Зловеща сполука

Глава първа

Скочих в една мотриса на метрото и скоро вече се носех на север. Моето съдбоносно решение щеше да предизвика верижна реакция от събития, която дори Хелър не би успял да спре.

Грохотът на колелата сякаш ме тласкаше безмилостно напред. Не забелязвах гъмжилото от хора във вагона. Най-после действах. Ще изпълня дълга си да въздам справедливост. Кръв, червена кръв щеше да бъде отплатата за всички мои мъки, изтощили силите ми и наранили душата ми.

Енергично изскочих от вагона на спирката при 116-та улица. Със сурово и неумолимо изражение тръгнах към университета „Емпайър“.

Научих къде е мис Симънс. Седеше зад бюрото в някаква аудитория. Гледаше трескаво — ами да, какво друго й оставаше, след като злодеят Хелър се набърка в нейния живот.

Не беше сложила очилата си, а аз знаех много добре, че без тях нищо не виждаше. Забелязах ги на бюрото и ловко ги покрих с една книга.

— Аз съм от „Морнинг Прес“ — казах й. — Дойдох да взема от вас интервю във връзка с мнението на вашата антиядрена организация за проекторезолюцията на ООН по правата на жените.

Тя се помъчи да ме види.

— Ако не я приемат, направо ще взривим цялото ООН, хич не ни пука от Тактическата полиция на Ню Йорк. Сега аз съм председател на нашата организация и каквото кажа — това става! — Зашари с ръка за очилата си, не ги намери и добави: — Можете да ме цитирате.

— Зад тази проекторезолюция стоят черни сили — обадих се аз.

— Не искам да чувам лоши думи за организациите на черното малцинство — тросна се тя. — Харлемското погребално дружество е твърдо решено да върви с нас до гроб. — Тя разсеяно опипваше по бюрото. — Не съм ли ви виждала и преди? Може би в психиатричното отделение?

— Да, срещали сме се — потвърдих. — И двамата сме революционери. Всъщност аз съм от Организацията за освобождение на Палестина. Използвам работата си в „Морнинг Прес“ като прикритие.

— Значи можем да разговаряме свободно — отдъхна си мис Симънс. — Термоядрените бомбардировки трябва да бъдат предотвратени, дори ако за това се наложи да унищожим целия свят. Не ходехме ли заедно на лекции по психология?

— Точно така. Аз седях зад вас и винаги споделях мнението ви.

— Значи се казвате Трогепъл — сети се тя. — Никога не забравям състудентите си.

— Права сте.

Тя пак плъзна ръка по бюрото в търсене на очилата си и реших да отклоня вниманието й.

— Сега какво преподавате? — попитах, като уж посочих книгата, но само, за да я побутна и да съборя очилата в подложената си ръка.

— Следдипломна квалификация на смотаняци — обясни тя. — Тези млади учители отиват в средните училища и стават големи гадняри. Затова ние ги превъзпитаваме да бъдат невъзмутими и да се владеят при всяко положение. Днес не оформяме характера на децата с тояги. И не одобряваме истеричното поведение на учителите, дори ако се случи да намерят пълна шепа червеи в чантата си. Но къде си оставих очилата, по дяволите? Трогепъл, не виждате ли някъде моите очила?

— Не — отвърнах аз и беше вярно, защото вече се намираха в джоба ми. — Но да се върнем на позицията на вашата организация, в случай че Съветът за сигурност не приеме резолюцията?

Свих се от уплаха. Тя подскочи, заблъска с юмрук по бюрото и закрещя разни кратки думички, каквито дори аз не бях чувал.

— И можете да ме цитирате! — изпищя тя накрая. Изтощено се свлече на стола. — Разбира се, немислимо е да не я приемат. Всички жени на света ще се съберат, за да ги разкъсат на ситни мръвки с ноктите си, при това с усмивки на уста!

Не обичам да гледам разстроени жени. Действат ми на нервите. Реших, че е време да я успокоя, да насоча съзнанието й към представата за меките очертания на хълмовете и весело бълбукащите поточета. Трябваше да угася бесния огън в очите й.

— Доколкото ми е известно, преподавате „Удоволствие от природата“.

Погледът и стана още по-пламенен!

— Трогепъл, имаше време, когато се наслаждавах на тези кратки неделни разходки из горите. Можех радостно да си бъбря със зайчетата и да се усмихвам на нарцисите. Но миналата година, Трогепъл, се случи нещо ужасно. То напълно промени живота ми!

— Разкажете ми — подканих я аз.

— Трогепъл, в миг, когато моето майчинско сърце се свиваше от жал в гърдите ми, аз приех в своя курс най-злата, най-ужасната, най-гнусната разновидност на тварите, сътворявани някога от дявола…

Тя можеше да рухне окончателно всеки момент. Устните й се изпънаха и оголиха стиснатите зъби. Дишането й се учести.

— Разбирам — изрекох съчувствено. — Бил е студентът по ядрено инженерство Уистър.

Тя отскочи от стола. Вдигаше маса след маса, струпваше ги в ъгъла на аудиторията, после ловко се изкатери върху тях и затрепери. Озърташе се сляпо във всички посоки.

— Но той не е тук — окуражих я.

— Слава богу! — извика тя.

Двама студенти стояха на вратата и ни гледаха с отворени уста.

— Както разбирам, вие не го обичате — продължих аз.

Тя се разкрещя. Заболяха ме ушите.

Двамата студенти помислиха, че аз я тормозя. Единият изчезна светкавично. Другият — едър младеж — стоеше на вратата и ме зяпаше гневно.

Мис Симънс май се задъха и престана да крещи.

На вратата се събираха все повече студенти. Първият им шепнеше нещо, сочеше мен и мис Симънс, седнала под тавана върху струпаните като кула маси.

— Мис Симънс, — обърнах се аз към тавана, — моля ви, да продължим интервюто. Получихме неопровержими доказателства, че съществува чудовищен таен заговор, за да бъде провалена резолюцията, затова моят редактор иска да получи вашето мнение.

Тя сведе поглед и вече не го отдели от мен. Вероятно й изглеждах като сиво петно.

Привлякох вниманието й, затова реших да осъществя замисъла си. Знаех точно какво да кажа.

— Сигурен съм, че ви е абсолютно ясно — някои са готови да дадат и живота си, за не бъде приета тази резолюция.

Кулата се разтресе. Тя шареше с невиждащите си очи, за да ме намери. Устата й се напрегна за вик.

— Те заговорничат ден и нощ, като изпълзяла от храсталака отровна змия, събират се на черни литургии и свикват всички свои съмишленици, тайно се прокрадват с коварство, на което е способен само той — онзи човек, който подкупва делегатите с наркотици и жени, изнудва ги и заплашва, за да провали резолюцията толкова страшно, че никой никога да не я предложи отново.

Знаех, че съм приковал вниманието й. Както и вниманието на враждебната тълпа студенти. Това беше драматичен момент. Помълчах, за да засиля напрежението.

И когато вече бях сигурен, че всяка мозъчна клетка на мис Симънс жадува да чуе думите ми, нанесох смъртоносния удар.

— Името на този потаен враг е Уистър.

Тя се изпъна в страховит спазъм.

Кулата от маси се наклони.

Отначало бавно, а после все по-бързо, кулата падаше.

Масите се пръснаха във въздуха.

Мис Симънс се стовари на пода.

ТРЯС!

Облак от трески и винтове. С мощен рев студентите ме връхлетяха.

— Той я бутна! — крещеше един.

— Хванете го! — пищеше друг.

— Убийте тоя „бибипец“! — нададе вой трети.

Бях допуснал грешка. Не се бях сетил, че когато човек се движи сред студенти напоследък, все едно, че влиза в хангара на Афийон. А бях дошъл без оръжие!

Те ме блъскаха и дърпаха. Изнесоха ме от аудиторията. Един от по-настървените пъхна ръка в моето пукащо по шевовете палто и отмъкна портфейла ми.

— Тоя е ФЕДЕРАЛЕН АГЕНТ! — кресна студентът. — Мръсен, смрадлив, гаден АГЕНТ!

Само това им трябваше.

Изтъркаляха ме по стълбата.

Тупнах тежко.

Освирепели, те ме замериха с шапката и портфейла ми.

Надхитрих ги. Преди някой да се втурне към мен, аз си прибрах нещата и избягах със скокове на леопард от сградата.

Тропотът на моите офицерски обувки заглуши техните ревове.

Стигнах до 116-та улица. Тъкмо навреме, за да скоча в експресна мотриса.

Чак когато вратата се затвори, аз си позволих да избухна в смях.

Успях! Всъщност изпълних съвършено замисъла си.

Ако приемат резолюцията, тя ще се подиграва на Хелър, че това е станало въпреки зловещите му кроежи. Ако пък не я приемат, отсега нататък неговият живот щеше да се превърне в ад, какъвто дори той не би могъл да понесе.

В друсащия се, тътнещ вагон аз доволно облизвах драскотините по ръцете си.

В края на краищата, какво като ме посмачкаха малко? Нали в Апарата все повтарят, че техните служители трябва да бъдат твърди и издръжливи. Точно такъв бях и аз. А в такива победни мигове болката е едва ли не приятна.

Нанесох удар, който Хелър нямаше да забрави, а и от който трудно би се опомнил.

Бях видял пътя, посочен ми от моя дълг. И го извървях. Това е пътят на Апарата.

Глава втора

С наближаването на часа за заседанието на Съвета за сигурност — два следобед в петък — започваше да ме тресе.

От четири дни бях в Ню Йорк и вече четири дни чувах само бръмчене и съскане по радиостанцията. Никакъв отговор от Рат.

Работниците все още се мотаеха навсякъде, напъваха се да завършат всичко преди края на седмицата, затова апартаментът се бе превърнал в лудница.

Реших да направя последен опит. Свих се в един килер, по който вече нямаше какво да довършват и полузадушен от прясната боя, отново започнах да натискам и въртя бутоните и регулаторите на радиостанцията. Не бях взел указанията за работа и затова налучквах случайно. Най-отгоре под едно стъкло имаше стрелка, а до нея — червено прозорче, което би трябвало да светне. Опитвах да се настаня по-удобно и да не се наплескам с боя и без да искам го докоснах. То светна! Случи се за първи път. Нима е светило и предишните пъти, когато съм говорил по радиостанцията? Тези апарати бяха съвсем просто устроени. В армията ги използват, за да разговарят генералите на бойното поле и точно затова трябва да са съвсем прости.

Разклатих радиостанцията, за да проверя дали нещо се е откачило вътре.

— Да?

Гласът на Рат!

— Спиш на работното си място, а! — изревах в микрофона. — Вече имам доказателство!

— Офицер Грис? Къде сте?

— В Африка съм, идиот такъв! Къде бих могъл да съм?

— Офицер Грис, твърде силно ви чувам, за да сте в Африка. Едва не ми пробихте ухото. Вече намалих звука почти докрай.

— Сигурно е от някаква отразена вълна — уверих го. — Все още съм в Африка и недей да забравяш това. Аз пък едва те чувам! Веднага изключи и трите Предавателя 831!

— Щом ги искате изключени, значи сте на не повече от двеста мили от мен. И виждам, че пеленгаторът…

Побързах да изключа радиостанцията. Не можеше да ме изнуди да му кажа къде съм и да оставя следа. В никакъв случай!

Излязох в хаоса на моята задна стая, взех си трите екрана и едно преносимо телевизорче. Върнах се в килера. Беше ужасно неуютно с миризмата на боя и сърбежите от бълхите. Но аз съзнавах дълга си. Животът на офицера от Апарата е труден, особено точно в този апартамент.

Екраните все още не показваха нищо смислено — на Рат му трябваше време, докато се покатери до антените на Емпайър Стейт Билдинг. Но образът на телевизорчето беше съвсем ясен. И трите големи телевизионни мрежи усърдно отразяваха събитието.

Някакъв политически коментатор разправяше надълго и нашироко историята на проекторезолюцията и всички препирни около нея по целия свят. Усмихнах се снизходително — та нали тези национални препирни се решаваха в леглата на бардака „Грейшъс Палмс“!

След половин час задушаване и почесване, на трите ми екрана се появи образ.

Първо се стабилизира екранът на Кроуб. Бе проснал една жена на кушетка и явно провеждаше с нея сеанс по психоанализа, защото тя неспирно повтаряше как нейният тригодишен брат я изнасилил, когато била само на шестнадесет години. Не знам дали Кроуб я слушаше, но проникващото му око изследваше половите й органи в пълни подробности. Веднъж откъсна погледа си за малко и успях да забележа, че са му дали великолепен кабинет — цели рафтове, затрупани с черепи, а дипломата му на психиатър бе окачена на стената в златна рамка. Но освен да си отбележа, че възможностите за използване на доктора не са прахосани и че в „Белвю“ му осигуряват всичко необходимо, днес нямах намерение да се занимавам с него. Изключих неговия екран, за да не ме разсейва.

Графиня Крек седеше в голямото помещение на офиса в Емпайър Стейт Билдинг. Поправка — лежеше по корем, подпряла брадичка на дланите си и четеше книга. Заглавието беше „Кухнята на всички страни“. В момента преглеждаше индийските рецепти. После цъкна с език и страницата се обърна. Тъкмо да се стресна и видях, че котаракът направи това. Графинята се зае с индонезийските рецепти.

Екранът на Хелър ми показваше същата телевизионна програма, която и аз следях на своето телевизорче, но с много по-ясна картина и по-ярки цветове. Хитрец. Този път бе решил да не присъства лично. Момичетата от „Грейшъс Палмс“ щяха да се настанят в ложите за наблюдатели и той доста трудно би обяснил на Крек цялата история.

Тя изгледа Хелър с крайчеца на окото — той седеше на стол пред телевизора.

— Мили, изглеждаш ми притеснен. Нещо лошо ли се е случило?

— Заради този шум в ООН — обясни Хелър. — Не ми харесва накъде вървят нещата. Документът, който ме интересува, бе приет от Общото събрание. Но за да влезе в сила, трябва да го приеме и Съветът за сигурност. В работата му участват петнадесет члена, но е достатъчно една велика сила да наложи вето и — край на документа.

— Какви велики сили? — полюбопитства графиня Крек.

— Съединените щати, Франция, Обединеното кралство, Русия и Китай. Дори ако всички останали гласуват „за“, а една велика сила наложи вето, всичко е свършено.

— Скъпи, а какъв е този документ?

— За правата на жените.

— Хъммм — проточи графинята. Стана и се настани на диванче до Хелър. — Всъщност не разбирам защо е необходимо да дават права на жените със специален закон. Жените сами си определят правата. Мили, а ти защо толкова се интересуваш от това?

— Важно е — каза Хелър.

— Хъммм — пак проточи графиня Крек.

По телевизията показваха панорама на тълпите. Множество жени бяха наобиколили сградите на ООН, носеха плакати, размахваха знаменца, пееха, скандираха.

Камерата се спря на една група с огромен плакат и Хелър тихо се засмя. Графинята го погледна остро. Той се усмихваше на екрана.

На плаката бе написано:

Графиня Крек пак се обърна към екрана. Камерата се завъртя към огромната снимка, носена от групата. Под нея бе написано:

Снимката беше лоша, но приликата с Хелър се виждаше ясно!

Графинята попита:

— Мили, кои са тези дами?

— Кои? — Хелър се направи, че не я разбра.

— Хъммм — измънка графиня Крек.

Сега включиха камерите в залата на Съвета за сигурност. Показваха в близък план фигурите от стенописа — Мира и Свободата, Равенството и Братството. После един по един показаха представителите на държавите членки. Те се готвеха оживено за началото на заседанието.

През този месец руснакът председателстваше заседанията на Съвета за сигурност. Имаше голямо квадратно лице и монголоидни очи. Преводачът на телевизионната мрежа веднага предаваше думите му на английски.

— Призовавам към ред това заседание, което е празна загуба на време.

— Олеле — изпъшка Хелър.

— Трябваше да измина целия път от Якутия в Сибир до тук — изрече руснакът — само за да присъствам на това специално свикано заседание. И само защото тъпото Общо събрание приело някаква си тъпотия.

— Олеле, олеле! — каза Хелър.

— Така че ще я прочета — продължи руснакът. — Значи — „Резолюция на ООН“… а бе, ако това е резолюция, аз да си ходя в Сибир… номер 678-546-452. И така нататък, и така нататък. Та стигнахме до края, значи.

— Добра резолюция — обади се графиня Крек. — Първият смислен закон, който чувам на тази планета. Но съм учудена, че отдавна не е влязъл в сила. Мили, ти все пак проявяваш прекален интерес. Имаш ли нещо общо с това?

— Това е политически въпрос — заяви Хелър.

— Хъммм — рече графиня Крек.

Руснакът пак взе думата.

— Сега ще започнем обсъждането. И аз пръв ще обсъждам. Я ме чуйте, другари — Всеизвестно е, че единствените работници, които можеш да принудиш да работят, са жените. Ако жените не свършат цялата работа, на мъжете не им остава време да се излежават и да си къркат водката. Освен това — той прониза със свиреп поглед останалите представители, — вие знаете, аз знам, че и всички знаят, пък и Карл Маркс, който имал скапан семеен живот, също знаел — ако не пляскаш жените, те дърдорят денонощно. И ако само дърдорят и дърдорят, какво ще стане с петилетните планове, а? Ако петилетните планове се провалят заради тях, значи те са контрареволюционерки и трябва да им пуснем на главите термоядрените бомби, та да свършим с тях веднъж завинаги и да си отдъхнем. Ей това е всичко, другари. Тази резолюция би подкопала и без това вече твърде подкопаната теория на марксизма-ленинизма. Русия гласува срещу нея — нет, нет, нет — и плюе на тази резолюция. Няма смисъл нищо да обсъждаме, нито да гласуваме, защото една от великите сили наложи вето. Закривам заседанието!

Той стана, наметна се с коженото си палто и с тежка стъпка се отправи към коридора, където го заобиколи многобройната охрана от КГБ, за да го отведе до хеликоптера.

— Ох, да гръмнат дано тези руснаци! — изруга Хелър. — Момичетата ще бъдат ТОЛКОВА разочаровани след този упорит труд!

— Какви момичета? — графиня Крек незабавно се наежи.

— И край на шансовете ми при мис Симънс! — възкликна Хелър. — Проклети да са тези руснаци!

Графиня Крек попита много гръмко:

— КОЯ е тази мис Симънс?

Хелър усети, че се е увлякъл. Обърна се към графинята.

— Моля?

— Попитах те „КОЯ е тази мис Симънс?“.

— Моята преподавателка по „Удоволствие от природата“. Това е курсът, на който съм принуден да ходя лично всяка неделя.

— О, значи с това се занимаваш в неделя? Както забелязвам, ти употреби израза „принуден съм“. Обаче Изи лично ми обясни, че работата ти в университета върви чудесно, при това без да посещаваш никакви занятия. Бумбум пък ми разправя, че великолепно се справяш с курсовете за запасни офицери, обаче ти не си длъжен да ходиш на строева подготовка или учебни стрелби. Хайде, Джетеро, кажи ми ЗАЩО си принуден да посещаваш неделния курс на тази мис Симънс?

— Защото тя ме принуди — каза Хелър.

— Джетеро, напълно разбирам защо тя се е увлякла по тебе, но и с цената на живота си не бих могла да проумея защо ти си се увлякъл по нея?

— НЕ СЪМ!

— Джетеро, не е нужно да се оправдаваш. За нищо не съм те обвинила. Просто искам да зная защо си се увлякъл по нея.

— МРАЗЯ тази долна жена! — натърти Хелър.

— О, внимавай с омразата — спря го графиня Крек. Поетът е казал, че тя е сестра на любовта.

— О, Богове, значи не е познавал мис Симънс! Чуй ме, тази жена упорства ден и нощ, за да провали плановете ми. Тя не само ще ме скъса на изпита, но и обикаля като побесняла и убеждава останалите да ме изхвърлят от университета!

— Джетеро, — промълви графинята, — сигурно е най-добре съвсем точно да ми разкажеш всичко.

Хелър й обясни защо искал да получи диплома, за да обръщали хората внимание на думите му, каква ненавист изпитвала мис Симънс към ядрената физика и как го принудила да се запише допълнително в курса „Удоволствие от природата“, в който преподавала самата тя. После той дълбоко си пое дъх и подробно й описа как проследил мис Симънс в парка Ван Кортланд, как избил нападателите и я отнесъл в болницата. И как преди новия семестър била освободена от психиатричното отделение, за да преподава отново.

Графиня Крек кимна мрачно.

— Вече всичко ми е ясно. Тя е навлязла в онзи парк, като отлично е знаела какви безсрамни типове се навъртат там и те е подмамила да я последваш. Тя е от жените, които жадуват да бъдат изнасилени. О, Джетеро, боя се, че не може да продължава така. Предварително бях сигурна, че всички красавици на тази планета ще те следват по петите и вече научих, че и най-лошите ми опасения са се сбъднали. Бих могла да ти простя историята с Мис Америка, но това продължава под носа ми всяка неделя.

— Моля те — отчаяно каза Хелър. — Ако те заведа на театър и ти купя грамаден букет рози и цяла седмица ставам пръв да затопля стаята, ти ще престанеш ли да говориш за мис Симънс?

— Хъммм — отвърна графиня Крек.

Стана и отиде в стаята на секретарките.

Закрачи напред-назад. Внезапно седна на ръба на дивана, натисна бутон и веднага се свърза с Мейми Буумп.

— Мейми, — заяви тя, — случи се. Трябва да се посъветвам с тебе.

— Непременно, миличка. Я сподели всичко с Мама Мейми.

— Той е толкова объркан, че съм сигурна — хлътнал е по друга жена и това може да го задържи на тази планета. А ние още не сме женени. ТРЯБВА да го отведа от тук. Какво да направя?

— Издери й очите на онази — веднага отговори Мейми.

— Хъммм — несигурно произнесе Крек. — Добре, благодаря ти. Само исках да се уверя, че и на тази планета постъпват по същия начин. Как върви бизнесът?

— Направо превъзходно, миличка. След като сложихме светлинни реклами с моето име, играем пред пълна зала всяка вечер. Миличка, не занимавай хубавата си главица с грижи за тукашните истории. Така съм подкарала всичко, че диамантите валят като дъжд. А ти си имаш твоя страшно готин моряк. Само забий нокти в онази „бибипка“ и я разкъсай. Да я ритнеш по задника от мен. Миличка, не бива да изпускаш свестен мъж. „Бибипски“ трудно се намират в тези времена!

Изпаднах в паника. Въобще не потръгна според предвижданията ми. И макар винаги да съм подозирал, че когато си споделят, жените винаги заговорничат, никога не съм си представял такива кръвожадни замисли.

Ох, налагаше се да следя всичко много отблизо.

Изведнъж усетих прилив на надежда. Може би ще насадя графиня Крек за убийство!

Глава трета

Тя отново се занимаваше с телефона. Научи номератора на университета „Емпайър“ и поиска да я свържат с мис Симънс.

И разбира се, те не знаеха за коя „мис Симънс“ ставаше дума измежду техните 18 002 студенти и 5002 преподаватели и служители. Младежкият глас малко грубо обясни това.

— Това е въпрос на живот и смърт, отнася се за един от нейните студенти каза графинята.

— А, значи е преподавателка — сети се младежът. — Кой курс води?

— „Удоволствие от природата“ — отговори Крек.

— Почакайте, моля. — След малко той пак заговори: — Сигурно ви е нужна Джейн Симънс, доктор по педагогика, Педагогически факултет. Тя води и курса „Удоволствие от природата“.

— Дали при нея има студент на име Джером Терънс Уистър?

— Благословен да е Бог, че ни даде компютъра. Да, госпожо. Но тук е записано, че тя препоръчва да бъде изключен.

— Опасно нещо е омразата — промълви графиня Крек.

— Моля?

— Попитах ви за домашния й адрес, трябва да предам лично съобщението.

— Толкова ли е зле? — каза младежът.

Веднага изчете адреса от компютъра. Мис Симънс живееше на „Морнингсайд Хайтс“.

Графиня Крек отвори гардероба. Огледа дрехите си. Избра ален костюм с огромно перлено копче, придържащо жакета отпред. Подбра червени ръкавици и червени марокански ботушки.

Убийство. Тя несъмнено замисляше убийство!

Наметна се с къса черна пелерина от кожа на самур. Това потвърди подозренията ми. Съвсем ми заприлича на пилот-убиец. В ума ми се въртяха видения как стъпка на пода онзи жълтокож гигант в Спитеос. Трескаво се питах какво да направя.

Едва не припаднах от болезнената мисъл, че съвсем скоро ще се простя с един от съюзниците си. А уж обмислих всичко толкова грижливо.

Сетих се, че мога да се обадя на един приятел — полицейския инспектор Булдог Графърти. Знаех къде ще бъде извършено убийството. Току-виж уредя да я хванат с окървавени ръце, а трупът на мис Симънс ще потрепва в локви кръв.

Графинята взе и чанта за покупки — от черна пластмаса, наскоро станаха модерни. Толкова бързо прибра няколко предмета от един рафт, че не различих какви точно. После тя направи нещо, от което тревогата ми се превърна в магия на ужаса.

Пусна в чантата хипношлем! Както страдах от недостиг на кислород в килера, главата ми вече се замайваше от изпаренията на боята, а и бълхите ми досаждаха, отначало не схванах истинското значение на тази постъпка. Но внезапно прозрях намеренията й, защото на нейно място бих направил същото.

Канеше се да хипнотизира мис Симънс, да я накара да напише прощално писмо, а после ще я размаже по килима!

Косата ми щръкна така, че едва не опада! Графиня Крек щеше да извърши убийство и после да се измъкне съвсем безнаказано! Трябваше да бъде заловена на местопрестъплението! Тази жена, вече осъдена веднъж за убийство, си ходеше на воля из Ню Йорк, готова да пречука когото си пожелае! И само аз знаех това!

Хрумна ми, че имах възможност да действам. Хипношлемът, който тя пусна в чантата си, не би работил, ако аз съм на по-малко от две мили, заради прекъсвача, поставен в черепа ми. Не се налагаше да доближавам прекалено графиня Крек, достатъчно беше да се навъртам на около миля от мястото. А през това време ще повикам Графърти, ако не навреме, за да спаси мис Симънс, то поне за да залови графинята.

Но жилището на мис Симънс бе отдалечено на повече от четири мили от мен. Трябваше да побързам!

Надигнах се и бутнах вратата на килера.

ТЯ НЕ СЕ ОТВОРИ!

Заблъсках я с все сила.

Но страховитите шумове из апартамента заглушаваха моите удари. Заблъсках още по-силно. Работниците също започнаха да вдигат повече шум. Разкрещях се. И те започнаха да си викат, за да се чуват един друг.

Опрях рамо и натиснах мощно. Само се изцапах с незасъхнала боя. Май бяха струпали всички мебели пред килера.

Озовах се е КАПАН!

Страхът от затворено пространство ме сграбчи за гушата. Повече от открития космос мразя само теснотията. Съвсем ми се завъртя главата. Голата лампа под тавана сякаш се превърна в хищно слънце, което ламтеше да ме погълне.

Закрих си очите с длан. Бях длъжен да се овладея. Светът ми се разпадаше на парчета, но това не означаваше, че и аз трябва да се разпадна. Или само това ми оставаше?

Лека полека успях да потисна надигащите се в гърлото ми писъци, докато се превърнаха в слабичко скимтене. Така беше по-добре.

Да помисля! Трябва да ПОМИСЛЯ!

Вторачих се в нейния екран. Бе минало повече време, отколкото си представях. Тя вече беше във вагон на метрото. Като че имаше магически сили. Как успя толкова неочаквано да се прехвърли от стаята на секретарките в метрото? После си припомних, че точно под Емпайър Стейт Билдинг имаше метростанция.

Заудрях главата си с юмрук. Това ми помогна.

РАДИОСТАНЦИЯТА!

Нали беше при мен! Сега вече знаех, че трябва да натисна бутона най-отгоре.

Рат отговори на повикването.

— Веднага хващай телефона — заповядах му. — Обади се на полицейския инспектор Булдог Графърти. Съобщи му, че до един час ще бъде убита една жена в апартамент 21 на „Бог Стрийт“ 352 в квартал Морнингсайд Хайтс. Кажи му да тръгва натам!

— Толкова ли е спешно?

В този миг бих го убил, ако можех!

— Само да се издъниш този път и ще те направя клиент на Медисън!

— Ама кой кого ще убива? — попита Рат. — И как научихте, като сте чак в Африка?

— Ти ще се обадиш ли по телефона или не? — разпених се аз. — Пилотът-убиец вече пътува към местопрестъплението! А убитата жена ще бъде намерена размазана по килима!

— Офицер Грис, струвате ми се малко пренапрегнат.

— Не колкото ти ще бъдеш, щом ти опра един „Колт 44 Магнум“ в празния череп!

— А, вие се намирате близо до Роксентър Плаца.

Да го „бибипам“! Протакаше разговора, за да ме открие с пеленгатора на радиостанцията!

— Повтори съобщението! — изпищях аз.

Повтори всичко дума по дума, както са научени всички агенти.

— Чуй ме, „бибипецо“ с подпухнал мозък, ако полицаите не отидат там да хванат убийцата през следващия един час, ще ти махна главата!

— О, ще се погрижа за това, офицер Грис. Вече набирам номера.

Свлякох се на пода. Като омагьосан се взирах в екрана на графиня Крек, която бе понесена от метрото към срещата със своята съдба.

Бях почти сигурен, че скоро ще се отърва от тази зла жена, от смъртоносната графиня Крек.

Глава четвърта

Кварталът Морнингсайд Хайтс не изглеждаше особено зле. Беше пълен с дървета и добре облечени, но кисело намръщени хлапета, които зяпаха минаващата графиня Крек с непоклатимата увереност, че тя е маскирана служителка, издирваща кръшкачи от училище. Като че очакваха всеки момент да надуе полицейската си свирка. А и устремната походка на Крек едва ли би могла да остави друго впечатление у тях. О, Богове, помислих си аз, как ще писнат и побягнат лудешки, ако знаят, че тя ей сега ще извърши най-кървавото убийство. Даже закоравелите улични хлапета от Северен Манхатън трудно биха понесли това, което според мен непременно щеше да се случи.

Мрачното потракване на токчетата й спря пред жилищен блок с номер 352. Сградата не беше овехтяла — нямаше портиер, но бронзовите пощенски кутии сияеха от чистота. И точно върху кутията за апартамент 21 ясно личеше името:

Значи живееше сама! О, Богове, нима никой нямаше да се изпречи между графиня Крек и това ужасно престъпление? А, все пак имаше кой да го стори. Инспектор Графърти скоро щеше да пристигне.

Без дори да подозира за капана, който й подготвих, графинята натисна звънеца до входната врата. Разкъсвах се между надеждата мис Симънс, която сигурно е била на демонстрация около ООН, още да не се е върнала и надеждата, че вече си е у дома, така че Графърти да залови тази същинска дяволица от Манко с окървавени ръце.

Изпод бронзовата решетка се чу глас:

— Да?

Графиня Крек се представи:

— Аз съм ваша колежка от университета в Аталанта, Манко и искам да поговорим за един от вашите студенти.

Гласът заговори оживено:

— Отдавна беше време някой да ме изслуша! Веднага се качвайте!

Ох, тази сляпа, сляпа Симънс! Току-що покани при себе си смъртта!

Натиснах бутона на радиостанцията.

— Говорете — подкани ме Рат.

— Изпълни ли дълга си? — попитах го.

— Инспектор Графърти гореше от нетърпение като хрътка. Пробутах му историята, все едно съм доносник измежду криминалните. Изтърва се, че вече подушвал как утре ще пишат за него по всички вестници. Напираше му отвътре. Вече разполага патрулните коли из квартала. Няма да ви издъни.

— Добре.

Прекъснах връзката.

Графиньо Крек, поне веднъж те надхитрих, а ти дори няма да усетиш, че аз съм те подредил така! Жадуващият за слава Графърти сам щеше да свърши цялата работа!

Графиня Крек се взираше във входната врата, която прещракваше, а тя не знаеше, че точно сега трябваше да дръпне. Щраканията престанаха. Графинята много нетърпеливо дръпна вратата. Ключалката се оказа твърде слабо препятствие.

Крек мина край фонтанче и между две статуи. Видя, че асансьорът е зает и се насочи нагоре по стълбата. Зави към застлан с пътека коридор и спря пред вратата на апартамент 21.

Не се наложи дори да почука. Едва ли друга жена толкова е улеснявала убийството си като мис Симънс. Тя вече говореше — нямаше поздрави. Беше разрошена и гледаше особено.

— И знаете ли какво направи той днес? Провали резолюцията в ООН! Готов е всичко да взриви, дори правата на жените! Той е адско изчадие! Ние преподавателите трябва да се обединим в яростен боен отряд и да спрем този тип, още преди да се е наложило да вдигнем във въздуха цялото ООН! Никой не може да се чувства в безопасност, докато той е на свобода. А във факултета мислят, че всичко това е защото бях в психиатрията и никой не иска да ме изслуша. Те мислят, че съм настроена параноично спрямо него. И за да стане още по-лошо, Тактическата полиция на Ню Йорк отново ме преследва.

Мис Симънс трудно се ориентираше къде е графинята, за да се обърне към нея. Крек явно забеляза, че жената срещу нея е сляпа като прилеп.

— Полицията ли! — възкликна тя. — Значи трябва да ви предпазим главата.

Тя затвори с ритник вратата зад себе си и без да се притеснява от мис Симънс, извади хипношлема от торбата.

Изведнъж се сетих, че очилата на мис Симънс все още са в моя джоб. Неволно улесних графиня Крек.

А тя просто включи шлема и го нахлупи върху главата на мис Симънс! Ей така!

Крек завъртя поглед из доста просторния и добре обзаведен хол. Сигурно обмисля къде да стъпче трупа с ботушките си, казах си. Май в съседния апартамент някой бе пуснал радиото. Графинята видя коридорче, водещо към спалня. Побутна Симънс натам.

И като насън моят основен съюзник закрачи към зловещата си участ.

В стаята имаше широко легло, тоалетна масичка и люлеещ се стол, всичко застлано с бял муселин на къдрички. Графинята затвори вратата. Настани Симънс на леглото. Включи микрофона в шлема и седна на люлеещия се стол.

Симънс явно се е преобличала, когато е чула звънеца, защото имаше дрехи, разхвърляни по пода. Бе се наметнала с халат. Сега се бе разтворил. Хубаво тяло.

Но Крек очевидно не се интересуваше от такива неща. Стана и покри Симънс с халата, за да има по-приличен вид. После се освободи от самурената си наметка и съблече жакета си. Все едно гледах как някой едър бияч си навиваше ръкавите преди схватка.

Тя заговори в микрофона.

— Вие сте спокойна. Вие сте в пълна безопасност.

Ама че лъжкиня, казах си.

— Сън, сън, сладък сън. Чувате ли ме?

Приглушено „да“.

— Какво искаха да ви направят онези осем мъже в парка Ван Кортланд? — попита графинята, докато се наместваше по-удобно на стола.

— Да ме изнасилят. И осмината. Щяха да ме изнасилват часове наред.

Графинята отдалечи микрофона от устните си.

— Така си и мислех — промърмори тя на волтариански. — Тази кучка е пощуряла от желание да я изнасилят. Всичко е било нагласено само за да ми отнеме Джетеро!

Тя вдигна микрофона и заговори на английски.

— Кога видяхте Уистър за първи път?

Мис Симънс широко разпери ръце и халатът се смъкна от тялото й. Пръстите й се изпънаха толкова, че чак потрепваха. Стъпалата й подскачаха конвулсивно. Сякаш по леглото пуснаха ток с високо напрежение. Изпод шлема се чу слаб вик.

— Отговорете ми! — рязко заповяда графинята.

— В залата за записване на студентите, миналия септември.

Гърчовете на мис Симънс ставаха по-силни.

Крек насочваше мислите й:

— Сега отново сте там. Виждате Уистър. Какви са истинските ви мисли?

Симънс писна тихо. Тялото й се вдърви, потръпваше все по-силно.

— Отговорете ми!

Симънс изрече:

— Прекалено хубав е за мен.

Графинята замърмори на волтариански:

— Точно каквото очаквах. Любов от пръв поглед. — И попита на английски: — А нещо друго?

Отговорът дойде като глух писък:

— Ужасно е, че иска да завърши ядрена физика и трябва да го спра.

— Защо? — настояваше графинята.

Мис Сименс като че се измъчваше. Тя закрещя:

— НЕ БИВА ДА ИМА НИКАКВИ ВЗРИВОВЕ! — Продължи по-кротко: — Моят баща ръководеше катедрата по психология в Бруклинския университет. Той ми казваше, че взривовете били заместител на секса, а всяко момиче трябвало да бъде фригидно, напълно фригидно, за да се опази.

Тялото й вече приличаше на мраморна статуя от вцепенението.

— Кога ви каза това? — попита Крек.

— Когато ме завари да пъхам коледни бомбички в „бибипа“ на кучето.

Графинята отдалечи микрофона и прошепна на волтариански:

— Що за странна планета!

Помисли малко и заговори на английски:

— Истината за тази случка е съвсем друга. Вашият баща е сгрешил. Вие не изпитвате НИКАКВО удоволствие от измъчването на животни. Вие хранехте кучето с мляко и го галехте. Точно това правехте и точно така си беше. Вашият баща е допуснал голяма грешка. Трябва да осъзнаете това.

Симънс изведнъж се отпусна. И зашепна:

— Осъзнавам го. Ох, толкова се радвам, че вече знам какво стана тогава. Значи баща ми е сгрешил във всичко.

— Правилно — одобри Крек.

Злодейката с една дума съсипа онова, което горкият трудолюбив психолог бе градил цял живот. Каква разрушителна дяволица от Манко беше тази графиня Крек!

Сега тя стисна по-здраво микрофона. Очевидно се канеше да подхване работата сериозно.

— Сега да се върнем на първата ви среща с Уистър. Вие всъщност си помислихте тогава, че не го заслужавате. Нали така?

Симънс потвърди изпод шлема.

Крек продължи:

— Сега сме в деня, когато имахте първия час по „Удоволствие от природата“ миналия семестър. Вие сте сама, отдалечавате се от ООН. И не искате Уистър да ви следи, защото знаете, че не го заслужавате. Това много ви натъжава, права ли съм?

— Да — каза Симънс.

Аха, настъпи моментът. Крек ей сега ще й заповяда да напише прощалното писмо. Аз поне точно това щях да направя. Свършено е със Симънс!

Бръмна звънец откъм вратата на апартамента.

Позволих си въздишка на облекчение. Симънс се отърва на косъм. Графърти! Не всичко беше загубено. Той само малко подрани, още нямаше труп. Но той веднага щеше да проумее какво виждат очите му — нали ще завари Симънс в хипнотичен транс и ще разбере, че се подготвя нейното убийство.

Крек каза в микрофона:

— Засега ще си лежите кротко и няма да обръщате внимание на никакви шумове, докато се върна.

Остави микрофона. Излезе от спалнята и затвори вратата. Влезе в хола. Свали си ръкавиците, хвърли ги в ъгъла и си разроши косата. После отвори входната врата.

ДОКТОР КАТЗБРЕЙН!

Носеше бомбе и черен шлифер. Вдигна на челото си своите дебели цял инч очила и се вгледа в Крек.

— Я виж ти! Лизи Борден!

Усмихна се като гладен вълк, избута я навътре и тресна вратата.

— Само минах за едно малко „бибипане“. Винаги посещавам пациентките си, когато съм изпаднал в стрес.

Крек промълви с погнуса:

— Нима?

Катзбрейн си сваляше шлифера.

— Психиатричното лечение винаги е голям кеф.

Графинята попита:

— Вие с мис Симънс ли живеете?

— Не, не. Аз съм доктор Катзбрейн, нейният психиатър в университетската болница. Но не съм стиснат, пръскам навсякъде дарбите си. Борден, не ми се вярва досега да си ми била пациентка в отделението, но си страшно готина и ще се погрижа скоро да те тикнат при мен. Хайде лягай на онзи диван, вдигай си полата и ще пристъпим към предварителния психиатричен преглед. Ако реша, че си достатъчно добра, веднага ще те пъхна в отделението. Под ризата си май имаш хубави цици. Но ще трябва да проверим.

Косата ми се изправи. Графиня Крек бе убила трима мъже, само защото бяха решили да си задоволят сексуалните желания с нея. Този тъп „бибипец“ ей сега щеше да бъде превърнат в желе! След миг вече се смеех ликуващо. Графърти ще се натъкне на истински труп!

Графиня Крек бръкна в своята пластмасова пазарска чанта. Знаех, че търси някое смъртоносно оръжие. Оказа се някаква черна намотка. Тя откъсна парче по перфорацията.

Докторът още протягаше ръка към нея. Тя пъхна в ръката му черното квадратче.

— Дръжте това — изрече с леден глас.

Той взе нещото и го зяпна.

Тя пак бръкна в чантата. Вътре имаше малък генератор. Докосна превключвателя.

Доктор Катзбрейн се изпъна. Стоеше абсолютно вдървен. Лицето му стана безизразно. Приличаше на някаква непохватно изработена статуя!

О, Богове! Едно от устройствата на „Очи и уши на Волтар“, които тя отмъкна от болницата в Афийон! Спомних си. Беше с дистанционно управление. Когато едно от онези черни квадратчета се долепеше до човек при включен генератор, жертвала замръзваше и се отнасяше, а след изключването на генератора продължаваше започнатото движение, без нищо да помни. Бях прегледал указанията набързо — устройството се използваше за уличаващи снимки при лошо осветление. Но Крек го приложи само за да обездвижи доктора.

Вероятно щеше да го убие по-късно. Графърти все още имаше шанс да се сдобие с труп, толкова важен за заглавията във вестниците и за моите планове да се отърва най-после от графиня Крек.

Но дори Графърти да подрани, пак имаше предостатъчно поводи да си свърши работата — един от изтъкнатите психиатри на града забулен като статуя насред хола, а в спалнята отзад лежи нещастна хипнотизирана жертва. Както и да падне зарът, графиня Крек ще си получи заслуженото! Властите на Ню Йорк ще се разправят безмилостно с нея.

Тя се увери, че доктор Катзбрейн добре играе ролята на скулптура. И се върна в спалнята да довърши Симънс, без да подозира, че полицейските сирени вече наближаваха. Бях сигурен, че не може да се спаси.

Глава пета

Графиня Крек влезе в спалнята. Мис Симънс беше просната на леглото, с голи гърди, корем и бедра. Графинята пак се пресегна и заметна Симънс с халата. Въобще не проумявах защо правеше това. За мен тази голота беше доста възбуждаща.

Крек се настани на стола и взе микрофона.

— Тъкмо е завършил първият час по „Удоволствие от природата“ миналия семестър. Вие сте излязла от ООН и тъкмо влизате в парка Ван Кортланд. Къде сте сега?

— Тъкмо влизам в парка Ван Кортланд — приглушено каза мис Симънс.

Тялото й започна да се вцепенява.

— Виждате, че Уистър върви след вас. Знаете, че не го заслужавате. Молите го да си тръгне.

— Моля те, Уистър, отивай си.

— Добре. Той вече си е тръгнал. Навлизате в парка. Виждате, че ви следят осем мъже. Обърнете се към тях. Какво виждате?

Изпънатото тяло на мис Симънс започна да потрепва.

— Виждам осем мъже, които ме следят.

Крек продължаваше:

— Търсите уединено място. Намирате го. Как изглежда?

Мис Симънс се напрегна още повече.

— Дълбока падина, до която се слиза по пътека от хълма. Тревата е зелена, има поточе.

— Добре. Един от мъжете е по-близо до вас от останалите. Какво наистина искате да ви направи?

— Ами каквото е написано в Крафт-Ебинг.

— Какво е Крафт-Ебинг? — озадачено попита графиня Крек.

— Ами книгите като „Сексуална психопатия“. Като книгите на Хавлък Елис или Зигмунд Фройд. Татко ми четеше от тях всяка нощ, преди да заспя. Казваше, че гнусните детски приказки били пълни с фалически символи. Учил ме на същото като останалите деца, защото и в детските градини преподавали психология — тя най-добре потискала възбудата и набивала в детските глави всички ужасни неща, които не бивало да правят, когато пораснат. Правеше го, за да подпомогне развитието на моята естествена фригидност и за да стана като останалите си съученици.

Графиня Крек дръпна микрофона към рамото си.

— О, Небеса! — промърмори на волтариански. После вдигна микрофона към устата си и продължи на английски: — И какво искахте да ви направи първият мъж?

— Ами като в Крафт-Ебинг. Да ме събори в калта и… мрън… мрън… мрън… точно както е в Кра… мммм-мммммммммммм! О, да! Да, ДА! — Думите й се чуваха все по-неясно, дишаше учестено и тежко. — Хайде де… мрън… мрън… Вкарай… мрън… мрън… АХ!

Графиня Крек я гледаше втренчено. Закри микрофона с длан и промърмори на волтариански:

— Тази вече няма спиране — Продължи на английски: — Точно това ви се случва. Виждате го, усещате го, там сте. Продължавайте!

Мис Симънс се напрегна още по-силно. Разпери ръце и крака. Гърбът й се изви. Пръстите й нетърпеливо раздърпаха халата и вече беше съвсем гола.

— Ах, ах… калта… толкова хубаво… толкова мръсно… ах… ОЩЕ!… ОЩЕ!…

Гърбът й вече беше извит като лък.

Някаква рокля се залюля на окачалката си.

— Мрън… мрън… — пъхтеше мис Симънс.

— Какво е това чудо… — промълви стреснато графиня Крек.

Дрехите изпопадаха на пода от мощния писък на мис Симънс.

Графиня Крек я зяпаше като зашеметена.

Мис Симънс се отпусна изтощена, езикът й се показваше в ъгълчето на устата.

Графиня Крек вдигна микрофона към устата си. Но не получи възможност да произнесе дори една дума.

— А сега ТИ! — викна мис Симънс.

И двата й крака се вирнаха нагоре и заритаха ритмично. Нещата по тоалетната масичка заподскачаха.

— Боговете да ни пазят — каза Крек.

— СЕГА! — запиши мис Симънс. — СЕГА! СЕГА! СЕГА!

Дреболиите от тоалетната масичка се изсипаха като водопад на пода.

След малко мис Симънс пак се просна задъхана.

Графиня Крек вдигна микрофона. Никакъв шанс.

— Двама, двама, двама! — разкрещя се мис Симънс. — И двамата… мрън… мрън… НАБУТАЙТЕ ГИ!

Мис Симънс седна на леглото и се затресе нагоре-надолу. А Крек я гледаше съвсем объркана.

Парче мазилка на тавана започна да се пропуква.

— Ауууу! — писна мис Симънс.

Пронизителният звук блъсна мазилката и тя се откърти с трясък.

Мис Симънс падна на леглото, езикът й висеше от устата.

Графиня Крек пак вдигна микрофона.

— Мис Симънс — започна тя, — мисля, че…

Но мис Симънс вече бе застанала на длани и колене.

— О, не! — провикна се тя. — Не ми прави това! АААХ!

Абажурът на лампата до стола на Крек затанцува. Тя уплашено протегна ръка да го закрепи.

— ОЩЕ! ОЩЕ! ОЩЕ! — крещеше мис Симънс.

Вратичките на гардероба се блъснаха силно.

Мис Симънс пак се просна, останала без дъх.

Крек май се успокои. Делово вдигна микрофона към устните си, за да си довърши работата. Но мис Симънс извика:

— А сега трима!

Награби възглавницата и легна върху нея. След миг вече вадеше шепа пух от разкъсаната калъфка.

Графиня Крек я гледаше смутено.

Халатът на мис Симънс литна във въздуха.

— Йехууу!

Графинята прибра халата от пода. А мис Симънс заговори със съвсем нормален глас:

— Сега да преминем към страница 92 от Крафт-Ебинг. Сигурна съм, че вашият учител по психология ви е обърнал внимание на съдържанието й. Шестима от вас да застанат в кръг. Другите двама…

Лампата се заклати. Графиня Крек я сграбчи, за да не падне.

Принадлежностите за гримиране загромоляха по пода от потръпващия писък на мис Симънс.

Целият пълнеж на възглавницата изригна във въздуха.

Графиня Крек опитваше да се предпази от пърхащите пера.

Лампата се пръсна по пода.

Мис Симънс лежеше на гръб и се усмихваше доволно под шлема. Леглото около нея беше подгизнало от пот. Стори ми се напълно изчерпана. Протягаше се лениво.

Графиня Крек поклати глава. Промърмори на волтариански:

— Е, надявам се това да й стигне! Ама че кучка! — В микрофона каза на английски: — Сега всички мъже си тръгват. Махат ви за сбогом. Виждате ги как се изкачват по пътеката и се скриват от погледа ви. Всички са много щастливи. Вие щастлива ли сте?

— О, да! — приглушено възкликна мис Симънс изпод шлема.

— Нещо притеснява ли ви?

— Толкова е приятно и мръсно в калта. Но малко странно си усещам единия крак.

— Счупихте го, докато подскачахте от радост — подсказа графиня Крек.

— А, значи всичко е наред.

Крек силно стисна микрофона.

— Тази случка е истинската, правилната и точно нея преживяхте. Всички други спомени за това място и време са лъжливи и вече изчезват. Току-що си спомнихте истината. Разбирате ли ме?

— Да.

В този миг отвън долетяха гласове и шум от коли.

Някой извика силно:

— Напред към апартамент 21!

Настръхнах. Графърти идваше!

Глава шеста

Графиня Крек каза в микрофона:

— Ще лежите тук и за нищо няма да мислите, докато се върна.

Остави микрофона, излезе от спалнята и затвори вратата. Доктор Катзбрейн още изобразяваше статуя насред хола.

По стълбата трополяха подметки.

Силен ритник по входната врата!

Ключалката се пръсна на парчета, вратата се удари в стената.

Графърти и още трима полицаи нахълтаха в стаята!

Инспекторът впи поглед в неподвижния доктор.

— Къде е изнасилването и убийството? — изрева Графърти.

Графиня Крек вече бъркаше в пластмасовата чанта. Тя изключи генератора. Но извади малък черен предмет, който едва зърнах.

Доктор Катзбрейн се размърда и всички очи се приковаха в него.

Графиня Крек пристъпи към него. Черното нещо беше между пръстите й. Със същата ръка сграбчи доктора за рамото. В същия миг Катзбрейн ревна.

Крек каза:

— Ако търсите изнасилвач, ето ви го!

Отстъпи встрани.

Графърти кресна на Катзбрейн:

— Къде е трупът бе?

Докторът вдиша дълбоко. И се развика:

— Мразя те! На мръвки ще те накъсам! Отговаряй!

О, Богове, тази „бибипана“ Крек му бе забила в рамото стреличка за следователи, от която те така побесняваха, че не бяха в състояние да задават смислени въпроси.

Графърти размаха револвера си. И зарева:

— Кой си ти бе, мътните те взели, та така ще приказваш на полицията?

А Катзбрейн крещеше:

— Трябва да ми отговаряш! Иначе ще те пречукам! Ще те разкъсам!

Графърти махна на двама полицаи.

— Хайде, хора, приберете го. И момичето да дойде, тя е важна свидетелка. А ти — каза на третия полицай, — огледай дали няма труп в другите стаи. Нужни са ни улики!

Крек се обади:

— Аз разполагам с улики. Ето тук!

Тя бръкна в чантата и откъсна четири парчета от черната намотка.

Протегна ръка към Графърти и другите ченгета с жеста на фокусник, който принуждава хората да посегнат.

Всеки взе по едно черно парче и започна да го разглежда.

Графиня Крек включи генератора.

Графърти и полицаите веднага застинаха като статуи!

Катзбрейн също!

Крек затвори входната врата и пусна резето.

Огледа петте неподвижни фигури. Те зяпаха сляпо, парализирани в непохватни пози.

Графинята се върна в спалнята.

Грижливо покри голото тяло на мис Симънс. Седна и взе микрофона.

Мис Симънс лежеше отпуснато и се усмихваше.

— Сега — започна Крек, — ще се занимаем с истинските ви чувства към Уистър. Знаете, че не го заслужавате. Но сте му вечно признателна, че макар да не ви облада, позволи да бъдете изнасилена. Благодарността ви достига благоговението, което бихте изпитвала към светец и вие знаете, че ще го омърсите, ако позволите да ви докосне. Разбирате това, нали?

— Да — отвърна мис Симънс.

— Следователно — продължи Крек, — когато дойде за следващия час, ще му кажете, че понеже е изключителен студент, вие му давате най-високата оценка и го освобождавате от присъствие до края на семестъра. Ще му кажете повече да не идва за вашите часове и че е завършил курса „Удоволствие от природата“. Ще отбележите това в протокола, за да няма никакви грешки. Схванахте ли?

— Да.

— Искрено ще убеждавате останалите преподаватели какъв добър студент е той. Ясно ли е?

— Да.

— Още в началото на следващия час от курса вие веднага ще го отпратите. И никога повече няма да го виждате. Това е чудесно, нали?

— Прекрасно е.

Графиня Крек повъртя микрофона в пръстите си. Вдиша дълбоко и каза:

— След като отпратите Уистър, правете каквото пожелаете. Животът си е ваш и не искам да ви се меся, но ще ви дам разумен съвет. Стига сте се занимавали с този Крафт-Ебинг. Той и неговите приятелчета Хавлък Елис и Зигмунд Фройд явно са гадна сбирщина. Бих ви предложила да си намерите някой добър младеж — НО НЕ УИСТЪР — и да се омъжите за него. Животът си е ваш, но помислете дали не е най-добре да се укротите най-сетне и да вършите всичко по нормалния начин.

— По нормалния начин — промърмори мис Симънс.

— Именно — потвърди графиня Крек. — Ще откриете, че така е много по-приятно.

— По-приятно — промърмори Симънс.

— Сексът без любов — поучаваше я Крек, — е само загуба на време. Разбирате ли?

— Загуба на време — повтори Симънс.

— Добре — каза Крек. — Нещо да ви тревожи или обърква?

— О, не!

— Добре. Сега ще забравите, че съм идвала тук. Когато ви сваля шлема, спокойно ще заспите в леглото си, без да напускате тази стая. До утре няма да обръщате внимание на нищо видяно или чуто от вас. Ще спите дълбоко цялата нощ. Утре ще се събудите в един нов свят. Каквото и да е станало в този апартамент, вие ще откажете да го забележите утре, ще измислите приемливо обяснение и няма да се притеснявате за нищо. О’кей?

— Окей — съгласи се мис Симънс.

Графиня Крек изключи шлема и го свали. Мис Симънс веднага се пъхна под завивките и след миг вече спеше!

Свих се от уплаха, когато Крек влезе в хола. Знаех какво бих направил на нейно място — ще ликвидирам свидетелите. Оставаше само да видя как ще го направи тя. Губех съюзниците си един след друг, а можех само да стоя в този килер като в капан и да гледам безсилно как наближаваха смазващите колела на Съдбата.

Глава седма

Полицейският инспектор Графърти бе вперил глупаво неподвижен поглед в ръката си. Единият полицай гледаше в тавана, вторият в пода, третият се бе извил с лице към своя шеф.

Катзбрейн бе отворил уста насред изблик на бясна ярост.

Графинята отиде при доктора и си прибра стреличката. Върна я на мястото й в чантата.

Мина край всеки полицай — изваждаше патроните от револверите и ги пускаше в пазарската си чанта. После връщаше оръжията в кобурите. Как ли се е научила да прави това? Чудех се, докато ми хрумна, че Бумбум по цял ден се въртеше из офиса на Хелър. На какво ли я учеше този побъркан бомбаджия? Кожата ми настръхна въпреки задуха в килера. Никак не ми харесваше! Какво ли ще предприеме сега графинята? Нещо демонично, без съмнение.

Тя облече жакета си. Нагласи на раменете си наметката от черен самур. Застана пред огледалото да оправи русата си коса. Опъна на пръстите си червените ръкавици.

Открехна едва-едва един прозорец. От здрача навън долитаха писъците и крясъците на съседските хлапета.

Тя старателно нави кабела на микрофона и заедно с хипношлема го прибра в чантата. Огледа се да провери не е ли забравила нещо.

Накрая извади от чантата мъничък предмет.

Вцепених се.

БОМБА!

Най-лошите ми опасения се сбъдваха.

Тя се озърна към петимата мъже. Приличаха на восъчни престъпни фигури, изложени в музей. Но това престъпление не принадлежеше на миналото, не беше поучителна инсценировка, а беше тук и сега! Предстоеше да се случи с целия си отвратителен ужас!

Тези нещастници щяха да усетят с пълна сила безмилостния гняв на графиня Крек!

Горкият Катзбрейн. Ако някой можеше да го предупреди, че тя е убила трима, само защото най-невинно са посегнали да я опипат! Знаех, че тя никога не прощаваше това. Само бе отложила отмъщението, защото имаше да върши и друго. Обаче сега светът на психологията щеше да преживее сгромолясването на едно от своите светила. Питах се дали в последния си миг той ще проумее, че дължи гибелта си на безобидното предложение за малко забавления на дивана? С неговата професия не би му хрумнало, че така си навлича съдба, по-страшна от смъртта. Уви, нещастникът Катзбрейн си имаше професионални навици… не, дори професионален дълг да изнасилва момичета и съпруги, но те не го бяха подготвили за срещата с живото въплъщение на Дявола от Манко, със зловещата графиня Крек.

Тя нагласи бомбата малко по-близо до Катзбрейн, отколкото до останалите. За последен път огледа хола. За миг очите й се впиха в доктора.

И пусна закъснителя на бомбата!

Времето до взрива започна да тече!

Взе си чантата и излезе, като остави вратата широко отворена.

Най-спокойно слезе по стълбата.

Прекоси смрачената улица. Точно срещу жилищния блок имаше странична алея.

Графинята се скри там в очакване да се наслади на мъките на своите жертви.

Едната й ръка се плъзна в чантата. Палецът докосваше превключвателя на генератора.

Не отместваше очи от прозореца на апартамента, сякаш очакваше нещо да се случи. И то се случи!

БЛЯСЪК!

От пролуката, която тя остави, започна да бълва дим.

Тя натисна превключвателя и освободи вцепенените мъже.

ПИСЪЦИ!

Издаваха такива звуци, че сигурно си раздираха гърлата!

Дори от другата страна на улицата бяха оглушителни.

Тропот на обувки!

Още по-ужасени викове!

Полицейският инспектор изхвърча от блока.

Скочи в една патрулна кола, спряна на ъгъла. Трескаво се опитваше да намери ключовете. И неспирно крещеше!

Още двама полицаи се втурнаха през вратата. Виеха от непоносима паника.

Те се набутаха във втората патрулна кола. Подкараха я на секундата. Гумите скърцаха и димяха, докато автомобилът се отдалечаваше на зигзаг.

Третият полицай бе паднал по стълбата. Изтърколи се през фоайето, без да млъкне и се метна като снаряд към патрулната кола.

Двамата с Графърти се боричкаха кой да сграбчи волана, крещяха страшно.

Накрая ченгето успя да запали двигателя.

Патрулната кола профуча по улицата, а Графърти и полицаят още си оспорваха кой да кара.

През това време Катзбрейн успя да отвори прозорец в апартамента. Но предпочете да скочи през стъклото. Пищеше.

С писък се приземи в един храст.

С писък се надигна и затича в кръг.

— Гонят ме, гонят ме — изскърца гласът му.

Чак тогава разбрах що за бомба избра графинята. Беше от емоционалните бомби на „Очи и уши на Волтар“, а от всички предлагани емоции Крек бе предпочела онази с надпис „Непоносим ужас“.

Но графинята, това коварно адско изчадие, не бе приключила с нещастния Катзбрейн.

Разбрах защо изчакваше.

Държеше малък предмет — еднократен пистолет за стрелички. Пристъпи напред и се прицели. Жалката въртяща се фигура на Катзбрейн се изпречи пред нея.

Тя натисна спусъка!

Докторът продължаваше да тича в кръг.

Изведнъж писъците му се промениха!

Той заподскача нагоре-надолу и смъкна сакото си.

Както крещеше, той се втурна право към скупчените деца, събрали се да погледат неочакваното представление.

По пътя разкъсваше ризата си.

После на бегом смъкна панталона.

— Гонят ме! — писна той и се освободи от потника и слипа!

Чак тогава препусна с пълна сила.

Лукавата твар Крек го бе простреляла със стреличка, която причиняваше усещане за топлина и сърбеж и хората веднага се събличаха.

Какво невероятно отмъщение!

Децата тичаха след Катзбрейн като опашка на комета и врещяха:

— Смахнат! Смахнат!

Страшна врява. Всички наоколо се присъединяваха към малките преследвачи.

Графиня Крек подреди нещата в пазарската чанта и си оправи прическата.

Невъзмутимо тръгна към станцията на метрото. Не се съмнявах, че това садистично чудовище е доволно от свършената работа за деня. Дори си купи шоколадче „Милки Уей“ и весело си го похапваше по пътя към дома.

Обаче аз въобще нямаше на какво да се радвам.

И не можех да се измъкна от килера:

Бях принуден да повикам Рат по радиостанцията и да го моля да се обади на мис Пинч по телефона, за да премести мебелите и ме освободи.

Вбесих се не от присмеха в гласа на Рат. Не и от подигравките на мис Пинч и Кенди, че съм бил затворен в килера като „лошо момче“. Не и защото декораторите не си бяха свършили работата, всичко още беше в пълен хаос. Не и заради бълхите. А заради самодоволството на графиня Крек, с което дъвчеше онова шоколадче!

Яростта не само заслепява ума. Понякога го стимулира. Това се случи и сега.

ВДЪХНОВЕНИЕ!

Мис Симънс имаше докторат не само по педагогика, но и по психология. А и нейният баща беше психолог. Тя твърде добре знаеше какво е хипноза!

Ще й обясня, че е била хипнотизирана и ще разруша внушението!

Тогава ще видим кой се смее последен!

Глава осма

Имах да свърша едно-друго, забавих се и затова писах посланието почти цяла нощ. Постарах се да променя почерка си, за да не оставя следи.

Скоро след изгрева събудих Рат с радиостанцията. Казах му, че ще го чакам пред сградата на издателство „Слайм-Трайп“ в осем и половина.

Когато часът наближи, вече бях там и проследявах с поглед шарките на паважа. Пристигна и Рат. Да го „бибипам“, пак бе оставил мустаците си да пораснат и те стърчаха победоносно от двете страни на лицето му. Обаче нямах време да му вкарам малко ум в главата. Пък и може би ни следяха.

Дадох му писмото.

— За да си опазиш главата, непременно предай лично това на мис Симънс, апартамент 21 на „Бог Стрийт“ 352, Морнингсайд Хайтс. Щом направиш това, ела при мен до западната страна на онова здание на юг от нас, при масичките в парка Гръфо-Спил.

— А защо да не се срещнем до апартамента на мис Пинч? — попита този нагъл бандит.

— Гледай да не припарваш натам. И само думичка да изтървеш пред някой къде съм, ще те надупча така, че капка кръв да не остане в тебе.

— Вярвам ви — сопна се той.

Но въпреки присъщото му нахалство обучението си каза думата и той побърза да изпълни заповедта.

Тръгнах към Гръфо-Спил. Там беше единственият водопад в цял Ню Йорк, под който можеш да минеш. Така прикривах следите си.

Имаше щанд за закуски и напитки с масички до него. Взех си хотдог и кафе, чувствах се доста бодър и обнадежден. Водопадът си плющеше и наоколо нямаше почти никой, защото беше събота. Тишина и спокойствие. Никакви отрепки.

След два часа вече не бях толкова безгрижен. Изпих твърде много кафе.

Пет часа след като изпратих Рат да свърши работата, не си намирах място от тревога. Започвах да се паникьосвам. И за всичко обвинявах себе си. Трябваше да занеса писмото лично, но ме възпря твърдата увереност, че тя ще познае гласа ми от първия ни разговор. А току-виж намине и някой от нейните студенти — би ме смачкал от бой.

Ръцете ми вече трепереха и продавачът на щанда не ме изпускаше от очи и явно се колебаеше дали да повика полиция. Тогава дойде Рат.

Той също беше нервен, с пребледняло лице и тресящи се ръце. Стори ми се, че криеше нещо от мен.

Вместо да отговори на яростните ми въпроси къде се е бавил, той каза уклончиво:

— О, тя още не беше станала. Но там имаше хора от службата за почистване, един работник слагаше ново стъкло на прозореца. От какво е пострадал така онзи апартамент? Офицер Грис, нима всички жилища, с които имате нещо общо, се превръщат в развалини?

Внимавах да не повишавам глас. Продавачът ме наблюдаваше.

— Ти предаде ли съобщението или не?

— Не исках да го оставя на чистачите — неспокойно обясни той. — Не можех да им се доверя. В нашия занаят човек се учи на никой да няма вяра. Пък и обещахте да ми изпиете кръвта…

— Да я източа — поправих го ядосано.

—… не смеех да го дам и на работника. Затова изчаках тя да се събуди. Мина половин час.

— Чакай бе. Значи е било преди четири часа и половина! Кой дявол те забави толкова?

— По-кротко — напрегнато прошепна той. — Ония две момиченца и продавачът ви гледат. Говорите на волтариански.

— Рат, нося пистолет. И е насочен право в търбуха ти под масата. Рат, ако не ми кажеш ей сега точно какво е станало, ще натисна спусъка.

Това го стресна.

— Сигурен съм, че не ви стиска — отвърна той. — Ченгетата ще връхлетят от всички страни. — Изгледа ме гневно, но се върна на въпроса ми. — Та значи тя стана. Носеше един намачкан халат и хич не й пукаше дали е разкопчан. Страхотно тяло. Гърдите са обли и твърди. Кафяво окосмяване долу на корема. Чудни крака…

Заплашително размърдах ръка в джоба на палтото си. Той продължи припряно:

— Тя погледна чистачите и каза „Сигурно е събота“. Като видя работника до прозореца, каза „Колко мило, че собственикът се е сетил. Ставаше течение…“

— Рат, писмото — изръмжах.

—… после ме забеляза и каза „О, имам си гост толкова рано сутринта. Чудесно.“ Аз пък й отговорих „Не, госпожице. Идвам в ролята на куриер, макар да не ми е това работата. Но все едно, пратиха ме и ето ме тук.“ Дадох й очилата. Тя ги остави на едно шкафче, на два-три инча от ръба. Дадох й писмото. Отвори го с една фиба. Прочете го.

— Стой — прекъснах го. — Тя нищо не вижда без очилата си. Може да си дал писмото на друга жена. Опиши я.

Той послушно я описа — кестенява коса, кафяви очи, бенка на лявата ръка. Да, била е мис Симънс.

— А после? — подканих го.

— А после като че адът се стовари на главата ми. Затова не ми се иска да ви казвам — ще вземете да се ядосате и да гръмнете някого. Обещайте да не стреляте. Може да улучите ония две момиченца.

Уверих го развълнувано:

— Продължавай! Няма да те застрелям! Идиот такъв, сигурно носиш добри новини.

— Ами тя прочете писмото и ту почервеняваше, ту побеляваше. Пак го прочете. После пък взе да квичи. Офицер Грис, защо написахте писмо, което така да съсипе горката жена? Не ми харесва да се правя на куриер. И въобще не ми харесва да нося ВАШИТЕ писма! Помислих, че ще я събори инфаркт. Защо ви трябваше така да я разстройвате? Стори ми се приятно момиче. Ама на вас ви харесва да правите гадости на хората.

Потръпвах от нетърпение.

— Продължавай! Тя какво каза и направи?

— Разкрещя се — „Знаех си! Знаех си! Щом се събудих и вече знаех, но не исках да го призная пред себе си!“ Втурна се в спалнята и се облече. Върна се в хола. Надявах се да ви напише нещо обидно, затова я попитах „Ще има ли отговор?“ А тя ми каза „Стойте тук и чакайте да се върна. Тогава ще ви дам отговор. С това трябва да се заеме полицията!“ Изхвърча като побесняла от апартамента.

Почти изпаднах в екстаз. Тя знаеше как изглежда Крек. Можеше с лекота да я опише. Още по-хубаво — Графърти, тримата полицаи и Катзбрейн можеха да я разпознаят. Дори разполагаха с отпечатъци от пръстите й на своите револвери. Знаеха, че случаят има връзка с Уистър и когато отидат да го разпитат, може да налетят право на графиня Крек. Идеално!

Рат не млъкваше.

— Реших да я проследя, но я изтървах, когато хвана метрото, затова се върнах на „Бог Стрийт“. Намерих си място, откъдето наблюдавах незабелязано апартамента. Чаках. Мислех си, ако тя дойде с полицаи, защо пък да не им дам вашия адрес, но пък от друга страна, ако станеше напечено, бихме могли да издадем волтарианското присъствие на тази планета. Реших да събера още данни. Ако се върнеше с полиция, можех да се махна. Но ако се върнеше сама, бих могъл да измъкна още информация — а в края на краищата точно това ми е работата, колкото и да се мъчат някои хора да ме откъсват от нея.

— Давай нататък — заповядах му аз.

— Нямаше я часове наред, но се прибра сама и затова тръгнах с нея. Беше много весела и доволна, но и някак лукава. Такива са си жените от Земята. Най-щастливи са, когато могат да прецакат някой, а тя точно така изглеждаше.

— Прекрасно — казах аз.

— Да, тя си беше направо прекрасна. Ама и лукава. Качих се с нея чак до вратата на апартамента и тогава съвсем ме обърка. Целуна ме по бузата и каза „Предайте на вашия приятел безкрайната ми благодарност! Всичко се оказа съвсем вярно. Това писмо всъщност ми спаси живота.“ Побързах да изчезна от там. Жените не целуват без някаква скрита причина и според мен тя се опитва да ви баламосва, за да не избягате от полицията. И като ви познавам, бих препоръчал да си кротувате.

— Не, не, идиот такъв. Тя нищо не е прикривала. Съвсем честно ми е благодарила. Наистина й спасих живота.

Толкова бях омаян, че не забелязах кога си е отишъл Рат.

Не можех да дочакам неделята. Ах, как неочаквано за Крек щеше да се извърти всичко! По дяволите и тя, и засуканите й тъпи номера!

Глава девета

Беше утрото на деня, който задълго щеше да остане в паметта ми като „неделята на Симънс“.

Пак се свивах в килера, но този път на вратата имаше четлива табела „Заето“, жадно наблюдавах какво ставаше.

Седнал зад бюрото си в офиса, Хелър се трудеше над някакви изчисления за количествата на спорите. По едно време стана и надникна през прозореца. Манхатън се простираше под булото на осветения от слънцето смог.

Графиня Крек се излежаваше по средата на килима и проучваше какви музеи има в града, а котаракът й мъкнеше все нови програми и листовки.

— Какво има, мили? — обърна се тя към Хелър. — Струваш ми се доста възбуден.

— Аз ли? Възбуден? Има нещо, но не чак толкова. Бумбум ми се обади преди час по телефона — преместили часа по „Удоволствие от природата“ в парка Ван Кортланд. А трябваше да се проведе в зоологическата градина на Бронкс. Чудех се защо.

— Заради мис Симънс, мили, нали така?

— Ще ми се да забравиш приумиците си за мис Симънс. За нея съм като отрова. Интересувам се от нея, само защото може да ме лиши от диплома и никой няма да се вслуша в предложенията ми.

— О, скъпи, на твое място не бих правила предложение на мис Симънс.

— Моля те, не може ли да сключим примирие за…

— Мили, а какво е времето навън?

— Топъл пролетен ден — съобщи Хелър. — Ако не беше този смог, щеше да бъде прекрасен. Знаеш ли, в много неща тази планета е чудесна.

— Е, може затова да са преместили часа — предположи графиня Крек. — Кой би искал да се напъха в някаква миризлива зоологическа градина? Мили, ти ли ще караш колата?

— А, да. Това е добра идея — каза Хелър. — Монтирах новия карбуратор на това „Порше“ и още не съм го поразкарал както трябва, за да проверя работата му.

— Ами направи го тогава — поощри го Крек. — Скъпи, бих искала да разгледам някои изложби, затова ще тръгвам, ако нямаш нищо против.

Тя скочи като изстреляна. Нейното синьо велурено манто, чантичката, пазарската чанта, шапката бяха оставени до вратата. Награби ги в движение и изчезна.

Хелър пак погледна през прозореца. После взе своя тренчкот от бяла коприна, събра някакви листове и един бележник, пъхна ги в джоба. Наведе глава да си погледне краката. Бе избрал туристически обувки до над глезените, а не шпайковете си. Стана ми приятно — ако полицията го чакаше там, не можеше да ги рита с шиповете. Той се поддаваше на радващо ме безгрижие.

А графиня Крек побърза да се спусне с асансьора до 34-та улица. Бързо се запъти към новия многоетажен гараж. Дежурният й махна за поздрав. Тя влезе в асансьор и се понесе нагоре.

Потърси нещо в чантичката си. Откри синьото „Порше“ сред редиците коли. Отвори вратата, пъхна се вътре и после, както само обучените помощници на фокусниците могат да направят, тя се сви в големия багажник зад предната седалка и затвори капака над себе си.

Изнервих се. Бях забравил да заредя с касети нейния екран и не можех да проверя какво е взела със себе си. Не допусках, че ще присъства на часа днес. Може би Бумбум, да го „бибипам“, й е намерил отнякъде разглобяема снайперска пушка. Тъпите мъже около нея май наистина не разбираха, че си имат работа с убийца! В сравнение с графиня Крек най-добрите професионалисти на мафията бяха като момченца, които си играят на топчета. Познавах я — опасен звяр, чиято кръвожадност надминаваше дори апетита на легендарния земен герой Дракула.

Не след дълго се появи и Хелър. Вероятно забеляза, че колата малко е приседнала върху амортисьорите, защото набързо я огледа отвън и провери двигателя за поставени бомби. Махна с ръка и включи двигателя. Трябва да е помислил, че неговото бърникане е променило баланса или тежестта.

Завъртя се бясно надолу по рампата и профуча към улицата. Беше неделя и Ню Йорк несъмнено се бореше с махмурлука от съботната вечер, така че по улиците имаше движение колкото и по алеите на гробище.

Хелър сменяше скоростите като пилот на рали. Мъркащото „Порше“ скоро мина по магистралата на Уест Сайд, след малко се озова на „Хенри Хъдзън“. Синята река искреше под пролетното слънце. За нула време прекоси моста „Джордж Вашингтон“.

Притеснявах се. Той следеше само оборотите на двигателя, без да го интересува скоростта и макар с това „Порше“ можеше да се откъсне от всяка патрулна кола, сякаш е спряла, пак се боях, че ще го арестуват за превишена скорост и ще осуетят срещата му със съдбата. Но по улиците просто нямаше никой. Който напускаше града през почивните дни, отдавна бе сторил това, а беше рано за задръстванията при завръщането в неделя вечер. За първи път се радвах, че полицията не обръщаше внимание на Хелър. Нищо не биваше да попречи на наближаващата катастрофа.

Той пусна радиото и се заслуша в някаква песен за фаталната жена.

Така се ухилих, че едва не си разкъсах устните. Песента имаше двойно значение за Хелър — едната фатална жена се криеше в колата зад гърба му, а другата го чакаше в парка с ножица в ръка, готова да пререже нишката на живота му.

Почти бях готов да съжаля жалкия „бибипец“. Ето го — кара си весело своето форсирано „Порше“, радва се на пролетното утро и не подозира, че жената отзад е заложила бомба. А и двамата не знаят, че аз подпалих фитила.

Достатъчно лошо е да се бориш дори с една жена. Но около него имаше твърде голямо изобилие от представителки на този опасен вид.

Влезе по главния път в парка Ван Кортланд и скоро сви надясно. Движеше се сред просторите на площадки за голф. Намери отбивка и паркинг. Излезе и заключи колата. С лека походка подмина неколцина любители на голфа и тръгна по пътека, водеща навътре в гората.

Графиня Крек изчака. Стана и се огледа. Нямаше опасност да я видят. Излезе и заключи колата. Пред страничното огледало нагласи на главата си черна барета и сложи много тъмни очила, сякаш искаше да не я познаят. Тръгна след Хелър, метнала на рамо пазарската чанта.

Озадачих се. Аудиолинията от следящото устройство на графиня Крек сякаш ми предаваше стъпки от два чифта крака. За момент спрях звука от екрана на Хелър. Ами да, звук от стъпки на двама души.

Много ми беше трудно да схвана как беше възможно това.

Та тя вървеше поне двеста ярда зад Хелър и въобще не го виждаше.

А той енергично продължаваше по пътеката. Явно графиня Крек не се притесняваше, че може да го загуби из гората.

Хелър стигна до едно възвишение. Познах мястото. Там стоеше и преди няколко месеца, когато бандата го спря. Този път той внимателно огледа зад дърветата вляво и вдясно от себе си. Там никой не се криеше. Но по кората на едно дърво ясно личеше следа от куршум.

Той погледна надолу в падината. Новата трева вече зеленееше. По клоните напъпваха цветове.

Неколцина студенти седяха на пънове и камъни.

Мис Симънс стоеше зад широк, плосък пън. Приличаше на олтар. Надявах се този олтар да е жертвен.

Хелър, невъоръжен и неподготвен, се спусна по пътеката към групата. Мис Симънс го забеляза отдалеч. Когато доближи, той понечи да се настани зад другите студенти.

Мис Симънс го изгледа безизразно. Посочи му бял камък вдясно от олтара. И изрече твърдо:

— Уистър, ти седни тук.

Все едно го караше да седне на пейката за обвиняем в съдебна зала. Или както се надявах — на мястото, където щеше да изслуша присъдата си.

Мис Симънс изглежда бе обзета от силно напрежение. Носеше черно манто и черна шапка с широка периферия. Нямаше очила и оглеждаше пътеката с присвити, неразгадаеми очи.

Още няколко студента се довлякоха при групата. Едно момче каза:

— Божичко, това местенце не е лесно за намиране, мис Симънс. За малко да се загубя.

— Роджър, седни ей там — нареди мис Симънс с нетърпящия възражения глас на учител. Сочеше останалите.

Мина още време. Още трима студенти намериха падината. Лек ветрец разклащаше върховете на високите дървета.

Мис Симънс гласно преброи студентите.

Графиня Крек се спря на възвишението и се скри зад широк ствол. Загледа се в хората долу.

Гласът на мис Симънс звучеше и от екрана на Крек. Недоумявах. Разстоянието между двете беше прекалено голямо.

Тогава графинята докосна нещо на очилата си и звукът се усили.

ОЧИЛАТА!

Носеше устройство от „Очите и ушите на Волтар“, прикрито като слънчеви очила, което усилваше далечните звуци. Нищо чудно, че можа да проследи Хелър. Отдалеч чуваше стъпките му.

Тя отново пипна нещо встрани от затъмнените стъкла и внезапно образът на мис Симънс сякаш скочи към нея. Значи в това устройство имаше и телеобектив! А пък приличаше на съвсем обикновени очила.

— Кучката й с кучка — промърмори графиня Крек.

— Двадесет и девет — студено промълви мис Симънс. — С Уистър ставате тридесет. Подготвила съм ви някои изненади. Да започваме.

Колко зловещо!

Очаквах Графърти и други полицаи да се крият някъде в гората. Прегърнах се от радост. Ако бяха там, можеха да арестуват графиня Крек! Може би дори и Хелър за онези осем убити хулигани!

Глава десета

Мис Симънс вдигна някакъв сак и го постави върху пъна-олтар. Стисна една пречупена пръчка и я насочи към Хелър.

— Уистър, ти ще седиш там и няма да мърдаш. За тебе съм приготвила най-голямата изненада.

Почука по пъна с пръчката. Втренчи злия си поглед в студентите.

— Я се съберете към мен — каза им тя. — Елате по-наблизо, за да ви разкажа ужасното си откритие.

Те се придвижиха в по-плътен полукръг около нея.

Графиня Крек промърмори:

— Какво ли пак е намислила тази развратница? Не съм й внушавала да прави това.

Аз се разсмях гръмко и ликуващо. Графинята не знаеше какъв принос имах за този ден.

Мис Симънс заговори:

— Както всички студенти знаят, животът ми беше голяма мъка — Тя изви очи към Хелър и пак погледна групата. — Един демон, равен на който няма да откриете и в последния кръг на ада, стовари тегло на раменете ми. — Студентите цъкаха съчувствено. Тя се обърна към Хелър: — Уистър, да не си мръднал.

Мис Симънс въздъхна и огледа студентите.

— Чуйте ме — изиграха ми зловещ, гнусен номер. Още от детската градина изучавате основите на психологията и познавате ХИПНОЗАТА!

Графиня Крек трепна така, че очилата подскочиха на носа й.

Мис Симънс продължаваше:

— В ръцете на безсрамни и покварени хора тя е страховито оръжие срещу невинната, беззащитна жертва. Студенти, под хипноза ми бяха натрапени най-отвратителните лъжи, които можете да си представите!

Ако бяха останали неразкрити, те щяха да сринат остатъка от моя окаян живот.

Но едва вчера един незнаен приятел внезапно отвори очите ми за ИСТИНАТА!

— О, Богове! — прошепна графиня Крек.

Мис Симънс говореше звънливо:

— Чуй това, Уистър. Чуйте и вие, студенти. Чуйте ме добре. Получих това писмо. Съобщиха ми, че съм била хипнотизирана! И веднага проумях единствено възможната причина — за да бъде съсипан сексуалния ми живот, за да бъда обречена на ужасна участ.

Графиня Крек шепнеше в отговор:

— Онази оргия сама си я направи, лъжлива повлекано!

Мис Симънс прасна пъна с пръчката.

— Отидох в полицията. Там ми казаха, че могат да предприемат нещо, само ако разполагам с доказателства. — Тя доверително сниши глас. — Получих ги с помощта на друг човек. И сега съм готова за страшно отмъщение. Доказателствата са скрити на сигурно място и ще бъдат изпратени по пощата, ако някой се опита да ме премахне. — Тя гордо се изпъчи. — О, аз имам приятели! Уистър, ти също би трябвало да разбереш това. Университетските среди ще ме подкрепят и на най-високо равнище.

Може би знаете, а може би не, че баща ми ръководи факултета по психология в Бруклинския университет. Още като дете все слушах предупрежденията му за мръснишките желания на мъжете. — Тя хвърли поглед на седналия отделно Хелър. — Всяка вечер, преди да заспя, моят баща ми обясняваше, че мъжете за нищо не стават и само искат да задоволят долните си нагони.

Мис Симънс впи поглед в Хелър. Плъзна очи по останалите двадесет и девет студенти в групата. Те изглеждаха погълнати от нейното слово.

— И когато получих това скъпоценно писмо, веднага разбрах, че то ми разкриваше ИСТИНАТА — била съм подложена на хипноза! — Пак плесна с пръчката по пъна. — Щом полицаите ми казаха, че трябва да разполагам с доказателства, незабавно отидох вкъщи. Споделих всичко с майка си и тя много се натъжи. Срещнахме се с баща ми. Той беше много потиснат от ужасното разкритие! — Мис Симънс се изпъна в цял ръст. — И моята майка, Бог да я благослови, го принуди да ми разкаже всичко! — В гласа й вече се долавяше съскане. — Това проклето изчадие, моят баща, ме е хипнотизирал като дете. Не само веднъж, а постоянно! — Лицето й се разкриви от погнуса. — Призна си как непрекъснато ми внушавал, че съм ФРИГИДНА! Казвал ми, че ако преспя с мъж или изпитам оргазъм, ще ОСЛЕПЕЯ!

Тя заудря с пръчката по пъна.

— Той е един мерзавец, изменник на делото на психологията! Нали тя учи всички да се „бибипат“, а не да стават фригидни! А аз съм живото доказателство за неговата грешка. Я ме погледнете! Никакви очила! И оттук виждам всяка пъпчица по милите ви личица!

Мис Симънс се изпъчи в поза на победител. После застана по-скромно.

— Но на кого трябва да благодаря за това? — Тръгна към Уистър и коленичи пред него. — О, Уистър, благодаря ти, благодаря ти хилядократно. Вечно ще ти бъда признателна, че позволи да ме изнасилят. Онези оргазми бяха ВЕЛИКОЛЕПНИ! Отново и отново, точно тук, в тази падина. Никога не бях си и мечтала за такова удоволствие. ОТНОВО И ОТНОВО!

Тя нежно хвана ръката на Хелър. Графиня Крек изтръпна.

— Миличък Уистър, — промълви мис Симънс. — Знам, че не те заслужавам. Но моята благодарност няма граници. Ти си такъв блестящ студент, че още сега обявявам — ти успешно завърши целия курс. Ще ти пиша отличен по „Удоволствие от природата“, защото ти умееш по-добре от мен да намираш това удоволствие. — Симънс притисна ръката му към устните си. Вдигна очи към неговите. — И така, скъпи Уистър, освобождавам те от присъствие на следващите часове и макар това да разбива сърцето ми, трябва веднага да си тръгнеш. И моята благодарност винаги ще бъде с тебе, защото позволи да ме изнасилят. Затова — сбогом, най-скъп на сърцето ми. Сбогом.

Хелър стана, видя ми се малко зашеметен. Махна на другите студенти и тръгна нагоре по пътеката.

Мис Симънс сякаш се бореше със себе си. Постоя на колене. От очите й капеха сълзи. Най-сетне се върна на мястото си зад онзи пън. Потисна мъката си, преди да заговори отново.

Хелър изкачи възвишението. Винаги нащрек, той мигновено долови движението зад ствола на едно дърво. И светкавично скочи натам.

ГРАФИНЯ КРЕК!

— Ти какво правиш тук? — попита Хелър.

— Само наминах да видя как вървят учебните занятия — обясни графинята.

— Освободен съм от тези часове до края на семестъра — съобщи Хелър. — При това след поражението в ООН. Хората знаеха, че аз пробутвам резолюцията. Нищо не разбирам. Май на нея са й прегорели всички контролни системи. — Той се озърна през рамо към хората долу. — Дали да не се върна, за да проверя какво става.

Графиня Крек се наежи.

— Стой тук, Джетеро.

— Не — възрази той, — тя гледаше малко странно.

Върна се няколко крачки надолу и се притаи зад едно дърво.

Глава единадесета

Мис Симънс си бе възвърнала самочувствието. Заговори на студентите с отчетливия си учителски глас.

— И така, с радост научавате, че вече се освободих от влиянието на онзи изменник на психологията — моя баща. Той сбърка. Ще правя с живота си каквото пожелая.

Най-сетне мога без задръжки да ви науча на това, което винаги съм желала в подсъзнанието си. „Удоволствие от природата“ се занимава не само с пчеличките и птичките. Ще променим изцяло учебния материал.

Няма да ползваме текстовете на Крафт-Ебинг, Хавлък Елис и Зигмунд Фройд, защото те са една гадна сбирщина. Те няма на какво да ни научат, защото в техните писания няма любов. Вместо тях ще приложим през този час класически персийски трактат — „Седемдесет и седемте разновидности на любовния акт“ от Хамер Хамер, преведен от уважавания китайски учен Кум Чу Лонгдонг, с прекрасните илюстрации и диаграми на Фълъп Къмингс. Снощи успях да купя тези екземпляри от университетската книжарница.

Тя отвори сака и започна да раздава книгите. Студентите ги разглеждаха с явен интерес.

— Хайде, момичета, обърнете на Първа глава — „Основите на оргазма“. Но момчетата да се заемат с Тринадесета глава — „Варианти на груповото изнасилване“.

Графиня Крек успя да надникне в текстовете през специалните си очила и промърмори:

— Сега вече знам, защо все беше толкова уморен в неделя вечер. Кучка! Джетеро, — каза тя по-високо, — според мен е време да си вървим.

Той нямаше как да чуе думите на мис Симънс.

— Мисля, че не съм се запознавал с този учебен материал.

Графиня Крек нервно задраска с нокти по кората на дървото, но нищо не каза.

Мис Симънс продължи:

— Вижте какво, студенти, текстът е на китайски, но диаграмите са съвсем ясни, затова сега само ги проучете подробно. Ще поработите и вкъщи. Сега искам да ви изтъкна, че нищо не учи по-добре от личния опит. Ще легна на тази хубава трева, а ти, Роджър, ще ми свалиш мантото.

Кльощавият Роджър веднага скочи към нея.

Хелър поклати глава смутено.

Мантото на мис Симънс хвръкна във въздуха.

Графинята чуваше гласа й през очилата си. Беше натежал от силни чувства.

— До края на семестъра по време на упражненията всяко момче трябва да мине през мен и през всяко момиче от групата.

Хелър не я чуваше и се обърна към Крек.

— Говори за някакви упражнения. Боя се, че няма да усвоя добре този курс.

— И аз така мисля — отвърна графинята, от гласа й сякаш лъхаше леден вятър.

Палтото на Роджър падна на тревата.

Хелър зяпаше изумено. Пак погледна графиня Крек.

— Ама те защо се събличат? Това поточе е съвсем плитко, не става за плуване.

— Джетеро, много се бавим тук — настоя Крек.

Хелър се взираше в падината. Оттам долитаха викове.

— Какво е това? — промълви той замаяно.

Купчина учебници се катурна в тревата и по книгите се посипаха пръски кал.

— Тази мръсна повлекана! — скръцна със зъби графиня Крек. — Нищо чудно, че дрехите му винаги бяха изцапани в неделя!

— Какво каза, мила? — обади се Хелър. — Тези долу май се побъркаха!

Графиня Крек кипеше от гняв. Слушаше гласа на мис Симънс.

— Добре, Роджър, справи се задоволително. Томпсън и Осуълд, веднага елате при мен. Останалите също да се упражняват. ДЕЙСТВАЙТЕ!

Нечия обувка шумно пльосна в поточето.

Жакетите на три момичета литнаха нагоре!

Дори дърветата се заклатиха!

Графиня Крек стискаше върбово клонче в ръката си. Слушаше мис Симънс.

— Помнете, че въобще не е добре без любов. Аз ви обичам и вие ме обичате. ОХ, ОСУЪЛД!

Графинята бясно пречупи клончето.

Хелър зяпаше в пълно недоумение.

Крек го дръпна за ръкава, за да го отведе.

Той тръсна глава, като че искаше да се отърве от видяното. Обърна се и тръгна с нея към колата.

— Гръм и мълния — промълви той, — радвам се, че приключих с този курс. Тук обучението понякога е доста изтощително!

— Искаш да кажеш, че тук някои хора не могат да проумеят дори най-лесния урок. Ама че развратница!

Хелър впи поглед в нея. Тя свали очилата и ги прибра в чантата.

Хелър се взираше в нея със силно подозрение.

— Ти имаш ли нещо общо с това?

Тя се обърна към него с изражение на самата невинност.

— Аз? Джетеро, как можа да си помислиш!

Това преля чашата на търпението ми. Всичко тръгна от зле по-зле. Но кой би дръзнал да помисли, че бащата на мис Симънс, такъв изтъкнат психиатър, ще се обърне срещу основите на професията си и ще опита да я възпре от безразборни сексуални връзки. Та нали това е същността на психиатричното лечение.

Бях пренебрегнал само две подробности. Докато внушаваше заповедите си, графиня Крек случайно каза на Симънс, че баща й греши, така че нямаше никаква заслуга за възвърнатото й зрение. Освен това заповяда на Симънс да намери приемливо обяснение за всичко, което завари в хола на апартамента си на другата сутрин. За нещастие това се отнасяше и за моето писмо. Но и това Крек постигна съвсем случайно.

О, тя не беше гений. Само че имаше късмет, както е с всички жени. Тези същества нямат достатъчно ум в главата си, за да предвиждат неприятностите. Но притежават дарбата да причиняват на мъжете жестоки и зловредни несгоди. От горчивия си опит знаех, че това е единствената им дарба. Ето, тя отново ме изправи пред ужасни проблеми! Отнемаше ми скъпоценни съюзници като Симънс и изяждаше запасите ми от пари, като размахваше наляво и надясно онази кредитна карта.

В ослепително озарение, подобно на мълния, аз разбрах нещо с цялата си душа — за да довърша Хелър веднъж и завинаги, първо и преди всичка трябва да се отърва от графиня Крек!

И отново — светкавицата на вдъхновението. Макар че не можех да пречукам Хелър, преди Ломбар да съобщи, че връзката му с Великия съвет е прекъсната, не съществуваха НИКАКВИ пречки да ликвидирам графинята. Можех да я пусна отвисоко или да я пъхна под унищожителните колела на влак, без Ломбар дори да ми се намръщи.

АХА! Знаех какво да направя.

Ще съсредоточа усилията си върху тази опасна жена.

Можех да я отстраня! Тя беше главното препятствие по пътя ми!

И за разлика от Хелър не бе обучена да се спасява от снайперисти. Нищо не знаеше за бомбите със закъснител, поставяни в коли. Нямаше боен опит в обезвреждането на мини и капани.

Можех да се справя! И щях да успея!

Очите ми се присвиха от непоколебима решимост.

ЩЕ СЕ ОТЪРВА ОТ ГРАФИНЯ КРЕК!