Яростта на Мулгарат

Глава шеста

Джерард занемя от изненада.

— Татко, какво правиш тук? — възкликна той.

Зад гърба му Саймън и Мелъри ахнаха.

Черната коса на баща им беше разрошена, ризата му беше размъкната и издърпана на една страна, но без съмнение беше той. Когато ги видя, очите му блеснаха.

— Джерард! Саймън! Мелъри! Слава богу, всички сте добре!

Джерард потърка чело. Нещо тук не беше наред. Той отново огледа залата. През балкона се виждаха гоблини, които се щураха в мрака със запалени факли. Какво ставаше?

— Бързо! — пристъпи нервно Мелъри. — Да не губим време. Джерард, развържи мама. Аз ще се оправя с татко.

Джерард се наведе и докосна бледата буза на майка си. Беше студена и влажна. Очилата й ги нямаше.

— Мама е в безсъзнание.

— Диша ли? — Мелъри спря и се обърна уплашено.

Момчето постави длан върху бледите устни на майка си и усети леката топлина на дъха й.

— Диша. Жива е.

В това време Саймън разпитваше баща си.

— Видя ли Мулгарат? Искам да кажа великана…

— Навън имаше някаква голяма бъркотия — отвърна мистър Грейс. — След това не видях нищо.

Мелъри се зае с макарата. Почовърка я, успя да я завърти и баща й стъпи на пода.

— Как са те домъкнали тук чак от Калифорния? — зачуди се момичето.

Той я гледаше уморено. Изглеждаше много изтощен.

— Майка ви се обади и каза, че е много разтревожена. И тримата сте се държали странно, а след това сте изчезнали. Тръгнах веднага, щом можах, но чудовищата вече бяха в къщата. Беше ужасно. Не можех да повярвам, че всичко това се случва. Те постоянно крещяха и разпитваха за някаква книга. Каква е тя, знаете ли?

— На нашия чичо Артър — започна да обяснява Джерард, но Мелъри го прекъсна.

— Той по-скоро е прачичо на мама и наш прапрачичо — уточни тя, дърпайки възлите.

— Точно така. Та чичо Артър се интересувал от духове.

Докато обясняваше, Джерард развърза майка си, но макар и освободена от въжето, тя не помръдваше. Момчето приглади косата й. Хайде, няма ли да отвори очи?

— Чичо Артър започнал да се интересува от духове, след като брат му бил изяден от трол — намеси се и Саймън.

Джерард кимна, за да потвърди думите на Саймън, после се огледа притеснено. Не биваше да се бавят повече. Можеха да ги открият всеки момент. Може би не беше нужно да обясняват на баща си кой е чичо Артър. Бяха намерили майка си и трябваше да изчезват час по-скоро.

— И след време чичо Артър написал и илюстрирал книга за духовете. Описал и неща, които дори някои духове не знаят.

— Защото изглежда не се интересуват особено едни от други — каза замислено Мелъри.

Как щяха да свалят майка си по стълбите, дали баща им ще може да я носи? Джерард се опита за малко да не мисли за това и да се съсредоточи върху обяснението. Трябваше да е сигурен, че баща му ще го разбере, за да им помогне.

— Духовете обаче не искали един човек да знае толкова много неща за тях и да има власт над тях. Затова се опитали да вземат книгата. Чичо Артър не им я дал, и тогава вместо книгата те взели самия чичо Артър.

— Те — това са елфите. Взели го елфите. Отвлекли го — уточни Саймън.

— Нима? — попита баща им със странен тон.

Джерард въздъхна. Да, баща им не им вярваше.

— Знам, че ти звучи невероятно, татко, но я се огледай! Да не мислиш, че това наоколо са декори от твоите филми?

— Не мисля. Вярвам ти — процеди баща му.

— Казано с две думи, ние намерихме книгата — намеси се пак Мелъри.

— Но после я загубихме. Сега е във великана — въздъхна виновно Саймън. — А той е истинско чудовище. Иска да завладее света.

Баща им се замисли за нещо, после попита:

— Добре, книгата вече я няма. Значи ли това, че завинаги сте загубили знанията в нея? Ако е така, това е позор. Няма ли някъде някакво копие?

— Няма, но Джерард си спомня много неща и също може да напише книга — каза Саймън.

— Ами да, напоследък преживяхме и понаучихме доста неща. Най-вече Джерард — кимна Мелъри. — Нали, Джерард?

Джерард се изчерви от похвалите. Чувстваше се неловко.

— Така е — каза той накрая. — Ще ми се обаче да помнех повече от книгата на чичо Артър.

Баща им разкърши развързаните си ръце и раздвижи крака.

— Съжалявам, че не можах да дойда по-рано. Не трябваше да ви оставям сами. Но се надявам, че нещата могат да се оправят.

— Толкова ни липсваше, татко! — обади се Саймън.

— Аха, така е — преглътна Мелъри. — Липсваше ни.

Джерард не каза нищо. Нещо не беше както трябва. Сближаваха се с баща си подозрително лесно.

— Мамо, чуваш ли ме? — Той лекичко разтърси майка си.

В това време баща му широко разпери ръце.

— Елате, деца. Елате и прегърнете баща си!

Саймън и Мелъри го прегърнаха. Джерард отново погледна майка си и въздъхна.

— Искам отново да сме заедно. Всички ние — каза баща му. — Искам да остана с вас.

Джерард замръзна. Толкова му се щеше това да е вярно, но не изглеждаше да е така.

— Татко никога не би казал това — рече той.

Баща му сграбчи ръката му.

— Не искаш ли отново да бъдем семейство?

— Разбира се, че искам! — изкрещя Джерард, изтръгна ръката си и отскочи назад. — Искам баща ми да не е чак такъв егоист и мама да не е толкова тъжна. Искам баща ми да не говори само за себе си, за своите филми и за своя живот. Искам да ни познава. Искам да помни, че Саймън обича животните, а Мелъри се фехтува, искам да се тревожи, че за малко не ни изключиха от училище. Но това няма да стане, защото татко не може да го направи. И ти не си той!

Джерард погледна право в познатите лешникови очи, които толкова приличаха на очите на баща му, но не бяха бащините му очи. Те внезапно избледняха и бързо станаха бледожълти. Тялото на баща му се издължи, уголеми се, изду се и заприлича на нещо като мамут, натруфено в омърляни разнищени парцали. На пръстите на ръцете му бързо започнаха да растат дълги остри нокти, а тъмната му коса се изви и се превърна в заплетени дървесни клони.

— Мулгарат! — ахна Джерард.

Великанът обви едната си ръка около врата на Мелъри, а с другата сграбчи Саймън.

— Ела тук, Джерард Грейс! — прогърмя той с истинския си глас, много по-нисък и дрезгав от гласа на баща му. Озъби се, после направи крачка към балкона. — Предай се! Ако не се предадеш, ще хвърля брат ти и сестра ти в моя ров със стъкла и остри железа.

— Остави ги на мира! — извика Джерард. — Нали имаш книгата! Пусни ги!

— Никога! Ти знаеш тайната на моите дракони. Знаеш как могат да растат по-бързо и как могат да бъдат убити. Знаеш каква е слабостта на моите гоблини. Няма да допусна да направиш нова Книга.

— Бягай! Вземай мама и бягай! — изкрещя Мелъри и заби зъби в ръката на Мулгарат.

Той се разсмя, стисна я силно и я вдигна високо във въздуха.

Тялото на баща им се издължи. На пръстите му израснаха остри нокти. Той обви едната си ръка около врата на Мелъри, а с другата сграбчи Саймън.

— Глупаво момиче! Мислиш ли, че пилешката ти сила е достатъчна, за да се бориш с мен?

Саймън започна да рита, но огромното чудовище като че ли не усети ритниците му. От другия край на стаята се дочу стон и Джерард се обърна натам. Майка му се раздвижи и отвори очи.

— Ричард? Ти ли си? Стори ми се, че чух… О, боже!

— Всичко ще бъде наред, мамо — каза Джерард, като се мъчеше гласът му да звучи спокойно. От това, че майка му виждаше всичко това, то като че ставаше още по-страшно.

— Мамо, кажи му да бяга! — завика Мелъри. — Бягайте! И двамата! Веднага!

— Тихо, момиче, или ще пречупя врата ти! — изръмжа великанът, после отново се извърна към Джерард. — Предлагам ти справедлива сделка, нали? Твоят живот срещу живота на брат ти, сестра ти и майка ти.

— Джерард, какво става? — простена пак майка му.

Джерард се опита да запази хладнокръвие. Страхуваше се да умре, но много по-лошо щеше да е да гледа как великанът наранява Саймън, Мелъри и майка му. Стори му се, че чудовището разхлабва пръсти, за да пусне Саймън и Мелъри върху стъклата.

— Спри! — извика той. А ако ти обещая, че няма да направя друга Книга? Тогава ще ги освободиш ли?

Мулгарат бавно поклати глава. Очите му бяха пълни с мрачно задоволство.

— Пусни ги веднага! — чу Джерард гласа на майка си. — Пусни децата ми! Джерард, моля те, направи нещо!

И точно тогава Джерард забеляза на пода сабята на Мелъри. Това го накара да се съсредоточи. Трябваше да събере мислите си и да състави някакъв план. Спомни си какво му каза Артър Спайдъруик — великаните обичат да се хвалят. Дано Мулгарат не е изключение!

— Добре, ще се предам — каза той.

— Не! Ти си глупак! — закрещя пак Мелъри.

— Ще се предам, но преди това… — Джерард преглътна. Надяваше се, великанът да захапе стръвта. — Ще ми се да разбера защо правиш всичко това. И защо точно сега?

Мулгарат се засмя и оголи противните си зъби.

— Защото вие, хората, заграбвате всичко най-хубаво за себе си. Живеете в дворци, ядете каквото си искате, обличате се в коприна и кадифе като крале. А ние, които сме безсмъртни и магьосници, ние, които имаме власт и сила, бяхме принудени да отстъпим и да се оставим да ни тъпчете в калта. Край! Никога вече! Отдавна замислях това, което правя сега. Отначало мислех, че трябва да изчакам моите дракони да пораснат, но Книгата ми помогна да ускоря плана си. Докато имат мляко, драконите са покорни и ще ме слушат като кучета. Освен това от млякото растат много бързо и стават много силни, видяхте, нали? Елфите пък са прекалено слаби, за да се изпречат на пътя ми. Настъпи моето време! Времето на Мулгарат. Времето на гоблините! Светът ще има нов господар!

Джерард леко обърна глава настрани и като се надяваше, че Мулгарат е увлечен в речта си и няма да обърне внимание, бързо прошепна:

— Малчо, искам да завържеш веригите от парапета на балкона за краката на Мелъри и Саймън. Можеш ли да го направиш?

В качулката му Малчо се размърда и също зашепна:

— Ще мога, ако изляза оттук, без никакъв, никакъв звук!

— Аз ще го карам да говори, а ти действай!

Джерард отново се обърна към великана и повиши глас:

— А защо трябваше да избиваш джуджетата? Това не го разбирам. Те искаха да ти помогнат.

— Джуджетата имаха някаква глупава мечта за свят от желязо и злато. Това хич не ми харесваше. Какво удоволствие може да изпиташ от властта над такъв свят? Не, аз искам да управлявам свят от плът и кръв! — Великанът спря и се ухили, доволен от речта си, после погледна надолу към Джерард. — Е, стига приказки! Ела тук!

— Ще дойда, но имам едно последно желание. Кажи ми къде е „Книга за духовете?“ — помоли Джерард.

— Защо ти е да знаеш? Тя повече няма да ти трябва.

— Така е, но ми се ще да разбера дали можех да я намеря — обясни момчето.

Лицето на великана се разкриви от жестока усмивка.

— Ако беше по-умен, можеше да я намериш. Глупаво човешко дете, изобщо не можеш да се мериш с мене! През цялото време книгата беше под трона ми. Ха-ха-ха!

— Знаеш ли — прекъсна го Джерард, — ние убихме твоите дракони. Надявам се, че това няма да обърка много умните ти планове?

Мулгарат зяпна от изненада, после челото му се сгърчи от ужасен гняв.

През това време с ъгълчето на очите си Джерард видя как веригите се размърдаха и леко се заизвиваха по пода като змии. Едната се уви около крака на Мелъри, а другата се пристегна около кръста на Саймън. След това третата верига запълзя към глезена на Мулгарат.

Джерард се надяваше, че великанът няма да я забележи, но той проследи погледа на момчето и видя Малчо, който бързо притичваше през стаята, помъкнал тежката верига. Мулгарат протегна гигантския си крак и ритна домашния дух. Той прелетя през цялата зала и се приземи зашеметен в другия й край. Приличаше на смачкана боксова ръкавица. Веригата спря да се движи.

— Какво е това? — загърмя гласът на великана. Пръскайки слюнки от ярост, той започна да тъпче веригата. — Искал си да ме измамиш?

Джерард се спусна и грабна от пода сабята на сестра си.

Мулгарат се разсмя и пусна Мелъри и Саймън през балкона. Те изпищяха, после настъпи тишина, в която се чуваше само писъкът на майка им. Джерард не знаеше дали веригите са издържали. Той не знаеше нищо. Стори му се, че ще повърне, после го обзе ярост, каквато не бе изпитвал дотогава. Не забелязваше нищо наоколо, усещаше само тежестта на сабята в ръката си. Той я вдигна високо. Някой, някъде, като че от много далече викаше името му, но той не обърна внимание. Нищо вече нямаше значение.

И точно преди да замахне, видя доволството по лицето на Мулгарат — като че ли правеше точно каквото Мулгарат беше очаквал, като че ли правеше точно каквото той бе искал. Точно така, ако замахне, великанът ще използва силата на замаха му в своя полза. Джерард рязко смени посоката на удара и заби острието на сабята в стъпалото на Мулгарат.

Великанът изрева от изненада и болка и вдигна ранения си крак. С другия крак беше стъпил върху третата верига. Джерард хвърли сабята, грабна веригата и я дръпна с цялата сила, на която беше способен. Мулгарат залитна и за да запази равновесие, отстъпи назад към балкона. Преди да се облегне на парапета, Джерард скочи срещу него и го блъсна. Великанът полетя към рова със стъклата.

Джерард погледна надолу. Саймън и Мелъри се люлееха над ямата. Саймън — завързан през кръста, а Мелъри — за крака. Двамата го видяха и завикаха. Джерард им отвърна, но в това време видя как Мулгарат се превръща в дракон и се издига нагоре, право към Саймън и Мелъри.

— Внимавайте! — извика Джерард.

Саймън беше по-близо до чудовището и се опита да го изрита, но не успя. Веригата на която висеше, се залюля опасно и той едва успя да се задържи. Джерард се наведе далече напред през парапета и замахна със сабята. Тя прониза великана дракон и той отново полетя надолу. Докато се носеше към страшния ров, Мулгарат започна отново да се променя. Тялото му бързо се смаляваше и малко преди да се стовари в ямата, великанът се превърна в лястовица. Тя се извиси и полетя към пълчищата гоблини край двореца.

Джерард изтръпна. Сега Мулгарат щеше да ги поведе насам. Вече нищо не можеше да ги спаси. И тогава, когато птицата зави, за да полети обратно към децата, от тълпата гоблини внезапно се стрелна една ръка и я сграбчи. Ръката беше на Хогскуил.

Всичко стана толкова бързо, че великанът не успя да се превърне в нещо друго. Хогскуил отхапа главата на лястовицата и я сдъвка с удоволствие.

— Великан тъпанар! — каза той презрително и се облиза.

Джерард не можа да се сдържи и се разсмя.