Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Голямата паника

(Гевин Блеър пилотира един от бойните дирижабли D-17, които изграждат гръбнака на „гражданския авиопатрул“ на САЩ. Това е работа, която идеално му подхожда и напълно го устройва. В „цивилния“ си живот Гевин е управлявал малък дирижабъл.)

Простираха се чак до хоризонта — седани, камиони, автобуси, кемпери… абе всякакви възможни возила. Мярнах няколко трактора, включително и един бетоновоз! Имаше и някакъв тир, помъкнал огромен билборд с реклама на „Клуб за джентълмени“ Върху билборда седяха хора. Всъщност народът се беше накачулил навсякъде — по покривите на колите, между багажите… Гледката ми напомни за влаковете, които бях виждал в старите индийски филми — там хората висяха от къде ли не, досущ като маймуни…

Самото шосе не беше в по-различно състояние. Беше осеяно с куфари, кашони, пакети, включително и скъпи мебели… Даже забелязах и един роял — не се шегувам!, — който изглеждаше така, сякаш го бяха изхвърлили в движение на пътя… Да не говорим за изоставените автомобили. Едни бяха преобърнати с колелата нагоре, други бяха разглобени и разкостени, а трети имаха вид на опожарени. Имаше и голям брой хора, които вървяха пеша покрай шосето или направо си пердашеха през равнината… Някои чукаха по прозорците на колите и тикаха в лицата на пътниците всевъзможни дреболии за продан. Видях и жени, които предлагаха себе си. Предполагам, че офертата им е представлявала секс срещу бензин. Едва ли са искали да ги откарат донякъде — най-малкото, понеже пешеходците се движеха по-бързо от колите. Но пък… знае ли човек? (вдига рамене.)

Продължих напред към мястото, откъдето прииждаха всички тези хора, и открих, че след около четирийсет и пет километра трафикът ставаше малко по-раздвижен. Сигурно ще си кажете, че настроението на бежанците в този участък е било по-ведро… само дето хич не бе така. Те присвяткваха нервно с фаровете на колите си, блъскаха се в предните возила, излизаха навън и често се стигаше до бой. Имаше и такива, които лежаха на земята от двете страни на шосето — някои едва-едва помръдваха, а други не проявяваха никакви признаци на живот. Пешеходците ги подминаваха с енергични крачки, понесли я багажа, я децата си, или пък тичаха — ако, естествено, им бяха останали сили за това. Всичките — в една и съща посока, редом с безкрайната колона от пъплещи автомобили. Питате се защо, нали? Е, и аз се запитах, но само след няколко километра отговорът сам се яви пред мен.

Онези твари се тълпяха сред колите. В усилията си да ги избегнат шофьорите от външните ленти се опитваха да направят обходна маневра, ала затъваха в калта и задръстваха още повече движението. Возилата бяха разположени толкова нагъсто, че пътниците не можеха да отворят вратите на колите си. Видях как онези същества издърпват хората през отворените прозорци или сами пропълзяваха в купетата. Повечето шофьори бяха впримчени като в капан вътре. Предполагам, че по-предпазливите бяха заключили вратите и вдигнали прозорците, ала едва ли всички разполагаха с подсилени или бронирани стъкла. Така немъртвите не можеха да влязат вътре, но и живите не можеха да излязат навън. Някои вече се поддаваха на паниката и стреляха в собствените си предни стъкла, разрушавайки единствената защита, с която разполагаха. Глупаци. Имаха шанс да се спасят, макар и малък… А може би от самото начало си бяха обречени и само щяха да отложат неизбежното с няколко часа? На централната лента забелязах и камион за транспортиране на коне. Ремаркето се клатеше яростно напред-назад. Клетите животни все още бяха вътре…

Немъртвите създания бродеха сред колите, като буквално си прегризваха път напред, а изплашените нещастници напразно се мъчеха да се измъкнат от кошмарната ситуация. И най-страшното беше, че дори и по някакво чудо да успееха да продължат и посоката, накъдето бяха поели, нямаше да стигнат доникъде. Все пак това беше И-80… или, с други думи, магистралата между Линкълн и Норт Плат. И двата града гъмжаха от заразени. Какво си мислеха всички тези хора? Кой всъщност бе организирал това масово бягство? Ако изобщо някой го беше организирал… Ами ако просто бяха видели колона от автомобили и се бяха присъединили към нея, без да задават никакви въпроси? Опитах се да си представя как е там долу — броня до броня, детски плач, кучешки лай… как ли се чувстват тези клетници, като знаят какво се задава подире им и само след няколко километра ще ги настигне… и как отчаяно се надяват поне някой в началото на колоната да знае накъде е тръгнал…

Предполагам, сте чували за експеримента, който един американски журналист направил в Москва някъде през седемдесетте години? Той си застанал до някаква сграда — съвсем обикновена сграда, която по нищо не се различавала от другите здания — и зачакал пред входа й. Скоро зад него се спрял още някой, после зад новопристигналия се наредили още двама-трима и не след дълго в квартала се заформила дълга опашка. Никой не си отворил устата и не попитал за какво чакат. Всички си мислели: щом народът се е наредил на опашка, значи има за какво. Не мога да кажа със сигурност дали това е истина, или не… Нищо чудно да е градска легенда от времената на студената война… Кой знае?

(Стоя на брега с Аджай Шах и съзерцавам ръждивите останки от нявга горди кораби, порили вълните. Правителството не разполага с достатъчно средства, за да ги премахне, в резултат на което времето и стихиите са ги превърнали в безполезни отпадъци. Сега те стърчат като безмълвни паметници на кървавата касапница, неволен свидетел на която е станал преди години този бряг.)

Разправят, че се е случвало не само тук. По целия свят, където морето се среща със сушата, хората отчаяно са се опитвали да се качат на нещо, способно даже криво-ляво да плава, и да подирят спасение в океана.

Лично аз не знаех какво точно представлява Аланг, въпреки че бях прекарал целия си живот недалеч оттук, в Бхавнагар. Работех като офисмениджър — „бяла якичка“, — още от деня, в който завърших университета. Единственото, което ми се налагаше да върша с ръцете си, беше да натискам клавишите на клавиатурата, но даже и тази необходимост отпадна, когато целият ни оперативен софтуер премина в режим на гласово управление. Знаех, че Аланг е нещо като корабостроителница, ето защо се опитах по най-бързия начин да се добера дотук. Очаквах да се натъкна на големи стапели и кранове, които спускат на вода кораб след кораб… Цяла флотилия, която да ни евакуира на безопасно място. Ни най-малко не съм предполагал, че ще заваря точно обратното. Аланг всъщност не строеше кораби; Аланг ги убиваше. До войната тук се намираше най-голямата корабна морга в света! Плавателни съдове от цял свят бяха докарвани тук от индийските компании, занимаващи се с преработка на скрап, след което биваха разглобявани, нарязвани и разкоствани до последното болтче. Десетките кораби, които се откроиха пред погледа ми, представляваха не натоварени, готови за отплаване плавателни съдове, а голи железни острови, подредени един зад друг на опашката, водеща към неизбежната им гибел.

Не се виждаха никакви сухи докове, никакви стапели… Изведнъж си дадох сметка, че Аланг представлява не толкова корабостроителница, колкото една най-обикновена, дълга ивица пясък. Обикновено корабите биваха изкарвани на брега, където се килваха на една страна, подобно на агонизиращи, изхвърлени на сушата китове. Помислих си, че единствената ми надежда остават онези пет-шест плавателни съда, които все още стояха на котва край брега с някакви остатъци от екипаж и — както горещо се надявах! — запаси от гориво. Един от тях — „Вероник Делмас“ — се опитваше да издърпа един от заседналите си на сушата събратя обратно в океана. Кърмата на „Тюлип“ — сингапурският контейнеровоз, който вече бе частично разглобен — беше цялата омотана с въжета и вериги. Забързах натам и когато двигателите на импровизирания влекач заработиха, вече бях достатъчно близо, за да видя всичко в подробности. Забелязах как водата започва да се пени, докато „Вероник Делмас“ обтягаше въжетата. Чух и как някои от уж здравите въжета се късат с пукота на оръжейни изстрели.

Що се отнася до железните вериги… те издържаха и се оказани по-надеждни. За разлика от корпуса на „Тюлип“ Вероятно той бе пострадал още при изтеглянето на контейнеровоза на брега. Малко след като „Вероник Делмас“ го задърпа, се разнесе ужасен стон — неописуемо скърцане на метал. „Тюлип“ буквално се разцепи на две половини. Носът му остана на брега, а кърмата бе извлечена в морето.

Не можеше да се направи нищо. „Вероник Делмас“ вече се движеше на пълен ход, отнасяйки кърмата на сингапурския контейнеровоз в дълбокото, където тя се преобърна и потъна за броени секунди. На борда й имаше не по-малко от хиляда души — бяха се натъпкали във всички каюти и коридори, запълвайки всеки квадратен сантиметър от палубата. Писъците им бяха заглушени от тътена, с който изместеният от водата въздух изведнъж напусна разполовения метален корпус.

Защо бежанците просто не изчакаха на борда на изтеглените на сушата кораби? Ако бяха издърпали подвижните стълби например, достъпът на повече хора до палубата щеше да бъде отрязан…

Сега е лесно да се разсъждава по този начин и да се предлагат рационални решения, ала не забравяйте, че все пак не бяхте там в онази нощ. Корабостроителницата гъмжеше от народ — многолюдните сборища се простираха чак до морския бряг; безумна тълпа, осветена от запалените на сушата огньове. Стотици се опитваха да стигнат с плуване до корабите. Прибоят изхвърляше обратно онези, които не успяваха да се преборят с водната стихия.

Десетки лодки сновяха напред-назад, откарвайки бегълците до чакащите на котва плавателни съдове. „Дайте ми пари! — казваха някои от лодкарите. — Дайте ми всичко ценно, което имате, и ще ви кача.“

Нима парите все още значеха нещо?

Пари, храна… каквото и да е, стига да го вземат за ценно. Видях един екипаж, който качваше само жени, млади жени. Други пък приемаха само бели. Копелетата ти тикаха факла в лицето, за да отстранят смуглите като мене… Дори имаше един капитан, който размахваше пистолет и крещеше от лодката си: „Никакви неприкосновени, от тая каста не взимаме!“ Неприкосновени52? Касти? Нима все още имаше хора, които отдаваха значение на това? Най-страшното обаче беше, че някои от по-възрастните хора, чакащи смирено реда си на опашката, се обърнаха и си тръгнаха… Представяте ли си?

Нали разбирате, давам ви най-неприятните примери… На всеки безскрупулен печалбар или отвратителен психопат се падаха по десетина добри, достойни хора, чиято карма си оставаше неопетнена. Множество рибари и собственици на малки лодки, които можеха съвсем спокойно да избягат със семействата си, предпочетоха отново и отново да се връщат до брега, подлагайки се на безброй опасности. Само се замислете какво рискуваха — да ги убият, за да им вземат лодката, или само да ги изхвърлят на брега, а не бе изключено и да бъдат нападнати от неживите твари, които дебнеха под водата…

Всъщност те не бяха никак малко. Мнозина заразени бежанци се опитваха да доплуват до корабите, удавяха се и после се съживяваха под водата. Вълнението не беше голямо; от една страна, бе достатъчно силно, за да завлече човек в дълбокото, но от друга, не бе в състояние да прегради пътя на възкръснал мъртвец, настървен за плячка. Десетки плувци внезапно изчезваха под водата, преобръщаха се лодки и пътниците им се озоваваха сред тъмните океански талази… Въпреки това обаче свестните лодкари продължаваха да правят курсове до брега, а някои от бежанците, които вече се бяха качили на корабите, се хвърляха самоотвержено сред вълните, за да спасят давещите се.

Така бях спасен и аз. Бях сред онези, които предпочетоха да плуват. Разстоянието до корабите се оказа по-голямо, отколкото ми се струваше. Смятах се за опитен плувец, но след изнурителния преход от Бхавнагар и ожесточената борба да запазя живота си в един момент останах съвсем без сили и просто се отпуснах по гръб във водата. И когато спасението вече бе съвсем наблизо, не бях в състояние дори да извикам за помощ. Гладкият борд на кораба се извисяваше стръмно над мен и не се виждаше нито подвижно мостче, нито отворен люк, през който да се промъкна. Отчаяно заудрях по непристъпната стоманена стена и закрещях, мобилизирайки и последните трошички енергия, които ми бяха останали.

Вече потъвах, когато почувствах как нечия мощна ръка ме обхваща през гръдния кош. „Ето го и краят“ — мина ми през ума и инстинктивно потръпнах в очакване всеки момент зъбите на съществото да се забият в плътта ми. Ала вместо да ме завлече към дълбините, ръката ме издърпа обратно на повърхността. Накрая се озовах на палубата на „Сър Уилфред Гренфел“, бивш стражеви катер от канадската брегова охрана. Опитах се да кажа нещо — например да се извиня, че нямам пари, че ще отработя пътуването си и ще направя всичко, което пожелаят… В отговор морякът само се усмихна.

— Дръж се — каза ми той. — Сега ще ни пораздруса.

Усетих как палубата завибрира, а после рязко се наклони, докато катерът набираше скорост.

Това беше най-страшното от всичко досега — да гледам другите кораби, край които преминавахме. Някои от инфектираните на борда им започваха да се съживяват. Палубите на част от съдовете се превръщаха в плаващи кланици, а други просто горяха, както си бяха на котва. Хората скачаха в морето. Мнозина от онези, които потърсиха спасение сред вълните, така и не излязоха на повърхността.

(По всички стандарти Шарън минава за красавица — има дълга червена коса, яркозелени очи и тяло на танцьорка или довоенен супермодел. Разумът й обаче е на четиригодишно момиченце. Намирам се в Рехабилитационния център „Ротман“.

Доктор Робърта Келнър, лекуващият лекар на Шарън, нарича пациентката си „щастливка“. „Имайте предвид, че при Шарън са се съхранили речевите умения и свързаното мислене… — обяснява ми тя. — Макар и да са в зачатъчно състояние, все пак ги има и са напълно функционални.“ Доктор Келнър приема с охота предложението ми за интервю — за разлика от доктор Сомърс, директора на програмата „Ротман“. И бездруго открай време ограничават финансирането им, а и сегашната администрация непрекъснато заплашва, че напълно ще закрие тази програма.

В началото Шарън е доста стеснителна. Не иска да ми стисне ръката и избягва зрителния контакт. Открили са я сред развалините на Уичита, но откъде е родом, няма как да се разбере.)

Бяхме в църквата, двете с мама. Тате каза, че ще дойде да ни вземе. Той отиде да свърши нещо. Ние трябваше да го чакаме в църквата.

Всички бяха там. В църквата. С нещата си. Имаше овесена каша, вода и сок, спални чували и фенерчета и… (показва ми с жест как се прицелва с пушка). Госпожа Рандолф също имаше такова нещо. А не трябваше да има. Защото са опасни. Тя сама ми беше казвала, че са опасни. Тя беше майката на Ашли. Ашли ми беше много добра приятелка. Попитах я къде е Ашли. Тя заплака. Тогава мама ми забрани да я питам повече за Ашли и каза на госпожа Рандолф, че съжалява. Госпожа Рандолф беше мръсна, цялата й рокля беше в червени и кафяви петна. Беше дебела. С ей такива големи, тлъсти ръце.

В църквата имаше и други деца — Джил, Аби и още няколко. Госпожа Макгроу се грижеше за тях. Те имаха пастели и си рисуваха по стените. Мама ми каза да си поиграя с тях. Каза ми, че всичко е наред. Каза ми още, че пастор Дан е казал, че всичко е наред.

Пастор Дан беше там и се опитваше да накара хората да го слушат. „Моля всички да…“ (Шарън започва да говори с дълбок басов глас, явно имитирайки свещеника) „Моля всички да запазят спокойствие, войниците идват насам, само трябва да запазим спокойствие и да изчакаме войниците.“ Обаче никой не го слушаше. Всички приказваха и никой не искаше да седи на скамейките. Хората се мъчеха да говорят по техните джаджи (показва с жест как държи мобилен телефон), обаче не ставаше и те се ядосваха на джаджите си и ги наричаха с лоши думи. Стана ми жал за пастор Дан. (Имитира вой на сирени.) Чуваше се отвън. (Отново издава същия звук — отначало тихо, после по-силно и пак тихо, повтаряйки го няколко пъти.)

Мама си говореше с госпожа Кормоуд и други майки. Нещо се разправяха. Усетих, че мама е ядосана. Госпожа Кормоуд не спираше да повтаря: (говори със сърдит тон, провлачвайки леко думите) „Ами ако стане така? Тогава какво ще правим?“ Мама клатеше глава, а госпожа Кормоуд размахваше ръце. Аз не харесвах госпожа Кормоуд. Тя беше жената на пастор Дан. Държеше се гадно и все искаше да командва.

Някой изкрещя… „Идват!“ Мама веднага ме вдигна на ръце. Взеха скамейката ни и я сложиха срещу вратата. Всички скамейки ги сложиха срещу вратата. „По-бързо! Залостете вратата!“ (Имитира различни гласове.) „Дайте ми чук!“ „И гвоздеи!“ „Вече са на паркинга!“ „Идват насам!“ (Обръща се към доктор Келнър.) Може ли?

(Доктор Келнър изглежда се колебае. После се усмихва и кимва. По-късно узнавам, че именно заради такива случаи помещението е оборудвано с най-добрата възможна звукоизолация.)

(Шарън имитира кошмарните стонове, издавани от зомбитата. Без съмнение това е най-реалистичният подобен звук, който съм чувал някога през живота си. Съдейки по реакцията на лекарите Сомърс и Келнър, това се отнася и за тях.)

Те се приближаваха. Идваха към нас. (Отново стене. После започва да удря с юмрук по масата.) Искаха да влязат вътре. (Ударите й са силни и отмерени.) Хората взеха да крещят. Мама ме притисна силно към себе си. „Всичко е наред.“ (Говори с тих, нежен глас, докато се гали по косата.) „Няма да те дам на лошите. Ш-ш-ш…“ (Вече барабани с две ръце по масата. Ударите вече не са равномерни, а хаотични, за да покаже, че тварите са много.) „Подпрете вратата!“ „Натискайте! Натискайте!“ (Имитира звук от счупване на стъкло.) Ония счупиха прозорците, прозорците отстрани на вратата. Светлината изгасна. Възрастните се изплашиха. Започнаха да викат и крещят.

(Шарън отново заговаря с гласа на майка си.) „Ш-ш-ш… мъничката ми. Няма да те дам на лошите.“ (Отново се гали по косата, след което пръстите й се насочват към челото и бузите. Хвърля въпросителен поглед към доктор Келнър. Тя й кимва. Гласът на Шарън изведнъж преминава в хриптящо гърлено ръмжене.) „Идват! Стреляйте, стреляйте!“ (Имитира гърмеж от изстрел, след което…) „Няма да те дам на лошите, няма да те дам!“ (Внезапно се обръща и вперва поглед в празнотата над рамото ми.) „Децата! Не им давайте да се доближат до децата!“ Това беше госпожа Кормоуд. „Спасете децата! Спасете децата!“ (Имитира още изстрели. Сключва пръстите на двете си ръце в юмрук и ги стоварва върху нещо невидимо.) Децата се разплакаха. (Описва движения с ръцете си, сякаш пронизва нещо и нанася удари.) Аби се разрева още по-силно. Госпожа Кормоуд я вдигна и я притисна към себе си. (Имитира как взима нещо или някого на ръце, люлеейки го насам-натам.) Тогава Аби се успокои. (Отново се гали по лицето, имитирайки гласа на майка си. Ала тонът й вече е различен — някак си по-твърд и решителен, — и усещам как нарочно натъртва думите.) „Ш-ш-ш… всичко е наред, мъничката ми, всичко е наред…“ (Ръцете й постепенно се спускат от лицето към шията и пръстите й се вкопчват в собственото й гърло.) „Няма да те дам. НЯМА ДА ТЕ ДАМ НА ЛОШИТЕ!“

(Шарън започва да се задъхва.)

(Доктор Сомърс понечва да я спре. Доктор Келнър вдига ръка. Шарън внезапно потрепва и разперва рязко ръце. В следващия миг имитира гърмеж от изстрел.)

Усещам нещо топло и мокро, солено в устата ми. Пари ми на очите. Някой ме вдига и ме понася нанякъде. (Надига се от мястото си, притискайки нещо невидимо към себе си.) Носят ме към паркинга. „Бягай, Шарън, не се оставяй! Бягай!“ (Вече имитира нечий чужд глас; не този на майка си.) „Просто бягай-бягай-бягай-бягай!“ Откъснаха я от мен. Ръцете й ме пуснаха. Големи, месести ръце.

(Като се изключат масата и двата стола, стаята е гола. На стената виси огромно огледало, което по всяка вероятност е полупрозрачно. Седя срещу събеседничката си и пиша в бележника, който ми дадоха (взеха ми диктофона от „съображения за сигурност“). Мария Жуганова има изнурено лице и прошарени коси. Пълното й тяло опъва шевовете на износената военна униформа, която тя настоя да носи по време на интервюто, формално погледнато, двамата сме сами, ала не мога да се отърся от усещането, че някой ни наблюдава зад голямото огледало на стената.)

Нищо не знаехме за Голямата паника. Бяхме напълно изолирани. Някъде около месец преди да започне — горе-долу по същото време, когато тази американска журналистка обяви пред света страшните си разкрития, — лагерът ни бе оставен без връзка с външния свят за неопределен период от време. От бараките бяха изнесени всички телевизори, взеха ни всички радиоприемници и даже мобилните телефони. Аз имах един от най-евтините, с пет предплатени минути. Родителите ми просто не можеха да си позволят нещо повече. Възнамерявах да им се обадя на рождения си ден — първият ми рожден ден, който щях да прекарам далеч от къщи.

Намирахме се в Северна Осетия — в Алания, една от най-дивите ни южни републики. Официално мисията ни се водеше „миротворческа“ и целта й беше предотвратяване на етническите конфликти между осетинците и ингушетските малцинства. И точно когато дойде време да ни сменят, не стига, че не го направиха, но и съвсем отрязаха връзките ни със света. Нарекоха го „въпрос от огромно значение за държавната сигурност.“

Кой го нарече така?

Всички — и офицерите ни, и военната полиция, дори онзи цивилен, който сякаш изникна от нищото… Противен дребосък с изпито плъхоподобно лице. Затова и му измислихме прякора „Плъхомуцунестия“.

Опитахте ли се да узнаете кой всъщност е този човек?

Кой, аз ли? Не. Нито пък някой от останалите… О, ние непрекъснато се оплаквахме; нали знаете, че войниците винаги мрънкат… Специално в този случай обаче нямахме никакво време за мърморене, понеже след като прекъснаха връзката ни с външния свят, моментално ни приведоха в пълна бойна готовност. Дотогава не се бяхме напрягали кой знае колко — карахме си лениво и монотонно, като еднообразието бе нарушавано само от редките ни походи в планината… Сега обаче се наложи да прекараме по няколко дни с пълно бойно снаряжение и боеприпаси. Влизахме във всяко село, във всяка къща… Разпитвахме всеки селянин, турист и… откъде да знам… всеки планински козел, случайно пресякъл пътя ни.

Разпитвахте ги? Защо?

Нямам представа. „Всички членове на семейството ви ли са тук?“ „Някой да е изчезвал?“ „Някой да е бил нападан от бясно животно или човек?“ Последното ме смущаваше най-силно. Бясно животно? Добре, това го разбирам, ала човек??? Подлагахме всички на медицински прегледи — събличахме ги голи и лекарите проверяваха всеки сантиметър от телата им за… нещо си там… но какво точно, никой не искаше да ни обясни.

Нищичко не разбирах. Всичко ми изглеждаше напълно лишено от здрав разум. По едно време открихме цял тайник, пълен с оръжия: автомати, предимно калашници (имаше както от по-новия модел АК-74, така и от първите — АК-47), боеприпаси, други амуниции… Навярно бяха купени от някоя продажна твар от нашия батальон. Не знаехме на кого всъщност е оръжието — дали беше на наркотърговци, на местни бандити или на предполагаемите „наказателни отряди“, които уж бяха нашата първоначална цел? И какво направихме? Зарязахме тайника ей така! Онзи дребният цивилен, „Плъхомуцунестия“, имаше поверителен разговор — „очи в очи“ — със селските старейшини. Не знам какво са обсъждали, ала ще ви кажа, че след срещата старейшините изглеждаха уплашени до смърт — не спираха да се кръстят и трескаво да шептят молитви.

Нищо не разбирахме. Бяхме объркани и гневни. Какво правим тук? Във взвода ни имаше един стар ветеран — Бабурин. Беше воювал в Афганистан и два пъти в Чечня. Разправяха, че по времето на августовския пуч през 1991-а неговата БМП53 първа стреляла по руския парламент — „Дума“-та… Обичахме да слушаме неговите разкази. Бабурин беше винаги весел, винаги подпийнал… когато смяташе, че ще му се размине, естествено. След инцидента с оръжията той се промени. Спря да се усмихва и да разказва увлекателните си истории. Според мен Бабурин дори престана да пие, а когато заговаряше някого — което се случваше доста рядко, непрекъснато повтаряше: „Лоша работа. Нещо има да става.“ Ала колкото и пъти да се опитвах да го разпитам за повече подробности, той само свиваше рамене и ми обръщаше гръб. Откакто намерихме онзи тайник, бойният ни дух съвсем се срина. Всички станахме напрегнати и подозрителни. „Плъхомуцунестия“ обаче си вреше носа навсякъде — нюхаше, слушаше и ни следеше, след което шепнеше разни работи на офицерите.

Противният навлек беше с нас и в деня, когато проведохме акция в едно безименно селце — примитивно поселище, сякаш разположено на края на света. Извършвахме стандартните процедури по обискиране и разпити. Тъкмо щяхме да си тръгваме, когато едно детенце — някакво малко момиченце — притича по единствения път на селото. Забелязах, че мъничето плачеше… Явно от страх. Говореше нещо на родителите си… жалко, че така и не научих този език… и сочеше към полето. Там се виждаше друга миниатюрна фигурка — на друго малко момиченце, — което залиташе насред калта и пристъпваше бавно към нас. Лейтенант Тихонов погледна през бинокъла си и тутакси пребледня. Тогава към него се приближи „Плъхомуцунестия“, вдигна своя бинокъл и прошепна нещо в ухото на офицера. Тихонов моментално нареди на Петренко, снайпериста на взвода, да вземе момиченцето на прицел. Петренко се подчини.

— Взе ли я на мушка?

— Взех я.

— Стреляй.

Мисля, че точно така се развиха нещата. Помня, че моментът сякаш се проточи безкрайно. Възцари се гробна тишина. По някое време снайперистът вдигна поглед към лейтенанта и го помоли да повтори заповедта.

— Нали ме чу? — натърти злобно Тихонов.

Бях застанала по-далеч от офицера, но дори аз бях чула ясно думите му.

— Казах да елиминираш целта. Веднага!

Цевта на снайпера потрепери, макар и едва забележимо. Петренко беше слаб и нисичък; не бе нито най-храбрият, нито най-силният от нас, ала ето че изведнъж отпусна оръжието си към земята и категорично отказа да изпълни заповедта. Просто ей така.

— Не, лейтенант.

Стори ми се, че слънцето замръзва в небето. Никой не знаеше как да реагира — най-вече лейтенант Тихонов. Всички се спогледаха, след което се обърнаха към полето.

„Плъхомуцунестия“ вече беше там. Вървеше бавно, без да бърза, все едно се разхождаше. Малкото момиченце вече бе достатъчно близо и можехме да разгледаме лицето й. Очите й бяха широко отворени и приковани в „Плъхомуцунестия“ Беше вдигнала ръце във въздуха и ми се струваше, че долавям странните звуци — нещо като хриптящи стонове, — които издаваше. Мъжът я пресрещна на половината път през полето. Всичко свърши, преди повечето от нас да разберат какво точно се случва. С едно бързо движение „Плъхомуцунестия“ извади пистолета изпод куртката си и застреля детенцето между очите, след което се обърна и бавно закрачи към нас. Някаква жена — вероятно майка му — избухна в ридания. Тя рухна на колене, сипейки ужасни проклятия по наш адрес. „Плъхомуцунестия“ сякаш изобщо не я забеляза. Той само прошепна нещо на лейтенант Тихонов, а после се качи в БМП-то, все едно беше московско такси.

Тази нощ… лежах, неспособна да заспя, и се опитвах да не мисля за случилото се. Стараех се да не мисля за обстоятелството, че военната полиция арестува Петренко, а всичките ни огнестрелни оръжия бяха заключени в оръжейния арсенал. Предполагаше се, че би трябвало да ми е жал за момиченцето, да съм ядосана и дори да искам да отмъстя на „Плъхомуцунестия“, а може би и даже да се чувствам леко виновна, задето така и не си мръднах пръста да спася детето. Знам, че навярно е трябвало да изпитвам именно такива чувства, ала в този момент единственото, което ме изпълваше, бе страх. Непрекъснато си мислех за това как Бабурин беше казал, че има да се случва нещо… Нещо лошо. Искаше ми се да се върна вкъщи, да видя родителите си. Ами ако ставаше въпрос за някаква ужасна терористична акция? Или война? Семейството ми живееше в Бикин — почти на границата с Китай. Изгарях от желание да поговоря с тях, пък макар и само за да се убедя, че всичко е наред. Накрая от всички тези тревоги ми прилоша и се почувствах толкова зле, че се наложи да ме закарат в лазарета. Поради тази причина и пропуснах патрулирането, предвидено за следващия следобед, и останах в леглото.

Тъкмо си препрочитах за не знам си кой път стария брой на „Семнадцать“54, когато изведнъж ме сепна силен шум. Ръмжаха двигатели, ехтяха викове. На плаца се събираше многолюдна тълпа. Промуших се напред и забелязах Аркадий. Той беше картечар от нашия взвод и беше едър и силен като мечка. Бяхме приятели, защото той не позволяваше на другите мъже да ме закачат… ако разбирате какво имам предвид. Казваше ми, че му напомням за сестра му. (Усмихва се тъжно.) Харесвах го.

В краката му шаваше нещо. Приличаше ми на възрастна жена, но поради някаква причина имаше чувал на главата й и верига на шията. Роклята й бе разкъсана, а кожата на краката й бе зловещо изподрана и отдолу се виждаше месото. Обаче нямаше кръв — само гъста черна гной. Аркадий говореше нещо на висок, ядосан тон:

— Вече ни дойде до гуша от лъжи! До гуша ни дойде и от заповеди да стреляме по цивилни без предупреждение! Ето защо докарах тоя изрод тук, пред вас! Защото исках…

Озърнах се за лейтенант Тихонов, но не го видях. В стомаха ми натежа огромна ледена буца.

— Защото исках всички да видите това!

При тези думи Аркадий дръпна нагоре веригата, прикрепена към врата на старицата, след което свали чувала от главата й. Лицето й беше сиво, като останалата част от тялото й, а огромните й изпъкнали очи пламтяха свирепо. Тя ръмжеше като вълк и се опитваше да ухапе Аркадий. Тогава той я стисна за гърлото с масивната си ръка, държейки я на разстояние от себе си.

— Искам всеки от вас да види защо сме тук!

Картечарят извади големия войнишки нож, висящ на колана му, и го заби в сърцето на жената. Ахнах… както и всички останали. Острието бе вкарано чак до дръжката, ала ужасната старица продължаваше да ръмжи и да се извива.

— Виждате ли? — извика Аркадий, след което изтръгна ножа си и отново го заби… после пак… и пак. — Виждате, нали? Ето какво премълчават! Ето за какво не смеят да обелят и думичка! А могат да ни пращат да рискуваме живота си, за да търсим тия твари! Насъбралите се закимаха утвърдително. Съдейки по реакцията им, всички бяха съгласни с картечаря.

— Ами ако тези уроди са навсякъде? Ами ако са проникнали в домовете ни и сега нападат нашите семейства?

Аркадий търсеше зрителен контакт с войниците, които се бяха насъбрали, и поради тази причина не обръщаше достатъчно внимание на противната старица. И ето че в секундата, в която хватката му се разхлаби, съществото се изстреля мълниеносно напред и го захапа за ръката. Аркадий изрева. В следващия миг юмрукът му се стовари върху лицето на ужасната твар. Тя рухна в краката му, гърчейки се като червей, а от плътта й не спираше да струи онази отвратителна гной. Картечарят я довърши с ботуша си. Всички чухме как черепът й изхрущя върху асфалта. Кръвта течеше по големия войнишки нож, който Аркадий продължаваше да стиска в ръката си, и капеше на земята. Той вдигна оръжието във въздуха и го размаха, а вените на врата му се издуха от мощния му вик.

— Искаме да се върнем у дома! — проехтяха думите му над стълпилото се множество. — Искаме да защитим семействата си! Тълпата мигом поде този възглас.

— Да! Искаме да защитим семействата си! Това е свободна страна! Вече сме демокрация! Не можете да ни третирате като затворници!

И аз крещях заедно с другите. Онази старица със сивкавото лице, която бе оживяла след забития в сърцето й нож… ами ако у дома също имаше такива като нея? И точно в този момент те застрашават живота на най-близките ни хора… примерно родителите ми? Страхът, съмненията и всички неприятни емоции, които ме бяха терзали напоследък — всичко това се сля във вулкана на сляпата ярост.

— Искаме да се върнем у дома! Искаме да се върнем у дома!

Тези възгласи ехтяха отново и отново, отново и отново, докато… автоматните откоси затрещяха току до ухото ми и лявото око на Аркадий се пръсна пред очите ми. Смътно си спомням как побягнах, а дробовете ми пламтяха от сълзотворния газ. Още по-смътни са спомените ми за появата на спецназовците — те изникнаха изневиделица пред нас, сякаш от нищото, и моментално ни обкръжиха. Не след дълго всички бяхме повалени на земята и ръцете ни бяха оковани с белезници. Един от спецчастите стъпи върху гърдите ми и така ме натисна с ботуша си, че имах чувството, че ще издъхна още там, на плаца.

Това ли беше въпросната „децимация“?

Не, това бе само началото. Оказа се, че не сме първата военна част, която се е разбунтувала. След започването на метежите военната полиция бе „запечатала“ нашата база, а междувременно, докато сме разигравали малката си „демонстрация“, правителството бе решило да вземе съответните мерки за възстановяването на реда.

(Тя приглажда униформата си и се мъчи да овладее вълнението си, преди да продължи.)

Децимацията… Преди си мислех, че това е нещо като изтребление, опустошение, унищожение… а всъщност думичката означава убийство на десет процента от дадена общност… Всеки десети трябва да умре… И точно това направиха с нас.

Спецназовците ни строиха на плаца и новият ни командир произнесе реч за дълга и отговорността, за това как сме били дали клетва да защитаваме Отечеството, а после сме я погазили заради своя егоизъм, вероломство и страхливост. Никога преди не бях чувала подобни гръмки слова. „Дълг“? „Отговорност“? Русия, моята Русия, представляваше чисто и просто един аполитичен безпорядък. Живеехме сред хаос и корупция и всичките ни усилия бяха насочени към това да изкараме деня. Даже армията отдавна бе престанала да бъде бастион на патриотизма и се беше превърнала в място, където можеш да получиш професия, храна и легло, а понякога — когато правителството все пак решаваше да плати на войниците си — и малко пари, които да изпратиш вкъщи. „Клетва да защитаваме Отечеството“? Моето поколение не познаваше такива думи. От време на време можеше да ги чуеш от ветераните от Великата отечествена война — от ония сломени, изкуфели старчета, които навремето обсаждаха Червения площад с изпокъсани съветски знамена в ръцете си и цели редички ордени и медали на реверите на избелелите им, проядени от молците военни униформи. Дългът към родината беше една нелепа шега. Но аз не се смеех. Знаех, че екзекуциите тепърва предстоят. Бяхме обкръжени от въоръжени мъже, постовите по вишките ни бяха взели на прицел и аз бях готова за най-лошото. Всички мускули в тялото ми се бяха стегнали в очакване на фаталния гърмеж. А после до ушите ми достигнаха ето тези думи:

— Вие, разглезени дечица, си мислите, че демокрацията е божи дар. Очаквате я и я изисквате, сякаш ви принадлежи по право! Е, сега ще имате шанс да я изпробвате на практика!

Тези думи са се запечатали в съзнанието ми и мисля, че ще ги помня до края на живота си.

Какво означаваше това?

Че ни се дава възможност сами да решим кой да бъде наказан. Разделиха ни на групи по десет човека и ни заповядаха да изберем по един във всяка група, който да бъде екзекутиран. А после ние… войниците… трябваше собственоръчно да убием своите бойни другари. Докараха ни от ония ръчни колички. И до днес чувам как скрибуцат колелата им. Бяха пълни с камъни — ръбести, тежки камъни, големи колкото юмруци. Едни крещяха, молеха за милост и плачеха като малки деца, а други… като Бабурин… просто стояха безмълвно на колене и се взираха в лицето ми, докато аз стоварвах острия камък.

(Жуганова въздъхва тихо и поглежда през рамо към полупрозрачното огледало на стената.)

Гениално. Беше наистина гениално. Традиционните екзекуции можеха да засилят дисциплината и да възстановят строгия ред, но като ни направиха съучастници, те ни сплотиха не само чрез страх, но и чрез чувство за вина. Можехме да кажем „не“, да се противопоставим и да бъдем разстреляни, ала не го направихме, нали? Не, наместо това се подчинихме, направихме съзнателен избор и понеже този избор бе заплатен толкова скъпо, не мисля, че някой би дръзнал отново да се изправи пред него. В този ден ние доброволно се отказахме от свободата си и я захвърлихме ей така… При това с неизразимо облекчение. От този миг насетне вече заживяхме с друга свобода — свободата да посочиш някого с пръст и да заявиш: „Те ми заповядаха да го сторя! Те са виновни, а не аз.“ Свободата, Господ да ни е на помощ, да кажеш: „Аз само изпълнявах заповеди.“

(Барът на Тревър сякаш олицетворява „Дивите Уест-Индии“ или най-малкото „специалната икономическа зона“ на остров Барбадос. Това не е място, което повечето хора биха асоциирали с реда и спокойствието на следвоенния карибски живот. Не, барът е създаден със съвсем друга цел. Изолирана с ограда от останалата част на острова и приветстваща една култура на хаотично насилие и разврат, „специалната икономическа зона“ е проектирана с една-единствена цел — да разделя бързо и лесно „неостровитяните“ с парите им. Т. Шон Колинс обаче явно е доволен от обстоятелството, че не се чувствам тук като у дома си. Исполинът-тексасец плъзга към мен чаша убийствено силен ром, след което най-лежерно си качва масивните, обути в ботуши крака на масата.)

Още не са измислили дума за това, с което се занимавах. Говоря за наистина точно, ясно название… „Независим предприемач“ звучи като някой, който реди тухли и бърка цимент. „Лична охрана“ навежда на мисълта за тъп пазач на магазин. „Наемник“ е най-близо, но пак е на светлинни години от онова, което бях. Наемник… представям си някакъв изкукуригал, вечно намусен ветеран от Виетнам, покрит от главата до петите с татуировки, който духом все още клечи в някой окоп в третия свят и така и не може да се върне в реалността.

А аз бях нещо съвсем различно. Да — можех да бъда наречен „ветеран“, и да — използвах уменията си, за да изкарам мангизи… Най-смешното на армията е, че там винаги ви обещават, че ще ви научат как да „заработвате повече“, но никога не ви разкриват голата истина — а именно, че в крайна сметка нищо не носи такава печалба, както способността да убиваш едни хора и в същото време да предпазваш други от това да бъдат убити.

Може пък наистина да съм бил наемник, ала никога не бихте го предположили, съдейки по външния ми вид. Спретнат и изтупан, с представителна кола, прекрасна къща и дори домашна прислужница, която идваше веднъж седмично. Имах много приятели и отлични възможности за брак, а спортните ми постижения в местния кънтри-клуб бяха не по-лоши от тези на професионалистите. Нещо повече — работех в компания, която по нищо не се различаваше от другите фирми от периода преди войната. Никакви плащове и кинжали, конспиративни срещи в тайни помещения и среднощни пликове с указания за следващата поръчка. Имах си и отпуск, и болнични, пълна медицинска и чудесна стоматологична застраховка. Плащах си всички данъци — колкото и високи да бяха, — и заделях допълнителни суми за пенсионен фонд… Спокойно можех да работя и отвъд Океана, защото търсенето на кадри като мен бе наистина голямо, но след като видях през какво трябваше да преминат приятелите ми в последната локална война, си казах: „Който иска, да си троши главата! По-добре да съм бодигард на някой мазен изпълнителен директор или тъпа знаменитост!“ В ей такова положение ме завари Голямата паника.

Не е проблем да спомена някои имена, нали? Понеже част от тези хора все още са живи, бизнесът им процъфтява и… Можете ли да си представите, че и до днес ме заплашват как щели да заведат дело срещу мен? След всичко онова, което се случи? Окей, значи няма да споменавам конкретни имена и места, но мога да кажа, че ставаше въпрос за един остров… голям остров… дълъг остров55, намиращ се съвсем близо до Манхатън. Не могат да ме осъдят за това, нали?

Моят клиент… нямам идея с какво се занимаваше. Нещо в сферата на развлеченията или крупните финансови операции. Както и да е. Мисля, че като нищо би могъл да се окаже някой от старшите акционери в компанията ми. Каквато и да беше истината, важното е, че беше гърчав с пари и живееше в невероятна къща на самия плаж.

Нашият клиент обичаше компанията на знаменитостите. Твърдеше, че ще осигури безопасността на всички, които са в състояние да „излъскат“ и напомпат имиджа му по време на и след войната, правейки се на Мойсей пред изплашените и известните. И знаете ли какво — те се хванаха на въдицата. Актьори, певци, рапъри, спортисти и най-различни популярни лица, които си свикнал да гледаш в токшоутата или риалити-форматите… включително и онази богата, разглезена мръсница, известна само с това, че е богата разглезена мръсница!

Имаше един магнат, собственик на звукозаписна компания, с огромни диамантени обици на ушите. Та той имаше някакъв стар съветски калашник с подцевен гранатомет и се хвалеше, че оръжието било точно копие на онова от филма „Белязаният“ Така и не посмях да разбия илюзиите му и да го светна, че пушкалото на сеньор Тони Монтана всъщност е американско — „M 16 A 1“ Сещам се и за един политически клоун… Да, същият, дето водеше онова шоу… Та той шмъркаше кокаин, поръсен между бомбите на невръстна тайландска стриптийзьорка, а в паузите разправяше, че въпросът не бил само в противопоставянето между живите и мъртвите, а щял да окаже въздействие върху всички аспекти на обществото — в социален, икономически, политически и дори екологичен план. Направо щяло да ни помете като шибана взривна вълна. Тоя тип изтъкваше, че подсъзнателно всички знаели истината още по време на „Голямото отричане“, и точно поради тази причина хората така побеснели, когато истината лъснала наяве. Де да знам, навярно думите му не бяха лишени от смисъл… Най-малкото, поне докато не започна да бръщолеви разни дивотии за царевичния сироп с високо съдържание на фруктоза и опасната феминизация на Америка.

Откачена работа, напълно съм съгласен, но на такива места просто няма как да не се натъкнеш на подобни хора… Аз поне си имах едно наум и прогнозата ми се оправда. Онова, което не очаквах обаче, бяха техните „свити“… Разбирам, че всяка „звезда“ трябва да има по няколко си там стилисти, пиари и лични асистенти… Някои от тях всъщност си бяха много точни и причината за присъствието им тук се дължеше на факта, че хем трябваше да си изкарват прехраната, хем и се опитваха да осигурят своята безопасност. Млади хора, които се опитват да се издигнат; разбираемо е, нали? Не мога да ги виня за това. Имам предвид ония, другите… Абсолютни задници, които се опияняваха от миризмата на собствените си говна. Арогантни копеленца, които само раздаваха заповеди наляво и надясно. Запомнил съм един от тях, понеже носеше бейзболна шапка с надпис „Направи го!“ Май беше персонален съветник или нещо от сорта на оня мазен урод, който спечели онова риалити-шоу за търсене на таланти… Та тоя тлъстак бе събрал около себе си поне четиринайсет човека! Я си представете сега общото количество хора, които бяха събрани в тази къща! Помня как отначало си помислих, че е невъзможно да обезпечиш нуждите на толкова народ, обаче след първоначалния обход на терена осъзнах, че големият шеф наистина се бе погрижил за всичко.

С две думи, беше превърнал дома си в мокрия сън на всеки кандидат-сървайвър! Беше се запасил с такова количество изсушени храни, че можеше с години да храни до насита цяла армия, както и с практически неограничени водни запаси благодарение на инсталацията за превръщане на солената морска вода в сладка и годна за пиене. Естествено, имаше още ветрогенераторни турбини, слънчеви колектори, резервни генератори с огромни резервоари за гориво, разположени под земята в двора на къщата… Да не говорим за мерките за сигурност, предназначени да държат немъртвите на разстояние за вечни времена — високи непристъпни стени, сензори за движение и цял арсенал от оръжия… да, какви оръжия само! Домакинът ни действително бе подготвил изключително съвестно домашното си, но най-голямата му гордост се дължеше на обстоятелството, че беше осигурил едновременна транслация през интернет от всяка стая в къщата — при това двайсет и четири часа на денонощие, седем дни в седмицата! Това всъщност беше истинската причина да покани своите „най-близки“ и „най-добри“ приятели. Важната клечка искаше не само да преживее кризата, къпейки се в неописуем комфорт и разкош, но и да го покаже на целия свят. И искаше всички да разберат, че го е направил. Да демонстрира пред света високата си класа.

Не само че бе сложил уебкамера във всяка стая, но и в имението се бяха събрали всички медии, които обикновено висят край червения килим по време на връчването на Оскарите. Честно казано, до този момент изобщо не бях предполагал, че развлекателната журналистика е толкова голяма индустрия. Имаше десетки репортери от всички списания и телевизионни шоута. Въпросите им валяха неспирно: „Как се чувствате?“, „Какво според вас ще се случи?“ и дори — кълна се, че го чух: „С какво сте облечени днес?“ Най-абсурдният момент обаче според мен настъпи, докато стояхме в кухнята с част от персонала и другите телохранители и гледахме новините, в които показваха… познайте кого! Нас! Камерите в съседната стая снимаха разни „звезди“, които се бяха разплули на дивана и зяпаха друг новинарски канал. Предаваха пряко включване от Горен Ист Сайд в Ню Йорк — мъртъвците вървяха по Трето авеню, хората влизаха в ръкопашни схватки с тях, размахваха се чукове и тръби… Управителят на „Спортните стоки на Модел“ раздаваше бейзболни бухалки на всички желаещи и крещеше: „Удряйте ги по главите! Разбийте им черепите!“ Забелязах и някакъв дългокос младеж с ролери… Той носеше стик за хокей, към чиято долна част беше прикрепен голям месарски сатър. Движеше се поне с четирийсет и пет километра в час и при тази скорост спокойно можеше да сече глави от раз. Камерата виждаше всичко — по едно време от канализационната шахта точно пред него изскочи някаква разложена ръка и клетникът полетя във въздуха, премятайки се, след което рухна тежко по корем на земята. Онази твар тутакси го сграбчи за конската опашка и го завлече в шахтата… В същия миг уебкамерите в просторния хол показаха израженията на знаменитостите. Повечето ахнаха — кой чистосърдечно, кой престорено… Казах си, че повече уважавам онази разглезена мръсница, която нарече младежа „тъпанар“, отколкото онези, които лееха крокодилски сълзи. За разлика от тях, нейната реакция поне беше искрена. Помня, че в един момент се озовах до един момък от Русия, май Сергей се казваше… Доста мрачен индивид, с вечно тъжно изражение… Та от неговите разкази за детството, прекарано в родината му, се убедих, че не всички отходни ями на третия свят се намират в тропиците… Когато камерите запечатаха реакциите на красивите знаменитости в хола, той измърмори нещо на руски под носа си. Разбрах само една дума: „Романови“ и тъкмо щях да го попитам какво точно е искал да каже, когато се задейства алармената сигнализация. Нещо бе задействало прецизните сензори, които бяхме разположили около външната стена. Бяха достатъчно чувствителни, за да зафиксират присъствието дори само на едно зомби. И ето че сега пищяха като обезумели. Радиостанциите ни изпращяха:

— Контакт! Контакт! Югозападен ъгъл… мамка му, стотици са! Къщата бе дяволски голяма, ето защо успях да стигна до огневата си позиция едва след няколко минути. Не разбирах защо постовият беше толкова нервен. Добре де, ако ще и сто да са! Какво от това? За нищо на света няма да преодолеят стената. После го чух да крещи:

— Те бягат! О, майчице мила, колко са бързи!

Бързи зомбита? Изведнъж почувствах как стомахът ми се обръща. Ако могат да тичат, значи са способни да се катерят, а ако са способни да се катерят… току-виж са в състояние и да мислят. Вече и аз се уплаших. Помня как приятелите на големия шеф се юрнаха през глава към оръжейната, все едно бяха запасняци от осемдесетарски екшън. Междувременно аз се добрах до прозореца на стаята за гости на третия етаж, свалих предпазителя и махнах защитния калъф на оптическия мерник. Беше от най-модерните, с усилване на светлината и термален сензор. В интерес на истината нямах никаква полза от второто, понеже зомбитата не излъчват топлина. Ето защо, когато зърнах горещите, яркозелени силуети на неколкостотин бягащи фигури, гърлото ми пресъхна. Това не бяха живи мъртъвци.

— Ето я! — чух виковете им. — Къщата от новините!

Те носеха със себе си стълби, оръжия и… деца. Забелязах, че на гърбовете на някои висят тежки раници. Натрапниците бързо ги свалиха и ги наредиха в подножието на предните порти. На стоманените предни порти, които бяха в състояние да спрат хиляди немъртви. Няколко секунди по-късно взривът откъсна вратите от пантите им и ги запрати към къщата, сякаш бяха гигантските шурикени на демоничен нинджа.

— Огън! — изкрещя важната клечка по радиостанцията. — Избийте ги! Застреляйте ги! Унищожете ги! До крак!

„Нападателите“ — нека ги назовем така — щурмуваха къщата. На двора бяха паркирани десетки скъпи автомобили — спортни коли, джипове „Хамър“ и дори един чудовищен пикап, собственост на някаква звезда от НФЛ56. За броени минути всички лъскави возила се превърнаха в диви огнени кълба, част от които бяха подхвърлени нагоре от експлозиите, а други просто си пламтяха като факли на местата, където притежателите им ги бяха оставили. Въздухът се изпълни с гъстия, задушлив и мазен пушек на горящи автомобилни гуми. Пукотът на стрелбата доминираше над всички останали звуци. Може би трябва да отбележа, че престрелката не се водеше само от натрапниците и охранителите като мен; всеки от гостите, който не бе напълнил гащите от страх, или бе решил да се прави на герой, или не смееше да накърни безценната си репутация пред всички тия камери. Мнозина от знаменитостите пожелаха антуражът им да ги защитава. И някои се подчиниха — представете си как тия двайсетгодишни пикльовци, които никога не са хващали оръжие през живота си, се правеха на мъже и се мъчеха да стрелят по нападателите. Естествено, цялата тази работа не продължи дълго. Някои от слугите ненадейно се прехвърлиха на страната на щурмуващите. Видях как една фризьорка с ярко афиширана лесбийска ориентация заби в устата на кинозвездата, за която работеше, нож за рязане на писма… А най-забавното беше, че господин „Направи го!“ се сборичка с мазния урод от шоуто за търсене на таланти, опитвайки се да изтръгне една граната от ръцете му, и в крайна сметка тя се взриви между двамата.

С една дума, страшна лудница настана, точно както си представят края на света. Част от къщата гореше, всичко бе оплискано с кръв, по разкошните килими се търкаляха трупове, навред се валяха късове човешка плът… По едно време се натъкнах на плъхоподобното псе на една от курвите — явно и двамата се бяхме устремили към задния вход. То се вторачи в мене, а аз — в него. Навярно ако кучето можеше да говори, диалогът ни щеше да звучи като нещо от сорта:

— Кой е твоят господар?

— А твоят?

— Абе… да вървят на майната си!

Изглежда, на същото мнение бяха и мнозина от наемниците; между другото, точно поради тази причина и аз се въздържах от стрелба в онази нощ. Бяха ни платили, за да защитаваме богаташите от зомбитата, а не от нещастниците, които просто търсеха къде да се скрият. До слуха ми достигнаха виковете, които надаваха, докато нахлуваха през парадния вход на къщата. Обаче те не гласяха: „Да плячкосаме пиячката!“ или „Къде са курвите?“, а „Угасете огъня!“ и „Отведете жените и децата на горния етаж!“

Докато бързах към плажа, по някое време задминах господин Политически комедиант. Той и онази гъска — блондинката с преждевременно състарена кожа, която би трябвало да му е яростен политически противник, — тичаха натам с все сила, сякаш утрешният ден изобщо нямаше да настъпи. А може и така да беше. Щом се добрах до брега, намерих една дъска за сърфинг (сигурно струваше повече от къщата, в която бях прекарал детството си) и загребах енергично към светлините на хоризонта. Тази нощ много лодки бяха спуснати на вода. Надявах се, че все някой ще ме закара до пристанището на Ню Йорк, съблазнен от диамантените обици, които възнамерявах да му предложа.

(Огромният ми събеседник довършва рома си и дава знак на келнера за още.)

Понякога се питам защо просто не си затвориха устата, а? Нямам предвид само моя шеф; говоря за всички тия разглезени паразити… Разполагаха с всички възможности да се предпазят от надвисналата беда… Защо, мамка му, не се възползваха от тях? Съвсем спокойно можеха да отпрашат я за Арктика, я за Гренландия, или да останат тук, но без да дразнят тъй нагло по-бедните слоеве на обществото… А може би просто не бяха в състояние да го сторят. Защото точно това ги правеше онези, които бяха. Но как, по дяволите, точно аз бих могъл да знам?

(Келнерът изпълнява поръчката му и Т. Шон Колинс му подхвърля сребърен южноафрикански ранд.)

Ако вие знаете отговора, дайте го на хората!

(На повърхността се виждат само комините и огромните, прецизно проектирани съоръжения за улавяне на въздушните течения, които без прекъсване подават свеж, макар и леден въздух към тристакилометровия лабиринт долу. Навремето в това чудо на инженерната мисъл, създадено от човешка ръка, са пребивавали около четвърт милион души; сега обаче броят на обитателите му е намалял драстично. Едни обслужват все още малкия, но непрекъснато нарастващ поток от туристи, а други се грижат за поддръжката на обекта и живеят с пенсията, отпускана от обновената програма за световното културно наследство ЮНЕСКО. Има и трети — такива като Ахмед Фарахнакян, бивш майор от военновъздушните сили на Корпуса на стражите на иранската революция, — които просто няма къде другаде да отидат.)

Индия и Пакистан. Досущ като Северна и Южна Корея или НАТО и страните от Варшавския договор. Ако се замислим за две държави, готови да използват ядрено оръжие една срещу друга, това определено щяха да са Индия и Пакистан. Обаче всички знаеха за това, всички го очакваха и точно поради тази причина атомният апокалипсис не се случи. Опасността беше толкова явна и толкова реалистична, че през годините бяха хвърлени огромни усилия най-страшното да бъде избегнато. Доколкото знам, между столиците на двете страни имаше гореща телефонна линия, посланиците си говореха на „ти“, а генералите, политиците и всички участници в процеса бяха така обучени, че да направят всичко възможно денят, от който всички се бояха, никога да не настъпи. И никой не можеше да си представи — включително и аз, — че събитията биха могли да се случат именно по начина, по който се случиха.

Инфекцията не ни нанесе такива поражения, каквито причини на редица други държави. Нашата територия е предимно планинска. Пътищата ни са лоши. Населението ни беше сравнително неголямо на фона на размерите на страната. Повечето от градовете ни лесно можеха да бъдат изолирани с помощта на военните. Разбирате защо държавните ни ръководители бяха настроени доста оптимистично, нали?

Истинският проблем беше в бежанците. От изток нахлуваха милиони бежанци — да, наистина милиони! Те прииждаха като река през провинция Белуджистан, внасяйки хаос и объркване във всичките ни планове. Заразиха цели области, а огромните тълпи заплашваха да залеят градовете ни. Граничните ни войски бяха безсилни да се справят с тази напаст и цели застави биваха погребвани под напора на немъртвите твари. Нямаше никакъв начин да затворим границата и в същото време да се справим със собствените си заразени.

Поискахме от пакистанците да вземат под контрол ситуацията на своята територия. Те ни увериха, че правят всичко, което е по силите им. Ала всички знаехме, че лъжат.

По-голямата част от бежанците идваха от Индия и само минаваха през Пакистан, водени от надеждата, че рано или късно ще открият безопасен пристан. И властите в Исламабад с радост ги пропускаха. Явно разсъждаваха по следния начин: по-добре да прехвърлиш проблема на съседа си, вместо сам да береш главоболия с него. Ако бяхме обединили усилията си, ако бяхме провели съвместна операция в някое подходящо за отбрана място… Знам, че плановете вече лежаха на масата на върховното командване. Най-малкото, в Пакистан имаше толкова много планини — Паб, Киртар, Централният Брахуйски хребет… Съществуваше съвсем реална възможност напливът от живи мъртъвци или бежанци — без значение от числеността им — да бъде спрян веднъж завинаги. Обаче планът ни бе отхвърлен. Някакво параноично военно аташе от посолството дори ни заяви съвсем директно, че присъствието на каквито и да било чужди войски на територията на Пакистан ще се разглежда като обявяване на война. Не знам дали предложението ни бе успяло да стигне до техния президент; нашите лидери никога не се обръщаха директно към него. Сега разбирате защо ви разказвах с такива подробности за Индия и Пакистан, нали? Нашите отношения изобщо не можеха да се сравнят с техните. Нямахме необходимия дипломатически механизъм. Доколкото ми е известно, онзи наплашен полковник докладвал на правителството си, че сме се опитвали да завладеем западните им провинции!

Какво можехме да направим? Какво друго ни оставаше? Всеки ден стотици хиляди хора пресичаха държавните ни граници, а от тях минимум десетки хиляди бяха заразени! Нямахме друг избор, освен да предприемем сериозни, решителни действия. Трябваше да се защитим!

Между нашите две страни има шосе. По вашите стандарти може би не е кой знае какво — малко тесничко си е и на някои места дори не е асфалтирано, — но имайте предвид, че това е главната южна артерия в района на Белуджистан. Ако се прекъсне само на едно място — примерно край моста над река Кеч, — потокът от бежанци тутакси ще намалее с шейсет процента. Лично се нагърбих с изпълнението на мисията; излетяхме посред нощ, ескортирани от няколко изтребителя. Светлините от автомобилните фарове се виждаха от няколко километра — дълга, тъничка бледа диря, проточила се в мрака. Можех да различа дори пламъчетата от изстрелите. Да, там действително имаше много заразени. Прицелих се в централната опора на моста, защото нейното възстановяване щеше да е най-трудно. Бомбите се отделиха чисто, без никакви проблеми. Замислих се, че всъщност използвахме американски самолет (F-4 „Фантом“), останал от времената, в които бяхме съюзници, за да унищожим построен от американците мост. Явно върховното командване не бе лишено от чувство за ирония. Лично на мен ми беше все едно. Веднага щом почувствах как фантомът олеква, увеличих скоростта и зачаках доклада за успешното протичане на операцията от наблюдаващия самолет, молейки се пакистанците да не пристъпят към светкавично отмъщение за действията ни.

Естествено, Аллах не чу молитвите ми. Само три часа по-късно гарнизонът в Кила Сафед подложи на масиран обстрел граничната ни застава и изби до крак войниците, които служеха там. Сега например знам със сигурност, че нашият президент и Аятолахът искаха да избегнат задълбочаването на конфликта. Ние получихме своето, а те отмъстиха. Зъб за зъб и точка по въпроса. Но кой да го съобщи на другата страна? Пакистанското посолство в Техеран бе унищожило всичките си шифровъчни апарати, кодове и радиостанции. А онзи кучи син — параноичният полковник — предпочете да се застреля, но да не издаде „държавните тайни“. Не разполагахме нито с директни, нито с дипломатически канали. Никой не знаеше как да се свържем с пакистанското ръководство. Даже нямахме представа дали такова нещо изобщо съществува. Задаваше се чутовна бъркотия, която ескалира в сляп гняв, а гневът се насочи към съседите ни. Погранични сблъсъци, въздушни удари… Събитията се развиха с такава бързина — в рамките само на три дни традиционна война, — че нито една от страните нямаше пред себе си ясна цел. Единствено паническа, безумна ярост.

(Събеседникът ми вдига рамене.)

Създадохме чудовище. Ядрено изчадие, което нито една от замесените в конфликта страни не бе в състояние да овладее… Техеран, Исламабад, Ком, Лахор, Бандар Абас, Ормаса, Имам Хомейни, Фейсалабад… Никой не знае колко души са загинали от ядрените взривове и колко още ще умрат, когато радиационните облаци започнат да се реят над нашите страни, над Индия, Югоизточна Азия, Тихия океан, Америка…

Никой не очакваше, че нещо подобно ще се случи. Най-малкото, не и между нашите мюсюлмански държави. За Бога, та нали именно те ни помогнаха да създадем атомната си програма от нулата! Те ни доставяха материали и технологии, встъпваха в качеството си на посредници между нас, Южна Корея и ония ренегати от Русия… Без нашите мюсюлмански братя ние едва ли щяхме да станем атомна сила. Никой не го очакваше, ала и никой не очакваше, че мъртвите ще започнат да възкръсват, не съм ли прав? Само един можеше да го предвиди, но аз вече не вярвам в него.

(Влакът ми закъснява. Проверяваха западния подемен мост. Съдейки по всичко обаче, Тод Уайнио не се сърди, задето му се е наложило да ме чака на перона. Стискаме си ръцете под големия стенопис, изобразяващ Победата. Най-лесно разпознаваемият американски символ в Z-тата световна война. Доколкото ми е известно, правен е по фотография — отряд войници стоят на брега на река Хъдзън от страната на Ню Джърси, обърнати с гръб към нас, и гледат как слънцето изгрява над Манхатън. Събеседникът ми изглежда дребничък и хилав на фона на исполинските им изображения. Подобно на повечето мъже от неговото поколение, и Тод Уайнио изглежда преждевременно остарял. Като гледаш закръгления му корем, оредяващите прошарени коси и трите дълбоки успоредни белега на дясната му буза, едва ли ще си кажеш, че животът на този бивш американски пехотинец е пред него. Разбираш го, когато узнаеш на колко години е всъщност.)

В този ден небето беше алено. Всичкият този дим и мръсотии, които изпълваха въздуха цяло лято, му бяха придали някакъв ярък кехлибарено-червен оттенък, сякаш гледаш на света през адски очила. Точно такъв беше Йонкърс — това малко, захлупено градче на север от Ню Йорк, — когато го видях за първи път. Едва ли някой беше чувал за него. Поне аз не бях чувал, де… А ето че сега е като Пърл Харбър… Всъщност не, понеже там все пак ставаше дума за внезапна атака. По-скоро нещо като Литъл Бигхорн, защото ние… общо взето… ние не, но ония тлъстаци от командването, те навярно знаеха — или поне би трябвало да знаят — какво точно става. Работата е там, че нямаше никаква внезапност, понеже войната — или извънредната ситуация, наречете я както искате… вече бе в разгара си. Бяха минали едва три месеца, откакто паниката бе сграбчила всеки от нас.

Помните какво беше, нали? Хората просто откачаха… ей така, изведнъж изперкваха. Барикадираха домовете си, крадяха храна и оръжия и стреляха по всяко нещо, което мърда. Сума ти народ си отиде по тоя начин — заради рамбовците, пожарите и автомобилните катастрофи… Целият този ураган от гадости, който сега наричаме „Голямата паника“, според мен погуби доста повече хора от Зак. Струва ми се, че разбирам защо властимащите са стигнали до извода, че една крупна военна акция може да изглежда като толкова добра идея. Искали са да покажат на хората, че още контролират ситуацията, и да ги успокоят малко, та да може да се заемат с основния проблем. Разбирам, че са имали нужда от мощен пропаганден ефект. И заради тоя пропаганден ефект аз се озовах в Йонкърс. Ако трябва да съм честен, поне стратезите в щаба си бяха свършили работата, защото самото място хич не беше лош избор за подобна операция. Част от града бе разположена в малка долина, а оттатък, зад хълмовете, течеше река Хъдзън. Магистралата покрай река Соу Мил пък минаваше точно през средата на основната ни защитна линия и бежанците, които се стичаха по пътя, водеха мъртъвците точно към нас. Откъдето и да го погледнеш, това си беше естествен капан… Така че — да, идеята да се проведе акцията именно там бе добра… Но това бе единствената добра идея, с която си имахме работа във въпросния ден.

(Тод се протяга и вади пакет „Q“ — американски цигари местно производство, наречени така58 заради тютюневото си съдържание, което е точно една четвърт.)

Защо не ни разположиха по покривите? Откриваха се възможности за чудесни позиции, понеже в градчето имаше търговски център, надземни паркинги на няколко етажа, няколко високи сгради с чудесни плоски покриви… Всички бойци можеха да бъдат събрани над супермаркета „А&П“ например… Долината щеше да се открие пред нас като на длан и в същото време щяхме да бъдем напълно защитени. Да не говорим за оная жилищна сграда на двайсет и кусур етажа… От всеки етаж се откриваше прекрасна гледка към магистралата. Съвсем спокойно можеше да сложат по един автоматчик на всеки прозорец, ама така и не го направиха…

Искате ли да ви кажа къде в крайна сметка ни туриха? Долу на земята. Натикаха една част от нас в окопи, а останалите заеха позиции зад чували с пясък… Да не пропусна да отбележа, че трябваше сами да изкопаем въпросните окопи… Представяте си колко време и сили изгубихме, докато подготвим стрелковите си позиции… Добро „прикритие и маскировка“ — това ни казаха. Прикритие и маскировка? И най-големият лаик ще ви каже, че „прикритието“ би трябвало да осигури физическа, конвенционална защита от огнестрелно оръжие, артилерия или въздушна атака. Това случайно да ви се връзва с врага, срещу който щяхме да се изправим? Нима Зак щеше да ни гърми с пушки или да ни бомбардира със самолети? И за какъв дявол се нуждаехме от шибана маскировка, при положение че същността на операцията се свеждаше до примамването на Зак към нас? Всичко беше с гъза напред, извинявам се за израза! Всичко! Сигурен съм, че онзи велик военачалник, който даваше заповедите, явно е бил един от последните генерали идиоти, прекарали сополивите си младежки години в колосални усилия да защитят Западна Германия от Иванушките. Сигурно целият му щаб се е състоял от такива като него — изнервени, тесногръди и озлобени от дългогодишните локални войни старчета. От всичките ни действия не просто лъхаше, ами направо си вонеше на статична отбрана от времената на Студената война. Знаехте ли например, че наредиха да се направят окопи дори за танковете? Сапьорите заложиха взрив и в крайна сметка успяха да осигурят въпросните окопи… на самия паркинг пред супермаркета!

Имахте ли танкове?

Човече, имахме всичко — танкове, БТР-и брадли и хъмви-та (бойните хамър-и), въоръжени с какво ли не — от картечници петдесети калибър до най-новите руски автоматични миномети „Васильок“ Между другото, от тях наистина имаше голяма полза. Ние специално разполагахме с „Авенджър Хъмви“, оборудвано с ракети земя-въздух „Стингър“, и танков мостопоставач AVLB, който беше просто перфектен за дълбокото десетина сантиметра поточе, което течеше покрай магистралата. Имахме и няколко XM-5, натъпкани догоре с техника за радиоелектронна борба, както и… а, да, и цял комплекс преносими армейски тоалетни, заемащи огромна площ, пльоснат ей тъй насред всичко останало. За какъв дявол ни беше той, при положение че водата още не бе спряла и кенефите във всяка сграда в градчето си работеха без проблеми? Само тия преносими клозети ни липсваха! Никаква полза нямаше от тях — само задръстваха движението, макар че някои отбелязаха, че радвали окото. Да, май точно затова ги бяха курдисали до бойните машини — за да радват окото!

Най-вероятно на медиите…

Ама разбира се, как можах да забравя медиите! Закъде без тях! На всеки двама-трима униформени войници се падаше минимум по един репортер59. Част от журналистите вървяха пеша, но по-големите късметлии сред колегите им си пътуваха в комфортни бусчета… Да не говорим колко новинарски хеликоптери кръжаха над нас… А спокойно можеха да се погрижат за спасението на жителите на Манхатън… Мамка му, сигурен съм, че всичко това се правеше заради пресата — за да покажем страшната си бойна мощ… или тен, ха-ха! Без майтап — някои от войниците току-що се бяха върнали от пустинята и даже не бяха успели да измият маскировката си. С две думи, цялата работа беше едно голямо позьорство… което включваше не само техниката, но и самите нас. По някое време ни екипираха с МОРР-4, представяте ли си? Това е уникалният армейски костюм с най-висока степен на защита — едни такива тумбести скафандри със специални маски, предпазващи от радиация и биохимично оръжие…

Възможно ли е началството ви да е смятало, че вирусът се пренася по въздушно-капков път?

Тогава защо не се погрижиха за журналистите? Защо самото „началство“, както се изразихте, и всички зад отбранителната линия не се екипираха така? О, как така ще си развалят кефа? Те се наслаждаваха на прохлада и комфорт в обичайните си военнополеви униформи, а ние яко се потяхме под слоевете импрегнирани с въглен гума и пластмаса, да не споменавам тежките пластини на армейските бронежилетки. На кой умник изобщо му скимна да ни облича в бронежилетки? Дали не го бяха направили само защото медиите се скъсаха да мрънкат, че в последната война количеството бронежилетки било крайно недостатъчно? За какъв дявол ти е каска, когато имаш срещу себе си жив труп? На него му е нужна каска, не на теб! Ами специалното мрежово оборудване… бойната интеграционна система „Ленд Уориър“? Това е ултрасложен електронен набор, който позволява на войниците да комуникират помежду си, а на командирите — да се обръщат директно към нас. Имаш на главата си един окуляр, посредством който можеш да зареждаш сателитни карти, GPS-данни и всякакви там изображения от спътниците. Можеш да установиш точното си местоположение на бойното поле, да разгледаш позициите на своите и на враговете… Както и да получиш картина от видеокамерата на своето оръжие или това на твой колега, и да разбереш крие ли се някой зад оная ограда или близкия ъгъл. „Ленд Уориър“ даваше възможност на всеки войник да получава информация от командния пост, а на командния пост — да контролира войниците като едно цяло. „Мрежоцентриран“ — ето какво слушах да повтарят до припадък всички офицери, застанали пред микрофоните на репортерите. „Мрежоцентриран“ и „хипервойна“. Супер звучи, нали? Само дето не беше никак супер да копаеш окоп в пълно бойно снаряжение, МОРР-4, бронежилетка и „Ленд Уориър“ — особено в най-горещия ден на едно от най-горещите лета! Не можех да повярвам, че още стоя на краката си, когато Зак реши да ни дойде на гости. Отначало не бяха много — по един, по двама, живите мъртъвци се клатушкаха между изоставените коли, задръстили шосето. Бяха като отделни струйки, процеждащи се бавно към нас. Е, поне бежанците вече бяха евакуирани. Окей, съгласен съм — тук си бяха свършили работата. Изборът на Йонкърс за арена на бойните действия и евакуацията… да, по отношение на тези две неща нямаше издънки. За разлика от всичко останало…

Зак навлезе в първата зона за елиминация, която по план трябваше да бъде обстрелвана с реактивни снаряди. Не чух как изстрелват ракетите, защото шлемът ми заглушаваше всички звуци, но проследих с поглед траекториите им към целта. Видях ги как описват елегантни параболи… след което обшивката им се разпадна и те разпръснаха товара си от малки бомби, който носеха. Всяка от бомбичките беше с размерите на ръчна граната; предназначението им беше противопехотно, с ограничена способност да поразяват бронирани цели. Те се разлетяха сред зомбитата, експлодирайки при досег с пътя и изоставените автомобили. Горивните резервоари на колите изригнаха като вулкани — гейзери от огън и метални отломки, допълващи „стоманения дъжд“ Ако трябва да съм честен, погледната отстрани, сцената изглеждаше много яко — при вида на падащите твари момчетата надаваха възторжени възгласи в микрофоните на шлемовете си, аз също не останах по-назад. Бих казал, че по шосето вече се търкаляха около трийсетина… или по-скоро четирийсет-петдесет живи трупа. Бомбардировката бе успяла да помете близо три четвърти от първата вълна зомбита.

Само три четвърти…

(Тод допушва цигарата си с едно продължително, стръвно дръпване. Загася я и тутакси си запалва нова.)

Да, и точно това трябваше да ни накара да се замислим малко, да си имаме едно наум… „Стоманеният дъжд“ порази всички, направи ги на решето, разкъса вътрешностите им — навред се валяха плът и органи, които буквално изпадаха от телата им, докато ония вървяха към нас… Главите обаче бяха важните… Трябва да унищожиш мозъка, а не тялото, защото докато работи главата им, имат някаква способност да се движат и да мърдат… Някои продължаваха да пристъпват бавно напред, а други вече бяха твърде разпердушинени, за да се държат на краката си, и пълзяха като червеи… Да, определено трябваше да го вземем под внимание, ала просто нямахме време, разбирате ли? Защото ония първоначални струйки пред очите ми се превръщаха в пълноводна река. Нови и нови зомбита прииждаха иззад пелената от дим и пламъци и се провираха между горящите коли. Не е ли забавно как повечето хора очакват, че зомбитата трябва да са облечени като за празник? Не знам защо, но поне аз така си ги представях… Навярно защото все така ги изобразяваха в медиите, особено в началото… Зомбита в бизнес костюми и официални рокли, като напречен разрез на деловата Америка, само че мъртва. А какво се оказа? Че изобщо не изглеждат така. Повечето от заразените — и най-вече ония, които попаднаха в първата вълна, — бяха умрели или в болницата, или в леглата си. Ето защо мнозина бяха или в болнични халати, или по пижами или нощници… Имаше и такива по фланелки, потници и гащи… както и съвсем голи, без нито една дреха по себе си. Виждахме ясно раните им — засъхналите кървави петна по телата им и зейналите в плътта им кратери, от които хлад пропълзяваше по кожата ни въпреки убийствения зной на защитните костюми.

Втората порция „стоманен дъжд“ не можа да постигне дори половината от успеха на първата, понеже вече нямаше горивни резервоари, които тепърва да бъдат взривявани, а и Зак се движеше в такива плътни редици, че противните твари се засланяха взаимно от евентуални поражения в главата. Аз обаче не се изплаших; спокойно, още не бе дошъл моментът за това. Просто зачаках врагът да навлезе в следващата зона за елиминация, подготвена от гениалните ни командири.

Отново не чух кога точно бяха дадени залповете от мощните гаубици M-109 „Паладин“, но за сметка на това видях как снарядите им поразяват целта. Бяха си стандартни HE-155, с Високоекслпозивен осколъчно-фугасен заряд. Оказа се обаче, че ползата от тях бе по-малка дори от тази на ракетите!

Защо?

Първо, защото го нямаше така нареченият „балонен ефект“. Когато подобна бомба гръмне в близост до човек, течността в тялото му се взривява заедно с нея — досущ като шибан балон! Със зомбитата обаче това просто нямаше как да се случи, понеже от една страна, телата им съдържат далеч по-малко количество течности, а от друга, тия течности приличат не толкова на течности, колкото на някакъв гъст и мазен гел. Поне така предполагам, де. Както и да го въртим и сучим обаче, крайният резултат бе един — нулев ефект и никакво ВНТ.

Какво е това „ВНТ“?

ВНТ-то е съкращение за „внезапна нервна травма“ Още едно действие на взривилия се в близост до теб снаряд. Понякога тази травма е толкова силна, че по-важните ти органи и мозъкът просто се… как да го кажа… изключват, все едно Господ ти е дръпнал шалтера. Обясняваха ми го, че било свързано с електрическите импулси и не знам си там какво си… Не знам, не разбирам от такива работи. Не съм шибан лекар, а войник.

Ясно, значи и това не даде резултат…

Абсолютно! Имам предвид… не ме разбирайте погрешно… не искам да кажа, че Зак успя да прескочи невредим всичките ни бариери. Нищо подобно! С очите си видяхме как телата на зомбитата се разкъсват на парчета, как се премятат във въздуха и даже цели глави — живи глави с въртящи се диво очи и щракащи челюсти — политат към небето като шибани тапи от шампанско… Моментално ги засипвахме с дъжд от куршуми, то си е повече от ясно, ала не всички от нас бяха толкова бързи и точни, колкото трябваше!

Оная пълноводна река, за която споменах преди малко, вече си беше като море. Огромно море от изгърбени, стенещи, тътрещи се напред тела, които прекрачваха повалените си събратя и продължаваха неумолимо напред… Тръпки ме побиваха, докато ги наблюдавах — имах чувството, че гледам някакъв ужасяващ филм на забавен кадър.

Следващата зона за елиминация бе предназначена за обстрел с тежки снаряди — основно от 120-милиметровите оръдия на танковете ни и скорострелните хеликоптерни оръдия, с които бяха оборудвани БТР-ите ни „Брадли“. „Хъмви“-тата също оживяха с богатия си арсенал от миномети, реактивни снаряди и „Марк 19“, които представляват нещо като тежки картечници, но изстрелват не куршуми, а гранати. Активизираха се и военновъздушните ни подкрепления — хеликоптерите „Команч“ посрещнаха Зак с истинска градушка от куршуми и ракети „Хелфайър“ и „Хидра“.

С една дума, заформи се същинска месомелачка! Навсякъде летяха късове плът, които се носеха във въздуха над живите мъртъвци, подобно на рояци стърготини над дяволска дъскорезница, и помня как си казах: „Нищо не може да оцелее в този ад!“ В продължение на няколко минути си мислех, че съм прав… но после… после, когато огънят започна да замира, си дадох сметка, че греша.

Да замира?

Да утихва, да отслабва…

(Тод замлъква за секунда, но после в очите му отново припламва ярост.)

Никой не помисли за това, никой! Само не ги оправдавайте с ония измишльотини за орязания бюджет, недостига на средства и проблемите с доставките! Най-големият проблем, най-големият недостиг беше недостигът на здрав разум! Как пък нито един от випускниците на Уест Пойнт и всички тия гъзарски военни колежи, които имат медали даже на задниците си, не се запита: „Ей, верно сме бъкани с какви ли не първокласни оръжия, ама имаме ли с какво да стреляме?!?“ Никой така и не се замисли колко артилерийски снаряди ще са необходими за операцията, колко ракети ще трябват за реактивните системи за залпов огън, колко едрокалибрена картеч… Нали знаете, че танковете могат да стрелят и с картеч… просто пълнежът на снаряда е друг. Вътре е наблъскано с мънички волфрамови топчета… стотици топчета за всяко зомби, но по дяволите, човече, поне да имаше достатъчно! А знаеш ли каква беше работата? Във всеки от тежките ни танкове M-1 Ейбрамс имаше само по три такива снаряда! Три от четирийсет, можете ли да си представите? Всичко останало представляваше стандартни кумулативни или подкалибрени. Знаете ли какво причинява така нареченият „сребърен куршум“ — бронебойният снаряд от обеднен уран — на тълпа възкръснали мъртъвци? Веднага ще ви кажа — нищо! Ами стреловидните проектили? Напоследък много слушаме за тях — малки стоманени стрелички, които моментално превръщат всяко оръжие в уникална картечница. Сега говорим за тях, сякаш са нещо ново, ала те са били използвани още в Корейската война в средата на двайсети век… Спокойно могат да се използват с „Марк 19“ например. Представете си как една „деветнайсетка“ пердаши триста и петдесет изстрела в минута и на всеки изстрел мята примерно по сто стреловидни проектила!60 Е, може би пак не би било достатъчно, за да обърнем хода на събитията, но пък… мамка му!

Огънят отслабваше, а Зак не спираше да приижда… Страхът пропълзя сред редиците ни… Всички го усещаха. Чувстваше се навсякъде — в заповедите на командирите, в действията на хората наоколо… Един такъв тъничък гласец в главата ти, който не спираше да повтаря: „О, мамка му! О, мамка му!“

Ние бяхме последната защитна линия. Последната възможност за отбрана. Предполагаше се, че именно ние трябва да ликвидираме малцината късметлии сред зомбитата, които съумеят да се проврат невредими през няколкото зони за елиминация, подложени на съкрушителен артилерийски и ракетен обстрел. В началото си мислехме, че това е нищо работа; че само един на всеки трима ще стреля и че само един от всеки десет, които са стреляли, ще може да се похвали с поразена цел. Че зомбитата ще падат и ще умират от раните, получени по време на масираната бомбардировка.

Обаче истината се оказа съвсем друга. Ония се оказаха хиляди. Те буквално преливаха през огражденията на магистралата, изпълваха страничните улички между къщите и проникваха навсякъде… Бяха толкова много, че стенанията им огласяха всичко наоколо и дори ние ги чувахме прекрасно — въпреки шлемовете и тежката си екипировка.

Свалихме предпазителите, набелязахме целите си, прозвуча заповедта за стрелба… Аз имах лека картечница, с която трябваше да стрелям на кратки, контролирани откоси, по време на които имаш време, колкото да кажеш: „Пукни, копеле, пукни!“ За съжаление пораженията от първия залп бяха твърде ниско. Видях как изстрелите ми разпердушиниха гръдния кош на един Зак и той бе запратен назад, сгромолясвайки се върху асфалта. В следващия момент обаче съществото се надигна и си продължи напред, сякаш нищо не се беше случило… По дяволите, човече… Видиш ли някога подобно нещо… как се надигат след подобни рани… не се забравя просто!

(Цигарата догаря чак до филтъра и опарва пръстите му. Тод я пуска и машинално я смачква.)

Полагах всички усилия да контролирам две неща — стрелбата и сфинктера си. „Цели се в главата!“ — непрекъснато си повтарях. — „Дръж се, стискай зъби и се цели в главата.“ А леката ми картечница ми пригласяше: „Пукни, копеле, пукни!“

Можехме да ги спрем… трябваше да ги спрем… Понякога чувам въпросите им в главата си. „Какво толкова ви е необходимо? Един стрелец с добра пушка и толкоз. Да не говорим за професионални войници, специално обучени стрелци… как така живите мъртъвци успяха да се проврат?“ И досега продължават да ни засипват с подобни питания. Ту някой голям военен разбирач ще се обади, ту някой критик, ту някой доморасъл генерал Патън… Общото между всички „питащи“ е, че нито един от тях не беше там. Затова си мислят, че всичко е било толкова просто. Мислите ли, че след като по време на цялата ви военна кариера ви учат да се целите в торса и гърдите на противника, ей така набързо, за нула време, ще се превърнете в експерт по изстрели в главата? А знаете ли колко лесно е да презаредиш оръжието си, когато са те навлекли с тия подобни на усмирителни ризи екипи и имате на главата си задушаващ шлем? Сигурно си казвате, че на фона на чудесата на съвременната военна техника избиването на зомбита е като детска игра? Имайте предвид обаче следното — бяха минали едва три месеца от избухването на Голямата паника и всичко, което възприемахме за реалност, пред очите ни бе изяждано живо от твари, които не би трябвало да съществуват в природата… Е, не мислите ли, че при това положение си в доста трудничко, да не кажа невъзможно, да съхраниш както здравия си разум, така и достатъчно твърд показалец, способен да дръпне спусъка при необходимост? А?

(Той размахва въпросния показалец към мен.)

Е, ние пък успяхме да го сторим! Успяхме да свършим работата си и накарахме Зак да си плати за всеки шибан сантиметър! И ако разполагахме с повече хора и с повече амуниции… Както и ако ни бяха оставили просто да си свършим работата…

(При тези думи Тод прибира изпънатия си показалец и ръката му отново се свива в юмрук.)

Шибаният „Ленд Уориър“… Високотехнологичният, скъпоструващ, многопрофилен, мрежоцентриран и не знам си още какъв „Ленд Уориър“. И бездруго не ни харесваше онова, което се разкриваше пред очите ни, а и отгоре на всичко десетките датчици не спираха да ни показват колко голяма е мъртвешката орда в действителност! В момента виждахме хиляди, ала зад тях прииждаха милиони! Нали се сещате, че ставаше въпрос за голяма част от заразените в Ню Йорк! Това беше само главата на ужасно дългата немъртва змия, чиято опашка се извиваше някъде край шибания Таймс Скуеър! За какъв дявол ни трябваше да виждаме това? Защо ми трябваше да го знам? Онзи тъничък гласец в главата ми вече беше доста гръмогласен: „О, мамка му! О, МАМКА МУ!“ Ненадейно осъзнах, че не звучи само в главата ми. Беше се преселил в слушалките ми. Всеки път, когато някой глупак реагираше твърде прибързано и не съумееше да си държи езика зад зъбите, невероятният „Ленд Уориър“ се грижеше всички останали да го чуем. „Твърде много са!“ „Трябва да се омитаме оттук!“

Някой от другия взвод, не зная името му, се разкрещя: „Улучих го в главата, а той не умря! Тия не умират от изстрели в главата!“ Сигурен съм, че куршумът му просто е одраскал черепа, без да проникне в мозъка… и може би ако младежът се бе успокоил и бе използвал своя мозък, щеше сам да разбере всичко. Паниката е по-заразна и от вируса, отговорен за епидемията от зомбита, а благодарение на страхотния „Ленд Уориър“ сега мълниеносно се разпространяваше по въздушен път. „Какво?“ „Не умират?“ „Кой го казва?“ „Ти простреля ли го в главата?“ „Боже мили! Не могат да бъдат убити!“ По цялата мрежа се чуваха само такива неща; кафяви долни гащи, които се носеха из цялата информационна магистрала.

Всички да млъкнат! — внезапно проехтя нечий авторитетен глас.

Не нарушавайте редиците си! Прекъснете мрежовата връзка!

В следващия миг обаче този глас бе заглушен от ужасяващ вик, който ме накара да настръхна. В окуляра ми, както и в окулярите на всички войници, се появи ярка картина на силна струя кръв, извираща от пълна с разбити зъби уста. Образът идваше от двора на къща, намираща се извън отбранителната линия. По всяка вероятност стопаните бяха заключили инфектираните си родственици, преди да напуснат дома си. Дали от ударната вълна от експлозиите, или поради някаква друга причина, вратата явно се бе поразхлабила и зомбитата бяха излезли навън, нахвърляйки се върху нашия колега. Всичко бе записано на камерата, фиксирана под цевта на автомата му. Бяха петима — мъж, жена и три деца. Клетникът бе повален по гръб, мъжът седна върху гърдите му, а децата се заеха с ръцете на жертвата, опитвайки се да разкъсат със зъби защитния костюм. Междувременно жената разкъса маската му и ние видяхме как лицето на боеца се изкривява от неописуем ужас. Никога няма да забравя писъка му, когато тя буквално отхапа долната му челюст заедно с устната. „Зад нас са!“ крещеше някой отзад. — „Прииждат иззад къщите! Линията е разкъсана! Навсякъде са!“ Изведнъж картината изчезна, сигналът прекъсна и онзи авторитетен глас повтори: „Прекъснете мрежовата връзка!“ По тона му си личеше, че очевидно с всички сили се стараеше да озапти желанието си да извика, след което линията затихна.

Миг по-късно — макар че би трябвало да са минали няколко секунди, просто няма как иначе, — небето над нас бе процепено от грохота на щурмовите самолети. Не ги видях как пуснаха бомбите си. Лежах на дъното на окопа си и сипех проклятие след проклятие по адрес на армията, Господ Бог и ръцете си, задето не бяха изкопали по-дълбока яма. Земята се тресеше, а небесата бяха притъмнели. Навред свистяха осколки… не можеше да се диша от прахта и пепелта, изпълнили въздуха… и от време на време над главата ми профучаваха разни пламтящи обекти, съдейки по мощните топлинни вълни, които ме обливаха. В един момент почувствах как нещо тежко и меко се стоварва върху раменете ми. Завъртях се и се озовах лице в лице с овъглен, все още димящ торс; ръцете и краката му бяха откъснати, ала въпреки ужасното му състояние устата не спираше да се отваря и затваря, сякаш се опитваше да захапе нещо. Изтласках съществото настрани и изпълзях от окопа броени секунди след падането на последната гравитационна бомба.

Изправих се и застинах като хипнотизиран. Взирах се в огромен облак от черен пушек, надвиснал над мястото, където се бе намирала чудовищната орда. Магистралата, къщите… всичко бе покрито от този гигантски тъмен облак. Смътно си спомням как момчетата заизлизаха от окопите си, как отваряха люковете на танковете и БТР-ите или просто се взираха в черната пелена пред нас. Възцари се гробна тишина, която се проточи — както ми се стори — цяла вечност.

И тогава ония започнаха да се материализират от дима като в някакъв шибан детски кошмар! Едни димяха, други още горяха… Някои вървяха, някои пълзяха, трети се тътреха едва-едва по земята с разкъсани вътрешности… Дори и един на всеки двайсет да бе способен още да се движи, това правеше колко… няколко хиляди? А зад тях, пробивайки си път през редиците им и настъпвайки настойчиво към нас, се приближаваха милиони… Милиони зомбита, които бомбардировката изобщо не бе засегнала!

Точно тогава защитната линия се разпадна. Не мога да си спомня всичко, в съзнанието ми горят само отделни ярки картини… Някакъв журналист с мустаци като на Йосемити Сам се опитваше да извади пистолета си „Берета“ от вътрешния джоб на сакото си, когато три пламтящи зомбита го повалиха на земята… Друг пък отвори рязко вратата на журналистическия бус, паркиран наблизо, изхвърли навън хубавичката руса репортерка и се метна зад волана, опитвайки се да избяга по-бързо от опасната зона. В следващия момент обаче и двамата попаднаха под веригите на един танк. В небето се сблъскаха два новинарски хеликоптера, обсипвайки ни със стоманен дъжд. Един пилот на „Команч“ отчаян храбрец… се опита да покоси настъпващите редици на Зак с носещия винт на вертолета си. Отначало перките прорязаха доста ефективно настъпващите изчадия, но впоследствие се врязаха в близката изоставена кола и хеликоптерът внезапно бе запратен към супермаркета. Стрелба… безумна хаотична стрелба във всички посоки… Аз също бях уцелен — точно в централната пластина на бронежилетката си. Имах чувството, че съм налетял с всичка сила върху някоя стена, макар че не бях помръднал от мястото си. Бях запратен назад и паднах възнак, не можех да дишам, а и на всичкото отгоре някакъв тъпанар хвърли една светлинно-шумова граната точно пред мен.

Светът мигом побеля. Ушите ми зазвънтяха. Застинах… и усетих как нещо ме сграбчва, впивайки пръсти в ръцете ми. Рязко се извъртях и започнах да раздавам удари и ритници наляво и надясно. Почувствах как някаква топла течност облива слабините ми. Крещях, ала не чувах собствения си глас. Още повече ръце — по-силни — ме задърпаха нанякъде. Ритах, блъсках, удрях, извивах се… и изведнъж в челюстта ми се заби мощен юмрук. Не ме изпрати в нокаут, но се отпуснах. Това бяха моите приятели. Зак не раздава крошета. Носеха ме към най-близкия „Брадли“ Постепенно погледът ми се проясни и аз видях как ивицата светлина изчезва под затварящия се люк.

(Тод се пресяга за нова цигара, ала явно размисля и се отказва.)

Знам, че така наречените „професионални“ историци обожават да плямпат, че Йонкърс е бил нещо като „катастрофален провал в действията на съвременния военен апарат“ и е послужил като потвърждение на старата максима, че армията винаги усъвършенства тактиката от последната кампания чак в началото на следващата война. Лично аз си мисля, че това са пълни глупости. Да, наистина не бяхме готови… по отношение на амуниции, обучение, екипировка, с две думи — всичко онова, за което говорех… но не оръжията ни бяха виновни за тази грандиозна издънка. Онова, което ни подведе, бе старо като… откъде да знам, старо като самата война. Не е нужно да си шибан Сун Дзъ, за да знаеш, че същността на войната не е в това да убиеш или осакатиш противника си, а така да го наплашиш, че да сломиш съпротивата му. Сломи духа на врага си — към това се стреми всяка победоносна армия, като се започне с древните племена, които са боядисвали лицата си в цветовете на войната, мине се през „блиц-крига“ и се стигне до… как се наричаше първия етап на втората война в Персийския залив, „Шок и ужас“ ли беше? Страхотно название, „Шок и ужас“! Ами ако врагът не може да бъде ужасен и шокиран? Но не защото е силен духом и непоклатим психически, а просто понеже това е физически невъзможно? Е, точно срещу такъв проблем се изправихме тогава в околностите на Ню Йорк Сити… и именно в това се корени провалът, който за малко да ни струва цялата шибана война. Откритието, че не можем да ужасим и шокираме Зак, се стовари като бумеранг върху нас и в крайна сметка ние бяхме тези, които се ужасиха и шокираха! Ония не се страхуват! Без значение какво ще направим, без значение колко ще убием… те никога, нито веднъж, за нищо на света няма да изпитат дори най-незначителен страх!

Йонкърс трябваше да върне на американците вярата в победата, ала се случи точно обратното; посланието, което в крайна сметка изпрати на хората, беше да целунат задниците си за сбогом. Не се и съмнявам, че ако не беше южноафриканският план, сега всички щяхме да се тътрузим, привели гърбовете си и надавайки глухи стенания.

Последното, което помня, беше как „Брадли“-то се разтърсва като състезателна кола от планинско рали. Не знам къде точно се бе намирала поразената цел, но със сигурност беше доста близо до БТР-а. И ако бях останал на открито, днес едва ли щяхме да водим този разговор.

Да сте виждали някога как действа термобаричното оръжие? Разпитвали ли сте някого със звезди на пагоните за ефекта от него? Готов съм да заложа топките си, че никога няма да ви разкажат цялата истина. Никога няма да чуете за горещината и налягането например, както и за огнената сфера, която расте, расте и изведнъж се взривява, след което буквално поглъща и изгаря всичко по пътя си. Температура и налягане — ето какво значи „термобарично оръжие“ Гадничко звучи, нали? Обаче никога няма да чуете за незабавния ефект от използването му — за вакуума, който се образува след внезапното свиване на сферата. Тогава всички, които до този момент са оцелели, се сблъскват с ужасното усещане как всичкият въздух от дробовете им изведнъж ги напуска… или, в по-лошия случай (което никога няма да ви признаят) — самите им дробове биват изтръгнати през устата им. Очевидци, които да ви разкажат подобна история, естествено, няма — никой не може да оживее след подобен кошмар. Навярно точно поради тази причина Пентагонът продължава да крие истината… но ако някога видите зомби, чиито остатъци от бели дробове и трахея се поклащат пред устните им, дайте му номера на мобилния ми телефон. Ще се радвам да се срещна с още един ветеран от Йонкърс.