Зона 51: Мисията

17.

Търкот разгъна картата, а Яков и Кениън надничаха през раменете му.

— АНС е засякла сателитни излъчвания някъде в този район. Днес сутринта някой е използвал един от спътниците за наземна ориентация за усилвател на собствените си сигнали.

— И какво от това? — попита Кениън.

— Първо, този някой трябва да е притежавал доста модерна апаратура — обясни Търкот, без да откъсва поглед от картата. — Второ, според специалистите от Агенцията, целта е била да се открие точното местонахождение на нещо в района.

— Като например? — попита Кениън.

— Като например падналият спътник — отвърна Яков.

Търкот кимна.

— Това ще е твоята жадувана нулева точка.

— А, не — възрази Яков. — Това е началната точка на заразяване. Нулевата точка е „Мисията“.

Дънкан застана зад дебелия, брониран прозорец. Совалката „Индевър“ и стартовата площадка доминираха над цялата околна картина, на фона на океанската шир.

— Това е първият двоен старт на НАСА — призна Копина, придвижила се безшумно до нея.

— Ще могат ли да се справят?

Копина кимна.

— Подготвили сме план за взаимодействие на двата центъра.

— Кои „вие“?

— Космическият център. — Копина посочи совалката. — Всяка от совалките може да превозва максимум осемчленен екипаж, десет души — ако пренебрегнем правилата за безопасност. Доста ограничена бройка, признавам. Но засега не разполагаме с друго средство за космически транспорт. Поне в Щатите. В „Рокуел“ разработваха второ екипажно отделение, което да се монтира вътре в товарния отсек, но досега не са се похвалили с конкретни резултати. Във всеки случай не са стигали до стадий на изпитания. В момента и двата екипажа наброяват по десет души. Повечето са бивши „тюлени“. Пилотите и заместник пилотите естествено са от НАСА.

— След като ги изстреляме, остава ли ни някаква резервна възможност за връзка с космоса?

— Разбира се. Совалката „Атлантис“, която в момента също се преустройва. — Копина държеше в ръката си миниатюрен модел. — Само няколко уточнения, за да разбереш за какво става въпрос. — Тя посочи совалката, прикачена на сдвоени ракети. — Това е космическият кораб за многократно използване. Монтиран е върху два ракетни ускорителя. Големият резервоар в средата носи горивото. Мнозина не го знаят, но ракетите са прикачени за стартовата платформа с помощта на четири болта. При старта, първо се запалват трите двигателя на совалката, ето тези реактивни сопла. Те се зареждат от външния резервоар, за да може космическият кораб да излезе на орбита с максимален резерв от гориво. Като горивна смес се използват течен водород и кислород. Възпламеняването на ракетите носители се извършва шест секунди преди старта. — Тя докосна основата на двете ракети. — Нарастването на съотношението тяга-тегло е под постоянно автоматизирано наблюдение до момента, когато достигне пределната стойност. Веднага след това се подава сигнал към инициаторите — всъщност малки експлозиви — които взривяват осемте болта, придържащи двете ракети носители към стартовата платформа, и космическият кораб е свободен да полети. Това е мигът на старта. Приблизително шестдесет секунди след старта се постига максимална динамична тяга, но тя никога не надхвърля 3 g. След две минути вертикален полет ракетите носители изчерпват запасите си от гориво и биват разкачени от централния резервоар. Обикновено падат в океана с помощта на парашути и там ги прибираме. Совалката междувременно е набрала солидно ускорение. Запалват се главните двигатели, които работят в продължение на шест минути — до към осмата минута след старта. След това, малко преди да бъде достигната орбитална скорост, се освобождава и външният резервоар. Той изгаря в атмосферата или пада на голямо разстояние от тук.

— И къде по-точно?

— Някъде в южната част на Тихия океан. На ред са предните маневрени двигатели на совалката, с които се извършват окончателните корекции. Височината на орбитата е в пределите между 184 и 400 километра. Корабът-майка и „хищният нокът“ са на височина 280 километра. За „Индевър“ не представлява особена трудност да се скачи с кораба. Трудно е да си представим, че биха го подминали, без да го забележат, нали?

— Какво има в товарния отсек на „Индевър“? — попита Дънкан.

— Инструменти и снаряжение за херметизиране на кораба-майка и за поправка на „нокътя“.

— Отворът в стената на кораба трябва да е доста голям. Как смятат да го запушат?

— Снабдени са с високотехнологичен материал, който е в състояние да се разширява и втвърдява във вакуум — обясни Осболд. — Предимството е, че ще разполагат със солидна основа под краката си — в случая, палубата на кораба. Освен това ще работят в космоса. Главната им задача е да монтират въздушен шлюз и да осигурят вътре подходяща за дишане атмосфера. На „Колумбия“ също има строителни материали. Общото им количество надхвърля шестдесет тона. Освен това „Колумбия“ ще пренася и запасите от гориво за екстрени случаи. Опасявам се, че скачването с „нокътя“ няма да е толкова лесно. Пък и след това „Колумбия“ ще трябва да го вземе на буксир и да го откара при кораба-майка.

— Наистина ли смятате, че тази задача ни е по силите?

— Ако не успеем отведнъж — произнесе замислено Копина, — ще направим и втори опит. Първо да осъществим скачването. После да херметизираме кораба-майка. След това… всъщност, вече ти обясних.

Високоговорителите изпращяха отново:

„До старта остава един час и тридесет и пет минути. Проверка на системите в отделението за екипажа. Проверка на връзката с центъра за управление.“

— Необходимо ли е? — Дънкан посочи високоговорителя.

— Ах, това ли? — Копина се засмя. — Не. Всяка група разполага със собствен канал за връзка. Останало е като традиция от далечни времена. Нали знаеш, с течение на времето човек става суеверен…

„Затворете люка на отделението за екипажа“.

— Това е — обяви Копина. — Започва се.

Лексина отвори очи. Първото, което почувства, бе нахлуващият в гърдите й въздух. Беше застоял и миришеше неприятно, но все пак беше въздух. Тя се огледа. Лежеше на черен метален под. Помещението бе с дължина около шест метра и овална форма. На тавана се виждаше люкът, през който бе проникнала. Светлината бликаше от серия синкави тръби, монтирани вертикално на равни разстояния. Вляво имаше врата с познатото шестоъгълно табло до нея.

Тя се изправи малко неуверено на крака и пое към вратата, но нещо привлече вниманието й. Беше тънка, назъбена линия, в долния край на стената. Когато се досети какво представлява, тя почувства искрено възхищение към създателите на комплекса. Постройката датираше още от времето преди страхотния взрив да премахне планината. Стените й бяха издържали неизмеримото ударно натоварване, докато цялата тръбовидна конструкция бе потънала навътре в скалния масив. Едва по-късно, след като комплексът са бе озовал под водата, някой бе монтирал въздушния шлюз.

Опитваше се да си представи енергията, която е била използвана, за да бъде взривен върхът на планината. После си спомни, че не разполага с много време и забърза към вратата. Спря пред таблото и въведе добре познатия код.

Във Вилхена Норуард се опитваше да потуши завладелия го страх, докато запалваше с треперещи пръсти поредната цигара. От доста години беше лекар, но досега не се бе сблъсквал с толкова много мъка и страдание, събрани на едно място. Освен това никога не бе работил с мисълта, че дните му са преброени и че краят е неизбежен и близък. Беше излязъл да си отдъхне зад лазарета.

С помощта на сестра Анхелина бе разпитал няколко пациенти — от тези, които все още можеха да говорят. Вече имаше сравнително добра представа за темпото, с което се развива болестта.

Той допуши набързо цигарата и се върна в помещението. Една приведена фигура влачеше безжизнено тяло на пода.

— Сестра Анхелина! — Норуард се завтече да й помогне.

— Опитвах се да го преместя в другото отделение — обясни задъхано монахинята. Дрехите й бяха опръскани с кръв и изпражнения. Тя положи тялото на пода, коленичи до него, начерта във въздуха кръст и започна тихо да се моли.

Норуард я заобиколи и надникна в централното помещение. Неколцина от болните се бяха изтърколили на пода, след изтощителната борба с болестта. Миришеше на смърт. Телата бяха покрити с прясна и засъхнала кръв, от очите им се стичаха алени сълзи. Вирусът бълваше от всички отвори, в търсене на нови жертви. Всички бяха мъртви, единствените оцелели бяха той и монахинята.

Норуард се обърна. Анхелина продължаваше да се моли, коленичила на пода. Дори не погледна към Норуард, докато пресичаше коридора към улицата. Навън цареше странно затишие. На хоризонта се събираха буреносни облаци, от време на време резки пориви на вятъра вдигаха облаци прах по улиците.

Вилхена бе мъртъв град.

Норуард се отправи към лодката, която бяха посетили по-рано с Търкот. Беше си спомнил за пистолета, който непознатият бе използвал. Трябваше още да е там.

— Получихме ново съобщение — докато подаваше листчето, ръката на Фолкнър трепереше.

Толанд метна пончото на главата си и прегледа съобщението на светлината на джобното си фенерче. След това набързо го разшифрова.

— Събуди се, спяща красавице — извика Толанд на Фолкнър. — Размърдай се. Потегляме.

На двадесетина метра в главния тунел ги посрещна мътночервеникаво сияние. Че Лу хвана Ло Фа за ръката — не се съмняваше в смелостта му, но знаеше, че също така е суеверен.

Червеното сияние придоби овална форма и се разшири, опирайки пода и тавана. Постепенно вътре се показаха очертанията на човешка фигура със странно изменени пропорции на тялото. Имаше голяма глава и скъсен гръден кош. Кожата бе снежнобяла, очите яркочервени, дори алени, със сърповидно издължени зеници.

Фигурата беше леко прозрачна, зад нея се виждаше част от стената. Както и предишния път, тя вдигна ръка и разтвори шест пръста.

Дълбок, гърлен звук отекна в тунела. Езикът бе като причудлива песен.

— Разбирате ли го? — попита Че Лу.

Елек бе изслушал мълчаливо странните думи.

— И да е така, защо да ви казвам?

Че Лу сви рамене.

— Защото сме заедно. Пък и не мога да сдържам любопитството си.

— Не — поклати глава Елек. — Това е аирлиански. Не го разбирам. Само истински аирлиаиец може да разбере предупреждението.

Фигурата бе говорила около минута, преди да изчезне.

— Не е важно какво казва — продължаваше да разсъждава Елек. — По-важното е… — той изтича напред, смъкна пътем якето си и го запрати навътре в тунела. Последва ослепителен блясък и якето падна на пода, разрязано на две части.

— По дяволите! — възкликна Круто и неволно отстъпи назад.

— Лъчът не е най-страшното — каза Елек. — Има и други защити и те са непокътнати. Трябва да открием ключа!

Дънкан вдигна телефона и натисна копчето за връзка, преди да е утихнал първият сигнал.

— Дънкан.

— Доктор Дънкан, казвам се Лексина. Аз съм член на организацията, която познавате под названието СТААР.

— Какво искате? — Лиза почувства, че пулсът й се ускорява.

— Не съм ваш враг.

Дънкан си спомни за двете представителки на СТААР, опитали се да спрат Търкот, преди да излети към кораба-майка.

— И защо трябва да ви вярвам?

— Ако искате, ми вярвайте. Ваша грижа е в какво вярвате и какво мислите. По-важното е да си съдействаме.

— Какво желаете?

— Докъде стигна разчистването в Дълси?

— Трябва да знаете по-добре от мен — тросна се Дънкан.

— Това пък какво означава?

Последва пауза. Дънкан мълчеше, не виждаше смисъл да разкрива своите източници на информация.

— Имам нужда от помощ — рече накрая Лексина.

— И каква по-точно?

— Хайде да спрем с тези игрички. Нямаме много време.

— Вие ги започнахте. Вашата организация ги играе от доста време. Така че първо ми кажете кои сте и тогава разговорът ще продължи.

— Ние сме Онези, които чакат.

— Чакат какво?

— Които чакат.

— Да, и това обяснява всичко!

— Уверявам ви, че целите ни са сходни.

— Аз пък не мисля така.

— Нужен ми е ключът.

Дънкан се намръщи.

— Ключът към какво?

— Ако наистина е у вас, ще знаете.

— Този разговор взе да ми омръзва.

Отново настъпи продължителна пауза.

— Не е у вас, така ли?

Дънкан не знаеше какво да отговори.

— Известно ни е, че не сте хора — произнесе предпазливо тя.

— Нищо не ви е известно. Трябва ми ключът. Във ваш интерес е да ми го предадете. Ако е у вас. Сега враговете са навсякъде и те също търсят ключа. Пак ще ви се обадя.

Линията бе прекъсната. Дънкан помисли малко и набра друг номер.

Търкот вдигна капака на един от сандъците, подредени край вътрешната стена на скакалеца. В сандъка бяха наредени пет автомата със сгъваеми приклади МП-5. Той хвърли един на Яков, втория на Кениън, който едва не го изпусна.

— Какво да правя с това? — попита ученият.

Наведен между седалките на пилотите Търкот им показваше къде трябва да стигнат. Не обърна внимание на въпроса.

Скакалецът се издигна и се насочи на запад.

— Целта е на сто километра оттук — обяви Търкот. — Ще пристигнем след около шест минути.

— И какво има там? — не се предаваше Кениън. Държеше автомата, сякаш бе епруветка със силно заразна проба от неговата колекция.

— Някой, който се разхожда в сърцето на море от смърт — обясни Търкот. — При това използва сателитна връзка. Не зная дали е свързан със заразата, но не ми се вярва да е само съвпадение.

— Чакайте малко — обади се Балдрик.

Толанд се подпря на коляно, с готов за стрелба автомат. Балдрик вдигна капака на компютъра и свери данните за тяхното местонахождение.

— В тази посока — каза той. — На четиристотин метра.

Толанд нямаше какво да каже. Изправи се и тръгна напред, а останалите го последваха. Теренът бе силно пресечен, със стръмни склонове и обрасли с дървета урви. Извървяха още триста метра, когато видяха нещо, очертано на фона на поредния хълм.

Толанд намести фокуса на очилата. Дънерът на дърво, завъртяно и изтръгнато от страхотна сила, бе полегнал върху короната на друго дърво.

Балдрик отново свери данните.

— Тук ще ме чакате — заяви той.

— По-добре да дойдем с теб до върха на хълма. Ако там има някой…

— Казах да чакате тук — прекъсна го Балдрик. Той вдигна втория куфар и пое напред.

Толанд махна с ръка и двамата отзад залегнаха със заредени оръжия. Толанд не откъсваше очи от Балдрик, който се изкатери по склона и заобиколи наклоненото дърво. Веднага след като се изгуби от погледа му, той го последва.

Когато приближи дънера, Толанд приклекна, прокрадна се зад него и едва тогава надникна предпазливо над горния край. От другата страна започваше поредната стръмна падина, но вниманието му бе привлечено от дирята сред шубраците, оставена сякаш от грамаден, свлякъл се надолу танк, Балдрик бе спрял в долния й край, зад безформена купчина от смачкан метал и тъкмо отваряше втория куфар. Чу се остро, металическо изскърцване. Какво беше това? Останки от паднал самолет? Може би Балдрик търсеше черната кутия, или някакво секретно снаряжение, нещо, което се е намирало на борда.

Толанд се обърна и безшумно заслиза по обратния път, като обмисляше възможностите.

— Какво става? — посрещна го Фолкнър.

— От другата страна на хълма има паднал самолет или хеликоптер — произнесе замислено Толанд.

— Трябва да е нещо много важно, щом заслужава толкова усилия и пари — изръмжа Фолкнър.

Толанд погледна към дървото. Балдрик вече го заобикаляше и се спускаше към тях.

— Хайде, надигайте се — подвикна им той.

— Промяна на плановете — отвърна Толанд. — Съгласно последните разпореждания от „Мисията“ трябва да повикам въздушен транспорт веднага щом открием каквото сме търсили.

— Намерихме го. Викай ги.

Толанд завъртя рязко глава като змия, зърнала плячка.

— Нещо идва насам — прошепна той, докато оглеждаше небето. Една далечна светкавица озари за миг странен сферичен летателен съд, който се приближаваше от юг право към мястото, където стояха.

Толанд опря дулото на автомата в корема на Балдрик.

— Може би ти си извикал някой друг на помощ. Да не си падаш по двойната игра?

— Че аз нямам предавател — вдигна ръце Балдрик.

— Ами сателитната връзка, с която се ориентираше?

— Оставих я там — Балдрик посочи през рамо.

— Тогава кой е в тази проклета летяща чиния?

— Нямам представа.

— Приземява се на юг от нас — докладва Фолкнър. — Мястото, където спряхме последния път.

— Някой е засякъл сигналите от сателитния предавател — сети се Толанд.

— Но как са успели? — попита Фолкнър.

— Не зная нито как, нито защо. Знам само, че това е единственото възможно обяснение. — Толанд си пое дълбоко въздух, за да проясни главата си. — Добре. Ето какво ще направим. Ще се обадим по САТКОМ-а. Ако някой ни засече, ще знае за сегашното ни местонахождение. Предаваме посланието и веднага изчезваме. Трябва да определим място за среща. — Той извади картата и посочи една точка. — Ето тук. Това е на осем километра северно. — Толанд познаваше добре това място. Беше изоставена черна писта, която понякога използваха наркотрафикантите.

— Ами ако дешифрират съобщението? — попита Фолкнър.

— Не вярвам да е толкова лесно — той се замисли. — Не, вероятно са засичали само излъчването. Какво намери в падналия самолет? — обърна се той към Балдрик.

— За какво говориш? — погледна го с престорено учудване Балдрик.

— Питам те какво взе оттам? За какво бихме толкова път?

— Това не е…

Толанд измъкна светкавично ножа и замахна. Върху бузата на Балдрик се появи дълга, алена резка. От раната рукна кръв.

— Защо го направи? — попита Балдрик.

Толанд пристъпи напред и заби коляно в гърдите му, след това го повали на земята. Наведе се и опря острието на ножа под дясното око на Балдрик.

— Питам какво е паднало там?

— Аз не зная…

Острието се плъзна нагоре и спря на милиметър от долния клепач.

— Ще ти извадя едното око, после и другото. В заповедта от „Мисията“ не се казваше нищо по този въпрос. Хайде говори! Какво е паднало?

— Спътник — процеди през зъби Балдрик.

— Спътник ли? — намръщи се Толанд. — И какво взе от него?

— Филм — отвърна все така лаконично Балдрик.

— Филм на какво?

— На дъждовната гора край Амазонка. Спътникът не е трябвало да падне толкова рано.

— И това струва милиони? — попита Толанд, без да чака отговор. — Глупости.

— Подобни снимки струват цяло състояние — обясни Балдрик, без да откъсва очи от острието. — Камерата използва специална техника. С помощта на термални и спектрални изображения учените биха могли с голяма точност да определят къде има залежи от диаманти.

— Сателитният предавател е готов — докладва Фолкнър.

Толанд прибра ножа в калъфа и извади бележника с кодовете. Написа кратко съобщение, кодира го и го изпрати по сателитния предавател.

— Къде каза на самолета да кацне? — попита Балдрик.

Толанд се засмя.

— Не е необходимо да знаеш. Върви с нас и ние ще те отведем.

— И двете совалки са готови за излитане — обяви Копина.

Дънкан погледна към големите червени цифри на таблото и отново насочи вниманието си към „Индевър“. Мислеше си за екипажа, пристегнат за седалките, на върха на нещо, което спокойно можеше да се определи като свръхмощна бомба.

„Две минути до старта. Финалното отброяване е възобновено. Отвеждане на долните прикрепващи стрелки.“

На пет хиляди метра южно от Толанд и неговата група, Търкот оглеждаше гората, опрял пръст на спусъка. Скакалецът бе увиснал на сантиметри над повърхността.

— Какво мислиш? — попита Яков, също втренчил очи в мрака.

— Били са тук — промърмори Търкот, приклекна и опря длан в полегналата трева. — Трима, може би четирима.

— И къде са отишли?

— Трудно е да се каже. Тези хора са професионалисти. По-добре да се връщаме на борда. Ще ни е нужна помощ.

„Една минута до старта.“

Излитането се предаваше пряко по телевизията. На съседния екран се виждаше „Колумбия“, която също беше в минутна готовност, на площадката в Кейп Кенеди.

„Петдесет секунди до старта.“

— Ако възникне някаква авария точно преди старта, съществува резервна система за измъкване на екипажа. От тук не се вижда, но има седем коша, всеки един достатъчно голям, за да се качи в него човек, прикачени са за специални подсилени кабели с дължина 360 метра. Точно колкото да стигнат до входа на бункера. Според правилника, в случай на авария космонавтите скачат в кошовете, спускат се до бункерите и се скриват вътре.

„Тридесет и една секунди до старта.“

Дънкан виждаше ясно грамадните облаци пара, които изригваха под соплата на ракетите носители.

„Двадесет и една секунди до старта. Прекъснете хелийното подаване. Проверка на горивната система.“

Нови облаци пара, от кулата започнаха да се откачват масивни кабели.

„Десет секунди до старта. Запалване на главния двигател. Девет. Осем. Седем. Шест.“

— Това е запалването на трети двигател на совалката — обясни Копина, повишавайки глас, за да се пребори с нарастващия рев от космодрума.

„Пет.“

Ревът се усили, след като и вторият двигател бе запален.

„Четири.“

Сега вече работеха и трите главни двигателя. Но земното притегляне продължаваше да държи совалката.

„Три.“

„Две.“

„Едно.“

Земята се разтресе, сякаш върху нея бе стоварил десницата си самият Господ Бог.

— Взривиха придържащите болтове — извика Копина. — Излита.

Яхнал огнен факел, „Индевър“ се издигаше бавно над стартовата площадка. На другия край на страната „Колумбия“ правеше същото.

— Колко време остава до скачването? — попита Дънкан.

— Три часа за „Алфа“ с кораба-майка. Още половин час за „Бета“ с „нокътя“.

Дънкан вдигна глава, проследявайки огненото зарево, което се издигаше все по-високо и по-високо.