Затворена котка

1

Ако е вярно, че спалнята е огледало на собственика си, тази жена трябва да е създание от потекло и лудост, паднал ангел, гибелен парфюм.

Сянката се плъзна из празната стая, мина покрай леглото с неоправени сини чаршафи и се приближи до масата, на която се издигаха планини от хаотично натрупани листове.

Пише, каза си. В тази констатация нямаше въпрос, нито изненада, само нотка на явна убеденост. Можеше да се очаква.

В стаята нямаше много пространство. Останалата част от помещението беше заета от свещи, които излъчваха аромат, книги, керамични фигурки от предколумбовско време, еротични гравюри, минерали във формата на яйце… Потършува из дрехите в гардероба: копринени шалове, дълги рокли, блузи от въздушна материя. Отвори дясното чекмедже и видя бижутата: пръстени, гривни, безброй колиета и обеци с рядък дизайн.

Бунтарка в истинския смисъл на думата, заключи тя и в този извод пролича известна радост. Истинска социално неадаптирана жена.

Огледа се наоколо. Обстановката можеше да се обобщи в две думи: екстравагантност и очарование.

Нищо не се променя, прошепна.

Отпусна се върху леглото, зарови глава във възглавницата и се обърна леко, за да вдиша парфюма й. По някаква причина в паметта й изникна споменът за една друга жена.

Винаги е обичала ароматите на дърво и мускус, помисли си.

Стори й се, че я чува отново. Видя гърдите й под прозрачния плат и си спомни топлия вятър, когато двете се разхождаха край бреговете на реката… Изпитваше носталгия, но в същото време предпочиташе това скитане на предела, където беше намерила онези, с които се бе простила. Там бяха родителите й, неколцина приятели, предишни възлюбени, също така Той; нямаше я само Нея. Въпреки че се срещаха в много случаи, понякога някой от тримата си тръгваше, създавайки у другите внезапно усещане за празнота. И все пак връзката им продължаваше от векове. Заедно образуваха нерушимо триединство.

В това състояние, което се повтаряше от живот в живот, сянката поддържаше любовта си към най-скъпите си същества. И от време на време ореолът на някой специален човек, изглежда, я привличаше. Както сега.

Хенри трябва да види това, помисли си, докато изтръгваше звуци от една стъклена дрънкалка.

Все още го наричаше с последното от имената му, докато не го срещне в някой следващ живот, в който би имал друго име; но това беше нормално.

Едната й ръка се удари в нещо: тетрадка… Не, бяха четири, разпилени из гънките на покривалото. Взе първата, изписана с енергичен, но леко колеблив почерк — най-вече на места, където думите излизаха извън линиите. Личеше, че смелият замах на ръката не беше вроден, а резултат от усилие да се наложи.

Сянката се наведе над страниците на първия свитък. По-скоро приличаше на тетрадка с бележки, сборник с весели случки, колекция от сънища, отколкото на дневник. Отвори го от края и прочете последните редове.

2

Днес се събудих като вещица. Разбрах го още щом отворих очи и видях диска на пълната луна. Всеки път, когато се събудя, окъпана от този блясък на старо сребро, знам, че нещо ще се случи. Жумях, докато привикна със светлината. След това започнах да разглеждам предметите в спалнята си. Еднорогът от слонова кост препускаше в лек тръс из хартиените ливади, а двойката от плаката се гърчеше в любовен екстаз. В безсънните ми утрини гледам да не се усетят, че ги наблюдавам. Би било като да откриеш тайните на свита феи, които честват разгулните си празници в гората. Може да е опасно.

Занимавах се с това половин час, докато не си спомних онова, което исках да забравя: Едгар и неговите извити вежди, Едгар и загорелите му от слънцето рамене, Едгар и светлите му коси, Едгар и очите му с цвят на тъмна меласа… Обзе ме гняв. Ако можех, бих си изтръгнала гениталиите. Понякога ми се иска да бъда безполово и неопределено същество, но хормоните ми не позволяват да забравя, че съм жена.

Тирсо ме увери, че е загуба на време, защото Едгар не си пада по жени, а точно този разбойник разбира от тези неща. Господи! Защо винаги се влюбвам в недостъпни мъже? Но това е моята специалност: сладострастна и нещастна. Такава съм. В живота си и във всичко.

Примерно сега се сещам, че дори не съм започнала заданието. Можеше да го свърша снощи, но бях уморена и нищо нямаше се получи. Жалко, защото луната беше много красива. След малко ще пробвам, въпреки че не вярвам да постигна нещо толкова рано сутринта… Денем съм пълна скръб, кръгла нула на ента степен. Мисля, че в предишен живот съм била вампир. Обичам слънцето само за да прекарвам часове в блуждаещи мисли. Ако ще използвам ума си за нещо, предпочитам спокойствието на нощта.

А! Трябваше да се сетя, започва менструацията ми. Лунна кръв — така са я наричали едно време. И е истина. Няма начин цикълът ми да се освободи от фазите на луната. Опитвала съм да го променя много пъти с хапчета, но всеки път, когато спра да ги пия, тялото ми отново се синхронизира с природата. Разбира се, не открито. Яйчниците ми са много лукави. Забелязала съм, че лека-полека изместват датата на цикъла и всеки месец закъсняват с четири или пет дни, докато пълнолунието ги застигне.

Веднъж — преди да се ожени за Селесте, Алваро ми каза, че женската природа го изумява. „Вие сте загадка — ме увери с изражение на недоспал поет. — Не разбирам защо ставате толкова особени всеки път, когато имате този проблем.“ Аз го открих, когато придружих Ана да направи първия си — тя се закле, че ще бъде последен — аборт в живота й… само защото тепърва започваше да следва, беше неомъжена и родителите й щяха да получат инфаркт, ако разберяха… Когато излезе от болницата, предупредена, че кръвотечението е менструацията след всеки аборт, тя се промени внезапно и необратимо. Не знам дали и на други жени се е случило същото, но изведнъж приятелката ми намрази годеника си до такава степен, че не пожела да го види повече. Тогава разбрах какво измъчва жените по време на менструация: това са децата, които губим всеки месец; това е мъката по живота, който се процежда между бедрата ни, мъртъв, преди да се роди.

Не знам защо отново мисля за това. Подозирам, че имам гени на мазохист. Но просто нищо не се получи, както си представях. Откакто започнах да раста, всичко се промени. И с годините стана по-зле. Мисля, че затова реших да уча със Сибила.

Обичам да си представям, че вселената има други цветове, че в космоса действат по-свободни и по-поетични закони. Няма нищо по-вълнуващо от това да гледаш как се оформят тези неясни образи по повърхността на някое огледало или в някоя чаша. Знам, че не са във водата или в стъклото, а вътре в мен. Умът ми има криле и се учи да лети.

Това магическо търсене е най-голямата ми тайна. Само Тирсо, Селесте и Алваро знаят за нея: моите три парки, моите три сродни души… За мен е утеха да я споделям с тях, въпреки че и тримата не я одобряват.

3

Мелиса се върна в стаята си. Баба й беше отишла на гости у съседка и тя реши, че моментът е подходящ. Излезе от банята, освежена след къпането, премести дневника, захвърлен в бъркотията от чаршафи, и се хвърли на леглото с неприятната леност, която винаги я настройваше против слънчевите утрини.

„Няма да се получи“, каза си тя.

Точно тогава дочу шумоленето. Огледа се наоколо. Звукът беше дошъл някъде от стаята, въпреки че не можеше да определи точно откъде. Стори й се, че долавя с крайчето на окото си пробягването на някаква сянка.

„Дали не се е промъкнала още някоя мишка?“, предположи, усещайки неприятен вкус в устата.

За миг остана нащрек. Ако имаше котешки уши, щеше да ги наостри като радари, но ловджийският й инстинкт продължи само няколко секунди. Градският шум я върна в обичайната й сънливост и рутината угаси шестото й чувство.

Приближи се до гардероба и започна да рови из чекмеджетата. Под една купчина шалове намери каквото търсеше. Парченцето аметист избледня под слънчевата светлина. На една от страните му телуричните сили бяха издълбали нещо като утроба, пълна с лъскави кристали — като пиритен прах. Месец преди това по съвет на учителката си беше занесла камъка до морето. За кратко позволи на пяната да оближе ръбовете му, след което го пови в парче плат и го остави на прозореца, за да бъде пречистен от слънцето и луната.

Заниманията по магия бяха прекъснали за три седмици. Учителката — която питомниците й наричаха Сибила — водеше съвсем различен обществен живот: преподаваше диалектически материализъм в Хаванския университет. Понякога й се налагаше да отсъства непредвидено, за да бъде на семинари, наложени от ректората.

— Трябва да се прехранвам някак — се оправда тя, когато Мелиса я попита как може да е преподавателка по марксизъм денем и учителка по окултни науки нощем.

— Това са несъвместими доктрини! — настоя момичето. — Човек може да бъде материалист или магьосник, но не и двете неща едновременно.

— Преподаването на марксизъм е част от кармата ми; нещо, което не мога да избегна. Но истинската ми същност е тук — увери я учителката, галейки покритата с воал кристална топка.

Мелиса подозираше, че жената не би могла да оцелее без познанията, наследени от баба й — ирландка, дошла в Куба преди половин век, която й е предала основата на Уика1…

Аметистът се изплъзна от ръцете й и се удари в крака й. На езика й беше да изрече проклятие, но си спомни предупреждението на Сибила: Никакви отрицателни мисли. Едно-едничко чувство за отмъщение или омраза, изпитано по време на ритуала, и всичко ще се обърне срещу теб… Защото това беше Уика: естествена магия, свързана с култа към земята, но също така използване на психичната енергия и проекцията й в заобикалящата среда.

„Трябваше да го направя снощи — укори се тя отново. — Нищо няма да стане.“

Беше длъжна да опита обаче. Сибила щеше да пита и трябваше да й каже нещо… и то нещо истинско, защото тя винаги познаваше, когато я лъжат.

Приближи се до един шкаф, където пазеше още книги, и отмести няколко тома. Внимателно извади две чаши, една кама, няколко свещи, чинийка и нещо като миниатюрен котел. Изтича до кухнята, за да вземе солницата и бутилка сухо вино. Като се върна в стаята си, остави нещата в един ъгъл. Сложи сол в линийката, вода в една чаша и вино в другата.

Затвори бутилката и за миг изпита угризение на съвестта. „Ако баба разбере за какво ползвам виното й за готвене, ще ме убие“, каза си тя. И наистина възрастната жена го къташе като вълшебен еликсир, защото с това вино овкусяваше парченцето пилешко, което й се полагаше всеки месец. Мелиса си обеща, че ще й го върне с лихвите, дори да се наложи да го купи безбожно скъпо на черния пазар.

Постави предметите, които щяха да й помогнат за упражнението по визуализация, във вътрешността на кръга, оформен от свещите. След това го обиколи с камъка в ръка, призовавайки помощта на духовете на стихиите.

Никога не беше опитвала нещо подобно. Знаеше, че не е препоръчително да се извършва без подходящ контрол, и нямаше представа какво щеше да се случи. Самата Сибила я беше предупредила, че в кръг, очертан без необходимия опит или знание, може се очаква всичко, но тя нямаше търпение. Изнамери една книга за келтска магия с няколко липсващи страници, разучава я цяла седмица и запълни пропуските с въображението си.

Затвори очи и се опита да потопи мислите си в камъка. През зрителното й поле пробягаха разноцветни отблясъци, но тя не реагира. Ограничи се да ги наблюдава, докато отново се спусна мрак и остана сама — дишаше, дишаше, дишаше… Чу кънтящ звук. Реши, че позволява на външни стимули да я разсейват, и се опита да се вглъби в дълбочината на минерала. Световъртежът й се усили. Чу глас, няколко гласа, океан от шепот, който настояваше за вниманието й. Помисли си, че ще припадне. Отвори очите си, които стискаше до този момент, и видя мъглата.

Гъста мъгла покриваше всичко. Босите й крака не стъпваха върху каменните плочи на дома й, а върху кал и треви. Опита се да познае мястото, но не успя. Някой вървеше редом с нея, крачеше напред по калния път; човек, който я водеше към мястото на важна среща.

„Въобразявам си. Сигурно е заради слънцето, което грее в очите ми.“

Но не грееше слънце. Там започваше да ръми. Опита се да види лицето на човека, който вървеше до нея, и — като в някой кошмар — не успя да помръдне главата си. Наблизо крачеше още някой — с кожен плащ, измокрен от дъжда и потъмнял от студа. Дали беше мъж или жена? Направи опит да види чертите му и фигурата изчезна.

Пред Мелиса отново бяха познатите мебели, рафтът с книгите и колекцията й от бухали и малки сови. Беше излязла от транса… поне отчасти. В полуздрача на стаята се движеше сянка. Видя я да се носи над леглото й, да се насочва към една лавица, отрупана със свещи, после да се плъзга по назъбената планина от листа върху бюрото й.

Аметистът се изтърколи от ръката й до ръба на кръга и сянката изведнъж се стопи. Няколко секунди наблюдава с учудване спалнята, сякаш искаше да подреди мислите си и да се увери, че е сама.

„Снощи сънувах нещо — си спомни тя. — В съня също имаше сянка и беше на човек, когото познавам.“

Прибра камъка и остана неподвижна, уверена, че с малко усилие може да разбере къде се намира мъгливата земя от видението й. Половин час по-късно все още не знаеше това, но беше убедена, че я е виждала и преди.

4

Като излезе от вкъщи, чу, че я викат. Беше Каридад, председателката на Комитета за бдителност.

— Да не забравиш, че събранието е днес — провикна се отдалече.

— Не знам дали ще мога да дойда.

Жената се приближи.

— Миналия път не дойде — я предупреди тя.

— Ами зависи от лекциите ми.

— Ти не завърши ли преди шест месеца?

— Сега карам следдипломна квалификация — излъга тя, проклинайки наум онази клюкарка.

Каридад вдигна рамене.

— Хубаво, както решиш. Като ми поискат нов доклад, ще трябва да кажа, че си някак незаинтересована. Не искам да ти създавам проблеми, но знаеш какви клюкари са хората. После някой ще тръгне да протестира и аз ще съм виновна.

На Мелиса й се стори, че започва да се задушава. Ако не се отдалечи веднага от тази змия, щеше да каже на висок глас неща, които не биваше.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна рязко, обърна се и тръгна бързо, като не позволи на жената да се доизкаже.

Обедната жега вдигаше изпарения от кофите за боклук, изложени под открито небе. Зловонието заливаше улиците, защото според официалната преса нямаше достатъчно гориво за боклукчийските камиони.

„Народът живее в свинщина, докато те през цялото време са в колите си с климатици“, си помисли Мелиса.

С горчивина си спомни, че родителите й принадлежат към тази каста на привилегировани, и се опита да мисли за нещо друго. Не искаше да се депресира толкова рано.

„Трябва да се освободя от отрицателни мисли — посъветва се тя. — Може да е лошо за кармата ми.“

С тъга призна, че, така или иначе, кармата й вече беше доста лоша. Непрекъснато лъжеше. Мислеше едно, но трябваше да каже друго. Опита да се ободри, като си припомни какво планира да напише.

Много преди да стигне до автобусната спирка, видя събралото се множество. Повече от четирийсет души се блъскаха под малката козирка на спирката, търсейки спасение от палещото обедно слънце. Една минута изучава хоризонта, на който не се виждаха никакви превозни средства.

— Отдавна ли не е минавал? — обърна се към една жена.

— От час и двайсет минути.

Предпочете да върви пеша. Въпреки че трябваше да измине двайсетина пресечки, това щеше да й помогне да мисли за други неща. Предишните дни беше валяло и сега погледът й се натъкваше на зеленина, изпъстрена с други цветове. Забави крачка, за да вдиша аромата на розовите храсти. Въпреки че още не бяха разцъфнали, листенцата им бяха опърлени от слънцето. Леко сладникавият аромат й напомни за детството: онзи далечен и загубен свят, където с часове следваше някоя колона мравки до мравуняка, който почти винаги се намираше в цепнатината на някоя стена с неприятната миризма на мъх.

„Ако трябва да обрисувам детството си, бих го описала с една миризма — помисли си тя. — Детството ми винаги ухаеше на дъжд.“

Вярно. Когато се измокреше под пороя или видеше как се скупчват бързите черни облаци, в ума й винаги изплуваха спомени от детството. Отгоре на всичко притежаваше почти вълшебен инстинкт за общуване с мократа природа. Смътно си спомни, че е зодия Риби… Жалко, защото тя не вярваше в тези неща и се сещаше за астрологията само за да даде поетично обяснение, ако разсъдъкът й не намираше друга доводи. Приятелите й се учудваха, когато в слънчев ден тя се спираше на средата на изречението или по средата на пътя, извиваше врат нагоре, разширяваше ноздри и с маниер на средновековна кошута произнасяше злокобното прорицание: „Ще вали“. В началото й се смееха в лицето. По-късно се научиха да уважават предсказанията й и бързаха да стигнат където са тръгнали, преди да е завалял порой, който никой метеоролог не беше предвидил.

За момента Мелиса беше сигурна в едно: този ден нямаше да вали. Топлината беше тъй смазваща, че реши да поседне за малко. По това време на деня паркът беше пуст. Единственото огнено дърво2, което като по чудо все още бе живо, беше разпиляло порой цветове в основата си. Оранжево-червеният килим покриваше тревата до мраморната пейка, където тя се беше подслонила. Спомни си лунната баня, която я събуди сутринта, и неволно потръпна, когато си спомни тази сияйна сперма, вещаеща необикновени събития. Може би затова отново беше започнала да пише в дневника си, към който винаги се връщаше с упоритостта на психопат, отдаден на манията си.

Отвори чантата си, за да извади бележник и писалка. Знаеше, че тази нейна страст да запълва страници е безполезна; пълна загуба на време и хартия. В половината от случаите блуждаещите й мисли се докосваха до метафизиката, друг път бяха дълги лични монолози. В тези писания — много по-различни от разказите й — имаше две личности, които изникваха неочаквано и нямаха връзка помежду си: едната беше самата Мелиса; другата… една сянка. Беше толкова обсебена от нея, че я виждаше дори в сънищата си. При пълнолуние положението се влошаваше.

Въпреки упоритостта, с която водеше дневника си, подозираше, че никога няма да стане писателка. Липсваше й необходимата издръжливост да мисли с часове върху конкретен сюжет; да скицира някакъв герой и да добавя облекло, жестове, характерни черти; да се спре, за да си представи тембъра на гласа му или начина, по който би реагирал, ако някой реши да се пошегува с него. Единственото, което беше успяла да публикува, бяха няколко стихотворения и три разказа в различни списания, и чувстваше огромно неудовлетворение, защото искаше да пише сериозно… Не, това не беше подходящият израз. Искаше да пише с размах. Би се радвала да завърши цял сборник разкази или роман, или трилогия; би искала да е като онези мъже и жени, способни да изливат анекдоти и персонажи върху листа със същата лекота, с която фокусник вади гълъби от ръкавите си. Но беше твърде уплашена от заобикалящия я свят. Предусещаше, че нещо ще се случи, а в родината й, когато се случваше нещо, по принцип то не беше хубаво.

Въпреки това беше очарована от онази сянка, която се разхождаше из текстовете и в сънищата й с грацията на непредвидимо същество. Беше свободно създание, необвързано със света, което нямаше представа какъв огромен интерес буди у нея. Тя беше плод на въображението й, беше като дъщеря, сестра или майка, за която трябва да се грижиш, когато остарее. Беше единственият персонаж, когото беше видяла да се развива. Винаги й хрумваха нови неща за него. Или по-скоро за нея; защото сянката имаше женска душа. Няколко пъти беше изпитала известен страх, когато героинята й споменаваше места или събития, които изглеждаха реални, но й бяха чужди; след това заключаваше, че тези безумни фрагменти са плод на автоматичното писане. При всички положения сянката винаги беше там: невинна, объркана, успокояваща като домашен любимец, който мърка между краката й и я кара да забрави напрежението от деня. Обичаше я с болезнено и тягостно чувство, както би обичала някой познат, както би искала да я обичат.

Писалката пареше пръстите й по-силно, отколкото слънцето прегаряше тревата. Под сянката на огненото дърво бризът освежи въздуха. А под ръката на Мелиса хартията започна да се изпълва с мастило.

5

Сянката излизаше от летаргията си. Не спеше. За нея не съществуваха състояния като будуване и сън.

„Коя съм?“, се питаше. Нима съм нечий кошмар? Частица от мисъл? Или може би нероден стих, който броди из лабиринтите на нечий ум в очакване на вдъхновяваща искра, за да бъде роден?

Не беше органично създание, природата й бе толкова ефимерна, че никоя биологична цялост не би я разпознала като такава. Съществуването й протичаше в две посоки: активна и летаргична. Диастола и систола3, сякаш вселената диша. За нея денят и нощта нямаха стойност.

Как да разбера дали всичко, което чувам, виждам и докосвам, е част от действителността?

Говореше в преносен смисъл. Сянката не виждаше, не чуваше, нито докосваше нещо… поне не в пряк смисъл. Можеше да разпознава миризми, форми, цветове; но начинът, по който ги възприемаше, беше различен.

Може би адът съществува и аз съм в него. Но една и съща мисъл я спохождаше всеки път, когато излизаше от летаргията си. Чувствам се много странно.

Не беше мъка — това бе твърде човешка емоция, — а просто объркване. Сянката се движеше в област на мъглява и спокойна сияйност, подобна на утроба. Носеше се в онова неопределено измерение, близо до една вселена, обитавана от безброй създания в милиони различни светове; но се чувстваше привързана само към един от тези светове. Беше живяла там и някой ден щеше да се върне.

Животът беше болезнен и очарователен, ужасен и привлекателен, тя и жадуваше и се боеше да се върне. Страхуваше се най-много от момента на раждането: тази мъгла, в която всички забравят онова състояние на нирвана; този коридор, по който отново трябва да преминат, в посока към тъмнината, сякаш плавайки по тинестата Лета4. Защото според легендите Реката на забравата тече в обратната посока. Раждането означаваше забрава на предишните познания. Трябваше да започне отначало. И обратно, при пътуването към онова сияйно място, което бе Смъртта, всичко беше по-ясно… дори спомените.

Ако беше живо създание, би се протегнала като след сън. Сега се ограничи да изследва очертанията на измерението, в което бродеха живите същества. Усети десет хиляди различни психични състояния, но беше привлечена от една същност, която я притегляше неудържимо.

6

Първия път, когато жена плени вниманието ми, бе по вина на един мъж. Бях само на петнайсет години, а той — на осемнайсет. Бяхме в едно училище и когато идваше с приятелите си, а те бяха и мои, разговаряхме за всички онези неизразими неща, за които си говорят подрастващите, когато се опитват да се правят на възрастни. С нетърпение очаквах всеки шанс да го видя. Бягах поне по два пъти от всеки час и когато минавах покрай неговата класна стая, надничах зад притворената врата. На излизане отново го търсех.

Най-хубавото се случваше в съботите, на купоните. Понякога ме канеше на танц и после ме водеше в някой тъмен ъгъл, за да ме съблече наполовина. Разменяхме си ласки с отчаяна жажда, въпреки че никога не прекосихме определени граници, защото изпитвах особен страх да му позволя да достигне до други дълбини. Сега разбирам, че никога не ме е вземал много на сериозно. Аз бях само нещо като кутре, което се влачеше по петите му.

Една вечер отидох на обичайния съботен купон. Той беше в един ъгъл на стаята, изолиран от света, и разговаряше с някаква девойка с убийствени крака. Тя притежаваше рядка северна красота. После разбрах, че е швейцарка. Бях като омагьосана. Непознатата сигурно се е почувствала наблюдавана, защото отклони очи от приятеля ми и погледите ни за миг се срещнаха. Не знам дали изражението ми остана толкова ледено като нейното, но нещо проплака от болка вътре в мен. Малко след това двамата си тръгнаха от купона. Една седмица по-късно цялото училище знаеше, че моят приятел е влюбен в чужденката.

Не можех да го приема. Бях сигурна, че онази жена притежава нещо повече от сините си, почти прозрачни очи, за да постигне за толкова кратко онова, което аз не бях постигнала с месеци. Започнах да я преследвам. Тя се превърна в моя фикс идея. Денонощно се измъчвах от странна смесица от страст и ревност.

Аз и Тирсо много пъти си говорихме за това и стигнахме до извода, че съществуват безброй гами в сексуалните предпочитания на всеки човек, нюансирани от гените и преживяванията. Самият Тирсо е пример за това. Жестовете му са недвусмислено мъжки, но първата му връзка е била с един негов приятел и изживяването, по думите му, го е белязало за цял живот. Без тази случка животът му може би е щял да се развие в друга посока. А пък аз страдах от фобии още от съвсем малка. Умирах от страх да навърша шест години, защото мислех, че тогава както момичетата, така и момчетата сменят пола си. Никога няма да забравя терзанията си, докато родителите ми приготвяха празненството за рождения ми ден. Бях убедена, че знам какво ще ми се случи, когато духна свещичките.

Ако тогава ме бяха попитали защо толкова се боя от тази вероятност, мисля, че отговорите ми биха били смешни. Да престана да бъда момиче, за мен означаваше никога повече да не си играя с кукли или да нося рокли. Щеше да ми се наложи — какъв кошмар! — да се бия с юмруци с други момчета и да нося къса коса… Идеята да отрежа косите си ме тревожеше повече от всичко друго на света.

След тържеството дълги часове чаках да се извърши метаморфозата. На следващата сутрин, все още невярваща, че промяната не е настъпила, се опипах, за да проверя дали нямам онова неудобно и грозно нещо, което момчетата имат между краката. Нищо. Изтичах до огледалото: лицето ми си беше същото. Дали не бяха ме забравили? Може би онзи, който отговаряше за трансформацията, ме беше пропуснал. Нямах ни най-малка представа коя можеше да е тази личност, но по някаква причина нищо не беше направила.

Въпреки че оттогава мина много време, още не съм успяла да открия причина за този страх. Понякога си мисля, че причината може да е физическа. Ако всяко човешко същество се ражда в резултат на сливането на една женска и една мъжка клетка, всички сме изтъкани от елементи и на двата пола. Може би децата са изразители на генетичен материал, който подсъзнанието може да интерпретира. Възможно е да долавят интуитивно някои явления и понеже не са толкова ограничени от пола си, да получават информацията директно от хромозомите си. Тирсо смята хипотезата ми за налудничава, но на мен ми се струва една чудесна възможност. Ако съм се родила бисексуална — също като останалите създания, заченати от съюза на мъж и жена, — предоминиращият пол е успял да изрази страха си, че другата половина може да го измести след настъпване на определена възраст. Това е само предположение и не е по-налудничаво от много други съществуващи теории… Все пак причината за страха ми може да е друга. Възможно е бисексуалността да се обуславя както от гените, така и от душата. Започнах да разсъждавам върху идеята, след като прочетох „Орландо“ на Вирджиния Улф. Хрумна ми, че може би децата смътно си спомнят определени неприятни обстоятелства от предишното си съществуване, които в настоящия им живот ще се изразят като фобии. Човек, сполетян от трагична и преждевременна смърт, може да преживее травмата отново в следващия си живот, когато достигне възрастта, на която са се случили събитията. Може би онзи страх от детството ми да е знак за това духовно пътуване, в което всяко човешко същество може да е мъж или жена.

Подозирам, че това е загадка, която никога няма да разбуля. Понякога, когато се гримирам, спирам и се вглеждам в образа на странното същество от женски пол, у което има също така и частица мъжественост, скрита в гърдите му, в стените на вагината му и във всеки яйчник, който очаква любовната прегръдка на някой сперматозоид. Убедена съм, че празната гордост на онези, които твърдят, че са единствено жени или мъже, е илюзорна и безплодна. Блажени са онези, които се признават за деца на една андрогинна цялост. „И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде…“ Така Библията загатва за божествения им хермафродитизъм.

Но тази е само едната страна на медала. Презираме другите заради външни обстоятелства, защото отказваме да разбулим докрай собствената си душа. Упорито наричаме себе си разумни същества, въпреки че ирационалното все още е звяр, който се стаява в нас. Това е част от природата ни. Също така е част от онова място, където настоящето се принася в жертва в името на един все по-далечен Рай, който, изглежда, съществува само в нищо недоказващи книги и в разпалените речи на един фанатик, чиито уши чуват единствено собствения му глас.

Понякога си представям какво щеше да е, ако никога не се бях раждала. Иска ми се да вярвам, че преди и след съществуването човек е само невидим балон, който се носи свободно из незнайни лабиринти; щастливо и безгрижно същество, подобно на тридневен зародиш, който се търкаля по стените на един топъл организъм.

Задушавам се в тази реалност без бъдеще, в този хаос на безумни идеи; и най-лошото е, че не виждам начин да пробия обсадата. Омагьосали са ни, сигурна съм в това. Страната е жертва на черна магия и никой не е разбрал… или никой не иска да го признае. Но аз няма да се огъна. Поне знам как се излиза от омагьосване: създавайки друго.

7

Мелиса се спря пред къщата, отделена от света от градина с буйна растителност. Дори със затворени очи виждаше в паметта си всяко петно, отбелязано на стените й. С един поглед обхвана избелялата, почти плесенясала фасада и я заля порив на носталгия. Помисли си, че каквото и да се случи в живота й, никога няма да бъде толкова щастлива, колкото когато се срещаше с Тирсо. Прекоси джунглата от треви и позвъни с личното си тайно позвъняване.

— Ако не си ти, не отварям — изсумтя той и хлопна вратата, след като огледа във всички посоки, за да провери дали не ги наблюдават. — Днес ме няма за никого.

— Дори за Ернесто ли?

— Знаеш, че той е изключение.

— Значи сега станах втора цигулка?

— Недей така — отвърна младежът с онзи метаезик от тонове, който двамата бяха изградили в продължение на дълги години. — Много скоро ще те сложа в черния списък.

Тя се усмихна и легна на дивана, като намести краката си върху куп възглавници.

— Случило ли се е нещо? — Гласът на Тирсо прозвуча глухо и мрачно. — Изглеждаш особено.

— Нищо ново. Транспортът е скапан, от две седмици ям само ориз с яйца, а управляващите тази страна продължават да дрънкат глупости в речите си.

— Накрая ще влезеш в затвора.

— Ами нека! — избухна тя. — До гуша ми дойде от този мачизъм-комунизъм!

— Мили боже! — каза тихо Тирсо и изтича да затвори единствения отворен прозорец в стаята. — Не те познавам, чуваш ли? Не знам коя си, нито защо си дошла. Няма да вляза в затвора заради теб!

— Никой няма да ме затвори — въздъхна Мелиса. — Хората вече не са както преди. Преди десет години щяха да ме линчуват, днес се правят на глухи. И знаеш ли защо? Защото са на моето мнение; само че никой не смее да го каже.

— Защо не правиш като мен? — попита той, издърпвайки един висящ конец от ризата си. — Измисли си свой свят, настани се там и чакай да отмине всичко.

— Това се опитвам да направя, но не ми позволяват. Точно преди да тръгна за насам, ми казаха за ново събрание.

— И сигурно си отговорила: „Ще видя дали мога да дойда“.

— Какво друго можех да кажа?

— Как не се научи, момиче — укори я, клатейки глава в знак на несъгласие. — Прави като мен. Когато те повикат, се съгласяваш, казваш: да, на всяка цена, разбира се… и после изобщо не се вясваш. Ще привлечеш по-малко внимание, ако не започваш веднага с оправданията.

Тя го загледа изненадана.

— Знаеш ли, че си гений на дисидентството? — каза след няколко секунди.

— Как според теб успявам да оцелея в тази страна? — изсумтя той.

Мелиса обходи с поглед библиотеката, а Тирсо извади от един шкаф две мистериозни пликчета и тръгна към кухнята.

— Имаш ли нещо ново? — попита тя, като се приближи до рафтовете.

— Една стихосбирка на Кавафис и един роман на Жьоне5.

— Жьоне не ми харесва. Много е груб.

— Какво каза? — извика той пред хладилника.

— Че Жьоне е много жесток. Предпочитам Кавафис.

Мелиса погледа заглавията още малко, после Тирсо излезе от кухнята с две чаши, пълни с кехлибарена течност.

— Ернесто е прав — каза той, подавайки й едната чаша. — Ти си по-голям педал от мен.

— Защото си падам по Кавафис ли? — отвърна тя, сърбайки с наслада студения чай.

— Заради това и заради други неща.

— Например?

— Едгар например.

— Върви по дяволите!

Тирсо избухна в смях.

— Ернесто не донесе ли нещо ново от Испания? — попита Мелиса, за да отклони въпроса.

— Книгите са много скъпи, миличка. Ако беше купил някоя книга от това пътуване, сега нямаше да пиеш чай. А и двамата имахме нужда от дрехи… Между другото, донесе ти един разкошен шал. Но ти се прави, че не знаеш! Трябваше да е изненада.

— Щеше да е хубаво…

— Почакай! — прекъсна я той и отиде до една масичка, за да донесе няколко тома. — За малко да забравя. За теб са.

Мелиса хвърли поглед на книгите.

— Анаис Нин… Името ми е познато.

— Това е онази луда писателка, дето е ходила с автора на „Тропици“… Как му беше името?

— Хенри Милър?

— Аха. И в резултат започва да пише перверзни и еротични разкази. Всъщност си е била еротоманка.

Мелиса пак погледна кориците нерешително.

— Задръж ги, след като ги прочетеш — настоя той, — или може да ги подариш, или да ги изхвърлиш, или да ги продадеш. Не ми трябват.

— Защо ми ги даваш, като не ти харесват?

— Първо, защото нямам какво друго да ти предложа. И второ, защото ти също си луда и може би ще се радваш да разбереш, че не си единствената.

Мелиса го ощипа злобно и седна да прелиства книгите.

— Какво си намислила? — попита Тирсо, като разтриваше ощипаното.

— Нищо особено.

Той я изгледа сериозно над очилата си.

— Познавам те по-добре от собствената ти майка. Нещо си намислила.

Мелиса бръкна с пръст в чашата и си поигра с леда, но кристалният звън не успя да наруши неловкото мълчание. Най-накрая погледна Тирсо и облиза мокрия си от чай нокът.

— Трябва да говоря с Ернесто.

— Ще дойде всеки момент… — Тирсо изведнъж се спря. — Нали няма да ми кажеш, че си бременна?

— Не е това — увери го тя. — Знаеш ли дали познава някой сигурен психолог?

— Защо?

— Не се притеснявай. Не съм луда, няма такова нещо.

— Естествено, че не — отвърна иронично той. — Човек ходи на психолог, за да си провери очите.

— Случват ми се странни неща.

Той предпочете да изчака останалата част от разказа.

— Днес сутринта изпълних един ритуал.

— Ритуал ли?

— Упражнение за отваряне на психичните канали.

— Виж, Мелиса, казах ти, че тези неща не ми харесват.

— Все едно слушам баща си!

— Тръпки ме побиват от всичко, свързано с магии.

— Да не си станал материалист?

— Тъкмо напротив, не обичам да си играя с огъня, ако знам, че мога да се опаря.

— Сега пък говориш като баба ми. Не се страхувай.

— Хубаво, прави каквото щеш, но после да не се оплакваш… — Внезапно спря да й се кара и я попита: — Ако няма проблем, защо искаш да идеш на психолог?

— За да ми разтълкува нещо — обясни някак несигурна. — Правих визуализации в магически кръг.

— Какво е това?

— Подробностите не са важни — отвърна тя нетърпеливо. — Бях се концентрирала в един камък, зареден с…

— Зареден камък? Не ми обясняваш нормално…

— Камък с магическа енергия… и не ме питай как се прави, защото това не е важно сега. Въпросът е, че изведнъж вече не бях в стаята си, а вървях с някого на място, което ми беше познато. Беше студено, а аз бях боса.

— И за това ти трябва психолог? Заспала си.

— Не заспах. Бях в транс.

— Не, миличка, сама си се хипнотизирала.

— Знам какво е хипноза. Два пъти са ме хипнотизирали. Казвам ти, че беше истинско.

Тирсо стана, за да погледне през шпионката на вратата.

— По-зле си, отколкото мислех. Опитваш се да избягаш от себе си и затова си измисляш тези неща.

Мелиса запротестира.

— Не казвам, че го правиш съзнателно — прекъсна я той. — Търсиш начин да избягаш, но го правиш по най-опасния начин.

— Според теб всичко опира до това, че искам да избягам… — започна да говори и внезапно смени мисълта си. — Естествено, че искам! Кой не иска да забрави действителността в тази скапана държава?

— Не започвай пак. По-тихо!

— Не, сега ти ще ме изслушаш. Проблемът е, че твърде много се боиш от всичко: да излезеш навън, да те изведат от тези четири стени, да посрещнеш действителността; но това не означава, че аз съм като щраусите. Не, миличък. Не съм от онези, дето си заравят главата в някоя дупка, за да не виждат какво ги напада.

— Мелиса, моля те!

— Виж какъв си? Не смееш да…

Чу се входният звънец. Едва след като Тирсо надникна зад пердетата, кръвта се върна в лицето му.

— Предположих, че имаш гости — каза Ернесто и пристъпи напред, за да целуне Мелиса. — Всеки път, когато видя прозорците затворени…

Забеляза изражението на двамата.

— Случило ли се е нещо?

— Мелиса се е забъркала в проблеми.

— Не си бременна, нали?

— Защо всички мислят, че единственият проблем, който може да имат жените, е да забременеят? — изхленчи тя.

— Извинявай. Професионален рефлекс.

— Тази симпатяга ще се побърка, ако още не се е побъркала — оплака се Тирсо.

— Какво има?

— Докато извършвах един ритуал, се видях на друго място.

— Продължила си с тези неща?

Тя потвърди.

— Какво беше мястото?

— Не знам. Никога не съм била там, въпреки че ми се стори познато. Бих искала да разбера дали става дума за нещо, което се е случило на другиго, или дали… — запъна се — може да е спомен от предишен живот.

— Виждаш ли? — възкликна Тирсо. — Виждаш ли, че е луда?

— Това е съвсем обикновена идея — възнегодува тя. — Ти всеки ден си четеш тъпия хороскоп, а никога не съм те нарекла луд.

— Различно е.

— Същото е!

— Ще спрете ли да се карате? — помоли Ернесто. — Виж, мила, не знам какъв ритуал си правила, но може би си се хипнотизирала, без да искаш.

— Не е така, уверявам те. Беше нещо съвсем различно. Първо бях в една гора, после се върнах в стаята си. Там видях сянката толкова ясно, както ви виждам сега.

— Каква сянка? — попитаха и двамата.

— Имаше една сянка, която се носеше над леглото ми, но изчезна, когато пуснах камъка.

Настъпи въпросителна тишина.

— Държах един камък в ръката си — обясни тя. — Бях го заредила с астрална енергия.

— Виж, душко, аз съм само гинеколог. Нищо не разбирам от заредени камъни, нито от сенки, които се появяват в сънищата, но ще ти кажа едно: това, което ми разказваш, изглежда, е дисоциативна реакция, а също е нещо, което се случва на хората в периоди на криза или когато употребяват определен вид наркотици.

— Беше истинско — настоя тя тихо. — Не знам какво се случи, но беше истинско.

— Действителността може да бъде много относителна — обясни Ернесто.

Мелиса се замисли над значението на тези думи. По някаква причина температурата сякаш беше паднала с десет градуса.

— Трябва да си вървя.

— Почакай — спря я Тирсо. — Забрави това.

Подаде й книгите, тя ги пое мълчаливо.

— Сърдиш ли ми се? — попита я Тирсо.

За миг се вгледа в очите му.

— Много — призна, защото не можеше да го излъже, — но ще ми мине.

— Ако го нямаше Ернесто, щях да те помоля да се омъжиш за мен.

— Щях да си помисля — отвърна тя. — Не знам дали бих те търпяла по цял ден.

— Би трябвало да пишеш повече и да си навличаш по-малко проблеми — я посъветва младежът.

— Да си посредствена писателка, не е голям стимул.

— Не говори глупости. Проблемът ти е, че се разпиляваш. Две дини под мишница не се носят.

Целуна го, преди да си тръгне.

— Приятелката ти е голям образ — каза Ернесто, след като затвори вратата.

— Притеснявам се за нея.

— Дай й съвет.

— Проблемът е, че не ме слуша — въздъхна Тирсо. — Бих искал да си стои спокойно у дома, като охлюв в черупката си… Всички би трябвало да мируваме, докато не отмине тази буря. В крайна сметка скоро трябва да се проясни.

8

Ако не беше свещта, която пламтеше в кръга, тъмнината щеше да е пълна. Отдалеч се чу вой на куче, единственият знак за живот в спокойствието на нощта. Мелиса усети, че дъхът й става по-плътен, сякаш атмосферата се беше превърнала в меласа. От време на време някакъв неясен цвят прорязваше тъмнината на клепачите й. До нея достигна някакво метално изпарение. Озон. Думата закръжи в мозъка й. Промъкнаха се и други миризми: на прашно кадифе, сяра, варени зеленчуци, пот, но бяха единствено това: далечно присъствие, което мигом се изпари. Съзнанието й продължи да потъва в нищото, отдалечавайки се от онази стая.

Сега плаваше в езеро от етер, чиито течения си играеха с нея, както си искат, и после, уморени от безсмисленото си забавление, я изблъскаха до дъното на един кладенец. Почувства се като Алиса, която падаше през хралупата в дървото, но — също като нея — не се уплаши. Спускането беше меко и й вдъхваше само любопитство, въпреки че не по тази причина престана да стиска клепачи. Разбра, че се е спряла, когато стъпи върху мека земя. Чу шума на вятъра; свежият въздух накара кожата й да настръхне. Опита се да отвори очи и не успя. Понечи да извика, но гърлото й отказа да се подчини.

Дали това е смъртта?

Сред клоните, брулени от бриза, трептяха звуците на арфа. Беше древна музика — като романс от забравен свят. Мелиса отвори очи. Блясъкът на факел се помръдна по стените на пещерата, нестабилен, докато приближаваше в ръцете на мъж, облечен с дълга дреха. До тях имаше още някого: един силует. Виждаше ръцете му, но не и лицето. Изминаха няколко секунди, преди мъжката фигура да спре. Когато вдигна факела, Мелиса видя чертите на лицето му и почувства, че кръвта й се смразява: обичаше това лице, както никога не беше обожавала никого другиго… а нямаше никаква представа кой може да бъде.

Обичах те, преди да се родя, помисли си объркана. Ще те обичам, след като умра.

Тогава забеляза, че мъжът носи дългата си коса спусната върху раменете. На челото му блестеше лунен сърп, прикрепен от обръч около главата. В другата си ръка държеше предмет, който Мелиса не успя да различи. Изведнъж разбра защо се намираше там. Щеше да бъде посветена. Мъжът остави факела в една кухина в стената и положи предмета на земята, докато фигурата в сянка произнасяше молитва, към която се включи и той. Мелиса се присъедини към двамата, произнасяйки фрази на някакъв чужд език, който обаче разбираше.

Мигом след това почувства как я връхлита странна сънливост. Обстановката започна изчезва, сякаш светът беше погълнат от вихрушка на времето. Извика и собственият й глас й се стори като нечленоразделен звук на стадно животно, което изведнъж е загубило контакт с групата си. Понечи да тича, да се втурне, да полети към пропастта, но едни силни ръце, които се появиха от нищото, я задържаха. Тресеше се с все сила, глуха и сляпа за онова, което я заобикаляше. Стори й се, че невидима субстанция се откъсва от душата й. Обзе я паника, когато предположи какво беше на път да се случи: щеше да напусне тялото си.

„Това е невъзможно — помисли си тя, много объркана. — Аз съм собственото си тяло.“

Но разумът не успяваше да отрече онова, което сетивата й потвърждаваха. Преживя миг на свирепа радост, на зловещо опиянение. Остави се на порива на онази еуфория, която стигаше до молекулярно ниво. Получи се взрив. Експлозията увеличи обема си. Пожела да литне натам, защото усети, че това, което най-силно обича във вселената, се намира в онова необикновено сияние.

„Това е нирвана — реши тя, преди да се хвърли в нищото. — Раят, смъртта, Бог.“

Ударът на невидима сила я възпря. Там, пред нея, се намираха алфата и омегата на живота. И тогава разбра със сигурност, че е загубила онова, което едно време е притежавала.

9

Този град се е променил. От прежната му красота са останали само отломки. Сянката се плъзна с един лунен лъч над покривите на полуразрушените къщи. Изглежда като някоя старица, която се опитва да си върне загубения блясък със слоеве грим, въпреки че по този начин само подчертава упадъка си.

Спомни си старите асфалтирани улици и насипите, които водеха до отдалечените от центъра вили. Най-много й липсваше миризмата на плодовете, които се търкаляха по полетата и в дворовете, образувайки килим от пищно естество; манията за чистота в магазините и сградите, включително онези, които се намираха насред обработваемите площи. Там, където едно време вилите бяха удоволствие за окото, едва-едва бяха оцелели останки, лишени от своите фонтани и статуи, от своите екзотични растения, от своите мраморни первази, от плочките, които някога блестяха на верандите, и от своите изящни решетки и огради, чиято единствена следа бяха отворите, където бяха вкопани.

Тази земя е загубила невинността си, зажали. Също като въздуха, като климата, като водите…

Въпреки че нощта беше свежа и почти осезаема, температурата се намираше отвъд сетивните й възприятия. Усещаше, че вятърът брули дърветата и че нощните пешеходци забождат поглед в обувките си, за да не влезе прах в очите им, но това беше всичко. Усещаше завръщането на лятото и нарастващата влажност в атмосферата по същия начин, по който окото възприема цветовете: знае, че са там, но не влияе или вреди върху физическото им състояние.

Сянката дебнеше. Някъде в този град пулсираше аурата на едно същество, което я привличаше, както разгонено насекомо привлича друго; и усещаше безпокойствието му през непреодолимото разстояние, разделящо световете им.

Тя е сама, разбра и се стресна, знаейки, че съществува връзка между нея и онова създание, чийто умствен призив не успяваше да отхвърли.

Трябва да го намеря, помисли си, докато проучваше пътищата през измеренията към други вселени. Не съм имал контакт с Него, откакто…

Спря се. В това състояние времето сякаш беше спряло и бе трудно да се измерва.

Ще попитам Нея, реши тогава. Ако й разкажеше всичко…

Даде си сметка, че не знае къде се намира. Един спомен пробяга дълбоко в паметта й, но не успя да го улови.

Добре, въздъхна наум сянката. Кой знае дали това не е част от изпитанието.

За да се освободи от тревогата, се съсредоточи в търсенето на аурата, която мощно я призоваваше. Немият глас вибрираше с такава ярост, че не можа да пренебрегне този любовен зов. Като самоубиец на ръба на пропастта се хвърли подир следата.

10

Започнах да чета една от книгите, които Тирсо ми даде. Писма до Анаис Нин е част от кореспонденцията на Хенри Милър до нея, след като тя напуска Франция. Въпреки че съм стигнала почти до края, имам чувството, че липсват части от един по-голям пъзел — укрити тайни, — и нямам предвид само любовната връзка между двамата; става дума за нещо различно, което не успявам да определя.

Свечери се, луната намалява. Виждам я да се показва зад върховете на дърветата около дома ми. На път съм да се депресирам. В такива моменти мисля, че една магическа нощ би могла да спаси света. Ако имах достатъчно сила, бих се опитала да променя всичко. Би било по-добре да престанем да бъдем каквито сме и да се превърнем в нещо друго, може би не толкова земно, но вероятно по-добро. Все още имам надежда. След като се запознах с Алберто, мисля, че всичко е възможно.

Винаги съм подозирала, че не е психолог като другите. Говореше със смазваща логика, която предизвикваше неприязън или очарование. Синът му ми го представи — едно момче, което започна да следва филология с мен и после я заряза, за да продължи по стъпките на баща си. Сега работят заедно в Академията на науките и са част от един екип, който извършва експерименти, контролирани от правителството… поне на пръв поглед. Някои от тези учени имат изследвания, които пазят в тайна. Но благодарение на моя приятел научих за нещо, което той и баща му са открили преди няколко месеца.

Алберто хипнотизирал един пациент, внушавайки му, че тялото му е продължение на свещта, която се намира на бюрото му. Уверил го, че когато се събуди, няма да помни нищо, въпреки че връзката му със свещта щяла да се запази в продължение на много часове. След това го събудил и го завел в една странична стая. Синът му, който му асистирал, взел свещта и я остъргал с ренде, без пациентът да го види. В съседната стая човекът се оплакал, че е почувствал пробождане. Алберто се престорил, че не му обръща внимание. След няколко минути помощникът повторил действието. Този път човекът скочил от мястото си силно притеснен и почти си разкъсал ризата. На гърба му личали червени петна, сякаш лапите на гигантски и невидим звяр били на път да го разкъсат.

Според Алберто експериментът би могъл да обясни принципа на магията и на „делата“, извършвани от магьосници и шамани. Той мисли, че човек подсъзнателно може да предаде на друг идеята за злина. Това означава, че магьосничеството или магията водят до резултат в зависимост от способността за предаване и телепатичното възприятие между субектите. С други думи, ключът към магията би могъл да е в сугестията на несъзнателно ниво.

За разлика от Алберто Сибила никога не е вярвала, че магията зависи от сугестията или от вярата. „Това е въпрос на енергии — твърди тя. — И енергията се чувства, независимо дали вярваш, или не.“

При всички положения възможността да се запозная с този експеримент ми помогна да започна собствената си промяна и да видя нещата по различен начин. Благодарение на това се посветих на изследването на този таен таван, който е душата. Ритуалите бяха първата стъпка. Чрез тях открих неподозирани връзки. Тялото ми се променя със сезоните и усещам присъствия около себе си.

Чувствам, че съм в един от тези периоди на открития. Сякаш ръцете ми, обърнати към звездите, се изпълват с енергия. Няма какво друго да е. Зареждам се с живот като стените на клетка, която се храни с аминокиселини, като изтощена батерия, която черпи електричество от някой източник, като зърно на майчина гърда, което се възпалява от коластрата, преди млякото да избликне от него.

Не мога да го избегна. Духът ми се превръща в цялост, която пулсира в унисон с планетата. Вали дъжд и слюнката ми става сладка. Студено е и потта ми е топла. Гледам луната и вагината ми мирише на море. Ваде ретро6, желание. Всеки момент ще избухна.

11

Беше чудо. Прочитът на писмата отново беше събудил у нея импулса да пише. Винаги, когато някоя книга стимулираше въображението й, мигом я зареждаше с всякакви идеи. Сега имаше пред себе си — бог знае защо — един разказ за вампири и две еротични стихотворения. Вместо да губи време в опити да намери връзка между двете, посвети дни наред на таен писарски труд. Работеше като паяче, тихо и скришом. Едно племе червени вампири дебнеше човечеството от друго измерение, но хората, неподозиращи опасността, усещаха само неопределим ужас. Беше странен разказ — признаваше си го, — най-вече защото не стигаше до развръзка. Вампирите не нападаха никого, въпреки че заплахата върху човешкия род продължаваше и след последната точка. От друга страна, стихотворенията бяха отявлено провокативни. След като препрочете текстовете и ги подложи на целебна хирургическа операция, реши да ги занесе в едно списание, където вече беше публикувала други стихотворения. После щеше да се отбие в къщата на Алваро и Селесте.

Докато оглеждаше дрехите си и се опитваше да избере между виолетовата или синята пола, си призна, че литературата се беше превърнала в акт на съблазън. Беше нейната форма на бунт. Докато се приготвяше за едно от обичайните си посещения при Алваро и Селесте, с тъга си помисли, че техният дом и домът на Тирсо бяха единствените оазиси, където срещаше идеи, близки на духа й…

Избра една лилава рокля в индийски стил и червени сандали, които се връзваха около краката с ленти. Беше платила десетократно повече за тях на черния пазар, но бяха фантастични.

Взе разказа, за да го прегледа, преди да излезе. Напоследък работата й пречеше да се концентрира и трябваше да се бори с персонажите, докато организираше изложба на пластични изкуства, но това удвои удоволствието от усилието.

Удоволствието от усилието.

Наслади се на фразата. Запита се защо толкова хора страдат пред празния лист. За нея писането никога не беше изисквало огромно усилие на волята. В нейния случай беше необходимост или по-скоро терапия. Когато прекарваше известно време, без да се занимава с писане, ставаше раздразнителна, изпадаше в кризи на депресия, кошмарите й се увеличаваха, имаше истерични изблици.

Прибра разказа в чантата и започна да се гримира.

„Да пишеш, е като да плуваш гола в морето“, помисли си разсеяна, нанасяйки различни тонове сенки върху клепачите. Разпредели ги със същото умение, с което древните египтяни са нанасяли kohl7 върху своите: синап върху вътрешния ъгъл на окото, сепия под веждите, нилско зелено в краищата.

Писането беше нейният порок. Бавното и средновековно занимание я караше да се чувства свободна. Пред своите листове забравяше за света. Огледа лицето си, което един ден щеше да се покрие с бръчки, и си даде сметка, че това не я вълнува.

„Докато мога да пиша, ще бъда жива“, реши тя, преди да излезе на тропическата светлина.

12

Въпреки жегата нюансите на следобеда, които оцветяваха в огнено старите сгради, я очароваха. Затова, след като прекара два часа в издателството, реши да се разходи по улица „О Таили“, която в този час на деня гъмжеше от народ. Често обикаляше из Стара Хавана — от Авенида дел пуерто до централния парк — не само по необходимост, но и защото беше едно от любимите й занимания. Папратите, които растяха в пукнатините на балконите и по покривите на колониалните къщи, се спускаха на етажирани пластове, придавайки привлекателен блясък на мръсния градски пейзаж.

Като стигна до „Сан Игнасио“, реши да мине през „Ла модерна поесия“ и зави наляво, в посока улица „Обиспо“. Докато вървеше към книжарницата, вдишваше смесицата от миризми, които се носеха по павираните и недоасфалтирани улички. Това беше аромат, който познаваше по-добре от миризмата на дома си: морска селитра, разлят петрол в залива, червен фасул, евтин парфюм, зловония от клоаките, карамел, пудра… Помисли си за старите дилижанси, теглени от коне и управлявани от елегантни чернокожи. Екотът на копитата, теглещи скрибуцащите седалки, където пътуват дамите, загърнати в облаци плат и парфюми, внесени от Европа, се смесва с песента на глашатаите и глъчката на робите, които правят дневните покупки за господарите си. Представи си кошниците върху потните глави, двуколките и тяхното крехко равновесие, и преносимите подноси, които се поставят в стратегически точки по ъглите или площадчетата. От тези места се излъчва аромат на ананас и манго, на рози и жасмин, на хрупкави свински пръжки и медени сладкиши със сусам… Преглътна слюнката си. С тъга си помисли, че рефлексът на Павлов няма да й послужи за нищо. Блестящата й университетска диплома никога нямаше да й даде достъп до богатите сладкарски произведения, на които са се радвали кубинските роби от XVIII век.

Сред тази оргия от образи и несбъднати желания някой застана на пътя й. Не я видя да се задава от никое конкретно място. Не разбра откъде се появи. Отдръпна се, за да й направи път, но жената не помръдна. Беше дребна и възрастна негърка със сиви коси и набраздено от бръчки лице. На Мелиса й хрумна, че може да е бабата на гуихес: онези черни и палави духове, които живеят в реките и лагуните на острова. Жената я погледна със замъглени очи.

— Пази се от кукумявката — прошепна с нисък и колеблив глас. — После да не кажеш, че Муба не те е предупредила.

След това продължи бавния си ход и остави Мелиса поразена.

Момичето се огледа, за да провери дали някой друг беше станал свидетел на това странно видение. Хората продължаваха да се роят във всички посоки, тичаха, смееха се, блъскаха се или викаха, без никой да я погледне. Обърна се пак, но старицата беше изчезнала, погълната от тълпата или може би от мистериозното измерение, откъдето се бе появила.

Продължи към книжарницата, решена, че нищо няма да смути разходката й. Малко след това стигна до мястото, което миришеше на евтина хартия и мастило. Вентилаторите на тавана цепеха следобедната пара, вдигайки вихрушки от топъл въздух, които само пречеха на потта да се натрупва по кожата, но без да освежават напълно. Огледа рафтовете с поезия. След това проучи разделите за разкази, романи, речници… Накрая излезе с празни ръце. Повечето от книгите бяха политически текстове, а от тях беше погълнала в изобилие, откакто се бе родила.

Пресече булевард „Сан Рафаел“ в посока към спирката тъкмо навреме, за да хване един автобус. Изминаха трийсет задушаващи минути, преди да дойде нейната спирка. Когато успя да слезе с известно блъскане, улиците на скромния квартал „Луяно“ й се сториха като оазис в летаргичното пладне.

Малко след това вече отваряше вратата на една сграда. По стълбите се разливаше силната миризма на чай. В апартамента си Селесте и Алваро следваха своя обичаен ритуал: тя пишеше в стаята, а той приготвяше нещо за ядене.

— Идваш навреме — каза й Алваро и я целуна.

— Не съвсем — чу се гласът на Селесте от стаята.

Мелиса погледа въпросително приятеля си.

— От известно време работи върху едно стихотворение — прошепна той. — Но май не й върви.

Почти на пръсти се отправиха към кухнята. Докато Алваро слагаше лимон в чашите и обясняваше на Мелиса как е накарал един китаец да му продаде малко чай на черния пазар, се чуха различни шумове, които идваха от стаята в дъното: влачене на стол, неразбираем шепот, два удара с ръка, объркан стон, едно гневно „Каква свинщина!“, последвани от мъртвешка тишина. Накрая се чу звучна въздишка. Лицето на Алваро се озари:

— Хайде, ела бързо.

Селесте лежеше просната върху леглото с вид на пълна изнемога, но лицето й сияеше.

— Как си? — поздрави и стана да целуне Мелиса.

— Не толкова добре като теб, докато не ти кажа новината.

— Случило ли се е нещо?

— Нося няколко нови стихотворения… и трябва да ги чуеш.

— О, не! Не днес.

— О, да! Днес, да — отвърна Мелиса безмилостно. — Колко пъти безропотно търпя твоите половинчасови рецитали; така че днес е мой ред.

— Добре, имам ли избор! — въздъхна Селесте, но Алваро разпозна тайното удоволствие, което се криеше зад оплакванията на жена му.

Всъщност Мелиса и Селесте се обожаваха. Тези престорени караници бяха само повод за създаване на пререкание, което иначе би липсвало в отношенията им. Той знаеше, че всъщност техните спорове добавяха сол и пипер към приятелството им. Тримата седнаха на ракитения килим и Мелиса прочете стихотворенията.

— Трябва да махнеш последните два стиха от първото — каза Алваро. — Според мен са излишни.

Мелиса прегледа бързо страниците си, почете малко и се съгласи:

— Прав си. — И задраска редовете с молив. — Друго?

— Няма нужда толкова да обясняваш заглавието на третото — отново настоя приятелят й. — На твое място бих го оставил Предчувствие.

Мелиса отново погледна листата, каза:

— Вярно — и задраска безжалостно няколко думи.

Обърна поглед към приятелката си.

— Не ти ли харесаха, Сели?

— Да, но мислех за нещо друго. Обърни внимание на образите, които си използвала: вода, сомнамбулизъм, хипноза, бухали… Всички са лунни символи.

— Вярно — без малко да се пошегува Мелиса. — Може би напоследък съм по-„лунатична“ от всякога.

— И пак е странно — продължи Селесте. — Ти си Риби с асцендент Везни, тоест управляващите ти планети са Нептун и Венера. Ако беше Рак, всичко щеше да има обяснение, защото е знак, подвластен на Луната, но при твоята звездна карта не си го обяснявам.

— Не ви ли казах за рождената ми карта?

— Каква рождена карта? — попита Алваро.

— Направих си я преди месец, от чисто любопитство. Забравих да ви кажа.

— Какво е интересното?

Мелиса порови в чантата си и след няколко секунди извади един омачкан лист, който подаде на Селесте.

— Нали ви казах? — възкликна победоносно Селесте. — Има Рак в медиум цели8. Там е лунното влияние… Трудно е да се объркаш в тези неща.

— Така ли? — рече Алваро. — Не си ли спомняш деня, в който се запознахме с нея? Хвана се на бас, че е Водолей.

— Почти е Водолей — потвърди жена му. — Според картата Венера и Меркурий са в дома, където е нейният Водолей… Виждаш ли? Уми сърце на водолей. Няма друг избор, освен да витае в облаците. За капак с този асцендент Везни непрекъснато се колебае. Толкова търси съвършенството, че действа три пъти по-бавно от останалите хора. При всички положения Везните стабилизират малко разсъдъка й. Лошото е, че при пълнолуние Ракът започва да се вълнува и хармонията отива по дяволите.

— Някой ден ще те изгорят като вещица на Площада на революцията — измърмори Алваро. — Ще видиш Синята брада да произнася реч, докато пали фитила и те обвинява, че си агент на ЦРУ.

— Винаги съм вярвала, че си колкото Водолей, толкова и Риби — продължи Селесте, без да му обръща внимание. — Риби е най-мистичният знак, а на теб още малко ти остава, и ще левитираш. Също така имаш достатъчно черти от Водолей. Водолеите винаги изпреварват времето си и го правят чрез поредица духовни скокове, които смайват останалата част от човечеството.

— За това съм съгласен — призна Алваро. — Законите на диалектическия материализъм не могат да обяснят как функционира тази главица. Затова, дами и господа, уважаеми съдебни заседатели, другарки и другари, жената, която виждате тук, е само една оптическа илюзия, генетична мутация, която произхожда от Средните векове и която чрез някакъв империалистически експеримент е дошла да зарази с отровата си нашето комунистическо общество, което с толкова жертви…

— За бога, Алваро — възрази Мелиса. — Стига си говорил глупости.

— Говоря глупости ли? — оплака се той с тон на обиден. — Аз?

— Вярно е, скъпи — намеси се Селесте. — Шегите са уместни до един момент, но стига вече.

— Значи от половин час се опитваш да анализираш литературните наклонности на Мелиса според хороскопа й, а моя милост говори глупости.

— Мисля задълбочено, миличък — измърка Селесте. — Не се сърди. Спомни си, че Законът на предизвикателството е един от законите на магията, които най-много уважавам, и моят принцип винаги е бил да наруша Аристотеловата логика. И за да спреш да се цупиш, ще ти обясня, че всяко видение или знак, колкото и невероятно да изглежда, може да се превърне в Предизвикателството.

— Добре, добре. — Алваро тръгна към кухнята. — Защо ли се меся в женски разговори? Накрая винаги ми объркват здравия разум.

Селесте и Мелиса го видяха да излиза, погледите им се срещнаха и се усмихнаха като ученички, които бяха погодили лош номер на някого.

— Бях в издателството — сподели Мелиса. — Оставих им един разказ за вампири.

— Не ми ли донесе копие?

— Да, ето го. Между другото, като тръгнах оттам, имах близка среща.

— С извънземно? — попита Алваро, който се връщаше с още чай.

— По-скоро с извънземна.

Мелиса им разказа подробно случката с възрастната жена и мистериозното й предупреждение за кукумявката.

— Сигурна ли си, че не я познаваш? — попита настойчиво Селесте.

— Напълно.

— Ааах… — глухото възклицание на Алваро накара и двете да се обърнат към него.

— Какво? — попита Мелиса, леко изплашена.

— Ти си дъщеря на Оя9.

Селесте сякаш също изпадна във внезапен транс. Лицето й на италианска мадона придоби блуждаещ вид.

— Ами да! — възкликна тя. — Как не разбрахме по-рано?

Мелиса се огледа критично в огледалото, като се опитваше да открие някакво изключително качество, което очевидно й беше убягнало. Не откри нищо необикновено.

— За какво говорите?

— Още не си разбрала — й каза Алваро снизходително. — Направихме изследване върху афрокубинските божества.

— И открихме нещо много интересно, докато анализирахме теорията за архетипите на Юнг — продължи Селесте. — Оказва се, че оришите10 обхващат почти всички биотипове и темпераменти на кубинците.

— Как така?

— Знаеш, да си дете на светец, означава — наред с другите неща, — че имаш психологически или физически характеристики, подобни на божеството. Например синовете и дъщерите на Бабалу Айе обикновено са заобиколени от животни; тези на Ошун притежават особен сексапил…

— Разбираш ли? — настоя Алваро. — Афрокубинските божества представляват човешки типове. Без съмнение ти си дъщеря на Оя.

Мълчанието на Мелиса им показа, че все още не разбираше за какво говорят.

— Оя е богинята, владетелка на гробището — обясни Селесте. — Тя се грижи за пътеките, които водят до отвъдното.

— Затова колекционираш кукумявки — прекъсна я Алваро — и затова пишеш стихове за тъмни нощи и разкази за вампири, и затова лунната светлина те зарежда по особен начин. Всичко съвпада.

Мелиса гледаше Алваро със зяпнала уста.

— Значи ти се подиграваш с астрологията, но ме уверяваш, че афрокубинските богове са причината да обичам кукумявките.

— Тази теория е резултат от научен корелационен анализ.

Мелиса беше на път да се ядоса.

— Хубаво — прие тя. — Да предположим, че съществуването на архетипите в рамките на едно населено място е вярно, но как тази жена разбра, че харесвам кукумявките?

— Тя нищо не е знаела, миличка. Трябвало е само да те погледне, за да разбере.

Изражението на Мелиса беше красноречиво. Все още не проумяваше.

— Обясняваме ти, че става дума за биотипове със съответните им психологически характеристики — настоя Селесте. — Виж се в някое огледало: слаба си като гробищен кипарис, по-плъзгава от горски смок, с гъста тъмна коса като конска грива и с тези очи на сова, естествено, че самата Оя отговаря за теб!

Мелиса изпусна една въздишка.

— Това е най-… — щеше да каже „голямата глупост“, но се въздържа — езотеричното нещо, което някога съм чувала.

— Виж дали твоят медиум цели съвпада с твоя ориша. И двете неща са свързани с луната.

— Значи според вас афрокубинският пантеон и моят хороскоп обясняват личността ми и литературните ми пристрастия.

— Ако не ги обясняват — настоя Селесте, — поне навеждат на мисълта, че между тях има връзка. Споменаването на кукумявката показва, че онази жена е видяла нещо присъщо на природата ти и се е опитала да те предупреди.

— За какво да ме предупреди?

— Знам ли — Селесте вдигна рамене. — Може би за темперамента ти. С Оя трябва да се внимава. Ако я предизвикат, може да се разяри като фъртуна.

13

Аз съм нощно животно, вярно е; но не съм кукумявка. Те ме привличат като всеки друг символ, свързан с мрака. В душата ми живее друго същество.

Докато вечерта изтлява, нещо в душата ми се раздвижва. Завладява ме импулс да се хвърля на земята и да направя нещо, което никога не правя сутрин: да се протегна. Само когато съм сама, се осмелявам да изпълня тази маневра. Опирам се на ръце и колене, изнасям тялото назад, после напред и оставам няколко секунди в поза на кобра… О, каква наслада! После излизам да се потопя във влажния въздух на нощта, за да вдишам парата, която се отделя от земята: това е часът, в който светът ухае най-хубаво.

Постоях сред тревите и сега ги виждам да се приближават. Движат се с грация, придобита за хиляди години. Това е най-красивото земно създание. Ако някой ден срещнем същества от други светове и някой предложи да им покажем едно-единствено животно, аз бих гласувала за котката. Бих я избрала заради елегантността й, заради спокойствието й, заради прекрасния маниер, с който притваря очи, когато вселената я отегчава.

Бих искала да имам любовник котарак: да си мяукаме влюбено по покривите, далеч от насилието; да се облизваме, за да изличим нечистотиите на цивилизацията; да се разхождаме безмълвно по пътеки, които ще се превърнат в наши тайни коридори; да се движим елегантно, за да не пречим на никого, и никой да не усеща присъствието ни… Никой няма да може да ни затвори, нито да ни прикове към едно място.

Котките са свободни създания, в това се корени най-силното им обаяние. Обичат, ала не се привързват; отдават се, но не изневеряват на принципите си. Ако всички имахме по една котка в душата си, тираниите мигом щяха да рухнат. Никой диктатор нямаше да намери наивници, които да вярват, че да живееш затворен под неговата закрила е по-хубаво, отколкото да си свободен и без фалшивата му защита. Никой не може да подчини представител на семейство котки. Би трябвало повече да имитираме нормите им на социално поведение: уважението им към чуждата територия, към свободната воля, към независимостта на всеки индивид… Те са малки богове. От години ги наблюдавам и всеки път, когато ги виждам да се движат и да действат, душата ми се опиянява от движенията им.

Знам, че в мен живее една резервирана и дива котка; женска — крехка на вид, която се преструва на покорна, докато точи нокти, скрити във възглавничките. Обичам спокойствието, но веднага атакувам, ако някой се опита да наруши тази хармония. Това е единственият начин за оцеляване в свят, изграден по образ и подобие на един величествен вожд. Какво друго може да направи едно създание, чийто основен инстинкт е любовта, щом се е родило на място, където оцеляват най-циничните, не най-нежните?

Историята винаги се повтаря. В крайна сметка всички диктатури са еднакви. Продължават да съществуват, готови да режат глави, за да поддържат властта си, и се целят във вулвата с отровните си стрели, сякаш този тесен процеп би бил решаващ за краха им… Въпреки че може би са прави. Всеки полъх на любовни свободи води до упадък на властта. И ако опасността произтича от най-унизената група, заплахата се умножава. Затова не бива да се учудваме, че тираните са най-верните пропагандатори на патриархата.

Иска им се да ни виждат покорни, верни, кротки, каквито смятат, че винаги сме били. Ала сме ги заблудили. Вярват на измислицата за слабия пол, защото все още си въобразяват, че физическата сила е основата на въображаемото им надмощие. Забравили са някои подробности. Ние сме се обучавали в продължение на хиляди години и умеем да намираме сгодния случай за действие. Разполагаме с достатъчно търпение и хитрост. Живеем по-дълго и издържаме повече на болка. Овладели сме тайната на изчакването, основата на уловките, изненадващите финални доводи, подадени в подходящия момент.

Интуиция. Така някои мъже наричат този тип интелигентност, която малцина от тях успяват да възприемат, защото винаги са се борили с препятствията директно, защото не са се посветили да изследват криволиците на чудото, наречено „инстинкт“. Загубили са хилядолетия еволюция, спечелени от нас, и сега е трудно да срещнеш мъж, който вибрира на тази фина честота, където улавяме определени сигнали. Постигат го само онези божествено непредубедени, онези благородни мъже, носещи в гърдите си болезнено женско сито, онези тъй уверени в себе си, че не се боят да покажат цялата сладост, която таят в душата си. Тези мъже ме подлудяват, те са възхитително мъжествени. Само те могат да разберат тревожното мяукане на една котка. Останалите — господата мъжкари, радетелите на патриархата, жреците на насилието — се отчайват, умират си да разберат за какво говорим или защо сме направили нещо, когато, според тях, сме обещали друго. Трудно е да не чувстваш жал към тези изгубени брънки. Не знаят. Не познават. Загубили са пътя. Не знаят, че е невъзможно да разбереш една котка, ако преди това не се научиш да мяукаш.

14

Сянката се хвърли към вихрушката от сигнали, които никое човешко същество не би уловило, и изведнъж се озова сред обичайното безредие от хартия. Господарката на хаоса спеше по корем, положила буза върху възглавницата; клепачите й потрепваха на неравни интервали, разтърсвани от някакъв кошмар. Без да се замисли, последва импулса, който я бе довел дотук. Аз съм в съня ти, реши и в същия миг проникна в него.

Стените на пещерата сякаш хвърляха магически отблясъци. Сянката мигом усети, че води някого за ръка, и се обърна. Беше Тя. Долови нейния страх и се усмихна, но жената не видя усмивката й, защото беше срещу светлината на факела, който Той носеше. Когато пламъкът потрепна от порива на вятъра, мъжът свали факела, за да го предпази, и зримата излязоха от пещерата. Сред онази безлунна долина фигурите им приличаха на съживени от магьосници призраци, бродещи сред руините. След няколко минути се спряха в подножието на пътя, който водеше към върха.

— Вече почти съмва — каза тихо Той, изучавайки пътеката, която пълзеше с безброй криволици около възвишението. — Скоро ще дойде часът, в който нашият и другият свят ще се срещнат… Както сме сега, сме били преди време; и както сме били преди време, ще бъдем отново.

Направи жест, който извика у двете жени спомена за прегръдките му. Човекът, чиято любов споделяха, беше красив. Беше нещо повече от онова, което жената може да очаква от един-единствен мъж: приятел и любовник, учител и наставник. Беше успял да визуализира — също като тях, тайните на другите прераждания и виждаше бъдещето като малцина мъдреци на своето време.

Сянката се наслади на момента. От години не беше усещала какво е да дишаш, да помирисваш, да докосваш. Тези дарове, които не й бяха позволени. Вгледа се в двамата, които я придружаваха, вдиша ароматите на нощта, почувства острите ръбове на тревата по глезените си и се удиви на сетивната яснота на спомена. Любопитното беше, че всичко принадлежеше на собствената й памет. Не разбираше защо трябваше да проникне в съзнанието на друго създание, за да преживее отново толкова детайли, но не разсъждава много върху това. Ограничи се да му се наслади, докато видението не започна да избледнява. Образите се разсеяха, пейзажът се раздроби… Беше повлечена от някаква сила, която я принуди да напусне чуждия сън и я остави зашеметена в средата на стаята. Но все още не искаше да си отиде.

Върху бюрото откри отворена тетрадка. Надникна над страниците и прочете:

Снощи отново сънувах. Аз не бях аз, ами Анаис; и не бях влюбена в Хенри, а в една жена, която ме обичаше до полуда.

Видях я да идва към мен, но в началото не я познах. Нямаше лице, нито тяло. Беше само сянка. Побягнах, изпълнена със страх, въпреки че дълбоко в мен вероятността тя да ме настигне и да ме натисне в някой ъгъл ме възбуждаше. Вървях по улиците и тротоарите на един почти безлюден град, където се разминах с други сенки, които не ми обърнаха внимание.

Минавайки край едно огледало, успях да се зърна. Лицето ми започна да се променя, докато не се превърна в лице на екзотично и чудовищно създание, хибрид между жена и котка, който по-скоро приличаше на извънземно същество. Тогава страхът ми изчезна, защото осъзнах, че всъщност това винаги е било истинското ми аз, което най-сетне беше излязло на бял свят.

Реших, че няма да бягам повече. Ще се изправя веднъж завинаги срещу тази противница, която обичах. Чаках я; но тя вече не беше тя, а брадат мъж, чудовищно стар на вид, с маска, която имитираше чертите на Христос и с която смяташе да измами всеки срещнат… но не и мен; не и другите същества, наблюдаващи от близките сгради и от тази своя висота сякаш знаеха всичко. Вгледах се в онези лица, които ме молеха: „Свали му маската, направи го заради нас…“ Обърнах се и зачаках. И разбрах, че рискувам живота си, когато лапите ми докоснаха маската. Измяуках страховито и свалих маската на Антихриста.

За момент предусетих какво ще видя, но то беше само предупредителен проблясък, който мигом угасна. Ужасът ми накара образа да изчезне. След това открих локва с черна вода. Надвесих с над водата, изпълнена с терзания, и видях лицето си, ала то не беше моето лице, а нечие чуждо, което познавах, но не помнех…

Сянката се развълнува и нейното потръпване накара листата да потреперят. Търсенето й беше приключило. За последен път се потопи в съня на Мелиса. Образите на три същества, които прекосяваха една долина, се смесваха с други — невъзможно да бъдат описани. Наложи се да направи голямо усилие, за да се отдалечи оттам.

Но ще се върна, скъпа. Ще се върна…

15

Мелиса се събуди с лице, обляно в сълзи, и се сгуши във възглавницата, за да заглуши риданието си. Лека-полека се успокои. Опипом потърси часовника си: три и половина през нощта. Седна на леглото и се опита да подреди мислите си. Размърда десния си крак и се заигра със сянката, която хвърляше върху пода. Сянка, спомни си тя. И веднага сякаш й просветна. Отново я беше сънувала… нечия сянка… в едно сияние…

Вдигна лице и светлината на луната шибна зениците й. За болестта й нямаше лек. Представи си какво би станало, ако я затворят в някоя лудница на пълнолуние. Ще трябва да й сложат усмирителна риза. Би била най-лунатичната луда в цялата болница.

Какво е сънувала? Някоя история с мистериозния герой от монолозите й, с другата героиня от дневника й — вечната й мания, нейната фиксидея, екзистенциалната й страст, — но си спомняше само откъслечни детайли: факла, криволичещ път, усещане за екстаз, когато друга ръка поемаше нейната… Отново си легна. Може би ако пак заспи веднага, ще продължи историята от мястото, където беше прекъсната. И друг път й се бе случвало. Мушна се под завивките, но моментът беше отминал. Остатъкът на нощта беше пълна тъмнина.

Събуди я телефонът. Излезе в коридора, загърната с чаршаф, като притваряше клепачи, за да прогони светлината.

— Да?

— Мелиса? Диего се обажда, от списанието. Има един проблем с разказа, който ни остави.

За момент не можа да разбере за какво й говореха. Все още се чувстваше потопена в неясна мъгла.

— Проблем ли? — повтори тя, за да спечели време, като смътно си спомняше някакъв разказ за вампири.

— Да — продължи колебливо гласът от другия край на линията, — не знам как да ти го кажа. На мен ми се струва идеален, но двама редактори смятат, че алюзията за червените вампири може да се окаже проблематична за списанието, и за теб също, разбира се.

— Не разбирам.

— Защо не смениш цвета на вампирите?

За няколко секунди Мелиса загуби дар слово. Там, в дъното на съзнанието си, започваше да вижда светлина, но отказа да повярва, че е истинска.

— Какъв е проблемът с цвета?

— Червени са. Защо са червени?

— Нямам представа — прошепна тя. — Може би, защото е агресивен цвят, или защото си представям, че червено създание е по-страшно, отколкото някое синьо или оранжево. Знам ли!

— Шефът предложи да смениш цвета. В нашата страна нещо, което буди толкова много страх, не може да е червено. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Тя мигом се отърси от съня.

— Много добре разбирам, но не знам дали ще искам да го сменя.

— Би било жалко, разказът се хареса на всички ни. Само че цветът…

— Извинявай, но трябва да затворя, защото ще закъснея за работа.

— Обади ни се да ни кажеш дали…

— Чао.

Тресна слушалката на телефона. Какви глупаци! Ако нещата продължаваха така, скоро нямаше да може да се пише за нищо друго; нито вампирите, нито феите щяха да прескочат цензурата. Почувства, че депресията отново помрачава духа й. Всеки път, когато се сблъскваше с тези пречки, се парализираше, защото беше неспособна да се бори с нелогично поведение.

Погледна часовника. Трябваше й самолет, ако искаше да стигне навреме. Беше насрочила среща със Сусана и Едгар, за да й помогнат за изложбата. Опита се да не мисли за момчето. Беше направила невъзможното, за да я забележи… и нищо. Като лакомство, което никога няма да опита.

Девет без петнайсет. Никога нямаше да стигне. Едно празно такси зави зад ъгъла и успя да го хване. Мелиса го сметна за добър знак. Десет минути по-късно слизаше пред службата. Когато плати на шофьора, някой я докосна по рамото. Беше Селесте.

— Какво правиш тук? — възкликна Мелиса.

— Дойдох с един приятел да купя хартия.

— Откъде?

— От книжарницата на университета.

— Защо не идем заедно по-късно? Тъкмо и аз ще купя.

— Не продават на всеки, само на преподаватели — обясни Селесте, като се обърна към един мъж, който пресичаше улицата в посока към тях.

— Извинявай, че те накарах да чакаш — се извини непознатият веднага щом се приближи. — Не мога без цигари.

— Ако продължаваш така, ще пукнеш от някой инфаркт — скара му се Селесте свойски. — Виж, запознай се с Мелиса… Мелиса, това е Рохер.

Здрависаха се.

— Рохер учеше с големия ми брат, така че го познавам от малка. Сега е преподавател по история.

— А хобито ми е литературата.

— Вярно е, публикувал е два тома за литературен анализ… Мелиса също пише.

— Наистина ли? — попита той с неприкрит интерес.

— Съжалявам, но трябва да вървя. Беше ми приятно да се запознаем… Сели11, ще ми купиш ли малко хартия?

— Разбира се, ела у нас в петък. Тирсо ми каза, че ще намине… Има ли нещо ново?

— После ще ти кажа — отвърна Мелиса и хукна, отчасти защото вече беше твърде късно, но главно за да се спаси от погледа на онзи мъж, който започваше да изгаря кожата й.

16

Огромната къща, леко безрадостна на вид, се издигаше от другата страна на улица „Калсада“. Преди Мелиса да се роди, беше „Лисео дел Ведадо“. Сега беше Дом на културата на община „Пласа де ла револусион“. Входът за автомобили се охраняваше от групи кротони12, единствените растения, устойчиви на липсата на торове, която опустошаваше острова. Със своите листа, изпъстрени с жълти точици, червени петна, зелени мазки и оранжеви линии, бяха желан вариант за прикриване на липсата на цветя. Водата, която течеше от крановете, не можеше да се хаби за поливане, защото идваше в определени часове и трябваше да се използва за миене, готвене или за къпане, преди съвсем да спре. Така че градините се поливаха само когато Господ благоволеше… буквално казано. Нищо чудно, че се намираха в такова плачевно състояние.

Но момичето не обърна внимание на този пейзаж на обичайна бедност. Бързо прекоси прага, показа картата си на рецепционистката и се отправи към библиотеката. Край стълбището, което водеше до горния етаж, се срещна с двама души. Единият от тях беше Едгар. Другата беше Сусана. Мелиса отиде да ги поздрави, но усмивката замръзна на устните й.

— Случило ли се е нещо?

— Само ако знаеш — каза тихо Сусана.

— Изложбата — рече Едгар, сякаш това обясняваше всичко.

— Откраднали са картините?

— Нещо по-лошо — увери я Сусана. — Ще изтеглят половината от творбите.

— Какво? — извика Мелиса.

— По-тихо — помоли я Сусана, като посочи с ръка матираната стъклена врата на библиотеката. — ДС13 е в сградата.

Мелиса ги погледна с очакване някой да се разхили и да си признае, че всичко е било шега, но на лицата им се четеше страх и тревога.

— Не разбирам — предаде се тя. — Никой не ни информира, че има проблем с тези картини. Не забелязах нищо нередно.

— Гледай да кажеш, че наистина си забелязала нещо странно, иначе ще си имаш неприятности — я посъветва Едгар.

Мелиса се вгледа в очите на младежа и почти забрави заплахата, която тегнеше над всички. „Кротони“, помисли си тя и й се прииска да се потопи в онази гора от тъмни точици, които изпъстряха ириса на очите му. Изпита странно усещане за дежа вю: смътен спомен за нещо далечно. Представи си едно създание на джунглата, поело след сладко-киселия мирис на своята лъвица.

— Някой от Министерството на културата е видял картините и е вдигнал врява до бога — обясни Сусана. — Казал е, че са напълно подривни.

— Господи! — въздъхна Мелиса.

— Всеки момент ще ни повикат за разпит — допълни Едгар. — Има един тип вътре при шефа. Наредиха ни да чакаме тук.

— Внимавай какво ще кажеш — помоли я Сусана. — Ти си падаш луда.

— Писна ми от всичко това.

— Мълчи, ще те чуят.

Вратата на библиотеката се отвори зад гърбовете им. Мъж с гуаябера14, тъмни панталони и непроницаем поглед — достатъчно знаци, за да може Мелиса да разбере кой е. Или по-скоро какъв е.

— Вие ли класифицирахте картините? — попита мъжът.

Всички потвърдиха.

— Бих искал да ви задам няколко въпроса… поотделно.

Без колебание Мелиса излезе напред:

— Предпочитам да ги зададете на мен. Аз отговарям за галерията.

Зениците на мъжа се свиха. Не му убягна предизвикателният тон на момичето, но нищо не отговори. Отдръпна се, за да й направи път.

— Кой организира тази изложба? — попита, след като затвори вратата, седна в едно кресло и остави Мелиса права.

— Министерството на културата — отвърна тя, чувствайки се некомфортно в стаята, въпреки че изпитваше смътно удоволствие, като прехвърли отговорността за онзи „идеологически проблем“ на една държавна институция. — Самата заместник-министърка знаеше, че това са младежи, скоро завършили Училището по изкуства.

— Това ми е известно, но кой направи подбора?

— Никой. Помолихме всички да изпратят по две картини за изложбата.

Мъжът я наблюдаваше толкова съсредоточено, че тя започна да се изнервя. Това я вбеси още повече.

— Когато класифицира картините, нищо ли не забеляза?

— Какво например?

В тона на въпроса й прозвуча непочтителност.

— Много добре знаеш какво имам предвид. Щом не си успяла да забележиш… или не си искала да видиш нищо, значи ти също имаш проблеми.

— Съжалявам, не забелязах нищо необичайно.

— В много от картините личи неуважение към ръководителите на Революцията.

— Сигурен ли сте? — отвърна тя със съзнанието, че си навлича сериозен проблем. — Живописта е доста индиректно изкуство, в по-голяма степен от литературата или киното. Трудно е да направиш категоричен прочит на една картина; всеки я интерпретира в зависимост от това, което мисли. Истината е, че никой от хората, които класифицирахме тези творби, не е имал намерение да критикува нашите ръководители. Може би затова не видяхме нищо лошо в картините.

„Туше“, каза си развеселена, като забеляза изненаданото изражение на лицето на мъжа.

— Само че в този случай тълкуванието е много ясно — отвърна той, връщайки се към темата. — Например онази картина, на която Ел Команданте15 говори пред множество, където всички носят маски с неговото лице. Не ти ли се стори като подигравка?

— В смисъл?

— Намек, че всички лъжат.

— Не — отвърна тя дръзко. — Решихме, че художникът иска да изрази единодушието, което съществува сред народа пред върховния водач.

Думите й звучаха саркастично. На служителя на ДС му беше пределно ясно, но нямаше аргументи, нито улики, за да докаже противното.

— Добре, много съжалявам — каза най-накрая и подаде един лист, на който пишеше нещо, — но ако не изтеглите седемте картини и петте инсталации, изброени тук, галерията няма да може да отвори.

Мелиса хвърли един поглед на списъка и поклати глава.

— Без тези творби изложбата ще е безсмислена.

— Това е ваш проблем. Ако изложбата се отмени, не е, защото някой я забранява, ами защото вие отказвате да я направите с подходящи творби.

Мелиса остана със зяпнала уста от тази наглост. Понечи да отговори нещо, но стисна зъби, обърна се и излезе, без да се сбогува.

— Глупаци — измърмори, след като дръпна вратата зад себе си.

Приятелите й я заобиколиха загрижени.

— Изложбата няма да бъде открита — обяви тя с горчив вкус в устата.

— Какво? — възкликна Сусана.

— Не може да бъде — прошепна Едгар.

— Прибирам се — каза Мелиса. — Ако питат за мен, отишла съм на лекар.

— Какво ти е?

— Нищо ми няма — провикна се от вратата, — но им кажи, че съм получила инфаркт.

17

Писна ми от света, и най-вече от Него. По някаква причина ни мрази. Може би мрази цялото човечество. Най-лошото е, че трябва да симулирам послушание, от което се отдалечавам все повече и повече. Засега се опитвам да се прикривам, но не знам колко време ще издържа в тази роля.

От стаята си чувам гласа му, който звучи от някакъв високоговорител. Излизам на улицата и виждам лика му, който изглежда замръзнал в поза на Мусолини: надменно вдигната брадичка и пръст, който ни заплашва с ада. Негово Деспотично Величество е като бог: намира се навсякъде, но е дори по-вездесъщ. Поне Бог не подслушва телефонните разговори, за да разбере дали човек е съгласен с него.

Но аз се чувствам свободна. Няма да падна на колене в краката на никой феодален сеньор. Няма да приема никоя система, която не признава съществуването на душата ми. Не съм покорно същество, а една голяма лъжкиня. Мога да измамя и него, и неговата кохорта от цербери. Мога да се присмивам над умствените му недостатъци и да се подигравам на ролята, която ми е отредил: на овчица, благодарна, че е отгледана под покровителствената му сянка. Мисли си, че ще приема тази история, защото страда от скоротечна склероза. В действителност знам, че ненавижда всички ни… и най-вече всички жени.

Затова потърсих оръжие, най-опасното и най-страшното: бунтът. Но не откритият; това би било много лесно да се засече. Аз съм много подривна. Обожавам нелегалната дейност. Обичам да се движа нощем — като котка, която хвърля сянката си по стените на безлюден град. Харесва ми да оставям следите си и после да изчезвам в мрака. Познавам и други начини на оцеляване. Не знам къде ги научих, нито кой ми ги показа. Може би са ми вродени. Може би съществува женски ген, който се предава тайно; естествена мутация, създадена от еволюцията, за да ни осигури защита. И този ген пулсира в мен. Жив е, насочва инстинктите ми. Мога да бъда лицемерна като дявол, хлъзгава като влечуго, опасна като вещица.

Лесно е да посееш смут. Лесно е да застрашиш спокойствието на Неговата Височайша Диктатура. Първо, разполагам с тялото си. Никой — и той дори — не може да заповядва на желанията ми. Мастурбирам или правя любов колкото пъти си поискам, без да се налага да му искам позволение. Вагината ми е лично моя и я управлявам, както пожелая. Второ, разполагам със своя дух, със своите умствени оргии, със своите тайни вселени; и със своя собствена религия, магията — това плашило за материализма, този призрак, нарушаващ нормите, които се опитаха да ни наложат.

Ако Онзи, чието име не бива да назоваваме, знаеше всичко това, щеше да се чувства ужасен, че съм на свобода сред стадото му. Би алармирал своите агенти, платената си сган, тайните си полицаи. Би издал заповед да бъда заловена… за предпочитане мъртва. Но тази сложна стратегия не е създадена за неговия ум. Той не подозира, че някой може да действа по друг начин, не с агресия или насилие. Естествено, дори не може да си го представи. За него съм само жена.

18

Сянката се изплаши. Почти изхлипа, когато видя онова женско лице с изражение на самотно животно под звездите.

Пълнолуние.

В такива мигове — най-вълшебните в природата — покълваха великите мистерии: идваха приливите и отливите, жените имаха менструация, раждаха се прозренията на гениите. Нощите на пълнолуние възраждаха съдбата на човечеството. Така беше от хилядолетия насам и така щеше да продължи.

Сънят от пещерата й беше помогнал да разбере интуитивно част от онова, което жадуваше да си спомни, но трябваше да си изясни още нещо. Ако резултатът такъв, какъвто подозираше, неуморно щеше да възхвалява всички обитатели на Средната земя. Вече беше разбрала коя е най-непосредствената й задача: да се намеси в живота на онова създание и да накара Него също да го направи. Но първо трябваше да го намери.

Ако в онзи момент притежаваше плът и сърце, гърдите й щяха да затреперят като дърво, брулено от бурята. За миг преживя отново предишни животи, в които Той беше нейна съпруга или син и в които Тя беше негова любовница или сестра, и не можа да реши кога ги беше обичала по-силно. Всички зависеха от благоволението на по-висши сили, от волята на необясними предопределености, и решението на загадката не беше в рамките на възможностите й… поне докато не успее да събере всичките си спомени. А за целта имаше нужда от помощ.

19

— Не се притеснявай — опита се да я успокои Селесте, — ще видиш, че следващия ще го публикуват.

— Мислиш ли, че се чувствам така заради някакъв разказ? Грешиш. Бясна съм заради всеобщата глупост около нас.

Първо беше цветът на вампирите, сега забраняват картинна изложба. Утре един бог знае какво ще им хрумне.

— Това е завръщането на Гестапо — измърмори Тирсо, облягайки се на приятелката си.

— Трябва да направим нещо! — изфуча тя.

— Работим по въпроса, принцесо — каза Алваро, дъвчейки стрък трева. — Защо според теб дойдохме на мача?

Мелиса се огледа около себе си. Стадионът не беше много пълен, но имаше достатъчно хора.

— Не знам какво правя тук — разбунтува се Тирсо. — От всички съществуващи спортове, този е най-омразният ми. Сякаш ме ритат в топките…

— Не мрънкай — прошепна му Селесте. — Чакай да видиш спортистите.

— Дано поне това си струва.

Докато чакаха да излязат отборите, Тирсо започна да оглежда публиката. Въпреки че никога не беше ходил на стадион, здравият разум му говореше, че тук се случва нещо необичайно: имаше момичета с много дълги или много къси поли; младежи с дебели халки на ушите, някои от тях брадати, други — с коси, събрани на опашка… Обърна се да попита нещо Мелиса, но в същия момент отборите започнаха да излизат на терена.

— Ее! — възкликна Тирсо, посочвайки играчите. — Този не е ли актьор от миналия сериал? А онзи не е ли един художник — ваш приятел?

Погледна последователно Селесте, Алваро и Мелиса.

— Какво става, по дяволите?

Тримата избухнаха в смях.

— Бейзболен мач, не виждаш ли?

— Ето го Ернесто!

Лекарят успя да си проправи път сред младежите, скупчени на трибуните, и се настани до Тирсо.

— Мислех, че няма да успея — каза задъхан. — Не искаха да ме пуснат. Вече има пет патрулки пред стадиона.

— Ще дойдат повече — отговори спокойно Мелиса.

Тирсо пребледня.

— Къде сме попаднали?

— Ти нищо ли не знаеш? — попита Ернесто и после изгледа останалите.

— Ако му бяхме казали, нямаше да дойде — каза Мелиса с неприятен тон. — Нали знаеш какъв е?

— Какво трябваше да ми кажете, по дяволите?

— На протест сме — отговори Селесте, без да откъсва поглед от терена. Тя поздрави няколко души, които вече заемаха позициите си.

— Протест? Какъв протест? — изписка Тирсо и се изправи. — Аз не искам да протестирам за нищо.

Ернесто го дръпна обратно на пейката.

— Как може да не подкрепяш приятелите си!

— Приятели ли? Не познавам никого от тия хора.

— Но нас ни познаваш, нали — каза Селесте. — Сега сме тук и имаме нужда от твоята подкрепа.

Тирсо прогони въображаема муха с ръка.

— Защо?

— Щяхме да открием картинна изложба в Стара Хавана, но ДС я забрани — обясни Селесте. — Хиляда пъти ти обясних.

— И на мен ми забраниха изложба — добави Мелиса.

— Знам, но никой не ми каза, че трябва да протестирам за това.

— Художниците бяха бесни — продължи Селесте. — Според тях това никога не би се случило с бейзболен мач. После някой предложи да направим един гигантски пърформанс и ето ни тук.

— Това ми звучи като подигравка — каза Тирсо.

— Естествено, миличък — съгласи се Селесте. — Винаги ни наричат перверзници, нали? Е, сега ще разберат какво е хубаво. Никой няма да може да ни обвини, задето играем.

На Тирсо му се искаше да се чувства толкова безгрижен, колкото приятелите му или като останалите зрители, които не преставаха да крещят. Близо до тях един кльощав и брадат тип свиреше на конта, сякаш беше арфа, и кръглите му ленънки се свличаха от носа му. Мнимите спортисти — по сандали и еспадрили, най-накрая заеха местата си. В този момент от високоговорителите прозвуча силен шум. Тирсо скочи и се огледа наоколо.

— Какво става?

— Нищо, миличък, успокой се. Това е рок групата.

— Ще има и концерт ли?

— Не, приятел. Не знаеш ли, че хората винаги носят барабани и сирени на стадионите? — му обясни Алваро. — Само че ние сме по-изтънчени и доведохме едни рокаджии.

Почти веднага след това гръмна лавина от пронизителни акорди, надвикани от дрезгав глас, който пееше на неразбираем и въпреки това познат език. От всички страни отекнаха ентусиазирани възгласи.

— Това не е английски — каза Тирсо, като напрягаше слуха си.

— Все едно си против нас — упрекна го Мелиса. — Искаш да ни обвинят, че имаме идеологически проблеми ли?

— Намерихме рок група, която пее на руски — обясни Селесте.

Така неочаквано, както беше гръмнал, звукът секна. Чуха се викове, че няма ток, но мачът не прекъсна. „Спортистите“ започнаха да демонстрират своята некадърност. Топките на питчерите едва стигаха крайната цел. Посрещането беше под всякаква критика. За капак един от съдиите беше известен луд от квартала, когото художниците бяха убедили да играе с тях: бе единственият човек, който приемаше мача на сериозно. Разгърнаха огромен плакат с един от любимите лозунги на правителството: Спортът: право на народа. Хората бурно аплодираха.

Мачът протичаше без всякакъв ред и дисциплина. След втория страйк в първия ининг малоумният съдия неочаквано реши, че са по средата на петия. Чуха се поощрителни изсвирвания. След петнайсет минути лудият обяви, че всеки батър има право на шест страйка, и публиката подкрепи решението му с овации.

Група полицаи влезе на стадиона — няколко младежи ги изгледаха предизвикателно, — но мачът продължи, сякаш ги нямаше. Почти в същото време хора, натоварени със снимачна техника, се качиха на трибуните.

— Ще ни запишат — прошепна Тирсо, склонен да си тръгне.

Селесте избухна в смях.

— Не се притеснявай, от нашите са.

— Откъде знаеш?

— Познавам ги. Правят документален филм за рок музиката. Сигурно идват да запишат групата.

Полицията спря кинаджиите и се разрази спор. Вниманието на публиката се раздвои между мача и конфликта на трибуните. Беше очевидно, че агентите не искаха камери наоколо. Мелиса и приятелите й можеха да чуят скандала, защото вятърът и акустиката донесоха няколко фрази до тях.

— При всички положения тук няма ток — казваше единият от полицаите. — Така че тази група няма да свири.

— Гадните копелета спряха тока — оплака се някой на висок глас.

Чуха се яростни възклицания по трибуните. Кинаджиите, привидно победени, напуснаха мястото… само за да се върнат десет минути по-късно, влачейки един дълъг и дебел като питон кабел. Когато пазителите на реда отново им преградиха пътя, обясниха, че вземат ток от една къща от другата страна на улицата, за да може групата да включи инструментите си. Полицаите не позволиха това, като заявиха, че не може кабел да лежи по средата на улицата. Двама оператори казаха, че ще прехвърлят кабела над дърветата. Това засили лошото настроение на жандармите, които този път отказаха разрешение, без да дадат нови обяснения.

При всички положения мачът беше към края си. Отборът победител прекоси целия стадион и разгърнаха парче плат, на което се четеше друг известен лозунг: За спорта, физкултурата и игрите. Този път виковете наистина вбесиха полицаите, които с блъскане и заповеди започнаха да опразват стадиона. Двоен кордон от полицаи ескортира хората до улицата, изпълнена с любопитни съседи и минувачи, които се чудеха защо пред спорния колизей имаше повече от двайсет патрулни и няколко затворнически коли.

Притежателите на дълги коси и плитки, на халки и брилянти по ушите, на избелели дънки и размъкнати блузони, на къси панталони, изрязани криво с ножица, и на полупрозрачни поли, през които се виждаше бельото, в смях и шеги се пръснаха във всички посоки. Само лудият, който беше съдия, остана до вратата на стадиона, недоумяващ защо всички си тръгваха, а никой не спря да му обясни защо този забавен мач беше свършил така скоро.

20.

Мелиса застана пред гардероба. Задачата да избере тоалета си никога не беше лесна, защото обличането за нея не бе акт на кокетство. Дрехите функционираха като допълнение към природата й, а понякога като маска. Преди години носеше минижупи, защото не се чувстваше уверена в себе си и си мислеше, че ще отклонят вниманието от някоя нейна черта, която тя самата не можеше да определи. По-късно темпераментът й започна да се променя; стана по-дистанцирана и се отказа от стария си гардероб. Сега носеше дълги и въздушни поли. Купи си сандали, а за защита използваше гривни и екзотични обеци. Разбира се, в страна, където всичко беше с дажби, трябва да си факир, за да се обличаш по този начин, но Мелиса имаше въображение в излишък, както и добри контакти на черния пазар. Така успя да си направи доста прилични тоалети.

Девойката се почеса по главата. В друг ден би избрала лилави или червени, доста агресивни дрехи. Сега би било най-добре да изглежда беззащитна. Порови старателно, преди да избере белия костюм и един шал със златни ресни. Гримира се и завърши тоалета си с две капки парфюм. Отиде да се огледа в голямото огледало. Нещо липсваше. Върна се в спалнята и отвори дървеното ковчеже, където държеше няколко чифта обеци във формата на стари монети. Точно това й трябваше. Довери се на колективното подсъзнание, за да обърка тайната полиция: жена, накитена с ослепителната белота на девица, не можеше да представлява опасност.

Бибиткането на клаксон я извади от унеса й. Взе чантата и излезе бързешком. Колата я чакаше с отворена врата.

— Всичко ли взе? — попита Ернесто, който беше зад волана. — Не искам да стане като миналия път, когато по средата на пътя трябваше да се връщаме, за да вземем документите.

Мелиса направи жест, с който показа, че всичко е наред.

— Кой още ще чете? — попита Тирсо.

— Освен Сели и Алваро, нямам представа.

— Дано не се срещна с онези изроди от общината — каза Тирсо злобно. — Знаеш, че не мога да ги понасям.

— Аз пък се надявам да дойдат — каза тя жлъчно. — Ще припаднат, като чуят тези стихотворения.

Колата потегли бързо по почти безлюдните улици и след няколко минути стигнаха до някогашния дворец в Стара Хавана, сега превърнат в Дом на младия творец. Двайсетина маси си деляха пространството около централния двор, където обикновено се провеждаха поетичните и музикалните рецитали.

Първоначално идеята беше младежите да присъстват на културни събития в неофициална обстановка, където щяха да се сервират чай, освежителни напитки и леки храни, но от тази идея бяха останали само масите и столовете. При всички положения мястото си оставаше подходящо за запознанства с интересни хора.

На една маса седеше Едгар, който й помаха с ръка веднага щом я видя.

— Разбрах, че ще прочетеш няколко стихотворения. Вярно ли е?

Мелиса потвърди.

— Ела с мен. — Дръпна я няколко крачки встрани. — Искам да те запозная с едни приятели. Това е Фреди…

Мелиса подаде ръка на един шишко, който, вместо да я погледне в очите, впи лаком поглед в шала с ресните. За момент се изплаши, че ще й го свали от раменете и ще побегне.

— Каква прелест! — възкликна дебеланкото. — Къде намери този шал? Прилича на един, който носеше Фреди…

На Мелиса й се стори, че не е чула добре. Нали той беше Фреди? Момчето забеляза объркването й:

— Фреди е любимата ми певица; затова ме наричат така. Певица на болеро, дебела и божествена…

Но Едгар не му позволи да продължи:

— Мелиса, това е Лео.

Тя остана като вцепенена. Без нито един жест, нито дума веднага разбра: този беше любовникът на Едгар. Подаде му ръка, почти трепереща. Беше… фантастичен мъж. Топлата усмивка, която й отправи, почти опроверга очевидното.

„Поредният отписан мъж — помисли си с горчивина. — Какво нещастие, по дяволите!“

Тирсо докосна лакътя й:

— Трябва да вървиш.

Селесте, Алваро и останалите двама младежи вече се бяха настанили на местата си в централната част на двора. Един празен стол я чакаше. Докато другите четяха, се запита кои ли ще бъдат тази вечер агентите на ДС, скрити сред публиката. Беше развила шесто чувство, за да ги засича. Видя нови лица сред зрителите редом с редовните посетители. Различи няколко смътно познати физиономии и си даде сметка, че тези хора посещават мястото при определени случаи, без да се смесват с останалите…

Най-накрая дойде нейният ред. Отвори тетрадката и започна да чете с бавен и овладян глас. Три от стихотворенията можеше да се окажат опасни, но бяха написани по такъв начин, че звучаха двусмислено; останалите две бяха доста еротични.

Беше усъвършенствала стил, който объркваше мнозина. Не че й пукаше какво ще си помислят другите, но се забавляваше от смущението, породено от контраста между ефирния й, почти призрачен вид и текстовете, наситени с опасни намеци и фини премълчавания.

След като всички прочетоха стихотворенията си, голяма част от публиката се пръсна на групи.

— Едгар ми е разказвал за теб — прошепна Лео в ухото на Мелиса, — но спомена само, че сте колеги и че пишеш. Забрави да каже основното.

— Кое?

— Че си много хубава… а това е опасно за жена, която пише по определени теми.

— Така ли?

— Предизвиква греховни мисли.

— Трябва да тръгваме — съобщи Едгар, като подаде глава между двамата. — Ще закъснеем за театъра.

— Ще се видим по-късно — каза й Лео и я погледна за миг в очите.

Тя почувства как главата й олеква. Знаеше, че още е на крака, но изпита усещане, че нейният астрален двойник се е свлякъл на пода.

— Момиче, усмихни се — извади я от унеса Тирсо. — Държиш се идиотски.

— Имам нужда да се поразходя.

— Щях да ви предложа да минем по „Малекон“ — предложи Ернесто. — Искате ли?

Мелиса се съгласи.

— Ще предупредя Алваро и Сели — каза Тирсо. — Може би ще искат да дойдат.

И докато Тирсо се опитваше да спаси приятелите си от група почитатели, Мелиса доближи ръка до лицето си, за да вдиша аромата, който Лео беше оставил по нея.

21

Винаги съм била различна, още от малка, но не защото бях хубава или умна. Смятам се за ужасно посредствена, въпреки че учителите ми и близките ми твърдят обратното. Имам само едно качество, което може погрешно да са взели за интелигентност: аз съм патологично любопитна. Интересува ли ме нещо, светът може да се руши, но вниманието ми си остава насочено към каквото ме е пленило, независимо дали е човек, книга, идея, която се върти в главата ми, или нещо, случващо се наблизо. Обичам да премислям всичко, с което се сблъсквам… това също така е ахилесовата ми пета. Възрастните непрекъснато ми се караха, защото все „витаех в облаците“; и наистина, когато се задълбоча в някой проблем, паметта ми никога не регистрира друга задача или въпрос. Това състояние на ума може да е причината за Ясновидството ми.

Още си спомням разходките си из гората на Хавана и тайните игри с едни създания, които мислех за джуджетата на Снежанка. Непрекъснато се криеха от мен, докато се опитвах да ги уловя. Често виждах само частици от техните неуловими тела: ръчичка, която изчезваше във вътрешността на някой дънер, гънките на червен плат, блясъкът на очите им иззад храстите… Понякога чувах гръмките им смехове, но никога не ми позволиха да ги приближа.

Когато й разказах това Сибила каза само: „Не са били фантазии, Мелиса. Родила си се с Дар да виждаш“. Тя смята, че децата имат повече възможности да виждат обитателите на Средната земя. Възрастните са научени да блокират сигнала, който иначе биха приемали по естествен път. Въпреки това умът е способен да запази този дар и да го съживи в подходящ момент.

„Когато човек променя рутината, подсъзнанието отваря вратите си“, каза Сибила.

Тя мисли, че в предишен живот съм била гадателка или вещица, и може би е права. Не помня кога за първи път почувствах желание да си правя лунни бани и да вдишвам аромата й… защото луната ухае на старо сребро, окъпано от дъждовен порой. Според Сибила тази практика ме свързва с неолитните племена, които са виждали и обожавали Богинята на лунния диск, и твърди, че това е знак за връзката ми с Уика, най-древната религия.

Все още не разбирам много неща, но не изпитвам страх, защото съм гледала ритуалите с минерали, цветя и други плодове на земята, заредени с пречистваща сила. При всички положения не знам откъде учителката ми черпи толкова търпение да се бори с мен. Видях я ядосана само веднъж — когато я попитах дали практикува черна или бяла магия.

„Все едно да питаш дали някой християнин е добър или лош — ми отговори ядно, макар че после поясни: — Магьосникът трябва да се подчинява на закон, който уважава всичко живо. И ако някой използва силите си, за да върши зло, рано или късно ще си плати за това. Запомни: каквото и да правиш, добро или зло, ще се върне при теб тройно умножено“.

Вчера ме увери, че скоро ще тръгнем по друг път… Тя е такава. Говори с притчи като Христос и ме оставя да се питам дълго време. Въпреки че накрая чакането винаги си струва.

22

Това беше Той. Тя изпита по-скоро вътрешна убеденост, отколкото предчувствие. След толкова години отново усещаше онази болезнена и обичана вибрация, която от хилядолетия насищаше духа й.

Сянката излъчи нещо, подобно на пулсиращо сияние… или по-скоро като вой на вълчица, която възстановява връзката си с глутницата. Той отвърна по същия начин. Търсеха се отчаяно и всеки миг им се струваше като вечност. В онази вселена, забранена за живите същества, се завихри ураган, вълна на умствен земетръс, и сянката си спомни всяко от излизанията си към празнотата, всяко пътуване в посока на някои проблясък, които я привличаше, както електрическа крушка фатално привлича пеперудите. Така пристегна Той: като светлина. Ако бяха живи, щяха да се целунат, да се прегърнат, може би да се търкулнат по някой скат или върху някое легло, но сега всеки от тях проникна в същността на другия без думи, разменяйки болезнени преживявания, стари образи, съмнения без отговор…

Беше объркан. Беше починал след сянката и това й даваше известно преимущество, защото тя бе имала повече време да си спомни. Обясняваше му, учеше го и му разкриваше тайни.

„Къде е Тя?“, попита.

И сянката му показа онзи някогашен ритуал, когато тримата се бяха качили на върха, за да запечатат своя договор за любов.

Приятелю мой, моя любов…

Сянката се опита да го приласкае, но Той я отблъсна.

Къде е?

Защитена… На сигурно място…

Усети нарастващата му тревога.

Не е ли тук, при нас?

Сянката закръжи около Него.

Намира се от другата страна.

Забеляза разочарованието му. Докато двамата са живели заедно в последното им прераждане, Тя сигурно е скитала като самотна душа из онези места. Може би е била наблизо през цялото време, без никой от двамата да забележи. Може би нейната невидима близост бе причината да я преследват с такава страст.

Сянката се понесе около него, гальовна.

Ела, любими, ела… Знам къде е. Знам как да я видим.

И се хвърли срещу потока от души, които се връщаха към вселенската утроба. Той я последва опечален. Беше таил надежда, че тримата ще се срещнат на това място, защото тогава възможността за среща в следващ живот би била по-сигурна. Сега духът му гаснеше.

„Мъж ли е или жена?“, попита Той. Има ли деца, братя и сестри? Млада ли е? Влюбена ли е?

Жена е, отвърна сянката. Млада, без братя и сестри. Все още може да има деца. Не се е влюбвала.

Разбра какво си мислеше Той: да се върне в тялото на нейно дете, брат или изобщо създание, което би му позволило да бъде до Нея. Но това беше невъзможно. Никой не се връщаше, преди да осмисли предишния си живот, а Той продължаваше да бъде в състояние на пълно объркване.

Изведнъж я усетиха. Там някъде пулсираше създанието, което, без да знаят, и двамата бяха търсили по време на последния си живот. С неудържим порив се забързаха към съществото, което не си спомняше предишните им самоличност; което не подозираше, че настоящият му живот е лично решение; което не си представяше, че търсенето на любов беше обречена кауза, защото единствените му и вечни любовници щяха да бъдат от плът и кръв едва в някой бъдещ живот.

23

— Отново сънувах един от онези особени сънища — оплака се Мелиса веднага щом се настани в креслото. — Всичко беше объркано, помня го смътно, но тя отново беше там.

— Кой? — попита Сибила.

— Сянката.

Шумът на града се разсейваше с падането на нощта. Хората се скриваха в домовете си, следвайки инстинкта на своите предци.

— Беше още един от онези сънища, в които… — започна да обяснява, но, изглежда, промени намерението си. — Вие казахте, че сте били психолог, нали?

— Дипломирах се, но не се посветих на практиката — отвърна жената бавно, сякаш й беше трудно да си припомня нещо много болезнено. — Понякога е опасно да кажеш, че лечението на хронична депресия се състои в това да напуснеш страната.

— В такъв случай ще знаете какво се случва с мен — предположи Мелиса. — Мисля, че имам начален стадий на шизофрения.

Жената направи усилие да не се засмее.

— Откъде ти хрумна това?

— Един приятел ми каза, че някои личности…

— Миличка, няма никакъв проблем с личността ти. Ти си един непоносимо нормален човек, само че си принудена да живееш в среда, която не е нормална.

— Но тогава как обяснявате сянката?

Сибила се сети къде е ключът за това объркване.

— Къде е дневникът ти? — попита тя.

— Дневникът ми ли? — повтори Мелиса изненадана.

— Каза ми, че си водиш дневник, където записваш някои преживявания и разсъждения за сянката.

— Продължавам да пиша, защото допълва онова, което виждам насън. — Тя се замисли. — Или сънищата допълват дневника ми?

Жената изчака няколко секунди и като видя, че Мелиса продължава да мълчи, обясни:

— Сянката, изглежда, е част от самата теб, цялост, родена от твоето подсъзнание. Помниш ли какво ти разказах за духовните наставници?

— Да, но е невъзможно сянката да е един от тези наставници, защото аз самата я измислих.

— Духовните наставници се появяват под всякакви форми: в някой сън или в някое стихотворение, може да са отчетливо присъствие или предчувствие. Не ти казвам, че е едното или другото, но има начин да се провери.

— Как?

— Като започнеш вътрешно пътуване.

— Какво е това?

— Пътят, който ти обещах.

— А ритуалите?

— По-добре да ги забравиш засега.

Мелиса прехапа устни. Това означаваше да изостави единствения инструмент, който й даваше някаква власт на онова място, където се чувстваше все по-несигурна. Без магия нямаше да е възможно да промени нещата.

— Имам нужда да се науча да контролирам енергиите си — настоя. — Ритуалите…

— Ако не си способна да владееш импулсите си, магията ще бъде само инструмент за нанасяне на вреда и първата, която ще го изпита, ще бъдеш ти.

— Не става дума за мен, а за хората около мен.

Сибила предусети, че девойката е намислила нещо.

— Ритуалът е процес на приобщаване към божеството, техника за освобождаване на душата, не е инструмент за агресия.

— А ако искам да защитя други хора?

— Можеш да разпръскваш любовна енергия. Това отслабва омразата и насилието.

— А, не. Не вярвам в приказката за другата буза.

— Никой не изисква от теб абсурдно подчинение. Магьосникът има дълг срещу всичко, което се опитва да промени естествения ред, но мисията му е да защитава, не да напада.

— Дори в екстремни случаи ли?

Жената я се вгледа в нея за няколко секунди.

— Предполагам какво си мислиш и ще ти е трудно да разбереш това, което ще ти кажа, но опитай. Магията е наследство от неолита, от клон на човечеството, който днес наричаме „народ на мегалитите“ заради способността им да строят каменни паметници. Ценили са вселената по начин, който никога няма да се повтори, защото човешкото същество се е променило. Магията е религията и философията на този народ. Малкото, което знаем, е достигнало до нас чрез култове, практикувани от други племена, които са получили наследството им, но способността на тази раса да използва Ясновидския си дар няма да може да се върне. Мозъкът на магьосниците от древността е функционирал различно от нашия. Може би ще успеем да си върнем част от онези сили и да ги използваме, за да израснем като личности, но не вярвам, че имаме много възможности да въздействаме на материята, както те са го правели.

Мелиса се взря в отдалечаващите се облаци. Бризът донесе мирис на водорасли, мокри скали, влажно и гнило дърво.

— Ако не мога да променя света с магия, ще го направя със собствените си ръце.

— Погрижи се за вътрешното си израстване.

— Ще го направя — увери я тя, — но също така ще направя нещо за другите.

— Какво си намислила?

— Хрумнаха ми няколко идеи. Може да не ми стигнат, за да сваля правителството, но поне ще го накарат да се изприщи.

24

Кварталът беше останал в тъмнина — нищо необичайно. Мелиса чуваше ропота на хората, които разговаряха на верандите на домовете си или бяха гледали телевизия на отворена врата, за да се възползват от нощния бриз. Това беше нейният шанс.

Отиде в трапезарията. В коридора се размина с баба си, която се връщаше от верандата, за да иде да спи. Мелиса й каза, че излиза за малко, за да се види с една приятелка. Когато възрастната жена запротестира заради това нощно излизане, я увери, че приятелката й живее наблизо. Изчака тътрещите се стъпки да заглъхнат във вътрешността на дома и едва тогава отвори шкафа, откъдето извади найлонов плик. Затвори с ключ и излезе с торбичката на улицата.

От тротоара видя ослепителния сноп лъчи на фенер, който прекосяваше портала на една съседна къща; чу смеховете на децата, възползвали се от закрилата на мрака, за да се измъкнат тайно от родителите си; също така разговорите от балкон на балкон между съседите, но не можеше да различи нищо на повече от метър разстояние. Близо до ъгъла се спъна и едва не падна. Тънкият пресеклив смях й разкри, че виновник е синът на медицинската сестра, която живееше отсреща. Момчето нададе призрачен вой с явното намерение да изплаши човека, с когото се беше сблъскало, и веднага побягна.

Стигна до месарницата, опипом извади от чантата тубичка и свали капачката й. Внимателно намаза четката и започна да пише върху избелялата повърхност. Някой шегаджия от квартала, може би с еврейски корен, я беше кръстил „Стената на плача“, защото на дъската, която висеше там, се появяваха само съобщения от типа на: Свърши диетичното пиуе, Тази седмица ниама риба и Месото тези две семици ниама да доде до суедваия месец. Такива престъпления срещу правописа вбесяваха Мелиса, но бяха повод някои шегаджии — по-грамотни от месаря — да направят свой принос. Примерно предпоследният стенопис беше лесен за изпълнение. С няколко минимални корекции фразата се превърна в изразителна жалба: Тази седмица ни… ама риба!

Със затаен дъх и като спираше непрекъснато, за да се ослуша откъде идват определени шумове, започна да пише посланието си на стената. Всъщност не беше оригиналната авторка на текста. Месеци по-рано един приятел, който учеше във Факултета по математика, й беше разказал — полуразвеселен, полупритеснен, че ДС обградила университетския хълм, защото във Факултета по кибернетика се появил огромен надпис, който гласял: Долу — знаеш кой. Макар да не се споменаваше конкретно никой, посланието беше толкова ясно, че ДС не се поколеба да разпита всички пазачи и използва кучета и експерти криминалисти в търсене на следи, които да доведат до автора. Новината обиколи острова, въпреки че не беше публикувана в никой вестник. Тази фраза Мелиса възпроизвеждаше на стената. Сред хилядите антиправителствени призиви, които се раждаха из цялата страна, този беше почти гениален. Беше не толкова директен, колкото адски въздействащ, префинено злобен. Собственото му двусмислие го превръщаше в много зловреден текст, защото фактът, че нямаше нужда от име, за да посочи адресата, отразяваше неоспоримата вина на човека, към когото беше насочен. Все едно казваше: Няма нужда да те споменавам, защото всички знаем кой си…

Чу нечии стъпки и се долепи до стената на месарницата, като се скри зад кашони, които миришеха на развалена риба. Единият от тях падна и силният шум подплаши котките, които душеха на планината от опаковки. Момичето чу възклицанието на някаква жена и стъпките отново се изгубиха в мрака.

Върна се при надписа. Въпреки пълния мрак зениците й се бяха разширили и виждаше достатъчно добре. Близко дихание докосна лицето й и тя застина в ужас. Мястото беше пълно с обемисти предмети, по-черни от нощта, но не успя да види никакво живо същество наоколо. По-уплашена отпреди се захвана отново със задачата си. Имаше усещането, че нещо или някой се намира на една ръка разстояние, и още по-лошо: че това нещо или някой знаеше какво прави тя. Косите на тила й настръхнаха, когато някакъв глас я повика по име. Още веднъж се огледа във всички посоки. Нищо. Дописа надписа бързешком, прибра четката, натисна капачката на тубичката с боя, върна я в чантата и забърза към дома си.

Когато се отдалечи, започна отново да различава смеха на децата, крясъците от семеен скандал и тихото жужене на разговорите, които се провеждаха под прикритието на сенките. Това я успокои малко, но няколко пъти се обърна да огледа безлюдната улица, за да провери дали не я следят. Невидимото присъствие продължаваше да бъде близко.

Реши да не влиза направо у дома си. Подмина решетката и продължи до парка. Никой не й обърна внимание, когато се качи в автобуса. Слезе на втората спирка и се върна пеша. Щяха да открият надписа чак на другата сутрин, защото единствената светлина на магазина оставяше местопрестъплението в сянка. Затова, дори ако токът дойдеше в някакъв разумен час, тази вечер нищо нямаше да се случи.

Затвори вратата на дома си и отиде до шкафа, за да прибере боята. Запали свещ и си изми ръцете. Би дала всичко, за да можеше да заспи, но от нерви не успя. Опита се да чете.

Беше прегледала само бегло книгите на Анаис Нин, но всеки път, когато напредваше по малко, оставаше изумена от сходството между мислите на тази жена и своите собствени. Първо, и двете си водеха дневник, който беше нещо повече от просто изреждане на случки. По-скоро беше тетрадка с размишления, където превратностите на живота бяха отражение на най-великите въпроси, които се зараждаха в ума й. Отгоре на всичко и двете бяха Риби с асцендент Везни. Не че Мелиса приемаше астрологията много на сериозно, но сега се замисли за тежестта на съвпаденията. Дали е възможно това да обуславя сходството на характерите им? Също като Анаис се беше интересувала от еротична литература по-скоро като предизвикателство, отколкото като израз на удоволствие, по-скоро като форма на бунт, отколкото като литературно упражнение.

Легна по гръб, съзерцавайки отблясъците на свещта по тавана. Би й се харесало да бъде нейна приятелка. Опита се да си я представи в Хавана — как чака на опашка за хляб, как се качва в някой претъпкан автобус или на събрание, където всички обвиняваха, за да не бъдат обвинени. Какво би си помислила за тази столица на ада?

Видя сцената с внезапна яснота. Онази странна и самотна жена, способна да обърне света наопаки с идеите си, щеше да изложи опасни доводи; и веднага щом вижданията й за света се сблъскаха с обкръжаващата я среда, щяха да я спрат. „Анаис Нин не би могла да съществува в Куба“, заключи Мелиса и затвори очи.

Опита се да си представи жестовете й, гласа й, звука на смеха й, но се улови, че се държи като любовница. Идеята я порази. Да се влюби в мъртва: само това й липсваше!

Нещо я погали по бузата. Нежен и топъл допир. Спомни си какво беше станало преди в тъмнината на улицата, но сега не изпита страх. Намираше се в твърде позната и сигурна среда. Освен това заспиваше.

Полъх на вятъра загаси свещта и тя потъна в дълбок, почти чувствен унес. Книгата се плъзна на пода. Луната напредваше към зенита си и светлината й нахлу през прозореца, като се разля върху лицето на Мелиса.

Първите образи раздвижиха клепачите й. В съня бягаше от нещо, от някого, може би от самата себе си; този кошмар я беше преследвал и друг път. Изведнъж, в мига, в който се почувства изгубена, я видя отново. Там беше сянката, до нея имаше още една, а по-нататък — трета и четвърта, и пета… Разбра, че мястото беше огромен замък на сенките; пресечна точка на всички души и вселенската същност.

В това състояние, което й даваше достъп до незнайни измерения, й хрумна, че сянката е стара позната.

— Коя си ти? — извика Мелиса в съня си, където се носеше като едно от хилядите същества, скитащи там. — Защо ме преследваш?

Почувства облъхване, сякаш гигантска птица размахваше криле.

— Защо търся присъствието ти, а ти се вкопчваш в моето?

И един глас каза тихо в нея:

— Аз съм твоя двойница, твоята сродна душа, призракът, когото сънуваш…

И в този миг разбра с яснота, по-силна от предчувствие: онази сянка, която я преследваше, галеше лицето й и бдеше над стъпките й, беше създанието, наричало се някога Анаис Нин.