Зовът на вълка

След като съм прочела няколко описания на живота на брат ми от хора, които се ласкаят с титлата „историци“, откривам, че съм поразена колко често те използват фразите „управление чрез ужас“ и „път към разрухата“, особено по отношение на началото на неговите завоевания. И макар че аз категорично отхвърлям всякакви намеци, че някога бих действала като защитничка на брат си, възнамерявам да изложа на тези страници правдивия си разказ. Ето защо мой дълг е да кажа, че първите крачки на Келбранд Рейерик по пътя към божествеността не бяха нито ужасни, нито разрушителни. Много завоеватели през цялата история са градили властта си върху комбинация от военна мощ и последвало подчиняване на едно наплашено население. Други, като брат ми и приказната Огнена кралица от варварския Изток, са по-мъдри, защото знаят, че за да е дълготрайна една власт, покорените трябва да имат причина да обичат покорителите си.

Издигането на Келбранд за скелтир на Кова бе последвано от едногодишно укрепване на властта. Съперниците бяха безцеремонно отстранени с добре обмислено използване на битки и лични предизвикателства. Съюзите с много от другите скелдове бяха подсигурени чрез брак — Келбранд взе четири дъщери на други скелтири за жени и омъжи сестрите и братовчедките си за различни синове на сталхастите. Когато го призоваха на Великата могила да отговори на втория въпрос, той без съмнение беше най-могъщият скелтир, живял някога, макар че още не бе постигнал пълно господство.

Този път нямаше никаква драма, когато местра-дирмарът направи обявлението си, макар че аз пак забелязах явна неохота в държането на стареца. Забелязах също как събралите се по-нисши жреци се обърнаха и отдалечиха бързо, когато той свърши, с което още веднъж потвърдиха успеха на втората крачка на Келбранд към признаването му за местра-скелтир.

Местра-дирмарът се позабави за секунда, преди да последва събратята си в дълбините на Великата могила, и аз успях да доловя тихо изречените му думи към брат ми.

— Откажи се от този път, Келбранд Рейерик. И двамата знаем, че третият въпрос не ти е по силите. Ти си прекалено самовлюбен, за да му отговориш.

Други скелтири биха се наежили при тази обида, но Келбранд просто се засмя.

— Не, продажни глупако. Аз съм прекалено самовлюбен, за да не го направя.

— Какъв беше? — попитах го, докато яздехме обратно към лагера. Макар че той бе споделил с мен много от онова, което му бе казал брат ни, голяма част все още оставаше скрита. — Какъв беше вторият въпрос?

— Съвсем прост всъщност — отвърна той. — Попита ме: Какво е бог?

— А отговорът?

— Всичко с времето си, кончето ми. — Той се засмя и пришпори коня си в галоп. — Всичко с времето си.

Големият удар на Келбранд за осигуряване на господството му над Хаста дойде на следващата пролет, когато той убеди другите скелтири да му отстъпят контрола над могилите си. Келбранд отдавна разбираше, че истинското богатство на сталхастите се крие в могилите, откъдето черпим желязото си и топим стоманата си. Всяка могила си има собствена група колиби и работилници, където робите се трудят, за да създадат от метала оръжия и брони, докато други работят в конските заграждения, където отглеждаме най-добрите коне на света. За този труд отдавна се смята, че е под достойнството на родените в Хаста. Всъщност набезите, които правехме срещу южните земи, често бяха породени от нуждата да попълним работната си сила, защото робите са склонни да умират само след десетина години полезна употреба. Цялото това начинание несъмнено вършеше работа за производство на висококачествена стомана, но в същото време бе ужасно неефикасно.

— Всеки сезон трябва да оставяте половината си воини, за да пазят могилите ви и да бичуват робите ви — обясни Келбранд на събраните скелтири. — Ако искаме някога да стигнем до Златното море, това трябва да се промени. Оставете могилите си в мои ръце. Те все още ще са ваши, всички роби и стомана ще са ваши, но аз ще ги надзиравам и печалбите ще са големи.

— Но кой ще ги пази? — попитаха скелтирите. — И кой ще бичува робите?

— Скоро сталхастите ще се обединят — отвърна Келбранд. — И няма вече скелд да краде от скелда. Що се отнася до робите… — Той направи пауза и помня как тънка усмивка заигра по устните му, когато наведе глава и промърмори нещо на езика на южните земи, непознат за никой от присъстващите, освен мен. — Кой бог има нужда да бичува поклонниците си? — Усмивката изчезна и той вдигна отново глава и изписа на лицето си решителното мръщене, което се очаква от един скелтир, преди да отговори: — Те ще започнат да се боят от самия вид на Мрачния меч много повече, отколкото от целувката на вашите бичове.

Имаше възражения, разбира се, надигнаха се някои гласове на порицание към човека, който нарушава вековните традиции и ни отклонява от пътя, предначертан от Невидимите преди безброй години. Това принуди Келбранд да участва в нова кратка поредица от битки и предизвикателства и след още една година всички могили бяха в негови ръце.

— Какво виждаш, конче? — попита той, докато обикаляхме колибите, струпани около една от най-големите могили в Желязната степ. Някой отдавна забравен предтеча я бе кръстил Юмрука на Невидимите и оттогава поколения сталхасти се бяха сражавали за власт над нея, толкова богата на руда бе тя. До неотдавна Юмрука се намираше в ръцете на скелда Вотен, чийто скелтир, твърдоглав мъж, злощастно привързан към името си, бе предпочел смъртта под подчинението. Привидно Юмрука си остана собственост на Вотен, но всеки глупак можеше да види, че сега тук властва единствено брат ми.

— Виждам робски коптори — отвърнах, като оглеждах схлупените колиби. Мръсотията течеше по плитки канали в тесните улички и цялото място вонеше на дим и човешки нечистотии. Повечето обитатели бяха на работа в мините или в конюшните и малцината, останали тук, старателно се затваряха в колибите си, докато минавахме. Тук-там в някое сенчесто кътче лежеше тяло със смъкнати дрехи и покрито с мухи. Колкото и да ми се иска да кажа, че съм изпитала прилив на състрадание в този момент, неприятната истина е, че бедите на робите никога не са безпокоили особено ума ми. Те не бяха Хаста и тяхната робия и труд бяха необходими неща, благословени от жреците. Винаги е било така.

— Виждам болести и смърт — добавих, като преглътнах и покрих носа си със смачкано парче коприна. — А също и никакви причини да оставаме тук. Освен ако не искаш да гледаш как сестра ти губи закуската си.

— Погледни по-внимателно — каза той и спря до една от колибите. Бутна вратата и разкри пръстен под и няколко жалки притежания: одеяло, стар железен тиган. Отне ми секунда да различа двете мършави фигури, сгушени в неосветените дълбини на колибата — жена и момиче. И двете бяха затворили очи и навели глави, както се изисква от такива като тях, когато по-висшите ги гледат.

— Какво виждаш? — настоя Келбранд.

Забелязах колко яростно жената стиска момичето, колко близо до себе си го държи. Докато погледът ми се задържа, момичето потрепери, хленч се изтръгна от устните му и накара жената да го погали по немитата мазна коса; шаваше устни в почти недоловими думи на утеха.

— Майка и дете — казах. — Страхуват се от нас.

— Прави ли са, че се страхуват?

— Разбира се. Безстрашният роб не е роб.

— Вярно е. — Келбранд заговори тихо на жената и детето на езика на южните земи, който бе най-широко разпространен сред робите: — Извинете ни за нахлуването.

После затвори вратата и подновихме разходката си. Келбранд ме поведе към работещите в основата на Юмрука.

— Страхът е също толкова необходима част от ставащото тук като робския труд — каза той. — Но е скъп, защото създаването на страх също изисква усилия от наша страна.

Скоро колибите се смениха с простора от гол камънак, който заобикаляше могилата, разкривайки гледката на множество работещи роби. Юмрука приличаше на половин гигантска загнила ябълка, със страни разядени от кариерите, където се блъскаха робите. „Като червеи в плът“, помислих си, оглеждайки множеството. Те никога не бяха подлагани на точно преброяване, защото умираха твърде бързо. Единственото мерило за стойността им бе количеството руда, което изкопаваха от скалите. Когато добивът намалееше, вотените щяха да тръгнат на набези, за да попълнят работната сила.

— Както виждаш. — Келбранд направи широк жест към кипящата наоколо работа, от кариерите до дългите редици роби, тикащи колички или носещи пълни с руда кошници към забулените в дим сгради, където се трудеха ковачите. Войниците бяха навсякъде, поне няколкостотин, предимно на коне и стоящи в мълчалива бдителност. На всеки няколко минути някой обръщаше коня си към някоя редица роби, движеща се мъничко по-бавно от другите. Това внимание обикновено бе достатъчно, за да ги подтикне към по-големи усилия. Ако воинът намереше реакцията им за незадоволителна или пък го измъчваше скука, откачваше дебелия бич от волска кожа от седлото си. Тези бичове издаваха особено силно плющене, докато се виеха във въздуха измамно бавно. Повечето воини се задоволяваха да оставят някоя и друга кървяща резка върху лицата и ръцете на по-мудните роби, но други бяха по-изобретателни.

— Ето този човек например. — Келбранд посочи един воин, който ловко бе увил бича си около глезена на някакъв роб и го влачеше по камънака. Лицето на воина бе застинало в израз на решителен гняв, а не жестокост, все едно вършеше някакво досадно задължение. — Той би предпочел да препуска през Желязната степ със сокол на китката — продължи брат ми. — Или да се хвърли с копие в ръка в сърцето на боя, жаден за слава и за благосклонността на Невидимите. Но тук намира не повече слава от обикновен пъдар и нашата велика мисия страда от това.

Воинът рязко спря коня си, когато Келбранд му извика и закрачи към него, вдигнал ръка.

— Местра-скелтир — каза воинът, бързо слезе от седлото и падна на едно коляно. Титлата още не бе дадена официално на брат ми от жреците, но още тогава бе станало нещо обичайно да се обръщат към него така.

Келбранд не обърна внимание на коленичилия воин, а вместо това отиде при роба и се наведе да развие бича от глезена му.

— Ранен ли си? — попита го на южняшкия език, докато мъжът го зяпаше с ужас и неразбиране. — Сестро — извика Келбранд към мен с глас, натежал от състрадание. — Донеси вода!

Подчиних се без колебание, вече свикнала със склонността на брат ми към неочаквано театралничене. Отидох до най-близката каца, загребах вода с една кофа и я занесох на Келбранд, а после загледах как той поднесе с шепи течността към устата на роба. Видях кървящите ожулвания по челото и крайниците на мъжа, достатъчно дълбоки, за да оголят мускулите под кожата. Подобни рани обикновено биха довели до бърза екзекуция, защото щяха да го направят нетрудоспособен за няколко дни.

— Не се страхувай — каза Келбранд на роба, като загреба още вода и му я поднесе. После стана и повика двамата воини, които ни бяха придружавали през копторите.

— Препуснете към нашия лагер и доведете лечителя!

— Лечителя? — попита объркано воинът, който бе нанесъл наказанието. Случката бе привлякла вниманието на няколко от събратята му и аз скрих опасенията от лицето си, когато се озовахме в кръг от обикалящи ездачи. Всичките бяха вотени, до неотдавна свирепи и омразни врагове на ковите. Аз обаче не виждах в тях агресия, само също толкова дълбоко неразбиране.

— Какво беше провинението на този човек? — попита Келбранд коленичилия воин.

— Той срещна погледа ми, местра. Полага се смърт за роб, който погледне в очите човек, роден в Хаста. Така са отредили жреците.

— Не ми говори за жреци — изръмжа Келбранд и лицето му почервеня. Видях го как демонстративно се овладя, вдиша дълбоко и прокара трепереща ръка през косата си. — Вината не е твоя — каза той тихо, сякаш обзет от внезапно осъзнаване. — Твърде дълго онези, които стоят между Хаста и Невидимите, са ни водили по неверния път.

Безпокойството ми се усили, когато видях как воините се споглеждат несигурно. За щастие Келбранд винаги бе майстор в това да не допуска мислите на публиката му да се спират върху неудобни идеи.

— Не сте нужни повече тук — каза им той. — Върнете се във вашия скелд. Ловувайте, упражнявайте уменията си, учете младите. Кажете на всички, че голямата езда до Златното море ще започне скоро.

— Но… — започна един от воините и посочи към кариерите. — Робите, местра-скелтир.

— Робите ли? — Келбранд сведе поглед към ранения мъж в нозете си и усмивката му бе пълна колкото с топлина, толкова и с чувство за вина. — Тук вече няма роби. Оставете тази могила и тези хора на мен, защото сега техният труд ще е и мой.

Беше нужна още немалко изобретателна риторика, преди воините на Вотен да вържат лъковете и копията за седлата си и да препуснат към лагера на своя скелд. По заповед на Келбранд всеки от тях остави по едно оръжие. Всички бичове от волска кожа бяха струпани на върха на най-голямата кариера, където застана той, за да се обърне към събраните роби. Те стояха в мърляви редици под него и се взираха нагоре към странния висок сталхаст с глас, който сякаш достигаше до всяко ухо с неестествена лекота.

— Тези неща — каза Келбранд и посочи скупчените бичове — никога повече няма да докоснат кожата ви. Заклевам ви се в това. Много са престъпленията, които са ви довели тук, и голяма е болката ми от всичко, което сте изстрадали. Но знайте: днес Мрачния меч ви взе под своя закрила и ще ви пази, сякаш сте от собствената му кръв. От сега нататък всеки труд ще бъде възнаграждаван. Никой няма да гладува. Преди кирка да докосне отново тази могила, ще построим истински къщи, в които хората да живеят на топло и сигурно. Засега вървете и почивайте. Утре ще строим и за да знаете, че държа на думата си, Мрачния меч и обичната му сестра ще останат и ще строят с вас. Няма да си тръгнем оттук, докато всичко не стане както трябва и всички рани не заздравеят.

Овациите бяха неочаквани, може би защото не вярвах, че някой от събраните хора, зяпащи нагоре към нас, има сили за това. Но те заликуваха — отначало тихо и треперливо, като акорд, изтръгнат от струните на лира от неопитни ръце, а после все по-силно с всеки миг, докато звукът не заехтя мощно и звънливо. Ръце се вдигаха благодарно, хора падаха на колене, други ридаеха, но всички до един викаха и благославяха Мрачния меч.

— Не искам да оставам тук — казах аз, когато той най-после се извърна от прекланящата се пред него тълпа. Спомням си, че лицето му бе странно лишено от триумф или екзалтация. Вместо това на него играеше лека доволна усмивка, която ми напомни за момента, когато майка ми довършваше последния шев на добре изработен елек.

— О, я по-весело, конче — каза ми той. — В края на краищата току-що те направих сестра на бог.

И така, ние останахме сред робите, или занаятчиите, както брат ми държеше да ги наричаме сега. Макар че бяхме двама сред много, никой не вдигна ръка срещу нас. Скоро започнах да разбирам, че Келбранд ги бе запленил в онзи първи ден; сега думите му ги обвързваха по-здраво от всяка верига. Живеехме в техните колиби и търпяхме тяхната смрад, докато той организираше изграждането на по-здрави жилища, като намери занаятчиите със строителни умения и ги назначи за старши. Копторите бяха усърдно съборени и от големите камари трошляк около могилата бяха издигнати нови къщи. Всяка вечер се хранехме с различно семейство и брат ми говореше пред тях за великата ни мисия.

— Вашето поробване е престъпление — казваше им той и те го слушаха с жадни очи и онемели от благоговение. — Престъпление, извършено срещу вас от една клика злодеи, които се наричат жреци. Отдавна водят те сталхастите по грешен път, отдавна ни ограждат от истинското слово на Невидимите. Вашето освобождение е само първата крачка към деня, когато престъпленията на жреците ще бъдат наказани. Засега трябва да строим, да създадем нещо толкова велико, че никога да не могат да го съборят.

По негово настояване аз прекарвах повечето си време в грижи за болните или в преподаване на сталхасткия език, винаги с мила усмивка на устните, която знаех, че рядко докосва очите ми. Занаятчиите никога не се отнасяха към мен с такова благоговение, както към брат ми. Вместо това показваха предпазливо уважение, понякога дори почит, заради кръвното ми родство с божествения им освободител.

— Какво правя тук? — попитах го една вечер, докато седяхме заедно в мизерната колиба, която бе избрал за нас. Келбранд бе забранил да се местим в някоя от новите къщи, докато всички не бъдат довършени. Беше прекарал целия ден в работа, както бе обичайно за него в последно време, трудейки се под напътствията на един майстор строител, който само преди седмици едва не бе бичуван до смърт, задето изпуснал кош руда. Всеки ден брат ми ставаше призори и работеше до тъмно, но сякаш никога не се уморяваше. Аз обаче седях клюмнала до огъня, изтощена от този ден, през който бях принудена да гледам бавната смърт на едно невръстно момченце от дизентерия.

— Нямаш нужда от мен за този фарс — допълних. — Ти си този, когото обожават.

— Имам нужда от теб — настоя той. — Аз не винаги ще съм с тях. В мое отсъствие ти ще си очите на Мрачния меч. И нещо повече. — Изражението му стана по-напрегнато, а гласът му леко се понижи. — Ще бъдеш и мой търсач.

— Търсач ли? И какво ще търся?

— Колко хиляди души живеят в сянката на Юмрука? Колко още ще намерим при другите могили?

Свих уморено рамене.

— Много, предполагам.

— Да, много. И сред толкова много не е ли разумно да предположим, че има и други като теб?

Умората ми се изпари, когато ме осени разбиране, което се смени с растящо безпокойство.

— Искаш да издиря роби с Божествената кръв?

— Вече не използваме тази дума, скъпа сестричке. Но да. Ще ги намериш и ще ги доведеш при мен.

Сведох поглед, понеже безпокойството ми се смени със страх.

— Вечните закони повеляват…

— Всеки извън Хаста, у когото се открие Божествената кръв, да бъде убит, знам. — Доловил страха ми, той се премести по-наблизо и ме прегърна през раменете с твърдата си мускулеста ръка. — Откога Вечните закони ни притесняват?

— Ако те разберат…

— Уверявам те, че когато те разберат, вече няма да има значение.

— Как можеш да си толкова сигурен във всичко? Как може пътят ти да е толкова ясен? Аз не съм сънувала нищо от това.

Ръката му се стегна, притегли ме към утешителната топлина на тялото му.

— Защото аз отговорих на Втория въпрос, нали помниш? — каза той и прокара пръсти през косата ми. — Би ли искала да чуеш отговора?

За моя изненада не исках. Спомням си, че в онзи момент изпитах чувство на дезориентация, сякаш светът се бе разместил около мен, носейки промяна и знание, които нито исках, нито разбирах. Въпреки това трябваше да знам, защото съдбата ми бе свързана навеки с неговата.

— Да, братко — казах.

За миг той ме прегърна още по-здраво, преди да ме отдели нежно от себе си и да обърне лицето ми към своето.

— „Каква е истинската природа на един бог?“ Това ме попита дъртото копеле. Разбира се, въпросът е абсурден. Да отличиш истината от божественото е все едно да изпредеш злато от вода. По една случайност такъв бе отговорът на брат ни. В него имаше достатъчно ексцентричност и елементарно проникновение, за да е приемлив, защото не е в интерес, на жреците да издигнат местра-скелтир, който е наистина мъдър. Тях ги е грижа само за властта, те ценят дребните си луксове и привилегии, добити с кръвта и тежкия труд на Хаста и тези окаяни създания.

Млъкна и по устните му заигра замислена усмивка.

— Можех просто да им дам отговора на Телвар или някаква негова разновидност, която би задоволила Великия жрец и би разсеяла растящото му подозрение. Но открих, че неговото неудобство ми доставя прекалено голямо удоволствие, за да го направя. Затова му казах: „Страхът. Боговете не се раждат от любов, саможертва, свещени писания или вяра. Боговете се раждат и се подхранват от страх. Ето ти, например. Службата ти към Невидимите е абсурдна. Ти избягваш женската компания, поне за пред хората, и прекарваш дните си, пълзейки пред нещо, което никога не си виждал, глас, който никога не си чувал. И всичко това от страх, че то може наистина да съществува.“

Усмивката на Келбранд се превърна в смях, тих и кратък.

— Тогава той ме изненада, конче. Разбираш ли, аз очаквах ярост. Очаквах, дори исках той да се разбеснее срещу мен, да ме нарече богохулник, долен еретик. Ако го беше направил, щях да му се изсмея и да си тръгна, защото ми е дошло до гуша от техните ритуали. Отдавна подозирам, че избягването на жреците може да породи раздор сред Хаста, но вече няма скелд, който би могъл да ми се опълчи, така че какво значение има? Той обаче не побесня и не се разкрещя. Вместо това застина неподвижно и пребледня целият. „Защо си мислиш — попита ме, — че не съм чувал гласа на Невидимите?“ Известно време просто стояхме и се гледахме един друг. Долових истина в думите му, Луралин. Той може и да е отвратителен стар двуличник, но в онзи момент не лъжеше. За него Невидимите си остават реални, също като теб и мен. Затова аз открих нов отговор на Втория въпрос. Каква е истинската природа на един бог? Отчасти страхът, вярно е. Но също и властта. Властта, която идва с вярата. Властта да превърнеш робите в охотни слуги с внимателно проявена доброта, придружена от страх, че всичко това може да им бъде отнето. Власт, която е успяла да привърже сталхастите за векове към група ненаситни старци чрез обещанието за благосклонността на Невидимите и страха, че загубата ѝ ще доведе до смазващия срам на поражението. Но тяхната власт е ограничена, станала е жалка заради неспособността им да осъзнаят нейния потенциал. За да притежавам такава власт, която може да промени света, аз трябва не просто да вярвам в някакъв бог, а да стана такъв.

Намръщи се, като видя угрижената ми физиономия, и протегна голямата си топла длан, за да я сложи на бузата ми.

— Не се страхувай за мен. Умът ми не е увреден, просто е просветлен. Ти питаш откъде идва моята сигурност. Ето откъде. Защото какъв бог щях да съм, ако не можех да предскажа бъдещето?

Първият, когото намерих, беше момиче. На не повече от петнайсет и родено край могилата. Животът на нищета и редки хранителни дажби я правеха да изглежда като дете. Главата ѝ едва стигаше до раменете ми, а крайниците ѝ стърчаха като бледи клечки от грубите ѝ одежди.

— Как се казваш? — попитах я на южняшкия език и получих в отговор само уплашено клатене на чорлавата ѝ глава. Държеше очите си сведени, неспособна да срещне погледа ми след цял живот раболепие. Потрепери, когато посегнах през завесата от сплъстена коса, за да я хвана за брадичката, и бавно, но твърдо я повдигнах, докато мазните масури паднаха настрани, за да разкрият лицето ѝ. То представляваше оцапан със сажди бял овал и поразително приличаше на порцелановото лице на една кукла, която имах като малка.

— Погледни ме — казах ѝ и продължих да държа брадичката ѝ, докато тя бавно не отвори очи. Сълзи потекоха по саждите на бузите ѝ, докато ме гледаше с нескрит ужас в големите си черни зеници.

— Все трябва да имаш някакво име — казах и тя поклати отново глава.

— Момиче — прошепна тихо като полъх. — Наричат ме само момиче.

— Майка ти? Баща ти?

Ново клатене на глава, придружено от помръдване на костеливите ѝ рамене.

— Никога не съм ги познавала.

Този път говореше достатъчно високо, за да различа акцента ѝ, грубо ехо на диалекта, използван в граничните земи. Видях тик на раздразнение да пробягва по лицето ѝ, докато продължавах да я държа за брадичката, и усетих малка искрица от нещо в нея, същото нещо, което ме бе довело тук. Леко разширяване на очите ѝ ми показа, че и тя го е доловила в мен.

— Ти си много специална — казах. — Ще те наричам Ереса. На езика на сталхастите това означава „бисер“.

— Бисер? — повтори тя. Искреното озадачение върху оцапаното ѝ лице извика усмивка на устните ми — първата истинска усмивка от месеци насам. Днес, години по-късно, разбирам, че именно тогава се е започнало, тогава сърцето ми е поело по дългия път, който да ме отдалечи от корените ми. Това малко, окаяно момиче и простичкото ѝ любопитство бяха пробудили в мен нещо ново, нещо, което не бе свързано с Хаста.

— Лъскав скъпоценен камък — казах аз. — Много рядък, също като теб. — Хванах я за ръка и я поведох навън от бунището, където бе ровила за кокали в купчините боклук. — Ела. Мисля, че е време да се изкъпеш.

Оказа се, че Ереса има дарбата да създава искри от въздуха. Отначало те не бяха нещо повече от дребни цветчета, мимолетни трепкащи сини огънчета, които озаряваха мрака в колибата ни за наша обща радост и за задоволство на брат ми. С времето, чрез премерена смесица от увещания и окуражаване, цветята ѝ пораснаха до продължителни и мощни изблици на чиста енергия. Това мършаво момиченце скоро умееше да поражда пламък във всеки запалим предмет и да спира сърцата на плъхове, а години по-късно и на войниците, които срещаше в битка.

Месец по-късно открих висок младеж, който бе натрупал значителни мускули благодарение на по-добрата храна, осигурена от Келбранд. Усетих как силата му разцъфва, докато той работеше с кирката върху каменна плоча в кариерата; неговият инструмент се забиваше по-дълбоко от другите, всъщност прекалено дълбоко, за да е резултат от мускулите му.

— То действа само на камъка, господарке — каза той и се разшава неспокойно под зоркия ми поглед. — Стига да го погледна и започва да се рони. Държах го скрито през цялото това време. Така ми се струваше най-добре.

— Прав си бил — уверих го. — И не ме наричай „господарке“. Името ми е Луралин и то е единственото, с което е нужно да се обръщаш към мен. А как е твоето?

Срам ме е да кажа, че вече не помня истинското му име, защото навремето ми се струваше, че то няма значение. Аз го кръстих Вариж, древната дума за чук. След това ми стана навик да кръщавам всеки, когото открия. Да отхвърлям предишните им имена бе начин да ги обвържа към Мрачния меч. „Вие сте преродени — казвах им и тези думи скоро се превърнаха в мантра. — Създадени сте наново пред взора на Мрачния меч. Вие ще бъдете негов щит и негово копие в предстоящите битки.“

Не можах да намеря други с Божествената кръв при Юмрука, въпреки че търсих три месеца. Дотогава преображението на онези, които се трудеха в кариерите, от роби в занаятчии бе завършило. Осигуряването на по-добри жилища и храна успя да увеличи добива на руда много повече от всякакъв ужас и бичуване. Но аз знаех, че не само пълните стомаси и здравите стени ги подтикват към такива трудови подвизи, а нещо повече. Виждах го върху всяко лице, докато Мрачния меч се сбогуваше с тях, с обещанието да се върне на другата година: пълна и безгранична всеотдайност. Той наистина бе превърнал себе си в бог.

Гледах как Келбранд се готви за заминаване с глуха болка в гърдите и познатата размътеност в главата, която се дължеше на неспокойния сън.

— Снощи си сънувала нещо, нали? — попита ме той и спря, докато окачваше колчана на седлото си. — Винаги, когато сънуваш, имаш същото изражение. Все едно си изяла кисела ябълка, но не помниш къде си я намерила.

— Тя намери мен — казах аз. — Този път не съм ходила да я търся.

Той повдигна вежда при сериозния ми тон, доловил нещо повече от често демонстрираната от мен горчивина, задето ме изоставя. Аз трябваше да взема Ереса и да отида при другите могили, за да освободя поробените и да разпространя словото на Мрачния меч, като в същото време продължавам да търся бисери с особен талант. Той щеше да поведе Вариж и воините от пет скелда на юг към граничните земи.

— Има един преден пост на Достопочтеното кралство, който никога не сме могли да щурмуваме — беше ми казал предната вечер. — Стените му са прекалено високи за изкачване. Но с нашия нов брат — той погледна многозначително Вариж — мисля, че няма да останат толкова високи задълго. След като го разрушим, ще имаме сто мили гранична територия, из която да грабим както си щем.

Аз поклатих лекичко глава, което не помогна особено за разсейването на мъглата в ума ми. Винаги е така с неканените Истински сънища. Нежеланите дарове на Небесата често са неясни, но винаги са смущаващи.

— Мъж — казах. — Висок, също като теб. Силен, също като теб. Видях го да се бие и се бие добре.

— Виждала си ме да убивам мъже с цяла глава по-високи от мен — отвърна той с насмешливо пръхтене. — А и по-силни. Що се отнася до това, че се биел добре, кой може да се бие толкова добре като един бог? — В гласа му имаше весела нотка, но забелязах, че не е толкова весела, както когато бе започнал да се описва като такъв.

— Не беше само това. — Затворих очи и се опитах да си припомня подробностите от видението. То бе отчасти безформено, фигурите приличаха на призраци, невеществени, с изключение на високия мъж. — Беше в една лодка и убиваше хора — казах. — Спаси една жена, деца…

— Колко благородно. — Ръката на Келбранд се хвана за лъка на седлото, докато той се готвеше да се метне на коня си. — Непременно ще го похваля, ако го видя някога…

— Чух името му — прекъснах го аз. — Това е също и твоето име. Името, което намерих за теб.

Келбранд спря и свали бавно крак от стремето, после се обърна към мен. Мигът, в който бях започнала да се отдалечавам от сталхастите, бе настъпил, когато оцапаното и озадачено лице на Ереса извика усмивка на устните ми, но сега бе мигът, в който направих първата истинска крачка назад от брат си. Всъщност тази крачка бе предизвикана от ужасната злоба, изписала се на внезапно погрознялото му лице. Това бе лице, което мнозина щяха да гледат в идните години, някои с любов, но повечето с ужас. Тогава за първи път зърнах Мрачния меч и това извика сълзи в очите ми, защото до този момент не знаех, че брат ми може да изглежда толкова грозен.

— И къде да го намеря? — попита той. Този път в гласа му нямаше никакво веселие, а само тиха, смъртоносна увереност. — Този крадец на имена.

Бяха ми нужни няколко тежки, болезнени мига, за да му отговоря, толкова бях вцепенена от изражението му.

— Той е носил името много преди теб — казах аз и в гласа ми имаше треперене, което ми бе противно почти колкото преобразеното му лице. Никога дотогава той не ме бе карал да се страхувам и открих, че трябва да се прокашлям, преди да продължа. — Освен това няма ти да го намериш. Той ще те намери.

12.

Колата под него подскочи, а после затрепери, когато колелата ѝ преминаха от равната тухлена повърхност към някакъв по-грапав път. „Може би калдъръм?“ зачуди се Вейлин. Ако бе така, това можеше да означава, че са стигнали до град и пътуването най-после е към края си.

Беше сам в колата с изключение на едно мишле, което някак си се бе изхитрило да се вмъкне при едно от нощните спирания. Вейлин го хранеше с трохи от хляба, който му пъхаха веднъж дневно през процепа в основата на вратата заедно с малко вода в дървена паничка. Мишлето никога не се приближаваше достатъчно, че Вейлин да го стигне; малкият му, но явно остър ум бе преценил дължината на веригите му. Те бяха тежки и къси, захванати за желязна скоба на пода. През първия ден от пътуването той бе изпробвал здравината ѝ и бързо заключи, че ще е нужна силата на десет мъже, за да има някаква надежда да я изкриви.

Този подвижен затвор имаше дебели дървени стени. На тях, както и на вратата, нямаше прозорци и той можеше да види само слаби проблясъци дневна светлина през малките пролуки между дъските. Водеше си сметка на дните, като броеше яденетата, които вече възлизаха на петнайсет. За това време не бе видял друга жива душа, нито пък бе чул друг глас, освен приглушените разговори на пазачите и коларите.

През годините, прекарани в алпиранската тъмница, Вейлин бе свикнал както със самотата, така и със затворничеството, и бе научил колко е безсмислено да си блъска главата над съдбата на приятелите си. Но в онези дни той все още разполагаше със своята песен и ограждащите го стени не бяха пречка за нея. Сега имаше само спомените си и мъчителната, настойчива нужда да разбере какво е станало с Елеса и останалите.

Не ги беше зървал, откакто го заловиха на езерото. Войниците на Търговския крал се бяха изсипали на лодката на Рака с тояги в ръце, без да показват никакво колебание да ги използват. Елеса бе допуснала грешката да отблъсне ръката на един войник, който понечи да върже китките ѝ, и бе повалена с удари на палубата. Вейлин също бе понесъл своя дял от тях, когато се опита да се приближи до нея. Докато лежеше на палубата, пъшкайки от болка, притиснал ръка към някои ребра, които подозираше, че може да са счупени, на главата му бе метната торба от зебло, а китките му бяха вързани с дебела връв. Няколко часа лежа в нещо, което предположи, че е трюмна вода, събрала се в недрата на лодката с размери на кораб. По едно време чу Норта да повишава глас, но каквото и остроумие да бе смятал да изрече, то бързо бе удавено в остър вик и глухия удар на твърдо дърво по плът.

В крайна сметка го бяха извлекли от влагата на свеж въздух. С груби ръчкания го подкараха по твърда земя, докато той надничаше между нишките на торбата към нещо, което му заприлича на някакъв пристан. После дойде мрачната вътрешност на колата и дрънченето на вериги, последвано от усещането за студено желязо върху китките му. Торбата бе дръпната рязко и той зърна за миг бронирания гръб на някакъв войник, преди вратата да се затръшне.

— Така ли се отнасяте с един благороден гостенин? — промърмори той към мрака с уморен смях, размишлявайки върху безполезността на уроците по етикет на Ерлин.

— Предполагам — каза Вейлин на мишлето сега, докато колелата на колата продължаваха да трополят по нещо, което той се надяваше да е калдъръм, — че не знаеш как се казва това място? — Придружи въпроса си с няколко трошици хляб. Мишлето обаче не изглеждаше впечатлено. Малките му мънистени очички блестяха, когато поспря, за да го изгледа за секунда, преди да изприпка по-наблизо и да напъха трошиците в устата си с малките си лапички.

— Значи не — въздъхна Вейлин. — Не съм го и очаквал.

Помъчи се да погледне през една от по-големите пролуки между дъските. Тя бе широка едва колкото кутрето му и разкриваше само поредица отминаващи светлини и сенки, макар че ако се съдеше по нарасналия шум, колата, изглежда, наистина минаваше през някакъв град. Самият брой на гласовете, които чуваше, заедно с времето, изтекло до спирането на колата, го убедиха, че това не е просто някакво си обикновено градче.

По негови сметки минаха цели четири часа, преди подскачането на колелата да премине в доста по-гладко движение и колата да спре. Разнесе се силно метално дрънчене и вратата се отвори. Вейлин премигна с насълзените си очи на ярката дневна светлина и когато зрението му се избистри, пред него изникна сурово намръщено лице, което осъзна, че е виждал и преди.

Прецени, че възрастта на мъжа е няколко години над неговата; гладко обръснатото му лице бе нашарено с бръчки в ъгълчетата на очите и устата. Черната му коса бе събрана на кок, разкривайки чело с три стари белега, два от които ги нямаше, когато Вейлин го беше видял за последен път. Изражението му също бе съвсем различно. „Лицето на влюбен мъж“, спомни си Вейлин. Освен това, макар че паметта му съумяваше да губи все повече детайли с напредване на възрастта, виденията, разкрити му от кръвната песен, никога не помръкваха, особено свързаните с Шерин.

Очите на мъжа се присвиха, когато погледът на Вейлин се задържа върху него, и ноздрите му се издуха в презрително сумтене.

— Донесете кофа — каза той, като хвърли поглед някъде настрани. — Не бива да оскърби краля с такава смрад.

С тези думи мъжът отстъпи назад и двама войници с червени лакирани брони се качиха в колата. Свалиха веригите на Вейлин и единият му нареди да стане. Вейлин изстена, когато мускулите му се напрегнаха за първи път от дни, и се надигна несигурно на крака, само за да бъде блъснат към вратата. Това блъсване явно бе пресметнато така, че да го нарани, и запрати Вейлин към металния ръб на вратата достатъчно силно, за да изтръгне от него болезнено пъшкане. Като чу как блъсналият го мъж се изкиска, Вейлин изстена отново, свлече се на едно коляно и главата му клюмна.

— Ставай, варварска маймуно — изръмжа мъжът и месестата му ръка тупна силно Вейлин по рамото. Той се отпусна още по-ниско, карайки стража да се наведе и по този начин да наруши леко равновесието си. После главата на Вейлин замахна светкавично назад и срещна носа на войника с приятно силно хрущене. Когато мъжът залитна, Вейлин се извъртя и хвана ръката върху рамото си, като в същото време замахна с крак и го подкоси. Онзи рухна отгоре му, мъчейки се да изтръгне ръката си, а неговият другар пристъпи по-наблизо и посегна към ръката на Вейлин. Той се претърколи, повличайки войника със себе си, ръцете му се движеха с бърза и опитна ефективност и задушната вътрешност на колата се изпълни с писъци. Докато още двама войници успеят да се качат в колата и да ги разтърват, Вейлин успя да счупи три от пръстите на блъсналия го мъж.

— Спри!

Вейлин усети студената целувка на стомана под брадичката си и откри, че мъжът с познатото лице стои над него. Беше опрял върха на меч в кожата на Вейлин с прецизна, но твърда хватка и в погледа му се четеше силно изкушение да го използва.

— Ако ме убиеш — каза Вейлин, — кого ще заведеш при краля си?

— Подозирам — отвърна мъжът и притисна по-силно върха на меча, при което Вейлин усети струйка кръв по шията си, — че той може да се задоволи само с главата ти.

Вейлин му се усмихна невъзмутимо и пусна войника, който с ругатни издрала по-надалеч от него, стиснал пострадалата си ръка.

— Млъквай! — излая познатият мъж и властната нотка в гласа му го обозначи като някакъв офицер. Той прибра меча си и хвърли на войника отвратен поглед, преди да се извърне. — Един месец на намалени дажби и никакво вино. Беше предупреден, че пленникът е опасен. — После се обърна към Вейлин и кимна към вратата. — Без повече проблеми. Разбираш ли ме, варварино?

— Имам спътници — каза Вейлин. — Бих искал да знам къде са, преди да отида някъде.

— На всички твои въпроси ще отговори кралят, ако благоволи да омърси езика си да разговаря с теб. А сега ставай или с радост ще те доставя при него в окови.

Вейлин слезе от колата и откри, че в подножието на стълбите го чака кофа със сапунена вода. На няколко крачки зад нея стоеше войник с вързоп обикновени, но чисти дрехи.

— Събличай се — каза офицерът и посочи кофата. — Измий се, после се облечи.

Вейлин се позабави за момент, за да се огледа. Стоеше насред обръч от десетина войници с червени брони в двор, който би взел за поле, ако не бяха гладките сиви плочи, които го покриваха от край до край. Бе ограден от триетажни сгради с полегати покриви, чиито ъгли и ръбове бяха богато украсени със статуи. Зад сградите видя кули, издигащи се към бледото облачно небе. Бяха високи почти колкото кулите на Волар, но по-тънки, всяка увенчана със структура, която приличаше на миниатюрна крепост. „Наблюдателни кули — реши той и откри, че е впечатлен. — Никоя армия не би могла да се приближи на по-малко от петдесет мили, без да я забележат.“

— Съблечи се, измий се и се облечи!

Вейлин хвърли поглед към познатия мъж и му се поклони учтиво, преди да свали дрехите си — те направо едва се отлепваха и изпускаха зловоние, от което го засмъдяха очите.

— Не ме попитахте за името ми — отбеляза Вейлин, когато остана съвсем гол и тръгна към кофата. — Да не би това да е защото вече го знаете?

Хвърли кос поглед към офицера, докато се сапунисваше, и видя решителната твърдост на чертите му. Това бе човек с богат опит в криенето на емоциите си.

— Нито ме попитахте каква работа имам в Достопочтеното кралство — продължи Вейлин. Потопи глава в кофата, за да накисне косата си, преди да прокара пръсти през сплъстените кичури. — Не искате ли да знаете защо съм тук?

Мъжът не каза нищо, а лицето му си оставаше все така неподвижно.

— Шерин Унса — каза Вейлин. Взираше се за някаква реакция, но не откри такава. — Една жена, която познавах някога. Сестра Шерин Унса, ако трябва да съм точен, от Петия орден на Вярата. Макар да предполагам, че се е отказала от тази титла още преди години.

Все още нищо, освен слабо трепване в очите.

— Тя е източнячка — добави Вейлин, като вдигна кофата. — Вие бихте казали варварка. Също като мен. — После изля водата върху главата си, наслаждавайки се на чувството за чистота въпреки студа. — Странно, че не я познавате. — Захвърли кофата настрани и изцеди водата от косата си. — Чух, че си е спечелила известна слава в тукашните земи благодарение на лечителските си умения…

— Знам за кого говориш. — Изражението на мъжа отново се бе втвърдило и Вейлин видя в очите му същата жажда за насилие. — И да, знаем кой си ти. Тя изобщо не е като теб.

„Никога не сме се срещали и въпреки това той ме мрази — заключи Вейлин. — Какво ли му е разправяла?“ Извърна се, когато този въпрос предизвика у него срамна горчивина. „Истината би била достатъчна причина, ако той я обича.“

— Ако Търговският крал иска да знае по каква работа съм дошъл в кралството му — каза той, — единствената причина е тя…

— Не говори повече за нея!

Войниците наоколо се напрегнаха, когато офицерът им направи крачка към Вейлин и ръката му стисна меча на кръста му. Той обаче се овладя бързо, отстъпи назад и кимна към войника с дрехите.

— Обличай се, и по-бързо. Туткането ти само усилва обидата, която си нанесъл на нашето кралство.

Дрехите бяха простичък комплект от сиви памучни панталони и елек. Обувки не му бяха дадени, затова след като се облече, Вейлин бе принуден да последва капитана бос. От двете му страни вървяха войници, които не откъсваха очи от него. Поведоха го през множество порти и пътеки, като всички стражи заставаха мирно при минаването на капитана. Хора, които Вейлин сметна за слуги заради простите им дрехи и нещата, които носеха, се отдръпваха бързо от пътя им и се кланяха ниско. За разлика от тях, онези с по-пищни дрехи, вероятно придворни или чиновници, или зяпаха Вейлин с открито любопитство, или демонстративно извръщаха очи, сякаш самата гледка на варварин някак си ги оскърбяваше.

Накрая стигнаха до порта, много по-висока и богато украсена от другите, чиито крила се отвориха със скърцане на железни панти, за да разкрият просторна и приятна панорама. Ниски хълмове, покрити с буйна зеленина, заобикаляха спокойни езера с бистра вода, черешови дръвчета ронеха цветни листенца из целия този пейзаж. Вейлин си спомни за любовта на Лирна към градините и за просторните кралски паркове, чието създаване се говореше, че е финансирала в новите си владения. Той обаче се съмняваше, че е създала нещо, което може да се мери с това тук по мащаби и красота.

— Чакайте тук — каза капитанът на войниците си и мина през портата, като даде знак на Вейлин да го последва. Големите крила се затвориха в мига, щом двамата стъпиха на тучната трева. Тук, изглежда, нямаше пътеки и Вейлин се наслаждаваше на чувството от стъпването по тревата, докато следваше капитана нагоре по един склон и надолу по друг.

— Ти знаеш името ми — каза Вейлин; мъчеше се да не изостава, защото бе схванат от дългото си затворничество. — Защо не ми кажеш твоето?

Капитанът мълча известно време, преди да отговори с тон на досадна необходимост:

— Шо Цай. Командир на Червените разузнавачи.

— Прост разузнавач? — рече насмешливо Вейлин. — Не си даже генерал? Със сигурност човек с моето положение би трябвало да бъде ескортиран от някой с ранг, равен на неговия.

Това бе още едно пресметнато жилване, което сякаш проникна по-дълбоко от останалите. Шо Цай спря и се обърна, леко присвит, с една ръка на ножницата на меча, докато другата стисна дръжката.

— Ранг ли? — попита той тихо. — Тук ти нямаш по-високо положение от червей, гърчещ се в лайната.

„Гняв“, помисли си доволно Вейлин и понечи да изрече друга обида, която се надяваше да доведе със сигурност до атака. Щеше да обезоръжи гордия разузнавач и да изтръгне информация от него. „Той знае къде са другите. Знае къде е Шерин и аз ще го накарам да ми каже.“

Из парка отекна пронизителен звън, който откъсна очите на Вейлин от навъсеното лице на Шо Цай. Той идеше от малък остров по средата на най-близкото езеро. Островът бе свързан с брега с каменен вълнолом и на него имаше постройка с наклонен покрив, крепена от четири колони. Под покрива стоеше висок мъж с дълга сребриста коса и биеше с пръчка по някаква голяма камбана. Пред него подскачаше малко момиченце и кикотът му се смесваше със звънтенето.

Шо Цай въздъхна дълбоко, изправи се и посочи към острова. — Търговският крал Лиан Ша заповядва да се явиш пред него. После се обърна и тръгна напред. Вейлин се замисли за момент, а после отхвърли идеята да го надвие сега, когато мъжът толкова удобно му бе обърнал гръб. Огледа набързо парка наоколо и не забеляза никаква следа от други стражи или слуги, но нещо му подсказваше, че тази празнота е илюзия. Със сигурност никой крал не би се оставил толкова беззащитен. Освен това Вейлин започна да осъзнава все по-ясно опасната си непредпазливост, откакто бе напуснал Пределите. Като граничен лорд Ал Сорна, той никога не би дразнил така Шо Цай. „Брат Вейлин обаче винаги е бил доста склонен към рискове.“

Звънът и кикотенето на момиченцето заглъхнаха, докато двамата вървяха по вълнолома към острова. То внезапно прекъсна танца си, за да се скрие зад робата на високия мъж, като надзърташе оттам към Вейлин с уплашено мръщене.

Шо Цай спря в края на вълнолома и се отпусна на едно коляно.

— О, Любимецо на Небесата — каза с остър, но почтителен тон. — Водя ви по ваша заповед натрапника. И — хвърли поглед през рамо към Вейлин — за мен ще е голяма чест да изпълня вашето бързо и мъдро правосъдие.

Високият мъж удостои войника с любезна усмивка, но не каза нищо. Погледът му се задържа с очакване върху Вейлин. „Братът навярно не би се поклонил — помисли си той. — Но граничният лорд би.“

Вейлин повтори поклона, който се бе провалил толкова очебийно на езерото, като го доукраси с привеждане на главата на няколко сантиметра по-ниско, отколкото изискваше етикетът. Високият мъж явно намери това за забавно и се разсмя от сърце, преди да се обърне към Шо Цай.

— Моите благодарности, капитане. Върнете се на брега. Ще говоря с този човек насаме. — Гласът му бе тих и в него имаше мелодичност, много различна от всеки акцент, който Вейлин бе чул досега в тази земя. Въпреки това той откри, че в него се крие някаква естествена властност, която му напомни за аспект Арлин — още един човек, който рядко изпитваше нужда да повишава гласа си над шепот.

— Простете, Любимецо. — Шо Цай се поклони по-ниско със силна неохота в гласа. — Но варваринът трябва да бъде смятан за опасен звяр. Той нападна един от хората ми…

— Наистина ли? — прекъсна го Търговският крал и повдигна изненадано сребристите си вежди. — И уби ли го?

— Не, Любимецо.

— А би ли могъл, ако искаше?

Раменете на Шо Цай леко се прегърбиха.

— Да, Любимецо.

— Значи не може да бъде определен като звяр, нали?

Шо Цай се поколеба за момент, после наведе глава още по-ниско, преди да стане. Врътна се пъргаво и хвърли на Вейлин поглед, изпълнен със страшно предупреждение, преди да се върне по вълнолома на брега.

— Ще говорим на твоя език — каза Лиан Ша на Вейлин на прецизен език на Кралството, обагрен от мелодичните му тонове. — За да няма недоразумения помежду ни.

— Както желаете, ваше величество — отвърна Вейлин. При звука на гласа му момиченцето, криещо се зад робите на Лиан Ша, изписка тихичко и зарови личице в диплите коприна.

— Момент, моля — каза Търговският крал, после приклекна и нежно отдели от себе си момиченцето. — Той е само човек, цвете на сърцето ми — каза и избърса с ръкав сълзите на детето. — Майка ти те учи на какви ли не глупави неща. Хайде, върви да си играеш. — И посочи към купчина кукли и играчки наблизо. — Дядо ти има работа за вършене. А какво е работата?

— Работата е слънцето и дъждът — отвърна бързо момиченцето. Лиан Ша го погали с пръст по бузата и то изтича при играчките си без повече колебание.

— Най-малката ми внучка — каза Търговският крал на Вейлин. — Само на четири годинки и вече ми е любимка. Ти имаш ли любимо дете?

— Аз нямам деца, ваше величество.

— Ах, да, забравих. Вейлин Ал Сорна, граничен лорд на Северните предели и най-прочутият меч на Обединеното кралство, никога не се е женил. Какви странни хора сте вие. Човек, роден в някое от Търговските кралства, който не се е оженил до двайсет и първата си година, ще открие, че хората го избягват, а в някои префектури може дори да бъде глобен. Да не би жаждата по мъжка плът да ти пречи да си избереш жена?

— Не, ваше величество.

Тъмните очи на Лиан Ша сякаш блещукаха, докато го гледаха. Макар че гласът на Търговския крал напомняше на Вейлин за аспект Арлин, очите му будеха горчиви спомени за крал Янус.

— Виждам, че не се обиждаш — рече замислено Лиан Ша. — Човек с разкрепостен ум, или поне с богат опит. Разбира се, аз знам защо нямаш жена, както знам и какво те води неканен в моето кралство. Идваш да търсиш лечителката, в памет на любовта, която сте имали и сте загубили.

— Ваше величество е добре осведомен.

— Един зле осведомен крал скоро ще открие, че е или просяк, или мъртъв. Няма да се изненадаш да разбереш, че узнах за присъствието ти тук по-малко от два дни след като слезе на пристана в Хан-Ши. Едно от най-полезните неща, които съм наследил от Изумрудената империя, е забележително ефективно разузнаване и съобщителна мрежа. — Искриците в очите на краля угаснаха и погледът му изведнъж стана твърд. — Бих искал да знам какво е станало с пратениците ми, дошли в твоята кула.

— Бяха избити от член на свитата си.

— А оръжията, които ги пратих да купят?

— Няма да пристигнат, поне докато моята кралица не отсъди по въпроса, което ще отнеме месеци, а дори и тогава очаквам отговорът да е не.

— Тя може да промени отговора си, ако научи, че любимият ѝ генерал е гост в двореца ми.

— Уверявам ви, ваше величество, че това няма да стане. Когато се отнася за преговори, кралица Лирна няма да позволи нищо да я постави в неизгодна позиция и ви предупреждавам да не предизвиквате гнева ѝ. Неотдавна цяла империя бе смазана, защото допусна същата грешка — както един добре осведомен крал би трябвало да знае.

Стоманен блясък се появи в очите на Търговския крал и гласът му се понижи до тих шепот.

— В името на благоприятния изход на тази среща, не прави предположения какво знам или не знам. — Задържа погледа на Вейлин и премигна, след което шепотът му рязко бе сменен от по-жив и делови тон. — Какво стана с убиеца?

Вейлин се замисли дали да не го забаламоса нещо, защото се съмняваше, че повечето хора, дори един крал, биха повярвали на истината. Но имаше чувството, че този човек има много остро ухо за неистини.

— Той притежаваше способности, произтичащи от онова, което моят народ нарича Мрачното, а вашият — Небесна благословия. С тяхна помощ успя да убие посланик Кон и генерал Джиян, преди да бъде заловен. Умря, докато го разпитвах, защото бе взел отрова преди да изпълни мисията си.

— И каква информация успя да изтръгнеш от него, преди да умре?

— Че нашите кралства са застрашени от създанието, на което той служи.

Очите на краля се присвиха и лека промяна в наклона на главата му подсказа на Вейлин, че може би му е съобщил нещо, което не е знаел досега.

— Сталхастите и живият им бог — промърмори той. — Ето на кого е служил.

Вейлин поклати глава.

— Не мисля. Той каза, че сталхастите са само оръдие, но служат на същия господар. Каква е неговата природа и къде обитава, не ми е известно.

Внучката на Лиан Ша нададе едно високо „ха!“ Вейлин хвърли поглед към нея и видя, че имитира битка с две от куклите си. По-голямата явно бе някакво митично чудовище с глава на котка на оранжеви ивици и тяло на човек, докато другата носеше войнишка униформа. Изглеждаше, че куклата с котешка глава печели.

— Може би се чудиш — каза Лиан Ша и се усмихна на лудориите на детето — защо не си мъртъв. Защо не те наказах за твоето ужасно престъпление.

Погледът на Вейлин се задържа върху биещите се кукли; гледаше как чудовището събаря войника на земята, преди момиченцето да нададе ново „ха!“ и бързо да го изправи в цял ръст. Само след няколко секунди той бе повалил чудовището и стоеше с вдигната ръка.

— Ти печелиш! — поздрави го собственичката му. — Сега всички сладкиши са твои.

— Предполагам — каза Вейлин, — че ваше величество иска да ме използва за нещо. От опит знам, че с кралете често е така.

Лиан Ша се усмихна отново и наклони глава.

— Ти навлезе по-дълбоко в моето кралство, отколкото очаквах. Може би наистина щеше да стигнеш до Високия храм, ако не бях пратил Червените разузнавачи да те пресрещнат. Прав беше, че не ми се представи официално при пристигането си. Щяха да са ти нужни седмици да преминеш през мрежата от бюрократи, които държа, за да ме пазят от нежелани или непознати молители. А и след като успееше, какво щеше да получиш? Само кратка аудиенция и учтив отказ. Чуждестранен варварин да ме моли за разрешение да мине през кралството ми по лична работа? Никога не бих одобрил открито подобно нещо. Но сега ти си мой пленник. По законите на тази земя принадлежиш на мен и мога да те използвам както пожелая.

— Не съм дошъл тук да водя вашата война.

— Да, но все пак дойде. Дойде за Лекуващата благодат. Така я наричат, тази жена, която търсиш. Жена толкова умела в церенето на болести и кърпенето на рани, че се твърди, че тя също притежава Небесната благословия. Чух за нея преди няколко години, когато дъщеря ми бе на смъртно легло, докато се опитваше да доведе нов живот на този свят. Придворните ми лекари бяха ужасени, разбира се. Да се позволи на една чужденка достъп до принцеса от кралския род. В техните очи това бе почти светотатство. Наложи се да екзекутирам двама-трима, докато спрат да мърморят.

Очите на Вейлин се върнаха към момиченцето. Сега играчките му лежаха забравени и то побутваше насам-натам една кожена топка с малките си ръчички, изплезило език, и се мръщеше съсредоточено.

— Шерин я е изродила — каза той.

— И спаси майка ѝ. За награда ѝ предложих богатства, достатъчни, за да живее в разкош до края на дните си, стига да го пожелае. Но тя отказа и вместо това ме помоли за средства да построи лечебница в града, където живееше. Направих го, разбира се, но все още имам голям дълг към нея. Сега смятам, че съм го изплатил отчасти, като пощадих теб.

„Работата е слънцето и дъждът — спомни си Вейлин. — Всичко тук се измерва в дългове и изплащането им.“

— Ако ми позволите да я отведа обратно в Обединеното кралство — каза той, — ще ѝ се отплатите напълно. Само ми кажете къде е тя…

Старецът се засмя и този звук бе пълен с изненада и подигравка.

— Какви недодялани хора сте вие. Липсва ви всякакво лукавство или тънкост. За мен е загадка как вашата ужасна Огнена кралица е завладяла толкова много земи толкова бързо.

— Защото много от хората, живеещи в тези земи, смятат, че са били освободени, а не завладени. Може ли някой от вашите поданици да каже същото?

Очакваше гневен отговор, но Търговският крал просто се засмя пак.

— Свобода, а? Свобода да правят какво? Да плащат данъци на кралицата си? Да служат в армиите ѝ, когато тя заповяда? Моят народ отдавна е осъзнал, че свободата е илюзия, идея, над която да разсъждават философите. Моите поданици не искат от мен свобода, а най-вече две неща: възможности и закрила. Аз обикновено се занимавам с второто и точно затова искам да те използвам. Я ми кажи, какво знаеш за Нефритената принцеса?

— Говори се, че е живяла безброй години, благодарение на Небесната благословия.

— Така е. Аз бях още младеж, когато баща ми ме прати да чуя песента ѝ. Трийсет години по-късно отидох пак и макар че коремът ми бе пораснал, а брадата ми бе посивяла, тя бе все така млада и прекрасна като преди, дори песента ѝ не се беше променила. Ето това символизира тя, разбираш ли: неизменността. Тя не се променя, и ние също. Моят народ отдавна вярва, че Нефритената принцеса е въплъщение на благосклонността на Небесата. Докато тя живее във Високия храм, земите ни, градовете ни, песните и мъдростта ни ще ги има. През вековете може да са ни връхлитали войни и глад, Изумрудената империя може да е рухнала, но хората на Далечния запад винаги са се множали и са благоденствали. Сега обаче сталхастите заплашват нашите граници, а Нефритената принцеса е изчезнала.

Вейлин си спомни за последните си мигове с Пратеника, странната смесица от съжаление и злоба. „Шерин, отишла да се грижи за Нефритената принцеса…“

— А жената, която дойдох да намеря? — попита той. — Небесната благодат…

— И тя е изчезнала заедно с нея. Лечителката била призована във Високия храм. Странно искане, защото Нефритената принцеса е недосегаема за болестите, но хората предположили, че някоя от любимите ѝ слугини се е разболяла, затова местният префект издал нужното разрешение за пътуване. След дни пристигна вестоносец, за да ме уведоми, че Нефритената принцеса и Небесната благодат са изчезнали. Наредих да бичуват префекта и да го освободят от моя служба.

— И всичките ви шпиони и вестоносци нямат представа къде са отишли?

— Има само мъгляви сведения, че са ги видели да пътуват на север по някаква планинска пътека. Ако е вярно, този маршрут скоро ще ги отведе до граничните земи, където сега Стоманената орда вилнее на воля. Просто не мога да си представя какво ги е накарало да поемат по такъв път.

Търговският крал млъкна и тръгна към края на островчето, като поспря за момент, за да погали внучката си по главицата. Тя бе загубила интерес към топката и сега се забавляваше с дървен пумпал, украсен с цветни шарки, които се размазваха в хипнотична спирала, щом го завърти.

— Този парк е направен по заповед на баща ми — каза Лиан Ша, което накара Вейлин да премигне и да откъсне очи от спиралата. Старецът стоеше със скръстени ръце и гледаше спокойните води на езерото и тучните хълмове оттатък. — Беше необходимо, защото тук бяха нанесени най-големи щети на стария дворец. Диваците от Желязната степ са идвали и преди, нали разбираш? Съюз от племена от източните равнини. По една ирония, по-късно се оказа, че те са били принудени да мигрират, когато сталхастите навлезли в земите им. Затова те навлезли в нашите, оставяйки диря от кръв и пепел през цялото Достопочтено кралство, чак до този дворец.

— Те не го разбирали, този огромен каменен лагер, който никога не се мести — продължи той. — За тях той бил нещо отвратително, ужасно, затова се опитали да го унищожат. Говори се, че три хиляди придворни били събрани в храмовия комплекс, намирал се някога тук, за да им прережат гърлата, след което диваците запалили цялото място. Когато баща ми най-после ги победил и свалил от трона глупака, който не го заслужавал, намерил за странно, че тази разрушена част от двореца е обрасла буйно с трева и цветя. Моите мъдреци ми казват, че това се дължало костите на придворните. Някак чрез смъртта си те успели да обогатят почвата. Затова вместо да издигне наново храмовете, баща ми заповядал да направят парк. Това не му донесло симпатиите на монасите, но пък той никога не е бил особено религиозен. „Монасите стискат броениците си и молят Небесата за избавление — каза ми той веднъж. — Но само стоманата и хитростта ще те спасят, когато диваците са пред портите ти. Запомни това, когато те дойдат отново, защото ще дойдат, сине.“

Лиан Ша направи пауза и сребристите му мустаци помръднаха, когато на устните му се изписа усмивка на скъп спомен.

— Така баща ми още веднъж доказа, че е много мъдър човек. В момента това кралство е връхлетяно от война, която не прилича на никоя предишна. Стоманената орда няма да спре пред границите ни. Другите Търговски крале се заблуждават, въобразявайки си, че ордата ще им направи услуга, като унищожи някой техен съперник, преди да избяга обратно в Степта с плячката си. Но само един глупак си мисли, че тигърът все някога се насища. Надигнала се е буря от зло и за да се борят с нея, поданиците ми трябва да вярват, че победата е възможна. Аз загубих цяла армия в бой със сталхастите, вярно е, но докато дойдат летните месеци, ще имам половин милион свежи попълнения, готови да тръгнат на бой. Въпросът е как ще се бият?

— Моят опит говори — намеси се Вейлин, — че войниците се бият добре, ако са добре обучени и добре командвани.

— Дори ако знаят, че благосклонността на Небесата им е отнета? — Старецът поклати глава. — Аз познавам нравите на моя народ. Напоследък има твърде много поличби, твърде много бури извън сезона, твърде много съобщения за появата на Небесните вестители.

— Чувал съм това название и преди. Какви са тези вестители?

— Същества, пратени от Небесата, за да ни предупредят за наближаваща гибел, или поне така се говори. Те се появяват във времена на кризи и бедствия. Например рояк крилати лисици са били видени да прелитат над устието на Кан Ли в нощта преди цунами да унищожи повечето села по бреговете ѝ. По времето на баща ми видели голяма мечка да броди по северните хълмове малко преди племената да спечелят първата си битка срещу нас.

— Крилати лисици и огромни мечки. — Вейлин сви устни. — Разбирам.

Лиан Ша присви очи срещу него и в тях проблесна леко раздразнение.

— Насмешка ли долавям в гласа ти? Да не би варваринът да се мисли за по-трезвомислещ от народа на Далечния запад? Знам много за теб и за земята, от която идваш. Тя е място, където в продължение на векове хората са се избивали в името на древни драсканици и въображаеми богове. Не смей да изпитваш търпението ми със своята преценка.

Лицето му придоби неподвижност, която говореше за пълна искреност.

— Да не би да мислиш, че искам от теб да водиш моята война, може би да командваш моите армии? Каква надменност! По-скоро бих дал внучката си в ръцете на павиан, отколкото да сложа войниците си в твоите. Не, Вейлин Ал Сорна, ти ще бъдеш моето ловно куче. Ще тръгнеш да търсиш Нефритената принцеса и ще я върнеш при мен. Аз пратих най-добрите следотърсачи в Северната префектура, за да я намерят, и те претърсваха с дни планините без никакъв резултат. Подозирам, че ти може да имаш по-добър късмет. Ако случайно намериш и лечителката с принцесата, толкова по-добре. Даже ще позволя на двама ви да напуснете моето кралство. Ето за това ще те използвам и няма да търпя никакви престорени откази. И двамата знаем, че нямаш избор.

„Прилича повече на Янус, отколкото на Арлин“, заключи Вейлин и чак зъбите го заболяха, когато ги стисна, за да попречи на всякакви неразумни думи да излязат от устата му. „Макар че Лирна би го оплела в своя собствена паяжина. Но аз не съм Лирна.“

— Пътувах с няколко другари — каза той, когато болката в челюстта му отслабна.

— Да, и те понастоящем се радват на моето гостоприемство. Вземи ги с теб, ако искаш. Можеш дори да получиш онази злобна кучка от Алената лента. Опасявам се, че бях принуден да пратя агенти да се справят с баща ѝ. Известна търпимост към престъпните елементи е необходима част от управлението, но неговото провинение бе прекалено голямо. Също като на теб, и на нея ѝ бе дадено да разбере без никакво съмнение, че сега принадлежи на мен.

Търговският крал Лиан Ша се поклони едва доловимо и Вейлин разпозна жеста от уроците на Ерлин: отпращане на благороден, но дребен служител. После се обърна, даде знак на Шо Цай и каза:

— Ще пратя с теб Червените разузнавачи. Те са най-добрите ми войници и командирът им е живо заинтересуван от успеха на тази мисия. Разбираш ли, когато дъщеря ми беше на смъртно легло, тъкмо той бе пратен да доведе лечителката. Оттогава е влюбен до уши в Лекуващата благодат.

13.

— Цай Лин. — Младият войник се поклони ниско, докато се представяше, и Вейлин реши, че това е най-дълбокият поклон, който е получил, откакто е пристигнал по тези земи. — Дай-ло на Червените разузнавачи.

— Дай-ло ли? — попита Вейлин. — Тази дума не ми е позната.

— Моите извинения, господарю. — Главата на младежа се наведе с още два-три сантиметра. — Дай-ло е… бихте могли да го наречете чирак, ученик, който чака да го утвърдят за офицер от кралската армия.

— Разбирам. — Вейлин огледа двора, плъзгайки очи по трите дузини войници, които подготвяха конете си за пътуването. Шо Цай вървеше между тях, проверяваше снаряжението и се уверяваше, че багажът на товарните коне е добре закрепен. — Цай — каза той. — Името ти е същото като на командира.

— Имам честта да съм негов син, господарю.

— По-скоро третото яйце в гнездото — промърмори тихо, но доловимо един от войниците, което предизвика кискането на другите. Вейлин бе впечатлен от факта, че младежът запази самообладание, макар че по вцепененото му лице, когато се изправи, разбра, че му е нанесена някаква обида.

— Командирът ме назначи за ваш телохранител и свръзка по време на тази мисия — продължи Цай Лин.

— Телохранител? — Вейлин повдигна вежда и изпита гузно задоволство от внезапното смущение на лицето на младежа.

— Това е само формална титла — изломоти младежът и се поклони пак. — Всички чуждестранни сановници получават телохранител. Естествено, изобщо не бих предположил…

— Другарите ми — прекъсна го Вейлин. — Търговският крал ме увери…

Питането му се оказа ненужно, защото в същия момент откъм другия край на двора изригна порой от ругатни.

— Не ме пипайте, езически шибаняци!

Червените разузнавачи отвориха път за група войници със сини брони и пред очите му се появи Елеса. Тя се бореше в хватката на двама стражи, косата ѝ бе разчорлена, а мърлявото ѝ лице — озъбено. Обаче се укроти, щом зърна Вейлин, и увисна в ръцете на стражите, докато те не я пуснаха.

— Мислех, че си мъртъв — каза с разочарована усмивка и се приближи да го прегърне. Той не отвърна на прегръдката, нито я остави да се проточи. В края на краищата обучението ѝ още не бе завършено. По лицето ѝ пробяга спазъм на болка, когато той я отдели от себе си, но тя бързо се окопити, изпъна се и застина с неутрална физиономия.

Норта пристигна малко по-късно, последван скоро от Алум и Семон, всички еднакво размъкнати и немити. След тях се появи и Ерлин. Затворническите лишения, изглежда, се бяха отразили най-зле на него, той вървеше с наведена глава и превити рамене, когато войниците го въведоха в двора. „Вече наистина прилича на старец“, помисли си Вейлин, забелязал новите сиви нишки в косата и брадата му.

Чиен се появи последна, ескортирана от четирима стражи вместо от двама и с оковани китки. Вървеше с изправен гръб и безизразна физиономия, която се превърна във втренчен леден взор, щом забеляза Вейлин. Погледът ѝ не трепна, докато стражите ѝ сваляха оковите, и Вейлин реши, че моментът не е подходящ да я поздравява.

— Дай-ло!

При гласа на командира си младият войник се изпъна мирно, обърна се и отдаде чест с юмрук на гърдите.

— Да, дай-шин!

По плочите отекна тропот на конски подкови, когато Шо Цай мина през тълпата с коня си — висок петнист жребец с дългите крака на животно, отгледано за лов.

— Нека чужденците се качат по конете и да потегляме — заповяда командирът.

— Хората ми имат нужда от малко време — каза Вейлин и кимна към другарите си. — Да получат нещо освежително и да се измият.

Шо Цай го изгледа мълчаливо, преди да кимне към една поилка за конете.

— Мийте се тогава — каза и подкара коня си. — И по-бързо. Търговският крал заповяда мисията да бъде изпълнена експедитивно и аз нямам намерение да го разочаровам.

След което излезе от двора в лек галоп, следван от конния отряд в спретната колона по двама. Чу се потракване на дърво и звън на метал и Вейлин се обърна, за да види как войник в синя броня пусна на земята платнен вързоп. При падането си вързопът се разтвори и се видяха оръжията им.

— Е, така по става — отбеляза Норта и си взе лъка. — Поне не са счупили нищо.

— Господарю, ако обичате — обади се Цай Лин и посочи към конярите, които държаха юздите на седем оседлани коня. — Не бива да се бавим.

Вейлин кимна, спря Елеса и Семон, които бяха тръгнали към поилката, и им нареди:

— Въоръжете се и се качвайте по конете. По-късно ще се миете. Малко смрад няма да ви убие.

— Да не би цялата тази страна да е един безкраен град? — чудеше се Алум, докато се озърташе към безбрежния лабиринт от гъсто струпани сгради. Часът бе ранен, но улиците вече гъмжаха от хора и всички те бързаха да се отдръпнат встрани с наведени глави при минаването на войниците. Беше минал повече от час, откакто Червените разузнавачи напуснаха двореца на Търговския крал, и все още нямаше признаци градът да свършва.

— Музан-Хи е най-големият град в Далечния запад — каза Ерлин. — Което го прави вероятно най-големия град на света. — Провлачваше уморено думите и седеше на седлото прегърбен, с подчертано сивкава бледнота на отпуснатото си лице.

— Добре ли си? — попита го Вейлин.

— Разбира се, че не. — Ерлин направи гримаса и нададе съвсем тих смях. — Стар съм.

Сутринта премина в следобед, преди градските стени да се появят пред очите им. Крайните квартали бяха разположени по-ниско от центъра на града, така че Вейлин получи открит изглед към високата четирийсет стъпки преграда, протягаща се на няколко мили и в двете посоки. За разлика от пристанищния град Хан-Ши, тук, изглежда, нямаше застрояване извън стените, само огромна шир от редящи се като кръпки ниви в различни оттенъци на зеленото.

— Забранено е да се строи извън стените, господарю — обясни му Цай Лин, когато Вейлин повдигна въпроса. — Търговският крал отдавна е обявил Музан-Хи за вечен бисер, неизменен като слънцето.

— Но броят на хората тук сигурно расте от година на година — каза Вейлин.

— Музан-Хи често е наричан гнездото на кралството. Всички втори синове и дъщери са длъжни да се преселят в друг град, щом навършат двайсет и една години, и го правят с радост, защото благоприятните възможности чакат онези, които ги търсят. Тъкмо това свързва Достопочтеното кралство в едно цяло.

— Ами третите или четвъртите синове и дъщери?

— В градовете това е забранено, господарю. Само в провинцията на семействата е разрешено да имат повече от две деца. Още от най-ранните дни на Изумрудената империя се знае, че твърде много усти означават глад в дългосрочен план.

Минаха през северния барбикан, който бе с размерите на малък замък, и излязоха на невероятно прав път. Само във Волария Вейлин бе виждал подобен на него, макар че на този му липсваше леко издигнатият център и канавката за оттичане на водата, които правеха артериите на бившата вече робска империя недосегаеми за опустошенията на времето. Както и в града, всички правеха път на войниците на Търговския крал, каруците и хората бързаха да се отдръпнат веднага щом зърнеха Червените разузнавачи, с едно видно изключение.

— Сигурно е оставил тенджера да ври на печката — отбеляза Семон, когато един мъж претича покрай тях със скорост, малко по-бавна от спринт. Носеше лека риза без ръкави от черен памук и бял шал на главата и тичаше с опитна крачка. За разлика от другите хора по пътя, той не обърна внимание на войниците, вперил решително поглед в града. Също така не носеше никакъв товар, освен един цилиндричен калъф, окачен с ремък на гърба му.

— Вестоносец? — попита Вейлин, обръщайки се към Цай Лин.

— Да, господарю. Ако се съди по темпото му, вероятно се страхува да не загуби шала си.

— Шала си ли?

— Разстоянието между всеки две куриерски станции е точно три мили. Записва се времето на тръгване на всеки вестоносец, както и времето на пристигането му. Всяка седмица се изчислява средната им скорост и всеки, когото сметнат за прекалено бавен, губи шала си. Получават една седмица да си го върнат, като увеличат скоростта си, и ако не успеят, ще бъдат бити с пръчка. Шест удара за първо провинение, десет за второ. Третото ще им донесе уволнение и позор.

— В такъв случай предполагам, че това не е особено желана длъжност?

— Всъщност, господарю, има жестока конкуренция за влизане в куриерската служба. Търговският крал организира голямо надбягване всяка година и се избират само онези, които могат да пробягат три мили за най-кратко време. Заплатата е висока, а честта — голяма.

Скоро стигнаха до куриерската станция — малка сграда, която изглеждаше още по-малка заради огромния флаг на Търговския крал, издигащ се на покрива ѝ. Докато отрядът минаваше покрай нея, Вейлин видя от града да пристига вестоносец. Още преди да спре, той свали цилиндъра от гърба си и го подхвърли на друг мъж, който вече бе поел на север със същата отмерена, но впечатляваща крачка.

— С коне няма ли да е по-бързо? — попита Вейлин Цай Лин.

— Конните вестоносци се използват за северните маршрути, където пътищата не са толкова добри — отвърна дай-ло. — Тук се използват хора. Те се нуждаят от по-малко храна, а и един кон не се страхува от пръчката така, както един човек. Странно, но това почти не влияе на скоростта на доставяне на съобщението. Едно проучване, извършено от Главния изчислител на Търговския крал, показва, че съобщение може да бъде пренесено пеш на разстояние от двеста мили и да стигне до местоназначението си за петнайсет часа при хубаво време. — Младежът говореше с жив ентусиазъм, който напомни на Вейлин за Кейнис; той също бе обичал числата.

— Двеста мили за по-малко от ден? — Вейлин поклати смаяно глава, спомняйки си как на един кралски вестоносец често му бе нужна цяла седмица, за да прекоси Кралството. „Ще пиша на Лирна за това — реши той. — Ако мога.“

Минаха покрай още пет куриерски станции, преди да започне да се стъмва и Шо Цай да заповяда спиране за през нощта. Червените разузнавачи се настаниха на лагер близо до голям преден пост, който, изглежда, служеше едновременно и за казарма на местния контингент от диен-вен. От начина, по който двете групи стоически се пренебрегваха взаимно, Вейлин заключи, че между тях съществува известна враждебност.

— Те не са истински войници, господарю — каза Цай Лин, като присви леко устни. — Просто селски бирници в униформа. Виждал съм ги да бягат от бандити.

Решимостта на Червените разузнавачи да пренебрегват диен-вен, изглежда, се равняваше на безразличието им към онези, които имаха заповед да ескортират. Те разпънаха палатките си на значително разстояние от тях и се скупчиха около огньовете си, оставяйки работата по осигуряване на прехраната на Цай Лин, който се зае със задълженията си с насилена любезност. „Във всяка армия е едно и също — реши Вейлин. — Най-младите получават най-тежките задачи.“

— Зарежи това — каза той на дай-ло, когато онзи напълни една тенджера с ориз. — От сега нататък ще готвят лейди Елеса и господин Семон.

Не се обърна, когато чу Елеса да изпуска тиха въздишка през стиснатите си зъби.

— Длъжна съм да отбележа, вуйчо — процеди тя, — че никога през живота си не съм готвила.

— Учи се. — Вейлин стана и тръгна към Чиен, която седеше сама. Чу как Семон прошепна:

— Ще ти покажа. Не е толкова трудно. Правил съм го сума ти пъти.

— Моите съболезнования за баща ти — каза Вейлин на Чиен. Тя не бе напалила огън и се бе сгушила с тоягата си в ръце.

— Като главатар на Алената лента той знаеше риска от това да ти помогне — отвърна тя, без да си прави труда да вдигне глава.

— И все пак го пое — каза Вейлин, като приклекна до нея. — Любопитен съм защо.

— Претегли възможната печалба срещу риска. Това е единствената причина някой да прави нещо в тукашните земи. — Тя премигна и впери очи в него с опасна настойчивост. — Чувството за вина ли те принуждава да говориш с мен? Бъди сигурен, че това не означава нищо. Собствените решения на баща ми го доведоха до гибелта му, но аз живея напук на неговите заповеди заради теб. Живея в позор заради теб. Сега съм само една робиня на Търговския крал. Заради теб!

В гнева си се беше надигнала, стиснала здраво тоягата си, но замръзна, щом чу зад себе си съскането на меч, излизащ от ножницата.

— Тази престъпница обиди ли те, господарю? — попита Цай Лин и се приближи да застане над Чиен, надигнал меча си с две ръце. Вейлин прецени, че позата му е идеална, мечът бе държан точно под нужния ъгъл, за да отсече главата на Чиен от раменете ѝ.

— Съвсем не — отвърна той.

Дай-ло кимна предпазливо и отстъпи на няколко крачки, като свали, но не прибра меча си. Вейлин видя как Чиен седна отново и се насили да отклони погледа си от него.

— Ако си искала да умреш — каза той, — защо просто не отказа да се подчиниш на заповедта на Търговския крал?

— Имам три по-малки сестри. За разлика от мен, те не бяха длъжни да участват в семейния бизнес. Вместо това баща ми ги прати в скъпо училище в Хан-Ши, където ще ги подготвят за женитба с високопоставени и заможни съпрузи. Търговският крал се съгласи да финансира обучението им и не остави у мен никакво съмнение каква ще е съдбата им, ако откажа да те придружа в тази абсурдна мисия.

„Всичко се измерва с дългове — помисли си Вейлин. — Печалбата, претеглена срещу риска.“

— Това ли бе единствената му заповед? — попита той. — Предполагам, че сделката е включвала още нещо.

— Ако умреш, без да върнеш Нефритената принцеса, аз също ще умра, както и сестрите ми.

„Янус щеше да е впечатлен — реши Вейлин. — Макар че вероятно щеше да заплаши само едната сестра.“

— Не те заговорих само за да покажа чувството си за вина — каза той. — Заговорих те, защото си част от моята група. Можеш да ме мразиш, колкото си щеш, но всички сме заедно в тази мисия и не се съмнявам, че ни чакат големи опасности. — Той се приведе по-близо до нея и заговори тихо на езика на Кралството. — И аз ще сключа с теб собствена сделка. Когато това свърши, в моите земи ще има място за теб, както и за сестрите ти.

После се изправи.

— Ела да седнеш край огъня ни и да ядеш с нас. Макар че не гарантирам за качеството на храната.

Трябваше да яздят три дни, докато все по-монотонната шарка от ниви се смени с тучна хълмиста местност. Селца се гушеха сред хълмовете, които имаха живописен вид заради множеството кленови горички и цъфнали череши, осеяли пейзажа. Вейлин остана впечатлен, че качеството на пътя не се влоши, когато започна да се вие сред тревистите възвишения. Пешите вестоносци продължаваха да профучават редовно покрай тях, а потокът от каруци и носачи почти не отслабна.

Той поднови уроците на Елеса и всяка вечер в продължение на два часа ѝ преподаваше умения с меча или ѝ разкриваше тънкостите на ръкопашния бой. Семон охотно ѝ служеше за спаринг-партньор, макар че Алум настояваше той да прекарва поне половината от времето в усвояване на копието. Червените разузнавачи гледаха всичко това или развеселено, или с открито презрение, което понякога се превръщаше в гняв при гледката на въртящата меч Елеса.

— Момиче с меч — каза един набит мъж, чиито устни бяха разсечени от стар белег. В резултат на това всяка негова дума се придружаваше от пръски слюнка. — Какво друго ще ни покажеш, варварино? Свиня с копие?

Елеса спря насред парирането и Вейлин видя как лицето ѝ пламна от сдържан гняв. Познанията ѝ върху чу-шин бяха все още зачатъчни, но стигаха, за да разпознае една обида, особено когато е придружена с толкова присмех. Тя си пое дъх и зае отново позата си, пренебрегвайки другите задявки на плюещия мъж и приятелите му.

Вейлин сведе собствения си меч, пристъпи към нея и заговори тихо:

— Търпенето на една обида понякога е нужно, но не винаги задължително.

Тя срещна погледа му и кратка усмивка на благодарност трепна по устните ѝ, преди да отстъпи встрани. Смени хватката си върху еднометровата ясенова пръчка, която използваше за упражненията, и закрачи към плюещия мъж. Лицето му потъмня при нейното приближаване, а кискането на другите Червени разузнавачи заглъхна и те се спогледаха възмутено.

— Разкарай се — рече плюещият. — Не ща да се разправям с чуждоземни курви…

Елеса се завъртя във вихрен пирует и пръчката ѝ шибна плюещия през лицето. Той залитна назад с шурнала от носа му кръв и тупна тежко по гръб, когато Елеса се завъртя отново и пръчката подкоси краката му. Тя отстъпи, а той нададе рев, отблъсна ръцете на другарите си и се изправи, мечът му излетя от ножницата. Приклекна и запристъпва към Елеса с убийствено намерение, изписано ясно на окървавеното му лице.

— Ефрейтор Вей.

Разузнавачът спря рязко, щом чу гласа на Шо Цай. Командирът стоеше със скръстени ръце, вперил поглед във Вейлин вместо в прекратената вече схватка.

— Дай-шин! — каза ефрейторът и бързо се изпъна мирно, а останалите разузнавачи последваха примера му.

— Не излагай повече нито себе си, нито този отряд. — Погледът на Шо Цай оставаше прикован във Вейлин, докато говореше. „Той го смята за умишлена обида — реши Вейлин. — Може и да е прав.“ Командирът не му бе казал нито дума, откакто напуснаха Музан-Хи, пренебрегваше въпросите и оставяше всякакъв контакт с чужденците на сина си. Затова Вейлин все още бе в неведение доколко мъжът познава Шерин — нещо, което Цай Лин също нямаше желание да обсъжда.

Ефрейтор Вей бързо прибра меча в ножницата си, след което се обърна и се поклони на командира. Другарите му повториха и този жест.

— Простете, дай-шин! Нямам извинение, дай-шин!

Погледът на Шо Цай се задържа върху Вейлин още за миг, а после се премести върху ефрейтора.

— Ще спиш на открито през следващите три дни. Смятай се за късметлия, че не те разжалвам.

Ефрейторът се поклони по-ниско.

— Слушам, дай-шин.

Шо Цай не му обърна внимание, а прехвърли погледа си върху Цай Лин.

— Дай-ло, ако тези варвари настояват да продължават с лудориите си, намери някое място далеч от цивилизовани очи, където да го правят.

Поклонът на Цай Лин бе дори още по-дълбок от този на ефрейтора.

— Ще бъде сторено, дай-шин.

Командирът се обърна и се прибра в палатката си без нито дума повече. Засраменият ефрейтор Вей бързо се отдалечи, навел глава и явно глух за съчувственото мърморене и тупане по гърба на другарите си.

— Те няма вечно да се ползват с благоволението на Търговския крал, братко — чу Вейлин да промърморва един от тях.

— Ако обичате, господарю. — Цай Лин кимна на Вейлин и срамът върху лицето му бе също толкова силен като този на ефрейтора. — Мисля, че зад този хълм има нива…

— О, не се притеснявай — каза Вейлин и го тупна по рамото. — Мисля, че свършихме за тази вечер. — Кимна към окървавената пръчка в ръката на Елеса и ѝ каза: — Почисти това. За упражнение, докато ти намеря истински меч.

14.

Високия храм се издигаше на един планински връх в северния край на тясна речна долина. Оставаше забулен в облаци, докато те се приближаваха, и тази покривка явно бе недосегаема за топлината на пладнешкото слънце.

— Не помня някога да е изглеждал другояче — каза Ерлин, взирайки се нагоре към мъгливите склонове. — Храмът може да се види само след като се изкачиш над облаците. — Лицето му излъчваше най-вече приятна носталгия, но в нея имаше и оттенък на неспокойно мръщене. — Трябва да отбележа, че краката ми не се радват на катеренето.

— Имаше ли изобщо някакъв смисъл да идваме? — попита Норта. — В края на краищата нея я няма тук.

— За да уловиш плячка, трябва първо да хванеш дирята ѝ — отвърна Вейлин. — А тя започва оттук.

Шо Цай заповяда на групата да спре в подножието на планината, където бяха посрещнати от един старец с червено-черната роба на Небесен монах. Той излезе от малка, но богато украсена къщичка, разположена до сводеста порта от древен камък. Зад портата се виждаше също толкова древно и изгладено от вятъра и безброй стъпки стълбище, без съмнение изсечено от самата плът на планината преди безчет години, което се виеше към мъгливото небе. Старецът сведе обръснатата си глава пред капитана и малките звънчета по тоягата му зазвънтяха, когато я вдигна в жест, който Вейлин реши, че е някаква благословия.

— Пазителят на портата те поздравява с добре дошъл, Братко на копието — напя монахът с протяжен и звучен глас.

Вейлин видя как Шо Цай се вцепени при непознатата титла и отговорът му бе отсечен и предпазлив.

— Ти не беше тук при предишното ми идване, но все пак ме познаваш.

— Всички, които учат в храмовете, са известни на Небесните слуги. Храмът на копията ни държи в течение за напредъка на своите ученици. Какво щастие е, че измежду всички войници Търговският крал праща именно теб, защото голяма е нуждата ни и мрачен е часът…

— Нямаше да е толкова мрачен — прекъсна го Шо Цай със суров укор в гласа, — ако Пазителят на портата бе оправдал името си.

Старецът отстъпи назад и се изправи от поклона си с видим шок на лицето.

— Този храм се намира под властта на Небесните слуги — заломоти той. — От нас зависи дали ще дадем или ще откажем разрешение за влизане…

— Защото тя ви го е позволила. — Шо Цай слезе от коня си и извика заповед към Червените разузнавачи да направят същото. — А сега нея я няма. Отдръпни се, старче. Сега тук важи единствено властта на Търговския крал, а аз не съм учил в Храма на копията от много отдавна. — Обърна гръб на все още ломотешия монах и заговори на сержанта си. — Вдигнете лагер. Пълна стража тази нощ. Прекалено далеч на север сме, за да си позволим нехайство.

— Слушам, дай-шин. — Мъжът се поклони и се отдалечи, бълвайки заповеди в неспирен поток, както е типично за сержантите по целия свят.

Шо Цай стисна зъби, преди да наложи на лицето си безизразна маска и да се обърне към Вейлин.

— Лорд Ал Сорна — каза и посочи към портата и стълбището зад нея. — Ще тръгваме ли?

— Брат на копието?

Шо Цай не откъсна поглед от стъпалата пред себе си, лицето му остана все така безизразно. Бяха се изкачвали мълчаливо близо половин час и Вейлин не хранеше особен оптимизъм, че ще получи отговор на въпроса си, затова се изненада, когато капитанът изсумтя:

— Титла, давана на всички, които учат в Храма на копията.

— Това някаква школа ли е? Място, където се тренират воини?

— Отчасти. Уроците са… разнообразни. — Той млъкна, намръщи се и сведе поглед. — Но винаги ценни, макар че понякога е нужно време, за да се разкрие мъдростта им.

— Всички офицери на Търговския крал ли посещават тази школа?

Шо Цай изпръхтя леко.

— Как ли пък не. Ако го правеха, сегашното ни положение щеше да е доста по-различно. Монасите приемат всички здрави момчета или мъже, които се явят пред портите им. След една седмица или ще те помолят да си тръгнеш, или ще ти разрешат да останеш.

— Сигурно е трудна седмица.

— Не, всъщност е доста лесна седмица. Дават ти кофа и парцал и те пращат да чистиш дворовете. Храмът има много дворове. Не ти задават никакви въпроси и не ти разрешават да говориш — нито с другите, нито със себе си. През моята първа седмица имаше още двайсет новаци, всички по-големи от мен с няколко години. Само на мен ми бе разрешено да остана и никога не получих обяснение защо. Оттам нататък нещата станаха… по-трудни, но нито веднъж не съм съжалявал, че пристъпих през онази врата. — Млъкна и изгледа Вейлин с присвити очи. — Шерин ми разказа за школата, в която си ходил ти. Можеш ли да кажеш същото?

— Не беше школа, а Орден, един от шестте, които служат на Вярата. Братята от Шестия са натоварени да я бранят, а това изисква употребата на оръжия. Предполагам, тя ти е разказала за многото несгоди, които съм понесъл в нейна служба. Що се отнася за съжаления, имам прекалено много, за да ги преброя, но мога да съжалявам за влизането си в Ордена не повече, отколкото един моряк за бурята, която е отнесла кораба му в по-спокойни води. Аз бях дете. Не разбирах.

Малко по-късно се спусна гъста мъгла и видимостта на стълбището намаля до само няколко крачки. Неотклонно катерещата се фигура на Шо Цай заприлича на призрак, макар че Вейлин забеляза, че сега той се движи по-бавно, запазвайки грижливо премерено разстояние между двамата. „Достатъчно близо за един бърз замах на меча или силно блъсване“, прецени той и очите му се стрелнаха към ръба на стълбището. Нямаше парапет, нито друга преграда, а скатът оттатък бе зашеметяващо стръмен. „Ще каже на Лиан Ша, че е станала злополука, тромавият варварин е загубил равновесие по пътя към Високия храм.“

— Един от твоите войници нарече Цай Лин третото яйце в гнездото ти — каза той. Ако им бе писано да се бият на този планински склон, виждаше само един от два възможни изхода и следователно нямаше смисъл да пести въпросите си. — Предполагам, това означава, че имаш още две деца.

Призрачният силует на капитана леко се вцепени, но той продължи напред.

— Имах. Син и дъщеря. Те умряха заедно с майка си, когато дойде червената болест.

Вейлин преглътна една въздишка. Беше имал намерение да се поинтересува защо един женен мъж би се опозорил, като се влюби в чужденка, но изведнъж се засрами от жестокостта на този въпрос. Той не мразеше този човек; завиждаше му.

— Търговският крал ми каза, че си влюбен в Шерин от момента, когато си я ескортирал до двора му — рече той. — Любовта ти беше ли споделена?

Шо Цай спря и ръцете му се отпуснаха встрани от тялото, когато се обърна към Вейлин.

— Това не е твоя работа.

Тонът на капитана бе общо взето лишен от емоция, с изключение на някаква сурова целеустременост.

— Искал си да се ожениш за нея, предполагам? — продължи Вейлин. Той също спря и зае позиция на три стъпала под капитана — прилично разстояние, за да избегне неминуемата атака. Макар че мъглата забулваше лицето на Шо Цай, Вейлин отдавна бе свикнал с позите на хората, желаещи да го убият. — Но Търговският крал го забрани, нали? — попита той, запазвайки дружелюбния си тон. — Един от любимите му офицери да опетни честта си, като се ожени за чужденка. Немислимо, нали?

Растящата ярост на Шо Цай пролича в прегърбените му рамене и бавното помръдване на ръцете му.

— Немислимо — съгласи се той с пресекнат глас. — Също толкова немислимо като това да ѝ позволя да те зърне отново. Питаш ме за любовта ѝ? Какво знаеш ти за нея? Имаш ли някаква представа какво си ѝ причинил? Каква рана си отворил в сърцето ѝ?

— Направих каквото трябваше… — Думите на Вейлин заглъхнаха под тежестта на истината — истина, която винаги бе знаел, но рядко си позволяваше да чуе. — Аз бях страхливец — каза той. — И глупак. Позволих си да стана жертва на лудостта на едно пророчество и надменността да вярвам, че съдбата има някаква цел. Единственото ми оправдание е, че по онова време и на онова място не изпитвах съмнения. Тя трябваше да замине, а аз — да остана. — „Кръвната песен позволяваше само увереност.“ — Не съм дошъл, за да си върна любовта ѝ. Знам, че съм я загубил преди много години. Дойдох да опазя живота ѝ, защото ѝ дължа това.

Ръцете на Шо Цай спряха по пътя си и замъгленият му силует доби неподвижност, която го накара да заприлича на част от безразличните планински скали.

— Знай следното — каза той и гневът в гласа му бе сменен от плашеща, неумолима искреност. — Тя е от първостепенна важност за мен. Тя е над всичко и няма да позволя да бъде наранена отново, нито телом, нито духом. Ако е попаднала в ръцете на сталхастите, ще ги убия до един, за да си я върна. Ако ти отвориш наново раните ѝ, ще убия и теб, въпреки че тя може да ме мрази заради това.

Извърна се и продължи да се катери: движеше се с подновена бързина и със сигурност глух за всеки отговор, който Вейлин можеше да му даде.

Яркото слънце нашарваше керемидените покриви на високия храм със злато. Вейлин си помисли, че това е най-впечатляващият пример за архитектура, който е виждал, поради пълната неправдоподобност на конструкцията си, ако не по мащаб. Различните сгради, големи и малки, сякаш разцъфваха от планинския връх като венчелистчетата на някакво грамадно цвете. Балкони и покриви се протягаха над заобикалящата ги облачна мантия от издигнатия център, където шестетажна кула се възвисяваше към небето.

— Кой е построил това място? — попита той Шо Цай, докато погледът му обхващаше удивителното зрелище.

— Много ръце в течение на много години — отвърна капитанът. — Пълководци, императори и крале са влагали средства и труд, за да изградят дома на Нефритената принцеса. С годините той се е променял. Тя беше единственото вечно нещо тук.

Шо Цай го поведе през външен пръстен от градини към централната кула. Минаха покрай няколко градинари и Вейлин забеляза начина, по който вършеха задълженията си: всеки от тях бе мрачен и прегърбен, докато подрязваше храстите или метеше листа, и те се кланяха само бегло на двамата посетители и хвърляха смътно любопитни погледи към Вейлин. Щом той и Шо Цай се озоваха в самия храм, атмосферата стана още по-мрачна. Слугини в прости роби метяха пода с безцелно старание, една даже плачеше открито, докато плъзгаше метлата си по камъните. „Скръб“, помисли си Вейлин, разпознал тоналността на хлиповете ѝ.

Една жена ги чакаше на върха на стълбището, водещо към централната кула. Също като вратаря, тя носеше роба в червено и черно, а прошарената ѝ коса бе прибрана назад, за да разкрие красиво ъгловато лице, което излъчваше слаба, но явно искрена радост от гледката на Шо Цай.

— Братко на копието — каза тя и се поклони. В тона ѝ имаше насилено веселие, примесено със зле прикрит трепет. — За двайсет години отсъствие почти не си се състарил.

— Майко Вен. — Шо Цай се поклони с няколко сантиметра по-ниско от нея. — Някои биха казали, че неискреността петни робата ти, но все пак е добре дошла. Това — той се изправи с насилена усмивка и посочи Вейлин — е лорд Ал Сорна от Изтока. Дошли сме по работа на Търговския крал.

— Не се съмнявам в това. — Майка Вен си размени поклони с Вейлин, очите ѝ го оглеждаха зорко. — Ти си от земите на лечителката, нали? Имаш същия цвят на кожата.

— Да.

— Само че — очите ѝ се плъзнаха от лицето му към меча на гърба му — не си лечител.

— Да, господарке, не съм.

Тя се усмихна за миг със стиснати устни и отстъпи встрани, като простря ръка в знак, че са добре дошли.

— Вие без съмнение имате въпроси. Ще се постарая да им отговоря, макар че не знам доколко това ще ви е от полза.

Поведе ги по широк осветен от факли коридор, който скоро ги изведе в просторна кръгла стая с високи прозорци. Кепенците бяха отворени и пропускаха силния планински вятър, който някак си успяваше да не смразява кожата им. Вейлин бе запленен от гледката през най-близкия прозорец. Можеше да види оттатък памучното одеяло от облаци към предпланините на юг и степите зад тях. Пътуването, което им бе отнело над две седмици, сега му се стори миниатюрно.

— Пипано ли е нещо? — попита Шо Цай, отклонявайки вниманието на Вейлин от прозореца. Капитанът стоеше в края на леко издигнат подиум по средата на стаята. На него бе постлан богато извезан килим, върху който имаше малка кушетка. На една масичка имаше порцеланов чайник и няколко чаши. До кушетката някакъв струнен инструмент лежеше върху абаносова поставка. Смътно приличаше на арфа, но имаше асиметрична рамка и по-сложна подредба на струните.

— Нищо — отвърна майка Вен. — Всичко е точно както го остави тя.

Шо Цай изглеждаше заинтересуван най-вече от музикалния инструмент: очите му блестяха очаровано, когато протегна предпазливо ръка към него, и пръстите му стигнаха на косъм от струните, преди да стисне дланта си в юмрук.

— Тя го е оставила — промълви Шо Цай и този път в очарованието му имаше оттенък на неверие.

— Тя остави всичко — каза майка Вен. — Освен любимото си палто и обувките, които носеше, когато обикаляше из градините. — Сви безпомощно рамене. — Съжалявам, братко Шо, но се опасявам, че тук няма нищо, което да ви помогне. Лечителката дойде. Говориха насаме известно време, докато падна здрач, а после се оттеглиха за през нощта. На сутринта ги нямаше и ничии очи в този храм не ги бяха видели да си тръгват.

— Може би — обади се Вейлин, — ако знаехме за какво са си говорили, това би ни подсказало накъде са тръгнали.

— Съжалявам, че не мога да ви кажа, господарю. Принцесата настоя да приеме лечителката насаме. Всичко, което е протекло между тях, е изгубено. — Пръстите на майка Вен трепереха леко, когато тя прокара длан по изящно резбования подлакътник на кушетката. — Просто не мога да си представя какви думи биха я принудили да… ни изостави по такъв начин.

— Тя е пратила да извикат лечителката — каза Вейлин. — Трябва да е имало някаква причина.

Видя как треперенето на пръстите на жената се усили, преди тя също като капитана да стисне юмрук. После скри и двете си ръце в ръкавите на робата и остана да стои с нерешително сбърчено чело, преди да отговори тихо:

— Тя кашляше.

— Кашляше ли? — Гласът на Шо Цай изведнъж отекна силно и той се втренчи в майка Вен, сякаш тя току-що бе изрекла някакво светотатство. — Нефритената принцеса е кашляла?

Майка Вен кимна и преглътна.

— Стана само веднъж, но аз го чух, както и слугините, които ѝ донесоха чай в определения час. Едно от момичетата изпусна подноса си и зарида. Глупава малка глезла. Принцесата обаче изглеждаше невъзмутима въпреки нашето тревожно суетене. Накрая ни позволи да извикаме Лекуващата благодат, защото кой друг би се погрижил по-добре за Нефритената принцеса? Сега, разбира се, ми се иска да не ни беше обърнала внимание.

— Предполагам — каза Вейлин, — че тя никога преди не е кашляла?

— Болестите не я засягат. Нито гладът или студът. Тя ядеше и пиеше, но само от уважение към по-нисшите души, живеещи в този храм. Аз бях само послушница на шестнайсет лета, когато дойдох тук да ѝ служа. През всичките години оттогава никога не съм я чувала да кашля, да подсмърча или да пъшка, макар че аз самата пъшкам все повече от ден на ден.

„Чувала ли си я някога да лъже?“ Вейлин остави въпроса неизречен, защото подозираше, че майка Вен може да припадне при самата мисъл за това. „Един наистина болен човек не кашля само веднъж. Изглежда, хитростта не е чужда на Нефритената принцеса. Тя е искала Шерин да дойде тук. Но защо?“

— Светът извън този храм е неспокоен — каза той. — Врагове заплашват границите ви. Принцесата знаеше ли за това?

Майка Вен кимна.

— Всяка седмица от столицата на префектурата идва вестоносец и носи свитък, в който са изброени всички важни събития в кралството и извън него. Така е от много дълго време. Недрата на този храм са пълни със свитъци, датиращи отпреди столетия.

— Ценен архив за всеки историк — отбеляза Вейлин, мислеше си колко ли би платил брат Харлик, за да получи достъп до такова знание.

— Тя е единствената, която можеше да чете свитъците — каза майка Вен. — Безброй учени са пращали писма, молейки за разрешение да прекарат само час в архива, но винаги им е било отказвано.

„Тя трябва да има по-ясен поглед върху историята от всеки жив човек — заключи Вейлин. — Дори и от Ерлин. И въпреки това пази ревниво знанията си. Вероятно не иска те да стигнат до простосмъртните?“

— Тя изглеждаше ли разтревожена от последните новини? — попита Шо Цай. — Ако се е страхувала за сигурността на кралството, може би се е чувствала длъжна да избяга. — От все по-силното му мръщене Вейлин стигна до извода, че той е също толкова объркан от случилото се тук като майка Вен.

„Те не гледат на нея като на човек — осъзна той. — За тях тя е част от този храм, нещо като статуя.“ Тази мисъл пробуди в него спомени за голямата обветрена каменна глава, която бе открил някога сред руините на Разрушения град във владенията на лонаките оттатък североизточната граница на Кралството. Преди векове тя била изсечена в памет на един велик човек, който с времето щял да се превърне в чудовище. „Но в крайна сметка всички статуи се превръщат в прах.“

— Тя изпитва страх не повече, отколкото изпитва глад — отвърна майка Вен с леко обидено сумтене. — Прочете последните свитъци със същото прилежно внимание както винаги, но без да показва особена загриженост.

— Трябва да има нещо — настоя Шо Цай. — Тя не е била отвлечена от този храм. Явно сама е решила да си тръгне. Трябва да има по-сериозна причина за това от едно кашляне.

Майка Вен понечи да поклати глава, но после спря и бръчките на челото ѝ се задълбочиха.

— Имаше едно нещо — каза тя. — Но то се случи преди месеци. Песента ѝ… Тя доведе песента си до съвършенство.

Вейлин видя как погледът на Шо Цай се премести пак върху арфата и объркването му за миг се смени с нескрит страх, преди той да си наложи обичайната безизразна маска.

— Песента ѝ — повтори той тихо. — Песента на епохите.

— Да.

Вейлин си спомни първата история, която Ерлин му бе разказал за Нефритената принцеса преди години, докато настъпваха през планините на Северна Волария. „Неизброими години, прекарани в упражнения с гласа и арфата. Песента ѝ не е съвършена, тя не я е завършила и може би никога няма да я завърши.“

— Песента на епохите? — попита той.

— Тя знаеше и много други — отвърна майка Вен. — Свиреше ги за наше удоволствие, когато бе в настроение. Но Песента на епохите я свиреше всеки ден, често и по няколко пъти на ден. Колкото и да я слушах, никога не ми омръзваше нито мелодията, нито думите. Изглеждаше почти сякаш всеки път тя свири различна песен.

— Думите. Какви бяха те?

— Песента е била измислена толкова отдавна, че езикът е неразбираем за ушите на днешните хора.

— И тя никога не ви я е превеждала?

— Това не влиза в навиците ѝ и не е наша работа да я молим.

— Но тя ви е казала, че я е довела до съвършенство?

— Не с толкова много думи. Но беше достатъчно ясно. Тъкмо в тази стая тя я изсвири за последен път. Тоналността, настроението ѝ бяха много различни. Някак си по-мрачни. Трябва да призная, че пророних сълзи от красотата ѝ и от тъгата в нея. Имаше нещо в звука, в нотите, те сякаш… — Майка Вен млъкна и поклати глава. — Аз съм една глупава старица.

— Моля те — настоя Вейлин. — Какво искаше да кажеш?

— Беше все едно… си разрязан, разтворен. Но нямаше болка, само чувство на откровение. Спомени, за които не се бях сещала от години, нахлуха в ума ми. Толкова много лица, толкова много болка, толкова много радост. Помислих си, че може би някой коварен слуга е сипал опияняваща настойка в чая, но не, беше от песента. Колкото и радостна да беше тя, честно си признавам, че се надявам никога да не я чуя отново.

Майка Вен премигна, за да скрие сълзите си, и се извърна, давайки си един момент да се овладее, преди да заговори отново.

— Когато и последната нота заглъхна, Нефритената принцеса остави арфата на поставката и каза: „Е, свърши се.“ И от този ден насетне не изсвири нито нота повече.

„Кашлицата е била последната ѝ нота и нейното сбогуване.“

— Благодаря ви, господарке — каза Вейлин.

Тя кимна и впери в него ясния си, умоляващ поглед.

— Можеш ли… ще я върнеш ли при нас? Без нея това място не струва нищо. Без нея тези земи ги чака разруха. Зная го в сърцето си.

Вейлин отдавна бе научил колко е глупаво да дава обещания, но този път се почувства длъжен да ѝ поднесе поне някаква частична истина.

— Ще я намеря — каза той. „Виж, дали тя ще се върне тук е съвсем отделен въпрос.“

Майка Вен му се усмихна благодарно, преди скръбта да я налегне отново и тя да сведе поглед.

— Трябва да ми простите — прошепна тя и забърза към изхода. — Беше небрежно от моя страна да не осигуря освежителни напитки за такива почетни гости.

— Кашлицата е била за заблуда — каза Шо Цай, след като майка Вен излезе.

— Не мисля, че жената, която е живяла тук, може да се разболее — отвърна Вейлин.

— И песента. Според теб тя е важна.

— Прекарала е столетия в опити да усъвършенства една древна песен, която може да извиква неканени спомени, а после е накарала да повикат тук Шерин, преструвайки се на болна, и са изчезнали същата нощ. — Вейлин се засмя тихо. — Да, мисля, че е важна.

— Само че едва ли ще ни отведе при тях. — Капитанът отиде до един прозорец, гледащ на север, и се взря в ширналия се пред него простор от планини и долини. — Без следа, по която да вървим, и без свидетели, можем да търсим с години и пак да не открием нищо. А се съмнявам, че сталхастите ще ни дадат толкова време.

Погледът на Вейлин се върна на изоставената арфа на Нефритената принцеса. Хрумна му, че тя може да стои на поставката си с години и дори с векове. Недосегаема реликва на едно божествено създание, живяло някога тук, с навеки замлъкнали струни. „Тя е имала песен — помисли си той. — Песен на Мрачното, както и аз някога. А аз не бях единственият певец.“

— Градът, в който се е заселила Шерин — каза той и се обърна към Шо Цай. — Далече ли е оттук?

— На трийсет мили право на изток — отвърна капитанът и сви озадачено рамене. — Но каква полза да ходим там? Местните диен-вен вече са претърсили дома ѝ и не са намерили нищо, което да подскаже къде е отишла.

— Тя не е живеела сама — каза Вейлин, като се опита, но не успя да скрие нежеланието в гласа си. — Нали?

— Държеше стаи над работилницата на един каменоделец. Много талантлив и уважаван мъж, доколкото си спомням.

„Прости ми, стари приятелю.“

— Каменоделецът — каза Вейлин. — Той може да я намери.

15.

Град Мин-Тран бе разположен на върха на широко възвишение в хълмистата земя, която преобладаваше в Северната префектура на Достопочтеното кралство. Сградите му бяха по-високи от всички, видени досега от Вейлин, направени от камък, вместо от дърво, и се криеха зад стени, които бяха дори още по-високи и добре поддържани.

„Град от камък — помисли си Вейлин и усмивка заигра по устните му, докато влизаха през главната порта. — Какво по-подходящо място за него да си създаде дом?“

— По-добре ще е да разговарям с него сам — каза той на Шо Цай. Бяха продължили напред, без да спират, водени от капитана, и отрядът се движеше по широка улица, навлизаща в западния квартал. — Може би ще има нужда от малко убеждаване.

Капитанът се извърна в седлото и присви подозрително очи.

— Дошли сме тук по работа на Търговския крал. Като негов поданик, той е длъжен да сътрудничи на офицер от кралската армия по всеки начин, който сметна за нужен.

Вейлин смушка коня си, за да излезе напред, и го спря на пътя на капитана, като го принуди да направи същото.

— Той не е обикновен поданик — каза Вейлин на въсещия се Шо Цай. — Той е неин приятел, а също и мой. Дължим му поне илюзията, че има избор.

Капитанът продължи да се въси още секунда-две, после се обърна и излая:

— Дай-ло Цай!

Цай Лин изведе коня си напред и отдаде чест.

— Дай-шин!

— Ще придружиш чужденеца до дома на каменоделеца. Ако той откаже да дойде с нас, ще го вържеш и ще ми го доведеш.

— Разбрано, капитане.

Шо Цай подръпна юздите, извъртя коня си и даде сигнал с ръка на отряда си да направи същото.

— Ще ни намерите в казармата — и не се бавете.

— Вървете с тях — каза Вейлин на Норта и другите.

— Сигурен ли си, вуйчо? — попита Елеса. — Ако този мъж носи в себе си Мрачното…

— Той не представлява опасност за мен. — Вейлин кимна сърдечно на Цай Лин и двамата продължиха по улицата. — Ти все още си дежурна по кухня — напомни той през рамо на Елеса. — Опитай се да стъкмиш нещо, което все пак става за ядене, докато се върна.

Цай Лин пое напред, водейки ги през по-тесните улички на това, което явно бе занаятчийският квартал.

— Бил ли си тук и преди? — попита Вейлин, забелязал, че младежът очевидно познава маршрута.

— Много пъти. Моят… дай-шин ме водеше тук да прекарвам лятото, когато бях малък.

— Значи я познаваш? Познаваш Шерин?

— Разбира се, господарю. Тъкмо от нея научих езика ви и усвоих много уроци в лечителското изкуство. Макар че уменията ми в това отношение са далеч от майсторски.

„Тя някога споменавала ли е за мен?“ Въпросът се надигна, а после умря на устните на Вейлин, защото той изпита чувството, че вече знае отговора.

След като навлязоха в квартала, въздухът се изпълни с познатата песен на ковашки чукове и дърводелски триони, а към нея скоро се добавиха ритмични удари, които моментално събудиха спомени за Линеш. „Десницата му е силна както винаги“, помисли си Вейлин, когато Цай Лин спря пред работилница с широка двукрила порта. Неспирните удари на чук и длето продължиха да ехтят отвътре, докато двамата слизаха от седлата, а после внезапно секнаха.

— Изчакай тук — каза Вейлин на Цай Лин, когато кандидат-офицерът омота юздата си около един стълб и понечи да тръгне към вратата.

— Господарю? — Дай-ло се поколеба. — Имам заповеди…

— Просто изчакай. — Вейлин му се усмихна невесело, вперил поглед в сенчестата вътрешност на работилницата. — Моля те.

Мълчанието се проточи една много дълга минута. „Това място сигурно има заден изход — помисли си Вейлин. — Чувствай се свободен да го използваш, стари приятелю.“

— Простете за забавянето, почитаеми господине. — Мъжът, който се появи на вратата, се поклони на Цай Лин с бръснатата си и частично осеяна с белези глава, преди да я вдигне и да се взре във Вейлин с топла усмивка. — Ако знаех, че сте довели толкова желана компания, щях да дойда по-бързо.

— Ам Лин — Гласът на Вейлин бе задавен и той понечи да се поклони, но после спря, когато каменоделецът се приближи, хвана го за раменете с все така мускулестите си ръце и го притегни в пламенна прегръдка.

— Знаех, че ще дойдеш — прошепна той. — Чаках те.

После се отдръпна и Вейлин бе поразен колко малко се е състарил. Изгарянията му, които бяха толкова ярки в онзи последен ден на пристанището в Линеш, сега бяха избледнели, набръчканата плът бе загоряла и лъскава. Сиви косъмчета се мяркаха в четината по скалпа му и около очите му имаше мрежа от бръчици, но той бе все така жилест като първия път, когато Вейлин го видя в Линеш. Прокуден бивш служител на Търговския крал Лол-Тан, Ам Лин се бе заселил в алпиранското пристанище в търсене на покой след цял живот пътувания, само за да може кръвната му песен да доведе на прага му негов събрат певец, всъщност нашественик. Приятелството им бе мигновено, изковано от песните им, и представляваше достатъчно голяма заплаха за плановете на Съюзника, за да възложи той на Пратеника да погуби каменоделеца. В случая опитът му бе осуетен от сили, които все още оставаха неясни за Вейлин, но изгарянията, понесени от Ам Лин при нападението, му бяха оставили дълготрайни белези. Излекуван от Шерин, той бе идеалният избор да я отведе оттам и Вейлин се радваше, че неизбежният ѝ гняв не е разрушил връзката помежду им.

— Каменоделец Лин — каза Цай Лин с натежал от неохота глас. — Идвам със…

— Заповед, която ме задължава да служа на Търговския крал — довърши каменоделецът. — Да, знам това. Дайте ми една минутка да си събера нещата.

Той се скри отново в работилницата и Вейлин го последва след миг на смаяно колебание. Знаеше, че ще е невъзможно да изненадат този човек, но дружелюбната му готовност да изостави дома си бе неочаквана. Той откри, че отвътре работилницата в много отношения прилича на дома на Ам Лин в Линеш, макар че не беше толкова просторна и плодовете на труда му да бяха доста различни.

„Няма статуи“, осъзна той, докато оглеждаше мястото, пълно с множество правоъгълни мраморни блокове, на всеки от които бе издялан далекозападен текст, а ъглите им бяха украсени с извити колони. Тук обаче нямаше богове, нито герои от древни легенди, нито каквито и да било животни.

— Мавзолеи, саркофази и паметници на почитаемите предци — каза Ам Лин, като се появи от сенчестите дълбини на работилницата. Беше свалил престилката и носеше подплатен жакет и панталони. На рамото му имаше торба, а в ръка държеше здрава ясенова тояга. — Моята стока в последно време. Хората тук са почти толкова влюбени в смъртта, колкото и онези в твоето Кралство.

— Мислех, че може да си изваял нов вълк — рече Вейлин.

Част от веселието се изпари от лицето на Ам Лин. Погледът му стана мрачен и той се обърна към работилницата си с вида на човек, който си взима сбогом.

— Не, братко. Един вълк е достатъчен за всеки живот. — Но бързо се разведри и стисна, тоягата по-здраво. — Е, ще вървим ли? Само трябва да помоля съседа да се грижи за къщата, докато ме няма.

— Жена ти — каза Вейлин. Беше се ужасявал от реакцията ѝ, когато го види отново. Присъствието му никога не вещаеше нещо хубаво за съпруга ѝ. — Не искаш ли да…

— Отпратих я вкъщи — каза Ам Лин и тръгна пъргаво към вратата.

— Вкъщи? — попита Вейлин.

— В Алпира. Така беше най-добре.

В тона на каменоделеца имаше предпазливост, която обезкуражаваше други въпроси, и Вейлин го последва безропотно на улицата. Ам Лин отдели малко време да поговори с майстора на колела в съседство и двамата се прегърнаха, преди да се разделят. После каменоделецът обърна гръб на работилницата си и закрачи решително по посока на градската казарма.

— Хайде — каза и им махна с тоягата си да го последват. — Нямам търпение да чуя какви си ги вършил през последните десетина години. Улових само няколко бегли образа и всичко изглеждаше много отчаяно.

Шо Цай им позволи само една нощ почивка в Мин-Тран, преди да продължат с търсенето си. Прие без въпроси предложения от Ам Лин северозападен курс, което наведе Вейлин на мисълта, че капитанът може би отдавна таи някакви подозрения за истинската природа на каменоделеца. Фактът, че не го бе споделил с Търговския крал, се дължеше до голяма степен на Шерин, предполагаше Вейлин.

След преход от над двайсет мили хълмистият терен премина във вълнообразна равнина, простираща се до северния хоризонт като безбрежно жълто-зелено море.

— Желязната степ — каза Ерлин. — Казват, че можеш да яздиш хиляда мили, без да зърнеш хълм или планина, докато не стигнеш до могилите, разбира се. Надявам се, че няма да ходим чак дотам.

Докато говореше, повиши глас, насочвайки загатнатия въпрос към Ам Лин. В отговор каменоделецът просто се обърна в седлото на якото си пони и му се усмихна любезно. През първите два дни Вейлин яздеше редом с него и умът му кипеше от безброй въпроси, които обаче някак си все не се откъсваха от устните му. Най-сетне, на втория ден, Ам Лин се обърна към него с въздишка на досада и каза:

— Можеш да я попиташ, когато я видиш, милорд. Какво има между вас двамата или — той хвърли многозначителен поглед към Шо Цай — някой друг, не е моя работа.

— Значи песента ти е силна както винаги — отбеляза Вейлин с нотка на огорчение.

— Дори по-силна, бих казал. Започнах да разбирам, че течението на годините я подхранва до голяма степен, също като дърво, напоявано дълги сезони от дъждовете. — Сянка премина по лицето му и обичайната му усмивка се превърна в неохотна гримаса. — Преди години ти ми каза, че си загубил своята песен, а и още нещо. Съжалявам.

— Войната винаги отнема повече, отколкото дава. — Вейлин се поколеба, преди да изрече следващия си въпрос, който подозираше, че Ам Лин може и да пренебрегне. — Жена ти. Защо я отпрати?

— Защото песента бе ясна. Тя не можеше да остане повече тук, не и ако исках да оцелее.

— Значи песента ти е казала какво предстои. Че това кралство ще падне.

— Знаеш, че тя не действа така. Мога да ти кажа обаче, че сега тя е по-силна от всякога, даже от онези последни дни в Линеш, когато изглеждаше, че императорското войнство скоро ще превърне града в руини и пожари. — Той сведе глава и в гласа му се прокрадна нотка на самообвинение. — Започна да се усилва за първи път, когато дойде послание от Високия храм със заповед за Шерин да се погрижи за Нефритената принцеса. Опитах се да я убедя да не ходи, но не бях достатъчно настоятелен. Песента… тя бе като дългата, усилваща се нота преди кресчендо. В нощта, след като тя замина, имах сънища. Сънувах хаос, сънувах кръв, сънувах стените на Мин-Тран да се рушат… и сънувах теб, братко. На заранта отпратих жена си. Може би помниш, че Шоала никога не е била с кротък нрав, и не беше лесно да я убедя. — Лицето му се смръщи в израз на дълбоко съжаление. — Надявам се, че един ден ще ми прости.

— Както Шерин прости на мен ли?

Зле прикритото трепване върху лицето на Ам Лин бе достатъчен отговор на този отдавна обмислян въпрос. „Някои белези никога не зарастват.“

— Тя е още жива, нали? — попита Вейлин, като преглътна една въздишка. — Песента ти го казва?

— Жива е. — Ам Лин кимна към хоризонта. — Макар че е много далеч и твърдо решена да стигне до целта си.

— Каква е тя? Къде отива?

— Знам само, че е важно. Усещам чувството ѝ за неотложност и целеустремеността на онази, с която пътува, макар че нейната мелодия е доста по-безметежна. Трябва да те предупредя, братко, че вероятно никоя от двете няма да е доволна, когато ги намерим.

След десет мили хубавият път, който бяха следвали от Мин-Тран, се превърна в чакълеста ивица и преминаването им вдигаше зад тях висок облак прах. Пешите вестоносци отдавна бяха сменени от ездачи. Поне по един минаваше в галоп покрай тях на всеки час, показвайки същото подчертано безразличие към Червените разузнавачи или все по-редките движещи се на север пътници. Затова пък движението на юг растеше от миля на миля. Мършави хора с посивели лица, облечени в дрипи, се отдръпваха с тътрене от пътя на войниците, почти без да ги погледнат. Сред тях имаше много деца и липсата на сълзи или бебешки плач разказваше мрачна история.

— Гладуващите деца след известно време спират да плачат, скъпа — обясни Ерлин на Елеса, когато тя отбеляза странното мълчание на окъсаните пътници.

— Но ние имаме предостатъчно храна — каза тя. Посегна към дисагите си и извади малко от осоленото свинско, с което се бяха запасили в Мин-Тран. Предупредителният вик от сержанта на Червените разузнавачи дойде прекалено късно, Елеса вече се бе навела от седлото, за да предложи храната на една минаваща жена, която носеше на ръце детенце с хлътнали бузи и замъглени очи. Само след секунди Елеса бе обсадена от истинска тълпа от измършавели хора, които се блъскаха около нея, протегнали ръце и надигнали умолително глас в един общ стон на нужда.

Сержантът изруга и излая някаква заповед. Неколцина разузнавачи пришпориха конете си и нагазиха в тълпата, удряйки наляво и надясно с нагайките си. Хората покорно отстъпиха и повечето продължиха прегърбения си поход, само някои се задържаха отстрани на пътя, подвикваха и размахваха юмруци към войниците, а после неизбежно към думите им се присъедини градушка от камъни. Ако се съдеше по яростта и шока, с които реагираха войниците, откритите прояви на неподчинение бяха далеч извън техния опит.

— Нагли северни свине! — процеди ефрейтор Вей, изтегли меча си и пришпори коня към малка група протестиращи. Двама от другарите му го последваха, но и тримата спряха рязко, когато Норта извъртя коня си на пътя им.

— Разкарай се от пътя ми, варварски шибаняко! — заповяда Вей, придружавайки думите си с обичайния дъжд от слюнка.

Норта имаше само повърхностни познания по чу-шин, но Вейлин се съмняваше, че смисълът му е убегнал. Въпреки това той избърса спокойно плюнките от лицето си, преди да посегне през рамо да изтегли собствения си меч.

— Не мисля, че тонът ти ми харесва — каза спокойно, като опря острието на рамото си.

С кратък тропот на копита Семон, Алум, Чиен и Елеса се озоваха до Норта, а половин дузина Червени разузнавачи заеха позиция от двете страни на Вей. Вейлин хвърли поглед към Шо Цай, който седеше видимо спокоен на коня си на двайсетина крачки от тях. Погледът на капитана беше вперен в Цай Лин, вместо в зараждащия се сблъсък.

Вейлин срита коня си, за да се приближи до дай-ло, и заговори тихо:

— Дори един кандидат-офицер все пак е офицер. Ако не искаш някои от хората ти да умрат днес, предлагам ти да ги озаптиш.

Погледът на Цай Лин се стрелна от Вейлин към баща му и обратно. Вейлин намери изражението му за странно: в него имаше повече неохота, отколкото страх. Беше ясно, че в случая от него се очаква нещо — нещо, което би предпочел да не прави. Той затвори за миг очи, преди да изправи гръб и да пришпори коня си напред.

— Ефрейтор! — извика Цай Лин. — Прибери меча си и се върни в строя.

— Майната ти, трето яйце — отвърна раздразнено Вей, без да си прави труда да се обръща. — Отговарям само пред дай-шин.

— Не и днес. — Цай Лин изпречи коня си точно на пътя на Вей. — Днес ще отговаряш пред мен. — Дай-ло вдигна ръка да откопчае желязната звезда от раменния си предпазител и отдели секунда, за да погледне в лицата войниците от двете страни на Вей, преди да продължи. — Този човек ме оскърби и постави под съмнение честта ми. Отказвам се от привилегията на ранга си и настоявам за удовлетворение. Бъдете свидетели на неговата страхливост, ако откаже.

Това предизвика кратка вълна от смях, но веселието скоро се стопи, за да отстъпи място на нервно мълчание, докато Цай Лин продължаваше да се взира с очакване в ефрейтор Вей. Мъжът се прокашля, тропна рязко меча си в ножницата и промърмори:

— Стоманата ми е прекалено добра, за да я цапам с тази отрепка.

— Стой! — викна Цай Лин, когато ефрейторът започна да обръща коня си, и Вейлин видя как лицето на мъжа почервеня и той замръзна в седлото. — Беше отправено предизвикателство, което не получи отговор — продължи Цай Лин. — Дай своя отговор, ефрейтор.

Войниците от двете страни на Вей започнаха да отдръпват конете си, когато погледите им към каменната физиономия на капитана им дадоха ясно да разберат, че той няма намерение да се меси. Вей остана още за миг в седлото си, почервенялото му лице трепереше. Накрая той изръмжа пърлено и слезе от коня.

— Добре тогава, пале. Щом искаш пердах, с радост ще ти угодя.

След което започна да развързва връзките на нагръдника на бронята си и го захвърли встрани. Цай Лин слезе от коня си и направи същото, макар и видимо по-спокойно. Скоро двамата се изправиха гологърди един срещу друг, а Червените разузнавачи образуваха неравен кръг около тях. Вейлин видя как Елеса поклати одобрително глава при вида на стройната мускулеста снага на Цай Лин, която бе в явен контраст с плещестия му и набит противник. Освен това по тялото на дай-ло нямаше никакви белези, докато ефрейторът имаше много.

— Той няма да се намеси — каза Вей и кимна към Шо Цай. — Знаеш го, нали, пале?

— Да — отвърна Цай Лин. — За което се извинявам. — В тона му нямаше подигравка, само слаб израз на искрено съжаление.

Вейлин си спомни една от мъдростите на инструктор Солис от тренировъчния плац: „Само глупак си избира битка, която не може да спечели.“ Цай Лин, както той вече добре знаеше, не бе глупак.

Вей се засмя и се обърна да намигне на другарите си, преди внезапно да наведе глава и да се втурне към Цай Лин, замахвайки с десния си юмрук към челюстта му. Това бе обичаен номер на опитен побойник, разсейване, с което да подлъже противника да очаква дълга размяна на заплахи и обиди, преди да започне истинският бой. Оказа се обаче, че Цай Лин нито се разсейва лесно, нито е побойник.

Лявата му ръка се вдигна светкавично и блокира удара на ефрейтора. Дясната се стрелна напред, прекалено бързо, за да я проследиш с поглед, а после той отстъпи назад и се приведе под един недодялан ляв замах, който накара Вей да се завърти нестабилно, пръскайки кръв от носа си, който сега бе изкривен под странен ъгъл върху широкото му лице. Цай Лин се извърна и започна да си облича бронята, докато ефрейторът залиташе насам-натам с червена пяна на обезобразените си устни и се опитваше да оформи някакви думи. Докато падне и лицето му срещне твърдата земя с плашещо тупване, Цай Лин вече бе пристегнал отново нагръдника си.

— Качете го на коня му — каза той на гледащите войници и закрачи към своя. — До довечера ще се събуди. Следващият, който напусне строя без заповед, няма да получи толкова снизходително отношение.

Яхна коня си и хвана юздите, после спря, за да изгледа групата бедняци, които все още се мотаеха край пътя, а гневът им се бе сменил с обикновено объркване.

— Освен това — продължи Цай Лин — всеки от вас ще вземе половината си дажби и ще ги сподели с тези хора. Мисля, че добре ще ви се отрази да прекарате ден-два с къркорещи стомаси.

При тези думи лицата на войниците помрачняха, но никой не посмя да се оплаче и докато изпълняваха заповедта, Вейлин долови няколко мърморения, в които имаше тон на неохотно възхищение вместо гняв.

— Храмът на копията, казвам ти — чу той да прошепва един войник на другаря си, докато вдигаха безчувственото тяло на Вей на гърба на коня му. — Също като баща си.

16.

Слънцето тъкмо се спускаше зад крепостния град Кешин-Хо, когато той се появи пред очите им, и го правеше да прилича на нащърбения коничен шлем на някакъв отдавна загинал великан. Градът се намираше в пресечната точка на един воден път, известен като Великия северен канал, и течаща на юг река с отблъскващото име Черната вена. Също като Мин-Тран, този град нямаше сгради извън стените си. Докато се приближаваха, Вейлин различи още две стени оттатък най-външната, всяка построена на по-високо ниво от предишната. Градските улици се сгъстяваха, издигайки се към върха, на който стърчеше стройна кула и блясъкът на залязващото слънце я караше да изглежда тънка като игла. Беше по-висока дори от кулите, които бе видял в Музан-Хи.

— От нея би могъл да видиш приближаваща се армия на цял ден път оттук — отбеляза Норта, като засенчи очи, за да се взре в кулата.

— Два дни, господарю — поправи го Цай Лин с учтива усмивка. — На върха ѝ има оптически уреди, които виждат на много мили.

— Далекогледи ли имаш предвид?

— Нещо такова, само че много по-големи. Търговският крал харчи огромни суми, за да е сигурен, че лещите се подменят редовно. В Музан-Хи има цяла работилница, където занаятчиите не се занимават с нищо друго, освен да шлифоват стъкло за далекооките, както ги наричат.

„Далекооките — помисли си Вейлин. — Ето още нещо, за което да пиша на Лирна.“

На главната порта на града се позабавиха малко, докато Шо Цай представи акредитивните им писма на капитана на стражата. При вида на печата на Търговския крал бързо им бе осигурена почетна стража и бяха ескортирани през лабиринта от тесни улички до централния дворец, където живееше губернаторът на префектурата. За разлика от улиците на Музан-Хи, тук хората не бързаха толкова да им направят път, някои оставаха по местата си и се взираха в тях с нескрита враждебност, докато войниците не ги изблъскат настрани.

— Тук няма поклони, доколкото виждам — подхвърли тихо Норта на Вейлин. В последно време размътеният от виното поглед, който толкова дълго бе характерен за лицето му, бе добил онази острота, която Вейлин помнеше от последните им години в Ордена. Макар и не толкова прозорлив като Кейнис, Норта открай време умееше бързо да оценява възможните заплахи, пък макар и тази оценка не винаги да водеше до най-разумната реакция.

— Ерлин казва, че Северната префектура е била последната територия, завладяна от Изумрудената империя — отвърна Вейлин. — Те явно никога не са го приемали добре. А изгледите за война рядко правят населението щастливо.

Продължиха по криволичещ курс към центъра на града. Който и да бе съставил плановете на Кешин-Хо, явно беше разбирал от обсадно изкуство, защото главната порта на всяка следваща стена бе разположена от противоположната географска посока. Така всяка атакуваща армия, която успее да преодолее една от портите, щеше да е принудена да мине по множество тесни улички пред погледите и стрелите на защитниците на следващата стена.

Най-вътрешната от тях се издигаше по-високо от останалите, поне на седемдесет стъпки, и на всеки петдесет крачки бе укрепена с надвиснали контрафорси, което би позволило на защитниците да засипват една атакуваща армия с всякакви гадости. Тази стена имаше и най-тясната порта, през която едва можеха да минат двама ездачи един до друг. Шо Цай ги въведе в двора оттатък, където бе приветстван от висок добре сложен мъж с наметало, ушито от кожата на някакъв бял звяр на черни ивици.

— Капитане! — Високият мъж протегна сърдечно ръце, а Шо Цай слезе от коня и се поклони с предпазливо уважение.

— Губернатор Хушан. — Капитанът му връчи свитъка с печата на Търговския крал. — Идвам по заповеди…

— Ама разбира се! — Губернаторът се засмя и го тупна по рамото. — Че защо иначе Червените разузнавачи ще почетат скромния ми град с присъствието си? Особено след като никога не съм го поисквал. — И се засмя пак, но Вейлин видя как веселието му бързо помръкна при гледката на чужденците в отряда на Шо Цай. — Виждам, че ми водиш странни гости — каза той и бързо лепна нова усмивка на устните си. — Всичко това вещае една много интересна вечер.

Имението на губернатора, също като всичко друго в града, бе построено по-скоро с мисъл за отбрана, отколкото за разкош или удобство. Каменните му стени бяха дебели, а многоетажните покриви — наклонени под по-голям ъгъл от обичайното, което означаваше, че ще са по-трудни за катерене. По искане на Шо Цай Вейлин го придружи в личните покои на губернатора. Губернаторът изслуша доклада на капитана с учтиво внимание, което се превърна в искрен интерес при споменаването на изчезването на Нефритената принцеса.

— Изчезнала ли? Казваш ми, че тя наистина е напуснала Високия храм?

— Да, губернаторе. Надявах се, че патрулите ви може да са я срещнали, или поне да са чули нещо за нея. Ние имаме… надеждна информация, че тя е пътувала към този град.

Губернаторът сви объркано рамене.

— Никое от момчетата ми не знае нищо за нея. Мога да ви уверя в това. Все пак напоследък всички сме твърде заети. Може би си чул.

— Сталхастите — обади се Вейлин, с което привлече погледа на губернатора. Изражението на мъжа бе много по-различно от подозрителността или откритото презрение, с което се бе сблъсквал досега у другите далекозападни благородници. Приличаше повече на хладната преценка, която би очаквал от хора, обръгнали във войната.

— Точно така, почитаеми господине. — Той се усмихна леко и повдигна вежди. — Трябва да кажа, че е странно човек да се озове срещу фигура, която е смятал за митична. Историите от Варварския изток представляват особен интерес за мен. Всички тези войни, странни вярвания и фантастични събития. Кажете ми, вярно ли е, че вашата ужасна Огнена кралица притежава цял пасаж от червени акули?

— Само една, милорд. И тя умря.

— О.‍ — Хушан сви разочаровано устни. — Жалко. Но вас ви наричат Мрачния меч, нали? Нали така сте известен сред народа си? — Сега в погледа на губернатора имаше подчертана тежест, надхвърляща простия интерес към причудливи чуждестранни митове.

— Враговете ми някога ме наричаха така — отвърна Вейлин. — Но те вече не са ми врагове.

— И въпреки това името ви е останало. Име, от което моят народ напоследък е започнал да се ужасява.

— Чух за това. Видяхме много хора по пътя. Изглеждаха гладни.

— Гладът е най-малкото, което заслужава един страхливец. — Хушан махна пренебрежително с ръка, макар Вейлин да забеляза отбранителна нотка в гласа му. — Този град отдавна е убежище за всички в Севера. Хората се крият тук, докато конеебачите върлуват известно време, преди да ги прогоним. Отдавна е така. Ако онзи глупак Нишун се бе вслушал в мен, вместо да изкара своите четирийсет хиляди южняци в Степта, за да бъдат заслужено изклани, цялата тази каша вероятно щеше вече да е забравена. Да се биеш със Стоманената орда на открито с армия, която се състои на три четвърти от пехота! — Губернаторът изпръхтя с мрачно презрение. — Със същия успех можеше да отиде при Мрачния меч и да си оголи шията за брадвата. Сега, благодарение на поражението на Нишун и всякакви небивалици, които се носят за този наскоро въздигнал се сталхастки пълководец със страховитото му име, моят народ бяга на юг във все по-големи количества, като без съмнение на всяка крачка разпространява злобни клевети за губернатора си.

— Значи не смятате, че сталхастите представляват истинска заплаха? — попита Шо Цай. — Всичко, което сме видели и чули, говори противното.

— О, заплаха са, без съмнение. Но те винаги са били и не виждам голяма разлика между този последен период на набези и предишните. Даже може да се каже, че безчинствата им бяха почнали да отслабват, преди генерал Нишун да разпали амбицията им с четирийсет хиляди души плячка. Повярвайте ми, капитане, аз се бия с диваците от Желязната степ, откакто пораснах достатъчно, за да ме слага баща ми на седлото, и никога досега не съм губил. Нито пък ще загубя сега. Чувствайте се свободен да съобщите на Търговския крал за това, куриерската служба е на ваше разположение.

— Ще го направя. — Шо Цай отново се поклони леко. — Твърдостта ви ви прави чест. Но вие без съмнение сте получили вестта, че Любимецът е заповядал свикването на далеч по-голяма войска, която скоро ще поеме на север.

Губернаторът се засмя и се приближи, за да тупне Шо Цай по бронираното рамо.

— Аз пък възнамерявам да се погрижа те да нямат нищо за правене, когато пристигнат тук. Погрижи се да предадеш и това на Любимеца. Разбира се, ще помогна на мисията ви по всеки възможен начин, но ще говорим за това на сутринта. — Усмивката му се разшири и погледът му се премести върху Вейлин. — Що се отнася за тази вечер, решил съм да устроя пир за извънредно интересните си гости, на който те ще могат да ме развличат с всякакви странни и възхитителни истории.

— И този… Световен отец няма жена? Няма Световна майка? — Губернатор Хушан говореше на езика на Кралството приемливо, макар и със запъване, но все пак успя да вложи искрено озадачение във въпроса си.

— Отецът е вечен и по принцип отвъд нашето разбиране — отвърна Елеса, сдъвка хапка печено свинско и я прокара с щедра глътка от местното вино. То бе силничко, с дъх на плодове, който само отчасти прикриваше острия вкус на чист алкохол. Очите на Вейлин постоянно се отклоняваха към седящия в края на масата Норта. Той не говореше много с Алум и Семон от двете си страни и не проявяваше видим интерес към множеството бутилки, които се предаваха насам-натам.

Останалите гости бяха предимно старши офицери от градския гарнизон, професионални войници, които ценяха утехата на пиенето. Жената отляво на губернатора беше очебиен и елегантен контраст, облечена във фино бродирана синя коприна в тон със сапфирените обици, които носеше, и боята по клепачите ѝ. Хушан я бе представил само като третата си жена; явно тук не бе обичайно мъжете да съобщават имената на жените си на другите. На Вейлин му се струваше, че тя прилича на изящно изработен манекен, чертите ѝ бяха като порцеланова маска с почти неестествено съвършенство, устните ѝ бяха застинали в неизменна скромна усмивка, която се разшири само за миг при едно от изречените на висок глас остроумия на мъжа ѝ. Тя не ядеше нищо и отпи само една-две глътки вино. Вейлин можеше да ѝ обърне съвсем бегло внимание, ако не бе начинът, по който реагира на нея Ам Лин, когато зае мястото си. Каменоделецът се помъчи да го скрие, но Вейлин забеляза как гърбът му се изпъна от неловкост, когато спокойният поглед на жената се плъзна по него. Освен това Ам Лин прекара цялата вечер забил нос в яденето си, като отвръщаше само с кимания и мърморене на весело разговарящия Ерлин.

— Но не, той няма жена — добави Елеса, като потисна едно оригване. — Подобни земни идеи нямат смисъл, като се има предвид природата на Отеца.

— Тогава… — Хушан сбърчи вежди, още по-озадачен отпреди. — Как е станал отец на света без утроба, която да поеме семето му?

— Със силата на любовта си, която знае всичко и вижда всичко. — Елеса се ухили на губернатора и напълни отново бокала си. Дотук не показваше, че е обидена от дългия и скептичен разпит на Хушан относно догмите на тяхната вяра. Всъщност Вейлин отдавна имаше чувството, че нейната преданост към Църквата на Световния отец е в най-добрия случай бегла сянка на непоколебимата, пък макар и прагматична вяра на майка ѝ.

Хушан премигна и поклати глава, преди да повдигне вежда към Вейлин.

— Мисля, че намирах червените акули на Огнената кралица за по-разбираема идея от тази, че Небесата са дом на една-единствена всезнаеща душа.

— О, вуйчо ми е много над тези неща, милорд — каза Елеса. Премигна с размътените си очи и посегна пак към бокала си, разливайки капка-две от съдържанието, докато го надигаше към устата си. — Отецът, алпиранските богове — продължи тя и избърса устни с ръкава си, върху който остана петно, — мъдростта на древните писания, ведрината на молитвата. Всичко това е само тор за него. Майка ми обаче винаги му прощаваше. „Живот на загуби и скръб ще накара дори най-добрата душа да затвори сърцето си за божественото“, така казваше.

— Достатъчно пи — обади се Вейлин и спря ръката на Елеса, когато тя посегна отново към бутилката вино. Момичето се втренчи в него и в погледа ѝ се прокрадна част от старото непокорство, а устните ѝ помръднаха, сякаш се бореше с пиянския импулс да изрече някои без съмнение добре подбрани думи.

— Имаш да ми кажеш нещо ли? — попита той с мек тон, като срещна навъсения ѝ поглед. — Може би някое решение относно моето наставничество? С радост ще се откажа от всякакви по-нататъшни уроци, ако така искаш.

Тя сви ръката си в юмрук и я отдръпна от бутилката, а после сведе очи, макар и с явно усилие.

— Господин Семон! — извика Вейлин на младия бандит и той бързо се изправи.

— Милорд?

— Лейди Елеса е уморена. Моля те, придружи я до покоите ѝ. — Впери твърд поглед в Семон. — И се постарай да се върнеш бързо.

— Разбира се, милорд.

Елеса позволи на Семон да я хване за ръката, докато ставаше от мястото си. Поклони се сковано на губернатора и двамата излязоха с предпазлива крачка от трапезарията.

— Винаги е полезно да им се напомня къде им е мястото, до този извод съм стигнал — отбеляза Хушан. — По тези земи момиче на нейната възраст, което изрази толкова решително мнение, ще се озове заключено в колиба за един месец. Тази вечер го позволих, за да зачета обичая ви. В края на краищата мъжете по вашите земи позволявате да ви управлява една жена.

— Не — отвърна Вейлин. — Тя ни позволява да бъдем управлявани от нея. И ние смятаме това положение на нещата за повече от справедливо.

Вечерта продължи още час, в който преобладаваха непрестанните въпроси на Шо Цай към губернатора относно подготвеността на неговия град за предстояща атака.

— Изненадах се, че не видях никакви признаци за складирани провизии, губернаторе — каза капитанът. Той седеше от дясната му страна, вероятно заради положението си на любим служител на Търговския крал. Също като Норта не бе докоснал виното си и Вейлин прецени, че сравнително мълчаливото му държане досега е грижливо пресметнато, за да даде време на Хушан да се напие и да изпадне в по-разговорливо настроение. — Освен това стандартна практика е да се зачисляват мъжете от града в доброволчески отряди във времена на криза.

— Да накараш местните да маршируват в крак е неблагодарна работа, капитане, камо ли пък да боравят свястно с копие — отвърна Хушан и махна небрежно с ръка. — Аз имам под свое командване близо петнайсет хиляди души, всички до един добри войници. Що се отнася до провизиите, като се има предвид броят на страхливите свине, бягащи на юг, в момента в Кешин-Хо има нещо като изобилие.

— И въпреки това, струва ми се, че Любимецът би искал да направя преглед на защитните съоръжения. Навярно бих могъл да ви предложа някакъв съвет…

— О, не си правете труда, господине. Всичко е под пълен контрол. Освен това не бих искал да бавя една толкова важна мисия. Колкото по-скоро намерите нашето своенравно съкровище, толкова по-добре, нали?

Шо Цай се насили да се усмихне и изостави темата. Явно фактът, че си един от любимците на Търговския крал, не ти даваше неограничена власт.

— Третата жена на губернатора — каза Вейлин на Ам Лин. Събирането най-после се бе разтурило към полунощ и те се връщаха към стаите, дадени им в източното крило на имението. — Тя е Надарена, нали?

Каменоделецът се озърна, преди да отговори с кимване. Бяха им дали дискретен ескорт от четирима стражи, макар че те изглеждаха безразлични към разговор, воден на чужд език.

— Има ли песен? — настоя Вейлин.

— Не мисля. Това, което усетих у нея, бе… необичайно. Нещо, с което не съм се сблъсквал досега. Знам, че тя беше едновременно изненадана и недоволна от появата ни тук.

Ам Лин се умълча. Стигнаха до комплекс от съседни стаи, свързани от централен двор, открит към звездите. Шо Цай и Червените разузнавачи бяха разквартирувани в главната казарма, но губернаторът бе сметнал за по-подходящо да настани чуждестранните си гости в разкошно обзаведен комплекс, запазен за високопоставени сановници от Юга. Ам Лин изчака стражите да затворят тежката двукрила порта, преди да отиде до един малък фонтан по средата на двора и да понижи глас, така че почти да не се чува през шуртящата вода.

— Има още нещо, братко — каза той. — Губернаторът излъга.

— За какво?

Ам Лин направи предпазлива гримаса, докато се оглеждаше наоколо, стиснал ръце по начин, който напомни на Вейлин, че въпреки всичките си дарби този човек не е воин.

— За всичко — каза той. — Песента беше ясна. Всяка дума, която човекът изрече тази вечер, бе лъжа.

17.

Бяха минали много години, откакто Вейлин бе прекарвал някоя нощ в очакване на сигурна атака. Въпреки това откри, че чувството представлява неприятно позната смесица от раздразнение и предвкусване. Пътуването до Кешин-Хо бе дълго, а губернаторският пир — истинска досада, така че той би предпочел да прекара часовете в сън. „Поредното напомняне — помисли си, усещайки с вбесяваща острота болките в гърба и краката си, — че годините си вървят и не са благосклонни към никого.“

Ето защо, когато то най-после дойде — тихото стържене на метал по метал, което говореше, че някой човърка с шперц ключалката на вратата, — той изпита едва ли не облекчение. Продължи да лежи под одеялата си с гръб към вратата, когато тя се отвори и скърцането на пантите ѝ бе приглушено от бавното влизане на натрапника в стаята. „Двама са“, заключи Вейлин, щом чу двойното стържене на стомана, излизаща от кожена ножница.

Следеше тяхното придвижване по дишането им, ниско и овладяно, но и най-добре обученият убиец не може да остане напълно спокоен, когато наближи мигът на убийството. Единият мина от лявата страна на леглото, докато другият се приближи отдясно. Пауза, после рязко вдишване, когато онзи отляво се приготви да го намушка, но то внезапно се превърна в писък, когато Чиен изскочи изпод леглото и ножът ѝ резна убиеца през глезените.

Вейлин отхвърли одеялото надясно и рипна от постелята напълно облечен, с меч в ръка. Завивките омотаха втория нападател.

— Искам го жив — напомни той на Чиен и хвърли поглед надолу, за да види как тя увива ръце около шията на другия и обхваща с крака кръста му, докато онзи се гърчеше и мяташе, все още крещейки от болка. Мъжът бе облечен изцяло в черни памучни дрехи, а лицето му бе скрито зад кожена маска.

Вейлин се обърна и се завъртя настрани, когато другарят на убиеца, освободил се вече от пречещото му одеяло, скочи напред и неясният ръб на почерненото острие на ножа му проблесна, щом го вдигна и замахна надолу. Мечът на Вейлин се стрелна и пресрещна ножа, който се плъзна по метала, за да опре в дръжката. Вейлин извъртя китката си и ножът отлетя в мрака. Собственикът му изсъска от страх и ярост. Второто явно надделя над първото, защото вместо да действа разумно и да се опита да избяга, той измъкна втори нож, затъкнат отзад на кръста му, преди бързо да се вцепени в смъртен спазъм, когато върхът на меча на Вейлин се плъзна между ребрата му, пронизвайки дробовете и сърцето му с майсторска точност.

— Не, свинеебецо!

Чиен бе пуснала първия убиец и бе смъкнала маската му. Сега го държеше с една ръка за рядката коса, а с другата — за брадичката, и го разтърсваше. Отпуснатото му пребледняло лице не реагираше и Вейлин бързо разбра, че в тялото му има не повече живот, отколкото в парцалена кукла.

— Отрова? — попита той, като приклекна до Чиен.

Тя разтвори със сила челюстите на мъжа, разкривайки непокътнати зъби и нито помен от кървавата пяна, която обикновено придружаваше доброволно взета отрова.

— Няма признаци за такава — каза Чиен и се приведе по-наблизо, за да помирише, после поклати глава. — Странно. Той се бореше, после усетих как сърцето му спря да бие. Не се забави преди това, просто спря.

— Хайде да видим дали си е довел по-приказливи приятелчета — каза Вейлин, стана и излезе на двора. Там намери Норта и Алум, застанали от двете страни на фонтана с оръжия в ръце. Елеса клечеше на вратата на стаята, където бяха сложили Ам Лин и Ерлин, със стрела на тетивата и лице, напрегнато от грубото събуждане от пиянски сън. Все пак не се оплакваше и хватката ѝ върху лъка бе твърда.

— Няма други гости тази вечер, братко — каза замислено Норта, оглеждайки покривите. — Май не те познават достатъчно добре, щом са пратили само двама.

— Не… — каза Ам Лин, появявайки се зад рамото на Елеса. Очите на каменоделеца бяха полузатворени, а главата му — кипната настрани, сякаш се мъчеше да долови някакъв далечен зов. — Не, не е това. Тази работа — той посочи тялото, виждащо се през вратата на Вейлин — е била само пакост, за да те разсее.

— От какво? — попита Норта.

Челото на Ам Лин се сбърчи съсредоточено.

— Червените разузнавачи — каза той и очите му се отвориха рязко. — Те са истинската мишена… или по-точно един от тях. Тази нощ песента е силна, но неясна.

— Семон — промълви Елеса с нескрита тревога. Вейлин бе заповядал на бандита да се покатери по стената на двора и да стигне по покривите на имението до казармата, за да предупреди Шо Цай за възможността от предстояща атака. Това бе преди повече от час, а все още не се бе появил нито капитанът, нито някой друг от Червените разузнавачи.

— Остани тук — каза Вейлин на Елеса и когато тя понечи да протестира, посочи Ам Лин и Ерлин и добави: — Пази ги. — После даде знак на другите да го последват, отиде до вратата и я отвори рязко. Прекрачи през труповете на двамата стражи отвън и хукна по коридора.

Преброи още десетима убити стражи, осеяли плочите на двора, който делеше къщата на губернатора от ниската двуетажна постройка на казармата. Всеки войник бе пронизан в шията с арбалетна стрела или гърлото му бе прерязано от ухо до ухо. Шумът на битката се усили, когато се приближиха и намериха труповете на още убийци в черно в купчината мъртви войници, задръстили входа. Вейлин различи два трупа в червена броня и извлече известна утеха от факта, че поне са имали време да се въоръжат преди нападението. Изглеждаше, че младият Семон може и да е пристигнал навреме.

Като прескочи телата, откри, че вътре цари мрак с изключение на сиянието на няколко паднали фенера, чиято немощна светлина озаряваше още трупове и размазана по стените кръв. Вейлин се втурна по широкия коридор, привлечен от познатите звуци на битката: крясъци и викове, смесващи се със звъна на стомана.

Когато се приближи до една разбита двукрила врата, едно тяло в черно внезапно рипна и се завъртя към него с извит меч в ръка. Той се приведе под удара и посече крака на убиеца. Мъжът реагира с впечатляваща бързина, явно недосегаем за болката в раната, и се завъртя пак, замахвайки бързо нагоре към слабините на Вейлин. Той отстъпи извън обсега на меча, вече изнесъл своя назад за ответен удар към лицето на мъжа, което се оказа ненужно, защото окървавеният връх на меча на Норта щръкна под брадичката на убиеца.

— Трудни копеленца са, а? — рече той, като измъкна меча си и остави трупа да падне.

Вейлин изрита от пътя си останките от вратата и влезе в голяма трапезария, където се водеше яростна битка сред хаос от преобърнати маси и мъртви или умиращи мъже. Червените разузнавачи се бяха събрали в накъсана, но здрава линия, а до тях бе далеч по-зле организираната група на войниците от гарнизона. Общо наброяваха петдесетина души, но се биеха с близо два пъти по-многоброен противник. Вейлин видя Шо Цай в центъра на Червените разузнавачи: крещеше заповеди с окървавен меч в ръка, който не спираше да свисти със смъртоносна точност, докато отбиваше непрестанните атаки. До него стоеше Семон и мушкаше трескаво с едно от двуметровите копия, предпочитани от далекозападните войници. Цай Лин бе по-наблизо, в края на формацията, където, изглежда, се бе струпал врагът. Дай-ло се биеше с двама убийци едновременно и бронята му бе обляна в кръв, макар че ако се съдеше по ловкостта и бързината на движенията му, Вейлин се съмняваше, че е ранен.

Докато Вейлин скъси разстоянието помежду им, дай-ло вече бе видял сметката на единия убиец и бе осакатил другия, който стоеше на колене и с безмълвен шок гледаше кръвта, швиртяща от чуканчето на китката му. Но се съвзе сякаш неестествено бързо, надигна се отново на крака и измъкна нож, който се приготви да метне към Цай Лин, обърнал се вече към нови трима неприятели.

Вейлин посече едноръкия, преди да е успял да хвърли ножа, изрита трупа настрани и застана отляво на Цай Лин. Тримата пред тях поспряха за момент и Вейлин почувства общото им неизречено решение, преди да се хвърлят вкупом напред. Той избегна едно мушкане и замахна с меча си към очите на убиеца, като последва това с юмручен удар в гърдите му, когато онзи вдигна ръка да парира меча. Бе прецизно насочен удар в гръдната кост, който можеше да прати човек в безсъзнание, ако бъде нанесен достатъчно силно. Този обаче остана зашеметен само за миг и изсумтя силно, преди да приклекне и да се хвърли напред, хванал с две ръце меча и насочил го към корема на Вейлин. Вейлин отстъпи встрани и се завъртя на едно коляно, готов да посече към краката на убиеца, но преди да го направи, копието на Алум се заби в корема му. Мъжът залитна, а ловецът измъкна копието, хвана го по-добре и нанесе смъртоносен удар в шията му с такава сила, че разсече врага си от ларинкса до гръбнака.

Мореската изблъска с рамо падащия труп и копието му мушна отново, този път в бедрото на единия от мъжете срещу Цай Лин. Дай-ло се възползва максимално от това разсейване, пристъпи напред и замахна с меча си в плавна дъга, която сряза гърлата и на двамата нападатели.

— Строй се в линия! — извика Цай Лин към близка групичка войници от гарнизона, които бяха заети да кълцат един частично разчленен труп. — Ако благоволите да пазите лявата ми страна, почитаеми господине… — обърна се дай-ло към Алум, който явно не го чу, защото се хвърли сред убийците, като въртеше копието си наляво и надясно.

— Не мисля, че той си пада особено по тактиката — отбеляза Норта. Вдигна меча си, кимна към вече бясното меле и повдигна вежда. — Ще се включим ли?

Вейлин кимна и двамата се хвърлиха след Алум. Както Вейлин бе забелязвал и преди в моменти като този, колкото по-разгорещена ставаше битката, толкова повече сякаш се забавяше времето. Звуците и усещанията изчезнаха, когато умът и тялото му се съсредоточиха върху нуждата да убива и да оцелее. Двамата с Норта се движеха заедно, както се бяха учили да го правят преди толкова много години, опрели гръб в гръб, а мечовете им разсичаха плът и кости с непрестанни вихрени удари, докато се виеха в смъртоносен танц през разстроените редици на убийците.

Въпреки хаоса, предизвикан от тяхната атака и яростта на Алум, Вейлин не забеляза никакъв признак на паника сред враговете им, които реагираха на тази нова заплаха с единство, което му напомни за воларианските войници-роби. Те отстъпиха от Червените разузнавачи, за да образуват плътна защитна групичка по средата на трапезарията. Поредица от излаяни заповеди на Шо Цай скоро накараха Разузнавачите и оцелелите войници да образуват кръг, с наведени копия и мечове, и да започнат да настъпват за последния удар.

Вейлин чу зад себе си гърлен вик и се завъртя тъкмо навреме, за да види как Чиен измъква своята тояга-меч от корема на убиец, преструвал се досега на мъртъв, който изведнъж се бе надигнал и се бе опитал да забие кама в гърба на Цай Лин. Дай-ло ѝ благодари със скован и доста кратък поклон, преди да отиде да застане до баща си.

— Арбалети, дай-шин? — попита той и кимна към все по-сгъстяващата се групичка убийци.

— Мъртвите не говорят — отвърна капитанът. — А аз жадувам да се срещна с човека, който е организирал това посрещане.

Сякаш в отговор на това скупчените убийци изведнъж застинаха неподвижно, без дори да дишат. После рухнаха като един, а оръжията се изплъзнаха от безжизнените им ръце и издрънчаха на пода. Шо Цай отиде бързо до най-близкото тяло и го провери за пулс или движение, после изруга, щом не откри нищо. Бърза проверка на още няколко тела даде същия резултат.

— Вижте ранените! — заповяда капитанът, но щателният преглед на всеки убиец в трапезарията потвърди, че нито един не е останал жив.

— Отидоха при предците си и отнесоха своите тайни със себе си — отбеляза Чиен и отметна маската на един убиец с острието на меча си. — Също като другия — каза на Вейлин. — Сърцето му не е било спряно от отрова.

— Другият ли? — попита Шо Цай.

— Всъщност бяха двама — каза Вейлин. — А що се отнася до въпроса кой е организирал това, каменоделецът има доста ясна представа.

Намериха губернатор Хушан в покоите му да плаче до един басейн в банята. Тъмночервеният цвят на водата бе в рязък контраст с изящно изрисуваните порцеланови плочки по стените. Ридаейки, той шепнеше едва доловими молби, а пръстите му шареха в обагрената в червено вода. Очите му бяха вперени в тялото на третата му жена.

„За тази също не е имало отрова“, помисли Вейлин, като видя дълбоките срезове, направени от жената по ръцете ѝ, които се протягаха от китката до лакътя. Кръвта ѝ сигурно бе изтекла за секунди. В смъртта си тя изглеждаше по-човешки, кукленият ѝ лик бе станал празен и грозен. Само една мъртва жена, плуваща в собствената си кръв. Вейлин се съмняваше, че е била на повече от двайсет години.

— Няма нищо срамно… — изхлипа губернаторът с тънък гласец и алената вода се накъдри, когато бръкна по-дълбоко в басейна. — Той ни учи, че няма нищо срамно в провала… Той пак щеше да те приеме радушно у дома… нас…

— Кой? — попита Вейлин с умишлено мек и успокоителен тон. Неестествената пискливост в гласа на губернатора и дивият поглед в очите му, когато те се стрелнаха към Вейлин, говореха за човек със силно отслабена връзка с реалността. — Кой е щял да ви приеме радушно?

Хушан се втренчи за момент в него с безразлично мълчание, сълзите се стичаха от немигащите му очи, за да попият в брадата му. После се засмя — тънък дрезгав кикот, който скоро се усили до гръмогласен рев на искрено веселие.

— Предателско куче! — процеди Шо Цай. Хушан сякаш не го чу и нестихващият му смях накара капитана да пристъпи напред, вдигнал меча си за убийствен удар.

— Чакай — каза Вейлин и застана между тях. — Мъртвите не говорят, нали помниш?

Приклекна до Хушан и се усмихна добродушно на продължаващото веселие на губернатора, преди многозначително да премести поглед към мъртвата жена в басейна.

— Тя не беше наистина твоя жена, нали?

При тези думи смехът на Хушан секна и изражението му моментално се смени с дълбока скръб.

— Тя беше обвързана с мен — прошепна той. — И аз с нея… пред Неговия взор. Връзката ни отиваше далеч отвъд обикновените формалности на един брак. Чрез нея аз чувах гласа Му през Степта… Такава яснота ми носеше тя, такава мъдрост… А какво съм сега? — Погледът му се завъртя обратно към Вейлин, умолителен, искрен в отчаянието си. — Какво съм аз без нея?

„Луд, със сигурност — заключи Вейлин, взирайки се в пустотата зад очите на губернатора. — Но там вътре все още трябва да има някакво знание.“

— Тя е чувала гласа му — каза той. — На Мрачния меч. Чрез нея той е говорил с теб.

— Не само с обикновени думи… — Хушан се изправи неуверено на крака и Вейлин даде знак на Шо Цай да остане на мястото си, когато капитанът отново надигна меча. — Чрез нея видях толкова много неща…

Губернаторът влезе в окървавения басейн и сребристобялата кожа на наметалото му се обагри в червено, влачейки се във водата. Нови сълзи потекоха от очите му, когато взе мъртвата жена в обятията си.

— Тя ми показа какво ще стане. Огънят и яростта. Унищожението на южняците, които ни превърнаха в свои блудници.

Предизвикателен блясък се появи в очите на Хушан, когато се озърна към Шо Цай.

— Това е, за което моето семейство се молеше на Небесата дълги години. И най-после те ни отговориха, с Него. — Изражението се оттече пак от лицето му, докато гледаше жената в ръцете си. — С нея. Вашият курварски крал може да прати всичките армии на света, все тая, защото аз видях какво ще стане. Това — той притегли жената още по-близо до себе си, притисна безжизненото ѝ тяло към гърдите си — беше само началото.

— Той ти е казал да ни убиеш, нали? — попита Вейлин, като внимаваше да не говори прекалено настойчиво. — Идването ни тук беше неочаквано.

— Теб? — В гласа на губернатора се върна част от веселието и той почна да мести очи от Вейлин към Шо Цай. — Него? Крадеца на имена и момчето на повикване на Търговския крал. — Заплака отново, притиснал главата на жената към рамото си. — Вие не струвате и една капка от тази безценна кръв. Той ще се справи с вас, като му дойде времето, за свое дребно забавление.

— Защо тогава? — настоя Вейлин. — Сигурно е отнело седмици да се съберат толкова убийци тук. Едва ли е било лесно да се подготви падането на този град, когато дойдат сталхастите, без да се събудят подозрения. Защо да рискува всичко сега?

— Питай момчето на повикване. — Отвратена, почти съжалителна усмивка заигра по лицето на Хушан, когато кимна към Шо Цай. — Нима Храмът на копията наистина си мисли, че може да промени миналото…?

Капитанът се раздвижи прекалено бързо, за да има Вейлин някакъв шанс да го спре. Скочи високо, вдигнал меча си, и замахна с него в светкавична дъга, докато се приземяваше в басейна. Вейлин видя как очите на Хушан премигнаха любопитно за последен път, когато главата му се търкулна от раменете. Кръв обагри плочките и двата трупа рухнаха във водата, преплетени в смъртта.

— Той все още имаше какво да ни каже! — изръмжа Вейлин на Шо Цай, докато той се надигаше от басейна и от бронята му се стичаше алена вода. Без да отговори, капитанът тръгна към вратата.

— Какво имаше предвид Хушан? — попита Вейлин, като му препречи пътя. — За променянето на миналото.

— Нямам представа — отвърна Шо Цай. — Просто бълнуване на увреден мозък. Каквото и да е направила с него тази вещица, явно то е помътило разсъдъка му.

— Той спомена Храма на копията — каза Вейлин. — Където ти си учил някога. Мисля, че е време да науча повече за това.

Лицето на Шо Цай, нашарено с кръвта на губернатора, потръпна и той отвърна на втренчения поглед на Вейлин, преди гневът му внезапно да се оттече.

— Моите благодарности за помощта ви тази нощ — каза и избърса меча си, преди да го плъзне в ножницата. — Но няма какво повече да обсъждаме. Освен това, след като губернаторът е мъртъв, имам много работа за вършене.

Приведе глава в съвсем кратък поклон и заобиколи Вейлин, преди да излезе.

18.

Бяха им нужни само няколко минути в компанията на заместника на губернатор Хушан, за да разберат защо, за разлика от командира на градския гарнизон и няколко други високоуважавани чиновници, той не бе привлякъл острието на някой убиец предната нощ.

— Губернаторът… изменник? — Заместник-губернатор Нешим избърса челото си с копринена кърпичка. Също като Хушан той бе със северняшки произход, с подобно широкоплещесто телосложение, което донякъде противоречеше на не твърде решителния му характер. — Третата му жена — вещица? Това без съмнение е невъзможно.

— Не, почитаеми господине, не е — каза му Шо Цай, чието търпение явно започваше да се изчерпва. — Губернатор Хушан е заговорничил със сътрудница на сталхастите срещу Достопочтеното кралство.

— Но тя винаги беше толкова… мила. Три години, откакто той я доведе при завръщането си от един северен патрул; каза, че била робиня, спасена от лапите на диваците.

— Три години — промърмори Вейлин. — Предостатъчно време, за да се подготви почвата за тяхното нападение. Събират информация за здравината на градските укрепления, напълват града с убийци под нейно командване. Изглежда, Мрачния меч е внимателен и търпелив.

— Мрачния меч — повтори заместник-губернатор Нешим и кърпичката се зае да попива отново челото му с подновена енергия. — Значи той идва? Войната наистина е близо?

— Както вече ви обясних — каза Шо Цай. — Обясних ви също, че сега титлата губернатор и всичките ѝ отговорности лягат върху вас.

— Върху мен? — Нешим задъвка крайчето на кърпичката, която някак си се бе озовала в устата му. — Наистина ли?

— Да, губернаторе. — Капитанът скръцна със зъби и се насили да се усмихне. После потъна в очакващо мълчание, което Нешим, изглежда, нямаше желание да запълва, а вместо това продължаваше да дъвче втрещено кърпичката си.

— Може би — намеси се Вейлин — на губернатора ще му е по-лесно да формулира заповедите си, ако получи пълна картина на настоящата ситуация. — Той знаеше, че подобна намеса вероятно представлява грубо нарушение на етикета, но всеки час, прекаран в този град, означаваше, че Шерин ще се отдалечава все повече от обсега му. Тази сутрин Ам Лин му бе съобщил, че в песента му се е появила слаба, но доловима предупредителна нотка.

— Тя продължава да се движи на север, братко — бе казал каменоделецът. — Но опасността, която я грози, расте от ден на ден.

Леко раздразнение пробяга по лицето на Шо Цай, преди той да въздъхне и да се обърне към другия човек в стаята — мъж с простовати черти, облечен в желязносивата броня на местните войници.

— Подкомандир Дешай — каза Шо Цай и направи поклона, който се изискваше от офицер, обръщащ се към по-висшестоящ. — Доколкото разбирам, сега отбраната на града е във ваши ръце. Може би имате да докладвате нещо на губернатора?

Дешай кимна сковано и Вейлин различи у него степен на разбиране, която далеч надхвърляше новопридобития му чин. Един подкомандир беше по-висш от капитан, но този капитан имаше благоразположението на Търговския крал.

— Снощи загубихме над сто души — каза Дешай на губернатора. — Повече от половината от тях бяха офицери и старши сержанти. Останалите бяха предимно умели стрелци и инженери. Освен това бяха нанесени щети на главния шлюз, където каналът се свързва с Черната вена, което означава, че ще ни е трудно да придвижваме товари с нормална бързина, докато не бъде поправен.

— Което ще отнеме по-дълго от обичайното, защото сме загубили толкова много инженери — отбеляза замислено Шо Цай и потърка наболата четина по брадичката си. Тази сутрин за първи път от началото на пътуването Вейлин го виждаше небръснат. — Офицери, сержанти, инженери, гарнизонният командир и най-способните администратори в града. Явно този удар е бил замислян отдавна.

— И нанесен твърде рано — напомни му Вейлин. — Което означава, че може би ще има достатъчно време тези способни господа да оправят нещата, докато ние продължим жизненоважната си мисия.

Шо Цай се намръщи на натъртения му тон, но явно необходимостта да се забави тук дразнеше и него.

— Какви съобщения са били пратени? — попита той Нешим, който пребледня при този въпрос.

— Съобщения ли? — измънка той и при тези думи кърпичката най-после излезе измежду зъбите му.

— Да, губернаторе, съобщения — повтори Шо Цай. — Предупредителни съобщения до другите крепости в района. Съобщения до съседните префектури. Съобщения до Търговския крал.

Нешим зяпа известно време капитана, преди да събере трошица вътрешна решимост.

— Аз, ъъъ… — Той се прокашля. — Ще се погрижа за това незабавно. Макар че може би ще се нуждая от малко помощ с официалната формулировка. За тези неща винаги се грижеше Хушан… — Гласът на Нешим заглъхна, сякаш самото споменаване на името на изменника можеше да предизвика някакво неодобрение. Шо Цай обаче не му обърна внимание.

— С радост ще ви помогна — каза той. — Но нашият почитаем гост — кимна към Вейлин — с право ми напомня за неотложността на нашата мисия. Ще поведа отряда си на север още преди денят да е свършил и ще се върна колкото може по-скоро. Когато това стане, надявам се да мога да пратя съобщение до Търговския крал, за да го уведомя за активните ви приготовления за посрещане на предстоящата атака. Подкомандир Дешай, препоръчвам ви да пренебрегнете забраната на предишния губернатор за свикването на доброволчески отряди и да започнете час по-скоро да набирате и обучавате хора.

Върху простоватото лице на подкомандира личеше предпазливост, която явно надви всяко възмущение от явната повелителност в тона на Шо Цай.

— С радост приемам препоръката ви, капитане — каза той.

— Отлично. — Шо Цай се приближи до Вейлин и заговори на езика на Кралството: — Няма да си губя времето с тези глупаци повече от необходимото. Пригответе хората си за тръгване и предайте на дай-ло да събере Червените разузнавачи. Ранените ще трябва да бъдат оставени тук. Каменоделецът ще язди начело на колоната отсега, докато ги намерим.

Шо Цай заповяда отрядът да продължи на север в боен строй. По фланговете и в тила обикаляха външни съгледвачи, докато главната група яздеше в широка колона по четирима. По указание на Ам Лин следваха чакълестата пътека по източния бряг на Черната вена. Реката изобилстваше с лодки, претъпкани с хора в същото бедно и окаяно състояние като онези, които бяха срещнали на пътя за Кешин-Хо. Въпреки че очевидно бяха гладни, те гребяха с енергична решимост, вперили поглед в обещанието за убежище, криещо се зад южния хоризонт. Вейлин видя сред тях много ранени с превързани глави и крайници, както и някои със скорошни жестоки изгаряния. Каквито и заблуди да бе хранил покойният губернатор Хушан, Вейлин се съмняваше, че нововъздигналият се бог на сталхастите е дошъл в граничните земи като освободител.

Яздиха до здрач и лагеруваха за през нощта в тесен периметър, а Червените разузнавачи поддържаха двойна охрана, която се сменяше през два часа. Войниците спаха напълно облечени, с оръжията си подръка и с оседлани коне. Вейлин откри, че не го хваща сън, и лежа известно време на завивките си, заслушан в хъркането на Ерлин, което скоро се сдоби с тихия акомпанимент на млади гласове, потънали в приглушен разговор.

— Никога не съм виждал такова просторно небе — чу той думите на Семон. — Но звездите са общо взето същите.

— „Вървим под едно небе на една земя — промърмори в отговор Елеса. — Ето защо трябва да споделяме сърцата си, също както споделяме този свят.“ — Вейлин позна, че цитатът е от Десетата книга на кумбраелския бог, Книгата на мъдростта, която бе любимата на майка ѝ.

— Какво каза? — попита Семон.

— Няма значение — отвърна тя малко раздразнено, изсумтя и се обърна настрани. — По-добре спи. Утре вероятно ще има битка.

Настъпи кратка пауза, после се чу въздишка, преди Семон да каже:

— Значи пак го правиш.

— Кое?

— Преструваш се, че това между нас няма значение.

— Не се преструвам. Наистина няма. — Възцари се кратко, но тежко мълчание, преди тя да заговори пак, с по-тих глас. — Знам, че искаш нещо от мен, нещо, което не мога да ти дам. Просто не го усещам в себе си…

Почувствал се внезапно като натрапник, Вейлин стана, взе меча си и се отдалечи, докато гласовете им не заглъхнаха. Известно време обикаля по края на лагера и най-сетне стигна до речния бряг, където завари Алум да клечи и да чертае символи с върха на копието си в сухата пръст.

— Послание за Закрилниците ли? — попита го Вейлин.

— За децата — отвърна мореската. — Когато пътят на един ловец го отведе далеч от племето, той бележи земята с Истинското си име, за да им извести, че е още жив. Господарят на пясъка и небето ще отнесе посланието до дома, така че близките му да не се тревожат.

— Истинското име? — Вейлин приклекна до Алум и огледа нарисуваните от него символи. Те бяха по-сложни от знаците, които го бе видял да прави в пепелта при бандитската мина: три завъртени пиктограми, пресечени от различни линии — някои прави, други извити.

— Името, с което ме знаят Закрилниците — обясни ловецът. — Името, което извайвам с всяка крачка в пътешествието на живота. Това — той посочи най-левия символ — са звездите, под които съм роден. Това — пръстът му се премести към следващия — са животите, които съм отнел в лов или на война, а това — продължи той с по-тих глас, като се обърна към третия — е каквото се надявам да оставя след себе си, когато Закрилниците изрекат Истинското ми име.

— История — осъзна с усмивка Вейлин. — Твоето Истинско име е история. — Той се взря по-внимателно в третия символ, най-сложния от всички, който се състоеше от преплетени спирали, нашарени с малки кръгчета. — Децата ти — каза той.

— Децата на племето. — Алум сведе очи и гласът му стана потих. — Децата, които направих на жените си, бяха много малки, когато поехме за вашето Кралство, а пътят бе дълъг. Гладът винаги отнася първо най-малките.

— Моите съболезнования.

Алум изсумтя и се насили да се усмихне със стиснати устни.

— Децата на мореските наричат всеки мъж „татко“ и всяка жена „майко“. Онези, които са останали някъде по света… — Той разпери дългите пръсти на ръката си над третия символ. — Те ще ме нарекат „татко“, когато ги намерим.

— Всяка крачка от това пътешествие ни отдалечава все повече от мястото, където е най-вероятно да се намират те. И имам чувството, че утрешният ден ще ни донесе битка, една от многото, защото войната идва в тези земи. Още не е късно да тръгнеш по собствен път. Не се чувствай длъжен да…

— Пътят към децата е вътре в теб. — В гласа на Алум нямаше никакво съмнение и в твърдия поглед, който обърна към Вейлин, нямаше и искрица несигурност. — И аз ще водя колкото битки е нужно, за да ги видя отново.

Вейлин кимна и тупна мореската по рамото, а после стана да се отдалечи, но поспря, когато Алум добави:

— Те ще наричат „татко“ и теб. Сега ти вървиш под взора на Закрилниците, независимо дали го вярваш, или не.

Той се обърна пак към символите си и вдигна копието, за да добави още детайли. Вейлин усети, че ще е най-добре да го остави сам с това, което на практика бе един вид молитва. Тръгна да обикаля постовете, като си разменяше кратки приказки с Разузнавачите. Отношението им сега бе забележимо по-малко враждебно, както можеше да се очаква от мъже, с които се е бил рамо до рамо. Но напрежението от това, че се намират на вражеска територия, бе ясно доловимо.

— Шест години, откакто за последно яздих из Желязната степ — промърмори ефрейтор Вей в отговор на поздрава на Вейлин. Въпреки нескритото си презрение към чужденците Вей изглеждаше по-словоохотлив от другите Разузнавачи и Вейлин подозираше, че това се дължи на вътрешна неспособност да си държи устата затворена, а не на някакво отслабване на предразсъдъците му. — Надявах се никога повече да не я видя. Не е място, на което един цивилизован народ да води война. Тук човек може да умре от глад или жажда също толкова лесно, колкото и от дивашка сабя.

— Бил ли си се със сталхастите? — попита го Вейлин.

— Веднъж. — Сянка премина по обруленото лице на Вей, преди той да се изсмее горчиво и да плъзне палец по обезобразената си горна устна. — Един от онези шибаняци ми направи това. За благодарност аз го намушках с копие в шията; но дори след това копелето продължи да се бие. Това им е най-лошото, разбираш ли? Да, те яздят по-добре от повечето хора, бият се по-добре от повечето хора и знаят всякакви хитри номера в битката. Но това, което ги прави почти непобедими, е, че просто отказват да умрат, когато трябва.

Ефрейторът се умълча, когато през безликата равнина до тях се донесе някакъв звук. Беше тих и писклив, нещо средно между вой и квичене. Тази нощ небето бе ясно и полумесецът хвърляше слабо сияние, разкривайки голяма част от терена пред тях. Въпреки това Вейлин не успя да различи какво животно издава този звук.

— Диви кучета? — попита той Вей, който му отвърна с мрачно клатене на глава.

— Сталхастки ловци. Имитират воя на диво куче, когато намерят плячка. Забелязали са ни. Е, беше само въпрос на време.

— Ще кажа на капитана — каза Вейлин и се обърна.

— Няма смисъл. Той сигурно вече го е чул. Така или иначе, сталхастите винаги те откриват, когато яздиш из тяхната Степ. Това е отдавнашна истина, известна на всички, които патрулират по северната граница.

— Ще доведат ли и други?

— Със сигурност. — Вей сви рамене. — Въпросът е само колко. Предполагам, че утре ще разберем.

На сутринта Ам Лин отново ги поведе по реката за няколко часа, преди да спре рязко понито си.

— Какво има? — попита Вейлин, като видя лицето на каменоделеца да се сбръчква от страх и тревога.

— Те… — Той трепна и поклати глава. — Намерили са ги.

Вейлин вдиша, за да забави препускащото си сърце, насили се да успокои гласа си и попита:

— А те…?

— Живи са. — Част от страха се оттече от лицето на Ам Лин. — А също и невредими, струва ми се. Те… — Гласът му заглъхна и устните му се свиха в озадачена гримаса. — Те са искали да бъдат намерени.

— Колко далеч са оттук? — попита Шо Цай.

— Не мога да кажа точно, но са близо. — Извъртя понито на североизток и го пришпори в бърз тръс. — Насам.

Отрядът продължи със скоростта на понито на каменоделеца, която Вейлин намираше за все по-вбесяващо мудна с всяка изминала миля. Погледът му бе вперен в хоризонта и шареше насам-натам в търсене и на най-малкия силует. Бяха изминали още десет мили, когато Алум изведнъж пришпори коня си и излезе начело на колоната, вдигнал ръка и насочил вниманието си към земята.

— Следи ли? — попита го Вейлин. Ловецът кимна и се смъкна от седлото, а после приклекна да огледа отпечатъците от копита. След малко изсумтя и тръгна напред, шарейки с очи по оскъдната почва, докато не спря на двайсетина метра по-нататък.

— Там е имало половин дузина ездачи — каза и посочи първата група отпечатъци. — Тук към тях са се присъединили още дузина. — Кимна към по-разровената почва под краката си, преди да се обърне право на север. — Движат се бързо — каза и повдигна вежда към Ам Лин и понито му. Дишането на животното бе накъсано и то отметна глава с уморено раздразнение.

— Можеш ли да ги проследиш? — попита Вейлин мореската.

— Тази земя е като писание — отвърна той и бързо яхна коня си. — Толкова е лесна за четене.

— Няма да чакам — каза Вейлин и се обърна към Шо Цай. — Остави достатъчно хора да пазят каменоделеца. Имам чувството, че скоро отново ще се нуждаем от таланта му.

Пришпори коня си в галоп, без да чака отговор, а Алум и останалите бързо го последваха. Ловецът излезе напред, за да ги води, като очите му постоянно оглеждаха земята. След половин миля Вейлин погледна назад и видя Шо Цай да ги следва с половината си отряд. „Доне няма да ни превъзхождат числено“, помисли си и потисна тревожните мисли какво биха могли да направят сталхастите със своите пленници, когато стане ясно, че ще бъдат настигнати.

Трябваше да яздят усилено повече от час, преди на хоризонта да се появи облак прах. След като повече нямаше нужда Алум да разчита следите, Вейлин пришпори коня си още по-бързо, благодарен, че са му дали животно, отгледано за лов, а не за битка. Един боен кон никога не би могъл да постигне такава скорост. Той се откъсна от другите, пренебрегвайки предупредителните викове на Норта, че трябва да останат заедно. Постепенно в основата на прашния облак се появиха тъмните точици на хора на коне — поне двайсет ездачи. Вдигна се още по-гъст прах, когато те спряха и обърнаха конете си с такава лекота, все едно са родени на седлото. Разгърнаха се, докато Вейлин се приближаваше, и изтеглиха саби и копия.

Той знаеше, че е най-разумно да спре, да изчака другите, може би дори да се опита да поговори с тези хора, но всякакви подобни мисли излетяха от ума му при вида на две по-дребни фигури зад редицата на сталхастите. И двете яздеха яки понита като това на Ам Лин, и двете бяха облечени в тъмни наметала, макар че едната носеше дълъг бял шал, който се развяваше на вятъра. Но другата бе тази, която привлече погледа му. Въпреки че бе прекалено далеч, за да различи лицето ѝ, чувството за разпознаване го връхлетя изведнъж, подсилено от страха и загрижеността, които го съпътстваха.

Сталхастите пришпориха конете си, за да го посрещнат, и докато се приближаваше, Вейлин изтегли меча си и го стовари върху копието на най-предния ездач. Железният връх отклони острието и то се плъзна по дръжката, за да се забие дълбоко в предмишницата на сталахаста. Вейлин насочи острието така, че да разсече шията му, преди конят му да го отнесе нататък. Една замахнала сабя го накара да се приведе ниско в седлото и той усети повея по гърба си, когато острието проряза въздуха.

Дръпна юздите, за да спре коня си, и го извъртя, протегнал меча за мушкане. Въоръженият със сабя сталхаст носеше железен шлем, украсен с нещо като метални тръни, но без наличник. Скоростта на атаката не му даде време да се дръпне и върхът на меча от звездно сребро потъна дълбоко в бузата му. Вейлин го натика още по-навътре, докато не усети, че срещна неподатливото желязо на шлема.

Издърпа меча и остави трупа да падне от седлото. Сталхастите вече го бяха обкръжили, с потъмнели от гняв лица, и всяко копие и сабя бяха насочени към него.

— Искам само тях — каза Вейлин и посочи към двете фигури оттатък кръга. — Тръгнете си и можете да живеете.

Говореше на чу-шин, предполагайки, че те трябва да имат някакви познания по този език, но дори да бе така, думите му не оказаха видим ефект. Всички като един нададоха боен вик и атакуваха. Най-близкият — жена с яркочервена коса, вееща се изпод ръбовете на шлема ѝ — оголи зъби в ръмжене и протегна сабята си за удар, насочен право в гърдите му. Носеше нагръдник, които би издържал на повечето стрели, но Норта винаги бе майстор в намирането на пролуки в бронята. Озъбването на жената се превърна в смаяна физиономия, когато стрелата проби тънката ризница под протегнатата ѝ ръка и се заби в плътта отдолу. Вейлин имаше време да зърне как Норта пуска още една стрела, докато се приближаваше в галоп, събаряйки още един сталхаст от седлото, а после останалите го връхлетяха.

Той парира едно мушкане с копие, после дръпна силно юздите, за да накара коня да се изправи на задните си крака. Животното не размаха копита, както би направил един боен кон, но самото му надигане предизвика инстинктивната реакция на конете на сталхастите. Няколко от тях също се надигнаха в отговор, докато други изцвилиха пронизително в знак на предизвикателство. В резултат атаката на ездачите им бе прекъсната само за момент, но това стигаше.

Вейлин измъкна един метателен нож и го запрати към най-близкия сталхаст, целейки се в лицето му. Рефлексите на мъжа се оказаха бързи и той успя да дръпне глава встрани, така че ножът отскочи от железния му шлем, но това го разсея достатъчно, за да може Норта да се приближи и да го съсече с два добре насочени удара на меча си. Алум го следваше по петите и щом навлезе сред сталхастите, скочи от седлото, превъртя се във въздуха и когато стъпи на земята, от копието му пръскаше кръв.

После пристигнаха Разузнавачите в плътна атакуваща маса и почнаха да посичат оставащите сталхасти сред буря от размахани мечове и гърмящи копита. Отдадоха се на клането с видима мрачна наслада. Малцината оцелели сталхасти, които все още напразно се опитваха да се бият въпреки безнадеждното съотношение на силите, паднаха покосени от залп арбалетни стрели, след което Разузнавачите слязоха от конете и извадиха камите си, за да довършат ранените.

Вейлин извърна коня си от грозната гледка, прибра меча в ножницата и подкара към двете фигури, които още седяха на понитата си недалеч мястото на битката.

Жената с дългия бял шал го удостои със сдържана приветствена усмивка. Той дръпна юздите и слезе, за да ѝ се поклони, което тя прие с леко кимване. Приказките за красотата ѝ явно не бяха преувеличени, макар че в чертите ѝ имаше топла жизненост, много различна от кукленската маска на третата жена на губернатор Хушан. Вейлин обаче ѝ хвърли само бегъл поглед, преди да го насочи към жената до нея.

„Почти не се е променила“, помисли си, попивайки гледката пред себе си. Същите тъмни очи, черните къдрици на косата ѝ, вързана на спретната практична конска опашка. Същото гневно мръщене, което говореше за дълбок и нежелан укор.

— Ох — въздъхна Шерин с безгранична досада. — Махай се. Всичко разваляш.

19.

Вейлин откри, че езикът му не може да оформи думи, докато тя продължаваше да се взира в него. Укорът в погледа ѝ го нараняваше дълбоко.

— Аз… — започна той и гласът му се запъна. После опита пак: — Аз мислех, че имаш нужда от помощ…

— Значи грешно са те уведомили. — Погледът ѝ малко омекна, когато се премести към Шо Цай, който тъкмо спираше наблизо. Той слезе от коня и закрачи напред, за да се поклони дълбоко и почтително на Нефритената принцеса.

— Небесна благословийо — каза, преди да се поклони и на Шерин. — Добра жено Унса. Идвам по заръка на Търговския крал…

— Сигурна съм, че е така — прекъсна го Шерин и Вейлин видя как капитанът също се запъна. Видя също как изражението на Шерин омекна още повече, когато забеляза каква болка предизвиква тонът ѝ. — Твоята загриженост ме ласкае, както винаги — каза тя, смъкна се от седлото на понито си и се приближи да му стисне ръката. — Но не биваше да идваш.

— Как можех да не дойда?

Щом видя как погледите им се срещнаха, Вейлин се почувства като последен глупак. „Прекосих половината свят, за да спасявам жена, която вече не ме познава“, помисли си. Зачуди се дали това не е последното жилване на Пратеника, една последна грозна шега, преди да потъне в небитието. Погледът на Вейлин се плъзна от ръката на Шерин, сплетена с тази на Шо Цай, към взаимната обич, която видя да грее в очите им. „Тя е права; грешно са ме уведомили. Той е искал да видя това.“

Ето защо бе благодарен за разсейването, когато Нефритената принцеса се засмя и скочи от седлото, плесна с ръце и заподскача в момичешка радост, щом Ерлин се приближи с коня си през касапницата от избити сталхасти.

— Млади скиталецо — поздрави го тя, докато слизаше, прегърна го през кръста и се притисна към него. — Дошъл си да ме видиш пак, а са минали едва две десетилетия!

Ерлин трепна от силата на прегръдката ѝ, преди да се засмее и нежно да я отдели от себе си.

— Внимавай — каза той. — Вече не съм толкова млад.

— О.‍ — Принцесата вдигна ръка да подръпне посивялата му коса и пръстите ѝ се плъзнаха по бръчките на лицето му. — Как така?

— Дълга история. — Усмивката му се превърна в загрижено мръщене. — Ами ти? Казаха, че може би си болна.

— Просто дребна хитрина. — Тя сви рамене и се изкикоти. — Трябваше да потегля на приключение с новата си приятелка.

— Дай-шин! — Вейлин се обърна при гласа на Цай Лин и го видя да сочи към източния хоризонт. Като присви очи, успя да различи силуета на самотен ездач, който след миг изчезна.

— Отива да разкаже на приятелите си всичко за нас, предполагам — подхвърли Норта. Избърса меча си с един парцал, преди да го пъхне в ножницата на гърба си. — Сестро — добави и кимна на Шерин. — Радвам се да те видя отново.

На Шерин ѝ отне малко време, преди челото ѝ да се набръчка в знак на разпознаване.

— Братко Норта. Днес явно съм навестена не от един, а от два призрака. Ти не трябваше ли да си мъртъв?

Норта разпери ръце.

— Това недоразумение отдавна го изгладихме.

— Ти отсече ръката на Военачалника, доколкото си спомням.

— Така е, а по-късно служих под негово командване в Освободителната война. Светът е пълен с противоречия, не смяташ ли?

— Да, противоречия — съгласи се Шерин и хвърли още един поглед към Вейлин. — А също и лъжи.

— По конете, ако обичате, почитаеми дами — обади се Шо Цай, готвейки се да се метне отново на седлото. — Онзи разузнавач ще бърза да отнесе вестта за нашето присъствие на клана си. До мръкване трябва да сме на много мили на юг.

— Имаш разрешението ми да си тръгнеш — каза му Шерин. — Що се отнася до мен и принцесата…

— Ще яхнете конете и ще препуснете! — сопна се Шо Цай. Позата на раменете му издаваше, че грубостта му е неохотна, но не би се срамувал от нея. — Иначе ще заповядам да ви вържат за седлата.

— Не сме дошли тук по някаква смахната прищявка — отвърна троснато Шерин. — Мисията ни е изключително важна.

— И каква точно е тя? — попита Вейлин и видя как Шерин се обърна ядосано към Нефритената принцеса. Прастарата жена се усмихна със стиснати устни и поклати лекичко глава, което, изглежда, бе достатъчно, за да накара Шерин да си задържи езика зад зъбите.

— Нямаме време за това. — Капитанът се метна на седлото. — Можете да ни обясните, когато се настаним на лагер. — Взря се отгоре към нея, срещайки предизвикателния ѝ поглед с непреклонна решимост. — А сега, почитаема Небесна благодат, моля качете се на коня си и ме последвайте.

Стигнаха до речния бряг по здрач. Шо Цай настояваше да продължават, докато слънцето почти не се скри зад равната линия на хоризонта. Той организира още по-тесен периметър от предната нощ и буквално половината отряд стоеше на пост с приготвени арбалети. На Цай Лин бе възложено да наблюдава зорко реката.

— Спирай всички минаващи лодки — каза капитанът. — Ще качим жените и чужденците на борда, а после ще отведем сталхастите надалеч, докато те стигнат благополучно до Кешин-Хо.

Когато дай-ло кимна и се отдалечи бързо към речния бряг, Вейлин забеляза как погледът на Нефритената принцеса го проследи. Очите ѝ бяха присвити в изкусна преценка, която бе в разрез с почти детинското поведение, което бе показала досега. Той я видя как се приближи до Шо Цай и му зададе някакъв въпрос — прекалено тихо, та Вейлин да я чуе. В ответното кимване на капитана имаше ясно доловима предпазливост, но принцесата изглеждаше доволна, топлата усмивка се върна на устните ѝ и тя докосна бронираната предмишница на Шо Цай. Този път Вейлин успя да долови думите ѝ:

— Той ти прави чест. Служителите на Храма са направили добър избор.

Шо Цай просто кимна отново и продължи със забраната да се пали какъвто и да било огън. По тази причина вечерята се състоеше от сухари и телешка пастърма. Нефритената принцеса и Ерлин цяла вечер водиха тих и весел разговор, който контрастираше със строгото и упорито мълчание на Шерин. Тя седеше срещу Вейлин и лунната светлина очертаваше силуета ѝ, но лицето ѝ бе неразличимо в мрака. Той обаче можеше да долови гнева ѝ и намери слабо утешение във факта, че той не е насочен изцяло към него. Шо Цай се бе опитал да я разпита за природата на нейната мисия, само за да получи рязък и висок отговор: „Вече няма значение“. Оттогава не беше казала нито дума.

— Това е по-лошо и от вечерята, която прекарах с мама, след като тя ме хвана с онова конярче — промърмори Елеса.

Вейлин чу откъм Шерин нещо, което би могло да е смях, макар и съвсем тихичък.

— Кумбраелски акцент — отбеляза тя. — Изминала си дълго пътешествие за годините си.

— Вуйчо ми имаше нужда от мен — отвърна Елеса.

Лицето на Шерин се извъртя към Вейлин, после се върна обратно към нея.

— Вуйчо?

— Е, не точно по кръв. Двамата с мама спечелиха войната заедно.

— Не и без помощта на още няколко хиляди души, скъпа — изтъкна Норта.

— Да. — Гласът на Шерин бе тих, но Вейлин долови горчивото примирение в него. — Чух, че Кралството е изстрадало още една война.

— Тази беше необходима — каза Норта. — Бъди сигурна в това.

Настъпи пауза и главата на Шерин се наведе леко.

— Аспект Елера… тя добре ли е?

— Беше, когато я видях за последно. Но оттогава мина доста време. — Норта се обърна към Вейлин. — Ти трябва да знаеш по-добре от мен, братко.

— Получих писмо от нея малко преди да отплаваме — каза Вейлин. — Тя ми пише всеки месец, за да ме държи в течение за състоянието на сестра ми. Аспект Елера продължава да оглавява Петия орден, който се е разраснал и е добил по-голяма важност под патронажа на кралицата. В последно време в Кралството няма нито едно село без лечебница.

— Лирна. — Вейлин почувства усмивката в гласа на Шерин. — Тук я наричат Огнената кралица. Жената, която познавах, не искаше нищо друго, освен да чете, да пише и да се грижи за градината си. Изглежда, войната променя всички ни.

„Тя не се е променила — помисли си Вейлин. — Когато ти я познаваше, тя просто чакаше.“ Но не си направи труда да го каже на глас. Шерин открай време имаше склонност да вижда най-доброто у хората.

— Кейнис умря, докато я спасяваше — каза той. — По онова време той вече беше аспект на Седмия орден.

— Седмият орден? Искаш да кажеш, че той наистина е съществувал?

— И все още съществува. Цял Орден на вярата, посветен на изучаването на Мрачното, който вече се признава открито от Короната, след като е прекарал векове в сенките. Кралството се промени много.

— Във всеки случай трябва да е доста по-мирно, щом кралицата ти е позволила да тръгнеш на тази своя дръзка мисия.

Саркастичният ѝ тон разпали слаба топлина в гърдите му. Беше забравил колко лесно може тя да го засегне.

— Не ми е разрешила нищо — каза той. — Дойдох тук по собствено желание, както и моите спътници.

— С изключение на Семон — отбеляза Елеса, без да спира да дъвче хапка телешко. — Той по-рано беше бандит, но сега е слуга на Алум — обясни тя на Шерин. — Вуйчо го пощади, когато обеси другарите му. Е, всъщност някои от тях бяха обезглавени…

— Елеса — обади се Вейлин, за да спре словесния ѝ поток.

— Така значи. — Лицето на Шерин отново се извърна към него. — Кралството се е променило много, но не и ти.

— Много неща се случиха — каза той. — И имам много, за което да се извинявам…

— Не ти искам извиненията, Вейлин. Искам да се върнеш в своята кула и да ме оставиш на мира.

Тя стана и се отдалечи, слабичка сянка в мрака. Той я гледаше как отиде до мястото, където Нефритената принцеса седеше и разговаряше тихо с Ерлин. Двете си размениха няколко кратки реплики, преди Шерин да изчезне напълно в мрака.

— Капитане! — извика принцесата със звънлив от ентусиазъм глас, като се надигна и плесна с ръце. — Съберете хората си. В отплата за храбрата им служба искам да им изпея песен.

— Песен ли, господарке? — попита Шо Цай и тонът му издаваше пълно объркване. — Не мисля…

— Аз обаче мисля! — прекъсна го тя със смях. — А не забравяй, че аз говоря от името на Небесата. — Плесна отново с ръце и му се закани с пръст. — Хайде, по-бързо.

Шо Цай се поколеба още миг, преди да повика сержанта си. Червените разузнавачи надлежно бяха събрани в още по-тесен периметър. На половината им бе заповядано да стоят обърнати към Степта, докато всички останали зяпаха Нефритената принцеса в жадно очакване да чуят песента, благословена от Небесата.

— Изглеждат като богомолци в катедрала — прошепна Елеса.

— Защото са точно такива — отвърна Вейлин също шепнешком. — Тихо. Подозирам, че ти предстои да чуеш нещо много специално.

Видя как Нефритената принцеса прокара ръка през оредяващата коса на Ерлин. Не можеше да види усмивката ѝ в мрака, но обичта и тъгата в гласа ѝ бяха непогрешими.

— Беше наистина чудесно да те видя още веднъж, млади скиталецо — каза тя и се наведе да лепне една целувка на бузата му. После се изправи, пое си дъх и изпя първата нота, и в миг светът потъна в пълна чернота.

Събуди се призори и откри, че Шерин го гледа отвисоко с нетърпеливо мръщене.

— Тя казва, че си нужен — каза му безизразно и побутна с крак лежащия до него меч. — А също и това, както изглежда. Взимай го и да вървим.

Вейлин премигна и стана. Огледа лагера и видя, че е заобиколен от спящи хора. Ефрейтор Вей лежеше, отпуснал глава на нагръдника на сержанта си, и хъркаше силно в утринния въздух с доволна усмивка на обезобразените си устни. Единственото изключение беше Ам Лин. Той се усмихна мрачно, когато Шерин го прегърна.

— Моля те — каза тя, като се отдръпна от него и премигна с влажните си очи, — махай се оттук. Върви при жена си. Достатъчно дълго се грижи за мен.

— Истинското приятелство е рядко — отвърна той. — И не се изоставя лесно. Знаеш, че трябваше да дойда.

Шерин избърса очи и кимна, после го прегърна силно за последен път, преди да се извърне и да закрачи към мястото, където Нефритената принцеса стоеше и държеше юздите на понитата им.

— Тя го направи — каза Ам Лин и кимна към принцесата. — Една нота от песента ѝ и всички потънаха в дълбок сън.

— Но не и ти — отбеляза Вейлин.

— Аз имам своя собствена песен. — Той сви рамене. — Със сигурност не може да се мери с нейната, но мисля, че тя ме е предпазила.

Вейлин видя Норта, отиде при него, хвана го за рамото и го разтърси силно.

— Те няма да се събудят, преди тя да го позволи — извика Шерин от гърба на понито си. — А тя няма да го позволи, докато не се озовем на много мили северно оттук.

— Защо го правиш? — попита Вейлин, като тръгна към Нефритената принцеса. — Тези хора дойдоха да те спасят. В това състояние ще са беззащитни.

Тя му отговори с вбесяващо кокетна усмивка и повдигна вежда срещу Шерин.

— Той винаги ли е толкова… настоятелен?

— Зависи от обстоятелствата — каза Шерин, преди да се втренчи с очакване във Вейлин. — Колкото по-скоро си тръгнем оттук, толкова по-скоро ще се събудят те. Ако те е грижа за благополучието им, ще си качиш задника на някой кон и ще дойдеш с нас.

— Ами той? — Пръстът на Вейлин се стрелна към лежащата в несвяст фигура на Шо Цай. — Не те ли е грижа за него? Да го оставиш тук, за да го заколят сталхастите…

— Бъди сигурен, че те скоро ще забравят за това нападение, щом получат мен.

Шерин вдигна прощално ръка към Ам Лин, с тъжна усмивка на устните. Каменоделецът също вдигна своята, но изглежда, опасенията му от Нефритената принцеса го възпряха да се приближи.

— Остани или тръгвай — каза Шерин на Вейлин и подръпна юздите, за да обърне понито си, после го смушка да върви. — Вече до гуша ми дойде от това.

Нефритената принцеса се забави още миг, преди да я последва, хвърляйки тъжен поглед към мястото, където лежеше заспал Ерлин.

— Трябваше да го направя по-рано — рече тя с извинителен глас. — Но толкова ми се искаше да поговоря със стария си приятел.

— Чакай — каза Вейлин, докато тя хващаше юздите на коня си. Изпита болезнено, но неразумно желание да ги изтръгне от ръцете ѝ; знаеше, че ако го направи, ще се събуди заедно с другите чак след няколко часа. — Защо правиш това? Защо доброволно се предаваш в ръцете на сталхастите?

— Ела и ще разбереш — засмя се тя и пришпори понито си в лек галоп.

Вейлин я гледаше как се отдалечава в прашния облак, вдигнат от понито на Шерин, и преглътна една ругатня, преди да забърза към коня си.

— Братко — каза Ам Лин и пристъпи към него. — Бих дошъл, но…

— Тя те плаши — довърши Вейлин. Затегна подпругата на седлото, преди да се метне на коня. И с пълно основание. Така или иначе, по-добре е да останеш тук. Капитанът ще има нужда от твоята песен.

— Искаш ли да ви последваме?

— Не. — Вейлин огледа степта, чудеше се колко ли очи са станали свидетели на това странно събуждане. — Принцесата няма да го позволи, а сталхастите със сигурност ще доведат повече хора, за да ни посрещнат. Кажи му да тръгне на юг и да чака, докато песента ти не донесе ясна представа къде да ни намериш.

— Ами ако това не стане?

— Тогава той ще има война за водене… и любима, за която да отмъщава.

Вейлин поспря, за да огледа другарите си, наредени в рядък кръг от спящи тела около димящите останки на огъня, и взорът му се спря на Елеса. Насън лицето ѝ изглеждаше още по-младо и го караше да се чувства все едно изоставя дете във враждебна страна.

— Моля те да полагаш особени грижи за племенницата ми — каза той и се приведе да стисне ръката на каменоделеца. — Тя не е нито толкова силна, нито толкова оправна, колкото изглежда.

Ам Лин отвърна на ръкостискането със свирепа увереност.

— Ще го направя.

Вейлин почувства пристъп на благодарност за начина, по който каменоделецът запази лицето си колкото се може по-безизразно, макар че влагата в очите му издаваше ясно мислите му.

— Вярвам на песента ти, стари приятелю — каза Вейлин и се насили да се усмихне, преди да смушка коня си в галоп и да препусне да настигне Шерин и принцесата.

Попаднаха на полесражението, когато слънцето бе стигнало пладне. Отначало Вейлин си помисли, че грозните тъмни петна по жълто-зеления килим на Степта са резултат от летен пожар, но скоро опитното му око различи костите. Те лежаха почернели или побелели по сухата земя, много от тях пронизани със стрели, чието изсъхнало оперение ги караше да приличат на царевични стебла, растящи измежду ребрата или стърчащи от празните очни орбити. Пречупени копия и строшени арбалети лежаха по земята и много от труповете все още носеха броня. От някои бяха останали само кости, а на други все още се виждаше малко съсухрена плът. Вейлин поспря при гледката на мъж, лежащ под останките на кон, привлечен от блясъка на нагръдника му. Той бе по-изящно украсен от останалите, с инкрустирани сребърни спирали и далекозападни символи, гравирани върху стоманата. Половината от лицето на мъжа представляваше ухилен череп, а другата — маска от изсъхнала плът. Гарваните бяха изкълвали и двете му очи.

— Генерал Нишун, ако не греша — обади се Нефритената принцеса, като спря понито си, за да изгледа трупа. Тонът ѝ бе лекомислен и не съвсем уважителен, сякаш поздравяваше маловажен случаен познат.

— Познавала ли си го? — попита Вейлин.

— Той дойде да чуе песента ми преди години. Има отдавнашен обичай новоназначените светила да идват във Високия храм. Предполагам, мислят си, че могат да се сдобият с някаква Небесна благосклонност, ако ме чуят как пея. — Нослето ѝ се сбърчи леко. — Този мъж просто стоеше там, без грубото му старо лице изобщо да трепне. После се поклони и си тръгна. Явно нямаше музикален слух.

— Нито пък кой знае колко здрав разум — отбеляза Вейлин, като вдигна очи да огледа касапницата наоколо. Откри, че може да проследи развоя на битката по положението на телата. Около половината бяха наредени в неравна линия, обърната на север, а останалите бяха пръснати в разстояние на половин миля, с по-голяма концентрация по западния и източния фланг. Беше ясно, че всичко е станало много бързо.

„Главната линия е била пробита на няколко места, докато кавалерията е атакувала двата фланга — заключи той. — Последвало е клане. Не са имали време да бягат.“ Броят на изгарянията обаче бе озадачаващ. Както и състоянието на телата, някои от които изглеждаха разчленени, макар че когато той слезе от коня да ги огледа по-добре, не видя следи от разсичане на плътта и костите. „Взривени са — реши Вейлин. — Значи сталхастите имат в своите редици Надарени.“

— Има ли смисъл да се бавим тук? — попита Шерин, докато той продължаваше с огледа на мястото.

— Бих искал да познавам врага си — каза Вейлин и измъкна една стрела от ребрата на загинал войник. Върхът ѝ бе от добра, макар и почерняла стомана, и бе оформен с немалко умение: двата шипа бяха почти идеално симетрични, а ръбовете — все още остри на пипане. — Не са си направили труда да приберат стрелите — промърмори той.

— Това означава ли нещо?

— Това е добре изработено и все още може да се използва — каза той и вдигна стрелата. — Но те охотно са го оставили заедно с всичките тези брони и оръжия. Значи са богати хора според повечето стандарти, но въпреки това ламтят за още.

— Не алчността ги движи — обади се принцесата. — А любовта.

— Любов ли? — попита Вейлин и посочи към мрачната картина наоколо. — Любов към убийствата?

— Любов към техния бог. Или ужас от него. Често съм откривала, че двете са кажи-речи едно и също.

— Каквото и да ги движи — каза Шерин, — то скоро ще свърши. Ние ще му сложим край.

— По какъв начин? — поинтересува се Вейлин, обръщайки се към Нефритената принцеса. — Знам, че твоята дарба е могъща, но се съмнявам, че дори ти имаш песен, която да приспи цялата им орда.

— Аз имам много песни — засмя се тя. — В музиката се крие голяма сила. Силата да съблазняваш, да разяряваш, да носиш скръб, а също и покой. Но аз съм прекарала дълги години в усъвършенстване на една конкретна от тях и тя не носи сън. Когато техният фалшив бог я чуе… — Тя хвърли печален поглед наоколо. — Всичко това ще свърши.

— Това ли е мисията ви? — Погледът на Вейлин започна да се мести от едната на другата и в гласа му имаше силно неверие. — Ще изпееш песен на водача им? Това ще го убие ли?

— В никакъв случай! — Принцесата се вцепени. — Аз не отнемам живот.

— Тогава какво? Ще… промени някак душата му? Ще превърне един зъл човек в добър?

— Никой не е истински добър. Но тя ще го промени. — Принцесата млъкна и повдигна вежда. — Както ще промени и теб, Вейлин Ал Сорна.

— Виж това. — Той посочи със стрелата един разчленен труп наблизо. — Предполагам, че си живяла достатъчно дълго, за да знаеш какво означава. Този човек, този Мрачен меч, е набрал Надарени в своята армия. Те ще те разберат каква си. Ще усетят дарбата ти и ще те убият, преди да си успяла да изпееш и една нота.

— Не мисля. Имам чувството, че Мрачния меч притежава любопитен ум, да не говорим за огромна самонадеяност. Той ще ме изслуша.

— Шерин. — Вейлин пристъпи към нея, опитвайки се да не допусне нотка на гняв в тона си, защото знаеше, че това само ще събуди нейния гняв. — Сигурно разбираш, че това е лудост. Не е прекалено късно да се върнем…

— О — прекъсна го принцесата и засенчи очите си, за да се втренчи на изток. — Опасявам се, че е.

20.

Вейлин прецени, че са около двеста, всичките въоръжени и бронирани, макар че се въздържаха да вадят сабите или да свеждат копията, докато се приближаваха. Той се качи отново на коня си и остана да седи на него, хванал с ръце лъка на седлото.

— Не прави нищо — беше му наредила Шерин, когато прашният облак се появи на изток.

Щом се приближиха, сталхастите се разгърнаха, за да ги обкръжат, заобиколиха ги от всички страни и спряха само на няколко крачки от тях. Погледът на Вейлин се местеше от едно лице на друго и виждаше или напрежение от предстоящата битка, или полужадната усмивка на онези, които обичаха да се наслаждават на очакването.

— Коя от вас е лечителката? — попита една сталхастка на приемлив чу-шин, макар и с акцент. Пришпори коня си напред, докато говореше. Също като жената, която Вейлин бе видял да пада от стрелата на Норта предния ден, тя имаше червена коса, която се виеше като медни нишки в силния вятър на Степта.

— Аз — отвърна Шерин.

Очите на жената я огледаха от глава до пети, преди да се прехвърлят на Нефритената принцеса.

— Значи ти трябва да си онази? Небесната благословия.

— Предполагам — отвърна принцесата с лек смях.

Сталхастката изсумтя и обърна поглед към Вейлин.

— Казаха ни, че ще бъдете само двете. — Вейлин забеляза как очите ѝ прескочиха от лицето му към дръжката на меча, стърчаща над рамото му, а после обратно.

— Този човек е нашият ескорт — каза ѝ принцесата. — Умел и надежден меч, който да брани две беззащитни дами по време на пътуването им.

— Нима? — Лицето на жената стана още по-сурово и тя приближи коня си, впила поглед във Вейлин. — Той ли ви пазеше от ездачите, пратени да ви доведат, а? Намерихме ги снощи, всички съсечени, и то не от ръката на един човек.

— Злощастно недоразумение — каза принцесата.

— Недоразумение. — Червенокосата присви устни. — Намерих собствената си сестра пронизана от стрела. Стрелата не беше от онези, които използват войниците на Търговския крал. Идваше някъде отдалеч, бих казала. — Приведе се по-наблизо и оголи зъби; Вейлин запази лицето си безизразно. — Ти не си от южните земи — изсъска жената. — Не си и сталхаст. Правят ли стрели там, откъдето идваш? Бас държа, че правят.

В ръката ѝ се появи нож и тя се метна към него. Ръката на Вейлин стисна дръжката на меча му и той вече наполовина го бе извадил от ножницата, когато гласът на Шерин прикова сталхастката на място.

— Убиеш ли го, синът на твоя скелтир ще умре!

Пръстите на жената потръпнаха върху дръжката на ножа и тя вдиша хрипливо няколко пъти, преди да насочи разярения си поглед към Шерин.

— В Желязната степ, кучко — изграчи тя, — заплахите не се прощават.

— С нищо не заплашвам — отвърна Шерин. Преглътна тежко, но отказа да отклони поглед, докато жената продължаваше да се взира в нея. — Просто казвам истината. Убиеш ли този човек, няма да излекувам сина на скелтира ти.

Жената се изправи, отметнала глава назад, и пое още въздух в дробовете си. Щом успя да възстанови частица от спокойствието си, прибра ножа в канията и излая кратка поредица заповеди към сталхастите. Цялата група незабавно извъртя конете си на югозапад и ги пришпори в галоп.

— Те ще намерят приятелите ти — заяви жената на Вейлин. — Казах им да оставят всички стрелци живи. Ако имаш късмет, ще ти позволя да се сбогуваш с тях, преди да им одера кожата. — Подръпна юздите и извъртя коня си на север. — Тръгваме към могилата. А ти — добави, като хвърли злобен поглед през рамо към Шерин, — се моли уменията ти да отговарят на легендите за теб.

Могилата се издигаше от равнината на фона на късното вечерно небе и приличаше на отдавна изгнил дънер на гигантско дърво. Сталхастката бе запазила упорито мълчание по време на цялото тридневно пътуване на север, пренебрегвайки предпазливите опити на Шерин да завърже разговор, и прекарваше вечерите край отделен огън. Вейлин виждаше колко силна е жаждата ѝ за кръв във всеки поглед, който жената хвърляше към него, и това го караше да се замисли дали е разумно да спи. Все пак, след като първата нощ мина без произшествия, той заключи, че чувството ѝ за дълг я обвързва, както при Шо Цай и всеки друг войник. Въпреки предполагаемото им варварство, изглежда, на сталхастите не им липсваше дисциплина.

— Значи оттам взимат желязото си — каза той, оглеждайки склоновете на могилата, оголени от труда на вероятно цели поколения.

— Метал от могилите, месо от големите стада сърни и мускусни бикове — потвърди Нефритената принцеса. — Както ти сам каза, нищо не им липсва, но въпреки това ламтят за още.

Сталхастката ги поведе към група гъсто скупчени каменни къщи, охраняващи южните подстъпи към могилата, и пътьом минаха покрай няколко ниви. Вейлин бе поразен от факта, че хората, които ги обработваха, изглежда, до един произлизаха от Далечния запад. Предположи, че трябва да са роби, но не видя пазачи, нито надзиратели с камшици. Освен това всички бяха с дрехи с добро качество и вършеха работата си с енергично усърдие, а мнозина дори пееха, докато работеха.

— Кои са тези? — попита той Нефритената принцеса.

— Някогашни роби — каза тя и на обикновено безупречното ѝ чело се появи бръчка, докато оглеждаше нивите. — Но вече не са, опасявам се.

— Защо се опасяваш? Освобождението винаги трябва да се слави.

— Един роб по тяло може все още да е роб по дух — отвърна тя. Обичайната ѝ несериозност се бе изпарила и сега в гласа ѝ имаше мрачна увереност, която говореше за богатия ѝ опит. Понякога бе лесно да забравиш, че тя е крачила по този свят повече години, отколкото Вейлин можеше да си представи. — Един роб не би се сражавал за собственика си, но би се сражавал за един бог, особено за бог, който е строшил оковите му.

Заобиколиха къщите, където тесните улици бяха изпълнени с бъбренето на играещи си деца. На това градче му липсваше също и миризмата, типична за място, предназначено за най-нисшите. Усмихнатите лица бяха навсякъде, докато хората поздравяваха съседите си или гълчаха челядта си. Вейлин забеляза, че щастието им не съответства на язвителния поглед, с който ги гледаше сталхастката, а устните ѝ бяха присвити в открито презрение. Видя също как усмивките помръкваха и жителите извръщаха поглед, докато тя минаваше.

— Сигурно е трудно — каза ѝ той — собствеността ти да е открадната от Мрачния меч.

— Затваряй си устата! — изръмжа тя и ръката ѝ трепна, устоявайки на желанието да посегне към ножа. — Такива като теб не могат да оспорват неговата дума.

Тя пришпори коня си в лек галоп и го насочи към големия лагер от източната страна на могилата. Палатките представляваха сложни конструкции от животински кожи, покрити с множество кръпки, които говореха за дългогодишна употреба. Бяха наредени в дъга около голямо заграждение, където много коне пасяха и подскачаха, вдигайки прах. Вейлин прецени, че лагерът трябва да подслонява поне хиляда души. Един от ездачите, разположени в рядък кордон около него, препусна да ги посрещне, после спря, щом сталхастката му махна с ръка.

Тя забави коня си до ходом, когато навлязоха в лагера и хората започнаха да излизат от палатките си, за да видят доведените от нея чужденци. Вейлин не забеляза у тях такова любопитство като онова по лицата на хората в Достопочтеното кралство, когато зърнеха чужденци, но подозрението им си беше същото. Мъже и жени на боеспособна възраст се взираха във Вейлин с открито предизвикателство, докато други се хилеха към Шерин и Нефритената принцеса и подвикваха без съмнение похотливи обиди на собствения си език.

— Спокойно — каза Шерин на Вейлин, когато той се наежи при вида на един мъж, държащ се за чатала, докато ѝ викаше нещо за голямо веселие на събратята си. Вейлин потисна надигащия се в него гняв и отмести поглед, за да го прикове в сталхастката, която ги водеше към най-голямата палатка в лагера. От покрива ѝ стърчеше кръг от полирана стомана, поставен в рамка от ковано желязо. Върху стоманения кръг бе гравирано майсторско изображение на ястреб с разперени криле и протегнати нокти.

Мъжът, стоящ на входа на палатката, бе по-нисък от много други сталхасти, които Вейлин бе виждал досега, и няколко години по-стар, със сиви нишки в рошавата му черна грива. В едната си ръка държеше сабя, прибрана в ножницата, а в другата — манерка. Когато сталхастката слезе от коня, той отпи продължителна глътка от манерката и протегна двете си ръце в жест, който явно изразяваше уважение.

— Скелтир — каза тя и кимна отсечено към тримата чужденци, преди да продължи на сталхастки. Мъжът кимаше, докато тя говореше, и продължи да пие, плъзгайки очи по Вейлин и Нефритената принцеса, преди най-сетне да ги спре върху Шерин.

Той накара жената да млъкне с вдигане на ръка и промърмори тихо нещо, преди да потъне в тъмните дълбини на палатката.

— Скелтирът на Остра не обича да го карат да чака — каза жената и посочи нетърпеливо към отметнатото чергило.

Нефритената принцеса и Шерин бързо слязоха от конете и влязоха вътре, а Вейлин ги последва с по-предпазлива крачка и спря на стъпка-две зад входа, та очите му да свикнат със сумрака. Скелтирът седеше сам на нисък стол, покрит с волска кожа, сабята лежеше на коленете му, а манерката бе все още в ръката му. Пред него една желязна печка, в която сияеха въглени, изпускаше постоянна струя дим, излитаща през отвора в покрива на палатката. Очите на Вейлин обхванаха всички ъгли, но не намериха никой друг.

— Един скелтир на сталхастите не примамва хора в палатката си, за да ги убие — прошепна жената, заставайки до Вейлин. — Ако е нужно някой да бъде убит, той го прави открито, пред очите на целия скелд. А сега сядай.

Вейлин огледа зорко палатката още веднъж, преди да отиде и да седне на купчина кожи до Шерин и принцесата.

— Тирус ми казва, че си убил сестра ѝ — започна скелтирът на чу-шин. Гласът му звучеше като нащърбено острие, стържещо по камък. Погледът му бе втренчен във Вейлин, но в него имаше по-скоро внимателно изучаване, отколкото гняв. — А и други с нея. Верни ездачи на скелда Остра, пратени по моя заповед.

— Те извадиха оръжие срещу мен и моите другари — отвърна Вейлин. — Затова се бихме и те умряха.

При тези думи жената, Тирус, се вцепени и тихо съскане излетя от устните ѝ, а после отиде да застане до рамото на скелтира. Наведе глава и заговори бързо на техния език, тонът ѝ бе умолителен и леко задавен.

— Ета! — прекъсна я сопнато скелтирът със сухия си дрезгав глас. Тирус се изправи и се оттегли, навела глава или от срам, или от скрита ярост. — Тя току-що предложи живота си в замяна на шанса да те убие — каза скелтирът на Вейлин. — Връзката между сестри винаги е силна.

— Скелтир Варнко — каза принцесата, — вие знаете каква е нашата мисия, а ние знаем каква е вашата цена. Може би трябва просто да я платим и да си вървим по пътя.

Очите на скелтира се преместиха от Вейлин към Шерин.

— Южняците те наричат Небесната благодат, нали?

— Да — отвърна Шерин. — Макар че бих предпочела да не го правят.

— Защо? Нима не се радваш на благосклонността на Небесата? Да не би силата ти да е лъжа?

— Силата ми се свежда до знания и умения, придобити чрез много години учене и практика. Небесата нямат нищо общо с това.

Слаба искрица на весело задоволство пробяга по лицето на Варнко, преди суровата му маска да се върне. Той явно бе чул каквото искаше.

— Бих искал да се уверя, че сделката ни е напълно ясна — каза той. — Ти ще излекуваш сина ми. Щом се уверя, че той е отново здрав, ще ви отведа при местра-скелтира.

— Така се споразумяхме — каза принцесата с любезна усмивка.

— Ако той не бъде излекуван — продължи Варнко, все още вперил поглед в Шерин, без да обръща внимание на принцесата, — ти и тези двамата ще загубите живота си. Ще позволя на Тирус да прави с вас каквото си иска.

Лицето на Шерин стана сурово и тя се обърна към принцесата.

— Не сме се…

— Тя е съгласна! — заяви принцесата с весел и небрежен тон. — А също и високият ѝ приятел от отвъд морето.

Вейлин видя как Шерин скръцна със зъби, когато скелтирът повдигна въпросително вежда срещу нея.

— Съгласна съм на условията ви. — Тя въздъхна, изправи се и продължи с енергичен тон, който Вейлин помнеше много добре. — Донесете ми дисагите и ме заведете при момчето. Според това, което чух за състоянието му, времето е против нас.

— Стрела в корема от шейсет крачки — каза Варнко. — Проби ризницата му, но не проникна особено дълбоко. Той я измъкна и се засмя, даже си я запази за спомен. А после това… — Гласът на скелтира заглъхна и той посочи лежащия младеж на кожите. Момчето бе около петнайсетгодишно, макар че в това измършавяло състояние и с хлътнали бузи изглеждаше хем по-младо, хем по-старо. Лежеше с полузатворени очи и дишаше плитко и накъсано. Тялото му, голо с изключение на превръзката на корема, бе оросено от пот.

Шерин приклекна и внимателно махна превръзката. Лъхна сладката, пресядаща в гърлото воня на гнилоч. Вейлин си помисли, че това е най-забралата рана, която някога е виждал на жив човек — тъмен неравен кръг с диаметър два-три сантиметра, от който течеше гной. От него плъзваха лилавите пипала на инфекцията, които се виеха по корема на момчето и без съмнение дълбоко във вътрешностите му. Вейлин знаеше, че Петият орден има много лекове за предотвратяване на инфекция, които, ако се приложат бързо, могат да спасят някой крайник от триона или някой ранен брат от кладата. Но никога не бе виждал човек, у когото тя е напреднала дотолкова, да живее повече от няколко дни. Фактът, че момчето е издържало със седмици, бе истинско чудо.

— Мръсотия по стрелата, предполагам — каза Шерин, оглеждайки внимателно раната. — Може да е имало и някаква отрова.

— Нашите лечители се опитаха да я натъпчат с личинки — каза Варнко. — Отначало изглеждаше, че се поизчисти малко, но после се влоши.

— Личинките вършат работа при рани на крайниците — каза Шерин и посегна към една от дисагите си. — Когато инфекцията не може да проникне прекалено надълбоко. Ако се опитате да ги използвате на такава рана, има вероятност да си прогризат път до червата му. Имате късмет, че лечителите ви не са го убили.

Извади от чантата малък тънък нож и няколко шишенца.

— Трябва ми повече светлина — каза и огледа малката палатка. — Също така постоянно да ми носят прясно преварена вода, за предпочитане в медни съдове. Плюс чаршафи от някакъв рехав плат, за да държат мухите настрани.

— Ще го режеш ли? — попита Варнко.

— Част от инфектираната плът трябва да се изреже. — Шерин долепи ръка до трескавото чело на момчето и се намръщи. — Но шансът му за оцеляване се крие в церовете, които съм донесла, и му се изплъзва с всяка секунда, през която говоря с теб.

— Имаш ли си име?

Вейлин погледна манерката, която му предложи скелтирът, и реши, че би било неучтиво да откаже. Напитката бе изненадващо приятна и позната.

— Кумбраелско червено — каза Вейлин, като му я върна. — Имаш скъпи вкусове.

— Значи оттам идеш. Земята на виното, така я нарича моят народ. Знам, не е особено оригинално, но те едва наскоро чуха за нея. Я кажи, вярно ли е, че там вали дъжд всеки ден?

— Не всеки. Само през повечето.

Скелтирът изсумтя и отпи пак, после се обърна да изгледа големия табун в заграждението. Нефритената принцеса бе оставила Шерин да се грижи за болния и придавайки си внезапно царствена властност, обяви, че ще се настани в палатката на Варнко, поиска да ѝ осигурят освежителни напитки и прислуга и се отдалечи, вирнала високомерно нос.

Варнко я изпрати с поглед и извика нареждания към един сталхаст наблизо. Мъжът бързо се качи на коня си и препусна към градчето.

— Ще ѝ намери прислужница измежду робите — каза той, после се намръщи и се поправи. — Искам да кажа занаятчиите. Ти ми приличаш на човек, който разбира от коне. Ела да хвърлиш едно око на моя.

Вейлин трябваше да признае, че всички коне са забележителни — високи, дългокраки и дълговрати, подходящи както за лов, така и за война.

— Виж сивия ей там — каза Варнко и посочи. — Дерка, гордостта на стадото ми. В жилите му тече най-добрата кръв. Векове на разплод, за да се създаде съвършеният кон.

— Впечатляващо животно — съгласи се Вейлин, загледан как другите коне се отдръпват от пътя на сивия жребец и дългата му сребриста грива се развява, докато препуска насам-натам с младежка енергия.

— След време той щеше да принадлежи на Лотцин. — Погледът на Варнко помрачня, докато следеше жребеца. — Моя син.

— Той ще язди коня ти — увери го Вейлин. — Моята приятелка е много умела.

— Приятелка? — Веждите на Варнко се извиха от любопитство и той отпи пак. — Такава ли е? Начинът, по който те гледа, ми напомня за първата ми жена. Имам белег на два пръста от пишката си, останал от опита ѝ да ме скопи. Е, вярно, хвана ме да чукам сестра ѝ, така че вероятно е имала причина. Но винаги съм го смятал за малко прекалено. — Засмя се от явното неудобство на Вейлин и отпи отново. — Прави ми впечатление, че все още не съм чул името ти. Има ли някаква причина за това?

— Вейлин Ал Сорна. — Той се обърна и се поклони официално. — Граничен лорд на Северните предели и скромен служител на кралицата на Обединеното кралство Лирна Ал Ниерен.

— Огнената кралица — рече Варнко, сви рамене и се обърна пак към конете си. — За нея поне съм чувал. — Той се умълча и Вейлин долови леко колебание, преди да зададе следващия си въпрос. — Защо дойде тук, Вейлин Ал Сорна? Знам, че си яздил с войниците на Търговския крал, но си подчинен на него не повече, отколкото на мен. Заради нея е, нали? Лечителката. — Той поклати глава и пресуши последните капки вино от манерката си, после с въздишка я захвърли настрани. — Изминал си много дълъг път за жена, която не може да те гледа, ако питаш мен.

— Някои дългове трябва да бъдат изплатени — отвърна Вейлин. — Независимо от разстоянието или цената.

— Така е. — Скелтирът се потърка с ръка по брадичката и пристъпи към него. Вейлин забеляза, че ръката му се задържа близо до устата, за да скрие движенията на устните му, докато говореше. — Както сам каза, това е чудесен кон — рече той и очите му се стрелнаха към сивия жребец. — Може да отнесе човек на много мили оттук, преди да се е зазорило.

Погледът на Вейлин се премести от Варнко към множеството палатки и чувството, че е наблюдаван, се усили. Човекът пред него уж бе водач на тези хора и въпреки това полагаше усилия да скрие думите си.

— Искаш да си тръгна — каза Вейлин, като обърна гръб на палатките. — От безпокойство за моето здраве може би?

— Не. — Скелтирът също се обърна към заграждението, а гласът му бе тих. — Ти уби мои роднини, така че с удоволствие бих срал на окървавения ти труп. Но едно знам със сигурност: от срещата ти с местра-скелтира няма да излезе нищо хубаво. Сталхастите ще страдат заради нея.

— И откъде знаеш това?

Варнко се размърда неловко и пръстите му погалиха устните по начин, който напомни на Вейлин за Норта, когато го обхване жаждата.

— Достатъчно е да кажа, че имам пълно доверие на източника — каза той. — Изчакай да се стъмни и вземи коня. Никой няма да те спре. Остави жените при мен и аз ще зачета сделката ни. На заранта вече нищо няма да мога да направя.

Гласът му се бе понижил до трескав настойчив шепот и Вейлин забеляза отчаяния блясък в очите му. Беше ясно, че той вярва на всяка своя дума и това го плаши.

— Местра-скелтирът — каза Вейлин. — Това е онзи, когото наричат Мрачния меч, нали?

— Занаятчиите го наричат така. Както и собственият му скелд, и другите сталхасти, които вярват в неговата легенда.

— А ти не вярваш?

— На част от нея — да, защото съм го виждал. Що се отнася до останалото… — Той изпръхтя. — Един човек не може да бъде бог. Невидимите не са от тази земя, затова заслужават да им се кланяме. Но човек, който яде, сере, кърви и ебе като всички останали, не го заслужава.

Той се обърна и се отдалечи, оставяйки Вейлин да гледа мълчаливо сивия жребец. Сякаш усетило неговия интерес, животното спря и извърна глава, за да срещне погледа му. От издутите му ноздри излизаше пара, предните му копита риеха земята.

„Малко по-голям от жребче, а стадото вече е негово — помисли си Вейлин, като гледаше как другите коне се дърпат в очакване на гнева му. — Колко ли трябва да си свиреп?“

Сивушкото изпръхтя пак и се втурна във внезапен галоп, надавайки пронизително цвилене. Вейлин остана на мястото си, като продължаваше да гледа в очите приближаващия се жребец. Вдигна се гъст облак прах, когато животното спря само на няколко стъпки от въжето по края на заграждението. Отстъпи и затъпка на едно място, оголило зъби, после изцвили още веднъж.

Вейлин се засмя тихичко, мушна се под въжето и бавно се приближи към коня, разперил ръце встрани от тялото си.

— Напомняш ми за един стар приятел — каза той. Сега сивушкото показа лека тревога; тъпченето му спря и той застина с потръпващи мускули. Очите му се разшириха, когато ръката на Вейлин посегна да погали космите по шията му. — Чудя се дали хапеш? — промърмори той, гледайки как устата на коня се отваря и затваря рефлексивно. — Бас държа, че да.

Зъбите на сивушкото щракнаха, той се врътна и копитата му загърмяха по земята, когато препусна обратно към другите коне. „Бърз и силен — помисли си Вейлин и тръгна обратно към палатката на Варнко. — Достатъчно силен да носи двама, макар че язденето с вързани ръце и крака няма да е удобно.“

— Ще оживее ли?

— Изглежда, лекарството има ефект. — Шерин премигна с уморените си очи и избърса с чист парцал едно от тънките си ножчета. — Май бях права за отровата. Гадна смес, каквато не бях виждала досега. За щастие се оказа достатъчно близка до нощната сянка, за да мога да намеря противодействие. — Тя хвърли поглед през рамо към спящото момче зад копринените воали, които бе издигнала около леглото му. — Младостта е на негова страна, а и той е здрав момък. Но ще трябва да го наблюдавам няколко дни, преди да разбера със сигурност.

Вейлин пристъпи към нея, пренебрегвайки заплашителното ѝ мръщене, и понижи гласа си до шепот.

— Нямаме няколко дни. Време е да се махаме оттук.

— Имам пациент, за когото да се грижа. И мисия, ако не си забравил.

— Ти свърши своята работа. Варнко ще заведе принцесата да се срещне с техния жив бог. Тя може да изпее чудесно песента си без теб или мен.

Шерин въздъхна и срещна открито погледа му, после заговори тихо, но настойчиво.

— Разбери нещо, Вейлин. Аз няма да я напусна. Започнахме това пътуване заедно и ще го завършим заедно.

Вейлин понечи да посегне към ръката ѝ, но се спря. Жестът обаче привлече погледа ѝ към въжето, което държеше в другата си ръка.

— Е — каза тя и очите ѝ се присвиха с разбиране. — Този път поне няма да ме упоиш.

— Можеш да ме мразиш, ако искаш, но не съм изминал толкова път, за да те видя как умираш.

Очите ѝ проблеснаха срещу него.

— Аз вече умрях, преди години, когато се събудих на един кораб и открих, че мъжът, когото обичах, ме е предал. Ам Лин ми каза, че алпиранците са те убили — предполагам, по твое нареждане. Аз, разбира се, знаех, че това е лъжа. Знаех, че си жив. През всички онези години, които ми бяха нужни, за да се върна към живота, знаех, че още дишаш, още си някъде на другия край на света и водиш поредната мръсна война.

— Имах си причини. Това бе нещо, което трябваше да направя. Нещо, което бях длъжен да направя.

— Това тук е нещо, което трябва да се направи. Аз трябва да съм част от него, а тя настоява, че и ти също.

Вейлин събра сили срещу неумолимата решителност в погледа ѝ и повдигна въжето.

— Моля те, не ме принуждавай.

Очите ѝ, пламнали от ярост, се преместиха от него към въжето и обратно. Той знаеше, че има риск тя да се разпищи, но бе сигурен, че може да ѝ запуши устата навреме, макар че горещо се надяваше да не му се налага. Накрая тя извърна поглед и си пое дълбоко дъх.

— Нека си събера нещата — промърмори, стиснала уста в тънка линия, и се зае да прибира ножовете и шишенцата си.

— Побързай. — Вейлин хвърли поглед към отметнатото чергило на палатката. Предупреждението на скелтира ехтеше все по-силно в ума му с всяка изминала секунда. „На заранта вече нищо няма да мога да направя.“ — Съмнявам се, че имаме мно…

Думите му преминаха в съсък, когато нещо малко, но много остро се заби в шията му. Той се завъртя и инстинктивно отби ръката на Шерин, макар че успя да се възпре да последва това с удар. Тя отстъпи бързо назад, изплъзвайки се от размаханите му ръце, и суровото ѝ лице се размаза, когато силна течна горещина плъзна от врата по раменете и гърдите му. Той вдигна ръка и напипа дългата тънка игла, все още забита в кожата му, точно където се намираше най-голямата вена.

— Знам — каза Шерин, докато краката му се подкосяваха и лицето ѝ потъваше в мрака. — Боли, нали?

21.

— В съня ми той изглеждаше по-висок, като великан.

— О, мисля, че е достатъчно голям за задачата.

— Мисля, че се бяхме разбрали, че тази задача е ненужна.

— Не си спомням такова нещо. Но пък за мен общият ни сън бе толкова отдавна. Може подробностите да са избледнели с времето.

Гласовете бяха слаби и нехармонични, сякаш ги слушаше през вода. Вейлин се опита да мигне и откри, че не може; клепачите му явно бяха станали много по-тежки. Усещаше как тялото му се поклаща с движението на повърхността, върху която лежеше, нещо като палубата на кораб в особено бурно море. Но тихото скърцане на лошо смазана ос разкри, че лежи в каруца.

— Ти видя същото като мен. Той носи разруха…

— А какво носи брат ти?

Вейлин призова всичките си сили и се напрегна да повдигне клепачи, пъшкайки мъчително. Петно мътна сива светлина бавно придоби очертания — беше старо напукано дърво. Каната на каруца. Той опря длан в нея. Отначало пръстите му бяха изтръпнали, но после в тях лумна болка, когато се опита да се надигне.

— Ето, виждаш ли? — подхвърли принцесата. — Силен е. Тя каза, че ще спи поне още ден.

Ръцете на Вейлин трепереха, докато се надигаше на колене. Задържа се така въпреки друсането на каруцата. Нефритената принцеса седеше срещу него и малките цветни пъпки на устните ѝ се извиха в приветствена усмивка.

— Милорд — каза тя на безупречен език на Кралството. — Вярвам, че си починахте добре.

— Говори на чу-шин, ако обичаш.

Погледът на Вейлин се насочи към източника на втория глас и той видя една жена да го гледа от капрата. Бе няколко години по-млада от него, с остри черти, които му напомняха за лисица, също както и червеникавокафявата ѝ коса, хваната на множество стегнати плитки зад главата ѝ.

— Мисля, че ще е от полза за нашето начинание, ако се разбираме взаимно по всяко време — добави тя, обръщайки се към принцесата.

— Така е — съгласи се принцесата, като мина отново на далекозападен език. — Грешката е моя. — Тя се подсмихна леко на Вейлин, когато жената се извърна и изплющя с юздите по гърбовете на двата коня, теглещи каруцата.

Ръцете на Вейлин бяха развързани, но той забеляза, че мечът му не се вижда никъде. Облегна за секунда гръб в канатата на каруцата, за да събере сили, а после се надигна, за да погледне през ръба. Шерин яздеше редом с тях на понито си и му хвърли бегъл поглед, преди да го пришпори напред. Той се огледа и видя, че ги ескортират петдесетина сталхасти. Бяха облечени горе-долу като хората на Варнко, но някои дребни разлики в украсата на броните го накараха да заключи, че трябва да са от друг скелд. Степта, през която се движеха, бе безлична както винаги и не даваше никакви подсказки какво разстояние може да са изминали.

— Три дни — каза принцесата в отговор на незададения му въпрос. — Небесната благодат вари силен чай.

Ръката на Вейлин посегна към врата му и напипа малка коричка и чувствително място, което без съмнение бе посиняло, но нямаше сериозна рана.

— Както винаги — отбеляза той и кимна към жената, която караше каруцата. — Няма ли да ни запознаеш?

— Разбира се, извини ме за моята неучтивост. Представям ти Луралин Рейерик, друр-тиварик на скелда Кова и сестра на местра-скелтира. Луралин, това е…

— Знам името му — прекъсна я жената, без да се обръща, и добави с тих шепот: — Или поне едно от тях.

— Местра-скелтирът — повтори Вейлин. — Ти си сестра на предводителя на сталхастите?

Жената отговори само с кратко кимване, вперила неотклонно поглед в пътя напред. Позата на раменете ѝ издаваше силно отвращение от присъствието му, което би могъл да припише на предразсъдъците на нейния народ, ако не бе чул думите ѝ към принцесата. „Той носи разруха…“

Силно пръхтене го накара да погледне към задния край на каруцата. Дерка, сивият жребец, подтичваше след нея, вързан с дълго въже. Като видя Вейлин, очите му се разшириха и той отметна глава или в приветствие, или в предизвикателство. Вейлин подозираше, че може да са и двете.

— Скелтир Варнко се отблагодари подобаващо — обясни принцесата. — Момчето се оправяше бързо, когато си тръгнахме. Сега конят е твой, телом и духом. Разбираш ли, аз му попях.

— Пяла си му? — попита Вейлин.

— Само една простичка мелодийка, за да ви обвържа един към друг. Не беше нужно много. Мисля, че той вече те харесваше. На Варнко му беше жал да го загуби, но смяташе, че честта изисква някакъв прощален дар.

— Чудех се — каза Вейлин. — Откъде знаеше за състоянието на момчето и че баща му ще е готов да сключи сделка с теб?

— Неведоми са пътищата на Небесата — рече принцесата и повдигна вежда.

— Наистина ли? — Погледът на Вейлин се плъзна към скования гръб на Луралин.

— Шерин ме предупреди, че ти винаги виждаш повече, отколкото си мислят хората. — Принцесата се засмя с искрено удоволствие, а после веселието ѝ помръкна и тя се приведе към него. — Няма значение как сме стигнали дотук, важното е, че стигнахме.

— И къде точно е това „тук“?

— Великата могила — отвърна Луралин и дръпна юздите, за да спре каруцата. — Сърцето на Желязната степ и дом на Гробницата на Невидимите.

Вейлин се надигна и се втренчи в големия каменен клин, издигащ се насред равнината на миля от тях.

— И освен това — добави сталхастката с тъжна нотка, — вероятно мястото, където ще срещнеш края си, Крадецо на имена.

Дерка се остави да го оседлаят, без да се дърпа — пазеше яростта си за момента, когато Вейлин пъхна крак в стремето. Тогава жребецът даде на заден. Вейлин успя да освободи крака си, преди сивушкото да се завърти, но животното все пак успя да го закачи с хълбока си. Вейлин се просна в праха за голямо веселие на гледащите го сталхасти.

Той стана и докато изтупваше панталоните си, хвърли въпросителен поглед към принцесата.

— Песента ти май е слабичка.

— Тя го обвърза — отвърна принцесата със свиване на рамене. — Но не го е променила.

Вейлин се приближи към Дерка с решителна крачка. Хвана го за юздите и извъртя главата му така, че да се взре право в злобното му око.

— Стига толкова! — каза му, като задържа погледа му. Дерка изпръхтя и удари с копито, но не се дръпна отново, когато Вейлин го яхна.

— Трябваше да го набиеш с камшик — посъветва го Луралин, вече качена на собствения си кон, висок бял жребец. — В него все още има много от жребчето.

— Мисля, че го харесвам какъвто си е — отвърна Вейлин и погали Дерка по шията, с което го накара да отметне раздразнено глава.

Луралин сви рамене, пришпори коня си и го подкара в галоп към Великата могила. Шерин и Нефритената принцеса бързо я последваха с понитата си, а сталхастките стражи се събраха около Вейлин.

— Бескар! — изръмжа един от тях и посочи нетърпеливо с глава.

Вейлин остана неподвижен в седлото, гледаше спокойно почервеняващото лице на мъжа. Това бе воин ветеран с бледи белези, прорязващи гъстата му руса брада, който явно не бе свикнал на непокорство от страна на пленниците.

— Бескар ум леврик! — каза той и ръката му посегна към сабята на кръста му.

Вейлин продължи да стои неподвижно. Гледаше спокойно как русият изтегли наполовина сабята си, а после спря. Белезите, минаващи през брадата му, пребледняха още повече, когато лицето му потъмня от безсилен гняв.

— Значи имаш заповеди — каза Вейлин. — Нищо лошо не бива да се случи на Крадеца на имена.

Усмихна се любезно и пришпори Дерка в галоп, а сталхастите около него се пръснаха от пътя му.

Дерка се оказа бърз кон и с лекота навакса разстоянието до Шерин и принцесата. Докато се приближаваха към Великата могила, минаха през множество лагери. Повечето бяха горе-долу с размерите на лагера на скелтир Варнко, но имаше и далеч по-големи. Постепенно лагерите преминаха в безбрежна шир от палатки около кръг от високи изправени монолити, наредени около могилата. Сред палатките сновяха безброй сталхасти, тръгнали по своите работи, само малцина спираха да гледат как чужденците минават покрай тях.

„Многоброен народ“, заключи Вейлин, докато очите му се плъзгаха по гъсто населените палатки. Но се съмняваше, че дори толкова много хора биха имали шанс да завладеят земите на Търговските крале, каквито и победи да бяха постигнали напоследък.

Когато се приближиха до кръга от монолити, Луралин забави ход и ги поведе през лабиринта от палатки източно от могилата. Спря пред две гигантски каменни плочи с няколко разкрача по-високи от другите и слезе от коня. Между плочите стоеше младеж, скръстил мускулестите си ръце и с крива усмивка на лицето. За разлика от повечето други сталхасти, които Вейлин бе виждал, той нямаше брада, а по лицето му, гладко и с младежка хубост, нямаше белези.

„Местра-скелтирът?“ зачуди се той, но бързо отхвърли тази мисъл, щом видя нескритото презрение върху лицето на Луралин, когато закрачи към него. Освен това младежът бе няколко години по-млад от нея.

— Бабукир — каза тя, преди да продължи на чу-шин, — какво правиш тук?

— Знаеш, че никога не мога да устоя на празненство, мила сестричке — отвърна мъжът с мръщене в добавка към усмивката си. — Но я кажи, защо говорим на свинския език?

— В знак на уважение към нашите гости. — Луралин кимна към Нефритената принцеса. — И защото брат ни заповяда така.

Погледът на младежа се спря за момент върху принцесата, преди да се премести върху Вейлин, при което усмивката му помръкна.

— Възможно ли е това да е наистина той? — попита Бабукир и мина покрай сестра си, за да се приближи до Вейлин, все още със скръстени ръце и престорено неверие върху лицето. — Крадеца на имена? Не може да бъде. — Поклати глава. — Смятах да помоля брат си за честта да те убия. Но сега мисля, че ще оставя тази работа на някое от копелетата си. Най-голямото трябва да е на около пет годинки.

Вейлин се усмихна и кимна, преди да стисне по-здраво юздите на Дерка. Главата на сивушкото замахна рязко вляво и улучи младия сталхаст право в лицето. Той залитна и изквича, а от счупения му нос шурна кръв.

— Моите извинения — каза Вейлин и посегна напред да почеше Дерка зад ушите. — Той е млад и все още малко непокорен.

Бабукир стоеше и го гледаше, с кръв течаща по лицето му, и всяка жилка на тялото му трепереше от желание за моментално жестоко отмъщение. Той обаче не посегна към сабята на кръста си. „Нищо лошо не бива да се случи на Крадеца на имена.“ Явно това нареждане важеше за всички сталхасти, независимо от потеклото и положението им.

— Къде е брат ни? — попита го Луралин, очевидно безразлична към нараняването му.

Очите на Бабукир продължиха да мятат мълнии към Вейлин и той вдигна ръка да се хване за носа.

— Общува с Невидимите — каза и изпъшка от болка, когато намести хрущяла с едно бързо дръпване. Издуха още кръв и се ухили пак. — Можеш да го обезпокоиш, ако искаш.

Вейлин видя как Луралин се обърна да погледне към една малка сива сграда между двете каменни плочи. Тя бе напълно гладка с изключение на една-единствена зейнала врата. Погледът ѝ се задържа известно време на тази врата; лисичите ѝ черти бяха неразгадаеми.

— Елате — каза накрая, обърна се и подкани с жест Вейлин и двете жени. — Изглежда, ще трябва да почакаме. Нищо не пречи да го правим на по-удобно място.

Палатката на Луралин бе една от само трите в кръга от монолити. Другите две бяха големи и величествени съоръжения от кожа и плат, накичени с различни знамена, по някои от които, забеляза Вейлин, имаше надписи на далекозападен език. „Трофеи от скорошната им битка“, заключи той, спомняйки си почернялото осеяно с трупове поле на юг. По палатката на Луралин липсваха всякакви знамена и тя бе забележимо по-малка, макар и отлично обзаведена с кушетки и маси, които не биха изглеждали не на място в някой далекозападен дворец.

Принцесата моментално се отпусна в небрежна поза на една от кушетките и махна с ръка към двамата, които вече бяха в палатката.

— Аз ще пия чай, благодаря.

Двамата, мъж и жена от далекозападен произход, се спогледаха, преди да се обърнат към Луралин за указания.

— Това са Ереса и Вариж — каза тя. — Те не са слуги. Ако желаете чай, ще намерите чайник и листенца в съседната палатка. Направете си го сами.

— Тя притежава Божествената кръв — обади се Ереса. Взираше се в принцесата със силно мръщене, в което се смесваха подозрение и скрито благоговение. — Усещам го…

— Казах ви, че е силна — прекъсна я Луралин.

— Брат ти — продължи Ереса и мръщенето ѝ се изпълни със страх. — Той също ще го усети…

— Както се и очаква. Престани да се тревожиш. — Луралин погледна към Вейлин. — Имаме с какво да го разсеем. В края на краищата Крадеца на имена е тук.

— Защо това е толкова важно? — попита Шерин.

— Брат ми е ревнив по отношение на името си. А твоето пристигане — добави тя, обръщайки се към Вейлин, — го чакаме отдавна.

— Ти не ми каза за това — обърна се Шерин към Нефритената принцеса.

— Двама прочути воини, и двамата носещи името Мрачния меч. — Принцесата сви тънките си рамене. — Нима си мислиш, че това е просто незначително съвпадение?

— Ти каза, че предводителят на сталхастите трябвало само да чуе песента ти и всичко това ще свърши.

— Да, така казах. А за да я чуе, Крадеца на имена също трябва да е тук.

— Ти не… — Шерин млъкна и стрелна с предпазлив поглед Вейлин, преди да продължи. — Ти не каза, че ще го отведа до смъртта му.

— Не съм. Но трябва да призная, че съм изненадана, че ти пука. — Принцесата се изправи. — Знаеш ли, май ще се опитам да запаря малко чай. От последния ми опит минаха няколко века.

След което царствено се отправи към съседната палатка, оставяйки след себе си тежка тишина.

— Е — каза Вейлин на Луралин, — изглежда, си положила големи усилия да ни забъркаш в заговор срещу брат си. Това не е ли светотатство?

Ереса нададе тихо тревожно скимтене и посегна да стисне ръката на мъжа до себе си. Той я притегли по-наблизо, опря главата ѝ в гърдите си и зашепна тихи успокоителни думи.

— Щеше да е светотатство, ако го смятах за бог — каза Луралин. — Но сега е само ужасно предателство, което ще измъчва сърцето ми, докато съм жива.

Отвън се донесе внезапен рев — хиляди гласове изригнаха като един в буря от гръмотевични приветствия.

— Какво е това? — попита Шерин, принудена да надвиква продължаващия рев.

— Келбранд е завършил общуването си с Невидимите — рече Луралин. — Сега ще имаме два дни на пиршества, за да отпразнуваме великата си победа над южняците и да подготвим душите си за предстоящите завоевания.

После тръгна към изхода на палатката, следвана по петите от Ереса и Вариж.

— Ние сме необходими, за да пазим занаятчиите от прекалено възбудени празнуващи. — Спря, преди да излезе, и изгледа сериозно Вейлин и Шерин. — Брат ми скоро ще прати хора да ви заведат при него. Предлагам ви да използвате това време, за да изгладите всякакви разногласия помежду си. Лошо е да срещнеш края си с горчиво сърце.

— Чух, че си загубил жена си във войната.

Стояха пред палатката на Луралин и гледаха как празненството се вихри извън каменния кръг. Нощта вече бе паднала и сиянието на безброй огньове и факли играеше по зрелищната картина на буйно веселящи се сталхасти. Те се шляеха насам-натам в различна степен на разсъблеченост, пиеха обилно алкохол и пееха странно мелодичните си песни под звуците на барабани и пискливи гайди. През последния час бяха възникнали няколко сбивания, макар че нямаше оголени саби, и Вейлин забеляза как мъжете и жените, които допреди миг се нахвърляха едни върху други със свити юмруци, след малко танцуват заедно в щастлива забрава. Каквито и да бяха недостатъците им като народ, на сталхастите явно не им липсваше веселие.

— Разказите за великия поход на Огнената кралица се носят нашир и надлъж — продължи Шерин, когато Вейлин не отговори. — Макар че някои са толкова смахнати, че трудно мога да им повярвам. — Тя млъкна и на лицето ѝ бе изписана по-скоро тъга, отколкото обида, когато попита: — Коя беше тя?

— Казваше се Дарена Ал Мирна — отвърна той. — Първа съветничка на Северната кула, голяма любимка на Пределите и на сеорда сил.

— Дъщерята на предишния граничен лорд. Слушала съм доста неща за нея, когато ходих в Пределите. Говореше се много за добротата ѝ.

— Да, добра жена беше. А също така свирепа в битка и мъдра в съветите. Без нея нищо чудно да бяхме загубили войната. — „И умря с моето дете в нея.“ — Ако Търговският крал го беше разрешил, сега Шо Цай щеше да е твой съпруг, нали?

— Предполагам, макар че той никога не е задавал този въпрос официално. — Тя се усмихна. Усмивката ѝ бе слаба, но въпреки това преливаше от така добре познатото му съчувствие. — Изглежда, времето упорито минава и за двама ни. Аз не съм същата като някога, нито пък ти. И макар че ми се иска да не беше идвал тук, съжалявам за онова, което си загубил.

— А аз съжалявам за онова, което направих. Но няма да те лъжа, Шерин. Пак бих го направил, защото толкова много зависеше от него. Животът на толкова много хора, включително и твоят. Колкото и лоша да бе алпиранската война, предстоеше нещо още по-лошо. Трябваше да съм там, за да го посрещна.

Тя зарея поглед към необузданото празненство оттатък камъните.

— Животът на много хора ще бъде загубен и тук. Сега тези хора изглеждат толкова… човешки. Но принцесата не остави у мен никакво съмнение за разрухата, която ще нанесат на света. Ето защо дойдох, Вейлин. Налагаше се, но не знаех, че и ти трябва да си част от това. Пътуването ни бе изпълнено със забавяния и разсейвания и ни отне много по-дълго, отколкото би трябвало. Аз го отдавах на нейното очарование от света извън храма, от който се бе измъкнала след толкова много години. Каква глупачка съм била да не го осъзная. Аз бях само стръв, за да те примамя тук.

Тя пристъпи към него и понижи глас, макар че неспирната врява от празненството на сталхастите със сигурност би попречила на евентуално подслушване.

— Принцесата ме излъга. Което означава, че може да лъже за всичко. Нищо чудно съвсем да е изкукала от безбройните си години. Цялото това начинание може да е само грандиозната лудост на една умопобъркана старица. — Тя се доближи още повече и гласът ѝ се сниши до шепот. — Измъкни се оттук. Няма да ти е трудно сред всичкия този хаос.

— Знаеш, че не мога.

— Не си в състояние да ме защитиш от онова, което предстои. Не и тук. Моля те. — Тя посегна да го хване за ръката. — Върви.

Очите му се задържаха за миг върху ръката ѝ. Бе зашеметен от топлината в нея, позната му дори след толкова много години. После зърна две фигури, застанали между големите камъни. И двете бяха внушителни на ръст, макар че едната бе по-висока от другата с няколко сантиметра. За един кратък миг те останаха неподвижни, а после се приближиха, без да бързат. И двамата бяха разгърдени и не носеха оръжие; по-високият пиеше от голяма манерка, а рошавата му коса се развяваше на силния вятър, духащ между монолитите. Ръцете на другия бяха празни и косата му бе хваната на дълга конска опашка, която се спускаше по гърба му. Лицето му притежаваше приятната ъгловатост, която, изглежда, бе типична за сталхастите, а острите му нос и брадичка бяха отражение на чертите на Луралин. За разлика от него, по-високият му другар имаше тъпо животинско лице, нашарено с няколко скорошни синини.

Двамата спряха на няколко крачки от тях и по-ниският се поклони прецизно точно толкова, че да изрази уважение. При този жест другарят му присви очи в полуразвеселена гримаса и продължи да пие от манерката си.

— Добро утро — каза мъжът, като се изправи. — Позволете ми да се представя.

— Ти си Келбранд Рейерик — каза Вейлин. — Местра-скелтир на сталхастите.

— Така е. Но сигурно знаеш, че имам и друго име. А ти — усмивката му се разшири, за да разкрие два реда идеално бели зъби, — си го откраднал.

22.

Вейлин не каза нищо, само местеше поглед между Келбранд и по-едрия мъж. И двамата излъчваха аура на физическа сила и сдържано насилие, каквато бе виждал само у най-опасните хора. Подозираше също, че въпреки непрестанното лочене от каквато там напитка съдържаше манерката, по-високият мъж изобщо не е пиян.

— Това е Обвар — каза Келбранд, забелязал интереса на Вейлин. — Мой брат по седло, обявен за Поборник на Мрачния меч.

Обвар кимна на Вейлин.

— Ти счупи носа на Бабукир — каза той на чу-шин със силен акцент. — Защо правиш такива нецивилизовани неща?

— Не го харесах особено — отвърна Вейлин. — Освен това рядко ме смятат за цивилизован.

Устните на високия се извиха в усмивка и той отпи отново, после каза на Келбранд нещо на сталхастки. Вейлин не можа да разбере дали е остроумие или обида, но то не предизвика усмивка върху лицето на Келбранд, само доволно кимване.

— Ти ли си лечителката, за която ми каза сестра ми? — попита той, като се поклони на Шерин. — Изминала си целия този път само за да излекуваш момчето на Варнко.

— Аз съм — каза тя и отвърна на поклона. — Шерин Унса.

— Хората ми ще имат предостатъчно работа за теб след две утрини. — Келбранд посочи към пиршеството оттатък камъните. — Нашите празненства имат склонността да стават все по-нервни с напредване на времето. Ще бъдат извадени оръжия, ще бъде пролята кръв. Онези, които оцелеят, ще имат нужда от някой да превърже и зашие раните им.

— С радост ще ви помогна.

Това предизвика нова усмивка върху лицето на Обвар, макар че тя бе по-кисела от първата и в думите, които изрече, имаше сянка на отвращение.

— „Само слабите оказват помощ на врага си“ — преведе Келбранд. — Един от уроците, на които ни учат жреците ни. И един от многото, които съм забранил да се изричат сега. — Той се втренчи в Обвар и Вейлин забеляза как челюстта на големия мъж се стегна, преди той да извърне очи. Погледът на Келбранд обаче се задържа върху него.

— Кажи ми, братко — рече той с тих, напрегнат глас. — Какво мислиш за нашите гости от оттатък голямата вода?

Гръклянът на Обвар заподскача, когато той отпи поредица големи глътки от манерката си. Вейлин забеляза, че той все още избягва да срещне погледа на Келбранд. „Изпитва ужас от него“, осъзна Вейлин.

— Изглеждат като нас — каза Обвар и избърса устата си с ръка, след като свали манерката. — Но не са същите. Този тук е убил мнозина, без съмнение. — Кимна към Вейлин. — Но въпреки това те не са от Хаста, а всеки, който не е от Хаста, е слаб и става само за покоряване.

Келбранд се засмя уморено и върна погледа си върху Вейлин.

— Трябва да извиниш брат ми, умът му е доста ограничен. Колкото и да е силен, той всъщност е видял много малко от света, докато ти сигурно си видял много. Много земи, а и много чудеса, предполагам. — Простря ръка към безликата сива сграда, която Луралин бе нарекла Гробницата. — Би ли искал да видиш още едно?

Очите на Вейлин се задържаха върху черния правоъгълник на входа на Гробницата. Знаеше със сигурност, че ако песента му още бе с него, в момента щеше да е много силна.

— Това не е ли свещено място? — попита той. — Място, където обитават боговете ви?

Видя как Обвар се вцепени при тези думи, може би възмутен от някакво въображаемо богохулство, макар Вейлин да подозираше, че това се дължи повече на страха му от реакцията на Келбранд. Местра-скелтирът обаче просто се засмя.

— Народът ми вече има само един бог — каза той и тръгна към Гробницата. — Лечителката може да остане тук и да се погрижи за драскотините по гърба на Обвар. Нашите жени са склонни да се превъзбуждат в нощи като тази.

Вейлин се втренчи настойчиво в Обвар, но дори едрият поборник да видя някаква заплаха в това, не се наежи, а само сви рамене с кротка усмивка.

— Предполагам, че имаш подръка още някоя игла? — попита я Вейлин на езика на Кралството.

— Всъщност две — каза тя и изгледа Обвар, който вече пак бе насочил вниманието си към манерката.

— Добре. Не се колебай да ги използваш при нужда.

На входа на Гробницата Келбранд спря, за да запали с огниво една факла, подпряна на стената отпред.

— До неотдавна — отбеляза той и протегна ръка, така че светлината на факлата да озари вътрешността — щеше да означава смърт за човек извън Хаста да влезе в кръга, камо ли да се приближи до Гробницата на Невидимите. Една от многото глупости на жреците. За да се разрасне една вяра, тя трябва да е отворена за всички. Водил съм тук изгнаници, престъпници и занаятчии. Дори пленници от южните земи, достатъчно умни, за да ми се врекат във вярност и да се влеят в редиците на Спасените. Всички са излизали просветлени, изпълнени с преданост към Мрачния меч и неговата свещена мисия. Чудя се какъв ли ще излезеш ти?

И пристъпи вътре, без да чака отговор. Вейлин го последва и се озова пред правоъгълна дупка в земята и каменни стъпала, спускащи се към пълния мрак долу. Келбранд заслиза по тях без колебание и факлата му скоро се смали до огнена точка, което накара Вейлин да побърза, за да не загуби опора под краката си в мрака.

— Това място някога се е намирало под Великата могила — каза Келбранд, гласът му отекваше продължително в наклонения тунел. — Било е разкрито след поколения труд, докато сме копали все повече скала, за да извлечем съдържащата се в нея руда. Тези стълби обаче не са наше творение и това води до въпроса как са били построени под скална грамада, която трябва да е стояла тук още от рождението на света. Явно който ги е направил, е очаквал да бъдат открити някой ден.

Светлината на факлата, играеща по стените, изведнъж изчезна, когато стълбите свършиха, и Келбранд го въведе в голяма пещера. Въздухът бе застоял и неприятен и съдържаше познатия дъх на гнилоч.

— Извинявай за миризмата — каза Келбранд. — Изглежда, никога не изчезва. И все пак… — той спря и наведе факлата, за да разкрие един съсухрен труп на пода, — тази паплач си вонеше също толкова зле приживе.

Вейлин прецени, че човекът е мъртъв от около четири години. Трупът не бе напълно оголен от плът, кожата бе почерняла от развала, а зъбите се хилеха от изронените и разкъсани устни. Причината за гибелта му се виждаше ясно по разсечения гръден кош и гръдна кост — един-единствен удар с дълго острие, нанесен с впечатляваща сила. Погледът на Вейлин се спря на едно от разсечените ребра, назъбено и остро — достатъчно остро да пробие плът. „Убивам го и после какво? — запита се той. — Пробивам си път през десетки хиляди разярени негови последователи, мъкнейки след себе си Шерин?“

— Накарах Обвар да му даде бърза смърт, защото бях впечатлен от смелостта му накрая — каза Келбранд и Вейлин се насили да откъсне очи от назъбеното ребро, само за да види още трупове. Те лежаха безредно край стените на пещерата, често разчленени, което говореше за клане. Явно всички бяха оставени там, където са паднали, без оглед на посмъртните ритуали, спазвани от тези хора.

— Обаче не бях толкова благоразположен към този — добави Келбранд и светлината на факлата му падна върху череп, лежащ встрани от останалите тела, и едно петно оголена кост залъщя. — Това е — рече с тон на подигравателна почит — местра-дирмарът на сталхастите, последният жрец на Невидимите.

Приклекна да докосне съзерцателно с пръст черепа и гласът му стана замислен.

— Често съм се чудил защо изпитвах нуждата да го измъчвам толкова. Може би защото уби по-големия ми брат, но онова всъщност бе необходимо действие, което двамата с Телвар дирижирахме. Или може би заради онова, което се опита да стори на сестра ми, тъй като тя ми е ужасно скъпа. Но не, аз го накарах да гледа, докато избивам другите. Одрах го, източих му кръвта, нанесох всевъзможни унижения на плътта му и го оставих прекършен стар окаяник, защото просто не го харесвах. До голяма степен като теб и Бабукир, а? — Той се ухили на Вейлин. — Предполагам, че той не е първият, който не ти е харесал. Измъчвал ли си някого от тях до смърт?

— Не — каза Вейлин, — макар че нерядко силно съм се изкушавал.

Келбранд се засмя тихо и стана, погледът му се задържа върху главата на убития от него жрец.

— Но мъченията не бяха най-лошото. Исках той да знае. Исках да види голямата лъжа на своето съществуване. Затова го накарах да го докосне. След това той ме молеше да го съсека и аз го направих.

— Да докосне кое?

Келбранд килна глава и присви очи.

— Мисля, че вече знаеш — каза с много тих глас и протегна ръка, така че сиянието на факлата озари нещо по средата на помещението.

То бе високо около четири стъпки, с широка основа, която се стесняваше нагоре, за да се разшири накрая в плосък връх. Сърцето на Вейлин подскочи, щом го видя, и пулсът закънтя в слепоочията му, когато се приближи до него. „Колко глупави сме били — помисли си — да си въобразяваме, че има само един.“

Докато погледът му шареше по камъка, той видя, че този не е идеален двойник на онзи под арената във Волар. Макар че повърхността му бе предимно черна, я прорязваха жилки от червеникаво злато, които проблясваха неестествено ярко, когато светлината на факлата падаше върху тях.

— Виждал си такъв като него и преди — каза Келбранд и мина да застане от другата страна на камъка. Опитваше се да го скрие, но Вейлин долови жадната нотка в гласа му. — Ако някъде по света има друг, много бих искал да знам къде.

— Имаше — каза Вейлин. — Беше стрит на прах и изхвърлен в океана. Изчезна навеки.

Тънко съскане излетя от устните на Келбранд и той поклати глава.

— Ужасна загуба. Истинско престъпление.

— Не. Действие, родено от крайна необходимост. — Вейлин кимна към камъка. — Ако наистина те е грижа за народа ти, ще направиш същото и с това нещо.

— Благодарение на него моите хора благоденстват. С негова помощ освободих хиляди от робство и скоро ще освободя още хиляди от алчното иго на Търговските крале.

— И колко хора ще избиеш, докато го правиш?

— Само колкото е необходимо. Освен ако — устата на Келбранд трепна и очите му се стрелнаха към черепа на жреца — не попадна пътьом на някого, когото не харесвам.

Веселието се опече от лицето му и той впери суровия си любопитен поглед във Вейлин.

— Ти открадна името ми, Мрачни мечо.

— То ми беше дадено. Не съм го избирал, нито пък съм го искал.

— Независимо от това го носиш. Името е част от твоята легенда, а имената са важни, имената притежават сила. Преди години имаше един човек, прочут скелтир, когото разказвачите кръстиха Меча на мрака, докато жреците нарекоха мен Мрачния меч. Предполагам, че виждаш проблема?

— Отначало бях добър с този човек — продължи Келбранд. — Знаех, че бойните му умения ще са ми от полза в идните години, затова му пратих в дар злато и коне с учтивата молба да си избере друго име. Той взе златото и конете ми и ми върна моя пратеник без език. Той беше по-възрастен мъж, разбираш ли, този Меч на мрака, и гордостта му се бе раздула от това, че никога не е вкусвал поражение.

Замълча за момент.

— Аз убих синовете му, за да усети вкуса му. Един по един те паднаха в двубои с мен и всеки път аз пращах същото искане и същите дарове, и всеки път той взимаше даровете и езиците на пратениците ми. За да го заловя жив, бе нужна война, продължила много седмици, и много кръв, но накрая го получих, вързан и коленичил пред мен. Отправих му същото искане, заедно с едно обещание: „Избери си друго име и ще те върна на поста ти. Ще ти дам коне и воини, ти ще имаш високо положение в Хаста и ще бъдем братя.“ Той плю в нозете ми и каза: „Ако нямам името си, какво съм?“. Така че, както виждаш, имената са важни и няма да търпя съперници за моето.

Умът на Вейлин моментално се върна към назъбеното ребро на мъртвия жрец. Доколкото можеше да види, Келбранд не носеше оръжие, освен факлата, но увереността му говореше, че изобщо не е беззащитен. „Честната битка често е онази, която губиш“, беше му казал веднъж инструктор Солис и годините оттогава бяха доказали неведнъж правотата му.

— Това би било глупаво — каза Келбранд. — Костите омекват с възрастта.

Вейлин погледна пак към камъка и в ума му започна да се заражда разбиране.

— Има любов между теб и лечителката — продължи Келбранд. — Стара любов, родена в младостта, но сега опетнена от горчивина и съжаления. Раните, оставени от измяна, никога не зарастват напълно. — Той се намръщи замислено. — Ти с готовност я остави с Обвар, защото тя има средства да се защити. Някаква упойка?

— Ти си докоснал това — осъзна Вейлин, все още вперил очи в камъка. — То ти е дало кръвна песен.

— Кръвна песен? Добро название. Аз го наричам просто Дара на Невидимите. — Очите на Келбранд се присвиха още повече с разбиране. — Ти също си го притежавал някога, нали? То ми пее мелодия за завист, скръб и нещо изгубено. Как го изгуби?

— Беше ми отнето.

— И все пак… — Ръката на Келбранд се задържа над камъка, като потрепваше леко. — Някога си имал възможност да си го възвърнеш, но не си го сторил. Защо?

— Бях видял достатъчно, за да знам, че каквито и да са тези камъни, силата им е капризна, а ефектите от дарбите им — непредсказуеми, опасни. Веднъж те събориха кралство, което обхващаше половината свят в мирно съгласие; то бе погубено от война и кланета, защото един мъж стана алчен за даровете, които би му дал камъкът. Може би онзи камък щеше да ми върне песента. Или пък щеше да ми даде дарбата да изцелявам, или да убивам с докосване, или да знам всяка мисъл във всяка глава. Не бих поел този риск само заради шанса, че мога да си възвърна песента.

— Ами ако ти обещая, че ще ти я върне?

Вейлин вдигна рязко поглед и видя, че Келбранд го гледа с изписана на лицето искреност.

— Това не е номер — каза той. — Докосни камъка и си върни кръвната песен. А после — вдигна ръце, разперени в подкана — двамата ще се бием за името, което носим.

— Не е номер ли? — Вейлин се усмихна невесело. — Да не мислиш, че не знам какво чака от другата страна на това нещо? След като бе извършил убийство под моя покрив, неговият служител ми разказа много неща. Нещо гигантско и гладно и ти смяташ да му помогнеш да погълне света.

— То ще спаси света, ще го отърве от алчността и разногласията чрез мен. Аз ще дам на света един бог. Истински, жив бог. Такъв, който хората могат да видят и да чуят. Бог, който ще ги накара да треперят от страх и да плачат от благодарност. За да постигна това, всички други богове трябва да умрат и всички други религии трябва да погинат. Но първо се налага да добавя още нещо към легендата си. За да е дълготрайна легендата за един бог, той трябва да има съперник, ужасен злодей, когото да надвие. Да не мислиш, че онзи зъл призрак на мъртвия ти приятел измина целия този път само за да убие двама служители на Търговския крал и после да изкупи вината си с една последна услуга към теб? Той те призова тук по мое нареждане, изкуши те със заплахата за лечителката, ако тя попадне в наши ръце. Ти си тук, за да изиграеш определена роля, Крадецо на имена. Твоята страховита Огнена кралица е пратила най-великия си убиец, за да ме погуби, защото вижда, че само аз мога да се изправя срещу нейната вълна от завоевания. Чудесна история! Докосни камъка и ще имаш шанс да напишеш своя собствена.

Вейлин погледна блестящите жилки, нашарили тъмното вещество на камъка, обзет от растяща увереност, че този е някак си различен. Проводник към нещо с далеч по-голяма мощ и злоба от даровете, предлагани от по-простия му събрат. Въпреки това с ужас откри, че подтикът да го докосне е силен. „Толкова години без нея — мина му през ума. — Човек би си помислил, че болката вече ще е отслабнала.“ Но това бе болка, която знаеше, че трябва да издържи, защото всеки инстинкт го предупреждаваше, че този човек, този кандидат за бог, лъже.

— Не — каза той и погледна пак Келбранд. — Нямам нужда от песен, за да се бия с теб.

— Вярно е — отвърна Келбранд. Веселието се върна на лицето му и той отпусна ръце. — Но имаш нужда от нея, за да победиш. Да се бия с теб, какъвто си сега, ще е все едно да се бия с дете. Едва ли подобава на една легенда. Ела. — Той се извърна и тръгна обратно към стълбите. — Мисля, че бих искал да чуя песента на Нефритената принцеса. Изминала е толкова дълъг път, че би било грубо от моя страна да не я чуя.

23.

Повечето от хората, събрали се под покрива на Келбрандовата палатка с размери на дворец, го гледаха с прехласнато благоговение. Той сякаш не забелязваше това, докато се движеше сред тях, тупаше едни по гърба и подхвърляше кратки остроумия на други. Приличаше по-скоро на приветлив благородник, който се среща с доверени поддръжници, отколкото на човек с претенции за божественост.

Присъстващите бяха около шейсет души и изненадващо разнообразни. Сталхастки воини в пълна броня, някои със зачервени очи и хлътнали бузи от снощната веселба, стояха редом със занаятчии в прости одежди. Други бяха облечени с ватирани обшити с кожа жакети, каквито носеха хората, видени от Вейлин в граничните земи. Някои носеха кожени доспехи и явно произхождаха от едно от степните племена, макар че чертите и цветът на кожата им приличаха повече на тези на граничния народ. Той видя много взаимна ненавист в навъсените погледи, които хвърляше всяка група на останалите, когато Келбранд не гледаше към тях, но общото им благоговение бе обезпокоително в своето единство.

„Колцина ли са докоснали камъка? — зачуди се Вейлин, докато оглеждаше групата, припомняйки си думите на Келбранд от предната нощ. — И какви ли дарби са получили, освен сляпото си преклонение пред този мъж?“

Единственото изключение, което успя да различи, беше Обвар, който стоеше сред групичка свои сънародници сталхасти и лицето му бе мрачен, каменен контраст на тяхната очевидна преданост.

— Малко конче! — каза Келбранд и се измъкна ловко от тълпата, за да прегърне топло сестра си. Също като Вейлин, Шерин и Нефритената принцеса, тя стоеше встрани от множеството. Той видя как някои от благоговейните поклонници я гледат със също толкова голяма почит, най-вече занаятчиите, но повечето или не ѝ обръщаха внимание, или се стараеха да избягват погледа ѝ.

— Липсвах ли ти? — попита Келбранд, като пусна Луралин и отметна един кичур коса, паднал пред челото ѝ.

— Разбира се, че не — отвърна тя и посегна да го хване за ръката. Вейлин бе поразен от искрената топлота в очите ѝ. „Тя наистина го обича.“

— Е, във всеки случай сънят ти не ни подведе — каза Келбранд и хвърли поглед към Вейлин. — Нито пък малката ти хитрост. Признавам, че отначало бях скептичен, но тя го доведе тук. Истинската му любов в опасност, обещание за избавление от една прастара принцеса. Всичко беше идеално, трябва да кажа.

Като видя внезапния гняв, изписал се на лицето на Шерин, Вейлин я стисна за ръката, преди да е заговорила, и поклати предупредително глава. Тя наведе очи и стисна зъби.

— Приятели, днес сме удостоени с голяма чест! — каза Келбранд, като се обърна към събралите се хора. — Защото пред нас стои прочутата Небесна благословия. — Той даде знак на Нефритената принцеса да излезе напред, което тя направи без особено колебание или бързане, усмихвайки се скромно на тълпата.

— Нима може да има по-сигурен знак, че нашето дело е праведно? — попита Келбранд публиката си, която го гледаше очаровано. — Самата Нефритена принцеса е изминала много мили, за да ни благослови с песента си.

При тези думи принцесата повдигна вежда, но не каза нищо, докато всички присъстващи падаха на едно коляно, свели глави.

— Както знаете, приятели, Небесата са мит — каза Келбранд. — Зловредна лъжа, съчинена от някогашните императори и сегашните крале, за да държат поданиците си в подчинение. Тази бедна жена, това създание на мъдростта и силата, е прекарала безброй години, живеейки в затвор, който нейните тъмничари решили да нарекат храм. Сега тя стои пред вас, освободена от ръката на сестрата на Мрачния меч, и ние сме удостоени с честта да чуем гласа ѝ.

От коленичилата тълпа се надигна утвърдителен шепот. Вейлин видя, че някои плачат и сълзи се стичат от плътно стиснатите им очи, докато изразяват на глас своята преданост. Долови няколко различни езика в тихото мърморене, но смисълът бе ясен: всички смятаха, че присъстват на извънредно значим момент.

Шушукането обаче заглъхна, когато Нефритената принцеса нададе тих, но ясно доловим кикот.

— Извинявайте — каза тя и затули устата си с ръка, когато Келбранд се обърна към нея. На бузите ѝ се появиха трапчинки, докато потискаше веселието си, а после се прокашля и наложи на лицето си същата скромна усмивка. За секунда по челото на Келбранд пробяга объркано раздразнение, преди той също да се засмее.

— Каква прелест си ти — каза той. Отстъпи назад и разпери ръце в подканващ жест. — И с какво нетърпение очакваме да чуем звука на безценния ти глас.

Принцесата се поклони, после направи пауза и се обърна към Шерин и Вейлин. Усмивката ѝ се бе променила и сега бе почти мрачна, но палавата искрица в очите ѝ си оставаше, макар Вейлин да видя, че в тях блестят напиращи сълзи.

— Кажете на моя скъп приятел младия скиталец — рече тя на безупречен език на Кралството, — че той беше прав. Времето на старите е отминало. Трябва да направим път на новото.

Нефритената принцеса върна погледа си върху коленичилата публика, която бе вдигнала лица в тържествено очакване, пое си дъх и запя.

На Вейлин му се стори, че първата нота бе навярно най-чистият и сладък звук, който е чувал. Беше висока, но не и пронизителна, и в нея имаше повелително чувство, което той знаеше, че може да идва само от Мрачното. Никое ухо не можеше да остане глухо за тази песен, тя бе пристрастяваща и пленителна като най-мощния наркотик. Последваха още ноти, всяка от тях също толкова чиста и завладяваща като първата, и всяка сякаш попиваше в мозъка му. Докато песента продължаваше, светът се промени, различните оттенъци във вътрешността на палатката станаха по-ярки, ръбовете се замъглиха и страничните детайли се изгубиха. Лицата обаче останаха, като маски, плуващи в сияйна мъгла, и всички поклонници на Мрачния меч изглеждаха така безгранично запленени, както Вейлин знаеше, че изглежда и самият той.

Докато песента продължаваше, той осъзна, че в нея има думи, но езикът му бе непознат, може би изобщо непознаваем. Древни думи, напявани от едно древно същество, но макар че той никога не би могъл да разбере смисъла им, песента не оставяше никакво съмнение относно намерението в тях. Всяка нота потъваше все по-дълбоко в съзнанието му, прорязваше страховете и спомените, както хирургически нож срязва мускули и сухожилия. Песента бе като ловец, проследяваше събитията от живота му и ги извикваше на преден план в ясни, понякога нежелани подробности, и всяко от тях бе придружено с въпрос. „Защо?“ питаше песента, показвайки му бандита, висящ на въжето в Ултинова клисура с потръпващи крака, докато изпражненията му се стичаха на земята.

„Законът“, отвърна той, после трепна, когато отговорът на песента заглуши неговия.

„Гняв“, каза му тя и призова мъртвото лице на Дарена, усещането за леденото ѝ чело, опряно в неговото. Истината го преряза и изтръгна от устните му стон. Години наред той бе преследвал бандити и всеки друг, който предизвика гнева му, убиваше ги, когато можеше, и ги щадеше само когато бе длъжен. Не за кралицата, не за Пределите, а само за да утоли собствения си гняв.

Песента се усили и нахлуха още спомени, преливащи един в друг в страховит колаж от образи и чувства. В този вихър имаше радост, кратки проблясъци светлина сред всеобщата червено-черна гама.

„Защо?“ питаше тя, когато Рева се надигна от бурята — онази първа нощ в гората, когато го бе нападнала. Той видя отново танца им, видя как острието ѝ сече и мушка въздуха, докато отказваше да направи онова, което кумбраелските жреци искаха толкова силно от него.

„Песента ме водеше — отвърна той. — И тя имаше нужда от мен.“ Отговорът този път бе по-малко болезнен, но също толкова опровергаващ: „Ти беше самотен“.

И така продължи, всяка негова самозаблуда бе разобличавана и отхвърляна. Някои бяха очевидни, дребни самозалъгвания, с които да опази гордостта си, други разкриваха лъжи, които бяха станали част от него, щитове, необходими, за да опазят здравия му разум. В него разцъфтя болка, докато те бяха изскубвани, оставяйки го залитащ от объркване.

„Защо?“ попита отново тя и вихрушката забави ход, за да оформи лицето на Шерин, упоеното безчувствено лице отпреди толкова години, когато той я предаде в ръцете на Ам Лин.

Различни отговори прелетяха през главата му. „Нямах избор… Съюзника трябваше да бъде спрян… Пророчеството… Дългът… Съдбата…“ Но всичко това бяха лъжи. Болката отслабна, когато той събра решителност, за да даде честен отговор.

„Страх — каза той на песента на Нефритената принцеса. — Тя никога нямаше да има покой с мен. Колкото и далеч да отидехме, в което и кътче на света да се скриехме, войната винаги щеше да ме намира и с времето тя щеше да ме намрази заради това. Страхувах се от омразата ѝ.“

Тогава болката се стопи и го остави замаян. Мъглата се бе разсеяла, за да разкрие следовниците на Мрачния меч, всички те все още запленени от песента на принцесата. От поразените им физиономии изглеждаше, че ефектът е повсеместен. Всичките им лъжи бяха смъквани от тях, оставяйки само истината. „Истината е враг на вярата. Тя не дойде да пее на него. Дойде да пее на тях. Един бог без поклонници е нищо.“

Погледът му се премести върху Келбранд. Съборен на колене от ефекта на песента, сега местра-скелтирът се изправи несигурно на крака. Лицето му бе разкривено от постоянно сменящи се черна ярост и неподправен страх. Слюнка хвърчеше от устните му, докато ломотеше, и едната му ръка посегна към сабята на кръста му.

— Не! — Вейлин тръгна напред, но остатъците от объркването го накараха да се спъне и да падне. Той събра сили и се надигна отново, а после, привел глава, се устреми към Келбранд. Но разстоянието бе твърде голямо, а сабята на Мрачния меч — твърде бърза. Тя излетя от ножницата като размазана ивица сребро, която породи червено цвете, когато сряза гърлото на Нефритената принцеса; кръвта рукна от раната в ален поток и тя се строполи на земята.

Келбранд стоеше и гледаше тази картина в явен шок, без да забелязва атаката на Вейлин. Той замахна с юмрук, целеше се в слепоочието — зашеметяващ удар, който да събори сталхаста на земята, след което Вейлин щеше да грабне сабята му и с голямо удоволствие да я забие дълбоко в червата му.

Юмрукът му спря с потреперване само на сантиметър от слепоочието на Келбранд и ръката на Вейлин изтръпна, сякаш бе ударил по твърда стена. Той понечи да вдигне другата си ръка, но откри, че тя е парализирана и не му се подчинява, а краката му вече не намират сцепление със земята. Това бе чувство, което бе изпитвал и преди, в тунелите под Варинсхолд, и после на арената във Волар, когато Съюзника разкри дарбата си. Това бе обвързващото докосване на Надарен.

— Не го убивай! — каза Келбранд и вдигна ръка към занаятчията, който излезе от тълпата. Бе едър мъж на средна възраст, иначе невзрачен, ако се изключеше яростта, изписана на вцепененото му лице. Очите на Вейлин, незасегнати от парализата, се плъзнаха по другите поклонници и откриха, че всяко лице е застинало в същата ярост. „Песента ѝ не бе завършена — осъзна той. — Тя се опита да им отнеме техния бог, но не успя.“

— Каква загуба — продължи Келбранд, свел очи към тялото на принцесата. Сега смесицата от страх и гняв бе изчезнала и той изглеждаше просто тъжен, а гласът му звучеше замислено. — Всичко щеше да е толкова по-лесно, ако я имах до себе си, защото кой в Търговските кралства би подложил на съмнение думата на човек, който направи Нефритената принцеса своя кралица? И все пак… — Той се обърна към Вейлин с крива усмивка. — Поне още имам своя злодей. Обвар!

Грамадният сталхаст пристъпи напред намръщен и заговори тържествено.

— Местра-скелтир.

— Този… — Келбранд махна с ръка към замръзналата фигура на Вейлин — подлец явно е съблазнил Нефритената принцеса с някаква зла магия и я накара да ме нападне. Той е дошъл тук да убие Мрачния меч в съответствие със злите помисли на своята ужасна Огнена кралица. Той е неин поборник. Ти си моят. Ще отговориш ли на тази обида?

Обвар погледна Вейлин. Сред всички поклонници само неговите черти не бяха докоснати от яростта, цветът му бе по-блед отпреди, а в очите му имаше почти безумен поглед, който накара Вейлин да се зачуди какви ли въпроси му е задала песента на принцесата. Той премигна, обърна се пак към Келбранд и падна на едно коляно.

— Да, местра-скелтир.

Келбранд кимна в тържествена благодарност, преди да се приближи до Вейлин. Пръстите на сталхаста го погалиха по бузата и той прошепна:

— Казах ти да докоснеш камъка.

24.

В Обединеното кралство дуелирането обикновено беше полуритуална дейност. Назначаваха се секунданти и се определяше точното място, време и вид на двубоя. Полагаха се големи усилия двете страни да са еднакво въоръжени и да не се радват на нечестни предимства, макар че преговорите за точните условия понякога се точеха с дни или седмици. В някои случаи тези обсъждания можеха да продължат толкова дълго, че едната или и двете страни да забравят за нанесената обида или да решат, че получаването на справедливо възмездие все пак не си струва да си рискуват живота. Оказа се, че сталхастите имат много по-кратък и прост подход към такива работи.

— Без правила — обясни Луралин. — Получаваш кон и оръжие. Той също. Биете се. Единият от вас умира.

Стояха до Шерин в края на лагера на скелда Кова и гледаха как пламъците поглъщат тялото на Нефритената принцеса. Келбранд бе дал разрешение за кратък погребален ритуал преди да започне дуелът. Шерин съобщи, че кремацията е често срещана сред хората в Далечния запад, и изказа силно нежелание останките на принцесата да бъдат заровени на това място. Затова Луралин накара своите занаятчии да натрупат дърва на висока клада, на чийто връх бе поставено дребничкото все още младолико тяло на древната жена, а после залято с масло и запалено.

— Тя ме излъга — каза намръщено Шерин, докато гледаше как издигащият се дим забулва облечения в коприна труп. — Но откривам, че не мога да я мразя.

— Не съм сигурен, че е излъгала — каза Вейлин и се обърна към Луралин. — Предполагам, че неговите следовници трябваше да се обърнат срещу него, след като чуят песента.

Луралин кимна, взираше се в пламъците.

— Двете с нея споделихме един Истински сън преди повече от година. Не знам как ме е намерила. Но тя ми предложи надежда — надежда да сложим край на това, преди да е започнало. Надежда, която живееше в песента ѝ.

— Истински сън?

— Ами… вие бихте го нарекли видение. Аз предпочитам да мисля за тях като за сънища, които крият истини за миналото или за бъдещето. Понякога… — Тя наведе глава и затвори очи. — Понякога това са кошмари.

— Значи затова си заговорничила срещу брат си. Видяла си бъдещето му.

— Да, и то бе по-лошо от всички мои страхове. Разбира се, като се събудих на другия ден, той разбра, че нещо се е променило. Затова аз му казах за Нефритената принцеса и желанието ѝ да му попее, като предана сестра, която предупреждава брат си за опасност. И му казах за лечителката и за връзката ѝ с теб. Нефритената принцеса щеше да я доведе при нас, а ти щеше да я последваш. Крадеца на имена в неговия обсег. Що се отнася до песента ѝ… „Нека дойде — каза той. — Аз обичам музиката.“ Положението му на бог го направи високомерен, кара го да си въобразява, че може да устои на всички заплахи. — Тя затвори очи и добави с горчива въздишка: — Може и да е прав.

Вейлин чу нетърпеливо сумтене и се огледа. Предишното безразличие на техните домакини внезапно бе преминало в зорко и внимателно оценяване. Те бяха заобиколени от дузина сталхастки стражи, едрият занаятчия с обвързващата дарба също стоеше наблизо. Ветеранът сталхаст с белезите в брадата отговаряше за ескорта и пристъпи напред да претегли меча на Вейлин с повдигната вежда. Явно Келбранд нямаше намерение да изпуска шанса да подсили легендата си.

— Недей — каза Шерин и посегна да хване ръката на Вейлин. Той я видя как се насили да срещне погледа му с пламнали от срам очи. Понечи да каже още нещо, после се запъна.

— Песента на принцесата беше трудна за слушане — каза Вейлин.

— Да — прошепна тя. — Всичко е заради мен. Моята гордост, моята глупост, моят гняв…

Тя млъкна, когато Вейлин вдигна ръка да я погали по бузата.

— Мисля, че аз притежавам от тези неща и за двама ни — каза той, а после се обърна към Луралин. — Всички ще са вперили очи в дуела. Вземи я и препуснете на юг към Кешин-Хо. Там ще намерите убежище.

Луралин нададе безнадежден, невесел смях.

— Вече никъде няма убежище. Не и от него.

Едно голямо парче земя зад лагера бе оградено с въже, за да осигури място за дуела. Намираше се в малка вдлъбнатина на иначе равната Степ, така че множеството зрители да имат добър изглед към ставащото. Ветеранът сталхаст поведе Вейлин през гъстата тълпа след стражите, които им пробиваха път с груба настоятелност. Ако се съдеше по жадната злоба, изписана на всяко лице, вестта за предполагаемото вероломство на Вейлин явно се бе разпространила. Мнозина мърмореха, докато той минаваше — предимно проклятия, ругатни или предпазни заклинания срещу еретичното му зло. Скоро този шум нарасна до грозно ръмжене, тълпата се развълнува още повече и една жена се хвърли напред да заплюе Вейлин в лицето. Ветеранът сталхаст бързо изтегли сабята си и я уби с удар, който я разсече от рамото до гръдната кост.

После той кресна нещо на внезапно смълчаното се множество и Вейлин чу сред гневния порой думи „местра-скелтир“, докато ветеранът сочеше предупредително с окървавеното си оръжие към тях. Другите стражи също до един изтеглиха сабите си и разстоянието между Вейлин и тълпата се увеличи с няколко крачки. Като се имаше предвид броят им, той се съмняваше, че ги спира страхът от стражите; думата на Мрачния меч ги обвързваше всички, а легендата му едва ли щеше да бъде подсилена, ако злодеят в историята бъдеше разкъсан от озверяла сган.

След като излезе от навалицата, той видя Дерка да го чака — тъпчеше с копита и тръскаше раздразнено глава. Занаятчията, който държеше юздите му, стоеше колкото се може по-далеч от жребеца, а на бузата му имаше прясна синина. Той бързо се отдалечи, когато Вейлин хвана юздите.

— Чек — каза ветеранът и хвърли меча на Вейлин в нозете му. Погледна през рамо към конния воин на петдесетина метра оттам и хвърли тънка усмивка на Вейлин, преди да се отдалечи с тежки стъпки.

— Нямаш търпение, а? — попита Вейлин Дерка и получи в отговор пръхтене и дъжд от слюнка. — В такъв случай съжалявам, че ще те разочаровам. — Вейлин пусна юздите. — Аз винаги се бия по-добре пеша.

Взе меча, направи няколко крачки напред, изтегли острието и захвърли ножницата. Огледа тълпата, докато не видя Келбранд, застанал сред фанатичната си котерия от последователи на една издигната платформа в края на импровизираната арена. Бе очаквал повече речи, повече праведно заклеймяване на наемния убиец на Огнената кралица. Но такива нямаше, местра-скелтирът стоеше със скръстени ръце и гледаше Вейлин с изражение на тържествена правота.

Вейлин спря, опря острието на меча на рамото си и загледа конния воин с мълчаливо очакване. Обвар остана неподвижен за момент и тежките му вежди се сключиха в озадачено мръщене. Той не носеше броня, само свободен жакет от черен памук, и държеше сабя с широко острие. Изсумтя, пришпори коня си в тръс и спря на десетина крачки от Вейлин.

— Да не мислиш, че няма да те прегазя? — попита той Вейлин. — Да не мислиш, че имам някакъв интерес да устройвам зрелище за тези безполезни шибаняци? — Кимна към тълпата. — Колкото по-бързо те убия, толкова по-бързо ще потеглим към Търговските кралства — това, което съм искал през целия си живот…

— Какво ти показа песента? — прекъсна го Вейлин.

Обвар затвори уста и гърлото му се изду, когато преглътна следващите си думи. Вейлин подозираше, че може би за първи път в живота си мъжът е изпитал истински страх, но не от битка.

— На мен тя ми разкри много истини — продължи Вейлин. — Истини, които не исках да чуя…

— Млъквай — промърмори Обвар и объркването му бързо се превърна в гняв.

— Такава бе нейната дарба — каза Вейлин. — Тя измина целия този път, знаейки, че това ще ѝ струва живота, само за да разкрие истината на твоя народ.

Пръстите на Обвар стиснаха дръжката на сабята още по-здраво и конят му изцвили пронизително в очакване.

— Млъквай — повтори той през стиснати зъби.

— Той не е бог. — Вейлин посочи към Келбранд с палец. — Ти не си част от божествена мисия. Всички кланета, които си извършил, не струват пукната пара. Ти си убиец, който служи на лъжец…

— Млъкни!

Обвар заби пети в ребрата на жребеца и го пришпори в галоп. Изпод копитата хвърчаха буци пръст, докато се приближаваше, приведен ниско в седлото, оголил зъби и изнесъл сабята си назад за замах. Бе опитен ездач и боец, но яростта го правеше непредпазлив, атаката му бе прекалено бърза, за да позволи смяна на курса, когато Вейлин се хвърли настрани, претърколи се на колене и замахна с меча си към задния крак на коня. Животното успя да кривне малко, преди острието да го улучи, затова то не разсече крайника, но все пак остави достатъчно тежка рана, за да го накара да залитне паникьосано. Жребецът се завъртя, като цвилеше и риташе, преди да рухне. Вейлин се втурна към мятащото се животно, прескочи го с високо вдигнат меч и го стовари с достатъчно сила, за да разсече гръдния кош на Обвар.

Острието от звездно сребро проблесна и издаде почти музикален звън, когато срещна сабята на Обвар. Той бе на едно коляно, претърколил се встрани от мятащия се кон, и се взираше нагоре към Вейлин през кръстосаните остриета.

— Хубав номер — изсъска през стиснати зъби.

Раздвижи се с бързина, която не би трябвало да е по силите на толкова едър човек, отхвърли меча на Вейлин със сабята си, а после се завъртя и го ритна с ботуша си. Улучи го право в гърдите и го запрати към все още вършеещите копита на коня. Вейлин получи два коси удара, преди да издрала настрани и да си поеме въздух. Обвар прескочи коня, хванал сабята с две ръце на нивото на главата си. Щом краката му стъпиха на земята, скочи напред, насочил оръжието към шията на Вейлин. Мушкането бе силно; Вейлин изпъшка, докато го отбиваше, и усети жегването на острието, което одраска рамото му. Приведе се, когато Обвар се завъртя и сабята му разсече въздуха, а после върхът на меча му се стрелна към очите на сталхаста. Онзи отскочи навреме, за да не бъде ослепен, макар и не без да получи дълбока резка над челюстта.

Обвар се отдръпна, изруга и избегна следващия удар на Вейлин, насочен към рамото му. От раната на лицето му пръскаше кръв и той изруга отново, макар че надеждите на Вейлин яростта да го направи непохватен се оказаха безпочвени, когато сквернословията на сталхаста преминаха в смях.

— Не е зле — каза той с влажно хъхрене и Вейлин видя блясъка на зъбите му през червената каша на раната. — Никак не е зле.

Движейки се със същата смущаваща бързина, Обвар се хвърли в поредица атаки: мушкаше и сечеше и сабята и мечът звънтяха, докато Вейлин отбиваше ударите. С всеки удар Обвар настъпваше, изтласкваше го назад, опитваше се да скъси разстоянието и да използва предимството си на много по-едър. Вейлин продължи да отстъпва, като парираше всеки удар и си отваряше очите за пролука. Тя се появи, когато Обвар удължи прекалено много едно мушкане и даде на Вейлин нужната част от секундата, за да го резне по предмишницата.

„Не можеш да повалиш дърво с един удар на брадвата — бе съветът на инструктор Солис от най-ранните дни на Вейлин в Ордена. — Умението може да победи силата, но само когато е в комбинация с търпение.“

Обвар изсумтя от ярост и болка, преди да се хвърли в нов вихър от атаки, и този път напредваше прекалено бързо. Вейлин му позволи да скъси разстоянието, изкушавайки го да посегне към ръката му с меча. Когато пръстите се свиха върху китката му, Вейлин остави острието да падне от дясната му ръка, улови го с лявата и резна Обвар през корема.

Сталхастът отскочи с типичната си бързина, но не и преди да получи дълъг срез от корема до гърдите. Раната не бе достатъчно дълбока, за да причини сериозна вреда, но кървеше обилно. Като го видя как трепва от болка, Вейлин се шмугна под бесния му контраудар и го резна пак в горната част на бедрото. Усети жилването на противниковата сабя, чийто връх одраска гърба му, докато отскачаше, но порязването бе плитко.

Вейлин закръжи около Обвар, като избягваше непрестанните му удари и нанасяше рана след рана по крайниците му. Скоро сталхастът бе заобиколен от кръг кървави пръски и главата му започваше да клюма — силите му гаснеха.

— Предай се — каза му Вейлин, като отби поредния удар, най-бавния досега, и отвърна с рязване по бицепса на Обвар. — Не е нужно да умираш днес, не и за него.

Сталхастът отстъпи със залитане, червени струйки бликаха от раната на лицето му при всяко тежко вдишване.

— Да умра ли? — попита той. Думите му бяха завалени от кръвта, макар че Вейлин долови горчивината в тях. — Аз вече умрях. — Олюля се и се смъкна на колене, подпирайки се на сабята си. — Когато чух песента на онази кучка.

— Какво чу? — попита Вейлин и спря. Въпреки растящата слабост на Обвар остана на един меч разстояние от него. Знаеше, че е глупаво, че би трябвало да довърши сталхаста веднага, но нуждата да узнае надделя над предпазливостта му. — Какво чу?

Обвар кимна вяло с глава към Келбранд, който продължаваше да гледа двубоя с нетрепваща бдителност.

— Той… не ме обича — каза Обвар. — Никога не ме е обичал. Нито когато бяхме момчета, нито сега. Просто му бях… — той оголи алените си зъби в усмивка — полезен.

Нямаше никакво предупреждение, преди да скочи, нито изразът на лицето му се промени, нито тялото му се напрегна отново. Това бе най-бързата му атака досега, сабята му излетя от земята, а краката му го изстреляха напред, с острие, насочено към кръста на Вейлин. В краткия миг, преди то да го улучи, Вейлин видя, че няма шанс да го блокира, но в бързината си Обвар му бе дал възможност за негов собствен убийствен удар.

Мечът потъна в корема на Обвар току под гръдния кош в същия миг, когато сабята се впи дълбоко в хълбока на Вейлин. Ако не беше шокът от пронизалия го меч, Обвар би могъл да го разсече чак до гръбначния стълб. Но вместо това сабята спря, стигнала достатъчно дълбоко, за да предизвика взрив на адска болка, която събори на Вейлин колене, изцеди силите му почти докрай и дръжката на меча се изплъзна от ръката му. Но раната не беше достатъчно дълбока, че да го убие, поне не веднага.

— Един бог… — каза Обвар и изпъшка от усилието, докато измъкваше сабята от плътта на Вейлин — си остава бог… дори и да те презира. — Отстъпи със залитане, все още с меча на Вейлин забит в тялото му. — А моят народ — добави и надигна сабята над главата си за смъртоносния удар — се нуждае от своя б…

Копитата на Дерка вдигнаха гъст облак прах, когато той прегази Обвар, и последвалата грозна гледка на гибелта на сталхасткия поборник остана скрита за публиката. Жребецът подскачаше и тъпчеше сред прахта известно време — всъщност толкова дълго, че докато свърши, Вейлин вече лежеше по гръб и тъмнината нахлуваше в съзнанието му. Усещаше как животът му изтича в пръстта на Степта, усещаше твърдата земя под бузата си, когато прахът се разнесе, за да разкрие трупа на Обвар — кървава каша от разкъсана плът и натрошени кости.

— Проклета кранта — промърмори Вейлин, когато главата на коня се наведе да го побутне с муцуна. — Очаквах те по-скоро.

Дерка изпръхтя и го побутна отново. Явно очакваше, след като са победили, да препуснат надалеч, но леденият студ, пропълзял в самата сърцевина на съществото на Вейлин, не оставяше у него никакво съмнение, че няма да язди никъде. Въпреки безграничната умора той усети да го обхваща паника. Сега, когато смъртта бе толкова близо, му се искаше да си припомни много неща, да извика в паметта си много лица, но времето бе срещу него и той успя да призове само едно, преди сенките да го погълнат.