За писането: Мемоари на занаята

Какво е писането

Телепатия, разбира се. Забавно е, кота се замислиш: от години се спори дали изобщо има телепатия и хора като Дж. Б. Райн са си блъскали главата да измислят надежден тест за доказване на този феномен, а при това непрекъснато се натъкваме на него — той ни е под носа като „Откраднатото писмо“ на господин По. Всички изкуства зависят до известна степен от телепатията, но според мен в литературата тя съществува в най-чистата си форма. Може би съм предубеден, но дори да е така, ще се придържаме към писането, защото именно за него ще говорим и разсъждаваме тук.

Аз съм Стивън Кинг. В едно снежно утро през декември 1997 година седя на бюрото си (онова под полегатия таван) и пиша първата чернова на тази глава. В ума ми се въртят разни неща. Някои грижи (лошото ми зрение, още не сме започнали коледното пазаруване, жена ми лежи болна с някакъв вирус), някои радостни вести (малкият ни син си дойде изненадващо от колежа, свирих на концерт с Уолфлауърс „Чисто нов кадилак“ на Винс Тейлър), но точно сега всички тези неща минават на заден план. Аз съм някъде другаде, на едно място под земята с ярка светлина и ясни образи. Това място съм създал за себе си през годините. То е място с перспектива. Знам, че звучи смешно и противоречиво — място под земята с перспектива, но при мен е така. Ако вие си избирате свое собствено място, може да го разположите на върха на дърво, на покрива на Световния търговски център или пък на ръба на Големия каньон. Това е вашият малък червен вагон, както се изразява Робърт Маккамън в един от романите си.

Тази книга трябва да излезе в края на лятото или началото на есента на 2000 година. Ако всичко върви по план, тогава вие ще сте се отдалечили доста от мен в потока на времето, плувайки надолу по течението… но може и да сте на вашето място с перспектива, приемателния ви пункт за телепатични съобщения. Разбира се, не сте длъжни непременно да сте там; в края на краищата магията на една книга не е обвързана с мястото. Когато пътувам, обикновено слушам в колата си книга (несъкратена версия, намирам, че съкратените аудиокниги са пълна скръб) и нося друга в багажа си. Никога не знаете кога може да ви дотрябва такъв път за бягство: когато висите на километрична опашка да си платите таксата за аутобана, през петнайсетте минути, докато седите в коридора на някой скучен университет и чакате да излезе асистента (когато точно в момента някакъв откачен студент заплашва със самоубийство, защото току-що е бил скъсан на изпита по основи на нещо-си), за да ви завери присъствията, в чакалнята на летището, в обществената пералня през дъждовните следобеди и, най-лошото, пред кабинета на лекаря, който така е объркал приемните си часове, че ви се налага да чакате половин час, само за да чуете някакво скалъпено утешение. Намирам, че в такива случаи книгата е жизненоважна. Ако ми се наложи да чакам известно време в чистилището, преди да ме пратят на едно или друго място, струва ми се, че няма да имам нищо против, стига да разполагат със заемна библиотека (която най-вероятно ще бъде заредена единствено с романите на Даниел Стийл и Пилешките супи на Джак Канфийлд, ха-ха, шегичката е за твоя сметка, Стив.).

И така, аз чета когато и където ми е възможно, но си имам едно любимо място, както навярно и вие. Място, където светлината е добра, а възприятията — обикновено изострени. За мен това е синьото кресло в кабинета ми. За вас може би е пейката на слънчевата веранда, люлеещият се стол в кухнята или дори леглото ви — божествено е да четеш в леглото, стига върху страницата да пада достатъчно светлина и да нямаш навика да си разливаш кафето или коняка върху завивките.

Та нека предположим, че вие се намирате на любимото ви място за приемане, а пък аз съм на мястото, откъдето предавам най-добре. За да сполучи малкия ни фокус, трябва да преодолеем не само пространството, но и времевото разстояние. То обаче не е сериозна пречка: щом и днес още сме в състояние да четем Дикенс, Шекспир и (с помощта на някоя друга бележка под линия) Херодот, навярно ще ни се удаде и скокът от 1997 в 2000 година. И така, да започваме: истинската телепатия в действие. Виждате, че не съм скрил нищо в ръкавите си и устните ми не се движат. Но вашите, най-вероятно.

И… внимание: пред мен има маса с червена покривка. Отгоре е разположен кафез с размерите на малък аквариум. В кафеза има бял заек с розов нос и обрамчени с розово очи. В предните си лапи държи парче морков и доволно гризе. На гърба му ясно личи цифрата осем, написана със синьо мастило.

Едно и също ли виждаме? Би трябвало да седнем и да сравним записките си, за да сме напълно сигурни, обаче мисля, че всичко е наред. Разбира се, има няколко неизбежни варианта: някои от приемащите виждат огненочервена покривка, други аленочервена, а трети вероятно възприемат други нюанси на червеното. (За далтонистите червената покривка има цвета на тъмносива цигарена пепел.) Някои виждат покривка с прави ръбове, други — с накъдрени като морска пяна. Романтичните души навярно ще добавят малко дантела — моля, чувствайте се свободни: моята покривка е и вашата покривка.

Видът на кафеза също оставя достатъчно пространство за индивидуални интерпретации. Първо, аз ви нахвърлях грубото му описание което върши работа, само ако виждате света през моите очи и измервате нещата с моите мерки. Лесно ставаме небрежни, когато правим приблизителни описания, но алтернативата е досадното вторачване в детайлите, което отнема цялото удоволствие от писането. Ами ако бях казал: „На масата има кафез, дълъг сто и пет сантиметра, широк шейсет сантиметра и висок трийсет и пет сантиметра“? Това не е проза, а упътване за употреба. В описанието е спестен и материалът, от който е изработен кафезът. Телена мрежа? Железни пръчки? Стъкло? Всъщност не е ли все едно? Всички знаем, че кафезът е прозрачен, а останалото е без значение. Най-интересното тук дори не е гризящият морков заек в кафеза, а цифрата на гърба му. Не е шест, не е четири, не е деветнайсет цяло и пет десети. Цифрата е осем. Това имаме пред очите си и всички го виждаме. Аз не съм ви го казал. Вие не сте ме питали. Не съм си отварял устата — вие вашата също. Даже не се намираме в същата година, какво остава за мястото… и въпреки това сме заедно. Близко.

Нашите мисли се срещат.

Изпратих ви маса с червена покривка, кафез, заек и цифрата осем, написана със синьо мастило. Вие получихте всичко това, особено синята осмица. Между нас се осъществи телепатичен процес. Никакви залъгалки с митични планини; истинска телепатия. Няма да раздувам излишно онова, което следва, но преди да продължим, искам да разберете, че не се опитвам да ви се харесам. Имаме да вършим сериозна работа.

Може да подходите към акта на писането с притеснение, с вълнение, с надежда или дори с отчаяние — чувството, че никога няма да успеете да пренесете на листа онова, което е в сърцето и ума ви. Може да се впуснете в писането със стиснати юмруци и присвити очи, готови да сритвате задници и да назовавате нещата със собствените им имена. Може би причината да пишете е, защото искате да накарате някое момиче да се омъжи за вас или защото искате да промените света. Това си е ваша работа, стига да сте концентрирани. Нека го кажа с други думи: „Никога не сядайте пред празния лист, ако не сте концентрирани.“

Не ви карам да се отнасяте със страхопочитание или сляпа вяра; не ви моля да сте политически коректни или да захвърлите чувството си за хумор (благодарете на Бога, ако го притежавате). Това не е конкурс за популярност, не е Олимпиада по морал и не е църква. Това е писане, по дяволите, не е като да миете кола или да нанасяте очна линия. Ако не можете да го приемете сериозно, няма да се спогодим. Ако не можете или не искате, сега е моментът да захвърлите тази книга и да се заловите с нещо друго.

Измийте колата например.