Земно ядро

17.

Мак стана рано. Някои от хората му не бяха купонясвали до късно и също си бяха легнали рано, изтощени от поредната двойна смяна. Събуди ги в 06:30. Той самият си бе легнал чак след 4. Със задоволство си помисли обаче, че бе последният, останал да пие.

Главата му щеше да се пръсне. Ако човек го погледнеше обаче, никога нямаше да се досети. Бе ведър и весел, докато събуждаше първата смяна. Предстоеше му най-важният момент в кариерата му — дори да го обезглавяха, щеше да продължи да се усмихва.

Бе завършил минна шахта с умопомрачителната дълбочина от 3,7 километра. Това бе нов световен рекорд — инженерно постижение, което според скромното му мнение можеше да си съперничи с всяка друга постройка на земята. Не ставаше дума само за изкопаването на шахтата, което се оказа изненадващо лесно с лазерната сонда на Ангъс. Ставаше дума за цялата укрепваща конструкция, която бяха изградили. Километри вентилационни съоръжения, километри електропроводи, безброй датчици за отчитане на температурата, асансьор, който се движеше по цялата дължина — списъкът нямаше край. И всичко това бе проектирал той.

Това бе шедьовър.

По време на монотонното двайсетминутно пътуване с асансьора към дъното на шахтата Мак нямаше търпение да изпита крайния триумф — достигането до огромния комплекс тунели.

Погледна ръчния си апарат за анализ на въздуха, на който имаше термометър (още едно от изобретенията на Ангъс). Цифровият дисплей показваше 39°C.

— Ако имаше бира и жени, можеше да мине за сауна — каза Брайън Янсон. — Какъв купон можем да си спретнем, а?

Мак се засмя. От всички мъже в миньорския екип най-много харесваше Янсон. Финландецът бе старателен и опитен работник и роптаеше само когато се шегуваше.

— Стига да не те гледам гол, Янсон — отвърна Мак и всички се засмяха.

Асансьорът стигна дъното на шахтата, слязоха и почнаха работа.

Пробиха в стената дълбоки дупки, така че да взривят скалата надолу и да разчистят тунел с височина три метра. Поставиха в дупките експлозиви, които се взривяваха дистанционно, и се изкачиха на деветдесет метра с асансьора. Мак се увери, че всички са си сложили кислородните маски — те бяха свързани с централен резервоар, — и взриви експлозивите. Шахтата се изпълни с варовиков прах, който ги заслепи.

Огромните шумни филтри прочистиха праха от въздуха за броени минути. Същите тези филтри поддържаха поносима температура.

Взривът бе разчистил около девет метра, но още не бяха стигнали до тунелите. Мак обаче усещаше, че са близо. Вълнението запулсира в тялото му и погъделичка стомаха му и той напълно забрави главоболието.

Мъжете започнаха да товарят изкъртените камъни на платформата. Асансьорът се издигна нагоре, където други миньори чакаха да разтоварят отломките. Мак и екипът му трябваше да товарят още четири пъти, докато разчистят всичко. Три часа след първия взрив хората си отпочинаха, докато платформата се издигаше с последния куп отломки. През това време Мак нареди да пробият още дупки за експлозиви. Мъжете горе разчистиха платформата и асансьорът се върна. Мак отново издигна екипа на деветдесет метра и детонира втория заряд.

Отново се чу силен тътен, по този път имаше и още нещо — наред със задушливия прах в шахтата се надигна вълна топлина. Мак усети как кожата му внезапно пламна. Ужасът го парализира. Нажеженият облак ги обгърна. На платформата зад него някой извика, след него друг, после трети. Мак изведнъж с потресаваща сигурност разбра, че ще се опече жив. Затаи дъх и потръпна в безпомощно очакване да избухне в пламъци.

Крясъците изведнъж спряха. Температурата започна да спада, макар все още да бе почти непоносима. Мак погледна уреда за анализ на въздуха. Показваше 67°C. За секунди температурата се бе покачила с двайсет и осем градуса!

— Всичко е наред — извика Мак през маската. — В безопасност сме, успокойте се.

Вентилаторите прочистиха праха, но температурата не падна много. Според устройството за анализ на въздуха имаше достатъчно кислород, известно количество водород и висока концентрация на азот, но нямаше замърсители. Устройството светеше зелено — въздухът бе годен за дишане. Мак свали маската и пое предпазливо дъх. Сбърчи отвратено нос при миризмата на нещо слабо доловимо, но твърде неприятно. Някаква смесица между загнили плодове и кучешки изпражнения. Направи знак на другите да свалят маските си. На лицата им моментално се изписа отвращение. Двайсет и две годишният Фриц Шъруд, най-младият миньор, повърна.

Янсон сложи ръце на кръста си, вдиша дълбоко и заяви:

— Обичам тая воня рано сутрин. Мирише на победа.

— И би трябвало, приятелю — каза Мак. — Мирише точно като дъха ти.

Всички се засмяха и Мак усети как напрежението спада.

Слязоха с асансьора на дъното на шахтата и внимателно се запровираха през нападалите камъни; фенерчетата на каските им хвърляха прашни конусовидни лъчи, петната светлина подскачаха по грапавите стени. След шест метра тунелът изведнъж се разшири и ги изведе в голяма суха пещера. Фенерчетата обходиха грапавите жълто-зеленикави стени и гладкия пясъчников таван и се спряха на потните им усмивки. Всички бяха горди от добре свършената тежка задача.

В дъното на пещерата чернееше тунел, непрогледен и изпълнен с обещание, но Мак не позволи на никого да изследва какво има по-нататък.

Започнаха да трупат изкъртените камъни на товарната платформа, но бързо се умориха. Не можеха да продължат с проучването, докато не намереха начин да се справят с температурата. Най-вероятно Ангъс бе предвидил нещо, но Мак трябваше да види какво е.

Все пак бяха разчистили път към естествените пещери.

Качиха се на платформата и излязоха на повърхността.

Следващата им задача беше да започнат да изследват тунелите.

10:17

— Да, Ахмед — каза Катерина Хейс снизходително. — Виждам, че това е аномален връх, но това не обяснява защо го има, нали?

Ахмед я погледна гневно. Сега, когато Ангъс и Ранди ги нямаше, тя командваше. Не й се искаше да го притиска така, но й трябваха отговори. Едва сега разбираше защо Ангъс винаги ги тормозеше толкова — Конъл Къркланд искаше резултати, а за постигането на тези резултати сега отговаряше тя.

Така както тя бе заела мястото на Ангъс, Ахмед бе поел задълженията на Ранди. Тези задължения включваха откриването на причината за малки, необясними сеизмографски върхове. Катерина ги бе сравнила с данните от взривовете на Мак и бе разбрала, че не се дължат на дейността на „Земно ядро“. Тя се боеше, че става дума за срутвания в естествените тунели — нещо, което щеше да забави проекта и да ядоса Конъл.

— И как да разбера какво е? — раздразнено попита Ахмед. — Аз да не съм рентген? А и проклетият компютър се изключва на всеки шест часа. Как очакваш да постигнем някакъв резултат при такива условия на работа?

— Виж какво, там долу има наши хора! Оправи го тоя компютър и разбери какво става. Никой няма да умира по време на моята смяна, разбра ли? Имам си и други проблеми, за които да мисля.

Ахмед изсумтя и пак се обърна към компютъра, а Катерина се върна на малкото си бюро. Нямаше време да се тревожи за чувствата на Ахмед. Доктор Рийвс бе донесла данни от РПЗ, показващи мистериозна линия, която достигаше голяма дълбочина. Разбира се, Конъл веднага поиска обяснение.

Катерина възложи на всички свободни служители да картографират линията — и резултатите бяха шокиращи. На 6,4 километра надолу и на около 800 метра нагоре от мястото, където доктор Рийвс и доктор Хаак бяха открили феномена, линията се завърташе на деветдесет градуса на юг.

Тези две линии се простираха на юг на 5,3 километра. Точно 5,3 километра. След това и двете завиваха на деветдесет градуса една към друга, като образуваха нова, линия и затваряха правоъгълник с дължина 7,4 километра и ширина 5,3 километра. Минната шахта се падаше почти в центъра. Кой беше направил това? Защо? И как го беше направил?

Катерина не разполагаше с отговори. Побиха я тръпки. На Конъл това нямаше да му хареса. Изобщо нямаше да му хареса.

11:52

Мак и останалите миньори гледаха съсредоточено О’Дойл, който държеше яркожълт работен костюм, явно прилепващ по тялото. Предполагаше се, че той ще им гарантира безопасност при изследването на пещерите.

— Това е кул-стюм — каза О’Дойл с гръмовен глас, сякаш обучаваше новобранци. — Носи името на изобретателя си — Ангъс Кул. Материята е съставена от миниатюрни тръбички, през които циркулира охлаждаща течност. Малкото устройство в раницата регулира циркулацията на течността, така че да поддържа телесната ви температура.

— Кул-стюмите са покрити с арамид, така че би трябвало да ви държат в добра кондиция, докато се намирате в тунелите. Въпреки това трябва да внимавате с опасната среда. Очакваме температурата да надвиши деветдесет и три градуса, което означава, че ако по някакъв начин костюмът ви се скъса, трябва незабавно да го закърпите с парчетата, които се намират в раницата. След това веднага трябва да уведомите началника си и да се върнете на повърхността възможно най-бързо. — О’Дойл ги огледа кръвнишки и продължи: — Ако костюмът ви се повреди, ще се обезводните и ще умрете за броени часове. Дори когато носите костюма, не стойте под земята повече от пет часа. В противен случай лицето ви ще се покрие с пришки, тъй като не е защитено от костюма. Не махайте, повтарям, не махайте ръкавиците. Скалите в тунела са толкова нажежени, че ще изгорят кожата ви при допир. Ако скъсате нещо, това най-вероятно ще са ръкавиците, затова към всеки костюм има резервен чифт, прикрепен към колана. В случай че ръкавиците ви се скъсат, разкопчайте колана, свалете резервните, сложете си ги и задължително закопчайте добре колана.

Мак изумено поклати глава. Това все повече заприличваше на научнофантастичен филм. Костюмите щяха да им позволят да изследват тунелите въпреки невероятната геотермална топлина, която застрашаваше живота.

Докато надяваше еластичния кул-стюм, го заля вълна на въодушевление. Щеше да изследва район, където не бе стъпвал човешки крак. Със сигурност щяха да преобладават тесни тунели с варовикови стени, ерозирали от теклата милиони години вода, но какво толкова? Нали щяха да са първи.

Мак и следобедната смяна от шестима мъже, които нямаха чак такъв махмурлук като колегите си, надянаха костюмите и тръгнаха към асансьора. Навън, където температурата бе само 43°C, с костюма му беше хладно. След двайсет минути щяха да стигнат дъното на шахтата и да тръгнат през тунелите — да направят първите крачки към неизвестното.

12:21

Конъл се взираше остро в О’Дойл, сякаш искаше да пробие с горещ ръжен очите му и да стигне чак до мозъка. О’Дойл можеше да смачка Конъл за секунди и двамата го знаеха, но физическата сила нямаше място във взаимоотношенията им. Конъл бе шефът. Конъл разполагаше с власт. За стриктния О’Дойл властта бе нещо, което не се оспорва. Десет години във флота бяха утвърдили тази максима в него до такава степен, че никога да не я забравя. Флотът го бе научил и на още нещо: че за провала няма извинение.

А О’Дойл чувстваше, че се е провалил. Конъл бе добър и взискателен шеф. Даваше конкретни нареждания и очакваше да се изпълняват буквално.

Само преди година О’Дойл бе безработен, освободен след двайсетгодишна служба на родината. Последните петнайсет години бе служил като правителствен наемен убиец и бе кръстосвал света, за да унищожава враговете на демокрацията. Беше страхотен в придвижването сред джунгли и проникването в чужди територии. Често началниците му очакваха, че няма да се върне, но той винаги успяваше. След двайсет години го пенсионираха.

Изведнъж, за първи път от седемнайсетгодишна възраст, той се оказа без посока. Умения като отбягването на местната полиция, оцеляването в джунглата и боравенето с оръжия не бяха от полза в цивилния живот. Сега, когато бе сам, нямаше мисии, нямаше военачалници, нямаше заповеди. За първи път от двайсет години нямаше кой да му казва какво да прави и той се чувстваше изгубен.

Три месеца след „пенсионирането“ му му се обади Конъл. О’Дойл долетя в Детройт за интервюто за шеф на сигурността, като билетът му любезно бе платен от „Земно ядро“.

Прие предложението за работа и през последвалите месеци се доказа като неуморен и надежден служител. До този момент.

— Господин О’Дойл, искате да ми кажете, че липсват два кул-стюма? — Гласът на Конъл бавно набра сила и раздразнение, различен от обичайния му студен тон като деня от нощта.

— Да, сър — каза О’Дойл, забил поглед в стената пред себе си. — Разбрахме за това тази сутрин, докато господин Хендрикс се подготвяше да тръгне към тунелите заедно с първия екип.

— Имате ли представа колко струва един такъв костюм? — попита Конъл. Вече почти крещеше.

— Да, сър. — О’Дойл изплющя думата сър, сякаш отдаваше чест. — Всеки костюм струва 35 230 долара.

Гласът на Конъл набираше височина.

— Не стига, че съм бесен заради цената, ами остава и малката подробност, че се намираме насред проклета пустиня! Достатъчно добре ви познавам, за да предположа, че сте преброили всички костюми, когато тръгнахме и когато пристигнахме, нали така?

— Да, сър.

— За шеф на сигурността, изглежда, сте много добър в загубване на вещи насред проклетата пустиня, така ли е?

— Да, сър.

Очите на Конъл заблестяха от ярост.

— Така и така сте тук — каза той, — защо не ми разкажете какво сте открили във връзка с инцидента.

О’Дойл мъчително преглътна и усети как по слепоочията му избиха капчици пот. Погледът на шефа му стана по-суров и напрегнат.

— Изглежда, в цилиндъра на сепаратора са разхлабени някои ограничителни болтове — каза О’Дойл. — При налягането, което се образува в машината, и високите обороти е било само въпрос на време болтовете да изскочат и въртящият цилиндър да падне. Когато това се е случило, машината се е разпаднала.

В Караваната се чуваше единствено бръмченето на климатика и бавното потропване на пръстите на Конъл по бюрото. О’Дойл си помисли, че Конъл прилича на граната с изтеглен предпазител, готова да избухне всеки момент.

— Разбери какво става тук, по дяволите — изръмжа Конъл. — А сега ми се махай от очите.

О’Дойл излезе за две секунди. Трепереше от ярост. Не беше приятно да разочарова Конъл.

Помъчи се да потисне яда си. Някой го правеше на глупак. Знаеше, че не е най-големият умник на земята, но бе неуморен и отдаден на работата си. Рано или късно щеше да научи истината, щеше да открие виновника. И когато това станеше, О’Дойл възнамеряваше да издълбае девиза на флота „Винаги верен“ на гърдите на копелето.

Два липсващи кул-стюма. Двама ранени учени. Саботаж. Не, не просто саботаж, а експертен саботаж, сякаш някой познаваше оборудването из основи.

— Не биха посмели… — прошепна Конъл. Потропа с пръсти по бюрото, вдигна телефона и набра един номер.

— Болница „Милфорд Вали Мемориал“ — каза женски глас.

— Стаята на Ангъс Кул, моля.

Последва пауза, докато жената прехвърляше обаждането. Телефонът иззвъня пет пъти, преди да вдигнат.

— Ало?

— Ангъс?

— Не, Ранди е.

— Ранди, Конъл се обажда. Дай ми Ангъс.

— Той спи.

— Ами събуди го.

— Докторът каза да не го безпокоим — отговори Ранди. — Още изпитва силни болки в главата.

— Не ме интересува, та ако ще мозъкът му да изтече от ушите. Отивай да го събудиш веднага, Ранди.

— Момент.

След кратка пауза телефонът изшумоля, докато преминаваше в други ръце.

— Господин Къркланд, какво има? — каза Ангъс със сънен глас.

Конъл барабанеше с пръсти по бюрото.

— Как си?

— Ами спях, как да съм — отговори Ангъс. — Какво има?

— Просто исках да видя как сте, момчета.

— Ами как да сме тука. Зле — отвърна Ангъс.

— Оправяйте се — каза Конъл. — Извинявай, че те събудих.

Ангъс затвори, без да каже и дума. Конъл се намръщи. Ангъс и Ранди бяха точно там, където се очакваше. Кой тогава беше виновен за всичко?

18.

— По-бавно, Янсон — провикна се Фриц Шъруд в тесния тунел. — Спускаш се прекалено бързо.

Брайън Янсон погледна нагоре към леко люлеещото се въже, фенерчето му освети пропастта и лицето на Шъруд. Висеше сред море от мрак, като жълт червей, закачен на въдица.

Янсон му отвърна снизходително:

— Да, да, да, разбрах. Ще внимавам много, мамо.

— Задник — измърмори Фриц. Изобщо не искаше да се навира в този тесен тунел. Грапавите варовикови стени го притискаха отвсякъде. Не можеше да се обърне. За да излезе, трябваше или да пропълзи обратно девет метра, или да се спусне в пропастта. Фриц насочи фенерчето на каската си към една ламинирана карта. Мак им бе наредил да следват това малко разклонение на един от големите тунели и то ги бе довело до тази пропаст. Според картата няколко тесни тунела водеха към нея, а дъното бе на 45 метра под тях. Макар да бяха твърде тесни, за да се изнася руда, тунелите даваха по-пряк достъп до Плътната маса, стига да можеше да се пълзи през тях. Ако някой тунел се покажеше обещаващ, Мак изпращаше няколко души да го изследват.

— Почти стигнах дъното — обади се Янсон. Фриц погледна надолу в пропастта, като показа над ръба само главата си. Надяваше се, че няма да се налага да се спуска и той.

— Май става — извика Янсон. — Много назъбено и няма добра опора, но иначе май става.

Изведнъж във високата тясна пропаст издрънча екипировка, чу се вик и отекна глухо изпращяване. Фенерчето на Фриц слабо освети проснатия долу Янсон.

— Янсон! Добре ли си?

Пауза.

Гласът на Янсон отекна отдолу.

Да, добре съм, ако не се брои, че си счупих крака.

— Стига си се бъзикал, Янсон.

— Не се бъзикам. Подхлъзнах се. Кракът ми е счупен. Мисля, че и рамото ми е изместено. Не мога да го движа. Мак ще ме убие.

— Чакай, слизам.

— Не ставай глупак! Знаеш процедурата. Ако нещо стане с въжето, и двамата ще си останем тук. Не можеш да ме издърпаш сам. Върни се, извикай помощ и доведи Мак.

— Ти си луд — извика Фриц. — Не мога да те оставя тук.

Янсон се изсмя късо.

— Че какво ще ми стане? — Смехът му премина в болезнено сумтене.

— Но на мен ще ми трябват двайсет минути да изпълзя обратно — каза Фриц. — Ще трябва да стоиш там цял час.

— Е, и без това отдавна исках да се уединя за малко. — Янсон отново се изсмя. — Слава богу, че си изкълчих лявата ръка, а не дясната. Хайде тръгвай, че ужасно боли.

— Костюмът скъсан ли е? Янсон прокара ръце по крака си.

— Не, нищо му няма… Мамка му, боли! Тръгвай да доведеш помощ де!

— Добре. Дръж се — каза Фриц. Гласът му отекна в стихналата пропаст.

Запълзя назад през тунела, който не бе по-широк от вентилационна шахта.

След минута шумът от придвижването на Фриц стихна и Янсон остана сам. Успя да седне и заскърца със зъби от болка. Беше изпадал и в по-тежки ситуации. За кой път чупеше крак — трети? Четвърти? Голяма работа. Трябваше просто, да седи и да чака. Помощта щеше да дойде още преди да се е усетил.

Седя неподвижен и притихнал петнайсетина минути. Инстинктивно бе наострил уши, но не чуваше нищо. Мразеше тишината, а в пещерите цареше мъртвешка тишина. Никакви звуци освен твоите собствени. Човек не си дава сметка колко шумен е светът, докато не попадне на подобно място. Няма вятър, няма скърцане, скрибуцане, клаксони… нищо. Наистина странно. Сякаш някой е взел дистанционното на природата и е изключил звука. Беше страшно тъпо и да си счупи крака. Трябваше да е по-…

Мислите му се прекъснаха от звук. Той насочи фенерчето нагоре към тунела. Нищо не помръдваше. Зачака да чуе звука отново, но в ушите му отекна единствено тишина. Огледа се, а лампата от каската му проследи движението. Имаше няколко тунела, но всички бяха много тесни. Вероятно твърде тесни, за да може да се пълзи в тях. Това изследване си беше чиста загуба на…

Отново го чу. Този път ясно. Звукът на сухи листа, шумолящи по паважа. Очите му се стрелкаха към тунелите. Звукът се усилваше.

13:20

Мак се надвеси над ръба на пропастта. Фенерчето му обходи назъбените скали, но срещна само камъни. Той сви ръце на фуния и се провикна:

— Янсон! Янсон, чуваш ли?

Нищо.

Фриц бе зад него. Тунелът бе толкова тесен, че Мак дори не можеше да се обърне.

— Това ли е мястото, Фриц? Сигурен ли си?

— Абсолютно — отвърна Фриц. — Тук долу е.

Мак измъкна устройството Марко/Поло и провери сигналите, но дисплеят показваше само името на Фриц и неговото.

— Не отговаря. Не виждам никакво движение. — Мак забеляза, че въжето на Янсон още виси от ръба и се поклаща над пропастта. Подръпна го — движеше се лесно. Мак понечи да закачи куката си към въжето и да се спусне, но спря.

„Защо не е привързан към въжето? Ако е ранен, защо да се отвързва? Много добре знае, че трябва да го изтеглим?“

Намръщи се и започна да издърпва въжето. Нави 45 метра, докато стигне края.

Въжето беше срязано.

Мак погледна прилежно срязания край. Фенерчето му освети тънка мокра линия. Докосна я с ръкавицата си и погледна пръстите си отблизо.

Приличаше на кръв.

Крадци на периметър? Възможно ли бе да има крадци на периметър тук долу?

Фриц го бутна по крака.

— Няма ли да слезем да го приберем?

Мак се вторачи в пръстите си и в срязаното въже. Отново се наведе над ръба и внимателно огледа с фенерчето дъното на пропастта. Нищо не помръдваше.

— Не е там, Фриц.

— Не е там? Къде може да е тогава, по дяволите?

— Не знам — Отговори Мак. — Виждаше ли го, след като падна?

— Да, съвсем добре го виждах.

— Е, сега не е там. Тръгвай обратно, и по-бързо.

— Трябва да сляза да го потърся!

— Точно сега няма да слизаме долу, приятелю — каза Мак. — Ще се върнем и ще повикаме помощ. — Мак вече бе изпратил хора да докладват за изчезналия миньор.

Вярваше, че О’Дойл е цар на спускането с въже.

13:32

Катерина Хейс мигаше често и тръскаше глава, за да не заспи. Миналата нощ не бе мигнала, както и повечето от лаборантите. Екипът търсеше обяснение за мистериозния километричен правоъгълник, който ограждаше лагера и мината. Досега не бяха измислили нищо.

Най-доброто предположение бе за невероятно мощен лазер, използван от орбита, а това бе направо смешно. Не бяха открили никакви следи от изгаряне или разтапяне. На повърхността линията бе почти незабележима. Можеше да се види само ако човек знае точно къде да търси. Ако не разполагаха с РПЗ, щяха да минат стотици пъти покрай нея, без да я видят.

В по-голямата си част линията бе заличена от свлачищата, водната ерозия и навятия пясък. Тези природни фактори я бяха скрили и бяха останали само разполовените скали от двете й страни.

Екстраполираха компютърен модел на ерозията и направиха приблизителна оценка за възрастта на правоъгълника. Според оценката беше между седем и тринайсет хиляди години.

Трябваше им нова наука. И екипът я измисли: хроногеоморфология — определяне на възрастта на формациите по ерозията. Катерина предположи, че могат да намалят възрастта с две-три хиляди години, но не повече. Компютърът се справяше с повечето работа и тя можеше да се съсредоточи върху останалите неотложни проблеми.

— Ахмед! Какво стана с последния трус?

Ахмед стана от мястото си и се дотътри при нея. Красивите му тъмни очи сега бяха само тъмни. Хлътналите бузи бяха резултат от само двата часа сън за последните два дни.

— Не бих го нарекъл точно трус, Катерина — отвърна той ядно и уморено.

— А как би го нарекъл? — попита Катерина с явно недоволство. Притискаше го много и го знаеше. Трусовете застрашаваха не само финансовото бъдеще на тази операция, но и живота на хората, който работеха в шахтата. Втори аномален връх, отразен от сеизмографа, който този път бе само на 800 метра от главната шахта, бе хвърлил лаборантите в паника.

— Епицентърът на събитието е бил по-близо до повърхността, но въпреки това е бил изолиран — въздъхна Ахмед. — Отново никъде няма сродни вибрации.

Катерина се намръщи. Вече го беше чувала това.

— По дяволите, Ахмед, трябват ми отговори. — Тя го изгледа напрегнато. — Ти си специалистът, който се занимава с това от два дни. Не може да нямаш някаква идея. Искам хипотеза. Сега.

Ахмед я изгледа кръвнишки. С приятелството им бе свършено. Нямаше го. Беше се изпарило от нейната взискателност.

— В този район има много пещери — каза Ахмед. — Вероятно някои са нестабилни. Моето предположение е, че аномалните върхове се дължат на срутвания.

Тя очакваше този отговор. Макар да бяха изкопали шахтата без помощта на експлозиви, за хоризонталната галерия се бе наложило да използват такива. При нормални условия това не би застрашило устойчивостта на геоложките пластове като цяло, но при голяма мрежа пещери всичко бе възможно. Взривовете можеха да нарушат естествените структури до такава степен, че да доведат до хлътвания и срутвания.

Ахмед бе забил поглед в земята и изглеждаше съкрушен. Катерина знаеше причината. Срутванията означаваха, че структурата не е стабилна. А това пък означаваше, че на карта са заложени много средства — и хора.

Освен проблема с аномалните отклонения Ахмед още не можеше да разбере защо сеизмографът просто се изключва за пет минути в 11:19, както и на всеки шест часа от три дни.

Трябваше да идентифицират върховете и да се уверят в устойчивостта на цялата планина. В случай че не успееха, Катерина трябваше да се изправи пред Конъл Къркланд и да му каже да спре проучването. Знаеше, че това няма да му хареса.

14:23

О’Дойл взе разстоянието до офиса на Конъл за отрицателно време. Този път нямаше да се остави да го правят на луд, този път вината не бе негова. Бе очевидно. Как можеше да е отговорен за изчезването на човек на три километра под земята?

Почука и отвори, без да изчака да му отговорят. Конъл вдигна поглед от купищата книжа пред себе си.

— Изгубили са човек в тунелите — каза О’Дойл. Очите на Конъл се присвиха, после се отпуснаха. На лицето му се изписа странно изражение. О’Дойл предположи, че е загрижен, макар че никога не бе виждал Конъл загрижен за нещо.

— Кога?

— Преди около час. Започнали са да го търсят веднага и са изпратили човек да ни уведоми, но са им трябвали четирийсет и пет минути да се върнат на дъното на шахтата и да съобщят за това.

— Кой е изчезнал?

— Брайън Янсон.

— Създавал ли е някакви проблеми?

— На мен поне не ми е известно такова нещо, сър. Очевидно е бил пострадал. Партньорът му се върнал за помощ, но когато дошъл, Янсон бил изчезнал.

Конъл потропваше с пръсти по бюрото.

— Според мен има три възможности и никоя не е особено приятна — каза той. — Първата е, че Янсон е постъпил неразумно и се е отдалечил, след като партньорът му е тръгнал да доведе помощ.

— Няма такава вероятност, сър. Хората на Мак не биха направили такова нещо.

Конъл кимна.

— Така е. Втората възможност е, че работи за същите хора, които саботираха лабораторията. Може да се е престорил на ранен и да е тръгнал към Плътната маса, за да помогне на тези хора да навлязат от друго място в планината. Сигурен съм, че и сам се досещаш за третата възможност.

— Саботьорите са в пещерите и са го хванали.

Конъл кимна и каза:

— Слез долу и разбери какво става. Кои са най-добрите ти хора от охраната?

— Либранд, Бил Кук и Лашон Дженкинс.

— Вземи ги с теб. Искам да намерите Янсон. Либранд да отиде с миньорите. Трябва да продължим към Плътната маса. Не можем да си позволим да губим време, в случай че някой се опитва да ни отнеме находището.

— Да, сър. — О’Дойл се обърна и тръгна към вратата.

— Не казвай нищо деликатно по телефона от шахтата — каза Конъл. — На този етап не можем да вярваме на нищо и на никого.

14:31

Кейла объркано сбърчи вежди. Бе подслушала разговор между Конъл и Барбара Йекли. Конъл подозираше, че някой може би се опитва да открадне периметъра. Искаше Барбара да проучи коя компания купува земи около планината Уа-Уа. Конъл бе сигурен, че сред персонала в лагера има шпионин, който най-вероятно действа с оперативни работници в близост до лагера.

За Кейла това нямаше смисъл. Никой не можеше да проведе подобна секретна операция без поне някаква форма на комуникация, а тя не бе засякла нищо. Единствените хора в планината бяха от „Земно ядро“ — и самата тя.

Инстинктът й подсказваше, че Конъл греши, но той бе интелигентен и преуспял и тя не можеше да пренебрегне тревогата му. Ако в планината шеташе още някой, това можеше да застраши хонорара й. Трите милиона и половина, които смяташе да вземе, щяха да се сведат до нула. Това означаваше, че не може да пренебрегва нищо.

Рано или късно някой щеше да се издъни и тя щеше да разбере всичко. Просто трябваше търпение.

Търпение. В лагера цареше оживление и объркване. Тази нощ щеше да има добра възможност да се промъкне и да открадне един кул-стюм. Трябваше по някакъв начин да слезе в тунелите и да ги огледа поне отгоре-отгоре. Всяка информация, която можеше да предостави за системата от тунели, щеше да увеличи цената й.

Ако съдеше по усилените действия на хората от екипа, щяха да са най-уморени към един след полунощ. Това щеше да е най-подходящото време.

14:54

Още шестима миньори надянаха кул-стюми и се запасиха с храна, вода, батерии, прожектори и дори генератор — всичко, което бе необходимо за базов лагер в тунелите. Конъл бе станал вир-вода от пот. Наблюдаваше ги как влизат в хоризонталната галерия и същевременно говореше по телефона с Мак, който вече бе на дъното на шахтата.

— Не мисля, че е шпионин — каза Мак. — Познавам го. Освен това няма никаква логика.

— А Шъруд изобщо видял ли е дали кракът му е счупен?

— Не. Шъруд е следвал процедурата. Когато Янсон е казал, че е пострадал, Шъруд веднага се е върнал да потърси помощ.

— Значи Янсон е твърдял, че кракът му е счупен, но никой не е видял това, а когато сте се върнали, е бил изчезнал. Това какво ти говори?

Мак замълча за момент, после тихо каза:

— Че може би е излъгал.

— Или това, или някой го е преместил — каза Конъл. — Сега слушай внимателно. Още шестима миньори слизат долу с О’Дойл и Либранд. О’Дойл ще се заеме с търсенето на Янсон. А Ти заедно с Либранд и шестимата ще продължиш нататък. Тя ще е с вас за ваша безопасност. Може да сме изправени пред ситуация, в която времето е жизненоважно. Трябва да стигнем Плътната маса първи. Разбираш ли?

— Да.

Конъл си погледна часовника, затвори телефона й бързо отиде до джипа. Подкара го към административната каравана. Тежкият клетъчен телефон иззвъня точно когато влезе.

— Да, Барбара — каза Конъл. — Какво откри?

— Нищичко, скъпи — отговори Барбара с характерния си стържещ тон.

— Е, все някой откупува правата върху района — каза Конъл. — Някой се опитва да ни изиграе, сигурен съм.

— Никой не е откупувал права в този район от 1945 година, скъпи. Като изключвам нас, разбира се. Накарах хората ни да говорят с всички корпоративни информатори. Никой дори не разглежда това място. Някои хора започват да проявяват любопитство какво точно правим там, но засега си съвсем сам.

Конъл зарея поглед пред себе си. Теорията му току-що бе станала на пух и прах.

— Благодаря, Барбара. Ще ти се обадя, ако изскочи нещо.

Прекъсна връзката. Значи не беше конкуренцията. Какво тогава ставаше в лагера? И по-важното: какво по дяволите ставаше в тази шахта?

15:11

Те бяха построили това.

Нямаше представа откъде знае, просто го знаеше. Седеше с кръстосани крака в единия ъгъл на правоъгълника и бавно обръщаше глава по посока на двете линии. Едната вървеше нагоре по склона на планината и изчезваше в хребета. Другата линия, една от „късите“, сключваше деветдесет градуса с първата.

Какво означаваше това за чалтелианците?

Според лабораторния анализ възрастта на правоъгълника бе между дванайсет и седем хиляди години. Точните цифри нямаха значение — само промеждутъкът от време. Той съвпадаше приблизително с господството на чалтелианците в района на Огнена земя. Твърде близо, за да е съвпадение.

Макар да бе скрит в продължение на хилядолетия, този правоъгълник бе постижение, по-велико от пирамидите и по-внушително от огромните фигури в платото Наска в Перу. Египтяните бяха строили във височина. Чалтелианците бяха строили в дълбочина. Голяма дълбочина. Невероятна дълбочина. Тази дълбочина озадачи Катерина. В днешно време изглеждаше невъзможно да се прокопае толкова дълбока траншея, а какво оставаше това да постигне примитивен народ преди хиляди години? Да, някога така бяха казали и за пирамидите. По дяволите, та някои хора още го твърдяха. Вероника обаче някак се съмняваше, че има извънземна намеса в Египет — или пък в Юта.

Нещо необикновено се бе случило в тази планина. Мистерия, която заслужаваше пълното й внимание.

Трябваше да изчака по-благоприятен момент. Конъл не можеше да я държи вечно в лагера. А и тя не се нуждаеше от неговото финансиране, не и когато историята се разчуеше. Щом светът научеше за правоъгълника, щеше да затвори мината му по-бързо, отколкото студенти си тръгват от последен изпит.

Тогава планината щеше да е само нейна.

19.

О’Дойл направи следващата предпазлива крачка. Въжето поемаше по-голямата част от тежестта му, докато внимателно пристъпваше по нестабилното дъно. Тук човек определено можеше да си счупи крак. Назъбените скали стърчаха като шипове в бирмански капан за тигри. О’Дойл държеше въжето с една ръка, а с другата стискаше автомата си. Бе преметнал ремъка на оръжието през врата си.

Обърна глава и насочи лъча към стръмната стена. Забеляза го почти веднага — мокро петно насред вечно сухо място. Почти съвсем сухо — при нулевата влажност в пропастта всичко изсъхваше бързо. Дори на тази странна светлина обаче не можеше да се сбърка.

Петно кръв.

О’Дойл го огледа. Беше на шейсет сантиметра от дъното, дълго около метър и почти хоризонтално. Голямо петно, заобиколено от ситни капчици. Жертвата бе седяла на метър — метър и половина от стената.

Отиде до мястото, където най-вероятно бе седял Янсон. По пода също имаше засъхнала кръв. Внимателно се огледа. Светлината от фенерчето падна върху нещо неясно и бяло.

О’Дойл го вдигна, разгледа го и бързо обходи пропастта с фенерчето, за да провери дали няма някаква заплаха. Закатери се нагоре по въжето със завидна скорост. Искаше да се махне от тази пропаст, и то веднага.

17:11

Когато научи за изчезването на Янсон, Сони взе окончателно решение. Просто не си заслужаваше. Тези идиоти можеше да се заблуждават в каквото си искат, но не и Сони Макгинес, В никакъв случай.

Бе направил проучването по молба на Конъл. Бе открил няколко обезпокоителни факта, които Конъл предпочете да пренебрегне. Е, вече не можеха да се пренебрегват. Един човек бе изчезнал, други двама бяха в болница. Звучеше налудничаво, но Сони знаеше какво става.

Погребалната могила бавно се разбуждаше.

Сони го усещаше в мозъка на костите си. Ужасното чувство, което бе изпитал още първия ден в планината, ставаше все по-силно. Вече не го издържаше. Щеше да загуби дела си, но просто щеше да компенсира на друго място. Мъртъвците не броят пари. Нещо в тази странна пещерна рисунка не му даваше мира. Нещо, което още не можеше да разгадае. Това само усилваше опасенията му и инстинктивното му желание да се махне.

Освен това знаеше, че има втори вход. Искаше да каже за това на Конъл, но просто не можеше — тази информация бе прекалено сладка, за да я даде безплатно. Може би щеше да успее да сключи сделка с Конъл — да покаже втория вход, в замяна на което да му оставят един процент от приходите на мината. Възнамеряваше обаче да уреди нещата по телефона, защото сега просто щеше да си плюе на петите.

Стегна си багажа. Утре сутринта щеше да говори с Конъл и да поиска разрешение да си тръгне, Конъл държеше ключовете от джипа му, както и ключовете от всички автомобили в лагера. Голяма работа. Щеше да си вземе ключовете по един или друг начин. Трябваше да се махне. Надяваше се да успее да убеди Чо да тръгне с него — хлапакът имаше голям потенциал и Сони не искаше да пострада.

Дори това обаче нямаше да го спре: дълбоко в душата си той знаеше, че ако се забави още малко, Погребалната могила ще пипне и него.

20:15

Нощният ветрец значително намали жегата, но Конъл продължаваше да се поти. Стоеше на входа на хоризонталната галерия и държеше телефона, който служеше за връзка с дъното на шахтата три километра по-надолу.

Миньорите в тунелите продължаваха търсенето на Брайън Янсон. Мак бе продължил напред към Плътната маса по заповед на Конъл и бе открил голяма пещера, а в нея нещо съвсем неочаквано. Отне му четиридесет и пет мъчителни минути, за да се върне до асансьора и да се обади по телефона.

— Трябва да слезеш да го видиш с очите си. — Въодушевлението не успяваше съвсем да скрие изтощението му. — Не се шегувам. О’Дойл е при мен и също настоява. Най-добре доведи и професорите.

— Да не си полудял, Мак? — възкликна Конъл и това привлече погледите на работниците, които извозваха изкъртени камъни от галерията. — Нали знаеш какво ще направят, ако го видят?

— Няма значение какво ще направят, Къркланд. Сключили сте сделка.

Мак нямаше нужда да казва нищо повече. Беше прав. Конъл бе обещал на Вероника, че ще я информира за всичко, което откриват, и щеше да удържи на думата си въпреки факта, че това, което бе намерил Мак, можеше да й даде възможност да затвори мината.

— Добре — каза Конъл. — Слизам с професорите. Някаква следа от Янсон?

— Никаква, приятелю. Ще разположим първия базов лагер в новата пещера, а след това ще се върна с новите хора да огледам тунелите около пропастта, в която изчезна Янсон. Сега там има шестима, но те смятат, че не могат да претърсят целия район в разумен срок.

— Нали ти казах да продължаваш напред, Мак.

— Вярно, каза ми — отвърна Мак. — Но според картите на Ангъс в този район има около трийсет малки тунела. Хората, които са там, казват, че придвижването е трудно и това ги бави. Според мен трябва да съсредоточим всичките си хора там. О’Дойл току-що ми каза, че е открил кръв в пропастта. Янсон явно е ранен. Ако още е жив, времето му изтича.

Конъл се облегна на стената на галерията и забарабани с пръсти по грапавия варовик. Искаше Мак да продължи напред, но не можеше да го кара да изостави един от хората си.

— Дай ми О’Дойл. — Изчака докато си предадат телефона.

— Господин Къркланд? — каза О’Дойл.

— Да.

— Това е изумително. Никога не съм виждал нещо подобно.

— Чух за откритието, господин О’Дойл. Какво става с Янсон?

— Още нищо, сър, но продължаваме да търсим. Нещата стават бавно, тъй като трябват четирийсет и пет минути, за да се доберем до телефона.

Конъл усети нещо в гласа му, сякаш не си бе изяснил някаква подробност.

— Какво открихте, господин О’Дойл?

— Слязох в пропастта и открих петно кръв на стената.

— Какво разбра от него?

— На шейсет сантиметра от пода е. От разплискана кръв. Определено не е от човек, който е паднал и си е ударил главата. Прилича ми на дълбока рана от промушване с нож.

— Смяташ, че кръвта е на Янсон?

— Да, освен ако не е ранен някой друг. Има и още нещо, но предпочитам да ви го кажа лично. Не мисля, че трябва да ви го казвам по тази линия.

— О’Дойл, безопасно ли е да се доведат професорите?

— Да, сър, безопасно е. Добре въоръжени сме. Ако някой наистина е нападнал Янсон, има огромна разлика между невъоръжен човек със счупен крак и четирима добре обучени бойци с автомати. Вижте, сър, Мак настоява да продължим да Търсим Янсон, но вие трябва да слезете възможно най-бързо. — О’Дойл замълча, сякаш не искаше да съобщава повече лоши новини. — Някой… някой ни е изпреварил — каза той накрая.

Конъл не отговори. Загледа се разсеяно в един камък на земята. Умът му сякаш не можеше да приеме думите.

— Сър? — каза О’Дойл. — Чухте ли ме?

— Да, чух те. Как разбра?

— Ще видите, като дойдете — отвърна О’Дойл.

Конъл въздъхна и затвори. Гневът му се бореше за надмощие с поражението. По някакъв начин някой бе достигнал пещерите преди „Земно ядро“.

Още нищо не бе приключило обаче. Той изтласка поражението от ума си и се съсредоточи върху гнева. Бе вложил твърде много време в този проект, за да позволи на някой друг да отнесе наградата.

23:02

— Катерина, събуди се — каза Ахмед и леко разтърси рамото й. Тя надигна глава от бюрото и се опита да пропъди съня. Ахмед не обърна внимание на малката локвичка, която се бе стекла от устата й върху книжата.

— Какво има? — Тя разтърка очи и седна.

— Още един епицентър — каза Ахмед. Бе развълнуван, но и загрижен. Тревогата му бързо разбуди Катерина.

— Защо си се разгорещил толкова?

— Опитах се да наложа трите епицентъра върху картата на Ангъс. Исках да видя дали мога да идентифицирам линия от нестабилни тунели. Въведох данните на трите епицентъра и открих нещо.

Ахмед бързо я поведе към компютъра, на който беше отворена картата на Ангъс със зелени и жълти тунели. Трите червени точки се открояваха ясно.

— Какво гледаме? — попита Катерина.

Ахмед защрака с мишката и по клавиатурата.

— Първият аномален епицентър е бил на дълбочина 2,34 километра и на 3,02 километра от главната шахта. — Първата червена точка започна да мига. — А това е вторият — каза Ахмед и продължи да натиска клавишите. Втората точка също замига. — Намира се на 1,78 километра под земята и само на 1,25 километра от шахтата. Третият се появи само преди час, докато ти подремваше. На дълбочина 0,58 километра и на 0,32 километра от шахтата.

— Трусовете се доближават към шахтата, така ли? — попита Катерина.

— Не трусове, а срутвания — възбудено каза Ахмед. — Сега съм сигурен, че става дума за срутвания, но това не е всичко. Погледни!

Една от линиите, които обозначаваха малките естествени тунели, бе по-яркожълта от останалите. Намираше се съвсем близо до първата червена точка и свършваше точно под втората. Ахмед отново щракна и се появи нова жълта линия, която тръгваше от втората точка и свършваше близо до новия епицентър. Червените точки сякаш свързваха жълтите линии и там, където по-рано бе имало отделни тунели, сега имаше непрекъсната линия.

— Значи срутванията стават между съществуващите тунели?

Ахмед кимна.

— Какъв е истинският размер на червените точки?

— Не може да се определи, те са просто епицентрове — каза Ахмед. — Но ако се съди от картата на Ангъс и ако срутванията наистина свързват съществуващите тунели, става дума за петдесет до сто метра твърди скали във всички случаи. Това обаче не е всичко, погледни.

Ахмед завъртя образа, така че да виждат червените точки и яркожълтите линии вертикално. Въведе нещо на клавиатурата и на екрана се появи мигаща зелена точка.

— Какво е това? — попита Катерина.

— Главната шахта — отвърна Ахмед.

Стомахът й се сви на топка. Трите червени точки и жълтите линии не бяха в съвсем права линия, но…

Но тази линия сочеше към шахтата.

20.

При четирийсет и пет минутното придвижване от асансьора на шахтата до мястото на Мак Конъл срещна някои затруднения, но като цяло не бе толкова зле. Бе оставил Бил Кук да охранява асансьора. Кук бе едър мъж — по-едър и от О’Дойл, и само щеше да ги забави. Лашон Дженкинс бе висок, слаб, жилав и атлетичен. Имаше кожа с цвят на кафе и интелигентен поглед.

На някои места пещерите принуждаваха Дженкинс, Конъл, Вероника и Санджи да лазят по корем. Кул-стюмите им се търкаха в пръстта и скалите. През повечето време обаче можеха да ходят изправени. Пещерите се различаваха от хоризонталната галерия. Каменните стени бяха грапави и съвсем обикновени.

Голямата пещера обаче бе нещо съвсем различно. На Конъл не му се искаше да си го признае, но бе също толкова изумен, колкото и останалите. Миньорите вече бяха нарекли мястото Пещерата с рисунките. В огромното пространство лесно можеше да се побере футболен стадион. Таванът бе висок и пещерата сякаш имаше купол. Мощни прожектори осветяваха чистия равен каменен под. Точно в средата на купола бе поставено нещо, което не бе естествено. Бе с големината на волейболна топка, но нямаше как да се разгледа без помощта на скеле, тъй като таванът се извисяваше на трийсет метра. Никой обаче не гледаше натам — стените бяха приковали вниманието на всички.

— Какво мислите, доктор Рийвс? — попита Конъл.

— Не знам — каза тихо Вероника, сякаш се намираше в църква. — Виждала съм рисунки в Серо Чалтел, но нищо подобно на това. Нямаше как да слезем на такава дълбочина без помощта на кул-стюмите. Нищо не разбирам. Не знам как е възможно някой да оцелее в тази жега достатъчно дълго, за да създаде всичко това.

Стояха рамо до рамо и се взираха със страхопочитание в ярко оцветените рисунки и резби, който покриваха всеки сантиметър от каменните стени.

00:27

Вероника Рийвс бе изпаднала в блаженство.

В Серо Чалтел рисунките бяха разпръснати, толкова далеч една от друга в безкрайните тунели, че откриването на всяка бе като намиране на загубено съкровище. С всяка рисунка тя започваше да разбира по-добре писмеността на чалтелианците. Бе убедена, че са имали писменост — не просто пиктограми, а истински думи. Когато работниците в Серо Чалтел откриваха нова безценна рисунка, Вероника бързаше да я види; като всеки път се надяваше, че ще се окаже чалтелианският розетски камък.

Тук, под планината Уа-Уа, нещата стояха различно. Стените бяха изпълнени с невероятен брой рисунки и релефи. Всеки квадратен сантиметър от пода до 3,5 метра височина бе покрит с изображения не веднъж, а два пъти. Първите представляваха култивирани и систематизирани релефи. Вторите бяха диви, многоцветни, примитивни рисунки, които приличаха на графити и покриваха релефите. Комбинацията от двете пораждаше хаотично, поразително усещане.

— Това е изумително — прошепна благоговейно Санджи.

Релефите демонстрираха майсторство в каменоделството, което надхвърляше въображението. Преобладаваха квадратни изображения с дължина двайсет и пет сантиметра, изпълнени със символи. Заоблените краища и идеалните извивки доказваха способностите на отдавна мъртвите майстори.

Някои изображения лесно можеха да бъдат разпознати — хвойна, планини, животни. Те илюстрираха сцени от пустошта над тях. Други образи бяха непознати, а значението им — изгубено. Вероника се усмихна на едно изображение, на която ясно се виждаше планината Уа-Уа отдалеч. Релефът бе най-големият в пещерата, с ширина три метра и височина два и половина. Бе фотореалистичен образ на планинския връх, който се намираше над тях. Майсторството бе феноменално. Планината бе издълбана перфектно и имаше характерни белези, по които можеше да се разпознае. Тази подробна и фина резба сигурно бе отнела десетилетия.

Макар качеството на резбата да бе умопомрачително, рисунките приличаха на кроманьонски пещерни драсканици — съвсем примитивни. И бяха съвсем запазени от сухия горещ въздух в пещерата. Ярките крещящи цветове разкриваха най-различни непознати фигури — вероятно изобразяваха митовете и религиозните символи на чалтелианците.

— Защо са покрили такива прекрасни релефи с толкова груби рисунки? — попита Санджи.

От разликата в качеството на релефите и рисунките Вероника вече бе стигнала до заключение.

— Рисунките са съвсем варварски — каза тя. — Сякаш е имало поне две отделни култури. Едната е добила страхотни умения в каменоделството, а другата, която се е появила по-късно, е имала само основни умения.

— Но некачествените изображения са отгоре — каза Санджи. — Рисунките са правени върху резбата. Нали би трябвало културата да се развива с течение на времето?

— Моето предположение е, че чалтелианската култура е била надвита от варварите — каза Вероника. — Възможно е и това, което считам за чалтелианска култура, всъщност да са били самите варвари, а друга, по-древна култура да е изсякла релефите.

— Значи рисунките са един вид обезобразяване?

— Не знам — отвърна Вероника. — Виждам много повтарящи се символи, както в резбата, така и в рисунките. Ако това са отделни култури, те все пак са сходни. Възможно е втората култура да е обединила елементи от предшественика си.

— Не виждам никакви повторения. — Санджи се бе въодушевил като ученик. — Покажи ми ги.

— Погледни тук — каза Вероника. — Виждаш ли този релеф на закръглено същество с пипала? Очевидно е някакъв бог или символ на божество. Ако се огледаш, ще го видиш навсякъде.

На лицето на Санджи се изписа разбиране.

— О, да! Виждал съм това изображение и на други места в пещерите. Щурам се насам-натам като глупав турист, но съм го виждал.

— Отстъпи няколко крачки назад до мен — каза Вероника. Отстъпиха назад, с лице към стената. Пред погледа им започна да изплува по-голямо изображение. Беше голямо, почти пет метра високо и малко по-широко. Плътни черни контури очертаваха фигури в яркочервено, оранжево и жълто.

На лицето на Санджи се изписа объркване, а после изведнъж разбиране, сякаш образът изкристализира. Тъмно оранжево покриваше кръглото тяло, а протегнатите ръце бяха в червено и жълто. Вероника поне предположи, че са ръце. Или пипала — нещо такова.

— Отново техният бог? — попита Санджи.

— Така предполагам — каза Вероника. — Или поне един от боговете им. Варварите може да са включили елементи на чалтелианската религия, но кой знае?

Тя знаеше, че липсва част от информацията. Нещо, което можеше да осмисли всичко това. Тази липсваща част необяснимо я тревожеше. Зачуди се дали умът й не е обладан от усойното чувство на ужас, което се бе просмукало в това място. Бе същото чувство, което бе изпитала и горе, но тук долу направо бе смазващо.

Санджи отиде до друго изображение, което бе привлякло интереса му. Вероника продължи да се взира в големия бог с пипалата. Ако наистина бе бог, тя можеше да разбере защо племето е толкова яростно и брутално. От изображението на стената лъхаше ярост и агресия. Ако това бе бог в пантеона на тези изгубени хора, той сигурно бе богът на войната.

Или може би богът на злото.

00:30

Конъл държеше табелката с треперещи ръце. Заля го ярост и замъгли ума му. Толкова силна и чиста ярост рядко го обземаше. Можеше да си спомни само още един път, в който се бе чувствал толкова крайно разярен — когато бе научил, че убиецът на жена му е бил ужасно пиян.

Табелката бе съвсем проста — малко тънко парче шперплат, не по-голямо от лист хартия. От долния й край стърчеше колче. На нея бе изрисувана като карикатура главата на малко човече, носът му надничаше над черта, зад която бе скрита останалата част от тялото му. Пръстите му също се показваха над чертата. Две безизразни черни точки символизираха очите. На гърба на табелката имаше просто послание.

„Килрой беше тук“.

— Къде намерихте това? — попита Конъл през зъби. Говореше тихо, за да не привлича вниманието на Вероника и Санджи. Те изследваха Пещерата с рисунките, а високият Лашон стоеше наблизо и се оглеждаше на всички страни за признаци на заплаха.

— Либранд я намери насред Пещерата с рисунките — каза О’Дойл. — Беше забита в пукнатина на пода.

— Някой друг видя ли я?

— Само Мак. Либранд ми я донесе веднага и аз я скрих.

— Има ли някаква вероятност някой от другите да я е сложил там, преди да дойдат Либранд и Мак?

— Разбира се, че е възможно, сър, но се съмнявам. Тя вървеше право напред и първа стигна Пещерата с рисунките. Въоръжена е и всички вървяха след нея, включително Мак.

— Възможно ли е Янсон да я е оставил тук?

О’Дойл се замисли над въпроса.

— Предполагам, че би могъл, но според картата на Ангъс нито един от тунелите в пропастта не води към Пещерата с рисунките. Освен това не би могъл да носи табелката — Мак щеше да я види. В тези костюми всъщност не може нищо да се скрие.

Конъл погледна собствения си яркожълт прилепнал кул-стюм. Стоеше му толкова плътно, че направо можеше да се разбере дали е обрязан. Хвърли поглед на О’Дойл, който приличаше на мускулест супергерой в своята тясна жълта премяна, на Хълк с бирено коремче. Да, Янсон не би могъл да скрие табелката от Мак. Някой беше изпреварил „Земно ядро“ в пещерите и този някой беше умник, който искаше Конъл да разбере, че е победен.

„Килрой беше тук“.

— Тази табелка е предупреждение — каза Конъл. — Знаете ли какво означава?

— Съюзническите сили са го виждали из цяла Европа, докато са освобождавали континента от нацистите през Втората световна война. Никой така и не разбрал чие дело е. Докато предните части изтласквали германците, този знак се появявал често. Някой е бил такъв шегобиец, че всъщност се е промъквал през вражеските редици и е рисувал графити.

О’Дойл погледна през рамо, за да се увери, че наблизо няма никой.

— Имам още нещо. — Посегна към чантата с мунициите и извади малък блед предмет.

На пръв поглед Конъл го помисли за камък или парче изсъхнала храна. После изведнъж разпозна какво е. Въпреки отвращението си успя да запази спокойствие.

Макар да бе изсушен, сякаш е бил пуснат в дехидрационна машина, това безспорно беше отрязан човешки палец.

Нокътят бе необичайно запазен. Точно зад нокътя обаче, там, където започваше първата става, палецът бе отрязан. По края бе полепнала мръсотия, пясък и дори едно малко камъче. През плътта се показваше парченце кост, мъртвешки бяла на слабата светлина.

— Къде намери това? — изсъска Конъл.

— В пропастта, където изчезна Янсон. — О’Дойл сключи пръсти на дръжката на автомата си. — Мисля, че е бил отсечен по време на борбата. Някой е убил Янсон и после е махнал тялото му.

— Трябва да изкараме всички на повърхността — каза Конъл, мъчеше се да говори спокойно. — Защо, по дяволите, вкарахте толкова хора долу?

— За да намерим Янсон — отговори О’Дойл, очите му шареха из пещерата. — Освен това казахте, че трябва възможно най-бързо да продължим към Плътната маса. Не се тревожете, господин Къркланд. Достатъчно въоръжени сме, а Либранд има специални инструкции да не изпуска миньорите от поглед.

Конъл го изгледа и изведнъж потръпна, защото осъзна нещо. Този човек искаше да стреля. По каквото и да е. По нещо, което можеше да е отговорно за това. О’Дойл искаше врагът да се покаже.

— Господин О’Дойл, къде са хората ни? На какво разстояние са от асансьора?

— Либранд, Мак и шестимата нови миньори изследват тунелите около пропастта — каза О’Дойл с отсечения си войнишки тон. — Бих предположил, че са на около двайсет и пет минути път от асансьора. Другите петима миньори от сутрешната смяна на Мак вероятно са вече там и чакат да се изкачат. Вие, Лашон, професорите и аз сме единствените в Пещерата с рисунките. Всички са тук, с изключение на Янсон.

Конъл бързо пресметна. Пещерата с рисунките бе на четирийсет и пет минути от асансьорната шахта, а групата на Мак бе по-близо до шахтата, само на двайсет и пет минути. Хората на Мак можеха да се върнат и да тръгнат нагоре, а после да пратят обратно асансьора точно когато Конъл и другите пристигнеха там. После все пак щеше да се наложи да чакат двайсет минути. Но ако имаше някаква опасност, поне хората на Мак щяха да се доберат до повърхността.

— Всички към асансьора — каза Конъл. — Веднага. Искам всичките ни хора да се приберат веднага.

Имаше нещо много нередно в тия тесни каменни тунели и инстинктът на Конъл му подсказваше, че ще става по-лошо.

00:32

Мак вървеше полуприведен, каската му току задираше каменния таван. Изследваха последния тунел, който тръгваше от пропастта, където бе изчезнал Янсон. Ядът на Мак бе примесен с изтощение — изчерпваха местата, където можеха да търсят.

— Как се справяте, господин Хендрикс? — попита Либранд. Тя се движеше плътно на стъпка зад него, изненадващо подвижна в тесните тунели. Фриц и още двама миньори вървяха зад нея.

— Не се тревожи — каза Мак, но в действителност мислите му бяха наистина тревожни.

трак-трак… трак

— Хей — каза Мак. — Чу ли?

— Чух — отвърна Либранд. — Какво е това?

Някъде пред тях нещо се движеше.

Ядът на Мак моментално се изпари и съсредоточената му мисъл се замени от празен поглед. Това, което видя, противоречеше на всичко познато. Намираха се на три километра под земята, за бога. Толкова надълбоко нямаше животни.

Но той го видя. Видя нещо да се движи.

Нещо, в което нямаше нищо човешко.

Думата паяк изплува в ума му, макар да нямаше време да преброи крайниците. Зърна го само за секунда, може би две, то само се мярна на светлината на лампата на каската му. Проблесна на светлината, като остави впечатлението, че е метално. Половинметров лъскав паяк.

— Видя ли го? — попита той Либранд, която стоеше нащрек с автомат, насочен към тунела.

— Да — прошепна тя. — Какво беше това, по дяволите?

— Тук ме хвана натясно.

— И аз го видях — каза Фриц. — Приличаше на голяма сребърна буболечка.

Групата бе застинала. Стояха леко приведени: таванът не бе достатъчно висок, за да стоят изправени, но и не толкова нисък, че да се налага да пълзят. Тунелът изведнъж им се стори още по-тесен и мрачен, сякаш бе капан.

Изведнъж уоки-токито изпращя и всички подскочиха.

— Либранд слуша — каза тя в слушалката.

— Говори О’Дойл. Веднага се върнете в пещерата. — Гласът му се чуваше слабо, със стържене и пукот. За съжаление уоки-токитата имаха малък обхват в тунелите.

— Някаква следа от Янсон? — попита тя.

— Още нищо. Връщайте се веднага. В мига, в който дойде асансьорът, изпращаш всички горе, включително Бил Кук. Щом се качат, веднага да пратят асансьора обратно. Ти ще пазиш асансьорната шахта. Ще дойдем при теб няколко минути преди асансьорът да пристигне.

— Разбрано — каза Либранд и закачи уоки-токито на колана си. — Да се махаме оттук. Размърдайте се.

— Но не сме открили Янсон — каза Фриц. — Не можем да си тръгнем просто така! Ами сребристата буболечка?

— Не знам какво е, но получихме заповед да се махаме, така че тръгваме. Тук има някаква опасност, Фриц. Сигурна съм, че ще ни пратят пак.

Част от Мак искаше да подкрепи Фриц и да настоява да останат и да продължат търсенето на Янсон. Друга, много по-силна част от него, искаше да се пръждоса оттук. Тук не бе възможно да живее нещо. А дори да бе възможно, той се съмняваше, че ще прилича на паяк.

Половинметрови лъскави паяци!

Така че Мак нареди на хората си да тръгват обратно към пещерата.

Вървяха доста по-бързо, отколкото бяха дошли.

00:34

Докато О’Дойл раздаваше заповеди, Вероника и Санджи вървяха в другия край на Пещерата с рисунките, а изуменият Лашон се влачеше след тях.

— Нека изясним нещо — каза Лашон с дълбокия си баритон. — Искате да кажете, че тази зала е един голям учебник?

— Така мисля — отвърна Вероника и се огледа, учуди се защо не го бе забелязала веднага. Релефи с размери 25 на 25 сантиметра покриваха по-голямата част от Пещерата с рисунките. Подредени в редици, хиляди релефи с перфектни илюстрации покриваха стените. Хвойна ето тук. Туземец с копие там. Кактус. Скакалци. Богове с пипала. Планини. Вълк. Лък. Летящи стрели. Всичко, което вероятно бе представлявало част от битието в този район, бе изобразено на едно или друго място по стените.

— Боже мой! — възкликна Санджи. — Това изобщо не е религия. Това е класна стая!

— Така изглежда — отвърна Вероника. — В края на краищата сме много навътре в планината и можем само да предполагаме, че тази култура по някакъв начин е съществувала тук. Знаем, че посещенията им на повърхността са били ограничени — някои от тях вероятно никога не са излизали на повърхността. Може би са използвали тези релефи, за да учат децата си как изглеждат нещата горе.

— Но как са живели тук? — попита Санджи. — Тук е 80 градуса по Целзий. Издържаме на тази температура само благодарение на кул-стюмите. Да не искаш да кажеш, че хората са живели тук долу целия си живот?

— Може климатът да е бил различен — отвърна Вероника. — Може преди хиляда години изобщо да не е било толкова горещо. Възможно е да са имали някакъв генетичен начин да се справят с температурата — или пък чрез храненето? Ескимосите ядат толкова много китова мас, че огромният процент мазнини в тялото им помага да понасят много ниски температури. Може чалтелианците да са имали подобна стратегия на адаптиране.

— Ако е било чрез храненето, какво изобщо са яли? — попита Санджи. — Трябва да е било нещо невиждано. Ако е било генетично, би трябвало да са коренно различни от всяко човешко същество, но е възможно да са мутирали по някакъв начин, което би им позволило да понасят толкова високи температури. Съмнявам се, но въпреки това е възможно. Такава мутация би им позволила да експлоатират тази ниша от околната среда.

Вероника гледаше релефите. Картините започваха да придобиват форма в ума й и да й се изясняват повече неща.

— Изглежда, четат отляво надясно и отдолу нагоре. — Тя докосна една плочка, на която бе изобразен пипалат бог. Пръстите й хвърлиха странни сенки на светлината на лампата от каската й и пипалатият бог се изви, сякаш беше жив.

— Мисля, че четат чрез групиране — каза Санджи. — Така както ние използваме изречения, за да предадем една идея, те използват групи.

— Какво искаш да кажеш?

— Виждаш ли тази малка схематична линия около тези четири картини? — попита Санджи и посочи стената. Очите на Вероника се разшириха, когато видя множеството схематични линии, които свързваха кутийките в различни групи.

— А, видя значи — каза Санджи с усмивка. — Тези групирани картини разказват сложна историйка. Погледни първата картина. — Той посочи един пипалат бог, който стоеше на входа на пещера. — Виждаш ли облаците? Винаги, когато искат да изобразят повърхността, слагат облаци. А сега погледни следващата. — Той посочи един релеф вляво, прекрасна изработка на туземец с изпъкнали мускули и копие. Вероника проследи следващата група вляво — туземецът промушваше пипалатия бог с копието си. Следващата картина силно я смути. Три пипалати бога държаха характерните ножове с форма на полумесец и насичаха туземеца.

— Изглежда, са гадни копелета — каза Лашон.

Вероника разсеяно потърка брадичка.

— Значи тази история разказва какво се случва, ако се опълчиш на пипалатия бог.

Тримата насочиха лампите си към предпоследната картина. Виждаха се всички детайли: летяща във въздуха отсечена ръка, пипалатите богове, които размахваха ножовете, изражението на ужас и болка на лицето на туземеца. Последната плочка изобразяваше как пипалатите богове заравят останките на туземеца. Вероника се почувства така, сякаш някой я е ударил в стомаха.

— Това е наказание — каза тя. — Това се е случило на миньорите, както и в Серо Чалтел. Това е религията им. Някой въстава срещу племето и племето го заколва. Насичали са ги на парчета, а после са ги заравяли. Туземците са престъпили волята на боговете си. — Призля й от това откритие. Най-накрая си отговори на част от загадката, по която работеше от пет години — сега разбираше защо племената причиняваха такива опустошения.

— Значи това трябва да е някакъв техен закон — каза тя. — Чудя се какъв закон са нарушили Джесъп и миньорите?

— Това изглежда очевидно. — Санджи отиде до друг релеф. — Погледни тук, виждаш ли горните четири редици? Всички групи картини започва с туземец или животно на входа на пещера. А следващата картина, ги показва как се движат из пещерите.

Вероника проследи групите картини наляво — всяка показваше как пипалатите богове насичат на парчета туземеца или животното. Очите й обходиха стената, като изследваха „наказателните“ релефи. Много от тях се повтаряха; повечето бяха с туземци, вероятно индианци от племената юта или хопи, които се придвижваха из пещерите, преди да бъдат посечени.

— Значи е било светотатство да навлезеш в планината, ако не си част от племето — каза Санджи. — За такова нарушение наказанието е било смърт.

— Тръпки ме побиват — каза Лашон. — Планината е свещено място и всеки, който влезе в нея, го убиват. Помислете. Не сме ли и ние нарушители?

Никой не отговори.

О’Дойл дойде при тях с оръжие в ръка — Лашон застана нащрек — и каза с властен тон:

— Трябва да тръгваме. Веднага.

— Защо? — попита Вероника. — В момента сме насред изключително важно откритие.

— Връщаме се при асансьора възможно най-бързо — каза О’Дойл. — Тук е опасно и Конъл иска всички да се върнем при асансьорната шахта възможно най-бързо.

Вероника скръсти ръце.

— Е, изобщо не ме интересува какво е казал господин Къркланд! Не може просто да се разпорежда с нас. Не може да ни накара да се махнем оттук.

О’Дойл въздъхна уморено.

— Може би господин Къркланд не може да ви заповядва или да ви принуди. Но може да заповяда на мен. А мога да ви уверя, че аз мога да ви накарам да се подчините.

Тя понечи да възрази възмутено, но Санджи здраво я хвана за лакътя и я дръпна към тунела, който водеше към шахтата. Вероника го погледна, после погледна строгото лице на О’Дойл и затвори уста.

00:37

Цифрите танцуваха на монитора пред Катерина и Ахмед. Двамата се взираха озадачени в тях.

— Това е невъзможно — каза Ахмед.

Катерина поклати глава, не вярваше на очите си. Замисли се за момент над резултатите и какво би означавало, ако са точни. Това бе умопомрачаващо и напълно неприемливо.

— Колко време ни трябваше, за да проверим това уравнение? — попита Катерина.

— Трийсет и пет минути.

— Можем ли да го съкратим някак?

— Не — отговори Ахмед. — Ако смятаме, че резултатите са грешни, трябва да започнем да въвеждаме от нулата, ако предположим, че сме допуснали грешка някъде при въвеждането.

Катерина се замисли над тази възможност. Ако данните се окажеха точни, трябваше веднага да предупреди Конъл. Но това просто бе невъзможно. Нямаше начин данните да са верни. Имаше грешка. Трябваше да има грешка.

— Провери го пак — каза тя. — И този път дай да го направим както трябва.

01:01

Кейла тихо се промъкваше през сенките. Силният вятър навяваше пясък из лагера. Платнищата, които покриваха бараките, меко плющяха.

Тя коленичи до бараката на миньорите и очите й бавно проучиха района. Движеха се хора, но всички бяха заети със задачите си. Бяха тук толкова отдавна, че никой вече не си правеше труда да се оглежда — лагерът им беше познат.

Наблюдава още пет минути, после се промъкна до задния прозорец на бараката и надникна. Шестима миньори, спяха като заклани. Кейла се усмихна, изумена колко лесно се оказа всичко. Когато О’Дойл и Конъл ги нямаше, дисциплината значително се нарушаваше. Тя вероятно дори не би рискувала с тази екскурзия, ако О’Дойл не бе в тунелите. Скъпите кул-стюми на миньорите бяха хвърлени на пода или висяха на таблите на леглата.

Кейла изчака още няколко минути. Нищо не помръдваше. Тя бавно отвори задната врата на бараката и се шмугна вътре. Шестима спящи мъже. Можеше да ги убие всички, ако искаше да ги убие съвсем безшумно. Но не беше тук, за да убива.

Тихо взе един кул-стюм и се измъкна. Костюмът със сигурност щеше да им липсва. Този път О’Дойл можеше даже да претърси ридовете и да намери укритието й. Единствената информация, която й трябваше обаче, бе само да надникне в тунелите. След това щеше да я продаде на този, който плати най-много. Щеше да се опита да проникне в тунелите след няколко часа, към три или четири сутринта. Това щеше да е краят на мисията й. Ако можеше да проникне — добре; в противен случай пак щеше да се качи на ландроувъра и да изчезне оттук — още преди шест сутринта.

А няколко часа след това щеше да започне наддаването.

21.

Ахмед и Катерина умираха за сън, но пък вече знаеха, че не са допуснали грешка. Два пъти бяха проверили цифрите и втория път уравнението даде същите резултати.

— Майко мила — успя да промълви Катерина.

— Да — тихо отвърна Ахмед, очите му бяха вперени в екрана. — Майко мила.

В това нямаше логика. Никаква логика. Но не в това беше въпросът. Защо или как всъщност нямаше значение. Беше очевидно кога — и трябваше незабавно да се предприеме нещо.

Катерина хукна навън, Ахмед тичаше след нея. Умората им сякаш се изпари. Тя изкрещя на един от пазачите да им докара джип. Скочиха в него и отпрашиха към входа на галерията. Щяха да им трябват поне двайсет минути, за да стигнат дотам, включително да се изкачат пеша по склона. В хоризонталната галерия имаше телефонна връзка с асансьорната шахта и това бе единственият начин да се свържат с Конъл.

Катерина грабна уоки-токито на шофьора и изпрати съобщение на пазача на входа. Надяваше се, че той ще успее да предаде съобщението навреме.

01:19

Кейла видя как двамата учени изскочиха от лабораторията, метнаха се на джипа и отпрашиха към мината. Поведението им говореше, че нещо много се е объркало. Тя засече съобщението им до пазача на входа на галерията. Катерина Хейс искаше всички да излязат от мината веднага. Но защо? Срутване? Подземни води? Отровен газ? Не знаеше. Не можеше да засече сигнали от мината, защото използваха пряка телефонна линия. Не знаеше какво става в планината.

Но историята определено ставаше интересна.

01:21

Въпреки бавния ход на Санджи уморената група на Конъл стигна асансьорната шахта само за четирийсет минути. Конъл застина, когато видя, че Либранд не е сама, а с Мак и Фриц Шъруд.

Мак лежеше изтощен в прахта. Приличаше на жертва на бомбен атентат, но не бе пуснал автомата. Фриц се беше опрял на ръба на асансьорната шахта. Лицето му бе пепеляво.

Либранд гледаше смутено.

О’Дойд хвърли поглед към двамата проснати мъже, после и към Либранд.

— Казах ти да ги изпратиш горе — каза тихо и ядосано. — Казах ти го изрично.

— Не искат — отговори Либранд. — Искат да изчакат всички да се върнат, в случай че някой е открил Янсон.

— Моят човек се изгуби там — каза Мак. — Няма да го изоставя.

Конъл пристъпи напред, застана пред О’Дойл, взря се в Мак и каза твърдо:

— Това не е твоят човек, а моят човек. Всички сте мои, всички работите за мен и ако още веднъж не се подчиниш на заповед, ще се озовеш на самолета за Австралия по-бързо, отколкото можеш да си представиш.

— Бях с него, когато пострада — каза Фриц. — Трябва да остана долу до последно. Това е най-малкото, което мога да направя.

Конъл го изгледа ядосано.

— Ти направо можеш да си стягаш багажа. Мак ми трябва, но ти не. Уволнен си.

Фриц понечи да заговори, но бе твърде изтощен да протестира. Опря глава на скалата и затвори очи.

Индикаторът на вратата на асансьора светна от стрелка нагоре на стрелка надолу — вече идваше към тях. Конъл си погледна часовника: още двайсет минути, преди да успее безопасно да изведе всички. Дотогава просто трябваше да чакат. Всички щяха да се качат заедно. Когато се окажеха в безопасност на повърхността, щеше да обмисли ситуацията наново. Изчезването на Янсон и най-вече отрязаният палец изтъкваха един факт, който му бе убягвал доста време — че никакви пари не заслужават да се рискува човешки живот. Той бе поставил значението на Плътната маса пред безопасността на хората си. Сега осъзнаваше колко е оплескал всичко, как е позволил на самосъжалението да изопачи приоритетите му. Това не му харесваше, никак даже.

Възможно бе Янсон да е шпионин, но по-вероятно беше да не е. И в двата случая някой се бе добрал до Янсон и го бе отвлякъл. О’Дойл бе казал, че Янсон несъмнено е мъртъв — било пределно ясно от пръските кръв по стената. Който и да бе отвлякъл Янсон, нямаше да се поколебае да убие отново. Конъл трябваше да изведе хората си оттук. След това щеше да направи реорганизация и да слезе с въоръжен, отпочинал и подготвен екип. Забавянето можеше да му струва Плътната маса, но можеше да спаси нечий живот.

Телефонът иззвъня.

Конъл грабна черната слушалка, която бе окачена на стената.

— Къркланд слуша.

— Господин Къркланд, Бил Кук е — отвърна гласът. — В хоризонталната галерия съм. Току-що получихме радиосъобщение от доктор Хейс. Тя идва насам, за да говори директно с вас.

— Какво е съобщението?

— Каза всички да излязат от мината незабавно — отговори Кук. — Каза, че е спешно.

Конъл стегна пръсти около слушалката. Топката в стомаха му се сви още повече. Изведнъж почувства и друго спешно — че трябва да отиде до тоалетната.

— Кажете й, че вече сме се заели с това, господин Кук. Да се обади веднага щом пристигне. И не изпращайте, повтарям, не изпращайте никой долу, ясно ли е?

— Да, господин Къркланд.

Конъл затвори. Вероника, Санджи, Либранд, О’Дойл, Мак, Лашон и Фриц го гледаха. Животът им бе в опасност и това бе по негова вина. Пак си погледна часовника. Нещо лошо се мътеше. Само се надяваше, че ще почака още осемнайсет минути.

Някъде далече горе чу слабият глух метален екот на слизащия асансьор.

01:24

Сега Сони разбираше как се чувства заекът преди смъртоносната захапка на хищника. Лежеше на леглото си и трепереше. В стомаха му се бе загнездил страх и се виеше като червей на дъното на бутилка текила, бял, лигав и отвратителен.

Това подло чувство, което се влошаваше още откакто бе дошъл в Погребалната могила, сега бе толкова силно, че той едва го издържаше. Обаче бе в безопасност в бараката. Нали?

Образът на грубата пещерна рисунка изскочи неканен в главата му. Това означаваше нещо, но какво? Какво бе означавало за Андерсън и другите студенти по геология през 1942 година? Сони се зачуди дали студентите са се чувствали като него сега. Дали хората на Джесъп също са го почувствали и са го пренебрегнали.

Очите му се разшириха, дъхът му секна. Джесъп! Статията във вестника. Значението на пещерната рисунка изведнъж го връхлетя като лавина.

Кучи син!

Седна в леглото, очите му зашариха из стаята като на дивеч, който се опитва да забележи таящ се хищник. Стана, метна раницата на рамо и се втурна към вратата. По дяволите джипът, по дяволите парите и по дяволите оня кучи син Къркланд. Щеше да изпрати човек за джипа по-късно, това наистина нямаше значение в момента. Имаше достатъчно запаси в раницата, за да стигне до Милфорд. За повечето хора това пътешествие щеше да е глупаво начинание, но след четирийсет години в пустинята той знаеше, че лесно може да се справи, бутна с една ръка вратата на бараката; с другата яростно стискаше индианския амулет на колана си.

01:28

Катерина и Ахмед едва си поемаха дъх.

Краткият път до галерията бе изморителен, но се понасяше. Тичането нагоре по склона обаче бе нещо съвсем различно.

Когато стигнаха, Кук й подаде телефона. Конъл вече беше на връзка. Първата група миньори тъкмо излизаше от галерията, а асансьорът вече тръгваше надолу.

— Господин Къркланд!

— Какво ново, доктор Хейс?

— Боже мой! Изведете всички оттам! Веднага!

— Точно това правим, доктор Хейс, но асансьорът не може да се движи по-бързо. Успокойте се и ми кажете какво става.

Катерина приклекна, пое дълбоко дъх и се опита да успокои стомаха си.

— Аномалиите, за които говорихме. Спомняте ли си?

— Разбира се.

— Е, имаше още една, откакто слязохте долу. С Ахмед проверихме някои измервания. Времето между епицентровете и отчетите съответства на данните за прокопаване на тунели през съответните скални пластове. Почти сме сигурни, че аномалиите са срутвания, причинени от взривове и падане на скален материал. Пътят води право към върха на шахтата! Няма съмнение, че не е естествено явление!

— Повторете, за да съм сигурен, че съм ви разбрал добре, доктор Хейс. И този път на нормален език.

Катерина пак пое дъх и след миг каза:

— Срутванията не са естествени. Някой прокопава тунел право към шахтата.

01:30

Конъл скупчи Мак, Вероника, Санджи и Фриц до ръба на асансьорната платформа. Вероника и Санджи стояха нервно, Мак и Фриц просто, лежаха в прахта, Фриц бе заспал дълбоко и очевидно не се тревожеше за скорошното си уволнение. Конъл не можеше да ги вини: те бяха прекарали повече от дванайсет часа в горещите тунели в пълзене, катерене и търсене.

О’Дойл, Либранд и Лащон стояха на шест метра навътре в тунела, с гръб един към друг и с готови за стрелба оръжия. Блокираха всякакъв достъп от пещерата към асансьора.

— Конъл — високо се обади Вероника. — Бихте ли ни казали какво по дяволите става?

Явно вече не държеше да са на „ти“.

— Вероятно нищо, доктор Рийвс — отвърна Конъл и погледна асансьорната шахта, после часовника си — за десети път през последните две минути.

— Нищо? О, тогава може би ще ми кажете защо са тези въоръжени с автомати пазачи?

Конъл въздъхна. По-добре беше да им каже, и без това щяха да разберат.

— Както вече знаете, един миньор, Брайън Янсон, изчезна. Имаме основание да вярваме, че тук долу има още, някой. Този някой може да е ранил или дори убил Янсон. Трябва да изведем всички на повърхността веднага.

Вероника не отговори нищо. Може би изведнъж осъзна колко опасна може да се окаже ситуацията. На три километра под земята — и само един изход. Веднъж и тя да спре да приказва, отбеляза Конъл.

Шумът от асансьора вече бе по-силен — звук, който обещаваше безопасност. Конъл пак провери часовника си, после отново погледна в асансьорната шахта. Стори му се, че вижда дъното на асансьора високо горе.

01:32

Катерина, Ахмед и Кук тичаха към шахтата. Краката на Катерина протестираха, дъхът й излизаше на изгарящи пресекулки — да, трябваше да влезе във форма, щом всичко това приключеше. Бе прекарала твърде много време на дупето си в лабораторията.

Усети тътена, преди да чуе ужасния стържещ звук на падащи камъни. Опита се да спре, но земята под краката й се люшна и тя падна. Остра болка я прониза в коляното. Вдигна глава и видя, че Ахмед тромаво се изправя. Кук й помогна да стане и отново се втурнаха напред.

В галерията отпред се понесоха странни шумове, като от удряне на метал и камък. Идваха към тях. Чуха се и други шумове, които тя не можеше да определи точно, но които смразиха душата й. Ако вече не се бе затичала напред с другите, щеше да се обърне и да се затича обратно.

Това щеше да е най-умното нещо в живота й.

Но за Катерина Хейс бе твърде късно.

01:39

Грохотът на слизащия асансьор заглуши всички други звуци и Конъл не чуваше нищо освен стърженето на механизма и скърцането на метал. Нищо необичайно.

Нищо, докато не се чу шумът.

Всички разговаряха нервно и чакаха асансьора. „Шумът“ бе внезапно остро стържене на метал, което отекна продължително в дългата шахта. Разговорите моментално секнаха. Измина кратка секунда, в която всички чакаха, извърнати към асансьорната шахта, за да видят причината за шума.

Конъл пръв видя опасността. Асансьорът наистина слизаше, но доста по-бързо от обичайното и килнат на една страна; стържеше по гладката стена на шахтата и хвърляше ярки оранжеви искри.

— Бягайте! — изкрещя Конъл, обърна се и изтича настрани. Този път никой нищо не каза; всички просто се обърнаха и лудо хукнаха към тунела.

О’Дойл и Лашон ги пуснаха да минат пред тях. В следващия миг О’Дойл осъзна, че са с човек по-малко, и изкрещя:

— Фриц!

Фриц още спеше и не усещаше шума и опасността. Очите му примигнаха и той едва вдигна глава. О’Дойл се втурна напред, но по-младият Лашон бе по-бърз и взе шестте метра до асансьора на дълги мощни скокове.

Асансьорът се бе откачил от въжето и се свличаше надолу. Една от страните му задираше стената и изпълваше тунела с ужасно оглушително стържене на метал о скала. Усилени от тясното пространство и каменните стени, звуците наподобяваха вой на демон, който изскача от ада.

— Не, Лашон! — извика О’Дойл, но беше твърде късно. Точно когато високият мъж стигна до Фриц и прехвърли ръка около кръста му, асансьорът се заби в дъното на шахтата. Пет тона метал удариха земята като бомба.

Земята потрепери. От тавана се посипаха камъни, облаци пръст и прах изпълниха тунела със задушаващ мрак.

01:40

Кейла насочи бинокъла към входа на хоризонталната галерия. Нямаше следа от пазача и двамата учени. Огледа и лагера, но не видя нищо необичайно. Изтощените миньори се прибираха в бараката. Почти всички спяха, с изключение на четиримата пазачи, които патрулираха с автомати HK416 с по 30 патрона.

Очевидно времето на игрите бе приключило. Трябваше да е изключително внимателна, ако се наложеше да се върне в лагера. Дотук всичко бе просто забавна игра, но ако сега допуснеше и една грешка и някой откриеше огън, щеше да е мъртва на секундата. Това правеше играта много по-трудна. Пак насочи бинокъла към хоризонталната галерия. Там ставаше нещо интересно. Нещо наистина интересно.

01:41

Катерина куцукаше след Ахмед и пазача — болката в коляното я забавяше.

Някъде напред пазачът изкрещя от страх и почна да стреля. Грохотът раздра въздуха. Бе толкова силен, че тя запуши уши с ръце, стисна очи и запищя. Стрелбата изведнъж спря — и нещо топло и мокро изпръска лицето й. Тя го избърса и отвори очи.

Беше кръв.

Втренчи се в изцапаните си в червено ръце. Не знаеше дали е кръвта на пазача, или на Ахмед — и така и не успя да разбере. Вниманието й бе привлечено от шум някъде отпред. Шум на изсъхнали листа, които се носят по бетонен тротоар.

Начинът, по който се движеше… Трябваха й няколко секунди, за да го проумее.

Тя нямаше толкова време.

Проблесна платинен нож с формата на полумесец, посече корема й и почти я преряза на две. Тя изпъшка от страх или поне се опита, но бе невъзможно, тъй като диафрагмата й бе отделена от дробовете. Тя се удари в земята, очите й още бяха вперени в ужасното лъскаво разкривено нещо, което я убиваше.

01:43

През бинокъла си Кейла наблюдаваше как един малък метален силует пропълзява от входа на хоризонталната галерия. Приличаше на паяк, но имаше само четири крайника. Тя нагласи фокуса. Какво беше това странно същество? Докато се взираше объркано, от галерията проблеснаха многоцветни светлини.

Паякът се дръпна встрани и ченето на Кейла увисна от изумление, объркване и страх. Странни същества, малко по-големи от човек, изскочиха от входа покрай паяка и се разпръснаха по планината, меките им безгръбначни тела се движеха грациозно, сякаш се разливаха. Не можеше да се каже, че тичаха, понеже думата нямаше да е съвсем точна. Може би повече прилягаше „носеха се“. Стотици същества се изсипаха по склона, бързо и целенасочено, право към лагера. Проблясваха ярко в нощта и осветяваха земята пред себе си гневно и наситено многоцветно. По скалистия варовик и прашния път заиграха оранжеви, червени и жълти отблясъци.

Приличаха на плътна светеща медицинска топка с пипала. Три отдолу се движеха като крака, а три отгоре приличаха досущ на ръце. Горните пипала — ръцете, държаха дълги, странно закривени метален предмети, очевидно някакви ножове.

Тя онемя. Всъщност направо не можеше да мисли, докато ги наблюдаваше как удариха лагера като приливна вълна. Първият пазач едва успя да ги види и изстреля само един откос. В следващия миг те бяха върху него, кълцаха, сечаха и разкъсваха.

Изстрелите му предупредиха останалите пазачи и единият пусна централната аларма. Всички лампи в лагера светнаха отведнъж, зави сирена. Другите пазачи побягнаха с оръжия в ръце към мястото, откъдето се бяха чули изстрелите.

Пазачът, който бе пуснал алармата, зави иззад лабораторията точно когато четири от лъскавите диплещи се същества стигнаха сградата. Той се вторачи в тях и замръзна. Движеха се толкова бързо, че дори не успя да стреля. Нароиха се отгоре му като пирани и го скриха от погледа й. Във въздуха се разхвърчаха части от тялото му, пръски кръв оплискаха в яркочервено белите стени.

01:45

От позицията си на главния портал Чо в ужас наблюдаваше как отвратителните лъскави същества насичат Франк Хъчинс на парчета и как кръвта му оплисква белите стени на лабораторията.

„Демоните на Джесъп — помисли той толкова ясно, че чак му се стори странно предвид безумието, което танцуваше пред очите му. — В крайна, сметка не е бил луд — те съществуват“.

Главният портал бе най-отдалечената точка на лагера от мината. Чо се бе скрил зад един голям камък и потръпваше от начина, по който съществата осветяваха нощта и пулсираха като някакви извратени лигави коледни лампички. От начина, по който се движеха, като река, сякаш нямаха кости; не приличаха на нито едно същество, което бе виждал, като се изключи може би медузата или голия охлюв.

Сирената виеше. Чо чакаше и се надяваше да се случи някакво чудо и Франк да излезе жив изпод ужасния куп демони. Кръвта се лееше. Чо гледаше в нямо страхопочитание как един от краката на Франк тупна на пясъка.

„Господи! Франк!“

Натисна спусъка. Демоните се загърчиха в смъртни мъки, западаха на безжизнени купчини.

Стотици същества вилнееха из лагера. Странният конфликт вече бе приключил. Кратката схватка на Чо свърши бързо. Той се обърна и побягна през портала към пътя по склона.

Няколко проблясъка в червено, жълто и оранжево му подсказаха, че зад него има нещо. Хвърли поглед през рамо, без да спира, но не можа да види добре.

Обърна се и затича обратно, стреляше с автомата. С крясък изпразни целия пълнител в блестящото същество, но то продължаваше към него. Изстреля лъскавото си пипало и нещо метално профуча във въздуха. Чо се наведе, но усети режеща болка в рамото.

Автоматът му бе празен. Спусъкът щракаше безполезно. Съществото напредваше, бе само на три метра от него. Чо извади 45-калибровия си пистолет с перлена дръжка и натисна спусъка три пъти — изстреля целия пълнител. Уцели с всичките куршуми. Каквото и да бе това същество, то се свлече в безжизнена купчина на песъчливата земя и светлината му изгасна. Остана само безгръбначно сиво тяло. Той се обърна и побягна още преди съществото да спре да потрепва.

Успя да измине само сто и осемдесет метра, преди да му причернее. Забави ход и погледна рамото си — цялата му ръка бе в кръв, проблясваше на лунната светлина. Той се препъна, падна на земята. Главата му се удари в един камък.

01:47

Те се тълпяха из лагера, изливаха се около сградите. Писъци, мъжки и женски, изпълниха нощния въздух наравно със странните звуци, които издаваха съществата. Странни, гневни, агресивни звуци. Бегло напомниха на Кейла на скърцащи гуми върху нагорещен асфалт, но с много по-различни тонове и височини.

Вратата на бараката на охраната се отвори. Пазачите, които не бяха на пост, се бяха събудили и откриха стрелба. Затичаха се към прииждащата сган, като непрекъснато стреляха. В далечните кътчета на ума на Кейла пробяга изненада, че съществата можеха да бъдат уцелени, да кървят и да се свличат на земята. Нещо прелетя във въздуха и пръсна главата на един пазач като презрял пъпеш. Той падна, тялото му потрепери в смъртна агония.

За секунди съществата затрупаха пазачите като рояк мравки. Започна сеч.

Кейла загуби бройката както на загиналите от „Земно ядро“, така и на съществата, които се бяха изсипали от планината. Още няколко минути ехтяха единични изстрели и стърженето на съществата. Човешките писъци, които преобладаваха през първите няколко минути от конфликта, бързо замряха.

Някой успя да се добере до навеса с оборудването. Един ландроувър събори вратата на гаража и пръсна отломки дърво и метал. По зелената му боя и синьото лого на „Земно ядро“ проблясваха светлините на лагера. Едно от съществата застана решително на пътя на автомобила и размята пипала в лудо алено и смъртоносно жълто. Ландроувърът го блъсна и то се размаза на бронята като водна бомбичка, пусната от двайсетия етаж. В ума на Кейла се отпечата образът на лепкава оранжева кръв, макар всъщност да не можеше да определи какъв точно е цветът на ярката светлина на лагерните лампи. Автомобилът тежко зави надясно и се насочи към главния портал. Съществата замятаха камъни. Истинска каменна градушка. Един удари предното стъкло и го пръсна.

Роувърът рязко свърна към резервоара с дизелово гориво, блъсна се в него и насред лагера плиснаха хиляди литри дизел.

Кейла не знаеше откога продължава битката. Из лагера ехтяха изстрели, хората отчаяно се бореха за живота си. Последен човешки писък се извиси в хаоса и стрелбата секна.

Тракането и скърцането на съществата изцяло огласи нощта. Те се движеха свободно из лагера и подпалваха всичко, което можеше да гори, включително разлятото гориво. Нощното небе се озари от пламъци. Съществата събаряха лампите и бутаха стените. Докато атакуваха сградите, алармите една по една замлъкваха и остана само пукотът на пожарите и странните звуци, които издаваха съществата. Целият лагер се озари в оранжево. Кейла гледаше и не вярваше на очите си. Съществата ликуваха. Скупчиха се около пламъците. Продължаваха да пищят като стотици гуми, скърцащи по хлъзгав паваж. Кейла седеше в своето прикритие парализирана, неподвижна.

Представлението обаче съвсем не бе приключило.

От навеса с оборудването се чуха експлозии и автомобилите се подпалиха. Дизелът продължаваше да гори и осветяваше целия лагер. Бяха придошли още стотици същества и се мятаха напред-назад из унищожения лагер. Разсичаха човешки трупове на парчета и заравяха накълцаните останки.

След няколко минути или няколко часа — Кейла бе изгубила представа за времето — пожарите започнаха да стихват. Съществата станаха мудни, може би се бяха уморили, но продължиха делото си. Събориха почернелите бараки и заровиха отломките дълбоко в пясъка.

Първите слънчеви лъчи озариха утринното небе с цвят на нажежен въглен. Съществата тръгнаха към склона като едно цяло. Влачеха мъртъвците си със себе си. Повечето се движеха много бавно, някои бяха толкова омаломощени, че другите трябваше да ги влачат. Изкачиха се по склона и почнаха да влизат в хоризонталната галерия. Когато и последното същество се скри в нея, Кейла насочи вниманието си към лагера.

Но лагер вече нямаше. Кейла свали бинокъла. С невъоръжено око едва можеше да се разбере, че изобщо е имало лагер. С бинокъла можеше да види отломките на няколко сгради, бетонните основи на дизеловия резервоар, покрити с пясък и тук-там парчета метал, които отразяваха сутрешното слънце. Като цяло обаче лагерът просто вече не съществуваше.

Тя се зачуди дали да не се отдалечи още, но знаеше, че чудовищата не са я видели. Това бе очевидно — унищожиха всичко и всички, които им се изпречиха пред очите, но така и не дойдоха за нея. Реши да остане на мястото си. Не я бяха видели и ако излезеха пак, вероятно пак нямаше да я видят.

Умът й най-накрая включи на скорост. Възможност? Тя бе дошла в пустинята, за да я търси, и сега я бе открила. По-голяма, отколкото изобщо бе мечтала. По дяволите южноафриканците, по дяволите руснаците, по дяволите платината. С това можеше само да изкара пари, а парите не можеха да купят това, което искаше най-много на света.

Не знаеше на какво точно бе станала свидетел, но много добре знаеше, че никой никога не е виждал такова нещо. Какво беше това, някакви чудовища? Експеримент? Извънземни? Не можеше да са извънземни — коя достатъчно разумна, за да пътува в космоса, раса би използвала ножове срещу автомати? Каквито и да бяха тези същества, те бяха примитивни. А и всъщност нямаше значение какви са, поне не и за нейните цели.

Защото каквото и да представляваха, бяха нейният билет към АНС.

Заля я радост. Тя включи обезопасеното устройство за комуникация и пусна заглушаване на всички честоти. Програмира го да прекъсва заглушаването на всеки четвърт час и да сканира всички честоти за пет секунди — ако някой бе успял да избяга от лагера, вероятно щеше да се обади за помощ. Но тя трябваше да се увери, че никой не се е измъкнал, та внезапно роденият й план да може да проработи.