Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Заплахата

(В годините преди Войната този регион можеше да се похвали с население, надхвърлящо трийсет и пет милиона. Сега жителите му са едва петдесет хиляди. Средствата от фондовете, предназначени за възстановяване, рядко достигат до тази част на страната, понеже правителството предпочита да се занимава с доста по-гъсто населените крайбрежни региони. Тук няма централно електрозахранване, нито течаща вода, като се изключи река Яндзъ. Улиците обаче са изчистени от отломките и местният „съвет по безопасност“ е взел необходимите мерки за предотвратяването на следвоенните бунтове и размирици. Председател на този съвет е Гуан Дзиншу — доктор по медицина, който (въпреки преклонната си възраст и бойните си рани) и досега продължава редовно да прави посещения по домовете на своите пациенти. Ето какво ми разказа той.)

Първото проявление на заразата, на което станах свидетел, се случи в отдалечено селце, нямащо официално наименование. Жителите му го наричаха „Нов Дачан“, но по-скоро от носталгия, а не заради нещо друго. Предишният им дом — „Стар Дачан“ — е бил основан още в епохата на Трите царства2 и се говореше, че стопанствата, къщите и дори дърветата там са вековни. Щом построили язовира „Трите пролома“ и нивото на водата във водохранилището започнало да се повишава, голяма част от постройките в Дачан били разглобени, тухличка по тухличка, и издигнати наново на по-висок участък. Ала този Нов Дачан вече не бил град, а „национален исторически музей“ Каква ужасна ирония за горките селяни — градът им да е спасен, но да могат да го посещават само като туристи. Предполагам, че навярно поради тази причина някои от тях са решили неофициално да назоват новото си поселище Нов Дачан — за да съхранят връзката с миналото, пък макар и само по този начин. Лично аз не знаех за съществуването на този втори „Нов Дачан“, така че можете да си представите объркването ми, когато ми позвъниха оттам.

В болницата беше тихо; нощта бе спокойна, въпреки нарастващия в последно време брой на катастрофите по вина на пияни шофьори. Мотоциклетите ставаха все по-популярни сред младежта. Често подхвърляхме, че „Харли Дейвидсън“ е успял да погуби повече млади китайци, отколкото всички американци във войната в Корея. Ето защо се радвах толкова на тихото си нощно дежурство. Бях уморен, болеше ме гърбът и краката ми бяха оттекли. Тъкмо се бях запътил да изпуша една цигара и да се полюбувам на изгрева, когато чух някой да ме вика по име. Тази нощ в регистратурата имаше нова служителка, която не се оправяше много-много с диалектите. Жената не бе успяла да разбере дали става въпрос за инцидент, или за някакво заболяване. Без съмнение обаче се касаело за спешен случай, така че бихме ли могли да изпратим помощ?

Какво можех да й кажа? По-младите лекари, които възприемаха медицината единствено като удобен начин да попълнят банковите си сметки, определено нямаше да се втурнат да помагат на някакъв си „юн-мин“3 просто ей така. Но аз може би продължавам да си бъда стар революционер по душа. „Нашият дълг е да бъдем отговорни пред народа.“4 Тези думи все още означават нещо за мен… и аз честичко си припомнях това, докато моят „Диър“5 подскачаше и се тресеше по черните пътища, които правителството отдавна бе обещало да асфалтира, но така и не го направи.

Доста се измъчих, докато открия селцето. Официално то не съществуваше и поради тази причина не фигурираше на нито една карта. На няколко пъти се изгубвах съвсем и трябваше да питам за посоката местните, а те всеки път ме отпращаха към града-музей. Ето защо бях в ужасно настроение, когато най-накрая успях да се добера до купчината къщички, кацнали на билото на неголям хълм. Дано поводът за повикването ми наистина да е сериозен! — казах си аз. Ала щом зърнах лицата на болните, тутакси съжалих за спонтанното си желание.

Бяха седмина — всичките лежаха, изнемощели и в полусвяст. Жителите на селцето ги бяха пренесли в новата си зала за общински събрания. Стените и подът бяха от гол цимент, а въздухът беше студен и влажен. Естествено, че ще са болни — мина ми през ума. Попитах селяните кой се е грижел за пострадалите. Никой, отвърнаха ми те, понеже не било „безопасно“. Забелязах, че вратата се залоства отвън. Явно обитателите на селото се страхуваха от нещо. Стояха приведени, сякаш се бояха някой да не ги удари, и разговаряха шепнешком, а други се държаха на разстояние и мърмореха молитви. Селяните сериозно ме ядосаха с това тяхно поведение — но не като личности, разбирате ли, а като представители на нашата велика страна. След векове на чуждоземен гнет, експлоатация и унижения най-сетне си бяхме възвърнали мястото, което ни принадлежеше по право — на един от стожерите на човешката цивилизация. Бяхме станали в най-богатата и най-динамично развиващата се суперсила, пълновластни господари на всичко — от космоса до киберпространството. Това беше разцветът на „Китайския век“, който вече целият свят признаваше, ала ето че мнозина от нас продължаваха да живеят като невежи селяни, робуващи на закостенели суеверия, все едно са варвари от ранния Яншао6.

Все още в плен на цивилизационно възмущение, аз коленичих пред първата пациентка. Болната имаше висока температура (четирийсет градуса) и неудържимо се тресеше. Когато се опитах да прегледам крайниците й, жената започна да стене приглушено. На дясната й предмишница се виждаше рана от ухапване. Разгледах я по-внимателно и установих, че пострадалата не е била нападната от животно. Съдейки по радиуса на раната и следите от зъбите, очевидно ставаше въпрос за човек, дори по-скоро за дете. Предположих, че именно оттук е плъзнала заразата, ала самата рана беше изненадващо чиста. Отново попитах селяните кой се е грижел за болните и те отново ми казаха: „Никой.“ Не можех да им повярвам. Човешката уста гъмжи от бактерии; в нея има повече микроби, отколкото в някой бездомен помияр. Ако действително никой не бе промил и дезинфекцирал раната, как така не се беше възпалила?

Прегледах и останалите шестима пациенти. Всички имаха почти еднакви симптоми и сходни рани на различни части по тялото. Обърнах се към един мъж, който ми се стори в най-будно състояние, и поисках да узная кой или какво е причинило тези рани. Той ми отвърна, че се случило, докато се опитвали да „го“ усмирят.

— Кого? — попитах.

Открих „нулевия пациент“7 в другия край на селцето, заключен в изоставена къща. Дванайсетгодишно момче. Ръцете и краката му бяха завързани с полиетиленова опаковъчна лента. В усилията си да се освободи момчето бе изподрало зверски кожата си, ала въпреки това не се виждаха никакви следи от кръв. Кръв не течеше и от другите му рани — нито от големите язви по ръцете и краката му, нито от големия сух кратер, зейнал на мястото на палеца на десния му крак. Хлапето се мяташе като бясно животно и парцалът, с който бяха запушили устата му, едва заглушаваше ръмженето му.

Изпървом жителите на селото не ми даваха да се доближа до момчето. Предупреждаваха ме да не го докосвам, понеже било „прокълнато“. Отскубнах се от тях и си сложих ръкавиците и лекарската маска. Кожата на момчето беше хладна и сива като цимента, върху който лежеше. Не можах да напипам нито сърцебиене, нито пулс. Безумните му очи бяха широко отворени и потънали в орбитите си. Следяха всяко мое движение, сякаш имах пред себе си хищник, а не човешко същество. Докато го преглеждах, хлапето се държеше изключително враждебно, опитваше се да ме сграбчи със завързаните си ръце и да ме ухапе — въпреки кърпата в устата си.

Мяташе се тъй необуздано, че се наложи да потърся помощта на двама по-ячки селски момци, за да го удържим. Те обаче не помръднаха от мястото си и продължиха да се тълпят разтреперани до вратата като изплашени зайчета. Обясних им, че ако си сложат маска и ръкавици, няма никаква опасност да се заразят. Когато отново поклатиха глави, промених рязко тона си и най-безцеремонно им заповядах да се подчинят, макар и да нямах никакво законно право да се държа така.

Това вече подейства. Единият от мъжете хвана момчето за краката, а другият — за ръцете. Помъчих се да му взема кръв за изследване, ала изтеглих единствено кафеникава гъста течност. Докато издърпвах иглата, хлапето отново започна да буйства.

Този от „санитарите“ ми, който държеше ръцете на момчето, реши за по-сигурно да ги притисне с колене към пода. То обаче неочаквано се изви и аз чух как лявата му ръка изхрущя. Назъбените краища на лъчевата и лакътната кост пронизаха сивата кожа и се подадоха навън. Хлапето не извика — и сякаш дори не го забеляза, — ала нервите на двамата ми помощници не издържаха. Те скочиха и се втурнаха към вратата, изчезвайки в нощта.

В интерес на истината и аз инстинктивно бях отскочил няколко крачки назад. Срам ме е да си го призная, но така се случи. Работех като лекар през целия си съзнателен живот. Бях обучен — и може дори да се каже „отгледан“ — от китайската народноосвободителна армия. Бях изцелил безброй ранени бойци и на няколко пъти се бях озовавал очи в очи срещу смъртта, а ето че сега се бях изплашил (и то не на шега!) от един немощен хлапак.

Момчето започна да се извива към мен. Вече бе успяло напълно да освободи ръката си. Плътта и мускулите се разкъсваха и раздираха, докато не остана само голото чуканче. Като си помагаше с дясната си ръка, която продължаваше да е завързана за лявата, хлапето запълзя по пода.

Втурнах се навън и залостих вратата след себе си. Опитах се да се успокоя, да сподавя чувството на страх и срам. Въпреки това, когато попитах селяните как точно се е заразило момчето, гласът ми все още трепереше. Не получих никакъв отговор. В същия миг дочух удари по вратата — хлапето блъскаше с юмрук по тънкото дърво. Едва се удържах да не подскоча при тези зловещи звуци. Молех се местните да не забележат колко съм пребледнял. Надавайки вик колкото от страх, толкова и от гняв, аз им повторих, че на всяка цена трябва да ми кажат какво се е случило с момчето.

Тогава напред пристъпи една млада жена — може би майката на хлапето. По лицето й се виждаше, че бе плакала в продължение на дни; очите й бяха сухи и червени. Жената ми сподели, че всичко започнало, когато детето отишло заедно с баща си да „ловят луната“ — тоест да се гмуркат в търсене на съкровища сред подводните руини на дъното на язовира „Трите пролома“. Там имало над хиляда и сто изоставени селца, градчета и дори големи селища; винаги можело да се намери нещо ценно. По онова време подобна практика не беше рядкост, въпреки че беше строго забранена от закона. Майката на момчето ми обясни, че не ставало въпрос за кражба, понеже някогашният им дом Стар Дачан също се намирал там; двамата просто искали да спасят част от семейните ценности, останали в къщите след изселването на жителите. Жената започна да се повтаря и се наложи да я прекъсна с обещанието, че няма да кажа нищо на полицията. Това я успокои донякъде и тя ми разказа, че синът й се върнал със сълзи на очи и рана от ухапване на крака. Хлапето не знаело какво се е случило, защото водата била твърде тъмна и мътна. Що се отнася до баща му, той изчезнал безследно.

Извадих мобилния си телефон и набрах номера на доктор Гу Уън Куй — мой стар другар от армията, който сега работеше в Института по инфекциозни заболявания към Чунцинския университет8. Двамата си разменихме дежурните любезности, след което обсъдихме собственото си здраве и здравето на внуците ни, както бе прието. Тогава му разказах за странната зараза и изслушах шеговитите му забележки по повод селската хигиена. Насилих се да се засмея, ала същевременно изтъкнах, че според личното ми мнение случаят наистина е сериозен. С известна неохота той ме попита за симптомите. Описах всичко: ухапванията, треската, момчето, ръката му… и чертите на лицето му внезапно се изопнаха. От усмивката му нямаше и следа.

Помоли ме да му покажа заразените. Върнах се при пациентите и обърнах камерата на телефона към всеки от тях. Гу Уън Куй пожела да ги разгледа по-отблизо, ето защо приближих апарата до раните им. Когато отново погледнах към екрана, установих, че вече нямаме видеокомуникация, а само аудиовръзка.

— Остани там, където си — достигна до мен далечният му глас. — Запиши имената на всички, които са имали контакти с болния. Завържи онези, които вече са инфектирани. Ако някой от тях е изпаднал в кома, сложи го да легне в изолирано помещение и залости добре всички изходи.

Гу Уън Куй говореше спокойно и безизразно като робот, сякаш беше репетирал предварително или четеше вече написан текст.

— Имаш ли оръжие? — попита ме той.

— Не, защо? — възкликнах учудено аз.

Ала вместо да ми отговори, Гу Уън Куй се върна към равнодушния си тон и обеща отново да ми позвъни. Каза, че трябва да се свърже с този и онзи, а след няколко часа ще мога да очаквам „подкрепление“.

Въпросното подкрепление пристигна след по-малко от час — петдесетина мъже с големи армейски хеликоптери Z-8A9, всичките до един в защитни облекла срещу биологична опасност. Представиха се като служители от Министерството на здравеопазването. Не знам кого се опитваха да заблудят. По арогантните им жестове и безцеремонното, заплашително държание и най-невежият селяк щеше да разпознае Гунанбу10.

Първата им цел беше залата за събрания. Пациентите, които лежаха там, бяха изнесени на носилки; ръцете им бяха оковани с белезници, а устите им — запушени. После отидоха на другия край на селото за момчето. Изнесоха го в чувал за трупове. Майка му все още виеше до небесата, когато я извикаха заедно с останалите жители за „медицински преглед“. Записаха имената на всички и им взеха кръв за изследвания. Един след друг селяните биваха събличани съвсем голи и фотографирани. Последен дойде редът на една съсухрена старица. Тя имаше мършаво, костеливо тяло, осеяно с хиляди бръчки лице и малки стъпала, които навярно са били пристягани в детството й11. Тя размаха възлестия си юмрук към „лекарите“:

— Така ви се пада! — изкрещя жената. — Това е възмездие за Фенду!

Старицата имаше предвид Града на призраците, където имаше множество храмове и светилища, посветени на духовете от подземния свят. Също като Стар Дачан, и Фенду нямаше късмет, защото се бе оказал препятствие по пътя към следващата Голяма Крачка Напред. Селището бе евакуирано, после разрушено и накрая — напълно наводнено. Лично аз никога не бях страдал от суеверия и не си позволявах да попадам под въздействието на „опиума за народите“12. Все пак съм лекар, човек на науката, и вярвам само в онова, което мога да пипна и видя. В моите очи Фенду си беше чисто и просто евтин, кичозен капан за туристи. Естествено, думите на тази дърта вещица нямаха никакъв ефект върху мен, ала тонът и гневът й бяха нещо съвсем друго… Каквото и да си говорим, тя беше зърнала отблизо много беди през живота си: военните диктатури, японската окупация, безумният кошмар на „Културната революция“… Жената явно усещаше, че се задава поредната катастрофа, макар и да не притежаваше достатъчно знания, за да проумее същността й.

Що се отнася до моя колега доктор Гу Уън Куй, той разбираше всичко твърде добре. Дори бе рискувал собствената си глава, за да ме предупреди и да спечели малко време, през което да позвъни и може би да предупреди и други хора, преди да пристигнат онези от „Министерството на здравеопазването“. Имаше нещо в казаното от него… една фраза, която не беше използвал от дълги години, от времената на „малките“ погранични конфликти със Съветския съюз. Това беше през далечната 1969-а. Намирахме се в окопите от нашата страна на река Усури, на по-малко от километър надолу по течението от Чън Бао. Руснаците се готвеха да си възвърнат завоювания от нас остров и тежката им артилерия громеше нашите войски.

Двамата с Гу се опитвахме да извадим шрапнел от корема на един войник, на възраст малко по-млад от нас. Червата на младия мъж бяха разкъсани и медицинските ни престилки бяха целите в кръв и изпражнения. На всеки седем секунди до нас експлодираше снаряд и се налагаше да закриваме раната от сипещата се пръст със собствените си тела. През цялото това време слушахме как клетникът тихо стене и зове майка си. Естествено, долавяха се и други гласове, които ехтяха от непрогледния мрак отвъд входа на нашия бункер; отчаяни, зли гласове, които не биваше да се чуват от тази страна на реката. Отвън стояха на пост двама пехотинци. Единият извика: „Спецназ!“ и тутакси започна да стреля в тъмнината. Разнесоха се и други изстрели — свои ли, чужди ли, нямаше как да се разбере…

Тътенът на поредния снаряд разтърси нощта и ние отново се приведохме над умиращия войник. Лицето на Гу Уън Куй се намираше на няколко сантиметра от моето. По челото му се лееше пот. Дори на слабата светлина от единствения парафинов фенер виждах колко е пребледнял и как трепери. Другарят ми погледна първо към ранения младеж, после към вратата и накрая към мен. И ненадейно промълви:

— Не се тревожи, всичко ще бъде наред.

Длъжен съм да отбележа, че това го казваше човек, когото никой от познатите му не би нарекъл оптимист. Гу Уън Куй беше един вечно мрънкащ, начумерен невротик. Ако го заболеше глава, той подозираше, че има тумор на главния мозък, а завалеше ли дъжд, мигом заявяваше, че тази година реколта няма да видим. Аз обаче си давах сметка, че това е неговият начин да контролира ситуацията, понеже по този начин винаги беше на една крачка пред опасността. И ето че в този напрегнат миг, когато реалността изглеждаше несравнимо по-ужасна от фаталистичните му пророчества, на колегата ми не му оставаше нищо друго, освен да предприеме абсолютно противоположния подход.

— Не се тревожи, всичко ще бъде наред.

За първи път пророчеството му се сбъдваше. Руснаците така и не успяха да форсират реката, а ние дори успяхме да спасим живота на пациента си.

След тази случка в продължение на много години аз често го дразнех с въпроса в каква ли каша трябва да попадне, за да зърне светъл лъч. А Гу винаги ми отвръщаше, че следващия път трябва да му се случи нещо още по-лошо. Е, вече бяхме остарели и ето че най-накрая бяхме сполетени от въпросното „още по-лошо“ нещо. Разбрах го веднага след въпроса му дали съм въоръжен.

— Не, защо? — учудих се аз.

Гу Уън Куй помълча известно време; очевидно ни подслушваха.

— Не се тревожи — изрече той, — всичко ще бъде наред.

Точно в този миг осъзнах, че странното заболяване не е изолиран случай. Прекъснах разговора и тутакси позвъних на дъщеря си в Гуанчжоу.

Съпругът й работеше в „Чайна Телеком“ и всеки месец прекарваше поне седмица в командировки зад граница. Намекнах й, че този път не би било зле да заминат заедно, като вземат и внучката ми със себе си. И да не бързат да се връщат. Нямах време за обяснения; връзката се разпадна в момента, в който се появи първият хеликоптер. Последното, което успях да кажа на дъщеря си, беше:

— Не се тревожи, всичко ще бъде наред.

(Впоследствие Гуан Дзиншу бива арестуван по заповед на китайското Министерство на държавната сигурност. Хвърлят го в затвора, без да му предявят никакви официални обвинения. Когато най-сетне му се удава възможност да избяга, епидемията вече била разпространена извън границите на Китайската народна република.)

(Най-гъсто населеният град в света все още не може да си поеме дъх от всеобщите избори, които се състояха миналата седмица. Социалдемократите тотално разгромиха партията на ламите13 и уличните празненства не секват. Срещнах се с Нури Телевалди в едно претъпкано кафе, чиито маси бяха разположени на самия тротоар. И двамата трябваше да крещим, за да се чуваме един друг на фона на невъобразимата еуфорична глъчка.)

Преди избухването на епидемията прехвърлянето на бежанци по суша не беше широко разпространено. Твърде много пари отиваха за изготвяне на паспорти, фалшиви туристически автобуси, както и за уреждането на необходимите контакти и обезпечаването на сигурността от другата страна на границата. По онова време за привлекателни дестинации се считаха единствено Тайланд и Мианмар14. От Кашъ, където живеех тогава, имаше само една възможност за бягство извън страната — в бившите съветски републики. Обаче никой не искаше да ходи там, ето защо в началото не бях „шътоу“15. Наместо това се занимавах с контрабанда — суров опиум, необработени диаманти, момичета, момчета и всякакви други ценности от примитивните страни, които се опитват да минат за държави. Епидемията обаче промени всичко това. Изведнъж заваляха поръчки — и то не само от страна на „лиудун жънкоу“16, но и, както казвате вие, от хората „с положение“. Към мен се обръщаха градски специалисти, частни земевладелци, дори правителствени чиновници от по-ниските етажи… Дето се вика, хора, които имат какво да губят. Изобщо не им пукаше къде ще отидат, просто искаха да се махнат оттук.

Вие знаехте ли от какво точно бягат?

Носеха се най-различни слухове. Даже се говореше за епидемия някъде из Кашъ… Правителството на бърза ръка затвори устите на приказливите. Ние обаче се досетихме, че нещо не е съвсем наред…

Правителството не се ли опита да ви спре?

Официално — да. Увеличиха наказанията за нелегални превози и засилиха пограничния контрол. Дори екзекутираха публично неколцина шътоу — ей тъй, за назидание… И ако човек не знае как стоят нещата в действителност — ако не ги види от нашия ъгъл, така да се каже, — като нищо ще сметне тия мерки за ефективни.

Твърдите, че не са били ефективни, така ли?

Твърдя, че благодарение на мен доста народ забогатя. Граничари, бюрократи, ченгета, че даже и кметът… Приказни времена бяха — най-добрият начин да почетеш паметта на Мао беше възможността да видиш лика му на възможно най-много банкноти от по сто юана!

Значи бизнесът ви е вървял доста добре…

В Кашъ настана истински бум на нелегалните прехвърляния. През града минаваха деветдесет процента, ако не и повече, от целия човекопоток на Запад, с изключение на една съвсем малка част, които заминаваха по въздух.

Самолетни полети?

Съвсем малко. Лично на мен рядко ми попадаха подобни поръчки, като се изключат няколкото товарни рейса за Казахстан или Русия от дъжд на вятър… Но това бяха дреболии. Не беше като на изток — от Гуандун или Цзянсу примерно всяка неделя излитаха хиляди хора.

Можете ли да сте по-конкретен?

В източните провинции незаконните превози на хора по въздуха за нула време се превърнаха в изключително доходоносен бизнес. Клиентите бяха доста богати — от ония, които могат да си позволят да резервират пакетни туристически услуги и визи първа класа. Те слизаха от самолета в Лондон или Рим, а някои и в Сан Франциско, където се настаняваха в хотелите си, излизаха да разгледат местните забележителности или просто се изгубваха сред тълпите. Печалбите бяха супер тлъсти. Винаги съм искал да пробия във въздушния бизнес, там бяха големите пари…

Ами заразените? Нямаше ли опасност да бъдат разкрити?

Това вече се случи по-нататък, след рейс 575. В самото начало на самолетите не се качваха толкова много заразени. А ако се качваха, то бяха хора в ранните стадии на болестта. А и онези шътоу, които се занимаваха с въздушния транспорт, бяха извънредно предпазливи. Само да забележат симптомите на инфекцията, за нищо на света няма да те доближат, колкото и мангизи да им предложиш. Не бяха глупаци и пазеха бизнеса си. В нашия бранш си има едно златно правило: по-лесно е да изпързаляш чуждестранния служител от имиграционните власти, отколкото местния шътоу. Трябваше да изглеждаш и да се държиш като съвършено здрав човек, но дори и тогава си беше безумна надпревара с времето. Преди рейс 575 бях чувал за една двойка — преуспяваш бизнесмен и съпругата му. Него го ухапват, значи — но раната не е сериозна, не е засегнат нито един от големите кръвоносни съдове… Сигурен съм, че човекът се е надявал да намери някакво лекарство на запад, също като повечето от инфектираните… И тъкмо когато се настаняват в парижкия си хотел, онзи започва да припада. Жена му искала да извика лекар, но мъжът й забранил. Страхувал се, че ще ги екстрадират обратно. Накрая заповядал на жена си да го зареже и да си тръгне още сега, преди да е изпаднал в кома. Казват, че тя го послушала. В продължение на цели два дни персоналът на хотела не обръщал внимание на стенанията и шума от стаята с табелката „МОЛЯ, НЕ БЕЗПОКОЙТЕ!“, обаче в крайна сметка решили да разбият вратата. Не съм сигурен дали епидемията в Париж е тръгнала от тоя тип, но нищо чудно и така да е станало.

Казвате, че не са извикали лекар от страх, че ще ги екстрадират обратно. Как тогава са възнамерявали да открият лекарство за болестта на запад?

Май не разбирате душата на бежанеца, а? Вижте, тези хора са били отчаяни. Били са приклещени между две злини — от едната страна е болестта, а от другата — собственото им правителство, което се стреми да събере и да „лекува“ заразените. Ако ваш близък — примерно съпругата ви, детето ви или някой родственик — се зарази, а вие смятате, че има надежда, макар и съвсем слаба, да бъде изцелен в чужбина, нима нямаше да направите всичко възможно, за да го отведете там? Щяхте ли да се откажете и да захвърлите последния си шанс?

Споменахте, че жената на инфектирания, заедно с други ренше, се изгубила в тълпата…

Винаги става така, дори и преди широкото разпространение на епидемията… Някой отсяда при роднини, друг при приятели… Голяма част от по-бедните пък се налага да отработят своя бао17 към местната китайска мафия. Повечето обаче буквално изчезват в търбуха на съответната страна.

Сред утайката на обществото, така ли?

Наричайте го както искате. Къде ще се скриеш по-добре, ако не сред онези членове на обществото, чието съществуване никой не иска да признае? А и как иначе да си обясним факта, че толкова много епидемии в страните от първия свят водят началото си именно от гетата?

Чувал съм, че мнозина шътоу съзнателно са разпространявали митове за чудодейни изцеления в други страни…

Да, имаше такива.

А вие?

(Пауза.)

Не.

(Отново пауза.)

Как се отрази случаят с рейс 575 върху прехвърлянето на бежанци по въздуха?

Затегнаха ограниченията, но само в някои държави. Онези шътоу, които се занимаваха с въздушния транспорт, се отличаваха не само с предпазливост, но и с находчивост. Обичаха да казват: „Във всяка богаташка къща има и вход за прислугата.“

Какво означава това?

Щом Западна Европа е засилила контрола и мерките за безопасност, значи ще минем през Източна. Ако не ни пускат в САЩ, ще се пробваме през Мексико. Заради затегнатия пропускателен режим богатите бели страни се чувстваха в по-голяма безопасност, но в действителност инфекцията вече бушуваше зад границите им. Не забравяйте обаче, че това не беше моята специалност! Аз се занимавах основно със сухопътния транспорт и страните от Средна Азия…

Там по-лесно ли беше да се отиде?

Там направо ни умоляваха да им дадем работа. Бяха преживели такъв икономически крах и чиновниците им бяха толкова изостанали и корумпирани, че често ни помагаха с изготвянето на документите срещу процент от хонорара. Те също си имаха местни шътоу, обаче не знам как им викаха на варварските си езици… Те например си сътрудничеха с нас и прехвърляха ренше през някогашните съветски републики в страни като Индия или Русия, дори Иран, макар че в интерес на истината аз никога не съм се интересувал от крайната цел на пътуванията… Работата ми свършваше на границата и толкова. Уреждах подпечатването на документите и регистрирането на колите, плащах на граничарите и си вземах моя дял.

Видяхте ли много заразени?

Не и в началото. Вирусът действаше твърде бързо. Това не са ви въздушните прехвърляния. На човек му трябваха седмици, докато пристигне в Кашъ, а както ми казаха, дори и при най-леките случаи на болните им оставаха не повече от няколко дни. Обикновено инфектираните клиенти се активизираха някъде по пътя, където биваха разпознавани и залавяни от местната полиция. По-късно обаче, когато броят на заразените нарасна и ченгетата вече не можеха да им насмогват, започнах да виждам доста инфектирани по работния си маршрут…

Те бяха ли опасни?

Рядко. Обикновено близките им ги държаха вързани и със запушени усти. Човек вижда как нещо мърда на задната седалка на колата, гърчи се безмълвно под куп дрехи или тежки одеяла… Друг път се чуваха удари с юмруци откъм багажниците или контейнерите с пробити в тях дупки за дишане, натоварени в минивановете. Дупки за дишане… бежанците си нямаха и представа какво всъщност се случва с любимите им хора.

А вие знаехте ли?

По това време — да. Обаче знаех и нещо друго — че няма никакъв, ама абсолютно никакъв смисъл да си давам зор да им обяснявам. Просто прибирах мангизите им и ги отпращах по пътя им. Имах късмет. Не съм се сблъсквал с проблемите, които имаха онези шътоу от морските превози примерно…

Там по-трудно ли беше?

Не само по-трудно, но и доста по-опасно! Колегите ми от крайбрежните провинции трябваше да вземат всички необходими мерки, за да попречат на болните да се освободят и да заразят всички на борда.

Какво точно правеха?

Чувал съм за най-различни „решения“. Понякога корабът акостира на някакъв пустеещ бряг — без значение дали принадлежи на страната, за която пътуват, — и „разтоварва“ инфектираните ренше на сушата. Друг път капитанът си избира удобен момент, когато наблизо няма други плавателни съдове, и изхвърля всички гърчещи се индивиди зад борда. Това обяснява множеството ранни случаи на безследно изчезнали плувци и гмуркачи, не мислите ли? А и се сещам, че хора по цял свят разправяха как ги виждали да излизат буквално от прибоя. Та поне на мен това ми беше спестено.

Обаче имах един подобен инцидент, който и ме накара да се откажа окончателно от бизнеса. Клиентът ми пристигна с един камион — стар, раздрънкан таралясник. От затворената каросерия се разнасяха стонове. Чувах как множество юмруци блъскат по алуминиевите стени… Таратайката така се клатеше, че имах чувството, че всеки момент ще се преобърне… В купето седеше един изключително богат инвестиционен банкер от Си’ан. Беше спечелил страшно много пари, изкупувайки необезпечени дългове по американски кредитни карти. Имаше достатъчно мангизи, за да плати тарифата за всички членове на многолюдното си семейство. Костюмът му „Армани“ беше намачкан и съдран. По бузите му се виждаха драскотини, а в очите му гореше онзи трескав огън, с който напоследък се сблъсквах все по-често… А в очите ма човека зад волана се четеше нещо съвсем различно (може би същото, което и в моите) — че парите вече не са това, което бяха, и скоро май няма да има кой знае каква полза от тях. Дадох ма шофьора една петдесетачка отгоре и му пожелах успех. Не можех да направя нищо повече.

Закъде пътуваше този камион?

Към Киргизстан.

(Тукашните манастири сякаш са врязани в стръмните, непристъпни скали. Човек съзерцава с благоговение постройките, кацнали върху високите, устремени към небето колони, и неусетно започва да си мисли как ръкотворното и неръкотворното се сливат в недостижима хармония. Някога, във времената на Османската империя, тези светилища са служили за убежище от турците, а после се превърнаха в не по-малко сигурни укрития от живите мъртъвци. Следвоенните стълбища, изградени главно от метал и дърво, са лесни за разглобяване, ако се наложи. Поставени са тук единствено заради растящия наплив от поклонници и туристи, понеже напоследък Метеора стана доста популярна както сред едните, така и сред другите. Някои търсят мъдрост и духовно просветление, а други — нищо друго, освен покой. Стенли Макдоналд принадлежи към последните. Ветеран и участник в почти всички кампании на територията на родната му Канада, той се сблъсква за първи път с живите мъртви по време на друга война — когато Трети батальон на канадския лек пехотен полк на принцеса Патриша взима участие в операция, насочена срещу наркотрафика в Киргизстан.)

Моля ви да не ни бъркате с американските отряди „Алфа“. Все пак говорим за нещо, случило се доста време преди появата им, преди „Голямата паника“, преди Израел да обяви самоизолацията си… дори преди първото мащабно разпространение на заразата в Кейптаун. Бяхме още в самото начало на епидемията, когато никой нищо не знаеше, а още по-малко пък — с какво ни предстои да се сблъскаме… Мисията ни беше абсолютно конвенционална — опиум и хашиш, най-предпочитаните от всички терористи по света експортни стоки. Друго и не бяхме срещали досега в тази камениста пустош. Наркотърговци, бандити и местни здравеняци. Това беше всичко, което очаквахме. Всичко, за което бяхме подготвени.

Лесно открихме входа на пещерата — просто следвахме кървавата диря, водеща от караваната. Веднага надушихме, че нещо не е наред. Нямаше никакви трупове. А по принцип враждуващите групировки винаги оставят обезобразените си жертви за назидание на конкуренцията. Кръвта наистина беше в изобилие — кръв и късчета кафява, разлагаща се плът, — ала единствените трупове в района бяха на товарните мулета. Забелязахме, че не са убили с куршуми; по всичко изглеждаше, че са си имали работа с дивите зверове. Коремите на нещастните добичета бяха разпорени и навсякъде по телата им се виждаха следи от ухапвания. Предположихме, че са станали плячка на дивите кучета; тези кръвожадни хищници сновяха из долините на големи глутници и бяха едри и свирепи като полярни вълци.

Обаче най-силно озадачени останахме от стоката, защото си лежеше най-спокойно в дисагите на мулетата или беше разпиляна по земята край мъртвите животни. Каквото и да се бе случило — война за територия, религиозен сблъсък или акция за отмъщение, — никой не би захвърлил ей така петдесет килограма първокачествен „Бед Браун“18, отлични автоматични оръжия или ценни трофеи като луксозни часовници, минидиск плейъри или джипиеси.

Кървавата следа започваше от долината, където бе станала касапницата, и продължаваше по планинската пътечка чак до входа на пещерата. Огромно количество кръв. Изгубиш ли толкова кръв, никога вече няма да се надигнеш. Този обаче някак си бе успял да го стори. Никой не го беше превързал. Наоколо не се виждаха ничии други следи. Съдейки по това, което виждахме, този човек беше тичал с кървящите си рани, а после беше паднал по корем на земята — зловещият отпечатък от лицето му така и си беше останал в пясъка. Незнайно как обаче той мито се беше задушил, нито бе умрял от кръвозагуба; просто си беше полежал немного, след което очевидно се беше изправил, продължавайки да върви. Новите следи се различаваха от старите. Бяха по-дълбоки и разположени по-близо една от друга. Раненият явно бе тътрил десния си крак, за което свидетелстваше и изгубената му обувка — висока маратонка „Найк“. Когато се вгледахме по-внимателно, забелязахме на пясъка някакви капки, които определено не бяха от кръв. Във всеки случай, не и човешка. Нещо като черна лепкава слуз, покрита с коричка. Никой от нас не знаеше какво е това. Тези странни петънца и кървавата диря ни отведоха до пещерата.

Очаквахме да ни посрещнат със стрелба, ала нищо подобно не се случи. Всъщност не ни посрещнаха по никакъв начин. Входът беше неохраняем и нищо не препречваше пътя ни. Вътре в тунела се натъкнахме на множество трупове — по всяка вероятност принадлежащи на хора, натъкнали се на собствените си минирани капани. Явно са се опитвали… да избягат… да се измъкнат навън.

По-навътре, в първото помещение, се натъкнахме на първото доказателство за ожесточена престрелка. Всъщност беше стреляно само от едната страна, понеже единствено отсрещната стена на пещерата бе направена на решето от куршумите. Самите стрелци лежаха на земята. Ръцете, краката и костите им бяха раздробени и изгризани… Някои продължаваха да стискат оръжията си; никога няма да забравя стария „Макаров“, който една изтръгната от рамото ръка продължаваше да стиска. Когато се вгледах по-отблизо, забелязах, че й липсва един пръст. Открих го в другия край на залата — до тялото на един невъоръжен мъж, прострелян поне стотина пъти, съдейки по многобройните му рани. Част от куршумите бяха отнесли горната част на главата му. Липсващият пръст стърчеше между зъбите му.

Във всяко от помещенията заварвахме сходна картина. Импровизираните барикади бяха срутени, а оръжията — разхвърляни навсякъде. Открихме и още трупове — рядко цели, най-често на късове… Тези, по които не се виждаха белези от ухапвания, бяха умрели от куршум в главата. Пред очите ни се откриваха смразяващи гледки — плът, окървавена и недосдъвкана плът, която се подаваше от устите и разпорените стомаси… След като проучихме внимателно кървавите дири, разпилените гилзи и дупките от куршуми по стените, стигнахме до извода, че касапницата е започнала в онази част на пещерата, която изпълняваше функциите на медицински кабинет или по-скоро военнополеви лазарет.

Там се натъкнахме на няколко койки, до една плувнали в кръв. В дъното на помещението се валяше обезглавеният труп на някакъв… лекар, предполагам… който лежеше до една койка с мръсни чаршафи, съдрани дрехи и стара, доста износена лява маратонка. Беше „Найк“ — от високите.

Последният проход, който проверихме, беше полусрутен от експлозията на минираните капани. От варовика стърчеше ръка. И все още мърдаше. Реагирах инстинктивно — наведох се напред, сграбчих протягащата се длан и моментално почувствах как пръстите й стискат моите. Толкова силно, че за малко да ги счупят. Тогава се опомних и ми се прииска да се отдръпна, ала ръката не ме пускаше. Задърпах по-силно, забивайки пети в земята за допълнителна опора. И ето какво се случи. Първо се показа цялата му ръка… после главата му… разкъсаното лице… изпъкналите очи и сивите устни… после другата ръка… раменете… Залитнах назад и горната половина от тялото на съществото се наклони застрашително към мен. За щастие от кръста надолу все още бе приклещено от каменните отломки, а остатъците от вътрешностите му удържаха торса му цял. То се извиваше, продължаваше да ме стиска в стоманената си хватка и се мъчеше да доближи ръката ми към устата си. Протегнах се за пистолета си.

Куршумът навлезе под ъгъл под брадичката му и отнесе темето му, разпилявайки мозъка му по сводестия таван на пещерата. По това време бях съвсем сам в тунела. Единственият свидетел на случилото се…

(Пауза.)

„Въздействие на неизвестни химически вещества.“ Ето какво ми заявиха, когато се върнах в Едмънтън. Или странична реакция, породена от нашите собствени профилактични препарати. И, естествено, не пропуснаха да повтарят „ПСР“19 до откат. Просто съм имал нужда от почивка. От продължителна почивка и „преоценка“ на годността ми.

„Преоценка“… ето какво измислиха за своите. А когато става въпрос за врага, тогава го наричат „разпит“ Обучават те как да оказваш съпротива на противника, как да запазиш здравия си разум и бойния си дух… Но не те учат как да се съпротивляваш на своите, особено на онези, които се опитват да ти „помогнат“ да осъзнаеш „истината“. Те не ме пречупиха, аз сам се пречупих. Искаше ми се да им повярвам, искаше ми се да ми помогнат. Бях превъзходен войник — в отлична форма, добре обучен, опитен… Чудесно знаех какво мога да сторя на другите хора и какво могат да ми сторят и те в замяна. Мислех си, че съм подготвен за всичко. (Той поглежда към долината, погледът му се рее някъде в далечината.) Кой обаче — ако иска да запази здравия си разум — би могъл да е подготвен за нещо подобно?

(Доведоха ме с вързани очи, за да не мога да разкрия местонахождението на „гостоприемните си домакини“. Хората от външния свят ги наричат „яномами“, което буквално означава „свирепите хора“. Не е известно кое точно им е помогнало да се справят с кризата не по-лошо, ако не и по-добре, от най-развитите страни — войнственият им нрав или недостъпните им жилища, разположени високо сред дърветата. Не е ясно и какъв точно е Фернандо Оливейра, кльощавият белокож наркоман „от края на света“ — гостенин, талисман или пленник.)

Преди всичко съм лекар, повтарях си аз. Да, бях богат и непрекъснато ставах все по-богат, но поне просперитетът ми се дължеше на важни за хората операции. Та аз не само прекроявах носовете на капризните тийнейджъри или пришивах судански пениси на попзвезди с травеститски наклонности20… Да, на първо място съм лекар и помагам на хората, и ако това е тъй възмутително и неморално за лицемерния, вечно уверен в правотата си Север, защо неговите жители непрестанно търсят услугите ми?

Пратката, поставена в хладилна чанта за пикник, пристигна от летището точно един час преди появата на пациента. Сърцата са изключително ценна стока. Не са като черния дроб, кожата или бъбреците, които след приемането на закона за „предполагаемото съгласие“ можеха да бъдат доставени от почти всяка болница или морга в страната.

Беше ли изследвано?

За какво? За да го изследваш за нещо, трябва да знаеш какво търсиш. Тогава още нямахме никаква представа за Бродещата чума. Безпокояхме се най-вече от традиционните заболявания — хепатит или ХИВ/СПИН, — но в конкретния случай нямахме време да го проверяваме за тях.

Защо?

Защото полетът и бездруго беше твърде продължителен. Не можеш да държиш органите вечно в лед… Часовникът тиктакаше и вече започвахме да дърпаме дявола за опашката!

Откъде ви го доставиха?

Мисля, че от Китай. Моят посредник действаше от Макао.21 Имахме му пълно доверие. Професионализмът му беше безупречен и нямаше нито една издънка. Когато каза, че пратката е „чиста“, веднага му повярвах; просто нямах друг избор. Той прекрасно знаеше какви са рисковете, знаех го и аз, както и пациентът ми. Освен от обичайните сърдечни проблеми, хер Мюлер имаше нещастието да страда и от един изключително рядко срещан генетичен дефект — декстрокардия със „situs inversus“ или огледално разположение на органите. Черният му дроб например се намираше отляво, сърцето — отдясно и така нататък. Разбирате проблема, пред който бяхме изправени, нали? Не можехме да му присадим обикновено сърце и просто да го врътнем наопаки. Нямаше да функционира. Ето защо ни трябваше здраво сърце от донор със същото генетично заболяване. И къде другаде, ако не в Китай можехме да го извадим този късмет?

Чисто и просто късмет, така ли?

(Събеседникът ми се усмихва.) Плюс „политическа експедитивност“. Обясних на посредника си какво ми трябва и хоп — след три седмици получих мейл със заглавие „Намерихме вариант.“

И вие извършихте операцията…

Всъщност аз асистирах, а самата операция я проведе доктор Силва. Той беше реномиран кардиохирург и се занимаваше с най-сложните случаи в болницата „Хоспитал Израелита Алберт Айнщайн“. Изключително арогантно копеле, дори по стандартите на кардиолозите. Самочувствието ми страдаше всеки път, когато се налагаше да работя с този… всъщност под ръководството… на този надменен задник, който се държеше с мен като с първокурсник. Но какво да се прави… Хер Мюлер имаше нужда от ново сърце, а къщата ми на плажа — от ново външно джакузи.

Хер Мюлер така и не се събуди след анестезията. Симптомите започнаха да се проявяват още докато лежеше в следоперационната зала, броени минути след като му бяха сложили шевовете. Температура, пулс, кислородна сатурация… Споделих на глас безпокойството си и това явно погъделичка самолюбието на „по-опитния“ ми колега. Той заяви, че най-вероятно наблюдаваме обичайната реакция на организма срещу имунодепресантите, макар че не било изключено да става въпрос и за усложнения, напълно предсказуеми за шейсетинагодишен болен мъж с наднормено тегло, който току-що е преживял една от най-травматичните процедури в съвременната медицина. Цяло чудо си беше, че след тази лекция „светилото“ не ме потупа бащински по главата. За сметка на това ме посъветва да се прибера вкъщи, да си взема един душ, да поспя… може би да си викна едно-две момичета и да се отпусна. А той щял да остане в болницата, за да наглежда пациента, и непременно щял да ми се обади, ако настъпят промени в състоянието му.

(Оливейра присвива злобно устни и пъха в устата си още едно от мистериозните листенца, които стоят пред него. Дъвче замислено.)

Какво трябваше да си кажа? Може би се дължеше на медикаментите, особено на „ОКТ 3“ Или просто се тревожех без причина… Все пак това беше първата ми сърдечна трансплантация. Бях ли достатъчно компетентен? Обаче нещо продължаваше да ме човърка и се чувствах тъй изнервен, че и дума не можеше да става да лягам да спя. Ето защо направих онова, което добрият лекар прави, когато пациентът му страда — ударих го на нощен живот. Танцувах, пих и се забавлявах с разни кучки, които изобщо не познавах… Един дявол знае колко пъти ми е звънял мобилният телефон, преди най-сетне да го вдигна. Грациела, момичето от приемната, беше на ръба на истерията. От нея разбрах, че преди час хер Мюлер изпаднал в кома. Преди Грациела да успее да довърши изречението си, вече бях в колата си. По време на половинчасовото си пътуване до клиниката не спирах да проклинам доктор Силва и себе си. Значи наистина е имало за какво да се тревожа! През цялото време съм бил прав! Наречете го самолюбие, ако искате, но макар случилото се да вещаеше неприятни последствия и за мен, вътрешно ликувах! Бях дочакал момента, в който безупречната репутация на прехваленото светило най-сетне беше опетнена.

Когато пристигнах, Грациела се опитваше да успокои ридаещата Рози, една от медицинските сестри. Горкото момиче не беше на себе си. Ударих я хубавичко по бузата — това моментално я освести — и я попитах какво се е случило. Защо има кръв по бялата си престилка? Къде е доктор Силва? Защо някои от пациентите са напуснали стаите си и какъв е този проклет шум? Тя ми отвърна, че сърцето на оперирания внезапно спряло. Тъкмо се мъчели да го реанимират, когато хер Мюлер отворил очи и ухапал доктор Силва по ръката. Двамата се сборичкали; Рози се опитала да ги разтърве, но пациентът едва не ухапал и нея. Тогава тя оставила доктора и избягала навън в коридора, заключвайки вратата след себе си.

Едва не се разсмях. По-нелепа история не бях чувал. Най-вероятно нашият Супермен беше сбъркал, поставяйки погрешна диагноза на пациента, след което хер Мюлер се беше надигнал, както си е в ступор, и се беше хванал за доктор Силва, за да запази равновесие… Трябваше да има някакво разумно обяснение… само дето престилката на Рози наистина бе изцапана с кръв, а от стаята на хер Мюлер продължаваше да се разнася приглушен шум. Върнах се до колата, за да взема пистолета си; докато вървях натам, си казах, че го правя по-скоро за успокоение на Грациела и Рози, отколкото с някаква друга цел…

Носехте огнестрелно оръжие?

Нали живеех в Рио де Жанейро! Какво според вас да нося, оная си работа ли? Приближих се до стаята на хер Мюлер и похлопах няколко пъти на вратата. Никакъв отговор. Прошепнах имената на оперирания и лекаря. Отново нищо. Тогава забелязах тънката алена струйка, процеждаща се изпод вратата. Влязох и видях, че целият под е плувнал в кръв. Силва лежеше в далечния ъгъл, а Мюлер се беше привел над него. Тлъстият му бял гръб беше обърнат към мен. Не помня как привлякох вниманието му — дали го извиках по име, изругах или просто си стоях неподвижно на прага. Пациентът обаче се обърна към мен и аз видях как от отворената му уста падат късчета кърваво месо. Шевовете на гръдния му кош се бяха разкъсали и от разреза се просмукваше някаква черна, гъста желеподобна слуз… Той се изправи тромаво на краката си и се затътри бавно към мен.

Вдигнах пистолета и се прицелих в новото му сърце. Оръжието ми беше израелският „Дезърт Ийгъл“22 — масивен и впечатляващ, поради което и си го бях избрал. Слава богу, никога досега не ми се бе налагало да стрелям с него, ето защо не бях готов за силния откат. Куршумът отиде доста по-високо от мястото, където се целех, и буквално отнесе главата на Мюлер. Отново бях извадил късмет… и сега този глупак с късмет стоеше с димящия си патлак насред стаята, а по крачолите му течеше топла урина. Този път аз бях този, когото трябваше да шамаросат по бузата. Наложи се Грациела да ме удари — и то неведнъж, а няколко пъти, за да дойда на себе си и да се обадя в полицията.

Арестуваха ли ви?

Да не сте луд? Та те бяха мои партньори — как иначе според вас щях да получавам всички тези органи? Благодарение на тях успях да се измъкна и от тази каша. Ченгетата обясниха на пациентите ми, че в клиниката е нахълтал някакъв психопат, който е убил хер Мюлер и доктор Силва. И, естествено, погрижиха се никой от персонала да не изръси нещо, противоречащо на официалната версия…

Какво стана с труповете?

Записаха Силва като предполагаема жертва на автокражба. Никаква идея си нямам къде са захвърлили тялото му — може би в някоя забутана уличка на Божия град, нали го знаете гетото в западната част на Рио… За по-голяма достоверност намесиха и дрога в историята. Надявам се просто да са го изгорили. Или да са го закопали… дълбоко.

Мислите ли, че…

Не знам. Все пак мозъкът му си беше непокътнат, когато умря. Ако не са го сложили в чувал за трупове… и земята е била достатъчно мека… Интересно, колко ли време ще ти трябва, за да се измъкнеш на повърхността?

(Оливейра си взима още едно листенце, предлага и на мен. Аз отказвам.)

Ами господин Мюлер?

Работата се размина без никакви обяснения — нито пред жена му, нито пред австрийското посолство. Просто поредният похитен турист, проявил безразсъдството да навлезе в опасните райони. Не знам дали фрау Мюлер прие тази история за чиста монета, или е предприела съответните стъпки да се започне разследване… Навярно никога няма да узнае какъв късмет е извадила!

В смисъл?

Ама вие сериозно ли? Ами ако не се беше съживил в моята клиника? Ами ако това бе станало, след като успее да се добере до дома си?

Мислите ли, че би било възможно?

Ама разбира се! Замислете се малко. Понеже инфекцията е започнала от сърцето, вирусът е получил директен достъп до кръвоносната система, благодарение на което е достигнал мозъка броени секунди след присаждането. Нека обаче помислим какво би станало, ако се касаеше за трансплантация на друг орган — черен дроб, бъбрек или дори парченце кожа. Тогава ще е необходимо доста повече време, особено ако концентрацията на вируса е в по-малки количества.

Ала донорът…

Не е задължително да е бил напълно съживен. Ами ако е бил заразен съвсем наскоро? Органът няма да е наситен. Следата, оставена от вируса, би била пренебрежимо малка. После присаждате въпросния орган в друго тяло и минават дни, а може би и седмици, докато инфекцията проникне в кръвообращението. По това време пациентът вече е поел по пътя на възстановяването — чувства се чудесно, няма никакви оплаквания и води съвсем пълноценен живот.

Но този, който е извлякъл органа…

Нищо чудно и да не знае с какво си има работа. Ето — аз също не знаех. Тогава още никой нищо не знаеше. А дори и да знаеха — като някои военнослужещи от китайската армия… Но вие май искахте да поговорим за моралната страна на проблема? Дълги години преди епидемията те правеха милиони от продажбата на органи на екзекутирани политически престъпници. Смятате ли, че някакъв незначителен вирус би ги накарал да убият кокошката, снасяща златните яйца?

Но как…

Извличате сърцето веднага след смъртта на жертвата… а най-добре, докато е още жива. Те правеха точно това — изрязваха живи органи, за да обезпечат свежестта им. После ги слагаха в лед и ги качваха на самолета за Рио. Китай беше най-големият износител на човешки органи в света. Кой знае колко заразени роговици, хипофизи… Света дево, един бог знае с колко инфектирани бъбреци са залели световния пазар. И то да бяха само органи! Искате ли да си поговорим какво количество яйцеклетки, сперма и кръв са „дарили доброволно“ политическите престъпници? Да не мислите, че емиграцията е била единственият начин за разпространението на заразата по цялата планета? Е, имайте предвид, че не всички от първите инфектирани бяха китайци. Как иначе ще си обясните многобройните случаи с хора, които внезапно умираха — смъртта им се дължеше на неизяснени причини, а после се съживяваха, без някой да ги е ухапвал? Защо такава голяма част от епидемиите по света започнаха в болниците? Говоря за такива болници, в които не са се лекували нелегални имигранти от Китай… Имате ли изобщо представа колко хиляди незаконни трансплантации на органи бяха извършени в годините непосредствено преди Голямата паника? Дори да предположим, че само десет процента от тях са били инфектирани… Какви ти десет процента, и един процент само би бил напълно достатъчен!

Имате ли доказателства, които да подкрепят тази ваша теория?

Не… но това не значи, че описаното от мен не се е случило, нали така? Стига ми да се замисля и само за извършените от мен трансплантации — на всички тези пациенти от Европа, арабския свят, да не говорим за вашите лицемерни американски съграждани… Колцина от вас, самодоволни янки, са си задавали въпроса откъде идва новият ви бъбрек или панкреас? Дали е принадлежал на някое хлапе от бедняшките квартали на Рио, или са го изрязали от някой клет китайски студент, осъден заради политическите му убеждения? Не само не се интересувахте от произхода на органите, но и въобще не ви пукаше откъде са се взели! Просто подписвахте чековете, лягахте под ножа и после се връщахте вкъщи в Маями, Ню Йорк или където там живеете…

Правили ли сте опити да се свържете с някой от тези пациенти, да го предупредите?

Не. Точно тогава бях зает с това да потуша скандала, да изчистя репутацията си и да възстановя клиентите и банковата си сметка. Исках просто да забравя за случилото се, а не да задълбавам още по-навътре в историята. А когато най-сетне осъзнах колко голяма всъщност е опасността, тя вече блъскаше по входната ми врата.

(Бяха ми казали да очаквам „ветроход“, ала ето че „ветрилата“ на „IS Имфинго“ се оказаха четири вертикални вятърни турбини, издигащи се над гладкия му трикорпусен силует. Прибавим ли допълнителното задвижване с технологията ПОМ (или протоннообменна мембрана), която преобразува морската вода в електрическа енергия, веднага се разбира какво са искали да кажат създателите му с обозначението „IS“ — „Infinity Ship“23. В същото време все още е рядкост да срещнеш иновативния тримаран, сочен за бъдещето на морския транспорт, под неправителствен флаг. „Имфинго“ обаче си е сто процента частна собственост. Веднага след като се качвам на борда му, ме посреща неговият капитан Джейкъб Наяти.)

Роден съм приблизително по същото време, когато се роди и новата Южна Африка след апартейда. В онези дни на всеобща еуфория новото правителство щедро обещаваше не само демокрация — „всеки човек с право на глас“, — но и работа и жилища за всички жители на страната. Баща ми възприе тези думи твърде буквално. Той не разбираше, че това са дългосрочни цели, които ще бъдат достигнати след години, и то с цената на задружните усилия на цели поколения! Смяташе, че ако напуснем племенното си домашно огнище и се преместим в града, там ще ни чакат чисто нова къща и високоплатена работа. Баща ми беше обикновен, простодушен човек, който работеше на надница. Не можех да го виня за липсата на образование, нито за мечтите му семейството ни да живее по-добре. И тъй, ние се заселихме в Кайелитша — едно от четирите големи предградия на Кейптаун. Това беше живот в условията на угнетяваща, безнадеждна, унизителна бедност. Така премина детството ми.

В нощта, когато онова се случи, аз се прибирах към къщи от автобусната спирка. Беше пет сутринта и нощната ми смяна на сервитьор в ресторанта „Ти Джи Ай Фрайдей“24 на кея „Виктория“ току-що беше приключила. Чувствах се прекрасно — бях получил големи бакшиши, а и последните новини в ръгби-първенството за Купата на трите нации25 караха всеки южноафриканец да си вири носа от гордост. „Спрингбокс“ бяха размазали „Ол Блекс“… за пореден път!

(Усмихва се при спомена.)

Дали защото се бях унесъл в тези мисли, или заради натрупаната умора, но в първия момент не можах да осъзная какво точно се случва. Добре че тялото ми реагира инстинктивно, преди още да си дам сметка, че това, което чувам, всъщност са изстрели. Искам да подчертая, че стрелбата не беше нещо необичайно — нито във времената на детството ми, нито и в последвалите „демократични“ години… „Всеки човек с право на патлак“ — това беше девизът на всички, които живеехме в Кайелитша. В подобна обстановка неусетно развиваш инстинкт за оцеляване, както става с ветераните от войните. А моите рефлекси си бяха светкавични. Сниших се към земята, опитвайки се да се ориентирам откъде точно стрелят, като в същото време се огледах за подходящо укритие. Повечето „къщи“ представляваха самоделни коптори, сглобени от дъски и ламарина, като нерядко за стени им служеха тънки пластмасови листове, прикрепени към халтави греди. Ето защо не бе за чудене, че пожарите унищожаваха тези постройки почти всяка година, а куршумите преминаваха през тях като през въздух.

Хукнах и се притаих зад една бръснарница, „построена“ от транспортен автоконтейнер. Не беше идеалното прикритие, но щеше да ми свърши работа за няколко секунди; напълно достатъчно, за да изчакам утихването на стрелбата. Огънят обаче не преставаше. Различих гърмежите на пушки, пистолети и онова характерно тракане на автомат „Калашников“, което не може да се сбърка. Пукотевицата продължаваше твърде дълго за стандартите на обичайните бандитски сблъсъци. Не след дълго към нея се прибавиха викове и крясъци. Започнах да надушвам и дим. Когато дочух тропота на множество тичащи нозе, надзърнах иззад ъгъла на скривалището си. И що да видя — десетки изплашени хора, повечето по долни дрехи и нощници, които бягаха и крещяха: „Бързо! Махайте се оттук! Ония идват!“ Навсякъде около мен се запалиха лампи и обитателите на копторите наизлизаха навън. „Какво става? Кой идва?“ Така обаче се държаха по-младите. Възрастните направо се юрваха и побягваха. Те имаха друг инстинкт за самосъхранение — инстинкта на роби в собствената си страна. По-рано всички знаеха кои са въпросните „ония“ и случеше ли се да „идват“, не ти оставаше нищо друго, освен да побегнеш и да се молиш да ти се размине.

Вие побягнахте ли?

Не бих могъл да го сторя. Семейството ми — майка ми и двете ми малки сестри — живееха само през няколко „къщи“ от сградата на радио „Зибонеле“, а точно оттам се отдалечаваше тълпата… Дори не се замислих какво точно се случва. Бях млад и глупав. Трябваше да се върна по същия път, по който бях дошъл, да потърся някакъв заобиколен маршрут или тиха уличка…

Наместо това започнах да си пробивам път през тълпата, устремен в противоположната посока на движението й. Въобразявах си, че ще успея да се промъкна покрай копторите. От множеството обаче ме блъснаха върху една от тях, паянтовите пластмасови стени се огънаха и цялата съборетина рухна отгоре ми. Притиснат под тежестта на отломките, не можех да си поема дъх. В този миг нечии крака изтрополяха по пластмасовите листове над мен и притиснаха още по-силно главата ми към земята. Това ми подейства като стимул; мобилизирах силите си, поотърсих се от затрупалите ме парчетии и запълзях по корем към улицата. Тогава ги видях — десетина-петнайсет силуета на фона на пламтящите коптори. От мястото си нямаше как да различа лицата им, но долових стенанията им. Те се тътреха неотклонно към мен, протягайки ръце.

Мигом скочих на крака. Виеше ми се свят и имах чувството, че навсякъде ме боли. Инстинктивно заотстъпвах назад, към „входната врата“ на най-близката съборетина. Прекрачих прага й, мислейки си, че поне за малко ще бъда в безопасност, ала някой изведнъж ме сграбчи изотзад, дръпна рязко яката ми и разкъса меката материя. Моментално се извърнах, приведох се надолу и го сритах с всичка сила. Нападателят ми беше огромен и тежеше доста повече от мен. Предницата на бялата му риза бе изцапана от някаква черна течност, а от гърдите му стърчеше забит до дръжката нож, явно заседнал някъде между ребрата му. Мъжът отвори уста и съдраното парче от яката ми, което все още стискаше между зъбите си, падна на земята. Миг по-късно той изръмжа и се хвърли към мен. Опитах се да отскоча встрани, ала онзи ме сграбчи за ръката. Чух как китката ми изхрущя и бях пронизан от остра болка. Паднах на коленете си, мъчейки се да се завъртя и да го поваля на земята. Неочаквано здравата ми ръка напипа някакво тежичко гърне. Змахнах и стоварих масивния съд върху главата му. Това определено имаше ефект и аз го заудрях отново и отново, докато черепът му не се пропука и мозъкът му започна да се разпилява по краката ми. Едва тогава противникът ми се сгромоляса тежко на земята. Тъкмо се освободих от хватката му, и на прага се появи още един от „ония“. Този път реших да обърна нестабилната конструкция на жилището в моя полза. Пробих с крак стената и изскочих светкавично навън, срутвайки цялата постройка подире си.

Тичах като обезумял, без изобщо да знам накъде отивам. Беше като кошмарен сън — покрай мен като на забавен каданс се носеха горящи коптори и устремени към мен хищни ръце. По някое време нахълтах в една съборетина, в чийто ъгъл се беше притаила трепереща жена. Две плачещи дечица се бяха сгушили в нея.

— Елате с мен! — извиках им аз. — Хайде, ставайте, трябва да се махнете оттук!

Пристъпих към тях с протегнати ръце. Жената обаче избута децата зад гърба си и насочи остра отвертка към мен. Очите й бяха широко ококорени от страх. Чувах добре познатия шум зад себе си… ония неумолимо се приближаваха, събаряйки стените на паянтовите жилища. Не ми оставаше нищо друго, освен да премина от езика кхоса26 на английски.

— Моля ви! — повторих аз. — Трябва да бягаме!

Пресегнах се към нея, ала тя заби отвертката в ръката ми. Оставих я там. Не знаех какво друго да сторя. Образът й все още изплува в паметта ми, когато заспивам или просто затварям очи. Понякога тя е моята майка, а плачещите деца са моите сестрички.

Някъде пред мен проблесна ярка светлина — зърнах я да се процежда през дупките в стените на копторите, — и аз се втурнах натам. Тичах с всички сили, които ми бяха останали. Опитах се да повикам сестрите си. Бях останал без дъх. Както бягах, се блъснах в една съборетина, стената се продъни и ненадейно се озовах сред открита площ. Приближаващите се фарове ме заслепиха. Усетих как нещо ме удря в рамото и мисля, че изгубих съзнание още преди да се строполя на земята.

Когато се свестих, вече лежах в болница „Грут Шуур“. Никога не бях виждал болница отвътре. Всичко бе тъй чисто и бяло. Реших, че сигурно съм умрял. Вероятно медикаментите, които ми даваха, също допринасяха да се чувствам така. Никога преди не бях взимал каквито и да било лекарства, да не говорим за транквиланти, дрога или обезболяващи. Дори алкохол не бях близвал. Нямах никакво желание да свърша като мнозина от съседите ни… и най-вече като баща си. През целия си живот се бях борил за вътрешната си чистота, бях се стремил да опазя организма си чист, а ето че сега…

Морфинът, или каквото там ми инжектираха, беше възхитителен. Не ми пукаше за нищо. С невероятно безгрижие приех новината, че полицията ме е простреляла в рамото. Спокойно наблюдавах как трескаво изнасят пациента на съседното легло, когато сърцето му спря. Не се разтревожих дори след като ги чух да разговарят за „стихийната епидемия от бяс“.

Чий разговор?

Нямам никаква представа. Нали ви казах, че бях на седмото небе. Единственото, което си спомням, са гласовете в коридора пред стаята ми — шумни, спорещи гласове. „Това не е бяс! — викаше единият. — От бяс не можеш да станеш такъв!“ После… нещо, което не си спомням… след което нечий друг глас добави: „Добре де, а вие какво предлагате? Само тук долу имаме петнайсет от тях! Кой знае колко още има отвън?“ Странно нещо — непрекъснато се връщам към този разговор и се питам: а какво точно трябваше да си помисля, как трябваше да се почувствам, какво трябваше да направя? Защото измина немалко време, преди напълно да дойда на себе си… и да се изправя лице в лице с кошмара.

(Юрген Вармбрун обожава етиопската кухня, ето защо се срещаме във фалаша-ресторант27. Ако човек се подлъже по яркорозовата му кожа и рунтавите бели вежди, перфектно съчетаващи се с айнщайновата му рошава прическа, като нищо може да го вземе за някой луд учен или ексцентричен университетски професор. Истината обаче е доста по-различна. Въпреки че едва ли някога ще си признае за кои точно израелски спецслужби е работил — и най-вероятно продължава да работи, — Юрген съвсем открито ми споделя, че навремето е можел да бъде окачествен като „шпионин“.)

Повечето хора не вярват, че нещо може да се случи, докато то не се случи. И това не се дължи на някаква глупост или слабост; не, просто такава е човешката природа. Не мога да обвиня никого, задето не е повярвал. Не съм нито по-умен, нито по-добър от останалите. Предполагам, че всичко се свежда до раждането в една или друга среда. Така се случи, че аз се родих сред хора, които живееха в постоянен страх от изчезването на народа си. Това е нашата отличителна черта и тя се е превърнала в неотменима част от нашия манталитет; и именно тя, наедно с всички ужасни изпитания и грешки, през които сме преминали, са ни научили винаги да бъдем нащрек.

Първият сигнал за надвисналата заплаха дойде от нашите приятели и клиенти от Тайван. Те се оплакаха от най-новата ни софтуерна програма за дешифриране. Очевидно тя не можеше да декодира някои електронни писма от Китайската народна република, или пък го правеше по такъв начин, че текстът ставаше абсолютно неразбираем и безсмислен. В един момент започнах да подозирам, че проблемът не е само софтуерен. „Червените“ от континента… които вече май не са червени, но… какво очаквате от един старец? Та мисълта ми беше, че „Червените“ често имат отвратителния навик да използват твърде много различни компютри от всевъзможни генерации и страни, в резултат на което налице излизат всички предпоставки за пълна каша.

Ала преди да споделя мислите си с Тайпей28, прецених, че няма да е зле и аз да хвърля едно око на странните съобщения. Представете си изненадата ми, когато открих, че самите символи са прекрасно декодирани. Текстът обаче… в него се говореше за епидемия от странно заболяване — за вирус, който първоначално убива жертвата си, а после реанимира трупа й и го превръща в нещо като смъртоносен убиец. Разбира се, изобщо не повярвах на това; отгоре на всичко само след няколко седмици започна кризата в Тайванския проток и потокът от съобщения за буйстващи мъртъвци секна изведнъж. Започнах да си мисля, че може би се касае за втори пласт кодиране — на шифър вътре в шифъра. Стандартна уловка, древна като света. Естествено, че „Червените“ нямаха предвид истински мъртъвци. Навярно ставаше дума за нова система за въоръжение или секретни военни планове. Изхвърлих всичко от главата си и се опитах да забравя за него. Обаче, както казва един от вашите национални герои, „паешкият ми усет не спираше да ме човърка“29.

Не мина много време и ето че на сватбата на дъщеря си се заприказвах с един професор, преподавал на зет ми в Еврейския университет в Йерусалим. Човекът се оказа доста словоохотлив, особено под въздействието на алкохола. Беше се раздърдорил за своя братовчед, който отишъл по някаква работа в Южна Африка и донесъл оттам интересна история за „големи“. Нали сте чували древната легенда за Голем — огромният глинен истукан, на когото равинът вдъхнал живот? Между другото, Мери Шели заимствала тази идея за своята книга „Франкенщайн“ Отначало аз не се обаждах — само си мълчах и слушах. Та професорът разказа, че южноафриканските „големи“ не били от глина и в никакъв случай не можели да бъдат наречени кротки и покорни като митологичния си прототип. В следващия момент заговори за реанимирани човешки трупове и аз веднага настръхнах. Поисках телефонния номер на братовчеда му и незабавно се свързах него. Оказа се, че отишъл в Кейптаун като турист — нали ги знаете така наречените „адреналинови екскурзии“ за търсачи на силни усещания? Е, нашият човек се записал за „хранене на акули“ или нещо подобно.

(Забелва театрално очи.)

Хубаво, ама ето че една от акулите решила да го уважи подобаващо — точно по задника — и „адреналиновата екскурзия“ на братовчеда го отвела директно в болницата „Грут Шуур“ Точно по времето, когато започнали да приемат там първите пострадали от Кайелитша. Той така и не ги видял със собствените си очи, но по време на престоя му медицинският персонал му наприказвал достатъчно истории, за да запълни цялата памет на старичкия ми диктофон. Когато приключихме, аз представих разказите му заедно с декодираните имейли от Китай — на моите началници. И точно тогава в пълна степен оцених уникалната ни система и безопасност. През октомври 1973 г., когато внезапното нападение на арабите за малко да ни изтика в Средиземно море, разузнаването ни беше снабдило с всичката необходима информация, а ние изпуснахме топката. И защо? Защото никога не бяхме разглеждали възможността за тотална, координирана атака от няколко страни едновременно… и то точно на най-святия ни празник. Наречете го както искате — закостенялост, ограничено мислене или непростим стаден манталитет. Представете си група хора, които се взират в тайнствено предупреждение, изписано на стената… Те се поздравяват един друг, горди от обстоятелството, че могат да прочетат думите… Но ето че зад гърбовете им виси голямо огледало, където се отразява истинският смисъл на посланието. И никой не се обръща, за да надзърне там. Никой не го смята за необходимо. И когато арабите за малко не довършиха онова, което Хитлер бе започнал навремето, ние разбрахме, че не само е добре за нас от време на време да поглеждаме към огледалото, но и че тази практика трябва отсега нататък да се превърне в наша държавна политика. След 1973 г. така и стана — ако девет разузнавачи-аналитици бяха стигнали до един извод, дълг на десетия беше да им възрази. Без значение колко неправдоподобно или пресилено е предположението му; просто трябваше да се дълбае по-надълбоко. Ако атомната електроцентрала на съседа ви може да се използва за производството на плутоний за ядрени оръжия, дълбаете още по-надолу. Ако се носят слухове, че диктаторът на близка държава строи огромно оръдие, способно да изстрелва снаряди с антракс по цялата страна, дълбаете още по-надолу. И ако има дори минимален шанс мъртъвците да оживяват, превръщайки се в свирепи смъртоносни машини, неуморно дълбаете дотогава, докато не се натъкнете на абсолютната истина.

Точно с това се занимавах и аз. Дълбаех неотклонно. В началото не беше никак лесно. Китай отпадна от картинката… а тайванската криза прекъсна и малкото източници на информация. Да, в един момент останах почти без данни по въпроса. По-голямата част от оскъдните сведения, които получавах, бяха пълни глупости; това се отнася с особена сила за интернет и твърденията за зомбита от космоса и „Зона 51“30… Между другото, не мога да разбера каква е тази американска мания по „Зона 51“!?! Както и да е, след известно време започна да ми попада далеч по-стойностна и достоверна информация — за случаи на „бяс“, подобни на онези от Кейптаун… имайте предвид, че още не бяха нарекли заразата „африкански бяс“ Поразрових се из психологическите профили и изследвания на канадските военни, завърнали се неотдавна от Киргизстан… Попаднах и на любопитния блог на една бразилска медицинска сестра, която разказваше на приятелите си за убийството на кардиохирург…

По-голямата част от сведенията идваха от Световната здравна организация. За мен ООН си е чисто и просто шедьовър на бюрокрацията, ала се оказа, че в планините от непрочетени доклади се таи огромно количество нешлифовани диаманти… Открих сходни инциденти по целия свят — всички те бяха пренебрегнати и захвърлени, защото някои умни глави им бяха намерили правдоподобни обяснения. Всички тези случаи ми позволиха да сглобя пълната картина на тази безпрецедентна заплаха. Обектите на проучванията ми действително бяха мъртви и изключително враждебно настроени, а заразата се разпространяваше с мълниеносни темпове. Направих и едно доста обнадеждаващо откритие как да се прекрати физическото им съществуване.

Като се унищожи мозъкът…

(Юрген Вармбрун се кикоти.) Сега говорим за това, сякаш е някакъв магически способ. Като светената вода и сребърните куршуми… ала я ми кажете, защо унищожаването на мозъка да бъде единственият начин за изтребване на живите мъртъвци? Нима това не е единственият начин за прекратяване и на нашия живот?

Имате предвид, животът на нас, хората?

(Кима с глава.) Не е ли това самата ни същност? Не сме ли просто един мозък, чийто живот се поддържа от сложната и уязвима машина, наречена „тяло“? Дори да разрушим само една част от машината, или да й откажем необходимата й храна и кислород, и мозъкът няма да може да оцелее! Ето единствената измерима разлика межди нас и „Немъртвите“. Техният мозък не се нуждае от поддържаща система, за да функционира. Следователно трябва да унищожим самия орган. (Изпъва показалец в подобие на въображаем пистолет и го допира до слепоочието си.) Бум! Простичко решение, но само ако се изправим пред проблема и го видим в цялата му същност. И като се вземат предвид бързите темпове на разпространение на чумата, сметнах за благоразумно да изискам потвърждение от разузнавателните ни кръгове зад граница.

Отдавна бяхме приятели с Пол Найт — още от съвместната ни работа в Ентебе31 преди толкова години… Идеята да използваме пълен дубликат на черния мерцедес на диктатора Иди Амин беше негова. Пол бе напуснал държавната служба малко преди „реформирането“ на агенцията и беше започнал работа в частна консултантска фирма в Бетесда, щата Мериленд. Когато му отидох на гости, с изненада установих, че той не само работи над същия проект като мен (естествено, в свободното си време!), но и папката му със сведения по проблема бе също толкова обемиста и тежка като моята. Прекарахме цялата нощ, без да мигнем — всеки потънал в четене на сведенията, събрани от другия. Нито един от двамата не проговори. Мисля, че докладите така ни бяха погълнали, че съвсем бяхме изключили за присъствието си и само думите пред очите ни имаха значение. Накрая, когато приключихме (почти по едно и също време), небето на изток вече започваше да изсветлява.

Пол обърна последната страница, погледна ме и заяви със спокоен, безстрастен тон:

— Изглежда положението никак не е розово.

Кимнах му в отговор, той също ми кимна и добави:

— Е, в такъв случай какво ще правим?

Значи така се е родил знаменитият доклад „Вармбрун-Найт“…

Иска ми се хората да спрат да го наричат така. Все пак сред авторите му фигурираха още петнайсетина имена — вирусолози, оперативни работници от разузнаването, военни аналитици, журналисти… дори един наблюдател от ООН, който присъствал на изборите в Джакарта по време на първата епидемия в Индонезия. Всички бяха експерти в своите области и всеки от тях напълно самостоятелно бе достигнал до едни и същи заключения, преди още да влезем във връзка с тях. Докладът ни обхващаше около стотина страници текст. Беше едновременно лаконичен и всеобхватен. Опитахме се да вложим вътре всички наши мисли за това как да не допуснем по-нататъшното разпространение на болестта. Знам, че на военния план, изработен в Южна Африка, се придава голямо значение, и това е напълно заслужено; но ако нашият доклад бе прочетен от повече хора навремето и препоръчаните от нас мерки бяха приложени в реалността, изобщо нямаше да се стигне до необходимостта от южноафриканския план…

Е, в интерес на истината някои хора все пак прочетоха вашия доклад и го взеха под внимание. Собственото ви правителство например…

Отгоре-отгоре. Да не се лъжем, такава беше истината… И точно поради тази причина платихме толкова висока цена.

(С внушителното си мъжествено излъчване и непринуден чар Саладин Кадер би могъл да стане филмова звезда. Той е дружелюбен, но не и сервилен, и е самоуверен, без да бъде арогантен. Саладин е професор по градско планиране в университета „Халил Джубран“32 и, както би могло да се очаква, всичките му студентки са влюбени в него. Двамата седим под статуята на човека, дал името си на учебното заведение. Полираният бронз блести под ярките слънчеви лъчи, както и всичко друго в един от най-възхитителните градове на Близкия Изток.)

Роден съм в Кувейт, където и израснах. Семейството ми беше сред малкото „късметлии“, които не бяха прогонени през 1991 г., когато Ясер Арафат се съюзи със Саддам Хюсеин срещу целия свят. Не бяхме богати, но и не изнемогвахме. Младежките ми години бяха щастливи, дори бих казал безгрижни, и това нямаше как да не окаже влияние върху тогавашните ми постъпки. Един следобед седях зад бюфета в „Старбъкс“, където работех всеки ден след училище, и гледах телевизия „Ал Джазира“. Настъпваше вечерният час пик и заведението се пръскаше по шевовете. Глъчката беше просто невъобразима и дори сесията на Общото събрание на ООН, която показваха на екрана, бледнееше на нейния фон.

Естествено, първата ни мисъл беше, че всичко това е чисто и просто поредната ционистка лъжа. Вие на наше място какво бихте си казали? Когато израелският посланик обяви пред Общото събрание, че неговата страна възприема политика на „доброволна изолация“, можех ли да си помисля нещо друго? Нима се очакваше да повярвам в налудничавата история, че „африканският бяс“ всъщност е новата чума, която превръща мъртъвците в кръвожадни канибали? Как може човек изобщо да приеме подобна идиотщина, особено когато идва от устата на най-омразния ти враг?

Дори не изслушах останалата част от речта на тлъстото копеле — за безусловно предоставяне на убежище не само на всички евреи, родени извън границите на Израел, за всеки чужденец, роден в семейство на евреи, за всеки палестинец, живеещ в окупираната някога територия и — забележете! — за всяко палестинско семейство, живяло някога в Израел. Последното се отнасяше и за моите родители — бежанци от войната през шейсет и седма и съпътстващата я ционистка агресия. С помощта на Организацията за освобождение на Палестина близките ми бяха напуснали родното си село, надявайки се, че ще могат да се завърнат веднага щом египетските и сирийските ни братя изтласкат евреите в морето. Аз лично никога не бях ходил в Израел, нито бях посещавал онези места, които впоследствие щяха да бъдат погълнати от новата държава Обединена Палестина.

Какво според вас се криеше зад тази израелска хитрост?

Веднага ви казвам какво си помислих. Ционистите току-що бяха прогонени от окупираните територии, които — по техните думи — бяха освободили доброволно, също като Ливан и ивицата Газа, обаче всички прекрасно знаехме, че именно ние ги бяхме изтикали оттам. Явно израилтяните си даваха сметка, че със следващия си съкрушителен удар напълно ще разрушим тази незаконна мерзост, която те смятат за своя страна, ето защо се опитваха да съберат живеещите в чужбина евреи, за да ги дръпнат в армията си и да ги използват като пушечно месо. Освен това — смятах се за изключително умен, задето бях разгадал тази част от коварния им план — се стремяха да баламосат колкото се може повече палестинци, за да ги похитят и да ги превърнат в живи човешки щитове! Представяте си как се чувствах, нали? Бях прозрял всичко! Типично за един седемнайсетгодишен младеж!

Баща ми например не остана особено впечатлен от моите гениални геополитически проникновения. Той работеше като портиер в болница „Амири“ Беше на смяна в нощта на първата голяма епидемия от африкански бяс. Естествено, не бе могъл да види с очите си как труповете се надигат от каменните маси в моргата, нито последвалата касапница над изплашени пациенти и охраната, но бе станал свидетел на достатъчно неща, за да разбере, че оставането ни в Кувейт бе равносилно на самоубийство. И още същия ден, когато Израел направи изненадващото си изявление пред Общото събрание на ООН, той твърдо реши да напуснем страната.

Навярно решението му е било тежко за вас…

Какво говорите! Приех думите му като богохулство! Опитах се да го вразумя с помощта на моята юношеска логика. Показах му снимки от „Ал Джазира“ и новата палестинска държава на Западния бряг, фотографии на тържества и демонстрации… Само слепец не би забелязал, че свободата ни е на една ръка разстояние! Израилтяните се бяха измели от всички окупирани от нас територии и ние вече се готвехме да освободим Ал Кудс, който те наричаха Йерусалим! Борбата между отделните фракции, враждата между различните организации на съпротивата… знаех си, че всичко това ще затихне веднага щом се обединим и насочим задружните си усилия, нанасяйки последния си удар срещу евреите! Как можеше баща ми да не го види? Нима не разбираше, че в рамките на няколко години — а защо не и на няколко месеца? — ще се завърнем у дома, ала като победители, а не като бежанци!

И как се разреши спорът ви?

„Разреши“ е доста меко казано. След втората вълна на епидемията (която беше доста по-мащабна от първата) в Ал Джахра баща ми просто напусна работа, изтегли оскъдните ни спестявания и закри банковите ни сметки. За нула време багажът ни беше опакован… а резервираните по интернет билети бяха потвърдени. В стаята бумтеше телевизор — специалните части щурмуваха главния вход на някакво здание… Официално за насилието и безредиците бяха обвинявани „прозападните екстремисти“. Двамата с баща ми отново спорехме, както винаги… Той се мъчеше да ме убеди в сериозността на онова, което бе видял в болницата, и ми обясняваше, че когато властите най-накрая признаят опасността, вече ще бъде прекалено късно.

Аз, естествено, се надсмивах над боязливото му невежество и лекотата, с която бе готов да измени на „Каузата“ Какво друго да очакваш от човек, който цял живот беше чистил тоалетни в една страна, която се отнасяше към народа ни почти като към филипински гастарбайтери. Баща ми не виждаше никакви перспективи пред себе си и бе изгубил цялото си самоуважение. Ционистите бяха размахали пред него зловещата си примамка за по-добър живот и той се бе нахвърлил отгоре й като прегладняло псе върху огризки.

Мобилизирайки цялото си търпение, баща ми се опита да ми внуши, че обича Израел не повече от най-войнствения от мъчениците на Ал Акса33 ала по всичко изглеждало, че само в тази страна се взимат някакви мерки срещу задаващата се буря и само там семейството ни ще намери убежище и закрила.

Изсмях му се в лицето. А после хвърлих голямата бомба — изтъкнах, че вече съм открил уебсайта на „Децата на Ясин“34 и всеки момент очаквам електронно писмо от вербовчика, който по всяка вероятност действа в град Кувейт. После му заявих: добре, щом толкова го искаш, заминавай и ставай чифутска курва, но следващия път, когато се видим, ще се наложи да те спасявам от концлагера, в който ще ви натикат. Страшно се гордеех с думите си; въобразявах си, че изглеждам като истински герой. После му хвърлих изпепеляващ поглед, станах от масата и забих до дръжката ножа на окончателната си присъда:

— Най-лошите твари пред Аллах са онези, които Го отричат и не вярват!35

Над масата внезапно се възцари гробовна тишина. Майка ми сведе очи, а сестрите ми се спогледаха притеснено. Единствените звуци, които се чуваха, бяха истеричните крясъци на репортера по телевизията, който призоваваше всички да запазят спокойствие. Баща ми не беше атлетичен мъж; дори по това време си мислех, че аз съм доста по-як и силен от него. Не бих го нарекъл и заплашителен; доколкото си спомням, нито веднъж не го бях чувал да повишава глас. Ала ето че в очите му изведнъж проблесна нещо ново, а в следващия момент той се нахвърли отгоре ми — яростен ураган от гръм и мълнии. Бях залепен за стената, а лявото ми ухо зазвъня от плесницата.

— И ти ЩЕ ДОЙДЕШ! — крещеше той, разтърсвайки раменете ми. — Аз съм ти баща и ЩЕ МИ СЕ ПОДЧИНИШ! — От следващия удар направо ми причерня пред очите. — ЩЕ ДОЙДЕШ С НАС! ЩЕ ДОЙДЕШ С НАС ИЛИ НЯМА ДА ИЗЛЕЗЕШ ЖИВ ОТТУК!

Думите му бяха последвани от още удари, крясъци, шамари и блъскане. Не можех да разбера откъде се беше взел този нов човек — този лъв, заменил покорния, боязлив и овчедушен — с извинение — мой баща. Лъв, защитаващ семейството си. Навярно си даваше сметка, че страхът е единственото оръжие, способно да спаси живота ми, и ако не се боя от чумата, значи трябваше да направи така, че да се боя от самия него!

Това сработи ли?

(Смее се.) В известен смисъл аз все пак успях да стана мъченик. Мисля, че роних горчиви сълзи по целия път до Кайро.

Кайро?

Оказа се, че от Кувейт няма директни полети за Израел — от Египет също нямаше, — откакто Лигата на арабските държави наложи ограничения върху свободното придвижване. Наложи се да летим от Кувейт до Кайро, след което да пътуваме с автобус през Синайската пустиня до Таба.

Когато наближихме границата, за първи път видях Стената. Все още незавършена, голото стоманено скеле стърчеше над бетонния фундамент… Бях чувал за печално известната „стена на безопасността“, но си мислех, че тя огражда само Западния бряг и ивицата Газа. Тук, сред безплодната пустиня, тя само потвърждаваше конспиративната ми теория, че израилтяните очакваха нападания по цялото протежение на границата си. „Добре — помислих си аз. — Поне египтяните най-накрая проявиха малко мъжество.“

В Таба ни свалиха от автобуса и ни наредиха да вървим пеша — в индийска нишка, покрай клетки с големи, свирепи на вид кучета. Трябваше да минавахме покрай тях един по един, а граничарят, един кльощав чернокож африканец — тогава не знаех, че има и черни евреи36 — вдигаше ръка.

— Изчакай там! — казваше той на едва разбираем арабски, след което добавяше: — Хайде, минавай!

Точно пред мен имаше един старец с дълга бяла брада, който се подпираше на бастун. Когато дойде и неговият ред да мине покрай кучетата, те просто подивяха — започнаха да вият, да ръмжат, да хапят решетките на клетките си и да се блъскат в тях. В същия миг двама здравеняци в цивилни дрехи изникнаха от двете страни на възрастния човек. Прошепнаха му нещо в ухото и го отведоха. Забелязах, че старецът е ранен. Неговият „диш-даш“37 бе разкъсан на бедрото и изцапан със засъхнала кафеникава кръв. Двамината мъже обаче никак не приличаха на лекари, а черният ван, накъдето се отправиха, определено не беше линейка. Копелета! — казах си аз, слушайки риданията на близките на стареца. — Още отсега бързат да отсеят Възрастните и болните, защото не са им от никаква полза. Замислен над това, не усетих кога е дошъл и нашият ред да минем през шпалира от кучета. Обаче не се разлаяха нито на мен, нито на някой друг от семейството ми. Мисля, че един от песовете даже размаха опашка, когато сестричката ми протегна ръка към него. За сметка на това онзи, който чакаше след нас, нямаше този късмет. Отново свирепо ръмжене и лай, отново онези двамата с цивилните облекла… Обърнах се и бях изненадан да видя бял мъж, най-вероятно американец или канадец… Не, със сигурност беше американец — маниерите му и начинът му на говорене го издаваха.

Ама какво ви става бе, хора!?! Нищо ми няма! — възмущаваше се той, докато се мъчеше да се изтръгне от хватката на двамината здравеняци. — Пичове, хайде стига, какво ви прихваща? Човекът беше елегантно облечен, а костюмът и вратовръзката му си пасваха със скъпия куфар, който полетя настрани веднага щом собственикът му тръгна да се съпротивлява на израилтяните.

— Човече, пусни ме! — викаше американецът. — Същият като вас съм си! Ей, стига де!

В този момент копчетата на ризата му се разлетяха и аз забелязах окървавения бинт, с който беше превързан коремът му. Помъкнаха го към черния ван, а човекът продължаваше да крещи и да се мята. Нищо не разбирах. Такива хора пък защо? Явно не ставаше въпрос само за арабската националност, както и за това дали си ранен, или не… Бях видял поне неколцина бежанци с далеч по-сериозни рани, които бяха приети без никакви въпроси. Всички те бяха съпроводени до линейки на „Бърза помощ“ — истински линейки, а не някакви си черни ванове. Да, неслучайно тези кучета бяха тук… Да не би да проверяваха за бяс? На този етап това ми звучеше като най-правдоподобното обяснение; дори по време на престоя ни край Йерохам не можах да си изградя по-смислена и логична теория.

Предполагам, били сте в лагер за временно настаняване на бежанци…

Да, в лагер за временно настаняване, ала под най-строга карантина. Тогава го възприемах като затвор. Точно това си бях представял — палатки, теснотия, охрана, бодлива тел и жаркото, палещо слънце над пустинята Негев. Чувствахме се като пленници, бяхме пленници и въпреки че така и не събрах куража да кажа на баща си „Нали ви предупредих!“, вечно намръщената ми физиономия казваше всичко.

Онова, което не очаквах, бяха медицинските прегледи — всеки ден, с участието на цяла армия от лекари и медсестри. Изследване на кръв, кожа, коса, слюнка, дори урина и фекалии38… Всичко това бе ужасно изнурително и унизително. Единственото, което ме утешаваше, и вероятно възпираше някои от задържаните мюсюлмани да се вдигнат на бунт, беше обстоятелството, че повечето лекари и медицински сестри, отговарящи за изследванията, всъщност бяха палестинци. Майка ми и сестрите ми например бяха преглеждани от лекарка-американка, родом от Джърси, а двамата с баща ми — от един мъж от Джебалия, ивицата Газа, който само преди няколко месеца също бил сред интернираните в лагера. Той не спираше да ни повтаря: „Правилно сте постъпили, като сте дошли тук. Скоро сами ще се уверите. Знам, че ви е тежко, но друг път просто няма.“ Каза ни още, че всичко, което израилтяните са казали за епидемията, е абсолютна истина. Аз обаче все още не можех да приема тези твърдения за чиста монета, макар и да ми се искаше, и то все по-силно с всеки изминал ден.

Останахме в Йерохам три седмици, докато обработят здравните ни досиета и изготвят окончателната медицинска експертиза. През цялото това време удостоиха паспортите ни с минимално внимание. Баща ми доста се бе потрудил, за да приведе в ред официалните ни документи. Според мен обаче изобщо не ги беше грижа за това. Ако израелските отбранителни сили или полиция не ни разследваха за някакви действия, които не са „кашер“, значи единственото, което имаше значение, беше здравословното ни състояние. Сътрудниците на Министерството за социални грижи ни снабдиха с ваучери за субсидирани от държавата жилища, безплатно обучение и работа за баща ми с такава заплата, която да стига за издръжката на цялото ни семейство. Не, всичко това е прекалено хубаво, за да е вярно — мислех си аз, докато се качвахме на автобуса за Тел Авив. — Всеки момент балонът ще гръмне и истината ще лъсне наяве!

И наистина гръмна — малко след като влязохме в град Беер Шеба. Бях задрямал и в първия момент не чух изстрелите, нито пък видях как предното стъкло става на сол. Инстинктивно подскочих, когато усетих как автобусът се лашка на зигзаг. В следващия момент се блъснахме в стената на някаква сграда. Хората крещяха, навсякъде имаше счупени стъкла и кръв. Моите близки седяха недалеч от аварийния изход. Баща ми ритна силно вратата, тя се отвори и той ни избута бързо на улицата.

А там се стреляше. Отвсякъде — от прозорци, от врати… Войници срещу цивилни. Последните бяха въоръжени с пистолети и самоделни бомби. Ето, това е! — мина ми през ума. Сърцето ми за малко да изхвръкне от вълнение. — Най-сетне освобождението започна! Ала преди да смогна да направя каквото и да било — като например да се притека на помощ на братята си по оръжие, — някой ме сграбчи за ризата и ме дръпна в близкия „Старбъкс“.

Събориха ме на пода, до семейството ми. Сестрите ми плачеха, а майка ми се опитваше да ги закрие с тялото си. Баща ми бе прострелян в рамото. Надигнах се леко, за да надзърна през прозореца, но един войник от Израелските отбранителни сили ме натисна грубо към земята. Кръвта ми закипя и аз започнах да се оглеждам за нещо, което да ми послужи като оръжие — каквото и да е, даже парче стъкло, — с което да прережа гърлото на чифутина.

Ала ето че задната врата на „Старбъкс“ ненадейно се отвори, войникът светкавично се завъртя натам и стреля. Окървавеният труп се строполи на пода до нас и от все още потръпващата му ръка се изтърколи активирана граната. Войникът я грабна и се опита да я метне на улицата. Тя експлодира във въздуха. Войникът ни защити от взривната вълна с тялото си, но това му костваше живота и той тупна тежко върху моя застрелян арабски брат. Само че той не се оказа никакъв арабин! Когато сълзите ми изсъхнаха, забелязах характерните му сплетени кичури и ермолката39 на главата му, както и изцапания с кръв цицит40, подаващ се изпод разкъсаната му дреха. Значи този мъж, както и въоръжените бунтовници на улицата, бяха евреи! И това не беше ожесточена схватка с палестински метежници, а първите залпове на израелската гражданска война.

Каква според вас беше първопричината за тази война?

Мисля, че причините да се стигне до нея бяха поне няколко. Знам, че мнозина израилтяни не одобряваха както репатрирането на палестинците, така и общото изтегляне от Западния бряг. Сигурен съм и че заради Стратегическата програма за преселение множество сърца са се изпълнили с праведен гняв. Представете си само колко евреи са били принудени да гледат как домовете им биват сривани със земята, за да може на тяхно място да бъдат издигнати укрепени, автономни жилищни райони… И Ал Кудс, естествено… Това вече е преляло чашата. В коалиционното правителство бяха решили, че този град е едно от ключовите слаби места — от една страна е твърде голям, за да бъде контролиран, а от друга е като зейнала порта, водеща право в сърцето на Израел. И в крайна сметка евакуираха не само града, но и целия коридор от Наблус до Хеброн. Те смятаха, че възстановяването на късата стена покрай демаркационната линия от 1967-а е единственият начин да се обезпечи физическата безопасност на гражданите, независимо от реакцията на крайнодесните религиозни фанатици. Нали разбирате, че узнах всичко това доста по-късно… както и че Израелските отбранителни сили победиха само защото повечето бунтовници произлизаха от редиците на крайнодесните и поради тази причина никога не бяха служили в армията. Имахте ли представа за това? Защото аз — не! Дадох си сметка, че в действителност не знам нищо за хората, които бях ненавиждал през целия си живот. Всичко, в което непоклатимо бях вярвал до този момент, се разсея като дим през онзи ден, и на негово място изплува образът на истинския ни враг.

Заедно със семейството ми се втурнахме към задната част на внушителен израелски танк41, когато иззад ъгъла се появи един от онези черни ванове, в които бяха отвеждани заразените. Миг по-късно той беше поразен от ракета, изстреляна от ръчен противотанков юмрук. Попадението беше директно в двигателя — машината буквално излетя във въздуха и се преобърна, след което се сгромоляса с трясък върху асфалта и се взриви, превръщайки се в ослепително оранжево огнено кълбо. Само няколко крачки ме деляха от задния люк на „Меркава“-та; това обаче ми бе напълно достатъчно, за да видя какво се случи по-нататък. От горящите отломки изпълзяха хора — бавно тътрещи се човешки факли, по които войниците наоколо моментално откриха огън. Виждах малките дупчици, които куршумите пробиваха в гърдите им, но попаденията като че ли нямаха някакъв ефект върху пламтящите фигури. Тогава командирът на бойния отряд, който стоеше точно до мен, изкрещя: „Б’рош! Йорех б’рош!“ и войниците промениха целите си. Вече стреляха по главите… и черепите на съществата започнаха да се взривяват. Бензинът си гореше, а те падаха на земята един след друг — овъглени, почернели, обезглавени трупове. Изведнъж разбрах какво беше имал предвид баща ми, когато се опитваше да ме убеди в сериозността на положението… както и защо правителството на Израел беше предприело толкова радикални мерки в усилията си да предупреди целия свят за надвисналата заплаха! Единственото, което не можех да разбера, беше защо останалата част от света не обърна никакво внимание на предупрежденията.