Затворена котка

49

Докато вадеше ключа от чантата си, забеляза, че предметите се размазват, сякаш ги вижда през зацапано стъкло. Отначало помисли, че е от глад, защото през последните седмици почти не беше яла. После си спомни слуховете за вируса, водещ до необратима слепота. Когато се втурна в стаята си, от нея течеше ледена пот. Опирайки се на стените, се добра до леглото. Имаше усещането, че потъва и продължава към бездънни дълбини. Клепачите й тежаха като камъни. Някой я докосна по рамото.

— Майя… Майя…

Стресна се и се събуди. Въпреки че стаята тънеше в мрак, позна гласа на Арат.

— Какво правиш тук? — прошепна. — Ума ли си загуби?

Когато Ра-Теш тръгваше на път, Майя оставаше под надзора на пазачи, пръснати из храма.

— Трябваше да те видя — сподели той с тъга в гласа. — Не мога да спра да мисля за твоето заточение.

Тя постави пръсти върху устните на мъжа.

— Тук съм, защото такъв е дългът ми към Богинята, забрави ли?

— Той те използва, Майя! — избухна. — Не ми казвай, че не си разбрала.

Девойката почервеня.

— Забравяш, че той е Върховният жрец, а аз съм само послушница. Трябва да се подчинявам на човешката му същност.

— Можеш да помолиш жрицата за помощ.

— Тя също му се подчинява. Мисля, че е заради магията.

— За какво говориш?

— Ра-Теш владее тайна сила — поколеба се тя, преди да намери точния израз. — Използва ритуала на свързване с магически цели.

— Сексуална магия?

— Трябва да си я почувствал в нощта, когато те доведе.

Арат потръпна. Спомняше си със срам онази среща, защото се бе опитал избяга, да се откаже, но не бе овладял волята си.

— Аз съм на мястото, което съм избрала — настоя тя. — Не знам защо се притесняваш.

— Безпокоя се, защото открих нещо.

Наведе се, докато не докосна устните й. Девойката се изненада толкова силно, че забрави опасността, на която се излагаше. Отвърна на целувката, без да мисли, всмуквайки дара на Богинята.

От нощта на Белтейн се опитваше да прогони страстта си към Арат. Дори изненадващото му посещение по заповед на Ра-Теш не беше успяло да подхрани онази мечта. Но сега бе различно: той беше дошъл при нея без необходимост от ритуали, без богове, на които да угажда…

Телата им се срещнаха върху ложето, копнеещи едно за друго, вдишвайки аромата на кожите си. Сред възглавниците за сън се преструваха, че се нападат в смъртоносна битка, оросявайки се със сокове, извиращи от мистериозни и плодородни дълбини. Потта се смесваше със слюнката и желанието разпалваше огъня, който пламна между бедрата на девойката, нападната от езиците на боговете. Свободна от влиянието на жреца, Майя най-сетне се отдаде на палещия дъх на любовта.

Някой разтвори завесите към коридора и наблюдаваше сцената, докато тонът на стенанията им не подсказа, че сливането им е към края си. Едва тогава се отдръпна назад и отново се скри.

— Казах на Даная да дойде да те види — рече Арат, след като успокои дишането си.

Майя си спомни тялото на девойката, лудуващо сред облаци от пяна.

— Още ли се виждаш с нея?

— Обичам я — отвърна той простичко.

— Аз също.

— Какво? — Арат се изправи наполовина.

— От онзи ден при водопада. Исках да разбера защо бягаш от мен…

— Била си там?

— Това ми помогна да разбера защо желаеш Даная. — Погледна го съсредоточено. — Притеснява ли те?

— Не — отвърна той, изненадан. — Не ме притеснява.

— Какво й разказа за мен?

— Истината. Вие сте различни. Обичам и двете ви. Какво да направя?

Тя го разбираше. Обичаше Арат, но в същото време желаеше Даная. Не беше нещо, което можеше да контролира.

Далечно чуруликане прозвуча в мрака.

— Трябва да си вървя — съобщи той, скачайки от леглото.

— Защо толкова скоро? Още не е съмнало.

— Не чуваш ли? Това е птицата, която пее призори.

— Спиш, Арат. Причува ти се.

— Погледни, виждаш ли светлината на хоризонта?

Майя излезе на балкона и за момент се надяваше, че тази млечна светлина е следата на някой метеор.

— Това е едно от онези загадъчни явления, които понякога се появяват в небето… — коментарът й бе прекъснат от отчаяни трели. — Ах, да, съмва се!… Бързо! Бягай оттук!

Сбогуваха се в градината. Майя го видя да се стопява в мъглата, преди да се върне в леглото си с намерението да спи дълги часове… Миг след това една ръка запуши устата й и тя вдиша парфюм, който разпозна заедно с шепнещия глас.

— Аз също те обичам. И Богинята ме помоли да ти дам един специален дар — каза жрицата, която свали ръката си веднага щом се убеди, че момичето няма да вика. — Ще изкова за Нея духа на бъдеща заклинателка. Ще те науча на тайна магия, която мъжете не познават.

— Магия? — повтори момичето с боязън. — Достатъчно магии ми се събраха.

— Тази магия е различна, защото идва от природата ни. Нея само жените могат да практикуват. — И посочи съда, където Майя държеше фините платове, които използваше по време на менструацията си. — Менструалната кръв има жизнеутвърждаваща сила, затова е толкова мощна. Мъжете не я притежават и са се опитали да я заместят с жертвоприношения, но магиите, постигнати по този начин, не са чисти. Само нашата кръв е хранилище на живота, дарено от Богинята.

Майя си спомни, че пророческите способности на гадателките се увеличаваха по време на тези специални дни. Може би съществуваше някаква връзка между луната и пророческите видения.

— С тази магия ще задържиш интереса на новия си любовник.

— Не знам за какво говориш.

— Напротив — продължи жрицата, като не обърна внимание на тревогата в гласа на момичето. — Ако използваш добре силата на луната, любовникът ти никога няма да те изостави.

— Аз не…

— Ще бъде наша тайна — прекъсна я тя. — Няма да кажа нищо на Ра-Теш. Новият ти възлюбен ми е симпатичен и мисля, че наистина го обичаш. Ще ти помогна да го виждаш често, но искам нещо в замяна. Позволи ми да те обичам, както той те обича.

— Винаги си била много добра с мен, но никога няма да мога да те обичам по същия начин.

— Любовта е нещо различно за всички. Ако ми подариш няколко нощи в замяна на мълчанието ми и обединим силите си, ще можем да се опълчим на властта на Ра-Теш и може би да освободим царството от присъствието му.

Докато говореше, жената сваляше един по един воалите, които покриваха момичето. Майя нямаше друг избор, освен да отстъпи пред ласките й, не само защото разбра, че животът на Арат зависи от съгласието й, но и защото започна да усеща как горещият дух на Богинята я обладава. Устните с подканяща плътност я увещаваха да остане отпусната на леглото, устни с ален цвят, които толкова приличаха на нейните, че се чувстваше странно от милувката им върху кожата си. Защото да споделиш любовта с друга дъщеря на Богинята беше като да любиш сама себе си.

Молитвите й се сляха с шепота на жената. Предусети идването на светлината, която щеше да избухне под клепачите й. Трябваше да задържи изригването, което вече известяваше за себе си с далечен тътен. Приближаваше се до Богинята. Вече беше достъпна за ръцете й. Зелено като нейната мантия беше сияйното було, което се разпростря върху света: това беше прелюдията на нейното идване и проникване. Магията се понесе над спалнята и обгърна жените, които се отдаваха на ритуала. Миг преди кулминацията двете издигнаха в унисон молитвите си, задържайки за секунда сливането си с Майката, докато напрежението стана непоносимо. Тогава освободиха цялата сила, натрупана от допира на телата им. Събраната енергия послужи за подтик на заклинанието. Вълните от мечти и желания преляха през прага, задържащ ги по волята на техните създателки, и изригнаха в мощен прилив, който заля всичко в предела на магията.

Ръцете на жрицата се сключиха около китките на Майя и за миг погледите на двете се срещнаха. Именно тогава паметта на Мелиса нададе мълчалив вик: в дъното на тези очи пулсираше душата на Сибила.

50

Последните дни бяха странни, сякаш махалото на душата ми се намира в постоянно колебание. За първи път не си спомням образите от регресията. Всеки опит да се съсредоточа ги замъглява още повече.

Възможно е отчаяното ми желание да избягам и физическата невъзможност да го осъществя да са улеснили тези скокове във времето. Или може би съм полудяла, както казва Тирсо. Ами ако регресиите ми не са нищо друго, освен опити за бягство?

Но не бива да се съмнявам в себе си. Аз съм единствената си опора. Освен това тази вечер бих се осмелила да заложа на здравия си разум. Може би защото е пълнолуние и съм на път да прокървя.

Тази магическа струя, която изтича от вагината ми, изостря интуицията ми. С нея се чувствам способна да се затворя в седефена капсула и да заблестя с уникалния блясък, който извира от най-тайното кътче на душата ми. Силата му ме свързва с Майката, която поражда светове и ни говори с лунни песни. Инстинктът ми става източник на власт, когато дестилирам тази тъмна и тайнствена течност. Затова ще продължа да търся. Истината трябва да е някъде там, недалеч от мястото, където сърцето ми сочи.

Знам, че съм сама, но крия лапи с остри нокти под копринените си длани. С тях ще се отдам на любовта. Пак с тях ще си проправя път за бягство, дори в ада, ако някой се опита да застане на пътя ми. Ще намеря отговора, колкото и да е болезнен. Няма да продам душата си, дори на най-високата цена.

51

При последното пътуване се беше случило нещо важно, но колкото и да се мъчеше да възстанови този къс от спомена си, не успяваше. С часове се изтягаше в леглото, изучаваше паяжините по тавана или съзерцаваше някакъв предмет — цвете, плочките по пода, движението на облаците — от креслото на верандата. Баба й трябваше да я вика по няколко пъти, за да излезе от тази летаргия и да се нахрани. Също така отказваше да вдига телефона. Сусана й беше оставила две съобщения, в които й обясняваше, че е болна и по тази причина не може да й донесе тампоните. И Тирсо я потърси, без да получи отговор. Баба й старателно й предаваше съобщенията, но Мелиса ги трупаше в едно кътче на ума си, без намерение да им отговори.

Няколко дни след онова преживяване сякаш се събуди. Нощта се спускаше над града и тя съзерцаваше небето, седнала върху куп тухли, струпани в градината. Изведнъж зад голям сив облак изгря великолепна ярка звезда. Гледката предизвика у нея необикновен прилив на енергия. Огледа се около себе си, без да знае какво прави там. Стана и влезе в къщата.

— Има ли вода? — извика на баба си, която за малко не умря от страх, като чу гласа й за първи път от много дни насам.

— Има половин варел на двора — отвърна, — но е дъждовна.

Реши да се изкъпе на светлината на свещ, защото нямаше ток. После излезе, загърната в хавлия, и се запъти към стаята си, оставяйки мокри стъпки в коридора. Задачата да се облече й се стори крайно неприятна и онова, което на всеки друг би отнело пет минути, на нея й отне почти половин час.

— Сусана те търси — прошепна баба й на вратата.

Мелиса излезе от стаята, отнасяйки свещта.

— Тревожех се за теб — каза приятелката й. — Оставих ти един куп съобщения.

— Как изкара грипа?

— Нормално.

— А как върви работата?

— Горе-долу… Едгар е потиснат.

— Защо?

— Откри, че има доносници на Държавна сигурност в неговите литературни кръжоци.

Мелиса въздъхна.

— Не е нещо ново.

— Дойдох по две причини — обяви Сусана, подавайки й една чантичка. — Първата е следната: донесох ти петнайсет тампона.

— Нямаш представа колко съм ти благодарна — каза Мелиса. — Всеки момент ще ми дойде, а нямам какво да си сложа.

— Втората е, че искам да ме придружиш на един прием. Днес раздават наградите за литература и ми дадоха две покани.

— Истината е, че не ми се излиза, но щом си дошла…

Тръгна към стаята си, но докато вървеше по коридора, се спря. Пак се налагаше да се преоблича, а беше на границата на търпението си. Върна се на верандата и помоли за помощ Сусана, която мигом се втурна да рови в гардероба.

— Така ще бъдеш фантастична — увери я приятелката й, след като порови из закачалките и извади рокля във виолетови тонове.

— Поизбеляла е — каза Мелиса, като се позоваваше по-скоро на паметта си, отколкото на зрението си.

— Не се притеснявай, никой няма да забележи.

Мелиса се гримира, жонглирайки със свещта.

— Не ме чакай, бабо! — викна от вратата. — Ще се прибера късно.

На спирката десетки силуети пристъпваха неспокойно и от време на време излизаха на улицата, за да се взрат в далечните светлини на колите. Някои говореха тихичко, като че ли спирането на тока ги беше уплашило; други, използвайки анонимността на сенките, проклинаха глухо. След половин час дойде автобусът. Двайсет минути по-късно двете приятелки слязоха на магистрала 23 и улица „в“ и извървяха четири пресечки до една сива сграда.

Градините на Съюза на писателите и артистите привличаха куп любопитни, които използваха тези церемонии като претекст за срещи, перчене, флиртове, интриги, размяна на книги и изобщо всички дейности, които се отприщват, когато се съберат повече от трима интелектуалци на едно място… а в този момент бяха повече от двеста.

— Ще поздравя едни приятели — предупреди я Сусана. — Ела с мен.

— Предпочитам да изчакам тук.

Сусана се гмурна в множеството, а Мелиса тръгна да обикаля без посока, дочуваше фрагменти от разговори и наблюдаваше жестовете, заредени със скрит смисъл и уклончиви отговори. Вдигна очи нагоре. На небето нямаше луна. Лампите, поставени ниско долу до дърветата, създаваха очарователни светлосенки, допринасяйки към тази атмосфера на шабат.

— Мелиса!

Спря се изведнъж.

— Къде се беше скрила? — поздрави я Едгар.

— Търсихме те да те поканим на вечеря — добави Лео.

Тя се опита да се усмихне.

— Мисля, че няма да имам време.

— Ще бъде нещо специално — настоя той.

— Предпочитам да оставя нещата както са сега — отвърна тя.

Едгар и Лео си размениха бърз поглед.

— Добре, както искаш.

Мелиса потъна сред множеството, обсебена от желание да се махне колкото се може по-скоро. Някои скорошни постъпки сега й се струваха грешка с катастрофални размери, кошмар, предизвикан от отчаянието… Някой я спря, хващайки я за ръката.

— Предположих, че ще си тук.

Беше Рохер. Не го беше виждала, откакто замина. Беше на път да го попита как е изкарал, когато си спомни обещанието му да й се обади веднага щом се прибере.

— Не знаех, че си се върнал.

— Трябваше да свърша някои работи. Щях да ти се обадя тази седмица.

— След последния ни разговор мислех, че ще го направиш веднага.

— Прости ми — каза тихо той и се приближи. — Не съм спирал да мисля за теб.

— За мен и за кого другиго?

— Говориш така, сякаш мислиш, че не ме интересуваш. Знаеш, че дори да не се виждаме задълго, нищо няма да се промени.

Мелиса потръпна, защото той не подозираше колко е близо до истината.

— Слушаш ли ме?

— Извинявай, какво каза?

— Ще ми бъде неприятно, ако не дойдеш с мен.

Волята на Мелиса се стопи в нищото.

— Добре.

— Сега се връщам.

Едва усети бързата му целувка, преди да изчезне в множеството.

Огледа се във всички посоки, като се опитваше да намери Сусана. Откри я в един ъгъл, близо до жрицата, която я наблюдаваше… Сърцето й се обърна. Изведнъж си спомни онова, което паметта й в продължение на дни криеше от нея.

— Какво ти е? — попита я Сибила. — Изглеждаш, все едно си видяла призрак.

— Мисля, че ще припадна.

— Сто на сто не си яла — каза жената и я повлече към един стол. — Стой тук и ме чакай. Ще ти намеря нещо.

Мелиса използва момента, за да задиша дълбоко.

„Не е възможно — помисли си. — Това е грешка. Сигурно смесвам нещата.“

Но в измерението на духа грешките не съществуваха.

— Вземи — заповяда й Сибила, като се върна, подавайки й една кутийка, пълна със сандвичи и сладки.

Мелиса се почувства неспособна да води разговор. Неуверено потърси тема, която би й позволила да зададе подходящия въпрос, но нищо не й хрумна. Ами ако в крайна сметка Сибила не помнеше нищо? Или още по-лошо — ами ако помнеше всичко? Висока фигура изплува от сенките.

— Не знам как винаги успяваш да се изгубиш — упрекна я. — Търсих те навсякъде.

Беше Ра-Теш… Или Рохер… Вече не знаеше къде се намира, нито с кого говори.

— Познавате ли се? — попита машинално Мелиса.

— Още не — отвърна той, — но с удоволствие ще се запозная с нея.

Мелиса забеляза как учителката й се напрегна, когато той й подаде ръка. В същия момент някой го повика.

— Извинете — каза тихо. — Не мърдайте оттук.

Изгуби се сред лакти и смях.

— Кой е той? — попита сухо Сибила.

Мелиса беше на път да й разкаже за връзката си с жреца, но се ограничи да отговори:

— Един приятел.

— Що за човек е?

— Ами… — Мелиса не знаеше какво да отговори. — Имаме връзка.

Сибила се обърна, за да я погледне.

— Каква връзка?

— Любовници сме.

Учителката й изтърси няколко трохи от роклята си.

— Изобщо не ми харесва — каза. — Пази се от него.

— Защо?

Тя сви рамене.

— Не знам. — И натърти: — Не ми харесва.

— Наистина ли не се познавате?

— За пръв път го виждам — потвърди жената, отегчена от темата. — Кога ще се отбиеш у нас?

— Защо, след като вече няма да има повече експерименти?

Упрекът в тона й не остана незабелязан.

— Искам да знаеш нещо — отвърна Сибила, обръщайки се към момичето. — Аз реших да те насочвам и няма да престана да го правя. Забърка се в някои неща по моя вина. Имаме почти кръвен обет. Моля те да се отбиеш, защото обещанието ми все още е валидно.

На Мелиса й се стори, че зад тези думи чува ехото на един друг глас.

— Добре, ще дойда след няколко дни — съгласи се и се наведе да остави кутийката върху тревата. — Ще се обадя, преди да тръгна. До скоро.

— Отиваш ли си? — попита изненадано Сибила. — Мислех, че ще поостанеш.

— Струва ми се, че ще хвана грип.

— Жалко! Исках да те запозная с една двойка скулптори. Тук съм благодарение на тях и си помислих, че…

— По-добре някой друг ден.

Забърза към изхода, блъскайки няколко души, които се възмутиха или я изгледаха ядно. На няколко крачки от вратата Рохер й препречи пътя. С него беше някакво момиче.

— Къде отиваш?

— У дома.

— Но ти ми обеща…

— Не се чувствам добре.

— Добре, ще те откарам.

Мелиса се поколеба, като гледаше ту Рохер, ту момичето.

— Извинявай, забравих да ви запозная. Това е Ниевес.

Мелиса й подаде ръка съвсем вяло.

— Може да пийнем по нещо и после ще те откараме у дома.

Тя забеляза, че той говори в множествено число: непознатата щеше да дойде с тях.

— Не, благодаря. Спирката е наблизо.

— Ако си болна, не трябва да се движиш сама.

— Това е най-обикновен грип.

— Грипът е признак за депресия. Ще пием по нещо и ще видиш как ще се оправиш.

Мелиса го погледна в очите и за миг видя в тях Ра-Теш. Въпреки изминалото време той не се беше променил.

Огледа непознатата, която продължаваше да стои до него с монотонното безразличие на статуя, и едва успя да отрони: „До скоро“, преди да се обърне и да излезе на улицата.

52

Не се чуваха гърмежи, но присвяткването показваше, че се задава буря. Атмосферата беше наситена с фосфоресценции и топлината лепнеше по кожата като вендуза. Беше карибската зима, маскирана като буря. Мелиса знаеше наизуст дяволиите на този климат, който мамеше и приканваше към измама. Затвори очи и се хвърли в чаршафите.

Изминалите дни не бяха успели да я накарат да забрави ужаса си, когато установи самоличността на Сибила от предишния живот. Непрекъснато се питаше какво да прави. Не отиде у дома й, както й беше обещала; също така не й се обади. Имаше нужда да помоли за съвет, но кръгът на възможните довереници беше твърде ограничен. Нямаше много хора, на които можеше да каже, че е разпознала духа на мъртва жрица в преподавателката по марксизъм… А на Тирсо — и дума да не става. Сели вероятно щеше да я изслуша, но не беше достатъчно ерудирана, за да й помогне.

Образът на талисмана изникна в спомените й. Потопи се в онзи син блясък, сякаш плуваше в спокойни води. В това състояние на дрямка видя да се приближава портата от светлина. Протегна се, за да я стигне, и едва я докосна, когато избухна взрив.

Отново съзря краката си, заровени в тревата, а пред себе си — лице, което блестеше сред свръхестествен ореол. Прегръдката между двете души, загубени в тези земи на сънища, бе по-топла от завивка.

— Ти си последното ми убежище.

— Но не единственото.

Мелиса забеляза неуловима промяна във вибрациите на въздуха. Зад гърба й изникна тъмно петно, подобно на призрак от мъгла.

— Какво има?

— Сибила… човекът, в когото вярвах… на когото се уповавах…

Спря, без да се осмели да продължи.

— Най-сетне разпозна старата си учителка?

Мелиса остана поразена.

— Знаела си?

— Според теб как може да не знам?

Атмосферата сякаш се топеше около нея. Ефектът беше предизвикан от състоянието на духа на наставницата й, но Мелиса не успя да определи дали беше от радост, или от безпокойство.

— Защо не ме предупреди?

— Нямаше причина — промълви фигурата, която се издигна и застана върху един храст. — Не е необходимо да знаеш всяка подробност от предишните си животи, за да изживееш правилно настоящия.

Лек бриз разлюля храстите. Понесена от вятъра, фигурата отново се спусна на земята. Недалеч пулсираше облак от светлина, който лека-полека започна да се оформя в друг силует. Мелиса почувства силна носталгия и разбра, че усещането се дължи на второто същество, което стоеше неподвижно на няколко крачки от ангела.

— Не се страхувай от Сибила — каза наставницата й. — Може да се окаже най-добрата ти помощничка. Два пъти е била твоя учителка; и ако преди е работила върху части от душата, които не оцеляват след смъртта, сега го прави във висши сфери на духа, където се трупат уроците за вечността.

Второ колебание в атмосферата показа на Мелиса, че нещо пак се променя. Обстановката започна да се замъглява. Опита да се вкопчи в това място, търсейки първо ангела, после втория силует, но напразно. Преди всичко да изчезне, видя отблизо две ръце, които се опитваха да я достигнат.

53

— Влез. — Селесте я целуна по бузата. — Алваро е в кухнята. Мелиса прекоси стаята, отрупана с книги, разтопени свещи и куп листове, пръснати по двете бюра.

Алваро белеше картофи до мивката.

— Какво става с телефона? — попита Мелиса. — От няколко дни ви звъня, но никой не вдига.

— Преди две седмици падна мълния и като че ли кабелите изгоряха — обясни Алваро.

— Има ли нещо?

— Трябва ми работа. Пенсията на баба ми не стига за нищо.

— Можеш да работиш нещо самостоятелно — каза Алваро. — Имам един приятел, който си направи фризьорски салон у дома… нелегален, разбира се, но успява да се издържа.

— Братовчед ми ремонтира ютии в една незаконна работилница — спомни си Селесте. — А жена му бродира бебешки дрехи.

Мелиса поклати глава.

— Не умея да върша такива неща.

— Добре, все ще измислим нещо. Днес ще останеш за обяд — реши Селесте и веднага предложи на Алваро: — Направи повече храна за баба й.

Мелиса понечи да възрази, но приятелката й я прекъсна:

— Да не си посмяла да откажеш. В този дом помагаме на изпадналите в беда.

Мелиса не настоя. В някой друг живот се беше грижила за съществото, което днес бе Селесте. Не се учудваше, че сега приятелката й действа по същия начин.

— Да идем в стаята.

Оставиха Алваро в кухнята и отидоха в спалнята, за да седнат на възглавниците.

— Чувала ли си се с Рохер? — попита Селесте.

— Не. И не ме интересува.

— Разбрах, че бил болен.

— Всички са болни от грип.

Селесте изчака няколко секунди, преди да поясни:

— Видели са го да влиза в Онкологичната болница.

— Може би е бил на свиждане на някоя приятелка — каза Мелиса с тон, който не успя да прикрие гнева й.

— Брат ми казва, че е ходил да си прави изследвания.

— Да, вероятно да си измери степента на наглост.

Селесте щеше да добави нещо, но в този момент Алваро се показа на вратата.

— Ако искате да ядете, елате — скара им се той. — Имам само две ръце и не мога да смогна за всичко.

Станаха и отидоха да му помогнат. Скоро чиниите бяха подредени върху ракитовата подложка и Мелиса се зае да поглъща първата си топла храна от много дни насам.

Малко след това, когато Мелиса отиде в кухнята да си налее вода, Алваро използва момента да попита Селесте с поглед, но тя направи знак за поражение. Приятелката й беше тежък случай. Никога не се вслушваше в съвети, още по-малко, ако не бяха в съгласие с плановете или идеите й. Движена от почти спонтанно желание да я закриля, си обеща, че ще говори с нея по-късно.

54

Измина още една седмица, без Рохер да се появи. Ненавиждаше го. По някакъв начин също така го обичаше, но най-вече го мразеше, задето беше породил това раздвояване на чувствата и все още го подхранваше. Изпита гняв към себе си, защото не можеше да го изхвърли от мислите си.

В такива моменти си спомняше тембъра на гласа му, джентълменските му обноски, безкрайната ерудиция на разговорите му, всеки жест на учтивост, който изглеждаше предназначен само за нея. Припомняше си и дребни детайли, може би останки от старомоден романтизъм. И най-вече мненията за ситуацията в страната, които споделяха, нещо, което малцина се осмеляваха да правят, защото изискваше нещо повече от приятелство. Беше символ на отдаване.

Вдигна един пуловер, за да го разгледа, и за миг замря. Може би не й се е обадил, защото наистина е болен. Имаше грипна епидемия. Собствената й баба се беше разболяла преди два дни. Мина й мисълта да му се обади, но веднага съжали.

„Видяхме се преди три седмици — спомни си тя. — Имал е достатъчно време да намери телефон.“

Реши да последва съвета на наставницата си и да говори със Сибила. Почти три часа се опитва да се свърже, ала се оказа невъзможно. Първо й даваше „заето“, после се изгуби звукът за набиране, а накрая се преплете някакъв разговор на две жени, които се караха. Почака петнайсетина минути, но скандалът сякаш нямаше край. Така че ги прекъсна любезно и ги помоли да затворят и отново да се наберат, за да опита да се обади. За нейна изненада двете жени — които щяха да се избият минути преди това — показаха неочаквана солидарност и наругаха здраво Мелиса.

— А ако не ти харесва — беше последното, което й казаха, — качвай се на сала и се махай в Маями.

Решена да не позволява да я мачкат — стигаха й ежедневните кръстни мъки, — отиде в стаята, взе радиото, включи го близо до телефона, усили максимално звука и долепи телефона до високоговорителя. Когато отново поднесе слушалката към ухото си, цареше мъртвешка тишина: жените се бяха изпарили. Опита се да набере отново, но линията не работеше. Нямаше друг избор, освен да се подготви да иде на гости. Тръгна към стаята на баба си, за да я предупреди, че излиза. Тогава видя какво имаше на масата.

— Какво е това, бабо?

— Кое? — попита бабата от стаята си.

— Бутилка чилийско вино.

— Майка ти го донесе… Подарък за Нова година.

Мелиса влезе в стаята на баба си.

— Мама е идвала?

— Днес сутринта.

Момичето я пипна по челото и установи, че няма температура.

— По-добре да беше донесла пиле. — Наведе се да я целуне.

Беше решена да разбере дали Сибила помни, или не същото като нея. Трябваше да се изправи срещу онова, което заплашваше да се превърне в травма. Беше толкова объркана, че не разбра как стигна до дома й.

Котката се разхождаше безцелно из градината и гонеше въображаема плячка. Като чу стъпки, размърда уши и вдигна поглед към фигурата, която се приближаваше. Проучи отново чертите на натрапницата, ровейки в котешката си памет. Големи очи, гъвкави движения, зеници, които се разширяваха или свиваха нетипично за човешко същество: такива бяха чертите, които животното разпозна у нея… Мелиса го откри в тревата — със замислен вид и нащрек. Почти сродна душа. И когато погледите им се срещнаха, разбра, че то знае. Връзката продължи само миг; достатъчно време котаракът да изръмжи и да се шмугне към вътрешността на къщата. Тя почука на вратата.

— Уморих се да ти звъня — оплака се Сибила веднага щом тя прекрачи прага. — Баба ти не ти ли предаде съобщенията ми?

— Да, но телефонът е ужасен. Могат да ни се обаждат, но не можем да набираме.

Влязоха в библиотеката.

— Размишлявах за онова, за което говорихме — каза жената. — Ще те науча да правиш енергиен щит.

— Какво е това?

— Защита. В случай че се наложи да отсъствам, ще се чувствам по-сигурна.

Но в очите на Мелиса се четеше още един въпрос.

— С този щит — продължи учителката й — силата, насочена срещу теб, ще се обърне срещу нападателя ти.

Веднага разбра, че не това е отговорът, който девойката търсеше, защото въпросът й беше друг.

— Помните ли предишните си животи?

Темата я изненада.

— Защо питаш?

— Отдавна искам да ви питам, но все забравям.

— Ами спомням си шест или седем.

— Кои по-точно?

— През четиринайсети век бях коняр. Живеех в помещения близо до кухнята на двореца и много добре си спомням конете. Бяха бели и огромни животни и ги тимарях всяка вечер. Живях и в Египет. Бях придворна дама или нещо такова, голямата ми любов беше един нубийски воин. Имах нещастен живот през единайсети век в древна Галия и друг — по-приятен — в Гърция по време на царуването на Перикъл.

— А някой живот в Атлантида?

Сибила сбърчи чело.

— Атлантида е легенда.

— Троя също е легенда, докато някой не открива руините й.

— Не помня нищо такова — отвърна, наблюдавайки ученичката си. — Какво ти се върти в главата?

— Нищо особено.

— Не ме лъжи.

— Добре… имах няколко видения, докато медитирах, и мисля, че се срещнахме в друг живот.

— В Атлантида?

— Не съм сигурна — отвърна уклончиво Мелиса. — Ако разбера нещо по-конкретно, ще ви кажа.

— Както искаш, въпреки че не одобрявам този тип преживявания, ако целта не е обучение или лечение. Любопитството може да бъде опасно… Сега ще те науча да създаваш щита. Не е трудно, но ще имаш нужда от малко практика, за да постигнеш сериозна защита. Затвори очи и визуализирай…

55

Закуси хляб с олио и малко кафе. След това се върна в стаята си, където чете до вечерта. Гладът я принуди да излезе отново. Претопли ориза, който извади от хладилника, свари две яйца и обели една шайба авокадо. Искаше й се да послуша музика, но нямаше ток, така че отново се усамоти да чете, докато първите сенки на нощта не се спуснаха над града. Тогава затвори книгата и обу единствения си чифт дънки, за да излезе на верандата. Там известно време се люля на стола с почти кататонична упоритост. Когато тъмнината вече й пречеше да вижда минувачите по тротоара, се върна в стаята си, взе няколко листа от една папка и излезе на улицата. Десет пресечки по-нататък започна да хвърля позивите, които сама беше изработила.

Тази идея й беше хрумнала, когато се връщаше от дома на Сибила. До районния комитет на Партията видя един служител, който изхвърляше вързоп неотваряни вестници Гранма на боклука. Озърна се във всички посоки, за да е сигурна, че никой не я гледа, взе пакета и го отнесе у дома си. Останалата част на следобеда прекара в изрязване на букви и думи.

Пръсна позивите на една безлюдна спирка, в парка, до аптеката и пред хлебарницата. От време на време различаваше някой фенер на верандите, когато обитателите излизаха да разговарят в нощния хлад. Тогава бързо се шмугваше зад някое дърво.

Вече близо до ъгъла, различи пламък на свещ. Изглеждаше, сякаш се приближава от някаква неопределена точка. Запита се кой ли е този чудак или отчаян човек, който вървеше така по улицата, но мигом разбра, че пламъчето растеше и в един момент придоби ненормални пропорции. Беше факла. Също така забеляза, че вече не носеше дънки, а ефирна рокля.

— Майя — прошепна някой в тъмнината.

Намираше се в храма. Позлатените завеси хвърляха отблясъци, които сякаш танцуваха в полуздрача. Едва чу гласа на Арат:

— Майя, ти ли си?

Пристъпи напред, за да може той да види лицето й.

— Имам изненада за теб.

Без повече приказки я хвана за ръка и я поведе по коридора към нейната спалня. В леглото, окъпана от трептенето на пламъците, чакаше Даная. Черните й като въглен зеници се забиха в Майя. Получи се размяна на мълчания, когато ръцете им се срещнаха, а физическият контакт стана ярък като утро, което огрява равнината.

И изведнъж Майя/Мелиса разбра, че отговорът на въпросите й пулсираше — неопровержим и истинен — в светлината на онези очи. Там беше началото на всички загадки. Даная и Анаис бяха един и същ човек.

56

Събуди се в студената сива утрин, която предвещаваше дъжд. Нереалният вид на небето я накара да се усъмни, че се е върнала напълно. Може би сетивата й още бяха закотвени в някоя точка на времето. Без да си дава сметка, присъства на раждането на новия ден. Въздухът лека-полека се изпълни с цвърченето на птиците, гласовете от квартала, шума на далечни двигатели… Тъй като нямаше друг избор, реши да се върне към единствения си порок: четенето. Стоя затворена, докато звънецът на вратата не й подсказа, че токът е дошъл. Колебливите стъпки на баба й минаха край стаята и се спряха в хола. Мелиса остави книгата, почти скришом, молейки се да не търсят нея. Нямаше желание да се вижда с никого. След безкрайна пауза стъпките на баба й се върнаха.

— Търсят те.

Остави книгата с корицата нагоре и скочи от леглото.

— Кой е? — прошепна, за да не я чуят.

— Тирсо.

Ако беше намислила някакво извинение, веднага го изличи. Като стигна в хола, го поздрави с радостна целувка, но изражението на приятеля й я смрази.

— Заминавам — съобщи тихо. — Или по-скоро заминаваме. Ернесто идва с мен.

— Кога?

— Днес на разсъмване.

Мелиса не можеше да повярва.

— Ще дойдеш ли?

Тя поклати глава.

— Веднага щом стигна, ще ти пиша — я увери той, като й подаде тефтерче. — Запиши ми адреса си. Трябва да го науча наизуст. Не искам да нося документи със себе си, за да не ги загубя.

— Времето не е подходящо за плаване — това беше единственото, което й хрумна да каже.

— Говорих с един метеоролог. Тази седмица няма да има бури.

— Тирсо, за бога, не го прави!

— Да не започваме пак. Вече го обсъдихме.

— Толкова е опасно…

— Мислиш ли, че не знам? Но ще се побъркам, ако остана. По-добре да си тегля куршума!

Прегърна го.

— Много да се пазиш.

— Не се тревожи. Ще събера пари, за да те измъкна оттук по законен път. Ще измисля нещо. Имам една братовчедка, която се омъжи за чужденец, и след няколко месеца я пуснаха. Може би ще намеря някого, който да ни помогне.

Мелиса се мъчеше да не заплаче.

— Пази се — повтори и го прегърна отново.

— Ти се пази. И умната! Ако те вкарат в затвора, загубени сме.

Тя се съгласи.

— Трябва да вървя — каза той. — Имам да свърша още куп неща.

Прегърнаха се за трети път. Мелиса се показа на верандата, за да го види как се отдалечава, и в този момент й се прииска, повече от всякога, да се стопи във въздуха и да изчезне.

57

Средните царства. Така са наричали в древността областите, обитавани от същества — нито смъртни, нито безсмъртни: феи, елфи, силфиди и всички онези създания, свързани с въздуха, земята, водата и огъня. В Средните царства времето и пространството са различни. Те са империя на духовете на природните стихии, чийто живот продължава цели еони. През хилядолетията някои са изчезнали, появили са се други, но повечето все още обитават тази област, забранена за смъртните. Въпреки това всяка вечер и сутрин — по време на кратката прелюдия, когато светлината и сенките се смесват, булото, отделящо измерението на хората от измерението на Средните царства, се превръща в недоловима завеса, през която може да се премине от една вселена в друга. Също така има други пътища за този преход: смяната на сезоните, хълмовете, блатистите зони и всяко място, където може да се намери съчетание на разнородни елементи: топлина и студ, земя и вода, небе и земя…

Мелиса подозираше, че по тази причина пътуванията й в миналото бяха зачестили с идването на есента. Към това трябваше да добави гнева и божата си. Въпреки че, ако зависеше от нея, нямаше да може да отслаби емоционалния порой, който се добавяше всяка минута към невидимия заряд на земята и който, изглежда, отключваше тези психически преживявания.

Така разсъждаваше, докато рисуваше върху някаква хартия. Външно изглеждаше като момиче, което гледа как минават облаците в безкрайното здрачаване. Сякаш природата беше забравила задълженията си и съзерцаваше в екстаз премяната си. Усети растящата тишина, но не разбра дали това бе реакция на живите същества, изплашени от този така продължителен сумрак, или беше погрешно възприятие на сетивата й. Нямаше как да разбере, защото сякаш от нищото плъзна мъгла и забули всичко, което я заобикаляше.

Различи ложето с прозрачни завеси, през които се процеждаше следобедната светлина. Видя също дървените мебели, сандъците, пълни с венчелистчета и резенчета ябълка, кадилниците за тамян, амфорите с ароматни масла и кошниците, препълнени с плодове, които насищаха стаята с есенни аромати.

— Все още нищо — каза жрицата, като имаше предвид съобщенията, които Ра-Теш изпращаше ежедневно, всеки път, когато отсъстваше.

— Не знам какво ще правя, когато се върне — оплака се Майя. — Най-лошото е, че Арат…

— Шшшт! — Жената постави пръст върху устните й. — Ще измисля нещо.

Изправи се, за да излезе на балкона.

— След една седмица ще бъде пълнолуние — напомни й. — Предупреди ме веднага щом започне цикълът ти. Ще приготвя нещо, което ще ти помогне.

Беше минал месец, откакто Арат, придружен от Даная, бе започнал да я посещава в стаята й, след като слугите от храма си тръгнеха. Тази нощ, като толкова други, жената отиде да посрещне двойката, за да я проводи до стаята на Майя през подземията. Остави ги там, преди да се оттегли.

Беше началото на света и цивилизацията не бе измислила греха. Не съществуваше и бог, който да се опълчи на природата на създанията, които той самият е сътворил. В онези времена Божеството гледаше с радост всеки акт на любов, който възхвалява безкрайното богатство на видовете, далеч от всяко табу. Така, под сянката на нейната милост, всяка нощ влюбено се приспиваха тримата любовници…

Малко преди да съмне, на Майя й се стори, че чува глух шум в далечината, но сънят отново угаси сетивата й. След малко дочу думи, донесени от вятъра, почти веднага последвани от вика на жрицата, която предупреждаваше за приближаващата опасност. Тутакси събуди останалите и ги пришпори да избягат по коридора, който щеше да ги отведе обратно в подземието. Пипнешком, сливайки се със сенките, те се втурнаха към тайния изход.

Твърде късно. Ра-Теш се появи на вратата тъкмо навреме, за да види, че Даная и Арат бягат от спалнята. Без да се колебае, извади церемониален кинжал.

Викът на Майя зад гърба му спря Арат, който вече бягаше през тунелите.

— Не отивай! — вкопчи се в него Даная.

Но той успя да се освободи и се върна назад. За момент не осъзна какво вижда. Когато светлината достигна до мозъка му, пожела да изтрие картината, която щеше да помни до края на този живот.

В краката на Ра-Теш лежеше Майя — с тъмно петно на корема, което се разрастваше върху дрехата й. Върховната жрица се бореше с новодошлия, все още замаян заради онова, което беше сторил и заради още нещо, което току-що беше открил — тази жена бе съучастница на хората, които го бяха предали.

— Бягай! — извика тя на младия мъж. — Бягай оттук!

Арат чу стъпките на стражите, които идваха от противоположния край на храма, погледна още веднъж бездиханното тяло на Майя и едва тогава се обърна. Трябваше да отведе Даная, която плачеше и стенеше в тъмнината на коридора.

Раздирана от остра болка, Майя се беше превила на две, след като кинжалът я промуши. Неясното жужене на гласове се усили. Някой я упрекваше за нещо, ала не успя да разбере за какво. За миг мислите й се разбъркаха и светът се отдалечи. Беше повлечена от вихрушка от тъмна материя, но почти веднага се съвзе от припадъка си, събра сили и отвори очи. Ръката на учителката й стискаше ръката на жреца, за да му попречи да нанесе втори удар. Чу вика й:

— Бягай! Бягай оттук!

Ужасът й даде криле, за да настигне Арат, който изглеждаше като вкаменен.

— Да вървим, Арат — му каза.

Но той продължаваше да гледа упорито към пода.

— Арат! — повтори тя.

Младият мъж се затича към подземията. Майя чу глух шум зад гърба си и когато се обърна, видя, че кинжалът на Ра-Теш пронизва гърлото на защитницата й. С вик се хвърли върху жреца, който забиваше оръжието си отново и отново, докато жената не падна на земята. Майя се опита да го удари, но тялото на мъжа се беше превърнало в непроницаема материя. Може би го предпазваше някаква магия… Чак тогава видя другото тяло, което лежеше до леглото.

Слисана и ужасена, борейки се с ужаса, който заплашваше да унищожи разсъдъка й, побягна по стъпките на Арат и Даная към тайните подземия, като все още не разбираше, че току-що беше оставила след себе си своето собствено тяло.

58

Моята страна е най-красивата на света. Няма друго място, където мъжете гледат с по-голяма загадъчност и обещания в погледа, нито място, където жените се движат със сладострастието на палмите, брулени от вятъра. Обичам тази страна въпреки страха, който я гнети. Всяка сутрин ставам притеснена, че не знам дали законите не са се променили, докато съм спала, и дали онова, което вчера е било законно, днес не е забранено. Писането е моето убежище. Връщам се към дневника си със същата страст, с която Анаис се е връщала към своя, за да прогони призраците и да сложи в ред безумията на този живот; и трябва да го правя, защото връзката ми с това място все повече отслабва.

Виденията ми зачестяват и ги контролирам по-трудно. Вече нямам нужда от талисмана, за да избягам от затвора. Стига ми свечеряването или пламъкът на някоя свещ. Но това също ме е изолирало от онези, които обичам. Когато човек е видял собствената си смърт, смисълът на живота се променя.

Не ме интересува какво мислят другите за сънищата ми. Те са истински, защото са мои, и се потапям в тях, за да живея. Предпочитам тези области, където властват архаични опасности, защото поне мога да ги разпозная, и тънат в дивна красота.

Навън е различно. Навън всичко е сиво. Хората и делата им са разяждани от корозия. И този карцином е заразен. Напада душите на децата, които хвърлят позиви срещу враг, когото не познават. Предизвиква необратими мутации в домовете. Разрушава благородството на хората, които се превръщат в сляпа маса, манипулирана с невидими нишки, породени от контролирания глад, от контролираните стремежи, от контролираните желания. Вече не знаем кои сме, къде отиваме, нито защо сме тук. Всеки търси свой собствен начин за бягство, свое собствено спасение. Вече е невъзможно да заговорничиш, да роптаеш, да показваш гняв; дори безразличието не е разрешено. Твърде болезнено е и не ни остават много сили.

Ние сме корабокрушенци, вкопчени в последната дъска. Имаме само миража на онази мамеща и прекрасна земя отвъд океана, гъмжащ от акули. Някои се осмеляват да рискуват, но мнозинството предпочита да чака тук до края. Това е единствената ми утеха: че не съм сама.

Силите ме напускат, но част от духа ми продължава да изследва забранени територии. Може би това търсене е последното късче щастие, което ми остава. И дори възможността да го намеря да не беше реална, това не би го направила по-малко желано. Тъкмо напротив. Би било доказателство, че душата ми — въпреки че живее редом с най-тъмната страна на човека — не е победена, защото никога не се предаде на мрака.

59

Минаваше пладне и кварталът тънеше в онази сънливост, която обзема хората в часа на сиестата.

— Цяло чудо е! — изненада се Мелиса.

— Трябва да говоря с теб — прошепна Селесте.

Беше необичайно посещение.

— Защо не се обади? — попита Мелиса. — Да не ти се е развалил телефонът?

Вместо отговор приятелката й започна ожесточено да се чеше по веждата, защото нервността й причиняваше сърбежи.

— Какво си чула за Тирсо напоследък? — попита Селесте най-накрая.

— Нищо. Защо?

— Разбра ли, че емигрира?

— Кой ти каза?

— Вчера ходихме в Санта Фе да видим едни чичовци на Алваро. Кварталът беше разбунен. Държавна сигурност беше задържала някакъв човек за разпит, защото дъщеря му се удавила, когато с майка си бягали със сал… Родителите били разведени и той никога не се бил грижил много за дъщерята, но знаеш как става.

— Кога се е случило?

— Преди два дни, към три през нощта. На сала имало повече от трийсет души.

— Тирсо е арестуван, нали?

Селесте я изгледа съсредоточено, но не отговори.

— Задържан ли е? — повтори Мелиса.

— Имало е престрелка — обясни тихо Селесте. — Бреговата охрана ги изненадала и открила огън. Една жена извикала, че в групата има деца, но тези хора не вярват и на родните си майки… — Вдиша с усилие, преди да добави: — Загинали тринайсет души. Тирсо е един от тях.

Мелиса гледаше Селесте с неразбиращ израз.

— Сигурно е грешка — каза след продължително мълчание.

Лицето на Селесте посивя.

— Той е, Мелиса — прошепна и избърса блестящата капчица, която трептеше на миглите й. — Чичото на Алваро работи в Държавна сигурност и ни показа списъка. Не исках да разбереш от другаде. Предпочитам аз да ти кажа.

— А Ернесто? — попита Мелиса с необичайно спокойствие.

— Не знам, сигурно е арестуван или изчезнал. Името му го нямаше в списъка на загиналите.

— А Алваро защо не дойде?

Тонът й ставаше все по-равен.

— Не иска да вижда никого — отвърна Селесте наблюдавайки непроницаемото лице на приятелката си, — обаче настоява да дойдеш да прекараш няколко дни с нас.

Мелиса поклати глава отрицателно.

— Ще бъде като ваканция — настоя Селесте. — И тримата имаме нужда от това. Може да разговаряме или да пишем…

— Не — каза Мелиса с отсъстващ вид, — предпочитам да бъда сама.

Изправи се, показвайки на приятелката си, че трябва да си върви. Не й се искаше да постъпва така със Селесте, но не беше в настроение да се съобразява с никого.

— Къде е баба ти? — попита Селесте, която не се решаваше да я остави.

— В стаята.

— А грипът?

Момичето сви рамене и заби поглед в един ъгъл. Приличаше на далечен силует. На Селесте й се стори, че придоби призрачна окраска. Искаше да добави нещо, но най-накрая реши, че ще бъде по-добре да си върви. Мълчаливостта на приятелката й не приканваше към разговор. Целуна я и я помоли да й се обади. Мелиса я изгледа как се отдалечава, без да каже и дума на сбогуване.

Върна се в стаята си, затвори прозорците и остана неподвижна в сенчестия хлад на помещението. През ума й се носеха откъслечни спомени: Тирсо й се кара, задето се е намокрила на дъжда; Тирсо се смее на някой виц; Тирсо със своето сомбреро с пера на маскения бал; Тирсо, който й обяснява нещо за една книга; Тирсо я съветва, глези, прегръща, усмихва се… Падна на колене върху ледените плочки и опря чело в пода. Остана часове наред в тази ембрионална поза. Реши, че никога повече няма да помръдне. Никога няма да проговори, да ходи, да погледне слънцето. Съдбата й беше в този ъгъл, защитена от врага чрез ненарушимата му тишина. Щеше да се превърне в статуя, мускулите й щяха да се калцират лека-полека и кожата й щеше да изсъхне, докато се мумифицира. Искаше й се да беше жената на Лот. Завиждаше на този тип самоубийство.

„Ела, ела“, зарида наум.

Не знаеше кого призовава. Може би никого конкретно.

Нещо докосна гърба й. Когато се обърна, сиянието на ангела почти я заслепи. Погледна ръцете му, почти прозрачни заради светлината, която струеше от тях.

— Не плачи — прошепна фигурата. — Спомни си, че загубите са временни.

— Но болката изгаря, сякаш са вечни.

Сянката я погали по бузата.

— Не се тревожи. Той е добре.

— Тирсо ли?

— Тирсо и Той.

— Кой?

Мелиса усети раздвижване зад гърба си — някакво шумолене, то успокои духа й — и откри онази форма, която придобиваше плътност насред стаята. Първо се появиха ръцете й, те махаха във въздуха като птици без посока, които търсят къде да кацнат. След това — краката от мъгла, от чиито пръсти рукна лунна светлина, която освети ъглите на стаята. И когато облакът се превърна във висока фигура с качулка, нещо в паметта й започна да тупти яростно. Помисли си, че сърцето й ще се пръсне от радост. Тези очи бяха същите, които беше обичала в Посейдония; тези ръце я бяха галили, първо колебливи, после страстни, под изпитателния поглед на Ра-Теш.

Сянката на Арат й подаде ръце и тя почувства, че се носи във въздуха. Под неговия поглед отново се превръщаше в Майя.

— Търсих те — каза тя на сянката.

Но в действителност не проговори. В този диалог не съществуваха думи.

— Ти беше Хенри, нали?

Арат/Хенри отпусна ръцете си.

— Обичам ви — сподели тя, — но всичко това ме кара да се страхувам. Не знам коя съм.

Другата фигура проблесна.

— Обичаш ме, защото обичаш Анаис, а аз съм нейната сянка. Аз също те обичам, но не защото си Джун. Тя бе илюзия — аз и Той мислехме, че сме те намерили, но Джун не беше като теб…

И изведнъж двата ангела започнаха да се стопяват във въздуха.

Майя/Мелиса се опита да ги задържи. Не искаше да остане сама. За миг успя да накара Него да остане до нея, забивайки поглед в зениците, в които сякаш все още се отразяваха пламъците на кладата. Спомни си лицето, увенчано с лунен сърп, звуците на арфа и образите от ритуала в дъното на пещерата. Той носеше паница с кръвта на свещен бик… Беше друг живот, съществуване, което едва си спомняше. Майя/Мелиса се вкопчи в погледа на Арат/Хенри.

„Остани, остани“, умоляваше го без думи.

Но нещо издърпа и двамата. Ръцете на ангела се изпариха между нейните и тя се върна на острова, който я изпълваше с ужас.

60

Кошмарите продължиха до следващата сутрин, но събуждането беше по-лошо. Беше решена да умре. Въпреки това нямаше да се самоубие; и не защото Сибила й беше обяснила, че това ще повлияе на кармата й, а защото дори не желаеше да направи усилие. Но все пак се подготви да умножи отмъщението си.

Към пладне се облече и излезе на улицата. Посред бял ден направи голям брой обаждания от един обществен телефон, повтаряйки своя призив, и не й пукаше, че две жени я слушаха с ужас. След това се качи на един автобус, който я отведе до „Ел Ведадо“. Методично посети тоалетните на три ресторанта, едно кино и магазина за сладолед „Копелия“, за да изпише позиви на огледалата с помощта на молив за вежди. Спомни си за огромната тоалетна на „Хавана Либре“ и отиде до вратата на хотела.

— Съжалявам, другарко, но не можете да влезете — я информира някакъв мъж, препречвайки пътя й. — Тук е само за туристи…

— Защо не вземете да сложите табела: ЗАБРАНЕНО ЗА КУБИНЦИ? — изстреля въпроса си към портиера.

Обърна се и извървя пеша двете пресечки, които я деляха от Университетския хълм, прекоси ректората и влезе в тоалетната на Школата по кибернетика. На огледалото написа ЛЪЖЛИВО КОПЕЛЕ… Знаеше, че не е необходимо да добавя име.

В два часа следобед се качи на друг автобус, оставяйки назад множество патрулки, които кръстосваха булевардите. Може би вече бяха открили надписите. Видя също един керван от затворнически коли. Мелиса беше сигурна, че ще направят хайка в околностите и ще отведат десетки невинни, но не изпита никакви угризения. Гневът й беше по-силен от чувството за вина.

Много преди да се прибере, реши да слезе и да повърви. Без да се усети, стъпките й я отведоха на онова място, което старите хора наричаха Японския парк, въпреки че така и не разбра защо. Растителността тук нямаше нищо общо със свежестта и изтънчеността на онези азиатски градини. Десетина-дванайсет дървета се опитваха да оцелеят на гола площ без трева. В центъра се издигаше ужасна детска градина, опасана от телена мрежа.

Мелиса потърси убежище под едно огнено дърво и дълго време гледа как минават облаците. Депресията изяждаше силите й. Духът й я молеше да избяга от спомените. В опит да забрави другата болка, която я смазваше, си помисли за първите си срещи с Рохер. Как да обясни обсебеността му от нея през толкова хилядолетия? Тази история с магия и жречество не й се струваше достатъчно добър отговор. Защо я преследваше толкова упорито, а в същото време се държеше така, сякаш не искаше да я вижда? Какво още се беше случило в миналото и разрушаваше настоящето й?

Тъмнината започна да я обгръща. Даде си сметка, че токът е спрял, защото уличните лампи не светнаха. Беше по-добре да си върви. И отново потегли.

Като се прибра, завари баба си да се люлее на верандата.

— Обади се Селесте да пита как си — каза й с упрек. — Все последна научавам всичко. Какво става с теб? От грип ли си болна?

Но на нея не й беше до обяснения.

— Мисля, че да. Ще си легна.

Трябваше да преобърне небето и земята, ала да открие истината за своята предистория.

В гардероба намери предметите за ритуала. За първи път ги подреди по усет, с изключение на четирите запалени свещи, които постави в кръг. Преди да свали плата, който покриваше камъка, почувства гъделичкане в пръстите и призова помощта на Отеца и Майката. Усещайки енергията, която струеше от кръга, седна в центъра. Пламъците трептяха нервно, движени от невидими сили, а припукването им беше знак за присъствието на силите на стихиите. Затвори очи и се опита да визуализира талисмана си.

Портата от светлина се приближи бързо, сякаш я беше чакала, за да я заведе до онази градина на вечен полуздрач. Тишината, както винаги, като че ли беше част от пейзажа. Огледа далечния връх на планината, после околностите. Не подухваше вятър, макар че облаците приемаха странни форми по прищевките на невидими пръсти. Две фигури от светлина се носеха над дърветата.

— Омръзна ми да не знам.

— Ще узнаеш — увери я сянката на Анаис. — Часът настъпи.

— Ела с нас — каза другият ангел, който носеше лунен сърп на челото си.

Майя/Мелиса пое протегнатите им ръце.

— За да разбереш, трябва да стигнеш до началото на времето — чу дуета от гласове в себе си. — Назад, много назад… Във време, което все още не е време, в история, която е началото на всички истории.

Потопи се в кладенец, изпълнен със светлини. Умът й се понесе над земи, далеч от настоящото й съществуване, далеч и от предишните й прераждания… отвъд всеки живот. В края на пътуването забеляза странно образувание от горещи газове и разбра, че присъстваше на зараждането на планетата.

— Преди милиони години — чу да казват гласовете — душите имаха своето начало.

Откри образувания, подобни на амеби, които танцуваха във всички посоки… само че не бяха амеби.

— Присъстваме на генезиса на света.

Подобно на същества, които обследват заобикалящия ги свят, онези безплътни микроби се подготвиха за размяната на материя… ако можеше да се нарече така онова, което Мелиса възприемаше като първични емоции, частици от сънища, рудиментарни мислещи форми на живот.

— В началото бяха ембрионите на духа.

Майя/Мелиса забеляза, че много от тях бяха разтърсвани от спазми.

— Последва разделението — казаха водачите й. — Всеки се разполови и стана той и тя.

Все едно наблюдаваше капка вода под микроскоп. Стотици малки души се разделяха и отново се събираха в неспирен зигзагообразен танц.

— Всяка половинка не се отделя от другата веднага, връща се много пъти, за да се свържат отново — посочиха гласовете.

— Това е частта, която търсим при всяко прераждане… и понякога имаме късмета да я намерим.

Капките светлина се разделяха и свързваха, но също така се приближаваха до други и се сливаха с тях за кратки мигове.

— Така се родиха връзките с онези, с които се срещаме в преражданията си: приятели, роднини, възлюбени — обясниха. — Невинаги намираме своята половинка, обаче има други души, с които да споделим този живот.

— Но ние сме трима — прекъсна ги Майя/Мелиса. — Това, което виждам, не обяснява нашата връзка.

— Чакай и наблюдавай — казаха ангелите. — Това е нашата история.

Вгледа се в една бучица, която започваше да се разделя, и картината предизвика у нея лек гъдел: присъстваше на собственото си раждане. Прииска й се да погали онзи зародиш надуша, който опипваше околния свят, свързан с другата си половинка чрез фина като дим субстанция. Насочи мислите си към тази точка и мигом отстъпи назад объркана. Беше разпознала другата половина, която се отделяше от нея: Ра-Теш… Рохер…

— Случи се инцидент — прошепнаха гласовете. — Тук започна всичко.

Наблизо се делеше друга клетка. Майя/Мелиса разпозна съставните й части заради божата, която будеха у нея: бяха нейните водачи. Гледайки разделянето, й се стори, че присъства на мълчаливо раждане.

В този момент нещо разтърси атмосферата. Може би е бил порив на енергия или нематериална експлозия, или самият Бог, който преминава… Кой би могъл да знае след трилиони години? Истината е, че малкото духовно ядро, което съответстваше на Ра-Теш/Рохер, остана отделено от половинката си, а тя бе запратена към двойката на настоящите си водачи. Изплашени от онази необяснима вихрушка, двамата се сляха отново, но погълнаха и същността, която по-късно щеше да бъде Майя/Мелиса.

— Тримата бяхме едно известно време, докато твоята половинка беше някъде навън, отчаяно жадуваща да се добере до теб. Това породи страстта, която го преследва до днес.

— Значи не е виновен…

— Част от израстването е в преодоляването на гнева, гордостта, страховете, а той не е успял да ги превъзмогне.

Майя/Мелиса изпита жал към онази самотна и изплашена половинка, която продължаваше да се върти около троицата.

— Никой не е виновен — настояха ангелите. — Затова не е честно да те кара да страдаш при всяко прераждане.

Видението на онзи далечен свят започна да се разсейва.

— Как мога да му помогна? — попита.

— Не можеш. Всяка душа се учи сама… освен ако не е достигнала до ниво, което й позволява да приема помощ от други.

Сияйните същества се приближиха още към нея.

— Ти си почти готова.

— За какво?

— Да извикаш друг живот, който почти не си спомняш, живот, който ни свърза завинаги.

— Аз мислех, че сливането…

— Инцидентът ни беляза, но не създаде вечна връзка. Това стана по-късно.

61

Смъртта на Тирсо я беше лишила от онази фина част на духа, където се таят тъгата и отчаянието. Ако успееше да заплаче, може би раната в душата й щеше да заздравее, но потиснатите сълзи набъбваха в нея мълчаливо, като тумор, който печели пространство, без жертвата да се усети, докато не е станало твърде късно.

Жадуваше да види Сибила, защото последната й среща с ангелите беше отприщила безброй въпроси. Например генезисът на душите. Не знаеше какво да мисли за това, но ако беше истина, можеше да обясни интереса на Рохер към Анаис и любовника й. От друга страна, сега разбираше непоносимостта на учителката си към Рохер. По какъв друг начин може да реагира човек в присъствие на собствения си убиец? Въпреки че нямаше да говори с нея по тази тема.

Най-сетне стигна до дома на Сибила. Между глътките вода разнищи плетеницата на виденията си, които едва успяваше да облече в думи.

— Любопитно е — заключи учителката й. — Идеята за андрогинната душа съвпада с писанията на някои антични философи. Платон например.

— На мен все още ми е странно да възприема идеята за първичните души, които се делят като амеби.

— На мен също, но не бива да се доверяваме на собствените си идеи по въпроса, още повече ако произтичат от една хилядолетна грешка. Нашето статично схващане за духа идва от Библията, където се твърди, че всичко е възникнало така, както го виждаме сега; но тази хипотеза не може да се защити. Ако живите същества са започнали еволюцията си от едноклетъчните организми, не виждам защо първите форми на душата да не са минали през подобен процес, особено ако духът също еволюира.

— Все още има нещо, което не разбирам — каза Мелиса. — В началото е имало много малко човешки същества. Днес те са милиарди, а в бъдеще ще се родят още. Как така сега има достатъчно души за толкова много хора?

Сибила не можа да прикрие жеста на досада.

— Кой ти е казал, че душите е трябвало да се въплъщават по едно и също време от самото начало? В света съжителстват много напреднали духовно хора и други, по-страшни от дивите зверове. Сега е възможно да съществуват души, които все още не са познали нито едно тяло.

— Значи най-жестоките хора са още в първите си прераждания?

— Не е задължително. Спомни си, че разполагаме със свободна воля. Някои души имат нужда от само един миг, за да се научат, други не успяват за дълго време.

— Ученето невинаги е лесно.

— Развитието на душата е въпрос на желание, не на интелигентност.

Мелиса отвори уста, за да добави нещо, но издаде само въздишка.

— Какво има?

— Нищо, мислех си.

— За какво?

— За приятеля си… Тирсо.

— Говорила ли си с него?

— Мъртъв е.

Каза го със странно спокойствие, сякаш въпросът нямаше нищо общо с нея. Ако някой беше дошъл в този момент, можеше да си помиеш, че разказва история, която изобщо не я засяга. Ако беше забелязала това привидно безразличие, Сибила щеше да се разтревожи, но тя самата беше твърде впечатлена от новината.

— Как е станало? — попита, когато отново можеше да диша.

— Напускал страната със сал. Бреговата охрана стреляла…

Жената изслуша разказа, като се опитваше да овладее ужаса си.

— Но аз не вярвам в смъртта му — заключи Мелиса със същия спокоен тон.

Сибила обгърна раменете на ученичката си с ръка.

— Никой не е истински мъртъв.

— Точно така мисля и аз — съгласи се Мелиса. — Затова се надявам да го видя отново.

И за първи път от много дни насам лицето й се озари.

62

Все едно прекосяваше тунел, повлечена от ураган, чиято скорост се увеличаваше. Струваше й се, че събитията започваха да се случват на все по-кратки интервали. Едва успяваше да се отърси от една изненада, когато я завладяваше друга и не знаеше дали да го припише на някакво магическо измерение, чийто вход беше открила, или бе някаква илюзия, породена от самотата.

Без да гаси свещта, се хвърли на леглото и остана загледана в пламъка, докато очите й започнаха да се затварят. Преди да успее да заспи, някой я разтърси нежно.

— Маев, да вървим! Време е.

Все още зашеметена от образите на някакъв кошмар, се изправи, загърна се в кожите, които я пазеха от студа, и се присъедини към група младежи, подготвящи се за инициация. Скоро щяха да се срещнат очи в очи с Бриг — пряка наследница на Керидуен по линията на дълго родословие гадателки, — чиято мъдрост й беше спечелила титлата Майка.

Маев огледа тайно младите лица, които я заобикаляха. Не познаваше никого. Произлизаха от различни племена, които един път в годината изпращаха децата си в Бру-на-Бойн20, за да бъдат посветени. Момичета и момчета поемаха към магическия център на Туата Де Данан — народът на Богинята Дану, — към който принадлежаха всички. Там ги очакваше Майката, която им показваше пътя към духовния свят.

Следвайки светлината на факлите, младежите прекосиха долината, брулена от есенни ветрове. Маев зъзнеше, но по-скоро от вълнение, отколкото от студ. Тайно се надяваше да разбере защо Бру-на-Бойн беше Каер Сидхе в най-висша степен.

Всеки дананец знаеше, че Каер Сидхе — Крепостите на Магическия народ — бяха изкуствени възвишения, разположени върху места на концентрация на силата. В областта съществуваха десетки, като всеки беше управляван от своята магьосница. Бру-на-Бойн беше главният, но никой не знаеше със сигурност защо. Входовете на тези гробници се отваряха на Самхейн, в навечерието на Деня на мъртвите, за да могат духовете на покойниците да излязат да скитат из света на живите. Но посвещението на Маев съвпадаше с една много специална дата: идването на бог Белен, което се случваше само веднъж на всеки деветнайсет години. Бриг, пазителката на Бру-на-Бойн, беше обявена за Живия глас на бога. И когато Белен се връщаше на изумрудения остров Ерин, гадателката организираше специална церемония до отворения вход на гробницата му.

Групата ускори ход. Прекосиха дъбова горичка и излязоха на ливада. Заедно със спътниците си Маев се вгледа в огромния стъклен купол на Каер Сидхе. Таванът на гробницата беше покрит със слой кварц, който хвърляше фантастични отблясъци под лунната светлина. Три клади пращяха пред входа. На главната висеше котел, окачен на няколко кола, здраво забити в земята.

Бриг накара групата да седне около огъня.

— Настъпи часът да приемем съвета на Богинята — обяви с развълнуван глас. — В този котел съм смесила вода, свещени билки и кръв от бял бик, които ще вдъхновят срещата с нашата Велика Майка.

Маев беше чувала, че някои растения позволяват влизането в Отвъдното. Също така знаеше, че кръвта на бял бик е една от най-силните магии в света, затова се пиеше само разтворена във вода, освен ако човек не беше жрец на Майката Земя. В противен случай силата й можеше да убие новопосветения.

— Инициацията е основата на нашето оцеляване — обясни гадателката. — Благодарение на нея поддържаме връзка с Богинята и с Магическия народ на сенките. Време е да се запознаете с някои от техните мистерии.

Загърната в плаща си, Маев напрегна слух.

— Дана и Дагда, праотците на нашия народ, имат тайни имена, които само Тройната Богиня може да разкрие. Слезли са на големия южен архипелаг, потеглили от великата империя, която се е намирала от другата страна на морето. Първите им деца са се родили на един от тези острови: същите, които служат за обиталища на бог Белен. И в онези земи, където Белен е наричан Аполон, основали храм на оракул, който може да се сравнява с Бру-на-Бойн. Но не останали задълго там. Потеглили на запад и стигнали до бреговете на Иберия, близки до древна империя, изчезнала при катаклизъм, а след това продължили до тези ледени земи.

Маев забеляза фосфоресциращи светлинки, които танцуваха около вещицата. Погледна към стъкления хълм и различи няколко облачета, които скачаха и тичаха във всички посоки, сякаш разказът пришпорваше духовете им.

„Сигурно това са Магическите хора — каза си момичето. — Обитателите на Каер Сидхе.“

В този момент Бриг посочи към гробницата, която се издигаше зад нея.

— Това е домът храм, където е живял самият бог Дагда. Само избрани могат да влизат тук, защото силите между стените му са много мощни. Вече е бил място на концентрация на силата, когато дананците сме стигнали до Ерин. Дагда се е нанесъл тук, за да запази котела на Дана, който по-късно е предаден на Керидуен…

Маев се отърси рязко. В крайна сметка беше истина. Там се криеше съдът, който даваше поетично вдъхновение или позволяваше общението с боговете.

— Влизането там — продължи Бриг — е призоваване на яйцето на Сътворението.

Маев се вгледа в овалната форма на гробницата и за първи път осъзна, че хълмът наистина приличаше на гигантско яйце.

— Ще извършим ритуала извън Божествената Утроба — продължи гадателката, — защото прагът й не бива да бъде прекосяван без съгласието на Богинята.

Взе купа, за да я напълни с течността, която вече клокочеше буйно в котела. Един младеж започна да я пие с наслада. След това дойде ред на малко момиче, което изглеждаше много изплашено. Всеки път, когато купата се изпразваше, Бриг се връщаше до котела и я пълнеше отново. Маев трябваше да направи усилие, за да не изплюе съдържанието й. Отварата беше горчива, крайно неприятна на вкус. С език напипа някакви месести късчета, за които предположи, че са гъби.

След като приключиха, гадателката им нареди да се изправят и да се хванат за ръце. Дрезгавият й глас отекна в нощта с химн, на който всички пригласяха. Поведе ги в този ритъм на хоро, което се ускоряваше едновременно с проявата на ефекта от отварата. В един момент напусна кръга и се загледа в младежите, които продължиха да танцуват на малки групи. Маев беше една от първите, която се отдели от другарите си. Почувства подтик да танцува сама, да описва спирали навън или навътре; докато го правеше, паметта й донесе образи от друг — по-древен и вече забравен танц.

Никой не разбра, че гадателката гасеше огньовете. Когато угасна и последната искра, песента секна и танцьорите престанаха да се движат.

Маев се огледа около себе си. За миг помисли, че се е откъснала от групата. Кристалният блясък на гробницата й показа, че греши. Очите й привикнаха с мрака и тя различи очертанията на скалите, но не видя никого… поне така си помисли отначало. Крехки и миниатюрни същества се движеха във въздушен танц из цялата околност на Каер Сидхе. Маев можеше да ги види, защото крилете им излъчваха феерична светлина. Това можеше да бъде само Магическият Народ. Лека-полека започна да различава и тъмните силуети на другарите си, въпреки че никой от тях не виждаше крилатите същества. В този момент забеляза слаба светлина, която обгръщаше един от младежите. Фигурата се обърна към нея, без да крие изненадата си. Маев не разбираше причината за това вълнение, докато не забеляза, че собственото й тяло също излъчва светлина. Още един фосфоресциращ силует се отдели от групата и се спря на малко разстояние от девойката, чиято памет се мъчеше да си проправи път сред мъчителната тъмнина: в друг живот… тримата… някой беше загинал… някой я беше убил и сега…

— Арат! Даная! — възкликна Маев.

— Майя! — извикаха те.

Прегърнаха се сред сълзи в доказателство, че тъгата и любовта все още бяха живи. Отново бяха заедно — след хиляди години.

63

Не знам коя съм, нито къде живея. Дори не съм сигурна как се казвам. Дали виждам бъдещето от някой минал живот? Или си спомням миналото от моето бъдеще? Живея ли на остров край ледовете или в страна, която ври в тропически зной? Острови, острови, острови… Като че ли съдбата ми е вечно да съществувам в изолация. В Посейдония живеех окръжена от пръстените земя и вода, които хората бяха изградили, за да отделят духовния си център от по-населените райони, като че ли е възможно да отделиш тялото от главата, без и двете части да пострадат от осакатяването…

Съдбата ми на отшелничка ме преследва. Винаги има нещо, което накрая ме заточава в някой затвор, без да ми позволи да покажа какво нося в сърцето си. Сигурно е онзи страх, който полепва по кожата като проказа; онова постоянно сборище на маски, да искаш да кажеш, но да не смееш, да жадуваш да бъдеш, без да го постигнеш. И това унижение ни разделя и отчуждава, раздира живота ни. Намразваме онова, което обичаме най-много, и това ни изпълва с чувство за вина, подлудява ни. Как мога да обичам и да мразя с такова ожесточение въздуха, който ме заобикаля, слънцето, което ме топли, земята, която пази костите на дедите ми, а един ден ще покрие и моите? Този гняв се стоварва върху нас самите — върху нашите приятели, нашето семейство, върху хората, които са тук, и онези, които са си отишли, — задето позволяваме това да се случва.

Понякога чувствам, че тази омраза се превръща в безкрайна жалост, в прилив на състрадание към родината ми и народа й. Тогава осъзнавам, че дори да ми тежи, тази влажна и тъмна като кожата на обитателите си земя е проникнала в мен до мозъка на костите. Тя е част от мен. Обичам нейните плажове и шумоленето на палмите в тишината на планината, миризмата на дъжд в полето и пламтящите очи на нейните жени и мъже, сънливите лица на бебетата й, плътта на плодовете й на изчезване. Обичам тази страна и сетивата ми се насищат със старите й къщи и напуканите булеварди, с колониалните църкви и онзи славен бриз с мирис на сол, който прекосява страната от единия до другия край: това е несравнимият аромат на моя остров, онова неповторимо ухание, смесено с билките, принесени в дар на светците. Искам да го забравя обаче. Защото всичко е илюзия, която ще се изпари още щом изляза на улицата, още щом усетя безсилието да гризе душата ми, още щом взема телефон, за да се свържа със света, още щом ми хрумне мисълта, че нещо в думите на Онзи, който не може да бъде назован, не е както трябва…

Трябва да забравя този остров, да го изтрия от паметта си, да се върна във вътрешното си царство, да се разхождам из онези краища, където не съществуват часове, където всеки пейзаж е граница за бягство към друг свят. Жадувам някой ден тази страст към родината ми да се превърне в приятен сън, подобен на блян от онази далечна сага, където бродя из леденозелена страна.

64

Маев слушаше арфата, която изпълваше долината с меланхолия. Ангус умееше да я докосва с майсторството на бард и звуците извираха с нежен морски ритъм, съответстващ точно на образите от стихотворението, което Дану рецитираше. Когато стиховете заглъхнаха и дърветата погълнаха и последната нота, Маев отвори очи.

— Историята ще се повтори — каза.

Ангус и Дану потръпнаха.

— Ще има втори Ра-Теш?

— Пак ще ни разделят?

— Вие ще бъдете бардове в един бъдещ живот, въпреки че за Дану истинската слава ще дойде след смъртта й.

— Как някой бард може да бъде известен след смъртта си? — попита Ангус. — Кой ще пее песните му, ако не ги е изпълнил приживе?

— Бардовете на бъдещето няма да пеят. Ще записват легендите си със знаци, които всички ще могат да четат, дори тях да ги няма.

— Ще бъдат занаятчии? — намеси се Дану.

— Нещо подобно.

— Това е най-странното нещо, което съм чувал — заключи Ангус. — Сигурна ли си?

— Така го видях — въздъхна Маев. — Не знам повече.

Утрото беше студено и сияйно. Въпреки че зимата беше напреднала, тримата се бяха подслонили в една пещера. Така беше наредила Майката след церемонията. Пазителката на Бру-на-Бойн имаше достатъчно познания, за да заподозре какво се крие зад тази среща. Посъветва ги да си построят отделен подслон и да живеят заедно няколко седмици, за да подредят преживяванията си. Беше важно да прекарват много време в контакт с Великата Майка и за целта трябваше да намерят пещера, където да могат да медитират колективно.

— Беше трудно — измърмори Дану, продължавайки разговора от предишния ден. — Не исках да напусна Посейдония.

— Знам — успокои я Маев. — Не вярваше, че съм загинала, въпреки че Арат те убеждаваше в противното.

— Откъде знаеш?

— Бях с вас през цялото време. В началото не си дадох сметка за случилото се. Виждах други същества, които се опитваха да ме успокоят, но аз не исках да ги чуя. Много трудно се отказах от онзи живот. След като се роди детето ви… — тя се спря с променено лице.

— Какво има?

— Ангус, помниш ли как те наричаше синът ти в онзи живот?

Дану и Ангус размениха изненадан поглед.

— Синът ми ли? — повтори той. — Какъв е този въпрос?

— Как ти викаше? — настоя Маев почти в истерия.

— Викаше ми да-да или нещо подобно. Защо?

Маев се обърна към Дану.

— А какво беше твоето име в онзи живот?

— Защо питаш щом вече знаеш?

Маев си пое дъх и произнесе думите бавно:

— Даная… Наричаше се Даная… — Обърна се към мъжа: — И въпреки че ти се наричаше Арат, кой знае дали гукането на детето не е породило друго име?

— За какво говориш?

— За създателите на нашия народ: Дана и Дагда.

В продължение на няколко секунди младежите гледаха Маев неподвижно.

— Това е невъзможно — каза Ангус накрая. — Ние не сме богове.

— Вероятно съществуват богове, които умират и отново се раждат — каза Маев. — Може да попитаме Майката.

— Няма да й говорим такива неща! — възпротиви се той. — Би било богохулство.

Маев сви рамене.

— Мисли каквото искаш, но двете истории съвпадат. След смъртта ми вие минахте по същия път, който са прекосили създателите на народа ни, преди да дойдат тук. Знам, защото през цялото време бях с вас.

Остави ги да разсъждават върху тази идея и се приближи до извора, за да пие вода. На дъното, осеяно с камъни, видя образа на същество с коси от водорасли. За момент остана неподвижна, опитвайки се да си спомни кога й се е случвало нещо подобно.

— Маев — повика я Дану. — Какво става?

— Виждаш ли я?

Дану се наведе.

— Какво да виждам?

— Нищо ли не виждаш?

— Розови камъни.

Ангус също се беше приближил.

— И ти ли не я виждаш?

Младият мъж се взря внимателно в тъмната повърхност. Водното създание протягаше ръце и за момент Маев си помисли, че ще излезе от водата.

— Не.

— Това е Магическият народ — каза тихо Маев.

Приятелите й я изгледаха с възхищение.

— Ти ги виждаш?

— Навсякъде: във въздуха, в огъня, във водата…

— Вярно ли е, че са различни?

— Видът им зависи от стихията, която обитават.

Настъпи почти благоговейно мълчание, преди Ангус да попита:

— Обучавали ли са те в ясновидство?

— Никога — отвърна Маев, като се наведе още по-ниско над извора.

— Ела… Ела с нас… — прошепна недоловимият глас на създанието, което подаде едната си ръка от водата и погали тъмните коси на Маев.

— То ми говори — прошепна тя.

— Магическият народ не говори — поправи я Дану. — Поне не със смъртни като нас.

— Казвам ти, че ми говори! — настоя Маев.

Заприиждаха и други създания. Маев ги видя да се подават зад камъните, между подводните растения, зад близките дъбове.

— Това е тя! — викаха със звучни гласове. — Това е тя!

Внезапна промяна във вятъра предупреди Дану и Ангус. Атмосферата се раздвижи и се чу свистене във въздуха, въпреки че не видяха какво или кой го издаваше.

— Не сме сами на това място — каза Дану.

— Знам, аз също го усещам — прошепна Ангус. — Да си вървим.

— Нашата царица — викаха създанията. — Най-сетне! Най-сетне!

Буря без облаци сякаш се надигаше над главите им.

— Не принадлежа на никого. Оставете ме на мира! — извика Маев в празното пространство.

И за учудване на всички ураганният вятър утихна внезапно.

— Маев?

Дану хвана ръката й, очаквайки обяснение.

— Искат да бъда тяхна царица. Това е лудост.

— Тръгнаха ли си?

Потвърди с жест.

— Представяш ли си какво означава това? — попита Дану с нарастващо уважение. — Никой не повишава тон на Магическия народ. Те никога не се подчиняват, само вършат специални услуги. И горко на онзи, който ги поиска не както трябва!

— Трябва да кажем на Майката — прекъсна я Ангус.

— Може би обяснението е в миналото ми — рече Маев.

— В Посейдония?

— Не, още по-преди.

И им разказа за видението си за генезиса на душите.

— Не знам как това би обяснило случващото се сега — учуди се Ангус.

— Аз също не знам, но е възможно да е началото на някакъв отговор.

— Кога разбра всичко това?

— В един бъдещ живот. И не ме питай как, защото не мога да го обясня!

— Няма да питам — увери я Дану.

Млъкнаха — всеки, потънал в объркани мисли, които трудно се превръщаха в идеи.

— Трябва да има начин — обади се тихо Ангус след известно време.

— За какво?

— Да можем да се разпознаваме в други животи. Невинаги ще имаме церемония на посвещение. Може да се срещнем отново и да не разберем.

— Навярно има някакъв начин — предположи Дану. — Майката трябва да знае.

65

— Всичко се е променило — каза Мелиса. — В началото бях само скрит зрител. Можех да виждам и чувам всичко, но никоя отминалите ми самоличности не познаваше настоящото ми съществуване. Сега знам за бъдещия си живот от миналото.

Шумът на града нахлуваше през прозореца, но Селесте и Алваро като че не му обръщаха никакво внимание.

— Какво мисли Сибила? — попита Алваро.

— Още не съм й казала.

— Чакай да видя дали съм разбрала — настоя Селесте, опитвайки се да изясни нещата. — Едно време настоящата ти самоличност е знаела всичко за миналите ти животи, но сега твоите самоличности от миналото също са запознати с настоящия ти живот, така ли?

— Още по-зле — уточни Мелиса, — настоящата ми самоличност изчезва в миналото. Все едно миналите изместват настоящата, сякаш контролират коя съм във всеки даден момент.

— Може би подсъзнанието ти прави номера — предположи Алваро. — Може би иска да те убеди, че истинското ти „аз“ се намира в друга вселена, за да те задължи да останеш там?

— Няма такова нещо! — настоя Мелиса. — Става дума за реални преживявания, които са се случили, не за раздвоена самоличност; но не разбирам как човекът, който съм била в миналото, може да знае какво ще се случи в бъдещето.

— Нали каза, че си била нещо като гадателка?

— Едно е да предсказваш, друго е да знаеш с абсолютна сигурност какво ще стане, защото вече си преживял онова, което още не се е случило, разбираш ли? Това се случва на другата личност, която съм на другото място. Тя знае там, защото аз съм го преживяла тук.

— Да му се не види, Мелиса, защо все ти се случват толкова странни неща? — ядоса се Алваро.

— Ако не бях тук — започна да теоретизира Селесте, — бих ти казала, че твоята действителност може да е миналата и че нашият разговор е едно вероятно бъдеще. За жалост, трябва да отхвърля тази теория, защото съм жива и не съм холограма.

— Има още една възможност — намеси се Алваро.

— Каква?

— Мелиса да пуши или да си инжектира нещо.

— Много смешно!

— Не исках да ви разсмея. Сигурна ли си, че не си смесвала хапчета?

— За бога, Алваро! — упрекна го Селесте.

— Не ми викай — отвърна той. — Или предпочиташ да си мислиш, че Мелиса се е побъркала? Ако не се дрогира, нито взема хапчета, какво става с нея, по дяволите?

Мелиса остави Селесте и Алваро да водят ожесточен спор и се приближи до прозореца, от който се виждаше море от покриви: червени някога, сега — покрита с плесен от немарата. Беше изгубила контрол. И не само това, чувстваше се все по-зле, когато се връщаше към онова, което й предлагаше реалността. За свое добро трябваше да се отдалечи от нещата, които можеха да предизвикат повторна регресия.

„Ще изчакам няколко седмици — помиеш си. — Месеци, ако се налага.“

От радио някъде в квартала се носеха с прашене овехтели заплахи. Опита се да блокира звука със способността да се абстрахира, която нейното поколение беше развило. Почти беше успяла, когато видя редицата изпражнения, която оставяше след себе си уморен кон, докато теглеше разнебитена каруца. Такава беше картината на родината й.

Вгледа се в небосвода на своя град — искрящо синьо като небето на някоя омагьосана планета, и трябваше да направи усилие, за да запази спокойствие. За свое голямо съжаление разбра откъде произлиза най-пламенната частица на душата й: от търсенето на справедливост. Но този порив помрачаваше разсъдъка й, безвъзвратно я тласкаше към хаоса. Трябваше да се бори срещу собствената си природа, ако искаше да оцелее в тази лаборатория, която отказваше всякакво съчувствие към обитателите си. Упорството й би я довело до лудост или смърт.

Вгледа се в отражението на слънцето, което блестеше върху покривите, и си помисли, че всеки жител на града страда по различен начин. Преговори си всяко средство за бягство: алкохолът и наркотиците — за забрава; двойният стандарт — за прикрити действия; магьосничеството — за илюзията, че все още можеха да управляват обстоятелствата, които ги парализираха… Други ходеха на църква и вдигаха умоляващи очи към олтара; но Христос и Дева Мария можеха само да слушат, дори и склонни да опростят греховете на виновниците за толкова много нещастия, и това — казано sotto voce21 — беше нещо, на което мнозина не се радваха. Масовата терапия се състоеше в съчетаването на посещенията в църквата с дела на основата на билки и молитви. Това беше най-добрата рецепта за предпазване на душевното здраве: срещу задуха от омразата — любовни и утешителни послания; независимост на духа — срещу принудата.

— Мелиса, ще останеш ли да хапнеш?

— Защо питаш? Естествено, че ще остане!

Искаше да им помогне да сложат масата, но Сели не позволи:

— Ти чакай там.

Завлече я до ъгъла, където Рохер беше седнал в деня, когато донесе онези книги. Колко далечно й се струваше всичко! Спомни си, че не й се беше обадил отново. Дали бягаше? От какво? От кого? Може би от самия себе си, от своята гордост, от собствената си природа… Вече не изпитваше нито страх от него, нито гняв. Споменът за изплашената му душа я изпълни със състрадание, сякаш нещо подобно на любов, но по-категорично, се опитваше да я завладее.

До нея достигаха гласовете на Сели и Алваро от кухнята, ала не се опита да се присъедини към тях. Някъде в този град се намираше нейната душа близнак, хилядолетният й любовник, първоизточникът на живота й… и почувства, че въздухът се обновява, сякаш светът отново се беше родил. Не се почувства разделена, а заредена с двойна сила, за да издържи на ударите на този живот, избран от нея по причини, които вече не помнеше. Сигурно е имала своите мотиви, за да пожелае да го намери на остров, пълен с отвратителни неща. Но това не я интересуваше. Страната вече можеше да се срине, правителството можеше да организира най-страшния си събор на вещици на „Малекон“, но тя щеше да оцелее, защото, въпреки всичко, нейната сродна душа дишаше наблизо.

66

Маев се събуди стресната. Сивкава светлина се процеждаше през тънката кожа, окачена на прозореца.

Седмици наред тримата бяха спали непорочно върху постеля от кожи, без нищо да наруши невинността на повторната им среща. Всяка вечер се сгушваха като осиротели кутрета, търсейки топлината на телата си. Понякога сънуваха Богинята, която яздеше бяла кобила и ги изпълваше с неописуем ужас. Маев обаче сънуваше не само Богинята. Понякога се виждаше в страховит град, където скиташе сама среди хиляди души, и винаги щом се събуждаше от този кошмар, й трябваха няколко минути, за да възстанови нормалния си пулс.

— Ставайте, поспаливци! — извика, издърпвайки завивките, които ги покриваха — Майката ни очаква.

С неохота се изправиха, за да облекат вълнените си туники. Беше прекрасно, почти пролетно утро. Въпреки студа необичайна зеленина беше изникнала навсякъде. Природата изглеждаше на път да избухне в цветни пъпки — нещо крайно необичайно, защото есента вече се приближаваше към зимата.

Вървяха толкова бързо, че когато стигнаха до Бру-на, се потяха обилно. До една клада гадателката сгряваше костите и стомаха си с глътки ароматна супа, която вареше в котел. Когато ги видя, им направи знак да се приближат.

— Рибена супа — каза, предлагайки им първата паница.

Приеха веднага, по-скоро от студ, отколкото от глад.

— Предполагам, че вече сте решили — продължи Бриг, след като всеки беше изпил по две паници супа.

— Не сме много сигурни, Майко — призна Ангус. — Но вероятно ти можеш да ни помогнеш.

— Слушам ви.

— Добре — заекна Ангус, — Маев има сили.

— Какви сили?

Ангус щеше да отговори, но възрастната жена го прекъсна:

— Тя да каже.

— Мога да виждам Обитателите на сенките.

— Тя е твърде скромна — възрази Дану. — Те й говорят.

— Сигурна ли си?

Маев потвърди.

— И не само това, подчиняват й се. Аз и Ангус сме свидетели. Заобиколиха ни край езерото, видяхме как разтърсваха дърветата, Маев им извика да се махат и те си тръгнаха веднага.

— Това ли е всичко?

Спогледаха се нерешително.

— Говорете! Има нещо, което не сте ми казали.

Нови жестове на притеснение.

— Възможно ли е? — изписка вещицата. — Толкова седмици напразно!

— Ами — продължи Дану — били сме заедно в предишен живот.

— Искаме да извършим ритуал на свързване — добави Ангус, — който ще попречи като се срещнем отново, да не се познаем.

— Това ли е всичко? — Гадателката тропна с крак нетърпеливо. — Не е възможно да сте толкова глупави.

Младежите се спогледаха объркани. Бриг се изправи пред Ангус и Дану.

— Казвате ми, че нямате представа кои сте?

Мълчание.

— Проклятие! Не мога да повярвам!

— Майко — попита тихо Дану, — ти знаеш ли?

Възрастната жена се опита да възвърне спокойствието си.

— Естествено, че знам — потвърди с глух глас, — и ми се иска да разбера защо не пожелахте да ми кажете.

— Струваше ни твърде голямо самохвалство.

— Мислехме, че няма да ни повярваш.

— Струваше ни се… Мислехме… — изимитира ги тя. — Няма какво да мислите. Когато ви питам, ми отговаряте, и точка.

— Кога разбра, Майко?

— Още в нощта на посвещението — веднага щом се назовахте с тайните имена на Дагда и Дана, които малцина знаят и които само Богинята може да разкрие.

— Но ние не сме богове сега! — възрази Ангус. — Как може да бъдем техни превъплъщения?

— Има различни богове. — Майката обгърна раменете на Дану.

— Чуй ме, Даная… или Дана, върнала си се при народа си със съдба, за която не смея да предполагам. Богинята не ми я е разкрила. Аз мога само да ти върна инструментите, които ни дари в миналото. — Обърна се към Ангус. — А на теб, Арат, мой мили Дагда, ще предам тайната на вечната връзка, но преди това е нужно да направим ритуала в Каер Сидхе, където си живял преди векове. Може би в желанието за съюз има някакъв божествен план, който само вие и Богинята разбирате. — Обърна се към Маев: — А ти, Майя (не беше ли това предишното ти име?), притежаваш рядка дарба; талант, който дори аз не бих посмяла да пожелая. Никой смъртен не си е пожелавал да може да заповядва на Народа на сенките, но сигурно има причина за това. Не знам с какво си допринесла за раждането на Туата Де Данан, но…

— Дала е живота си — прекъсна я Дану. — Ако тя не беше загинала, никога нямаше да стигнем до островите на Вътрешното море и дананците нямаше да съществуват.

— Животът е най-скъпоценният дар на душата в процес на обучение — каза гадателката. — Затова и заради връзката ти с Магическия народ ще се погрижа за твоето обучение.

— Майко — потрепери гласът на Маев, — защо миналото ми име толкова прилича на настоящето? Нима родителите ми са знаели?

— Разбира се, че не. Действали са по инстинкт и са избрали звуци, подобни на тези на тайното ти име. Много родители го правят, без да си дават сметка.

— А кое е тайното ми име? — попита Маев.

— Не знам — призна вещицата и думите й донесоха ехо от едно бъдещо обучение. — Всички имена са маски, които прикриват истинското: онова, което никое човешко гърло не може да произнесе, защото принадлежи на езика на духа. Но приликата между имената в този живот и предишния показва, че двете имат обща основа и че са отглас на друго — по-силно име. Човешките имена са груби наподобявания на божествени звуци и ако родителите ни имат достатъчно интуиция да ни дадат име, подобно на истинското, можем да постигнем изумителни неща.

— Защо?

— Защото растем в постоянна връзка с вибрациите, които въздействат на нашата същност.

Очите на старицата се озариха, сякаш светлина беше лумнала в сърцето й. Маев отгатна, че зад грубоватия й вид се крие древен и изстрадал дух.

— Трябва да посетите Кръга на гигантите.

— Много е далече!

— И на връщане да потърсите Авалон…

— Свещеният остров?

— … и да се изкачите на върха на Каер Сидхе, наречен Кристалната пещера.

— Какво ще правим там?

— Необходими са три ритуала, изпълнени на три места на концентрация на силата, за да се изгради вечна връзка между душите.

— Ти спомена само две места: Великия кръг и могилата на Авалон.

— Първия ритуал ще направим тук, в Бру-на. И трябва да побързаме, защото скоро ще настъпи Юл22. Ще бъде най-подходящият момент за церемонията.

Бриг се опита да се изправи и Ангус понечи да й помогне, но тя не позволи.

— Важно е да знаете нещо — им каза. — След известно време хората ще забравят Великата Майка и ще презрат даровете й. Отново ще се отвори път за спасение на всички със завръщането на Първата религия, която ще нарекат Уика, в онези тъмни времена. Вие ще бъдете част от това възраждане, ако подготвите душите си още отсега, преди да е настъпило невежеството.

— Как е възможно някой да забрави Богинята?

— Ще го направят, уверявам ви. Ще презрат женската същност на Божеството и ще настане насилие, когато Тя се оттегли и бъде заместена от мъжката част на духа. Вече няма да съществува Майка, а само Баща.

— Това е ужасно! — извика Ангус. — Без Нея интуицията ще загине.

— Да — каза вещицата, — и вече знаете какво означава това. Без интуиция интелигентността се превръща в тирания, а различията се превръщат в нетолерантност. Няма да има място за магия, нито за видението на Средните царства. Без присъствието на Богинята равновесието ще се загуби.

— Не искам да живея в такъв свят — каза тихо Маев.

— Никой от нас не би искал — потвърди гадателката, — но няма да имаме друг избор. Ще бъде епоха на омраза и религии, които ще се прекланят пред един безнравствен и слаб бог, лишен от женската си половина.

— Искам да помня, Майко — помоли я Маев. — Не искам да забравям каква съм. Не искам да забравя какви сме.

— Ще помниш, дете — и усмивката й я изпълни с успокояваща топлота, — обещавам ти, че ще помниш.

Майката се наведе и целуна Маев по челото.

— Нека Богинята те защитава във всяко прераждане.

И когато девойката вдигна поглед и видя уморените очи на старицата, позна в тях душата на Тирсо.

67

Защото това беше той: душа с повече ин, отколкото ян, същност, която все още носеше следата от живота, посветен на култа към Богинята; и беше защитавал тази женска част от душата си с упоритостта на магьосник.

Интересно беше обаче, че след като е бил могъщата Бриг, отхвърляше всякакви идеи, свързани с магията. Но всичко това е възможно на място, където реалността всеки момент се разтопява и се превръща в нещо друго. Или може би има причини на духа, които не познаваме.

Нашият ум е ограничен. Отвъд има въпроси, които дори не смея да формулирам, защото Богинята се крие зад недостижима и мистична природа: Аз съм онова, което е било, което е и което ще бъде. И никой смъртен не е булото ми. Също така, покрити с воалите на непроницаемото, жените променяме външния си вид и се плъзгаме по рифовете на цивилизацията. Също като Бастет — египетското божество с котешко лице, предпочитаме радостта пред войната, танците пред смъртта, музиката пред разрушението.

Продължавам пътя, който ми показа сянката — завръщането в Уроборос, — и губя връзка с този свят, който може би не е истинският. Но имам лошо предчувствие. Вървя по път — лепкав като кожата на влечуго. С всеки изминал час затъвам в тиня, от която не мога да избягам. Може би светът се е побъркал. Може би всички се чувстват като мен, без посока, живеейки в собствената си вселена, опитвайки се да се свържат с останалите, които също са изолирани.

Понякога чувам гласове, които не разпознавам. Точно сега не знам дали сънувам, дали пиша в дневника си, или сънувам, че пиша в дневника си. Докосвам времето: единственото измерение, където човешката душа превъзхожда този безплоден и студен Бог, който са ни оставили, защото Той живее увековечен статично, докато смъртните все още можем да се движим чрез Уроборос, за да избягаме в която и да е област на времето.

Тирсо… Бриг… Майко… Протегни ми ръка, покажи ми светлината, избави ме от тази мъртвешка тъмнина, позволи ми да легна в скута ти, излекувай тъгата ми, дай ми балсам за боязънта да се изправя срещу живота, освободи ме от всички страхове. Дай ми знак, за да знам, че не съм толкова сама.

68

С предзнаменованието на бурята, която изля потоци ледена вода, настъпи навечерието на слънцестоенето. Тримата приятели облякоха белите си вълнени туники, кожените си боти и наметалата си от тъмна кожа. На ръцете си сложиха гривни във форма на змия и пристегнаха тиарите със символа на лунния сърп.

Майката ги изпрати до входа на Бру-на, носейки паницата с кръв. За първи път се приближаваха до гробницата през деня. Светлината караше кварца, покриващ извития таван, да блести, създавайки внушителен спектакъл. Но красотата на монумента не беше само външна. В дните около Юл в тъмния коридор се повтаряше чудо. Първите лъчи на зимното слънце докосваха дъното му в акт на оплождане, което се извършваше всяка година в утробата на земята. Светлината, нахлуваща по вагиналния коридор, осигуряваше оцеляването на природата. Това беше ритуал, който увековечаваше живота и смъртта.

— В тази гробница почиват телата на Дагда и Дана — каза им Бриг. — Сега са празни черупки, но преди време душите ви са ги обитавали.

Благослови ги, описвайки пентаграм във въздуха, и пое обратно.

Когато младежите проникнаха в гробницата, слънцето вече хвърляше последните си лъчи върху тези земи. Пристъпваха с боязън, сякаш очакваха да видят своите собствени призраци. Тесният коридор беше пазен от вертикални скали, намекващи за фалическо начало. Накрая, в тройната камера, се съхраняваха урните с тленните останки. Огромна каменна купа, била може би паничка на някой първичен гигант, стоеше в центъра. На дъното й имаше тъмна течност.

Светлината беше оскъдна и почти не се виждаха. Ангус излезе да потърси факла и когато се върна, отражението на пламъците хвърли сенки, които привлякоха невидими същества. Маев почувства присъствието им, въпреки че не успя да опредеш дали бяха създания на сенките или духове, сътворени от вещиците преди много години.

Седнаха около купата в мълчание и отправиха мислите си към Богинята. Когато бяха готови, Маев се изправи и призова Великата майка и Рогатия й съпруг. Молитвите отекнаха в пещерата:

Около нея напрежението в стените сякаш се усили.

Дану поде химн, което беше знак тримата да се хванат за ръце и да започнат да се въртят в кръг. Докато се въртяха, усетиха енергията, която струеше от пръстите им. Маев видя също фосфоресценциите, които се издигаха от земята, докато образуваха конус над главите им, но не разбра дали и другите ги виждат.

Ангус взе малка купа, загреба от тъмната течност в гигантската паница и я вдигна над главата си.

— Кръвта на белия бик е пролята на новолуние. Да пием в чест на Богинята и нейния Рогат съпруг.

Маев го погледна и сърцето й заби силно.

— Ще бъдем нещо повече от плът срещу плът, нещо повече от кръв срещу кръв — каза той. — Този ритуал е нашият знак за вечността.

Един по един отпиха от отварата, предназначена за жреците на Богинята, защото такава беше тяхната роля занапред и това беше подаръкът на Бриг за тяхното триединство от души.

Отново седнаха в кръг и останаха така до сутринта в очакване на откровения.

Малко преди зазоряване чуха звуците на арфа в долината. Беше без съмнение Белен… или Аполон, или Луг23, или което и да е от имената, с които се назоваваше богът на музиката и светлината в различните земи. Кой друг, освен него, би изпитвал удоволствие да свири на арфата си, докато останалия свят спи? Беше като знак. Привлечени от омагьосващите звуци на музиката, отвсякъде наизлязоха фееричните същества. И не само Маев чу напевния език на феите, които обитаваха Каер Сидхе.

Тримата младежи гледаха прозрачните им фигури; кожите, през които прозираше сиянието на искрящата им кръв; лицата със страховита красота, сякаш нарисувани от изпаднал в транс художник; очите им — непроницаеми и тъжни, със зеници, които говореха за тайни мистерии… защото тези очи можеха да проникват до сърцето на всяко живо или мъртво същество и да спасяват забравената мъдрост. Така узнаха, че да видиш Народа на сенките означава крачка напред в земите, които водят към дома на Богинята.

И когато светлината на зората започна да се разлива в коридора, Ангус хвана Маев и Дану за ръце и тримата се отдадоха на божеството. Магията, която се излъчи от загубената им девственост, се извиси по светлинния конус до най-далечните кътчета на Отвъдното. И докато лъчите на слънцестоенето проникваха в коридора, за да оплодят яйцето на Сътворението, Ангус извършваше животворен ритуал в собствената си гробница и спермата му се разливаше във вътрешността на свещената утроба, осигурявайки продължаването на вечния цикъл.

69

Рано ли беше, или вече бе минало пладне? Нямаше как да разбере в онази затъмнена стая. Когато Мелиса отвори прозорците, червеникавото зарево й показа, че следобедът преваля с гигантски стъпки. Не можа да определи кога беше заспала.

Чу тихи гласове, които идваха от верандата. Опита се да стигне до вратата, но я връхлетя леко замайване. Дали беше от глад или заради времето, което бе прекарала на легло? Тогава разпозна гласовете. Бяха баба й и Селесте… Пак Сели?

— От една седмица не излиза оттам — казваше старата жена. — И когато я питам нещо, не отговаря. Като умопобъркана е.

— И не се храни?

— Яде много малко.

— Трябва да предупредим някого.

— Вчера се обадих на майка й. Каза, че ще говори със свой приятел психиатър.

Диалогът изненада Мелиса. Никога не беше оставала повече от два дни в стаята си. Днес беше станала малко по-късно. Или не? Замисли се за момент. Ами ако беше загубила усещането си за време или паметта, или съзнанието си? Ами ако е само полужива? Или ако е вампирясала?

— Не знам дали трябва да й кажа — поколеба се Селесте.

— Недей, миличка, почакай. Тя не е добре.

Какво трябваше да й кажат? Не искаше да научава нищо. Не искаше повече мъчения. Защо не я забравят? Защо не я оставят на мира?

— Опитах се да й кажа няколко пъти, но не пожела да ме изслуша… Разбира се, не съм вярвала, че ще се случи. Мислех само, че е леко болен.

— На колко години беше?

— Не знам, но беше доста млад. Лекарите казаха, че са безсилни. Откакто му откриха рака, до смъртта му не минаха и четири месеца.

За какво говорят? Още някой ли е умрял? И защо Селесте е дошла в дома й, за да й го съобщи?

— Чак имам угризения — добави Селесте.

— Защо?

— Представете си! Аз лично ги запознах. В началото тя не го харесваше много, но един ден, когато той дойде у дома с няколко книги…

Мелиса се смръзна на мястото си. Върна се в стаята си, блъскайки се в мебелите. След това започна да вади предмети от чекмеджетата, от библиотеката, от бюрото… Движенията й бяха безцелни. Само запълваха празнота, която не можеше да се запълни с нищо.

— Не знам дали това ще те утеши, но той те обичаше.

Обърна се като светкавица, когато чу гласа. Ангелът — сянката на Анаис — се носеше край гардероба й.

— Смъртта му не беше случайна, а резултат от план — прошепна призракът. — Прераждаме се, за да получаваме знания. Ако съществото пропусне всички шансове, планът на това съществуване се анулира. Ра-Теш продължава да се обвинява за смъртта на Майя и неспособността му да доведе до добър край тази връзка го осъди.

Светещата фигура се приближи още малко към Мелиса.

— Не тъгувай за него. Той самият реши, че ако повтори този модел на безразличие и липса на любов, животът му ще приключи преждевременно.

— Как се чувства сега?

— Все още е объркан, но това е нормално. Ще мине известно време, докато възстанови паметта си.

— Не съм преставала да го обичам — призна Мелиса, чувствайки, че нещо крехко се разпада в душата й. — Въпреки всичко. Въпреки онова, което ми стори…

— Защото имаше други животи, макар да не си ги спомняш. И бяха много красиви…

— Все още го обичам — повтори тя настойчиво.

— Той също те обича — увери я ангелът. — И точно сега, когато се връща при нас, е по-близо до теб.

70

Маев се спря и другите я последваха. За миг помаха с ръце, докато усети слабото течение, което се надигаше от пода. Обърна се към Дану и Ангус, които чакаха нейните заповеди, и тогава го видя. Недалеч от тях се носеше някакво създание.

Не беше тайна, че Обитателите на сенките не търпяха намесата на хора на територията си и правеха всичко възможно, за да избягнат тези срещи. Но този закон, изглежда, не се отнасяше за Маев. Непрекъснато показваха благоразположението си към нея.

Съществото долетя до момичето.

— Ела с нас — помоли я, въпреки че от устните му не излезе звук. — Отдавна те чакаме.

— Какво искате от мен? — попита Маев.

Атмосферата сякаш доби млечна плътност. Отвсякъде се появиха крилати създания. Наобиколиха Маев и приятелите й, които още не разбираха какво се случва.

— Ти си нашата кралица — запяха в хор. — Трябва да дойдеш.

— Не искам да се занимавам с феи.

— Ти си наша — молеха съществата. — Без теб сме загубени.

— На Гуин му омръзна да бъде посредник между хората и божествата — обясни таласъм със сиви очи.

— Оплаква се, че е уморен — проплака червенокоса силфида. — Стар е колкото планетата.

— Съжалявам — отвърна Маев непоклатима, — но това не е мой проблем.

— Напротив! Напротив! — викнаха всички в хор.

— Вървете си! — извика така гневно, че стресна Дану и Ангус. — Махайте се!

Сред крилатото множество избухнаха писъци от страх и съществата се стопиха в нищото като по чудо.

— Какво става? — попита Дану.

— Пак те — каза тихо Маев, отпускайки се върху тревата.

— Магическият народ?

— Да.

— И ти пак им се разкрещя? — Ангус се огледа около себе си. — Заради теб ще ни унищожат.

— Отидоха си.

— Какво искаха?

— Настояват, че съм тяхната кралица.

— Сигурно има някаква причина…

— Не ме интересуват. — Погледна приятелите си с тъга. — Не са хора, никой не ги разбира. Невъзможно е да контролираш действията им.

— Но те ти се подчиняват.

Тишината се спусна над тримата.

— Да вървим — заключи Маев и се изправи. — Трябва да продължим пътуването си, иначе няма да стигнем навреме.

Завиха на югоизток, докато Маев си преговаряше наум последните уроци на старицата. Бриг я беше научила да разпознава енергията на невидимите пътища с длани, обърнати към земята — обучение, което отне голяма част от седемдесет и двата дни на усамотение.

— Защо седемдесет и два? — беше попитала Маев, когато гадателката й разкри времето, което всички трябва да прекарат в самотен пост.

— Това е магическо и стабилно число — беше нейният отговор.

През този период Бриг беше единственият човек, когото виждаха. Благодарение на нея Маев научи за пътеките, които показват пътя до свещените места. Бяха невидими за окото, защото минаваха през недрата на земята. Много места на концентрация на силата — като Каер Сидхе и кръговете от камък, бяха издигнати върху точки, където енергията блика от земята под формата на вихрушка или спирала. Само неколцина магьосници и гадателки умееха да определят местоположението на тези извори, които, по тяхна заповед, се превръщаха в места, подходящи за магията. Бриг й беше казала да проучи линиите, които водеха на югоизток, и тя се подчини.

Вървяха заедно с колона от поклонници до източното крайбрежие на Ерин и там се качиха на кораб, който ги отведе до Великата страна на мъглите. Плаваха без бури, тласкани от силен вятър, който задуха веднага щом вдигнаха котва. Без приятелите й да разберат, Маев беше призовала войска от Дребния народ, която духаше около кораба, издувайки платната и създавайки морско течение, за да ги отведе право до целта им. Въпреки краткото пътуване пристигнаха замаяни. Но Бриг вече ги беше предупредила: колкото повече сила има един магьосник, толкова по-малка е устойчивостта му на морски вълнения.

Слязоха бързешком, нетърпеливи да напуснат онази плаваща черупка и да стъпят на твърда земя. Докато се приближаваха към светилището, се увеличаваше и броят на пътниците, които, изглежда, се бяха отправили към същото място. Мнозина носеха новите слънчеви символи на дрехите си, за разлика от тях тримата, които следваха лунната традиция.

Беше почти пладне, когато стигнаха до крайната цел. Кръгът на гигантите беше храм на открито, където можеха да се поберат всички. Мястото, което преди време беше възникнало като център на култа към Богинята на нощта, бе претърпяло някои промени в разположението на камъните и сега приемаше също и пришълците, изразили предпочитание към слънчевите ритуали. Мястото беше много посещавано, защото наближаваше Лита24, празникът на лятното слънцестоене, и това попречи на придвижването им. Избраха един отдалечен кът и хапнаха от собствените си провизии. След това легнаха близо до наскоро запаления огън — един от десетките, които осветяваха долината — и спаха неспокойно.

Маев се събуди малко преди зазоряване. Тъмнината все още царуваше навсякъде, но лилавият нюанс на хоризонта вече прозираше.

„Утрото приближава — каза си тя. — Трябва да събудя останалите.“

Но не беше необходимо. Мощният звук на рог отекна из долината. След като събраха багажа си, се отправиха към входа на храма — улица, разположена на североизток — и се присъединиха към групата жреци и гадателки, които заемаха местата си. Останалата част от множеството се подготви да наблюдава церемонията от по-далеч, от външния кръг от камъни.

Един от жреците се приближи до кладата, която гореше между два стълба, и издигна ръцете си, за да приеме слънцето.

— Ето че идва драконът — прогърмя гласът му в мрака. — Ето кръвта му, тече по пътища, които очите не виждат и краката не докосват.

Маев потръпна. Вените на дракона: това бяха пътищата, която тя следваше.

— Ето меча, който може да го освободи. — Вдигна лъскаво острие. С върха му описа триъгълник на земята, а в него начерта още три, започвайки от центъра.

Маев знаеше какво означава това: Окото на дракона, единствената идеограма, която можеше да освободи силата му.

Две жрици със зелени туники се приближиха към огъня, за да вземат няколко горящи въглена и да ги пренесат до Окото, където главният жрец изгори някаква смола. Едва тогава влезе във фигурата и хващайки меча с двете си ръце, го насочи към земята и обяви:

— От това свещено място в това време на мрак призовавам дракона на повърхността. — И с бързо движение заби меча в земята.

В този момент пламъците на огъня придобиха собствен живот. Без видима причина огънят удвои размера си и образува странна фигура във въздуха. Беше, без съмнение, главата на дракон с раззината паст.

Шията на звяра се заизвива във всички посоки, сякаш заплашваше множеството, което го заобикаляше, но никой не помръдна. В този момент слънцето изгря зад монолита, който се издигаше на улицата. Огненото животно обърна главата си към светилото и за кратко баща и син размениха един поглед, изпълнен с обич, преди малкият да извие врата си за последен път и да угасне сред нажежените въглени.

Маев усети прилива на земна енергия, която се издигаше към слепоочията й. Около нея избухнаха, по-блестящи от всякога, сияйните ореоли на Обитателите на сенките.

— Ти си наша! Ти си наша! — извикаха с удвоена жар.

— Не принадлежа на никого — каза тихо, поразена от мощния призив.

И изведнъж видението се разкри пред нея и показа бъдещето. Видя се заобиколена от тези безплътни създания, глезена и обожавана от тях в продължение на безброй десетилетия, до оттеглянето й в Земята на безсмъртните, откъдето можеше да се роди отново, за да продължи учението си. Видя също къде щеше да бъде последният й дом в онзи живот: гробница в родния й Ерин. Щяха да издигнат гробницата от камък и входът й щеше да бъде грижливо запечатан с магия, която само Народът на сенките може да развали. И узна, че името й ще остане в легендите векове наред и че ще бъде запомнена като Маб, кралицата на феите, чийто образ ще живее в стихове и легенди, в гравюри и рисунки.

И в този момент видението угасна, а сетивата й сякаш се размътиха, прекосявайки тунел към светлината на друга епоха.

71

Чу далечни гласове:

— Мелиса, аз съм баба ти…

— Мелиса, баща ти е дошъл да те види…

— Мелиса, хапни нещо…

— Мелиса, майка ти е тук…

— Мелиса, лекарят каза…

Но нейното име не беше Мелиса, а лицата, които виждаше сред неясната мъгла, не й говореха нищо. Всичко беше част от видението. Искаха да й внушат, че е болна, потисната, невротизирана, че има нужда от психиатър… Психиатър? Откъде й хрумна тази дума? Звучеше като нещо фантастично и загадъчно. Психиатърът е лекар на душите. Защото душата й беше божа, толкова болна, че бягаше от света дни наред. Какво облекчение! И не само това, занапред би направила всичко възможно тази ваканция да стане постоянна. Щеше да си отиде веднъж завинаги.

Щеше да остане вечно в онази земя, където феите й додяваха на всяка крачка, за да й изкажат почитанието си. Щеше да направи всичко само за да избяга; каквото е необходимо само за да не се връща…

— Времето е спирала, която се върти около себе си — прошепна познат глас. — Невъзможно е да избегнеш прехода й.

Отвори очи. Там бяха блестящите силуети на двамата й стари любовници. Умът й (или Бог, кой знае?) отново си играеше с нея.

— Не искам да се върна — умоляваше ги.

Адът съществуваше на острова, къпан от водите на изумруденосиньо море, а тя беше готова да се моли, да се унижава, да вика, ако това щеше да попречи да я върнат на онова място.

— Няма да се върнеш, докато не минат няколко хилядолетия — увери я ангелът, когото познаваше под името Арат.

— Не искам да се връщам никога! — настоя тя. — Нито сега, нито след хиляда години.

Колко би се радвала да избяга завинаги, да си почива на някоя есенна полянка, да вдишва уханието на портокаловите дръвчета, да издухва пухчетата на любимото си цвете, глухарчето, онова, носещо на английски име, което й напомняше звън на камбана: dandelion.

— Вече е невъзможно, колелото се завъртя — увери я Дану/Даная/Анаис. — А и ти помоли за това.

Не можеше да разбере как, нито кога е решила нещо толкова абсурдно. Може би го е направила в друго време, когато умът й е функционирал по различен начин.

— Само някоя екстремна ситуация ще те накара да си спомниш предишните си животи.

Ето какво беше: изпитание. Ужасно изпитание за духа й. Но сигурна ли беше? Стори й се, че си връща разсъдъка. А ако всичко е лъжа? Ако ангелите, Ра-Теш, феите, предишните животи — толкова грижливо изтъкани, не са нищо друго, освен илюзии на собствената й изтерзана и разбита душа? Мнозина бяха посегнали на живота си, други бяха загинали по време на бягство или бяха болни от някоя кармична болест (не, не искаше да мисли за това), а може би неколцина като нея скитаха загубени из тайнствени земи.

— Няма за какво да се тревожиш. За момента няма да се връщаш повече в това бъдеще.

Само за момента? А после, какво я чакаше? Беше толкова уморена. Искаше да се прибере у дома, на полето, в колиба сред гората, да легне на тревата, да почувства дишането на Майката и пулсирането на недрата й, да брои облаците денем или звездите нощем, да забрави за всичко, дори за себе си, да остане там без повече промени, без повече страхове, без повече загуби, без повече смърт…

— Времето си играе с мен. Никога не знам къде ще бъда в следващата минута.

— Защото настоящето не съществува — каза Ангус меко, а допирът на ръцете му беше като балсам. — Всяко бъдеще започва като настояще в даден момент, а всяко настояще вече е част от миналото, щом го преживеем. Но ако тази идея те притеснява, забрави я. Мисли, че този живот, от който се боиш, принадлежи на бъдещето ти.

Някакъв шум се надигна в душата й. Отново чу гласовете, които се връщаха. Гласове като грохота на вълните, които се втурват към брега: „Мелиса, знаеш ли коя съм?… Маев, какво става?“ Гласове, които я потикваха да действа, да мисли, да отговаря.

— Намирам се между два живота и не знам на кой принадлежа.

— Това е част от обучението ти — каза сянката на Анаис. — Докато не го осъзнаеш, няма да се научиш да контролираш виденията си.

Грохотът на вълните утихна. Майя/Маев се опита да се вкопчи в настоящото си състояние. Настоящото състояние? Усети леден повей върху кожата си и потръпна. Нещо не вървеше както трябва.

— Защо продължавам да се чувствам като Маев, въпреки че Ангус и Дану ги няма тук?

— Няма ли ни?

— Живи — поясни тя. — Би трябвало да са живи, ако аз съм Маев.

— Още не разбираш — въздъхна сянката на Анаис. — Настоящето не съществува.

— Не се намираме в никой конкретен момент — продължи Ангус. — Ние сме твоите ангели водачи, както ти си нашият, когато имаме нужда от теб.

— Но не си спомням…

— Забравата е механизъм за защита. Всички души го притежават.

Двете фигури закръжиха около нея, сякаш искаха да я обвият с крилете си, но не бяха криле, а феерични форми, които излизаха от силуетите им като светещи струи дим. Майя/Маев/Мелиса изпита онова усещане за радост, което й носеше близостта с нейните ангели.

— Ритуалът — спомни си изведнъж. — Трябва да тръгваме.

И отново почувства онзи поток от екстаз, от който отмаляваше.

— Няма защо да бързаме — каза Даная. — Намираме се между два живота.

— Между два живота?

— Още не сме се родили, миличка. Все още не сме нито Ангус, нито Дану, нито Маев.

— Феите ме преследват! — възрази тя. — Аз съм Маев!

— Имала си видение. Това си видяла… фрагменти от възможни животи.

Тя въздъхна. Беше в безопасност, далеч от всякаква заплаха. Не я интересуваше дали това е реално, или не. Искаше да остане така завинаги, в измерение, до което коварната ръка на врага никога нямаше да стигне, където никой не можеше да бъде гонен, нито преследван, нито разпънат на кръст, защото идеи като подчинение, господство и смърт нямаха смисъл. Нищо страшно нямаше да се случи там. Нека я викат колкото си искат. Онази светлина я защитаваше като плътен плащ. Най-сетне се беше затворила в черупката си. Само че нейната беше полупрозрачна като седефа на бисерна мида и излъчваше майчинска и млечна светлина. С безкрайна любов протегна ръцете си към съществата, които я заобикаляха, докато се почувства окъпана от светлина. Тогава разпери криле и полетя към вечността.

72… и Епилог

Авалон, Свещеният остров, земята, където завършваха всички ритуали на живота и смъртта, мястото на вълшебни хълмове, където хората и по-малките божества са погребали тайните си. На един от тези хълмове ще запечатат вечния й договор.

Авалон не беше остров в истинския смисъл на думата, но бе заобиколен от вечни мъгли, което го изолираше от областта. За да се стигне до него, трябваше да се прекоси пръстенът от облаци, който предизвикваше ужасяваща несигурност у дръзналите да го преминат, но не и у магьосници като тях.

Когато изплуваха от безкрайната мъгла, се насочиха на север. Трябваше да търсят езерото, в чийто център се издигаше Кристалната пещера — още едно подвеждащо име, защото беше гробница, увенчана с кръг от кварцови блокове, наречен Пръстен на Слънцето. Преплаваха по езерото на изоставен сал и стигнаха до подножието на гробницата в първите часове на нощта. През цялото пътуване Маев непрекъснато чувстваше присъствието на Магическия народ. Нищо чудно. Намираха се в подножието на един Каер Сидхе, а ревността, с която обитателите на хълмовете пазеха дома си, беше пословична. Навсякъде се движеха призрачни сенки.

Направиха си дълга почивка. Маев задряма и в съня си получи видение. Кристалната пещера не беше обикновена гробница, обитавана от феи. Там живееха Гуин аб Нуд, владетел на фееричния народ, и неговият двор от създания на стихиите, които честваха празниците и събиранията си в тунелите на този хълм.

Събуди я пърхането на птица. Ангус се изправи и разпали огъня. Червеникавите езици се оцветиха в златисти тонове и блясъкът им привлече погледа на Маев.

— Гас… Гластбер…

Дану и Ангус бяха замръзнали пред разширените й зеници.

— Гластонбрей…

— Маев, какво ти става?

— Не я докосвай — предупреди я Ангус. — Има видение.

Вгледаха се в стъклените очи на момичето, което продължаваше да реди тихо думи на някакъв незнаен език, без да отделя поглед от пламъците.

— Гластънбъри Тор — прошепна Маев и вдигна лице към тях, сякаш ги виждаше за пръв път.

— Какво означава?

— Не знам — отвърна тя, — но така ще се нарича това място един ден.

Отново се загледа в пламъците.

— Камъните на пръстена ще изчезнат, но не и силата му, затворена завинаги в хълма.

Настана мълчание и в далечината се чу закъснялата песен на гмурец.

— Те ще дойдат.

— Кои?

— Жреците с бели одежди.

— Като нашите ли?

— Нас вече няма да ни има, но друидите ще опазят завета на дананците.

Писъкът на подплашена птица стресна Дану и Ангус.

— Маев — прошепна Дану, без да се осмели да я докосне.

— Ще бъдем прах и легенда — промълви Маев и една сълза затрептя между миглите й. — Почти всичко ще се загуби. Само част от магията ни ще остане за бъдещето. И именно друидите ще я спасят.

Сълзата се търкулна мълчаливо, неспособна да се задържи в равновесие. Ангус я прегърна и погледът на Маев загуби чистия си блясък.

— Трябва да побързаме — каза той и Маев сякаш излезе от летаргията си.

С вдигната високо факла, Ангус поведе жените към началото на пътеката, която пълзеше към върха. Малко преди да започнат изкачването, се спряха, за да огледат планината.

— Вече почти съмва — каза той и се обърна да ги погледне. — Скоро ще дойде часът, в който нашият и другият свят ще се срещнат. И снижавайки глас изрече заклинанието: — Както сме сега, сме били преди време; и както сме били преди време, ще бъдем отново.

Тръгна отново с жест, който накара кожения му плащ да изскърца. Маев и Дану го последваха мълчаливо.

До Пръстена на Слънцето не можеше да се стигне по права линия до върха. Трябваше да се следва път по спирала, да се заобикалят склоновете на хълма. Посветените в мистериите учеха последователността от звуци, които трябваше да повтарят, докато вървят по пътеката. Напевите заедно с безкрайните завои водеха до екстаз и позволяваха на човек да влезе жив в Отвъдното. Това временно посещение в друга реалност оставяше неизличима следа в душите, нещо като духовен отпечатък, чийто знак беше като фар, който никога не угасва. Само по този начин съществата успяваха да се разпознаят в други прераждания.

Вятърът се усили, докато приближаваха към върха; но всеки път, когато изглеждаше, че са на път да го достигнат, нов завой ги принуждаваше отново да се отдалечат, защото ръкавите на спиралата се връщаха или напредваха, следвайки сложна схема.

— Бих искала да знам откъде се е появило това име — прошепна Маев.

— Кое? — попита Дану.

— Пръстен на Слънцето — напомни й Маев. — Трябвало е да го нарекат Пръстен на Луната.

— Защо?

— Пръстенът е образуван от осем кръга камъни. — И когато видя изражението на Дану, добави: — Осем е лунно число.

— Пръстенът на Слънцето носи име, което му подхожда — увери я Ангус. — Вярно е, че е изграден от осем кръга, но всеки има по девет камъка. Девет е слънчево число.

— А девет, повторено осем пъти е седемдесет и две — изчисли Маев замислена.

— Какво значение има това?

— Когато попитах Бриг защо са ни необходими седемдесет и два дни на усамотение, ми отговори, че седемдесет и две е магическо и стабилно число. Това число е на върха на този Каер Сидхе.

Маев си спомни погледа на старицата — древните очи, които отново щеше да срещне след няколко хилядолетия — и почти се наслади на спомена.

Беше невероятен късмет, че тримата се бяха срещнали, когато познанието на духа беше стигнало най-висшето си развитие, защото психичното зрение бе еволюционна случайност, обречена да изчезне. Беше чудо, че тримата бяха успели да постигнат сходно ниво на ясновидството и бяха съумели да запазят за собственото си бъдеще онова, което щеше да бъде изгубено след няколко поколения: желанието винаги да се срещат, да не престават да се търсят взаимно, ако не се намерят в някой от множеството си бъдещи животи.

Този спираловиден път също беше обучение, обречено на изчезване. Когато хората започнеха да се водят от външните си сетива, щяха да възникнат култове, основани на погрешни идеи, които да ги отдалечат от божествената им природа и безвъзвратно щяха да прекъснат пъпната връв, свързваща ги с божественото. Накрая щеше да се загуби всякаква връзка с безтелесните същности, които могат да свържат човешките същества с Вселенската душа. Но те тримата щяха да преживеят целия този бъдещ хаос.

Ангус се обърна, за да се увери, че двете жени го следват. Маев го видя да гаси факлата о пода и почувства нежността на този мъж, който ги чакаше търпеливо, за да подновят изкачването си. За миг се зачуди дали това е истина, дали съществува онази вселена, където хората и боговете споделяха общ свят, дали отново щеше да срещне кротките очи на Бриг у едно създание, наречено Тирсо; дали любовната прегръдка на Ангус и хилядолетното отдаване на Дана щяха да съществуват, ако Ра-Теш, в някой живот, беше способен да я обича със същата болезнена страст, с която го бе обичала тя… Изплаши се пред вероятността надеждата й да се ражда от ситуация, която я задължава да си измисля други хоризонти, за да облекчава душата си. Предположи, че в някои земи наблизо дебнат ужас и отчаяние, масово безразличие пред страданието и тъжният пейзаж на свят, в който хората са напуснали лоното на Богинята, за да честват безсмисления празник на властта и смъртта. Не искаше да се връща там, въпреки че в онзи свят бяха съществата, които най-много обичаше.

Внезапен леден вятър ги накара да спрат. Бяха вървели половин час, водени от светлината на звездите. Маев стисна широката и закриляща ръка, която се сключваше около нейната, и реши, че няма да се тормози повече с такива идеи. В крайна сметка времето не беше линейно. Връщаше се към себе си като легендарната змия Уроборос и това беше заветът на ангелите, който не биваше да забравя. Каквото и да се случеше, тя щеше да се завръща непрекъснато към тази тайнствена и студена вселена, откъдето винаги би могла да избяга.

Корал Габлес, 1995