Зона 51: Мисията

15.

Кой знае защо Че Лу го намираше за смешно. Двама старци, прокрадващи се в мрака. Бяха само на километър от гробницата Циан Лин и всеки миг ги приближаваше към нея. Движеха се съвсем бавно, за последния час бяха изминали само сто метра, но Ло Фа не бързаше. Беше предупредил своята стара приятелка още преди да напуснат партизанския лагер, че ще се промъкват с максимална предпазливост. Напомни й за стотен път, че е доживял до старини благодарение на навика си да обмисля всяка крачка, когато го изисква обстановката.

Междувременно бегълците в лагера бяха събрали багажа си, за да поемат на запад, към Кунланските възвишения.

— Тихо! — прошепна Ло Фа, макар Че Лу да не бе издала никакъв звук. В първата си четвърт луната не беше особено ярко светило в небосвода. Въпреки това без напрягане на зрението можеха да различат тъмния масив на гробницата.

Че Лу също долови шума, който бе накарал приятеля й да се закове на място. Беше от самолетни двигатели, много тих, но постепенно се усилваше. Тя вдигна глава и очите й затърсиха в небето.

Ло Фа я сграбчи за ръката и посочи.

— Ето там.

В началото не се виждаше нищо. Шумът бързо се усилваше и тя изведнъж забеляза летящото тяло — черен кръст в небето.

Самолетът се спусна над планината и описа кръг. Неочаквано от лагера на китайските войници отекнаха зловещи писъци.

— Какво става? — подскочи Че Лу.

— Не зная, нека почакаме.

При втория кръг зад опашката на самолета разцъфнаха куполи на парашути.

— Хайде! — подкани я Ло Фа и скочи.

Катереха се по дъното на пресъхнал ручей. Стигнаха един стръмен овраг, Ло Фа разтвори храстите и й помогна да издрапа по стръмнината. Нагоре оврагът бе плътно закрит от храсти и когато скочиха на дъното му, Че Лу установи, че има каменни стъпала. По същия път се бяха измъкнали от обкръжението, след като се разделиха с Търкот и Нейбингър.

Стъпалата водеха право нагоре по склона на гробницата, невидими заради покриващите ги като тунел шубраци. Вероятно това е бил таен проход, предназначен за бързо и скрито придвижване на отредите на императорската охрана.

Каквото и да е било предназначението на прохода, по-важното бе, че ги отведе безпрепятствено само на двадесетина метра от дупката, през която групата им бе напуснала гробницата. Докато вървяха натам, двамата чуха отчетливи команди, произнесени на чужд език. Някои от изразите й бяха познати.

— Какво става? — сръга тя Ло Фа, който надзърташе над ръба на плиткия окоп, където се бяха спотаили.

— Изглежда и други горят от желание да посетят нашата прословута гробница. Ставай, да побързаме!

Че Лу пое ръката му и двамата затичаха приведени в мрака. От време на време прескачаха тела на войници — бяха още топли. Ло Фа пръв стигна отвора, който предния път бяха взривили.

— Побързай де! — подкани я свадливо той.

Че Лу вече спускаше крака в дупката, когато старецът неочаквано я дръпна.

— Не мърдай!

— Защо?

Ло Фа се извърна и бавно вдигна ръце.

— Погледни сама — той кимна с брадичка към гърдите й.

Че Лу сведе очи и видя три червени светещи точици върху ризата си.

— Това пък какво е?

— Лазерен мерник.

Че Лу последва примера му, а от мрака излязоха тъмни фигури и ги заобиколиха.

Търкот погледна надолу към тялото. Бяха стигнали дотук за не повече от двадесет минути. През целия път той бе правил опити да контролира дишането си, за да не позволи на маската отново да се запоти. Дрехите му под предпазния костюм бяха подгизнали от пот.

Прашните улички между къщите се оказаха съвсем пусти. Търкот опита да си представи улиците на Ню Йорк, след като Черната смърт се добере до там.

Норуард крачеше до него. Когато тръгваха, Кениън правеше безуспешни опити да се свърже с щаба във Форт Миди. Търкот вече знаеше, че научните методи на Кениън няма да помогнат особено. Достатъчен бе един-единствен поглед върху обезлюдените улици на Вилхена, за да се увери, че положението е извън контрол. Единственото, което все още имаше някакво значение, бе да открият час по-скоро първоизточника на заразата.

Реката се показа отпред. Няколко прогнили пристана стърчаха навътре в кафявото, заблатено заливче. Търкот разпозна и лодката от филма.

— Онази там — посочи той с ръкавица. Прехвърлиха се на един от паянтовите кейове и доближиха лодката.

На палубата имаше два трупа. Единият бе покрит с пончо, а вторият седеше до него, подпрян на перилата.

Все пак Харисън не бе дочакал да го довърши Черната смърт. Търкот подритна с крак никелирания пистолет, който се търкаляше до дясната му ръка. След това нещо привлече вниманието му и той се наведе. На шията на Харисън проблясваше тъничка метална верижка. Онова, което висеше на нея, бе скрито под лявата му мишница. Търкот изтегли ръката встрани.

На металната верижка беше нахлузен пръстен. Харисън вероятно го бе свалил още в началото, преди тялото му да подпухне до неузнаваемост. Търкот вдигна пръстена и го разгледа. Около три и половина сантиметра в диаметър, с изпъкнала горна повърхност. Търкот разглежда горната част няколко секунди, преди да осъзнае какво представлява — беше оформена като око със зеница и ирис. Досущ като отпечатъка, който бе открил върху кората на дървото, недалеч от къщата на Дънкан в Колорадо. Търкот се огледа. Върху дървената преграда на мостика се виждаше подобна вдлъбнатина. Той опря пръстена в нея и въздъхна. Окото пасваше съвсем точно.

Той скъса верижката и прибра пръстена в чантичката на пояса. След това прекрачи на мостика. На масата бе захвърлена кожена папка. Търкот я отвори. Вътре имаше карта със захабени краища. Една синя линия очертаваше маршрута — от Гурупа, близо до устието на Амазонка, до подножието на планините, на хиляда и шестстотин километра навътре в континента.

Линията подминаваше Вилхена и достигаше хълмовете близо до границата с Боливия, където свършваше. Още по̀ на запад се виждаше жълт, очертан с молив кръг, който опираше в южния край на едно от големите езера. Търкот прочете надписа под кръга: Тиахуанако14.

Той пъхна папката под мишница и подаде глава навън.

— Да вървим — подвикна на Норуард. — Открих, каквото ни трябваше.

— Това пък какво е?

Дънкан разглеждаше учудено големия черен шлем без лицева маска и очила. Спомни си снимките, които Търкот бе донесъл от базата „Скорпион“. Опитваше се да се съсредоточи, да открие връзка между събитията, но всичко ставаше прекалено бързо.

— Такива са ни шлемовете — обясни Осболд.

— Но как виждате?

— Това е едно от изобретенията на програмата „Пилот 2010“ — обясни Копина, дочула въпроса.

— И какво представлява тази програма?

— Отдавна известен факт е, че възможностите на снаряжението и най-вече на съвременните реактивни изтребители далеч надхвърлят тези на пилотите, които ги управляват. Повечето изтребители са в състояние да извършват маневри, каквито нито един пилот не би издържал. В най-добрия случай ще изгуби съзнание.

Дънкан се замисли за пилотите на скакалците, където съществуваше подобен проблем. Интересно, запита се тя, защо в Зона 51 не знаеха нищо за тези изпитания? Или знаеха, но не я бяха информирали?

— Разбирам, имате предвид времето за реакция — подхвърли тя.

— Правилно. Като времето, което изминава от момента, когато зърнете някой пред колата ви, до мига, когато натискате спирачката. При реактивния самолет, летящ със скорост от няколко хиляди километра в час, закъснение дори с десета от секундата може да доведе до разминаване с целта на много километри. „Пилот 2010“ е програма, в която нашите специалисти работят върху двата проблема. Тактическите бойни скафандри са есенцията на всичко, което са открили досега, включително и СУРА-връзката.

— Каква е тази СУРА-връзка?

— Това е директна връзка с мозъка. Всъщност…

— Чакайте малко! — вдигна ръка Дънкан. — Как става това?

Копина се наведе над шлема и посочи.

— Виждате ли тук? — Показваше й черна лента, покриваща лицевия дял от вътрешната страна. Имаше още една такава в тилната част. — Не можете да ги забележите с просто око, но в тази лента има множество микроскопични отвори. Съвсем малки — повтори тя. — Това са отворите за СУРА-сондите. Те са невероятно тънки жички, които проникват право в мозъка и…

— Какво, какво — завъртя невярващо глава Дънкан. — Проникват право в мозъка?

— Всичко е напълно безопасно — увери я Осболд. — Учените използват от години миниатюрни термокуплунги, с размерите на СУРА-връзките — за изучаване на човешкия мозък. А ето че сега бе открита и друга възможност за тяхното приложение. Подаването, впрочем, е двустранно.

— Кое подаване?

— На електрически потенциали. По такъв начин функционира мозъкът. Сондите улавят промените в потенциала и ги разчитат като мозъчна дейност. Невероятно сложен прибор, при това със съвсем миниатюрни размери.

— Но това не е ли един вид електрическо въздействие на мозъка? — Дънкан си спомни за ЕПП — електронното повлияване на паметта, което бяха използвали в продължение на много години в Дълси и с чиято помощ бяха „промили“ мозъка на Джони Симънс до степен сам да посегне на живота си.

— Електричеството е многократно по-слабо от това, което подава батерийката на вашия часовник. Напълно безвредно е, уверявам ви. Всички вече сме го изпитали.

— Не бях чувала за подобно нещо — призна Дънкан.

— Така е — кимна Осболд. — При нас всичко е скрито под двоен похлупак. Нали сме на специално „черно“ финансиране.

Дънкан се пресегна и докосна с пръсти шлема. Черното метално покритие приличаше на обшивката на кораба-майка.

— Разкажете ми още.

— Щом искате — засмя се Копина. — Тук се занимаваме с две неща. Първо, напасваме скафандъра по тялото и второ — настройваме СУРА-връзките към честотата на мозъчната дейност. — Тя вдигна една малка черна кутия. — Това е СУРА, съкращение от сензорен усилвател и реактивен активатор. Кутията е прикачена за задната страна на шлема. По същество СУРА е специален вид компютър. Той въвежда данните от различните датчици в мозъка и получава незабавни команди, които предава на скафандъра далеч преди тялото на пилота да е реагирало чрез своята нервна система.

Дънкан се загледа в черната кутийка.

— Шегувате се.

Копина поклати глава.

— О, не. Ни най-малко.

— Използвали ли сте го?

— Само в резервоара — посочи Осболд. — Проведохме експеримент.

— Но сега вече няма да е експеримент, нали?

— Така е, ще го пробваме в бойни условия.

Дънкан огледа останалите членове на екипажа.

— Друг път излизали ли сте в космоса?

— Аз, да — кимна Копина. — На борда на совалката.

— Да се е налагало да обличате тактическите бойни скафандри досега?

— Не — поклати глава Осболд. — Но ние сме готови.

— До старта остават три часа и тридесет минути — предупреди ги Копина. — Време е да се приготвяме.

— Май открихме оцелял — отекна в слушалките гласът на Норуард.

Търкот се извърна. Ученият сочеше към невисока постройка вдясно от тях. На вратата се виждаше човешка фигура. Търкот присви очи. Беше жена, възрастна, с някога бяла роба, която сега бе изцапана с кръв и повърнати материи.

Едва когато се приближиха, двамата забелязаха следите от черни мехурчета по лицето й. Жената също бе заразена с Черната смърт. Тя огледа с безразличие защитните им костюми.

— Аз съм сестра Анхелина. — Говореше на английски със силен акцент. Отново ги измери с поглед от главата до петите. — Виждам, че сте добре подготвени за онова, което ни сполетя. Кои сте вие? Така и не можахме да изпратим сигнал за помощ.

— Ние сме от Центъра за контрол на заразните болести — обясни Норуард. — Американци сме. Какво е положението?

— Близо половината от хората ми са болни. Симптомите са треска, главоболие, диария, повръщане. Опитвахме с всички възможни лекарства, но без успех.

Сестра Анхелина ги поведе навътре. Търкот се оглеждаше. Зад завесите на стаите се виждаха сгърчени в леглата тела, по коридора сновяха милосърдни сестри. Сякаш бяха попаднали в съвсем друг свят. Нито една от сестрите нямаше защитни средства, дори ръкавици или маска.

— Бях в Заир през деветдесет и пета — обясни сестра Анхелина. — Много прилича на „Ебола“.

— Но не е — обади се Норуард. — Във всеки случай не е познат вид.

— Но все пак е вирус. Иначе нямаше да носите тези костюми.

— Така е. Вирус е — призна Норуард.

— Можете ли да ни помогнете?

— Първо трябва да открием източника. Ще поискам да ви пратят всичко необходимо. Облекло, маски. Каквото пожелаете.

— Ако вече не е късно за това — поклати глава Анхелина.

Норуард не знаеше какво да отговори. Търкот разбираше, че жената е обречена.

— Може ли да погледнем някои от вашите пациенти?

Сестра Анхелина посочи близката стая.

— Последвайте ме.

Минаха под една арка, като внимаваха да не се допират до стените. Вътре бяха подредени четиринадесет легла — всичките бяха заети.

— Имах помощници от местните жители, но те избягаха още щом се започна. Останахме само сестрите. Всъщност, при нас са единствените оцелели в целия град.

— Колко души беше населението на Вилхена? — попита Търкот.

— Трудно е да се каже. Около пет хиляди. Някои избягаха в джунглата, други — надолу по реката, но чух, че следващият град по течението поставил блокада. Стрелят по всеки, който се опитва да я преодолее.

Продължиха в тесния проход между койките. За първи път Търкот се чувстваше доволен от предпазния костюм. Миризмата вероятно бе непоносима. Милосърдните сестри очевидно полагаха неимоверни усилия, но въпреки това всички чаршафи бяха изцапани от повърнато и изпражнения.

Пациентите бяха в различен стадий на заболяването — някои покрити с черни мехури, други — с масивни кръвоизливи по цялото тяло. Към тях се извръщаха изцъклени очи, разкривени от ужас и болка лица. Никакви следи от модерно оборудване, липсваха дори елементарни системи. Единственото, с което сестрите можеха да облекчат страданието на болните, бяха влажните кърпи върху челата. Аспирин срещу повръщането и болките. И нищо друго.

— Да вървим — рече Търкот и потупа Норуард по рамото.

— Ще ни помогнете ли? — попита отново сестра Анхелина.

— Разбира се — обеща Норуард.

Търкот спря на прага.

— Сестра…

— Да?

— Да сте чували нещо за „Мисията“?

Няколко секунди Анхелина го гледаше стреснато, сетне бавно кимна.

— Да.

— Къде се намира?

Тя вдигна ръка и посочи на изток.

— Говорят, че „Мисията“ е сключила договор с дявола там, където слънцето се показва от океана.

— И къде точно… — понечи да запита Търкот, но сестрата го прекъсна.

— Кога ще пристигнат другите?

— Кои други?

— Тези с помощта.

— Най-късно утре сутринта — увери я Норуард, но сестрата зърна изражението върху лицето на Търкот и го хвана за ръката.

— Няма да има други, нали?

— Ще ни е нужно време, за да мобилизираме хората — обясняваше Норуард.

— Вие сте от американската армия, нали?

— Аз… — Норуард млъкна.

Сестра Анхелина не откъсваше очи от лицето на Търкот.

— Да — кимна той.

— И други няма да има, права ли съм? Ще ни оставят да умрем, така ли е?

— Да — отговори Търкот.

— Благодаря ви за искреността. — Тя огледа редицата от койки, върху които продължаваха да се гърчат, повръщат и борят за всяка глътка въздух нейните болни. — Няма какво повече да питам. Всъщност… причината за това не идва ли от ваши колеги?

— Не — отвърна Търкот. — Мисля, че е дошла от „Мисията“.

— Нямаше да ви повярвам, ако не ми бяхте казали, че сте военни.

Норуард се бе навел над един от пациентите и го разглеждаше иззад прозрачната си лицева маска. Внезапно нещастникът протегна ръце, сграбчи го за раменете, изкрещя и повърна обилно количество черна кръв. Норуард се задърпа уплашено, повдигайки болния от леглото. Размаха отчаяно ръце, най-сетне успя да се освободи, но загуби равновесие, полетя назад и прекатури близката маса.

Търкот изтича да му помогне.

— Удари ли се? — попита той, докато го изправяше на крака.

Норуард не отговори. Беше се навел и разглеждаше костюма си. Изведнъж вдигна ръце и си свали шлема.

— Ей, какво правиш? — извика Търкот, изненадан от постъпката му.

Норуард се извъртя и му посочи гърба си. Материята бе разкъсана от удара с ръба на масата, която на всичко отгоре бе покрита с кървави чаршафи.

— Имам и рана — добави Норуард. Той изхлузи костюма през глава и Търкот забеляза, че на същото място по дрехите му е избила кръв.

— Вече няма значение по какъв начин става заразяването — по въздух или по кръвен път — добави Норуард. — Поне за мен.

Сестра Анхелина посочи вратата.

— Все пак, по-добре се върнете при вашите.

Норуард поклати глава.

— Ще остана тук, където мога да съм полезен. И където мога да науча нещо повече.

— Какво да предам на Кениън?

— Все още не разполагаме с достатъчно данни. Искам да огледам всички пациенти, да ги разпитам. — Той доближи едно от леглата и вдигна захабения край на чаршафа. — Виж това! Така е навсякъде в Третия свят! Прахосваме безумни пари за въоръжаване, а за медицината дори не се сещаме! Само че този път си намерихме майстора! Дори да докараме всички свръхмодерни институти на Щатите на куп, пак няма да можем да се справим с Черната смърт!

— Но ако наложим карантина и…

— Късно е — прекъсна го Норуард. — Нали я чу? Мнозина са избягали в джунглата и надолу по реката.

Търкот си спомни за ракетата носител в Коро със спътника на „Земя без граници“. Вече имаше представа какво може да е съдържанието на сондите.

— Никой няма да е в безопасност, ако не съумеем да ги спрем навреме — произнесе той.

— Защо тръгват въоръжени? — попита Дънкан.

„Тюлените“ бяха отишли на последен инструктаж преди излитането. Двете с Копина се върнаха в големия хангар, където върху една маса бяха подредени различни образци на оръжие.

— Те са военни — произнесе Копина, сякаш това обясняваше всичко.

— И какви са тези оръжия?

Копина се доближи до масата.

— Все още нямаме голям избор в разработването на оръжейни системи за открития космос. Основно от усилията в областта на въоръжаването са насочени към неща като защитни ракетни установки, отбранителни системи „Звездни войни“, никой не мисли за престрелки в космоса. Така че, наложи се да прегледаме всичко, което може да ни свърши работа и да подберем най-подходящото. Направихме обширни изпитания с резултати, които не отговаряха на предварителните ни очаквания. Така например химичните лазерни оръжия се оказаха неподходящи, заради прекомерно голямата си маса. Лазерните установки със свободни електрони показаха обещаващи резултати, но при настоящото техническо ниво не са в състояние да осигурят достатъчно мощен лъч, дори за да заслепи противника, ако попадне право в очите. Ето защо те също отпаднаха. Друго екзотично оръжие, което често виждаме по телевизията, но не притежава практическа стойност, бе високоенергийният лъчев пистолет. Хубава идея, стига някой да съумее да миниатюризира устройството и да фокусира достатъчно лъча. — Тя се извърна и махна с ръка към масата. — Ето с какво завършихме.

Дънкан огледа образците, докато Копина вдигна нещо, което наподобяваше чук, с тръба вместо дръжка и ръкохватка на другия край. Беше изработено от черен, лъскав метал. Върху тръбата бе монтиран телескопичен мерников механизъм.

— Това е нашият… — Копина направи пауза, опитвайки се да намери най-подходящия израз — да го наречем космически автомат М-12. — Тя подаде устройството на Дънкан. — Официалното му название е МК-98.

Дънкан пое оръжието и едва не го изпусна.

— Колко тежи това нещо?

— Деветнадесет килограма без пълнител. С него още пет.

Дънкан го улови за ръкохватките. Знаеше, че Търкот би изгарял от любопитство, но за нея бе само къс мъртъв метал.

— В космоса няма да тежи толкова. В безтегловност — добави Копина.

Дънкан го постави с трясък на масата.

— С какво стреля?

Копина вдигна цилиндър с дължина шестдесет сантиметра, който имаше същия диаметър, като МК-98. Натисна едно копче и капачето отгоре подскочи на пружина. След това опря горния му край в един жлеб в основата на автомата и натисна пълнителя, който влезе вътре с щракване. Взе оръжието и се прицели в масивната греда, поставена в една от бетонните ниши на хангара. Мускулите на ръцете й изпъкнаха, докато въртеше дулото.

— Има лазерен мерник — обясняваше тя. На стената се появи червена точка. — Не бива да забравяш да включиш главния енергоизточник на автомата. — Тя натисна едно под друго две копчета. Из въздуха се разнесе пронизително бръмчене. — Сега вече сме готови за стрелба. — Една малка лампичка близо до спусъка бе светнала в зелено.

Копина дръпна спусъка. Не последва очакваната експлозия, само бученето рязко се усили. Нишата се изпълни с летящи трески, които се удряха в стените й и отскачаха назад. Копина свали оръжието и отведе Дънкан при нишата. Точно в средата на гредата имаше отвор с ширина два-три сантиметра, който образуваше тунел. Същият отвор се виждаше и в бетонната стена. Дънкан все още не можеше разбере кое е причинило пробойните. Копина се огледа, клекна, взе нещо от пода и й го подаде. Беше блестящ метален къс с дължина петнадесет сантиметра и заострени краища.

— Това е проектилът. Покрит е с обеднен уран, невероятно твърд.

— А кое му придава високата скорост? — запита Дънкан, докато се връщаха при масата. Беше чувала, че обедненият уран за първи път е бил използван във Войната в залива.

— Пружини.

— Пружини?! — повтори Дънкан.

Копина се засмя и потупа корпуса на автомата.

— Да, гледай на него като на най-мощния харпун в света. На технически език названието му обаче не е „харпун“, а „стрелково оръжие с кинетично задвижване“.

Тя изтегли цилиндричния магазин.

— Вътре има десет проектила, подобни на този, който ти показах, притиснати от сгънати пружини. Когато дръпнеш спусъка, пружината се освобождава и така се изстрелва проектилът. Цевта е снабдена с електромагнитен баланс, по такъв начин проектилът преминава през нея без да докосва стените и да губи от скоростта си. Такава е и ролята на акумулаторната батерия — от нея се зарежда движещия механизъм на цевта.

— И с каква скорост стреля?

— С каквато можеш да дърпаш спусъка. Веднага след изстрела магазинът се завърта и е готов да освободи следващия проектил. Освен това притежава и адаптер за връзка с тактическия боен скафандър. — Копина заобиколи масата и спря при друго оръжие, което доста наподобяваше МК-98. — Това е тежката артилерия. Оперира на същия принцип, на който и деветдесет и осмицата — с пружинно задвижване — но проектилът е различен. — Тя вдигна миниатюрен снаряд с дължина петнадесет и дебелина пет сантиметра. — Сама виждаш разликата. Снарядчето е кухо, по-точно заредено е със силен експлозив. С удоволствие бих ти го демонстрирала, но се опасявам, че ще събори стената. Представям ти модел МК-99. Нашите момчета ще вземат няколко такива със себе си.

— Едно нещо не можах да разбера. Защо задачата е поверена на военните?

Дънкан разглеждаше подредените на масата образците. Изглеждаха толкова странни, дори примитивни, в сравнение със свръхмодерните технологии, заложени в конструкцията на бойния скафандър. Припомни си думите на Яков — че „Мисията“ държала под контрол техническия прогрес на човечеството, насърчавайки развитието в една насока и възпрепятствайки го в други.

Копина обърна гръб на масата и поклати глава.

— Виж, на този въпрос и аз не мога да ти отговоря.

— Кои сте вие? — попита Че Лу.

Намираха се в горния тунел на гробницата, където облечените в черни униформи фигури ги бяха вкарали под дулата на оръжията. Бяха се спуснали дотук с помощта на въжета.

Веднага щом влязоха в галерията, тя се озари от светлина, също както бе станало и предишната седмица, са че тогава се бяха появили откъм главния вход на гробницата.

И този път Че Лу остана поразена от размерите на помещението. Масивни метални подпори се издигаха към свода и изчезваха някъде от другата страна. По пода бях подредени черни сандъци и контейнери с най-различни размери — от няколко десетки сантиметра до над стотина метра височина. Отсрещната стена бе поне на два километра от тях.

Вдясно се виждаше познатото зелено сияние, което обозначаваше залата на командния център. Че Лу вече знаеше, че там, в неголямо помещение, зад плъзгаща се стена е разположен и тукашният страж-компютър.

Зад тях, в основата на наклонения тунел, през който се бяха спуснали, войниците вдигаха от подръчни средства барикада, насочвайки оръжията си към горния отвор. Че Лу си даваше сметка, че подкрепленията от китайската армия едва ли щяха да се забавят дълго. Какво ли ще стане тогава?

— Казвам се Елек — представи се човек в черна униформа, застанал до тях. Той смъкна качулката си, под която се показа восъчнобялата кожа на лицето му. Носеше слънчеви очила.

— Какво търсите тук? — попита го Че.

— Може би същото, което и вие.

— Аха… долната галерия — сети се професорката. — Ще можете ли да се промъкнете покрай призрака, който я охранява?

— Призрак ли? — Елек се засмя. — Мисля, че ще успеем, ако разполагаме с необходимата информация и снаряжение. — Той вдигна издължената си, мършава ръка и я насочи към Че Лу. — Бележника на професор Нейбингър е у вас, ако не се лъжа?

— Да. — Че Лу знаеше, че е безсмислено да отрича.

— И какво мисли той?

— Смята, че в долната галерия са телата на Артад и на други аирлианци.

— Само това?

— Споменаваше се и нещо за енергията на слънцето.

Елек кимна.

— Чудесно. — Той изкрещя няколко отривисти команди на наемниците. — Последвайте ме — изрече след това и махна на двамата възрастни китайци.

Елек водеше групата, зад него вървяха Че Лу и Ло Фа, а отзад крачеха няколко наемници с готови за стрелба автомати. Стигнаха входа на стаята, където бяха пултовете за управление с аирлианските надписи. Елек спря точна при таблото, откъдето се отваряше тайната врата за нишата на стража.

— Вие от привържениците на Артад ли сте? — попита Че. Спомни си какво им бе разказал Нейбингър след контакта със стража.

Елек не отговори.

— СТААР? — произнесе Че Лу.

— Този път уцелихте — кимна Елек. — СТААР е едно от многото имена, които сме използвали. — Той положи длан върху пулта. Едновременно светнаха няколко аирлиански символа. Елек премести ръка и символите по таблото започнаха да се менят. Докосваше ги в определена последователност. Изведнъж в стаята се разнесе приглушено бучене. В стената се показа цепнатина, която бързо се разширяваше. Че Лу забеляза, че наемниците държаха оръжията си насочени към вратата. Откакто ги бяха пленили непознатите, Ло Фа не бе произнесъл нито думичка.

Елек пръв прекрачи прага на тайното помещение. Че Лу и Ло Фа го последваха. Вътре все така сияеше в златисти отблясъци двуметровата пирамида. Елек спря и я огледа. Беше склонил леко глава, като някой, който отдава почит в старинна гробница.

— Сега какво ще правите? — попита го тя.

— Трябва ни енергия — от рубинената сфера.

— Рубинената сфера беше унищожена — каза Че Лу.

— Една от рубинените сфери — поправи я Елек.

— А втората тук ли е?

— Надявам се.

Елек пресече стаята и положи длани върху златистата повърхност на пирамидата. След няколко секунди бе погълнат напълно от сиянието й.