проста черна памучна дреха, излезе напред, ниско приведен. Държеше очите си извърнати, докато се приближаваше към подиума, за да остави едно малко ковчеже на първото стъпало.

— Моля ви — продължи Кон Шен, — приемете този крайно недостоен дар като само първия от, надяваме се, многото знаци на уважение между нашите кралства.

— Това тук не е кралство — каза Вейлин и стана от Господарския престол, за да вземе ковчежето. — Само провинция и всички дарове, поднесени тук, принадлежат на моята кралица. — Отвори ковчежето и видя четири скъпоценни камъка, наредени върху кадифена възглавничка, всеки с различен цвят.

— Рубин, сапфир, изумруд и диамант — отбеляза Елеса, като се приближи до него с внезапно грейнало от любопитство лице. — Всеки от тях поне два пъти по-голям от средното тегло, бих казала. — Вейлин и по-рано бе забелязал, че само три неща възбуждат интереса ѝ: изгледи за битка, красиви млади мъже и всичко, свързано с парите. Предполагаше, че за първото трябва да благодари на Рева, за второто — на лейди Велис, а за третото — на никого.

„Лирна винаги е харесвала скъпоценни камъни — помисли си той и върна погледа си върху ковчежето, сещайки се за различните дрънкулки, с които се красеше кралицата. — Макар че вероятно би сметнала размера им за вулгарен.“

— Прекрасен дар, посланик Кон — каза той на брадатия, като затвори ковчежето и даде знак на един страж да се приближи и да го вземе. — Сигурен съм, че кралицата ще е доволна.

Забеляза леко колебание в отговора на посланика. Знаеше, че идеята жена да властва над мъжете е до голяма степен чужда в Далечния запад, а на някои места се смята дори за светотатствена. Посланикът обаче бе готов да се подложи на това унижение днес.

— Както сигурен съм и нашият крал — отвърна той и се поклони отново, преди да протегне ръката си с дълги нокти към воина до себе си. — Мога ли да ви представя генерал Джиян Нуйшин, командир на Седма кохорта на Достопочтената войска?

Вейлин се поклони любезно на мъжа.

— Генерале.

— За съжаление генералът разбира само отчасти езика ви — каза Кон Шен. — Ето защо аз ще бъда гласът на нашия крал на тази среща.

Вейлин присви устни и се усмихна на генерал Джиян, преди да се обърне към него на чу-шин, далекозападния диалект, най-широко използван от търговците и чиновниците.

— Щом не можете да разговаряте с нас, защо ви е пратил вашият крал? — попита той и погледна многозначително към меча на мъжа. — Да се биете с нас ли?

Видя на лицето на генерала да трепва веселие, преди той да изсумти в отговор:

— Ако бях дошъл да се бия с вас, нямаше първо да ви се поклоня. Враг, който е достоен за война, не се нуждае нито от уважение, нито от милост.

Вейлин знаеше, че това е стара поговорка, взета от произведенията на един от безбройните философи в далекозападната история, макар че не знаеше точно кой. Образованието му в това отношение далеч не беше пълно.

— Вие говорите добре чу-шин, милорд — каза посланик Кон. — Не знаехме, че талантите ви се простират чак дотам.

Вейлин сви лекичко рамене.

— Моят учител казва, че акцентът ми е малко непостоянен, а речникът ми — недостатъчен. Аз обаче продължавам да се уча. Всяка година тук пристигат все повече хора от земите на Търговските крале, с желанието да обсъждат всякакъв бизнес. Изглеждаше ми невъзпитано да не разговарям с тях на собствения им език.

Мъжът понечи да отправи нов комплимент, но Вейлин махна с ръка.

— Вие обаче сте твърде високопоставен, за да идвате тук по работа от чисто търговско естество, и освен това водите войник. Намирам това за извънредно любопитно.

От предишното си вземане-даване с далекозападни чиновници бе научил, че подобни заобиколни намеци се очакват, когато разговаряш с пратеници от Търговските кралства. Да попиташ просто „Какво искате?“ би накърнило значително достойнството на посланика.

— Милорд е също толкова прозорлив, колкото и храбър — каза Кон. — Макар че всъщност нашата мисия има и търговски аспект. Дошли сме да преговаряме за покупка, но тя не се отнася до многото богатства, срещани по тези земи.

И махна на друг член на свитата си да излезе напред. Мъжът носеше сложно гравиран цилиндричен бронзов на цвят калъф. Позата му бе същата като на предишния, превит и извърнал очи, за да покаже степен на раболепие, която навярно би смутила дори воларианците. Понечи да остави калъфа на първото стъпало на подиума, но спря, когато Вейлин посегна надолу и го взе от ръцете му, като промърмори тиха благодарност.

Мъжът се сепна и вдигна за миг ококорените си очи и Вейлин забеляза тънкия белег, минаващ по челото на мъжа от веждата до грижливо сресаната и лакирана коса. „Още един воин?“ зачуди се той, докато слугата бързо сведе поглед и поклащайки глава се оттегли в редиците на свитата. Изглеждаше невероятно такава група пратеници да пътува без някакъв телохранител.

Вейлин насочи вниманието си към калъфа и свали орнаментираната капачка, за да извади намиращия се вътре свитък. Разви го и видя две грижливо изработени, макар и малко префърцунени рисунки. В горния край имаше устройство с формата на арбалет, два пъти по-високо от човешки бой, което бълваше порой от стрели като фонтан. Под него някакво още по-голямо приспособление с формата на гигантска бутилка плюеше гъста струя огън върху палубата на един кораб.

— Разбирам — каза той и подаде свитъка на Орвен, повдигнал вежда. Командирът на Северната гвардия го прегледа набързо, преди да изпръхти с леко веселие.

— Ние смятаме, че изображението е точно — каза посланик Кон.

— Размерите ви са грешни — отвърна Вейлин и седна на мястото си.

— Познавате ли тези устройства? — попита генерал Джиян.

— И още как. Изработи ги собствената ми сестра.

Мъжът размени бърз поглед с Кон и челата им се набръчкаха със съмнение. „Жени владетели, жени изобретатели — помисли си Вейлин. — Колко ли странни им се струваме?“

— Но те работят ли както е изобразено? — попита Джиян.

— Първото е вид балиста, която може да праща петдесет стрели по някоя мишена за по-малко от минута. Второто изпуска огнена струя, способна да погълне някой кораб за секунди. Да… — Гласът на Вейлин заглъхна, щом си спомни за многото пъти, когато бе държал треперещата Алорнис в обятията си, след като се е събудила от поредния кошмар. „Те не спират да ме питат защо — шепнеше тя. — Докато горят, искат да знаят защо. Нямаше да е толкова зле, ако просто пищяха…“ — Да, работят много добре.

Усмихна се извинително, преди да продължи с енергичен тон:

— Уважаеми господа, с огорчение трябва да ви уведомя, че пътуването ви е било напразно. По заповед на нашата кралица тези устройства не се продават, на никаква цена.

Двамата посланици реагираха различно. Простоватото лице на генерал Джиян се намръщи, докато Кон изписа на своето фалшива усмивка.

— Още не сте чули цената, които сме готови да предложим, милорд — каза той. — Дарът, който ви поднесохме, е само дребен жест в сравнение с нея, нищо повече от символ на намеренията на нашия крал.

— Не ме интересуват намеренията на вашия крал — отвърна Вейлин. — А тези на моята кралица. А тя постанови тези оръжия да останат единствено в ръцете на собствената ѝ войска. Сигурен съм, че човек с вашия интелект бързо ще разбере доводите ѝ.

Генерал Джиян изсумтя и на устните му се изписа язвителна усмивка.

— Продай на някой съсед куче и той ще го обучи да те хапе — промърмори той с далеч по-груб акцент отпреди. Изглежда, генералът не беше от благороден произход.

— Точно така, добри ми господине — каза Вейлин.

— Щом устройствата не могат да бъдат купени — продължи Кон и Вейлин долови скрита нотка на отчаяние в гласа му, — то навярно биха могли да се купят знанията за изработка на също толкова ефективни машини. Сестра ви тук ли е? Много бих се радвал да се запозная с нея.

— Понастоящем сестра ми живее във Варинсхолд — каза му Вейлин и гласът му се втвърди до не особено любезен тон. — Където работи като директор на Кралския колеж по изкуствата. Уверявам ви, че всеки ваш опит да преговаряте с нея ще бъде бързо отхвърлен. Тя няма никакво желание да изработва повече оръжия от какъвто и да било вид.

Усмивката на Кон помръкна, а присвиването на очите му издаде тежестта на обидата, която бе понесъл. Въпреки това той се съвзе бързо и събра длани в жест, който Вейлин знаеше, че се използва в успокоителната медитация.

— В такъв случай, милорд, трябва да помоля за разрешение да се обърнем директно към кралицата ви. Ако ни позволите да се радваме на гостоприемството ви още няколко дни, ще съставя официално предложение.

— Както желаете — каза Вейлин. — В момента кралицата обикаля воларианските си владения, така че може да минат месеци, преди да получите отговор. Трябва да ви предупредя обаче, че намирам за крайно невероятно тя да отстъпи пред искането ви.

— И все пак, също както вие сте обвързан със заповедите на вашата кралица, аз съм обвързан с тези на моя крал. — Кон се поклони отново, после спря и сянка на раздразнение пробяга по набръчканото му лице, когато Джиян промърмори някаква дума. На Вейлин тя му прозвуча много подобна на думата на чу-шин за „курва“, само че с по-разтеглено окончание.

„Да не би да очаква да му осигуря жена?“ зачуди се Вейлин, докато Кон се насили да се усмихне отново.

— Ако ми позволите да повдигна друг, надявам се не толкова спорен въпрос, милорд — каза посланикът. — Славата на воините от вашето кралство се носи по целия свят, и особено на стрелците от южните земи и конните народи от северните равнини. Нашият крал силно желае да види способностите им със собствените си очи. Ще сме ви много благодарни, ако ни разрешите да поканим някои от тях да дойдат с нас в Достопочтеното кралство. Те, разбира се, ще получат щедра компенсация.

„Първо оръжия, сега наемници — замисли се Вейлин. — Изглежда, Достопочтеното кралство е в беда.“

— Всички поданици на Кралството са свободни мъже и жени — каза той. — И могат да ходят където пожелаят. Предупреждавам ви обаче, че докато със сигурност ще имате известен успех с набирането на стрелци от Кумбраел, еорилите рядко напускат равнините, освен в моменти на огромна нужда. Все пак някои от тях може би ще са любопитни да видят какви коне развъждате във вашето кралство. Ще ме извините ли за момент, добри ми господа?

Даде знак на Орвен да се приближи и заговори на еорилски.

— Искат да наберат наемници от народа на съпругата ти.

— Значи ще си загубят времето — отвърна Орвен с развеселено мръщене.

— Знам, но много ми се иска да разбера защо, а се съмнявам, че ще получа прям отговор от стареца. Воинът обаче…

Орвен кимна, че разбира.

— Само че аз не говоря езика му, милорд.

— Това е хитрост. Подозирам, че той владее езика на Кралството не по-зле от стареца. Може би ще покаже колко е добър в него, след като споделите малко вино край лагерния огън.

Вейлин се обърна към посланиците, минавайки отново на чу-шин:

— Докато посланик Кон съставя писмото си до кралицата, може би генерал Джиян би искал да отиде да се срещне с еорилите. Лорд-командир Орвен ще ви запознае. Той ги познава много добре.

Генералът размени един кратък поглед с Кон, преди да се поклони и да даде дрезгаво съгласието си. Последваха още благодарствени излияния от посланик Кон, придружени от още кланяне, преди пратениците най-после да излязат и Вейлин да обяви Деня на тъжбите за завършен. Малкото останали тъжители мърмореха с тихо недоволство, докато се изнизваха навън, но имаха достатъчно ум да не протестират открито. За изненада на Вейлин, Елеса остана на мястото си, докато залата се изпразваше, сбърчила умислено чело, което бе рядкост за нея.

— Нещо не е наред ли? — попита я той.

— Мъжът със свитъка — каза тя. — Имаше белег.

— Да, видях го. Браво на теб, че го забеляза. Той е някакъв воин или по-вероятно шпионин. Търговските крале са прочути с любовта си към шпионажа. Не се тревожи, ние си имаме собствени шпиони. Лорд Орвен се погрижи да ги наблюдават зорко още от пристигането им.

— Не е само заради белега… — Тя замълча и тръсна глава, после стана от стола си. — Май не мога да се отърва от подозрителната си природа. Това е влиянието на майка ми. Ако не възразяваш, вуйчо, ще пропусна вечерята. Колкото и да ми е приятна твоята компания, наистина трябва да проверя как е Скандалджийка. Тя е още млада и се изнервя, когато остане сама прекалено дълго.

Скандалджийка бе кобилата на Елеса, което означаваше, че тя смята да посети конюшнята, където щеше да нощува бившият бандит и настоящ слуга Семон. Вейлин имаше силно желание да ѝ заповяда да се прибере в стаята си, а също и да закове вратата за следващите няколко години, но знаеше, че такива тактики и по-рано са се проваляли. „На колкото по-къса каишка я държа — пишеше Рева в писмото си, — с толкова по-голямо удоволствие тя я къса“.

Той се изкушаваше да напомни на Елеса за думите ѝ към Олна, но възпря езика си. Най-вероятно тя вече бе намерила знахарка с нужните билки. Така че вместо това каза:

— Да се върнеш преди смяната на стражата в полунощ.

— Добре. — Тя пристъпи към него и го целуна бързо по бузата, преди да се отдалечи пъргаво. — Обичам те, вуйчо. Благодаря ти, че ме взе на лов.

4.

— Този. — Пръстът на Алум почука по символа, изобразен в книгата, щит с две кръстосани саби под разпукано и кървящо сърце. — Всички кораби носеха този флаг.

— Отчаяните остриета — каза Керан, взирайки се в наскоро написания до символа текст. — Доста неприятна паплач, без съмнение. Поне доскоро. Това е първия доклад, който получаваме за тях от няколко месеца. — Тя посочи едно червено Х под символа. — Това тук означава, че Търговската гилдия смята, че тази конкретна група е била ликвидирана. Което не е необичайно в последно време. — Махна към другите записи на страницата и Вейлин преброи още десет Х под различни пиратски емблеми.

— Те пак враждуват — заключи той. — Напоследък пиратството намаля, но аз предположих, че се дължи на по-големия брой бойни кораби, ескортиращи конвоите.

— Изглежда, се разиграва някаква борба за власт — съгласи се Керан. — Постоянно чуваме слухове за нов пиратски съюз далеч на юг, на Опаловите острови. Но ни липсва сигурна информация. Пиратите винаги са били потайно племе и изненадващо лоялни.

— Опаловите острови? — попита Алум.

Керан посегна за една карта и я разви на писалището. Бе морска карта, нашарена с множество линии и бележки, които Вейлин не разбираше, но разпозна дългото криволичещо крайбрежие в южния край на континента, който хората от Кралството наричаха Далечния запад.

— Тук — каза Керан и посочи един архипелаг от множество острови, който се протягаше в долната част на Аратейския океан, простиращ се между Далечния запад и западния край на Алпиранската империя. — Това е район, в който не важат ничии закони, въпреки многократните опити на Търговските крале и алпиранските императори да го подчинят. Изобилието от протоци и заливчета го превръща в отлично скривалище. Тези острови са осеяни с пиратски селища, някои от тях доста големи и добре населени.

— Значи тези Отчаяни остриета може да са отишли там? — попита Вейлин.

— Възможно е — отвърна Керан, — но ако са имали роби за продаване, е по-вероятно да са се насочили към някое от пристанищата на Просветеното кралство. — Пръстът ѝ се плъзна към континента северно от Опаловите острови. — Тукашната династия на Търговските крале проявява отдавнашна търпимост към търговията с роби, която не се споделя от северните им събратя. Тъкмо заради това преди три години кралицата забрани на нашите търговци да търгуват с Просветеното кралство.

— Помня — каза Вейлин, сещайки се за една необичайно напрегната среща с някакъв посланик от двора на Просветеното кралство. За разлика от посланик Кон, онзи мъж не знаеше и дума от езика на Кралството и недодяланите му опити да накара преводача си да преведе едно предложение за подкуп смутиха всички присъстващи.

— Ето защо — продължи Вейлин — никой кораб от това пристанище няма да те откара до Просветеното кралство. Много съдове обаче плават за други кралства в Далечния запад всеки ден. Дръж. — Той свали от колана си една тежка кесия и я подаде на Алум. — За пътуването ти и за разходите, когато стигнеш Далечния запад. Един човек не може да се надява да освободи сам толкова много хора. Ще трябва да ги откупиш.

Алум изгледа кесията озадачено, намръщи се и попита:

— Ти няма ли да дойдеш с мен?

Вейлин хвърли още един поглед на картата, обхвана с очи огромната територия и осъзна, че Алум най-вероятно е изправен пред невъзможна задача. Въпреки това не можеше да отрече, че силно се изкушава да се включи в издирването на мореската. „Бих могъл просто да зарежа всичко — помисли си. — Поне за известно време. Тъжби, бандити, уроците на Елеса… Норта.“

— Имам задължения тук — каза той.

Хвана Алум за китката и сложи кесията в дланта му, после кимна на Керан.

— Господарката на гилдията ще ти намери подходящ кораб. Ела да похапнеш пак с мен, преди да отплаваш.

— Ние ще отплаваме — каза Алум. — Заедно.

— Вече ти казах…

— Братовчедка ми говореше вярно. — Монетите в кесията звъннаха, когато юмрукът на Алум се сви около нея, и в думите му имаше силна настойчивост. Вейлин си спомни очите на жената мореска в мината, пронизителния ѝ, знаещ поглед. — Ние ще отплаваме заедно — повтори Алум. — Пътят към нашите деца се крие в теб. Докато не си готов да отплаваш, трябва да остана тук.

— Е — каза Керан, нарушавайки последвалото мълчание. — Ще кажа на готвача, че ще имаме още един човек на вечеря днес.

Докато ядеше супата си, Артис се мръщеше и мълчеше начупено; сестра му имитираше поведението му, макар че изглеждаше по-скоро разсеяна, отколкото ядосана.

— Няма да получите второ, ако не довършите това — сгълча ги леля им, която седеше начело на масата.

Лорен направи лека гримаса и покорно сръбна лъжица супа. Вейлин забеляза как очите ѝ все се отклоняват към портрета над камината. На него бе изобразен мъж на средна възраст в униформа на морски капитан, застанал със сабя в ръка на фона на опушени небеса и горящ такелаж. Вейлин никога не го беше виждал на живо, но според всички сведения мъжът на Керан нито беше толкова висок и слаб, нито бе имал толкова коса на главата.

„Той беше добър мъж, милорд — бе казал веднъж брат Келан на Вейлин. — С пъргав ум и щедро сърце, като за търговец. Но не му беше работата да командва боен кораб. Все пак казват, че умрял храбро.“

За очите на Вейлин трапезарията, както и всичко останало в дома на Керан, бе твърде голяма. Съпругът, за когото тя продължаваше да носи траурни панделки, бил богаташ, макар Вейлин да подозираше, че голяма част от богатството му се е дължала на прозорливостта на жена му. След неговата смърт печалбите на Почитаемата търговска къща на Ал Верин се бяха удвоили, а после и утроили. Сега Керан бе една от десетте най-богати личности в Пределите и уважавана председателка на Търговската гилдия. Но траурните панделки все още стояха здраво пришити към корсажа ѝ и той знаеше, че това не е просто за отблъскване на нежелани ухажори, макар че такива имаше много.

— Близнаците няма ли да дойдат при нас? — попита Вейлин и хвърли поглед към празните столове от лявата си страна.

— Предпочитам да ги оставям да ядат в кухнята — отвърна Керан. — Те често са малко капризни, особено напоследък.

— Татко им липсва — каза Лорен и това предизвика насмешливото пръхтене на брат ѝ. — Ама наистина! — настоя тя със свиреп поглед, който веднага завъртя към Вейлин. — Както и на мен, чичо.

— Баща ви е там, където трябва — каза ѝ Вейлин. — Засега.

— Остави пикливото пиянде да изгние там вътре, хич не ми пука — промърмори Артис; това бяха първите му думи за вечерта.

Юмрукът на Вейлин се стовари върху масата с такава сила, че приборите издрънчаха. Той се втренчи в Артис и остави тишината да се проточи, докато момчето най-после вдигна очи, предизвикателно, но и малко уплашено.

— Баща ти — каза Вейлин с тих, но напрегнат глас — прекоси половината свят и се би в най-тежките войни, които това Кралство някога е познавало. Мина през огън и кръв, за да спаси живота на нашата кралица, и видя как нашият брат Кейнис умира. Не го направи от жажда за слава или в очакване на някаква награда. Направи го, за да опази семейството си, и това му струваше повече, отколкото можеш да си представиш. Независимо от простъпките си баща ти заслужава твоето уважение и ти ще го показваш.

Артис отвърна на погледа му и Вейлин откри, че лицето на момчето обезпокоително много прилича на това на Норта, когато бе на неговата възраст. То притежаваше и неговия навик да действа, без да мисли.

— Той вече не ми е баща! — извика Артис и скочи на крака, когато дързостта надви страха му. Запрати лъжицата си върху масата и тя отхвръкна надалеч. — А ти даже не си ми истински чичо.

— Артис! — каза Керан с рядко за нея ядосано мръщене и се надигна от стола си, като хвърли многозначителен поглед към Алум. — Имаме гост!

— А ти не си ми майка! — извика Артис, врътна се и хукна към вратата. — Майка ми умря, нали помниш?

Артис излетя от стаята и вратата се затръшна. Възцари се тежко мълчание.

— Трябва да го пратиш в колиба на хълмовете — каза Алум на Керан. Не изглеждаше смутен от тази сцена и продължаваше да си похапва от супата, като примляскваше одобрително. — Веднъж аз проявих неуважение към баба си и баща ми ме прати в колибата за цяло лято, само с един нож и без хляб и вода. Ядох змии и скорпиони. — Изкиска се носталгично и загреба още една лъжица супа. — Или пък може просто да го напердашиш.

— Добра идея — промърмори Вейлин, с което предизвика един суров поглед от страна на Керан.

Случилото се между тях бе кратко, резултат от самотата им в месеците след края на войната, когато липсата на онези, които бяха загубили, се усещаше като отворена кървяща рана. И двамата знаеха, че няма да продължи дълго. Колкото и близки да бяха станали, взаимната им привързаност не бе от онази, която разцъфва в нещо дълготрайно. Разделиха се като приятели, по нейно настояване. Тя хвърли вината върху дребния скандал и растящата мълва, породени от не особено дискретните им нощни срещи, макар че той бе наясно, че това е само извинение; през цялото време траурните ѝ панделки не бяха изчезнали. Въпреки това сега, пет години по-късно, Керан продължаваше да се радва на определена свобода, каквато граничният лорд не даваше на другите.

— Може би — каза тя — той щеше да се държи по-добре, ако чичо му прекарваше повече време в грижи за семейството, вместо непрекъснато да скита из околностите да беси престъпници.

— Той тъгува по дома — обади се Лорен тихо, с отнесен поглед, разбъркваше почти недокоснатата си супа. — Всичките ни приятели са в Нериново. Сега, когато татко го няма, Кара преподава в тамошното училище. Тя е строга, но добра, и те я обичат, от което сърцето я боли по-малко. Лоркан ѝ липсва, но тя не иска да си го признае, дори пред самата себе си.

Керан се втренчи в племенницата си, внезапно пребледняла.

— Пак го правиш — каза тя с изтънял гласец. — Нали каза, че вече не ти се случвало?

— Почти не. Но понякога се връща. Не ти казвам, когато това стане, но чичо Вейлин трябва да научи нещо.

Лорен се усмихна отсъстващо и вдигна лице към Вейлин с широко отворени и немигащи очи. Той знаеше, че момичето не вижда него, нито някой друг в тази стая.

— Нощес сънувах вълк. Много голям и много красив. А също и стар. Ужасно стар. Той ми показа много неща. Едното беше човек, също стар, но не чак толкова като вълка. Носил е много лица, живял е много животи. Правил е много неща. Изминал е ужасно дълъг път, чичо. Той има да ти каже нещо. — На гладкото чело на Лорен се появи бръчка, когато тя се намръщи, и сянка премина по малкото ѝ лице. Тя премигна и Вейлин видя сълза да се стича по бузата ѝ. — Но първо трябва да убие някои хора.

„Вълкът“. Беше минало толкова много време, откакто го бе видял за последно, но споменът бе ясен и реален, сякаш е станало само преди миг — във Великата северна гора, когато могъщият му вой призова сеорда сил на война срещу воларианците. Всички други срещи прелетяха като вихър през ума му. Онзи пръв път, когато го бе зърнал в Урлишката гора, преди вълкът да се намеси, за да го спаси от убийците: видение на сребристосива хищна красота, което облизва кръвта от муцуната си. Изръмжаването му в Мартиш, което го накара да се отдръпне от ръба на истинско убийство. Край стените на Линеш по време на Алпиранската война, преди да призове пясъчната буря, която го спаси, но не успя да спаси Дентос. „Каза да се ослушваме за зова на вълка“, бе предал Норта думите, отправени към него от един мъртвец в съня му. Вейлин добре знаеше, че зовът на вълка често носи спасение, но също и смърт.

— Къде? — попита той. Приклекна до Лорен и сложи ръка на рамото ѝ. — Кога?

— Кулата — каза тя и Вейлин я усети как потрепери. — Сега. — Треперенето ѝ внезапно премина в конвулсия и лицето ѝ пребледня, докато се мъчеше да не повърне. — Част от него… — Тя се намръщи объркано. — Някой, който някога е бил… иска да се види пак с дъщеря си. Било е радостна изненада да я намери тук. Не е успял да я убие, докато е бил жив. Нещо, за което винаги е съжалявал.

„Някой, който някога е бил… дъщеря си…“

Вейлин се откъсна от Лорен, грабна меча си от облегалката на стола и се хвърли към вратата. Осъзнаването ехтеше в мозъка му с цялата сила на писък. „Елеса!“

С рязко дръпване на юздите Вейлин спря коня си на двора, скочи от седлото и хукна към конюшнята. Изтегли меча си и се насили да забави до ходом, преди да навлезе в сенчестата вътрешност, наострил уши за всякакъв звук, различен от пръхтенето на куп раздразнени коне.

— Елеса! — извика той, докато вървеше към задния край на конюшнята. — Покажи се!

— Вуйчо?

Той се обърна и я видя в рамката на една врата, увила одеяло около голото си тяло и обидено намръщена. Зад нея Вейлин зърна бледата фигура на Семон Век да обува трескаво панталоните си.

— Обличай се — каза Вейлин на Елеса.

— Колкото и да ценя твоята загриженост — отвърна тя с въздишка, — не можеш да ме командваш…

— Обличай се! — прекъсна я Вейлин и тръгна към нея, гледаше я втренчено, с категорична настойчивост.

Елеса премигна и отстъпи назад, очите ѝ се стрелнаха към меча в ръцете му, при което мръщенето ѝ се стопи и тя кимна разбиращо.

— Веднага.

Сержантът от Северната гвардия, който отговаряше за нощната смяна, влезе забързано в конюшнята, следван от двама гвардейци с алебарди.

— Проблеми ли, милорд? — попита той.

Алум изникна задъхан зад гвардейците. Той не бе опитен ездач, така че Вейлин бързо бе взел преднина в препускането им към кулата.

— Ти — каза той, като кимна на един от гвардейците и посочи Алум. — Дай алебардата си на този човек.

— Слушам, милорд.

— Сержант — продължи Вейлин. — Събуди лорд Орвен и целия гарнизон. В кулата има натрапник. Трябва да бъде претърсена от горе до долу.

Сержантът, ветеран с дългогодишна служба, се поколеба само за миг, преди да козирува, да се врътне кръгом и да извиси глас, лаейки нужните заповеди.

— Какво става? — попита Елеса. Вейлин се обърна към нея и видя, че е почти облечена и бързо завързва ботушите си.

— Оръжията ти при теб ли са? — попита я той.

— Винаги.

— Добре. Вземи ги.

— Моля за извинение, милорд. — Семон се появи до Елеса и се поклони ниско, с напрегнат от паническо разкаяние глас. — Ако съм ви обидил по някакъв начин…

— О, я млъквай! — сопна му се Елеса. Препаса колана си с двата ловни ножа, единия дълъг, а другия къс. — Дръж — каза и му подаде по-късия. — Току-виж и от теб има някаква полза.

— Стойте близо до мен — нареди Вейлин и тръгна обратно към двора.

— Къде отиваме? — попита Елеса и сложи стрела на лъка си.

Думите на Лорен се въртяха в ума му. „Изминал е ужасно дълъг път…“

— Трябва да проверим как са гостите ни.

Посланик Кон поне бе получил бърза смърт. Лежеше на огромното легло в голямата стая, запазена за най-почетни гости, стоманеносивата му брада бе оцапана в червено, а чаршафите от двете му страни бяха прогизнали от прясна кръв.

„Едно-единствено рязване“, помисли Вейлин, като отмести настрани брадата, за да погледне раната — почти хирургически двусантиметров срез на главната шийна артерия. Спътниците му не бяха такива късметлии. Четирима от тях лежаха из стаята и на всяко тяло имаше поне три прободни рани в гърдите. Кръвта бе опръскала стените и хаосът наоколо говореше за свирепо клане.

— Всички е станало много бързо — каза Алум, като огледа касапницата с опитно око. — Старецът е бил убит пръв, вероятно пред очите на другите. — Побутна с крак ръката на един от труповете, който държеше нож в отпуснатите си пръсти. — По острието няма кръв. Опитали са се да окажат съпротива, но това не им е помогнало.

— Той не е тук — каза Елеса, докато минаваше от труп на труп с лице, застинало в хищническото напрежение от лова. — Онзи с белега. — Обърна се към Вейлин. — Той ме познаваше. Видях го… тоест, пропуснах да го видя. Това е той, нали?

— Тук вътре, милорд! — долетя гласът на лорд Орвен от една съседна стая.

Вейлин намери Орвен приклекнал до окървавеното хъхрещо тяло на генерал Джиян. Наблизо лежаха още трима от свитата, всичките мъртви. Генералът стискаше здраво меча в ръката си и Вейлин забеляза кървавото петно на острието.

— Рани ли го? — попита той на чу-шин, като приклекна до мъжа.

— В крака… — прошепна Джиян и думите му бяха придружени от бликнала кръв. Той изпадна в конвулсии и нададе вик, в който имаше едновременно ярост и отчаяние. — Познавах го… от малък… на практика аз го отгледах това малко копеленце…

— Прати да повикат брат Келан — каза Вейлин на Орвен. — Убиецът е ранен в крака. Заповядай на стражите да търсят кървава диря и пусни хрътките.

— Слушам, милорд.

— Чакай… — изстена Джиян и пусна меча, за да посегне към наметалото на Вейлин, когато той понечи да излезе от стаята с Орвен. — Оръжията…

— Това е въпрос за друго време, господине — каза Вейлин. Опита се да откопчи ръката на Джиян, но мъжът не го пусна, взираше се в него и в очите му имаше яростна молба да бъде разбран.

— Ние имаме нужда от тях… — Джиян отново бе разтърсен от конвулсии и от устата му шурна мощна струя кръв, която заля плочите. Той пое въздух в дробовете си и продължи да говори мъчително през болката. — Те идват, хиляди и хиляди шибаняци…

— Кой? — Вейлин се приведе към него, когато гласът на мъжа заглъхна в накъсан шепот. — Кой идва?

Думата дойде с влажно хриптене и Вейлин видя познатата му замъгленост да обхваща очите на Джиян.

— С-сталхастите… — Изстена, за миг в погледа му отново припламна живот и той го впери във Вейлин. — Идват за нас… после за вас… после за всичко…

— Генерале?

Очите на Джиян продължаваха да се взират в неговите, но искрицата живот бе угаснала и ръката му пусна наметалото на Вейлин.

— Генерал на Седма кохорта на Достопочтената войска — промърмори Вейлин и посегна да затвори очите на мъжа. — Подозирам, че заслужаваше по-добър край.

— Тук има кръв — извика Алум от коридора. Вейлин хвърли последен поглед към трупа на генерала, излезе от стаята и видя мореската да оглежда клекнал едно малко червено петънце на плочите.

— Превързал е раната — каза той и плъзна пръсти по още мократа кръв. — Това е било съвсем скоро. — Веждите му се сбърчиха съсредоточено, Алум стана и посегна да вземе една факла от желязна скоба на стената. — Странно — промърмори, като освети с нея пода и стените.

— Кое? — попита Вейлин.

— Кръвта. Белезите, които оставя, приличат на падащи звезди. — Алум спря и посочи една удължена капка на стената. — Като диря, оставена от ранен гепард. Но със сигурност никой човек не може да се движи толкова бързо.

— Това същество не е истински човек — каза Вейлин. Последва Алум до края на коридора, където той излизаше на западното стълбище на кулата. Факлата на ловеца разкри още кръв по стълбите, водещи към ниските части на кулата, но никаква по пътя нагоре.

— Чакай — каза той, когато Вейлин понечи да тръгне надолу. — Няма вече падащи звезди, виждаш ли? — Светлината на факлата му играеше по редица малки кръгли капки.

— Това несъмнено е фалшива следа, милорд.

Вейлин вдигна очи и видя Семон, застанал до Елеса.

— Наистина ли?

Младежът леко пребледня, но се изпъна и намери кураж да срещне погледа на Вейлин.

— Това е стар номер — каза той. — Научих го още като момче. Хората винаги очакват да тръгнеш надолу — той кимна към стълбището вляво, — докато обикновено е по-добре да се качиш нагоре. Покривите са приятел на бандита.

Вейлин даде знак на двама Северни гвардейци да проследят дирята надолу, а сам тръгна нагоре, като оглеждаше зидарията за още кръв, но не откри нищо. Спря на една арка, която водеше към открита пътека, минаваща по бойниците над казармата на Северната гвардия, но не видя нищо интересно. Тъкмо се канеше да продължи, когато Алум го спря с докосване по ръката, излезе на пътеката и прокара длан по камъните на ниския парапет.

— Тук — каза той и вдигна ръка, за да му покаже малка капка кръв на пръста си. — Още е прясна.

— Тогава къде…? — Очите на Вейлин се плъзнаха по пътеката. Вратата, до която водеше тя, пазеше резервния оръжеен склад на кулата и по тази причина бе подсигурена с поне пет ключалки. По стената горе нямаше къде да се захванеш, нито пък по стената долу.

— Вуйчо — тихо каза Елеса. Вейлин се обърна и я видя да вдига лъка си, вперила очи в нещо долу. Той проследи погледа ѝ, но видя само сенчестите ъгли на покрива на казармата. В кулата вече ехтеше тревога, виковете на Северните гвардейци се накъсваха от възбудения лай на хрътките. Горяха множество факли и хвърляха измамни трепкащи сенки, които само го затрудняваха да различи какво е привлякло интереса на Елеса. А после го видя — малка фигурка, приклекнала до западния ръб на покрива, неподвижна като статуя, но без съмнение с човешка форма. Казармата се намираше зад стените на крепостта, но разстоянието между покрива и външните бойници лесно можеше да се прескочи дори от човек без родена от Мрачното скорост.

— Трябва ми жив — каза Вейлин на Елеса, докато тя изпъваше лъка.

Чу радостното предвкусване в гласа ѝ, докато перата на стрелата обърсваха бузата ѝ.

— На мен също.

Сянката се раздвижи в мига, щом тя стреля, и се превърна в размазано петно на трепкащата светлина на факлите. Елеса изруга, когато стрелата ѝ отскочи от керемидите. Моментално сложи нова на лъка и го изпъна, с бързина и ловкост, които не отстъпваха на най-добрите стрелци, които Вейлин бе виждал. Сянката, движеща се по-бързо, отколкото е по силите на който и да било човек, се стрелна през върха на покрива и скочи точно когато лъкът на Елеса звънна отново. Вейлин видя как тя се изви, когато стрелата я улучи, и размазаното петно сякаш се забави насред въздуха, преметна се и се удари във външните зъбери на крепостта, преди да полети към земята долу.

Вейлин рипна върху зъберите, като устоя на импулса да скочи оттам върху покрива на казармата, защото знаеше, че единственият резултат ще са два счупени крака. Вместо това сви ръце около устата си и изрева на Северните гвардейци на двора:

— Пуснете хрътките през портата! Внимавайте да не го убият!

Обърна се, скочи обратно на пътеката, спусна се по стълбите и изхвърча тичешком на двора, следван по петите от Елеса и другите. Мина през портата, ориентирайки се по бесния лай на хрътките, докато не зърна сюрията. Всички те бяха ренфаелски ловни кучета, три стъпки високи в раменете, с дълги муцуни и яки челюсти. Тичаха в кръг около някаква мъглява мятаща се фигура, като отново и отново някое от тях се стрелваше, за да се опита да ухапе плячката им, но без видим успех. Вейлин видя как три от тях бяха отхвърлени от мъглявата фигура, прелетяха през въздуха и паднаха на няколко метра оттам с болезнено квичене. Но сюрията се състоеше от петдесет кучета и нямаше умора.

Докато се приближаваше, Вейлин забеляза, че фигурата става по-ясна и добива човешка форма. Още на няколко пъти се замъгли от резките си движения, отхвърляйки още някое и друго куче във въздуха, но внезапно спря, когато четири хрътки се втурнаха да впият челюсти в крайниците ѝ.

— Леко, леко — извика сержант Джолна, когато кучетата се скупчиха, за да довършат плячката си. Заобиколеният от тях мъж потръпваше от болка, докато още и още зъби се впиваха в плътта му. Джолна държеше поста главен кучкар от много години и бе отгледал всички тези животни от малки кученца. Те се отдръпнаха, когато той навлезе сред тях, размахвайки със свистене пръчката си. Яростният лай на сюрията бавно отслабна до ръмжене, макар че онези, които държаха мъжа, не го пуснаха.

— Извинете, милорд — каза Джолна, когато Вейлин спря наблизо. — Тази вечер наистина им е кипнала кръвта. Рядко им се случва да ловуват всички заедно както сега.

— И се справиха отлично, сержант — похвали го Вейлин. Впери поглед в убиеца и хрътките се разделиха пред него, когато се приближи. Пречупената стрела на Елеса стърчеше от рамото на мъжа, а около бедрото му бе омотана стегната превръзка. Той потрепери от потисната болка и вдигна лице. Вейлин видя, че то е обляно в кръв. Забеляза, че най-много е около очите и носа — явен признак за продължителна употреба на дарба. Но въпреки кръвта успя да различи белега на челото на мъжа.

— Братко… — промълви убиецът и изкриви лицето си в гримаса на болка, преди да се ухили широко срещу Вейлин. Зъбите му блестяха в червено и бяло в мрака. — Доста време мина. — Очите му се стрелнаха към Елеса, когато спря в края на сюрията. Въпреки скорошното усилие лицето ѝ бе пребледняло и тя се взираше безизразно в белязания убиец.

— И прелестната ми дъщеря — каза той. — Липсвах ли ти?

Тя се раздвижи прекалено бързо, за да успее Вейлин да я спре. Хрътките се пръснаха пред нея, когато се втурна напред с вик на ярост, изтръгнал се от гърлото ѝ. Звукът от юмрука ѝ, когато той се заби в лицето на убиеца, напомни на Вейлин за удар на чук по здрав камък. Той успя да я хване за китката, когато замахна за нов удар, и я придърпа в плътна прегръдка.

— Дължа му го! — Тя се замята в обятията му и зарита. — За онова, което причини на майка ми! За онова, което причини на мен!

— Знам. — Ръцете на Вейлин се стегнаха и я задържаха близо до него, докато тя не спря да се мята и се разхлипа. — Ще получиш каквото ти се полага, обещавам ти — прошепна той и я остави да се свлече на колене, преди да извърне отново поглед към убиеца. Той се бе отпуснал в челюстите на хрътките и от клюмналата му глава течеше кръв. — Но първо трябва да чуя какво има да ми каже.

После кимна на сержант Джолна.

— Кажи на брат Келан, че има нов пациент. И донеси вериги. Най-тежките, които можеш да намериш.

5.

Елеса се разположи пред вратата на килията и отказа да си тръгне, докато брат Келан се грижеше за раните на пленника.

— Трябва да поспиш — каза ѝ Вейлин, с което си спечели изпепеляващ поглед.

— Ти би ли могъл да заспиш? — попита тя. — Като знаеш, че това създание е още живо и се намира в кулата? — Гласът ѝ премина в съскане, докато се взираше през процепа във вратата на килията. — Може да носи различно лице, да говори с различен глас, но сега я виждам — тази усмивка. Усмихваше се по същия начин в деня, когато уби майка ми.

Вейлин я избута настрани, за да погледне през процепа. Мъжът, прикован с вериги за стената, се усмихваше благодарно на брат Келан, докато той привършваше с превръзката на рамото му. Също като Елеса, Вейлин бе виждал тази усмивка и преди, на лицето на Баркус, когато маската най-после падна и оголи цялата злоба на слугата на Съюзника. С години тази твар бе носила формата на брат му като наметало, както и формите на мнозина други: бащата на Елеса, който бе заговорничил с религиозни фанатици да предизвикат падението на Кумбраел; слепият шаман, който бе довел Мечия народ до ръба на гибелта; воларианският роб войник, който му бе отнел Дарена.

„Колко ли пъти — зачуди се той — ще трябва да го убивам, преди да изгубя чувството, че убивам брат си?“

Малко след това брат Келан излезе от килията. На слабото му лице бе изписана смесица от презрение и любопитство.

— Трябва да кажа, че го намирам за странно учтив, милорд — каза той на Вейлин. — Като се има предвид… природата му.

Вейлин никога не бе казвал на Келан всички подробности за смъртта на Дарена. Лечителят я обичаше като дъщеря, затова на Вейлин му се струваше, че е по-добре да го пощади — импулс, за който сега бе благодарен. Ако Келан знаеше, че създанието в килията е отговорно за смъртта ѝ, никога не би го излекувал, независимо от повелите на Петия орден, които изискваха всички в нужда да бъдат лекувани еднакво усърдно.

— Ще оживее ли? — попита Вейлин.

— Ако за него се полагат съответните грижи — отвърна братът. — Той обаче изглежда убеден, че няма да доживее да види следващото утро и че смъртта му вероятно ще е извънредно бавна. Така ли е, милорд?

Елеса се изкиска тихичко.

— Ще има късмет, ако види днешното пладне, да не говорим за следващото утро.

Келан стисна раздразнено челюсти, но не откъсна поглед от Вейлин.

— Милорд е наясно с тревогите ми по въпроса за мъченията…

— Както винаги, състраданието ти прави чест, братко — намеси се Вейлин и тупна стареца по рамото. — Бъди спокоен, сигурен съм, че в случая няма да има нужда от такива мерки.

Той посегна към вратата, после спря, когато Елеса жадно пристъпи до него.

— Не — заяви категорично той и поклати глава.

Елеса хвърли поглед към Келан, преди да се приведе към него и да възрази с дрезгав шепот:

— Ти ми обеща.

— И ще сдържа обещанието си. Но не още. Чакай тук.

Щом влезе вътре, той освободи двамата Северни гвардейци в килията и затвори вратата след тях. Пламтящите гневни очи на Елеса го гледаха през процепа и се присвиха втрещено, когато той го захлопна. По негово нареждане в килията имаше сложени два стола. Белязаният мъж седеше на единия и дебела верига свързваше гривните на китките и глезените му със скоби на стените.

— Някога те наричаха Пратеника, доколкото си спомням — каза Вейлин, като пристъпи напред да седне на другия стол. — Но ми мина през ума, че никога не съм знаел името ти. Истинското ти име.

Веригите на белязания издрънчаха, когато се размърда, и той срещна погледа на Вейлин със спокойно безразличие.

— Вещицата, която те е довела на този свят, трябва да ти е дала име — подхвърли Вейлин. — Даже чудовищата си имат имена.

Следеше зорко лицето на създанието, надявайки се, че подигравките му може да предизвикат някаква издайническа реакция. Вместо това видя само слабо горчиво веселие.

— Няма го вече — каза Пратеника и веригите дръннаха отново, когато сви рамене. — От години не съм изпитвал нужда да си го спомням, а сега не бих могъл, дори да се опитам. Това, което виждаш тук — той направи гримаса на усилие, когато вдигна окованата си китка, за да посочи лицето си, — е само останка.

— Ами нейното име? — попита Вейлин.

Това предизвика тръпка на искрено озадачение.

— Чие?

— На майка ти. Може да си забравил собственото си име, но кой може да забрави името на майка си?

Веригите издрънчаха отново, преди да се изпънат, когато Пратеникът скочи от стола си с внезапно почервеняло лице.

— Не съм тук, за да говоря за шибаната си майка! — изръмжа той. Сега Вейлин виждаше силата на дарбата му, как тялото му вибрираше, а ръцете му жужаха като две грамадни пчели, движеха се толкова бързо, че предизвикваха вятър в килията.

Вейлин се взря в разярените очи на Пратеника и се усмихна.

— В библиотеката на кулата има страшно много книги — каза той. — Събирам ги още отпреди войната. Постът на граничен лорд ми осигурява щедра заплата, но моите нужди са скромни, затова харча по-голямата част от нея за книги. Особено за книги, занимаващи се със стари истории. Сигурно няма да се изненадаш да чуеш, че ти се появяваш тук-там в тях в различни превъплъщения. „Приказка за копелето на вещицата“ е стара история и с времето се е променила доста.

Струйка кръв потече от издутите ноздри на Пратеника и надолу по треперещите му устни. Вече цялото му тяло изпъваше веригите.

— Но — продължи Вейлин, — колкото по-назад във времето се връщам, толкова по-проста става историята. Една изнасилена жена родила дете, което пораснало и се превърнало в нещо зло и смъртоносно. Но за жалост не можах да намеря никъде името ѝ, нито твоето. Странно е, като си помислиш, че толкова важни за историята хора не са оставили след себе си нищо, освен приказка, която се променя от година на година. Докато ти продължаваш да съществуваш като петно, което не ще да се отмие.

Ръцете на Пратеника замряха и той се отпусна на стола си, поклати глава и от устните му се изтръгна тих смях.

— Това ли са всички мъчения, които си ми приготвил? Трябва да кажа, че очаквах нещо повече.

Вейлин погледна многозначително към вратата.

— Отвън чака една млада жена, която ще се зарадва да оправдае очакванията ти. Да я поканя ли?

— А, да. Отмъстителната ми дъщеря. Наистина ли мислиш, че това е някаква заплаха? Знам, че никога не би позволил тя да си омърси душата с изтезания, нито пък има нужда от това. Питай каквото искаш и аз ще ти отговоря честно.

Вейлин се постара да не покаже внезапния си гняв от осъзнаването, че контролът над тази среща е преминал от него към противника му. Пратеника не се страхуваше от болката, изобщо не го бе грижа какви мъчения може да приложи върху него Елеса, дори ако Вейлин го позволеше. При тази мисъл го засърбяха ръцете и трябваше да потисне желанието да ги свие в юмруци, да извика в паметта си лицето на Дарена и да млати отново и отново това създание, докато от тялото му остане само каша от кости и плът.

— Не те лъжа, братко — каза Пратеника, килнал глава под ъгъл, който показваше, че за него не представлява никаква трудност да разчете смяната на настроенията на Вейлин. — Питай и ще ти отговоря.

Вейлин стисна ръце и се облегна в стола си.

— Добре. Как така си тук? Казаха ми, че последното обитавано от теб тяло е умряло в Алпира преди години. Отвъдното би трябвало да е капан за такива като теб, а то загина заедно със Съюзника в края на Освободителната война. Ти беше роб на Съюзника и само неговата воля те крепеше на този свят. След като той бе унищожен, не би трябвало нищо да те задържа тук.

— Отвъдното — повтори Пратеника и в гласа му се смесваха презрение и жалост. — Ти никога не си го разбирал наистина, нали? Какво представлява то. Какъв е истинският му смисъл.

— Съюзника ми каза, че е коричка върху рана.

— Малко цветисто описание, но той винаги е бил претенциозен шибаняк. Не мога да кажа, че ми липсва особено. О, да — добави Пратеника, като видя искрицата на опасение в очите на Вейлин, — за разлика от мен, той наистина си е отишъл завинаги. Що се отнася до Отвъдното, то не е нещо, което може да бъде унищожено, не и изцяло; може просто… да бъде разстроено, объркано за известно време. Това е, което постигна ти. Нищо повече от вълничка, пробягала по тъканта на нещо, което свързва този свят с… нещо друго.

Умълча се и по насиненото му лице премина сянка.

— Не ме разбирай погрешно. Това, което беше само вълничка в Отвъдното, предизвика голяма болка в душите, принудени да го изтърпят. Някои от тях се измъкнаха и отлетяха в блажената свобода на пустотата; други бяха разкъсани на парчета и от тях останаха само полудели късчета, измъчвани от спомени за онова, което са били. Такава беше моята съдба, братко. Ето какво ми причини ти и то бе далеч по-лошо от всяко мъчение, което можете да измислите ти и онази малка кучка отвън. Сега вече знам, че е продължило години, но на мен ми се стори цяла вечност. В Отвъдното времето е непостоянно, разтегля се или се свива по наглед случаен начин. Представи си да пищиш вечно, Вейлин. А после си представи нещо да те намери, да събере всички късчета, които са останали от теб, и да ги сглоби наново. Не си цял, вече не. Но те образуваха отново Пратеника.

Тогава Вейлин се сети за последните думи на Съюзника, потресените му, изпълнени с ужас очи, докато се взираше в черния камък. През годините оттогава често се бе чудил как е възможно такава вражда и изтребление да са били причинени от едно толкова невзрачно нещо. Беше фино изсечен, но му липсваше всякаква украса; повърхността му не бе нашарена с древен неразбираем надпис, нито с пиктограми, които да намекват за силата, криеща се в него. Той бе седял в своята стая под голямата арена на Волар векове наред, пазен в тайна от преследваните служители на отвергнатите волариански богове, които го смятаха за свещен. Всичко бе започнало с тази простичка, неукрасена плоча черен камък, само едно докосване от ръката на Съюзника в отдавнашните дни, когато още е бил затворен в собственото си тяло. Вейлин знаеше, че тогава той е жадувал за дарбите в него, но бе плакал като дете от перспективата да го докосне отново.

„Когато го докоснах — бе казал той, с влажни и ококорени очи, молещи за милост, която сигурно е знаел, че няма да получи, — когато получих дарбата си, надзърнах в онзи свят… и нещо отвърна на погледа ми, нещо гигантско и гладно.“

Съюзника бе древна душа с достатъчно злоба, решителност и интелект, за да подчини цялата Воларианска империя на волята си и да я използва, за да доведе света до ръба на разрухата, и въпреки това, когато се озова пред черния камък под арената, ужасът му го бе направил жалък.

— Какво нещо? — попита той.

Известно време Пратеника се взираше в него, сега със странно безметежно лице, в което наглед липсваше всякаква враждебност. Но когато заговори отново, Вейлин долови познатата злобна нотка.

— Ти нямаш представа — каза той и се приведе напред. — Нямаш представа какво направи, когато принуди Съюзника да докосне онзи камък. Нямаш представа какво събуди. Но ще разбереш, братко. То те видя, видя всичко и огладня повече от всякога.

— Какво е то?

Леко свиване на рамене, повдигане на вежда и Пратеника се облегна в стола си.

— Знам само какво може да направи. Не какво е в действителност. Но виж, намеренията му… — Усмивка заигра по устните му. — Тях ги знам много добре. То подрежда фигурките на дъската от много отдавна и първите ходове вече са направени, като например вкарването ми в тази черупка.

— С каква цел?

Пратеникът потъна в мълчание. Вейлин усети отново сърбежа в ръцете си. Можеше просто да стане, да отвори вратата и да остави Елеса да прави каквото си иска с това нещо. Да слуша как писъците му отекват в коридора, докато се отдалечава, би било срамно приятно, но ясно разбираше, че има да научи още.

— Генерал Джиян спомена сталхастите — каза той, опитвайки нов подход. — Какво са те?

— Само един инструмент — отвърна Пратеника. — Също като мен. Аз бях вкаран в тази черупка, за да спечеля доверието на генерала. Не беше лесно; той бе умен мъж, който отдавна бе научил цената на подозрението. Но в крайна сметка спечелих доверието му, за да мога да нашепвам в ухото му правилните идеи. За първи път му предложих да дойдем тук преди повече от година, когато сталхастите нахлуха в хълмистите земи югозападно от Степта. Но едва след като те унищожиха армията, пратена срещу тях от Търговския крал, той започна да се вслушва в мен.

— Убедил си го да преплава океана само за да го убиеш под моя покрив?

— Като по този начин посея съмнение и раздор между Далечния запад и владенията на Огнената кралица. Освен това, ако не го бях сторил, щях да се лиша от възможността да говоря пак с теб, братко. Така че, както виждаш, дошъл съм тук отчасти по свои собствени подбуди.

Лицето на Пратеника загуби своята безметежност и Вейлин бе смутен от искреното съжаление, което видя върху него.

— Странно — продължи Пратеника и този път в гласа му липсваше предишната злоба, — но когато страдах в Отвъдното, най-скорошните ми спомени бяха тези, които останаха при мен. Помня хаоса, който посях сред Ледения народ, всички онези години на заговорничене със Синовете на Верния меч и… — злобният тон се върна за миг и очите му се плъзнаха към вратата — всички онези щастливи дни с жената и дъщерята на бедния стар лорд Брадор. Беше толкова приятна изненада да я намеря тук с теб…

Реакцията на Вейлин бе мигновена и инстинктивна, червена пелена падна за секунда пред очите му и когато се разнесе, той откри, че стои над Пратеника и ръката го боли от силния шамар с опакото на дланта, който бе нанесъл в лицето му. Пратеника изплю кръв и нададе кашлящ смях.

— О, братко — каза той и поклати глава с тъжно кискане. — Винаги е толкова лесно човек да ти дърпа конците, все едно са струни на мандолина. Това ще ми липсва.

Вейлин затвори очи и вдиша дълбоко, преди да се насили да седне отново на мястото си.

— До гуша ми дойде — рече той. — Ако имаш да ми казваш нещо, казвай.

Пратеника изкашля още кръв, после се намести на стола си и лицето му доби замислен вид.

— Както казах — продължи той, — много бе изгубено с изключение на най-скорошните животи и най-вече един от тях, един поток на паметта сред толкова много други, когато бях едрият, прям, честен брат Баркус и ние петимата бяхме свързани от Ордена — братя, обединени срещу всички злини на света. Започнах да осъзнавам, с малкото останал ми здрав разум, че ако волята на Съюзника не ме бе обвързала толкова напълно, щях да остана в онази черупка колкото години можех. Тогава познах скръбта — не влудяващата ярост от несправедливостта и жаждата за мъст, които познавах толкова добре, а болката от загубата на обични хора.

Премигна и срещна погледа на Вейлин с тъжна усмивка.

— Боли, нали? Когато си сам в тъмното и призраците идват да шепнат ужасните си истини. А те идват, нали, братко? Онези купища и купища призраци. Кой ли шепне най-силно, чудя се? Кейнис? Дарена? Аз?

Усещайки, че червената пелена се надига отново, Вейлин стана и тръгна към вратата.

— Стига толкова. Можеш да гниеш тук. Няма да те убия, та да може новият ти господар да те сложи в друго тяло. Предлагам ти да прекараш годините в размисъл върху многото си престъпления…

— Шерин.

Килията бе малка и в нея нямаше ехо. Въпреки това името се задържа във въздуха и възпря ръката на Вейлин, когато посегна да потропа по вратата. Той се обърна бавно и видя, че Пратеника го гледа, килнал глава по-скоро в израз на любопитство, отколкото на жестокост.

— Казах ти, че съм дошъл по свои собствени подбуди — рече той. — Дойдох да ти предам последното си съобщение. Последната ми услуга за теб.

Вейлин се приближи и надвисна над него, вперил поглед във вдигнатите му очи.

— Говори ясно — нареди той, — защото нямам повече време за гатанки. Какво знаеш за Шерин?

— Знам, че в момента живее в Достопочтеното кралство. Въпреки че е просто жена, е станала известна лечителка. Даже самият Търговски крал е имал повод да се възползва от талантите ѝ. Знам, че сталхастите ще се излеят през границата до месеци, и знам, че Шерин ще е сред първите загинали, защото се е поставила в голяма опасност. Ти я прати в Далечния запад, като очакваше тя да е в безопасност там. Трябваше да знаеш, че на този свят няма безопасни места. Завоевателите идват и си отиват в историята, но сталхастите са различни. Те възнамеряват да разрушат света и да убият всяка жива душа, която не пасва на техния калъп.

Тогава Вейлин го забеляза, постепенното разфокусиране на погледа на Пратеника, лъскавата пот, покрила челото му. Хвана лицето на мъжа, когато главата му се люшна, и го разтърси, докато очите му се избистриха отново.

— Взел си отрова — каза той, внезапно проумял.

Отговорът дойде като съскащо ехо на смях.

— Ама разбира се. Взех я, преди да прережа гърлото на онзи стар глупак Кон. Прецених дозата съвсем точно, братко. Но пък имам предостатъчно опит в такива работи…

Очите му се замъглиха отново и лицето му омекна в ръцете на Вейлин. Вейлин го разтърси отново, приведе се към него и изкрещя:

— Къде да я намеря? Къде е Шерин?

— Отиде да се грижи… — промърмори Пратеника с глас, малко по-силен от шепот — за Нефритената принцеса… — Изпадна в конвулсии, толкова яростни, че го изтръгнаха от хватката на Вейлин. За миг чертите му се оживиха отново и той вдигна към Вейлин отворените си, изпълнени със страх очи. По пребледнялата му кожа се стичаха сълзи. — Не се тревожи — изхъхри той, треперейки от усилието да говори, и Вейлин видя мрежа от кървясали вени да плъзва по очите му, докато кожата му ставаше все по-бяла. — Няма да има повече черупки за мен… Този път то най-после ще разкъса окончателно останките от душата ми. Мисли си… по-добри неща за мен, братко… ако можеш.

Затвори очи и главата му клюмна напред, а веригите издрънчаха за един последен път, когато крайниците му се отпуснаха. Вейлин стоеше и гледаше мълчаливо трупа. През ума му препускаше върволица от спомени. Всички ужаси, предизвикани от това създание, всички страдания, които бе изтърпял от неговите ръце. Знаеше, че този момент би трябвало да е съпътстван от чувство на окончателност, като епилог на епоса на злото. Но вместо това знаеше, че той е само начало, защото споменът, който идваше най-често в съзнанието му, не съдържаше убийство или жестокост, а лицето на една жена, която бе видял за последен път преди повече от десет години. Чертите ѝ бяха отпуснати в съня на упоените, когато я предаваше в ръцете на каменоделеца, а кожата ѝ бе топла, когато приглади косата ѝ назад от челото. Въпреки изпълнените със събития години оттогава споменът за лицето ѝ не бе помръкнал ни най-малко, нито чувството на вина… „Измяната винаги е най-тежкият грях.“

„Дали ме мрази?“, зачуди се той — въпрос, който го тормозеше още откакто бе видял корабът да я отнася. Какво ли щеше да зърне в очите ѝ, когато погледът ѝ падне отново върху него? Презрение? Отчаяние? Някак си се съмняваше, че ще е радост, и въпреки това в нея винаги бе имало повече състрадание, отколкото във всеки друг човек, който някога бе виждал. „Може би прошка?“

Изправи снага, когато решението укрепна в него, отиде до вратата и потропа на пазача да отвори.

— Изгорете това — каза му Вейлин и кимна към трупа на Пратеника. — Не са нужни никакви ритуали.

После тръгна по коридора и слезе по стълбите на двора, глух за въпросите, които Елеса крещеше след него. Каквото и да избереше да му покаже Шерин, когато я погледнеше отново, щеше да го приеме като заслужено. Щеше да отплава за Далечния запад, да я намери и да се погрижи за безопасността ѝ, независимо от риска или цената, защото това бе най-малкото, което ѝ дължеше.

6.

Също като Северна кула, Нериново се бе разраснало след войната. Някога малката група занемарени къщурки по края на един плитък залив сега бързо се превръщаше в значително селище. Но за разлика от Северна кула, жителите му се чувстваха длъжни да изградят и поддържат яка защитна стена.

— Това гарнизонен град ли е? — попита Алум, когато прехвърлиха един нисък хълм на половин миля от главната порта.

— Не — отвърна Вейлин. — Просто тук живеят хора с напълно оправдана предпазливост. — Млъкна, несигурен как да обясни особеностите на това място. След кратък размисъл продължи: — Моят народ има един израз — Мрачното. Знаеш ли какво представлява то?

Белязаните вежди на Алум се смръщиха озадачено и той поклати глава.

— Твоята братовчедка има… способност — продължи Вейлин. — В Обединеното кралство биха я нарекли проявление или проклятие на Мрачното. В последните години обаче се предпочита терминът Надарен, който е наложен по повеля на кралицата.

— В империята го наричат Сенчестия път — рече Алум и лицето му се озари от разбиране. — Ние мореските нямаме дума за него. Онези, които го имат по рождение, се наблюдават зорко, защото знаем, че то не идва от Закрилниците, а кой може да каже как подобна сила ще изкриви човешкото сърце? — Очите му се присвиха и той огледа пак селището. — Значи всички хора тук са… Надарени?

— Не, само повечето възрастни и може би половината от децата.

Мореската се размърда в седлото. Вейлин го забеляза как стисна по-здраво юздите и конят му се разшава, доловил безпокойството му. Но той каза само:

— Разбирам.

— Може би — подхвърли Вейлин — ще предпочетеш да прекараш деня в лов. Хълмистият район на север изобилства от диви кози…

— Кози! Да! — Алум се поизправи и посегна към едно от копията, които си бе избрал от оръжейната на кулата. — Ти ми даде тези чудесни оръжия. Би било обида да не осигуря месо в знак на благодарност. — Той изви коня си на север, после спря. — Ако не излезеш от това ужасно място до два дни — каза на Вейлин с мрачен глас, — бъди сигурен, че ще те спася.

С тези думи пришпори животното си и се отдалечи в галоп. Вейлин забеляза, че държи погледа си твърдо встрани от Нериново.

Вейлин се приближи в тръс до портата, спря коня си и слезе.

— Господин Рентес — поздрави той плещестия кумбраелец с тояга в ръце, който се приближи да вземе животното.

— Добър ден, милорд. Да пратя ли да свикат Съвета?

— Няма да е необходимо. Предполагам, че Кара е в училището? — Да, милорд. След един час обаче ще разпусне малчовците. — Ще почакам. — Вейлин кимна с благодарност и продължи навътре. Докато вървеше по широките улици към училището, си спомни защо винаги му бе приятно да идва тук — хората винаги грижливо избягваха компанията му. Някои го поздравяваха приглушено или му се покланяха, преди да продължат забързано по пътя си, но повечето просто извръщаха поглед и се заемаха с различни дейности. „Законът на кралицата ги закриля — помисли си той. — Но те още се страхуват от мен, макар че някога бях един от тях.“ Хрумна му, че загубата на неговата дарба е причината да се боят от него; може би подозираха, че това нещастие може да е заразно.

Повечето жители тук бяха дошли от всички краища на Кралството, а едно значително малцинство — от още по-далечни брегове. Всеки имаше собствена история на гонения от страна на собствения си народ и затова ценеше сигурността, която му даваше това убежище. Освен отколешните рискове от вечно подозрителните ненадарени, годините след войната бяха донесли допълнителната заплаха от Кръвните грабители. Знанието, че пиенето на кръв от Надарени удължава човешкия живот, бе потискано по заповед на кралицата. Това обаче не му бе попречило да добие широка известност във висшите слоеве на обществото из цялото Кралство. Няколко разбойнически банди бяха забогатели, като отвличаха Надарени с цел да им източат кръвта и да я продадат на отбрана клиентела. Всеки, хванат да върши това, подлежеше на незабавна екзекуция, но възможната печалба бе достатъчно голяма, за да надделее над страховете на много престъпници. Стената около Нериново не беше за показност, нито пък проява на параноя.

Досега бе имало само един сериозен опит за отвличане в Пределите. Млади момче и момиче бяха излезли извън стените за среднощна среща, само за да бъдат заловени от банда главорези опортюнисти. Вейлин се бе справил с проблема с бърза и безмилостна ефективност, като излови бандата с помощта на хрътките от кулата. После заповяда всички, които не бяха загинали в кратката схватка, да бъдат преведени по улиците на Северна кула, преди да ги екзекутират на площада, а на палача му бе наредено да се погрижи зрелището да продължи колкото се може по-дълго. Вейлин обаче не бе толкова наивен да си мисли, че заплахата е изчезнала, затова в Нериново бе разположен постоянен гарнизон от двайсет Северни гвардейци.

Откакто Норта бе работил като учител тук, първоначалното построено от него училище бе дадено за детска ясла. По-големите ученици сега провеждаха заниманията си в голяма двуетажна сграда от червен пясъчник, често срещан в Пределите. И двете сгради се намираха в близост до дългата къща, където бяха живели Норта и Села. Сега тя стоеше празна, прозорците ѝ бяха заковани с дъски, а на вратата имаше верига. Вейлин огледа критично покрива, откри, че много керемиди липсват, и се намръщи при мисълта какво ли е състоянието ѝ отвътре. Той често идваше тук в годините преди Села да се разболее. Още тогава бе проличала растящата любов на Норта към бутилката, вечерните му разговори бяха пълни с мрачни размисли за войната, които постепенно преминаваха в завалени и понякога изменнически коментари за природата на тяхната кралица. Села, която винаги бе търпелива душа, понасяше всичко това със стоическо добро настроение, а Норта, въпреки че посрещаше повечето утрини с размътена и боляща го глава, изпълняваше учителските си задължения с решителна прилежност. Сградата на новото училище бе негова идея, а парите бяха отпуснати от граничния лорд. За известно време пиенето му понамаля, докато надзираваше строежа, но училището бе едва наполовина завършено, когато Села легна болна.

„Обещай ми“, бе казала тя, когато Вейлин седеше за последен път край постелята ѝ. Лицето ѝ бе напрегнато от болка, докато правеше знаците с ръце, все още облечени в ръкавици дори тогава. „Той е твой брат — напомни му тя, като видя неохотата, която не бе успял да скрие от лицето си. — Обещай ми. Няма да го оставиш да се погуби.“

— Милорд?

Вейлин премигна и видя, че Кара стои на няколко стъпки от него. Носеше проста рокля и шал от тъмна материя, а косата ѝ бе вдигната, макар че няколко немирни къдрици се развяваха на силния морски бриз. Вейлин бе зашеметен от контраста между тази жена и често уплашеното, но решително и смело момиче, което го бе последвало през леда. Като една от най-прочутите Надарени в Кралството, тя се радваше на голямо уважение в Нериново, да не кажем власт, въпреки че постоянно отказваше да служи в Градския съвет. За разлика от своите съграждани, винаги посрещаше Вейлин с открита усмивка на искрена радост, но не и днес. Вместо това на лицето ѝ се смесваха насилена загриженост и предпазливо очакване.

— Кара — рече той, — и друг път съм ти казвал, няма нужда от официалности, когато сме насаме.

Тя се озърна през рамо към шумната група деца, излизащи от училището. Повечето бързаха към дома, бъбреха си и се смееха, но няколко се задържаха да изгледат с любопитство граничния лорд, който говореше с учителката им.

— Хайде, марш оттук! — извика им Кара и махна с ръка нетърпеливо. — Недейте да стоите и да зяпате, когато родителите ви ви чакат с храна на масата.

От начина, по който те хукнаха в отговор на резкия ѝ тон, Вейлин заключи, че стилът на преподаване на Кара е коренно различен от този на Норта. Брат му винаги се бе радвал на способността да печели без усилие вниманието и уважението на учениците си. Кара, изглежда, чувстваше нужда от по-командирски подход.

— Струва ми се, че имаш нещо за мен — каза тя, като се обърна пак към него и протегна ръка.

— Имам. — Вейлин извади от джоба си свитъка и ѝ го подаде. — Изглежда, вестите се разнасят бързо.

— А клюките — още по-бързо, особено когато съпругът ти избяга с някаква повлекана.

Вейлин прикри едно трепване от острата нотка на горчивина в гласа ѝ и я загледа как разви свитъка и кимна доволно, щом прегледа съдържанието му.

— Значи се оказвам стара мома по заповед на граничния лорд — каза тя с насилен хумор.

— Увериха ме, че няма да имаш нищо против. Ако не е така…

— О, не. — Тя нави документа на стегнато руло и го прибра под шала си. — Определено нямам нищо против. Ти си го зачислил принудително в Северната гвардия. Бас държа, че не му е харесало. Изгледите за война можеха да го накарат да си плюе на петите също толкова бързо като изгледите за домакинска работа. Макар че не мога да кажа, че на мен самата ми е особено приятно да си спомням за нея. — Тя се обърна и кимна към сградата на училището. — Ела, сложила съм да се вари яхния. Не искам да се говори, че граничният лорд си е тръгнал от дома ми с празен стомах.

— Ще хапна с теб — каза той. — И то с радост. Но първо имам да свърша една друга работа. — Насочи поглед към бреговата ивица зад изоставената къща на Норта. Можеше да различи тъмната гърбица на една колиба сред дюните, макар че от комина ѝ не се издигаше никакъв дим. — Той…?

— Още е там, не се притеснявай — увери го Кара с раздразнение в гласа. — Постоянно му повтарям да се пренесе при мен, но той не иска. Казва, че му харесвало спокойствието. — Тръгна обратно към училището, като подхвърли през рамо: — Виж дали ще можеш да го накараш да дойде да яде с нас, а?

Завари Ерлин прегърбен над една книга на верандата, очевидно глух за скърцането на ботушите на Вейлин по пясъка. Седеше на малко писалище с книгата в едната ръка и писалка в другата, надвиснала с хищническо очакване над купчинка пергаменти.

— Буйна грива от златна коса! — чу го да възкликва Вейлин с тон, натежал от злорадо задоволство, докато писалката му дращеше по пергамента. — Косата на Лакрил беше кафява, глупако.

— Доколкото разбирам, аспект Дендриш пак е сбъркал? — попита Вейлин.

— Петата грешка, която намирам. — Ерлин се облегна в стола си и потърка очи. — Ако не беше мъртъв, щях да му напиша много дълго и сурово писмо.

— Съмнявам се, че изобщо щеше да го прочете. Той никога не е обичал критиката.

Ерлин бавно свали длан от очите си, в които бе заблестяло предпазливо любопитство.

— Не те очаквах още няколко седмици. Да не искаш да научиш още някой език?

— Не съм дошъл за езикови уроци. — Вейлин посегна да вдигне книгата от масата и прочете заглавието на гръбчето: „Лудост и кралски особи — царуването на крал Лакрил“ от Дендриш Хендрал, майстор от Третия орден. — Този път става дума за любимата ти тема — каза той. — Историята.

— Твоята библиотека е богата почти колкото моята — изтъкна Ерлин.

— Не и по отношение на Далечния запад. За това си ми нужен ти.

— И какво има в Далечния запад, което да те интересува толкова?

„Някой, когото обичах…“

— Сталхастите — каза Вейлин и остави книгата. — И Нефритената принцеса.

Ерлин поглади брадата си, която бухваше все повече. Когато се бе заселил на този бряг, тя бе черна, нашарена със сиво; сега бе сива, нашарена с все по-чезнещи черни косми. Освен това раменете му бяха превити, което го нямаше преди година, и бе склонен да пъшка и да си потрива гърба, колчем се изправи на крака. Вейлин се постара да не зяпа, докато Ерлин се надигаше от масата, оголил зъби в гримаса, но да гледа бързото напредване на възрастта у човек, който някога е бил вечен, пробуди у него дълбоко чувство на вина. „Той изгуби дарбата си заради мен“, напомни си Вейлин и този укор към самия себе си не се смекчаваше от знанието, че не е имал друг избор. За да улови Съюзника във физическо тяло, му трябваше съсъд с достатъчно сила, за да го подмами от Отвъдното, но цената бе висока. Мъж, който бе скитал по света от незапомнени времена, сега знаеше, че до смъртта му остават само десетилетия, ако не и по-малко. И въпреки това си оставаше изненадващо бодър и доволен от своята работа.

— О, Вяра! — изпъшка Ерлин. Няколко секунди разтрива кръста си, преди да тръгне към колибата. — Ще направя чай. Това не е кратка история.

Вътре бе пълно с дори повече свитъци, отколкото при първото идване на Вейлин преди години, макар и в доста по-неподредено състояние. Лежаха струпани във всеки ъгъл сред купчините книги, които Ерлин предпочиташе. „Така и не успях да се погодя със стила на писане на Харлик“ бе неговото извинение за неуважението, което проявяваше към бившия обитател на колибата. Вейлин подозираше, че работата всъщност е в принципното нехаресване на автора — мнение, с което бе донякъде съгласен.

— От теб се очакваше да провериш произведенията му — изтъкна той и се настани на масата, докато Ерлин наливаше чая. — Той ми пише писма на всеки няколко месеца, за да ме пита докъде си стигнал. Явно лавиците на Великата библиотека жадуват за тези томове.

— Могат да пожадуват още малко — отвърна Ерлин. — Не е моя вината, че Харлик е избрал да преразкаже най-скучните бръщолевения, нали?

Бутна едната димяща чаша през масата и седна, посръбвайки от собствената си напитка, като бърчеше замислено вежди.

— Доста време мина, откакто чух да се споменава за сталхастите — каза той. — Не мога да кажа, че те са оставили голям отпечатък върху историята на Далечния запад.

— Мисля, че това може скоро да се промени. — Вейлин му разказа за събитията от последните няколко дни. Не пропусна нищо, защото прецени, че от тях двамата Ерлин знае далеч повече тайни.

— Генерал Джиян. — Бухлатите вежди на Ерлин се надигнаха изненадано. — Виж, него съм го чувал. Трябва да беше преди двайсетина години, но още тогава той имаше отлична репутация. Доколкото си спомням, създал си е име, като сразил флотата на Черния флаг по време на войните със Северния пиратски съюз — постижение, което убягвало на дузина негови предшественици. Не е човек, който се плаши лесно.

— Сталхастите са го уплашили достатъчно, за да го накарат да преплава Аратейския океан в търсене на нови оръжия. Що за хора са те?

— Такива, които по всеобщото мнение е по-добре да избягваш. Едно от конните племена, които кръстосват Желязната степ, макар че обичаите им са уникални и се говори, че се различавали от другите конни народи по външност и език. Не мога да свидетелствам за това лично, защото никога не съм ги виждал. Но съм слушал много разкази за ритуалите им и те не изглеждат никак приятни.

— Ритуали? Значи са религиозни?

— В известен смисъл. Говори се, че почитали някакви така наречени Невидими, каквото и да представляват те. Имат различни кланове, които се наричат скелди и си съперничат за върховенство един над друг, но всички се подчиняват на жреците им. — Той млъкна за момент и се замисли, посръбвайки от чая си. — И генерал Джиян е казал, че сега те представляват заплаха за северната граница на Достопочтеното кралство?

— Това бяха предсмъртните му думи.

— Единственото нещо у сталхастите, за което всички източници са единодушни, са отличните им бойни умения. Помня, че един кавалерийски офицер от Далечния запад ги бе нарекъл най-добрите конни воини на света.

— По-добри дори от еорилите ли?

— Да, знам, трудно е за вярване. Но колкото и да са умели, еорилите не носят броня и почти не употребяват стомана. Сталхастите се славят с качеството на броните и сабите си. Някои източници ги наричат Стоманената орда. Ако някой е успял да ги обедини, на Търговските кралства може би им предстоят много тежки времена.

— Джиян, изглежда, мислеше, че кралството му е изправено пред пълно унищожение и че сталхастите няма да спрат дотам. — Вейлин млъкна, после добави: — Пратеника също каза нещо подобно, преди да умре.

Сянка премина по лицето на Ерлин, той остави чашата си и заби отнесен поглед в масата. Споменаването на Пратеника неизбежно водеше до мисли за Съюзника — мисли, които Вейлин знаеше, че Ерлин прави всичко възможно да потиска.

— Съжалявам, но трябва да попитам — каза Вейлин. — Съюзника. Той спомена нещо, преди да го накараме да докосне черния камък. Нещо огромно и гладно, каза той. Знаеш ли за какво говореше?

Ерлин мълча дълго — толкова дълго, че парата, издигаща се от чашата му, почти бе изчезнала, преди да заговори отново.

— Не, но помня страха му от него. Голяма част от чувствата му се бяха притъпили през вековете на неговото съществуване, оставяйки само желанието да сложи край на всичко и ужаса от онова, което бе видял при второто си докосване до черния камък. Споменът е смътен, само кълбяща се мъгла от усещания, никое от тях приятно. Всъщност не мисля, че той е знаел какво вижда, но е разбирал какво означава то, какво иска.

— И какво иска?

Ерлин сви рамене и посегна за чашата си, после направи кисела гримаса, като видя, че съдържанието ѝ е изстинало.

— Всичко. То иска всичко и дори тогава няма да се засити. — Стана, отиде до печката в другия край на колибата и сложи чайника над огнището. — Ти спомена също Нефритената принцеса — каза, явно обзет от желание да смени темата.

— Имаше една жена — каза Вейлин. — Ти никога не си я виждал, но ние бяхме… много добри приятели…

— Сестра Шерин — прекъсна го Ерлин. — Изгубената ти любов, пратена надалеч, за да ѝ бъде спестена твоята съдба в края на Алпиранската война. Тази история е доста известна.

— Както и да е — каза Вейлин. — Шерин беше… е лечителка. Пратеника подхвърли, че ѝ се е наложило да се грижи за Нефритената принцеса и в резултат на това се е поставила в голяма опасност.

— Значи можеш спокойно да пренебрегнеш думите му. Нефритената принцеса е по-стара дори от мен. Тя не боледува.

При вида на почти сивата брада на Ерлин Вейлин повдигна вежда.

— Нещата се променят, даже и за Надарените.

— Ти не разбираш. Тя е… различна. Когато казвам по-стара от мен, нямам предвид с няколко десетилетия или дори няколко века. Тя знае такива истории… — Погледът на Ерлин стана отнесен и устните му се извиха в лека усмивка при спомена. — За време, преди да се издигнат градовете, за огромни зверове, погубени от прищевките на времето и климата. За войни, кралства и империи, чиито имена никой вече не си спомня, освен нея. В сравнение с Нефритената принцеса аз съм пеленаче. Ако Шерин е отишла при нея, не е било като лечителка.

— Защо тогава?

— Хората от Далечния запад винаги са търсили съветите ѝ, защото вярват, че тя притежава далеч по-голяма мъдрост и прозорливост от повечето мъдреци или учени. По тази причина тя отдавна се уединява в различни убежища и се мести, когато те неизбежно рухнат под тежестта на времето. Високия храм е само последното от тях. Той се намира дълбоко в северните планини на Достопочтеното кралство и не е лесно да се стигне дотам. Знам го, защото съм ходил два пъти. Но колкото и да е труден пътят, има хора, които продължават да търсят мъдростта ѝ. Може би и Шерин е сторила същото.

Млъкна и изгледа внимателно Вейлин.

— Виждам какво си мислиш, приятелю. И те моля: не го прави.

Мислите на Вейлин се върнаха към трапезарията на Керан и видението на Лорен. „Нощес сънувах вълк.“

— Не съм сигурен, че имам избор — каза той. — Ако тя е в опасност…

— Откъде знаеш, че изобщо би приела помощта ти? — прекъсна го Ерлин. — След онова, което направи с нея?

Прокарва пръсти през косата ѝ, подава я в ръцете на Ам Лин, гледа как корабът я отнася… „Измяната винаги е най-тежкият грях.“

— Не знам — каза Вейлин. — Но независимо дали ще я приеме, или не, не мога просто да стоя тук, вече не. Освен това от начина, по който Пратеника говореше за сталхастите, стана ясно, че тук се крие по-голяма опасност от обикновено безчинстване на неизвестно конно племе — опасност, за която кралица Лирна може би трябва да бъде предупредена.

— Те се намират далеч отвъд океана. Каква опасност биха могли да представляват за нас тук?

— Всеки океан може да бъде прекосен, както показа нашата кралица за сметка на воларианците. Те си въобразяваха, че са в безопасност от нас. Но грешаха.

— Земите на Търговските крале не са Кралството. Нито са Алпира или Волария. В Далечния запад са печатали книги и са чертали пътищата на звездите още когато ние сме се мъчили да проумеем с кой край на копието да пробождаме сърните. Там ти няма да си легенда. Там ще си само един варварин чужденец, малко повече от дивак в техните очи.

Вейлин направи гримаса и кимна към чайника.

— Ври.

Ерлин въздъхна и го свали от огнището.

— С теб винаги е едно и също. Никога не си доволен. Не можеш да спреш и да уседнеш на едно място, след като има ново бедствие, в което да се забъркаш. Нима не си пътувал достатъчно надалеч? Нима не си видял достатъчно кръв?

— Видял съм и ако щастието ми се усмихне, няма да видя повече, колкото и далеч да пътувам. Но съм решил твърдо, Ерлин. И имам нужда от помощта ти. Трябва да знам всичко, което можеш да ми разкажеш за Далечния запад. И ми трябва карта, която да ме отведе до Високия храм и Нефритената принцеса.

— Не мога да те науча на всичко необходимо за броени дни. — Раменете на Ерлин увиснаха леко и той поръси пресни листенца в чайника. Следващите му думи излязоха с уморена въздишка. — Ще трябва да дойда с теб. Ти така или иначе винаги си бил малко неориентиран без мен.

— Не. — Гласът на Вейлин бе твърд. — Няма да искам това от теб.

— Защо не? Защото сега съм стар и остарявам все повече от ден на ден? — В очите на Ерлин заблестя весела искрица. — Бъди спокоен, когато се наложи, съм по-пъргав от всякога. А и картата няма да ти е от никаква полза, ако не съм с теб да те насочвам далеч от войниците на Търговския крал. — Разбърка листенцата с дълга лъжица и сложи капака на чайника. — Е, кога тръгваме?

7.

„Значи все пак братовчедка му е говорила вярно“, мислеше си Вейлин, докато гледаше как Алум се качва по трапа на палубата на „Морска оса“. Корабът бе нагазил дълбоко във водата в пристанището на Северна кула, защото трюмовете му бяха пълни с товар от кумбраелско вино, азраелска желязна руда и алпирански подправки. Бе построен по време на Освободителната война и военното му наследство личеше по чистите линии на корпуса и старите белези, нашарили дървото на перилата и мачтите.

— Това е най-бързият съд на Почитаемата търговска къща на Ал Верин — увери го Керан, докато стояха заедно на кея. — Всяка година давам премия на всеки кораб, който прекоси най-бързо Аратейския океан. „Морска оса“ я печели вече четири години поред.

По настояване на лорд Орвен две дузини Северни гвардейци се бяха строили наблизо като почетна стража за изпращането, придавайки на събитието чувство за церемония, без което Вейлин спокойно можеше да мине. Тази сутрин той вече бе подложен на достатъчно голямо изпитание под формата на яростната реакция на Елеса, когато ѝ каза, че трябва да остане тук.

— Ще ходя където си ща, мамка му!

Чинията, която тя запрати по него, мина само на сантиметър от главата му и се пръсна в стената на трапезарията, където до този момент двамата бяха споделяли доста дружеска закуска.

— По заповед на твоята майка и, бих могъл да добавя, нашата кралица — отвърна ѝ Вейлин с вик, който не допускаше възражения, — ти си под мое командване, лейди Елеса! И ще правиш каквото ти е наредено, иначе ще заповядам да те вържат и да ти запушат устата!

Тя пребледня леко от гнева му, но не отстъпи. Ръцете ѝ потръпваха, докато вероятно потискаше импулса да потърси нещо друго за хвърляне. В яростта ѝ той долови допълнителната болка от отказа. Не му бе хрумнало, че тя може да реагира по този начин, и Вейлин отново си напомни до каква степен Елеса си остава наранено дете. „Рева я прати в Пределите; сега пък аз я изоставям за месеци.“

— Лорд Орвен ще се грижи за уроците ти в мое отсъствие — каза той. — Освен това ще учиш лечителство с брат Келан. Като се зазими, ще отидеш да поживееш при еорилите до края на годината, след което ще прекараш един месец при сеордите. Ще има предостатъчно неща, с които да си запълваш времето.

— Нали чу какво каза онова създание? — отвърна тя. Гласът ѝ вече бе по-спокоен, но в него още личеше свирепо треперене. — То искаше да ме убие, след като ме нарани още веднъж. Знам, че отиваш в Далечния запад да намериш онзи, който го е пратил тук. Обеща ми разплата, вуйчо, а аз не съм я получила.

— Онова нещо е мъртво, във всеки значим смисъл на думата. Няма на кого да си отмъстиш, а аз няма да изложа наследницата на васалство Кумбраел на непознати опасности. Ще останеш тук и не искам да чувам нищо повече по въпроса.

Имаше още гневни думи и няколко изобретателно скверни обиди, преди тя да се отправи бясна към покоите си. Той реши, че ще е най-добре да я остави там с надеждата, че може да се е поуспокоила до късния сутрешен отлив. Но отсъствието ѝ сред тълпата на кея бе очебийно.

— Сигурен ли си, че това е добра идея? — попита го Керан, вперила поглед в тримата Северни гвардейци, които качиха на борда една намираща се в безсъзнание фигура.

— Той винаги е бил по-добър човек, когато има задача за изпълняване — отвърна Вейлин. — Макар да признавам, че пътуването вероятно ще е истинско мъчение.

Протегна ръце към Лорен и Артис. Момиченцето веднага дойде да го прегърне. Артис го направи след момент на начупено колебание.

— Грижи се за леля си — каза Вейлин на момчето, като отстъпи назад. — Назначих капитан Емби да поеме уроците ти с меча. Той е добър учител, но не е толкова милостив като мен, затова не забравяй да се навеждаш.

Артис премигна и сведе поглед.

— Няма, милорд.

— Татко добре ли ще е? — попита го Лорен с блеснали от сълзи очи. — Ами ти?

Вейлин устоя на импулса да я излъже, защото знаеше, че такива добронамерени постъпки са безсмислени при нея.

— Пътят е дълъг, а бъдещето — вечно несигурно — каза той, като сложи ръка на бузата ѝ. — Даже за теб, подозирам. Имаш ли някакви… специални прозрения, които да споделиш с чичо си?

Тя се усмихна и поклати глава.

— То пак си отиде, за голямо облекчение на леля.

Той не беше сигурен дали не го лъже. Страхът на Керан от Мрачното винаги бе силен и ѝ бе отнело години да изгради истинска близост с племенницата си. Вейлин притегли отново Лорен към себе си и прошепна в ухото ѝ:

— Ако то се върне и случайно научиш нещо важно, иди право при лорд Орвен. Той има заповеди да те изслуша и да действа по съответния начин.

Пусна я и размени кратък поклон с Керан — прегръдка би била неуместна, — след което тръгна към трапа, където Орвен го чакаше, за да се прости с него.

— Бих искал да размислите, милорд — каза той. — Само един малък ескорт от Северни гвардейци…

— Ти имаш нужда от всички тях — намеси се Вейлин. — Освен това ако сляза на брега на Достопочтеното кралство с войници на служба при чужд владетел, със сигурност ще привлека нежелано внимание.

— Има… — Орвен се поколеба и се размърда неловко. — Един дребен законов въпрос, милорд.

— Законов ли?

— Оригиналната харта на крал Янус, с която той упълномощава заселването на Северните предели, постановява, че на граничния лорд му е забранено да отсъства от тези земи без изрично кралско съгласие.

— Разбирам. И какво е наказанието за престъпването ѝ?

Орвен се размърда пак.

— Смърт, милорд.

— Значи сериозна работа. Предлагам ти да пишеш час по-скоро на кралицата. Сигурен съм, че тя бързо ще ти прати отговор. Може даже да пристигне, преди да се върна.

Орвен въздъхна и кимна уморено.

— Ще го направя, милорд.

Вейлин погледна хората, събрали се, за да го изпратят — предимно лица, които познаваше, примесени с няколко зяпачи. Ако се изключеше онази злощастна работа с Външните острови преди четири години, не бе напускал границите на Пределите от края на войната.

— Усещам, че предстоят неприятности — каза на Орвен. — Мисля, че ще е най-добре тази година да свикаш по-рано доброволческите отряди за обучение. Освен това увеличи надницата им с още няколко медника. Да видим дали не можем да убедим още новобранци да се влеят в редиците им.

— Както наредите, милорд. Ами тъжбите?

Вейлин се усмихна лекичко. Орвен харесваше ритуала не повече от него.

— Помолих лейди Керан да присъства, само в ролята на съветник, разбира се. Настоятелно ти препоръчвам да се вслушваш в съветите ѝ.

— Сигурен съм, че те ще са добре дошли.

Вейлин протегна ръка и гвардеецът я стисна в здрава хватка.

— Колкото и да съм привързан към семейството си, бих дал кажи-речи всичко, за да дойда с вас. Струва ми се, че е минало страшно много време от последното ни приключение.

— Липсва ти, нали?

— Понякога. Като момче си мечтаех един ден да вляза в Кралската гвардия и да извърша велики дела за справедлива кауза. Трудно ми е да повярвам, че всичко това се сбъдна. Въпреки всичко, което изгубихме, и всички ужаси, на които станахме свидетели, тогава нещата бяха по-простички.

— Битките са прости. Сложни са нещата преди и след тях.

Вейлин разтърси за последен път ръката му, преди да тръгне нагоре по трапа.

— Проклето копеле!

Ударът на Норта бе свидетелство за отслабналите му умения. Вейлин се приведе с лекота под замаха му и се изправи отново, за да го види как се завърта и рухва на палубата. Остана да лежи там, със свиреп поглед на немитото си брадясало лице.

— Свърши ли вече? — попита го Вейлин.

— Аз съм Меч на кралството! — Норта се надигна неуверено на крака и повиши глас, обръщайки се към екипажа на „Морска оса“. — Ще платя в злато на всеки, който ме откара с лодка до брега.

Повечето моряци спряха, за да го изгледат или с объркване, или с весело презрение, преди да се върнат към задълженията си.

— Огледай се, братко — каза Вейлин, като отиде до перилата и посочи към океана, ширнал се от всички страни до мъгливия хоризонт. — В морето сме вече от три дни — обясни той. — Приспивателното на брат Келан явно си го бива. Не мисля, че е особено добра идея да се опитваш да стигнеш до дома с гребане, не че капитанът би се съгласил да се раздели с някоя лодка така или иначе. Но си добре дошъл да опиташ с плуване.

Норта затвори очи и нададе стон, после главата му клюмна и той се отпусна на перилата и промърмори:

— Предполагам, че екипажът има заповеди да не ми дава грог.

— Всъщност, плаща им се да не го правят — увери го Вейлин. — Трябва да признаеш, че това е за предпочитане пред килията.

— Колко остава? — Норта отвори очи и удостои Вейлин с по-негодуващ поглед от всякога. — Докато стигнем до Далечния запад. Колко остава?

— Три седмици при благоприятен вятър, четири или повече без.

— Чувал съм, че там имали вино, което правели от ферментирал ориз. Уверявам те, братко, първото, което ще направя, щом стъпя на сушата, ще е да го намеря. Освен това от този момент нататък смятам всякакво братство между нас за свършено.

— Изборът е твой. Макар че ще е интересно да видя как ще се оправиш без пари и без да знаеш езика. — Тупна Норта по рамото и тръгна към стълбата за трюма. — На седмата камбана ще вечерям с капитана. Моля, чувствай се свободен да се присъединиш към нас.

Семон бе бърз и гъвкав, с остро око за всички рискове и възможности. Ловко избегна първите две мушкания на дървения меч на Вейлин, преди да отвърне с посичащ удар. Тъкмо в този момент пролича липсата му на опит с дълго острие — ударът бе нанесен със скована ръка и китката му се намираше под прекалено остър ъгъл. Парирането на Вейлин срещна дървеното острие на бандита близо до дръжката и го изби от ръката му.

— Добра работа, милорд — каза Семон с тъжна усмивка, която бързо изчезна, когато Вейлин го цапардоса с плоското на меча си отстрани по главата.

— Една битка не свършва, когато загубиш оръжието си — каза той и изнесе назад ясеновото острие за втори удар. Семон реагира бързо и се претърколи напред, за да стигне до падналия си меч. Грабна го тъкмо навреме, за да отбие мушкането на Вейлин към диафрагмата му.

— Ти, изглежда, смяташ това за игра, господин Семон — каза Вейлин, докато настъпваше към оттеглящия се заднешком бандит. — Уверявам те, че не е.

Семон подскочи, когато Вейлин посече към краката му, и стъпи на кърмовия парапет, после скочи пак, за да избегне нов удар, който щеше да го прати в морето. Докопа някакво въже и се залюля, описвайки широка дъга, за да забие двата си крака в хълбока на Вейлин. Той успя да не се просне в цял ръст, но силата на удара го събори на колене.

„Три начина — помисли си, когато Семон стъпи на палубата наблизо. — Има три начина, по които един опитен противник би могъл да ме убие сега.“ За лош късмет на Семон не и той, понеже взе грешно решение. Мечът му замахна силно от горе надолу и срещна с глух удар палубата, когато Вейлин дръпна глава настрани. Семон изстена от болка и чувство на поражение, когато нападът на Вейлин го улучи в корема и той рухна запъхтян на четири крака.

— Дишай дълбоко — посъветва Вейлин младежа. — Помни, коленичилият човек се обръща по-бавно от правия. По-добре го атакувай отстрани.

Семон потисна един напън за повръщане.

— Моите благодарности за урока, милорд.

Докато помагаше на бандита да стане, Вейлин чу как Алум се изкиска тихичко.

— Моят народ го нарича „танцът на дългите остриета“ — каза той и им се усмихна от мястото си, седнал върху дебела намотка въже. — Ние винаги сме намирали пристрастията на другите към такива неща за странни. Това — добави и посегна към копието си, подпряно наблизо — е всичко, от което се нуждае един мъж в битка или на лов. Дръж! — Той подхвърли копието на Семон. — Остави тази глупава пръчка и научи истинското изкуство на боя.

Семон хвърли въпросителен поглед към Вейлин.

— Заповедите на господаря ти са с предимство — каза той и се отдръпна встрани.

Гледа в продължение на час как Алум учи слугата си на основни умения с копието, като междувременно успя да оцени истински майсторството на мореската. Вече го бе определил като умел ловец с достатъчно сила и решителност да убие човек само с вериги. Сега, докато гледаше плавната пестеливост на движенията му и как копието в ръцете му се размазва и сякаш мени формата си, бе принуден да признае, че Алум е човек, с когото се надява никога да не му се наложи да се бие. Това повдигаше въпроса как е било възможно да го пленят.

„И мен ме плениха веднъж“, напомни си. Тази мисъл неизбежно го накара да си спомни за времето, прекарано в императорските тъмници, и виденията за Шерин, донесени му от кръвната песен. Отначало те представляваха само кратки проблясъци, които ставаха все по-детайлни и по-продължителни, докато той усъвършенстваше уменията си с песента. Винаги я виждаше да лекува — моряк със счупена ръка, болно дете в бедняшка колиба, жена в разкошно имение, страдаща от трудно раждане. С времето тези проблясъци започнаха да избледняват, докато той усещаше, че Шерин излиза извън обхвата му, но последното видение си остана най-ясното от всички. „Тя беше щастлива — помисли си той, спомняйки си дълбоката ѝ почит към мъжа, когото посрещаше. — Кой ли е той? Приятел? Любим? Съпруг?“

Силна врява изпод палубата прекъсна мислите му и спря тренировката на Алум и Семон.

— Това ще да е просто свада, милорд — обади се Семон, докато от близкия люк продължаваше да долита хор от високи гласове. — Никога не съм виждал моряк, който да не намери за какво да се скара.

Гълчавата изглеждаше по-силна от обикновено скарване и докато продължаваше, Вейлин долови в нея странна нотка — един глас, по-тънък от другите. Женски глас.

Той изруга, втурна се към люка и бързо се спусна в трюма. Не бе трудно да се намери източникът на врявата — гъсто скупчване на мъже близо до кърмата, което ту се свиваше, ту се отдръпваше от нещо в центъра им. Един от тях залитна назад и извика от болка и Вейлин зърна кръв по лицето му. Останалите моряци, общо шестима, се хвърлиха отново напред и заритаха и заудряха гърчещия се на палубата мъж.

— Спрете! — викна Вейлин и си проби път през групичката мъже. Всички без един реагираха моментално и отстъпиха назад, свели глави пред гнева на граничния лорд. Мъжът с окървавеното лице обаче продължи да рита в корема падналия на палубата. Вейлин пристъпи напред да го издърпа, а после спря, понеже от сенките зад проснатия човек изскочи бърза фигура и заби юмрук в лицето на нападателя. Морякът залитна от удара, но остана прав и облиза стичащата се от носа му кръв, преди фигурата от сенките да му нанесе нов удар в слепоочието, който го просна в безсъзнание на дъските.

— Стига! — Вейлин срещна погледа на Елеса, докато тя вървеше към мъжа, когото бе проснала на палубата, с нож в ръка.

— Гнусното копеле ми посегна! — изсъска тя и изнесе ножа назад за удар. Вейлин пристъпи между нея и падналия моряк и сграбчи ръката ѝ в здрава хватка.

— Казах: стига.

— Аз съм добре, между другото — изстена Норта от палубата, като трепна и притисна ръка към корема си, докато сядаше.

— Той се опита да ме предпази от тях — каза Елеса. — Тази паплач — гласът ѝ премина в ръмжене, когато се обърна към моряците, — си мислеше, че може да се позабавлява с мен.

— Тя е нелегална пътничка, милорд — обади се един от моряците. Вейлин откри, че не му харесва възмутената отбранителност в държането на мъжа, докато стрелна с мрачен поглед Елеса. — Нелегалните пътници нямат права. Това е традиция…

Думите му секнаха, когато Вейлин го зашлеви толкова силно, че той залитна.

— Марш горе — каза той на моряците и подритна главата на лежащия в несвяст техен другар. — И вземете този с вас.

Те имаха достатъчно ум да преглътнат всякакво мърморене, докато вдигаха падналия и се качваха по стълбите на горната палуба.

— Можеш ли да се държиш на крака? — попита Вейлин и се наведе да хване ръката на Норта. Той я стисна и бавно се изправи.

— Трябваше да се скриеш точно в склада с ром, нали? — попита той Елеса, после поклати глава и потъна със залитане в сумрачните недра на трюма.

Вейлин се обърна към Елеса. Тялото ѝ сякаш вибрираше от сдържан гняв и тя срещна погледа му без никакво разкаяние.

— Как? — попита простичко той.

— Преплувах залива от северния нос и се покатерих по котвената верига, докато ти се сбогуваше. — Тя сви рамене. — Не беше трудно.

„Толкова прилича на Рева — помисли си той — Но не съвсем.“

— Майка ти щеше да убие поне двама, преди да пристигна — каза ѝ.

Втренченият ѝ поглед се превърна в нещо по-предпазливо.

— Схваната съм от клечане зад буретата цели три дни.

„Не — реши той, изучавайки внимателно лицето ѝ. — Знаела си, че ще те спра.“

— Лорд Норта успя ли да стигне до рома?

Тя поклати глава.

— Канеше се, без съмнение. Опита се да пробие дупка в едно от по-малките бурета и го събори върху крака ми. Онези негодници ни чуха да спорим. — Тя се поколеба. — Ще ги обесиш ли?

— Искаш ли да го направя?

Тя вече бе по-спокойна, гневът ѝ бе преминал в нервна несигурност.

— Позволиха си малко волности с ръцете, но се съмнявам, че наистина щяха да направят нещо. Ако това има значение.

— Те посегнаха на моята племенница, която освен това случайно е наследница на васалство Кумбраел. Това не може да бъде оставено без последствия. Но същото важи и за твоето неподчинение.

Тя изпръхтя презрително.

— Ще ме бичуваш ли, вуйчо?

Той се взря безмълвно в нея, докато усмивката на устните ѝ не угасна и тя не се размърда неловко в проточилата се тишина.

— Досега те глезех — каза той с надеждата тя да усети тихата искреност в гласа му. — Заради обичта, която изпитвам към майка ти. Опитах се да съм по-мек в обучението ти, отколкото бяха моите инструктори към мен. По-рано смятах строгостта им за жестокост, ненужна добавка към мъдростта, която ми набиваха в главата. Сега разбирам, че съм грешил. Ти не научи нищо от мен, защото не те обучавах както трябва.

Пристъпи по-близо до нея, без да откъсва очи от нейните.

— Затова ти давам избор. Приеми моето обучение или недей. Ако не искаш, ще бъдеш затворена на този кораб и върната в Пределите, след като аз сляза в Далечния запад. Ще се върнеш при майка си и ще ѝ кажеш, че не съм могъл да те обуча. Или пък… — пристъпи още по-близо и понижи гласа си до напрегнат шепот — се съгласи и ще ти позволя да дойдеш с мен. Не ти предлагам нищо, освен трудности, сурово отношение и болка оттук насетне и е напълно възможно да ме мразиш, докато свършим. Но тогава поне ще имаш шанс да оцелееш в този свят, защото подозирам, че той ти е приготвил много опасности.

Видя я как преглътна и как на лицето ѝ се прокрадна негодувание. Знаеше, че се бори с импулса да го удари, да го засипе с още обиди и да обяви презрителния си отказ. Но за да има истински шанс да я обучи, тя трябваше да владее импулсите си.

След като се взира няколко секунди в него със стиснати зъби и цялата изчервена, тя кимна рязко.

— Имам нужда от думата ти — каза Вейлин. — Заяви съгласието си, лейди Елеса.

— Аз… — Тя се запъна и прочисти гърло. — Съгласна съм да се подложа на вашето обучение, лорд Вейлин.

Той хвърли поглед над рамото ѝ към сенчестите стени на склада за ром.

— Тези покои не са подходящи. От сега нататък ще спиш на горната палуба, независимо от времето.

Капитанът на „Морска оса“ Вайзер беше висок мълчалив ренфаелец с лице, което приличаше на маска от обветрен камък, ако се изключи някой рядък тик. От уплашеното държане на провинилите се моряци, строени пред него, Вейлин със смайване осъзна, че те се страхуват повече от капитана си, отколкото от граничния лорд. Вайзер изслуша мълчаливо разказа на Вейлин, който включваше многословно извинение за действията на племенницата му, преди да обърне студения си взор към моряците. После попита:

— Какво ще е наказанието, милорд?

— Корабът е ваш, господине — каза Вейлин. — И те са ваши хора. — Хвърли поглед към Елеса, която стоеше наблизо и напразно се опитваше да скрие опасенията си. Беше му ясно, че тя няма желание да става свидетелка на ново обесване. — Лейди Елеса изрази желание за снизходителност — добави той. — Но все пак оставям на вас да изберете наказанието.

— Лейди Елеса заслужава похвала за милосърдието си — отвърна капитан Вайзер, без да откъсва очи от моряците. Те бяха строени в редица покрай бимса на кораба и от двете им страни стояха боцманът и третият помощник, и двамата едри мъже, с тояги в ръце. — Обаче — продължи капитанът — освен обидата, която са ѝ нанесли, тези мъже също така са нарушили корабните разпоредби, постановени от Почитаемата търговска къща на Ал Верин. Всички нелегални пътници трябва незабавно да бъдат отведени при капитана.

Той пристъпи към моряците и гласът му се втвърди, докато крачеше покрай редицата. Вейлин забеляза как лицето му потръпва от нарастващия гняв, докато говореше.

— „Морска оса“ е порядъчен кораб. Не някакво си корито без флаг с екипаж от негодници. Едно време целият ми екипаж беше от свестни мъже. Едно време плавахме през половината свят и служихме добре в Битките за фара и Лекарския канал. Но мнозина загинаха в огъня на войната и напоследък съм принуден да наемам отрепки като вас.

Наблегна на последните си думи със силен шамар, зашлевен на последния мъж в редицата. Изквичаването на мъжа накара Вейлин неволно да се зачуди за маниера на командване на капитана.

— Последният, който наруши разпоредбите, получи десет удара от Алената херцогиня, както сигурно си спомняте — каза той и отстъпи назад, после се обърна към Вейлин, сбърчил замислено чело. — Запознат ли сте с Херцогинята, милорд?

— Чувал съм за нея. Камшик с много езици от кожата на червена акула, струва ми се.

— Точно така. Срязва кожата на човек като десет бръснача едновременно. Гледката всъщност е доста впечатляваща. И не винаги води до фатален изход. И все пак… — Той се замисли още малко. — Тъй като уважаемата лейди помоли за снизходителност, ще се задоволим с бой с пръчка. — Обърна се към боцмана. — По десет удара на човек. И никакъв ром до края на пътуването. При всяко следващо провинение наказанието ще е дузина удари с Херцогинята.

Прилагането на наказанието отне един час. Всички мъже бяха връзвани подред към главната мачта, за да получат по десет удара с ясенова пръчка. Боцманът вършеше работата си без видимо удоволствие, но с усърдна ефективност, която оставяше всеки мъж на колене, с кръв, стичаща се от раните на гърба му, плачещ и пъшкащ от болка. Когато поведоха петия провинен към мачтата, Елеса се извърна и тръгна към кърмата.

— Остани — заповяда Вейлин и погледът му бе достатъчен да я накара да замръзне на място. — Гледай. — Тя стоеше и потръпваше при всеки удар, когато боцманът се зае със следващия моряк. — Смятай това за първия си урок — каза ѝ Вейлин. — Всяко действие си има последици.

8.

— Значи Изумрудената империя е съществувала хиляда години преди възхода на Търговските крале? — попита Вейлин.

— По-скоро около деветстотин, плюс-минус някое десетилетие — отвърна Ерлин. — Трябва да кажа, че при всичките си пътувания никога не съм чул да се разправя за династия, която да е изкарала толкова дълго. Но с времето всичко избледнява. Което е било сила, се превръща в слабост. Така станало и с Изумрудената империя.

Вейлин хвърли поглед към Елеса, когато тя спря на няколко крачки от мястото, на което се бяха настанили двамата, близо до носа на кораба. Слънцето се намираше високо в безоблачното небе и пот блестеше по челото ѝ и по голата кожа на ръцете ѝ, докато тя се мъчеше да си поеме дъх. Семон, който бе избрал да участва равностойно в тренировките ѝ, пристъпи със залитане до нея миг по-късно, с още по-накъсано дишане.

— Шест обиколки ли станаха? — попита Вейлин Ерлин, който сви рамене.

— Не ги броях.

— Значи по-добре да направят още две, за всеки случай. — Погледна Елеса и ѝ кимна. Тя преглътна една въздишка, преди да напълни дробовете си и да поеме на нова обиколка на палубата на пълна скорост, следвана на няколко крачки от Семон.

— Силата да се превърне в слабост ли? — попита Вейлин, обръщайки се пак към Ерлин.

— Точно така. Преди империята Далечният запад бил само куп съперничещи си кралства, които водели почти непрекъснати войни помежду си, нещо като Кралството преди да се появи крал Янус, но в много по-голям мащаб. Ма-Шин, Първият император, заличил старите монархии, като избил родовете им до четвърто коляно, и обявил намерението си да създаде династия, която ще постигне съвършената хармония между Земята, Небесата и човека. Този така наречен хармоничен принцип бил стара идея, още отпреди раждането на Ма-Шин, и цел на мнозина амбициозни завоеватели преди него. Но само той се доближил до реализирането му на практика, като основал Изумрудената империя върху двата опорни стълба на огромната бюрокрация и каноничните писани закони.

Кратко трополене на нозе и Елеса отново спря със залитане, превита и с издигащи се и спадащи гърди. На Семон му трябваше още секунда, за да пристигне, и моментално се свлече на колене, като стенеше при всеки дъх.

— По една чаша вода на всеки — каза им Вейлин. — После се качете на главната мачта.

— Колко… пъти? — попита Елеса между вдишванията.

— Докато не ви кажа да спрете.

Тя кимна и се отправи към кацата с вода, но спря, когато Вейлин я повика.

— Нима ще оставиш брат си да лежи тук? — попита той и посочи Семон.

За пръв път от дни насам на лицето ѝ се появи искрица непокорство.

— Той не… ми е брат.

— Вече е.

Гледаше я втренчено, докато тя не стисна зъби и не отиде при Семон. Хвана го за ръката и го вдигна да се изправи.

— Ставай, мързеливецо. — После го побутна към кацата с вода. — И през ум да не ти е минало да ме наричаш „сестро“.

— Небесата — каза Вейлин на Ерлин. — Домът на далекозападните богове, предполагам?

— Те всъщност нямат богове, не и както ги разбираме ние. Небесата са по-скоро източник на всеки късмет, добър или лош, както и на онова, което ние наричаме Мрачното.

— Небесната музика — промърмори Вейлин, спомнил си разказа на Ам Лин как бил зачислен да служи при един от Търговските крале, след като разкрили кръвната му песен.

— Рядка дарба — каза Ерлин. — Една от многото, както добре знаем. За онези, които ги притежават, се казва, че се радват на небесната благословия, и те са поставени по-високо от останалите хора, защото когато умрат, душите им ще заемат мястото си на Небесата. Духовете на неблагословените ще останат на земята, затворени в гробници и умиротворявани с дарове от потомците си, за да не би да станат неспокойни и да нарушат равновесието.

— И Първият император постигнал ли целта си? Съвършената хармония.

— Мнозина далекозападни историци твърдят, че да. При Ма-Шин военните и гражданските назначения се правели по заслуги, а не по привилегии. Той въвел закони, които забранявали своеволното затваряне на хора в тъмниците и гарантирали права на всички — от най-нисшите селяци до най-богатите земевладелци. Освен това започнал строежа на голяма мрежа от канали, които до ден днешен свързват всички краища на Далечния запад. Оставил след себе си благоденствие и справедливост, или поне така се твърди в официалните хроники.

— А каква е истината?

— Бил е тиранин, който управлявал колкото с мъдрост, толкова и чрез страх. Говори се, че в последните си години полудял и започнал да се мисли за жив съсъд на божествената милост и следователно за непогрешим. На смъртното си ложе постановил никога да не променят нито дума от законите, въведени от него. Така, докато по-неспособните му потомци напразно се мъчели да достигнат славата на своя предтеча в постоянно менящите се времена, открили, че все по-често са спъвани от законите, които някога изглеждали жизненоважни за добруването на империята.

— И въпреки това тя оцеляла хиляда години.

— Да, с много войни, глад и кървави династични вражди по пътя. Има различни теории защо Изумрудената империя в крайна сметка се разпаднала, но аз клоня към идеята, че императорската кръвна линия толкова се покварила от кръвосмешение и разкош, че просто не била в състояние да създаде наследник, способен да управлява ефективно. Шири се слухът, че последният император никога не ходел на собствените си два крака, нито бил научен да чете. Но всъщност поредица от наводнения, суши и последвалият глад довели до окончателната криза. За небесната благосклонност се смятало, че се изразява преди всичко в климата. Така че след толкова много потопени градове и съсипани реколти кой можел да се съмнява, че императорът е загубил своята божественост?

— Затова империята се разделила на Търговските кралства.

— След две десетилетия хаос. Всяка провинция на империята се управлявала от триумвират, състоящ се от граждански губернатор, военачалник и финансов министър. Когато империята рухнала, Властта се събрала около финансовите министри, защото те държали не само ключовете към хазните на провинциите, но и знанието как да прилагат данъчната система. С времето тези ковчежници станали всевластни господари и така се родили Търговските кралства. Войните продължили още около десетилетие, докато малките региони били поглъщани от по-големите си съседи, така че днес има три Търговски кралства: Достопочтеното кралство на север, Просветеното кралство на югоизток и Трансцендентното кралство на югозапад. Строго погледнато, Свободните кантони, които обхващат най-големите острови в Златното море, също могат да се нарекат кралство, но те се управляват по старите имперски закони, а не по Търговските правила.

Отгоре се донесе вик и Вейлин вдигна очи навреме, за да види непохватното падане на Семон от главната мачта. Полетът на младежа бе забавен от няколко въжета, преди той да се блъсне в една напречна греда и да цопне в морето откъм левия борд. Вейлин отиде до перилата и видя как бандитът се мята във водата край кораба. Днес ветровете бяха силни и издуваха платната на „Морска оса“, така че той скоро бе отнесен към кърмата. Вейлин вдигна очи към Елеса, застанала на наблюдателницата, и посочи с очакване към борещата се фигура на Семон.

— Нима ще оставиш брат си да се удави? — извика ѝ.

Видя как тя отметна глава в кратък спазъм на раздразнение, преди да се наведе да хване една намотка въже в основата на наблюдателницата. Бързо върза единия край около кръста си, а другия — за мачтата, а после слезе до кръстосаните греди долу. Затича се и скочи, разпервайки ръце и насочвайки ги надолу, за да образува връх на копие. При гмуркането си вдигна малко пръски, след това изплува бързо и загреба към Семон. Като стигна до него, уви ръце около кръста му, бълвайки цветисти ругатни, за да укроти мятането на младежа.

— Пригответе се да ги изтеглите, момчета! — извика боцманът и хвана изпънатото въже.

— Остави ги така за малко, ако обичаш — каза Вейлин на мъжа, когато трима моряци дотичаха да се присъединят към него.

— Искате да ги оставим във водата ли, милорд? — попита боцманът и смръщи лице.

— Да.

— Колко дълго?

Вейлин хвърли поглед към небето и прецени, че слънцето е на час след пладне.

— До мръкване — каза той. — Или докато не ви се стори, че може да се удавят. Което стане по-скоро.

Ръката на Елеса трепереше, докато ядеше яхнията с някак механична решителност. Откакто я бяха извадили от морето, упорито избягваше погледа на Вейлин — за да избегне изкушението от неразумни думи, предполагаше той. Бе издържала повече от час, преди най-после да изпусне Семон, при което боцманът бе заповядал да я изтеглят и да хвърлят друго въже на бандита. Вейлин бе поразен от липсата на враждебност у младежа; бледото му измръзнало лице излъчваше странно приемане, сякаш за него бе нещо като чест, че едва не е умрял по прищявка на граничния лорд.

— Уроците ти са сурови — подхвърли Алум на Вейлин, докато ядяха заедно в далечния край на масата.

— Да — съгласи се той. — И все пак са по-меки от онези, които аз самият получих на далеч по-млада възраст.

— Ти си бил един от зверовете в сини плащове, нали? Кажи ми — той се приведе по-наблизо и понижи леко глас, — вярно ли е, че те убиват, за да заситят с кръв сенките на мъртвите?

Вейлин понечи да се засмее, после видя сериозното изражение на мореската.

— Така ли са ти разправяли?

— В последно време агентите на императрицата разправят много истории. Те често засягат Убиеца на Надеждата и гнусното му братство.

Вейлин си спомни за последната си среща с жената, която впоследствие бе обявена за императрица Емерен, Вяра на алпиранския народ. „Извинението ти е празно също като сърцето ти, северняко. И омразата ми не е отслабнала.“ Той си спомни твърдия блясък на абсолютна искреност в очите ѝ, когато стоеше срещу него на кея в мелденейската столица. В онзи момент кръвната песен бе показала ясно, че жаждата ѝ за мъст далеч не е отминала, но мелодията ѝ пропусна да разкрие, че тя един ден ще властва над цяла империя.

— Не — каза той на Алум. — Шестият орден не убива, за да засити сенките на мъртвите. Бие се в служба на Вярата и Кралството и понякога по този начин е извършвал добро.

— Но ти вече не им служиш — каза Алум. — Защо?

Вейлин посегна за една халба и отпи от разреденото вино, докато обмисляше отговора си.

— Често казват, че съмнението е враг на вярата. Но аз съм открил, че истинският враг на вярата е истината. Напуснах Ордена, защото бях чул и видял прекалено много истини, за да остана.

— Значи нямаш богове? Нямаш… вяра?

— Още никой не ме е убедил, че боговете са нещо повече от измислица. Що се отнася до вярата, още я имам. Вяра в себе си, в онези, които имам честта да наричам приятели. — Хвърли поглед към Норта, който седеше в отсрещния край на масата, навел глава, и ядеше с пребледняло лице. — И в семейството си, каквото е останало от него.

Алум сбърчи озадачено чело, сякаш самата мисъл да се движиш през живота, без да прибягваш до богове, бе нещо непонятно. Понечи да зададе нов въпрос, но думите му замряха, когато през дъските на горната палуба отекна настоятелното биене на камбана.

— На оръжие! — донесе се приглушеният вик на първия помощник. — Приближава се пиратски кораб!

— Вземете си оръжията — каза Вейлин на Елеса и Семон, като стана и грабна меча си.

Намери капитан Вайзер на кърмата, насочил далекогледа си към северния хоризонт. Днес морето бе бурно, оцветено в гранитносиво от облачното небе, а силният източен вятър надигаше високи вълни. Вейлин успя да различи неясната форма на платно в кълбящата се мъгла, но не много повече от това.

— Колко кораби са? — попита той, като се приближи до капитана.

— Само един, милорд. Горе-долу с нашите размери, затова се обзалагам, че ще е далеч по-бавен, но вятърът е благоприятен за него.

— Няма ли шанс да го надбягаме?

Вайзер поклати глава, все още притиснал око към далекогледа.

— Не мога да различа флага от това разстояние. Ако е някой от клановите кораби, може би ще успеем да се откупим. Ако ли не… — Гласът му заглъхна и той сви многозначително рамене.

— Като не виждаш флага, откъде знаеш, че са пирати?

— Три червени линии на главното платно. Съобщава ни, че възнамеряват да ни вземат на абордаж. Това може да е добър признак — намеква, че не горят от желание да се бият.

Вейлин погледна назад към палубата и видя, че моряците, които имат лъкове, се катерят по въжетата, докато първият помощник и боцманът събират другите в две групи, разположени отпред и отзад. От начина, по който повечето моряци държаха дадените им мечове и извити ножове, у Вейлин бързо се създаде впечатление за подчертана липса на опит.

— Този екипаж участвал ли е някога в битка? — попита той Вайзер.

— Само неколцината, с които плавах през войната. Трябва да кажа, милорд, че в случая ужасно се радвам, че вие сте на борда.

Вейлин гледаше как приближаващото се платно расте и тъмната сянка на корпуса под него добива форма от минута на минута. На главната мачта се развяваше голям черен флаг, на който с бяло бе извезан щит, прорязан от мълния. До него капитанът изсумтя от облекчение.

— Изглежда, имаме късмет, милорд.

— Как така?

— Корабите с този флаг се появиха за първи път преди около две години и никога не са закачали съдове на Кралството. Останалата част от света няма този късмет. Никой не е сигурен защо.

Думите му бързо бяха потвърдени, когато Вейлин видя как от дясната страна на пиратския кораб изригна бяла пяна и той започва да завива. След минути бе потънал в мъглите на северния хоризонт.

— Жалко.

Вейлин се обърна и откри, че наблизо стои Норта. Бе облечен в моряшка мушама, а лицето му бе бледо и съвсем окаяно в студения ръмеж, сипещ се върху палубата. Вейлин почувства леко удовлетворение от факта, че брат му е избрал да се въоръжи с нож, макар че липсата на страх или очакване върху лицето му бе по-малко окуражителна.

— Мислех си, че някой пират би могъл да ми даде поне последна глътка грог, преди да ни хвърли на акулите.

— Съжалявам, че си разочарован, братко.

Очакваше Норта да се намръщи и да се изниже оклюмал, но вместо това той остана и се прокашля неловко в проточилото се мълчание.

— Ще се пръсна от скука — каза накрая. Върху бледото му лице имаше напрегнатост, впечатление, че моли с най-голяма неохота за някаква услуга. — Морският живот е досаден без грог и без нищо за вършене — добави с насилено и неубедително лекомислие.

— Лейди Елеса е опитна с лъка, но има място за подобрение — каза Вейлин. — А на момчето му липсва издръжливост.

— Ще се погрижа за това. — Норта млъкна, намръщи се и се насили да зададе друг въпрос. — Вече нямам меч…

— Сестра ти го откупи от търговеца на оръжия, на който си го продал — каза Вейлин. — Намира се при моето снаряжение, заедно с лъка ти. — Тръгна към стълбите към долната палуба. — Ще ги донеса.

— И въпреки това ще се напия, когато слезем на сушата — извика Норта след него и гласът му заглъхна до горчива въздишка, когато Вейлин не се обърна. — Просто съм отегчен, това е всичко.

9.

— Каква е тази миризма?

— Град.

Ноздрите на Алум се издуха, а устните му се присвиха в гримаса на отвращение.

— Веднъж ходих в Алпира. Там не миришеше така.

— Алпира е постоянно брулена от пустинните ветрове — отвърна Вейлин, спомняйки си дните към края на петгодишното си затворничество, когато го пускаха за кратко от килията всеки ден. Източният вятър се усилваше всяка сутрин със забележително постоянство, носейки ежедневния облак прах заедно с топъл полъх, който до голяма степен прогонваше най-лошите зловония на столицата. За Вейлин миризмата, проникваща през сутрешната мъгла, обгърнала „Морска оса“, не бе особено неприятна. Състоеше се главно от дим с няколко по-остри нотки, които говореха за рибен пазар и щавачница. Намираше я за не по-противна от Варинсхолд в летен ден, макар че фактът, че е достигнала до тях на такова разстояние от пристанището, намекваше за град с далеч по-големи размери и население.

— Приберете платната — извика боцманът и десетина мъже се закатериха по такелажа, докато други се заеха да теглят въжета от палубата. — Пригответе се за спускане на лодката.

— Това може да не е най-доброто място за слизане на сушата, милорд — каза капитан Вайзер на Вейлин, когато светлините на града заблещукаха през мъглата. — Ако целта ви е да останете незабелязани, има по-малки пристанища на юг, където властите не са толкова добросъвестни. — Потърка палец и показалец в универсалния жест за подкуп.

— Господин Ерлин казва, че тук ще намерим нашия водач — отвърна Вейлин. — Освен това често съм откривал, че колкото по-голям е градът, толкова по-лесно е да избегнеш вниманието.

— Както желаете. „Морска оса“ ще спре отново тук по обратния си път след два месеца. Ако ви няма…

— Тогава потегляйте за дома с моите благодарности. Пълната сума за това пътуване е депозирана при лейди Керан. — Вейлин го тупна по рамото и отиде при перилата, докато екипажът довършваше спускането на лодката през борда.

— Сума, от която с радост бих се отказал, за да ви видя, че се връщате жив и здрав. — В погледа на Вайзер имаше нетипична напрегнатост, която накара Вейлин да се поколебае. — Пределите имат нужда от вас, милорд — продължи той. — Както и Кралството. Загубихме прекалено много във войната. Виждал съм кралица Лирна и не ми харесва мисълта да стоя пред нея и да ѝ обяснявам защо съм откарал Вейлин Ал Сорна към гибелта му.

— Кажи ѝ, че аз съм заповядал така. Сигурен съм, че тя ще разбере.

Вейлин отиде при Елеса до парапета и загледа как Норта и другите се качват в лодката. Отдели един момент да я огледа и забеляза, че лицето ѝ е отслабнало през седмиците в морето. Ежедневният режим от изтощителни упражнения, тренировки с меча, уроците на Норта с лъка, да не говорим за нощите, в които спеше на палубата — всичко това бе понесено с безмълвно примирение. В погледа ѝ от време на време все още проблясваше негодувание, но тя никога не се бе възпротивила на заповед, колкото и да накърняваше гордостта ѝ. Той се зачуди дали Елеса не се опитва да докаже нещо на себе си, вместо на него. „Или пък е заради Рева? — помисли си. — По нея ли се опитва да се равнява?“ При тази мисъл го прободе леко съчувствие, защото знаеше, че това е връх, който никой не може да се надява да достигне.

— Последен шанс, милейди — каза той на Елеса. — Все още можеш да се обърнеш и да се върнеш у дома. Струва ми се, че майка ти ще е доволна от новопридобитата ти дисциплина…

Тя се обърна, прескочи парапета и тупна право в средата на лодката, което предизвика тиха ругатня откъм Семон, защото съдът се разклати в спокойните води на пристанището. Вейлин потисна смеха си и се спусна по въжето при тях. Сложи Елеса и Семон на греблата, а сам седна на носа при Ерлин, докато те загребаха.

— Я повтори, как се казваше този град? — попита го Вейлин.

— Хан-Ши — отвърна Ерлин. — Най-голямото пристанище на Достопочтеното кралство. Отстъпва само на столицата по размери и население.

— Значи предполагам, че няма да е лесно да намерим водача, за който говореше?

Лека усмивка премина на по лицето на Ерлин и той поклати глава.

— О, не мисля. Тоест, ако някой не е успял най-после да му пререже гърлото.

Макар че слънцето едва бе изгряло, крайбрежната улица вече гъмжеше от хора, както е обичайно за пристанищата. Рибари приготвяха мрежите си за деня, а екипажите на търговските кораби се връщаха на зигзаг към съдовете си след нощ на пиене и веселба. Когато Ерлин ги поведе от пристана към многолюдните улици оттатък, Вейлин се изненада от липсата на интерес у местните жители, които им хвърлиха само някой и друг поглед, повечето насочени към Алум — заради високия му ръст, подозираше Вейлин.

— Доковете са място за отсядане на чужденците — обясни Ерлин. — Единственото място в цялото кралство, където им е позволено да живеят — след като закупят разрешение за това от Търговския крал, разбира се. Някои търговци от Кралството и от Алпира живеят тук от години.

— Какво ги спира да си вдигнат чукалата и да се преместят някъде другаде? — попита Норта и Вейлин забеляза как очите му оглеждат с жив интерес табелите на различните магазини, покрай които минаваха.

— Заплахата от моментална екзекуция — каза Ерлин. — И фактът, че има доста голяма стена, ограждаща квартала. Ще откриете, че хората от Далечния запад са извънредно щателни.

Докато навлизаха по-надълбоко в града, улиците се стесниха. Ерлин завиваше ту насам, ту натам с несъзнателна лекота, която подсказваше, че мястото му е познато — признак, че паметта му не е размътена въпреки всички слабости на тялото му. Скоро Вейлин започна да оценява подчертаната разлика на тукашната архитектура; почти всички къщи бяха от дърво вместо от камък и много рядко се издигаха на повече от два етажа. Покривите бяха с по-малък наклон от източните и всеки бе покрит с теракотени плочки; от стрехите им капеха едри капки роса.

— Какво страхотно място за един крадец — отбеляза Семон. Вейлин го погледна през рамо и видя, че бандитът се взира с копнеж към надвисналите стрехи. — Къщите са на не повече от две-три крачки една от друга, а ако се подхлъзнеш, падането няма да те убие.

— Да, няма — каза Ерлин, като спря и кимна към един символ, изрисуван с червено на стената на една ъглова къща. — Но Алената лента ще го стори, ако те хване. Съветвам те да обуздаваш импулсите си, младежо. Тук никой не краде без разрешение.

— Алената лента ли? — попита Вейлин и се приближи до Ерлин, за да огледа символа. Беше кръгъл, със сложна завъртяна буква в центъра.

— Всички градове си имат подземен свят — каза Ерлин. Бяха стигнали до кръстопът между пет улици и той се вгледа във всяка от тях с напрегнато, предпазливо очакване. — И хора, които го управляват. Ще имаме нужда от тяхната помощ, за да минем оттатък стената.

— Значи това е целта ни? Свърталището на тази банда?

Ерлин изпръхтя презрително.

— „Банда“ е твърде неуместна дума. Що се отнася до свърталището им, не бих могъл да го намеря, дори да исках.

— Тогава къде ни водиш?

— Въпросът не е къде, а кога. — Погледът на Ерлин се стрелна рязко към най-близкия покрив. Вейлин не видя нищо, но ушите му доловиха тихо тракване на разместена керемида. През следващите секунди чу още няколко от околните къщи.

— Какво „кога“? — попита той.

— Кога ще решат да обърнат внимание на група въоръжени чужденци, разхождащи се по улиците им без позволение. Недей! — сопна се той, когато Елеса посегна за стрела. — Никой да не прави никакво движение, което може да бъде сметнато за заплаха.

Погледът на Вейлин се плъзна по покривите, прозорците със затворени кепенци и стените, докато върху кръстопътя лягаше тежка тишина. Очите му обхванаха една празна уличка; после замръзна, когато от някакъв сенчест ъгъл се появи жена. Носеше прост елек и свободни панталони от тъмнокафяв памук и не личеше да има някакво оръжие. Но увереността и липсата на притеснение, които показваше, го накараха да заключи, че съвсем не е беззащитна.

Ерлин бе този, който наруши мълчанието, като учтиво я поздрави с „добро утро“ на чу-шин и се поклони ниско. Когато се изправи, събра ръце в странен жест — лявата сложена над дясната и свита в юмрук, с изпънати кутре и показалец.

В отговор жената кимна лекичко и погледът ѝ се плъзна от Ерлин към Вейлин, а после и към другите. Лицето ѝ притежаваше младежка гладкост, контрастираща с опита в присвитите ѝ очи, които без съмнение преценяваха каква опасност представлява всеки от тях. Щом свърши с огледа си, тя премигна и се съсредоточи отново върху Ерлин, като му заговори с тих, почти мелодичен глас.

— Всички ще получите целувката на скорпиона, ако думите ти са били лъжливи.

После се обърна и тръгна по улицата. Ерлин побърза да я последва, като махна на Вейлин и другите да направят същото.

— Да разбирам ли, че целувката на скорпиона не е нещо приятно? — промърмори мрачно Норта.

— Ще ти направя услуга и изобщо няма да ти я опиша — отвърна Ерлин. — Ще ти кажа само, че веднъж видях мъж да отхапва и глътва собствения си език, за да я избегне.

Последвалият път бе още по-дълъг и объркан от маршрута, следван от Ерлин. Жената крачеше бързо и завиваше с постоянство, което Вейлин разбра, че е преднамерено, защото очите му уловиха ориентири, покрай които бяха минавали поне веднъж. Тя явно искаше да се увери, че не ги следят, преди да ги отведе до местоназначението им. Ако се съдеше по продължаващото тракане на разместени керемиди горе, те оставаха под постоянно невидимо наблюдение.

Най-после жената спря пред вратата на невзрачен магазин. През вратата и прозорците излизаха неспирни валма пара и Вейлин позна далекозападния символ за чай, изписан на табелата над трегера. Жената се поклони и им направи знак да влязат, като остана в тази поза, когато те се поколебаха.

— Никога не влизай пред непознат човек през непозната врата — каза Норта. Очите му обхождаха околните улици и Вейлин забеляза нетърпеливото свиване на ръката му, което говореше за силно желание да посегне към меча на гърба си. „Поне е уплашен вместо жаден“, помисли си той.

— Ако искате да намерите онова, за което сте дошли — каза Ерлин с напрегната усмивка и отвърна на поклона на жената, — нямате избор. Единственият път напред е през тази врата.

Вейлин повтори поклона на Ерлин и тръгна към вратата. Вътрешността бе забулена в сладникаво ухаеща пара, която скриваше доста от подробностите и вероятно правеше всеки посетител уязвим за атака. Той зърна няколко фигури в кълбящата се като мъгла пара, всички седнали на маси, където порцеланови чайници с дълги чучури добавяха към въздуха още пара. Никоя от седналите фигури не се обърна да погледне високия чужденец, докато минаваше, и Вейлин остана с впечатлението за заучено безразличие.

Десетина крачки го отведоха до един тезгях, още по-забулен в пара от останалата част на магазина. Тя бълваше от дузина или повече медни котлета и голяма част от нея излиташе през широк отвор на тавана. Една самотна фигура шеташе между котлетата, с голи ръце и тяло, облечено в престилка, като минаваше от един лъскав съд към друг, вдигаше ги и наливаше от врящата вода в редица чайници на тезгяха.

— Чакайте тук — каза жената на Вейлин, отиде до тезгяха и спря пред него със събрани ръце и наведена глава. На мъжа му отне дълго време, за да я забележи, докато ту се скриваше в парата, ту се появяваше отново, за да напълни чайниците. Множество сервитьори сновяха до тезгяха и обратно, за да ги отнесат на клиентите. Също като клиентелата, те старателно не обръщаха внимание на чужденците.

— Стар си — каза мъжът зад тезгяха. Гласът му бе стряскащ със своята острота, а думите му изненадваха; бяха изречени на чист език на Кралството.

Той напълни още един чайник, после остави котлето и подпря ръце на тезгяха, за да изгледа втренчено Ерлин. Вейлин откри, че му е трудно да прецени възрастта на мъжа. Главата му бе съвсем плешива, а лицето — гладко обръснато. Голите му ръце не бяха дебели, но бяха покрити с множество яки мускули и нашарени тук-там с бледи назъбени белези, които говореха за рани, получени в битка. Само леките бръчки около очите му и зорката наблюдателност в тях разкриваха на Вейлин, че това е мъж с няколко десетилетия суров опит зад гърба.

— Дядо ми те наричаше Хо-ан Ла — продължи мъжът. — Човека без възраст. А сега ти се връщаш, за да го направиш лъжец.

— Възрастта идва при всички ни — отвърна Ерлин с колеблива усмивка на устните. — Даже при мен, стари приятелю. — Махна към Вейлин. — Може ли да ти представя…

— Вейлин Ал Сорна — прекъсна го мъжът. — Граничен лорд на Северните предели. — Премигна и насочи пронизителния си поглед към Вейлин. — Намираш се много далеч от дома и не си дошъл по покана на Търговския крал.

— Проницателността ти винаги е била удивителна — каза Ерлин. После понижи глас и пристъпи към тезгяха. — Искаме да поговорим по работа, почитаеми Пао Лен. Работа от личен и доходоносен характер.

Очите на Пао Лен се стрелнаха от Ерлин към Вейлин и обратно. Лицето му остана безстрастно, но Вейлин долови неохота в бавното му кимване, преди той да излае рязка заповед на чу-шин към жената.

— Задната стая. Чай за тези другите. — После млъкна и отправи следващите си думи към Вейлин. — Те ще бъдат убити, ако се опитат да си тръгнат, преди да сме свършили с нашата работа. — Още говореше на чу-шин, макар че Вейлин нямаше представа откъде знае, че той го владее.

— Разбрано — отвърна с неутрален тон. — Чакайте тук — нареди на другите, докато мъжът изчезваше в мъгливите дълбини на магазина.

— И какво да правим? — попита Норта.

— Пий чай, братко. — Вейлин последва Ерлин, когато жената повдигна една плоскост от тезгяха и им даде знак да влизат. — Може да ти хареса.

— Едно време имах братовчед, който ходи във вашето Кралство. — Пао Лен седеше на стол до малка кръгла маса, на която бяха сложени чайник и три чаши. Докато говореше, наля тъмна течност с дъх на цветя във всяка от тях и Вейлин забеляза, че не разля нито капка. — Той се намираше високо в йерархията на Алената лента — продължи Пао Лен, като остави чайника — и беше нашите очи и уши във вашата страна в продължение на много години. За жалост бе изтезаван до смърт преди известно време от агент на покойния ви крал и оттогава получаваме само откъслечни доклади.

Покани с жест Вейлин и Ерлин да седнат и зачака мълчаливо, докато те гледаха димящите чаени чаши пред себе си. Ерлин взе своята само след миг колебание и подухна леко течността, преди да отпие малка глътка.

— Летящата лисица — каза той и повдигна изненадано вежди. — Оказваш ни чест, Пао. Насладете се на това, милорд — добави, когато Вейлин помириса собствената си чаша. — Най-добрата смес от листа, която може да се намери в Далечния запад. Един фунт от нея струва теглото си в сребро.

Вейлин реши, че Ерлин не би вкусил от чашата си, ако подозираше наличие на отрова, и последва примера му. Намери чая за приятен, леко тръпчив за езика, но не чак толкова впечатляващ, че да оправдае споменатата цена.

— И все пак — каза той на Пао Лен, докато посръбваше, — вие знаете достатъчно, за да ме познаете, като ме видите, въпреки загубата на братовчед ви.

— Човек, който властва над такива богатства, може да очаква само слава. — Пао Лен премести погледа си към Ерлин и продължи почти без пауза — изглежда, Алената лента не спазваше официалните далекозападни любезности: — Защо сега си стар? Когато те видях за първи път, бях момче. Следващия път бях мъж, а ти не се беше състарил. Сега обаче и двамата сме старци.

Лицето на Ерлин помрачня и той отпи още няколко глътки от чая си, преди да отговори.

— Небесната благословия ми бе отнета. Откривам, че не ми липсва. — Усмихна се и се поизправи в делова поза. — Но няма да ти досаждам с дълги разкази за несгоди, почитаеми Пао, защото помня, че ти винаги си бил преди всичко търговец. Лорд Вейлин, другарите му и аз искаме да стигнем до Високия храм. И не бихме желали да безпокоим Търговския крал с бремето на нашата компания. Лорд Вейлин притежава богатства, както ти така мъдро отбеляза. Ще бъдеш щедро възнаграден.

— Високия храм — повтори Пао Лен. — Значи искаш да направиш ново поклонение при Нефритената принцеса. Защо? Мислиш ли, че тя ще ти върне благословията?

— Не, стари приятелю. Не съм толкова наивен. Макар че, трябва да призная, ужасно ми се иска да чуя песента ѝ още веднъж, преди да изчезна от този свят.

— Тогава защо?

— Необходимо ли е да знаете причините ни? — попита Вейлин. — Ние искаме вашите услуги и сме готови да платим за тях. Целта ни си е наша работа.

Видя как лицето на Ерлин трепва предупредително, макар че Пао не показа с нищо, че е обиден.

— Необходимо? — повтори той с мек тон. — Не. Но определено е желателно и полезно. Всяко знание носи полза. Именно чрез знанието Алената лента преуспява. Например ние знаем с точност до една унция колко злато е било изкопано в Северните предели през последните пет години. Знаем, че вие управлявате там, но не забогатявате от това. Знаем, че някога сте били монах-воин, служещ на религия, която боготвори мъртвите, и че сте прекарали пет години в алпиранска тъмница за убийството на наследника на императорския им трон. Знаем, че сте били генерал на своята кралица във войната, която я направи завоевателка на Воларианската империя. И знаем, че тя харчи златото, което вие добивате от владенията ѝ, за да възстанови земите, които е завладяла, и да обучи армии, с които да завладее още. А сега сте тук.

— Работата ми в тези земи е лична — каза му Вейлин. — Всъщност аз съм тук без знанието или разрешението на моята кралица. По законите на Обединеното кралство това ме прави престъпник и при завръщането ми ще ми бъде търсена сметка.

— Рискувате толкова много просто за един личен въпрос. Странно е човек, затънал в такава сантименталност, да се издигне толкова нависоко, или пък всичко се дължи на бойните ви умения? — Пао Лен килна глава и изучи Вейлин още по-внимателно, а очите му сякаш блестяха. — В голямата си част, може би. Но не изцяло. Във вас има нещо повече от обикновен убиец. Присъствието ви тук е смущение, още едно зрънце, което да наклони везните и да наруши баланса, който поддържа Далечния запад в хармония. Но Алената лента никога не е просперирала чрез хармония. Говори се, че Небесните вестители са излезли. Навсякъде гъмжи от поличби и слухове и до нас стигна вест за голяма битка в Желязната степ. Войната иде и везните скоро ще бъдат преобърнати — и когато това стане, Алената лента ще пожъне наградата си от последвалия хаос. Винаги е било така. От най-ранните дни на Изумрудената империя до възхода на Търговските крале.

Вдигна чашата си и отпи, пресушавайки съдържанието ѝ на няколко глътки.

— Така — каза, като я остави и си наля още чай. — Аз ще се съглася да ви помогна в пътуването ви до Високия храм. Но цената ще е висока.

— Имам злато — каза Вейлин и посегна към кесията на колана си. — Ако ви трябва още, можем да пратим хора…

— Не ви искам златото. Искам думата ви.

— Моята дума?

— Да. Думата ви е вярна, нали?

— Никога не съм я нарушавал, ако това имате предвид.

— Добре. Значи, Вейлин Ал Сорна, граничен лорд на Северните предели, искам думата ви, че следващия път, когато Алената лента ви помоли за услуга, ще я осигурите. Няма да спорите. Няма да се колебаете. Просто ще направите каквото се иска от вас. Независимо какво е.

Вдигна отново чашата към устните си и задържа погледа на Вейлин, докато пиеше.

— Лорд Вейлин има достъп до много съкровища — каза Ерлин. — Не само злато. Син камък, прекрасни дарове от всички краища на света…

— Думата му. — Чашата на Пао Лен звънна тихо, почти мелодично, когато той я остави в чинийката. — Никоя друга цена не е приемлива.

Ерлин се обърна към Вейлин и заговори на сеордски — език, който Вейлин владееше само на най-основно ниво. По мръщенето на Пао Лен обаче можеше да се заключи, че той изобщо не го знае.

— Откажи — посъветва го Ерлин. В погледа му имаше настойчивост, която не оставяше никакво съмнение за сериозността на момента. — Това не е дребна работа.

— Ти каза, че няма друг начин.

Ерлин сви безпомощно рамене.

— Наеми друг кораб. Намери някое закътано заливче, където да пристанеш… — Той млъкна и раменете му се отпуснаха в примирено поражение. — Не. Това е единственият начин.

— Трябва да я намеря — каза Вейлин. — Но оценявам твоята загриженост.

Той се обърна към Пао Лен и приведе глава в кратък поклон.

— Алената лента има думата ми.

Пао Лен се поклони и вдигна ръка в подканващ жест. Жената, която ги бе довела, се появи от сенките зад гърба му, отново свела глава с раболепно уважение. Вейлин откри, че е едновременно стреснат и впечатлен, че досега не е успял да забележи присъствието ѝ в стаята.

— Чиен ще бъде ваша водачка — каза Пао. — Тя говори вашия език и притежава най-новата информация за патрулните маршрути, предпочитани от диен-вен.

— Диен-вен? — попита Вейлин.

— Монетната стража — преведе Ерлин. — Те надзирават всички вътрешни пътувания в Достопочтеното кралство. Всички пътища в Далечния запад се таксуват и всички пътници трябва да съобщават имената и крайната си цел на всяка порта. Търговските крале вечно жадуват да следят придвижването на поданиците си. Ето затова ни е нужен водач.

Пао погледна към жената и изрече две думи на чу-шин:

— Черния възел.

Тя кимна бързо и производителят на чай изсумтя доволно, преди да се изправи на крака.

— Заминавате тази вечер. Долу има изба, където можете да си починете със спътниците си. Ще ви бъде осигурена храна.

Той кимна небрежно и излезе от стаята, а жената пристъпи напред да разчисти чайника и чашите от масата.

— Черния възел? — попита Вейлин. Това я накара да спре и да насочи към него поглед, показващ единствената емоция, която бе видял досега у нея — горчиво негодувание.

— Ще доведа другите чужденци — каза тя на езика на Кралството. Говореше го добре, но ѝ липсваше лишената от акцент прецизност на Пао Лен. Липсваше ѝ също всякаква нотка на уважение. — Останете тук. — С тези думи излезе от стаята, оставяйки въпроса му без отговор.

— Това означава мисия, която не бива да се провали — обясни Ерлин. — Ако тя не ни заведе благополучно до Високия храм, трябва да се самоубие. — Направи гримаса и поклати глава. — Пао Лен сигурно възлага големи надежди на думата ти, щом е готов да рискува живота на дъщеря си, за да си я осигури.

10.

Прекараха няколко часа в сводестата изба под чаената къща на Пао Лен. Тя бе изпълнена с миризмата на чай, струпан в чували навсякъде. Надлежно им бе осигурена храна, състояща се от варен ориз и пиле, задушено в гъст пиперлив сос. За явна досада на Норта мълчаливите безизразни мъже, които сервираха яденето, пренебрегнаха непохватно скалъпените му молби за вино. Чиен се върна след няколко часа, когато нощта се бе спуснала. Носеше кожена раница и проста дървена тояга. Свободните ѝ памучни дрехи бяха сменени с по-здрави ватирани панталони и куртка.

— Облечете това — каза им тя, когато мълчаливите мъже се върнаха с вързопи подобни дрехи. — И това — добави, като подхвърли на Вейлин широкопола конична сламена шапка. — Дръжте лицата си наведени, когато се качим горе.

Бяха им осигурени и навити одеяла, в които да скрият оръжията си и другото незападно снаряжение. След като се облякоха, Чиен ги огледа с очи, в които нямаше и помен от предишната кротост. Промърмори презрително под нос: „Чужденците приличат на мулета и смърдят на волове“, обърна се и закрачи към наглед голата стена в дъното на избата.

— Никакви приказки — нареди им и притисна длани към две тухли, едната високо, а другата ниско. Раздаде се силно щракване и Чиен натисна, пъшкайки от усилие, а стената се завъртя на невидими панти и от другата ѝ страна лъхна зловонен въздух.

— В името на задника на Отеца! — възкликна Елеса с приглушен глас и притисна ръкав към лицето си. — Каква смрад!

— Канализация — каза Семон. Физиономията му се сбърчи от отвращение и той се взря във влажния тунел зад фалшивата стена. — Изглежда, това е маршрутът на престъпниците по целия свят.

— Никакви приказки! — повтори Чиен, обърна се да се втренчи във Вейлин и продължи на чу-шин: — Накарайте слугите си да се подчиняват, иначе всичко това е безсмислено.

Той кимна разкаяно и нареди на другите да мълчат. Чиен изглеждаше само леко умилостивена, докато връзваше кърпа върху лицето си, а после навлезе в канализацията, като им даде знак да я последват.

Тунелът, по който ги поведе, беше тесен и дълъг. Скоро Вейлин се видя принуден да последва примера ѝ и да върже един парцал върху носа и устата си, за да намали вонята, вдигана от краката им, които газеха през канал с гъста от изпражнения вода. Стотина крачки по-нататък каналът се вливаше в по-голям и Чиен сви надясно, след като хвърли предпазлив поглед към тавана. Бледа лунна светлина се лееше през редица кръгли железни решетки на тавана на прохода и светлината бе затулвана на неравни интервали, когато на улиците горе отекваха стъпки. По постоянния им ритъм и доловените неясни и откъслечни разговори Вейлин бързо стигна до извода, че се намират под нещо като стражеви пост.

Като видя, че Чиен спря до един отвор в стената, той отиде при нея и откри, че входът е препречен от дебела желязна врата.

— Над нас е защитната стена — обясни тя шепнешком и хвърли поглед към най-близката решетка, преди да посегне и да хване железните дръжки. Разнесе се тихо скърцане, когато вратата се завъртя, и очите на Вейлин различиха една панта, където тя се свързваше със сводестия таван. Той очакваше Чиен да я отвори докрай, но тя изчака, все още вперила поглед в решетката на тавана.

— Бъдете готови да действате бързо — прошепна тя. — Няма да имаме много време.

— За какво?

Отговорът дойде след миг — силният звън на камбана, който проникна през решетките и заехтя в цялата канализация. Чиен се хвърли напред, завъртя вратата нагоре и силното дрънчене, когато металът срещна тухлите, бе погълнато от продължаващия звън на камбаната. Тя задържа вратата и даде нетърпеливо знак с глава на Вейлин. Той махна на другите и бързо се шмугна в най-тесния тунел досега. Височината му бе едва три стъпки, така че бе принуден да пълзи на четири крака, докато другите напираха отзад. Чу дрънченето на падащата обратно врата точно преди камбаната да спре да бие.

— Продължавайте — заповяда Чиен с дрезгав шепот. — Полунощната камбана е силна, но това не означава, че не са ни чули.

Трябваше да пълзят повече от час, за да излязат от тунела. Вейлин непрекъснато се бореше с грубото, хрипливо давене в гърлото си от непоносимото зловоние. Най-после въздухът започна да се прочиства и той излезе на един широк корниз. Тук осветлението бе по-слабо и идваше от малък отвор високо горе. Вейлин можеше да види, че корнизът се протяга в далечината и от двете му страни. Пред него имаше дълъг наклон от гладък камък, по който се стичаше вода. Той се спускаше към тъмните дълбини и краят му не се виждаше, което предизвика у Вейлин кратко замайване и го накара да отстъпи крачка назад.

— Дръжте краката си събрани и насочени към сянката — посъветва ги Чиен, като излезе на корниза след тях. — А ръцете скръстени. Ще се изкушавате да ги използвате, за да забавите падането си. Недейте, ако не искате плътта ви да бъде разкъсана чак до костите.

Вейлин понечи да я попита какво има предвид, но въпросът замря на устните му, когато тя скръсти ръце, скочи от корниза и се хлъзна надолу по склона, за да изчезне след миг в чакащия мрак. Ерлин я последва почти моментално, като промърмори: „Преди години не ми се виждаше толкова стръмно“, преди да затвори очи и да скочи от корниза.

— Не искам да правя това — промърмори тихо Семон, нарушавайки последвалата тишина.

— Щом един старец може да го направи, значи и ти можеш — каза Елеса. Пое си дъх, скръсти ръце и скочи. Вейлин сподави едно глухо проклятие, когато тя изчезна бързо от погледа му.

Алум бе следващият и се изкиска тихо, докато го правеше, макар че Вейлин забеляза лека предпазлива нотка в гласа му, преди мореската да се изгуби в мрака.

— Господин Семон? — каза той и повдигна вежда към бандита. Младежът преглътна и скръсти ръце, но не скочи, а продължи да се взира в дълбините.

— Ей сега, милорд — каза той. — Трябва ми само минутка…

Думите му преминаха в ужасен вик, когато ботушът на Норта намери задника му и го прати да се премята надолу, размахвайки ръце. Вейлин видя как Норта броеше секундите, докато писъците на младежа не секнаха рязко.

— Около стотина стъпки. — Норта се усмихна невъзмутимо. — Изглежда страшно, но в никакъв случай не е смъртоносно. След теб, братко.

— Предполагам, че си пресметнал обратен маршрут през канализацията — каза Вейлин. — Както и откъде би могъл да си набавиш вино.

— Какъв е смисълът? Нямам пари, ти го каза.

— В такъв случай няма да имаш нищо против да минеш пръв.

Норта го погледна. Дългото негодувание, което го бе завладяло по време на пътуването, вече бе отшумяло, заменено от нещо, което Вейлин смяташе за още по-лошо. „Срам и пораженчество“, заключи той и извърна поглед. Знаеше, че може да се сбият. Норта си бе възвърнал част от силите и уменията на „Морска оса“, но все още бе далеч от предишното си „аз“. Вейлин би могъл да го прати да се премята след Семон. Но после какво? Пътят, който им предстоеше, бе дълъг и той не можеше да се тревожи на всяка крачка, че брат му би могъл да изнамери отнякъде пиене.

— Пази се от търговеца на чай — въздъхна Вейлин и скръсти ръце. — Той може да възрази срещу присъствието ти.

— Няма ли да ме убеждаваш повече? — попита Норта с искрена изненада. — Поне един-два удара?

— Доведох те, докъдето можах. Глупаво беше да си мисля, че ще успея да те спася. Преди да умре, Села ме помоли да се опитам. И аз се опитах, братко. Но пияницата си е пияница. Време е да те оставя да бъдеш това, което си.

Скръсти ръце и скочи, изпънал крака като връх на копие, и се понесе по склона към мрака.

Спускането му завърши с плясък и ледената прегръдка на вода, достатъчно дълбока да покрие главата му. Ботушите му намериха нещо твърдо и той ритна, оттласквайки се нагоре. Щом се показа над повърхността, откри, че се намира в бурен поток и течението го носи към широк, подобен на пещера отвор. Силата на течението бе прекалено голяма, за да плува срещу него, и като не видя друг изход, той се остави да бъде изнесен на открито. Водата се изливаше в странно права река с брегове от оформен камък вместо от пръст. Той се носи по нея няколко метра, докато течението започна да отслабва, и видя на брега неясния силует на Алум, приклекнал и протегнал ръка. Вейлин се хвана за китката на мореската и му благодари с пъшкане, докато ловецът му помагаше да излезе от водата.

После огледа спътниците си и видя колко силно треперят Ерлин, Семон и Елеса в нощния въздух.

— Трябва да запалим огън — каза той на Чиен. — Да се изсушим.

— Няма време — отвърна тя, като вдигна раницата на раменете си и взе тоягата. — Ще вървим до зори, а после слънцето ще ни изсуши.

— К-къде е лорд Норта? — попита Елеса, зъбите ѝ тракаха.

Вейлин приглади с длан косата си, за да изцеди водата от нея, и хвърли поглед назад към отвора в основата на онова, което сега виждаше, че е отвесна скална стена от гранит, висока поне седемдесет стъпки.

— Той няма да…

Чу се тих плясък и след секунди Норта се появи в огряната от луната река. Вейлин и Алум го изтеглиха на брега, където той повръща няколко секунди, застанал на колене.

— Май съм глътнал малко от тая лайняна вода — изпъшка Норта.

— Тогава повръщай в движение — каза му Чиен и тръгна с пъргава крачка по брега. — И го прави тихо.

Чиен не им даде никаква почивка — поддържаше изтощително темпо по речния бряг. Докато слънцето изгрее над просторната шир от обработваеми земи на изток, Вейлин прецени, че са изминали поне десет мили. По време на този преход речното корито не се бе отклонило и на сантиметър.

— Това не е река — каза Ерлин, когато Вейлин го попита за необичайно правия ѝ курс. — Просто малко разклонение на мрежата от канали, свързващи Хан-Ши с езерните земи на двайсет мили на север. Те на свой ред захранват каналите, които стигат чак до столицата.

— Значи просто ще вървим по него, докато стигнем до целта си? — попита Вейлин.

Ерлин погледна към изгряващото слънце и трепна.

— Няма да е още задълго. Диен-вен не си правят труда да патрулират по по-малките канали, но скоро ще наближим шлюзовете. Подозирам, че тогава нещата ще се усложнят.

Около час след изгрев-слънце Чиен най-после спря, покатери се по тревистия ръб по края на канала и засенчи очи, за да се взре в нещо на север. Вейлин отиде при нея и се закова на място от гледката, която се разкри пред него. Това, изглежда, беше някакъв град — сгради и мостове, скупчени заедно в объркващ лабиринт, който се спускаше стъпаловидно към брега на голям воден басейн. Да го наречеш езеро изглеждаше крайно неуместно. Приличаше повече на вътрешно море, чиито спокойни води се простираха към някакъв северен бряг, прекалено далечен, за да се види оттук.

— Нушим-Ли — каза Чиен и кимна към града със странна форма.

— Мост на шлюзовете? — попита Вейлин, след като си поблъска главата върху превода.

— По-скоро Град на шлюзовете — каза Ерлин. — Всеки град с мост носи името „хи“, а този има много. Каналите се събират тук. Лодките се прехвърлят в езерото чрез редица от шлюзове. Това е истинско инженерно чудо, което сестра ти несъмнено би намерила за вълнуващо.

— Я вижте това! — ахна благоговейно Семон. Вейлин се обърна и го видя, че се взира на юг. Не беше трудно да открие източника на почудата му. Пристанищният град Хан-Ши се простираше на изток и на запад, изпълвайки хоризонта в протежение на поне петдесет мили. Покрайнините му се протягаха като тъмни издутини към околните ниви и от тях излизаха пътища, които се виеха из подредения зелен ландшафт като пипалата на някакъв гигантски звяр, изпълзял от морето.

— Можеш да поместиш десет Варинсхолда в това — каза Семон — и пак да ти остане място.

— Колко души живеят в тази земя? — попита Елеса Ерлин, а лицето ѝ изразяваше по-скоро безпокойство, отколкото благоговение.

— Толкова много, че на Търговските крале им е трудно да ги преброят — отвърна Ерлин. — Когато идвах за последно тук, преброяванията показваха около трийсет и пет милиона само в Достопочтеното кралство.

— Милион — това са хиляда хиляди, нали? — попита Алум Вейлин.

— Да.

Мореската поклати глава и нададе мрачен смях.

— Ако братовчедка ми не ми беше казала да те следвам, сега щях да настоявам да обърнем назад и да намерим кораб за Опаловите острови. Не можем да се надяваме да останем скрити в такава земя.

Чиен изпръхтя тихичко и се заспуска по брега към нивите долу. Вейлин я чу да промърморва: „Чужденците имат ум колкото прасе“, преди да поеме на изток, без да се обръща.

— Значи няма да ходим в града — отбеляза Норта.

— Вярата да ни е на помощ, не! Диен-вен ще ни спипат за минути — каза Ерлин и се спусна по брега подир Чиен. — Хайде, идвайте. Доколкото си спомням, целта ни е само на още седем-осем мили оттук.

Целта се оказа порутена воденица на езерния бряг. Старите дъски на стените ѝ се бяха огънали навътре, а покривът бе хлътнал. Едно водно колело се въртеше бавно в потока, изливащ се в широк напоителен канал, а от комина се издигаше тънка струйка дим. Чиен спря на трийсетина крачки от воденицата и даде знак на Вейлин и останалите също да спрат.

— Не казвайте нищо — предупреди ги тя и продължи да стои, докато секундите се превърнаха в минути. Най-после се разнесе шумолене на отместена растителност и двама мъже се надигнаха от полупорасналото жито наблизо. Бяха окичени с маскировъчни листа, а лицата им бяха почернени с пръст. И двамата носеха арбалети, натегнати и заредени със страховити назъбени стрели.

— Не ви очакват — каза мъжът отляво на Чиен. Присвиваше подозрително очи, докато погледът му се плъзгаше по спътниците ѝ.

— Да — съгласи се Чиен. — Рака вътре ли е?

Макар че в тона ѝ липсваха емоции, нещо в поведението ѝ сякаш усили вълнението на двамата. Те се спогледаха бързо, преди да отстъпят назад и да сведат арбалетите, така че стрелите им да сочат към земята. Чиен мина покрай тях, без да ги погледне, и протегна тоягата си към Вейлин в подканващо движение. Той изпита отчетливото чувство, че е зорко наблюдаван, докато вървяха към къщата, макар че прозорците ѝ останаха затворени и откъм житото не се чу повече шумолене.

Вратата се отвори в мига, щом Чиен стигна до нея, една стара, тънка като клечка жена се поклони ниско и отстъпи встрани. Вейлин последва Чиен вътре и премигна изненадано, когато се озова в ярко осветено помещение. Хартиени фенери висяха от тавана и озаряваха голямо пространство без стълби или стаи. Там, където трябваше да се намира подът, имаше вода, в която имаше тясна лодка, дълга трийсетина стъпки. Беше ясно, че воденицата е само външна обвивка за скритото пристанище.

— Почитаема сестро! — извика един набит мъж от кърмата на лодката, вдигна ръка за поздрав и стъпи на пътеката, минаваща покрай стената. Усмивката му бе весела и когато се приближи, Вейлин забеляза как се поклони на Чиен, преди тя също да му се поклони в отговор. Изглежда, официалното положение на жените в тази страна не засягаше престъпния свят.

— Почитаеми братко — каза тя. — Почитаемият баща ти праща поздрави и дар. — Ръката ѝ се скри под елека и се появи пак с малка червена лакирана кутийка.

Набитият мъж взе кутийката и махна капака да подуши съдържанието, после каза:

— А, балсам от огнецвет. — Потупа се по кръста и сведе глава в знак на признателност. — Старите ми кокали ти благодарят. — Въпреки явното му дружелюбие Вейлин забеляза остра и може би опасна пресметливост в погледа му, когато той се премести от Чиен към чужденците зад гърба ѝ. — И ми водиш интересна компания. Което е дар само по себе си, винаги съм го казвал.

— Искаме да прекосим езерото — каза Чиен. — Почитаемият баща даде думата си.

В очите на мъжа отново се мярна пресметливост, преди да ги насочи обратно към Чиен.

— И думата му ще бъде спазена — рече той и се поклони още веднъж. — Аз се казвам Рака — продължи по-високо, говорейки бавно и отчетливо към чужденците, сякаш се обръщаше към слабоумни дечица. — Не ми трябва друго име и съм убивал хора, които са питали за него. Това е моята лодка. — Посочи тесния съд във водата. — Ще прекосим езерото, когато се мръкне. Дотогава ще ядете. — Ръцете му с дебели пръсти имитираха вкарване на невидима храна в устата му, преди той да се потърка по корема. — Ммммм.

— Този е идиот — каза Норта на езика на Кралството, което предизвика лекото кискане на Елеса.

— Тихо — сряза го Вейлин, усмихна се и се поклони на мъжа, който бе нарекъл себе си Рака. — Подозирам, че може да ни е от полза, ако той смята, че ние сме идиотите.

— Напоследък не мога да рискувам с дневен курс — каза превозвачът на Чиен малко по-късно, докато ядяха. Храната — приятно подправено свинско и зеленчуков бульон — бе приготвена от старицата, която им бе отворила вратата. Енергията, с която тя сновеше от една димяща тенджера към друга, накара Вейлин да се зачуди дали наистина е толкова стара, колкото изглежда. Освен нея и Рака никой друг не се бе присъединил към групата им, но редки изскърцвания откъм сенчестите мертеци горе показваха ясно, че все така са под зорко наблюдение.

— Прекалено много хора идват на юг — продължи Рака. — Повече хора по водата означава повече диен-вен, жадуващи да обложат с данък онова, което те са донесли със себе си. Така е още от пролетните дъждове. Войници отиват на север, други хора идват на юг. От ден на ден все повече, и то не само селяци. Трябваше да напомня на някои новодошли, че тези езера принадлежат на Алената лента, но май не всички се вслушват в урока, независимо колко уши режа. Почитаемият баща трябва да знае това.

— Тогава прати му вест — каза Чиен. — Имаше новини за битка в граничните земи. Ти какво си чул?

— Предимно слухове и глупости от осиромашели селяни. Много приказки за Небесните вестители, разбира се, но винаги е така, когато се надига беда. Що се отнася до битката… — Той сви рамене. — Някаква орда е излязла от Желязната степ за разбойнически набег. Ще драснат за вкъщи, щом си напълнят дисагите с плячка и съберат достатъчно роби. Или пък Търговският крал ще намери генерал, който да ги победи. Такива неща стават на всеки няколко десетилетия. Питай нея. — Той се обърна към старицата и повиши гласа си до викане: — Виждала си това и преди, нали, Стара змийо? Вилнеещи варвари и тем подобни?

Старицата сипа с черпак бульон в една паничка, почти без да погледне към него, и заговори със сух стържещ глас:

— Ти си глупак.

При тези думи Рака избухна в гръмогласен смях и се плесна по коляното.

— Тя обича да ме гълчи, а кой човек би отказал да достави удоволствие на прабаба си?

Веселието му се изпари, когато жената продължи да говори. Явно не ѝ бе присъщо да изрече само една кратка обида.

— Нарекоха я Годината на тигъра — каза тя и дрезгавият ѝ глас бе тих, но ясно различим в неподвижния въздух на воденицата. — Когато степните племена преминаха през цялото Достопочтено кралство, за да оплячкосат Хан-Ши.

— Тогава Търговският крал е бил слаб — рече Чиен. — Пияница и пройдоха, така разправят.

— Не. — Старицата поклати глава. — Беше просто човек, като всички крале. Мъдър в някои отношения, глупав в други. А който не се вслушва в Небесните вестители, е глупак. Той получи предупреждение, но не направи нищо, затова варварите дойдоха и взеха всичко, което имахме.

— Но не задълго — каза Чиен. — Търговският крал бил свален и наследникът му събрал голяма армия — това бил дядото на самия Лиан Ша. Сега костите на всеки варварин, нахлул в тези земи, лежат под Черните скали. И ако дойдат пак, ще стане същото.

Старицата поръси сол в паничката си и я подаде на Елеса. Тя вече бе опразнила една и изглеждаше благодарна да получи втора. Жената ѝ се усмихна нежно, но усмивката ѝ помръкна, когато се обърна към Чиен.

— Значи ти също си глупачка, щом мислиш, че нещо на този свят е вечно.

Взе празната паничка на Елеса и с поразителна бързина я запрати към Чиен. Нейната мишена обаче също не ѝ отстъпваше — дръпна главата си встрани и паничката се размина на косъм с нея, за да се разбие в стената отзад.

— Всичко, което е създадено, може да бъде разрушено — каза старицата на Чиен с поклон, който не отговаряше на явното неуважение в очите ѝ. — Добре ще е да запомниш това, почитаема сестро.

— Прабаба си е заслужила името — каза Рака на Чиен, когато старицата се върна при тенджерите си. — Бърза е като кобра, а и нравът ѝ е същият. Баща ми казваше, че е загубил бройката на труповете, които е пратила на дъното на езерото, когато още сме воювали със Сребърната нишка за контрол над водите.

Чиен не показа никаква емоция върху лицето си, но Вейлин зърна лекия тик на ярост на бузата ѝ, преди тя да свие рамене и да продължи да се храни.

— Е, кога тръгваме?

Когато луната достигна зенита си, хората на Рака запалиха една пожарна лодка на пет мили на запад и я пуснаха да се носи по езерото.

— Това би трябвало да привлече погледите на всички диен-вен, които са във водата тази нощ — каза лодкарят от румпела. Вейлин и Алум бяха хванали греблата, за да изкарат лодката от сенчестите дълбини на воденицата. Щом излязоха в открити води, бе вдигнато платно от ракита и бамбук и силният южен вятър понесе съда навътре в езерото.

— Колкото по-дълбока е водата, толкова по-добре — каза Рака. — Контрабандистите се държат близо до брега, по-лесно е да спрат на сушата и да избягат, ако се появят войници. — Обърна се към Вейлин, докато той и Алум прибираха греблата, и повиши отново глас, като сложи събраните ръце под бузата си като възглавница. — Сега вие спи. Трябва почине за утре. Разбира?

— Почине — повтори Вейлин с добродушно кимване. — Да.

— Добро момче. — Рака го потупа по рамото и се върна на румпела.

— Не се обиждайте — каза Чиен, като видя киселото изражение на Елеса. — Тук е широко разпространено вярването, че чужденците имат мозък с големина само две трети от мозъка на родените по тези земи.

— Ти споделяш ли това вярване? — попита Вейлин.

— О, не. Аз бих казала, че е… — Тя млъкна за момент и се замисли. — Поне четири шести. — След тези думи изчезна в покритата средна палуба на лодката.

Тази нощ Вейлин сънува Битката при Алтор — нещо, което не му се бе случвало от дълго време. Образите, създадени от спящото му съзнание, не съвпадаха с истинските му спомени за събитието, но със сънищата винаги бе така. Този път воларианците не реагираха, когато се устреми към тях, а запазиха равните си редици, неподвижни и безразлични като статуи. Не направиха опит да се бият, докато ги посичаше, и го гледаха с безстрастни лица, бледи като алабастър в слабата светлина, процеждаща се през дима, който се издигаше над разрушения град. Свободни мечове, варитаи и куритаи — всички те падаха пред него като жито под сърпа, без дори да извикат, докато кръвта бликаше от раните и отсечените им крайници. Този път Пламък, конят, който го бе донесъл чак от Пределите, не падна пронизан от стрела. Вместо това го пренесе през кървавата бразда, която той си пробиваше през мълчаливите редици, и навлязоха в града.

Той очакваше да намери на площада Рева, с огромен меч в ръка, която да го посрещне с усмивка, но този път го чакаше някой друг. Слаба дребничка жена, застанала насред килим от трупове, черната ѝ коса се развяваше на вятъра. Докато вървеше между телата, видя, че всички лица са му познати. Ето го Дентос, със стрела, стърчаща от гърдите, оголил зъби в предсмъртна гримаса. Ето го Баркус, с отсечена глава и черти, застинали в последна подигравателна усмивка. Ултин лежеше с въже около шията и подуто и почервеняло лице. Линден Ал Хестиан се взираше нагоре към него с умоляващи очи, сякаш го призоваваше да го избави от болката…

Замръзна, щом видя следващия. Трупът се взираше в забуленото от дим небе с мътни очи върху лице, почти неразпознаваемо от покрилите го множество порезни и прободни рани. Вейлин не бе присъствал, когато Кейнис бе срещнал смъртта си, ала си го бе представял много пъти. Но ужасите, рисувани от въображението му, дори не се доближаваха до това. „Болката му трябва да е била невъобразима — помисли си той и залитна под внезапната тежест на скръб, която смяташе за притъпена. — Съжалявам, братко…“

— Ти не можеше да ги спасиш.

Погледът на Вейлин отскочи към слабичката жена. Лицето ѝ бе извърнато, но той познаваше гласа ѝ също толкова добре като мъртвите наоколо. Когато тя се обърна, очите ѝ бяха бели върху бледото ѝ ъгловато лице — очи, които говореха за дух, летящ свободно от тялото ѝ.

— Ти не можеше да ме спасиш — продължи тя. Тънката ѝ роба бе отвята като плява от вятъра и тя остана гола. По тялото ѝ нямаше белези, защото бе умряла от едно-единствено докосване. Въпреки това сега той не съзираше красота в нея. Знаеше, че кожата ѝ ще е студена като лед, ако я докосне, лишена от всякакъв живот.

— Защо си мислиш, че можеш да спасиш нея? — попита Дарена. — Защото я обичаше повече ли? Тя ли бе онази, която винаги си искал? Затова ли ме остави да умра?

Думите ѝ потънаха в него като сто стрели и го лишиха от сила. Той падна на колене и устните му зашаваха в тихи, безсмислени молби, защото той нямаше думи за нея. Имаше само чувство на вина и скръб.

Дарена премигна срещу него с белите си очи и по застиналото ѝ лице пробяга съжалително мръщене.

— Бедният Вейлин — каза тя. — Защо просто не остана в своята кула? Това също нямаше да те спаси, но поне щеше да имаш няколко години мир.

Той вдиша дълбоко в опит да успокои препускащото си сърце и димът изпълни гърлото му и го накара да се разкашля.

— Вълкът… — изломоти той. — Той зовеше…

— Вълкът. — Тя се засмя — звук по-суров от всичко, което бе чувал от устата ѝ приживе. — За човек, който избягва боговете с такова усърдие, май прекалено охотно се унижаваш пред една умираща останка от Безименния. Той зовеше, вярно е. — Тя тръгна към него и сгъстяващият се облак дим се виеше около голата ѝ фигура като наметало. Той погледна нагоре към нея, замръзнал също като воларианската армия, която бе изклал, взираше се с ужас в ръката, която тя протегна да погали бузата му. Докосването ѝ бе като ледено острие върху кожата му. — Зовеше те на ранна смърт…

— Братко!

Той се събуди, все още с миризмата на дима в ноздрите си, и премигна срещу напрегнатото лице на Норта.

— Какво има? — попита Вейлин.

— Проблеми, както изглежда. — Норта бе развил одеялото, в което бяха скрити оръжията му, и сега натягаше лъка си. — И миризмата.

Вейлин извади меча от своето одеяло и събуди Елеса и Семон, преди да излезе от каютата. Алум вече стоеше на покрива, хванал се с една ръка за мачтата, и се взираше в нещо на запад. Като видя Вейлин, се усмихна криво и каза:

— Аз май имам талант да намирам пирати даже далеч от морето.

Зората се бе разпукала, за да обагри повърхността на езерото в бледорозово под остатъците от мъглата, и бе лесно да се различи какво е привлякло интереса на Алум. Облак дим се издигаше от една горяща лодка на около миля от тях. По размери приличаше на съда на Рака, но изглежда, се носеше на дрейф, пламъците лижеха платното ѝ и покриваха палубата от носа до кърмата. Зад нея Вейлин можеше да различи гъмжило от други лодки — две големи като първата и множество по-малки, скупчени гъсто около тях. Придружаващите сцената звуци бяха тихи, но ушите на Вейлин бяха добре настроени да долавят виковете на борба и ужас.

— Сребърната нишка — обади се Рака откъм румпела. Говореше на Чиен и двамата наблюдаваха далечната бъркотия с професионално презрение. — Или каквото е останало от тях в наше време. Заели са се да грабят селяните, бягащи на юг. Отдавна не съм виждал толкова много от тия копелета на едно място. Все пак три лодки, пълни с невъоръжени селяндури, вероятно са били прекалено апетитна плячка, за да я подминат.

— Какво ще правим, вуйчо? — попита Елеса, като се появи на палубата с лък в ръка.

— Нищо, момиче — каза Чиен, преди да хвърли поглед към Рака. — По-добре да се отклоним на изток за известно време. Няма нужда да привличаме внимание.

— Не можем просто да изоставим тези хора — настоя Елеса, местеше поглед между Вейлин и Чиен. — Вуйчо?

Беше му тежко да гледа съмнението и объркването ѝ, но писъкът бе този, който го накара да вземе решение. Изпълнен с болка и отчаяние, той се надигна от обкръжените лодки и отекна над водите като боен рог, жален и неустоим в своя зов. Вейлин се обърна към Норта и двамата си размениха безмълвно кимване.

— Остани при лорд Норта — каза Вейлин на Елеса. — Той ще ти каже къде да се целиш. Господин Семон, пазете ми гърба, ако обичате.

Младежът затегна колана с меча си и се изпъна.

— Разбира се, милорд.

— Откарай ни там — каза Вейлин на Рака на чу-шин и кимна към лодките.

Лодкарят премигна, изненадан за момент от свободното боравене на Вейлин с думите, после се засмя презрително.

— Само аз командвам тази лодка, чужденецо…

Устата му се затвори, когато Вейлин пристъпи към него, извади ловджийския си нож и го притисна към дебелата му шия — всичко това направено плавно и без колебание, което предотврати всякаква реакция.

— Това не е мъдро — обади се Чиен с натежал от предупреждение глас. — Алената лента има договор със Сребърната нишка…

— Аз нямам. — Вейлин притисна ръба на острието по-силно към шията на Рака и ноздрите на мъжа се издуха от ярост и страх. — Откарай ни там. Веднага.

11.

Лъкът на Норта запя веднага щом скупчените лодки навлязоха в обхвата им. Първата му стрела описа висока дъга и се заби в гърба на един мъж на предната палуба на най-близкия съд. Той бе лесно разпознаваема мишена, защото бе зает да къса дрехите на някаква бясно съпротивляваща се жена, преди стрелата да го улучи. Тъкмо нейните писъци бяха стигнали до Вейлин — писъци, които утихнаха, когато нападателят ѝ се надигна и се олюля, опитвайки се напразно да достигне стрелата, стърчаща от гърба му. Стрелата на Елеса го улучи в гърдите и го събори във водата.

— Това решава нещата — каза Чиен с горчиво примирение и надигна тоягата си. — Трябва да ги избием до един — обърна се към Рака. — Ако вестта за това стигне до братята им, ще започне война.

Лодкарят кимна неохотно, все още вперил очи в очите на Вейлин.

— Това вече не е необходимо — изграчи той и сведе очи към ножа, все още притиснат към гърлото му.

Вейлин изсумтя доволно, прибра ножа в канията на колана си и се обърна да погледне към бързо приближаващия се хаос. Докато се носеха към него, пламъците, обхванали по-голямата лодка, се издигнаха още по-нависоко, образувайки още по-гъст облак дим, който лиши Норта и Елеса от нови мишени. Семон и Алум работеха с греблата, за да скъсят разстоянието, а ушите на Вейлин доловиха дружния звън на множество арбалети, стрелящи едновременно.

— Залегни! — викна Норта и се просна на палубата, докато градушка от стрели излетя от дима, за да засипе лодката. Елеса изруга, когато една закачи ръкава ѝ.

— Само драскотина — каза, докато Вейлин оглеждаше раната. Кървеше много повече от обикновена драскотина и щеше да се нуждае от зашиване, но сега нямаше време за това.

— Тук все още има работа за вършене — каза ѝ той и кимна към кърмата.

Тя се намръщи на безизразния му тон, но както ѝ бе станало навик в последно време, запази отговора си за себе си. Сложи стрела на тетивата, подаде се, изпъна лъка и стреля, и веднага се скри отново, когато три арбалетни стрели изсвистяха над главата ѝ.

— Е, един по-малко — каза Елеса спокойно.

— Алум — каза Вейлин и тръгна към носа. — Ще бъдеш ли така добър да дойдеш с мен? Господин Семон, остани тук и се грижи за господин Ерлин. Освен това… — Той млъкна и хвърли поглед назад към Рака, преди да го върне към Семон. — Погрижи се нашият капитан да не реши да ни напусне.

— Както наредите, милорд.

Вейлин приклекна зад дебелия дървен блок, който се издигаше от носа. По него имаше много стари белези, вероятно в резултат на случаи като този. Вейлин изчака носът да се чукне в друг корпус, след което стана и се метна на палубата на съседната лодка, като пътьом изтегли меча от гърба си. Вдясно от него някакъв мъж веднага изскочи от дима, вдигнал високо над главата си оръжие с широко острие, което приличаше на сатър. Стрелата на Елеса звънна покрай ухото на Вейлин и се заби в гърдите на мъжа, преди да е успял да нанесе удар, като го прониза от гръдната кост до гръбнака. Вейлин прекрачи бързо издъхващия и вдигна меча си навреме, за да парира мушкането на едно закривено копие, което се стрелна от зловонния мрак.

Мъжът отдръпна копието и опита пак, като този път го насочи със замах към очите на Вейлин. Беше бърз и явно опитен, а смръщеното му разярено лице бе оцапано с кръв от скорошното клане, но гневът го правеше непохватен. В замаха му имаше прекалено много енергия, което накара оръжието да опише широка дъга, след като пропусна целта си, и остави лицето и шията му оголени. Ударът на Вейлин го разсече от брадичката до челото и обезобрази вече кървавата му физиономия. Той обаче остана вкопчен в живота и се дръпна назад, като пръскаше кръв и ломотеше в паника. Мятането му донесе полза с това, че възпря четирима от другарите му, които се опитваха да нападнат новодошлия, но бяха принудени да избегнат размахваното му напосоки копие. Това забавяне бе достатъчно за Норта да убие двама от тях с по една точно насочена в гърдите им стрела. Трети бандит изруга и изблъска настрани своя все още мятащ се другар, така че онзи падна през перилата в езерото.

Алум се хвърли на пътя на двамата оставащи бандити, когато те подновиха атаката си. Копието на мореската се превърна в размазано петно, когато той го завъртя първо наляво, а после надясно, за да разпори гърлото на единия и да среже дълбоко ръката на другия. Мечът на мъжа падна от безчувствените му пръсти, той изкрещя от болка и ярост, обърна се и се опита да избяга в дима, но рухна мъртъв, когато метателният нож на Вейлин го улучи между плешките.

— Моля ви…

Жената от предната палуба се свиваше в краката му. Бе притиснала разкъсаните си дрехи към слабичката си фигура. Вейлин трепна при вида на гръбнака ѝ — кокалчетата стърчаха от стопената от глад плът. Явно жената бе страдала много още преди да стане жертва на бандитите.

— Не се надигай — каза ѝ Вейлин, приклекна и сложи ръка на рамото ѝ. — Още не е свършило.

Тя поклати глава и го погледна. Лицето ѝ бе изпито от лишения, веждите ѝ бяха смръщени по-скоро от смайване, отколкото от страх.

— Товарът — каза тя и посочи една пролука между дъските на палубата. — Ако пламъците стигнат до него…

Вейлин надзърна между дъските и видя някакви големи глинени стомни, както и няколко чифта ярки очи, взиращи се от мрака. Като се приведе по-наблизо, различи сгушените фигурки на деца, всичките мършави като коленичилата до него жена.

— Какво е това? — попита я той и посочи стомните.

— Нафта. Носим я от вкъщи, по целия път. Мъжът ми каза, че с нея ще си купим нов дом. — Тя нададе горчив смях, който бързо се превърна в кашлица. Вейлин изду ноздри и подуши дима, и осъзна, че в него има гъст маслен дъх, много различен от дървесния дим. Спомни си как внезапно бе лумнал огънят, обхванал първата лодка, огледа бързо палубата и видя няколко пламъчета по въжетата и дървото.

— Алум — каза той и се надигна. — Трябва ни вода…

— Вуйчо!

Викът на Елеса привлече погледа му на изток точно навреме, за да види десетина малки лодки, изникващи от дима, всяка с петима или повече души, мнозина от които се целеха с арбалети право в него. Той се хвърли на палубата и чу глухите удари на забиващи се в дървото стрели. Когато залпът спря, се огледа за жената и я видя невредима, сгушена до един чувал със зърно. Чу приглушена ругатня и погледна към Алум. Ловецът се мъчеше да увие един парцал върху порезна рана на предмишницата си.

Откъм бандитите се донесе хор от гневни викове и Вейлин се надигна, за да види как един от тях се катурва в езерото със стрела в шията. Бързо последваха още стрели, когато Норта и Елеса, вече с предостатъчно мишени на разположение, започнаха непрекъснат обстрел. Още трима бандити паднаха, преди четири лодки да се отделят от групата; гребците им се трудеха усърдно, за да ги изравнят с лодката на Рака. Останалите продължиха към Вейлин, докато арбалетчиците трескаво се мъчеха да презаредят оръжията си. По негова преценка двамата с Алум скоро щяха да се изправят лице в лице срещу трийсет или повече бандити. Макар че Вейлин Ал Сорна от легендата дори не би се изпотил при такова съотношение на силите, никога не бе стигал до безумието да вярва в собствената си легенда.

Погледът му се насочи към стомните с нафта долу и в ума му изникна една идея — урок, който сестра му веднъж бе дала на воларианците.

— Качи децата си на палубата — каза той на жената. — Бъдете готови да скочите на нашата лодка, когато ви кажа.

Тя хвърли блеснал уплашен поглед към приближаващите се бандити и кимна, отиде до люка и повика децата отдолу. Докато изкарваше хленчещите дребосъчета на предната палуба. Вейлин слезе в трюма, за да вземе колкото стомни може да носи.

— Ще пием за нашата собствена смърт ли? — поинтересува се Алум с объркана усмивка, докато гледаше как Вейлин отпушва една стомна. Проследи го как откъсна ивица груб плат от един чувал със зърно, изля малко нафта върху нея, за да я напои, и я натъпка в гърлото на стомната. После, като видя езиче пламък, ближещо едно въже, поднесе стомната към него, за да запали напоения парцал.

— Предполагам, че ти имаш по-добър прицел за тази работа — каза Вейлин и подаде горящата стомна на Алум.

За секунда мореската изгледа със съмнение стомната, преди да повдигне вежди с разбиране. Взе я от Вейлин, изправи се, приведе се за момент, за да избегне мигновения залп от арбалетни стрели, а после се надигна отново. Замахна бързо през рамо и запрати стомната във въздуха. Импровизираният фитил оставяше огнена диря, докато стомната летеше към приближаващите се бандити. Падна право по средата на челната лодка и избухна в ярко кълбо от жълт пламък. Надигнаха се писъци, когато хората в нея се замятаха в лумналия пожар, биеха с ръце по пламъците, които прояждаха дрехите и стигаха до плътта отдолу. Само след секунди лодката бе празна и се носеше неуправляемо, а водата около нея бе пълна с пляскащи мъже и издигащ се дим.

— Хитър си като чакал — каза одобрително Алум и протегна ръка за нова стомна.

Двамата заработиха в постоянен ритъм — Вейлин приготвяше стомните, а мореската ги мяташе с непогрешима точност. За няколко минути хвърли шест и водата вляво от тях се изпълни с пищящи мъже и горящи лодки. Вейлин видя как двата оцелели съда бързо обърнаха и изчезнаха в дима, като бандитите белязаха оттеглянето си с крещене на множество яростни обиди и прощален залп от арбалетни стрели, никоя от които не улучи.

Всяко победно чувство обаче се изпари, когато Вейлин чу звън на метал откъм лодката на Рака. Един от четирите бандитски съда, отделили се от групата, се носеше неуправляемо, хората от екипажа му бяха набучени със стрели и лежаха мъртви или умиращи. Но останалите три бяха успели да доведат атаката си докрай и десетина бандити се бяха прехвърлили на лодката на Рака с оръжия в ръце. Вейлин видя как Елеса нанася силен ритник в главата на един, отхвърляйки го обратно през борда. После избегна посичащия удар на друг и мъжът умря от мушването на меча на Норта секунда по-късно.

Предупредителен вик се надигна в гърлото на Вейлин, като видя как двама бандити изскачат зад брат му, но заглъхна, когато зад тях се появи Чиен. Тя вдигна тоягата над главата си и я завъртя, при което дървеният прът се раздели и лъсна еднометрово стоманено острие. После ръката на Чиен сякаш се превърна в размазано петно и острието проблесна, докато тя се отпускаше на едно коляно. Двамата бандити залитнаха назад и паднаха, кръв шурна от почти еднаквите срезове на вратовете им.

В следващия миг Чиен се завъртя към кърмата, където Вейлин можеше да види как Семон и Рака трескаво отбиват главната група атакуващи. Семон бе успял да убие един и мечът му бе почервенял до дръжката, докато парираше ударите на враговете си. Останалите бяха възпирани от Рака, който се бе въоръжил с брадва и я размахваше с бързина, която говореше повече за сила, отколкото за умение.

Чиен скочи сред оцелелите бандити и сега сякаш цялото ѝ тяло се размаза, когато острието ѝ забляска отново. Само след секунди всичко бе свършило: трима бандити лежаха мъртви, а единственият оцелял стоеше на колене с празни ръце и навел глава чак до палубата в явен знак, че се предава. Вейлин видя как устните на Чиен помръднаха, може би в извинение, преди да забие върха на острието си в основата на черепа на коленичилия мъж.

— По-бързо! — извика тя на Вейлин, подканвайки го с припрени жестове, преди да посочи с окървавената стомана към бягащите лодки. — Трябва да довършим останалите.

— Сталхастите дойдоха за първи път миналата пролет. — Името на слабата жена беше Ан-Джин и тя говореше с акцент, много различен от този на Чиен, в гласа ѝ имаше мекота, която не подхождаше на разказваната от нея история. Беше родом от някакъв хълмист район близо до северната граница и сега седеше на кърмата с петте си деца и обясняваше как тя и съселяните ѝ били принудени да напуснат домовете си.

— Тогава бяха само стотина — продължи тя. — Отмъкнаха нафтата, която вадим от земята, и някои от младите, като убиха всеки, който опита да се съпротивлява.

— Значи това е била единствената им цел? — попита Вейлин. — Грабежи и убийства?

Тя поклати скръбно глава.

— Те дадоха да се разбере, че това е само първото от много нападения. Казаха ни, че техният бог е добил плът и сега язди начело на ордата им. Скоро щял да връхлети на юг, за да заграби всички богатства на Търговските крале. Докато крадяха и убиваха, се смееха, но когато заговореха за своя бог, нямаше смях. Всеки се кланяше, щом изричаше името му, и то бе произнасяно шепнешком.

— Името му ли? — попита Вейлин.

Ан-Джин кимна и изрече кратка фраза на чу-шин, която го накара да се смрази.

— Братко? — обади се Норта. — Какво каза тя?

— Сталхастите имат водач — промърмори той в отговор. — Човек, когото явно смятат за жив бог. Името му… — Нададе тих смях и поклати глава. „Без съмнение е обикновено съвпадение.“ — Буквално името му се превежда като Мрачния меч.

При тези думи Елеса се засмя — нещо, което не я бе чувал да прави от много дни.

— Колко грубо от негова страна да не поиска разрешението ти, вуйчо. — И като видя озадачената физиономия на Алум, добави бавно на езика на Кралството: — За моя народ той — кимна към Вейлин — е Мрачния меч. Споменава се в Пророчествата на Девата като велика и ужасна напаст срещу всички, които се радват на любовта на Отеца, впоследствие реабилитиран от думата на Благословената лейди Рева, както е записано в Единадесетата книга. — Тя затвори очи и издекламира думите с точност, родена от голям опит: „И дойде Мрачния меч в Алтор в момента на най-голямата му нужда, и със стоманата и яростта си отми своите грехове с кръвта на враговете ни“.

Тя отвори очи и се взря във Вейлин с необичайна сериозност.

— Така просто не върви, вуйчо. Не може да сте двама. Това е богохулство.

Вейлин ѝ хвърли изпепеляващ поглед и се обърна пак към Ан-Джин.

— Значи затова избягахте?

— Не веднага — отвърна тя. — На другия ден дойдоха войниците на Търговския крал и офицерът ни каза, че това било само набег и е трябвало да браним по-усърдно кралската собственост. Освен това бяхме глобени, че не сме изпълнили нормата си за сезона. През следващите месеци сталхастите нападнаха и други села и всеки път бяха все по-многобройни, крадяха все повече и убиваха все повече. След време Търговският крал прати армията си, която също взимаше от нас. „Войниците трябва да ядат — казаха ни, — за да могат да се бият във ваша защита.“ След няколко седмици те се върнаха, каквото бе останало от тях, петнайсет-шестнайсет прегладнели ужасени окаяници, които се опитаха пак да крадат от нас. Мъжете от селото ги убиха с кирки. Опитахме се да останем, някои от старейшините казваха, че и по-рано е имало завоеватели, които са идвали и са си отивали, че дори омразните племена, вилнели по целия път до столицата, могат да бъдат подкупени със злато или нафта. Но после — лицето ѝ помрачня още повече — дойдоха другите.

— Кои други? — попита Вейлин.

— Другите слуги на Мрачния меч, но те не бяха сталхасти. Бяха хора като нас от северните села и все още ни приличаха по език и облекло… но бяха променени. Повечето нямаха коне и носеха твърде малко оръжия и доспехи, но говореха само за него, за любовта си към него, „Всички вие ще бъдете спасени пред взора на Мрачния меч“ — така казаха, а после обесиха монаха, който се грижеше за храма ни, на портата и му разпориха корема, докато краката му още приритваха. Тогава разбрах, че не можем да останем. Исках да заминем на изток, към брега, и да използваме нафтата, за да си платим пътуване с кораб, който да ни откара надалеч. Но мъжът ми беше на друго мнение.

Тя хвърли суров поглед към двете дрейфуващи лодки, останали вече на няколкостотин крачки зад тях. Огънят явно бе достигнал до товара на втората, защото в сърцевината на димния облак можеше да се види ярко огнено цвете.

— Той винаги се мислеше за по-умен от другите — добави тя.

— Глупави селяци — промърмори Рака откъм румпела, вперил поглед към северния хоризонт, където търсеше следи от плячката им. — Трябваше да продадете нафтата си на първия срещнат търговец. Колкото по-надалеч пътувате, толкова по-вероятно е някой като мен да ви я вземе. — Обърна злобен поглед към Алум и Семон, които работеха с греблата. — По-бързо, чуждоземни отрепки! Ако те стигнат до брега, цялата Сребърна нишка ще ни връхлети до смрачаване и няма да са в милостиво настроение.

— Какво каза този? — попита Алум Вейлин.

— Трябва да се движим по-бързо. — Вейлин стана и побутна с ботуша си превития гръб на Семон. — Почини си. Аз ще те сменя.

Двамата с Алум гребаха повече от час, а скоростта на лодката се увеличаваше от платното, което Рака умело насочваше така, че да се възползва по най-добрия начин от вятъра.

— Ха! — възкликна лодкарят от румпела, оголил зъби в хищна усмивка. — Те отиват в Залива на чаплата.

— Това добра новина ли е? — попита Вейлин с пъшкане, докато продължаваше да гребе.

— Тук течението се движи на запад. — Рака кимна към платното. — Ние можем да използваме вятъра, за да му противодействаме, а те не. Ти и ти. — Той посочи Норта и Елеса. — Минете напред. Убийте ги, когато се доближим достатъчно. Ама всичките.

След като Вейлин преведе заповедта, двамата стрелци заеха позиция на носа на лодката, сложиха стрели на тетивите и зачакаха съдът на бандитите да попадне в обсега им. След може би още двайсетина минути гребане Вейлин чу Елеса да казва:

— Това… кораб ли е?

Несигурността в гласа ѝ накара Вейлин да спре по средата на загребването. Той стана и се обърна към носа, без да обръща внимание на лаещата заповед на Рака да продължава. Видя някакъв много голям силует, който изникваше от мъглата на няколкостотин крачки от тях. Наистина бе по-скоро кораб, отколкото лодка. Водата се надигаше пред тъмния му корпус, докато той пореше езерото, тласкан напред от по десетина гребла от двете си страни. Вместо едно платно имаше три и на най-предното бе изрисуван с бяло символ, който Вейлин бе видял за последно когато посланик Кон представяше акредитивните си писма: печатът на Търговския крал Лиан Ша.

Видя на предната палуба на кораба мъже, облечени в червено, с вдигнати и изпънати лъкове. Докато гледаше, те стреляха като един и облакът стрели описа висока дъга, преди да се изсипе върху двете лодки на бандитите. Повърхността на езерото кипна от падащите стрели, които покриха и двете лодки толкова нагъсто, че със сигурност нито един бандит не оцеля.

— Небесата отново дрискат върху мен! — изруга Рака и налегна силно румпела, като същевременно теглеше въжето, управляващо платното. Лодката покорно се наклони надясно и се заклати за момент, преди да се стабилизира. — Връщай се на греблото си — нареди рязко на Вейлин. — Ако успеем да стигнем до брега навреме… — Гласът му заглъхна, а очите му се разшириха, щом зърнаха нещо на запад. Вейлин се обърна и видя още три лодки да изплуват от мъглата. Бяха по-малки, но имаха множество гребци и носеха на платната си същия символ. Беше очевидно, че се движат прекалено бързо, за да могат да им се измъкнат.

Ръката на Рака падна от румпела и той се обърна към Чиен и каза кисело:

— Черния възел?

Тя кимна и устните ѝ помръднаха в нещо средно между усмивка и гримаса.

— Правилото е ясно — каза тя и в гласа ѝ се долавяше само лека извинителна нотка.

— Ако не съм го казвал досега — започна лодкарят, — винаги съм намирал твоята компания за извънредно неприятна…

Тоягата на Чиен се раздели с щракване и острието го резена през гърлото. Рака се свлече на колене, гъргорейки, докато кръвта бликаше от зейналата рана под брадичката му. Строполи се по лице на палубата и след няколко потрепервания замря.

— Вас може и да ви пощадят — каза Чиен на Вейлин. Кимна към Ан-Джин, която се свиваше уплашено, стиснала ужасените си деца. — Кажи им, че тези са били наши пленници, и може да пощадят и тях.

Тя си пое дълбоко дъх, хвана меча си на обратно и опря върха му току под гръдната си кост, стиснала зъби в очакване на пронизването. Вейлин замахна, преди да успее да забие оръжието в себе си, и я улучи с кокалчета на пръстите си току под носа. Главата ѝ се отметна назад и тя се олюля, но очите ѝ намериха сили да го изгледат с чиста омраза, преди да се свлече в безсъзнание на палубата.

— И сега какво? — попита Норта в последвалото мълчание.

Вейлин повдигна въпросително вежда към Ерлин, който му отвърна с немощна усмивка.

— Ние се съюзихме с престъпници — каза той. — Освен това се притекохме на помощ на контрабандисти и пътувахме без разрешение през владенията на Търговския крал. Всички тези провинения се наказват със смърт.

Вейлин погледна бързо приближаващата се лодка с размери на кораб, която скъсяваше разстоянието с всеки замах на множеството си гребла. Вече бе достатъчно близо, за да забележи, че всички стрелци на предната палуба са сложили стрели на тетивите, макар че още не бяха вдигнали лъковете, което му донесе мъничко утеха.

— Оставете оръжията — каза той, разпаса собствения си меч и го остави да падне на палубата. После се качи на покрива и направи прецизно премерен поклон към приближаващия се съд, с глава наведена съвсем малко и гърдите само леко наклонени напред, а ръцете вдигнати на нивото на кръста му и разперени встрани. Ерлин го бе научил на този поклон на „Морска оса“ като подсигуровка за подобни случаи: това бе поздравът на благороден посланик към двора на Търговския крал. Несигурността му в ефекта от този жест не бе разсеяна от спонтанната вълна смях, долетяла откъм стрелците на предната палуба.

— Това явно не е добър знак — промърмори Норта, преди носът на кораба на Търговския крал да се забие в корпуса на лодката и да изпопадат на палубата.