Земно ядро

43.

С остър завой реката запрати Ангъс навътре в кораба, към стена от плътно напаснати варовикови блокове, която отклоняваше водите. Някои от блоковете бяха силно ерозирали, други изглеждаха като нови, сякаш бяха заменени там, където реката бе нанесла твърде много повреди. Всички бяха покрити с фин слой платинен прах и леко блестяха.

Той се огледа и се зачуди кога ли ще свърши този кошмар. Високо горе през пукнатия корпус се процеждаше светлина. Въздухът бе изпълнен с мъгла — изглеждаше като замръзнала на светлината.

Платиненият прах не го интересуваше. Интересуваха го само сребристите буболечки.

Хилядите сребристи буболечки.

Висяха по стените и се гърчеха по пода, сякаш бяха в някакъв кошер или мравуняк. Ангъс облекчено забеляза, че са изподраскани и очукани. Нямаше нови.

Измъкна се от водата и седна. Помещението приличаше на катедрала и излъчваше собствена мека светлина. Ръбът на купола отдавна бе рухнал от ерозията и се виждаше какво има вътре. Ерозията вероятно бе принудила скалоподите, или по-скоро сребристите, буболечки, да вдигнат този вълнолом. Зад него почваше гладък каменен под.

В средата на купола, на петнайсет метра от вълнолома, висеше огромна гладка сфера, като полилей. Беше с диаметър три метра и бе закачена над голяма дупка. Ангъс си спомни, че на картата имаше странна линия, която тръгваше от центъра на кораба към земните недра. На много по-голяма дълбочина, отколкото можеха да отчетат неговите уреди, макар да бяха много чувствителни. Парчетата от пъзела се подредиха в ума му. Тази сфера можеше да е само едно.

Атомна бомба.

На всичкото отгоре, изглежда, бе голяма. Естествено атомната бомба бе приблизително предположение. Технологията на скалоподите можеше да е всякаква, но логически погледнато това трябваше да е някаква бомба. Километър по-надолу температурата би превишила точката на кипене — там не можеше да съществува никаква форма на живот.

Някакво движение върху сферата привлече погледа му. Една сребриста буболечка се суетеше върху закривената огледална повърхност. Спря и отвори някакъв панел, под който се показа малко отделение. Макар да бе далече, Ангъс успя да види, че „главата“ на сребристата буболечка не е с обичайната клиновидна форма, а има три малки кабелчета, които се полюшваха като трева на вятър. Напомни му за трите пръста на пипалата на скалоподите. Буболечката мушна кабелите в отделението, размърда ги и ги извади. След това затвори панела и се скри от погледа му от другата страна на сферата.

— Поддръжка — смаяно каза Ангъс. — Ето за какво са служели първоначално тези проклети машини за поддръжка.

Наблюденията му бяха прекъснати от слабо трак-трак на метал върху камък и той бавно се обърна надясно. Две сребристи буболечки с пипала на главите бяха спрели на три метра от него. Просто си стояха, наблюдаваха и вероятно общуваха с другите, Ангъс изведнъж се сети, че е оставил заглушителя на брега при О’Дойл.

Отляво дочу тихо цамбуркане.

Обърна се и ужасено видя други две сребристи буболечки — бързо се приближаваха през плитчините. Сферичните им тела очевидно бяха херметически затворени, така че се носеха по водата като поплавъци, а краката им се движеха бързо и равномерно като весла на галера с роби.

Ангъс се отблъсна от стената, притисна пояса към гърдите си и се понесе по течението. Сребристите буболечки го последваха с изненадваща скорост. Ангъс зарита още по-усилено, но буболечките го приближаваха като някакви пирани на забавен кадър.

Изведнъж мракът на пролома отстъпи пред ослепителната светлина на изкуствените слънца. Ангъс отчаяно зарита в стремеж да достигне отсрещния бряг. Забори се с дърпащото го течение и скоро нагази в плитчините изтощен, но усмихнат. Беше успял. В този край на кораба лъскавият платинен прах бе толкова гъст, че беше като кал. Краката му потъваха до глезените, но той победоносно излезе от водата.

И най-накрая го видя. Ясен като ден, входът на Магистралата на Лин го приканваше само на двайсет метра от него. Той се запрепъва натам.

10:05

Устройството Марко/Поло тихо запиука. Черните букви на зеления светещ дисплей ясно показваха кой служител на „Земно ядро“ приближава.

Ангъс Кул.

Беше на петдесет метра.

Кейла се усмихна.

10:06

Ангъс чу нещо напред. Спря и замръзна като уплашен заек. Заслуша се за шумолене на изсъхнали листа, но не чу такова нещо. Не чу и потракването на сребристи буболечки. Другите от групата бяха далеч зад него, така че кой можеше да е?

Спасителен екип.

Повика го женски глас.

— Доктор Кул? Доктор Кул, вие ли сте?

— Аз съм!

Стъпките на жената бързо приближаваха.

— Дръжте се, докторе! Идвам!

След секунди светлината от лампата на каската й изпълни тунела и тя се появи. Носеше автомат.

Беше облечена с изцапан жълт кул-стюм на „Земно ядро“, върху който бе опасала ремъци за катерене. Под миньорската каска се подаваше мръсна руса коса. На врата й висяха очила за нощно виждане.

— Доктор Кул, добре ли сте?

— Да, добре съм — отвърна Ангъс. Спасители. Изпита огромно облекчение. В крайна сметка щеше да се измъкне. — Ти коя си?

— Изпраща ме „Земно ядро“ — отговори жената с усмивка. — Ще ви измъкнем всички. Къде са останалите?

— Скалоподите ги убиха. Трябва да се махаме веднага. — Не го интересуваше дали лъжата му скоро ще лъсне, стига да успееше да се добере до повърхността, преди да го настигне О’Дойл.

— Скалоподите? Искате да кажете пипалатите чудовища?

Ангъс кимна нетърпеливо.

— Да. Да вървим.

— Почакайте — каза Кейла и го дръпна за ръката, за да не се затича в тунела. — Тук съм, за да измъкна всички. Не искате ли да изведем и останалите?

— Ти да не си глуха? — викна Ангъс. Трябваше да се измъкне. Почти усещаше как О’Дойл пристъпва тежко в тунела зад него. — Казах ти, че са мъртви. Очевидно знаеш кой съм и каква е длъжността ми в „Земно ядро“, така че ти заповядвам да ме изведеш горе веднага!

Кейла леко извърна глава. На лицето й ясно се изписа раздразнение.

Бе толкова бърза, че Ангъс така и не видя как прикладът на автомата се заби в челюстта му.

10:07

Приготвиха се да тръгнат по реката. Надяваха се, че тя ще ги отведе през кораба към Магистралата на Лин. Състоянието на Либранд се влошаваше все повече. Конъл наблюдаваше О’Дойл. Едрият войник едва се държеше на крака, но бе мобилизирал всичките си сили и се зае да организира всичко.

В раницата на Ранди имаше надуваема възглавница като тази на Ангъс. О’Дойл махна запушалката и прикрепи възглавницата към гърдите на Либранд, точно под брадичката, така че да остане над водата дори да припадне. През това време О’Дойл върза всички с едно дълго въже.

— Ами ако се оплета? — напрегнато попита Вероника, вперила очи в чудовищната река.

— Това е риск, който трябва да поемем — отвърна О’Дойл. — Течението е силно, но нямаме време. Ако не си завързана и не можеш да стигнеш до брега, след като минем през кораба, реката ще те отнесе.

Вероника кимна. Конъл не можеше да я вини. И на него не му се нравеше особено идеята за найлоновото въже, овързало гърдите му, докато трябваше да се бори с тази дяволска черна река. Имаше доста разстояние — около шест метра — между всеки от тях.

О’Дойл извади грубата карта, която Мак бе използвал, за да ги превежда из тунелите. Магическата компютърна карта на Ангъс или бе в ръцете на долния малък гений, или бе останала у мъртвия Ранди някъде в кораба. И в двата случая нямаше да я видят отново.

— Реката извива рязко в средата на кораба — каза О’Дойл. Ще останем от отсамната страна, в плитчините, докато стигнем там. После плуваме с всички сили към другия бряг.

Едновременно зазвучаха стотици пронизителни писъци и раздраха въздуха като боен вик на армия демони. Всички обърнаха глави към далечната пролука. Оттам се изливаше тълпа скалоподи. Идваха право към тях. Проблясъците на телата им не личаха толкова ясно на ослепителната светлина на изкуствените слънца, но убийственото значение на оранжево-червените оттенъци бе очевидно.

Всички припряно започнаха да пристягат въжетата. Конъл напъха заглушителя в непромокаемия си колан, влезе във водата, спря и загледа с тревога бързото течение.

О’Дойл провери въжето, което придържаше спасителния пояс към гърдите на Либранд, и я забута към водата.

Бяха вързани един за друг. Конъл за Вероника, Вероника за Либранд, Либранд за О’Дойл и О’Дойл за Санджи. Вероника цамбурна до Конъл. На лицето й се четеше паника. Скалоподите вече бяха само на стотина метра.

И почнаха да хвърлят камъни.

Санджи нагази последен.

И почти успя.

Един камък го удари в слепоочието, той се олюля като кегла и падна по очи в реката.

Скалоподите бяха повече от двеста и вече бяха само на шейсет метра от тях.

— Санджи! — изпищя Вероника, забори се с течението и заплува към него. Конъл я задърпа обратно, течението понесе и двамата. Въжето се изопна. Тежестта им дръпна и Либранд и бързеят понесе и тримата надолу. До главата на Конъл падна камък. Скалоподите вече бяха на петдесет метра.

О’Дойл задърпа въжето срещу течението, мъчеше се да стигне до Санджи, който все така лежеше по очи във водата. Камък колкото юмрук го удари в дясната ръка, той загуби равновесие и падна. Бързото течение го издърпа на три метра навътре и въжето, което го свързваше със Санджи, се изопна.

Конъл се вторачи в прииждащата гмеж пищящи скалоподи. Вече бяха на двайсет и пет метра.

— Не можем да го оставим! — извика Вероника.

О’Дойл погледна скалоподите и на лицето му се изписа мъка. После погледна към Либранд, Конъл и Вероника, която бе изпаднала в истерия. Още един камък го удари — този път в гърдите. Всички се люшкаха на въжето и не можеха да се освободят. Сякаш Санджи бе някаква котва. Първите скалоподи нагазиха в плитчините. Приближаваха със светкавична бързина. Около О’Дойл се сипеха камъни като картечен огън.

Той измъкна ножа си.

— Не! — изпищя Вероника и се задърпа към брега.

Конъл дръпна въжето и я върна навътре.

— Трябва. Или всички ще умрем!

О’Дойл сряза въжето.

При внезапното освобождаване от „котвата“ течението възтържествува и ги понесе надолу. Камъните се сипеха около тях като дъжд. Конъл хвърли поглед назад и изстина от ужас.

Санджи вдигна глава и пое дълбоко дъх.

Беше му последният.

Скалоподите се скупчиха около него, платинените им ножове забляскаха, плисна кръв.

Ненаситната река ги влачеше към сенките на кораба. След секунди палачите останаха далече назад.

44.

Две ръце грубо го разтърсиха и Ангъс бавно отвори очи. Главата му пулсираше от пронизваща болка. Не бе сигурен дали изобщо са му останали зъби. Лицето му бе подуто и безчувствено. Не усещаше езика си. Лежеше по очи. Опита се да се надигне, но ръцете му не се отлепяха от гърба. Бяха вързани с тънка тел, която се врязваше болезнено в китките му.

— Ммм — каза Ангъс. Не можеше да види какво е натъпкала в устата му, но каквото и да беше, му бе почти невъзможно да диша. Имаше вкус на гума.

— Добре, гадното малко нищожество се събуди — каза жената. — Можем да почваме.

— Ммм. — Очите му вече бяха широко отворени. Гледаше как тя отваря и затваря някакви ръждясали клещи.

— Тихо, скъпи — каза тя с нежна усмивка. — Не си прави труда да говориш, докато не извадя топката от устата ти.

Отваряне и затваряне. Щрак.

Ангъс внимателно наблюдаваше клещите. Забеляза надписа на дръжката от неръждаема стомана и зъбците в краищата им.

— Сега ще ти извадя топката и ще ти задам няколко въпроса — сладко каза тя и отметна един кичур от потното прашно лице на Ангъс. — Няма да викаш обаче. Просто ще отговориш тихо на въпросите ми. Кимни, ако разбираш.

Отваряне и затваряне. Щрак.

Ангъс кимна веднъж, без да изпуска клещите от очи.

— Добре. Ще приключим бързо. За нещастие нямам достатъчно време, за да се заема с теб както трябва. Много ми се ще да те опозная по-добре, приятелче, повярвай ми. Много мъка ми причини през последните няколко дни. Знаеш ли с какво си изкарвах хляба едно време?

Отваряне и затваряне. Щрак.

Ангъс поклати отрицателно глава.

— Измъчвах хора. — Продължаваше да говори меко, почти нежно. — Правила съм и още някои неща, но основната ми работа бе да водя разпити. И съм много добра в това, приятелче. Повярвай ми. Така че ако гъкнеш, нещата много ще загрубеят. Ясно ли е?

Отваряне и затваряне. Щрак.

Ангъс закима самоотвержено.

— Добре. — Тя го погали по главата. — Ти си умно момче, Ангъс Кул, най-умното, което съм виждала. Обаче колкото и да си умен, искам да се уверя, че разполагаш с всички данни, които ти трябват, за да вземеш решение. На вас учените това ви трябва, нали? Много, много данни, нали?

Отваряне и затваряне. Щрак.

Ангъс веднага разбра накъде бие и яростно затръска глава в отрицание.

— О, разбира се, че ти трябва точно това. — Тя се изправи и мина зад него. Не можеше да я вижда. В пристъп на отчаяна паника той задърпа телта, но тя само се вряза по-силно в китките му. Опита се да рита, но установи, че и краката му са завързани здраво.

Тя натисна гърба му с коляно.

— Трябват ти много данни, приятелче. Достатъчно, за да ме държиш настрани от АНС. Точно това искаш, нали? Искаш да ме държиш настрани от АНС? Нали, гадно малко нищожество?

Ангъс усети ръцете й по пръстите си. Опита да се съпротивлява, да свие юмрук, но беше твърде късно. Тя изви силно показалеца му, почти го счупи.

Той усети как студените стоманени клещи се сключват около първото кокалче.

— Ммм!

Клещите стиснаха. Той запищя неистово, но през топката в устата му не излизаше почти никакъв звук.

10:12

Спряха до вълнолома и впериха очи в купола и огромната огледална сфера, която висеше от него.

— Господи! — каза Конъл. — Още е тук.

Вероника мълчеше. Умората я бе сринала и физически, и психически. Напрежението от безсънните часове и мъката от жестоката смърт на Санджи я изпълваха с мрачни пориви. Беше бясна на Конъл и О’Дойл, докато течението я блъскаше по пенестата река. Бе толкова слаба, че едва държеше главата си над водата. Бяха срязали въжето на Санджи, бяха го оставили да умре. Умът й кипеше от мисли за яростно отмъщение срещу двамата, за това как щеше да ги накаже за малодушието им.

Но тези мисли избледняха още преди да стигнат завоя на реката. Ако О’Дойл не бе срязал въжето, всички щяха да са мъртви. Не само Санджи. Жертви на кръвожадни извънземни, които отдавна бяха надживели всякаква космическа цел. Отмъстителните мисли срещу Конъл и О’Дойл бързо отминаха. В крайна сметка вината не бе тяхна.

А на скалоподите.

И на сребристите буболечки.

Взря се в инструмента на отмъщението. Той висеше като гигантска коледна играчка над шахта, която стигаше право в дълбините на ада. Да, адът. Точно там щеше да изпрати скалоподите и малките им злобни машинки. Право в ада.

— Конъл, буболечките са навсякъде — каза О’Дойл. — Извади проклетия заглушител.

— Зарежи — Отвърна Конъл. — Давай просто да тръгваме! Да се махаме оттук, по дяволите.

— Трябва да си почина, Конъл — изпъшка О’Дойл. Вероника откъсна очи от сферата и погледна О’Дойл. Той държеше главата на Либранд с огромната си ръка, така че лицето й да е над водата. Тя бе напълно отпусната. Единствената причина да не потъне бе спасителната възглавница на гърдите й.

— Да, Конъл — каза Вероника толкова тихо, че едва се чу над металния кънтеж на реката. — И аз трябва да си почина.

Конъл заплува към стената и се покатери горе. По ръцете и тялото му полепнаха платинени частици. По влажния пясък към него тръгнаха сребристи буболечки, спуснаха се от извития над гигантската сфера купол. Вероника чу леки плясъци и изумено видя как буболечките цамбурнат като водни бръмбари в реката. Въздухът се изпълни с гневно потракване и бръмчене.

Конъл зарови непохватно в колана си, измъкна заглушителя и го включи.

Почти на секундата координираните движения на сребристите буболечки преминаха в объркано щуране. Течението подхвана една, понесе я надолу и тя се изгуби в пенливите бързеи.

Вероника доплува до стената и също се покатери. Двамата с Конъл изтеглиха Либранд, а после помогнаха и на О’Дойл. Вероника погледна спътниците си. Всички бяха изтощени, ранени, обречени. Тя вече знаеше, че никой от тях няма да се измъкне жив. Имаше прекалено много скалоподи, прекалено много рани, прекалено много път. Всички щяха да умрат.

Точно като Санджи.

Точно като Ранди.

Точно като Мак.

Точно като Янсон.

Точно като Фриц.

Точно като Лашон.

Но тя нямаше да позволи това да е напразно. Изправи се и тръгна към висящата сфера. Погледът й бе съсредоточен и искреше от омраза. Тя разсеяно се опита да развърже въжето.

Конъл се втурна след нея.

— Вероника, не бива да се отдалечаваме от водата!

Хвана я за рамото, но тя отблъсна ръката му.

— Няма значение, Конъл. — Огледа камерата за това, което знаеше, че трябва да е тук. Ето го! Контролният панел. Беше същият като изображението на релефа в нишата.

— Защо да няма значение, Вероника? — меко попита Конъл. Очевидно нямаше представа, че гласът му звучи странно, сякаш търпеливо говори на дете.

— Няма значение, защото няма да вляза пак във водата — каза Вероника, без да го поглежда. — Оставам тук.

— Как така оставаш тук? — Конъл се нагоди към стъпките й, които я водеха към големия безупречно чист контролен панел. Въжето, което ги свързваше с О’Дойл и Либранд, се влачеше зад тях. — Почти се измъкнахме.

Тя спря, обърна се и го погледна в очите.

— Трябва да го направя. Трябва да ги унищожа. Тях и всичко това. Те не принадлежат на това място, не разбираш ли? Те не са част от тази реалност.

— Разстроена си — отвърна той. — И това е разбираемо. Но Санджи вече го няма и ти не можеш да се жертваш. Това няма да го върне. Освен това как ще разбереш какво да правиш?

— Умна съм, забрави ли? Корица на „Нешънъл Джеографик“ и така нататък. Една дреболия като извънземна бомба на десет хиляди години изобщо няма да ми се опре.

Конъл яростно я хвана за раменете.

— Не! Няма да стане! Достатъчно хора загинаха в това прокълнато място и няма да позволя да умре още един. Идваш с нас!

Пръстите му се забиха болезнено в раменете й. Тя знаеше, че той няма да отстъпи. Щеше да я завлече до реката насила, ако се наложеше. Беше ранен, но въпреки това бе много по-силен от нея. Не можеше да му се противопостави.

— Добре — тихо каза тя. — Аз… просто не знам какво говоря. Не искам да оставам тук.

— Да, не знаеш какво говориш! — извика Конъл и я задърпа към водата. — О’Дойл, почивката свърши. Трябва да тръгваме.

— Да, шефе — каза О’Дойл, внимателно плъзна Либранд във водата, после се смъкна и той. — Проверете въжето. Тук реката става бурна.

Конъл решително бутна Вероника към водата. Тя се наведе над ръба на стената и леко цамбурна. Той изключи заглушителя, затъкна го в колана си и скочи. Сребристите буболечки потръпнаха едновременно и възвърнаха координираните си движения.

— Готови? — попита Конъл. Вероника и О’Дойл кимнаха. Отблъснаха се към средата на реката.

Вероника хвърли поглед през рамо. Сребристите буболечки се засуетиха по огледалната повърхност на сферата, за да я подготвят да изпълни предназначението си. Бяха тук, под тази планина, повече от десет хиляди години. По-стари от човешката цивилизация, по-стари от всяка човешка религия. Колко още щяха да съществуват? Отровена, умираща раса, която едва имаше някакви наченки на разум, едва се отличаваше от животните и бе жива само благодарение на своите грижовни машини.

Колко още?

Обзе я слабост. Течението задърпа изтощеното й тяло.

— Конъл — прошепна тя, затвори очи, отпусна се и потъна.

45.

— Вероника — викаше Конъл. — Вероника!

— Въжето! — извика О’Дойл. — Дръпни въжето!

Конъл изведнъж си спомни, че другият край на въжето, което опасваше гърдите му, е вързано за Вероника. Задърпа го, като в същото време се опитваше да се задържи на повърхността. Като риба на въдица, неподвижното й тяло се показа и после отново потъна. Конъл се гмурна към нея, сграбчи я и я задърпа към повърхността.

Изведнъж тя зарита яростно и го дръпна надолу. Конъл инстинктивно загреба нагоре и моментално забрави, че се опитва да я спаси. Тя го хвана през кръста и отново го дръпна надолу. От устата му излязоха мехурчета. Обзе го паника.

Въжето се опъна и главата му се подаде на повърхността. Течението ги влачеше към средата на реката. Почувства как въжето се обтяга и зад него, а после се отпусна, щом и Вероника се понесе по течението. Но къде беше? Въжето отново се обтегна за миг, а после тежестта изведнъж изчезна и то изплува на повърхността.

Главата на Вероника се показа над водата. Тя се мъчеше да си поеме дъх. Заплува непохватно към брега. Държеше ножа му в едната си ръка и колана му в другата.

— Вероника, върни се! — Конъл опита да заплува срещу течението, но то ненаситно се опитваше да го засмуче към средата на реката. А и бе забравил за О’Дойл и Либранд, чиято тежест го влачеше надолу.

— О’Дойл, спри!

— Не мога! Течението ни влачи!

Вероника вече излизаше на брега на стотина метра по-долу от сферата.

Обърна се и им помаха за сбогом.

10:16

— Е, приятелче, мисля, че приключихме — каза Кейла доволно. Бяха останали само петима, нямаха оръжие и идваха към нея. Ангъс й бе разказал всичко.

Плътната маса бе извънземен кораб. Извънземните? Те бяха чудовищата, които бяха атакували лагера и бяха посекли хората на „Земно ядро“. Чудовищата, които той наричаше „скалоподи“, обикаляха тунелите, но не доближаваха кораба и не смееха да влязат в пещерата на Плътната маса. Знаеше, че й казва истината. Когато Кейла Майърс си свършеше работата, всички казваха истината.

По лицето на Ангъс се лееха сълзи и сополи и той скимтеше от болка в счупените кокалчета на пръстите. Още лежеше по корем, ръцете и краката му бяха вързани на гърба. Очите и бузите му блестяха от сълзи.

Кейла се наведе и го целуна по челото. После отново стегна каишите на топката около главата му. Мръсната гума изпълни устата му с парлив вкус, по езика му полепнаха песъчинки. Той се закашля. Дишаше накъсано, в очите му се четеше паника.

— Скоро ще се върна — каза Кейла и метна автомата на рамо, така както всяка жена премята дамската си чанта. — Трябва ми колкото се може повече информация за това място, а ти си адски умен. Мисля, че можеш да ми помогнеш. Двамата с теб ще си поговорим надълго и нашироко, щом се оправя с другите.

Изключи лампата на каската си и тръгна в тунела, като го остави в пълен мрак, безпомощен и ужасен. Той потръпна и се заслуша за потракването на сребристи буболечки с остриета. Знаеше, че не може да са далече.

10:15

Конъл изпълзя уморено на скалите и остана да лежи по очи. Вълните се плискаха до него. О’Дойл и Либранд също лежаха неподвижно, с крака във водата. Бяха успели да пресекат реката.

Той трябваше да се върне и да доведе Вероника. Тя бе полудяла и имаше нужда от помощ. Първо обаче трябваше да си почине, само за миг. От цялото му тяло помръдваха единствено гърдите му. Никога не се бе чувствал толкова уморен. Никога. Ако изобщо успееше да се добере до повърхността, щеше да спи цял месец.

Вековете на ерозия бяха оголили малка сферична стая в края на корпуса на кораба, на метър от Магистралата на Лин. Промените в течението на реката я бяха запълнили с чакъл и пясък. Подът блестеше от слой платинен прах, толкова гъст, че приличаше на току-що паднал сняг.

Дълбоки отпечатъци в платината показваха мястото, където някой бе излязъл на брега.

Ангъс.

Конъл преодоля болката и крайното изтощение и каза:

— О’Дойл, ставай. Да я внесем вътре. После ще почиваме.

— Съжалявам за доктор Рийвс — каза О’Дойл, щом привлякоха Либранд. Развързваше въжетата; — Понякога хората просто рухват от напрежението. И нищо не може да се направи.

— Тя може да е полудяла, но знае какво иска да направи и точно това ме плаши — каза Конъл. — Онази голямата сфера, която видяхме при вълнолома, видя я, нали? — О’Дойл кимна. — Е, това е някакъв огромен саморазрушителен механизъм. Мисля, че Вероника е решила да вдигне всичко във въздуха. Ако това чудо още работи, ще помете цялата планина.

О’Дойл го гледаше така, сякаш нищо вече не може да го изненада.

Либранд още беше жива, Но Конъл не знаеше колко още може да издържи. Май бе по-добре да си умре в реката. Струваше му се някак нечестно О’Дойл да я доведе дотук само за да види как умира толкова близо до повърхността. Нямаше начин да издържи. В кул-стюма й вече нямаше охлаждаща течност. Ненаситната вода бе отмила и последните й остатъци.

Мъчно му беше за О’Дойл. В ума му изникнаха спомени за внезапната ужасна смърт на Кори в катастрофата. Тя му липсваше, искаше му се сега да е до него, искаше му се просто да се предаде, да умре, за да е отново с нея. Но не можеше да се отказва. От него все още зависеше животът на О’Дойл, Либранд и Вероника.

Вероника.

Тя се бе върнала в търбуха на този невъобразим кораб, на тази древна реликва на една мъртва раса. Беше се върнала и искаше да вдигне всичко във въздуха. Беше полудяла, вероятно тласната към ръба от смъртта на Санджи. Имаше нужда от помощта му.

Конъл се загледа нагоре по течението към дълбоките мъгливи сенки на кораба. Приличаха на джунгла. Трябваше да тръгне натам, за да стигне до нея. Нагоре по реката, да се опита отново да прекоси бесните води, за да стигне до нея и до сферата. Дали вече бе активирала бомбата? Дали бе достатъчно умна, за да разгадае механизма, ако той изобщо функционираше? Но луда или не, Конъл не се съмняваше, че доктор Вероника Рийвс може да активира бомбата. Значи трябваше да се добере до нея, и то бързо.

Това какво трябваше и какво в действителност можеше да направи обаче бяха две различни неща. Едва бе оцелял при прекосяването на реката. Съмняваше се, че ще преживее още един опит. Скалоподите бяха там, а също и сребристите буболечки. Заглушителят бе във Вероника, а без него буболечките щяха да го проследят и скалоподите щяха да дойдат веднага. Героичната картина как се връща на опасния кораб и спасява Вероника бе абсурдна. Каква бе реалността? Реалността рисуваше нещо друго. Ако се върнеше да я спре, да се опита да я измъкне оттам, бе мъртъв.

Погледна О’Дойл и Либранд. И двамата бяха толкова смели, толкова силни. Бяха се борили, за да защитят всички. Бяха бойци. Щом някой бе избрал да остане, това не бе тяхна грижа.

Имаше обаче само един начин Либранд да оцелее.

Опипа яката на кул-стюма си. На места беше нарязан и накъсан, но още функционираше. Достатъчно, за да излезе Либранд на повърхността, може би достатъчно, за да спаси живота й.

Ако изобщо някой можеше да се измъкне, това бяха О’Дойл и Либранд. Въпреки раните си те имаха за какво да живеят. Конъл нямаше. Наистина нямаше. Само една безсмислена кариера. Безполезни пари, които не му носеха нищо. Дори не си бе направил труда да остави завещание. Времето му бе дошло и си бе отишло. Времето на О’Дойл и Либранд тепърва започваше.

Щеше да се върне и да потърси Вероника, но щеше да го направи без кул-стюма. Мълчаливо започна да го сваля.

Биийп.

Огледа се. Зачуди се дали не му се е счуло. После го чу отново. Слабо пиукане. О’Дойл извади ножа си и се надигна. Конъл му махна да се скрие в сферичната стая. Тръгна към края на кораба, сниши се и надникна иззад ъгъла.

На седемдесет метра от тях небрежно стоеше Кейла Майърс и си играеше с копчетата на нещо, което приличаше на Марко/Поло.

10:17

Кейла впери поглед в Марко/Поло. Три сигнала ту се появяваха, ту се губеха, така както бе станало със сигнала на Ангъс, преди най-накрая да даде ясен отчет.

Конъл Къркланд. Патрик О’Дойл. Берта Либранд.

Най-вероятно имаше смущения от големия кораб. Сигналът щеше да стане непрекъснат, щом тримата излезеха от него. Трябваше да убие Либранд и О’Дойл веднага. О’Дойл бе очевидна заплаха, но Либранд също бе опасна.

Нямаше защо да се тревожи за Конъл. Той щеше да й даде повече информация. Винаги се бе чудила как биха му се отразили клещите. Щеше да разбере, ако си изиграеше правилно картите.

Зачака сигналите да се прояснят.

10:18

Вероника стискаше заглушителя. Бръмченето му отекваше под купола. Всичко я болеше. Чувстваше се така, сякаш е понесла целия свят на плещите си. От огледалната повърхност на сферата падаха объркани сребристи буболечки. Някои тупваха на пода, други изчезваха беззвучно в шахтата. Трети се щураха безцелно, объркани от самоделното радио на Ангъс.

Куполообразната стая бе безупречно чиста. Очите на Вероника не откриваха и една песъчинка или кал освен тази, която бе оставила самата тя. Всеки детайл на съоръжението блестеше като нов, сякаш не бе стоял единайсет хиляди години в очакване на геноцидния враг на скалоподите, в очакване на страшния съд. Този враг го нямаше никакъв, но тя, Вероника, бе готова да сложи точката.

Всичко тук беше чуждо. И скалоподите, и сребристите буболечки, и корабът. В тези тунели нямаше нищо освен смърт. Расата на скалоподите всъщност бе загинала преди безброй хилядолетия заедно с планетата им, на светлинни години оттук. Тази група, това племе в планината Уа-Уа, бе избегнало гибелта, но бягството им бе мимолетно. Не можеха да оцелеят. Нямаха достатъчен генофонд, Санджи го бе казал това — или нещо от този род. Беше време племето от Уа-Уа да се присъедини към предците си. Тя прехвърли този вид от списъка със застрашени от изчезване в списъка с такива, които трябва да бъдат унищожени. Да, унищожени.

Тръгна към контролния панел — разпозна го от изображението в нишата. За миг се усъмни — изглеждаше твърде сложен. Но пък колко сложен можеше да е? Старите скалоподи бяха нагодили всичко така, че потомците им да могат да оцелеят с елементарни усилия. Сребристите буболечки се грижеха за реколтата и за цялата поддръжка. Законите и религията бяха изобразени по стените. Имаше пиктограми, в случай че писмеността изчезне, заради намаляващия и заболял генофонд.

Представи си как се е случило всичко. Най-вероятно първите хиляда години бяха минали добре, скалоподите бяха живели щастливо в новия си дом и бяха учили децата си на история, език, технология и може би дори изкуства. Второто и третото хилядолетие сигурно също бяха преминали в мир и спокойствие. След това нещата неизбежно се бяха променили.

Никоя технология, независимо колко е напреднала, не може да трае вечно. Запасите резервни части бавно се бяха стопили и накрая не бе имало как сложните машини да се поправят. Със сигурност напредналата раса на скалоподите бе намерила начини да заобикаля проблема, но с течение на хилядолетията машините просто бяха спрели да работят. В началото само шепа, някоя дребна система тук-там, но достатъчно, за да започне ефектът на доминото. Верижна реакция, с течение на времето блокирала цялата система.

Децата на скалоподите бяха израснали, без да познават нищо освен пещерите. Историите за пътувания в космоса и далечната родна планета се бяха превърнали в легенда. Компютрите и средствата за обучение — в безполезни купчини желязо. В края на краищата голяма част от историята на Земята също бе забравена, вали така. Дори голяма част от историята на Съединените щати бе потънала в пролуките на времето, а държавата бе само на 235 години. Какво можеше да се помни след единайсет хиляди?

Старите скалоподи сигурно бяха забелязали постепенното рухване на своето общество, може дори да го бяха предсказали. Последните технологични знания сигурно бяха довели до превръщането на сребристите буболечки в машини-роби, които могат да се грижат за реколтата, да изкопават подземни градове, да разузнават, да съхраняват в паметта си прости програми и да поддържат скалоподите живи.

На определен етап сребристите буболечки явно са били просто обслужващи машини, откликвали на всяка нужда на скалоподите. Но след хиляди години, след безброй поколения, постепенно се бяха превърнали в част от околната среда, в нещо като въздуха и каменните стени в малкия свят на скалоподите. В крайна сметка, вероятно стотици поколения след чумата, разумът на скалоподите бе изчезнал. Опустошени от невежество и генетично израждане, те бяха регресирали до първобитен стадий. Бяха останали живи единствено благодарение на сребристите буболечки.

Слугите се бяха превърнали в пазители.

И тя видя контролния панел в нова светлина. Това бе единственото съоръжение, което бяха видели тук, ако не се брояха изкуствените слънца. Приоритети. Сребристите буболечки бяха програмирани да следват приоритети, бяха инструктирани на всяка цена да поддържат в изправност най-важните съоръжения. Какво значение би могъл да има един образователен, компютър, ако изкуствените слънца не работят и не може да се произвежда храна? Очевидно слънцата бяха от първостепенно значение, а съоръжението за масово самоунищожение бе малко след тях. Какъвто и да бе този загадъчен враг, очевидно смъртта бе далеч по-желана.

След като тази смърт бе от първостепенно значение за расата, бе логично старите скалоподи да са се погрижили за това. Съмняваше се, че сребристите буболечки са програмирани да унищожат господарите си. Най-вероятно сферата трябваше да се детонира от скалопод.

Щом смъртта бе за предпочитане пред врага и сферата бе поддържана в изправност толкова време, значи старите скалоподи бяха предвиждали употребата й, а това означаваше, че трябва да има прости инструкции. Беше логично. В края на краищата старите скалоподи бяха предвидили изгубването на езика, което обясняваше опростените послания в Пещерата с рисунките и из целия тунелен комплекс. Това означаваше, че инструкциите за сферата вероятно също са прости.

Огледа контролния панел. Имаше няколко празни стъкловидни квадрата. Предположи, че са някакви видеоекрани. Съмняваше се, че все още функционират. Огледалната повърхност на контролния панел проблясваше пред нея със скритите си тайни.

Отговорът трябваше да се крие някъде тук. Но къде?

46.

Конъл гледаше Кейла Майърс и се опитваше да разбере какво прави тя тук. Логиката го накара да не се поддаде на първоначалния порив да й се обади. Тя изобщо не трябваше да е в тунелите. Той бе единственият в „Земно ядро“, който бе работил с Кейла. Никой в компанията дори не бе чувал за нея, а той не я бе информирал за мястото в планината Уа-Уа.

Знаеше по-добре от всеки, че тя е способна на всичко. Изпита подозрение и страх. Тя бе облечена в кул-стюм. Зачуди се дали го е откраднала, или е убила някой, за да го вземе. На гърдите й имаше ремъци с муниции и оборудване. Държеше автомат. Лицето й бе намръщено.

Кейла раздвижи уреда, за да изследва района, и Конъл осъзна, че е дошла да търси някого. Но дали за да го спаси, или за да го убие? Чу меренето и премина в явен гняв. Тя закачи уреда на колана си и измъкна друг. Конъл присви очи и се опита да разбере какво прави. След секунда разпозна устройството. Полазиха го тръпки.

Кейла държеше компютърната карта на Ангъс.

Имаше само един начин да се е сдобила с тази карта. Беше я взела насила от Ангъс. Малкото копеле никога не би й я дало, освен може би пред дулото на пистолет. Кейла бе дошла тук по работа, по своя работа, която определено не бе в интерес на „Земно ядро“ или оцелелите служители на компанията.

Конъл тихо се вмъкна в сферичната стая и вдигна пръст пред устата си.

— Още скалоподи ли? — отпаднало попита Либранд. Гласът й бе дрезгав шепот.

Конъл се изненада, че е в съзнание. Изглеждаше слаба и бледа като престояли в цедката спагети.

— По-лошо — приглушено каза Конъл. — Бивш агент на АНС. Кейла Майърс. Мисля, че може да е убила Ангъс.

— Тая вече ми харесва — отвърна О’Дойл.

— Не знам какво прави тук, но е много опасна. Ако е убила Ангъс, ще убие и нас за нула време.

— Защо й е да ни убива? — попита О’Дойл.

— Нямам представа. — Конъл не знаеше какво иска Кейла Майърс, но знаеше едно — че каквато и да е играта й, тя ще играе докрай.

10:23

Беше като да гледа една от онези триизмерни картини, на които има вълнообразни линии и привидно абстрактни шарки — и изведнъж образът магически изкристализира.

— Признавам им го — тихо каза Вероника. — Поне са последователни.

Картините бяха изсечени направо в платината, която покриваше стените на катедралната стая. Тя веднага разпозна изображението на контролния панел и нещо, което приличаше на инструкции за снижаване на сферата. Дори за самоунищожението на цяла една раса старите скалоподи разчитаха на опростени образи.

Не знаеше много за комуникацията на скалоподите, но познаваше тази на собствения си вид. Без някаква централизирана културна връзка като телевизия или радио езикът се разпадаше и мутираше в безброй местни говори и диалекти. Разреждането на езика можеше да стане толкова бързо, че само за век някои, говорили първоначалната версия, да не могат да разберат новите форми.

Вероника можеше само да си представя колко може да се промени един език за единайсет хиляди години. Дори скалоподите да бяха променяли по една-единствена дума на всеки век, досега 110 думи щяха да се различават, а това можеше да направи оригиналните инструкции абсолютно непригодни. В края на краищата взривяването на цяла планина не бе нещо, за което да говорят всеки ден, нали?

Какъв бе логичният отговор на този вероятен проблем? Инструкциите да се представят под формата на изображения. Простите изображения можеха да позволят на скалоподите да се самоунищожат, ако се появи врагът им. Тази концепция обясняваше Пещерата с рисунките. Релефите в нея представляваха инструкции и носеха едно-единствено послание, което скалоподите разбираха много добре — ако нещо дойде отгоре, убийте го.

Сега бе техен ред да умрат.

Тя вдигна очи към стените и загледа инструкциите. Най-отгоре имаше изображения на покритите с шипове вражески кораби, както и на нещо, което не бе виждала досега: двукрако същество, покрито с шипове. Тялото му бе дълго и тънко и нямаше дори бегла прилика с човек. Бе протегнало напред изключително дълга ръка, която завършваше с нещо, което можеше да е единствено оръжие. Вероника не успя да различи нещо, което да прилича на глава.

Разбра, че това е; древният враг на скалоподите.

Под тези картини имаше изображения на врага, който се придвижва в тунелите. Отдолу имаше последователни инструкции за детониране на гибелното устройство.

Изсеченото послание бе съвсем ясно — ако врагът навлезе в тунелите, вдигнете всичко във въздуха. Тя внезапно изпита възхищение от културата на скалоподите. Бяха воини докрай, до такава степен решени да не попадат в плен, че щяха да се самоунищожат. Но тя се възхищаваше на старите скалоподи, а не на сегашните генетично изродени същества, които безумно посичаха всичко, което се изпречваше пред очите им.

Всъщност беше странно как тази раса, която едно време бе пътувала между звездите и можеше да мести планини, сега общуваше на нивото на пещерните хора. Тя се зачуди дали същата участ не чака и нейната раса. Може би в самия край човечеството щеше да остане само с едни недодялани картини.

Пое дълбоко дъх и започна да изучава инструкциите.

47.

Конъл се пресегна към врата на О’Дойл и отлепи неговия предавател Марко/Поло. Направи същото и с Либранд. Бе същото като да олющи коричка от рана.

О’Дойл посегна да отлепи и предавателя на Конъл, но той отблъсна ръката му и каза приглушено:

— Не.

Нямаше начин Кейла да чуе гласа му сред грохота на реката, но въпреки това говореше тихо.

— Ще я отведа оттук. Ти изведи Либранд на повърхността.

— Каза, че е опасна. Аз ще я извадя от строя, а после ще се измъкнем.

Конъл поклати глава.

— Виж се, О’Дойл. Нямаш никакъв шанс. Повярвай ми. Ще поговоря с нея и ще видя какво е намислила. В най-лошия случай тя ще ме довърши, а през това време ти ще можеш да измъкнеш Либранд.

И двамата знаеха какъв е залогът. О’Дойл искаше да защити Конъл, но още повече искаше да спаси Либранд. Подаде на Конъл ножа си. Той го взе, погледна О’Дойл в очите и кимна. За един ден бяха станали другари, братя по оръжие. Цялото това насилие и борбата за живот ги бяха споили с неразрушима връзка.

В очите на О’Дойл се четеше благодарност и дълг, който никога не може да бъде изплатен.

Конъл се изправи и каза:

— Без предавателите на Марко/Поло тя няма как да ви види. Не се опитвай да се бориш с нея, О’Дойл, или и двамата с Либранд ще умрете за секунди. Повярвай ми. Щом й отвлека вниманието, тръгнете към Магистралата на Лин и изчезвайте.

И без да каже нищо повече, тръгна.

10:28

На дисплея на Марко/Поло имената на Берта Либранд, Патрик О’Дойл и Конъл Къркланд мигаха в жълто заради губещия се сигнал. А после екранът изведнъж светна в зелено. Кейла вдигна очи и видя Конъл — стоеше на петдесет метра от нея, в края на каньона. Тя веднага изключи уреда и го пъхна в колана си, та и двете й ръце да са свободни. Автоматът висеше на гърдите й.

— Конъл! — Тя бързо тръгна напред. — Добре ли си?

— Спри, Кейла.

Тя спря и попита невинно:

— Какво има?

— Какво правиш тук?

Тя видя, че е напрегнат и готов да отскочи на секундата. Ръката му бе отпусната на корпуса на кораба. Бе готов да се скрие зад него и да изчезне от погледа й.

— Дойдох да те спася.

— А откъде знаеш, че трябва да ме спасяваш? Не съм ти казвал за лагера.

Тя не отговори. Той леко помръдна, а раменете му се присвиха на милиметър. Готвеше се да побегне. Кейла сграбчи автомата, вдигна го и стреля, но Конъл бе прекалено бърз и се скри зад корпуса точно преди куршумите да изкънтят в платината.

Тя се втурна след него в наситените с пара сенки на каньона.

10:29

О’Дойл я мярна само за миг, докато тя се впускаше след Конъл. Конъл имаше двайсет секунди преднина, като се имаше предвид разстоянието, но колко щеше да издържи, преди тя да го настигне?

Изчака десет секунди, изправи се и вдигна Либранд. Желаеше успех на Конъл, но вече не можеше да му помогне. Метна Либранд на рамо и излезе с накуцване от сферичната стая. Тръгна към Магистралата на Лин. Трябваше да бърза. Дори да избегнеше скалоподите, сребристите буболечки и Кейла Майърс, Вероника всеки момент можеше да взриви всичко.

Стисна зъби и закуцука напред. Бе по-стръмно, отколкото бе очаквал, но не забави крачка дори за миг.

Щеше да измъкне Либранд жива. Щеше да намери начин.

10:30

Беше лесно.

Вероника прехвърли наум последователността. Плъзна пръсти по бутоните и лостовете, вместо да ги натиска и завърта. Упражняваше се наум. Единственият въпрос бе кога да го направи. Колко време трябваше да даде на Конъл, О’Дойл и Либранд? Прокара пръсти по контролния панел, който вече й се струваше съвсем прост. Толкова прост, че дори дете можеше да изпълни последователността от действия. Всеки, или всичко, което имаше очи и капка мозък, можеше да се справи.

Въздухът бе изпълнен с грохота на реката и потракването на щуращите се сребристи буболечки. Нямаше начин да чуе трите лъскави нови, които изпълзяха от водата и тръгнаха по стената.

10:31

Кейла едва виждаше Конъл в мъглата. Вдигна автомата и стреля в краката му. Докато отпускаше автомата, десният й крак се подхлъзна в гъстата кал, тя политна напред и падна.

Бързо скочи и се затича след Конъл. Бе изгубила поне пет секунди с това подхлъзване, а и коляното я заболя зверски. Но той също накуцваше и тя щеше да го хване.

По лицето й бе полепнал влажен платинен прах. Кейла се втурна след плячката си, без да съзнава, че сега има металически вид, като машина за убиване — каквато всъщност беше.

48.

Ангъс чу потракване на сребристи буболечки някъде над себе си и започна да го обхваща лудост. Бяха тук. Тук в тъмното. Обграждаха го. Приготвяха се да скочат върху него и да го насекат на парчета.

Това светлина ли беше? Отначало помисли, че му се е привидяла. Светлина. Идваше от тунела. Светлина, която подскачаше равномерно и сякаш идваше от човек, който тича. Господ беше чул молбите му! Господ му беше отговорил! Щяха да го спасят!

Светлината се приближаваше. Той се вгледа по-внимателно, като се мъчеше да потисне истеричния си смях. Не знаеше кой идва, но не приличаше на Кейла. Светлината изпълни тунела — и изведнъж Ангъс видя спасителя си.

Сърцето и душата му се свиха на топка.

Над него стоеше О’Дойл и се усмихваше. Беше метнал Либранд на рамо като умряла сърна.

— Здравей, страхливецо — каза О’Дойл. — Надявах се да се засечем.

10:33

Конъл тичаше по брега на реката покрай камъни, скали, сребристи буболечки и безполезни метални отломки от корпуса. Мъглата улавяше лъчите изкуствена синя светлина отгоре. Светлината и сенките се разграничаваха рязко. Той имаше добра преднина, но тя скоро щеше да го настигне, освен ако не успееше да й избяга в дълбините на кораба.

Отляво вееше огромен проход към вътрешността, без съмнение някога служил като главна артерия за вътрешния трафик. Конъл рязко се шмугна в него точно когато зад него рикошира дъжд от куршуми.

Сенките на кораба бяха единственият му шанс да оцелее поне още няколко минути. Но раненото му коляно най-накрая отказа и той падна по гръб.

Лицето му се сгърчи от агония, поражение, безизходица и страх. Стисна коляното си с ръце. И сякаш не му стигаше тази болка, ами и дръжката на ножа се бе врязала в гърба му.

10:35

Вероника препрочете инструкциите за десети път. След като изпълнеше, последователността от действия, трябваше само да натисне един последен бутон. Един бутон, за да задейства дългото пътешествие на сферата към дъното на шахтата. А щом стигнеше дъното, тя щеше да избухне и да взриви цялата планина.

Ако успееше да преплува реката и да се добере достатъчно бързо до Магистралата на Лин, можеше и да се измъкне жива. Но това беше едно голямо „ако“. Ако успееше да пусне бомбата, шансът й за оцеляване бе наистина малък. Това нямаше значение обаче. Тя знаеше какво трябва да направи.

Кръвта й се смрази. Въпреки жегата тя потръпна и започна последователността. Приключи целия процес за по-малко от минута с плавни, уверени движения. Дишаше тежко. Стомахът й се сви, когато задържа пръст над последния бутон. Едно натискане — и огледалната сфера щеше да падне. Едно натискане.

Чу зад себе си шум. Звън на метал. Бързо се извърна. Три сребристи буболечки с дълги заплашителни остриета, стърчащи от клиновидните глави. Приближаваха се бавно.

Препречваха пътя й към реката. Тя не виждаше друг изход. Ноктите им заплашително потракваха по каменния под.

49.

Докато развързваше телта от китките на Ангъс, О’Дойл изумено подсвирна. Дясната ръка на генийчето бе обезобразена. Всички кокалчета бяха подути и окървавени. Ангъс изкрещяваше всеки път, когато О’Дойл ги докоснеше. А той ги докосна малко повече от необходимото.

Щом го развърза, Ангъс избяга до стената, седна в мръсотията и го погледна.

— Ще ме убиеш ли?

— От теб зависи — отговори О’Дойл. — Трябва ми кул-стюмът ти. Мога да го сваля от трупа ти, а можеш да си го свалиш и сам.

— Не можеш да ми вземеш костюма… Ще умра.

— Може. А може и да не умреш — спокойно отвърна О’Дойл. — Сигурно ще успееш да се добереш до повърхността, ако си достатъчно здрав. Както и да е, и без това не ме интересува дали ще успееш. Имаш двайсет секунди да си съблечеш костюма или ще те убия още сега.

— Ама не можеш да ме оставиш тук гол…

— Двайсет… деветнайсет… осемнайсет…

Паниката в очите на Ангъс проблесна с нова сила. Той побърза да свали костюма със здравата си ръка — съблече се, преди О’Дойл да стигне до пет.

— Сега се обърни — каза О’Дойл.

Ангъс започна да скимти. Гласът му премина в жален вой.

— Не можеш да ме убиеш! — Тялото му вече се обливаше в пот. — Нали направих, каквото ми каза.

— Обръщай се веднага!

Ангъс веднага се обърна с лице към стената и зачака ножът да се забие в тила или гърба му.

— Стой така — каза О’Дойл. — И не се обръщай, докато не ти кажа.

Грабна кул-стюма и отиде до Либранд. Започна да сваля нарязания й костюм, после просто го разкъса и го смъкна.

— Моментът май не е много подходящ да ме събличаш, а? — едва проговори тя. Лицето й бе покрито със спукани мехури. Усмихна му се със сухите си напукани устни. Очите й бяха премрежени от болка.

— Дръж се, скъпа — каза О’Дойл и захвърли настрани дрипите от кул-стюма й. — Само още няколко минути.

10:37

Кейла взе завоя. Стискаше автомата в ръка и в мъгливата светлина беше като блестяща гибел. Конъл безпомощно гледаше как се приближава. Без да продума, тя изстреля един куршум в крака му. Куршумът се отплесна в пищяла и излезе през прасеца. Всъщност отнесе половината прасец сред облак кървави пръски.

Прониза го неописуема болка, той изкрещя, пусна коляното си и хвана потъналия си в кръв крак.

— Крачето ли те боли? — попита Кейла и направи още няколко крачки към него. — Да не би да се обажда травмата от старата катастрофа? Стига игрички, Конъл. Може да го направим по два начина. Слушаш ли ме?

Конъл потисна вика си и примига да прогони сълзите, които напираха в очите му. Успя да кимне.

— Добре, добре — каза Кейла, в гласа й прозвуча уважение. — Куршум в крака и още можеш да слушаш. По-корав си, отколкото си мислех, Конъл. Признавам ти го.

— Майната ти — отвърна Конъл през зъби. — Да приключваме.

— Бързаш да умреш ли, Конъл? — Тя стоеше на безопасно разстояние. Бе насочила автомата към гърдите му. Светлината от каньона едва се процеждаше в огромната зала. Всичко бе обгърнато в сюрреалистичен здрач. — Не бързай чак толкова.

— Защо си тук?

— Боя се, че не си единственият ми клиент. Помислих си, че мога да продам информацията за твоята платинена мина за прилична сума. Но щом видях нападението над лагера и всичко това… — Тя махна с лявата си ръка към кораба. — Знаеш ли, всичко това може да ме върне в АНС.

— Атакували са лагера?

— Няма вече лагер — отговори Кейла. — Всички са мъртви.

Конъл отпусна глава назад към платинената решетка. Металът го опари и той я дръпна и стисна очи от болка — и физическа, и емоционална.

— Закъсня, Кейла.

— И защо?

— Защото доктор Рийвс ще гръмне всичко — изпъшка Конъл. — Според мен имаш около двайсет и пет минути живот… в най-добрия случай.

Кейла пристъпи напред и го изрита в простреляния крак. Конъл изкрещя. Усети как един от пръстите на дясната му ръка се счупи.

— Млъквай, Конъл! Нямам време за тия холивудски мелодрами и глупости! Нали не мислиш, че съм толкова тъпа, приятелче? Сигурно не.

Конъл не отговори. Не можеше да говори. Едва чуваше думите й от болка. Кейла измъкна от колана си Марко/Поло и погледна екрана. Устройството пиукаше слабо.

Лицето и се напрегна.

— Къде са другите? Къде са Либранд и О’Дойл? Трябвате ми всички. Как измами машината?

Конъл впери в нея очи, изпълнени с омраза. Не каза нищо. Трябваше да спечели време, да даде възможност на О’Дойл да се добере до повърхността.

— А, ясно — каза Кейла. Очите и зъбите й проблясваха демонски в полумрака. — Тази упоритост ти е вродена, така ли?

Остави автомата на земята и извади клещите. Започна да ги отваря и затваря бавно, така че Конъл да ги огледа добре.

— Обикновено почвам с кокалчетата и ги чупя едно по едно на двете ръце, но нямам време. — Коленичи до главата на Конъл. — Така че ще започна с тестисите ти. Първо ще смачкам левия, освен ако не ми кажеш това, което ми трябва, и то бързо.

Присвитите очи на Конъл се ококориха.

— Не ти харесва как звучи, а, приятелче? Е, макар да нямам топки, съм го правила и преди и изглежда адски болезнено.

Конъл се хвърли към гърлото й. Тя го удари през ръцете, сякаш бе непохватно дете, като едновременно с това му смачка носа с левия си юмрук. Пред стиснатите клепачи на Конъл заиграха петна и той се отпусна по гръб.

— Е, както обичаше да казва милият ми татко, колкото по-бързо почнеш, толкова по-бързо свършваш. — Кейла измъкна от колана си тънка медна тел.

Изведнъж се чу потракване, отекваше в извитите стени. Кейла бързо се огледа и грабна автомата.

Сребристите буболечки подскачаха и се поклащаха рязко. Някъде далече в ума на Конъл проблесна мисълта, че заглушителят е във Вероника. Зачуди се дали е унищожен — и тя заедно с него.

— Какво е това, по дяволите? — викна Кейла. В гласа й прозвуча страх.

— Чудовищата идват — каза Конъл и лекичко се измести надясно. Посегна зад гърба си с лявата ръка и стисна ножа на О’Дойл. — Първо пращат буболечките… Имаме само няколко секунди, преди да атакуват.

— Да атакуват? Имат ли оръжия?

— Имат ножове — отвърна Конъл. — Като… този!

И се извъртя и заби ножа дълбоко в бедрото на Кейла. Още докато той потъваше до дръжката, тя насочи оръжието си към него и на лицето й се изписа животинска ярост. Конъл изпадна в паника, но заби ножа докрай.

Кейла отметна глава и лицето й се сгърчи от болка. На Конъл не му трябваше повече — заби ожесточено десния си юмрук в лицето й с всичка сила, забравил, че показалецът му е счупен. Главата й се килна назад. Остра болка прониза ръката му, но той не й обърна внимание.

Кейла падна по задник. Опита се да се подпре с лявата ръка, с дясната се опитваше да държи автомата. Конъл се хвърли към нея. Бойният му вик бе крясък на мъчителна болка, която тръгваше от крака му, преминаваше през цялото му тяло и се изливаше през устата му. Падна върху гърдите й. Дулото на автомата се плъзна настрани и изригна в автоматична стрелба. Изстрелите осветиха за кратко коридора в смъртоносни нюанси. Конъл изблъска автомата настрани.

Кейла посегна към колана си. Конъл трескаво сграбчи ръката й: знаеше, че посяга за нож. Отдръпна глава назад и я заби в лицето й с всичка сила. От носа на Кейла шурна кръв. Главата й се отпусна, тялото й потръпна и тя замря.

За всеки случай Конъл я удари още пет пъти в лицето с лявата си ръка. При всеки удар ръмжеше от удовлетворение.

10:43

Заля я паника. Ръцете й опипаха заглушителя. Защо не работеше? Бръмченето му още ехтеше под купола, но не действаше на сребристите буболечки с остриетата. Те вървяха право към нея, бяха само на няколко метра.

Обзе я ужас. Тя лудо завъртя копчето на звука, копчето на честотата и всички други копчета.

Нищо не помогна.

Първата буболечка скочи към лицето й. Вероника инстинктивно вдигна ръце. Буболечката се блъсна в самоделното уоки-токи и го пръсна на парчета. Безполезните части се разпиляха на каменния под. Буболечката падна на земята, но преди Вероника да успее да помръдне, отдясно й скочи още една. Острите й нокти се впиха в ребрата й.

Роботът заби назъбеното си острие дълбоко в корема й.

Дрезгавият й вик на агония сякаш разбуди безбройните буболечки, които се грижеха за поддръжката. Заглушителят вече не им влияеше. Стотици от тях се хвърлиха по течението сякаш в отговор на някакъв невидим сигнал.

Вероника изкрещя от болка и ужас и заблъска с юмруци сребристата буболечка, но тя я държеше здраво. Вероника не можеше да се отърси от нея. Назъбеното острие се отдръпна и яростно се заби отново. Третата сребриста буболечка скочи към главата й.

Вероника нададе последен ужасен и пронизителен писък, преди острието на буболечката да пререже гърлото й. Кръвта й опръска огледалната сфера, закапа по гърдите й и по пода. Тя падна тежко на конзолата. Животът й се изцеждаше, но тя продължаваше да се бори с буболечките, които я посичаха и промушваха.

Извърна се със сетни сили. Посегна към последния бутон, докато падаше на земята под тежестта на роботите.

Успя да го натисне.

Над безжизненото й тяло древното, но добре поддържано съоръжение се задвижи. Куполът се разтресе и механизмът, стоял неизползван единайсет хиляди години, най-накрая оживя. Въздухът се изпълни със стържене и скърцане на метал. Зъбните колела запротестираха, моторите забръмчаха.

Някъде високо на тавана, където не можеше да се види нищо, древното съоръжение се завъртя. След толкова дълго чакане най-накрая се завъртя. Огромната макара започна да развива километрично въже. Сферата се спусна на метър и спря. Заклати се леко и продължи да се люлее като махало. Скърцането на съоръжението се усили.

А после сферата полетя надолу.

50.

В манерката на Ангъс Имаше малко вода. О’Дойл я изля в пресъхналата уста на Либранд. Тя преглътна едва-едва. Не изглеждаше добре, но О’Дойл вече усещаше как температурата й спада до нормалната. В сърцето му се зароди надежда.

— Моля ви — каза Ангъс. — Моля ви, пуснете ме. Още беше с лице към стената. Целият потен. И миришеше на страх.

— Млъквай — каза О’Дойл през рамо. Погледна топло Либранд. — Как си?

Тя примигна и вдигна очи към него. Погледът й бе ясен за първи път, откакто бяха нагазили в реката. Гласът й бе слаб шепот.

— Като боклук. Но съм по-добре.

О’Дойл я вдигна и отново я метна на рамо. Погледна тъжно Ангъс и каза:

— Обърни се. — Голият Ангъс бавно се обърна. Изглеждаше ужасен, сякаш всеки момент очакваше да го намушкат. — Ще чакаш тук. Брой до триста и после тръгни нагоре. Не искам да ми се пречкаш. Ако те видя отново, ще те убия, ясно ли е?

Ангъс кимна.

трак-трак, трак

О’Дойл се обърна и погледна в тунела. На стената неподвижно висеше една-единствена сребриста буболечка. Само една. Но другите не бяха далече. Без да каже нищо повече, той се обърна и тръгна по Магистралата на Лин с Либранд на рамо.

Ангъс седеше, хипнотизиран от сребристата буболечка. Лицето му се бе смразило от ужас. Хванат в капан между две злини, той бавно започна да брои. Стигна до 263, изправи се и с обезумели писъци затича към един страничен тунел.

11:01

Конъл не обръщаше внимание на болката — или поне се опитваше. Смъкна оръжията и уредите на Кейла и ги нахвърля на купчина; Стисна автомата. С изненада установи колко добре се чувства с оръжие в ръце. Измъкна три пълни пълнителя от раницата й. Натъпка два в колана си, а с третия смени онзи, който тя бе използвала.

Знаеше, че има само секунди.

Закуцука към края на коридора и погледна редицата сребристи буболечки.

Скалоподите се изсипваха от двете страни на тесния бряг. Проблясваха ярко на мъгливата светлина и размахваха пипала и ножове. Надаваха кръвожадни писъци. Щяха да нападнат само след минути. Конъл изпробва дали може да стои на ранения си крак. Болката го прониза. Изобщо не можеше да върви. Нямаше да може да избяга.

Върна се при Кейла. Тя бавно се размърда — идваше в съзнание. Конъл взе ножа и пистолета й и ги хвърли към реката, само на метър от водата. Редицата сребристи буболечки продължаваше да потрепва и потраква отвратително.

— Кейла, събуди се!

Ръцете й инстинктивно се стрелнаха към кобура под мишницата, после към ножа на кръста. Не намери нищо и грабна един камък.

— Не мърдай!

Очите й блестяха от омраза.

— По-добре ме застреляй веднага. Ако не ме застреляш, ще ти отрежа топките и ще ти ги натъпча в гърлото.

Конъл искаше да погледне към брега и да види докъде са стигнали скалоподите, но не смееше да я изпусне от поглед. Тя сигурно можеше да мята камъни като професионален бейзболист.

— Оставих пистолета и ножа ти на брега зад мен. Чудовищата идват. Ако мръднеш, преди да се изгубя от поглед, ще те убия.

Закуцука заднешком и скочи във водата. Реката щеше да го отнесе. Беше от страната на Магистралата на Лин, така че не се налагаше да се бори с течението. Нямаше да му трябват много сили, за да се добере до брега.

Беше лудост не само да остави Кейла жива, но и с оръжие. Знаеше го. Но тя бе единственият му шанс.

11:04

Скалоподите се изсипаха от реката, минаха през стената и се изкачиха на платформата на сферата. Движеха се несигурно и близо един до друг. Оглеждаха изумено и боязливо всеки сантиметър от кораба. Бяха изпълнени с благоговейно удивление от това място, за което бяха чували само от легендите. Едно от ужасните смъртоносни жълтокожи чудовища беше тук, накълцано на парчета. Червената му кръв бе опръскала каменния под.

Няколко скалопода се засуетиха около контролния панел, други кръстосваха помещението, трети надничаха в шахтата.

Сферата неотклонно вървеше надолу. Докато се спускаше, оживяха древни светлини — или поне отчасти. Повечето примигнаха безполезно или просто не се включиха, отдавна повредени от неумолимото време. Някои светнаха напълно. Огледалната повърхност на сферата слабо ги отрази.

Една сребриста буболечка изпълзя от реката и застана на каменния вълнолом. Водата се стече по обвивката й и тя се загърчи конвулсивно. Един от скалоподите изпищя пронизително и запулсира с бледозелена светлина. После прескочи стената и се хвърли в реката. Останалите скалоподи бързо го последваха и оставиха зад себе си шахтата и далечния блестящ предмет, който падаше в дълбините.

Така и не разбраха предназначението му.

51.

Беше чакала достатъчно.

Помъчи се да се изправи. В главата й пулсираше остра болка. Отдавна не я бяха удряли така. Конъл се оказа много по-голям боец, отколкото бе смятала. Идваше й да се напсува сама. Бе достатъчно предпазлива, за да не подценява ума му, но изобщо не си бе представяла, че този дългуч е така светкавично бърз.

Нямаше представа защо Конъл я бе оставил жива, но това щеше да е последната грешка в живота му. Вече пет пари не даваше за другите, за АНС и за каквото и да било. Искаше само да види сметката на Конъл Къркланд. Закуцука към реката и оръжията си. Редицата сребристи буболечки потракваше и се поклащаше. При приближаването й се пръскаха, но после пак се подреждаха.

Инстинктът й я предупреждаваше за опасност. Едновременно с непрестанния грохот на реката чуваше писъци, като онези по време на нападението над лагера. Чудовищата сигурно бяха близо и тя трябваше да върви въпреки болката. Защо Конъл й бе оставил оръжие? В това нямаше никаква логика.

Излезе от коридора и погледна надолу по течението. По брега към нея връхлиташе стена от лъскави чудовища. Червено-оранжевите им проблясъци приличаха на светофари в гъста мъгла. Тя изтръпна от ужас, грабна пистолета и започна да стреля.

Оглушителните изстрели удавиха за кратко писъците на скалоподите и тя изведнъж разбра целта на Конъл.

Тя трябваше да отклони вниманието. Трябваше да ги забави, докато той се измъкне. Макар да бе ранена, се целеше отлично и покосяваше прииждащата вълна. Скалоподите падаха като огромни мокри чували. Но бяха прекалено много.

Подсъзнателно преброи деветнайсет изстрела. Затърси друг пълнител, но първият скалопод се хвърли отгоре й. Отвратителният платинен полумесец проблесна в мъглата. Тя изръмжа, наведе се и грабна ножа си от земята.

Около нея се завихриха цветове и пипала.

11:07

Докато изпълзяваше на брега, Конъл чу бързите изстрели на Кейла. Зачуди се дали ще има време да презареди и тръгна към входа на Магистралата на Лин, като влачеше ранения си крак.

Зад него отекна предсмъртен женски писък. Още един негов служител бе намерил смъртта си от скалоподите. Само че този път Конъл нямаше нищо против.

Закуцука нагоре по Магистралата на Лин.

11:21

Още няколко слаби светлини оживяха и осветиха падащата сфера. Отраженията им се плъзнаха по закривената повърхност, минаха отстрани и стигнаха до върха, докато сферата падаше все по-надолу и по-надолу.

В огледалната платина се появиха отраженията на масивни грубо изсечени колони, по-големи от Айфеловата кула, по-високи от небостъргач. Паметници на отдавна изчезнала инженерна и технологична мисъл. В продължение на няколко минути образите на колоните покриваха сферата. След това в долната част на металната повърхност се появи нов образ, постепенно се очерта и се уголеми.

Ясно осветеният под на пещерата.

11:36

— Остави ме — каза Либранд. — Мога да вървя.

— Не можеш — отвърна О’Дойл. Дишаше тежко и се препъваше по склона. — Ранена си.

— Остави ме, дявол да те вземе!

О’Дойл се облегна на каменната стена и внимателно я свали на земята. Пот обливаше пепелявото му лице. Мъчеше се да остане прав.

— Ранена съм, но мога да се справя — каза Либранд. — Кул-стюмът помогна. Мога да вървя. А ти?

— По дяволите, ще намеря сили да изляза оттук — каза О’Дойл. — Да тръгваме. Скалоподите идват.

Продължиха, подкрепяха се един друг. Много добре знаеха, че сребристите буболечки са зад тях и че скалоподите не може да са далече. Бързаха нагоре по стръмния тунел, капнали, на прага на припадък от изтощение.

11:41

Причерня му и падна. В крайна сметка го провали загубата на кръв, а не жегата. Знаеше, че умира. Погледна нагоре към Магистралата на Лин. Колко път имаше още? Не можеше да се справи. Просто не можеше.

Далечните писъци на скалоподите изведнъж се превърнаха в силна какофония в тесния тунел. Идваха. Конъл се претърколи по гръб, седна и разтърси глава. Не биваше да припада точно сега. Трябваше да се държи, да избие колкото се може повече скалоподи, да даде шанс на О’Дойл и Либранд.

Откачи черния ремък на автомата и го овърза около крака си, точно под коляното. Стегна го рязко и ожесточено и преглътна крясъка, който се опита да изригне от гърлото му. Изръмжа и стегна още по-силно. Трябваше да спре кървенето или поне да го забави дотолкова, че да остане в съзнание още малко.

Беше твърде слаб, за да стои прав. Стисна автомата с една ръка и го забута пред себе си. Запълзя на четири крака.

11:59

На трийсет и два километра под краката на Конъл сферата завърши спускането си и леко тупна на дъното на шахтата. Температурата бе 1038 градуса по Целзий. Вътрешният компютър бързо обработи данните за налягането, температурата и изминатото разстояние. Пресметна, че отчетите съответстват, и задейства детонатора.

52.

Сферата потрепна и избухна със светлина, по-ярка от слънцето. Невероятно мощни ударни вълни се понесоха със свръхзвукова скорост и пръснаха безбройните поддържащи колони в огромен взрив, който изпепели камъка. Земята забоботи и се разтресе. Милиони тонове скала останаха без опора и започнаха да падат в зейналата бездна.

Опустошителната топлина от взрива се понесе нагоре по шахтата и разтопи камъка по пътя си. За секунди взривът избухна в пещерата на Плътната маса. Изригна като гейзер в разрушителен облак. Катедралната стая на сферата, която се намираше в центъра на безсмъртния метален корпус, се стопи като восък. Само в един миг великолепният паметник на технологията се превърна в нажежено до бяло море разтопен метал. Сребристи буболечки изригнаха нагоре като пуканки и бързо се разтвориха в кипящия метал. Топлината от експлозията се разнесе от центъра на кораба като кръгове във вода от хвърлено камъче. Вечният кораб се стопи в бързо разширяващата се вълна.

Ударните вълни се понесоха надолу. Неудържимата им сила надделя над неподвижната скала. Тя просто престана да съществува. Звездната температура изпари всичко, до което се докосна, и създаде огромен мехур от свръхнажежен газ.

Сферата не проби дупка в мантията на Земята. Не беше нужно. Студената, премислена и точна наука, която бе изсякла колоните, бе разположила дъното на шахтата на минимално в геологичен план разстояние от самата мантия. В продължение на хилядолетия вътрешното налягане на Земята бе притискало шахтата. Беше се подчинявало на физичните закони и бе търсило начин да избие. Точният план на шахтата обаче бе такъв, че да задържа неизмеримата сила, така че всичко да си стои на мястото.

Сферата обаче разтопи още седемстотин метра земна кора. Изчислението бе прецизно като хирургически разрез. В дъното на новосъздаднита плазма земното налягане, толкова дълго сдържано от тази тънка граница, най-накрая се освободи.

Магмата се изстреля нагоре със силата на приливна вълна, а пулсиращото налягане я запрати още по-високо. Тя бързо изпълни новата кухина и продължи нагоре по шахтата. Избута горещия газов мехур и се стрелна към опустошения кораб и Плътната маса.

12:04

О’Дойл и Либранд пълзяха с все сили към полъха свеж въздух. Земята под тях трепереше и ги караше да се опитат да се измъкнат от планината възможно по-бързо.

Ниският каменен таван жулеше гърба на О’Дойл и той сумтеше, докато промъкваше туловището си през тесния процеп. Скалите раздираха кул-стюма му, но толкова близо до повърхността това вече нямаше значение.

12:05

Земята под Конъл се разтресе толкова силно, че той не можа да се задържи и на четири крака. Падна по корем. Стотици камъни се освобождаваха с грохот от стегнатата хватка на планината. Пукнатините по стените на тунела приличаха на мълнии. Въздухът се изпълни с вихрени облаци прах.

Едва успя да вдигне ръце над главата си, преди скалите да го затрупат.

12:07

Магмата изригна. Огромен бликащ стълб разтопена скала се изстреля нагоре през тунелите на повече от шестстотин метра, облиза изкуствените слънца и те изпращяха. Настана мрак. По тавана се разплиска огнен дъжд и заваля върху бълбукащия разтопен корпус.

Навсякъде се щураха объркани сребристи буболечки, блъскаха се една в друга. Някои политаха право към врящия метал и се разтапяха за секунди. Други увисваха по стените и пороят вряща лава ги помиташе. Трети падаха и се сгърчваха, изпечени от топлина, съизмерима с тази в центъра на Земята.

Стотици скалоподи падаха мъртви и се изпържваха в изгарящата топлина и серните изпарения, които изпълваха огромната пещера. По пода течеше магма, събираше се в адско езеро, което бавно се надигаше. Стопените скали се изливаха като вода и потичаха из безбройните тунели, които бяха свързани с пещерата. Бяха нажежени до оранжево и унищожаваха всичко по пътя си.

Непрестанните трусове сринаха Плътната маса. Подът се разцепи и подскочи, разкъсан от милиарди тонове скали. Таванът се срути. По разтопения кораб и течната скална маса се посипаха огромни каменни отломки.

Избухването на сферата бе отворило бездна, която природата трябваше да запълни. Планината бавно започна да потъва, а магмата продължи да изригва нагоре като кръв, шурнала от гигантска аорта.

12:08

Ландроувърът се люлееше бясно от трусовете, подскачаше като детска играчка. Земята се тресеше и боботеше. Сони се държеше здраво за капака с две ръце и се опитваше да запази равновесие.

— Мамка му! — В гласа му звучеше изумление и радост. Не можеше да откъсне очи от предсмъртните гърчове на Погребалната могила. — Мамка му, жестоко!

Върхът сякаш се сгъваше в себе си. Невъобразими купища скали изчезваха някъде надолу. Земята се тресеше в яростно негодувание. Сони гледаше като хипнотизиран как прокълнатото място се разпада.

А после започна да се смее неудържимо и размаха юмрук към пропадащата планина. Надяваше се Кейла да е някъде там. Трябваше да се махне оттук, и то бързо. Но продължи да оглежда планината с бинокъла. Искаше да види дали все пак някой не е успял да избяга.

12:11

Либранд извика тържествуващо:

— Дневна светлина! Почти стигнахме!

О’Дойл едва я чу от оглушителния тътен, който изпълваше тунелите. Земята под гърдите му подскачаше. Сякаш се опитваше да пълзи по гигантски батут, докато хиляди деца подскачат, колкото им душа иска. Страхуваше се, че всеки момент ниският таван ще се срути и ще го смачка като хлебарка.

Чуха как някакъв тунел зад тях се сгромолясва. Играещото петно слънчева светлина стана по-ярко… и изведнъж се озоваха навън. Опитаха се да се изправят на бясно тресящото се плато. О’Дойл сграбчи ръката на Либранд и затърси с очи най-безопасния път надолу по сриващата се планина.

12:12

— Мамка му! — възкликна Сони и намести бинокъла. Двама души на малкото плато, където той самият бе влязъл в тунелите само преди дни. О’Дойл и Либранд. Дори от такова разстояние можеше да види, че са ранени — и че са загазили сериозно.

— Е, веднъж се живее — каза той и се вмъкна зад волана.

12:19

Либранд и О’Дойл се препъваха надолу по склона. Повече падаха, отколкото тичаха. Но вече нищо не можеше да ги спре. Тя не се обърна да погледне, но усещаше, че земята зад тях пропада. Свличаше се в някаква бездънна бездна в планината.

Внезапно нов, по-силен тътен разтресе въздуха. Приличаше на рев на гигантска пантера. Изгаряща топлина ги блъсна в гърба.

12:20

— По дяволите! — изкрещя Сони. — По дяволите!

Трябваше да стигне до тези двамата. Пребори се с желанието да обърне колата и да се разкара от целия този ужас.

От центъра на планината изригна огромен гейзер от разтопени скали. Изстреля се високо във въздуха с грация и мощ. Роувърът се блъсна в един камък и рязко отскочи надясно. Сони се насили да откъсне очи от огнения стълб и да следи пътя.

Към него се затъркаля гигантски камък. Подскачаше като гумена топка. Сони кривна наляво и едва го избегна.

Малко пред О’Дойл и Либранд удари спирачки, скочи на земята и затича към тях. По телата им сякаш не бе останало нищо здраво — само рани, кръв и счупено. Единствено в очите им се четеше сила и решителност, сякаш бяха изсечени от камък.

12:21

— Невъзможно — каза О’Дойл, без да забавя крачка. — Сони Макгинес да се притече на помощ на някого. — Обгърна рамото на Либранд и двамата се заклатушкаха към ландроувъра.

Планината пак се разтърси. Магменият стълб запръска и забуча още по-силно. Върху тях се посипа гореща пепел, западаха нажежени камъни. О’Дойл се зачуди дали призраците на току-що опечените скалоподи не ги обстрелват от дълбините на новия си дом в ада.

Сони го задърпа грубо към роувъра, блъсна го на задната седалка, после натика до него и Либранд. Камъни се посипаха по колата като смъртоносна градушка. Черната боя се напука и почна да се бели. Сони обърна и подкара като луд.

О’Дойл и Либранд така и не погледнаха назад. Не можеха всъщност — и двамата бяха припаднали.

Зад тях новият вулкан продължаваше да беснее. Бавно, но сигурно, на мястото на потъналата Погребална могила започна да се оформя конусът на нов връх.

12:24

Безкрайната топлина вече не засягаше Конъл. Ръцете и краката му се бяха вцепенили от студ. Изкашля се и изплю кръв по брадичката си и по камъка, който го беше приковал към земята. Болка пронизваше всяка част от премазаното му тяло, но и тя не го засягаше. Чувстваше я далечна, сякаш бе някакъв образ, някакъв спомен.

Очите му бяха отворени, но не можеше да види нищо. Обгръщаше го мрак. Бореше се за глътки въздух, но дишаше накъсано от болката в счупените ребра и тежестта на камъка върху гърдите му.

Затиснат. Премазан. Хванат в капан. Дори да имаше част от тялото му, която не бе счупена или смазана, не можеше да я помръдне заради камъка, който го държеше прикован.

Отново опита да си поеме дъх и изкашля още кръв. Дробовете му се свиха мъчително. Заля го страх от смъртта и изтласка всичко останало. В мъгла от болка и полусъзнание Конъл зачака да умре.

През пукнатините в скалата проблесна слаба светлина. Топла, жизнерадостна светлина. Конъл се опита да погледне натам, но не можеше да помръдне глава. Светлината сякаш проникна в тялото му, заля го и успокои болката. И от светлината дойде глас.

Любимият му глас. Гласът на Кори.

— Мъничката ми — каза той. — О, мъничката ми…

— С теб съм, любов моя. Не се страхувай.

Мисълта на Конъл ту се появяваше, ту се губеше. Не знаеше дали Кори е истинска, или само видение на чезнещия му разсъдък. Не го интересуваше. Тя отново беше с него. Светлината й го изпълваше, заличаваше агонията му, успокояваше изтерзаното му тяло.

Почувства как нещо топло и нежно леко повдига смазаната му ръка. Веднага разпозна докосването й. Нямаше нищо против болката, щом можеше отново да почувства Кори.

Ръката на Конъл бавно изстина в нейната. На лицето му изгря усмивка. Под склопените клепачи очите му застинаха в покой.