Зловеща сполука

Глава първа

Все напред през Мраморно море, през Дарданелите — двадесет и един часа напъни за повръщане, двадесет и един часа в най-страшния ад.

Седях в смърдяща на риба каюта и се опитвах да си изкарам червата в гадната воня на някаква кофа. Да, „Санджи“ си заслужаваше името! Но всъщност никаква „болка в корема“ не можеше да се сравни с това, което преживях. Неравните вълни се надигаха, тласкани от вятър, зародил се някъде в Егейско море и все по-намръщен с всяка измината миля.

Не само вятърът беше срещу мен. Отначало стоях нащрек на палубата, загледан в отдалечаващите се светлини на Истанбул. Струваше ми се неизбежно турският военен флот да връхлети с тътен на корабни двигатели, за да ме залови и бях решил, че моят живот ще им струва твърде скъпо. Но после вълните започнаха да си играят с мен. Имаше опасност да се преметна през борда, както се напъвах, затова капитанът ме натика в каютата и ми подхвърли кофа. Каза, че не искал да се прости с остатъка от парите, които му дължах.

Отначало ми беше толкова зле, че се страхувах да не умра. Но после стана толкова по-зле, че се страхувах да не остана жив.

Постепенно между напъните започнах да размишлявам, както всеки би направил, как успях да се забъркам в тази история. Нима не съществуваше и друг живот, в който нямаше да съм принуден да търпя непоносими космически кораби и лудо мятащи се гемии? Нима не беше възможно да си намеря тиха и спокойна професия, която отдалеч заобикаля подобни опасности? Просто не бях предназначен за живота, който водех.

Час след мъчителен час всичко ми се изясняваше, не оставаше място за никакви съмнения. Една очукана, ръждясала кофа, в която рибешки люспи се плискаха сред доскорошното съдържание на стомаха ми, може да се превърне в забележителен заместител на кристалното кълбо за гадаене. И човек съзира в нея, че ако и бъдещето му изглежда по същия начин, може лесно да се прости със здравето си.

Започнах да се питам какво ме тласна в това окаяно положение. Някъде в миналото Съдбата бе сплела нишките на този ужас.

Сивият ден бавно се изнизваше, сивият вятър надигаше сива пяна по сивото, мръсно море, а сивотата на моето настроение се превръщаше в непрогледната чернилка на абсолютна увереност.

ХЕЛЪР! Ако той не бе извършил онова рутинно наблюдение на планетата, аз нямаше да съм тук — преследван от жени-демони, удрян и бутан от зли, присмехулни ветрове, подхвърлян така, че стомахът ми вече нямаше какво да добави в кофата, освен шумно хълцане.

ХЕЛЪР! Ако не беше чувството му за дълг на боен инженер, вдовицата Таил нямаше да ми обърква живота. Сестра Билдирджин сега нямаше да е въплъщение на заплахата от едрокалибрени сачми и женитба.

ХЕЛЪР! Ако той никога не се бе появил, онова отдавнашно фатално повикване от Ломбар не би прекъснало ловния ми излет и сега, вместо да се взирам в кофата за кървави съсиреци, щях весело и доволно да си стрелям по пойни птички сред планините Блайк на Волтар.

ХЕЛЪР! Той насъска всички срещу мен — Мийли, Ске, Боуч, Фахт Бей. Той все заговорничеше да ме вкара в беда. Прахд, Крек, Ахмед, Терс и онази сбирщина от пищящи демони нямаше да ме тормозят и да ми се подиграват, а Пророкът нямаше да подканва от небесата онези жени да ме пребият с камъни.

ХЕЛЪР! О, колко ясно разбирах, че вината беше само негова!

ХЕЛЪР! Дадох най-свята клетва пред мръсната кофа, че ще посветя остатъка от живота си, колкото и да е кратък, за да стоваря върху него меча на възмездието за всички страдания, които ми причини с ликуване на садист.

И когато вече нямаше защо да се питам как е тръгнал накриво животът ми, знаех точно какво да направя.

Трябва да отида в Ню Йорк. Колкото и опасности да ме дебнат, колкото и усилия да ми струва, длъжен съм да свърша с Хелър веднъж завинаги. За доброто на Конфедерацията, за доброто на Земята, за доброто на живота, длъжен съм да премахна заплахата за цялата вселена — ХЕЛЪР!

И щом стигнах до това твърдо и непоколебимо решение, олекна ми.

Като знамение от Съдбата, в този миг капитанът влезе и ми съобщи, че сме стигнали където трябва.

Това напълно потвърждаваше разсъжденията ми. Гемията вече не се клатушкаше и аз не се чувствах болен. Ето какво може да направи с човек правилният отговор!

Глава втора

Пред нас се виждаше земя. Черната маса на някакво възвишение се очертаваше в малко по-мъждивия мрак на нощта. Под тънкия, стаден полумесец на луната, тънката ивица на разбиваща се пяна показваше брега на около миля от гемията.

— Гърция — посочи огромният капитан. — Щом платиш, оставяме те на брега.

Знаех какво да направя — да прикрия следите си.

Влязох в каютата. Вдигнах сака си на койката. Обърнах се с гръб към вратата, за да прикрия движенията на ръцете си и извадих съвсем плосък зашеметяващ пистолет. После нарамих сака.

Взех мръсна калъфка за възглавница и натъпках турските лири в нея. Пуснах и пистолета в импровизираната торба.

Обърнах се към вратата — капитанът още стоеше до борда.

— Ще ви платя — казах му, — когато спуснете лодка във водата и заповядате на хората си да ме оставят на брега. Тогава ще получите това.

Бръкнах в торбата и му показах пълна шепа банкноти.

Глупакът излая като куче заповедите си. Спуснаха гумена лодка с извънбордови двигател. Двама от моряците скочиха в нея.

Повиках с жест капитана да влезе в каютата. Той и екипажът му знаеха как изглеждам. И вероятно щяха да съобщят за мен на гръцката полиция. Е да, между Турция и Гърция нямаше споразумение за предаване на прелюбодейците, но не исках да рискувам. Този капитан и моряците можеха да разкажат всичко на жените, когато дойдат да ги разпитват. Пък и не виждах смисъл да се прощавам с турските лири, които можех отново да разменя за долари.

Пристъпих така, че да застана по-близо до вратата, отколкото беше капитанът. Притворих я.

— Приготвил съм ви нещо допълнително — казах и бръкнах в торбата, като че да му покажа какво имаше в нея.

Той се усмихна.

Ръката ми стисна дръжката на зашеметяващия пистолет.

Прострелях капитана през калъфката.

Глухият удар на изстрела бе последван от дрънченето, с което поваленият мъж събори кофата.

Претърсих го с ловки движения на пръстите. Намерих трийсетте хиляди лири в пояса му. И ги върнах, където им беше мястото — в моя пояс.

Изпразних калъфката и натъпках останалите пари по вътрешните джобове на наметалото си.

Нагласих бомбичка за закъснение от половин час и я сложих под дюшека. Натиснах взривателя.

Взех сака. Нямаше какво повече да правя тук. Не исках да виждам тази ужасна кофа!

Излязох на палубата и затворих вратата.

Двама моряци седяха в гумената лодка. Другите стояха край борда.

Заговорих ги:

— Той сега брои парите. Обаче вие сигурно няма и да ги помиришете, а пък това пътуване толкова ми хареса, че имам подарък за вас.

Подхвърлих им пълна шепа лири.

Те лудешки се метнаха да хванат пърхащите банкноти.

Бях нагласил зашеметяващия пистолет на най-широк обхват на лъча. Бързо стрелях.

Хората паднаха.

Двамата от лодката опитаха да се покатерят на палубата. Улучих ги и те паднаха във водата.

Събрах от палубата банкнотите и ги напъхах в пояса си.

Пуснах сака в лодката. Скочих долу. Отблъснах се от гемията.

Извънбордовият мотор представляваше някаква балканска подигравка, сякаш състояща се само от разни лостове и много ръжда. Опитах се да го запаля. Дърпах въженцето, дърпах го пак и пак. Нищо! Дори веднъж не изхърка!

Гумената лодка полека се отдалечаваше от гемията, носена от вълните.

Изведнъж на корабчето започна суетня.

Механиците! Бяха долу в трюма и забравих за тях!

Откъм палубата се понесоха сочни турски псувни.

Очертан от лунните лъчи, на релинга се облягаше мъж с пушка!

Куршумът проби светеща пътека във водата вдясно от мен. След миг трясъкът на оръжието ме стресна.

Побързах да извадя от джоба зашеметяващия пистолет. Стрелях. Широкият лъч беше безполезен от такова разстояние!

Още един изстрел откъм гемията!

Нямаше никаква светеща пътека!

Съскане на въздух под налягане.

Онзи улучи лодката!

Превключих своя пистолет на тесен лъч. Прицелих се.

Пушката гръмна отново!

Натиснах спусъка.

Мъжът се свлече на палубата.

Другият посегна към пушката.

Прицелих се и стрелях.

Вторият също се свлече.

Но лодката потъваше!

Оглеждах се трескаво за гребло. Нямаше!

Бързо се проснах по корем върху носа на лодката. Лудешки гребях с ръце, за да се върна при гемията. Улових се за пуснато във водата въже.

Понечих да се изкатеря по него. Спомних си за сака и го нарамих. Изтървах въжето. Скочих с цялата си сила и го хванах. Издърпах се на палубата. Обърнах се. Лодката потъна пред очите ми.

Бомбата! Веднага трябваше да се махна от това корабче!

По средата на палубата имаше дървена лодка с гребла. Прерязах крепежните въжета и се помъчих да я избутам към борда. Някак успях да я смъкна до водата.

Потърсих гребла. Нямаше. Разполагах само с пушката.

Хвърлих долу сака и пушката. Скочих след тях. Отблъснах се от гемията. Тя ей сега трябваше да избухне!

С приклада вместо гребло, аз насочих лодката към брега. Толкова бавно! Лодката се мяташе като побеснял звяр. Ту наляво, ту надясно. Гребях откъм единия борд, после откъм другия.

Фут след мъчителен фут, сякаш едва пълзях към този бряг.

И при всеки поглед ми се струваше, че въобще не го доближавам. Май някакво течение ме отнасяше настрани.

Храбро удвоих усилията си. Най-после! Намалявах разстоянието.

Внезапно цялото небе зад мен се освети в оранжево!

Пламъците изригнаха на сто фута нагоре!

БУМ!

Ударната вълна се стовари върху гърба ми.

Помислих, че ми се размина само с това.

Но лодката започна да се издига във въздуха!

Могъща вълна!

И върхът й започна да се извива напред!

Лодката и аз летяхме към брега!

Каква скорост!

Носехме се като състезателна кола през пяната на нощното море.

Видях скали отпред! Приличаха ми на мастилени петна, устремени право към мен!

Прелетях над тях.

Тътенът на вълната отведнъж завърши с трясък и пукот на дърво.

Бях зашеметен.

Още не можех да осъзная какво се е случило.

Водата се отдръпна назад, но аз и лодката останахме.

Озовах се доста високо над пясъчната ивица. Седях сред останките на лодката, която вече нямаше дъно.

Погледнах през рамо черната вода. Стига толкова. Повече никакви морета! Още една черна точка за Хелър!

Някой ме попита:

— Вие от оня гръмнал кораб ли се спасихте?

Глава трета

Беше много стар човек. Край него обикаляха две кучета. Той се взираше в мен на слабата лунна светлина.

Трагедия. Забелязаха ме. Не бях прикрил следите си.

Но аз не издадох тревогата си.

— Къде съм?

— На острова — каза той.

Аха, измама. Знаех си, че не можех да вярвам на онзи лъжец капитана. Вместо да ме свали някъде по континенталната част на Гърция, решил да се отърве от мен на някакъв остров.

Тогава ужасът ме обзе с пълна сила. Старецът ме заговори на турски! Ако говореше на гръцки, не бих го разбрал!

О, Богове, значи онези жени все пак щяха да ме настигнат. И техният Пророк се рее над облаците, готов да заповяда пребиването ми с камъни.

Но по-добре да науча нещо повече за положението си и да си плюя на петите.

— Кой остров? — попитах.

— Лимнос — отговори старецът.

Земната география ми беше доста смътна в главата, но не бях чувал Турция да притежава такъв остров. И името не звучеше като турско. Със слаба надежда продължих да разпитвам:

— А коя е страната?

— Гърция — каза той.

— Тогава защо говорите на турски?

Той вдигна от пясъка парче дърво. И на тази лунна светлина надписът личеше добре — „Санджи“.

— Заради това и заради дрехите ви — той посочи на изток. — Турция е само на двайсет и пет мили, жена ми беше оттам.

Не можа да ме заблуди. Той просто се опитваше да ме бави, за да повика полицаите. И щом жена му е туркиня, значи вече е научила всичко. Жените всичко си споделят. И са много лукави създания.

— Елате с мен в колибата — каза той. — После ще повикам някой да ви закара.

Реших да изиграя ролята си хитро.

Той видя сака ми, вдигна го и тръгна нагоре по брега, като ми махна да го последвам. Разбира се, водеше ме право в някоя клопка. Вървях след него и обмислях как да постъпя.

Двете кучета все ме душеха. Знаех си аз — разбрали са кой бях. Трябваше и тях да включа в плановете си.

Колибата беше мизерна. Наоколо имаше още постройки. Сториха ми се изоставени.

Той ме настани до масата и извади отнякъде бутилка узо. Това само потвърди подозренията ми. Искаше да ме напие, за да ме арестуват без съпротива.

Аз обаче не забравях обучението си в Апарата — когато не си в безопасност, бъди хитър и пресметлив, а понеже никога не си в безопасност, бъди хитър и пресметлив винаги.

— Къде е жена ви?

— Умря преди години.

— Ами онези колиби? Къде са хората?

— Всички се преместиха в градовете. Вече никой не живее тук.

— Къде е най-близкият град?

Той посочи на юг.

— Мудрос. Доста е далечко.

— Никой друг ли не идва насам?

— Сам съм. От години нищо не правя. Ловя по малко риба. Изпийте си чашата. Сигурно сте премръзнал до кости. Ще трябва да отида чак до пътя, за да се обадя.

Вече знаех всичко, което исках. И нямаше да му позволя да ме върже, когато се напия, нито пък да извика полицията. Когато тръгна към вратата, застрелях го със зашеметяващия пистолет. Беше на пълна мощност и тесният лъч му отнесе половината глава.

Кучетата започнаха да протестират.

Застрелях и тях.

Завлякох трите трупа на брега. Избутах останките на лодката във водата. Сложих в нея телата. Зарових парчето с името на лодката.

Ако някой минеше насам, щеше да помисли, че са загинали при взрива на гемията. А после вълните са ги изхвърлили на брега.

Прикрих си следите.

Върнах се в колибата.

Нямаше много кръв и можах да залича дребните пръски.

Старецът имаше още един костюм. Сигурно за празнични дни. Гърците носят европейски костюми и ризи, обикновено без вратовръзка.

Съблякох се. Изсуших своите дрехи пред огъня. И докато съхнеха, намерих някакви сухари, после утолих жаждата си с малко вода.

Отворих сака и прибрах арабското облекло. Навлякох костюма на стдреца. Не ми беше по мярка, затова съвсем заприличах на грък.

Хрумна ми, че може да изпадна в беда, защото не говоря техния език. Затова издух бузата си с топка памук и овързах главата си с парцал. Щях да се престоря, че не мога да говоря от зъбобол.

Най-после се приготвих. Нарамих сака. Беше понатежал. Но нямаше как да се отърва от каквото и да било.

Отново поех по пътя си, а душата ми изгаряше от желание да отмъстя на Хелър!

Препъвах се в мрака, но все пак по дългата пътека стигнах до опустяло шосе.

Тръгнах на юг.

Вървях, вървях, вървях.

Беше много изтощително, но имах твърде силен стимул. Каквото и да ми струваше, но щях да се добера до човека, който ме принуди да изтърпя всичко това. И нищо не можеше да ме спре!

На зазоряване стигнах до градче от безредно пръснати къщурки. Не беше особено привлекателна гледка.

До края на дълъг кей бе закотвен малък кораб. От комина му се издигаше рехава димна струя. Беше типичен морски съд, свързващ островчетата в Егейско море.

Трепнах. О не, никакво море!

Но можех ли да направя нещо друго? Трябваше да стигна до континенталната част на страната. За разлика от някои, които според слуховете преди време живели на тази планета, нямах способността да ходя по вода.

Само свещеният дълг окончателно да унищожа врага ми вдъхна решимост да стъпя на мостчето, свързващо кея с корабчето.

Качих се на палубата. Някой излезе от една каюта и погледна към кея.

Аз също се озърнах. Разтърси ме ледена тръпка. Няколко човека вървяха по кея. Някои от тях бяха жени!

Напрегнах се, готов за бягство.

Човекът ми каза нещо на гръцки. Сигурно искаше пари. Ами сега! Нямах гръцки драхми! Не можех да размахвам пред всеки турските лири. Така бих оставил следи!

С изключително самообладание бръкнах в джоба си и извадих стодоларова банкнота.

Очите му едва не изскочиха!

Сграбчи парите и затича нанякъде. Ръката ми стисна дръжката на пистолета в джоба.

По кея прииждаха още хора.

Първият мъж се върна, водеше и друг!

Заклещиха ме!

Твърде много бяха. Не разполагах с картечно оръдие.

Устните ми зашепнаха беззвучна молитва.

Новодошлият държеше кутия. Бърбореше неспирно. Сигурно в тази кутия бяха електрическите белезници. Не разбирах и една дума от приказките му. Той вдигна капака. Усещах ръката си гореща и лепкава върху дръжката на пистолета.

Онези сочеха отворената кутия. Първият мъж размаха моята банкнота. Пак посочи кутията, през цялото време плямпаше като побъркан.

Постоянно повтаряше думата „пирея“. И изведнъж се сетих за значението й. Пирея е морското пристанище на Атина.

Коленете ми почти се подгънаха от облекчение. Явно ми обясняваше, че няма достатъчно пари да ми върне рестото и ще ми го даде в Пирея.

Кимнах леко.

Първият мъж набута билет в ръката ми.

Повлякох се към бара и отлепих лепкавата си длан от пистолета. Погледнах я, като си мислех, че никога досега ръцете ми не са се изпотявали така. Но не беше от потта. Бях спукал кървавите мазоли, които се появиха от събирането на багажа в този „бибипан“ сак. Значи не съм бил чак толкова нервен.

Избрах си едно ъгълче, откъдето можех да наблюдавам цялото помещение. Част от съзнанието ми очакваше със страх момента, когато корабът щеше да се отдели от кея, а другата част не сдържаше нетърпението си този момент да настъпи. Нима се превръщах в шизофреник с противоречащи си личности?

Усетих засилващ се сърбеж. Ставаше все по-зле. Започна да ме сърби на няколко места едновременно. Нервни тикове. Според психологията когато човек е подложен на извънредно напрежение, има склонност да усеща сърбежи. Щом психологията го твърди, значи е абсолютна истина. Но не ми се вярваше да съм чак толкова изнервен. Чудех се какво ли би направил екипажът с мен, ако изпадна в нервна криза. Бях уверен, че на това корабче няма лекар.

Сърбеше ме все по-силно. Да, налагаше се да призная, че бях готов да рухна от нервното пренапрежение.

Но забелязах как нещо дребно и черно пропълзя по ръката ми. Взрях се отблизо. Бубонна чума? Нима ми излизат черни циреи по кожата? Надявах се да не е така. Ще ме изолират в карантина, докато турските жени съберат достатъчно камъни.

Я чакай. Чумните петна и циреите не мърдат. Пък и не подскачат.

Вглеждах се внимателно в нещото, което с един скок се премести на коляното ми.

БЪЛХА!

О, Богове, призракът на стареца си отмъщаваше! От съжителството с онези две кучета дрехите му бяха претъпкани с бълхи!

Що за страдания трябваше да изтърпя заради Хелър!

Поддържаше ме само мрачната решимост в края на този мъчителен път да го докопам.

Корабчето се отдели от кея. Заклати се.

Стомахът ми реши да се раздели със сухарите на стареца.

След малко се опомних, провесен през релинга.

И при всеки напън повтарях свещената си клетва.

Хелър щеше да ми плати за това. Щеше да ми плати за всичко!

Само тази причина ме подтикваше да понасям страданията и да живея.

ОТМЪЩЕНИЕ!

ХЕЛЪР ЩЕ СИ ПЛАТИ!

Повтарях си това във всеки миг на отдих между напъните за повръщане.

Поне знаех кой е виновен за жалкото ми положение. И щях да предприема каквото трябваше!

Само това ме спаси по време на ужасното морско пътуване.

Глава четвърта

В Пирея, където се добрахме след цяло мъчително денонощие, аз стреснато установих, че вече нямам бомбички. Не можех да взривя кораба. Това страшно изопна нервите ми.

Трябваше да бъда по-ловък от всякога. Корабът вече не се клатушкаше и аз насилвах мозъка си, за да извлека от него и последната подробност от похватите на Апарата, с които да си послужа. Поне се изплъзнах на надничащия от облаците Пророк. Гръцките Богове си живеят на Олимп, а този връх е далеч на север. Така че имаше надежда да не забележат краткото ми присъствие в тяхната страна.

Слей се с тълпата — една от първите повели на Апарата. Но в мига, когато понечих да я изпълня и да сляза на пристана, някой се втурна да ми попречи.

Забеляза ме! Изпаднах в паника. Потокът от слизащи хора не ми позволяваше да избягам. Свих се, когато човекът протегна ръка към мен.

Държеше кесия. И издърдори нещо, докато я набута в ръцете ми. Предположих, че е бомба, но си казах, че е по-добре да надникна вътре, преди да я запратя в лицето му и да офейкам.

Надникнах.

Драхми! Голяма книжна кесия, пълна с драхми в дребни банкноти. Рестото за билета.

Слязох на бегом от кораба.

Един автобус ме откара до Атина. Но не беше сега момента за културни развлечения, като разходки из Партенона. До гуша ми дойде от история и забележителности. Нуждаех се от преобличане. Би ми помогнало и да залича следите си.

По една от главните улици на Атина има много съвременно подредени магазини. Бързо свърших с покупките. Шлифер, костюм, чорапи, риза, вратовръзка, шапка. Платих всичко с драхми. Парите в кесията не намаляха забележимо. Но пък и дрехите ми не бяха от прекалено скъпите.

Не смеех да отида в хотел. Там записват името ти и номера на паспорта. Взех такси до летището. Купих си билет до Ню Йорк.

Отбих се в една тоалетна. Влязох в кабинка. Оставих сака на седалката. Смъкнах от себе си дрехите на стареца. Но нямаше как да ги унищожа. Прибрах ги в сака.

Махнах от себе си две-три бълхи и облякох новите дрехи. Развързах парцала, стягащ главата ми и извадих твърде подгизналата памучна топка от устата си.

Преместих оръжията в сака. Вече беше препълнен и не остана място за парите. Имах почти сто хиляди долара, деветдесет и една хиляди турски лири само в дребни банкноти и двадесет и девет хиляди гръцки драхми, също само в дребни банкноти. Що за пачки! Можех да натъпча цял дюшек с тях.

Новите ми дрехи бяха опаковани в две големи торби. Пуснах парите в тях. Щях да нося парите, билета и дипломатическия паспорт, всичко останало се побра в сака. Нарамих го.

На регистрационното гише за полета ги заслепих с дипломатическия паспорт и ги накарах да залепят на сака етикети, освобождаващи го от проверка чак до Ню Йорк.

Оставаше ми час, докато се кача в самолета. Движех се бавно из чакалнята и се стараех да остана незабележим, но дръжката на една от торбите се скъса. Припряно я улових, преди да пльосне на пода. Размина ми се на косъм! Турските лири щяха да се пръснат из цялата чакалня. Разтреперих се, като помислих каква следа щях да оставя!

С част от драхмите си купих огромна пътна чанта. Изхитрих се. На нея имаше надпис „Еър Израел“. Никой не би очаквал човек от Обединената арабска лига да пътува с „Еър Израел“. „Обърквай следата“ е един от девизите на Апарата.

Влязох в телефонна кабина и прехвърлих парите в пътната чанта. Натъпквах ги старателно. Не беше лесно да ги събера вътре. Когато свърших, не можах да дръпна ципа докрай. Е, повече не можех да направя.

С какво облекчение чух повикването за моя полет!

И не след дълго вече бях във въздуха, оставил зад себе си Мала Азия с нейната Троя, а също Атина и Олимп. Когато сте в самолет, знаете кой ви надзирава отгоре — Роксентър. Притежава повечето контролни пакети акции на повечето авиационни компании в света, а неговата банка „Греб-Манхатън“ държи ипотеките им, готова да им прибере всичко, ако станат непослушни. Не се тревожех за себе си, защото като семеен „шпеонин“ на Роксентър бях сигурен в достъпа си до неговия Рай.

Но все пак и това пътуване за малко да ми скъса нервите. Хората в самолета постоянно правеха някакви резки движения с ръце и отначало бях сигурен, че посягат да извадят оръжия. Дори стюардесите започнаха да правят тези странни движения.

Наблюдавах ги внимателно. Почесваха се.

БЪЛХИТЕ!

О, веднага се успокоих, като разбрах, че това е причината. И тъй като стана любимо занимание на всички в самолета, дори можех да се почесвам, без да се притеснявам.

В самолета имаше само още една случка, която си заслужава да спомена. Мъжът на седалката до мен се почесваше трескаво. По едно време започна да ме поглежда подозрително. Чувствах се като гол без да имам под ръка оръжия и бомбички.

Когато поднесоха обяда, незабелязано си откраднах пластмасовата вилица от подноса. Беше доста остра. Надявах се да не забележат липсата, защото пъхнатата в джоба вилица повдигна извънредно духа ми. Бях готов да пробода мъжа, ако ме разпознае и извика старшия пилот.

Тези евтини билети за туристическата класа не винаги означават, че можеш бързо да се добереш до целта си. След дълги престои, накрая пристигнах на летище „Джон Ф. Кенеди“ в Ню Йорк.

С дипломатическия си паспорт направо профучах без всякаква проверка. Митничарят, който проверяваше ръчния багаж, впи малко чудат поглед първо в мен, после в чантата с надпис „Еър Израел“. Но ме пусна да мина. Озърнах се през рамо да проверя дали федералната полиция вече не се е приготвила да ме връхлети с готови за бой палки. Но видях само чиновници, драскащи по документи.

Бях стъпил на американска земя!

Богът на Съединените щати е все същият Роксентър. Така че бях в безопасност.

А сега да поемам по бойната пътека на възмездието!

Глава пета

Тръгнах към наредените едно зад друго таксита, след мен вървеше носач с моя сак.

Шофьорът на първата кола в колоната беше много набит и мърляв, но дори си направи труда да излезе и да ми отвори вратата. Май въобще нямаше чело, а надвисналите му вежди скриваха очите.

Носачът метна сака на задната седалка и ми препречи пътя с протегната ръка. Да, наистина вече бях в Америка.

Опитах да се пъхна в таксито. Носачът ми пречеше. Знаех, че няма да му се изплъзна, ако не му дам бакшиш. Би могъл да повика полицаите от летището. А те постоянно поддържат връзка с щаба на нацисткото Гестапо в Страсбург, прикриващо се под името Интерпол. Използват радиовръзките на ЦРУ, за да предупреждават за пристигащите самолети и за хора, които не харесват или пък не са достатъчно престъпни, за да постъпят при тях на работа. Така че докато бях на летището, все още имаше опасност. Реших да му дам пари.

В голямата зала имаше клон на банката „Греб-Манхатън“, но бих се разкрил напълно, ако се опитах да обменя там лирите и драхмите. Затова бях решил да отида до Таймс Скуеър, където има множество обменни бюра. Там щях да се разплатя и с шофьора на таксито. Нямах долари в дребни банкноти, обаче нямах и никакво намерение да се откупя от носача с цели сто долара — и то само защото насила взе сака от ръката ми и се повлече след мен.

Дадох му драхми.

Престори се, че не знаеше що за пари са те.

Дадох му лири.

Пак се престори.

Аз пък се престорих, че ровя в пътната чанта.

— Нямам други пари — казах му.

Таксиметровият шофьор потвърди това. Той също започна да тършува в чантата. Видя пачките сто доларови банкноти на дъното. Но си затваряше устата. Завъртя се към носача и отсече:

— Вярно, няма други. Разкарай се.

Онзи промърмори нещо гадно и изчезна.

С големи мъки дръпнахме ципа на чантата. Накрая все пак успях с помощта на шофьора.

— Откарайте ме до Таймс Скуеър.

Седнах отзад. Таксито пропълзя няколко фута напред и спря.

— Само минутка — помоли шофьорът. — Радиото ми се прецака и трябва да звънна по телефона на диспечерката.

Забави се цели пет минути. Тъкмо когато се върна, по радиостанцията му повикаха кола 73. Точно този номер бе изписан на табелата, прикрепена към предната седалка.

— Тъпа „бибипка“ — изсумтя той. — Тъкмо й разправях, че ми се прецака радиото.

Потеглихме съвсем бавно. Завихме надясно. Имаше указатели за отклоненията към Бруклин и стадион „Флойд Бенет“. Влачехме се по шосето. Студеният вятър вееше през спуснатото стъкло на прозореца. Обърнах глава наляво и видях океана, поне беше някакъв залив.

— Ей — подвикнах на шофьора, — да не си объркал пътя?

— Развеждам ви по туристическия маршрут — обясни той. — Нали сте чужденец, та си помислих, че ще искате да поразгледате. И един цент в повече няма да ви взема. Вижте, изключил съм брояча.

Какво ли пък имаше за разглеждане. Ветровит зимен ден. От време на време можех да виждам само сива вода.

Според указателите в момента се движехме по Крайбрежния булевард. Шофьорът въобще не бързаше. Поредният указател ни съобщаваше, че трябва да отбием вляво, ако искаме да отидем в Спринг Крийк Парк. Стигнахме до отбивката, отбелязана с номер 14. Завихме.

Не беше особено приятна гледка — голи и безжизнени зимни дървета. Но шофьорът упорито криволичеше по пустите пътища. И отляво, и отдясно — само голи клони.

Внезапно някакъв дънер с трясък се стовари напреко на шосето, точно пред таксито!

Шофьорът наби спирачки.

Чу се мощен рев!

Два мотоциклета се заковаха пред таксито, а още един — зад нас!

Мъжете бяха закрили лицата си с кърпи!

И насочиха оръжия към колата!

— Хвърлете оръжието! — заповяда най-близкият мотоциклетист. — Всички пътници — вън! И без номера! Държим ви на прицел!

А аз нямах никакво оръжие под ръка!

Предпазливо се измъкнах от таксито с високо вдигнати ръце.

Мъжът слезе от мотора. Тръгна към мен. Избута ме назад. Пресегна се в колата и взе пълната с пари пътна чанта!

Надникна в нея.

Заотстъпва и я подхвърли на друг мотоциклетист. Пак дойде при мен. Пребърка ми джобовете и извади портфейла. Взе го. Бръкна в друг от джобовете ми и дръпна дипломатическия ми паспорт, но не можеше да го извади.

— Ей сега ще ви го дам — обещах.

Но не посегнах към този джоб.

Бърз като светкавица, сграбчих пластмасовата вилица.

Забих я с цялата си сила в опакото на дланта му!

— Тоя тип е въоръжен! — писна мотоциклетистът.

Метнах се под таксито.

Изстрел!

Нещо удари колата.

Изреваха три двигателя на мотоциклети.

Махнаха се!

Шофьорът се държеше за рамото.

— Тия мръсни „бибипци“! — изпъшка той.

Припряно се мушнах на задната седалка. Отворих сака и извадих пистолета „Берета“.

Шофьорът ме зяпна. Оръжието беше насочено право в него.

— Тръгвай след тях! — гласът ми изскърца. — Веднага!

— Не мога да карам! — изстена той. — Ранен съм!

Скочих към вратата. Изритах го да се дръпне и седнах зад волана.

Горящ от нетърпение да подкарам колата, аз установих, че не зная накъде да тръгна. Отникъде не се чуваше шум на мотори. Само вятър.

— Къде отидоха? — изчегърта гласът ми.

Той се свиваше на празното място отпред, където обикновено шофьорите оставят багажа на пътниците.

— Не знам — изстена.

И загуби съзнание.

Твърде добре знаех, че крадците са безчестна пасмина. Бяха простреляли съучастника си. И вероятно му бяха определили среща за подялба на плячката, на която нямаха намерение да отидат.

Самият аз се спасявах с бягство и не можех да се обадя в полицията. Ако този тип въобще ми кажеше нещо, то щеше да бъде, за да ме отведе в поредния капан.

Седях си и се надявах те да се върнат, а вече имах в ръцете си оръжие. Но за какво ли им трябваше да се връщат? Имаха пътната чанта, тъпкана с пари. Имаха моя портфейл. Дори имаха моя дипломатически паспорт.

Всичките ми кредитни карти бяха в портфейла. Но и без това не бих могъл да ги използвам. В мига, когато покажа някоя от тях, кредитните фирми ще научат къде съм. И цялата глутница ще се сбере от всички краища на света, за да ме пребие с камъни.

Не смеех да се обадя на Мудур Зенгин.

И само от мисълта да се върна в Истанбул по челото ми изби пот.

Ако се обадя в нашия нюйоркски офис, сигурно ще ме издадат.

Бях в Съединените щати, без пукнат цент в джоба. И нямах нищо ценно, което да продам. Студената зима още не бе отминала и не бях сигурен дали ще оцелея, като спя по пейките в парка.

Я почакай.

Знаех къде имаше пари.

Пълен сейф.

Все още беше рано.

Колкото и да беше отчаяна постъпката, нямах друг избор, освен да се изправя срещу опасността.

О, от идеята да отида там студени тръпки полазиха по гръбнака ми. Но пък никой дори не би заподозрян, че съм отишъл точно на това място.

Все пак щях да изпълня дълга си и да възпра Хелър!

Запалих двигателя на таксито.

Насочих се към изхода от Спринг Крийк Парк. Отклоних се от пътя край Джамайка Бей и поех на северозапад. Минах по няколко улици и потеглих към Манхатън Бридж. Прекосих го и завих надясно, излязох на булевард „Франклин Д. Рузвелт“. Завих към Роксентър Плаца.

Зъбите ми скърцаха, но аз решително и тайно се прокрадвах към жилището на мис Пинч.

Глава шеста

Спрях таксито в една пресечка на три квартала от апартамента на мис Пинч. Все още беше ранен следобед и знаех, че разполагам с предостатъчно време.

Струваше ми се твърде жалко да не прикрия отново следата си с взрив, но вече нямах бомбички. Шофьорът си лежеше на пода на колата. Не кървеше кой знае колко. Дишаше едва-едва. Така му се падаше.

Изтрих местата, където можеха да открият отпечатъци от пръстите ми. Да, твърде жалко, че не можех да прикрия следите си по правилния начин. Така поемах риск, а в Апарата ни учат никога да не правим това.

Тогава ме осени вдъхновението. Струваше ми се вероятно, че радиостанцията в колата е изправна, а шофьорът просто ме е излъгал.

Внимавах да не оставя отпечатъци. Включих радиостанцията и натиснах бутона на Микрофона.

— Диспечер — повиках.

— Да — отвърна тя.

Аха, излъгал ме е!

— Госпожице, обажда се полицай О’Грънти. Вашето такси номер 73 е запречило една улица — дадох й адреса. — А шофьорът вдига страшен скандал. Разправя, че бил член на банда, която се канела да ограби Христос. Даже се преструва, че е ранен, нацапал се е с червена боя. Моля ви, обадете се на психиатрите в болницата „Белвю“ и им кажете да изпратят линейка.

— Веднага, полицай — отвърна тя. — Винаги съм подозирала, че тоя „бибипец“ е побъркан.

Окачих микрофона на кукичката. Взех си сака и се махнах. Решението на проблема не беше идеално, защото нищо не взривих. Но ако той се опиташе да ме опише, никой не би слушал бръщолевенето на един луд. Току-виж дори го пъхнат в стаята на доктор Кроуб! Тази мисъл ме развесели. Все пак си прикрих следите.

Сега идваше ред на опасната част от плана — мис Пинч. Бих излъгал, ако твърдя, че докато вървях към нейния апартамент, кожата ми не настръхваше. Но бях толкова твърдо решен да изпълня свещения си дълг и да съсипя Хелър, че дори не си позволявах да треперя. Някои неща просто трябва да бъдат направени, каквото и да се случи после.

Мис Пинч или Кенди щяха да се приберат от работа чак след няколко часа. Слязох по стъпалата край кофите за боклук. Хвърлих един поглед на съдържанието им — хартиени кърпички, изцапани с кърваво червило, кутии от бира, недопушена цигара с марихуана и сцепена гумена палка. Само това исках да зная — те още живееха тук и се отдаваха на любимите си занимания.

Стръмните стъпала ме закриваха откъм улицата, затова извадих няколко шперца и се залових за работа. Лесно отключих металната решетка отпред. Беше ръждясала, с несмазани панти, имаше и парче от счупен ключ в ключалката. Явно не се опасяваха от нищо, иначе не биха оставили решетката в такова положение. Само ме улесниха.

Когато отворих и вратата, в ноздрите ми като удар нахлу застояла воня на марихуана и парфюми. Косата ми имаше голямо желание да щръкне от ужас, но с желязната си воля аз не й позволих. Бях направил план за действие.

Внесох сака си. Проверих да няма следи от влизането ми. Затворих и заключих решетката и вратата.

Трябваше да избягвам голямата стая, която беше направо по коридора. Знаех, че в нея беше монтирана банкова следяща камера. Ако догадките ми бяха правилни, тя беше свързана с вратата на сейфа и щом някой се опиташе да го отвори, камерата започваше да снима. Може би дори имаше прокарана връзка до бюрото на мис Пинч. Не, в тази стая не биваше да влизам. Пък и едва ли бих понесъл да видя отново онова легло с веригите и белезниците, нито вида на инструментите за мъчения, като например кутиите с червен пипер или бутилките със сос „Табаско“. Прекалено много ми се събра напоследък.

Минах по коридора и надникнах през задния вход. Градината беше покрита с изхвърлени празни кутии и мръсен сняг. Плътната ограда около нея прикриваше от любопитни погледи.

Отворих вратата към стаята на Кенди. Всичко в розово и бяло. Пердета от муселин и покривало на леглото, изцапано с червило.

Добре. А сега да се облека подходящо за битката.

Нещо ме ухапа. Това продължаваше вече доста време и започна да ми омръзва. Ето я и възможността да махна тези дрехи, за да се отърва от повечето бълхи.

Оставих сака на тоалетната масичка и го отворих. Взех друго оръжие — „Ругер Блекхоук“ 30-ти калибър. Оставих го заедно с пистолета „Берета“ така, че да са ми под ръка. Никоя предпазна мярка не беше излишна. Знаех с кого си имам работа. Но знаех и че съм просто принуден да изтръгна комбинацията на сейфа, а само мис Пинч можеше да ми я каже. И имах точен план как да постигна това.

Обаче оставаше още немалко време. Видях един гардероб. Беше пълен с дрехи на Кенди и мис Пинч. И изведнъж открих нещо изумително подходящо за моя замисъл.

Беше черно копринено кимоно, много дълго и широко. Отпред беше избродирано с рисунка, която познах веднага! Звяр с две глави — рогат дракон, а в другия край змия с остри зъби. Емблемата на нинджите! Тайните наемни убийци в Япония. Колко уместно за случая!

Веднага съблякох дрехите си. Пъхнах се под душа и дълго стоях под струите. Успях да се отърва от още няколко бълхи. Голямо облекчение.

Всички хавлии бяха нацапани с червило, затова се избърсах с бельото на Кенди.

Облякох кимоното на нинджа. Да, вече изглеждах както трябва за предстоящата ми роля. Ухилих се на отражението си в огледалото на тоалетната масичка. Ако тези две лесбийки знаеха какво ги очакваше, и двете щяха да умрат от инфаркт.

О, непременно щях да науча комбинацията на сейфа.

Взех още две неща от сака. Взех и възглавница от леглото.

Излязох в коридора. Сложих възглавницата на пода зад входната врата, за да се настаня удобно. Седнах и започнах да предвкусвам удоволствието, от време на време се засмивах тържествуващо.

Обикновено Кенди се прибираше първа. Какъв ужасен шок я очакваше днес!

Безцелно се питах дали пък имаше нещо вярно във философията на един от великите мъдреци на Земята — маркиз дьо Сад, знаменитият проповедник на садизма. Нали казват „Когато си в Рим, дръж се като римлянин“. А когато си в апартамента на мис Пинч, почти невъзможно е да не подражаваш на нейното поведение. Но аз имах сериозно намерение да надмина дори нейните най-страшни кошмари.

Подхилвах се, седнал в тъмното зад вратата и се наслаждавах на плановете си. Майсторски овладял земната психология, щях да подобря дори хрумванията на маркиз дьо Сад.

Глава седма

Звук от стъпки пред вратата на приземния етаж. Щракане, после жално скрибуцане от пантите на решетката. Драскане в ключалката на вратата.

Присвих се, готов за действие.

Тя отвори вратата.

Кенди!

Не й дадох възможност да затвори. Скочих плавно и ловко!

Лявата ми ръка се уви около гърлото й, за да предотврати писъците.

Дясната ми ръка спря пред лицето й. Палецът ми счупи капсула с газ, причиняващ безсъзнание за пет минути.

Пуснах гърлото й.

Тя вдиша, за да кресне.

Но не кресна, а се свлече като паднала от закачалката дреха.

Затворих решетката и вратата.

Хванах я за краката и я завлякох по коридора в нейната спалня.

Работех бързо. Рязко й съблякох палтото. Обувките й хвръкнаха и изтрополиха на пода. Роклята й литна към облегалката на стол. Чорапогащникът й се уви около лампата.

Стоях и гледах тялото с ликуваща усмивка.

Да, наистина не изглеждаше зле.

Но засега нямах време да си плакна очите.

Натъпках чорапогащници в устата й и ги вързах със собствения й сутиен. Взех въжето, на което си простираха бельото в банята. Срязах го и с по-късото парче вързах ръцете й отзад. С по-дългото стегнах глезените. Всичко вървеше по план.

Оставих я да си лежи на пода. Затворих вратата на стаята й. Уверих се, че в коридора нямаше следи от борба. И с котешки стъпки се промъкнах до скривалището си зад вратата. Приготвих своите „Берета“ и „Ругер Блекхоук“ за всеки случай. Вторият път беше по-рисковано, защото трябваше да укротя мис Пинч. А тя беше гаднярка.

Свих се и зачаках. Изминаха шестнадесет минути.

Стъпки пред вратата. Шумолене на хартия — някой прехвърляше кесия от едната ръка в другата. Звънецът издрънча. Само веднъж. Значи с мис Пинч нямаше никой друг, иначе щеше да използва другия сигнал.

Дали ще си помисли, че Кенди още не е дошла? Затаих дъх.

Отново шумолене на хартия.

Победа! Стенанията на отворената решетка. Звук от пъхнат ключ.

Вратата се отвори!

— Кенди? — извика мис Пинч и пристъпи в коридора.

Скочих.

Лявата ми ръка стегна гърлото й.

Тя силно ритна назад с пета!

Кесията с покупките падна на пода.

Тя се мъчеше да се обърне.

Дясната ми ръка беше пред лицето й. Втората капсула с упойващ газ се счупи под палеца ми. Поотхлабих хватката.

— По дяв…

Ритнах я. Тя вдиша.

И падна при кесията!

Извърнах лице, за да не поема газ.

Затворих решетката. Заключих вратата и пуснах резето.

Бях в звукоизолиран апартамент с Кенди и мис Пинч. Сега и на маркиз дьо Сад бих могъл да покажа един-два нови номера!

Хванах мис Пинч за дясната ръка и я завлякох в голямата стая. Всичко вътре мъчително ми напомняше за миналия път, когато бях тук. По огромното легло дори личаха петна от горчица и сос „Табаско“. Инструментите за мъчения си висяха на обичайните места, само че още позацапани. Нямах време за безцелно зяпане.

Дръпнах мъжката шапка от главата й. Косата й се разпиля. Свалих шлифера и го захвърлих встрани. Разкопчах колана на панталона и го издърпах за крачолите заедно с обувките. Освободих я от сакото.

Мъжката риза се запъна, докато се сетих да разхлабя вратовръзката. Отървах я и от тях.

Тя носеше мъжки слип! Но не това беше най-учудващото. Имаше сутиен с телесен цвят на гърдите си! Преди не го бях забелязал. Мислех си, че няма никакви гърди. Сутиенът нямаше презрамки, сякаш беше излят по тялото. Мушнах пръсти под него и дръпнах силно. Скъса се. И откри съвсем нормални женски гърди! Значи ги е притискала, за да изглеждат плоски! Бре, бре! На какво се подлагат някои лесбийки „съпрузи“, за да приличат на мъже!

Издърпах десния чорап и го метнах зад гърба си. Издърпах и левия. Той се наниза на някаква сабя, окачена на стената. Взрях се в мис Пинч. Изглеждаше далеч не толкова мъжествена, колкото си я представях в кошмарните спомени.

Обаче се налагаше да побързам. Щом минат петте минути, тънките устни на мис Пинч отново щяха да избълват потока заядливи мръсотии.

Бях я подготвил за представлението. Качих я на грамадното, широко легло. Оковах дясната й китка, после лявата. След това оковах и глезените й. Скъсих веригите така, че я разпънах с лицето нагоре върху леглото.

Ах, каква мила за душата ми гледка! Този път монетата падна в моя полза. Мис Пинч беше в ръцете ми. Богове, какъв шок я очакваше!

Отидох да довлека Кенди. Вече беше в съзнание и очите й се въртяха диво. Макар и вързана, опитваше се да отпълзи по-надалеч от мен. Макар и със запушена уста, опитваше се да крещи. Чудесно!

Завлякох я в голямата стая. Проснах я на дивана. Обърнах я по гръб. Третото парче въже вързах за десния й глезен, прокарах го зад дивана и вързах другия край за левия глезен. Развързах другото въже, с което бяха стегнати глезените й. Колкото и да риташе, разкрачих я и изопнах въжето. Когато приключих, беше разпъната на дивана така, че не можеше да помръдне.

Изправих се и я огледах доволно. Одобрих свършената работа. Заслужавах да се похваля сам.

Не след дълго мис Пинч щеше да изплюе комбинацията на сейфа. Щях да се сдобия с пари. И щях да поема пътя на отмъщението срещу Хелър.

Едва ли Апаратът някога е имал по-добър ученик от мен!

Днес щях да тържествувам! Маркиз дьо Сад, гледай и завиждай!

Глава осма

Нито един психиатър не се е взирал в нарязания мозък на свой пациент с такова удовлетворение, каквото изпитах аз, впил поглед в очите на мис Пинч, когато тя се опомни.

От унеса на упойващия газ тя попадна право в ужаса да види как нейната любима Кенди се гърчи безпомощно на дивана.

Мис Пинч дръпна всяка от задържащите я вериги с не по-голям успех от червей, опитващ се да повдигне света. Дори с по-малък. Тя дори не можеше да свие крайниците си!

Човек би очаквал обвинения, оскърбления и ругатни. Би очаквал да чуе неща като „Инксуич!“, „“Бибипец" долен!" и „Ще ти откъсна «бибипците»!“. Аз поне очаквах нещо подобно. Но нито звук не мина през стиснатите устни. Нито дума. Но очите й казваха всичко!

Хванах реверите на своето черно кимоно. Залюлях се напред-назад на босите си стъпала. Усмихнах й се със смъртна заплаха. Срещу нея стоеше майстор на психологията, готвещ се да надмине маркиз дьо Сад. Нямаше закъде да бързам. Имах на разположение цяла нощ. Никакви писъци не можеха да проникнат през тези стени — за съжаление твърде добре бях научил това. Никакво нечакано спасение. И въпреки това, докато зяпах мис Пинч, трябваше да потискам в съзнанието си някакво безпокойство. Трябваше да изглеждам безгрижен и невъзмутим. Това беше част от плана. Но не забравяй нито за миг, шепнех си беззвучно, че си изправен срещу една от най-лукавите и опасни твари — не само е жена, ами е и мис Пинч!

Реших да й дам шанс. Преди да започна с Втора глава от наръчника по изтезания на Апарата, подхванах Първа глава — престори се, че си приятелски настроен, така последващият ужас става още по-силен. Но понякога жертвите се пречупват още в този етап.

— Мис Пинч, — заговорих я, — не мога да ви опиша колко се радвам да ви видя отново и да ви заваря в такова добро здраве. — (Здравите хора се мъчат по-дълго.) — Аз съм ваш горещ почитател. Често си мислех за вас часове наред. Хайде, нека от самото начало бъдем приятели. Ако просто ми дадете комбинацията на онзи сейф, ще прибера парите и ще си отида. Нали често ми повтаряхте, че тези пари са мои. Значи дори не ви грабя. Е, какво избирате? Ще ми кажете ли комбинацията?

Тя още по-силно стисна устните си.

Е, добре, няма да бързам. Отидох в коридора и прибрах кесията с покупките, за да не види безпорядъка някой случаен посетител. Внесох кесията в голямата стая, оставих пицата във фризера, а кутиите бира в хладилника, маскиран като Желязната дева. Жест, придаващ домашна топлота на сцената.

Хвърлих един поглед на Кенди. Мяташе глава наляво-надясно, опитваше се да изплюе чорапогащниците. Прокарах пръст по гърлото й и после очертах загадъчен кръг във въздуха. Обърках я.

Мис Пинч лежеше разпъната и се взираше в мен, стиснала устни.

Отвързах сутиена от главата на Кенди и извадих чорапогащниците от устата й. Веднага запищя. Добре.

Бродех безцелно из стаята. Два чифта очи следяха всяко мое движение. Исках да проточа нещата. Нека не знаят какво ще последва.

Кенди млъкна. Извадих една бира. Отворих кутията и я поднесох към Кенди.

— Мис Ликърис, по това време обикновено пийваш бира. Не искаш ли?

Притиснах кутията към стъпалото й. Разтърках студената кутия по кожата.

Кенди писна.

— Да, тази вечер имаш хубав глас — уверих я. — Хайде, мила Кенди, не те заплашва никаква опасност. Мис Пинч само трябва да ми разкрие комбинацията на сейфа и аз мирно и тихо ще си тръгна, все едно, че не съм идвал тук.

Разтърках кутията по стъпалото й.

— Пинчи! — викна Кенди, извила умоляваща очи към мис Пинч. — За Бога, кажи му тая комбинация.

Мис Пинч още по-силно стисна устни.

Аз насила отворих устата на Кенди и излях малко бира в нея. Тя се задави. Изплю бирата. Пак изви очи към леглото.

— Моля те, за бога, не знам какво иска да ми направи това чудовище. Моля те, моля те, Пинчи! МОЛЯ ТЕ!

Подпрях с длан брадичката на Кенди и започнах леко да я въртя. Кръг след кръг, ръката ми слизаше все по-надолу. Тъкмо преди да я мушна между краката й, аз се дръпнах и отпих от бирата.

Безгрижно тръгнах към рафтовете с касетите. Оставих кутията и започнах да ровя из музикалната им колекция.

Два чифта очи ме следяха, както птичка гледа змия.

Четях заглавията. Тършувах по всички рафтове. На най-долния касетите бяха покрити с прах. Аха! Сигурно мразят тези записи и никога не ги пускат. Извадих ги сред облаци прах.

ЛЮБОВНИ ПЕСНИ!

Точно каквото ми трябваше! Колко ли презират тази музика, щом бяха натикали касетите толкова надълбоко! Пъхнах първата в гнездото и натиснах бутона.

— Какво ще правиш? — писна Кенди.

Музиката започна. Посочих колоните, маскирани като дяволски глави.

— Мис Кенди Ликърис, нека това бъде твоята песен тази вечер.

Барабаните заудряха ритмично.

И един тенор подхвана любовната си мелодия:

Кенди се мяташе на дивана. Погледът й ставаше все по-див. Разпищя се. Обърна глава и кресна:

— За бога, кажи му тая комбинация! Той ще ме изнасили!

Мис Пинч не отлепяше устните си една от друга. Погледнах я.

— Кенди позна съвсем точно.

Разтворих черното кимоно и застанах пред Кенди.

Тя ме зяпна и извика:

— Исусе Христе!

Тръгнах към нея. Обърнах се към мис Пинч.

— Вие й причинявате тези страдания. Трябва само да ми разкриете комбинацията.

Мис Пинч стискаше устни. Очите й се впиха в моите. Борба за превъзходство.

Опрях коляно на дивана. Пак погледнах мис Пинч.

Нищо, освен стиснати устни.

Кенди трескаво мяташе глава!

Опрях и другото си коляно на дивана.

Кенди изврещя.

Погледнах мис Пинч.

Тънки, безкръвни устни.

Внезапно усетих някаква пречка.

Изумено изгледах Кенди.

Тя ужасено отвърна на погледа ми.

Но трябваше да помня за какво бях дошъл. Заговорих на мис Пинч:

— Вашата малка „съпруга“ е девствена! Ако напъна още малко, вече няма да е девствена. Последна възможност. Кажете ми комбинацията на онзи сейф или ей сега ще отворя този тук!

Мис Пинч стискаше устни все по-силно.

Казах й:

— Вие сте виновна за това.

Дяволските маски сякаш се хилеха.

— Да влизаме! — заявих аз.

Кенди се разкрещя много по-гръмко от музиката.

Отметна глава назад и изпадна в несвяст.

А музиката не спираше.

Не можех да разгадая изражението в очите на мис Пинч.

Музиката се лееше.

Кенди се опомни. Изгледа косо мис Пинч и запъшка.

Кутията се катурна и разля пенливата бира по пода.

Кенди викаше.

Крачетата на дивана подскачаха като че танцуваха валс.

От очите на Кенди се виждаше само бялото.

Отпусна се.

Беше в безсъзнание.

Мис Пинч гледаше все така загадъчно. И стискаше устни.

Косата на Кенди допираше пода. Тя още не идваше на себе си.

Станах и се загърнах с кимоното.

Отворих друга кутия с бира. Отпих глътка. Застанах пред леглото.

— Видяхте ли до какво доведе вашият инат. Накарахте Кенди да наруши най-светите закони на Психиатричния контрол на раждаемостта. Със своята безчувственост станахте причина тя дори да поругае святото име на Роксентър. Ето я, лежи там и вече не е невинна девственица. — Посочих разпиляната по пода коса. — Уви, вие сте виновна за извършеното насилие. Тя вече е пропаднала жена!

Мис Пинч не каза нищо през стиснатите устни. Не разбирах реакцията й. Що за каменно сърце!

Но не останах смутен за дълго. Знаех с какво да я сплаша.

— Мис Пинч, макар и да сте едно чудовище, изпитвам съчувствие към вас. Но ако упорствате в глупостта си, не нося отговорност какви последици ще има лично за вас.

Никаква промяна в погледа й.

Почувствах неясно опасение. Богове, тази жена сякаш бе излята от бронз!

— Днес може би ще се пролее още кръв. Дайте ми тази комбинация, преди да е станало късно.

Каменно мълчание.

— Много добре, сега ще сърбате попарата, която си надробихте.

Отидох при касетофона, за да пусна друг запис.

Отпих от бирата. Тръгнах към леглото и се покатерих на него, застанах на колене. Вдигнах високо кутията и излях малко бира върху корема на мис Пинч.

— Най-добре е да ми разкриете тази комбинация!

Устните и очите й дори не потрепнаха!

От колоните се чуваха риданията на цигулки.

Разтворих кимоното.

— Не ви остана много време!

Мис Пинч не отместваше поглед от мен. Никаква промяна в лицето й.

Дяволските маски се ухилиха и мъжки глас запя:

Мис Пинч напъваше да се издърпа от веригите.

— Ако не се разприказвате, да започваме! Пръстите й конвулсивно се вкопчиха във веригите.

А песента се лееше:

— Ей! — казах аз. — ПАК ДЕВСТВЕНИЦА!

Очите й подивяха. Мъчеше се да избяга от мен по леглото.

— О, по дяволите тази комбинация! — възкликнах аз. — Това е твърде хубаво!

Дяволските маски се хилеха, а тя запищя.

Очите й се белнаха. Изпадна в несвяст.

Песента продължаваше:

Мис Пинч се опомни.

Ритмично придърпваше веригата.

Започна друга песен. Дрезгав женски глас запълни стаята:

Подскачащата върху касетофона кутия изведнъж изригна пенлива бира и опръска всичко.

Леглото рязко хвръкна нагоре и се стовари с тътен, когато мис Пинч писна оглушително.

Станах от леглото. Загърнах кимоното.

Свирепо ударих по бутона за изключване на касетофона.

Яростно се вторачих в двете безчувствени жени.

— Да те „бибипам“, Пинч — изръмжах. — ПАК ли ме победи?

Глава девета

Щеше ми се да застрелям и двете. Всъщност май само това ми оставаше.

Случайно погледнах надолу.

Кръв!

Озовах се в странното положение да се отървавам от улики, преди да съм извършил престъплението. Убийството на една девствена ципа е достатъчно тежка вина, но две поред оставиха по мен улики, които биха стигнали да ме обвинят за всички престъпления на Джек Изкормвача. Само един тест в полицейската лаборатория и ще ме осъдят!

Обикновено не ме смятат за особено придирчив човек. Всъщност някои стигат чак дотам да твърдят, че също като Апарата, аз съм бил твърде мръсен.

Но този път нямаше какво да направя — преди да довърша това клане, налагаше се да осигуря невинността си. Трябваше бързо да се измия под душа, за да прикрия следите си.

Ядно изгледах двете жени, които още не можеха да се опомнят. Отвратено нагласих на раменете си черното кимоно на нинджа. Отидох в стаята на Кенди и затръшнах вратата.

В банята имаше какви ли не сапуни. Не съм специалист в тази област, но американските сапуни, с техните евтини „аромати“, вонят още по-зле от мен. Производителите използват особено силни миризми, за да не личи още по-страшната смрад на съмнителните съставки, които слагат в сапуна, като например гранясала свинска лой. Накрая намерих един калъп, който бил „здравословен“ и придавал „невинен вид“. Пъхнах се под душа.

Сапунисвах се и обмислях затрудненото си положение. Да си призная, чувствах се съвсем объркан.

Сметките ми излязоха криви, колкото и да се стараех. Всеки би си помислил, че за една лесбийка най-жестокото мъчение е да я подложиш на гледката на нормален секс.

Самият маркиз дьо Сад е защитавал твърдението, че възможно най-садистичната постъпка е „анархистичното сексуално насилие“. Аз само следвах напътствията му. А той би трябвало да си разбира от занаята. Нали лично е практикувал онова, което проповядвал. Няколко десетилетия по-късно Фройд би се оказал напълно безпомощен, ако не се е опирал на усърдната работа на дьо Сад.

Бях сбъркал някъде. Но стига съм се двоумил. Бях устремен към бъдещето, а не към миналото. Поиграх си с идеята просто да ги убия, да се отърва от труповете, после да извикам камион за пренасяне на мебели, с който да откарам сейфа при производителя му. Бих могъл да обясня, че съм забравил комбинацията. Но се отказах, защото така бих събудил подозрения. Нали все трябваше да си прикривам следите.

Изкъпах се. Гнусно миришех на чистота — или това беше от сапуна?

Навлякох черното кимоно. Взех пистолет. И тъкмо посягах към дръжката на вратата, когато чух гласовете им. Свестили са се! Заслушах се. Току-виж ми подскажат какво да предприема.

Гласът на Пинч:

— Добре де, тогава ти му кажи.

Кенди възрази:

— Не. Ти му кажи. Много те бива да правиш номера.

— Ама той няма да ми повярва — оплака се Пинч. — Въобще ми няма доверие.

— Трябва да го накараш да ти вярва — заяви Кенди.

— Не ми се вярва, че ще успея да го измамя.

Кенди настояваше:

— ДЛЪЖНА СИ да опиташ! Иначе ще стане непоносимо. Може да направи най-ужасното нещо, което съм способна да си представя.

Пинч се съгласи:

— Като нищо ще го направи. Нямаме изход!

Аха! Значи мислят, че нямат изход? Сърцето ми подскочи от прилива на надежда. Имаше нещо, което ги ужасяваше. Реших да се възползвам от шанса. Влязох в голямата стая с насочен пистолет.

И двете впиха погледи в мен — Кенди вързана на дивана, Пинч сигурно окована на леглото. Нима съзирах страх в очите им? Аха! Точно така беше. Никакви съмнения. Тресяха се от ужас!

Мис Пинч дълбоко си пое дъх.

— Ако ми свалиш белезниците и излезеш от стаята, ще отворя сейфа и ще ти дам парите.

Олеле. Без да искам, бях ги уплашил, че ще направя нещо твърде стряскащо за тях. Трябва да се престоря, че знам какво е то.

Но познавах и мис Пинч. Тя беше още по-коварна от останалите жени, като нищо ще ми забие нож в гърба. Реших да я надхитря. Поне ще чуя от какво се боят, преди да ги убия.

Тръгнах из стаята и събрах всяко оръжие, попаднало ми пред очите. Дори намерих старите си дуелни пистолети, събудили в душата ми болезнени спомени. Наложи се три пъти да отивам с товара си до стаята на Кенди, преди да махна всичко опасно.

Откъснах кабела на телефона. Откъснах и кабелите на банковата камера, след като се уверих, че няма да включа някоя алармена инсталация. Надникнах в шкафа и прибрах пипера, горчицата и соса „Табаско“. Прибавих ги към купчината оръжия.

С ловки и опитни движения отвързах краката на Кенди от дивана и отново стегнах глезените й. Тя благоразумно не опита да се бори с мен, защото стисках нож между зъбите си.

Опрях пистолета в главата й, завлякох я в нейната спалня и я вързах за бюрото.

Върнах се и с готов за стрелба „Ругер Блекхоук“ в лявата ръка откопчах белезниците на мис Пинч. Побързах да се дръпна назад.

— Само една глупост да направиш и ще пръсна главата на Кенди — предупредих я. — Сега отваряй сейфа.

— Когато излезеш от стаята и затвориш вратата — обеща тя.

Поемах ужасен риск. Но имах нужда от тези пари, за да продължа по пътя си към премахването на причината за всичките ми беди — Хелър.

Излязох заднишком и затворих вратата. Насочих пистолета към Кенди, за да предотвратя всеки опит за нападение.

В другата стая се чуваха някакви тихи шумове. Повярвайте ми, това беше един от най-тежките моменти в цялата ми кариера. Трябваше да си придавам невъзмутим вид, но това ми се удаваше твърде трудно.

Почти чувах как моето сърце се опитваше да ми влезе в гърлото. Жените са винаги опасни, а когато са лесбийки, стават двойно по-опасни. А когато си имаш работа с мис Пинч — опасността не може дори да се измери.

Глас от другата стая:

— Вече можеш да влезеш.

Нямаше да й се оставя. Вдигнах голата вързана Кенди като жив щит пред себе си. Отворих вратата с ритник.

Мис Пинч бе коленичила пред сейфа, сякаш за да ме умилостиви. Криеше ръце зад гърба си. Измама! Сейфът беше затворен! Опрях своя „Ругер“ в челото на Кенди, пръстът ми не се отделяше от чувствителния спусък.

— Що за коварство е това? — попитах ядосано.

Мис Пинч показа ръцете си. В едната стискаше банкнота от хиляда долара.

— Твоя е, ако не ни направиш онова.

Страхът преливаше в очите й.

Време беше да науча от какво се плашеха.

— Ако не ви направя какво? — изчегърта гласът ми.

Но ми отговори Кенди. Избълва всичко на един дъх, обладана от неудържим ужас:

— АМИ АКО ИЗЛЕЗЕШ ПРЕЗ ВРАТАТА И СИ ОТИДЕШ! АМИ АКО НИКОГА ПОВЕЧЕ НЕ ТЕ ВИДИМ!

Примигнах. Някаква нова хитрост. Бяха ми подготвили клопка и ми прилагаха заблуждаващата тактика — страница два милиона и трета от наръчника на Апарата по надлъгване с врага.

Мис Пинч заговори умоляващо:

— Парите ти са на сигурно място в сейфа. А ако подпишеш празна разписка, ще ти донеса още. Но засега можеш да получиш само тези. Имаме условия.

— Е? — подканих я, измъчван от подозрения.

— Ще получаваш по хиляда долара всеки ден, ако живееш тук с нас и обещаеш да ни правиш същото всяка нощ.

— И на двете — допълни Кенди. — И всяка нощ.

О, това беше твърде съмнително.

— Ами къде остава Психиатричният контрол на раждаемостта? — заядох се.

Мис Пинч изрече:

— Вдън земя да пропадне всичко, което ни пречи да се радваме на нещо толкова прекрасно.

— По дяволите Психиатричния контрол на раждаемостта! — възкликна Кенди.

Мис Пинч подхвана:

— Те ни излъгаха. Ние се хапехме, драскахме и се мажехме с червило години наред в тези стаи. Изпълнявахме точно указанията от Психиатричния контрол на раждаемостта. Дори се съветвахме с психиатъра, който отговаряше за нас. И никой нито веднъж не ни каза, че усещането трябвало да идва ОТ ТАМ! Нали така, Кенди?

— Вярно си е — потвърди Кенди. — Никъде нищо не споменават за това! — Беше ми дошло до гуша от преструвки и изведнъж получавам този… този…

— Оргазъм ли? — помогнах й да се сети.

— А, на това ли му викат „организъм“?

— ОРГАЗЪМ — произнесох буква по буква. — Оргазъм.

— Ах, че е хубава тази дума — промълви Кенди. — Ако хората така се чувстват в рая, вече разбирам защо стават християни.

— Те ни излъгаха — горчиво повтори мис Пинч. — Само ни разправяха, че за да изпълним програмата на Роксентър за намаляване на населението, трябвало да станем лесбийки. Аз трябваше да играя ролята на мъжа, а Кенди — на съпругата. Пък и нямахме избор, защото бяха превърнали всички мъже в педерасти и обявиха, че е престъпление да нарушаваме връзката помежду им.

Тя изведнъж се изправи. Нервите ми се опънаха докрай. Огледа се. Не намери нищо подходящо за хвърляне, затова стовари цялата Желязна дева с лицето напред на пода.

— Да ги „избибипам“! — Зъбите й заскърцаха. — Те ни подложиха на лишения! През всички тези години са ни отказвали правата на жените! Но ще им го върна тъпкано!

Разтревожих се.

— Ей, почакай малко. Че това си е измяна. Ами Роксентър?

Тя плю! Докопа кутия бира и я удари с все сила в пода.

— Роксентър да се „бибипа“ самичък, ако ще! Психиатричен контрол ли! Плюя на Психиатричния контрол! — Тя запрати следващата кутия в стената. — Плюя и на Главния психиатър! Плюя на психиатрията! Проклет да е Роксентър, защото налага психиатрията! Отнеха ни толкова години!

Тя диво се озърташе за още нещо, което да хвърли.

Реших да спра това избухване. Всеки миг можеше да се обърне срещу мен. Това ми подсказваше не психологията, а обикновеното чувство за самосъхранение.

— Не можете да очаквате от мен, че ще живея сред всички гнусотии тук, наоколо е пълно с инструменти за изтезания. Ще сънувам кошмари и накрая ще си отида.

— Не, не — припряно каза Кенди.

— Не, не — мис Пинч изведнъж също започна да се умилква. — Слушай, всичко ще разместим. Ще обзаведем наново апартамента. Можеш да се настаниш в задната стая. Ще ти монтираме и ключалка, ако искаш. Ще разчистим и градината, за да имаш приятна гледка, когато си почиваш. Можеш да излизаш и да се прибираш, когато пожелаеш. Само трябва да спиш с нас всяка нощ и да ни правиш все същото.

— А, не и в това легло — твърдо отсякох аз. — Никакви белезници и горчица.

— Ще купим голямо хубаво легло за трима — подсказа Кенди.

— Никакви белезници, никаква горчица — обеща мис Пинч. — Хайде де, миличък Инксуич, не бъди толкова твърдоглав „бибипец“. Моля те, много те моля, кажи „да“.

Тя като че се канеше да заплаче най-искрено. И аз казах „да“.

— О! — писна Кенди. — Миличък, бързо ме развържи, за да те целуна!

Имах леки затруднения в развързването й, защото мис Пинч ме прегръщаше и ръмжеше гальовно.

Кенди най-сетне се освободи и ме целуна. Мис Пинч заяви:

— Всеки ден ще си получаваш хилядарката. И ще го оправим тоя апартамент. — После добави: — Договорихме ли се?

Май още не беше сигурна в съгласието ми.

— Да — повторих.

— Ох, че хубаво — Кенди запляска с ръце. — Хайде да се издокараме и да отидем в ресторант, за да отпразнуваме дефлорацията си.

— Не — възрази мис Пинч, вперила в мен гладен поглед. — Хайде да останем тук и да го направим пак. Имаме цяла нощ. Само че тоя път аз съм първа, Кенди. А ти ще гледаш, ако обещаеш да не пищиш. Аз ще пищя, като получа пак един от тия ВЪРХОВНИ оргазми. Задъхвам се, само като си помисля.

Ето как отворих този сейф. По-точно — цели три сейфа. Е, не стана точно както го замислих, но човек се учи да импровизира. И да задълбава в нещата по-навътре, отколкото е имал намерение.

Човек се учи как да взима това, което му се предлага.

За съжаление не всичко вървеше добре, както през първата нощ.

Глава десета

Вече повече от шестдесет часа старателно подготвените ми планове не потръгваха. Не напредвах в унищожението на Хелър, а ТРЯБВАШЕ да сторя това!

Неспокойно крачех из задната стая. Отчасти и заради бълхите.

Вече два дни в апартамента и градината не спираше адската врява. Преобразяването на жилището продължаваше.

Подписах два-три разходни ордера на „Октопус Ойл“ с името Джон Смит и след това сякаш всички демони бяха пуснати на свобода. Работници в голямата стая, работници в задната стая, работници в градината. Водопроводчици, бояджии, електротехници и дори разни педерасти, ръководещи разполагането на новата украса и обзавеждане.

Но главната причина за безпокойството ми (ако не броим бълхите) бяха неуспешните ми опити да се свържа с Рат по радиостанцията. Знаех, че другият апарат беше при него, но той не се обаждаше само за да ми прави напук.

Не смеех да се обадя по телефона в нашия нюйоркски офис, защото трябваше да се крия. А по радиостанцията бих могъл да заблудя Рат, че му се обаждам от Африка.

Беше жизненоважно да се свържа с него — всички Предаватели 831 бяха включени и от мощния сигнал по моите екрани се мяташе хаос. Не знаех какво ставаше с моята цел номер едно — Хелър! Без тази информация и без да проверя с какво се занимаваше кръвожадната графиня Крек, не смеех да предприема каквото и да било.

Разкъсваше ме яростното желание да направя нещо, за да започна унищожението на Хелър.

Имах пари — три хиляди долара. Две хиляди от редовната надница и още хиляда за извънреден труд.

Взирах се безучастно в кофа с жълта боя. Вътре плуваше една бълха, също цялата жълта. Тъкмо да я натикам надълбоко и тя изскочи нанякъде. Случката само изостри нетърпението ми. Трябваше да се измъкна от това претъпкано място, за да помисля.

Изтрих няколко-жълти пръски от своя тренчкот и излязох да се разходя. Хладният ветровит ден можеше да поразсее трескавите ми мисли, да ме успокои, за да се съсредоточа.

Без нищо да подозирам, доближих будка за вестници. И се озовах срещу първа страница на „Нюйоркски мръсотии“. Грамадни заглавия:

Пак този Хелър! Бяха публикували заглавията, само за да ме дразнят.

И тогава стреснато осъзнах истинското значение на събитието. Ако Съветът за сигурност приеме тази резолюция, мис Симънс направо ще олигави Хелър от умиление! Вместо да уреди изхвърлянето му от „Емпайър“, както се бе заклела, щеше да го остави на мира! А аз бих загубил скъпоценен съюзник в борбата да възпра злодейските му замисли за спасението на тази планета, да предотвратя кроежите му да провали мен, Ломбар и Роксентър.

О, щом се сблъскам с извънредно положение, веднага разбирам това. Вдигнах очи към небето и се примолих на Боговете да ми пратят знамение. Получих го! Точно пред погледа ми беше сградата на „Октопус Ойл“! Роксентър си беше на мястото и скоро всичко в света щеше да се нареди както трябва. Сетих се, че Бери не подозира каква роля имаше „Уистър“ в шумотевицата за правата на жените. Е да, Роксентър, Бери и другите важни хора на тази планета знаеха колко са опасни жените. Но освен всичко друго, Роксентър контролираше и продажбите на уран в света, а ако изчезне заплахата от война, кой ще произвежда термоядрени бомби! Ако резолюцията бъде приета, би донесла опустошителен, катастрофален мир на Земята! Роксентър сигурно място не може да си намери от тревоги!

Веднага започнах да действам. Бързо се запътих към „Октопус Ойл“.

Влязох право в кабинета на Бери. Имах късмет! Седеше зад бюрото си! Малката му шапка бе оставена върху клетка, пълна с бели мишки. Той ме погледна и ъгълчетата на устата му помръднаха — най-доброто подобие на усмивка, което се появяваше на противното му лице.

— А, Инксуич! — каза той. — Влизай. Май не съм те мяркал от ден-два. — Посочи ми креслото за посетители. — Дай свидетелски показания. С какво се занимаваш?

Седнах.

— Действам под прикритие — обясних му. — Само наминах да проверя дали знаете за онази резолюция — че жените имали право да не бъдат засипвани с термоядрени бомби.

— Жените — изсумтя той. — Гледам да стоя настрана от тях. Но трябва да кажа, че не успявам. По-трудно е да се отървеш от тях, отколкото от разносвачите на призовки.

— Е, помислих, че ще ви бъде интересно да научите — онзи Уистър забърка кашата с резолюцията. Той е голяма заплаха.

— О, Уистър ли — промълви Бери.

И в очите му се мярна изражението, което можете да срещнете само у юрист от „Уолстрийт“. Той сплете пръсти и се отпусна в креслото си.

— Според мен това дело ще бъде разгледано по надлежния ред. Медисън се занимава с него. Ако съдя по сметките, които ни пращат от ФФБО, май работи доста усърдно.

— Уистър трябва да бъде спрян — казах аз.

„Усмивката“ раздвижи устните му.

— Инксуич, само трябва да почакаш още малко. Щом някой като Чуруликащото Куку се заеме с нещо, значи то ще бъде спряно. Можеш да разчиташ на това! Когато този маниак привърши с Уистър, нещастният „бибипец“ сам ще моли да го вържат на електрическия стол и дори ще изхвърли от килията си всеки адвокат, който му носи помилване от губернатора на щата. Инксуич, на хора като Медисън може да се разчита. Той е по-страшен от всяка змия, която съм виждал! И като съчетаеш медисъновците на този свят с нашите масмедии, дори Четиримата конници на Апокалипсиса биха се примолили за милост. Не се тревожи, Инксуич. Вярвай ми — Медисън ще съсипе живота на Уистър. Обвинението няма повече въпроси.

Разбрах, че с Бери нищо няма да постигна. Станах да си ходя.

— Между другото, Инксуич — спря ме той, — тъкмо си спомних, че исках да ти пратя подарък онзи ден, но секретарката ми не знаела сегашния ти адрес.

— Да не са змии?

— Ами — отрече той. — Змиите са твърде ценни. Когато бях в Китай, избрах един комплект за иглолечение и си помислих, че би могъл да го изпробваш върху мис Агнес. Ако забиеш игличките не където трябва, стават страшни неща. Та какъв ти е сега адресът?

— Аз съм в нелегалност — обясних му.

— А, по дяволите, Инксуич, знам това. Но на моя бележник можеш да се довериш.

Нямаше как да му откажа, нито да разкрия факта, че никога не съм срещал мис Агнес. Дадох му адреса на апартамента. Той си го записа в малкия черен бележник. Замисли се.

— Знам го този адрес — изрече той, а лицето му още повече заприлича на сушена слива. — Ами да, миналия месец ходих там да прикривам едно убийство. Бяха пребили един тип до смърт. Сетих се! Това е апартаментът на мис Пинч! — Той ме изгледа с искрено изумление. — Исусе! Нима живееш с мис Пинч?

Аз го уверих:

— Държа й юздите здраво.

— Исусе! — възхитено възкликна той. — Май ще трябва да те насъскам и срещу жена ми!

Побързах да го отклоня от тази тема. Не можех на две места да изпълнявам задълженията на расов жребец. А и твърде добре си спомнях гласа на жена му. Ужасно!

— Моля ви, не казвайте на мис Агнес, че живея с мис Пинч.

Бери поклати глава.

— Няма. Инксуич, сигурно имаш твърде лошо мнение за мен, щом мислиш, че говоря с мис Агнес. Да не съм луд. Поне още не са ме освидетелствали, въпреки работата, с която се занимавам.

— Значи ставаме двама — казах аз.

Но това беше лъжа. Да си юрист на „Уолстрийт“ въобще не може да се сравнява по трудност със задълженията на един офицер от Апарата. Излязох от кабинета му.

Бях убеден, че Бери не разбираше колко е сериозно ставащото в Обединените нации. Непременно трябваше да възпра Хелър, преди той да унищожи всичко.

Спрях едно такси и скоро се озовах на „Мес Стрийт“ 42.

Грамадният „Екскалибър“ на Медисън беше оставен пред входа и някакво начинаещо репортерче лъскаше старателно многото квадратни метри хромирана стомана.

Качих се в залата. Точно както подозирах, всички се бяха отпуснали. Вътре се щураха само няколко репортери. Едновременно звъняха едва пет-шест телефона, а половината от петдесетте телетайпни машини не работеха.

Медисън седеше в претрупания си кабинет, метнал крака върху бюрото, с блага усмивка на младежкото, честно и сериозно лице.

— Смит, влезте! — покани ме той. — Седнете. Цял ден не съм ви виждал.

Почувствах се оскърбен. Нима никой никога не забелязваше, че отсъствах седмици, дори месеци?

Изведнъж си спомних, че имам стари сметки за уреждане с него.

— Май не постъпихте много умно, като отпратихте доктор Кроуб — кисело казах аз.

— Фитъс П. Кроуб ли? — засмя се Медисън.

— Да, доктора, когото пъхнахте в лудницата.

— Смит, как можа да ви хрумне такава щуротия?

— Нали повикахте линейка от психиатрията.

— А, разбрах. Вашите хора не се върнаха, за да им обясня. Веднага след като го отведоха, аз се обадих на главния психиатър в „Белвю“. Стори ми се, че Кроуб гори от желание да реже хора, както е с всички психиатри, затова му дадоха собствена лаборатория и отговорна длъжност. Нима си помислихте, че ще похабя толкова ценен човек? Господ да ме пази от такива грешки. Как ще пълним вестниците с ужасии, ако не са психиатрите? Но би трябвало да го поошлайфам малко, преди да го използвам. Смит, трябва по-грижливо да си изпипвате работата. И ми се иска да знаете малко повече за връзките с обществеността. Трудно се работи с аматьори. Нали онзи смахнат „бибипец“ можеше да ме убие. Явно не знаете достатъчно за психиатрите, иначе щяхте да го пратите направо в болницата, а не да го пускате да размахва скалпели срещу колегите ви. Смит, психиатрията е предназначена за обществеността, не за хората с тежест.

Забелязах, че има опасност да бъда смъмрен.

— Стига толкова заяждане — казах му. — По-добре да не си отваряте устата. Уистър подклажда нова сериозна опасност, а вие какво правите? Почти нищо. Историята с Атлантик Сити беше преди седмици, отдавна е издишала…

Медисън рязко смъкна краката си от бюрото. Приведе се към мен и ме зяпна изненадано.

— Издишала ли? Боже, опази ме от непрофесионалисти! През всички тези седмици историята винаги е на първа страница. Постигнахме рекорд! И повечето ми служители сега са в Трентън, щат Ню Джърси, за да раздухат всичко отново!

Той сграбчи огромна пачка изрезки.

— Вижте това! Губернаторът на Ню Джърси съвсем се е побъркал от кражбата на Атлантик Сити! Продължава да твърди, че градът още бил част от щата. А вижте какви бунтове организирахме там — жителите отказват да плащат щатските си данъци. В съда на Ню Джърси се вдига страшна пушилка и щатската полиция арестува Гениалното хлапе, защото е откраднал града. Вижте и това — насила отвеждат Гениалното хлапе в съдебната зала и всички присъстващи мятат по него празни бутилки от уиски, за да обещае, че няма да продаде Атлантик Сити на щата Невада.

Докопа друг лист.

— Ето ги заглавията за утрешния брой!

Погледнах какво щеше да има на първа страница в „Нюйоркски мръсотии“.

Преди да дочета репортажа, Медисън го притисна с длан към бюрото. Очите му блестяха.

— Щом бъде публикувано това, на следващия ден Гениалното хлапе ще заповяда да бъдат изритани от щата потомците на белите заселници. Тогава ще замесим в събитията и Бюрото по индианските въпроси и ще уредим нова битка при Ундид Ний, като за всеки убит федерален шериф ще имаме заглавие на първа страница. А другата седмица Гениалното хлапе ще избяга, ограбвайки влак…

Това ме обърка.

— Този влак откъде се взе? Каква връзка има?

Медисън се облегна назад и се усмихна покровителствено. Дори жалостиво.

— Смит, отидете да си проверите паметта. Преди доста време съвсем ясно ви казах, че се опитвам да изградя образ по подобие на Джеси Джеймс. Не си ли спомняте? Това е най-подходящият за целите ни безсмъртен герой. Смит, вие въобще не разбирате същността на връзките с обществеността.

Изтърпях прекалено много за един път.

— Слушайте, Медисън. Дойдох да ви съобщя, че Уистър стои зад тази резолюция, че жените имали право да не бъдат бомбардирани. И съвсем скоро резолюцията ще бъде разгледана от Съвета за сигурност в ООН. Той вече я прокара през Общото събрание, като използваше проститутки вместо агитатори.

— Това истина ли е? — равнодушно попита Медисън.

Гласът ми стана хаплив.

— Да, истина е! И най-добре да поработите над това!

— Няма да стане — отсече Медисън. — Не се вписва в образа му.

— О, Богове! — извиках аз. — Та това е ИСТИНАТА!

Медисън се засмя весело.

— Истината значи? Смит, а какво общо имат връзките с обществеността и истината? Новините днес са развлечение. Попитайте Ен Би Си, Си Би Ес, Ей Би Си, попитайте големите вестници. Те ще ви обяснят. Новините са най-големият източник на забавления в света. Я сега да ви попитам — как можете да забавлявате някого с истината? Това е смешно! Не, Смит, вие и представа си нямате как работят съвременните средства за осведомяване. Оставете това на мен, разбрахме ли се? И тогава ще напишем — 18 пункта, кавички, „МЕДИСЪН ОТНОВО ПОСТИГА УСПЕХ!“, възклицателен знак, затваряме кавичките, край на цитата.

Нищо чудно, че му викаха Дж. Чуруликащото Куку. Махнах се, преди да му изскочи пяна от устата. Дори бесните кучета са за предпочитане пред ухапването на масмедиите.

Но аз не се успокоих. Никой от тях не проумяваше колко опасна беше тази проекторезолюция в Обединените нации. Ако Съветът за сигурност я приеме, Роксентър ще се прости с всички печалби от термоядрения бизнес. Монополът на „Октопус Ойл“ върху продажбите на уран ще стане безполезен. Ломбар ще побеснее. И още по-лошо — мис Симънс ще започне да се грижи за Хелър, сякаш е легендарен герой.

Бях разтревожен!

ВДЪХНОВЕНИЕ!

Ще отида да поговоря с мис Симънс!