Зловеща сполука

Глава първа

Следващия ден прекарах в леглото, съборен от неудържими пристъпи на кикот. Будувах цялата нощ заради часовата разлика между Турция и Атлантик Сити, така че при всяко положение щях да спя до обяд. Но щом си помислех, че вече е време да ставам, изпадах в гърчове от смях и се въргалях под завивките.

Умният, хитрият Гобо Пиегаре! Какъв приятел имах в негово лице! Между периодите на ликуване обмислях дали не бих могъл да го възнаградя по някакъв начин. Може би да му пратя препарирана сойка, тази царица на крадците сред птичките, монтирана на златна поставка. Или да накарам сенатора Туидъл да го награди с почетния медал на американския Конгрес. А защо да не пробутам на Бери, адвоката на Роксентър, идеята да го предложи за Нобелова награда.

Гобо Пиегаре беше абсолютен връх в занаята си. Ако и когато Ломбар Хист поемеше контрола над Земята, този мошеник от галактически мащаб беше готов кандидат за щаба на Апарата на тази планета.

Най-сетне коремът ме заболя от смях и аз се сетих да поискам закуската си. Но скоро пак избухнах в кикот, защото бузата на сервитьора бе отекла от силен шамар, а Карагьоз имаше втора синина — под другото око. Мелахат, която се грижеше за къщата, изглеждаше така като че ей сега са я изнасилили. Стоеше на прага, кършеше ръце и плахо изказваше надеждата си, че кафето е точно толкова горещо, колкото желая. Мюсеф и Тургут си вършеха работата както трябва. О, какъв прелестен ден. Навън беше студено и ветровито, но тук се чувствах радостен и доволен.

Около четири часа следобед отидох в моята тайна стая и махнах покривалото от екраните. Седнах да се наслаждавам на по-нататъшните несгоди на Хелър и Крек.

В Атлантик Сити беше сутрин. Двамата се изтягаха на спалнята в разкошна стая. Над леглото им имаше бял балдахин. Сигурно беше младоженският апартамент. Навсякъде имаше цветя, а обзавеждането беше повече от луксозно.

Хелър стана и отиде в изобилно украсения хол. Дръпна шнура на завесите и откри големия панорамен прозорец. Апартаментът явно бе на по-висок етаж и даваше чудесен изглед към ледения, сивеещ Атлантически океан. Хелър гледаше бавните, сякаш намусени вълни, налитащи към безлюдните кейове. По плажа личаха останки от няколко отдавна изоставени лодки, изхвърлени на брега. Из въздуха се носеше на талази черен, мазен пушек.

Върна се в спалнята, дръпна завесите и там, откри изглед към празната крайбрежна улица. Долу само някакъв телевизионен екип снимаше нещо.

Крек седеше на ръба на леглото, полуоблечена, и разглеждаше печално раздраните си марокански ботушки, сигурно съсипани от спускането й в шахтата на пералнята. Тя вдигна очи към него.

— Те явно не знаят как да накарат животните да си отглеждат хубава кожа на гърбовете.

Крек захвърли ботушките в ъгъла, отиде в банята и започна да си чисти зъбите с роторната четка.

С пълна с пяна уста тя изфъфли на Хелър:

— Джетеро, кое е това Гениално хлапе, за което толкова приказват?

Хелър бърникаше в куфара си. Въздъхна.

— Ами това е най-тъпият „бибипец“, сключвал някога сделка… моля за извинение, мис. Не би искала да се запознаеш с такъв тип.

Тя си изплакна устата и се върна в спалнята.

— А всичко това ще ни помогне ли по-бързо да се върнем у дома?

— Ще сме големи късметлии, ако не ни изхвърлят от тази планета и не ни ритат през всичките двадесет и две светлинни години до Волтар.

Графинята леко се стъписа. Гледаше го втренчено.

— Ох, че лошо — промълви тя. — Нима ще се примирим с провала?

Знаех за какво си мислеше — за онези две фалшиви „Имперски прокламации“, за които обеща да не споменава пред Хелър. Те нямаше да й свършат работа, ако мисията завърши с неуспех. Хелър пак щеше да бъде изпращан с опасни бойни задачи, а тя щеше да си остане несъществуващ според закона човек и не можеше да се омъжи за него.

— Ох, че лошо — повтори графиня Крек.

Започна да се облича. Накрая намести на раменете си куртката от сива чинчила, сложи си бялата кожена шапка и взе бележника си. На излизане спря и каза:

— Ще отида да потърся Мейми Буумп. Имаме много за обсъждане. Ще се видим по-късно, мили.

Да, но аз повече не исках да слушам за мода, мода, мода и дрехи, дрехи, дрехи. Бях твърдо убеден, че предложеният стил за пролетта от модните дизайнери-хомосексуалисти беше абсолютна дивотия. Не исках да си развалям великолепното настроение. Изключих нейния екран. Депресията на Хелър беше достатъчен източник на душевно благополучие за мен.

Той вече ясно съзнаваше, че сам си е причинил непоправима беда. Елегантният сив костюм и копринената риза никак не подхождаха на самочувствието му в момента. Той изрови от куфара си яке и джинси. Бяха уместно облекло само за небрежни разходки по плажа, може да си е помислил, че ще бродят безгрижно по брега и само понякога ще поглеждат сивия, студен океан.

Облече се бавно. Последният вик на модата изискваше мъжките джинсови панталони и якета да са оръфани, закърпени и мърляви, точно като дрехите на някой работник. И макар да се премени с модерни одежди, ах, какъв несретник срещнаха очите му в огледалото!

После дълго, дълго седя, зареял поглед към неприветливата, безкрайна вода. Какъв празник за душата ми! О, колко е сладко да видиш падението на врага! Не само с нищо не подобри опасното си положение в Ню Йорк, но и се превърна в горд собственик на неизчислима финансова катастрофа. Не можех да се нарадвам. Не само бе спрян на място в усилията си, но и върнат доста назад!

Най-после си погледна часовника. Беше почти дванадесет часа, по източно стандартно време. Спомних си, че наближаваше мигът на конфискацията. Той погледна вратата. После изви очи към телефона. Разбрах, че чакаше новини от Изи.

Стана и отиде при телефона. Взе слушалката. Нямаше сигнал. Натисна няколко бутона. Нищо.

Аха! Знаех какво се е случило. Телефонната компания им е прекъснала връзките! Вълна от удоволствие премина през съзнанието ми.

Хелър остави слушалката върху апарата. Погледна към банята. Допреди малко осветлението там бе включено. Влезе и натисна бутона. После съседния. Нищо. Нямаше светлина!

О, прекрасно! Електрическата компания ги е изключила!

Завъртя кран на чешмата. Нищо! Плувах в блаженство. Спрели са им и водата!

Той пипна един радиатор. Явно беше леденостуден!

Той стоеше насред хола в младоженския апартамент на свръхлуксозен хотел-казино, в Атлантик Сити. Всъщност все още беше собственикът му. Но всички фирми за комунални услуги му бяха дръпнали шалтера!

Ликувах. Не след дълго всички тръби щяха да се спукат!

О, великолепие! Съдбата май бе решила да налага Хелър с ковашки чук!

Той бавно закрачи напред-назад, понякога хвърляше поглед на часовника си и към вратата. Веднъж прошепна:

— Изи, къде си?!

Стана дванадесет и половина. В стаята явно царуваше студът, защото Хелър наметна на раменете си своя черен кожен тренчкот.

Не го свърташе на едно място. Наслаждавах се на всяка секунда!

Стана един следобед. Графинята не се връщаше. Никаква вест от Изи. Хелър се свлече в близкото кресло.

— Изи, ти ме изостави и въобще не мога да те обвинявам за това.

Забеляза, че над крайбрежната улица, в далечината се издигаха димни кълба. Застана до прозореца. Не се виждаше много ясно. Нещо като горяща кола. И откъм плажа се носеха пушеци. Хелър не си направи труда да отскочи до спалнята, за да погледне от там. Предположих, че са започнали бунтове и грабежи.

Един и десет минути. Някой почука на вратата.

Хелър се втурна да отвори.

На прага стоеше един изключително тъжен Изи, по-дрипав от всякога. Шлиферът, взет от Армията на спасението, бе протъркан от носене. Куфарчето му бе пробито и разръфано. А самият Изи беше много по-печален и прегърбен от обикновено, което ми се стори почти невъзможно. Хелър го подкани да влезе.

— Ох, мистър Джет — изпъшка Изи. — Казах ви да не правите нищо безразсъдно. Не съм чувал дори за подобна катастрофа в цялата история на бизнеса. Нали все това ви повтарях — не свързвайте името си с корпорациите. А сега сте затънал до върха на косата си. Трябваше да оставите бизнеса на мен.

Хелър се сви в креслото и притисна длани към слепоочията си.

— Вече зная това.

— Да бяхте го узнал още вчера. Бизнесът е едно от най-подлите оръдия на Съдбата. Но грешката е моя. Долових блясъка в очите ви и бях сигурен, че пак ще накарате някого да стреля по вас. А сега са използвали автомати, оръдия, че и термоядрена бомба. Ой, ой, каква разруха!

Хелър промълви унило:

— Зная, зная. Какво е положението ни сега?

— Имам малко не съвсем песимистични новини, на които не вярвам, и лоши новини, които изцяло заслужават доверие. Затова първо ще ви съобщя лошите.

— Вероятно — каза Хелър, — добрата новина е, че ще ми сервират закуска, преди да ме ликвидират. Започвай.

— Трябваше да се усъмните, когато са ви оставили да печелите толкова дълго и толкова много. За да платят печелившите ви залози, които сте правил толкова трескаво, те са опразнили касите на всички казина, всяка банкова сметка на корпорацията. Дори са теглили пари от Лас Вегас. Взели са предплата от всички гости на хотелите. Изчерпали са до дъно всеки възможен източник на пари, за да си ги върнат през вас като законни загуби на корпорацията.

Ликвидността в момента е следната — минус незнайно колко милиона долара. Освен това се налага да изплатим разписките, издавани като лавина в края на вечерта, така че стигнахме до гнусната тема за задлъжнялостта ни.

Парите, които е трябвало да плащат за комуналните услуги — телефон, вода, електричество — те от много месеци са прибирали в джобовете си. Така че днес изключиха всичко, заедно с газта за парното отопление. Дори получаваме големи сметки за бензина, а корпорацията разполага с грамаден автопарк.

Целият персонал в различните клонове на корпорацията от доста време не си е виждал заплатите. Липсват и сумите, дължими на Данъчната служба — всички държавни и щатски данъци за последната една година.

Парите, внасяни в пенсионните фондове на персонала, са били прехвърлени в тайнствени начинания, които още по-загадъчно се провалили, така че тепърва трябва да възстановяваме и фонда.

По-голямата част от оборудването на хотелите е взето на лизинг и сега фирмите имат намерение да си приберат своето.

Зима е и никой не наема яхти, нито пък някой плава по канала.

Зима е и няма отпускари да запълнят хотелите.

Хелър потръпна.

— Това ли е всичко?

— Не — каза Изи. Разгъна вестник. — Този любител на спагетите, този нагъл простак Пиегаре трябва да се е раздрънкал пред репортерите още снощи, гадникът му с гадник. Видяхте ли това?

Държеше пред очите на Хелър първа страница на „Нюйоркски мръсотии“.

— О, Богове! — изрече Хелър, без дори да прочете останалото.

— Има го във всеки вестник — и национален, и местен — обясни Изи. — На първа страница!

Е, сега вече се разсмях от сърце. Изи смяташе, че Пиегаре се е разприказвал пред вестникарите. Но дали беше така или не, нямаше никакво значение. Медисън! Добрият стар Уолтър Дж. Медисън, безценният Медисън — това чудо на „връзките с обществеността“ имаше пряк достъп до компютърните бази данни за престъпността, които ползваше и Роксентър. И се бе нахвърлил върху новата възможност като хрътка, разпращайки до всички информационни средства фантазиите си.

Хелър изстена:

— Никакви добри новини ли нямаш?

Изи промълви:

— Мисля, че е добре да дойдете долу в залата за събрания. Хората от персонала се срещат днес там, а пък те са цяла четвърт от населението на Атлантик Сити. Не мога сам да се изправя срещу такова множество.

Хелър разкопча оръфаното си яке. Провери пълнителя на пистолета си и го пъхна в кобура на колана си.

Изи извика:

— О, не! Не можем да решим проблемите си, като караме още хора да стрелят по вас! Искам да бъдете там само в момента, когато се втурнат към подиума, за да ме разкъсат на парчета.

Хелър наметна кожения тренчкот, затвори и скри куфара си, след това тръгна с Изи по тъмния коридор.

Трябваше да слязат много етажи по стълбите, защото асансьорите не работеха. Накрая стигнаха до входа към голямата зала. Беше осветена само с газови лампи.

И претъпкана с хиляди хора. Сервитьори, готвачи, камериерки, крупиета, портиери, чиновници, чистачи, шофьори, танцьорки и още всякакви отрепки, необходими за работата на казина и хотели, ресторанти, барове, яхтклубове и още какво ли не. Там бяха дори хората от охраната, но явно не си вършеха работата по поддържането на реда. Каква груба сбирщина! Не бяха от мафията, но бяха служителите от всички фирми на мафията, които тя бе зарязала.

Надигна се гърлено ръмжене. Ръце показваха. Зъби се оголваха зад изпънати устни. Всички следяха с погледи Хелър, докато слизаше по прохода към подиума. Ако съдех по лицата на присъстващите, Хелър беше популярен сред тях не повече от бясно куче.

Изи не се отделяше от него. Зашепна:

— Не започвайте веднага да стреляте по тях. Ще се разбунтуват, ще трябва да плащаме и болнични разноски. А дори с болниците не сме постигнали никакво споразумение.

В шепота на Хелър се усещаше намек за свирепост:

— Ти нищо ли не си направил досега?

Изи отвърна:

— Но в такова положение е почти невъзможно да се направи нещо. Внесох иск в съда за промяна името на корпорацията. „Скалпело“ се ползва с твърде лоша слава. Но това няма да ни освободи от дълговете.

Вече се качваха по стъпалата към подиума. Беше съвсем празен. Изи продължаваше да шепне:

— Не можах да измисля кой от роднините ми да заеме директорски пост. Само вие притежавате акциите, но не бива още повече да затъвате в делата на тази корпорация. Направих каквото можах.

Хелър се канеше да застане с лице към неприязнено настроеното множество, но Изи го побутна надясно към изхода от подиума. Там имаше малка стаичка. Изи спря Хелър, точно преди да влязат. Хелър надникна през открехната врата.

Вътре седяха графиня Крек, Мейми Буумп и Том-Том. Светеше им само една свещ.

Хелър прошепна на Изи:

— Но какво нрави там и барабанистът? Вярно, снощи ни помогна в носенето на чувалите, но нали може да брои само до четири.

— Знам. Затова го назначих за ковчежник. Поне няма да умре от страх, като вижда в какво състояние е балансът на корпорацията.

Включих екрана на Крек. На него видях надничащия Хелър, дрехите му бяха измачкани под разкопчания тренчкот. Ох, че удоволствие беше да наблюдавам потиснатото изражение на лицето му! Обзе ме радостна възбуда.

Мейми Буумп каза:

— Здрасти, моряко. Имаш ли нещо против да ми заемеш за малко това работническо яке? Вече замръзвам.

Хелър я погледна. Бе облечена само с блузка и пола. И какъвто си беше джентълмен, веднага свали тренчкота си, за да й даде якето. Тя го закопча чак до шията си. Е, така наистина имаше странен вид. Приличаше на водопроводчик! А толкова се фукаше, че знае всичко за дрехите.

Изи се намеси:

— А сега, мистър Джет, понеже сте единствен притежател на акциите, ще прескочим формалностите. Моля ви, подпишете тези документи.

Той ги подреди по масата.

Хелър взе химикалка и се наведе над листовете. Прочете първите редове, Мейми Буумп получаваше поста на президент и главен мениджър на корпорацията!

Хелър вдигна глава, очите му бяха ококорени от изненада. Крек се взираше много строго в него. Направи му едва забележим знак.

Хелър подписа документите.

И незабавно Мейми Буумп, Том-Том и графинята станаха, за да излязат на подиума.

Хелър понечи да тръгне с тях. Мейми Буумп доста силно го побутна назад, накара го да седне.

— Моряко, ти чакай тук и ела да помагаш, ако ни налетят. Ще дойдеш при нас, когато ти дам знак.

Те излязоха и Том-Том уж разсеяно затвори вратата. Хелър се завъртя към Изи.

— Но защо въобще трябва да правим нещо? Нали банката „Греб-Манхатън“ ей сега ще удари ключа навсякъде.

— Ах, банката ли — сети се Изи. — Ами виж какво, като се обадих в комисията по хазартните игри на Ню Джърси и им казах, че е изпълнена заповедта Пиегаре да продаде корпорацията, те се отказаха от обвиненията си и продължиха срока на разрешителните ни.

Хелър напомни:

— Говоря ти за „Греб-Манхатън“!

— Аз също — отвърна Изи. — Разбираш ли, вече можех да съобщя на банката, че нашата корпорация ще запази разрешителните си за хазарт. А те смятаха, че парите им са застрашени, защото разрешителните ще бъдат анулирани.

— Това ли е всичко? — настоя Хелър.

— Не съвсем. Автоматично отпадаха и обвиненията за криминални деяния, които биха могли да предявят срещу Пиегаре — нали той продаде корпорацията. Аз им заявих, че ако не ни разсрочат изплащането на заемите, ще се обърна към съда за обявяване на фалит и така само ще загубят всичко, което им дължим. Затова се забавих. Те винаги събират съвета на директорите при обсъждането на заеми за около милиард и повече, размотаваха се чак до десет, за да търсят Роксентър. Но той и Бери заминали за Китай да си уреждат монопола за преработката на техния нефт. Затова заседаваха без него. Сигурен съм, че ще ги вдигне на рога, когато се върне и научи, но вече разполагаме с разсрочка на всички ипотеки и заеми.

Графиня Крек отвори вратата и кимна на Хелър.

Изи го подкани да тръгва, но самият той се сви в ъгъла.

— Ти излез — поиска той. — Аз се боя да застана срещу такава побесняла тълпа.

Хелър отиде до средата на подиума. Там беше Мейми Буумп, величествено изправена срещу гъмжилото. Внезапно се досетих защо облече якето на Хелър. Лукав психологически трик — така изглеждаше една от тях. Бе накарала събралите се хора да мълчат като мъртви. Да я „бибипам“, имаше артистичното умение да контролира публиката си — никой не подвикна срещу Хелър. Посрещнаха го само мрачни лица. Развалиха ми удоволствието. Никой не хвърляше по него гнили домати!

Мейми Буумп извика звънливо:

— Позволете да ви представя единствения акционер на тази корпорация — безупречния, забележителния флотски офицер, който положи немалко усилия да слезе на брега само за да говори пред вас. Представям ви звездата на всички звезди, приятеля на президенти, единствения и неповторимия ДЖЕРОМ ТЕРЪНС УИСТЪР!

Тя прошепна на Хелър:

— Само кажи „Да. Одобрявам.“ И се поклони. Само това и нищо друго!

Хелър, вероятно зашеметен от заплашителното мълчание на тълпата, каза силно:

— Да. Одобрявам!

Поклони се.

Залата сякаш се взриви!

УЖАСНА ВРЯВА!

Шапки хвърчаха във въздуха.

Хиляди гърла крещяха оглушително!

Като глутница гладни зверове хората нахлуха на подиума.

Сграбчиха Хелър. Вдишаха го на раменете си. Направиха тържествена обиколка на подиума и цялата зала.

И през цялото време ревяха „Да живее Шефа“!

Внезапно блеснаха и светлините над подиума.

Някакъв мъж, вероятно електротехник, се появи на странично балконче над залата и включи прожектор. Насочи го към Хелър, последователно пускаше червения, синия и жълтия филтър. Сигурно после чу сигнал от Мейми Буумп, защото прехвърли светлинния лъч към нея. Тя вдигна ръце, за да привлече вниманието към себе си. Хората оставиха на мира Хелър и се обърнаха към Мейми.

С глас, от който всеки древногръцки оратор би позеленял от завист, Мейми извика мощно:

— И така, дами и господа, горди служители на новата корпорация „Лъки Бонанза Казино“! Хващайте се за греблата и нека водата се пени зад нашата лодка! Нека тълпи се блъскат по крайбрежната улица, нека заровете и рулетките се покрият с купчини пари! Накратко, като ваш президент и главен мениджър, съветвам ви да се връщате на работа! Какво ще кажете?

Гъмжилото ревна радостно. Всички се струпаха на изходите от залата.

Хелър огледа внезапно опустялото грамадно пространство. После изгледа един по един Мейми, Том-Том и графиня Крек. Попита учудено:

— И какво всъщност одобрих?

Другите се бяха замислили за свои неща. Никой не му отговори.

Хелър пак попита:

— Как уредихте да ни включат осветлението?

Том-Том свенливо вдиша очи към Хелър.

— Ами не можех аз да отида в електрическата компания. Вярно, сега съм ковчежник и трябваше лично да оправя сметките, но откъде да знам дали ще им платя точно колкото дължим. Та затова пратих нашия китарист. Той е голям бързак, затова скоро ще ни пуснат тока, телефоните, водата и газта за парното.

Хелър се озърна.

— Но нали няма с какво да подкараме казината, нямаме с какво да купуваме необходимото.

Графиня Крек го хвана под ръка.

— Скъпи, стори ми се много угрижен, затова не ти казах. Но аз оставих три торби с пари в една вентилационна шахта. Приблизително милион и половина. Дадох парите на Мейми, за да раздвижи бизнеса на твоята корпорация.

Мейми добави:

— Много ценен дар, миличка. Стигат да си платим комуналните дългове, да оставим някакви пари при касиерите в казината и да напълним донякъде игралните автомати. Така че отново ще прибираме парите на клиентите.

Хелър не се отказваше.

— Но какво одобрих?

Но Мейми вече го побутваше към фоайето.

Вътре нахлуваха хора! ТЪЛПИ!

Хелър надникна през един прозорец. Паркингът беше претъпкан от току-що пристигнали коли. Прииждаха още.

— Но защо идват всички тези хора?

Тя го буташе към някаква стълба.

— Сигурно да разгледат полесражението. По всички телевизионни мрежи дрънкат врели-некипели. Горящи танкове, избухващи ракетни катери, свалени самолети. Показваха им останките! Ония типове от новините страшно раздухаха как си бил превзел Атлантик Сити с щурм. Дори използваха архивни кадри от десанта в Нормандия през Втората световна война. От сутринта вдигат шум по всички канали.

Изпръхтях. Медисън се развихряше!

Графиня Крек попита:

— Мили, наистина ли имаше битка? Аз се криех в пералнята и по коридорите. Чух няколко изстрела. Но не знаех, че си се сражавал на брега.

Стигнаха до бившия офис на мафиотския шеф Тобо Пиегаре. Мейми огледа внимателно стаята. Взе от бюрото прекрасно изваяна черна ръка и я пусна в кошчето за боклук, после гнусливо си избърса ръката. Свали от раменете си якето на Хелър и се настани в елегантното кресло зад бюрото. Прозорецът й даваше изглед към крайбрежната улица, където шумът се усилваше.

Тя подхвърли якето на Хелър.

— Моряко, няма спор, че си хитрец. Пуснал си двойник да раздава автографи вместо тебе. Звездите като мен знаят колко е изтощително да те обсаждат почитатели. Обаче ще ти дам един съвет, моряко — когато си избираш двойник, намери някой да прилича повече на тебе. Не понасям конските зъби на тоя.

— Двойник ли? — учуди се Хелър. — Къде е?

О, Богове. Надушвах безмилостния стремеж на Медисън да окупира всяка първа страница в страната.

— Как къде — учуди се и Мейми. — Ей го долу на крайбрежната улица, раздава автографи като луд. Умно измислено. Не си е работа да те снимат от телевизията. Ама тоя двойник добре се оправя пред камерите.

Графинята каза успокояващо:

— Мили, значи не ти се налага да слизаш долу.

Хелър погледна към крайбрежната улица. Там ГЪМЖЕШЕ от хора, продавачи с колички, репортери и оператори. Двойникът, фалшивото „Гениално хлапе“, измислено от Медисън, с очилата, щръкналата челюст, изпъкващите зъби и всичко останало, бе застанал върху повреден танк от армейските резерви, а някакъв пиротехник пак разпалваше пламъци по бойната машина.

— Да, няма да слизам за нищо на света — отрони Хелър и потрепери. Извърна се към стаята. — Моля ви, много ви моля, някой ще ми каже ли какво одобрих току-що?

Мейми се намести по-удобно в разкошното си кресло.

— Нали разбираш, никой от персонала от незнайно кога не е и помирисвал заплата. И те знаят, че корпорацията не може да им плати, а пък е зима и не се намират свободни работни места.

Тя го изгледа въпросително, сякаш се съмняваше дали наистина е необходимо да му обяснява всичко това.

— Моля ви, кажете ми — повтори Хелър.

— Накратко, моряко, обещах им, че ако ти одобриш, ще получават 100 процента от всички печалби на корпорацията, след приспадане на разходите, докато изплатим всички възнаграждения, изостаналите данъци и възстановим пенсионния фонд. А след това за тях ще остават само 60 процента от печалбите. Обаче дотогава има твърде много време…

Хелър изведнъж се свлече на най-близкия стол. Имаше от какво да му омекнат краката! Както и да погледне човек положението, ако собственикът е този, който получава доход, Атлантик Сити отново бе сменил притежателите си!

ПЕРСОНАЛЪТ БЕ ПРЕВЗЕЛ ЦЯЛАТА КОРПОРАЦИЯ!

Мейми продължи.

— Но искам да чуя мнението ти по един особено важен въпрос.

— Какъв? — безсилно прошепна Хелър.

Мейми заговори по-ласкаво.

— Как мислиш, дали мога да сложа светлинни реклами с името си на всяко казино-хотел? Ама да са от най-големите — „Мейми Буумп, президент и главен мениджър“. Според тебе как ще го приемат хората?

Хелър едва чуто отговори:

— Ще бъде чудесно.

След малко погледна графиня Крек.

— Скъпа, май е време да се прибираме в Ню Йорк.

Ох, как се давих от смях! Опитът на Хелър да отърве Изи от дългове не постигна нищо! Само добави нови неприятности към досегашните. А отгоре на всичко сега беше обезсърчен и с много ниско самочувствие.

В този момент реших да не се тревожа повече за него и да го оставя да си потъва на воля. Нямаше и най-нищожен признак, че ще напредне в каквото и да било, а когато получа съобщението от Ломбар, той и графиня Крек още ще се размотават безцелно из Съединените щати. И ще ги убия, преди да са си казали молитвите!

Блаженството ми достигна неподозирани висоти. Аз победих. Аз, аз, аз!

Глава втора

На другата сутрин пискливо свистене до леглото ми прекъсна един прекрасен сън — Хелър и Крек се редяха на опашка за безплатна супа в Ню Йорк, а един Дявол от Манко размахваше черпак и не само им отказваше канче супа, но ги налагаше по главите с черпака.

Пищенето идваше от вътрешната разговорна уредба на базата. Никак не беше обичайно да ме търсят по нея, защото Фахт Бей правеше всичко възможно, за да не търси помощ от мен. Значи имаше извънредно положение.

Натиснах бутона.

Бях познал!

Фахт Бей каза напрегнато:

— Веднага идвай в хангара! Канят се да убият доктор Кроуб!

Исках да го попитам защо ме безпокои за такава дреболия, но той прекъсна връзката.

Хрумна ми, че не биваше да проявявам безгрижие. Животът е пълен с непредвидими случайности. От Бери бях се научил да подготвям резервни варианти за всеки случай. Току-виж имам нужда от Кроуб, ако Хелър и Крек някак се измъкнат от безизходицата.

Навлякох някакви дрехи. Въоръжих се солидно. Слязох надолу по тунела, за да посмачкам вирнатия нос на Фахт Бей. Положението се бе променило и беше време той да усети това.

Чакаше ме на входа за хангара.

— Откога — попитах го кисело, — аз нося отговорност за всеки тъпанар в тази база?

— Нали ти поиска да ти го изпратят от Волтар! — натърти Фахт Бей. — Я виж какво става!

Кроуб бе изкачил стената на хангара до половината, вкопчил пръсти в грапавините.

А на петдесетина фута под него бяха четиримата пилоти-убийци и петимата антиманкоси, бесни от ярост!

Крещяха псувни към доктор Кроуб. Никога не бях чувал такова сквернословие. Никой издател не би допуснал да се появи пред очите на читател! Ужасна врява!

— Не им позволих да стрелят по него — каза Фахт Бей. — Той е само на два фута от антиземетръсно устройство. Ако го засегнат, целият свод може да рухне върху нас.

Така си беше — малката кутия, излъчваща невидим опорен лъч, беше точно до главата на Кроуб.

Не исках да се въртя около пилотите-убийци — твърде опасни са дори когато са привидно спокойни. А сега бяха загубили всякакво хладнокръвие. Виеха и подскачаха от гняв.

Ръката на Фахт Бей ме изтласка на сцената.

— Какво става тук? — попитах ги.

Потоци от ругатни и хули се изсипаха към мен от всички страни. С големи усилия успях да разнищя случката.

Доктор Кроуб задигнал ключа на килията си от пазача. През нощта се измъкнал от бърлогата, където би трябвало усилено да учи английски език. Един от пилотите-убийци се събудил, когато острието на щик докоснало гърлото му. За доказателство показа кървящата драскотина.

О, милостиви Богове, доктор Кроуб бе прекалил с лудостта си — да нападне пилот-убиец!

Аз упорито ги разпитвах дали Кроуб е пожелал да даде някакво обяснение за тази своя тъпотия. Надявах се, че ако проумея докрай смисъла на инцидента, все някак ще уредя нещата.

Но никой от тях не ми даде нужните сведения. Всъщност вдигаха такъв страшен шум, че едва ли разбраха въпросите ми.

Осенен от гениално вдъхновение, аз осъзнах, че ми оставаше само да попитам доктор Кроуб.

Взех малък мегафон и го насочих нагоре.

— Защо си искал да заколиш пилота? — креснах към доктора.

Сега той се държеше за самата кутия на устройството. Впери в мен своя див, фанатичен поглед. Отвисоко гласът му звучеше тъничко и глухо.

— Аз само си учех английски! — извика на своя недодялан волтариански. — Офицер Грис, аз изпълнявах вашата заповед.

Последва нов взрив мръсотии около мен. Припряно му отвърнах с вик:

— Не съм ти заповядвал да режеш гърла!

— Но ми дадохте книги по психология и психиатрия, за да се уча по тях! А там е написано, че в основата на черепа човек има първобитна част от мозъка си, наследство от влечугите. Това беше нещо ново за мен и се опитах да проверя дали е вярно. Защо вдигат такъв скандал? Само се опитвах да приложа наученото!

Е, имаше логика в думите му. Но пилотите-убийци и антиманкосите едва ли бяха склонни да погледнат на инцидента през неговите очи.

— Значи си му дал някакви книги, от които му е хрумнало да прави такива неща? — изръмжа един от пилотите.

Стори ми се по-благоразумно да отклоня разговора в друга посока.

— Ако го свалим долу, той ще ви обясни, че само е искал да се поупражнява.

Хвърлиха се вкупом към мен. Притиснах гръб в стената и измъкнах бластер от джоба си.

— Вижте какво — казах им, — защо не отидем някъде да обсъдим това. Ще го накарам да слезе и ще поговорим като възпитани хора.

Те изгледаха преценяващо 800-киловолтовия бластер. Вдигнаха глави към Кроуб.

— По-късно — изръмжа един пилот.

Махнаха се и оставиха мен и Фахт Бей да се оправяме с Кроуб. Креснах му:

— Сега можеш да слезеш.

— Не мога. Ще падна.

— Ще разпънем спасителна мрежа! — обещах аз. — Дръж се здраво.

Работниците от хангара никакви не се виждаха по време на разгорещения спор. Фахт Бей ги измъкна от укритията им и ги накара да разпънат мрежата под Кроуб.

— Сега скачай! — креснах му.

— Ръцете ми не искат да се пуснат! — изврещя той.

Казах на Фахт Бей и работниците да почакат. Върнах се по тунела и прерових сандъка си за оръжия. Избрах иглена зашеметяваща пушка и пак слязох в хангара.

Фахт Бей я погледна само за миг.

— Недей да стреляш тук! Ще засегнеш кутията, за която се държи.

Изрекох ледено:

— Значи се съмняваш в стрелковите ми умения. С това мога да сваля от клона пойна птичка поне от половин миля. Как няма да уцеля Кроуб от някакви си петдесетина фута?

Нагласих пушката на най-ниска интензивност на лъча. Работниците притиснаха длани към ушите си. Фахт Бей избяга чак в своя кабинет и надникна оттам.

Подпрях се на коляно и притиснах приклада към рамото си.

Прицелих се безпогрешно. Точно в дясната ръка на Кроуб, сграбчила кутията на противоземетръсното устройство.

Натиснах спусъка!

ТРЯС!

Кутията избухна!

Кроуб падна!

След него паднаха и десетина тона скални отломъци!

Вихрушки от дим и прах запълниха мрачния хангар.

Фахт Бей трескаво натисна бутона за обща тревога.

ОГЛУШИТЕЛНО!

От всички кътчета на базата хората се втурнаха към бойните си позиции.

Фахт Бей бързо ги организира за спешна ремонтно-спасителна операция.

Заеха се да изровят работниците изпод камъните.

Откриха Кроуб омотан в мрежата, където се бе приземил невредим само за да бъде затрупан от последвалите го парчетии.

Явно електронната кутия бе дала на късо и лъчите престанаха да крепят стените, които предпазваха от честите земетресения в района.

Тълпата наоколо вдигаше врява за нищо. Стените на хангара бяха невредими, ако не броим няколко дупки, широки не повече от един ярд. Нямаше повредено имущество, освен една спасителна мрежа. Дори нямаше убити — само два-три спукани черепа, а Прахд можеше веднага да ги закърпи.

Но всеки ме пронизваше с напълно незаслужен зъл поглед.

Открих причината за злополуката. Батерията на иглената зашеметяваща пушка не бе презареждана от две години и лъчът не стигна до целта. Значи нямаше никакви съмнения, че боравя добре с оръжие. Но никой не искаше да ме изслуша.

Държаха се твърде неблагодарно. Нали в края на краищата свалих Кроуб от стената. Дори Бъгс Бъни не би се справил но-добре.

Глава трета

След като някои забележки ми подсказаха, че само се пречкам на аварийната бригада, аз се оттеглих в стаята си. Те трябваше да откарат ранените в болницата и бързо да възстановят противоземетръсното устройство, а имаха доста да разчистват. В края на краищата, нали бяха професионалисти, а аз бях над тези житейски дреболии.

И така, тъкмо се наслаждавах на вечерята си — пиле, сварено по кавказки, със сос от стрити лешници и червен пипер, поднесено от малко по-набита, но послушна прислуга. С присъщото си нахалство Фахт Бей ми се обади точно в този момент.

— Готови са да се срещнат с тебе.

— Някой друг път — отвърнах аз.

— Тогава ще гласувам да пъхнем доктор Кроуб в дезинтегратора за боклук.

— Чакай, чакай.

Налагаше се да мисля много бързо. Съзнавах в какъв източник на опустошение и разруха можеше да се превърне доктор Кроуб — той беше ценно средство за каквато и да била акция на Апарата. Хелър беше много лукаво същество и ако късметът му проработеше, животът ми отново щеше да бъде изложен на риск. Неохотно казах:

— Ей сега ще сляза при вас.

Събранието се състоеше от мрачно настроени хора. Влязох с бластер в ръка, без да се излагам на никакви случайности. Не седнах. Пък и никой не ме покани. За мен беше несъмнено, че най-доброто място за гърба ми е някоя стена.

Бяха довели и доктор Кроуб. Беше превързан тук-там — сигурно сам се бе погрижил за себе си — и клечеше в ъгъла под прицела на трима стражи.

— Гласувам за смъртно наказание — каза порязаният пилот.

— Присъединявам се — каза вторият пилот-убиец.

— Значи взехме решение — заяви капитан Стаб. — Присъдата ще бъде изпълнена, като го хвърлим в електрическата пещ.

— Задръжте малко — настоях аз. — Нито можах да изслушам доказателствата, нито съм гласувал.

— Нима искаш да внесеш апелация за поемане на отговорността? — попита Фахт Бей.

Тези типове пипаха прекалено припряно. А и зелените светлинни плочи придаваха мрачен оттенък на събранието. Бързо прехвърлях различните възможности в ума си. Фахт Бей ми предложи изход от положението, но твърде несигурен. Според волтарианските закони всеки упорит глупак можеше да поеме цялата отговорност за някой подсъдим, дори и за осъден престъпник. Точно така Апаратът успяваше да прибере уж „екзекутираните“ криминални. Обаче съществуваше и наглед дребна уловка. Ако същият подсъдим след това извършеше и най-дребното провинение, поелият отговорност за него също попадаше под секирата на закона — понякога и буквално.

— Няма никакво съмнение — каза нападнатият пилот, който явно председателстваше събранието, — че този доктор Кроуб отново ще посегне на някого от базата. И в такъв случай съвсем законно ще бъде да екзекутираме заедно с него и поръчителя му. Събранието може да приеме апелацията за поемане на отговорността. Всички, които сте „за“, гласувайте с вдигане на десния показалец. Мнозинство. Вие вече сте му поръчител, офицер Грис. Закривам събранието.

— Чакайте! — викнах аз.

Но всички, дори и стражите, излязоха.

Бяха ме хванали в клопка!

Ох, какви хитри „бибипци“! Беше не само вероятно, но и абсолютно сигурно, че доктор Кроуб отново щеше да направи нещо гадно. Познавах го добре! Пилотът-убиец ми бе отмъстил ужасно. Така скоро можех да се превърна в труп, и то напълно законно. Тъкмо когато вече тържествувах във всички свои начинания. Подъл удар.

Кроуб си клечеше в ъгъла, впил в мен лъскавите си черни очички. Вероятно умуваше в какъв изрод би могъл да ме превърне. Надявах се поне да не си представя грамаден паяк. Гнуся се от тези твари.

Аз размишлявах. Кроуб клечеше в ъгъла.

Спомних си как ме изгледа онзи пилот-убиец на излизане от стаята.

Видях окачено на стената, навито осигурително въже.

ВДЪХНОВЕНИЕ!

Взех въжето. Увих го около глезените на Кроуб. Увих го около коленете му. Вързах ръцете към тялото му. Продължих да увивам около врата и главата му. Вързах краищата на троен възел, после ги запоих. Дори и призрак не би успял да се измъкне.

На бегом се понесох към стаята си.

Взех от сейфа петстотин хиляди турски лири, равни на около петстотин долара.

Върнах се и намерих главния строителен техник.

— Искам да сключим сделка.

Показах му парите. Очите му светнаха. Знаех си.

— Ще ми направиш килия, за каквато още никой не е и чувал. После получаваш това.

Той посегна да сграбчи парите, но аз бях по-бърз от него.

— След като свършите и се уверя в здравината й.

— Обаче ще ми дадеш няколко хиляди в аванс — настоя той.

Отделих стотина хиляди лири от пачката. Дадох му ги.

— Останалото след изпълнението на поръчката.

Той прибра парите.

— А къде е чертежът на килията?

Бях пропуснал тази подробност. Седнахме до вързания като пашкул Кроуб и аз започнах да чертая.

Човек лесно се увлича. Не можех да се спра. Хрумваха ми все нови начини, които би могъл да използва за бягство.

Но накрая довърших чертежа и при цялата си скромност трябва да кажа, че беше шедьовър.

В самия край на коридора с килиите имаше голямо помещение, което досега не бе използвано за нищо. Пред вратата за килията щяха да монтират лист от взривоустойчива стомана, вкаран дълбоко в стените. Щеше да има куршумоустойчива шпионка. Вратата на новата преграда щеше да се отваря само със сложен код.

След това бяха нормалните решетки и вратата в тях.

Между тези две непреодолими прегради щяха да монтират лъчева алармена система, която при проникване щеше да проглуши цялата база.

Съществуваше и възможността Кроуб да измами някой от стражите, както вече бе сторил. Значи трябваше да премахна необходимостта стражите да влизат при него. Първо щяха да пробият нова вентилационна шахта право нагоре, с маскиран отвор в склона на скалата.

Но Кроуб току-виж опитал да се изкатери по нея. Затова вътре щяха да поставят нагъсто шипове, които да откажат и смелчак. Освен това щяха да заложат експлозиви с кръстосани жици, свързани към детонаторите. Всеки опит за изпълзяване нагоре би завършил с няколко опушени мръвки в шахтата. Освен това режещи лъчи щяха да пресичат входния и изходния отвор. По този начин осигурявах въздух на Кроуб.

После идваше проблемът с храната му. Измислих устройство, преминаващо през лабиринт с петнадесет завоя. Поднос с антигравитация щеше да се рее през лабиринта, препречен от петнадесет плъзгащи се вратички. Всяка вратичка щеше да бъде оборудвана с детектор за живи същества и ако някой опиташе да се промуши през лабиринта, вратичките нямаше да се отворят.

Дотук добре.

Осветлението нямаше да бъде свързано с основните системи на базата. Щеше да бъде захранвано от независими слънчеви батерии до отвора на шахтата.

Стигаме до самата килия. Беше доста обширна, предназначена за десетина затворника. Щяха да махнат каменните нарове. Исках да принудя Кроуб да учи езика, затова щях да ги заместя с маса и рафтове за книги.

Хигиенните навици на Кроуб ми вдъхваха ужас, затова изобретих пръскачки и отточни канали, които можех да включа с едно натискане на бутон, като само рафтовете щяха да бъдат покривани от автоматични щитове.

Докато чертаех, предвидих и тоалетна с течаща вода, но се усъмних дали Кроуб щеше някога да я използва. Обаче не му оставях поводи да се оплаче, че не съм му осигурил удобства.

Добавих и легло. То беше наистина съвършено. Ако Кроуб се превъзбуди и започне да буйства в килията, още щом легне след това, ще бъде прикован към леглото със скоби, за да влезе някой и го упои.

Както вече отбелязах, създадох шедьовър. Огледах чертежа с гордост.

— Че за това нещо ще ни трябва цяла седмица — промърмори строителният техник.

Примигнах. Какво да правя Кроуб цяла седмица?

Но душа не ми даваше да променя и една линия от чертежа.

— Четири дни — отсякох аз.

— Четири дни и сто хиляди лири отгоре — заяви техникът.

Изпъшках. Не, нямаше как да променя чертежа. Беше прекалено хубав. Е, защо ли да ми пука от дребни разходи. Винаги мога да изтегля още пари.

— Добре — съгласих се. — Но започвайте работа незабавно.

Завлякох Кроуб в една от многото празни килии. Качих го на нара. Приготвих оръжията си за стрелба.

И сред стърженето на бургиите и дрънченето на метал в края на коридора, останах там цели четири дни, за да пазя Кроуб.

О, колко е тежък дългът на офицера от Апарата!

И през цялото време той лежеше във въжения пашкул и ме гледаше свирепо.

Глава четвърта

С най-искрена радост платих на техника остатъка от парите. Едва ли не весело се разделих с тези стотици хиляди лири.

Четири дни срещу тези пронизващи очички ми дойдоха много.

Накарах четирима стражи с бластерни пушки да застанат над вързания доктор Кроуб и бързо се захванах с неотложната работа.

За да не се занимавам с него засега, отмъкнах огромен сандък с аварийни космонавтски дажби и го зарязах в средата на килията.

Пак прегледах апаратурата, с която Кроуб трябваше да научи английски. И идиот би могъл да борави с нея. Подредих всичко на масата.

Както и първия път, зачудих се дали не му липсваха стимули за изучаване на езика. Бе проявил интерес към първите два текста, които му дадох. Затова изрових всичко по психология и психиатрия, което можех да отделя. Бяха доста сочни книжки. Сред тях беше и „Правителствена психология“, в която се обясняваше, че човек е толкова мръсно, вонящо, „бибипано“ животно, затънало безнадеждно в подсъзнателните си страсти, че може да бъде управляван само с полицейски палки — по всеки повод. После „Ирационална психиатрия“ — как да лекуваме хората окончателно, като ги изтребваме. „Психология на жената“ — как да подмамите жена си или любовницата си в леглото на своя най-добър приятел. „Детска психология“ — всички похвати за превръщането на децата в извратени твари. „Кушетката на психоаналитика“ — седемдесет и седем необичайни техники за секс с животни. „Психиатрична неврохирургия“ — как се премахва всяка мозъчна функция. И разбира се, „Психиатрична кухня“ — какво да правим с хората, след като са обработени до загуба на разума. Беше одобрена от Министерството на прехраната и наркотиците. Включих още много важни текстове, до един общоприети в тези две професии. Задължително щяха да събудят любопитството на Кроуб. Щеше да чете на английски като луд.

Проверих най-придирчиво килията. Нямаше начин някой да влезе или излезе, без да знам. Никой отвън не можеше да говори с този вътре и обратно.

Върнах се при него и в присъствието на стражите, готови за стрелба, изгорих с малък дезинтегратор възела. Започнах да развивам въжето от главата на Кроуб. Стигнах до устата му.

Той каза:

— Ще те предам на закона за това!

Бях изумен! Та нали аз му спасих живота. Дори му станах поръчител и заложих на карта собствения си живот.

Разбирах, че макар и да е доктор, Кроуб въобще не познаваше законите. Например, той не знаеше, че вече можех да го убия, без никой да ме преследва за това, особено пък той. А щом няма представа за законите, не познава и ранговете, затова не се сеща колко важен пост заемам аз. Сметнах, че най-добре да намеря някой правен сборник и да му го покажа, преди да го развържа напълно.

Наблизо имаше библиотека за персонала. Влязох. Потърсих с поглед. Ето го дългият рафт, потънал в прах. Никой не бе пипал тези книги от десетилетия. Издухах праха и когато се отървах от кашлицата, зачетох заглавията.

Това беше поредица от томове! Над четиридесет, всички твърде дебели!

„Пълен сборник от кодексите на Волтарианската конфедерация, включващ Космическите кодекси, Наказателните кодекси, Гражданските кодекси, Имперските прокламации, Имперските заповеди, Имперските процесуални норми, Пълна таблица на наследяването на трона с биографии, Съдебна история и обичаи, Имперски декрети за въвеждане във владение, Права на аристокрацията, Административно деление на 110-те планети, Местни закони, обичаи и аристократични привилегии.“

Твърде внушително!

Помислих, че ще уплаша Кроуб до смърт. Веднага натоварих всички томове на ръчна количка, избутах я до новата килия и наредих всичко на рафтовете. Защо да си губя времето с приказки? Нека сам се убеди какъв неблагодарник е!

Върнах се да отведа Кроуб. Погледът му така се впиваше в мен, че реших да не рискувам с развързването, преди да се озове в специалната си килия. Пльоснах го на количката и го откарах.

Казах му:

— Ще излезеш от тук, когато научиш английски и решиш, че вече ще се подчиняваш на моите заповеди!

Хванах свободния край на въжето и дръпнах с цялата си сила.

Той се завъртя като вретено!

По целия под.

Изритах количката от килията.

Заключих вратата отвън.

С трясък затворих новата врата от армирана стомана.

Набрах комбинацията на ключалката.

Само аз я знаех. Никой нямаше да влезе. А Кроуб нямаше да излезе.

Въздишката ми беше като могъщ порив на вятъра. Разполагах с тайно оръжие, което можех да насоча срещу Хелър. При най-малкия признак за успех в мисията, щях да му пратя смъртоносния Кроуб.

А дотогава той беше на сигурно място. Аз пък си спасих живота.

Надзърнах през шпионката. Бе се освободил от въжето. Взираше се в рафтовете с книга. Точно както се надявах — любопитството му се събуди. Взе „Психиатрична кухня“ и я разлисти.

С бодра стъпка излязох от коридора.

Животът отново бе станал приятен.

Глава пета

След превъзходна закуска, поднесена от Карагьоз и сервитьора, прекосили стаята само на колене, реших да проверя какво правеха Хелър и Крек, просто да се уверя, че затъват все по-дълбоко.

С кана шира до себе си, аз се отпуснах в удобното кресло и се загледах в двата екрана.

Хелър се занимаваше с всевъзможни изчисления на бюрото си. Всякакви уравнения, повечето химически. Това не беше опасно — можеше да си смята, докато небето падне на земята, но това с нищо нямаше да промени положението на планетата.

Стана ми интересно какво кроеше графиня Крек. Намираше се в стаята за отдих на секретарките и бе затворила вратата към офиса. По тапетите бяха изрисувани лудуващи амурчета. Но тя не им обръщаше внимание. Бе съсредоточила погледа си в котарака.

Застанала на колене на йога, тя го учеше как да прави задно салто. Животинчето упорито се стараеше да го изпълни правилно.

— Нашият девиз е „елегантност“, мистър Калико — говореше му тя. — Хайде да опитаме пак. Разхождай се най-безгрижно — раз, два, три, четири. После СКОК! Така ще изненадаш публиката. Сега отново — раз, два, три, четири…

Що за глупава жена! Продължаваше да разговаря с него на стандартен волтариански, а това все пак беше земен котарак! Как ли би могъл да я разбере!

И ако с това си запълваше времето, от нейна страна също нищо не ме заплашваше.

Зверчето изглежда изпълни съвършено задното салто. Тя го погали и мистър Калико замърка.

— Добре — каза графиня Крек. — Стига толкова акробатика за днес. Сега да преговорим вчерашния урок. Донеси ми вестник.

Тя открехна вратата. Значи все пак котаракът не беше особено умен. Налагаше се някой друг да му отваря вратите.

Мистър Калико влезе в офиса. Скочи върху един от столовете до барплота. Там бе оставена купчина вестници. Животинчето стисна със зъби края на един от тях и го свали от барплота. Вестникът пльосна на пода. Котаракът също скочи долу и го повлече със зъби към стаята на секретарките.

Графинята затвори вратата.

— Това беше чудесно — Коленичи на пода. — Сега го разтвори така, че да мога да чета.

Със зъби и лапички, котаракът започна да разлиства вестника. Всъщност не се оказа вестник, а седмичното списание „Национални гафове“. Предположих, че котаракът си пада по пикантните четива.

Нещо не вървеше както трябва. Графинята трепна. Разсеяно погали котарака. Приведе се напред и зачете статията на първа страница.

Статията бе придружена от голяма снимка в цял ръст на полусъблечена блондинка, примамващо показала крак, дълъг повече от един ярд.

Графиня Крек седна на пети. Гледаше втренчено снимката.

— Много лошо — промърмори тя. — Наистина е хубава. Ох, а ние още не сме женени.

Тя внезапно сгъна списанието и го бутна под килима. И заповяда:

— Котак! Обади се на Мейми!

На масичка до дивана бе сложен телефон. Котаракът скочи и се настани до него. Стъписах се. Котка да звъни по телефона? Но после разбрах, че нямаше нищо изключително. Апаратът имаше микрофон за разговор от всяко място в стаята, освен това се включваше с единствено натискане на бутон. След това само трябваше да избере правилния бутон от долната редица, която да включи автоматичното набиране на зададен номер. Твърде просто — само два бутона. Всеки може да се справи с това.

— Мейми Буумп, президент и главен мениджър — чу се от телефона.

— Мяу — отвърна котаракът.

Е, поне не каза нищо на волтариански. Та това би било нарушение на Кодекса!

Графинята погали зверчето и седна на дивана.

— Здравей, миличка. Джой се обажда. Нали помниш, че ни покани на вечеря тази седмица? За съжаление Джетеро е прекалено зает и едва ли ще намери време да отскочим до Атлантик Сити.

— О, колко жалко.

Крек попита:

— Как върви бизнесът, миличка?

— Прекрасно — увери я Мейми. — Ония „бибипци“ от мафията са бърникали по всички машинки за хазарт, пускали печалби само на своите подлизурковци, но ние избрахме друга стратегия и вече позволяваме само на популярни и обичани хора да печелят. На хубави момичета, които стават за рекламни снимки. Само да ги видиш как напират да играят.

— Да, ясно — произнесе графиня Крек. — Значи твърдо не можем да дойдем. Миличка, заповядай по всяко време при нас в Ню Йорк. Байбай.

Тя махна на котарака, който натисна бутона за прекъсване на връзката.

— Хъммм — изрече графиня Крек. — Мистър Калико, налага се да помислим най-сериозно. За днес приключихме с твоето обучение.

Поседя така, зареяла поглед нанякъде. После си оправи косата, приглади веждите си и нагласи скъпия си всекидневен костюм. Влезе в офиса и седна на креслото срещу Хелър.

Той усети присъствието й, вдигна глава и се усмихна.

— Мили, — започна графиня Крек, — какви са точно плановете ти за нашето по-скорошно завръщане у дома?

Сепнах се. Знаех за какво си мислеше. За онези „Имперски“ фалшификати. Тя си въобразяваше, че докато не бъдат представени за подпис, не може да се омъжи за Хелър. Най-малко от всичко желаех тя отново да го тласка към успех в Мисия Земя! Тези ще ми докарат големи неприятности! Бих искал и тя да научи, че всеки опит да представи фалшификатите в Императорския двор ще причини и на нея твърде сериозни неприятности, но не бих посмял да й кажа това.

— О, извинявай, слънце мое — промълви Хелър. — Сигурно не съм ти обяснил подробно замислите си. Разбираш ли, от мен се очаква да оправя тази планета така, че да не загине животът на нея.

Първото, от което имат нужда, е незамърсяващо гориво. Петролните компании настояват всеки да използва химически горива, които бълват дим, сажди и отровни газове в атмосферата. Докато не преминат към употребата на по-добър източник на енергия, безполезно е да се прави нещо друго за спасяването на планетата.

Освен това, за да строят, произвеждат и се изхранват, те имат нужда от повече гориво, отколкото им се предоставя. Инфлацията, с която се сблъсках тук, също е резултат от високите цени на горивата, а те поскъпват с всеки изминал месец.

И така — а) те цапат всичко и хабят въздуха, като изгарят мръсни източници на енергия; б) не им достигат истински горива и не умеят да правят евтини пречиствателни инсталации; в) не могат да контролират икономиката си, защото имат твърде скъпи горива.

Така че ще се самоунищожат, ако не разполагат с подходяща технология и не я използват.

— Много добре — каза графиня Крек. — А плановете ти как ще ни помогнат по-скоро да се приберем у дома?

— А, говориш за най-неотложните неща ли? Ами те са приблизително такива — 1) Не искат да слушат никого, който няма диплома. А аз ще я имам само след няколко месеца. 2) Работя по създаването на карбуратори и горива, подходящи за научното равнище на тази планета и скоро ще имам възможност да ги произвеждам. 3) Нужни са ми спори, които да премахнат вредните частици и отровните газове от атмосферата. Помолих Грис да ми изпрати целолог, а ти ми каза, че Кроуб учи английски и скоро ще дойде тук, значи това също ще потръгне. 4) Трябва да направя още някои неща, за да не бъдат залети континентите поради повишаващото се ниво на океаните. И 5) за да се започне огромно начинание като преминаване към други горива в планетарен мащаб, необходими са милиарди долари.

— Да, мили — съгласи се графиня Крек. — Всичко това е много интересно. Но би ли ми казал какво правиш в момента, за да се приберем у дома?

Хелър я погледна малко смутено.

— Точно в момента съставях списък на замърсителите в атмосферата — въглероден двуокис, въглероден окис, серен двуокис, флуорхлоровъглероди, азотни окиси и твърди частици. Виж какво, освен че затрудняват дишането, те пречат на топлинното излъчване на планетата, задържат отразената слънчева радиация в атмосферата. Планетата постепенно се прегрява през последния век и това е свързано с индустриализацията. Обаче основната опасност е, че тези частици пречат да се образуват водни капки с нужната големина и затова дъждовете стават все по-оскъдни. А засушаването е фактор, който е враждебен на живота…

— Джетеро, това е изключително увлекателно. Радвам се, че ми разказа. Но ако погледнем нещата откъм главата, така да се каже, какво би могъл да НАПРАВИШ, ТОЧНО СЕГА, за да ускориш програмата си? Някоя ОСОБЕНО ВАЖНА точка, където да насочиш натиска?

— Е, вероятно би трябвало да спечеля пари. Ако Изи не измисли нещо, възможно е да загубим дори тези офиси.

— Ох, Джетеро. Нали мога да купя всичко необходимо с моята кредитна карта.

— Боя се, че необходимите ни средства са далеч извън лимита на една кредитна карта. Нужни са ни милиарди. Трябва да създадем инсталации за изхвърляне на спори в атмосферата. Трябва да измъкнем „Крайстър Мотър Корпорейшън“ от лапите на Данъчната служба и да започнем там производството на карбуратори. А такива проекти изискват много милиарди и пак милиарди.

По лицето на Крек се изписа несломима решителност.

— И повече никакъв Атлантик Сити! — заяви тя.

Хелър май се стъписа.

— О, мила, в никакъв случай!

Тя чукна с показалец по ръба на бюрото.

— Плановете се изпълняват само когато поне някой работи по тях. Малко по малко. Не е нужно да чакаш да те залее поток от милиарди. — Тя насочи непоколебимо пръста си към него. — Мисля, че е най-добре да се залавяш на работа, Джетеро, и веднага да спечелиш тези милиарди. При това по начин, в който не влизат НИКАКВИ Мис Америка! Нито една!

Е, нямаше как да потисна смеха си. Да, тя го тласкаше да работи. Но след скорошния му провал не се притеснявах, че изведнъж ще се сдобие с богатство. Всичко спечелено от него досега бяха възнаграждения на наемни убийци, получили поръчка да го премахнат и той с късмет прибираше парите им. Но в света на големите пари стават съвсем друга убийства. Там стрелците носят елегантни шапки, много са изтънчени и интелигентни и хитроумно се гърмят от бюрата си. А това не му беше по силите. Според мен нямаше дори призрачен шанс да успее.

Ха, милиарди!

Какви некадърници бяха тези двамата в сравнение с мен, току-що осъществил грандиозен удар.

Заредих записващите устройства с касети. И покрих екраните с одеяла. Нека се пържат в собствен сос. Имах на какво да разчитам. Медисън щеше да си изпълни задачата. Пазех и Кроуб за всеки случай.

И един ден, както Хелър и графиня Крек се лутат безцелно, ще дойде заповедта на Ломбар, че е време да ги ликвидирам.

Крайно време беше да подишам чист въздух и да си припомня как изглежда дневната светлина!

Глава шеста

Навън студът хапеше, но пък денят беше ярък от слънчевите лъчи. Всички храсти в двора на вилата бяха увити за зимата като мъртъвци в саван и не се виждаше дори една пойна птичка. Прелестно.

Изпънах ръце и вдъхнах дълбоко.

И се заковах на място.

Зяпнах.

Това в двора локомотив ли беше?

КОЛАТА!

Издишах като ударен. О, Богове, колко е голяма!

Запречваше цялата порта. Гледана отпред, ръчно изработената решетка на радиатора повече приличаше на снегорин пред локомотив.

Забързах се, за да огледам колата отстрани.

Май беше дълга половин квартал!

Черният цвят ми се стори малко мрачен, но какви прекрасни очертания! Класика!

И на вратата аленееше орелът с разперени крила, с рогца и диви, свирепи очи.

О, бях потресен!

На бегом заобиколих да погледна от другата страна. Още един орел.

Отворих задната врата. Колко обширна кабина! По цялата дължина на колата откъм отсрещната врата имаше нещо като легло. На гърба на предната седалка бе монтирано барче. Забелязах и полеви радиотелефон на поставка. Тапицерията беше съвсем нова — червена кожа.

Дръпнах се малко, за да огледам цялата кола. Значи това беше „Даймлер-Бенц“, специален модел, произведен през 1962 година! Брониран!

Отстъпих още малко. И тогава го видях. Под грамадния червен орел със златни букви бе изписано моето име:

Великолепно!

Тишината на деня бе неприятно нарушена от нечий зловещ смях. Извърнах се сърдито. Беззъбият старец с нос като клюн стоеше от другата страна на колата. Носеше маслиненозелена шофьорска униформа, твърде голяма за него.

Таксиметровият шофьор излезе от пристройката на вилата.

— Значи ти харесва? — грейна той.

— А този старец какво прави тук? — попитах го.

— Този ли? Това е Терс. Върви в комплект с колата. Бил е шофьор на генерала и каквато безработица има тук, четвърт век не си е намерил друга работа. Докара колата от Истанбул.

Терс ли? На турски това означава „злощастен“, „лош късмет“. Надявах се да няма връзка с името на таксиметровия шофьор от планетата Модон — Деплор. Злощастната Съдба бе нещо, с което не исках да си имам разправии.

— Но погледни само този чудесен автомобил! — каза Деплор, същият и Ахмед. — Нали прекрасно си свършиха работата по ремонта? Истински „Даймлер-Бенц“, може би единственият оцелял екземпляр от този модел в целия свят. Различава се от другите! И ти подхожда. Ето, дори ги накарах да изпишат името ти на вратите със златни букви. Повярвай ми, всички ще научат кой се вози в тази кола!

Пъхна се в колата и натисна клаксона. Ревът едва не издуха покрива на вилата!

— Виж сега — продължи Ахмед, — току-що накарах Карагьоз да отсече два-три храста, за да вкараме колата през портата и пак да остане място за други автомобили в двора. Не се притеснявай за размерите й. Пък и нали искаш хората да я ЗАБЕЛЯЗВАТ. Така и ти ставаш по-значителен. Ако я паркираме ей там, всички ще я виждат, когато минават по пътя. Казвам ти, не всеки може да се похвали с такова чудо! Влез да опиташ задната седалка.

Послушах го. Той се намести на предната седалка. Затвори вратите и доверително сниши глас.

— Вече осигурихме всичко необходимо. Ти искаше жени. А в света няма жена, която да устои на този автомобил. Прав ли съм?

Допуснах, че може би е прав. Колата наистина беше внушителна.

— Всичко съм намислил. Щом това е била кола на генерал, ще проведем операцията като военни. Нали и преди са я използвали за подобни неща. Затова има и легло. Във всяка военна операция най-важен е точният график, затова нека си сверим часовниците.

Направихме и това. Усещах тръпките на възбудата.

— Ето как ще протече операцията — обясни той. — Всяка вечер точно в шест ще идвам до вилата с таксито. Ще го паркирам там. Качвам се в лимузината при Терс и двамата отиваме да доведем жената. Ще се връщаме около осем и половина.

— Защо ще се бавите толкова? — попитах.

— Първо трябва да намерим жената, да я убедим, да я докараме. Ще обикаляме цялото плато на Афийон, защото никога няма да повтаряме жената. Ще имаш нова всяка нощ.

— Продължавай — подканих го.

— На връщане няма да минаваме през портата. Иначе жените ще станат жертва на клюки. Вместо това ще спираме колата под кедъра нагоре край пътя. Знаеш къде е, само на няколкостотин фута от тук. И когато сме готови, ще надуя клаксона ето така.

От звуковия удар едно пиле подскочи над двора.

— И в мига, когато го чуеш, идвай на бегом. Ще те представя на жената. После се връщам тук и си отивам с таксито. А ти прави, каквото искаш с жената — той се ухили мръснишки, — и като свършиш, просто ела тук, а старецът ще я върне в дома й. Сега отново да си сверим часовниците за всеки случай. Жените ще те очакват с такова нетърпение, че не бива да се бавиш. Обещаваш ли?

— О, няма да ги оставя да чакат — уверих го.

— Има още нещо — каза таксиметровият шофьор. — Дай ми два милиона лири, за да ти доведа жена още тази вечер.

— Два милиона лири? — повторих аз недоверчиво. — Та това са две хиляди долара! С толкова пари цяла година мога да не излизам от някой истанбулски бардак!

— Не, не. Ти просто не разбираш какво качество ще ти осигуря. Не, сър, тези жени не са проститутки! Това са момичета, които искат да си осигурят зестрата. Ако им обещаем достатъчно, дори най-страстната красавица ще се бори да прекара нощта с тебе. И това ще означава, че после може да си намери добър мъж. За толкова пари всеки ще я вземе! Най-прекрасните жени в околността ще се надпреварват да разкъсат фереджетата и шалварите си, за да се пъхнат под тебе. Слаби, пълни, високи, ниски — всяка вечер нова. Представи си само! Красива, страстна гола жена ще те очаквана това легло, ще протяга нетърпеливо ръце към тебе и ще те моли да го направиш.

Втурнах се запъхтян към къщата, отворих сейфа, нахвърлях два милиона лири в голям сак и се върнах при него.

Таксиметровият шофьор надникна в сака и кимна.

Старецът се засмя злобно.

— Ще се видим, като чуеш клаксона! — викна ми Ахмед и отпраши нанякъде с таксито.

Едва сдържах нетърпението си.

Глава седма

Стана осем и половина. Нямаше никакъв сигнал.

Чаках във вътрешния двор на вилата и сякаш всеки миг щях да се пръсна.

Погледнах си часовника. Беше осем часа, тридесет и една минути и десет секунди.

Колата бе потеглила точно по график, плъзна се безшумно и потъна в мрака.

Осем и тридесет и две. Още нямаше сигнал.

Закрачих нервно из двора. Бях много разпален и въобще не желаех да чакам.

Осем часа и четиридесет и шест минути. Никакъв сигнал.

Какво ли ги бе забавило? Нима момичето е отказало? О, ако знаеше с какво ме снабди целологията на Прахд, въобще не би се замислила! Може би трябваше да дам на Ахмед снимка на тази част от тялото си.

Както и да е. След първата нощ мълвата щеше да плъзне навсякъде!

Девет часа без девет минути. Още нямаше сигнал!

Изпотих се. Ръцете ми трепереха.

Девет без една минута. Нищо!

Точно девет часа.

КЛАКСОНЪТ!

Приличаше на земетресение!

Потеглих към звука като състезателен кон.

Обаче състезателните коне обикновено не се сблъскват с камили и магарета, нито с техните собственици. А на мен ми се случи. Незнайно защо селяните бяха решили, че този път е най-удобният за техните животни. Керван след керван, в мрака се движеха фенери, тълпяха се навсякъде, пречкаха ми се и пръскаха зловоние. Водачите на камилите ме отпъждаха с пръчки, а едно животно опита да ме захапе.

Отскочих в една яма, за да избегна злонамерения къч на магаре. Оглеждах се трескаво за моя „Даймлер-Бенц“.

Тичах побеснял и с крясъци отклонявах от пътя си керваните.

Малко преди кедъра се блъснах в Ахмед. Той ме спря. Нощта бе осветена от луната. Колата се виждаше съвсем ясно от пътя. Човек дори би могъл да различи орела на вратата. Включената лампа в кабината осветяваше някаква фигура.

— Защо се забавихте? — казах аз, докато опитвах да се измъкна от ръцете му и да връхлетя към колата.

— Момичето е неопитно. Срамуваше се. Дори когато я докарахме тук, отново и отново се налагаше да я убеждавам. Аз и старият Терс заедно едва я удържахме да не избяга. Но я убедихме. Нека сега те представя.

Поведе ме към колата.

Избутах настрани една любопитна камила и отворих вратата.

На леглото се изтягаше жена, все още забулена.

— Ханъм, — изрече Ахмед, — това е Султан Бей. — Той насочи пръст към нея. — Помни какво ти казах и бъди добро момиче. Трябва да остане доволен, чу ли?

Под булото очите й сякаш бяха големи като чинийки. Чух как преглътна трудно. Добър признак.

Понечих да вляза в колата, но една камила реши, че палтото ми е особено вкусно и ме издърпа обратно.

Извъртях се рязко, за да се освободя и свих пръсти в юмрук, но до камилата стоеше магаре. Реших да бъда по-предпазлив.

— Влизай, влизай! — насърчи ме Ахмед. — Не се притеснявай. Тя е само за тебе!

— Разкарай от тук тези зверове! — креснах му. — Не искам да присъства и „бибипана“ публика! Ти също се махай! Свенлив съм!

— Е добре, щом искаш — съгласи се Ахмед.

Помогна ми да вляза и затвори вратата.

За нещастие, когато я тресна, щората на прозорчето се нави нагоре. Обърнах се, за да му извикам да внимава как се отнася с колата и открих, че ме е зяпнала камила. Опитах се да сваля щората, но долната ключалка се бе повредила. Отказах се. Камилата да върви по дяволите. Предстояха ми по-интересни занимания!

Големите черни очи на жената сякаш бяха две езера, преливащи от страст. Или от ужас. Не ме интересуваше.

Рязко дръпнах воала от лицето й.

— О, Аллах — промълви тя.

Беше красива.

Започнах да се измъквам от дрехите си.

— О, Аллах — повтори жената.

Някой чукна по прозореца. Побеснях. Някакво магаре надничаше.

Спуснах прозореца. Булото на жената още беше в ръката ми. Пляснах магарето по муцуната.

Изрева оглушително.

Но не се махна.

И то да върви по дяволите.

Сграбчих жената.

— О, АЛЛАХ! — писна тя.

Колата се залюля на ресорите си.

— ООО, АЛЛЛЛЛЛАААААААХ! — запищя жената.

Осветеният от луната свят като че се въртеше около мен.

Чу се някакво съскане.

Вдигнах глава.

Магарето и две камили ме гледаха.

Изкрещях им.

Избягаха в галон.

Но съскането не спираше.

Сетих се, че трябва да е от спукана гума.

И тя да върви по дяволите.

Колата пак се затресе.

Гласът на жената отекваше звънливо чак до пътя. Керваните бързешком отбиваха встрани.

Един водач на камили доближи колата. Видя я как се клати.

Мушна главата си през прозореца.

— О, Аллах! — възкликна той.

Усетих, че нещо не беше наред. Лампата в кабината още светеше. Свирепо ударих бутона. Лампата угасна.

А водачът на камили вдигна фенера си и кабината пак се освети.

Докопах булото на жената и го запратих в лицето му.

Пак се върнах към заниманията си.

През скърцането на ресорите дочувах разговор навън.

И те да вървят по дяволите.

— О, АЛЛЛЛЛЛЛЛЛЛЛЛЛЛААААААААААААААХ! — извика жената.

Беше тъмно и тихо.

Навън май нещо подрънкваше.

Надникнах през прозореца.

Там стояха магаре и три камили. Подрънкваха хамутите им, докато животните предъвкваха воала на жената. Съвсем друг водач на камили се опитваше да им го отнеме. Накрая успя, пъхна го под мишница и се отдалечи.

Магарето и трите камили се мъчеха едновременно да напъхат муцуни в кабината.

Твърде уморен бях, за да се боря с тях. Преметнах се на предната седалка и излязох през вратата от другата страна. Не си бях стегнал колана на панталона и се препънах в крачолите.

Затътрих се около колата и направих голямо, усилие, за да прогоня зяпачите. Те не ми обърнаха внимание. Свих рамене. Нека тези твари си задоволяват воайорските страсти. Беше великолепно преживяване.

Терс изникна отнякъде и даде воля на злия си кикот.

Но дори това не ме смути.

Терс видя спадналата гума и я напомпа.

Настани се на шофьорската седалка, пак се изсмя гадно и подкара.

Виждах как осветената от луната жена се взираше в мен през задното стъкло. Гледаше много умолително.

Аха, казах си тържествуващо, ето това е НАИСТИНА задоволена жена!

Въпреки всички досадници, беше страхотна нощ!

Глава осма

Следващата нощ беше същата като тази. Отново закъснение с половин час. Но момичето беше малко по-пълно и по-възрастно. Обаче ми се стори странно уморена и отпусната.

Керваните минаваха още по-нагъсто и интересът им към колата беше още по-голям, но аз не позволявах на дреболиите да ме отвличат. Аз съм от хората, които неотклонно вървят към целта, независимо от нищожните неприятности, и постигат желаното.

Единствената съществена разлика между първата и втората нощ беше, че едно магаре промуши глава през отворения за проветряване прозорец и ме ухапа. Отървах се от него с юмрук но носа.

Но накрая Терс откара втората жена, която ме гледаше в захлас през задното стъкло и ме умоляваше за нещо и с очи, и с ръце. Чувствах се много мъжествен!

На третата нощ се появи нещо друго. Неколцина водачи на камили си бяха наклали огън до колата и седяха в кръг. Червеният орел и името ми изпъкваха съвсем ясно в променливите отблясъци от пламъците.

Вместо да надуе клаксона, Ахмед дойде при мен.

— Първо трябва да се отърва от тях — заяви ми веднага. — Дай ми малко лири и не излизай от двора на вилата. Нали тези твои срещи са тайна, не бива да те виждат.

Направих каквото ми каза. Но мина прекалено много време — още половин час. Все пак звукът на клаксона отекна в тъмнината. Втурнах се натам.

От огъня бяха останали само няколко въгленчета.

— Защо се забави? — сърдито попитах аз. — Камиларите отдавна са си отишли!

— Заради момичето — оправда се Ахмед. — Тази особено държи на честта си. Страхува се за доброто си име. Когато пристигнахме и тя видя водачите на камили около огъня, направо припадна. Едва сега я свестихме!

Горях от желание да се заема със съществената част от нощта и просто се хвърлих в колата. Но те май не бяха постигнали особен успех в свестяването й. Още беше в безсъзнание.

Махнах булото от лицето й. Третата беше по-мургава. Стори ми се твърде млада. Забелязах стичащите се от очите й сълзи.

Веднага разбрах причината за състоянието й. Напрежението на очакването я бе изтощило.

Е, аз пък нямаше да чакам!

Колата се заклати.

— О, Аллах! — изхлипа момичето.

След малко дочух злия кикот. Видях, че Терс се подпираше на едно дърво и гледаше към пътя.

Един от керваните препусна от уплаха, когато момичето закрещя:

— О, АЛЛЛЛЛЛААААААХ!

След малко надникнах през прозореца на колата — Терс подкарваше някакви камили и магарета към колата!

— Махни ги! — ревнах насреща му. — Остави ме да се съсредоточа!

— Животните прикриват колата! — сопна се Терс. — Ахмед каза, че всичко трябвало да остане в тайна.

Пак се засмя неприятно.

Но въпреки камилите, нощната среща завърши задоволително.

И Терс веднага откара третото момиче, а лунната светлина ясно ми показваше умоляващия поглед на очите й.

Аз доволно си помислих, че явно ставам особено популярен сред жените тук! Всяка нощ същите погледи. Тези жени направо лудеят по мен!

Каква прекрасна идея бяха тези срещи в колата!

Цялата сутрин прекарах в чудесен унес без сънища. Събудих се за пищна закуска, поднесена от разтреперани слуги. Нямаше от какво да се оплача.

Тургут стоеше до вратата с тояга в ръце — за всеки случай, ако сервитьорът се умори да пълзи на колене. И точно той ми зададе стряскащ въпрос.

— О, господарю, и тази вечер ли ще бъде същото като вчера?

Тъкмо да му отговоря с „да“, но ми хрумна нещо стъписващо. Сигурно вече нямах пари!

Скочих и затичах към сейфа.

Ужасно! Разполагах с по-малко от два милиона лири!

Все едно, можех веднага да уредя това.

Нали бях богаташ и можех да си изтегля джобните пари за седмицата.

Облякох пурпурна копринена риза и въгленочер костюм с тънки пурпурни райета. Добавих и палтото от меча кожа с шапката от каракул. Щях да нося пари, затова взех от сандъка рязаната двуцевка и проверих дали е заредена.

Вече бяха съобщили на Терс. Моят „Даймлер-Бенц“ ме очакваше отвън със запален двигател.

Задната седалка бе почистена. Качих се в кабината. Той затвори вратата. Настани се зад волана и се ухили зловещо. Усетих леки тръпки.

Колата сякаш летеше над пътя. Разпръснахме керван камили, натоварени с опиум, а магарето отпред зарева гръмко. Прекрасен ден, макар и твърде мразовит. И незначителната случка го правеше напълно съвършен. Никой не можеше да се изпречи на тази огромна бронирана лимузина с орли по вратите.

Запушихме улицата пред клона на „Пиастра Банкасъ“ в Афийон и аз влязох.

Касиерът ме позна веднага. Извика мениджъра. Онзи ме покани в кабинета си и ме настани в кресло.

— Мудур Зенгин помоли да му се обадите в Истанбул, когато минете насам — съобщи той. — Ако желаете…

— Не искам да говоря със Зенгин — заявих аз. — Само си искам милионите лири за седмицата. Нали знаете, че не мога да пратя друг за тях. Само аз мога да ги взема.

— Моля ви — настоя той.

Почти веднага успя да се свърже с Мудур Зенгин — необичайно за Турция. Оставих пушката в креслото до себе си и взех подадената ми слушалка.

— Здрасти, Зенгин — казах. — Надявам се да няма увъртания за джобните ми нари.

— Няма — отрече той. — Поне в момента. Исках да те известя лично и поверително, че твоята наложница не се подчинява напълно на заповедите ти. Покупките от други места бяха прекратени, но все още получаваме сметки от „Бонбъкс Телър“ чрез кредитната карта на „Скуийза“. Току-що пристигна една за сто и осемдесет хиляди долара.

— Вижте датата — посъветвах го. — Според мен предшества деня, когато й съобщих заповедите си. Просто са закъснели с изпращането на сметката.

Да я „бибипам“ тази Крек!

— Имаш ли нещо против, ако се обадя по другия телефон на „Скуийза“? Не са посочили точната дата на покупката от магазина.

Давай, подканих го мислено. Онова вече е отдавна минало.

След малко той пак взе слушалката.

— Прав си за датата на тази сметка. Но те потвърдиха подозренията ми. Продължават да пристигат доста сметки. Вярно, за дребни суми. Но все пак ги има. Твоята наложница не се е подчинила на заповедите и продължава да прави поръчки по телефона с кредитната си карта.

Да я „бибипам“ сто пъти тази Крек!

— Искам да съм сигурен, че знаеш — продължи Зенгин. — Разбираш ли, това намалява възможностите да инвестирам парите, които ми остави и ако не бъде спряно, ще намалеят и седмичните ти джобни пари. Всъщност вече се налага да направим това. За да защитя твоя основен капитал, тази седмица мога да отпусна само осем милиона лири. Разбира се, освен ако решиш да дойдете тук и ми дадеш още пари за инвестиране, но не те съветвам.

— Да я „бибипам“ хиляда пъти тази Крек! — неволно изрекох на глас.

— Моля? — учуди се Зенгин.

— Само се ядосвам на наложницата — обясних му.

— Е, съветвам те да й дадеш добър урок — каза той.

Не можех. Ако пък отида в Истанбул да извадя още един сертификат от сейфа, ще пропусна поредната нощ на блаженство. В главата ми вече се мяркаха видения как Зенгин лека полека ме принуждава да изпразня скъпоценната си кутия от сейфа.

— Добре, нека бъдат осем милиона — изръмжах в слушалката.

Подадох я на мениджъра.

Прибрах се у дома с по-малка купчина лири. Сложих ги в личния си сейф. Стигаха само за четири дни.

Опитах се да вразумя таксиметровия шофьор, когато пристигна вечерта.

— Трябва да се пазариш за по-ниска цена! — скарах му се.

А той стоеше и ме гледаше преценяващо.

— Шефе, уверен съм, че няма от какво да се оплачеш. Само защото ти доставям най-качествената стока. — Той поклати глава. — Не, не мога да поевтинявам удоволствието ти.

— Слушай какво ще ти кажа. Първите три момичета просто пощуряха по мен. Зяпаха през задното стъкло, когато Терс ги откарваше. Защо не убедиш някоя от тях да дойде пак?

— Уви — въздъхна той. — Този прощален поглед е израз на отчаяние, че никога повече няма да се срещнете. Отведохме ги в домовете им. Вече разполагат със зестрата си. И знам без никакво съмнение, че нямаш намерение да се жениш за някоя от тях.

От самото подхвърляне за брак ме поби ледена тръпка. Само като чуех тази дума и не можех да овладея ужаса си.

— Знаеш ли, първото момиче се омъжи днес. За чудесен младеж. А второто момиче ще замине при любимия си, който е гастарбайтер в Германия. Ето с какво си имаме работа — те са вече обвързани с дадени обещания. Само такива момичета мога да ти водя. Обаче може би ще трябва да разредим срещите до една на седмица…

— Не! — креснах. — Никога! Ето ти двата милиона за тази вечер. Обаче ми доведи момиче, което да не е толкова уморено. Първия път не става добре. След това потръгва, но ги искам по-свежи.

Неговият „Ситроен“ отпраши по пътя сред гъст черен дим от ауспуха.

И тази нощ, отново под кедъра, бях с момиче, което имаше тъмни бадемови очи. В началото също показа умора, но постепенно се разпали и опита да ми издере очите. Крещеше „Аллах!“ толкова силно, че към края на нощта едва чувах злия кикот на стареца.

Така минаваха нощ след нощ. Жена след жена. Всички с половин час закъснение. Всички различни. Всички уморени в началото. Всички се опитваха да ме хапят и драскат след това. Всички скоро закрещяваха „Аллах!“. И всички ме гледаха умолително на прощаване.

Отиванията ми в банката зачестяваха по принуда. Седмичната ми издръжка спадна първо на шест, после на четири милиона лири. Накрая се отбивах в банката всеки ден.

— Гризеш си капитала като дървесен червей — увещаваше ме Мудур Зенгин. — Харчиш по четиринадесет милиона всяка седмица, а от местния клон ми съобщават, че имаш големи разходи за бензин, трябва да си плащаш и обичайните сметки. А онази твоя наложница все купува цветя и билети за театър в Ню Йорк. Би трябвало да я набиеш с камшик!

О, Богове, нима бих посмял да посегна с камшик на графиня Крек!

— Остави ме да си ям капитала, да го „бибипам“ — отвърнах му. — Трябва всяка нощ да имам по два милиона лири!

— Тогава като твой банкер — заяви той, — съветвам те да дойдеш в Истанбул и да отвориш онази кутия. Ако ми дадеш още един милион долара, ще ти осигуря искания от тебе доход и така няма да намаляваш капитала си, което според мен е връх на глупостта.

— Нямам време! — отсякох.

Той затвори.

Така минаваха дните ми, а колко прекрасни бяха нощите! Всеки път нова жена! Пълни и слаби, високи и ниски. Отначало всяка беше вяла, но скоро се разгорещяваше като побесняла. Все викаха „О, Аллах!“. И никакви любопитни животни не успяваха да ме разсеят.

И всяка нощ си тръгваха с умоляващ поглед под зловещия кикот на Терс.

Не усещах как отлиташе времето, докато веднъж забелязах цъфнала пъпка на един храст. Нима пролетта наближаваше?

Но не и за мен. Отведнъж, без никакво предупреждение моите прекрасни сънища се превърнаха в кошмари, целият ни живот се оплете ужасно. Сякаш гледах забавени кадри от мъчителното разпадане на сграда.

Съдбата само си бе поиграла с мен. И с цялата планета.