Затворена котка

25

Мелиса отиде в най-далечния край на къщата. Баба й миеше съдовете с вода, която загребваше от една кофа.

— Какво правиш? — И веднага разбра. — Няма ли вода?

— Спряха я… мисля, че завинаги — отвърна възрастната жена, без да я поглежда. — Вчера съобщиха, че ще я пускат само сутрин. Ще трябва да използваме тази от бидона, който е на двора. Добре че поне е дъждовен сезон.

— Остави на мен — каза Мелиса и внимателно я измести.

Бабата се отпусна на един стол и за кратко остана загледана напред с празен поглед.

— Държавна сигурност днес идва в месарницата, с кучета и както си му е редът.

Мускулите на Мелиса се напрегнаха, но продължи да мие съдовете, все едно не е чула.

— Защо?

Смехът на бабата прозвуча като тихо кудкудякане.

— Някой е използвал, че спряха тока снощи, за да остави послание на Стената на плача. Видях го, защото станах рано, за да се наредя на опашката за хляб.

— Имаше ли много хора?

— И питаш… Не знам как е плъзнала вестта, но за по-малко от десет минути целият квартал се изсипа там.

— Какво се говореше?

— Представи си, какво ли не! На хората им беше смешно, докато не дойде клюкарката от комитета и повика G-216.

— А кучетата? Намериха ли нещо?

Бабата направи драматичен жест.

— Нищо, миличка. Все още разпитваха, когато пристигна камионът с праха за пране. Знаеш колко кьорави сме ние, старците. Спънах се в един от мъжете, който носеше чувал, и не можеш да си представиш каква река от прах се изсипа. Всички се разкихаха до припадък! А горките кучета… Нали обонянието им е по-остро, виеха като вълци в камиона.

Мелиса погледна баба си и изведнъж й просветна.

— Бабо, нарочно ли го направи?

— Аз? — рече жално възрастната жена с най-невинното си изражение, докато внучката й я гледаше заплашително. — Какво искаш? Кучетата да открият извършителката на саботажа ли?

— Извършителката ли? Откъде знаеш, че е била жена?

Двете се гледаха известно време.

— Интуиция — обясни възрастната жена, вдигайки рамене. — Разбира се, полицаите дори не си направиха труда да изведат кучетата, въпреки че избълваха най-лошите псувни, които съм чувала през живота си.

— Играеш си с огъня — упрекна я внучката.

— Не се притеснявай. Ставам за актриса.

— Повече да не си направила нещо подобно — натърти Мелиса, като си подсушаваше ръцете с парчето кърпа, което висеше от един пирон. — И не си прави труда да защитаваш другите. Който пише тези надписи, сигурно сам взема предпазни мерки.

Излезе от кухнята.

— Отивам си в стаята. Няма ме за никого.

Това включваше всеки, който я търси по телефона, с изключение на четирима души: Тирсо, Алваро, Селесте и някоя си Сибила. Бабата подозираше, че това не е истинското й име, но така и не се опита да научи повече. Внучката й винаги е била особено дете, пълна с тайни, и годините не бяха променили нито характера, нито поведението й.

Съжителството между двете беше подобно на съжителството между два призрака, бродещи из залите на един и същ замък: всеки беше наясно, че споделя територията си с някого, но предпочиташе да не се намесва в личния живот на другия. Жената никога не се бъркаше в работите на внучката си, още по-малко в стаята й. Затова, когато няколко часа по-късно Мелиса вдигна глава и я видя до библиотеката, пълна с кукумявки, разбра, че се случва нещо необичайно.

— Имаш гости — каза бабата.

Това се оказа по-тревожно. Никой не ги посещаваше. Домът й не беше територия, където да бъде прекъсвана, шпионирана или проучвана, и приятелите й, наясно с този каприз, се въздържаха от подобно светотатство. Погледна часовника си. Минаваше шест. Не беше спирала да чете от обяд. Затвори книгата и отиде в гостната, но не видя никого. Огледа празните кресла на верандата и после се върна обратно.

— Кой беше, бабо?

Изведнъж се спря. Майка й излизаше от кухнята.

— Как си, Мели?

— Добре — заекна изненадано момичето. — Дошла си да вечеряш с нас ли?

— Не мога, трябва да се връщам в министерството. Суарес ме изпрати с шофьора да взема дъщерите му и използвах да намина.

Лицето на Мелиса помръкна. За миг бе помислила, че майка й е дошла да я види, но веднага разбра, че само личната поръчка от зам.-министъра я беше накарала да си спомни за дъщеря си и майка си, които никога не посещаваше.

— Отслабнала си — каза жената.

— При глада, който царува в тази страна… — отговори тя саркастично.

— Не започвай, дъще. Има неща, които не могат да се оправят толкова лесно. Ако не беше ембаргото…

— Не ти ли омръзва все същата песен? — попита Мелиса. — Ембаргото не е виновно, че в тази страна няма банани. Тук храните никога не са били култивирани. И доколкото знам, захарта не идва от Аляска… Този идиот е прецакал дори екосистемата на острова.

— Не говори глупости. И не употребявай лоши думи!

— До гуша ни е дошло от политически проповеди.

— „Ни“? — попита жената подозрително. — На теб и на кого още?

— На приятелите ми, на техните приятели, на братята на приятелите ми, на приятелките на приятелите ми, на любовниците на приятелите ми… На цялото ми поколение!

— Допускат се грешки, но това не означава, че няма да ги поправим.

— Чуваш ли се как говориш? „Допускат се грешки“. Като че ли грешките се допускат сами, сякаш всичко е дело на Светия Дух… Не, мамо. Той ги прави и после задължава останалите да страдат заради тях. Но да не си посмял да му противоречиш, о, не, в никакъв случай, защото ще свършиш в затвора. А ако нещо не се получи както трябва, той никога не е виновен, някой друг нещастник опира пешкира.

Майка й въздъхна: дъщеря й беше загубена кауза.

— Някой иска ли кафе? — попита възрастната жена, излизайки от кухнята.

— За мен недей да правиш — побърза да каже майката. — Не мога да се бавя.

Разговорите с дъщеря й винаги я оставяха без аргументи; затова се опитваше да ги избягва доколкото можеше.

— Аз и баща ти сме свободни този уикенд. Защо не наминеш да хапнеш с нас?

Клаксон на кола прозвуча от улицата.

— Трябва да тръгвам — каза жената. — Ще дойдеш ли?

— Не знам — отвърна Мелиса, сигурна, че няма да отиде.

На излизане майка й изведнъж спря.

— За малко да забравя! След месец ще ходим в Канада да подпишем едни споразумения. Може да имаш нужда от нещо…

— Не, благодаря.

Клаксонът отново изсвири настоятелно и майка й излезе бързешком. Стъклата на витрината звъннаха, когато затръшна вратата. В продължение на няколко минути Мелиса гали повърхността на масата, после се върна в стаята си.

Над лимоновото дърво, което растеше до прозореца, изящният рог на луната блестеше матово върху синьото небе. Девойката остави мислите си да я отнесат до последната нощ, в която я беше посетила тайнствената същност. Ден след ден сянката придобиваше плътност… това беше цяло щастие, защото появите й единствено смекчаваха тъгата й, потапяйки я в състояние, в което забравата действаше като успокоителен наркотик. За нещастие, връзката с майка й беше едно от нещата, което имаше нужда да забрави. В търсене на утеха отвори дневника си и започна да пише.

26

Предусетих, че сянката е там и обикаля стаята ми. Не можех да я видя, но близостта ми с нея е стигнала до етап, на който няма нужда да използвам обичайните си сетива, за да разбера, че е до мен. Когато станах, все още имаше следи от познатия мирис.

Може би затова вярвам все по-уверено: сянката сигурно има някаква връзка с Анаис. От онзи сън не съм спирала да мисля за това. Не мога да избягам от манията си по тази жена. Превърнала се е в порок. За малко да умра от възторг, когато научих, че родителите й са били кубинци и че тя самата е посещавала острова. Някои хора твърдят, че баща й е бил испанец, а майка й — с френско-датски корен, но истината е, че и двамата са родени в Куба. Бащата се е върнал от Европа, за да почине на острова, а тялото на майка й е пренесено от САЩ, за да бъде погребано на кубинска земя. Не вярвам да има по-точно определение за националност от мястото, на което човек е роден, и мястото, което избира, за да бъде погребан или за да умре.

Самата Анаис е решила да се омъжи в Хавана. Разхождала се е по тези улици, вдъхвала е аромата на цветята и се е наслаждавала на нашите ястия в Ла Хенерала, онова имение в Луяно, където е живеела леля й Антолина, вдовица на генерал Карденас… Обичам да си представям, че вибрациите на духа й са останали записани в стените на моя град и че съм магнит, който е събрал следите й. Вървя с тази илюзия за контакт с духа й, разтърсена от знаците, които чувствам под стъпките си, преобразена от магията на толкова съвпадения.

Открих още неща. Не става дума само за астрологични дати, за дневници върху подсъзнанието, за допирни точки. Анаис също е имала страст към меките и галещи платове, екзотичните украшения, сандалите със старовремски вид и всякакви виолетови или пурпурни облекла. Рядко съм изпитвала такъв истински страх, както когато прочетох, че си е правила лунни бани… Господи! Докъде съвпаденията може да са само съвпадения? Нещо ми подсказва, че когато се натрупа значително количество от съвпадения, случайността престава да бъде случайност и се превръща в нещо друго. В какво? Не съм сигурна.

Може би съществуват души близнаци, осъдени никога да не се срещнат: когато едната е на път да умре, някъде се ражда другата. Предусетих този вечен и съдбовен цикъл, когато прочетох писмата или спомените на личности, разделени от десетки години или векове, понякога дори не от толкова дълъг период — само няколко години или месеци между смъртта на единия и раждането на другия. По-тъжна ми се струва идеята за паралелно съществуване във времето — че никога не са се срещали. Като нас двете. Анаис все още е била жива, когато съм била в пубертета. За няколко кратки години душите ни са били на едно и също място в този живот, въпреки че сме били съвсем непознати… Какво ли е правила тя, когато съм се родила? Или в годината, когато съм се научила да говоря? Или докато съм чела първите си книги? Къде ли съм била аз, докато тя е умирала от рак в една болница, пет минути преди полунощ? Дали съм била с приятели? Или съм се връщала от концерт? Дали съм била на някоя спирка, опитвайки се да се прибера у дома? Или съм четяла в леглото? Или на купон? В разговор с Тирсо? В опити да оправя света?

Преди три дни сънувах, че съм на път да се родя. Душата ми отпочиваше на един тъмен завой и чакаше да бъде повикана, когато започна вибрацията. Разбрах, че влизам в контакт с аурата на Анаис, скитаща из света, и й казах: Аз съм единствената, която ще стигне до теб; единствената, която може да те опознае. Духът й се носеше като бял дим. Обичам те, отвърна тя на един тайнствен език, защото онзи призрак не говореше с думи, а усукваше псевдоподите си на амеба; и всяко движение имаше значение, което прекрасно разбирах…

Осъдена съм. Чувствам нещо подобно на любов, когато чета дневниците й, разказите й, писмата й. Дали съществува точка, в която възхищението и любовта се сливат? Или просто за духа не съществуват полове и от значение е само усещането за близост? Истината е, че не държа чак толкова да дефинирам тази слабост; тя дори би ми била приятна, ако не беше мъката, с която ме изпълва.

Имам ужасното подозрение, че съм се родила със закъснение и никога няма да успея да наваксам това време. Светът изглежда изработен от елементи от ада. Не разбирам защо съм толкова изпълнена с желание да давам и въпреки това всичко, което ме заобикаля, не ми позволява.

Все още чакам пътеката, която ми обеща Сибила. Може би така ще мога да стигна до онова кътче, където всяка нощ гласът на душата е единственият насъщен хляб.

27

Още беше топло, но вечерите носеха омарата на вълнуващата карибска есен: рядък годишен сезон, който само обитателите на тази зона познават; време, изпълнено с влага и ураганни ветрове, които понякога се разразяват в най-ясни дни.

Внезапната буря изненада Мелиса в автобуса. Вятърът духаше яростно и хората се притискаха под стрехите на къщите, в малките магазинчета и във всякакви сушини. За щастие, спирката, където трябваше да слезе, имаше заслон. Там изчака около двайсет минути, преди да реши да тръгне на бегом, преследвана от един ситен дъждец, който изтръгваше облаци пара от асфалта.

Пристигна измокрена, но се спаси от бурята, която отново набираше сили. Въпреки че беше едва четири следобед, падащият мрак обявяваше идването на нощта. Точно такова време обожаваше Мелиса. Едва докосна вратата с кокалчетата на ръката си, и тя се отвори.

— Подгизнала си — каза Сибила.

— Не много — отвърна тя, опитвайки се да настрои очите си към оскъдната светлина. — Използвах, че се проясни за кратко.

Температурата беше паднала значително. Предишни вечери старият стенен термометър показваше трийсет и пет градуса по Целзий: обичайната температура за хаванското лято. Сега показваше двайсет и три.

— Да идем в библиотеката — предложи Сибила.

Минаха по коридора до стаята в дъното. Момичето се отпусна в любимото си кресло — един фотьойл от черна кожа, почти половинвековен — и помести лост, за да наклони облегалката.

— Днес ще направиш първото си пътуване — обяви жената и побърза да каже: — Но не търси логика в преживяването.

— Какво ще видя?

— Не знам, при всеки човек е различно.

От време на време някоя мълния осветяваше следобеда, докато дъждът плющеше върху покривите.

— Затвори очи — заповяда жената. — Намираш се във вътрешността на ума си, в пълен мрак.

Отне й известно време, докато се концентрира. Зрението й упорито показваше цветове и форми, които не бяха там. Лека-полека започна да потъва в мрака.

— Сега потърси сиянието.

Различи светло петно: врата, изкована от светлина. Протегна ръка. Като я докосна, потъна в опалово сияние, сякаш влизането я беше заразило с блясъка си, и разбра, че този ореол ще я защитава.

— В тази светлина ще се чувстваш свободна, защото там не съществува време, нито пространство. Това е измерението на собствения ти ум.

Въпреки че блясъкът я ослепяваше, не се наложи да затвори очи, за да премине през огнената врата. Белотата остана назад. Пред нея се простираше поле, осеяно със сини облаци. Оранжевият ореол над един хълм й показа, че слънцето току-що се беше скрило. Клоните на няколко дървета бяха неподвижни и голи; други — по-голямата част — бяха изпъстрени с филизи, които дори в сгъстяващия се полумрак изпъкваха с яркото си зелено.

— Какво виждаш? — чу някак си далечен гласа на Сибила.

— Една долина привечер — отговори тя и звукът на собствения й глас я изплаши.

Едва ги бе прошепнала, но думите й отекнаха гръмко в тишината.

— Изследвай. Опипай онова, което ще срещнеш. Пипай смело.

Приближи се до един храст. Откъсна листо и го поднесе към носа си; миришеше на ментол, като мента. Стисна листа между пръстите си и силата на аромата се утрои. Лек бриз разклати клоните на храста. За първи път си даде сметка, че е студено.

— Виждаш ли нещо интересно? — чу тя.

— Едно огромно дърво.

— Иди до него.

Мелиса се приближи, огледа го внимателно и за момент можеше да се закълне, че набръчканата повърхност на ствола потрепери.

— Харесва ми — призна Мелиса. — Не знам защо, но ми харесва.

— Това е дърво наставник.

— Какво представлява то?

— Сродно растение. Келтите са умеели да ги разпознават. Не знам как го направи, но намери своето на това място; помоли го за помощ.

Момичето си помисли, че да искаш помощ от растение е абсурдно, ала си спомни предупреждението на учителката си: „Не търси логика в преживяването“. Освен това, както винаги, интуицията й я теглеше в посока, противоположна на разсъдъка й.

Почувства обич към дървото.

— Покажи ми пътя — помоли го тя. — Можеш ли да говориш?

Чу шумолене зад гърба си и с известна боязън се завъртя на петите си. Въпреки че никога не беше я виждала, веднага я позна. Беше облечена в тъмни дрехи и разбра, че е тя. В сгъстяващия се мрак се носеше сянката.

— Какво става? — достигна до нея гласът на Сибила.

— Тук има някой.

— Това е твоят личен водач; не се страхувай. Подарък от дървото е.

Гласът на жената се чуваше отдалеч. Думите й стигаха до нея все по-трудно, като че ли съществуваше невидима интерференция между това място и останалата част на света.

„Губя връзка“, помисли си Мелиса.

— Ти ме повика — каза сянката.

— Коя си ти?

— Твоят личен водач.

— Не, ти си тя.

— Тя? — повтори сянката и на Мелиса й се стори, че долавя почти присмехулен оттенък. — Ако знаеше…

— Какво?

— Аз и една личност често говорим за теб. Всеки път, когато те споменаваме, ти си Тя.

— Казвам се Мелиса.

— Името ти е маска. Всички имена са маски, освен истинското, а няма да го узнаеш, докато не му дойде времето.

— Поискай талисман.

— Чу ли? — прошепна Мелиса.

— Какво?

— Един глас…

— Това е Сибила.

— Сибила? — И изведнъж Мелиса си спомни. — А, да! Но за какво ми е талисман?

Сянката се наведе и вдигна нещо от земята.

— Ето. Това е ключ за входа към Отвъдното.

Мелиса видя кръглия син камък, приличащ на лапис лазули, който й подаваше загърнатата в черни воали фигура.

— Нямам никакъв интерес да влизам в Отвъдното — увери я Мелиса, докато камъкът падаше в отворената й длан.

— Твърде късно — отвърна сянката. — Вече си там.

Момичето се огледа около себе си.

— Това ли е Отвъдното?

— Да. Какво си мислеше?

Мелиса замълча объркана.

— Намираме се на място, където животът и животът след живота се смесват.

— Живот след живота?

— Онова, което познаваш като смърт, но смъртта не съществува.

— Взе ли талисмана, Мелиса?

— Учителката ти се тревожи — предупреди сянката. — Защо не й отговориш?

— Да, у мен е!

Едва чуваше Сибила и си помисли, че ако не вика, жената също няма да я чуе.

— Какво ще правя с камъка?

— Запази го в спомените си. Ще ти послужи да намериш това и други места.

Мелиса се опита да пробие с поглед мрака, който забулваше лицето на сянката.

— Ще ти помогне да намериш и мен — отвърна тя на незададения й въпрос.

Пейзажът потрепери като образ в някоя локва, където са хвърлили камък.

— Мелиса — чу с изненадваща яснота гласа на Сибила. — Ще преброя от десет до едно. Когато приключа, ще отвориш очи. Десет…

— Коя си ти? — отново попита тя.

— Ти знаеш — отвърна сянката.

— Девет.

— Не съм сигурна. Представям си много неща…

— Осем.

— … но мисля, че всички са абсурдни.

— Седем.

— Защо? — прошепна сянката. — Защото не изглеждат логични ли?

— Шест.

Контурите започнаха да се замъгляват.

— Ти сянката на Анаис ли си?

— Пет.

Смехът на сянката отзвуча като все по-заглъхващо ехо.

— Четири.

— Нейната сянка ли си? — настоя Мелиса, докато тъмнината около нея се сгъстяваше, и то не заради настъпването на нощта.

— Три.

— Имената не са важни — прошепна сянката. — Нито едно от тях не е истинско… въпреки че понякога са верни.

— Две.

— Какво искаш да кажеш?

— Друг път — отвърна сянката, докато се стопяваше. — Някой друг път…

— Едно.

28

Тъмнина: единствено това бе останало от онази прекрасна поляна; тъмнина, подобна на тази, която Мелиса се опитваше да прогони от ума си. Сибила не успя да й обясни много, след като се върна от странното пътуване. Жената беше сигурна само, че сянката ще бъде неин водач в следващите екскурзии.

Погледна към прозореца — твърде много облаци тази сутрин. Нищо чудно, ако бурята от онзиден се повтори. Надяваше се поне дъждът да завали следобед, защото Селесте и Алваро я бяха поканили на обяд.

Реши да не ходи на работа, убедена, че никой няма да забележи. Плюс това нямаше какво да прави, освен да седи в библиотеката и да чака да мине времето… или пък да се преструва, че работи, също като останалите, попълвайки безполезни формуляри и изказвайки предложения за безсмислени дейности. Този цирк й беше омръзнал.

— Ще дойдеш ли да обядваш? — попита я старицата, която се люлееше на верандата и си вееше с ветрилото.

— Не. — Целуна я по челото. — Отивам у Алваро и Сели.

Въпреки че от земята се издигаше пара, мирисът на вятъра вече предвещаваше буря. Дъждът влошаваше положението с транспорта. Отгоре на всичко старата канализационна система не беше поддържана и много улици се наводняваха, водата заливаше тротоарите и се качваше до верандите на къщите, което поставяше града в обсадно положение.

Пътуването беше некомфортно, въпреки че беше бързо, защото шофьорът на автобуса не се съобрази с обичайните спирки. Хората блъскаха по вратите, които сякаш бяха на път да се разпаднат, но автобусът винаги спираше далеч от всяка спирка, за да не могат да се качат нови пътници. Никой не възропта заради нещастниците, които оставаха на пътя. Сърцето на Мелиса се свиваше, като гледаше лицата на онези, които виждаха как отминава това безценно и почти митично возило, сякаш беше легендарно същество, появяващо се само по веднъж на всеки хиляда години; но нищо не можеше да направи. Когато стигна до дома на приятелите си, вече беше потисната.

— Алваро излезе — обяви Селесте, като й подхвърли две възглавнички, за да се настани на дивана. — Предполагам, че ще се забави, защото го помолих да иде до дома на китаеца да провери дали лекарствата и чая са пристигнали.

— Жалко! — огорчи се Мелиса. — Бих изпила една чаша.

— Сложи да се топли вода, докато прибера това — каза Селесте, като имаше предвид няколко листа, които размахваше като ветрило. — Все още имам две торбички чай.

Когато влезе в кухнята, Мелиса откри запалена газова печка.

— Оставила си печката включена — извика, докато търсеше каничка, за да я напълни с вода.

— Не съм я забравила — отвърна Селесте от спалнята.

— Как така?

Стъпките на Селесте се приближиха.

— Няма вода на чешмата — каза, когато влезе в кухнята. — Вземи от онова шише.

— Оставила си запалена горелка — отвърна Мелиса.

— Не е обикновена горелка. А Вечният пламък.

— Какво е? — Мелиса избухна в смях, като чу израза.

— Вечният пламък — повтори Селесте много сериозно. — Не знаеш ли в кой квартал се намираш?

— В „Луяно“.

— Не, миличка, това беше старото име. Сега го наричат „Конквистадорите на огъня“.

Мелиса се изсмя.

— Не се шегувам. Не си ли гледала филма на Ано за палеолита?

— Онзи, в който нямаше диалог?

— Аха. Спомняш ли си, че имаше две племена, които през цялото време се биеха за огъня? В този квартал се случва същото. Всеки път, когато обявят, че са докарали кибрит в магазина, настава мътна и кървава. Последния път успях да взема само една кутийка. Нямах друг избор, освен да прибегна до това изобретение на кроманьонците. Аз и Алваро се редуваме да наглеждаме пламъка, а и не се налага да хабим клечки всеки път, когато готвим. Сега палим една горелка сутринта и през останалата част от деня палим и другите с малко хартия, ако е необходимо. Така с една кутия кибрит изкарваме цял месец.

— По-скоро два. Във всяка кутия трябва да има повече от шейсет клечки.

— Не забравяй, че това са социалистически клечки. От всеки две, които драснеш, една остава без глава.

Отсъстващият поглед на Мелиса прекъсна речта й.

— Има ли нещо?

— Вчера видях майка си… Иска ми се да знам какво й се върти в главата.

— Защо не се опиташ да се сдобриш с нея?

— Няма нужда да се сдобрявам с никого, Сели. Майка ми би трябвало да си даде сметка какво става, но не желае. Баща ми е същият. Двамата са нахлупили наочници като впрегатни коне, не мога да ги понасям.

— Може би не си позволила да ти обяснят…

— Какво да ми обяснят? — изсумтя и възбудата й започна да се превръща в гняв. — От малка слушам едно и също и им вярвах, докато не видях онова заклеймяване в университета. Никога няма да забравя лицето на момичето сред ордата диваци, които го обиждаха и замеряха с разни неща, и всичко това, защото напускаше страната. Светът ми се срина.

Замлъкнаха за няколко секунди, разтърсени от спомена за онези дни. Масовата емиграция през пристанището на Мариел, близо до столицата, беше огромна травма за нейното поколение заради отприщеното насилие срещу желаещите, които искаха да избягат.

— Най-лошото е, че мнозина от тези, които викаха, също се бояха — припомни си Мелиса. — Един приятел ми призна, че се страхувал да не го обвинят в предателство, ако не се държи като останалите.

— Ти какво направи?

— Стоях там две минути като вкаменена, защото не вярвах на очите си. Помислих си, че съм полудяла и че всичко е някакво бълнуване, но минутите минаваха, а кошмарът не свършваше, затова се качих в аулата.

Мелиса премълча останалата част от онази драма. Петима или шестима студенти се бяха скрили там, преструваха се, че пишат нещо в тетрадките си, и избягваха да се погледнат. Тя също забоде очи в чантата си, сякаш беше загубила там част от живота си и трябваше да я намери на всяка цена. Очакваше, че някой внезапно ще влезе и ще я попита какво прави в онзи ъгъл, вместо да е навън и да крещи обиди срещу „дезертьорката“, както изискваше дългът й на революционерка. Никога нямаше да забрави усещането за ужас и насилие, което витаеше около нея.

— Затова вярвам в магията.

Селесте помисли, че не е чула добре.

— Моля?

— Магията е истинска: съществува. Възможно е да наситиш атмосферата с каквато поискаш емоция. Енергиите на душата се отразяват на околния свят — прошепна уморена. — Тази страна е загубена. Ще трябва цяла армия друиди, за да я пречистят от край до край. Представяш ли си колко омраза се е натрупала на острова? И всичко това е тук и трови нашата карма. Опитах се да го обясня на родителите си, но не пожелаха да ме чуят.

Селесте започна да изважда чаши.

— Винаги има някой въпрос, по който не се разбираме с родителите си — каза, за да я успокои.

— В моя случай не е само един въпрос. Преживели са същото като мен; затова не им прощавам тяхната заслепеност.

— Не забравяй, че са отдали младостта си на една идея.

— Не ми повтаряй онова, което знам. Но ми кажи, кое е по-лошо: да признаеш, че си живял в лъжа, или да умреш в самозалъгване?

— Предполагам, че самозалъгването е по-лошо, но не мога да говоря от името на другите. Може би на тяхно място бих постъпила по същия начин.

— Само че аз не! Мразя самосъжалението. Вместо да се съжалявам, предпочитам да кажа: „Мамка му, каква тъпачка съм била!“

Селесте си прехапа езика, за да не се засмее, но не успя. За малко да се залее с горещата вода.

— Извинявай.

Но Мелиса не беше обидена.

— Възможно е да си права — съгласи се, докато слагаше захар в чашата си. — Трудно е да си представиш какво…

Чу се звънецът на вратата.

— Кой ли е сега? — измърмори Селесте, като остави чашата си до мивката.

— Може би е Алваро.

— Той има ключ.

Мелиса се върна в малкия хол, докато слушаше неясните гласове на Селесте и на още някого. Издрънчаха съдове и прибори и Селесте влезе с чаша в ръце.

— Рохер е — каза тя, настанявайки се на мястото си.

— Кой?

— Не си ли спомняш? Приятелят на брат ми. Запознах те с него, когато бяхме тръгнали да купуваме хартия в университета.

— Онзи тип, който не спираше да ме зяпа?

— Шшшт! Тихо! — прошепна Селесте. — Оставих го в кухнята да си налее чай.

— Какво прави тук?

— Вчера се обади да пита за теб и…

Мелиса скочи на крака, остави чашата на пода и прошепна:

— Кажи му, че ме няма. Кажи му, че съм…

Твърде късно. Рохер влизаше в стаята с чаша чай в едната ръка и две книги в другата.

— Изглежда съм уцелил момента.

Сложи чашата върху масичката, после седна и постави двете книги върху коленете си. С бавни движения извади продълговата яркозелена кутийка.

— Може ли да пуша?

Селесте му подаде пепелник. Димът — ментолов и чуждоземен, се разстели из стаята. Въпреки че Мелиса мразеше цигарите, този свеж и мъжествен аромат й хареса.

— Кога ще прочета нещо твое? — попита я той. — Чух, че пишеш много добре.

Същите думи, изречени от всеки друг, щяха да й прозвучат твърде покровителствено, но Мелиса долови в тях неприкрит интерес. Нямаше обаче да позволи да я размекнат така лесно.

— Ще ти покажа нещо, когато ми дадеш някоя от твоите книги — отвърна тя и добави отмъстително: — И аз не съм чела нищо твое.

Вместо да се подразни, той се усмихна.

— Имате ли планове за днес? Каня ви на обяд.

Спогледаха се нерешително.

— Съжалявам, но аз не мога — каза Селесте. — Алваро всеки момент ще дойде и имаме работа. Може би Мелиса…

— Не знам — поколеба се тя, защото жестовете на Рохер, докато мачкаше цигарата, започнаха да й въздействат обезпокоително. — Може би някой друг ден. Аз също трябва да свърша някои неща.

Рохер се усмихна тайнствено, сведе поглед към книгите и след като загаси фаса в пепелника, издиша дима към тавана.

29

… И тогава произнесе вълшебната дума: „Анаис“. Знаеше всичко за нея, повече, отколкото аз самата бях успяла да проуча. Изглежда, беше наясно с всяка повратна точка на идеите й, знаеше наизуст всяка лекция, която беше изнесла през последните години от живота си. Именно Рохер ми потвърди онова, което усещах интуитивно: нещо липсваше в онази книга с грижливо подбрани писма; нещо, което той знаеше, защото го е чел някъде другаде. Липсваше същността на онзи вътрешен импулс, превърнал Анаис в смело създание, което без страх се изправя срещу демоните си. Писмата бяха скрили не само любовната връзка между нея и Хенри, но и един друг аспект, който я беше накарал да прекрачи отвъд табуто: страстта й към Джун, съпругата на Хенри Милър. Анаис се беше влюбила в нея през очите на писателя. Колко мъчителна и зловредна е любовта! Докато Хенри говорел на Анаис за красотата на Джун, се задействал някакъв механизъм на чувствителното женско подсъзнание. Без да знае, Хенри подготвил почвата, за да може Анаис да се влюби в Джун от пръв поглед.

Спомних си онова платоническо преживяване от юношеството, както и опита на други мои приятелки, които бяха споделяли с мен, че са се предали на подобни чувства. Въпросът, който винаги си задаваме пред някоя съперница, е един и същ: „Какво толкова изключително притежава тази жена? Какво е намерил у нея?“ В този миг отговорът може да поеме по който и да е от двата пътя: първият — ирационален, където ревността се превръща в мания или омраза; вторият — не толкова разрушителен, въпреки че наистина е по-странен и се изразява в нездраво любопитство, което често се превръща във вариант на сексуално привличане.

Сигурно нещо подобно се е случило на Анаис. Но за разлика от други жени тя не се е опитала да прогони зараждащата се страст. Тъкмо напротив, приела я с цялата й сила. И макар че никога не я е осъществила, смелостта й да се отдаде на тази любов я беше превърнала в символ на пламенно и безгранично „аз“; в един вид героиня, за която закон са само импулсите, извиращи от духа й.

Рохер познава добре всички безумия, процъфтявали тайно в Париж през 30-те години, също така и други, за които едва загатна и обеща да разкрие по-късно. Въпреки това зад думите му, изглежда, се крие нещо повече от обикновена начетеност. Всеки би казал, че разбирането му за събитията идва от пряк опит: сякаш в даден момент е могъл да обсъди тези данни със самата Анаис…

Той е едновременно привлекателен и будещ боязън мъж; един вид змия, която омагьосва със слово и поглед. Имам чувството, че лесно би могъл да манипулира ближния си, оставяйки го на произвола на каквато и да било интрига.

Докато ме затрупваше с данни за Анаис и епохата й, забравих къде се намирам, едва разбрах кога е дошъл Алваро и чувах само гласа на Селесте, която се намесваше от време на време в този безкраен монолог.

Преди да си тръгне, ми остави книгите. Едната от тях, на английски, беше сборник със съкратени откъси от Дневник с експлозивното заглавие: Кръвосмешение. Другата, също съставена от неиздавани текстове, звучеше обещаващо като първата: Хенри Милър, неговата съпруга и аз.

Разменихме си телефоните и той настоя да вечерям с него. Истината е, че не исках, но ми се стори невъзпитано да откажа, след като бях приела книгите.

Сега, когато лежат върху бюрото ми, призракът на Анаис се издига по-осезаем от всякога и една идея се върти в главата ми. Не съм я споделяла с никого, дори с Тирсо, защото подозирам, че наистина ще ме помисли за луда, но става дума за възможност, която не мога да пренебрегна: ако съм била Джун в предишен живот, това би обяснило защо сянката на Анаис ме преследва толкова настоятелно, също така би обяснило собствената ми обсебеност от нея.

Някъде бях чела, че истината може да бъде по-странна от измислицата.

30

Мелиса отказваше да стане от леглото, защото не успяваше да се освободи от тежестта в корема. Когато отиде до тоалетната, реши твърдо, че ще потърси някакво извинение, за да не ходи на работа. Менструацията й беше дошла, а за капак й бе останал съвсем малко памук. Вече повече от месец минаваше ежедневно през аптеката и получаваше един и същ отговор: няма. Идеята да си сложи парче плат между бедрата — като жените от Средновековието, накърняваше достойнството й. Реши да се обади на Сусана.

— Това не е проблем — успокои я приятелката й. — Най-напред ела на събранието. Чух, че се задават лоши работи, и е по-добре да сме подготвени. После ще идем у нас. Там ще ти дам нещо.

— При всички положения не се чувствам добре.

— Вземи два аспирина.

При тази почти категорична заповед Мелиса нямаше друг избор, освен да излезе. Преглътна безпокойството, сънливостта, раздразнението си и цялата гама от усещания, които бяха месечният подарък от хормоните й. Когато стигна до службата, събранието вече беше започнало. Сусана й помаха от един ъгъл.

— Нещо ново? — прошепна Мелиса.

— Ще ни дадат грамота за преизпълнение на поставените задачи.

След доклада, прочетен от зам.-директора — който завърши с аплодисментите на дисциплинираното множество, — дойде ред на секретарката на Синдиката, която започна да изброява новите директиви, оправдаващи някои отсъствия. Например: занапред ще може да се иска позволение за неявяване на работа заради липса на обувки. Обясни, че са били принудени да вземат това решение след пет случая на другари, на които се наложило да си останат у дома, защото нямали какво да обуят. Също така ще се приемат отсъствия на жените в дните на месечния им цикъл, защото превръзките и памукът бяха ограничени и голям брой жени нямаха достатъчно чаршафи или кърпи у дома, които да използват през въпросните дни.

— Виждаш ли? — прошепна Мелиса на приятелката си. — Можеше да отсъствам.

Накрая секретарката на Синдиката заговори за случая на другаря… — поправи се — гражданина Хулио Тале, който беше изгонен от центъра заради антиреволюционните си коментари. Всички знаеха, че Тале имаше връзки с чуждестранната преса, на която сътрудничеше, пишейки статии за музика и балет. Ако някой чужденец дойдеше да пита къде е, подходящият отговор би бил, че Хулио е в болница поради здравословни проблеми. Вече се беше случил жалкият гаф на другарката рецепционистка, която от незнание бе информирала едни канадци, че Хулио е изгонен по политически причини. Беше възможно и други да дойдат да питат за него; така че тази грешка не биваше да се повтаря.

Сега пред микрофона застана първият секретар на районния комитет на партията, който започна да изрежда известния списък с културните успехи на страната. Мелиса си помиеш, че плешивото човече страда от преждевременна склероза, защото идеално си спомняше миналото, но забравяше какво се е случило наскоро. Например спомена с изобилни подробности кампанията за ограмотяване на селяните, проведена преди трийсет години, когато Мелиса още не е била родена, но забрави да спомене, че в последните месеци бяха закрити няколко картинни изложби и бяха цензурирани стотици книги и филми.

След това партиецът прочете доклад за проблемите на хартиената индустрия. Заради недостига на хартия беше необходимо да се даде предимство на учебните и политическите текстове за сметка на литературната продукция. Щяха да се съкратят до минимум тиражите на романите: необходима жертва в този труден час.

Мелиса изпусна няколко гигантски прозевки, които се опитваше да прикрие, докато не осъзна, че по-голямата част от присъстващите също се бореше да потисне своите. Въпреки това краят на речта прогони сънливостта и предизвика паника. Човекът обяви, че заради условията, създадени от империалистическото ембарго, министерството ще трябва да се лиши от голям брой работници в сектора на културата. Вече се правеха първите стъпки да се определи кои ще бъдат засегнатите работни места, и т.н., и т.н., и т.н.

— Накратко — каза Сусана тихо, — ще останем без работа.

— Не се притеснявай — напомни й Мелиса иронично. — Куба е единствената страна в Латинска Америка, в която няма безработица.

В този момент събранието се изправи на крака и шумно изръкопляска. Само хората, които седяха на последните редове, си позволиха дързостта да аплодират не толкова ентусиазирано. Секретарят на партията завърши речта си със „Социализъм или смърт!“, което удвои овациите.

На излизане се срещнаха с Едгар. Безмилостното слънце го беше изгорило още повече, превръщайки го в почти златисто същество.

— Как ви се стори събранието? — попита.

— Като всяко друго — отговори неопределено Сусана. — А на теб?

— Напомни ми на вица за генерала, който останал без муниции и войници, но продължил да крещи: „Пратете подкрепление, побеждаваме“. Тези хора правят същото.

— Мислиш, че ще ни уволнят ли?

— Все ми е едно.

— Не искаш ли да знаеш?

Едгар сви рамене.

— След като никога за нищо нямам думата, защо да се притеснявам?

— Трябва да вървим — прекъсна го Сусана. — Идваш ли с нас?

— Не мога, чакам един приятел.

Мелиса разбра кого имаше предвид.

— До утре тогава — каза Сусана и повлече Мелиса, която се оглеждаше във всички посоки с надеждата да зърне Лео.

Видя го отдалеч и той — нея. Въпреки разстоянието момичето забеляза вълнението, изписано на лицето му, когато двамата се поздравиха с жест. Тази среща предизвика у нея неприятното усещане за загуба, като нещо, което вече беше изживяла по-рано и което отново се повтаряше… Образът на двама души, които се опитваше да достигне, остана закотвен в съзнанието й до края на вечерта.

31

Гостуването в дома на нейната приятелка й помогна да забрави онзи тъмен облак, който беше започнал да я задушава преди седмици. Сусана не й подари памук, ами — чудо на чудесата — тампони: нещо, което Мелиса никога не беше ползвала. Приятелката й беше измислила домашен начин за производство и настоя тя да си сложи един веднага. Но Мелиса много бързаше и я увери, че ще стигне до дома си без проблем с малкото памук, който си беше сложила сутринта. Без да спира да я гълчи, Сусана й сложи няколко тампона в чантата с обещанието, че ще се съберат отново, за да обсъдят хиляди неща.

Понеже не беше в настроение да чака, реши да върви пеша. По пътя си спомни за книгите, които я очакваха, и реши да започне от по-тънката. Скоро щяха да дойдат почивните дни и не искаше да иде на вечерята, без да е прочела нито едната от двете. Знаеше, че Рохер ще я обсипе с въпроси, вероятно щеше да я подложи на подробен изпит, а тя не желаеше да се покаже като някоя глупачка пред онзи енциклопедичен денди.

Докато вървеше по улица „Линеа“ към тунела, който щеше да я отведе до Кинта авенида, си помисли колко объркан е животът й. Е, объркан беше много скромно понятие. Смайващ: това беше точната дума. В някои моменти страдаше от необяснимо неразположение, нещо като чиста проба емоционално гадене. Какво ли беше това? Истерия? Невроза? Параноя? Или всички тези болести накуп, плюс още нещо по-различно, което не успяваше да определи? Би й харесало да постъпи като датския принц: „Смърт… Заспиваш… Заспиваш… И сънуваш може би.“ Но идеята звучеше по-добре на езика на нейното съвремие: Забравяш… Полудяваш… Затъваш в бълнувания.

Гневът, с който се бяха опитали да я надъхат от детството, се обръщаше срещу собствените си подбудители. Беше се превърнала в хитро животно, в звяр, който отказваше да се подчини на автоматизма. Следите й започваха да изпълват града. Вършеше злодеянията си нощем, бягаше бързо като пантера и се подиграваше на дебнещите ловци.

Почувства влагата, която мокреше бельото й — доказателство, че все още имаше власт. В тялото й кипеше живот; дали щеше се роди, или не, зависеше само от нейната воля.

Излезе от тунела, чужда на неразположението, което хормоните й причиняваха, безразлична и към няколкото жени, които се опитаха да й посочат, че струйка кръв се стича по краката й. В този момент умът й не функционираше като ума на останалата част от човечеството, защото надушваше леката миризма на женска, която се изплъзва от тялото си. Беше котка, готова за скок, предизвикателна и нащрек, върху онази страна, която приличаше на горещ ламаринен покрив.

32

Почти не обърнах внимание на таксито, което взехме, за да стигнем до ресторанта. Спомням си само онази смесица между испанска кръчма и таверна в стил Едуард, където най-накрая докоснах ръцете му. Говорихме си за много неща: за ледниковите епохи, за Реймънд Чандлър, за китовете самоубийци, за импресионизма. Беше лесно да се приказва с него. Сякаш ме познаваше цял живот. Сякаш винаги съм го познавала. Не започвахме диалог; подновявахме разговор, който бяхме оставили недовършен.

Когато излязохме, валеше като из ведро. Блузата ми залепна за тялото и той си свали сакото, за да ме покрие до хотелската стая. Сложихме дрехите да се сушат до климатика.

Понякога умът се държи като гаден предател. Ако се опитам да си спомня какво казах аз, какви бяха жестовете му, в каква последователност се случиха нещата, успявам да видя само неясни откъслечни образи. Имам удивителна визуална памет за всяка напечатана фраза или име, които са минали пред очите ми; но когато става дума за емоционални преживявания, зрението е най-слабият ми водач. Тогава трябва да се позова на други сетива, които почти не използвам заедно с разсъдъка или логиката си. Обонянието и вкусът са най-мощните. Затварям очи и все още усещам уханието му на виолетки. Когато му казах: „Ухаеш като Александър Велики“, ме изгледа учуден. Разказах му, че императорът е бил известен с аромата на потта си… И не мисля, че е просто мит. Има хора, които се раждат с изменения на жлезите, променящи обичайната миризма на тялото. Очевидно такъв бе случаят със завоевателя на империи, а също и с моя любовник, който като историк не можа да скрие колко галещо за егото му беше това сравнение.

Минаха няколко часа, откакто се разделихме, но дрехите ми все още ухаят на мента и целувки. Душа се като отчаяно животно и чувствам аромата му, полепнал по косите ми. Обхождам с език венците си. И сякаш все още мога да усетя вкуса на тялото му, сякаш все още се намира на произвола на зъбите ми… Мъжката кожа обикновено не приканва към целувки. Тя е направена, за да бъде хапана здраво и бързо, безмилостно; но не и неговата, с мека и нежна текстура: кожа, създадена да бъде лизана.

Още чувам думите му, които продължават да отекват в паметта ми, непрестанно, без почивка. Не исках да ги каже, но в същото време жадувах да ги чуя. Подобно на пророк, изреждаше странни заклинания за страст — маски, еликсири, хилядолетни артефакти — и измисляше легенди за неясни желания и тайни удоволствия… Всичко това — родено от собственото му въображение, защото той можеше да се превръща в каквото пожелае и да се умножава в легион от същества, които сякаш възкръсваха в душата му.

Лека-полека леглото понесе повече от две тела. Сякаш някакво трето присъствие придоби живот — подхранвано от неговите бълнувания. Между нас имаше още някой, сякаш сянката на Анаис беше тук. Тя владееше и двете тела: неговото, където придобиваше живот, все едно бе демоничен сукуб, и моето, което беше нейното поле за удоволствие. Беше жена, а не мъж, растеше и се разтягаше вътре у мен; успяваше да ме издигне до върха, който едновременно с това беше и бездна; целуваше ме и проникваше зад онзи праг, до този миг прекрачван от същества от един-единствен и строго определен пол.

Как да нарека това? Магия, екстаз, халюцинация? Смътен спомен за нещо, което сме били? Едновременно бях любена от хиляда мъже и хиляда жени. Там бяха Анаис и нейната сянка, и всеки мъж и жена, които са се търсили в продължение на хилядолетия. Беше като да се любиш с всички души на вселената. Все едно правиш любов с Бога. Все едно си обичана от богинята.

Настъпва нощ и е новолуние. Загубена съм.

33

След излизането с Рохер имаше чувството, че се движи в мъгла. Не знаеше за какво да се задържи. Разкъсваше се между желанието да го види отново и порива да избяга някъде далеч, където никога няма да я намери.

Спомни си за уговорката да иде в дома на Сибила, но не беше сигурна, че ще може да направи второ пътуване в тези условия. При всички положения реши да опита.

Приближаваше ураган и по улиците се мяркаха съвсем малко минувачи. Мелиса винаги беше подозирала, че климатът влияе на темперамента на хората. Затова тъгуваше за зимния сезон, предшестван от апогея на циклоните. На Карибите студът беше благословия. Имаше повече тишина и по-малко насилие. А до идването на тази вълшебна зима оставаха няколко седмици.

Пристигна в дома на Сибила обзета от преждевременно щастие. Жената пиеше чай на верандата и наблюдаваше силния вятър, който брулеше розите.

— Тази година ще бъде много студено — обяви тя.

Мелиса не се усъмни в предсказанието й.

— Искаш ли чай?

— Не, предпочитам да започнем.

Отидоха в библиотеката, където беше тъмно и уютно. Със затворени очи, като се бореше да овладее нетърпението си, Мелиса скоро визуализира светлината.

— Приближи се до светлината — заповяда учителката й.

Тя пристъпи към сиянието и почти мигновено усети твърдостта на камъка, който се появи между пръстите й. Сибила усети слисването й.

— Какво става?

— Талисманът ми — промълви Мелиса. — Талисманът е у мен.

Беше същият лапис лазули, който й бе дала сянката при предишната им среща, но не помнеше тази плетеница от зелени венички, украсяващи сега повърхността му. Винаги ли са били там? Нямаше време за разсъждения. Вдигна поглед. Блясъкът я привличаше, сякаш бе преживяла бърза метаморфоза. Направи една крачка и се видя обвита в онзи леден огън, със следващата излезе на полянка сред гора. Не беше същата, където бе говорила със сянката, и се уплаши за момент, докато не си спомни предупреждението на Сибила: през онзи вход можеше да се озове където и да е.

— Потърси наставничката си.

Чисто инстинктивно отново докосна камъка, погали го с пръсти и го стисна в юмрук.

„Ела — повика я наум. — Имам нужда от теб.“

Не чу никакъв шум, въпреки че усети появата на сянката зад гърба си. В полуздрача й се стори, че различава извивката на буза и очертанията на носа й, но това бяха бегли впечатления, които се разсеяха с едно движение.

— Забави се — прошепна сянката.

— Името ти… — започна Мелиса.

— Обясних ти, че имената не са важни. Почти всички са фалшиви. Плюс това е по-добре да не разгласяваш истинското. Когато откриеш своето, не го казвай на никого.

— Защо?

— Истинското ти име е най-силното оръжие, което може да дадеш на враг, вещ в магията.

— Нямам врагове, а единственият опитен в магията, когото познавам, е Сибила. Тя ме доведе дотук.

— Човек никога не знае.

— Не искаш да признаеш коя си, защото мислиш, че не съм готова, но ако си била Анаис, присъствието ти в живота ми има само едно обяснение: аз сигурно съм преродената Джун.

Сянката не отговори.

— Вярно ли е?

— Почти.

— Що за отговор? — възропта Мелиса. — Идентичността може да е истинска или фалшива. Няма средно положение.

— Това е една дълга, хилядолетна история. Ела…

Тръгнаха под дърветата. Короните им растяха толкова нагъсто, че беше невъзможно да се определи дали е сутрин или вечер. В един момент стигнаха до голо място. Под сянката на обрасла с мъх скала се издигаше пиедесталът на купел, където, изглежда, се събираше водата на вековете.

— Виж.

Мелиса погледна отражението си.

— Наведи се и пий.

Тя се подчини безропотно. Почти мигновено зрението й се замъгли и чу ромон на течаща вода. Усети млечния студ на мъглата. Водата капеше вечно в неутолимото гърло на нищото. Лека-полека слънчевата светлина си проби път през клоните и лъчите й порязаха зениците й. Десетки птици запискаха с всякакви невъобразими звуци.

Огледа се наоколо. Нямаше и следа от сянката; дори не чуваше гласа на Сибила. Никъде не видя и купола въпреки неспирния ромон на течаща вода. Вече не се намираше в дъбравата, а в една кория, оплетена от лиани, които се спускаха като фини завеси от небето. Слънцето грееше, обаче тя чувстваше леден студ. Това място беше нейният дом и Мелиса започна да си спомня…

Беше тичала след Арат, който все така нехаеше за усилията й да го накара да я забележи. Беше загубила следите му и предположи, че се движи в кръг из тази влажна и светла гора.

— Майя.

Обърна се светкавично, когато чу името си. Своето истинско име.

— Арат?

— Какво правиш тук?

Тя се поколеба за миг.

— Упражнявах се — излъга.

— Извинявай — отвърна той рязко и с жест показа, че си тръгва.

— Къде отиваш?

— Да събирам дърва за флейтите. Белтейн17 наближава, а закъсняваме с подготовката.

Майя го видя да изчезва в посока към водопада и изчака малко, преди да го последва. Запита се дали знае, че тя е сред девойките, които щяха да изпълнят ритуала. Често някои младежи губеха девствеността си в навечерието на този празник и тя винаги се беше надявала Арат да я избере.

Мислите й се разсеяха, когато момчето се отклони от пътеката, отдалечавайки се от гората, където би трябвало да търси материал за ритуалните инструменти. Подозираше, че се е по-дразнил, когато я срещна, но не беше много сигурна за причината. Арат се прокрадна по една пътечка, която го отведе до хлъзгавите скали на реката. Спря се едва когато видя фигурата, която се къпеше на няколко крачки от водопада. Беше Даная, една от танцьорките на храма.

Майя остана без дъх, когато го видя да сваля дрехите си, да влиза във водата и да плува към девойката, която възкликна изненадано, щом го видя. Веднага го позна и започна да се смее и да плиска към него шепи вода. Арат се захвана да преследва плячката си, хвана я за единия крак и залавянето й беше ознаменувано с радостни викове.

Майя ги видя да се целуват и забеляза движенията на телата им под водата. Желанието й растеше, както се усилваха стоновете на Даная. Падна на колене, почти разтреперана от гняв. През сълзи гледаше двойката, която все още се прегръщаше, и изведнъж пожела да бъде обичана и от двамата. Престана да плаче. Изненада се от собствената си идея. Не успяваше да разбере какво беше предизвикало тази промяна в духа й, но не можеше да лъже себе си. Представи си една вечна прегръдка, в която тримата се люлееха с прилива и отлива на вълните…

Мелиса почувства тласъка на някаква сила. С един порив беше изстреляна към висините. Извика, но от устата й не излезе звук. Продължи да се издига, докато облаците не останаха между нея и гората.

Тогава различи очертанията на града, заобиколен от два пръстена земя и три — вода, където сградите се редуваха с паркове и ловни зони. Посейдония беше центърът на света. Стотици кораби влизаха и излизаха от пристанищата й. Но все пак от тази височина беше трудно да се види някое от сухоземните превозни средства, които се движеха по пътищата. Успя да различи само далечните очертания на корабчета, които превозваха хора и стоки между трите острова, били някога един континент. Изведнъж всичко изчезна, погълнато от ураган… И Мелиса отново чу — заедно с клокоченето на водите в купела, глас, който я призоваваше да се върне.

34

Искам да си спомня… Искам да си спомня… Искам да си спомня… За себе си, за Анаис, за всички. Знам, че тя си спомня нещата отчасти. Поне интуитивно го е усещала, когато е написала, че смъртта е само полет към друг живот, освобождение на духа ни, за да може да посети други животи. Тя е знаела, без да има нужда от Сибила. И мисията й е била да води.

Древните народи също са знаели. В някакъв момент са открили връзката между сексуалната енергия и духа и са я изобразили като змия, която може да отприщи пророчески или изцелителни сили, както и да предизвика лавина от неконтролируеми желания. Анаис е била изпълнена със страст и се е бояла от въздействието й. Сексът е бил за нея извор за връзка с подсъзнанието, въпреки че накрая се е отклонила в опита. Може би възможността да си възвърне паметта я е уплашила и затова е написала в дневника си: Не искам да си спомням… Не искам да си спомням… Не искам да си спомням…

Но този риск все още съществува. Оставени сме на произвола на змията, която преминава през гръбначните ни прешлени, издига се към върха на черепа ни или потъва дълбоко във вътрешностите ни. Това е нож с две остриета, защото, ако го използваме с еротични цели, нашето желание се превръща в магнит, който я улавя в плен; но ако изпаднем в онова състояние, до което се достига чрез медитация, мистериозната змия ще се укроти, за да улесни контакта ни с божественото. Тайната е в умението да я контролираме, да приспиваме егото й с мантри, легенди или каквато и да била друга доза мистицизъм. Но моето малко змийче, изглежда, е полудяло. Не разсъждава и не чува. Пробягва като светкавица през гръбнака ми, заравя се в либидото ми или ме оставя да дишам дъха на Бога.

Сега разбирам мистичното свойство на желанието: Ерос и Бог са двете крайности на една и съща сила. Оргазмът е начин на просветление, защото позволява да съзрем онази частица вечност, която някои мистици постигат само след години на усърдие. Мнозина, в стремежа си да се докоснат до божественото, се вкопчват в други тела в безплодното си търсене на вечността.

Но нирваната не е истинска без огъня на душата. Изпих една чаша, в която клокочеше духът, и не съм съгласна да се лиша от тази амброзия. Искам извор от нея. Зърнах частица от себе си и откривам, че съм загадка. Не мога да се позная, не знам що за човек съм. Нищо не е по-близо до лудостта от съзерцанието на незабулена душа. Искам да си спомня. Имам нужда да си спомня, независимо от страха, независимо от оковите на желанието, защото да видиш други прераждания е като да се докоснеш до опасна тайна: душата рискува вечна парализа. Въпреки това трябва да разбера коя съм, да се докосна до недостатъците си и страховете си, да се потопя в предишната си същност, в онова, което битува в ума ми, когато спя.

Искам да пулсирам в нощта и да се къпя отново в лъчите на луната. Имам нужда да продължа да сънувам. Това е единственото ми спасение. Ние сме хранилища на табута и норми, създадени да държат юздите на ума, а само в сънищата — тези проблясъци на съзнанието без задръжки — се разкриват истините на духа. Ние сме нашите сънища.

35

— Снощната реч беше ужасна — каза Тирсо.

— Защо? — попита Селесте, която подреждаше съдове и прибори върху покривката.

— Ще има още ограничения.

— Още? — попита Алваро. — Сега какво ще ни вземат?

— Сума ти неща. Само ще ти подскажа: дори за децата няма да има мляко.

Някакви възклицания от кухнята прекъснаха разговора.

— Какво става?

— Газта свърши — съобщи Селесте. — Миличък, защо не идеш до Мирта? Помоли я да ти услужи с котлона.

Алваро въздъхна.

— Ела с мен — помоли той Тирсо.

На слизане по стълбите срещнаха Мелиса.

— Качвай се и ни чакай — каза й Алваро.

На Мелиса не й се наложи да звъни, защото вратата беше останала притворена. Застанала до печката, Селесте спореше със себе си.

— Здравей, да ти помогна с нещо?

— Няма нужда. Щях да претопля яденето, но виждаш какво става… — Сложи ръце на кръста, объркана. — Да идем в кабинета.

Отидоха в малкия хол и се отпуснаха на дивана: Селесте, уморена от домашни проблеми, а Мелиса, изтощена от опасното си пътуване.

— Слуша ли снощната реч? — попита Мелиса.

— Нямах желание да се моря с вечната стара песен, но Тирсо ми разказа част от нея.

— Значи вече знаеш за лекарствата.

— Не.

— Падат ти се трийсет главоболия за година.

— Моля?

— Аспиринът… Ще има дажби. Само по трийсет на година.

— Аз страдам от болки в яйчниците — изсумтя Селесте. — Трябва да вземам по две хапчета първия ден от всеки цикъл!

— Две хапчета на месец — изчисли Мелиса — това прави двайсет и четири. Ще ти останат шест. Така ще може да си позволиш главоболие през два месеца.

— Господи!

Тирсо и Алваро се върнаха с взетия назаем котлон и след като сложиха керосин, започна бавният процес на готвене на това средновековно приспособление. Един час по-късно четиримата поглъщаха лакомо — почти с радост — скромното угощение: бъркани яйца, към които Селесте беше добавила лук, салата от два домата — Алваро бе успял да ги намери на черния пазар, — и кана чай. Селесте пожертва последния лимон в името на колективното небце. Обядът ги разведри и започнаха да се шегуват, тоест да говорят против правителството.

— Разбрахте ли как му викат на онзи? — започна Алваро. — Стюардесата.

— Защо?

— Защото, докато страната отива по дяволите, той обяснява на хората, че пушенето, пиенето и яденето са забранени, а после ги уверява, че няма за какво да се тревожат, всичко било наред.

— Един мой приятел го нарича Математика, защото събира мизериите, изважда яденето, умножава глада и разделя семейството.

В продължение на почти час си припомняха различните прякори, пръкнали се през последните седмици — масово забавление по онова време.

— Ако има как да замина със сал, ще го направя — призна Тирсо по време на една пауза. — Вече не издържам тук.

— Ти си луд — притесни се Мелиса. — Би било самоубийство.

— Освен това все някога нещата трябва да се променят — добави Алваро.

— И аз мислех така, но слушам това, откакто съм се родил, а вече съм на двайсет и пет години.

— Според природните закони — настоя Алваро — този човек трябва да умре, преди да навършим четирийсет.

— Според природните закони този човек ще ни умори от глад, преди да пукне.

— Е, момчета! — прекъсна ги Селесте. — Защо не последваме примера на древните гърци?

Приближи се до етажерката, порови из касетите и избра една.

— Няма нищо по-добро за храносмилането от изпълнение на флейта — каза тя.

Рондо на Моцарт изпълни стаята със звуци.

— А сега ще ви покажа новата си колекция от минерали.

— Откога колекционираш камъни? — попита я Мелиса.

— От една седмица — отвърна Алваро вместо жена си. — Един неин чичо почина и вдовицата й даде цялата купчина.

— Алваро! — укори го Селесте и извади от витрината стъклена кутия. — Това е много ценна колекция, която чичо ми е наследил от дядо. Има образци от всички континенти.

Камъните започнаха да минават от ръка на ръка.

— Този много ми харесва — каза Мелиса. — Какъв е?

— Тигрово око.

— А този? — попита Тирсо, вдигайки парченце с грапава виолетова повърхност.

Селесте понечи да отговори, но Мелиса я изпревари:

— Аметист — И добави пред изненаданите погледи на групата: — Сибила ме научи как да го използвам. Този камък извисява духа.

— Не мога да повярвам, че още продължаваш с тия глупости — измърмори Тирсо.

— На бас, че не знаете какво е това? — намеси се Селесте, за да отклони посоката на дискусията.

— Злато?

— Железен пирит.

— Миличка — възкликна Тирсо, — станала си експерт!

— Колекцията върви с каталог — поясни Алваро с нещо средно между гордост и раздразнение. — Цяла седмица го разучава.

Мелиса взе един камък, който Селесте току-що беше извадила: син, с полирана повърхност, със светлозелени жилки. Беззвучен сигнал завибрира в сърцевината му и тревога пробяга из ума й.

— Това е лапис лазули, който дядо ми донесе от…

Не довърши фразата. Или поне Мелиса не я чу. Намираше се в гора, до входа на колиба, и разбра, че има и други колиби наблизо. Инстинктивно погледна към земята. Краката й бяха черни под подгъва на дрипите й.

„Какво правя тук?“, запита се тя, докато изучаваше клонка папрат, чиято жила се опитваше да пробие с костена игла.

Сякаш личността й се бе раздвоила: беше Мелиса, осъзнаваща какво се случва, и другата жена, нижеща клонката и нехаеща за онази, която наблюдаваше действията й. Помисли си, че е полудяла. Спомни си един филм за жена с няколко самоличности. Една от тях знаеше всичко за останалите, но другите познаваха само своето собствено съществуване. Раздвоена самоличност… Шизофрения.

„Не — каза си ужасена. — Не съм луда, само съм затворена в нечие тяло или нечия памет.“

Спомни си талисмана.

„Това е регресия“, разбра тя.

Долови чужди мисли, които си припомняше, сякаш бяха стар сън. За момента не разбра защо се опитва да пробие клонката с игла. Паметта й само поясни, че растението ще бъде сложено да се суши.

Видя да идва момиче, което й подаде още една клонка. Беше на десетина или дванайсет години, с мръсна муцунка и парцаливи дрехи, но лицето й излъчваше щастие. Тогава Мелиса разбра за какво й са растенията. Те бяха домашната й аптека: събираше билки. Момичето не беше нейна дъщеря, но го обичаше като свое дете. Беше го прибрала на съвсем невръстна възраст, макар че не успяваше да си спомни дали са родственици или е чуждо дете. Малката каза нещо на непознат език. Мелиса я огледа отново и почувства как кръвта й се смразява. Беше Селесте. Въпреки че в лице момичето не приличаше на приятелката й, Мелиса разбра, че е тя. Някакъв особен, трудно определим блясък в погледа му беше причината за категоричната й убеденост. Дали тази древна връзка не ги беше сближила толкова здраво?

Зрението й се замъгли и се намери просната на легло. Беше старица на четирийсет години. Раздираше я остра болка и сякаш беше на път да я разкъса. Разбра, че ще умре, смърт, която щеше да я освободи от страданието — с наближаването й болката започна да отстъпва, а адски шум изпълни ушите й… Настъпването на смъртта беше изпълнено с объркване. После настанаха тишина и мрак. И изведнъж — светлина.

Мелиса отвори очи. Приятелите й я гледаха уплашени. След това заваляха въпроси:

— Добре ли си?

— Какъв език беше това?

— Казах ти, че е френски.

— Не беше, аз знам малко френски.

— Приличаше на диалект.

— Какво ти се случи?

Мелиса изгледа всички необичайно щастлива.

— Няма да повярвате.

36

Ураганът не успя да навлезе навътре в острова, но близостта му донесе безкрайни проливни дъждове. При всички положения хората не обърнаха внимание на наводненията. Мнозина скитаха по улиците в търсене на храна или обикаляйки приятелите си. Да посрещнеш природните стихии, беше част от общия ритуал за този сезон. Затова Тирсо не се учуди на двете почуквания на вратата, докато потопът неудържимо се изливаше. Преди да отвори, погледна през щорите. Беше Ернесто. От дъждобрана му се стичаше вода.

— Чакай, стой там — предупреди го Тирсо и изтича във вътрешността на къщата.

След като подсуши пода с парцал, окачи дъждобрана на душа, за да може водата да изтече в канала.

— От болницата ли идваш?

— Да. И съм потиснат.

— Защо?

— Как да продължавам да бъда лекар, след като нямам лекарства, които да предпиша?

— Не започвай, че ще ме заразиш с депресията си.

— За капак шефът на операционната дойде с един френски журналист и се наложи да повторя вечната легенда за „силата на медицината“. Представяш ли си? А в болницата няма дори памук!

— Не мисли повече за това. Искаш ли да хапнеш?

— Не съм гладен.

— Хубаво, Мелиса скоро ще дойде, а знаеш каква е ламя. Ще приготвя нещо.

Отидоха в кухнята.

— Казах ли ти, че получи пристъп в дома на Алваро? — попита Тирсо, докато белеше картофи.

— Какъв пристъп?

— Припадна, но тя настоява, че е преживяла регресия.

— Още ли прави тези странни упражнения?

Тирсо избърса ръцете си в една кърпа.

— Виж — каза и взе една книга от масата. — Потърси главата за „Вътрешни пътувания“.

Ернесто прелисти книгата.

— По-разтревожен съм отпреди — продължи Тирсо. — Това е написано от психиатър, който говори за ползата от тези пътувания, за да открием или да си припомним някоя случка от миналото, но е категоричен относно типа хора, които могат да го практикуват без риск.

— И?

— Ако не съм изглупял от глад, личността на Мелиса е възможно най-неподходящата за подобни експерименти. — Обели един картоф с такава ярост, че го смали наполовина. — Отдавна трябваше да говоря с оная вещица. Не мисля, че е лош човек, но не знае какво прави.

Ернесто вдигна поглед от книгата.

— А ако Мелиса има извънсетивни възприятия? — предположи и веднага добави, понеже Тирсо го изгледа: — Не вярвам много в тези неща, но винаги има вероятност…

— За какво?! — избухна Тирсо. — Желанието й да избяга от тази гадна страна да я е побъркало?

Няколко секунди се чуваше само стърженето на ножа по кората на картофите.

— Защо не говориш с човека с лодката най-сетне? — заключи Тирсо. — Аз ще убедя Мелиса да дойде с нас.

— Не искам да вземам необмислени решения. Този проблем с Мелиса…

— Не става дума само за нея — оплака се Тирсо. — Тук никога няма да ме оставят да живея на спокойствие. Последния път, когато ходих в Министерството на труда, ми казаха, че единствените свободни места за хора като мен са за фризьори или гримьори. Разбираш ли? А аз съм биолог! Пет години си скъсах задника от учене, за да завърша тази специалност.

— Добре, ще говоря с Рене, ще се опитам да го убедя… — замълча, понеже на вратата се почука.

— Отвори — подкани го Тирсо, — сигурно е Мелиса.

Момичето усети напрежението в стаята.

— Какво става тук? — попита, придърпвайки ги към себе си. — Да не мирише на развод?

— Говорехме за теб.

— И затова гледате, все едно сте на погребение?

— Тирсо се притеснява.

— Знам — каза тя, избухвайки в смях. — Той мисли, че не съм наред.

— Защо не идеш на психиатър? — настоя Тирсо.

— Защото онова, което ми се случва, е истинско.

— Нямаш доказателство.

— Ти да не си професор по марксизъм — отвърна тя. — Не всичко може да се докаже в лаборатория.

— С всеки ден все повече губиш контрол. Вече не можеш да владееш тези преживявания; те тебе манипулират.

Усмивката на Мелиса лека-полека угасна.

— Не говори за нещо, което не познаваш.

— Знаеш ли защо толкова ме е яд? Защото интелигентен човек като теб вярва в тези бабини деветини за преражданията. Това не е здравословно.

Мелиса избухна.

— Дали вярвам, или не в тези бабини деветини, си е мой проблем. И за твое сведение случващото се в главата ми е по-приятно от онова, което виждам всеки ден в тази страна. Ако това означава, че се побърквам, определено предпочитам да си остана така, отколкото да се налага да живея в тази гадост.

Тирсо погледна Ернесто. Въпреки че не размениха и дума, Ернесто започна да подозира, че приятелят му има право. Насили се да се усмихне и зададе някакъв глупав въпрос. Тирсо стисна устни и продължи да бели картофи, като не обръщаше внимание на кръвта и парещата болка, които бликаха от мястото, където се беше порязал.

37

Бил е много красив мъж, ако се съди по онази снимка, на която приличаше по-скоро на гръцко божество, отколкото на смъртен. Но това не обясняваше какво се бе случило между Анаис и него, защото не беше какво и да е лице: гръцки бог бе неговият собствен баща. Мелиса се разкъсваше между две противоречиви чувства: погнуса и заслепление. На снимката се виждаше млад мъж с дълга коса, с почти женска красота и черти, подобни на пианистите и композиторите от романтизма, включително Шопен и Лист; само че този музикант, който по-късно е щял да бъде бащата на писателката, е бил много по-красив от своите починали колеги. Такъв сигурно го е познавала девойката, която по-късно щяла да го превърне в свой любовник.

Мелиса беше поразена от ужас. Дори не можеше да го обвини в педофилия, защото Анаис не е била малко момиченце, когато се среща с него в хотела му, и защото именно тя го съблазнява. Връзката им можеше да има само едно определение, същото, което беше дало заглавието на книгата: кръвосмешение. Как се беше случило подобно нещо?

Разбра, че няма друг начин, освен да се разрови в детството на Анаис. Знаеше, че съществува дневник за първите й години. Рохер й беше прочел няколко пасажа, но не й даде книгата, защото беше собственост на архива на университета. Трябваше да я потърси, за да открие препратки, които щяха да й помогнат да разбере първопричината за тази странна любов.

Един неин приятел, който работеше в Националната библиотека, й намери Дневник от детството, един от най-малко известните текстове, може би защото хората обикновено не обръщат внимание на мечтите и желанията на децата, като че ли това са капризи на недовършена душа, или сякаш не разбират, че сред техните гукащи страхове се крие коренът на голям брой бъдещи нещастия… и вероятно следата на хиляди минали животи.

Прочитът на този дневник я смути до крайност. Забелязваше прилика между мислите на онова дете и собствените си тревоги: решението й да чете повече, за да компенсира времето, загубено в забавления; убеждението, че единственото й удоволствие е да се потопи в света на страниците и буквите, където тя е Всезнаещата Богиня; жаждата й за самота, за да подхранва съзерцателния си дух; отхвърлянето на съвременния свят и афинитета й към ерата на големите замъци… Онзи Дневник съдържаше мисли, които самата Мелиса споделяше, защото бяха минали през ума й години по-рано. Беше удивително. Тя и Анаис са си приличали още от детска възраст, като изключим онази странна любов. Почувства нейната беззащитност, самотата и отчаянието й пред необяснимото отсъствие на бащата. Навсякъде четеше един и същ мъчителен въпрос: „Защо не мога да бъда с него?“ А после безумната й изповед след причастие, когато признава как й се струва, че вместо тялото Христово целува и приема тялото на баща си.

Омагьосана пред такова светотатство, Мелиса страдаше заедно с малкото момиче, което продължаваше да жадува за баща си. Как й се искаше да я прегърне и приласкае! Да я увери, че желанието й да я пази, е толкова голямо и всяка друга любов е излишна. Колко мъка й причиняваше съзерцанието на онази тъга от непреодолимата дистанция на времето, безсилна да я облекчи!

Най-накрая стана свидетел на мъчителната кулминация на тази връзка, с години подхранвана от епистоларен огън, докато достигне връхната си точка във взаимното обладаване на двете тела. Но тя отказа да ги съди по човешките закони. Може би онази телесна връзка между баща и дъщеря е била единственият начин, който две души близнаци са намерили, за да запълнят накуп толкова години раздяла. Може би това е бил най-отчаяният начин, с който са се надявали да възстановят една любов, осакатена от обстоятелствата. Било е почти самоубийствено деяние, но никой от двамата не е могъл да му се противопостави: нито Анаис, вече омъжена и във вихъра на любовния си живот, нито авантюристичният пианист, преситен от жени и болен.

Мелиса разсъждава дълго върху тази случка. С часове медитира в тъмнината, докато се предаде на съня, напускайки онзи ад, който кипеше в тетрадките на една мъртва жена. Единственият траен образ бе споменът за нейния талисман. Синият камък се носи сред искрящо черен океан, въртейки се около себе си, докато не беше уловен от една прозрачна ръка.

— Действията ни в даден живот имат своето обяснение или последствие в други превъплъщения — чу се далечен, но силен глас. — Раждаме се много пъти, за да се борим срещу своите лоши наклонности и за да осмислим желанията… Някои неща се случват, защото са въпроси от миналото.

Умът й се насели с образи: манастир с обрасли с мъх стени, с арки издигнали към небето вратите и прозорците му; върволицата послушници, пъплеща по коридорите и прекосяваща градината, за да отиде на литургията, сред тях — сянката, която признаваше греховете си: гордост и ерудиция; и лицето на младия свещеник, защитено от решетката на изповедалнята… Видя бичуванията, които двамата си нанасяха — първо в съседни киши, после — в една обща. Жадната плът отстъпваше пред възбудата, предизвикана от наказанието. Виждаше кожата на девойката, нашарена от камшика, но мека на допир. Виждаше плътта на свещеника, разкриваща нарастващото му желание, нежните му ръце, галещи голия гръб на жената. Грях, хиляди пъти мечтан, е грях, хиляди пъти сторен, сякаш напяваше ехото между стените на манастира. Това си мислеха двамата всеки път, когато се отдаваха на съюза си. Изглежда, предпочитаха освобождаващото действие на потискането на желанието, което ги измъчваше безспир.

Мелиса предположи, че онази монахиня — наречена Анаис, тоест сянката — и онзи свещеник — тоест баща й — се търсят във всеки живот, обсебени от своята винаги забранена любов. Епохата и обстоятелствата бяха без значение. Във всеки живот желанието придобиваше нови форми и се раждаше отново в нови варианти. Процесът се повтаряше, защото, противно на онова, което гласяха човешките закони, никой от двамата не се беше научил да живее без вина заради любовта си.

— Трябва да приемем, че любовта стои по-високо от човешките закони — прошепна гласът, — но все още сме слепи. Ако тя можеше да си спомни това в следващия живот, щеше да си спести всички тези мъчения, но все още не се е научила да живее в мир със себе си.

Мелиса разбра, че всеки човек изпитва различни видове любов във всяко прераждане.

— Обичаме безброй пъти — достигна до нея ехото на гласа. — И въпреки това не признаваме огромната си способност на обич. Правим всичко възможно, за да се убедим, че сме по-склонни към насилие, отколкото към любов.

— Защо?

— Защото сме раздвоени.

— Раздвоени?

— В самите себе си. Но това е друга история, а ти все още не си готова…

38

Шестото й чувство я предупреди, че тази сутрин нещо ще се случи. Атмосферата пулсираше неуловимо и вятърът се насищаше с озон. Погледна небето и облаците, листата на цъфналата китайска роза. Всичко блестеше в необичайни цветове. Започна да се облича, като обръщаше внимание на ароматите, които прекосяваха кожата й.

„Нещо ще се случи“, помисли си с удвоено безпокойство, когато не успя да определи природата на предчувствието.

Затопли парче хляб и го натопи в малко олио. Това беше закуската й, преди да излезе. Докато вървеше към работата, си спомни излизането с Рохер. Не разбираше защо не й се беше обадил. Онази среща беше възпламенена от дозата отчаяние и страст, с които бе пропито всичко на острова, но също така и от някаква нежност, може би началото на любов. Или тези измислици бяха само плод на въображението й? Тормозена от мисълта, че се е оставила да бъде излъгана, се качи на автобуса, без да осъзнава какво прави. Почти механично стигна до Дома на културата.

В библиотеката я спря директорът. Изражението на лицето му и тонът, с който произнесе: „Трябва да говоря с теб“, бяха достатъчни, за да заподозре, че предчувствието й е на път да стане реалност. Последва го до кабинета му, разположен на горния етаж, и когато той се започна със заобикалки, вместо да говори по същество, подозрението й се превърна в увереност.

— Не знам откъде да започна — призна той, ровейки в джобовете си в търсене на пурета. — След проблема с картинната изложба ДС нареди по-сериозно разследване. Преди два дни ми изпратиха доклад… Не знаех, че се събираш с антисоциални елементи.

— Аз също току-що разбирам — каза Мелиса. — Доколкото ми е известно, никой от приятелите ми не е престъпник.

Директорът се прокашля нервно.

— Според доклада посещаваш дома на лице, уволнено от работа. Някой си — порови в документите пред себе си — Марио Тирсо Алмагер.

Тя не можеше да повярва на ушите си.

— Знаеш пред каква криза сме изправени. На миналото събрание…

— Уволнена съм, така ли?

Настъпи напрегната тишина.

— Да.

Мелиса изпита огромно облекчение. По-добре, много по-добре. Вече нямаше да си налага да се връща на това място, където непрекъснато трябваше да прехапва език, за да не протестира.

— Чудесно.

— Моля?

— Омръзна ми от полицаи, предрешени като цивилни, от инквизитори, от измислени ереси…

— Ще ти дам един съвет — прекъсна я директорът. — Ако искаш да си намериш работа, промени поведението си. Това, което казваш, няма да ти помогне.

Мелиса се изправи. Спокойният й тон прозвуча учудващо безразличен:

— Предпочитам да умра от глад, отколкото да се налага да казвам „да“ всеки ден, когато е очевидно, че трябва да кажа не.

Обърна се и излезе, като тресна вратата така, че отекна из цялата сграда. Без да губи време, отиде в галерията, за да прибере някои неща, които държеше в едно шкафче.

На входа срещна Рохер. За момент помисли, че е дошъл да я търси, но надеждите й се изпариха за две секунди. Следваше го Сусана.

— Познавате ли се? — попита тя Мелиса и без да дочака отговор, ги запозна. — Рохер, тя е прочутата Мелиса, за която толкова съм ти говорила. Работим заедно и организираме изложби.

— Работехме — поправи я Мелиса, без да си направи труда да обясни на момичето връзката си с него. — Току-що ме уволниха.

Едгар, който в този момент излизаше от галерията, чу последните й думи.

— Изхвърлили са те? — попита полууплашен-полуядосан. — Не е възможно. Ти си една от малкото разумни хора, които имаме тук.

— Има места, където подчинението се предпочита пред здравомислието — отвърна Мелиса.

— Какво ще правим без теб?

— Същото каквото и досега.

Рохер не вземаше участие в разговора, сякаш искаше да мине незабелязан. Или се срамуваше? Хвърли му прикрит поглед и остана с впечатлението, че я изучава. Почувства се като мишка пред пепелянка.

— Съжалявам за работата ти.

Искреният тон на гласа му я подразни още повече.

„Как може да е такъв лицемер?“, помисли си тя.

— Извинете — добави той, — трябва да тръгвам.

— Ще дойда с теб — каза Сусана.

Мелиса се показа на вратата и го видя да хваща приятелката й под ръка. Гневът й започна да се превръща в неприязън, не към Сусана, която нищо не знаеше, ами към Рохер заради наглостта му да се появи тук с една от най-добрите й приятелки. Най-лошото беше, че дори не можа да признае, че го познава.

— Какво мислиш да правиш?

Въпросът на Едгар я извади от унеса й.

— Не знам — отвърна тихо, свивайки рамене. — На един приятел му се случи нещо подобно и сега живее от подаянията на другите. Поне баба ми има пенсия.

Едгар я изгледа с тъга. Не знаеше какво да измисли, за да я ободри.

— Защо не идем в кафенето? Тъкмо ще ми разкажеш какво стана.

— Първо ще си прибера някои неща.

Почака я няколко минути, докато тя отново се появи с папка, пълна с листа. Минаха през главния вход в посока към терасата, защитена от слънцето от короната на вековно дърво. В кафенето имаше само вода и „крокети без гарнитура“, тоест без хляб. Едгар плати за четири крокета и се отправи към масата. Мелиса го чакаше и разсеяно си играеше с едно плодче, което беше паднало в полата й.

— Виж кой се задава.

Но Лео вече ги беше открил зад плетеницата от храсти и пресичаше улицата. С един скок изкачи двете стъпала до терасата и целуна и двамата с такава жар, че я накара да се почувства особено неудобно. Сега настроението й варираше от гнева към Рохер до притеснението, което предизвикваше у нея новодошлият. Това усили раздразнението й. Отгоре на всичко трябваше да преразкаже разговора си с директора с всички подробности.

— И кой е твоят „антисоциален“ приятел? — попита Едгар.

— Тирсо. Може да си го видял на поетичния рецитал.

— Онзи слабичкият, който дойде да те търси, когато разговаряхме?

— Същият.

Никой не беше докоснал крокетите. Лео захапа един.

— Вкусът е ужасен.

Мелиса опита своя и се съгласи.

— Умирам от глад — добави.

Лео я погледна настойчиво.

— Каня ви да хапнем.

— Обедно време е. Навсякъде ще има огромни опашки.

— Никъде няма да ходим. Аз ще сготвя.

— Ти?

— Лео е фантастичен готвач — обяви Едгар. — Сътворява изискани ястия от какво ли не.

— А днес чувствам вдъхновение.

— Благодаря, но не обичам да отнемам на хората малкото, което имат.

— Където има за двама, има и за трима — каза Лео.

Мелиса го изгледа изненадана, защото тонът му намекваше за нещо друго.

— Хайде, мила — упрекна я Едгар, — не ставай досадна. От проклетия рецитал този тип не спира да говори за теб.

Мелиса се поколеба няколко секунди. Раздразнението й беше отстъпило място на чувство, близко до желание за мъст. Погледна Едгар, след това Лео, чийто поглед задържа за няколко секунди.

— Хайде де, не ни карай да ти се молим — настоя Едгар. — Днес нямаш ангажименти.

— Добре, приемам — каза най-сетне. — В крайна сметка днес съм свободна.

Стори й се, че тя също имаше предвид нещо друго.

39

Отмъщението може да бъде игра на страсти, където думата „род“ губи значението си, защото няма шаблон за удоволствието, нито за думите, които го придружават. Само адът целува раменете ни или опипва устата ни; тъмна вселена, където ръцете сменят местата си и имената се объркват. Не съществува ред, защото няма правила и норми; само слюнката, която се стича по телата на триглав звяр, отдаден на своята страст; само допирът, който вече не различава тези цялости, наречени Аз, Ти и Той, защото в това сложно тяло ин и ян се размиват и постигат ново уравнение.

Лео… Едгар… Чувствам се като Богинята сред тази магия. И ето че моята змия се мята от радост, разхлабва пръстените си, издига се от корема ми и души епифизата раздвоена. Нещо е променило ритъма й. Сега е метеор, който се качва и слиза по гръбнака ми, обладаваща способността за билокация, подобна на онези светци, които могат да се намират на две места едновременно.

После идва блясъкът, неудържимото придвижване към друга граница на времето. Възприятията ми напускат гнездото от завивки заради утъпкания под на някаква пещера. Аз съм аз самата и едновременно с това не съм. Две тела се преплитат с моето, но вече не са предишните. В полуздрача различавам очертанията на лице, силуета на гръб; и допирът ми разкрива истината: мъж и жена се отдават на прегръдка, в която участвам и аз. Вглеждам се в себе си с ново усещане. Дали и тримата се намираме в друг живот?

Мирише на студ и мъх, на блато и зверове. Принадлежа на огненото триединство, което топи снега, натрупан пред пещерата. Любовта ни е начало на ритуал. Това разказва паметта ми. Тримата сме заедно, заедно завинаги. Обичам тази жена с меки устни и гореща гръд. Обичам този мъж с груби ръце и изваяни рамене. И изведнъж ме обзема безкрайна радост, възторжено ликуване. Грохотът пробягва през гръбначния ми стълб. Отново моята змия. Тя, която слиза до течните дълбини на желанието и гнезди в топлината на яйчниците ми; същата, която се изкачва със скоростта на светкавица и се навива на кълбо, гальовна, в някоя кухина на мозъка… Ще се слея с вселената. Ще проникна в дъха на Бога.

Трусовете започват в онзи център, където сякаш пулсира вездесъщо око. Тялото ми се разтапя, облива се с морски аромати, избухва като нова звезда, разтваря се във влагата, която неизбежно блика. Съзерцавам далечни гледки, които проблясват със страховита и неизмерима скорост. Свързвам се с началото на Творението, с края на времето. Разбирам, че смъртта не е важна. Животът е илюзия. Животът не съществува, защото смъртта не съществува. Сменяме жизнената си обвивка, както животните сменят козината си. Намирам се на място, където мога да достигна вечността, и докосвам андрогинното божество, което битува в нас. Мога да се допра до безсмъртието, поне за миг. Вибрацията се разпростира, обема всичко, умножава се в милиони слънца и после — все едно вселената започва своето следващо свиване, неспособна да роди нови чудеса — започва да замира.

Отново губя зрението си. Десетки сетива гаснат едно по едно; оставам с девет, с осем, със седем… Пет от тях възвръщат контакта си с непосредствената реалност, с онази зона, ограничена от времето, където съм почти сляпа, глуха, няма и където още тлее, едва-едва, шестото чувство, достъпът до което, изглежда, става като в сън.

Леглото е топло и скрежът мокри бедрата ми. Отблясък прониква през затворените прозорци. Разрушен е мостът от светлина, който ме свързваше с останалата част от вселената. Заобикаля ме реалността. Къде е Господ?

40

Първопричина за онзи порив не беше акт на любов, а на отмъщение, но този акт на отмъщение се беше превърнал в акт на любов към самата себе си. Въпреки че гневът й към постъпката на Рохер не се беше изпарил, след онова преживяване се почувства освободена, сякаш, като наруши едно табу, беше открила врата, през която можеше да преминава без опасност да бъде унищожена. Беше се изправила срещу господстващия ред и още бе жива.

Сега разполагаше с ново бойно снаряжение, което й даваше достъп до неземни и неведоми преживявания. Беше толкова тайно оръжие, че дори най-добрите агенти не биха заподозрели съществуването му. И това примитивно и смъртоносно копие, по-съвършено от всички оръжия, сътворени от човека, беше единственото, способно да се регенерира. Духът й беше територия, която изцяло й принадлежеше. Там се поместваше нейната същност, която беше част от Бога, която я превръщаше в Бог; и тази същност не допускаше друг закон, освен този на сърцето й. Въпреки това онази частица божественост изчезваше веднага щом се върнеше към света на ежедневието. Тогава започваше да се съмнява във всичко — в истинността на преживяванията си, в етиката на поривите си — сякаш ограниченията на този живот бяха по-силни от всички уроци, предадени от една вечна сила.

Почувства се объркана. За първи път от години насам не страдаше от обичайното напрежение заради задължението да става рано. Запита се какво ще прави занапред. Първо щеше да говори с баба си. Десет минути премисля най-добрия начин да го направи и се подготвя за варианти на реакцията й. Не знаеше как ще го приеме възрастната жена, която понякога можеше да бъде много непредвидима.

Отиде в кухнята, където се чуваше шуртене на вода. Както се случва винаги, когато се планира нещо, упражненията се оказаха безполезни. Жената изслуша историята, без да спира да мие съдовете. Накрая настана мъртвешка тишина и без да се обърне да я погледне, тя каза:

— Знаеш ли какво е закусвала вчера зъболекарката? Запарка от лимонови листа.

Объркана, Мелиса успя само да попита:

— Коя зъболекарка?

— Онази, която живее на ъгъла, майката на близнаците. Дойде да ме помоли за няколко листа от лимоновото дърво. Децата й навършиха седем години миналата седмица и им отрязаха правото на мляко. Сега харчи цялата си заплата, за да им купува храна и мляко с огромна надценка, а дори не може да ги опита… Горката!

Мелиса не знаеше какво да каже. В продължение на няколко минути, които й се сториха вечност, продължи да чува шуртенето на водата, стичаща се върху чиниите. Не издържа повече и настоя:

— Възможно е повече да не си намеря работа. Като ти сложат етикета „антисоциален“ в досието, никой не иска да те наеме.

— Помниш ли онези години, в началото на осемдесетте, когато селяните имаха право да продават всичко на свободния пазар?

Мелиса помисли, че баба й се е побъркала.

— Бабо! Не чу ли какво ти казах? Загубих работата си! Изхвърлиха ме, защото на човек от ДС не му харесаха отговорите ми и защото имам един приятел, който спи с мъж.

Възрастната жена спря да мие чиниите и се обърна бавно.

— Чух те. И не ми викай, не съм глуха. — Взря се в лицето на Мелиса. — И не ме гледай така, не съм луда. Станалото, станало. Не знам защо се тревожиш. В крайна сметка парите са безполезни в страна, в която няма какво да си купиш… Ти вярваш ли в Господ?

Мелиса се поколеба. Не знаеше дали баба й има предвид своя католически Бог или Господ по принцип.

— Мисля, че да.

— Хубаво, тогава върви в стаята си и се помоли. Имай вяра, че Той ще ти помогне. Знаеш, че когато Бог ти затваря вратата, ти отваря прозорец. Така че не ме тормози повече с твоето уволнение. Стигат ми историите на съседите. И вярвай ми, те са истински трагедии!

Обърна й гръб и се върна към мръсните чинии. Мелиса остана със зяпнала уста. Не минаваше и месец, без бабата да я изненада със своеобразния си начин да посреща бедствията на ежедневието. Сега, когато знаеше присъдата си, разбра, че няма смисъл да настоява. Хвърли поглед към кухненската маса и отвори кутията, за да провери какво има вътре. Бе останало едно парче хляб. В хладилника имаше половин консерва кондензирано мляко. Капна мъничко върху хляба и отнесе закуската в стаята си.

През останалата част от деня се опита да пише, но излизаха само фрази, изпълнени с гняв. Беше нещо, което вече й се бе случвало. От време на време се вглеждаше в облаците, преди да затрака ожесточено по старата си „Ъндърууд“18. Веднъж се позвъни на вратата, но не си направи труда да провери кой е. Баба й щеше да се погрижи да прогони който и да е посетител.

Продължи да пише, докато първите звезди не се появиха във вечерния полуздрач. Потърси опипом нощната лампа, не светна. Приближи се до стената, но крушката на тавана също не работеше. Тогава си даде сметка, че домът и кварталът са потънали в мрак. Беше време да остави историите си и да се посвети на други занимания.

Пипнешком се придвижи по коридора и излезе на улицата. Предположи, че баба й си е легнала, в противен случай щеше да се люлее на верандата. Затвори вратата след себе си и се запъти към ъгъла, като светлината от керосиновите фенери, идваща през прозорците, осветяваше пътя й.

Не срещна никого, освен няколко деца, които подскачаха сред натрупаните кашони при месарницата. Стъпките на девойката накараха малчуганите да избягат. Мелиса чу смеховете им да се отдалечават към булеварда и изчака няколко секунди, за да се увери, че е сама. След това хвана телефона и започна да набира произволни номера. Всеки път, когато някой вдигаше, повтаряше една и съща фраза и затваряше.

Беше решила да използва обществения телефон, за да не я засекат у дома й. Изчисли, че ако успее да прави по двайсет обаждания на вечер, за един месец щяха да станат шестстотин. Беше убедена, че може да постигне тази или близка цифра заради почти ежедневното спиране на тока. За да компенсира вечерите, в които обстоятелствата щяха да й попречат да осъществи мисията си, реши сега да преизпълни плана си. За късмет, все още имаше достатъчно монети. След като прошепна: „Долу — знаеш кой“, при двайсет и петото обаждане, тръгна да се прибира.

Отваряше решетката, за да излезе на верандата, когато столът на баба й изскърца.

— Къде ходиш? Из цялата къща те търсих.

— Ходих до ъгъла.

— Следващия път предупреждавай — каза сърдито и с друг тон добави: — Търсиха те по телефона.

— Кой?

— Чакай да видим дали ще си спомня — измърмори възрастната жена сред скърцанията на старото дърво. — Първо беше Сибила, после онзи твой приятел със странния глас.

— Тирсо ли? — подсети я Мелиса.

— Точно той.

Момичето тръгна да влиза.

— И имаш един пакет на масата в трапезарията.

Мелиса се спря.

— Пакет ли?

— Донесе го някой си Рохелио.

— Да не е Рохер?

— А, да. Рохер.

— Кога дойде?

— Тази вечер.

Мелиса отиде в трапезарията. До запалената газена лампа лежеше пакет. Отвори го с треперещи пръсти и извади една книга. Беше биография на Александър Велики. Между страниците й намери теменужка, все още свежа, и послание: „Ако бях император, бих сложил света в краката ти. Засега приеми това цвете в аванс.“

Да му се обади ли, или да изчака? Изпита страх. Завладя я усещане за несигурност, сякаш интуитивно долавяше, че е на път да допусне грешка. Нещо в душата й я предупреждаваше да внимава, да не бърза. Но в същото време беше убедена, че няма значение дали ще действа, или ще изчака, защото колкото и да умуваше, винаги щеше да избере гибелната пътека. Може би такава бе съдбата й. Може би беше въвлечена в интрига, от която не можеше да избяга.

Открехна прозореца и остави луната да освети мебелите. Телефонът засвети призрачно под нейната сребриста и древна светлина. Омагьосана, вдигна слушалката.

41

Кой е този мъж, който ме подлудява и ме обърква, който ме открива и ме улавя с ловкост на сатир? Колко тайни живота е имал, преди да дойде в моя? Какво го е превърнало в мой най-голям враг и фикс идея?

Мъдреците казват, че в любовта няма съмнения, но аз съм изпълнена с опасения. Може би всичко съм объркала. Може би съм се превърнала в част от тази необичайна и развратна лудост — като мястото, на което живеем. Или всички лъжат и любовта е шизофренията на душата: лавина от сияйни страхове, които помрачават разсъдъка? Кой се преструва? Кой е прав?… Божичко, как можем да бъдем сигурни за останалата част от света, ако дори не знаем какви сме ние?

Омеквам в обятията му. Неговата двойственост ме интригува. Колко различни лица може да има един човек? Вчера го видях да се здрависва с един професор и да го поздравява за книгата му „Въведение в анализа на гонгорианския символ“; след това ми обясни, че уважаемият професор спи със студентка. Такъв е той. Интелигентност, която се движи между два свята: единият — непорочен и студен, който извлича от книгите, а другият: тъмен и таен, който мирише на безчестие.

Подозирам, че ми залага капани, но не мога да избягам от този смъртоносен инкубус19, който всяка нощ отново ми показва вълшебната и опасна страна на секса. Разказва ми за миналото си и аз го слушам, защото да споделяш приключенията си е част от отдаването. Иска ми се да вярвам, че това съучастничество ме издига в очите му, и преглъщам софизма, както поглъщам спермата му. Неговата е течност с горчиво-сладък вкус, като всичко, обречено да умре, защото загатва за екзистенциални разклонения.

Любовта ни прилича на кладите, угасени от дъжда. Мирише на пушек от изтляла свещ. Да обичаш така, означава да умираш малко по малко. Извършваме самоубийство, лишено от намерението за увековечаване, защото и двамата признаваме безплодната воля на нашата природа, по-усърдна в оцеляването, отколкото в битието. Понякога мисля, че този начин да обичаме, разяждащ и болезнен, е отражение на една действителност без бъдеще.

Затварям очи и се хвърлям в бездната на обятията му. В тези мигове бленувам, че съм способна на саможертва, на смелост и на всички онези качества, които според възрастните хора са съществували в далечни времена. Мисля, че и той си представя същото. Затова се оставя на тази апокалиптична игра, сякаш е култ. Сексът е нашата спасителна дъска, единствената страст, която не са успели да ни отнемат. Може би вече сме мъртви, но поне оргазмите ни прикриват присъствието на ада.

42

Луната се промъкна между дърветата и светлината й се разпиля върху Мелиса, която излизаше на двора, за да откъсне няколко листа от лайка. Сибила й беше обяснила, че е препоръчително да я пие преди определени ритуали, защото успокоява духа. Така че седна да пие в кръга, образуван от свещите. Луната нарастваше: най-подходящото време да се издигнеш и разгърнеш, да изследваш бъдещето и да получиш даровете на духа.

Съсредоточи вниманието си върху напитката. Задържа ума си празен и отговорите не закъсняха. Приличаха на сенки, които се движеха в дълбините на чашата, но всъщност не бяха там. Мелиса не толкова видя, колкото разбра. Щеше да бъде сама дълго време, щеше да страда за преждевременната загуба на любими същества и трябваше да полира и моделира душата си със същото старание, с което някой бижутер придава форма на необработен диамант. Процесът щеше да бъде болезнен. Видя се отдалечена от света, живееща в усамотение.

Почувства студ. Магията в крайна сметка беше обмен на енергии с космоса и по време на този процес се получаваха загуби. Луната се измести леко към зенита си. В този миг отражението на един лъч потрепери върху повърхността на отварата и Мелиса загуби връзка със заобикалящия я свят. Вече не държеше в шепите си порцеланова чаша, а камък.

— Ела — прошепна. — У дома съм.

Чу шумоленето на дърветата и свистенето на вятъра, който виеше в ушите й. Една ръка погали гърба й. Обърна се. Сянката беше пред нея. Туниката й я обгръщаше в мрак. Беше скръстила ръце и две бели птици почиваха на коленете й: нейните длани. Мелиса ги огледа внимателно и заключи, че има само два варианта. Бяха ръце на жена или на ангел.

— Върнала си се.

Мелиса си помисли, че долавя трепет в гласа й.

— Спомена за една дълга история — й напомни. — Искам да знам.

— Вече познаваш първата част.

— Коя?

— Ти беше Майя. Или по-скоро ти си Майя. Мъките ти започнаха с жената, която беше първата ти самоличност в този свят.

— Тя какво общо има с моите фикс идеи? — попита. — Какво общо има Майя с Анаис?

— Много прибързваш.

Обърна се и закрачи… въпреки че може би това не беше точната дума, за да се опише нейното плавно придвижване. Мелиса я последва до едно езерце, осеяно с цветя, подобни на лотос. Сочните им венчелистчета изглеждаха подути и сладникав аромат насищаше въздуха.

— Пий — заповяда й сянката.

Тя се наведе, за да се подчини, и веднага се спря. Стори й се, че различава на дъното призрачен силует. Приближи се още малко до повърхността и почувства студенина да мокри носа й. Не беше сбъркала. Там долу живееше някой. Лице на девойка я изгледа с любопитство от тъмното дъно. Коя беше тя? Нимфа? Русалка? Воден демон? Мелиса потръпна. Въпреки че красотата на онова лице хармонираше с чистотата на очите му, предусети, че в тази хармония се крие капан.

„Дали бих могла да се хвърля във водата, ако тя ме помоли“, помисли си и в същия момент разбра къде е опасността: в самата невинност на съществото. Вероятно не беше зло, но Мелиса бе убедена, че любопитството му към другите може да ги повлече към смърт, ако му хрумне да ги повика с жест.

— Пий — повтори сянката.

— Коя е тя? — попита Мелиса, без да откъсва поглед от онези хипнотични очи.

— Воден дух.

— Иска нещо от мен, усещам го.

— Защото е част от природата ти.

За момент Мелиса не разбра какво иска да й каже. След това си спомни, че астрологичният й знак е Риби: воден знак. Затвори очи, за да не вижда усмивката, която започваше да се очертава на фееричните устни, и пое глътка вода от езерцето. Докато пиеше, я блъсна леден въздух и наситен аромат на плодове. Тя вече не беше тя.

— Майя — повика я глас.

Наведе се да вземе кошницата с цветя и звънчетата на туниката й иззвънтяха. Когато вдигна поглед, Ра-Теш надничаше иззад туфа папрати.

С престорен професионален интерес, който далеч не изпитваше, жрецът я следваше навсякъде. Беше безскрупулен мъж, очакващ жадно всеки Белтейн в търсене на девойка, която да посвети, и Майя се беше превърнала в негова фиксидея.

— Какво правиш? — попита той, като се опитваше да се държи възможно най-безстрастно, както подобаваше на ранга му.

— Венеца си — каза тя и вдигна кошницата.

Понечи да си тръгне, но той се приближи да огледа леглото от венчелистчета и докосна ръката на момичето, което потръпна.

Никой не подозираше какъв заряд от похот туптеше зад фасадата на Ра-Теш, един от великите бардове на империята, който едновременно с това беше върховен жрец на храма. Само девойките, изпитали похотливостта му, познаваха тайната му — безграничната му страст към девствени момичета, — но настойчивото му домогване до Майя беше издало намеренията му, с което породи у нея инстинктивно отвращение.

— Не забравяй да сложиш по две пъпки за всеки стрък гипсофила — каза той, като имаше предвид украсата, предназначена за девиците.

— Да, Върховни жрецо.

Забеляза блясъка в очите на мъжа и потрепери. Беше сигурна, че ще бъде избрана. С тъга пое обратно по пътя.

Като всяка девойка, обречена на храма, живееше в колиба без врата, защитена от вечното присъствие на Богинята; и като всяка девица, отдадена на Богинята, беше напуснала семейството си веднага щом се посвети на духовна служба.

Когато влезе в колибата, видя, че Нинир спи в своя ъгъл. Майя я беше приютила една сутрин след бурята, разрушила гнездото, закрепено между клоните на един дъб. Във влажното утро, когато отиваше към рекичката за сутрешното умиване, намери телцата на две мъртви сови и треперещата в агония Нинир, единственото оцеляло пиленце. Оттогава животното беше станало неин любимец.

Без да вдига шум, остави кошницата на земята и се зае да сплете венеца си. Часовете се изнизаха ефимерни като въздушни духове и когато първите сенки се спуснаха над гората, Нинир отвори огромно око и съсредоточено го впи в господарката си. Перата на гърба й настръхнаха и второто око се появи в мрака. Избуха. Майя вдигна очи и се усмихна на птицата със златисти очи. Противно на навиците си, започна да се облича, без да се доближи до гнездото, за да я погали.

Когато падна нощта, девойката напусна колибата си. Гирляндата цветя върху косите й пръскаше ухание във въздуха. Водена от факлата си и от далечния вой на инструментите, се отправи към храма. От една скала огледа града, който се простираше в краката й. Примигващите светлини му придаваха вид на риба от дълбините. Можеше да различи очертанията на първия пръстен, зает от горите, които ограждаха храма. По-нататък се извиваше дъгата на втория пръстен, претъпкан от пазарища и жилищни квартали.

Отправи се към подемника. Майсторски изработена система от скрипци, противотежести и лостове позволяваше достъпа на жриците и на други хора с право да се качват до платото. Почака малко до шахтата на елеватора, докато механизмът скърцаше. Някой се качваше или току-що беше слязъл. Най-накрая звънът на камбанките оповести, че платформата е на път да дойде. Когато се появи, вътре нямаше никого. Угаси факлата, преди да влезе. След това направи необходимите маневри за спускането и изчака ново иззвъняване да й покаже, че се приближава до първата площадка. Напусна платформата и зави вдясно. Там се качи на втори елеватор, който я отведе до следващото ниво. Повторно пристъпи вдясно, стигна до третия, последен елеватор и спускането й приключи.

Не беше случайно, че напускаше Свещената планина чрез смяна на елеватори, като всеки следващ оставаше вдясно на предходния, тоест спускаше се от върха по усукваща се надясно спирала, а изкачването към затворения й свят се извършваше по обратния начин. Тази схема беше грижливо вкоренена във философията на цивилизацията, която я беше създала. Духът влизаше или излизаше от едно състояние в друго, очертавайки спирала: това беше една от първите тайни, които научаваха послушниците. Спиралата надясно означаваше бягство, комуникация, контакт; наляво — затвор, усамотение, завръщане. И танц като онзи, който Майя щеше да започне, описвайки спирала навън, после още една — навътре, беше един от най-ефикасните начини за влизане в контакт с божеството. Енергията, породена от тези танци, беше извор на мистерии…

Напусна последната платформа и отново запали факлата от огъня, който пламтеше в една ниша. В равнината се виждаха и други факли, които се движеха в посока към храма. Но тя не последва тълпата. Без да спира, мина край главния вход и се запъти към една почти невидима врата, разположена в дъното. Там се присъедини към останалите девойки — сред тях беше и Даная, — които тази нощ щяха да танцуват пред Богинята.

Групата образуваше прекрасен ансамбъл от прозрачни воали и гирлянди от цветя, които се рееха над канелените тела. Звън на цимбали оповести началото на церемонията. Майя се опита да забрави притеснението си. Тайно принесе изкуството си в дар на Богинята с надеждата, че ще я освободи от Ра-Теш. Звукът на флейтите, усилен от акустиката на храма, разтърси амфитеатъра, пълен със зрители, както и равнината, осветена от стотици запалени клади по върховете на хълмовете.

Нещо вълшебно се случваше по време на Белтейн. Възторгът, предизвикан от спираловидните танци превръщаше фестивала в мистично преживяване, чиято връзка с Богинята никой не поставяше под съмнение. Любовният транс, постигнат в нощта, когато боговете се сливаха чрез своите създания, беше различен от изпитвания през останалата част от годината. Как да се съмняваш дали Белтейн е сексуалният празник на Богинята?

Остро ухание на рози изпълни помещението. Дъжд от листенца се посипа отвисоко, хвърлян от невидими ръце. Това беше знакът. Цимбалите се присъединиха към флейтите и редицата девойки започна да описва контурите на раковина. Този мотив се повтори няколко пъти, докато накрая синхронът се разтури. Луд танц, чийто ритъм музикантите едва следваха, насити атмосферата с енергия.

Майя забрави всичко, с изключение на желанието да изопва тяло и да се върти. Почувства топлина по бутовете и бузите си, растяща възбуда между бедрата и трескав възторг, който я караше да се върти, да се изправя на колене и да пада с извит гръб, докато главата й докосне земята, без да престава да размахва ръце — като безсрамна птица, която моли за помощ или за любов: Богинята беше проникнала в тялото й. Завърши танца в тази поза и преди ехото от последния акорд да заглъхне във въздуха беше вдигната от чифт ръце, които не изчакаха овациите на публиката, за да я отнесат към залите, където се провеждаха езотеричните ритуали. Това церемониално отвличане беше очаквано от всички. Всеки отмъкна партньорката си и сред глъчка и смях изтичаха към хълмовете, за да се въргалят под открито небе в тази уникална нощ, в която падаха всички задръжки.

Но Майя не успя да чуе възторжените викове и езическите песни, а само учестеното дишане на онзи, който я носеше на ръце из потъналите в мрак коридори. Въпреки че не виждаше лицето му, знаеше кой е. В тъмнината прецени по въздушното течение, че са стигнали до по-голяма зала. Похитителят й я остави на земята, където тя остана за няколко секунди, без да се осмели да пристъпи напред, докато светлината на факла не блесна в един ъгъл. Но жрецът вече беше изчезнал.

Три жени я съпроводиха до една стая. Там съблякоха туниката й, окъпаха я и я парфюмираха, преди да я загърнат в лека зелена роба от лен: цветът на Богинята. Една от жените донесе напитка, предназначена за Майя. Беше сладка и богата на подправки амброзия, която изпълни тялото й с топли пари. Когато жените се оттеглиха, Ра-Теш излезе от една скрита ниша, сложил рогата корона. С този атрибут Богът на природата трябваше да се съедини с Богинята Майка в акт, който щеше да осигури изобилието и плодовитостта на империята за цяла година.

— Ще те любя така, че винаги ще се връщаш при мен — прошепна.

Дойде много красива жена и ги отведе в друга стая. Пронизващ аромат се излъчваше от няколко паници и къпеше леглото с изпарения, които възбуждаха сетивата. Майя затвори очи, за да не вижда чия беше устата, която целуваше гърдите й, или ръцете, които я разсъбличаха. Чу молитвите на жената, която призоваваше природните стихии; и в един момент я зърна — напълно гола под черния си воал, да очертава с жезъла си кръг около тях.

Тогава почувства идването на дух, който я изпълваше с мъдрост. Замаяна от наркотиците, вече не виждаше пред себе си Ра-Теш, а самия Рогат бог, вечния си любовник, който се бореше да си я върне, прониквайки със сила в нейната девственост. Тя самата се вкопчи в бедрата на Бога и стискайки устни, за да надмогне болката, се изви в дъга в търсене на неговата мъжественост.

Отвъдното се отвори пред двамата. Вече не бяха девица и жрец, а Богинята и нейният Рогат съпруг, които възпроизвеждаха най-древния ритуал, докато молитвите на жрицата възхваляваха силите, струящи от това ложе, където един мъж и една жена бяха инструменти на силите на природата и се превръщаха в Мъжкото и Женското: двата първични образа на Бога.

43

Тирсо стоеше от десет минути на ъгъла, като не откъсваше очи от къщичката, скрита зад избуялата градина. Все още не се решаваше да напусне поста си, за да изпълни мисията, която лично си беше възложил: да говори с мистериозната Сибила. Непредвидено раздвижване го накара да се скрие зад едно огнено дърво. Някой излезе в градината, мина между розовите храсти, накрая се появи заедно с котка със сребриста опашка. Гледката на жената, която приласкаваше животинчето, докато го внасяше във вътрешността на къщата, го накара най-сетне да се реши. Прекоси градината и почука с бронзовата халка. Вратата се отвори почти веднага. Направи усилие да прикрие изненадата си. Младото и приветливо лице не отговаряше на представите, които си беше изградил за Сибила.

Когато се представи и се опита да обясни кой е, жената го прекъсна:

— Знам, ти си приятелят на Мелиса. Влизай.

— Говорила ви е за мен?

— Мелиса ми е разказвала за много хора, включително и за теб. — Седна срещу момчето. — Мисля, че те смята за най-добрия си приятел.

— Аз я смятам за най-добрата си приятелка. Затова съм дошъл.

Жената се сви на мястото си.

— Случило ли й се е нещо?

— Ако имате предвид някоя злополука, не. Но тя полудява.

Жената се отпусна.

— Защо мислиш така?

— Има припадъци, халюцинации, мисли, че пътува в миналото…

Сибила се вгледа настойчиво в него.

— Мелиса не е луда. Просто мозъкът й функционира по различен начин.

— Тя упорито твърди, че вижда миналите си прераждания. Това нормално ли е?

— Разбира се. Съществуват различни начини да се постигне. Ако искаш да узнаеш повече, има една книга…

— Знам — прекъсна я Тирсо. — Четох я, защото Мелиса ми я даде. И точно това ме тревожи. Всеки от тези методи е противопоказен за твърде емоционални личности, а тя живее в постоянна истерия.

— За да извършиш вътрешно пътуване, трябва да се научиш да се отпускаш. Това беше първото, което й показах — поколеба се тя. — Не знам дали си запознат с принципите на автогенния тренинг. Това е самохипноза, която позволява…

— Няма нужда да ми го обяснявате. Всичко това звучи чудесно — като научнофантастичен роман, но истината е, че Мелиса получава припадъци, а щом се събуди казва, че е била в друг живот. Или както си говори с някого, изведнъж изпада в делириум и обяснява, че е събирала листа през Средновековието. Не знам много за тези неща, но мисля, че е на път да полудее.

— Никога ли не си сънувал буден?

— Много пъти. Защо?

— Значи знаеш какво представлява промененото състояние на съзнанието.

— Не, не знам.

— Означава, че мозъкът ти е изоставил обичайния си работен ритъм, за да навлезе във фаза, която може да генерира мистични мечтания. Ако си изпадал в екстаз, докато слушаш музика, или си бил поразен от красотата на някоя творба на изкуството, или дори ако си виждал нещо като светкавица по време на оргазъм, вече можеш да кажеш, че познаваш различни състояния на съзнанието. Можеш да загубиш представа за окръжаващото те, но това не те прави душевноболен…

Сибила продължаваше да обяснява. Тирсо я слуша няколко секунди, като се запасяваше с търпение, но въпросът не позволяваше колебание. Мелиса се приближаваше към лудостта. И ако преживяванията й бяха резултат на промени в съзнанието й, както твърдеше жената, ефектът продължаваше да бъде същият: неговата приятелка вече не беше като останалите човешки същества.

— … защото тези странни възприятия се появяват вследствие на стимули, които получава лимбичният мозък — заключи Сибила.

— Какво общо има това с Мелиса?

— Опитвам се да ти обясня, е, че медитацията, автогенната тренировка, хипнотичните звуци и съзерцанието на еднообразни повърхности, като някой кристал или вода, предизвикват промени в ритъма на мозъчните вълни. В такива моменти човек има достъп до източници на информация, които не са донесени от обичайните сетива. Не се знае откъде идват тези познания. Някои говорят за генетична памет, други — за колективно подсъзнание. Каквото и да е обяснението на явлението, Мелиса е способна да го изживее.

— Сънувал съм с отворени очи, ходил съм на литургия и вече съм загубил броя на оргазмите си, но това не ме е накарало да твърдя, че съм посетил Средните векове.

— Трудно е да обясниш някои неща на човек, който не ги е преживял.

— Също така ходих в библиотеката и изчетох цял куп книги, за да се опитам да разбера този проблем, но онова, което намерих, не ме накара да се чувствам по-добре.

Извади от джоба си няколко намачкани листа, размаха ги пред лицето на жената и започна да чете:

— „Преждевременната деменция, често наричана шизофрения, защото разкрива разделение между емоционалните, рационалните и двигателните процеси, е хронична психоза, която се проявява често във второто десетилетие от живота на човека. Не става дума за болест с ясно определен профил, а за реакция: разстройство. В по-голямата част от случаите болестта обикновено прогресира до пълно влошаване на състоянието…“ — Вдигна поглед от страницата. — Е, следват някои данни и после се изреждат симптомите: „От 200 проучени случая на преждевременна деменция в 130 се проявяват халюцинации, 85 процента от които са свързани със слуха, 14 на сто — със зрението и 6 процента са халюцинации, които включват сложна комбинация от сетива, като обоняние, вкус и допир“.

— И ти мислиш, че това се случва с Мелиса? — прекъсна го Сибила.

— Според изследването болният може да има пълна илюзия за реалност.

— Единственият проблем, който забелязвам в твоя анализ, е, че при Мелиса нито един от симптомите, свързани с този тип деменция, не е налице. Не се мисли за отровена, нито за посланика на Бога, нито се оплаква, че са й извадили или са й подменили органите, не изпитва токови удари, не се е обявила за светица, не смята, че се намира под нечий телепатичен контрол…

— И добави с ирония: — Или твоето изследване не споменава за тези симптоми?

— Говори за тях, но не мисля, че някой трябва да покрива целия списък, за да бъде болен.

— Естествено, че не, но въпросът не е толкова прост, както може да ти се е сторил след прочита на няколко книги. Има много видове шизофрения и няколко вида делириумна психоза; никоя от техните клинични картини не съответства на душевното състояние на Мелиса.

— Защо сте толкова сигурна?

— Защото съм психолог.

Тирсо прехапа езика си, без да знае какво да отговори. Сибила настоя:

— Нашата приятелка е леко невротична, но в границите на нормалното.

— При цялото ми уважение, вие живеете в свят на фантазии и затова не виждате, че възприятието на Мелиса е променено: защото вашето също е променено.

Сибила въздъхна.

— Този спор е безсмислен — заключи тя. — Не мога да убедя слепец, че цветовете съществуват, както той никога няма да ме убеди, че онова, което виждам, не е истинско.

Тирсо се изправи.

— Жалко — каза. — Искаше ми се да се разберем, за да предпазим Мелиса. Сега нямам друг избор…

И с тази заплаха отвори вратата и излезе, без да се сбогува. Листата на умиращото лято влетяха и се завихриха в стаята.

— Няма защо да се тревожиш — прошепна Сибила зад гърба му, макар че той не я чу. — Скоро аз и Мелиса ще престанем да се виждаме.

44

Градът без ток беше по-страшен от нощ в пустинята. Силуетите на сградите приличаха на зверове, готови да нападнат обитателите си. Така въздействаше Хавана, когато нощният й живот беше прекъсван от спиране на тока. Мелиса изпита чувството, че е единственото същество, което дишаше в света. Край нея минаха сенки и й се сториха като души в чистилището, може би духове, които не можеха да намерят покой и бродеха безнадеждни из мъртвата планета.

Стигна до градината, но вместо да влезе в къщата си, продължи до ъгъла. Няколко секунди се вслушва в звуците на квартала, после взе телефонната слушалка. Направи пет, десет, петнайсет, много обаждания, докато изчерпа запаса си от монети. Методично и спокойно произнасяше лозунгите си, без дори да знае дали е улучила целта. Беше ли съучастник, или не онзи, който я слушаше? Беше ли враг, когото бе успяла да нарани дори за секунда, като го оставяше изпълнен с негодувание, че няма как да вземе мерки срещу бунтовницата?

Върна се замаяна от гняв и изтощение, като инстинктивно долавяше, че методите й няма да променят нищо. Отново се почувства като Алиса, която пада в дупката; само че този път беше стигнала дъното и вместо пред вратичка се намери пред желязна стена без отвори и ключалки.

Сигурно беше станало много късно, защото баба й вече си беше легнала и бе оставила малко супа на печката. Преди да се мушне в леглото, отвори прозорците и се наслади на блясъка на онези далечни слънца. Помисли си колко ефимерен е животът на един биологичен вид, сравнен с тази безпределност. Когато човешките същества още дори не са мечтали да съществуват, тези звезди вече са били там; а когато човечеството изчезне, те ще продължат да бъдат там. Тази мисъл, вместо да я натъжи, я успокои. Знаеше, че тялото й е опаковка за еднократна употреба, и макар да не беше сигурна в безсмъртието на духа си — душата няма ли начало и край? — беше убедена, че е живяла преди, и нямаше причини да се съмнява в поредното си прераждане.

Легна си и затвори очи. Радостен покой започна да изпълва гърдите й. Отново видя синия камък: нейния пътен талисман. Съсредоточи вниманието си и без да е необходимо да се моли, входът се отвори пред нея. Понесе се към светлината с порив, който не беше израз на воля, а някакъв вид проницателност. Сиянието я обви напълно, преди да се стопи, като я остави на онова друго място; сякаш целият й живот беше преминал там, където Ра-Теш бе покорил свободната й воля.

Всяка нощ, след като всички си бяха отишли, жрецът влизаше в нейната спалня и извършваше акта на приобщаване с боговете, прибягвайки до различни средства, за да увеличи силата на съюза. Понякога й превързваше очите, друг път връзваше ръцете й… Майя не разбираше значението на тази магия, но покорно спазваше ритуалите. Понякога Рогатият бог искаше помощ от жрицата, чиято техника за достигане до Богинята беше различна от неговата. Когато Майя й се отдаваше, сякаш Богинята беше слязла върху ложето и се забавляваше да се докосва със собствените си пръсти. Беше странен ритуал. Страховит и едновременно с това пленителен. И Ра-Теш го беше създал.

Жрецът изпитваше към Майя нещо подобно на любов. Девойката го усещаше интуитивно в стремежа му да й угоди във всичко. Ра-Теш не жалеше усилия да й подарява платове, украшения и лакомства, идващи от далечни царства, и беше построил фантастична градина, където тя можеше да се разхожда сред великолепни птици. В онзи рай не липсваше и Нинир, любимата й птица, която дремеше — дебела и щастлива, на ствола на гигантски кедър.

Но несъмнено страстта на жреца беше нездрава мания. Тя го разбираше поради настойчивостта, с която я задължаваше да живее изолирана, далеч от всички и без приятели. Сега, докато вървеше из градината, където свиреха щурци и светеха звездите, се запита какъв ли щеше да е животът й, ако никога не беше танцувала в храма…

Наблизо изпука клон. Не се разтревожи, защото знаеше кой беше единственият, който можеше да се разхожда на това място в полунощ, но жрецът не идваше сам.

— Доведох ти компания — съобщи той.

Арат.

Изненадата беше толкова голяма, че двамата останаха безмълвни: тя, защото много отдавна не беше виждала младия музикант, а Арат, защото едва разпозна в тази жена момичето, което едно време го преследваше навсякъде.

— Тази нощ ще бъде различно — чу гласа на Ра-Теш. — Тази нощ ще бъда зрител.

Няколко слуги разстелиха килим от кожи върху тревата. Арат, който беше дошъл по чужда заповед, съзерцаваше сцената безмълвно, с учудени очи. Майя се вгледа в самонадеяното лице на Ра-Теш. Беше сигурна, че той не знае за страстта й към младия мъж.

С властен жест Ра-Теш подаде една съдинка на Арат.

— Това е вълшебен мехлем — му каза. — Втрий го в тялото й.

Обърна се и седна на столчето, което слугите бяха поставили там, преди да си тръгнат. От мястото си видя ръцете, които отваряха съда, и забеляза как страните на девойката поруменяха, как дишането й се учести, докато мъжките пръсти нанасяха крема. Почувства се абсолютен господар на тази жена, която беше посветил в тайните на Богинята. Властта му над нея беше толкова голяма, че си позволяваше да избере свой подчинен за ритуала.

Желанието му започна да нараства със стенанията на Майя. Тя го видя да се приближава към ложето, където беше на път да се слее с Богинята, но почувства трепета на Арат и загуби представа за действителността.

Сякаш се хвърляше в нищото. Стисна клепачи и се устреми напред с цялата ярост на бедрата си. Облаците на топлото лято, които се бяха струпали над храма, сякаш оживяха и се пръснаха. Експлозия избухна във влажните дълбини. Девойката полуотвори очи, все още без да вижда фигурата, която се надвесваше над нея. Капчици дъжд оросиха лицето й, сякаш любовната влага на някой бог се стелеше над земята, призована от върховното изживяване на двамата любовници.

От земята, където лежеше Майя, друга жена вдигна поглед и се вледени от ужас, защото в този миг разбра кой е Ра-Теш и каква е връзката й с него.

45

Сега разбирам защо поисках да избягам, когато го видях за първи път. Сега знам защо го отблъснах в началото и защо не успявам да се освободя от него. Той ме предупреди онази нощ на Белтейн: Ще те любя така, че винаги ще се връщаш при мен…

Вчера замина на път; беше двойно несигурно сбогуване, защото не се осмелих да му кажа какво бях открила. Не бих могла да му го обясня разумно.

Увереността, че познаваме някого от предишен живот, е знание, извиращо от дъното на душата, защото не зависи от външния вид, който е различен във всеки живот, а от някаква неопределена светлина. Подозирам, че някакви невидими знаци се превръщат в пръстови отпечатъци на духа, доловими при вътрешно пътуване, защото при подобни преживявания се разкрива нещо, което човек преди това не е виждал: душата. При регресиите се виждат душите на хората. И откритието идва изведнъж, без предупреждение, като бомба, която избухва в лицето ти.

Познах Селесте веднага, още в началото на видението ми в гората. С Рохер не беше така. Може би се задейства някакъв механизъм и ми попречи да го разпозная при преживяването, което беше толкова трудно да възприема. Едва когато бях на път да изляза от транса, го разбрах. Връзката ни е прокълната. Свързани сме от любов и омраза, съществуващи още от живота ни в Посейдония, столицата на империя, която не успях да открия на нито една карта. И това е най-голямата загадка, която все още ме кара да се лутам в здрача, без възможности да продължа да търся…

46

Ситният дъждец шумолеше приспивно.

— Не мога да повярвам, че е бил толкова нагъл — каза Мелиса.

— Не се озлобявай — настоя Сибила. — Нямам много приятели, които биха направили за мен онова, което той стори за теб.

— Но е доста невъзпитано. Да дойде в дома ти и да ти държи сметка…

— Мелиса — помоли я жената, прегръщайки я през раменете, — забранявам ти да се караш с него, разбра ли ме?

— Мислех, че…

— Пратих да те повикат заради нещо съвсем различно.

Момичето се отпусна в едно кресло.

— Друг експеримент ли?

— Напускам страната.

На Мелиса й се стори, че не е чула добре.

— Ами лекциите? — настоя.

— Току-що ме изгониха от университета. Имахме спор и казах неща, които не биваше да казвам. — Ръката й погали една статуетка, която стоеше до етажерката за книги. — Знаеш какво става в такива случаи. Написаха в досието ми, че съм неблагонадеждно лице, което не може да обучава новите поколения. Затова си отивам. Не искам да се превърна в парий.

Мелиса се изправи и заобиколи креслото.

— Господи! Какво ще правя сега?

Жената се вгледа в момичето и в гърлото й заседна буца.

— Ще си пишем.

— Няма да е същото. Пощите не работят, писмата пристигат с месеци закъснение. Ако имам нужда от спешен отговор, ще полудея.

— Всичко, от което се нуждаеш, е в теб. Само трябва да следваш шестото си чувство.

Вятърът задуха силно и разлюля короните на дърветата.

— Това е кошмар.

Жената въздъхна. Беше изчерпала утешителните си слова, защото тя самата бе отчаяна.

— Каквото и да направя, винаги съм наказана — каза Мелиса, гледайки облаците, които минаваха пред прозореца, — сякаш съм опитно зайче и някой се забавлява да си играе с мен.

Тези думи събудиха глухо безпокойство у Сибила.

— Не говори глупости.

— Може би други ни манипулират. Това би обяснило всичко.

— Нищо не би обяснило — настоя жената, гневна и разтревожена.

— Знае ли човек? Този затвор не може да е естествен.

Сибила си спомни разговора с Тирсо. Дали не беше предусетил онова, което тя не бе успяла да предвиди? Дали психиката на Мелиса не беше лабилна? Опита се да смекчи ефекта от новината.

— Фактът, че заминавам, не означава, че ще зарежа всичко — увери я тя. — Чувствам се отговорна за много неща.

— Но когато човек реши да замине…

— Заминаването ми може да се забави — напомни й тя. — Все още нямам виза, нито паспорт, нямам нищо. Това са формалности, които изискват време.

Навън дъждът утихна. Няколко врабчета използваха затишието, за да прелетят от една сушинка до друга, предчувствайки по-сериозен потоп.

— Дано — прошепна Мелиса. — Трябва да се подготвя да бъда сама.

Сибила прехапа устни. Девойката отново беше такава, както преди. Погледът й възвръщаше блясъка си.

Не беше сигурна какво беше причинило онази реакция, която напомняше за началото на психоза. Трябваше да провери. За момента й хрумнаха само два варианта: или ще остане в Куба, безработна и умираща от глад, докато се увери, че няма риск за разсъдъка на ученичката й, или ще убие интереса й към психичните преживявания. Естествено, по-труден беше вторият вариант.

47

— Бабо, би ли напуснала страната?

Зададе въпроса със същия тон, с който питаше дали има нещо за ядене. Старата жена спря да плете и я изгледа над очилата си. Беше се загърнала със сива наметка, за да се пази от студения вятър на верандата.

— Ако бях млада, щях да го направя, но вече съм много стара… Защо? Мислиш да заминеш ли?

— Не съм сигурна. — Мелиса загриза един нокът. — Това не може да продължи още дълго, не мислиш ли?

— Възможно е, но не знам дали промяната няма да е за по-зле.

— Не бъди такава песимистка.

— Ако ти кажа какво стана вчера…

— Какво?

— По време на пороя някой се опита да открадне прасенцето, което Меча гледаше за Бъдни вечер, но нямаше късмет, защото синът му беше на гости и го изненада. Крадецът хукна да бяга, обаче няколко съседи го хванаха на ъгъла и го повлякоха насила. Веднага повикаха полиция и след два часа, когато дойде един полицай на колело, имаше някъде към десет души, въоръжени с пръчки и камъни, готови да пребият човека…

— Чакай малко — прекъсна я Мелиса. — Откога полицаите се придвижват с велосипеди?

— Ех, момиче! Никога нищо не научаваш.

— Вече нямат ли коли?

— Имат, но заради бензиновата криза ги използват само при саботажи срещу правителството… Така де, дай да ти доразкажа. Полицаят започна разпита, но понеже крадецът не съдействаше, му удари един шамар. И тогава стана мътна и кървава. Хората започнаха да му крещят: Насилник! Бандит! Убиец!

— Обиждаха полицая?

— В лицето. За малко да го линчуват. Домъчня ми за горкия!

— Жалко, че съм го изпуснала.

— Знаеш ли какво означава това?

— Че страната може да се вдигне всеки момент.

— И аз си помислих същото. При най-малкия повод хората ще излязат на улицата и ще се бият с тояги срещу полицията или войската. Ще стане клане! Това си мисля.

Възрастната жена се изправи и бавно влезе в къщата. След миг се появи с чанта и книжката с купоните.

— Накъде?

— Да видя дали ми е дошъл редът. От три часа чакам на опашката за ориз.

Мелиса взе нещата от ръцете й.

— Остави на мен. След кого си?

— След Ерминия.

— Коя Ерминия?

— Онази, която ми продава риба на черния пазар.

Изражението на Мелиса й показа, че все още не разбира.

— Госпожата, която ходи с широки блузи. Оная, дето живее с приятелката си до аптеката.

— А! Сетих се.

Мелиса се запъти към магазина. Имаше такава навалица, че й отне няколко минути да намери жената.

— Идвам да се наредя на мястото на баба ми — каза на Ерминия.

— Дебеланке! — викна Ерминия вместо отговор и посочи Мелиса. — Сега си след нея.

Дебелата жена дойде да застане до Мелиса.

— Как е баба ти? — попита.

— Ами — отговори тя неопределено — с вечните болежки.

В този момент до тротоара се чу скърцане на спирачки. Първото, което Мелиса видя, бе ярък надпис в червено и синьо: СЪЮЗ НА МЛАДИТЕ КОМУНИСТИ. Един мъж подаде глава през прозореца на камионетката и извика:

— Госпожи, имам двеста галона сладолед, по двайсет песо галона… Носете съдове, че нямам къде да го слагам!

За половин секунда опашката се пръсна и хората се разбягаха във всички посоки… явно към домовете си, да вземат съдове за сладоледа. Мъжът слезе от камиона и отиде при задната част. Докато напъваше ключалката, отново извика:

— И давайте по-бързо, че е крадено!

На опашката останаха само трима души: слепец, жена с гипсиран крак и Мелиса, която се възползва от случая да напазарува, преди роякът да се е върнал. Когато се прибираше към вкъщи, срещна баба си, която носеше тенджера.

— Запази ли ред за сладоледа? — отдалече й извика старата жена.

— Купувах ориз.

— Мили боже! Колко си несъобразителна! — скара й се бабата, като ускори крачка. — Оризът ще остане в магазина, но този сладолед ще свърши за две минути.

Мелиса с изненада видя с каква скорост баба й, въпреки възрастта си, си пробиваше път сред хората, които бяха надигнали всякакви съдини над главите си и се опитваха да се доберат до задната част на каросерията, където човекът раздаваше сладоледа и прибираше парите с шепи.

— Мелиса!

Тирсо й правеше знаци от тротоара пред дома й. Учудена, забрави шоуто със сладоледа и отиде при него.

— Какво правиш тук?

— Трябва да говоря с теб.

— Предполагам — изфуча тя, без да спира, — но закъсня. Моята учителка ми разказа всичко.

Тирсо замръзна на място.

— Тази вещица ти е издрънкала всичко?

— И ми забрани да се занимавам с теб.

Тирсо я последва до вътрешността на къщата.

— Дошъл съм за друго.

— Сигурно е нещо сериозно, иначе щеше да се обадиш.

— Това, което ще ти кажа, не е за телефон — рече, затваряйки вратата; после отиде до радиото, пусна една станция с новини и усили звука, преди да прошепне в ухото на приятелката си. — Напускам страната… със сал.

— Какво?

— Не викай.

— Ти си полудял — каза тя. — Не си ли чул статистиките? От всеки пет души, които заминават, стига само един. Имаш осемдесет процента шанс да се удавиш.

— А тук имам сто на сто шанс да умра от глад, да не работя, да не мога да кажа каквото мисля, да не бъда човек…

Мелиса отказваше да повярва на ушите си. Първо учителката й, а сега Тирсо. Нещастията никога не идват сами.

— Защо не изчакаш малко? — настоя тя. — На тоя дъртак надали му остава да живее още дълго. И като получи някой инфаркт или пукне, или го отвлекат извънземните, всичко ще бъде различно.

— Мелиса, вече загубих най-хубавите години от живота си. Повече от двайсет години съм заточен в този ад. До гуша ми е дошло от този тип!… При всички положения не идвам да се сбогуваме. Искам да дойдеш с мен.

— Знаеш, че се страхувам от морето. Дори не мога да плувам!

— Ще пътуваме със стабилен сал — с мотор.

— За мен в морето няма нищо сигурно. Камо ли сал!

— Имаме си всичко: компас, гребла, резервен бензин… Дори радио!

— Дори да беше салът „Кон-Тики“, Тирсо, за нищо на света не бих се качила!

Момчето погледна часовника си.

— Чакат ме. Трябва да набавя още някои неща.

— Тирсо…

— Заминаваме след няколко дни — продължи да я увещава с целувка. — Помисли си. За твое добро. И ми се обади утре.

Мелиса го проследи с поглед, докато зави зад ъгъла. „За твое добро.“ Думите на приятеля й отекнаха като ехо в пещера, донасяйки аромата на друга епоха, наситена с предзнаменования. А на нея й се стори, че миришат на пророчество.

48

Имаше нужда от помощ. Всички пътища пред нея свършваха, оставаха й само две възможности: да остане неподвижна, докато се вкамени, или да се хвърли в пропастта и да рискува да се пребие. Отвори широко прозореца и вдиша утринния въздух.

„Приятелите ми си отиват, изчезват, превръщат се в спомен. Ако Тирсо и Сибила заминат, какво ще ми остане? Една мила бабка, която няма да изкара много, един несигурен любовник и една сянка.“

Затвори очи и почувства пръстите на луната върху лицето си.

„Бих искала да съм дъждовна капка по пладне, да се изпарявам малко по малко, докато се изгубя в нищото и премина в друго измерение. Това е смъртта: да се рееш свободно на място, където онова, което сега изглежда необходимо или жизненоважно, там вече не е такова.“

Зад тъмнината на клепачите си визуализира талисмана. Започна да го преобръща в ума си и го накара да се върти като планета в празното пространство на всемира. И изведнъж забеляза фигура, чиито черти едва успя да разпознае заради потока светлина, която струеше от нея. Когато се приближи, остана без дъх пред приказната й красота, но учудването й беше още по-голямо, когато я позна. Беше сянката. Най-сетне можеше да види лицето й, което беше лицето на душа, а не на тленно тяло. Ангелите съществуват, реши Мелиса, те са същества като това и чакат завръщането си в живота; бивши родители, възлюбени, приятели, които са споделяли с нас настоящето или други прераждания и които остават близо до нас, за да ни дадат съвет или да ни защитават.

„Защо сега знам всичко това?“, се запита.

— Защото е дошло време — каза сянката.

— Ти си тя, нали? — предположи Мелиса. — Ти си Анаис, убедена съм, но трябва да знам дали аз съм Джун.

— Не, не си Джун.

— Тогава защо ме преследваш? — запротестира и си спомни за регресиите. — Кой е Арат? И Рохер… Ра-Теш? Какво мога да очаквам от него?

— Толкова въпроси изискват двойно повече отговори — прошепна ангелът.

— Все още съм объркана.

— Вече познаваш част от живота си в Атлантида…

— За какво говориш?

— Сега трябва да се подготвиш, ако искаш да разбереш защо си избрала този живот.

— Аз съм го избрала?

Сянката потвърди.

— Тогава сигурно съм била луда, преди да се родя.

Мелиса усети как се надигна пенлива вихрушка, сякаш някой гъделичкаше сърцето й, и разбра, че смехът на ангелите предизвиква този вид оргазъм в душата.

Съществото се приближи до нея.

— Ще видиш края на живота си в Атлантида, също така ще научиш за по-предишен живот, толкова далечен от онова, което можеш да си представиш, та може би ще решиш, че си загубила ума си. След това ще стигнеш до едно по-късно превъплъщение и едва тогава ще разбереш коя си и защо си тук.

Мелиса се опита да затвори очи, но напразно. Невъзможно е да блокираш виденията на духа.

— Може би нищо не е реално.

— Трябва да вярваш на интуицията си, да се научиш да разпознаваш кога пред теб стои истината, и в душата си ще разбереш, че е вярно. Затова те предупреждавам: забрави за логиката, забрави за предразсъдъците, забрави какво са те учили…

Мелиса въздъхна.

— Смазана съм. Може би наистина съм полудяла.

— Това е твоята карма — отвърна сянката. — Вече си започнала връщането назад, но не си разбрала.

— Завръщането ми ли? Къде?

— Гласът на Уроборос се е събудил в теб.

— Уроборос не е ли само легенда?

Фигурата започна да се отдалечава към висините.

— Уроборос е древен символ. Той е знакът, водещ онези, които започват цикъла на вечното завръщане. Той е признанието, че е имало и други животи преди настоящия… Първите човешки същества открили този факт, водени от интуицията си. Уроборос е пътеката, по която преминава душата всеки път, когато напусне някое тяло, а също така е силата, която я задължава да се прероди в друго. Този път, изпълнен с препятствия, има формата на раковините, изрисувани в пещерите и по древните каменни паметници. Уроборос се намира в тайните ритуали на нашия вид: в Елевзинските мистерии и в мистериите на Озирис, в танците на много народи, в страниците на Тибетската книга на мъртвите, в образа на змията Кундалини. Това е Уроборос: безкрайната спирала на духовната еволюция. Древните хора са се опитали да го изобразят в криволичещото изкачване до Гластънбъри Тор и в спиралите, които украсяват скалите на Нюгрейндж. Древните го оприличават на змия, захапала опашката си, защото както това животно се освобождава от кожата си, когато расте, така и душата трябва да напусне дадено тяло, което вече не й служи, за да напредне в неспирното си израстване. Затова Уроборос е пътят към мъдростта чрез хилядолетно обучение. Това е животът, който трябва да угасне и да се спусне по лъкатушещ път, преди отново да се роди…