Зона 51: Мисията

19.

Пилотът провери още веднъж картата и я сгъна внимателно така, че районът, който го интересуваше, да остане отгоре. След това я закачи с лепенка за бедрото си. Не разполагаше на борда с почти никакви електронни уреди, освен двигателя, чистачките на стъклото и приборите върху таблото за управление, тъй че навигацията оставаше изцяло негово задължение. Бяха го снабдили с малък УКВ-приемник, за да се свърже с хората долу, когато наближи. Пилотът бе свикнал с подобни операции и не се съмняваше, че ще се справи с издирването на целта. На външен вид приличаше на Балдрик — висок, плещест, с руса коса и яркосини очи.

Беше прекарал в търпеливо очакване два дни. Самолетът — специална, свръхмодерна и свръхсекретна конструкция с названието „Врабче“ — бе скрит под маскировъчна мрежа на изоставено летище, толкова близо до целта, колкото позволяваше здравият разум и опасността да попадне в заразената зона.

Той премести главния превключвател, двигателят се закашля и после заработи равномерно. Макар турбовитлов, той бе поставен в специален кожух пред пилотската кабина, за да се намали максимално шумът от работата му. Перките също бяха с необичайна дължина — над два и половина метра — и се въртяха относително по-бавно. В резултат от всички тези нововъведения полученият при полета звук не надвишаваше по сила шума от свистящ между дърветата вятър.

„Врабче“-то бе изработено в една южноафриканска компания с технологии и чертежи, откраднати от изследователската програма „Тиха звезда“ на „Локхийд“. Компанията принадлежеше на картела „Тера Лел“. При създаването на самолета бяха търсени две основни характеристики — максимално нисък шум от двигателя и минимална възможност за радарно засичане. В случая относително ниската му скорост нямаше значение, тъй като целта бе само на деветдесет километра от летището. Пилотът знаеше, че ще бъде там след по-малко от четиридесет минути.

Пистата бе с пръстено покритие, а дъждът само щеше да затрудни допълнително и без това трудното излитане. Пилотът освободи спирачките и машината бавно потегли. Присвил очи зад стъклата на очилата за нощно виждане, пилотът се стараеше да игнорира движението на стъклочистачките и да поддържа прав курс. След шестдесет метра вече бе набрал достатъчно ускорение. Дръпна щурвала към себе си и усети, че колелата се откъсват от земята. Малко след това самолетът прелетя над близкия край на гората с разперени криле и обърна на запад.

Полковник Лоренц бе наредил да преместят АУАКС-а още по̀ на юг и сега следваха бреговата линия на Перу. На екрана се виждаше само още една движеща се точка и това бе самолетът, който осигуряваше охраната им.

Той включи микрофона.

— „Призрак едно-едно“ говори „Орел“. Приемам.

— Тук „Едно-едно“. Приемам.

Лоренц предаде накратко на пилота на „Призрак“ какво иска от него. Всъщност „Призрак“ не беше изтребител, а транспортен самолет АЦ-130, модифициран за изпълнение на бойни операции. Беше снабден със 7,62-милиметрова многостволова картечница, 40-милиметрово оръдие и 105-милиметрова гаубица, всички свързани с компютъризирана целеуказателна система с изключителна точност. На стрелците оставаше само да натискат спусъка толкова дълго, колкото им издържат пръстите.

Но сега Лоренц искаше самолетът да се доближи до скакалеца и да започне да кръжи около него на минимална височина в постоянно разширяващи се кръгове, търсейки следи от човешко присъствие на земята.

— Прието — обади се накрая пилотът на „Призрак“, когато Лоренц приключи с инструкциите. — Време до пристигане в района на действие петнадесет минути. Край.

— Още един километър — Обяви Толанд. Той откачи манерката и отпи жадно, без да спира. Отново гореше от треска и бързо губеше телесни течности.

Огледа се. Фолкнър и последният наемник също не изглеждаха никак добре, но Балдрик беше във форма. Разбира се, Балдрик не бе участвал в оная проклета засада.

Лексина изслуша доклада на Елек от Циан Лин и след това съобщението от Гергор и Коридан, които продължаваха да си проправят път на Юг. Засега събитията не се развиваха според предварителния план и това я безпокоеше. Вярно, че Елек бе проникнал в гробницата и се намираше почти на крачка от източника на енергия, но пътят му беше блокиран. Напразни се оказаха надеждите й, че стражът в гробницата може да им предостави ключа за подземието.

Беше се настанила в голямо черно кресло и следеше сияещия монитор пред нея. Още няколко сигнални светлини блещукаха на контролното табло.

Не знаеше много за тази база, построена от аирлианците в далечни времена, когато все още са властвали над цялата Земя. Нямаше представа нито за предназначението й, нито кой, защо и кога я е атакувал, но предполагаше, че това е станало по времето на дългите войни между Аспасия и Артад, заедно с техните инструменти: Водачите и Онези, които чакат. Толкова много скъпоценна информация бе изгубена с течение на времето.

Енергийните запаси на базата бяха почти на изчерпване, както и нейните припаси. Нямаше как, трябваше някак да издържи до пристигането на Гергор и Коридан. Добре, че все още разполагаше със сателитна връзка, така можеше да разговаря с тях. За съжаление точно разговорът, на който разчиташе — с Дънкан — не бе протекъл благоприятно.

Но едно нещо беше научила в течение на годините работа в СТААР — че винаги съществуваше начин една губеща позиция да се превърне в печеливша. Тя включи отново сателитната връзка.

На другия край отговориха след първото позвъняване.

— Дънкан.

— Доктор Дънкан, обажда се Лексина. Премислихте ли решението си относно молбата ми за ключа? И ако е така, мога ли да чуя какво е то?

— О, да, у нас е — отвърна Дънкан. — Само че не виждам смисъл да ви го давам.

— Моите хора са в Циан Лин.

— Ах, за там ли ви трябва ключът?

— Надявам се.

— Но не сте сигурна? — попита Дънкан.

— Вижте, моите хора в Циан Лин са взели професор Че Лу за заложник.

— Нима ме заплашвате, че ще й сторите нещо? — в гласа на Дънкан се прокрадна сдържан гняв.

— Бих могла. В края на краищата, вие убихте моите агенти в Зона 51. Но предпочитам да действам с по-цивилизовани средства, когато е възможно. Циан Лин е изолирана за външния свят. Китайската армия я е стегнала в кордон. Ако не ми предадете ключа, професор Че Лу и моята група вътре са обречени.

— Какво общо има ключът с Циан Лин?

Въпросът накара Лексина да се замисли. Дали Дънкан наистина притежава ключа? Ако е така, нима не знаят нищо?

— Тъкмо по тази причина трябва да го получа от вас. Защото знам как да го използвам.

— Ние също — възрази Дънкан. — Но не е изключено да ме лъжете. Може би въобще не е предназначен за гробницата.

Лексина осъзна, че разговорът е стигнал до задънена улица като игра на покер с безкрайно блъфиране.

— Научих, че совалките са изстреляни, за да се скачат с кораба-майка и щурмовия кораб.

— Това го знае целият свят.

— Но аз знам още нещо, което би могло да повлияе драстично на мисията ви.

— И какво е то?

— Да ви кажа просто така?

— Не, ключа не го давам. Не само че не знаем кои сте вие, но и какво целите. Докато не се разкриете напълно, никакви сделки с вас.

— Правите голяма грешка.

— Може би, но вече се убедихме, че нашите интереси и тези на СТААР не съвпадат и дори си противоречат. Още повече след като разбрахме, че не принадлежите към човешкия род.

— Аз съм човек — каза Лексина.

— Аутопсиите на вашите колежки показват друго.

— Ние сме тук, за да ви защитаваме.

— Да ни защитавате от какво? От вас самите? От нещо подобно на мафията? Ако искате да ни опазите от Аспасия, видяхте, че можем да се грижим сами за себе си.

— Така си мислите.

— Не се безпокойте, ще се погрижим и за оцелелите аирлианци на Марс.

— Надявайте се.

Настъпи пауза.

— Какво знаете за Водачите? — попита Дънкан.

— Те са ваши врагове.

— „Мисията“?

— Цели вашето унищожение.

— С помощта на Черната смърт?

— И друг път в миналото са го правили.

— Но все пак сме оцелели.

— И мислите, че пак ще оцелеете? Та вие сте деца! Невежи деца, които си играят в една вселена на възрастни!

— Ако наистина желаете да работите за нас, мисля, че нещо може да се уреди. Но не отговарям на заплахи.

— Добре, да бъде както желаете — съгласи се Лексина и прекъсна връзката. Облегна се назад, опря крака в таблото и се замисли.

— Има ли някакъв друг начин да се измъкнем от тук? — попита с приглушен глас Круто. Елек не отговори, погълнат от сиянието на пирамидата. Че Лу поклати глава.

— Главният тунел беше взривен от войниците. А сега и резервният изход е затворен.

— А как са проникнали онези другите миналата седмица? — обади се за първи път Ло Фа.

— Кои други?

— Руснаците. Не са влезли през главния вход, защото го държах под наблюдение. Нито през шахтата. Откъде тогава?

— През някакъв страничен тунел — сети се Че Лу. Така й беше казал полковник Костанов. Беше махнал с ръка към далечния край на голямата зала. — Натам — посочи тя. — Но тогава казаха, че входът бил затворен отвън.

— И да е така, разполагаме с експлозиви — намеси се Круто.

— Но навън е пълно с войници!

— Предпочитам да се разправям с тях, отколкото да изсъхна тук. Имам чувството, че онова приятелче — той посочи Елек — е попаднало в задънена улица. Изборът остава за нас. Мисля, че моментът е подходящ. Не бива да чакаме — скоро ще се зазори.

— Съгласен съм — кимна Ло Фа.

— Аз трябва да остана — заяви Че Лу.

— Ваша воля — отвърна Круто.

Толанд смъкна нощните очила, наведе се и опипа с ръка почвата под краката си. Тревата беше изчезнала, заменена от ситен чакъл. Бяха се озовали върху изоставената самолетна площадка, разположена перпендикулярно на посоката, която следваха.

— Стигнахме! — извика той на останалите. Трепереше от слабост, дори раницата му се струваше прекомерно тежка.

— Как ще разберем кога точно ще се приземи самолетът? — попита Балдрик.

— Ще чакаме и толкоз. Може би пилотът също изчаква да спре бурята. Няма начин да не го забележим. Не се безпокой. Дано само пристигне.

Не беше казал на Балдрик за миниатюрния УКВ-приемник. Засега обаче ефирът мълчеше. Внезапно го присви стомахът, той се преви и повърна в калта.

Пилотът на „Врабче“ кръжеше по външния периметър на буреносния циклон, следвайки го бавно към мястото на уговорената среща. Отзад се задаваше втори буреносен циклон и той предполагаше, че ще има не повече от пет минути, за да се приземи на площадката, да натовари хората и да се вдигне във въздуха.

На два километра западно Търкот и останалите чакаха в скакалеца. Търкот тупна Кениън по ръката.

— Възможно ли е причинителят на заразата да е с космически произход?

— Горе няма нищо живо — поклати глава Кениън. — Всъщност, има една възможност, за която мисля от известно време. Нулева гравитация.

— Какво значи това?

— Нулева гравитация — повтори Кениън. — Всички процеси протичат различно. Биологични, физични — на молекулно ниво. Четох някаква статия за експерименти с РНК в условия на нулева гравитация. Има един процес, който се нарича трансдукция. Вирусът инфектира бактериалната клетка, която притежава токсини… — Кениън поклати глава. — Забрави го, едва ли е важно сега. Макар че това би обяснило някои загадки. Черните мехури. Дали това не е начинът, по който се предава вирусът? Мехурите се пръскат и той попада във въздуха. Само че, за разлика от „Ебола“, издържа по-дълго на открито. Въпреки прякото въздействие на ултравиолетовите лъчи. Да, нулевата гравитация е може би единственият начин да се извърши подобна промяна във вируса.

— Значи спътникът не е бил пратен, за да разпространи вируса?

— Не — поклати глава Кениън. — Използвали са го като космическа биолаборатория.

Търкот погледна към Яков. Руснакът мълчеше, дори не отвърна на погледа му.

— Вие сте го свалили, нали?

— Моля? — Яков вдигна въпросително вежди.

— Сари Шаган — произнесе Търкот. — Спътникът на „Земя без граници“ се е намирал точно над този район, когато внезапно е започнал да губи височина.

— Ах — махна с ръка Яков. — Ами да, нашите са го уцелили с лазер.

— Но защо? — зачуди се Търкот. — Защо сте започнали всичко това?

— Да сме го започнали? О не, надценяваш способностите ни. Това е започнало преди десет хиляди години! Война, която се води твърде дълго и в която ние, хората, сме само пионки. Но не задълго. Ние също умеем да се сражаваме. Не се ли питаш защо им е била нужна подобна мутация? За да си я сложат в епруветка в „Мисията“? И какво се крие зад тези четири планирани старта на остров Коро?

— Могат ли да разпространяват заразата чрез спътник? — попита Търкот.

— Тук е станало точно така. Само че засегнатият район е доста ограничен.

— Кажи го на хората от Вилхена — изсумтя Яков. — Според мен товарът на четирите спътника е различен. Доказа го един от нашите агенти в Четвърти отдел, но заплати с живота си за това разкритие. Един спътник може да се окаже недостатъчен, но виж, четири са друго нещо. Стигат да покрият по-голямата част от света. Нима трябва да ги оставим да осъществяват необезпокоявани плановете си? Да, свалянето на спътника е наше дело. И заради него беше унищожен Четвърти отдел.

— Сигурен ли си в това?

— Вече в нищо не съм сигурен — наведе глава Яков. — Освен, че трябва да спрем Черната смърт.

За „Призрак“ бурята не представляваше никаква заплаха. Четирите мощни турбовитлови двигателя надвиваха без усилия силата на вятъра, а екипажът вътре продължаваше да изпълнява задачите си. Топлинните изображения също не бяха засегнати от промяната във времето. Наблюдението се осъществяваше с контраст и яркост като при нормален слънчев ден.

Самолетът се носеше ниско, с постепенно разширяване на диаметъра.

В задния отсек на АУАКС една млада жена лейтенант следеше неотклонно монитора. От време на време въвеждаше нова програма и сверяваше данните. На няколко пъти отвори допълнителни страници, за да се увери във верността на получената информация. Накрая се завъртя на стола и побутна човека до нея.

— Ей, Робинс, я погледни.

Робинс побърза да превключи монитора си на същата радарна честота.

— Какво има, Джеферсън?

— Просто гледай.

— Но какво да търся? — попита Робинс след минута.

— Ето там! Виждаш ли?

— Сянка — кимна Робинс. — Какво толкоз? Навън има буря, ако не си забелязала.

— Виж какво става, когато накарам компютъра да направи дигитално увеличение на тази „сянка“.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Робинс.

Джеферсън му подаде една папка.

— Пропуснал си да си прочетеш домашното. Полковник Лоренц няма да е особено доволен.

Робинс плъзна пръст по първата страница.

— Програма „Тиха звезда“ на „Локхийд“. Но тук става въпрос за експериментална работа, а не за реално производство. При това експериментите са приключили някъде в края на седемдесетте.

— Което не означава, че някой друг не ги е продължил. Добавяйки всички преимущества на съвременните компютърни технологии и антирадарни покрития.

Робинс й върна папката.

— Ти го намери, ти иди да се похвалиш на полковника.

Пилотът на „Врабче“ знаеше, че доближава целта. Той натисна копчето на предавателя и излъчи кратък сигнал.

Толанд неочаквано се изправи, преодолявайки болката в корема. Бръкна в джоба и извади миниатюрния приемник.

— „Врабче“, тук „Конник“15. Прието.

Той вдигна глава и огледа мрачното небе, опитвайки се да надзърне зад завесата на дъжда.

— „Конник“, тук „Врабче“. Ще бъда долу след три минути. Бъдете готови за бързо качване.

— Разбрано. Край. — Толанд се огледа с намръщено от болка лице. — Самолетът идва. Пригответе се.

— Спипахме го! — извика полковник Лоренц. — Опипахме ги и двамата!

Малкият самолет вече се виждаше съвсем ясно на екрана, бяха засекли и УКВ-излъчването от земята.

— Изпратете координатите на „Призрак“ и скакалеца — нареди той.

В кабината на „Врабче“ пилотът придържаше щурвала с една ръка, докато с другата измъкна от кобура черния, лъскав пистолет. Имаше място само за още един човек и той беше Балдрик.

— Какво виждаш? — обърна се първият пилот на „Призрак“ към мерача.

— Засякох ги на земята. Четирима. — Мерачът местеше настройката на прибора за нощно виждане. — Видях и самолета. На около два километра вляво пред нас.

— „Орел“, тук „Едно-едно“. Чакаме заповеди. Край.

Полковник Лоренц нямаше ясна представа какво всъщност става. Ето защо реши да се допита до капитан Търкот, който изглежда отговаряше за цялостното изпълнение на операцията.

Отговорът на Търкот беше лаконичен.

— Свалете самолета.

Пилотът на „Призрак“ се ококори.

— Моля, повторете. Приемам.

Доколкото му беше известно, досега нито един самолет от този тип не бе влизал във въздушен двубой с други машини.

— Кийгън — обърна се той към мерача. — Чу ли това?

— Ами, да — потвърди Кийгън. — Край на разходките. Произведоха ни в клас изтребител. Представям си как ще се смеят момчетата от базата, като им разкажем. Дай ми равен полет, азимут, двеста седемдесет и един градуса.

Пилотът на „Врабче“ зърна края на пистата през очилата за нощно виждане. Премести щурвала напред и самолетът започна плавно да се спуска. Разполагаше с не повече от секунда и половина, за да осъзнае какво става, преди линията от трасиращи откоси, която проряза тъмнината пред него, да се озове вътре в кабината и да го превърне в потръпваща кървава маса.

— Ей, какво беше това? — викна Фолкнър, забелязал трасиращите изстрели, които летяха косо надолу към пистата.

— „Врабче“, тук „Конник“ — направи опит да се свърже Толанд.

В отговор се чуваше само статичен шум.

Всички се обърнаха назад, когато скакалецът се появи внезапно от завесата на мрака и прелетя безшумно над тях.

— Ето ги! — посочи Търкот. — Свали ни долу!

Приземиха се само на двеста метра от групичката.

Предавателят се плъзна между мокрите пръсти на Толанд и падна на земята. Главата му увисна, подпряна на едното рамо и остана така в продължение на десетина секунди, преди той да отвори очи и да се огледа отново. На изток небето бе порозовяло съвсем леко и облаците изглежда се разсейваха.

Третият наемник от групата лежеше по очи в калта, а от устата, носа и ушите му течеше черна кръв.