Земно ядро

1.

Сони Макгинес седеше на една маса в ъгъла и се взираше ядосано в дългокосия индианец срещу себе си. Барът бе тъмен — напичащото обедно слънце беше оттатък кепенците. Бяха сами в дъното на бара не защото имаше само десетина посетители, а по-скоро защото и двамата миришеха така, сякаш не са се къпали от седмици. Искрящо бялата невчесана брада на Сони обграждаше намръщеното му набръчкано черно лице. Кожата около очите му бе малко по-светла — шоколадова на цвят — и той изглеждаше така, сякаш е надянал маска. Той допи бирата си до капка, сякаш това щеше да удави внезапното му избухване, после каза:

— Глупости. Не си открил никакъв Силвър Спринг.

— Дръж се възпитано — отвърна индианецът. — Каза, че си златотърсач, така че си помислих, че мога да споделя с теб тази история. Ако щеш вярвай, ако щеш — недей. — Провлачваше думите с гладък мек акцент. Отпи от водката си.

Споменаването на Силвър Спринг бе довело до първата пауза в разговора им от един час насам. Сони влезе в бара, като възнамеряваше да пийне сам, както правеше обикновено, когато забеляза мъж с издайническа дълга права черна коса. Представи му се и се обзаложи с него на една бира, че ще познае от раз от кое племе е. Индианецът се казваше Денис Гмуреца. Обикновено обаче го наричаха просто Денис Глупака. Той прие облога, а Сони каза, че племето е хопи. Наложи се Денис да почерпи — в смисъл първия път.

След четирийсет години изследване на югозападните щати Сони се гордееше, че може да познае всяко индианско племе. Той харесваше индианците. Всъщност това бяха единствените хора, които харесваше.

— Силвър Спринг е просто легенда — каза Сони. — Аз ли не знам? Търсих го преди двайсет години и не намерих и следа от него.

— Къде си търсил? — попита Денис.

— Търсих в района на Снейк, Блак и Сан Франциско. — Сони направи знак на бармана за още една бира. — Нищо не намерих.

— Е, близо си бил — отвърна Денис и дръпна от, поредната цигара. — Той е в планините Уа-Уа.

Дълга мръсна черна коса закриваше набръчканото лице на Денис. Носеше шарена риза, кожено яке с ресни и кръпки с черепи и миришеше ужасно. Но пък на Сони му бе, ясно, че след двете седмици, които бе изкарал в аризонските планини, и той се е сдобил с доста зловонна миризма.

— Легендите не лъжат, човече — каза Денис. — Там, където излиза от земята, има малък вир, пълен със сребърен пясък. Затова се казва Силвър Спринг.

— Значи си го открил? — Сони се опита да вложи в гласа си недоверие, макар да бе силно любопитен. — В смисъл: легендата е вярна и той просто си чака някой да го изгребе?

— Точно така, човече. Просто си е там, прекрасен колкото ти душа иска, стига някой да не го е открил откакто бях там преди десетина години.

— Да бе. И затова киснеш тук в бара й пиеш долнокачествена водка, вместо да си живееш като цар в „Хилтън“.

— Виж сега, само защото не съм си го изгребал, не значи, че не е там.

— И защо си го оставил? — Сони не се ядосваше на Денис, а на себе си. Историята бе пълна измислица, но въпреки това усещаше как неконтролируемо я прегръща, също както момиче прегръща любимия си. Някои хора са пристрастени към наркотици, пиене, жени, пари. Порокът на Сони бе любопитството.

Денис Глупака се наведе напред съзаклятнически, престори се, че си гледа чашата, и наведе глава почти до масата.

— Това място е прокълнато, човече. Обитават го зли сили.

— О, я стига! Никой не е спрял да търси съкровища заради проклятията. Ще стисна дявола за топките и ще му измъкна златото от задника, ако се налага.

— Защото никога не си бил там — меко му отвърна Денис. — Хопите знаят достатъчно, за да не доближават това място. Никой не ходи там. То няма и причина да се ходи. Няма нищо освен скали и пръст. Отидох веднъж просто за да се уверя сам, да проверя легендите, така да се каже, но само веднъж. В тази планина живее дяволът. Можеш да го усетиш, човече.

През целия разговор в очите на Денис блестеше дружелюбен смях. Особено когато говореше за летата от 79-а до 84-та, когато бе ходил на турнета с любимата си рок група. Сега обаче Сони забеляза, че дружелюбното му настроение отлита като дима от цигарата му. Очите му се изпълниха със страх, когато заговори за Силвър Спринг и планината. Току поглеждаше от единия ъгъл на бара към другия, сякаш самото споменаване на легендата можеше да призове злите сили.

— Добре де, ако знаеш къде е, защо досега не си казал на никого?

Денис сви рамене.

— Никой не ме е питал. Повечето хора ме поглеждат и извръщат очи. Не си спомням кога за последно някой се е запознавал с мен и ми е предлагал да ме почерпи. Всъщност мисля, че си първият.

Сони кимна и каза:

— Да. А и тайна като тази може да ти докара куршум в черепа. Щом още никой не го е открил, значи наистина не си казал. Защо на мен?

Денис го изгледа дълго.

— Не знам — каза след малко. Езикът му почваше да се заплита. — Ти си земен човек. Усещам го. Може би ти казах, защото знам, че ако отидеш, ще почувстваш това, което почувствах и аз. Може би защото онова място ме плаши до смърт, но теб може и да не те уплаши толкова и да направиш нещо. А може би защото почнах да се напивам. Кой знае?

Допи водката, очите му шареха от единия към другия ъгъл.

— Можеш ли да ми начертаеш карта? — попита Сони.

— Почерпи ме още едно и ще ти я начертая на салфетката — каза Денис. — Но те предупреждавам. Няма да ти хареса.

Сони отново направи знак на бармана, този път за водка. Голяма.

Денис извади един червен молив и започна да чертае карта върху зацапаната от бира салфетка. Поговориха още час и се напиха още повече, но Сони вече не обръщаше внимание. Можеше да мисли единствено за възможността приказният Силвър Спринг — там, където среброто се изливаше от земята като вода от бездънна каца — да съществува.

Сони не беше вчерашен. Познаваше Югозапада така, както мъж познава тялото на жена си. Можеше да се качи на джипа, да кара пет-шест часа до Юта, да се качи в планината Уа-Уа и да намери митичния Силвър Спринг на Денис Глупака. Може би щяха да му трябват ден-два, като се отчете трудният терен. Нямаше обаче да загуби чак толкова много време и щеше да удовлетвори любопитството си. Трябваше да провери. Във всяка приказка се крие зрънце истина, така казваше пакостната му майчица.

А зрънце истина понякога се отплаща със зрънце злато. Или със зрънце сребро в случая. Сони не бе придирчив.

2.

Снегът се сипеше яростно, почти заслепяващо, чистачките изхвърляха огромни парцали от предното стъкло. Вятърът фучеше, а снежинките очертаваха пътя му като трасиращи куршуми. Конъл се наведе напред и присви очи. Видимостта бе само стотина метра. Бръснещият сняг замъгляваше светлината на лампите от двете страни на виещия се път.

— Може би трябва да спрем за малко, скъпи — каза Кори. — Празненството още е в разгара си. Макар че се чудя колко още ще издържи без душата на компанията, който да очарова всички. — Ръката й се пресегна към неговата, която бе стиснала волана. Той й хвърли бърз поглед и се усмихна успокоително.

— О, сигурен съм, че ще намерят начин да празнуват и без мен — каза и погали ръката й. — Освен това предпочитам да прекарам поне част от първия ден на новата година с жена си, а не с куп шумни пияни колеги.

Тя му се усмихна с топлата нежна усмивка, която бе привлякла погледа му на едно новогодишно празненство преди шест години. Привлече го и така и не го пусна. Той й се ухили в отговор.

— Не се тревожи — каза й с усмивка. — Ще се оправим.

Бурята ставаше все по-силна, а той нямаше намерение да прекара нощта в дома на шефа си и да спи на пода до мъртвопияни колеги, разпръснати като жертви на жестокото клане. В края на краищата бе Нова година, годишнина от нощта, в която бе срещнал жена си. Щеше да прекара нощта само с нея в собствената им спалня.

Взря се наляво, после надясно. Не видя нищо през плътната пелена сняг. Натисна леко съединителя и гумите заскърцаха по покритата със сняг настилка.

Не се чу изскърцване на спирачки, нито писък на клаксон. Просто внезапен силен сблъсък и гаден шум от стържеща ламарина. Колата се наклони наляво, задницата се завъртя по мокрия кишав паваж. Ударът вряза колана на Конъл в гърдите му толкова силно, че му изкара въздуха. Колата се завъртя като пумпал, почти на 360 градуса, задницата хлътна в канавката. Главата на Конъл рязко се килна назад, когато колата спря. Така внезапно, както бе започнало, всичко приключи и настана пълна тишина, с изключение на пукането на повредените двигатели — изстиваха в студената нощ.

Конъл примигна — ръцете му още бяха вкопчени в кормилото — и се опита да осмисли станалото. Вратът му пулсираше от тъпа болка. По дясното му коляно течеше нещо топло, прониза го остра болка. Умът му най-накрая се съсредоточи върху една-единствена дума: катастрофа.

Обърна се към Кори. От уличните лампи се процеждаше бледа светлина. Ударът бе помел вратата от нейната страна, от стъклата бяха останали само нащърбени парчета, лъскавият линкълн се бе превърнал в купчина разкривени ламарини, разкъсана кожа и съдран плат. Другата кола се бе ударила във вратата толкова силно, че Кори бе избутана почти до средата, на седалката. Снежинките навяваха през счупените прозорци и се стапяха при допира с кръвта.

Очите й се бяха разширили от шока и болката. Прекрасната й руса коса бе полепнала по лицето й, сплъстена на яркочервени петна. И в нея блестяха парчета стъкло. Кръв течеше от главата, бузите и брадичката й и зацапваше бялото й палто.

Тя го погледна, на лицето й бе изписан ужас.

— Конъл? — Нещо заклокочи и промени мекия й глас. Беше слаб, почти шепот.

Конъл почувства пристъп на паника, изблик на сляпа ярост. Не беше нужно много, за да се досети, че тя ще умре, ако не доведе помощ.

— Спокойно, мъничката ми — каза Конъл с висок и прегракнал от страха и адреналина глас. Задърпа непохватно колана си. Ръцете му се хлъзгаха от кръвта.

— Конъл? — повтори тя със същия беззвучен шепот. Очите й бяха стъклени. Вдигна немощно окървавената си ръка към него.

Той я хвана и усети малките счупени костици под кожата.

Вече бе твърде късно и той го разбра. Усети как очите му се пълнят със сълзи, но ги пропъди. Притисна обезобразената й ръка към бузата си.

— Тук съм, мъничката ми. Тук съм.

Главата й клюмна. Конъл чу гласове, извисяваха се над воя на вятъра. Около колата се появиха лица. Колеги и загрижени приятели го питаха как е. Очите му останаха приковани в мъртвата му съпруга. Снегът се сипеше около тях, тихо и леко.

Държеше ръката й до бузата си — топлината й се изгуби и ръката бавно изстина, като току-що уловена риба, хвърлена в лед.

Конъл се надигна. В гърлото му бе заседнал вик. Замръзваше, но не от снега в съня си, а от потните чаршафи, които пуснатият докрай климатик бе вледенил.

Опита се да успокои яростното си дишане. Никога не знаеше кога ще се върне сънят. Понякога го сънуваше седмици наред и всяка нощ отново и отново изпитваше ужаса и загубата. Друг път минаваха месеци, без да го сънува, и тогава изпитваше странна вина, сякаш от вероятността да е преодолял смъртта на жена си.

Но знаеше, че няма да стане. Никога нямаше да я преодолее.

Седна на ръба на мръсното легло, върху чаршафите, които не бяха сменяни от месеци. Взираше се в безпорядъка, който цареше в стаята, и си мислеше, че катастрофата е отнела и неговия живот.

Пулсът му лека-полека се нормализира, дишането му се успокои и той се пребори с пронизващата болка от загубата й. Погледна часовника — 04:17. Беше се успал. Измъкна се от леглото. Имаше работа.

3.

Сони се взираше в малкия извор. Водата се пенеше по склона, шуртеше между напуканите от жаркото слънце на Юта камъни. Широка усмивка се изписа на черното лице на Сони и разкри твърде белите му изкуствени зъби.

„Понякога просто ти провървява“, помисли Сони. Прекарваш цял живот в търсене на злато, сребро и куп други неща, следваш карти, слухове, предчувствия и легенди и обикновено оставаш излъган. На всяко ценно откритие в резултат на такива слухове се падат двайсет-трийсет търсения, които не водят до нищо. След едно безплодно лято, довело само до пришки и нови болежки, лято, прекарано в претърсване на изоставени мини, по библиотеките, градските съвети и университетските музеи, лято, пропиляно в безполезно ровене в земята в четири щата, сега той стоеше и гледаше до какво води истинският късмет.

Картата на Денис се оказа изумително точна, като се имаше предвид, че се базираше на спомени отпреди десет години. Тези хопи наистина познаваха земята си. Водата извираше от скалата и бавно струеше в древното си корито.

Водата бе оскъдна по тези места, така бе открай време, което означаваше, че дори такъв малък извор не би трябвало да остане незабелязан. Никой не идваше тук обаче. Сони посегна към колана си и поглади амулета на хопите, който специално си бе купил за това пътуване.

Срещу индианския амулет, от другата страна на токата, бе закачен късметлийският му тас. Завързан на късо въженце, той се полюшваше на колана му като револвер на хълбока на разбойник. Сони загреба малко тиня и я заклати. След две минути в таса остана само фин бял метален прах.

От устата му се изтръгна вик, радостен крясък, който отекна в планината и в сухия летен въздух. Беше го открил! Извади от джоба си малко мускалче, изсипа пясъка в него и го запуши добре. Внимателно го пъхна във вътрешния си джоб и го закопча.

Беше се катерил цели шест изнурителни часа, за да стигне тук, и го чакаше същият път надолу до джипа. След това трябваше да кара пет километра по груб терен, докато стигне нещо, приличащо на път.

Бе намирал сребро няколко пъти в кариерата си. В извора нямаше достатъчно пясък, за да си го промива цяло лято, но нещата отдавна не се правеха по този начин. В днешно време можеха да се изкарат много повече пари от самото откритие, след като го продадеш на голяма компания. Нека някоя минна корпорация да извлича богатствата от земята. Междувременно Сони щеше да прекара зимата в Рио с някоя бронзова пухкавелка, три пъти по-млада от него, та да му носи питието и да го топли през нощта.

Сони ликуваше. Една случайна среща в затънтен бар и един малък приятелски жест бяха довели до това откритие. Изумителната история на Денис бе първокласна, стопроцентова истина.

Макар откритието да го въодушевяваше, Сони не можеше да се отърси от спомена за изпълнените със страх очи на индианеца. Този страх го изнервяше, защото и той усещаше нещо в тази планина, точно както Денис му бе казал, че ще стане. Заслиза по склона по-бързо, отколкото бе необходимо.

Индианците до такава степен се страхуваха от това място, че дори не припарваха в планината, да не говорим да се доближат до извора. Сони беше поразпитал тук-там и бе обиколил всички познати индианци в района. Дори децата и метисите, които не вярваха на преданията, не стъпваха тук. Тук нямаше нищо освен скали, пясък и хилави дървета, а най-близкият град, Милфорд, бе на един час път, но въпреки това го побиваха тръпки. Доколкото Сони можеше да каже, Денис Глупака бе единственият индианец, който бе идвал тук през последните десет години.

Разбираше защо. Повечето индианци, дори метисите, умееха да се вслушват в земята. След четирийсет години в пустинята Сони бе придобил същото умение — а това място не нашепваше никак приятно. Плашеше го някак неясно, зловещо. Скалите навяваха усещане за нещо нередно, нещо неестествено. Сони не би стигнал дотам да го нарече зли сили, но определено от това не му ставаше по-топло. Никога не се бе чувствал така. Това не идваше само от планината, а от онова какво имаше тук.

Или по-скоро — какво нямаше.

Тук нямаше животни. Планините на Юта гъмжат от твари, стига да знаеш къде да гледаш. Тук обаче нямаше нищо: не прелитаха птици, нямаше следи от зайци и гризачи, нямаше сдъвкани клонки или люспи от семена, нямаше никакви изпражнения. Мястото бе замряло. Тихо. Неприветливо.

След няколко часа, през които това зловещо чувство караше по гърба му да пъплят мравки, Сони най-накрая разбра какво е. Беше същата мрачна лепкава атмосфера, която цари на погребения. Разбра защо индианците определяха мястото като прокълнато. Разбра и защо Денис Глупака се бе отказал от очевидните богатства тук. Но това нямаше значение. Той бе картографирал мястото много добре и можеше да даде точните координати на извора. Не се налагаше да идва отново.

Стига до джипа чак по здрач. Впери жаден взор в пламтящия залез — гледка, която ставаше все по-прекрасна с отлитането на годините. Докато се качваше в джипа, изпита чувство на облекчение, че планината скоро ще остане зад него. Потупа джоба на гърдите си още веднъж, за да се увери, че мускалчето е там. И с широка усмивка подкара към Солт Лейк Сити.

4.

Солт Лейк Сити изглеждаше дяволски красив — скъпоценен камък на фона на спиращата дъха планина Уосач. Гледката бе божествена — нищо чудно, че Бригам Йънг бе спрял кервана си преди сто и петдесет години и бе решил, че точно тук ще очертае границите на мормонската територия. Очертаването на граници бе съществена част от историята на щата Юта, независимо дали ставаше дума за земя или за подземни богатства. От земята на Юта се извличаха несметни съкровища: злато, желязна руда, молибден, калиев карбонат, магнезий. През 90-те години на XX век щатът заемаше челно място по добив на берилий и естествен асфалт. Но доколкото Сони си спомняше, сред легендите на щата Юта нямаше легенда за платина.

— Платина? — попита той и недоверчиво се намръщи под вече добре подстриганата си брада. — Сигурен ли си, Хърб? Мислех, че е сребро.

— Да, Сони, сигурен съм — прошепна заговорнически Хърбърт Даркър. Хърбърт бе един от малкото мъже, към които на Сони не му се налагаше да гледа нагоре. Бе метър и шейсет и пет, съвсем малко по-нисък от дребния Сони. Двамата седяха на противоположните краища на черна лабораторна маса, разпечатката от изследването на пробата бе между тях. Очите на Хърбърт издаваха въодушевлението му от откритието.

— Изглежда, залежите са много добри — каза Хърбърт. — Това, което си открил, е почти чисто. А това е нечувано! Освен това единият от примесите е иридий, който също е страхотно ценен. Това е изумително откритие.

— Нима искаш да ми кажеш, че това е най-голямото ми откритие досега? По-голямо от мината на Йоргенсон? — Сони се усети, че също шепне.

— Ами във всеки случай е най-голямото, което си ми давал за анализ.

— О, я стига, Хърб — шеговито подметна Сони. — Дяволски добре знаеш, че си единственият, на когото позволявам да докосва моите проби от колко — петнайсет години?

Хърбърт извърна поглед за секунда, а после погледна надолу. След което също толкова бързо погледна нагоре — право в очите на Сони — и се усмихна.

— Всъщност шестнайсет. Не съм специалист по платината, но от това, което съм чел — гласът му премина в едва доловим шепот и Сони се напрегна да го чуе, — може би си открил най-чистата жила в целия свят.

След половин час Хърбърт Даркър седеше сам в заключения си кабинет. Поразителната гледка на залеза над планината Уосач изпълваше стаята с кехлибарена светлина. Хърбърт говореше по телефона — и още шепнеше, макар Сони да си бе тръгнал преди двайсет минути.

— Казвам ви, господин Къркланд, това е нещо голямо. — Даже бе закрил слушалката с ръка.

— Просто ми кажи категорията на рудата, Хърбърт — каза Конъл.

— Не знам. Той не донесе проба от рудата, само пясъка, който е пресял. За да остане толкова много пясък и за да е толкова чист, трябва да идва от много богат източник. Няма примеси освен около трийсет процента иридий, но той е почти толкова ценен, колкото и платината. Ако трябва да направя предположение, бих казал, че са поне десет унции на тон руда, може би дори повече.

— Глупости, Хърбърт. Няма платинена жила с толкова висока концентрация. — Студеният тон на Конъл винаги изнервяше Хърбърт и затова той мразеше да говори с тоя човек, но пък той винаги плащаше добре.

— Мислите ли, че не знам? — отговори Хърбърт. — Защо според вас ви се обадих толкова бързо? — Тялото му се бе стегнало от напрежение. Слепоочията и вратът му пулсираха. Знаеше си, че не трябваше да се обажда на Конъл, но вече беше късно.

Бе виждал Конъл само веднъж, най-вече защото този човек рядко излизаше от офиса си и управляваше минната индустрия като тъмен магьосник от своята кула. Бе висок като върлина — почти два метра. Движенията му бяха като на хищник. Леко накуцваше, но не правеше излишни движения. Под къдравата му черна коса светеха безмилостни сиви очи.

— Добре — каза Конъл. — Къде я е открил?

— Един господ знае. Той е печен тип.

— Как така да не знаеш, Хърбърт? Трябва да е в района, нали? Та ти си в Солт Лейк Сити и той е дошъл при теб!

Хърбърт пое дъх. Болката в слепоочията му пулсираше с ритъма на сърцето му.

— Той винаги идва при мен. Прави го, за да не може никой да отгатне къде открива нещо.

Преди малко повече от година Сони бе намерил злато в Щата Уайоминг. Бе донесъл пробата чак в Солт Лейк Сити за анализ в лабораторията на Даркър. „Това се нарича доверие — помисли Хърбърт. — Аз съм единственият, на когото има доверие, а сега го предавам“.

Хладният, нетърпящ глупости тон на Конъл го отклони от тази мисъл.

— Трябва да говоря с този човек веднага. Дай ми името и телефона му.

— Не мога! — Хърбърт се усети, че почти хленчи, но не можеше да се овладее. — Ще трябва да почакате. В града е само от няколко дни. Разбра за качеството на платината само преди половин час, за бога. Ще разбере, че аз съм ви казал!

— Ама и ти си един! Нямаш представа къде я е открил, това може да се окаже най-богатото находище на века, а ми казваш, че не трябва да му се обадя?

— Но, господин Къркланд, той ще разбере, че съм ви казал аз! Може да вляза в затвора, ако предяви обвинение.

— О, стига глупости — каза Конъл. — Не може да докаже нищо, а и няма нищо, което да те свързва с нас. Нямам време за тези глупости. Трябва ми телефонът му, веднага. Дали още десет хиляди няма да променят решението ти?

Хърбърт притихна. Все още можеше да се оттегли и да защити откритието на Сони, поне за известно време. Може би да даде време на Сони да продаде правата, както се полага. Конъл бе безскрупулен и щеше да намери начин да стане собственик на мястото за броени дни. Сони като нищо можеше да се окаже с празни ръце.

— Стига си ми се правил на недостъпен, Хърбърт. Куриерът ще ти донесе двайсет и пет хиляди веднага щом си поговоря с човека. Няма да повтарям предложението. Решавай веднага.

Главата на Хърбърт запулсира. Толкова много пари наведнъж — но само ако поднесеше Сони на тепсия. Конъл не отправяше празни заплахи беше сега или никога.

— Е, благодаря, че ми изгуби времето — каза Конъл. — Ще получа информацията от друго място.

— Почакайте! — извика Хърбърт и усети колко високо прозвуча гласът му в смълчания офис. — Ще ви го дам. — И даде номера на Конъл. Знаеше, че не е редно, но пък и Конъл просто щеше да намери друг начин да получи информацията. Редно или нередно, вече бе предал Сони Макгинес. Щеше да е просто лош бизнес, ако не извлечеше нищо от тази грешка.

— Ти си умен човек, Хърбърт — каза Конъл. — Много умен човек. Освен това ми е нужна всякаква информация, която можеш да ми дадеш за самия Сони. Какви други открития е направил и с кои компании работи обикновено?

Хърбърт зяпна изумено. Конъл никога досега не бе задавал такива въпроси.

— Не… не мога да ви кажа това.

— Трябва да знам, и то веднага, Хърбърт — каза Конъл студено. — Кажи ми всичко, което знаеш за Сони Макгинес. Ще удвоя предложението си. Петдесет хиляди долара.

— Но тази информация не е част от сделката. Сделката е да ви се обаждам, когато се натъкна на голямо откритие.

— Сделката се променя — каза Конъл. — Ще ми кажеш всичко още сега или си извън играта. Край на плащанията.

Хърбърт почервеня от гняв.

— Вие… няма да посмеете! Дадох ви страхотна информация!

— Не бъди глупак, Хърбърт. Мислиш ли, че си единственият, който получава подкупи? Мислиш ли, че правя всичко това, защото е здравословно? Разполагам със система, която ми носи големи открития, и ако не си част от тази система, значи си извън нея.

Хърбърт стисна зъби. Главата му пламна. Знаеше, че този път е отхапал повече, отколкото може да преглътне.

— Мисля, че просто ще взема двайсет и петте хиляди и ще приключа, господин Къркланд.

Сега бе ред на Конъл да замълчи.

— Предложението е еднократно — каза той накрая. — Когато си извън системата, е завинаги. Искам тази информация.

— Дадох ви номера му.

— Няма да забравя това, Хърбърт.

Хърбърт преглътна и изтри потта от челото си.

— Знам, господин Къркланд.

Затвори телефона и отпусна лице в ръцете си. Вина започна да разяжда съвестта му като лешояд мърша. Бе продал Сони. Просто ей така. И то не на друг, а на Конъл Къркланд. Конъл нямаше да спре пред нищо, за да се сдобие с находката. В миньорските среди прякорът му беше Главореза.

Конъл искаше тази находка, и то много. Сони бе в голяма беда. А Хърбърт знаеше, че за всичко е виновен той.

Конъл барабанеше с пръсти по бюрото.

Мразеше Хърбърт Даркър. Мразеше хленчовците, а Хърбърт бе ужасен хленчо, дори ревльо. Бизнесът си е бизнес и ако се наложи да продадеш някой за пари, значи така трябва. Но не хленчиш затова и не се опитваш да се оправдаеш, та да не се чувстваш виновен.

Конъл разполагаше с десетки агенти, които правеха същото като Хърбърт Даркър. Говореше за многобройните си информатори, сякаш бе сводник, а те са курвите му. Бе създал мрежата преди четири години и бе започнал само с трима души, двама в Америка и един в Южна Африка. Системата бе незаконна, но печеливша и постепенно той бе направил нови попълнения. Сега тя включваше двайсет и седем геолози и анализатори по целия свят, които знаеха, че всяко потенциално откритие, за което съобщават на Конъл, веднага им носи пет хиляди.

Обикновено обажданията не струваха. Понякога бяха безспорна глупост, дори опити за измама. Единственото — единственото, което той харесваше в Хърбърт Даркър, бе, че той никога не се опитваше да го измами.

Хърбърт никога не се обаждаше за второкласни находища, нито пък за изчерпани такива — и никога не даваше грешни данни. Винаги, когато се обаждаше, заслужаваше особено внимание. Хърбърт проверяваше всяка проба по три пъти и освен това често сам изследваше мястото, преди да се обади.

Този път обаче се бе обадил само след един тест и след по-малко от три часа. Аматьорска работа. Или поне така щеше да изглежда, ако бе някой друг. Това означаваше, че Хърбърт направо се пука от въодушевление. Десет унции платина на тон руда можеха да доведат всеки до това състояние.

Ако цифрите се окажеха верни, това щеше да е най-богатата жила в историята. Конъл се засмя на дребната лакомия на Хърбърт. Рискуваше да влезе в затвора и да загуби бизнеса си за някакви си двайсет и пет хиляди, когато жилата с платина можеше да донесе стотици милиони.

Закрачи из кабинети си, взираше се през прозореца на петдесет и шестия етаж на Ренесанс Сентър. Бе влажно и дъжделиво, гъсти облаци скриваха звездите. Евтината риза дразнеше кожата му, но какво толкова? Можеше да си позволи много по-хубави дрехи, дори по-добри от шитите по поръчка ризи и костюми на останалите изпълнителни директори на корпорация „Земно ядро“. По дяволите, вече сигурно можеше да си позволи почти всичко, макар да не бе проверявал сметките си повече от две години. Имаше по-важна работа от това да седне да се тормози как изглежда.

Нямаше търпение. Ако залежът се окажеше дори наполовина на очакваното от Хърбърт Даркър, това щеше да е едно от най-богатите находища на земята. Определено щеше да е най-голямата придобивка на корпорацията. Изпълни го чувство на неотложност — всяка конкурентна компания, която разбереше за това, щеше бързо да откупи или арендова мястото. Засега обаче конците дърпаше той. Трябваше да пипне Сони Макгинес, и то бързо.

Най-напред обаче трябваше да информира шефа.

— Влез, скъпи — каза Барбара Йекли през облака дим от пурата, когато Конъл влезе в огромния й кабинет. Кабинетът, както и всички вещи в него, навремето бяха принадлежали на съпруга й, Чарлз Йекли-младши. След самолетната катастрофа, която отне живота на Чарлз-младши и сина й — Чарлз III — преди десет години, тя бе станала собственик на корпорация „Земно ядро“ и съответно на големия кабинет.

Усмихна се топло на Конъл. Той й беше любимец. Повечето хора си мислеха, че Конъл е спечелил благосклонността й със страстта си към находките за много пари, но за нея имаше много по-дълбока причина от парите и печалбата. Двамата споделяха неизказаната празнина от загубата на любими хора поради внезапна сърцераздирателна трагедия. Тя бе наблюдавала как Конъл се превърна от общителен младеж с широка усмивка в суров и коравосърдечен мъж. Някога лицето му бе познато на почти всички в компанията. През последните четири години обаче за повечето служители той се бе превърнал в сух глас по телефона. Глас, който властваше и подчиняваше.

Производителността е ключът, напомни си тя. Производителността и печалбата.

— Дано да е нещо важно, скъпи — каза Барбара и в дрезгавия й глас се прокрадна нетърпелива нотка.

— Важно е. — Лицето на Конъл бе безизразно, но то винаги беше безизразно. — Разполагаме със следи към нещо, което може да се окаже голямо.

— Колко голямо?

— Доколко си запозната с пазара на платината?

Барбара сви рамене. Корпорацията не се занимаваше с платина и затова тя не се бе интересувала от тази тема.

— През последните пет години цените постоянно растат — каза Конъл. — Преди две години „Форд“ въведе нов каталитичен конвертор и го обяви за инструмент за регулиране на замърсяването на въздуха от следващо поколение. За направата на един конвертор са нужни две унции платина. Това е революционна стъпка в ограничаването на замърсяването на въздуха от автомобили. Системата не просто намалява замърсяването — въздухът, който излиза от колата, е по-чист от този, който влиза. Край на замърсяването. Край на смога. Край на заплахата от електромобили. Петролните компании са полудели по тази технология.

Барбара кимна. Незамърсяващите автомобили на „Форд“ се продаваха по-бързо от кубински пури при ембарго. Най-продаваният автомобил за миналата година бе „Лусид“ — първият модел, пригоден към новия конвертор.

— Всеки производител на автомобили се стреми да копира процеса — каза Конъл. — „Мерцедес-Бенц“, „Тойота“ и „Шевролет“ пускат нови модели със същата технология. След две години всяка кола на бензин ще работи така, а това прави по две унции платина на всеки автомобил. И това е само върхът на айсберга. Според някои оценки двайсет процента от стоките, които се произвеждат днес, съдържат платина или се произвеждат с оборудване, което съдържа платина. Това включва всичко — от очила до самолетни двигатели, медицинско оборудване и механизми за преработка на петрол. Платината се използва в индустрията заради своята електропроводимост и устойчивост на корозия и високи температури. Освен това е металът, който се използва в съвременната компютърна индустрия. Употребата й при компютрите е скачала с поне хиляда процента всяка година от 1994-та насам: безпрецедентно нарастване след въвеждането на силиция.

— За разлика от силиция обаче платината не е евтина — обясни ненужно Конъл. — А покрай продължителната експанзия на компютърната индустрия и нарасналото й приложение в автомобилостроенето, търсенето й е скочило неимоверно.

Барбара потисна усмивка на майчина гордост. Чудеше се дали е останало изобщо нещо в минната индустрия, което нейният Конъл да не знае.

— Освен нарасналото търсене в скоро време най-вероятно ще има недостиг — продължи той. — Южна Африка и Русия са основните производители на платина. В Америка има само два по-големи залежа — мината Стилуотър в Монтана и Уивър Крийк в Аризона. За разлика от златото, което много банки трупат като запас, който да продават, когато цените се вдигат, единствените известни запаси от платина се намират в Русия. Руснаците добиха по-голяма част от тях в края на деветдесетте и повечето анализатори смятат, че руските резерви на практика са изчерпани. Това означава, че търсенето на платина се покачва. В момента цената се държи на 850 долара за унция. Южна Африка контролира повечето доставки и ще намали добива, за да вдигне цената. Моето проучване ме кара да вярвам, че цената ще скочи на над 925 долара за унция догодина по това време и ще продължи да се покачва.

Барбара завъртя пурата между пръстите си. От опит знаеше, че бизнес нюхът на Конъл граничи със свръхестествени способности, когато надушеше печалба — а това й стигаше.

— Обикновено концентрацията на платина в рудата е много ниска, от порядъка на една унция на десет тона. Уивър Крийк изуми минната общност с една унция на шест тона. А от Стилуотър в Оклахома твърдят, без да е доказано, че добиват осем десети от унцията на тон. — Конъл се наведе и опря ръце на бюрото й. — Възможно е да сме на път да открием находище с много по-голяма концентрация. Всъщност е възможно да сме открили най-богатата платинена жила в историята. Довечера заминавам за Солт Лейк Сити, за да говоря със златотърсача, който е открил мястото. Трябва да го купя сега, преди да започнат да се избиват с наддаванията. Искам да използвам Кейла Майърс.

При споменаването на това име усмивката на Барбара помръкна.

— Вече обсъждахме това, Конъл. Ти се съгласи, че повече няма да я използваме.

— Това беше навремето, сега е друго. Не знам дали златотърсачът ще клъвне.

— Ами дай му много пари — каза Барбара. — Ако имаш толкова силно предчувствие, поеми риска. Ще одобря един милион.

Конъл сви рамене.

— Не зная дали ще е достатъчно, Барбара. Мисля, че имаме само една възможност да се сдобием с мястото, и тя е сега. Ако златотърсачът подозира колко ценно е откритието му, може даже да не му мигне окото за един милион. Ако му предложа повече пари и е достатъчно умен, ще се свърже с всяка минна компания в целия свят и ще сключи по-добра сделка.

— Е, и? При последните проверки си бяхме много печеливша компания. Не ни трябва Майърс — можем да направим по-добра сделка от всекиго.

— Вярно, но преговорите отнемат време. И двамата знаем, че при съвременните технологии някоя от останалите компании може да открие мястото, преди да сключим сделката. На всичкото отгоре, ако той вдигне шум за платиненото находище, може да се намесят южноафриканците, както и руснаците, а дори и правителството. Искам всичко да стане съвсем тихомълком. Трябва да сключа сделката със златотърсача веднага, преди да плъзне мълвата. За да го направя, трябва да разбера всичко за този човек, и то още сега. Трябва да седна на масата за преговори с пълно снаряжение.

Барбара поклати глава.

— Виж, Конъл, тази жена носи неприятности. Та тя вкара служителя от мините Критъндин в инвалидна количка!

— Беше оправдана.

— За криминално деяние. Но все още е заведен граждански иск. Още се опитвам да договоря прилична компенсация. Да не си забравил, че ни съдят за десет милиона?

— Не съм. Но и ти не забравяй медния рудник в Мойобамба и алуминиевото находище в Куинсланд. Те как вървят?

Барбара се намръщи. Мразеше, когато Конъл го правеше това. И двете мини носеха огромни печалби на корпорацията.

— Много добре знаеш как вървят — каза сухо.

— Нямаше да ги имаме, ако не бях използвал Кейла Майърс. Ами О’Дойл? Забрави ли за проблемите със сигурността, които имахме, преди Кейла да ми каже за него?

Барбара кимна.

— Тя е най-доброто средство — продължи Конъл. — Трябва ми информация, и то бързо. Тя е единственият човек, който може да я осигури.

— Това не ме интересува. Тя носи неприятности. За бога, изхвърлиха я от Агенцията за национална сигурност, Конъл. Направихме много пари чрез нея, но няма да я използваме повече.

— Но, Барбара, това може да е най-голямото находище в историята…

— Не! И това е окончателно — отвърна тя и удари с юмрук по бюрото. — Ще трябва да сключиш сделката без нея. Ще се обадя в счетоводството и ще ти уредя два милиона, но няма да използваме Майърс. Разбра ли?

Конъл въздъхна и отмести поглед, но кимна.

Щом той излезе от стаята, Барбара се усмихна и силно дръпна от пурата. Значи се е натъкнал на най-богатата платинена жила в света, така ли? Добре познаваше Конъл и изобщо не бе изненадана. Вярваше в него — той можеше да сключи сделката и без да използва онази откачалка Майърс.

Майърс бе направо страшна.

5.

В 02:15 след полунощ Конъл отново бе в кабинета си и звънеше по телефона. След седемнайсет позвънявания му отговори сънен глас. Сънен, но очевидно раздразнен.

Гласът на Кейла бе твърде дълбок за жена, но някак звучеше женствени въпреки всички сквернословия, които обикновено изричаше.

— Дано да имаш добра причина — каза тя.

— Къркланд се обажда.

— Господин Къркланд? — В гласа й изведнъж прозвуча уважение. Или може би просто алчност. — Изненадана съм да ви чуя. С какво мога да ви помогна?

— Трябват ми кирливите ризи на един човек, и то веднага — каза Конъл. — Казва се Сони Макгинес. Златотърсач е. В момента е в хотел „Хилтън“ в Солт Лейк Сити. — Чу как Кейла яростно си води бележки.

— Постоянен адрес или телефон?

— Не ги знам. Работи извън Солт Лейк Сити и ходи на почивка в Рио. Това е всичко, което знам.

— Друго?

— Казах, че това е всичко, което знам.

— Сигурно ме будалкате.

— Не ви будалкам, госпожице Майърс.

Уважението в гласа на Кейла отстъпи пред раздразнението.

— Господин Къркланд, това не е кой знае какво като начало.

— Анализира пробите си в лабораторията на Хърбърт Даркър в Солт Лейк Сити. Даркър може да е най-добрата ти отправна точка за улики.

— Познавате Даркър?

— Той е от информаторите. — Конъл често даваше на Кейла информация, която не би поверил на друг, дори на Барбара Йекли. Кейла бе изпълнителна, мълчалива и надеждна, макар Конъл да бе сигурен, че това ще трае само докато той е най-платежоспособният й клиент. Тя обаче си заслужаваше капиталовложението. Бивши оперативни работници на Агенцията за национална сигурност не се намираха лесно.

— Даркър е подкупен, значи ще съдейства, така ли?

За миг Конъл се замисли над това. Измисленият морал на Хърбърт можеше да ги забави, а той нямаше време за това.

— Поправка. Беше информатор — каза Конъл и мина на „ти“. — Прави каквото трябва, но ми намери информацията. Този път обаче те моля да не изпускаш нещата от контрол. Не пращай никого в инвалидна количка.

— Разбирам — отвърна Кейла. Той усети как тя се усмихва. Чудеше се какво му се пече на Хърбърт, но после реши, че изобщо не го интересува. Даркър си беше надробил попарата и сега трябваше да си я изсърба.

„По-добре той, отколкото аз“, помисли си. Да си имаш работа с Кейла Майърс бе все едно да си имаш работа с дявола. Рано или късно ролите се разменяха и на човек му се случваше нещо болезнено и неприятно. Той не се страхуваше от нея. Просто защото не му пукаше дали ще живее. Нищо нямаше значение. Наистина не го интересуваше как ще пипне Сони Макгинес, стига да го направи.

— Трябва ми за утре — каза Конъл.

— А, не! — кипна тя. — Не можете да искате това и го знаете. Във Вашингтон съм, по дяволите. Първо трябва да го проуча на компютър, а после може би да отида в Солт Лейк Сити. Няма да стане.

— Кейла, ще ти платя троен хонорар. В случай, че получа нещо, което си струва, до утре вечер в 08:15. И без оправдания. Ясно?

Обичайната й тарифа от петнайсет хиляди долара изведнъж се превърна в експресна поръчка за четиридесет и пет хиляди.

— Добре — каза Кейла уморено, но с уважение. — Разбирам. 08:15 утре вечерта.

Конъл затвори, без да каже нищо повече. Знаеше, че тя все ще намери нещо; просто се надяваше да е достатъчно. Той трябваше да пипне Макгинес. И не само да го пипне, но и да го направи част от проекта. Според Хърбърт Сони познаваше минната дейност в района по-добре от всеки. Това бе жизненоважно, за да се задействат нещата бързо. Времето бе най-големия враг на Конъл. Рано или късно до конкуренцията щяха да стигнат слухове, но дотогава Конъл възнамеряваше да разполага с мястото.

В 04:47 сутринта Кейла се взираше в монитора с кървясали очи.

На скорошна снимка на Департамента за МПС Сони Макгинес се усмихваше с ослепително бели зъби, а брадата му силно контрастираше с катраненочерната му кожа.

„Направо си трън в задника, драги“.

Трябваше й повече от час, за да изрови информация за Сони, което бе два пъти повече от обичайното й време за проучване, Най-накрая обаче бе успяла да намери ЕГН-то му. Тези няколко цифри отвориха безброй врати: кредитоспособност, шофьорски права, данъчна информация…

Досието му в Департамента за МПС показваше, че в момента е собственик на джип от 2007-а, „Гранд Чероки“ от 1999-а и стар модел „Корвет“ от 1979-а. Справката в кредитните регистри показа, че е изплатил и трите автомобила.

Тя отново погледна кредитните регистри, този път за ипотечни кредити. Едно жилище — къща за 700000 долара в Рино.

„Прилича на просяк, а живее като принц.“

С няколко удара по клавиатурата се прехвърли към банковата му сметка. Любопитно, на негово име имаше само тринайсет хиляди. Очакваше повече от човек с такъв скъп вкус.

„Ами укриване на данъци?“

Отвори архивите на данъчните служби. Очите й леко се разшириха, когато прегледа данъците му за последните трийсет години. Според архивите приходите му от 1970 до 2002 г. се равняваха на седем милиона долара. Пусна програмата на АНС за проследяване на данъчни измами, но тя не показа нищо. Човекът бе съвсем честен, поне що се отнася до данъците.

Архивите рисуваха доста подробна картина на живота му. Едно беше ясно — изглежда, Сони Макгинес бе голям филантроп. През годините бе дарил по 100 000 долара на фондовете на колежа „Юнайтед Негро“ и „Уайлдлайф“, 200 000 долара на Асоциацията на парализираните ветерани от войната и над 300 000 долара на археологическия департамент на университета „Бригам Йънг“.

Кейла се ядоса още повече. Погледна си часовника — 05:12. Времето нямаше да й стигне. Беше си направила резервация за полета за Солт Лейк Сити в 06:45, а не искаше да тръгва с празни ръце.

Макар финансите на Сони да бяха забележителни, те не бяха от полза за Конъл. На него му трябваше информация за изнудване, а не доклад за Сони светеца. Тя заряза финансовата стратегия и вместо това пусна програмата за данъчни измами да търси информация за Хърбърт Даркър. Остави я да работи и провери дали Сони няма криминално досие. Едно бързо сканиране на всички полицейски бази данни й върна доста дълъг списък.

Бинго. Дано това свършеше работа на Конъл. Сърцето й подскочи, когато видя присъда за углавно престъпление, но отново се сви, когато видя годината. Старият златотърсач бе лежал в затвора „Райкър“ за телесна повреда, но това бе през 75-а и 76-а, преди трийсет години.

Още повече се озлоби, докато четеше останалите седем вписвания — всички бяха арести за ползване на услуги на проститутки. А тъй като местожителството му бе в Рино, щата Невада, тя не смяташе, че ще може да бъде изнудван за това, че покровителства най-древната професия.

В гърдите й бавно се надигна ярост, заля я цялата. Сони беше чист, нямаше нищо, което да предостави на Конъл.

Компютърът сигнализира, че е приключил с претърсването за Хърбърт Даркър. Тя веднага отвори дългия списък с данъчна информация. Ядът й стихна, а усмивката й се разшири.

08:23 (10:23 източно време)

— Скъпа, побързай, че ще закъснея — каза Хърбърт. Стоеше до стълбите и гледаше към кухнята. Жена му Анджи чевръсто тъпчеше храна в платнена торбичка за обяд. Брутните приходи на компанията му възлизаха на близо милион долара през тази година, но той още не можеше да свикне да излиза за обяд. След като десет години се беше борил за собствен бизнес, бе невъзможно да наруши скромните навици от онези ранни дни.

Пронизителен боен писък огласи къщата. Хърбърт се стегна, а синът му скочи от най-горното стъпало на гърба му. Хърбърт изпъшка и залитна напред. Люк ставаше все по-голям и си лен с всеки ден. Много скоро ежедневната Атака от стълбите щеше да го събори на земята.

— Леко, Люк — каза Хърбърт и се засмя. — Някой ден ще ме претрепеш.

Люк силно стисна раменете му.

— Няма да те претрепя, татко, обичам те.

Хърбърт се усмихна и се наведе, за да пусне сина си на земята. Анджи забърза към тях с торбичката в лявата ръка и малкия Марк гушнат в дясната. Марк също растеше — може би скоро щеше да се присъедини към брат си в свирепите атаки от стълбите.

— Благодаря, скъпа — каза Хърбърт, целуна я, после целуна Марк по челцето.

Телефонът иззвъня точно когато излизаше и Хърбърт машинално спря, докато Анджи вдигне. Тя протегна слушалката към него. Той си погледна часовника, въздъхна и я взе. Люк се засмя и се покатери по стълбата за още една атака.

— Ало?

— Здрасти, Хърбърт — проговори зноен женски глас. — На път за работа?

— Да, и закъснявам. С какво мога да ви помогна?

— Надявам се, че можеш — каза жената. — Трябва да се видим. Веднага.

— Кой се обажда?

— Разполагам с малко данъчна информация, която може да те заинтересува.

Хърбърт застина.

— Моля?

— Знам, че укриваш данъци, Хърби. Всичко знам. Предполагам, че ще искаш да говориш с мен насаме, но мога да дойда и у вас след пет минути. Сигурна съм, че жена ти ще остане очарована от това, което имам да казвам.

Хърбърт усети как го заливат ярост и ужас.

— Къркланд ли те изпраща?

— Има ли значение?

Сърцето му лудо запрескача. Анджи го гледаше озадачено.

— Не, не, няма — каза той. — Къде искате да се срещнем?

— Пайниър Парк. Знаеш ли го?

— Да, знам го.

— След десет минути. Казвам се Смит. Търси сив ван.

Жената прекъсна връзката. Хърбърт бавно отпусна слушалката, сърцето му се бе свило от страх.

08:35

Телефонът остро иззвъня и изкара Сони от полуунеса. Макар тялото му да бе изтощено от страстната нощ с безкрайно талантливата Клои, умът му се събуди веднага.

— Да?

— Господин Макгинес?

— Кой се обажда? — каза Сони и изведнъж застана нащрек. Беше казал къде е отседнал само на един човек — Хърбърт Даркър.

— Господин Макгинес, казвам се Конъл Къркланд. Представител съм на компания, която иска да преговаря с вас за находката ви.

Конъл Къркланд от корпорация „Земно ядро“, Конъл Главореза. Всеки, който имаше и най-бегла представа за миньорския бизнес, познаваше това име. Носеше му се славата, че не е човек, с който можеш да си играеш игрички.

— Имам път към вас и се надявах да се срещнем на вечеря — каза Конъл.

Сони почувства как гневът избухва в него като ракета на стартова площадка. Единствената му находка от близо два месеца бе в планината Уа-Уа — и то само отпреди два дни. Само Хърбърт Даркър знаеше за това. Дали не го бе продал? Първият порив на Сони бе да затвори, но трябваше да разбере до каква степен е предаден. Освен това трябваше да разбере какво знае този Къркланд. А и „Земно ядро“ бе доста платежоспособна. Каквото, и да му предложеше Къркланд, вероятно щеше да е добра отправна точка за преговори с други компании.

— „Августино“ — каза Сони. — Направете резервация за осем. Поискайте масата на Сони Макгинес. И не закъснявайте. — Понечи да стане и да се приготви за среща с Даркър, за да разбере какво става. Докато се надигаше, една ръка с дълги нокти леко го одраска по гърба. Обърна се и погледна усмихнатата Клои. Карамелената й кожа красиво контрастирайте на белите чаршафи, сочните й устни бяха леко отворени, черните й очи проблясваха сексапилно.

Гневът му се изпари и отстъпи място на сутрешна похот. В края на краищата имаше цял ден на разположение, Хърбърт нямаше да избяга.

08:41

Кейла седеше и чакаше. Беше паркирала сивия безличен ван под наем под хилав бряст точно в края на един типичен парк от предградията. Погледна грима си в огледалото за задно виждане. Все още изглеждаше дяволски добре, макар да бе дремнала само за кратко по време на полета от Вашингтон. Торбичките под очите й личаха под грима, но само малко.

Сони Макгинес може би нямаше какво да крие, но Хърбърт Даркър имаше цял куп финансови нарушения. Беше измъкнал 210 000 долара от Конъл за информацията, която му издаваше. Ако данъчните научеха за тази недекларирана сума, Хърбърт го грозяха поне десет години затвор. Щом се налагаше да намери нещо за Макгинес, трябваше да го измисли. Даркър бе единственият, който можеше да й помогне за толкова кратко време.

Хърбърт отби кадилака си до тротоара. Докато слизаше от колата, Кейла го огледа. Метър и шейсет и пет, около седемдесет килограма, хилав като жертва на концентрационен лагер. Не забеляза да носи оръжия. Слаба координация на движенията. Лесна мишена.

Отвори плъзгащата се врата на вана и слезе. Осемсантиметровите й токчета потънаха в тревата, но само малко. Видя как Хърбърт се ококори. Не можеше да го обвинява, тъй като се бе облякла така, че да предизвиква точно такава реакция. Свободната й памучна пола едва покриваше задника и откриваше силните й крака. Токчетата допълнително издължаваха високата й фигура — близо метър и осемдесет. Дългата права руса коса падаше свободно около лицето и раменете й и подчертаваше изумрудените й очи и огнената й усмивка. Блузката й щедро откриваше силния бронзов загар на ръцете, раменете и стегнатия корем. Отправи към Хърбърт добре репетирана усмивка и му помаха. Видя как гардът му падна на секундата. Още беше ядосан, но като на типичен мъж страхът му се изпаряваше при вида на сексапилна жена. В края на краищата беше мъж. А мъжете не се страхуват от красиви жени.

Огледа я подозрително.

— Имам съобщение за Къркланд. Кажи на този задник, че прекрачи всякакви граници, когато се обади в дома ми.

Кейла хвърли бърз поглед към парка. Имаше само няколко деца на петдесет метра по-нататък, но те бяха погълнати от игра в пясъка и не обръщаха внимание на вана и тях двамата. Все още с усмивка на уста, Кейла посегна към вана и измъкна електрошокова палка. Хърбърт се облещи, но преди да успее да побегне или да извика от изненада, през тялото му преминаха десет хиляди волта. Тялото му се сгърчи от електричеството.

Кейла изключи палката и той залитна напред. Тя го хвана с отработено движение, преди да падне, и преметна малкото му леко тяло през рамо. Хвърли го във вана без усилие. Скочи вътре, затръшна вратата и бързо го претърколи по корем, после завърза ръцете и краката му с медна тел. Хърбърт изстена, докато напъхваше кожена топка в устата му.

Седна на шофьорското място и запали колата. Спокойно подкара по улицата. Децата така и не вдигнаха поглед от играта си. Някой в квартала може и да ги бе забелязал, но Кейла нямаше намерение да задържа много милия Хърб. Прегледа песните в iPod-а си — Синди Лопър щеше да пасне чудесно за случая. Започна да си тактува по волана на „Момичетата просто искат да се забавляват“.

Хърбърт дойде в съзнание и започна да мънка. През кожената топка думите не се разбираха, но на Кейла не й беше за първи път — бе чувала тези думи безброй пъти.

— Искаш да разбереш къде те водя ли, слънчице? — попита Кейла и му отправи съблазнителна усмивка през рамо. — Някъде, където няма да ни безпокоят. Трябва да ти задам някои въпроси.

На лицето му се изписа страх. Страх и недоумение. Типичен мъж — ако му отнемеш контрола, започва да се държи като малко момче.

Не познаваше Солт Лейк Сити, но бе обиколила района, преди да си уреди среща с Хърби. На по-малко от две минути с кола от парка имаше изоставена фабрика. Тя отби през празния буренясал паркинг и зави зад сградата, за да не се вижда от главния път. Не беше кой знае какво скривалище, но пък тя не възнамеряваше да се бави повече от петнайсет минути.

Изгаси двигателя. Беше време да се залавя за работа. Синди Лопър не бе подходяща, трябваше й нещо друго, нещо по-… разтърсващо. Прегледа отново песните и накрая се спря на „Донас“ — „Сложи ме на задната седалка“.

Взе чантичката си и отиде до Хърбърт. Той лежеше по корем, ръцете и краката му бяха завързани на гърба. От лявата му китка се стичаше кръв — телта се бе врязала в кожата.

— Сега с теб ще си поприказваме — каза Кейла, коленичи до Хърбърт и нежно го погали по косата. — Трябва ми малко информация. Ако си послушен, ще те пусна. Ако не си, ще те убия.

Очите му се разшириха от страх. Опита се да каже нещо, но червената кожена топка не му позволяваше. Кейла мина зад него и възседна малкия му задник.

Извади от чантичката си ръждясали клещи. Разбира се, можеше да си позволи и нови, но тези имаха сантиментална стойност. Едно време, когато в АНС все още гледаха на нея като на мило русо дете, тя вършеше добра работа с клещите в Хондурас, Кувейт, Париж, Афганистан и дори Вашингтон. Предполагаше се, че това е една от причините за уволнението й. Истината обаче бе, че „мъжете“ на високи позиции в АНС я чувстваха като заплаха. Андре Вожел, шефът на АНС, я бе пожертвал по политически причини, превърна я в изкупителна жертва, за да напредне в кариерата си. „Използвах я за пример“, както казваше самият той. Всъщност просто намери начин да се отърве от нея, тъй като непрекъснатите й успехи и неизчерпаемият й патриотизъм подкопаваха контрола му. Ако не бе „прекомерното насилие“, щеше да измисли нещо друго. Тя обичаше АНС, това бе животът й. А сега използваше клещите в частния сектор, не в името на бог и родината, а в името на парите. Беше несправедливо, безсмислено.

Но едно момиче трябва да може да си плаща сметките.

Тя познаваше клещите, познаваше всяко ръждиво петно и драскотина по тях. На дръжката бяха гравирани думите К-МАРТ КОВАНО ЖЕЛЯЗО (ЯПОНИЯ). Челюстите вършеха добра работа за откъсване на устни или езици.

Според експертното й мнение обаче най-хубавото на клещите бяха четирите зъбчета точно под върха им. Бяха създадени все едно специално за преминаване към съществената част. Освен това прилягаха чудесно на пръсти.

На кокалчета, ако трябва да бъдем по-точни.

Тя нагласи хладните клещи около кокалчето на кутрето на Хърбърт — там, където се съединяваше с дланта — и без да каже и дума, стисна с премерена сила. Чу се слабо пукване, сякаш клон се пречупва под тежестта на сняг. Хърбърт отметна глава и изпищя. По-точно — понечи да изпищи. С топката не се получаваше много добре.

Мятането му я накара да потръпне цялата. Кожата й сякаш се наелектризира, стана толкова чувствителна, че можеше да усети как полата й се плъзга по бедрата.

Хърбърт задърпа телта, но тя само се вряза по-дълбоко в кожата му. Спря да се съпротивлява, но продължи да се мъчи да изпищи. Трепереше от страх. Кейла дишаше накъсано. Усещаше кръвта в жилите си.

Погали го по главата. Знаеше от опит, че тези напъни за писъци не могат да се чуят навън. Той се разплака, пак опита да говори през кожената топка. Тя разпозна и тези думи.

— Защо ли? — повтори въпроса му Кейла, докато плъзгаше клещите към второто кокалче на кутрето. — ЕЙ сега ще ти кажа, сладурче.

И с озъбена усмивка смачка и това кокалче.

Хърбърт замята глава, приглушените му писъци изпълниха вана. Очите на Кейла заблестяха от удоволствие.

Тя преряза с клещите медната тел на китките му и го претърколи като парцалена кукла. Той посегна към гърлото й, но тя сложи край на опитите му за съпротива, като сграбчи и стисна счупения му пръст. Лицето му се сгърчи в агония. Кейла кротко върза ръцете му, този път отпред.

По лицето му се стичаха сълзи и сополи. Замъглените му очи я гледаха с безумно недоумение. За по-малко от десет минути той бе стигнал от среща в слънчев парк до това да се превърне в безпомощна измъчвана жертва.

Тя отново го възседна, после се пресегна и развърза кожената топка. Тя изскочи от устата му и увисна до лявата му буза — беше цялата олигавена.

— Моля те, спри! — извика той. — Моля те!

Кейла пак го погали по главата и избърса сълзите му.

— Трябват ми малко кирливи ризи на Сони Макгинес.

На лицето му се изписа объркване.

— Трябва да го изнудвам. Сигурна съм, че знаеш нещо, което мога да използвам.

— Да използваш? Изнудване? — заекна Хърбърт. — Аз… не знам нищо такова.

— По-добре ще е да се сетиш нещо — любезно каза Кейла. — Или ще ти премажа още някое пръстче.

Той се разтърси от ридания и изговори думите една по една, като рязко си поемаше дъх.

— Ти… шибана… ненормална… кучко!

Кейла вдигна клещите така, че да ги вижда ясно. Очите му се разшириха и той веднага млъкна.

— Чакай малко, дай ми секунда да помисля, става ли? Кълна се, ще се сетя нещо…

Кейла зачака — остави го да помисли. Гледаше го как яростно примигва, сякаш това щеше да ускори мислите му.

— Да — бързо каза той. — Преди Няколко години имаше една мина. Мината Йоргенсон. Сони я откри и я продаде, но тя не даде очаквания добив. Той сякаш знаеше, че ще стане така, но въпреки всичко я продаде…

Хърбърт дърдори още няколко минути като сломен мъж, който се моли за живота си. Раболепният му тон ласкаеше Кейла и изпълни тялото й с още по-голяма възбуда. Тя измъкна от чантата си тетрадка и записа информацията, като през цялото време се усмихваше. Точно това й трябваше.

Той дрънкаше и за новото откритие на Сони, като се опитваше да я накара да не хваща отново клещите. Думите „откритие за милиард“ погъделичкаха приятно ушите й.

Прибра тетрадката. След като приключеше с Хърб, щеше да пусне компютъра и да провери всички подробности. Конъл щеше да си получи информацията, и то в срок.

„По дяволите, добра съм си“.

Погали го още веднъж по косата, после седна зад волана. Погледна си часовника. Беше го хванала, натоварила, пречупила и получила информацията за по-малко от петнайсет минути. Не беше личен рекорд, но беше много близо.

Сивият ван се отдалечи от празната фабрика.

Отби зад кадилака на Хърбърт и сряза медната тел около краката и ръцете му. Подаде му бяла кърпа, за да почисти раните си. Като се изключеше счупеното кутре, имаше само леки порязвания на китките. В края на краищата беше чиста работа и нямаше да събуди подозрения, когато отидеше на лекар и измислеше някакво оправдание за кутрето.

Усмихна се — бе удържала на думата си и не бе пратила никого в инвалидна количка.

Отвори вана и му помогна да излезе. Раменете му се бяха свлекли, главата му бе наведена. Пречупен мъж, телом и духом. Напомни й за стар балон, провиснал и спаднал наполовина.

Това, помисли си, е истинската същност на всеки мъж.

— Сега ще те пусна — каза тя. — И ще си държиш устата затворена. Ако се раздрънкаш, ще се обадя на данъчните, а после ще дойда за синовете ти.

Главата му изведнъж подскочи. Болката бе забравена и в очите му се появи искра на непокорство. В, крайна сметка може и да не бе съвсем пречупен.

— Нека просто кажем, че малкият Марки и малкият Люки няма да могат да свирят на цигулка. — Тя отвори и затвори клещите — все едно гладно птиче отваря и затваря човчица. — Разбра ли?

Той бързо кимна; болката още личеше в очите му, но за момента я бе потиснал.

Тя винаги заплашваше с децата. Беше по-добра алтернатива от съпруга или съпругата, защото никога не се знаеше дали пък на някой няма да му хареса те да бъдат измъчвани или убити. Заплаши обаче с децата — и гарантирано ще те слушат. След като десет години бе използвала тази теория, й се бе наложило да спази обещанието си само веднъж. Само веднъж. И това й коства работата в АНС.

Усети пристъп на добре позната ярост към човека, който я бе изритал от АНС. Не минаваше и ден, без да си спомни за това. Поклати глава и се опита да отпъди тази мисъл. Това беше минало. Тури му пепел. Опита се да си спомни още някоя поговорка, която да я успокои.

Освен това наистина бе много добра в работата. Хърбърт бе дал отлична информация. Може би трябваше да научи повече, да види дали не може да се възползва от такова откритие.

Взе iPod-а, пусна „Раят е измислица“ на Лакуна Койл и потегли. Никога не се бе бъркала в работите на Конъл, но този път бе различно. Това си бе голямо парче баница. „Откритие за милиард“ бе казал Хърбърт. Минната индустрия плащаше огромни суми за такава информация и особено компаниите с платинени мини. По някакъв начин цялата тази работа щеше да донесе изгода за Кейла Майърс. И то голяма.

21:15

Вътрешно Сони кипеше, но това не му пречеше да се наслаждава на втория си кралски рак. Отчупи дебелата щипка и топна бялото месо в сочния сметанов сос. Не знаеше какво слага Августино в соса, но той му беше любимият сред стотиците четиризвездни ресторанти, в които бе добре познат. Макар да бе ядосан, Сони нямаше да остави това да му развали вечерята. Особено когато някой друг плащаше сметката.

Щедрият млад човек, който плащаше скъпото ястие, седеше срещу него. Висок, с къдрава черна коса, изглеждаше спокоен, невъзмутим, търпелив. Носеше костюм, който обаче не бе моден и дори бе намачкан на места. Напомняше на Сони за костюма на Питър Фолк в „Коломбо“. Конъл Къркланд очевидно не бе типичен изпълнителен директор на минна корпорация и със сигурност не бе това, на което бе свикнал Сони. Външният му вид обаче изобщо не го интересуваше в момента.

Най-належащият въпрос бе как този човек се бе свързал толкова бързо с него — по-малко от двайсет и четири часа след като Сони бе взел резултатите от пробата. След като изпрати Клои с щедър бакшиш, Сони потърси Хърбърт, но не остана изненадан, че предателят не се бе прибирал цял ден.

Предателството на Хърбърт го вбесяваше. По принцип тая работа с находките не бе съвсем редна и затова Сони винаги ги криеше и винаги тестваше пробите на едно и също място. Очевидно тази стратегия бе сполучлива. Ако Сони бе издал на Хърбърт мястото, Къркланд и компанията му вече щяха да са подкупили местните политици и да са закупили земята.

— Интересно откъде знаете за това откритие, господин Къркланд — каза Сони о пълна уста. — Не съм казал на много хора — вие как разбрахте?

Конъл се взря в него за миг, после отговори студено:

— Хайде да оставим преструвките, господин Макгинес. Няма да играя игрички с вас и се надявам и вие да не го правите. Знаете много добре откъде имам информацията. Как ще приемете това си е ваша работа, мен наистина не ме интересува. Важното е, че знам за откритието ви и го искам, преди някой друг да разбере за него.

Сони се изненада от безцеремонността му. Бизнесмените обикновено се усмихваха, ласкаеха и правеха всякакви такива глупости. За този човек всичко бе бизнес. Сони си помисли, че би продал и собствената си майка в публичен дом в Банкок, ако има изгледи за сигурна печалба.

— Това ще струва скъпо — каза Сони, след като прокара рачешкото с голяма глътка мляко. Никога не пиеше, когато вършеше работа. Знаеше, че не бива да губи разсъдъка си пред хора като Конъл Къркланд.

— Колко, господин Макгинес?

Сони отхапа солидно парче и попи малко сметана от брадата си със салфетката, пъхната под яката му. Задъвка замислено и отвърна на взора на Конъл. Бръчиците около очите му се присвиха от пакостлива усмивка.

— Петнайсет милиона. — Отново хапна от месото. Очакваше цифрата да шокира изпълнителния директор поне малко. Очите на Конъл не трепнаха.

— Може би ако притежавахте земята и правата върху полезните изкопаеми, щяхме да ви платим тази сума — отговори Конъл. — Но не притежавате нито едното, нито другото. А и двамата знаем, че ако се опитате да ги купите, веднага ще предложим по-висока цена и ще останете с пръст в устата. Хайде да не говорим за права и други юридически подробности. Адвокатите на „Земно ядро“ имат двайсетгодишен опит в случаи като този. Ще ви платим един милион.

Сони продължи да дъвче, но усети как гневът му се надига. Не усети малкото парченце рачешко, което се бе закачило на брадата му и подскачаше при всяка негова дума.

— Я слушай, кучи сине. Ще играем грубо, така ли? Ще отида в един куп други компании с това, което съм открил, и ще подпаля такова наддаване, че ще ти се прииска да се наведеш, да си хванеш глезените и да ме молиш да те подпра отзад. Искам петнайсет милиона й някой ще ми ги даде. Искаш мястото? Добре, тогава ще играеш по моите правила. Разправям се с такива като теб още отпреди да си се пръкнал на тоя свят.

— Нима? — каза Конъл. На устните му заигра усмивка. — Някак се съмнявам, че някога сте си имали работа точно с такъв като мен.

— Забрави, Къркланд. Ще се свържа с „Импала Платинум“ и „Стилуотър“ още утре сутринта. Много добре знам с какво разполагам и ще обявя търг за него. Единственият, който ще научи къде е мястото, ще е този, който плаща най-много, така че твоите приятели адвокатите няма да имат възможност да се намесят. Ако искаш да играеш, добре, но ще трябва да наддаваш както всички останали.

Конъл кимна, след това извади няколко листа от куфарчето си и ги бутна към Сони.

— Погледнете това, господин Макгинес. — Усмивката изчезна от устните му. — Ще разберете, че приятелят ви, господин Даркър, ни съдейства много. Спомняте ли си златното находище, което продадохте на минната кооперация „Йоргенсон“ през 1994-а? Нали се сещате, онова, за което взехте шестстотин и петдесет хиляди долара? И което се изчерпа само след месец?

— Не гарантирам находките си! — Сони размаха вилицата с набодена хапка пред лицето на Конъл. — Всички знаят, че плащат за място, това е! Работя така от двайсет и пет години.

— Да, разбира се, господин Макгинес — спокойно каза Конъл. — Но пред вас има изявление на господин Даркър, в което се казва, че сте знаели, че жилата е малка и че концентрацията на злато е твърде ниска, след като се обработят първите сто хиляди тона. Според господин Даркър сте знаели много добре, че мината няма стойност, но въпреки това сте я продали.

Сони се ококори и зяпна побеснял; малкото парченце рачешко още се клатеше несигурно на брадата му. От години търгуваше честно. Никога не бе прецакал никого. Хората осъзнаваха риска, когато купуваха от него място — местонахождение всъщност. Нищо не бе сигурно и това бе част от играта.

— Нищо такова не съм знаел, тъпанар такъв! — Сони рязко се изправи, столът му политна назад и падна на пода. Останалите гости на ресторанта му хвърлиха неодобрителни погледи. — Рудата, която намерих близо до повърхността, бе с много висока концентрация. Те се съгласиха с откритието и затова купиха мястото!

— Господин Даркър няма да се съгласи с вас в съда, след като предам тази информация на „Йоргенсон“, господин Макгинес.

Конъл запазваше безизразното си изражение; набръчканото лице на Сони издаваше убийствения му гняв. Сони знаеше, сега повече от всякога, че това откритие е най-голямото, бленуваната баснословна жила. Изнудването беше голям риск и обикновено никой не правеше такова нещо, освен ако наградата не си струваше. Беше ясно, че това е най-голямата находка в дългата кариера на Сони, а сега този недодялан кучи син с безизразно лице искаше да му го открадне.

Ако Сони бе с двайсет години по-млад, щеше да прекатури масата и да смачка носа на Конъл като зрял домат. Но тези дни бяха отминали. На шейсет и две той все още кръстосваше планините по-чевръсто от три пъти по-млад мъж, но свиванията вече не бяха за него.

— Господин Макгинес, моля ви, успокойте се — каза Конъл, на лицето му бе изписано разбиране. — Няма да използвам това срещу вас, освен ако не ме принудите. И двамата знаем, че е лъжа, но това няма значение. „Йоргенсон“ загуби милиони от тази сделка и ако решат, че сте знаели, че мината не струва, ще ви преследват докрай. Ще искат да ви използват за назидание. При вашето криминално досие знаете, че ще влезете в затвора. Вижте, нека си спестим реплики от сорта на „невинен съм“ и „обвинението няма да издържи“, защото и двамата знаем, че сте прецакан.

Сони се пръскаше от ярост, но кимна. Беше надигран още преди да разбере, че играта е започнала. Конъл бе дошъл с пълно снаряжение. Знаеше за мината „Йоргенсон“ и за това, че Сони бе лежал в затвора. Представата за затвора уталожи нещата. Той предпочиташе да е прецакан, отколкото да рискува пак да попадне там, далеч от откритото небе и красивите гледки. Както обичаше да казва майка му, умният винаги отстъпва.

— Просто искам да договорим справедлива цена — каза Конъл. — Петнайсет милиона долара е направо смешно. Ще призная, че и един милион е смешно, така че защо не се спрем на нещо средно? Просто този път по-силния коз е у мен. Вие пак ще направите много пари и ще си получите почивките в Рио, така че нека просто се успокоим и да говорим делово.

Сони седна и се успокои, за да може да извлече максимума от всичко това.

— Ще ви дам един милион долара в брой — каза Конъл. — И два процента от нетния приход от експлоатацията на мината.

Ченето на Сони увисна. Никога не му бяха предлагали процент от добива. Ако тази мина наистина бе това, което изглеждаше, два процента можеха дори да надминат петнайсет милиона, и то много. Конъл държеше всички козове и двамата го знаеха. Не беше нужно да предлага парче от баницата. При този благосклонен жест ядът на Сони почти се изпари.

— Слушай, Къркланд — каза Сони и се наведе напред. — Ако си мислиш, че просто ще си седя и ще чакам чековете, значи си се побъркал.

— Какво говорите, господин Макгинес?

— Искам да съм там. Хич не ти вярвам, което съм сигурен, че не е изненада за теб. Ако искаш мястото, ще трябва да съм там непрекъснато и да преглеждам всички отчети, които минават през бюрото ти. Искам пълен достъп до отчетите на целия проект, така че да знам какъв е реалният нетен приход.

— Това няма да стане.

— Значи отивам в затвора — каза Сони и се облегна.

Конъл просто го изгледа с онова непроницаемо, празно изражение, което скриваше какво става в главата му. Сони бе виждал много студени хора, но не си спомняше да е срещал чак такова неразгадаемо лице. Не се съмняваше обаче, че Къркланд чете в него като в отворена книга. Да, Сони беше победен, но нямаше да падне в краката му. Все още бе единственият, който знаеше мястото, и това му даваше власт. В затвора или не, нямаше да остави Конъл да вземе всички ръце в тази игра.

— Не мога да ви обвинявам — искрено каза Конъл.

— Вътре съм. Трябва да участвам.

— Това противоречи на политиката на компанията, господин Макгинес, но във вашия случай предполагам, че ще трябва да направим изключение — каза Конъл. — Като се замисля, доколкото разбирам, вие сте експерт в този район.

— Познавам го по-добре, отколкото ти познаваш това, дето е в гащите ти.

— Можете ли да проучите мястото? Трябва да научим всичко, което е ставало в района, да разберем дали някой е копал там, независимо колко отдавна. Всякаква информация би улеснила работата ни. И би я направила по-доходна.

— Ще ви кажа какво е ставало там от последната ледникова епоха насам — каза Сони и се подсмихна. — Трябва ми обаче малко време.

— Имате го, господин Макгинес — отвърна Конъл с победоносна усмивка. — Имате го.

За да скрепят сделката, прекараха остатъка от вечерта заедно и се напиха до безобразие. Когато най-накрая в един след полунощ ги изхвърлиха, Сони нямаше търпение да участва в успешното начинание, а фактът, че бе изнудван, бе забравен напълно.

Тъй като бе ужасно пиян обаче, бе забравил нещо много важно. При сключването на сделката бе обещал да направи нещо, което бе искал да избегне. Трябваше да се върне в планината — мъртвата планина, в която дивите животни имаха благоразумието да не припарват.

6.

Конъл се обърна в съня си; дългите му крака стърчаха от леглото в мотелската стая. На устните му се появи усмивка. Усмивка за жена му. Ако някой, който го познаваше, можеше да го види в този миг, вероятно би се смаял от изражението му.

Усмивката изведнъж изчезна и лицето му се сгърчи от страх. Той изрита чаршафите и се замята в леглото, главата му се затръска в яростно отрицание.

Събуди се с вик, ръката му отпрати нощната лампа чак в другия край на стаята. Евтиният порцелан се пръсна в работещия климатик. Конъл седна, бореше се да си поеме въздух. После уморено отпусна глава в ръце.

Червените светещи цифри на будилника показваха 03:02 — 06:02 детройтско време. Щом и без това бе буден, можеше поне да свърши малко работа. Не му се взимаше душ, но потното му тяло се бе пропило от миризмата на страх. Бързо се обля, избърса се и навлече костюма, който небрежно бе метнат на пода. Когато излезе, вече бе прогонил съня от ума си.

5 август, 08:27

Първото задължение на Сони като консултант бе да приложи знанията си и да изследва мястото. Беше поръчал събуждане по телефона в осем и веднага усети ужасен махмурлук. Надяваше се, че Къркланд се чувства още по-зле. След десет минути с любезното съдействие на румсървиса дойде обилна закуска. Сони не си беше поръчвал храна, но въпреки това я изяде. Напусна хотела след половин час и научи, че сметката му е платена от корпорация „Земно ядро“. На рецепцията бяха оставени ключове от чисто нов кадилак под наем. За колата също бе платено. Заедно с ключовете бе оставен пакет и кратка бележка от Конъл Къркланд: „Размърдай се — трябва да действаме бързо. Ще ти се обадя утре в 6 следобед за първото ти докладване“.

Сони отвори пакета. Мобилен телефон. Прибра го в джоба си и тръгна към кадилака, като си подсвиркваше… и видя един опасен наглед азиатец (не беше сигурен дали е японец, може би беше кореец…), който се бе облегнал на колата. Лъскавата му черна коса падаше точно до усмихнатите му черни очи. Сони веднага забеляза перфектно ушитите му панталони и обувките „Гучи“ — елегантен и скъп вкус.

— Добро утро, господин Макгинес. — Мъжът му отправи ослепителна усмивка, която можеше да очарова и змия. — Казвам се Чо Такачи. Господин Къркланд ме изпраща.

— Кой си ти, шофьорът ли?

— Ако желаете — каза Чо. — Тук съм, за да ви помогна с каквото мога.

— Къркланд е гаден кучи син. Не ми трябва никаква помощ. — Сони заобиколи откъм шофьорското място. Чо си отвори другата врата със собствен ключ.

— Щом не ви трябва помощта ми, значи ще ми плащат да се навъртам около вас и да не правя нищо — каза Чо, доброто му настроение изобщо не бе пострадало. — Лесни пари. Няма проблем от моя страна. Освен това съм тук, за да се уверя, че няма да се отметнете от сделката си със „Земно ядро“.

Сони запали колата. Изобщо не му беше минало през ума, че Конъл може да му наеме бавачка. Въздъхна и се примири. И без това нищо не можеше да направи, а пък като се имаше предвид хромираната дръжка със седефени плочки на 45-калибровия пистолет, която се показваше изпод сакото на Чо, не му и трябваше да усложнява ситуацията.

— Хубаво — каза Сони. — Само едно ще ти кажа. Не ми се пречкай. Нямам доверие на тъпоглави фирмени гангстери като теб.

— Няма проблеми — отвърна Чо с очарователна усмивка. — И аз не вярвам на мръсни сбръчкани пръдливи златотърсачи, така че съм напълно съпричастен с теб.

Сони примигна изненадано, после включи на скорост и също се усмихна.

Този Чо Такачи май му харесваше.

Пътят до Прово мина доста дружелюбно. Сони разбра, че Чо е служил във флота четири години. След като научи някои подробности от службата му в Ирак, Сони реши, че е много по-добре да има Чо за приятел, отколкото за враг.

За да научат нещо повече, отидоха право в библиотеката на университета „Бригам Йънг“. Още от самото начало Чо се прояви като високообразован и ревностен помощник.

Търсенето на информация не бе нещо ново за Сони. Беше проучвал стотици стари мини и изчерпани находища. Струваше си да знаеш кой какво и как е открил, както и колко време е било експлоатирано мястото и какви методи за извличане са били използвани последно. Жила, която е била „изчерпана“ през 1914 г., можеше отново да се експлоатира чрез съвременни технологии като филтриране или открита минна дейност. Можеше да се припечели прилично, от намирането на една такава жила, след като земята се закупеше на нищожна цена и после се препродадеше на минна компания. Сони непрекъснато надхитряше младите златотърсачи. Модерната им екипировка често пренебрегваше очевидното — много по-лесно е да се намери стара мина, отколкото да се открие нова жила.

При проучването на планината той започна с компютърните каталози — всичко, публикувано в книги, вестници и списания. Не намери нищо. Сигурно имаше изписани повече страници за гимнастическите салони, отколкото за целия щат Юта. Сякаш този връх просто не съществуваше за широката публика. Дори нямаше име. Не се посещаваше от туристи. Нямаше вода, нищо освен скали, пясък и страховита местност. Само опитните планинари дръзваха да се качат там.

Когато адските машини, познати като компютри, се оказаха безполезни, Сони поведе Чо към истинския източник на информация в библиотеката — подвързаните томове с минали броеве на градските вестници. Много градчета се бяха появили след откриването на Комсток Лоуд в Невада през 1860 г. Тези градчета бяха зависими от околните мини. Когато мините се изчерпваха, градчетата закърняваха.

Във всеки малък американски град човек обикновено можеше да намери подвързани в кожа томове със стари издания, които често датираха отпреди век. Когато ставаше дума за мъртви градчета обаче, не бе толкова лесно. Много от изданията бяха запазени, но трябваше да се намерят. Незаменимите исторически томове можеха да са навсякъде (веднъж Сони бе открил съдбоносни броеве на „Санд Спринг Рикордър“, издание на мъртъв град в централна Юта, в частна библиотека в Ларами, щата Уайоминг).

Историята се забравяше и никой — дори родените и израснали в района — не знаеше нищо за мините, някога изпъстряли пустия пейзаж. Във вестниците от отдавна изчезнали градове имаше много информация, която чакаше да бъде открита, Сони бе наясно, че в онези времена вестниците са били съществена част от живота в миньорските градове. Читателите бяха искали да научат дали някоя нова мина дава добър добив. И да разберат кои райони са актуални: отдавна бе разбрал, че „златните трески“ са били нещо обичайно като изгрева.

Първото предположение на Сони за източник на информация за планината Уа-Уа бе „Силвър Рийф Газет“. Силвър Рийф бе мъртъв град на сто и трийсет километра на юг от мястото, където бе открил платинения пясък. Сто и трийсет километра през скалистите пустинни полета означаваха поне два дни езда, и то в случай, че ставаше дума за един ездач с наистина здрав кон. С каруца пътят бе поне три-четири дни. Вестникът публикуваше информация за местната стокова борса, както и новини, свързани със стотиците минни корпорации в югозападна Юта, северозападна Аризона и дори Невада.

След цели шест часа взиране в пожълтелите избледнели страници Сони най-накрая намери нещо полезно от 10 май 1865 г.

Историята изненада Сони, Сто и четиридесет километра северно от Силвър Рийф означаваше, че Джесъп се е намирал в радиус от километър и половина от мястото, където той бе открил извора. Всъщност даже по-малко. По онова време за платината не се бе знаело почти нищо. Тя се срещаше често около златни залежи, но много миньори я изхвърляли, защото не знаели какво представлява и искали само злато. До 1900 г. при повечето процеси на извличане се бяха губели 99 процента от стойността на рудата, а често и всички метали от групата на платината.

Колкото повече се замисляше за това, толкова повече всичко му се изясняваше. Ако изворът, който бе открил, през 1865 е бил по-голям, значи и потокът е бил по-голям. Джесъп може да беше открил същия извор или някой подобен на него и да бе очертал периметър.

Намери следващата статия за мината в броя от 24 август 1865 г. Джесъп очевидно се бе върнал в Силвър Рийф с торба, пълна с пясък, само за да разбере, че съкровището му не е това, което изглежда.

Устата на Сони пресъхна.

— Четири килограма и половина? — каза Чо. — Това колко би струвало днес?

— Поне сто и трийсет хиляди.

Чо подсвирна. Сони запрелиства страниците. Като луда по сапунените сериали домакиня, вперила поглед в петъчния епизод, нямаше търпение да прочете за съкровището на Джесъп. Искаше да се върне при извора и сам да се заеме с промиване. Ако можеше да измъкне няколко кила пясък, особено преди Конъл да сложи ръка на терена…

Ентусиазмът му секна, когато прочете следващата статия с дата 30 ноември 1865 г. Историята за мината на Джесъп изведнъж се превърна от незначителна в новина от първа страница с големи крещящи заглавия.

На скицата бе изобразено странното оръжие, с което бяха извършени убийствата; два полумесеца, съединени в противоположните краища и леко раздалечени, така че ножът имаше формата на неясно заострено S. В средата на това S имаше отворен кръг, на мястото, където двата полумесеца се сливаха. Сони никога не бе виждал нещо подобно.

— Изглежда, на нашия човек малко му е захлопала дъската — каза Чо, докато четеше статията иззад рамото на Сони.

Историята шокира Сони, и то не заради убийствата. Разказите за убийства по време на златните трески бяха толкова обичайни, че в местните вестници обикновено се отбелязваха само с по един абзац. В някои градчета нещата бяха неконтролируеми до такава степен, че имаше поне по едно убийство седмично. Мъжете в мините извършваха убийства често — или за да защитят периметъра си, или просто защото полудяваха. Дългите месеци в пустинята, трескавото изтощително копаене, недостигът на храна и вода, отбиването на индиански нападения, а още по-често и на посегателствата на други миньори — всичко това често докарваше хората до ръба.

Това, което разтревожи Сони, бе чувството, което го бе обзело на онази прокълната планина, когато бе открил извора. Нещо не беше наред, усещаше се някакво… зло. Зачуди се дали Джесъп е изпитал същото преди толкова много години.

Разтърка очи. Трябваше да предаде тази информация на Конъл и трябваше да отиде да намери истинското местоположение на мината на Джесъп.

17:08

Конъл отвори един браузър и написа „earthcore.biz/intranet“. Въведе потребителското име и паролата си и започна да извиква информация за един от ключовите служители на корпорация „Земно ядро“. Сега, след като бе намерил „Силвър Спринг“ на Сони, можеше да започне същинската работа. Целият район около находката на Сони трябваше да се проучи с прецизни инструменти, за да се определи източникът на платинения пясък. Конъл можеше да се довери само на един човек, който да изпълни тази задача.

Макар че корпорацията плащаше заплати на петима истински гении, Ангъс Кул бе нещо много повече. Конъл бе наел неизвестния Кул точно след като той бе защитил трети докторат само двайсетгодишен. Само след година Кул бе обявен за най-добрия учен на „Земно ядро“ и стана шеф на отдела за проучвания на компанията.

Конъл не беше стъпвал в лабораториите на корпорацията от четири години, малко преди Кори да умре. А и нямаше нужда от него там. Под контрола на Ангъс отделът работеше като добре смазана машина — макар може би отряд дисциплинирани есесовци да бе по-добро сравнение. Кул управляваше лабораториите с диктаторски похвати и изискваше безупречност от подчинените си, някои от които бяха два пъти, че и повече по-възрастни от него.

Откритието на Макгинес изискваше незабавен анализ, което означаваше, че Кул трябва да дойде в лабораторията възможно най-бързо. Конъл отвори графика на персонала на „Земно ядро“ и видя, че Кул отново е на почивка — този път в пещерите в Монтана. Момчето не просто изучаваше геология, то живееше с геологията и пътуваше по всички кътчета на света, за да изследва пещерите. В жилите му течеше дива кръв. Беше пристрастен към адреналина и арогантно изискваше три месеца отпуск годишно за безразсъдни номера като катерене на планини, летене; с парапланер, скачане с парашут и рафтинг, но най-вече за изследване на пещери. Конъл не бе изненадан, че Кул го няма, но момчето му трябваше в Детройт. Веднага.

Графикът показваше, че Кул е на почивка с Ранди Райт, още един от учените мозъци на „Земно ядро“. Ранди, сподвижникът на Ангъс в адреналиновите му приключения, работеше в корпорацията от десет години. Може би щеше да набие малко ум в главата на Ангъс. Конъл наистина не се интересуваше как ще стане това, стига и двамата да се появяха в офиса утре сутринта.

Ангъс Кул и Ранди Райт излязоха от пещерата Дънстън в Монтана покрити в гъста кал от глава до пети. По пътя към хотела калта изсъхна и когато Ангъс влезе във фоайето, от нея падаха парчета при всяка негова стъпка. Можеше да се избърше, както бе направил Ранди, но му бе забавно да гледа отвратеното изражение на тлъстия управител.

„Плебей — помисли Ангъс. — Ако може да мисли само за мръсотията по килима си, значи заслужава нещо още по-лошо“.

Отиде на рецепцията и тежко тупна каската си на гишето. Разхвърчаха се парчета засъхнала кал. Лицето на управителя се изду от едва сдържан гняв, докато Ангъс изтръскваше мръсотията от бялата пластмасова каска, налепена с цял куп стикери от дъвки, предимно със Снупи и Шрьодер.

— Имам ли съобщения? — попита Ангъс с невинна усмивка. На табелката с името на управителя пишеше „Мо“, нещо, което Ангъс сметна, че много му отива.

— Да, господине — отвърна Мо след неуспешен опит да му върне усмивката. — Търси ви някой си господин Конъл Къркланд. Каза да се обадите на този номер веднага. — Управителят му подаде едно листче, на което Ангъс не обърна внимание.

— Задържай всички външни обаждания — каза Ангъс, махна арогантно с ръка и се отдалечи, като оставяше кални следи.

Мо изгледа гърба му с омраза.

Ранди събра калта от гишето на спретната купчинка и я избута в обърнатата си каска.

— Извинете — каза с оправдателна усмивка. Очилата с черни рамки подчертаваха бръчиците от смях около очите му. Беше толкова слаб, че гащеризонът му висеше като на концлагерист. Оредялата му черна коса бе мокра от пот.

Мо погледна вече почти чистото гише, после Ранди. Ранди беше нисък, но пак бе с около пет сантиметра по-висок от червенокосия трън в задника, който се наричаше доктор Ангъс Кул.

— Благодаря — сухо отговори Мо.

Ранди сви рамене и тръгна към асансьора; държеше каската като саксия.

Мо го изгледа как влезе в асансьора и щом вратите се затвориха, разгъна листчето и набра номера.

„Да бе, ще ти задържам всички обаждания, малко надуто лайно такова“. Зачака да му вдигнат.

— Ало? Да, свържете ме с Конъл Къркланд, моля. Да, веднага. Кажете му, че става дума за Ангъс Кул.

Ангъс влезе в стаята си, изу гащеризона и остана само по потно бельо и мръсна тениска, щампована с голяма картинка на танцуващия Снупи. Гащеризонът остана на пода — твърда купчина плат и мръсотия.

Трябваше му душ. Горещ продължителен душ. Да изчисти цялата тая мръсотия, а после да си намери местенце с големи мазни бургери и още по-мазни пържени картофи. Бяха открили ново разклонение на пещерата Дънстън. Беше малко и в него едва можеше да се пълзи, но беше ново. Невиждано досега от никого. Бяха се пързаляли цели триста метра в калта, за да го открият, а после изследваха петнайсет метра от пасажа, който бе тесен като ковчег. Но пък в края на краищата не бързаха, имаха още три дни за проучване. А ако не стигнеха, Ангъс просто щеше да се обади и да поиска още отпуска.

Телефонът иззвъня и прекъсна мислите му. Той вдигна машинално.

— Да? — Очакваше да чуе Ранди.

— Ангъс Кул? — Гласът не беше на Ранди. Ангъс си спомни за съобщението, което го чакаше на рецепцията. Усети как се вбесява на управителя — тоя тип очевидно го беше направил нарочно. Ангъс мразеше надутите простаци: те просто не бяха достатъчно умни, за да видят нещата в целостта им. Бяха нещо като говорещи маймуни.

Ангъс въздъхна.

— Аз съм. Ако е за работа, дано да има основателна причина.

— Работа е, господин Кул, и има адски основателна причина. Конъл Къркланд е на телефона.

— Здравейте, господин Къркланд. — Ангъс мразеше да нарича някого „господин“, но ако вярваше на някой от корпоративните митове, той бе, че Къркланд е лошият чичко, човек, който не бива да се ядосва, освен ако не си просиш сериозни неприятности. Разбира се, Къркланд бе свикнал да си има работа с бизнесмени, а това изобщо не можеше да се сравнява с това да кръстоса шпага с някой с умствените способности на Ангъс Кул.

— Тъкмо влязох и щях да ви се обадя — каза Ангъс. — Какво има?

— Трябвате ми в Детройт веднага, господин Кул. Имаме разработка, която изисква вашето внимание.

— Веднага? Но аз съм в отпуск.

— Това е много важно за компанията и изисква вашето внимание. Имате резервация за полета за Детройт в 08:45 довечера. И ще бъдете на него.

— Как пък не! За кого се мислите? Какво ще направи компанията, ще ме уволни ли? Не мисля. Каквото и да е, може да почака. Зает съм.

— Това ще си го решите вие, господин Кул — каза Конъл. — Ако не се качите на този самолет и не се върнете на работа утре сутринта в осем, много ще загазите.

— О, хайде бе. Я стига, господин Къркланд. Никой няма да ме уволни и вие го знаете. А ако го направите, внушителният ми талант ще влезе в употреба на конкуренцията след по-малко от двайсет и четири часа. Всъщност точно сега това ми изглежда много добре. Мисля, че ще си поизлъскам автобиографията и ще видя какво може да ми предложат по широкия свят. Вие какво мислите за това, господин Голяма клечка?

Настъпи кратко мълчание. Ангъс зачака Къркланд да бие отбой. В края на краищата костюмарите трябва да се занимават със собствените си незначителни дела и да не притесняват интелектуалния елит.

— Ако смятате, че ще намерите по-добра алтернатива от „Земно ядро“, ваша работа — каза Конъл съвсем спокойно. — Но на ваше място не бих подценил до какво може да доведе репутацията.

— Репутацията ми е безупречна.

— Така ли, Ангъс? Странно, аз имам доста различно мнение за това. А доколкото мога да си представя, така ще е и с всеки друг, който ме попита за вашите способности. Или по-скоро всеки, с когото бих се свързал аз.

Ангъс седна на леглото, присви очи и изду ноздри. Дали Къркланд наистина можеше да опетни репутацията му? Можеше ли? Къркланд бе легенда в минната общност, всички знаеха, че е безскрупулен, щом става дума за придобиване на нови находища. Освен това беше известен и с искреността си, щом получеше това, което иска. Най-важното, разбира се, бе, че просто беше известен. Бе влиятелен човек в тази сфера, човек, способен да опетни дори безупречната репутация на един чистокръвен гений. Не, не можеше да има чак такова влияние. Хората щяха да разберат, че Къркланд само злослови, щяха да разберат и от най-бегъл поглед, че Ангъс Кул е най-великият ум на своето време.

— Може пък и да се пробвам — каза Ангъс.

— Може и да го направиш, но не мисля, че е в твой интерес. Така че не закъснявай утре, ако обичаш.

Връзката прекъсна.

Фактът, че Ангъс не затръшна слушалката, бе изключителна проява на самоконтрол. Прокара ръце през мръсната си сплъстена коса. Бяха му се накарали като на непослушно момченце. На всичкото отгоре му затвориха! Направо не можеше да асимилира такова безочие.

Кой по дяволите беше този Къркланд? Някакъв глупав изпълнителен директор, който си мислеше, че магистърската степен е мярка за интелигентност? Ангъс мразеше изпълнителните директори. Можеше да се изправи с трите си докторски степени срещу цял куп магистри.

Добре, щеше да се прибере. Щеше да влети право в кабинета на Барбара Йекли и да вдигне голяма патърдия. Ако още не бе разбрала как нейният любимец Конъл Къркланд управлява бизнеса, той щеше да я светне. Конъл може и да й беше любимец, но тя със сигурност нямаше да позволи някой да говори така на Ангъс Кул. Никога.

7.

Ангъс Кул отвори с трясък вратата на лабораторията, очите му бяха присвити яростно. Бяха му се накарали за втори път от два дни! Само че този път не беше господин Голямата клечка Конъл Къркланд, а Барбара Йекли. Пред нейното конско това на Конъл изглеждаше направо плахо.

Когато влетя в офиса в Ренесанс Сентър, очакваше Йекли да се огъне веднага, но вместо това откри, че тя с най-голяма охота помага на Къркланд с мръсните му номера. За Ангъс не остана и най-малко съмнение кой командва в „Земно ядро“. Йекли и Къркланд, в този ред. Ангъс беше трети. Чак трети.

Никога не бе оставал на второ място в живота си, та какво остава за трето! Трябваше просто да излезе от кабинета й, без да закрещи, да напусне сградата, без да потроши нищо, да се качи в колата си и да отиде в лабораторията, без да избухне в ярост на пътя.

Щеше да им даде да разберат и на двамата. Рано или късно щеше да им даде да разберат.

Затрополи към лабораторията, изпълнен с гордо възмущение. Насочи се право към кабинета си, без да каже и дума на никого. Тази лаборатория, неговата лаборатория, бе царството му, мястото, където той командваше. Да го привикат така, да му заповядват като на някой ученик — това беше нетърпимо. Ангъс влетя в кабинета си, като възнамеряваше силно да затръшне вратата.

Там обаче, на бюрото му, седеше Патрик О’Дойл, навъсен. Ангъс замръзна за миг, изненадан да го види в кабинета си. О’Дойл бе шефът на сигурността в „Земно ядро“ и като цяло гаден тип. Носеха се слухове, че е бивша зелена барета. Освен това се говореше, че е правителствен снайперист и едно време е очистил държавния глава на някаква страна от Третия свят.

Пронизителните очи на О’Дойл, изглежда, не ценяха човешкия живот кой знае колко. Той бе огромен, малко по-нисък от двуметровия Конъл, но много по-тежък, поне сто и десет килограма. Показалото се бирено коремче бе единственият недостатък на иначе стегнатата му фигура. При всяко негово движение мускулите му играеха, а коремчето подскачаше.

Изглеждаше достатъчно възрастен, за да е баща на Ангъс. Оредяваща ниско подстригана бяла коса, под нея розова кожа. Там, където трябваше да се намира дясното му ухо, се мъдреше огромен белег. Носеше безупречна синя униформа без нито една гънка. Напомняше на Ангъс на двукрак дебеловрат едноух булдог.

— Добро утро, доктор Кул — вежливо каза О’Дойл.

— Какво правиш в кабинета ми, по дяволите? — Ангъс подозираше, че ядосаният му тон не е чак толкова убедителен, колкото му се искаше.

О’Дойл не отговори. Вместо това му подаде разпечатка от мейл:

— Господин Къркланд ми се обади тази сутрин й ме помоли да се уверя, че ще дойдете навреме — каза О’Дойл. Гласът му бе дълбок и плътен. — Ще остане доволен, като разбере, че сте тук толкова рано. Зачислен съм за постоянно към вашия отдел. Никой няма да влиза или излиза без мое знание, по нареждане на госпожа Йекли. Знам, че това ще причини неудобства, но е забранено да се изнася какъвто и да е материал оттук до второ нареждане. Ако се наложи да работите до късно, сме пригодили източния склад, така че вие и персоналът да можете да поспите. Ще се постарая да не ви преча, доколкото мога.

Любопитството на Кул надделя над яростта от тази намеса във владенията му. През трите години на работа в корпорацията никога не бе виждал нещо подобно. Какво по дяволите беше подпалило такъв огън под задника на Конъл? Какво можеше да е толкова неотложно и да доведе до параноя?

Сякаш за да отговори на мислите му, О’Дойл посегна към джоба си, извади връзка ключове и отключи стоманеното куфарче, което лежеше в краката му. Извади червена папка.

— Това е информацията, която ми е наредено да ви дам. Трябва да я прочетете, а после да ми я върнете. Никой от персонала не трябва да я научава. Инструкциите на господин Къркланд са да не обсъждате подробности от прочетеното с персонала, макар че той разбира, че ще трябва да ги накарате да работят по различни аспекти от тук съдържащото се.

— За какво изобщо става дума? — попита Ангъс и взе папката с такова любопитство, че чак настръхна.

— Не зная, сър. Не съм упълномощен за това.

Ангъс отвори папката. Умът му се въртеше около секретните военни похвати, внезапно наложени в работата му. Беше доклад за металургичен анализ. Трябваше му само един поглед, за да му се изясни всичко. Сега разбра защо се налагаше присъствието на О’Дойл, както и заплахите и натискът от страна на Къркланд. Корпорация „Земно ядро“ бе сложила ръка на нещо, което можеше да се окаже най-богатата мина в историята.

Цифрите в доклада го шокираха. Пробата бе почти чиста платина, примесена с иридий. Ценните метали в природата съдържаха примеси; дори прашецът им съдържаше примеси — но не и тази проба.

С революционните технологии, които беше разработил наскоро, той можеше да състави карта на земните пластове и най-вероятно да посочи точното място на източника. Ако този източник бе с някакви прилични размери, печалбата щеше да е изумителна.

— Трябва веднага да се обадя в геоложката компания „Харисън“ — каза Ангъс. — Трябват ни техните хеликоптери.

— Без външни хора — каза О’Дойл. — Господин Къркланд изрично подчерта това.

Ангъс тропна с крак.

— Но аз трябва да проуча района незабавно!

— Кажете какво ви трябва — спокойно отвърна О’Дойл.

— Трябват ми хеликоптери, поне два, и то оборудвани с най-новите инструменти, които съм разработил. Освен това трябва да са големи, в смисъл товарни.

— Просто ми дайте разпечатка с всичко, което ви е необходимо, и ще ви го осигуря.

— Не ме разбра — каза Ангъс. — Става дума за хеликоптери на стойност половин милион бройката. Дали Къркланд ще одобри това?

О’Дойл търпеливо се усмихна.

— Разбира се, сър. Ако просто ми дадете разпечатка, ще се погрижа за всичко.

Ангъс чак подсвирна. Ако Къркланд харчеше такива средства, без да му мигне окото, този проект направо възлизаше на баснословна сума.

— Ще осигуря пилоти и екипаж от служителите на „Земно ядро“, сър — каза О’Дойл. — Но вие трябва да посочите технически персонал, който да вземе пробите. Господин Къркланд помоли да определите най-добрите и най-доверените си хора за събиране на материала.

Ангъс кимна, после бързо тръгна към лабораторията. Преди обаче да стигне вратата, го спря една силна ръка на рамото му. Той се обърна стреснат.

О’Дойл се усмихна вежливо.

— Трябва да ми върнете папката, сър.

Ангъс примигна, без да разбира, после сведе поглед към червената папка в ръката си.

— О… извинявай. — И едва ли не хвърли папката на О’Дойл.

Докато бързаше към лабораторията, го проследиха десетки погледи. Почувства се по-добре, почувства се отново в свои води. Това беше проект, в който трябваше да вложи и последната капка от своя гений.

— Ранди, стягай се! Отиваш в Юта.

Сони Макгинес и Чо Такачи продължиха с търсенето на информация за мястото в Уа-Уа. Бяха прекарали четиридесет от последните четиридесет и осем часа заровени в мухлясалите архиви на университета, прелистваха безброй пожълтели вестници, редки текстове и научни списания — много отпреди ерата на компютрите. Чо се тъпчеше с кофеинови таблетки и Сони го избудалка, че нарушава мормонските закони срещу кофеина.

— Направо е непочтително — каза Сони. — За бога, та ние сме в „Бригам Йънг“.

Чо изглеждаше наистина изтощен.

— Какво искаш от мен, старче? Конъл не ме предупреди, че ще будувам цели два дни.

Сони се засмя.

— Дотук с „лесните пари“, а, хлапе?

— Не се притеснявай, не е като да не съм свикнал: Бях студент по медицина, когато постъпих във флота. После завърших.

— Ти си лекар?

— Бях. За около година.

— Какво по дяволите дириш в „Земно ядро“ тогава?

Чо сви рамене.

— Не ми хареса работата в болницата. Твърде много интриги и измами със застрахователните компании и всякакви такива глупости.

Сони кимна.

— Аха. Съдили са те, нали?

Чо го изгледа ядосано за миг, после се усмихна уморено.

— Доста ти сече пипето като за сбръчкано полезно изкопаемо. Да, съдиха ме.

— А и това тука сигурно е много по-вълнуващо от едно скучно спешно отделение — каза Сони.

Чо вдигна рамене и се прозя.

— Всъщност наистина е много интересно. Сега може ли да се върнем към работата, преди да съм припаднал?

Сони не намери кой знае какво като информация за планината Уа-Уа, нито за района на платиненото находище. Хората не си правеха труда да пишат за него поради горе-долу същите причини, поради които поетите не пишат стихове за котешки изпражнения — планината Уа-Уа беше грозна и не представляваше интерес. Сони обаче намери няколко геологични проучвания на района, като повечето бяха написани от студенти, които защитаваха докторат. Едно бе наистина любопитно.

Докладът беше озаглавен „Тунели в южната част на планината Уа-Уа“ и бе дело на някой си Самюъл Дж. Андерсън от 1942 г. Сони откри препратка към Андерсън, докато преглеждаше дебелите кожени томове със стари университетски вестници на „Бригам Йънг“. В статията се разказваше как студентът открил пещерни образувания в Уа-Уа. Сони претърси каталозите и намери доклада — покрити с плесен листове — в едно ръждясало чекмедже. Очевидно не бе четен от десетилетия. Много от старите доклади с проучвания все още се пазеха, още от времето, когато „Бригам Йънг“ бе имал само двайсетина хиляди студенти.

Сони хвърли на доклада само един бегъл любопитен поглед, но после видя местоположението на тунела, което, ако бе точно, бе на по-малко от километър и половина североизточно от Силвър Спринг. Освен това се намираше на по-малко от километър източно от мината на Джесъп. Пещерата на Андерсън бе точно между две платинени находища.

В доклада се описваше как Андерсън открил дълъг пасаж на хиляда и петстотин метра височина. Заедно с приятелите си влязъл в един от тунелите. Минали 120 метра и се натъкнали на срутване, което блокирало тунела. Андерсън предполагаше, че в пещерите са живели първобитни хора. Базираше теорията си на инструмент, който бе открил в тунела.

Кръвта на Сони замръзна, когато прочете повече за въпросния инструмент. Андерсън не смяташе, че има кой знае каква стойност в сравнение с геологичните проучвания, но го бе впечатлил достатъчно, за да го опише накратко.

„На около седемдесет и пет метра навътре в пещерата намерихме примитивен инструмент. Изглежда, е стъргало, а може би оръжие. Острието е метално, очевидно изработено от сръчен майстор, с дължина трийсет и пет сантиметра и ширина десет. Към дупката в средата на острието е привързано тънко грубо въже, което почти се е разложило. Хората, които са го създали, очевидно са имали добри умения в обработката на метал. Ножът има назъбено острие от външната страна, все още много остро, въпреки че е престояло в пещерата от незапомнени времена. Изглежда, ножът е стоманен. Качеството на изработката е отлично, но тъй като не съм антрополог, съм сигурен, че такъв артефакт не е нищо необичайно. Ще го предам в департамента по антропология“.

В доклада на Андерсън бе включена груба скица на острието. Двойният полумесец със зловеща форма изглеждаше точно като оръжието, с което Джесъп бе извършил убийствата осемдесет години по-рано.

В доклада си Андерсън бе изписал до рисунката с ножа числото 32. Беше номер на препратка. Сони я потърси и откри друго число. Възбудено го записа в тетрадката си с бележки.

— Какво пишеш? — попита Чо.

— Изглежда, е препратка към архив — каза Сони. — Обзалагам се, че Андерсън е предал ножа в департамента по антропология. В повечето музеи разполагат с повече предмети, отколкото могат да изследват. Архивират се купища материали. Трябва да видиш тези проклети хранилища — дори и най-старите работници в музеите не познават и половината неща.

— Значи този нож е някъде в университета?

— Възможно е. Ще проверим веднага щом приключим тук.

Чо го погледна въпросително.

— Какво общо има един нож от архивите с миньорската работа?

Сони разсеяно се почеса по брадата. Добър въпрос. Какво общо имаше нож от някакво отдавна изчезнало индианско племе с платиненото находище? Вероятно нищо. Но това не удовлетвори любопитството му. Ако този нож съществуваше, същият като онзи, с който Джесъп бе заклал хората си, Сони просто трябваше да го види.

— Никога не се знае — каза Сони след дълга пауза. — Някакъв странен нож се споменава за втори път. Искам да се уверя, че не изпускам нещо.

— Определено си упорит стар пръдльо, Сони — отвърна Чо с уморена въздишка.

— Гледай и се учи, момче. Няма да забогатееш като мен, ако се надяваш само на добър външен вид и голяма работа в гащите — пък и без това ти липсват.

Чо се засмя, а Сони продължи с четенето на доклада на Андерсън. Той завършваше с подробни планове за следваща експедиция, която бе насрочена за месец март 1942 г. Андерсън бе открил, че тунелът е блокиран. Смяташе, че ако го разчисти, ще може да влезе по-навътре в планината.

Не намериха други доклади на Андерсън. Сони отново се върна към томовете на университетския вестник, като започна да гледа броевете от март 1942 г. По онова време вестникът бе малък; повечето издания бяха по шест страници. Бързо можеха да се прегледат броевете от цяла година. Само след три минути намери друга статия за Андерсън, с дата 4 април 1942 г.

Прочетоха за изчезването на тримата студенти. Сони почувства как душата му се вледени.

— Продължавай да търсиш — каза Чо. — Може би са ги намерили по-късно.

Във всеки брой на вестника пишеше за изчезналите студенти, но статиите ставаха все по-кратки. Последната статия, която намериха, бе в изданието от 30 май 1942 г. В нея просто се съобщаваше, че се предполага, че студентите са мъртви.

— Изглежда, не е от най-приятните места — каза Чо, веселостта му май бе помръкнала. — Може да го наречем Погребалната могила.

Сони трескаво умуваше. Посегна и взе чашата, за да изплюе малко тютюнев сок; от бялата му брада до ръба на чашата се проточи тънка струйка. Имаше само две подробно документирани изследвания на района, като и двата пъти изследователите бяха загинали или изчезнали. Или бяха полудели. Започна да си мисли, че може би има причина това платинено находище да е останало незабелязано повече от век. Освен това започваше да се съмнява дали трябва да се ангажира с проекта на „Земно ядро“.

Не можеше да се оттегли обаче, още не, не и при двата процента от бъдещите добиви на мината. Разбира се, той си имаше милиона, но тези два процента можеха да се окажат безбожно голяма сума в близко и по-далечно бъдеще. Тези два процента можеха да са наследството, което да остави на децата и внуците си, достатъчно пари, за да се устроят за цял живот.

Според договора, който беше сключил, ако изоставеше проекта, преди мината да започне да функционира и да дава печалби, щеше да ги загуби тия два процента. Ако държеше на тях, трябваше да се погрижи за нещата.

Това можеше да отнеме месеци. Месеци в онази планина, с онова лепкаво зловещо чувство, което пъплеше към слабините и го гъделичкаше по топките. Трябваше да отлети за Рио още сега и да се остави да бъде гъделичкан по топките от нещо много по-дружелюбно от онази мрачна мъртва планина.

Не бяха само парите. Трябваше да разбере защо хората изчезваха или умираха в Погребалната могила. Любопитството винаги бе надделявало над здравия му разум. Понякога това любопитство му носеше богатство, макар да вървеше по най-нищожната следа, а понякога го докарваше до задънена улица след цели седмици упорит труд. Обикновено следите бяха съвсем случайни. Сони обаче просто трябваше да научи цялата история, независимо колко тривиална можеше да се окаже.

Имаше още какво да се научи, още мрачни тайни, заровени в плесенясали купища хартия и забравени счетоводни книги. Неща, които не искаха да бъдат открити, които искаха да отмрат и да се изгубят в миналото.

9 август

Хеликоптерът, модел CH-47 С Чинук, бръмчеше в нощното небе над планината Уа-Уа, напред-назад, напред-назад, като при всяка обиколка се придвижваше с 400 метра на юг. Малките антени, прикрепени към долната част на хеликоптера, излъчваха мощни радарни сигнали към земята и регистрираха отразяването им.

Ранди Райт седеше в товарното отделение и гледаше как лаптопът му се изпълва с данни — данни, които показваха състава на терена долу. Миналата нощ бяха приключили с посока север — юг, а след два часа щяха да са готови и с посока изток — запад. Това бе голямо постижение. Бяха картографирали радиус от четиридесет километра само за две нощи.

Беше изпратил екип, който да събере проби от почвата и растенията в целия район. Друг екип подготвяше експлозиви. Сложни инструменти щяха да уловят отраженията от ударните вълни. Щом приключеха с картографирането, съберяха данните и класифицираха пробите, екипът щеше да гръмне експлозивите и да отчете резултатите.

Когато приключеха с това, щяха да въведат данните и той щеше да се върне в Детройт. Беше експресно събиране на данни за два дни, научен еквивалент на командоска атака. При технологията, с която разполагаше обаче, два дни му бяха напълно достатъчни, за да предостави на Ангъс всичко необходимо.

8.

— Какво искаш да ми кажеш, Сони? — каза Конъл по мобилния си телефон, докато поемаше към Уейн Роуд на излизане от магистралата. — Че трябва да зарежем целия проект заради някаква нещастна история в района?

— Не мисля, че множество убийства и изчезнали хора могат да се класифицират като „нещастна история“, Конъл — отговори Сони. — Мисля, че тази планина е прокълната.

— Прокълната? О, я стига, Сони, не ми казвай, че си суеверен.

— Адски си прав, суеверен съм. По дяволите, Конъл, направо съм пример за суеверен човек.

— Значи ми казваш, че според експертната ти оценка не трябва да припарваме до тази планина? Това ли ми казваш? Че не бива да ходим там, защото имаш лошо предчувствие?

Сони замълча за миг.

— Е, не знам дали бих стигнал чак дотам.

— Добре, защото точно сега хич не ми се слушат такива глупости — каза Конъл. — Ти си предаде доклада, намерил си доказателства за минало изследване за руда и това ще е от помощ за компютърните ни модели. Свърши добра работа. Виж, ако искаш да не доближаваш планината и да се откажеш от двата процента, за мен няма проблем. Това ли искаш?

— Естествено, че не!

— Добре. Тогава повече не искам да чувам тези глупости и очаквам да те видя там.

— Добре, Конъл — въздъхна Сони.

— Ще се видим след няколко дни. — Конъл затвори и отби към главната лаборатория на „Земно ядро“.

Четири години. Толкова отдавна ли не беше идвал в лабораториите на корпорацията? Толкова отдавна, откакто се бе отбил просто да види как я карат там? Навремето не минаваше и седмица, без да се отбие в лабораторията близо до Ромулус, предградие на Детройт, да погледне металите, да поговори с техниците, да се информира за последните техники за проучване, да научи най-новите семейни истории, най-новите клюки в службата. Разбира се, тогава му пукаше. Но беше свършил много повече работа, като просто си стоеше в кабинета в Ренесанс Сентър на телефона и компютъра, отколкото тогава, когато се интересуваше от хората.

Безличната сграда в безличен индустриален район в безлична част на града нямаше никакви табели, което бе характерно за всяко съоръжение на корпорация „Земно ядро“. Отвън изглеждаше като поредната безименна сграда насред гъсто застроения индустриален район.

От три дни никой не беше напускал лабораторията. Първоначално Ангъс бе наредил никой да не напуска, но това нареждане скоро стана излишно, когато служителите започнаха да сглобяват информацията. А когато Ранди се върна от Юта с лаптоп, пълен с данни, въодушевлението се вдигна до небето. Хората спяха на пресекулки, а изискванията на Ангъс изкарваха на бял свят най-доброто от всички.

Ангъс мимоходом спомена на Патрик О’Дойл, че някои от учените имат семейства. О’Дойл веднага се обади по телефона и увери персонала, че са се погрижили за семействата на всички. Бяха назначени служители на корпорацията, които да гледат децата, да готвят, да чистят и да водят и прибират учениците от училище. Съпрузите и родителите се чувстваха виновни, но донякъде се успокояваха, докато работеха с пълна пара в лабораторията.

В момента лабораторията изглеждаше пълна със зомбита, които всеки момент ще паднат. Навсякъде се щураха хора със замъглен поглед, мръсни разрошени коси, намачкани престилки и торбички под очите. Единственият, който все още имаше нормален вид, бе Ангъс Кул.

Конъл остана изненадан колко много се е променила лабораторията. До стените бе наредено ново оборудване, а самата лаборатория вече заемаше още две допълнителни сгради в индустриалния парк.

Техниците го изгледаха очевидно учудено. Той позна някои. Останалите, както установи с изненада, бе виждал само на снимки в служебните им досиета.

Един мъж с арабски черти се приближи към него с широка усмивка. Конъл си спомняше лицето му, но не можеше да го свърже с име.

— Конъл, радвам се да те видя — каза мъжът. Изглежда, искаше да му стисне ръката, но не бе сигурен дали е редно. — Отдавна не съм те виждал.

Ахмед. Казваше се Ахмед. Конъл не го беше виждал от… от… от нощта, когато умря Кори. Ахмед бе присъствал на онова фатално новогодишно празненство. Всъщност преди празненството двамата с Кори бяха вечеряли навън с Ахмед и жена му. Четиримата бяха приятели, а Конъл не бе говорил с Ахмед нито веднъж след онази нощ. Спомни си, че Ахмед му се бе обаждал, спомни си съболезнователните картички и имейлите, с които се бе опитвал да го подкрепи. Конъл не бе обърнал внимание на нищо от това.

— Ахмед — каза Конъл. — Да, отдавна не сме се виждали. Как е… — Гласът му заглъхна. Не можеше да си спомни малкото й име, не можеше да си спомни и фамилията.

— Рана е добре — отговори Ахмед с разбираща усмивка. — Надяваме се, че и ти си добре.

— Да, благодаря — каза Конъл, може би прекалено бързо.

Ахмед кимна. Разбиращата усмивка не можеше да прикрие тъгата в очите му.

— По-добре да се залавям с работата. Ангъс е много взискателен. — И Ахмед се върна на мястото си.

О’Дойл забеляза Конъл, приглади униформата си и бързо дойде при него. Конъл бе признателен за краткото разсейване. Не познаваше О’Дойл… преди.

— Как се справят хората, О’Дойл?

— Добре, господин Къркланд. Наспиват се достатъчно, но господин Кул е истински експлоататор. Напомня ми на моя сержант от едно време.

— Много ли ги тормози?

— Непрекъснато — отговори О’Дойл. — Нищо не го удовлетворява. Неуморен е. Трети ден не е мигнал. При други обстоятелства бих се разтревожил, но я го погледнете.

Ангъс стоеше в другия край на огромната лаборатория и не забелязваше Конъл. Движеше се като машина и не показваше признаци на никаква умора.

— Наричаш това резултати? — почти изкрещя Ангъс на една дребничка чернокоса жена, която държеше куп компютърни разпечатки. Конъл смътно си спомняше името й — някоя си Катерина. Спомняше си, че я бе наел малко преди смъртта на Кори. Лаборантите се сепнаха от грубия носов глас на Ангъс.

— Питам: това ли наричаш резултати, Катерина?

Жената беше на ръба да заплаче.

— Два пъти проверих металургичния анализ. Показва едно и също.

Ангъс хвърли отчета. Страниците хвръкнаха като ято птици и кацнаха на земята.

— Ами провери пак! Тая работа не е за гимназисти, за бога! Пак провери! И по-бързо — с това повтаряне само изоставаш.

— Наистина много мил човек — тихо каза Конъл.

— С нея се заяжда най-много — каза О’Дойл. — Погледнах досието й. Има коефициент на интелигентност 156. Чудя се как ли доктор Кул би се отнасял към един тъп стар войник като мен, ако работех под негово ръководство?

— Не си тъп, О’Дойл. Освен това ти най-вероятно би го удушил.

— Не, сър! — отвърна О’Дойл. — Не бих го удушил… бих го намушкал с нож.

Конъл се засмя и малко се изненада от звука, който излезе от устата му. Смееше се толкова рядко, че му беше странно. О’Дойл бе дяволски добър служител, човек, който само за две години като на игра бе превърнал отдела по сигурността на „Земно ядро“ от посмешище в отряд, който можеше да бъде сбъркан с командоси. Конъл се чувстваше спокоен, като знаеше, че О’Дойл ще е един от първите хора в Уа-Уа.

Конъл тръгна към Ангъс, О’Дойл го последва на една крачка. Ангъс ги видя и на лицето му се изписа изненада, последвана от високомерен гняв. Той приглади престилката си. На ревера му бяха закачени значки с Чарли Браун, Снупи и Пигпен.

— Виж ти, и това ако не е негово величество — каза Ангъс. — Наминаваш да видиш как робите се гърчат, а?

Конъл го изгледа и се зачуди как изобщо някой може да работи с такъв човек и да не го удари в лицето.

— Доктор Кул, надявам се да ми покажете нещо повече от невъзпитано отношение.

Ангъс кимна и буйната му червена коса се люшна.

— Ранди Райт събра изумителни данни от мястото. Открихме доста голяма аномалия от изключително плътен материал на пет километра под земята. Странното обаче е, че не открихме обичайните индикатори при големи залежи на платина. При наличието на пясъка, който господин Макгинес е намерил на повърхността, очаквах да открия биогеохимично доказателство за залежи. Корените на някои растения и дървета извличат елементи от почвата и ги отвеждат към листата. Хвойната например, която е често срещана на това място, може да пусне корени на дълбочина петдесет метра.

— Значи искате да ми кажете, че не сте открили нищо? — попита Конъл.

— Нищо — отговори Ангъс. — Няма биогеохимично доказателство дори за желязо, какво остава за платина или друг ценен метал. А това отговаря и на другите ни проучвания, които показват, че няма металогенно доказателство за залежи.

— Металогенно?

— Минералите в даден район могат да разкрият вероятното местонахождение на неоткрити залежи — каза Ангъс. — Не открихме никакви елементи, които обикновено се свързват с платинени залежи. Освен това не видяхме обезцветяване на повърхността при полетите. По повърхността няма никакви следи — нито от платина, нито металогенни индикатори.

— Значи искаш да кажеш, че като се изключи пясъкът, който е открил господин Макгинес, няма индикатори за платинени залежи?

— Поне не и ако се използват традиционните техники — каза Ангъс. — Но разполагаме с друга информация, с която се сдобихме най-вече от новите томографски техники, които разработих.

— Искате да кажете топографски? — каза О’Дойл.

Ангъс му хвърли презрителен поглед.

— Не, господин О’Дойл, искам да кажа томографски. Топографията е картографиране на повърхността. Томографията е картографиране на самите слоеве, на формите и контурите на различните вещества и на плътността им.

На Конъл му се прииска да изтрие подигравателната му усмивка.

— Ангъс е експерт по томографията. В момента стоите пред един велик човек, господин О’Дойл.

— Брей, какъв късмет имам — каза О’Дойл съвсем спокойно.

Ангъс не обърна внимание на коментара.

— Радарът за проникване в земните пластове, или РПЗ, може да картографира контурите на твърдите пластове, като изпраща радиовълни и отчита времето, за което се връщат. На същия принцип се използват стандартните радари за локализиране на самолети в небето. Съвременните техники позволяват проникване под повърхността от максимум триста метра. Моят нов метод обаче позволява проникване до пет километра. Държа да отбележа, че това е в пъти повече от всеки друг метод на света.

— Придържайте се към темата, доктор Кул — каза Конъл.

Ангъс се обърна към един компютърен терминал и извика графика с гъсти вертикални линии с различна дължина.

— Този връх има аномална плътност — каза Ангъс и посочи най-дългата линия в графиката. — Забелязвате ли колко по-висока е линията от всички останали? Това е така заради плътността. Плътността е наистина голяма, много по-голяма от околните скали, което показва, че ако е метална руда, е с много висока концентрация.

— Какво искаш да кажеш с това „ако е руда“? — попита Конъл.

— Един от проблемите е, че в сигнала имаше много шум — сякаш в планината има области с много малка плътност. Използвахме и геофон, за да си помогнем с отчетите. Детонирахме експлозиви в целия район и направихме отчети на базата на ехото. Това е същото като компютърната томография, но се измерва дължината на пътя на сеизмичните вълни от експлозиите, а не рентгеновите лъчи. Комбинирах тези два метода, за да картографирам целия район.

Ангъс щракна с мишката и на екрана се появи триизмерна картина. В центъра й се виждаше плътна зелена маса, на много места разкривена, но като цяло с правоъгълна форма. Бе оградена с яркожълт контур. От него във всички посоки се разклоняваха бледожълти прилични на вени линии, но повечето сочеха нагоре и настрани от основната маса. Надолу сочеше една-единствена яркожълта линия, която тръгваше от центъра на зелената маса. Картината оставяше впечатлението на неоновозелена морска анемона, която търси храна и простира стотиците си тънки жълти пипала във водата.

Конъл бе свикнал да вижда подобни картини благодарение на невероятния талант на Ангъс, но обикновено екранът бе осеян с многобройни цветове и форми, които представляваха най-различни скали и минерали. Дори изображенията на най-концентрираните залежи показваха поне десетина различни цвята. Като се изключи това, че картата бе силно опростена, той не разбра какви са пълзящите жълти линии.

— Това не е каквото съм свикнал да виждам. Обясни.

— Ами, зеленото е това, което ни трябва — отговори Ангъс.

— А къде са всички други минерали?

— Няма други минерали. Това е най-странното в цялата работа. Тази планина е един голям монолитен безполезен варовик. Има малко желязна руда с ниска концентрация, но това е всичко. Не я показах на картата, за да видим какво всъщност има там. Има само варовик и тази Плътна маса, която смятаме, че изцяло е платинова руда.

— Колко голяма е тази Плътна маса?

— Дълга е около шест километра и половина и широка малко повече от километър и половина.

Конъл изумено повдигна вежди.

— На едно-единствено място?

— На едно-единствено място — отговори Ангъс. — Знам, че е странно, но това още не е най-хубавата част. Жълтите линии — местата с малка плътност — изглеждат твърде меки, за да са скали. И не са скали. Всъщност не са нищо. Доколкото мога да кажа, това са пещери.

Конъл загледа картата. Зелената област, която представляваше дългата шест километра и половина Плътна маса, изглеждаше много малка в сравнение с многобройните жълти линии, които изпълваха екрана. На Картата се виждаше дълбочина от близо пет километра, а много от жълтите линии стигаха долния край на екрана. Някои бяха много тънки, други бяха плътни и непрекъснати. Картата бе осеяна с плътни жълти петна, включително контура около зелената маса.

— На каква дълбочина се намира Плътната маса?

— На 4900 метра — отговори Ангъс. — Почти пет километра.

— Има ли нещо подобно на това в района?

— Не, не сме видели — каза Ангъс.

— Това не ти ли се струва странно?

— Цялата тая работа ми се струва странна. Имаме потенциален залеж на платина, а няма стандартни показатели, че такъв би трябвало да съществува. Освен това, изглежда сме открили най-голямата система от пещери на света.

— Най-голямата на света? — попита Конъл. — Колко е голяма?

— Пещерите в близост и около Плътната маса са необичайно големи. Най-голямата известна единична пещера се намира в пещерната система Карлсбад в Невада и има площ 38 квадратни километра, а височината й достига 76 метра. Пещерите в Плътната маса са много по-големи. Има една с формата на бъбрек, която е може би около 65 квадратни километра, а височината й достига 300 метра. Освен това самата Плътна маса е приблизително 26 квадратни километра. Никога не съм виждал нещо подобно. Никой не е виждал. Направихме невероятно откритие. Досега най-дългата система е Мамутовата пещера в Кентъки. Тунелите й са с обща дължина над 500 километра. По мои изчисления пещерната система на Плътната маса има тунели с обща дължина 1000 километра и около 815 квадратни километра обща площ на пещерите.

О’Дойл подсвирна изумено. Ангъс просто кимна.

Конъл вдигна поглед от картата. Огромната пещерна система бе интересна, но не бе това, което го интересуваше.

— Предполагам, че си поръчал да се направят проби? — Това бе единственият начин да се разбере дали „Плътната маса“, както я наричаше Ангъс, е това, което им трябва.

— В момента се вземат — отговори Ангъс.

— Отлично. — Конъл не харесваше Ангъс, но трябваше да признае, че е адски добър в работата си. — Отлична работа, Кул. Сега разбирам защо ти даваме такава заплата. Подготвѝ се за изследвания на място. Вече съм изпратил доста оборудване там, включително онази твоя експериментална рубиново-лазерна сонда.

— Нали разбирате, че досега никой не е сондирал толкова дълбока минна шахта — каза Ангъс. — Това ще е огромно техническо начинание. Настоящият световен рекорд е малко над три километра. Сондирането е било ръководено от Мак Хендрикс за „Юромайн“. Той е най-добрият. Ако искате да сондирате по-дълбоко, ще ви трябва най-добрият в тази сфера.

— Имам предвид точно него — каза Конъл. Ти имаш да мислиш за други неща. Изготви списък с нужното оборудване. След три дни искам да си готов заедно с хората, които ще ти трябват.

— Три дни? — възкликна Ангъс. — Искате работеща лаборатория на мястото за сондиране след три дни?

— Точно така. Искам пробите да се анализират на място. Можеш ли да се справиш?

Ангъс се поколеба само за миг.

— Разбира се, че мога.

Конъл видя как очите му блеснаха и това изобщо не му хареса.

Вероятно в ума на Ангъс се въртяха спелеоложки мечти и той планираше да изследва огромните тунели под планината Уа-Уа. Конъл знаеше, че трябва да наблюдава Ангъс отблизо и да го държи изкъсо, за да е сигурен, че малкият гений няма да хукне да прави експедиции. Тези мисли обаче бяха прибързани — нищо нямаше значение, преди сондажите да потвърдят откритието.

Конъл се обърна и излезе от лабораторията. Все още нямаше истинско доказателство, но инстинктът му подсказваше, че Плътната маса може да е платинена руда с такива размери, че възможните печалби да се окажат смайващи.

В главата на Ангъс вече се въртяха всякакви планове за подготовката. Установяването на функционираща лаборатория за три дни насред същинската пустош щеше да е ужасно скъпо и много трудно. Това не го интересуваше, той щеше да намери начин да се справи. Трябваше да се справи. Лабораторията на място предполагаше, че присъствието му там ще е необходимо поне месец.

В мига, в който видя първите компютърни графики и голямата мрежа от жълти линии на екрана, той разбра, че трябва да намери начин да отиде там. Сега Къркланд всъщност искаше от него точно това. За Ангъс жълтите линии представляваха много по-голямо съкровище от платинените залежи.

Жълтите линии показваха най-голямата пещерна система на света — един истински спелеоложки Еверест. Със сигурност никой не бе правил експедиции на пет километра под повърхността.

Ангъс Кул възнамеряваше да е първият.

— Внимавай — каза Сони. — Това нещо е остро.

Доктор Хектор Родригес хвана тежкия нож с форма на двоен полумесец през дупката в центъра. Всъщност нямаше друг начин да се хване — ножът бе заострен по цялата дължина на полумесеците, както от външната, така и от вътрешната страна. Той успя да промуши само два пръста в дупката. Щом го вдигна обаче, загуби несигурния захват по полираната повърхност, изпусна го и докато падаше, ножът се завъртя и закачи показалеца му.

— О, боже — възкликна Хектор и погледна шурналата по китката му кръв. Кръвта опръска книжата по бюрото му. Той грабна няколко книжни салфетки и ги притисна към раната.

— По дяволите, Хек — възкликна Сони. — Защо не внимаваш?

— О, я млъквай, Сони — отговори Хектор. — Само защото съм професор, не означава, че съм кекав. Най-обикновена драскотина. Не мога да повярвам обаче колко е остро това нещо. Кой идиот би наточил един артефакт?

— Не мисля, че някой го е точил — каза Сони. — Не мисля, че изобщо е пипан, откакто е оставен на съхранение.

Хектор невярващо погледна ножа на бюрото си. Острието бе изцапано с кръв.

— Значи не си го виждал досега? — попита Сони.

— Не съм — каза Хектор. — Никога. Сигурен ли си, че е от нашите архиви?

— Да. Просто си е стоял там в цялото си великолепие.

— Ами… определено е единствен по рода си. — Умът на Хектор трескаво търсеше някакво разумно обяснение. Надяваше се, че потта му не личи. Смяташе Сони за стар приятел, но това не означаваше, че иска да изглежда като идиот пред най-големия покровител на отдела.

Седяха в малкия разхвърлян кабинет на Хектор, забутан в сутерена на археологическия департамент. Персоналът познаваше Сони и винаги бе готов да му помогне. Този път обаче Сони дойде с още един човек — опасен наглед азиатец с тъмни проницателни очи и фалшива усмивка.

По-важното обаче бе ножът. На Хектор му изглеждаше познат, но не можеше да си спомни къде е виждал тази странна форма. Заговори, без да вдига изпитателния си поглед от артефакта.

— Откога е в архивите?

— От четирийсет и втора — каза Сони. — Намерен е от студент в района, който проучвам.

— Как разбра?

— Ама ти направо ме изумяваш — засмя се Сони. — Даже не знаеш какво има тук. Библиотеката и музеят са пълни с най-различни неща, Хек.

— Знам, че са пълни. Просто няма достатъчно време, Сони. Помня, когато… — Хектор спря насред изречението: формата на ножа най-накрая изкристализира в ума му.

— Сети ли се нещо?

— Да, така мисля — каза Хектор. Обърна се към претъпканите рафтове и затършува из тях. — Спомням си тази форма. Една бивша наша студентка е открила нещо подобно. Мисля, че беше в Андите. Сега е доктор. Доктор Вероника Рийвс от Мичиганския университет. Имам статията някъде тук. Май бяха кратки бележки в „Сайънтифик Американ“. — Хектор ровеше из безкрайните купчини хартия и не обръщаше никакво внимание на Сони и Чо.

— Ще оставя ножа тук, Хек — каза Сони. — Ще ти се обадя по-късно да ми кажеш дали си открил нещо.

Хектор спря колкото да каже довиждане, но още преди Сони и Чо да излязат, отново зарови из списанията. Знаеше, че е тук някъде, но къде? Местеше куповете от едно място на друго. Сякаш се опитваше да попие разлята вода с мокра салфетка.

Двайсет минути след като Сони и Чо си тръгнаха, Хектор намери въпросното списание. Откритието на доктор Рийвс в Андите не бе отразено в невзрачна статия и не бе в „Сайънтифик Американ“. Бе на корицата на „Нешънъл Джеографик“. Хектор разгърна списанието и видя снимката, която бе изплувала в ума му — снимка на нож досущ като този, който лежеше на бюрото му.

Вдигна телефона и набра департамента по биология. Отговори му мъжки глас с тежък индийски акцент.

— Доктор Хаак слуша.

— Санджи, Хектор Родригес се обажда, от археологическия.

— А, Хектор! С какво мога да ти помогна в този прекрасен следобед?

— Още ли поддържаш връзка с Вероника?

— Доколкото е възможно. Тя още е в Андите. А там няма много телефони.

— Ела тук веднага. Мисля, че ще се наложи да се свържеш с нея още сега.

— Слизам.

Хектор затвори и се втренчи в списанието, изумен, че не се е сетил още щом видя ножа. В края на краищата не се случваше всеки ден работата на бивш студент на „Бригам Йънг“ да краси корицата на „Нешънъл Джеографик“. В статията се виждаше назъбено острие с форма на полумесец на фона на черно кадифе. С бели букви бе изписано: „Серо Чалтел: забравената подземна столица“.

9.

Конъл чакаше на телефона от двайсет минути. Не че имаше какво да прави в 4 сутринта. На другия край на линията бе 11 предобед — в знойния пек на Южна Африка. Конъл нямаше нищо против да почака. Трябваше да се добере до този човек — до единствения човек, който можеше да доведе работата докрай — та дори да се наложеше да лети до Кейптаун. Ако нещата стигнеха дотам — добре; но Конъл имаше чувството, че ще се справи, без да става от бюрото си.

Телефонът изпука и някой вдигна слушалката.

— Мак Хендрикс на телефона.

— Мак, Конъл Къркланд се обажда.

— Легендарният Главорез. Слушал съм много за теб. На какво дължа тази чест.

— Искам да дойдеш да работиш за мен, Мак.

— И ме накара да си оставя сондите заради това? Малко съм зает тук, господин Къркланд.

— Трябваш ми на следващия самолет за Детройт.

Мак се изсмя.

— Виж, не знам как работите в Щатите, но аз не си тръгвам просто така от работодателите. Сега, ако нямаш нищо против…

— Ще копаем на пет километра под земята, Мак — прекъсна го Конъл.

Последва кратко мълчание.

— Пет километра ли каза?

— Точно така. Искам да се заемеш ти, защото си най-добрият. Ако до утре не дойдеш в Детройт обаче, ще се задоволя с номер две. Знам, че на Клаус Хонегер много му се иска да счупи рекорда ти.

— Чакай малко! — ядосано каза Мак. — Хонегер не може да изкопае пет километра даже и да му разчистите три предварително. Готов съм да те изслушам, но карай по-бавно! Дори не ми даде възможност да го обмисля.

— Няма и да ти дам — отговори Конъл. — Малко бързам. Ще изпратя инженер в мината още утре — или теб, или Хонегер.

— И какво ще търсите, по дяволите?

— Това не мога да ти кажа.

— Значи искаш от мен да напусна работа и да тръгна за Детройт, без да знам никакви подробности или дали просто не се шегуваш с мен?

— Нашият самолет ще те вземе. Просто ела тук. Виж за какво става дума, а после можеш и да се откажеш. Ако не ти хареса, ще те върнем обратно. Или искаш да ми кажеш, че не си струва да си пуснеш няколко дни болнични, за да разбереш, че не се шегувам?

Още едно кратко мълчание.

— Пет километра, така ли?

— Поне.

— Не Мога да повярвам, че се съгласявам, но ще дойда утре, нахално арогантно копеле такова — въздъхна Мак.

Конъл се усмихна.

— Самолетът вече те чака в Кейптаун. Бъди там след два часа.

В 17:33 Кейла Майърс най-накрая разби защитата на компютърната система на „Земно ядро“ и получи достъп до вътрешните страници на компанията. Защитата би спряла повечето натрапници, дори най-добрите хакери на света. Кейла обаче бе бивша любимка в Агенцията за национална сигурност и бе по-добра и от най-добрите.

Мисията на АНС бе да защитава комуникациите в САЩ, както и да подслушва чуждестранните комуникации. Правителството на САЩ бе обучавало Кейла безброй часове в „безопасност на комуникациите“. Част от работата й бе да се уверява, че комуникациите в САЩ не се подслушват от чуждестранни разузнавания. Другата мисия на АНС бе точно обратната и се наричаше „сигнално разузнаване“.

Сигналното разузнаване включваше засичането на съобщения от чуждестранни правителства и използването на тази информация за целите на националната сигурност. Кейла бе обучена да подслушва телефонни обаждания, радиосигнали, микровълнови и лазерни предавания и особено компютърни съобщения. Освен че я бе обучила да убива и да води разпити, АНС я бе превърнала в експерт по комуникациите, виртуоз в шпионажа на данни и забележителен хакер.

В сравнение с компютърните защити на Кремъл „Земно ядро“ не се противи дълго. Въпреки това Конъл не бе жалил средства за сигурността на компанията. „Земно ядро“ дори не фигурираше в някои правителствени бази данни. Ако човек не се сдобиеше с телефонен номер от някой от компанията, такъв не можеше да се намери никъде — в никаква директория или база данни. Дори централата на корпорацията не бе означена в Ренесанс Сентър в Детройт. С изключение на пощальоните и мениджърите на сградата никой дори не подозираше за съществуването на „Земно ядро“.

Кейла се отпусна на стола си и започна да разглежда най-поверителните файлове на „Земно ядро“. Те не я интересуваха. Искаше информация единствено за новия проект на Конъл. Не откри обаче нищо за платина, Сони Макгинес и дори Хърбърт Даркър. Сякаш новият проект официално не съществуваше.

„Параноично копеле — помисли си тя. — Хич не ме изненадваш, Конъл. Не се доверяваш на никого, нали?“

Конъл се нуждаеше от информацията от Хърбърт Даркър, в случай че се наложеше да изнудва Сони Макгинес. Откритие за милиарди. Щом Конъл толкова много искаше това място, други компании биха платили за тази информация. Южноафриканците например приемаха едва ли не за лична обида това, че платина се открива и в други държави. Ако залежите бяха толкова големи, колкото казваше Даркър, това би се отразило на предлагането на платина в световен мащаб, а следователно и на цената й. За такава информация компаниите биха платили.

Интуитивно тя промени тактиката и влезе в раздела за пътните разходи на счетоводния отдел. Счетоводните файлове на всяка компания често бяха добър източник на информация, стига да знаеш какво да търсиш. Информация, която малко компании си правеха труда да защитават. В края на краищата кой го е грижа дали конкуренцията ще разгледа какви са командировките и пътните разходи?

Кейла извика всички разходи за придобивки, оторизирани от Конъл През последните две седмици.

Бинго.

Над десет милиона долара за модерно миньорско оборудване й подсказаха, че е на прав път, но това не бе истинското откритие. Това, което я накара да се усмихне, бяха 356 312,35 долара, платени авансово на товарната компания „Садърн Еър“ във Финикс.

Тя излезе от системата на „Земно ядро“ и заличи следите от присъствието си, а после бързо проникна в системата на „Садърн Еър“. Защитата бе съвсем стандартна и Кейла лесно я преодоля. Извика клиентската сметка на „Земно ядро“. Пет товарни хеликоптера щяха да закарат миньорското оборудване на „Земно ядро“ от различни места на юг до изолирано място в щата Юта. Кейла си отбеляза координатите на доставката: 38°15′ северна ширина, 114°37′ западна дължина.

Мястото се намираше в северната част на планината Уа-Уа.