Яростта на Мулгарат

Глава четвърта

Докато прекосяваха шосето, Джерард се стараеше да избягва резките движения, за да не развърже въжето, което пристягаше ръцете му. Нарочно не бяха затегнали възлите. Пред него вървеше Мелъри, вързана по същия начин.

Джерард се опитваше да не поглежда нагоре към Байрон. Грифинът летеше високо в небето, а Саймън се беше настанил на гърба му. Оттук изглеждаха много дребни. Ако събитията излезеха от контрол, единствената възможност да избягат, щеше да е полет с грифина.

Хогскуил мушна Джерард с острието на сабята от оръжейницата на джуджетата.

— Размърдайте се, негодници! По-бързо!

Джерард залитна и за малко не падна.

— Ти луд ли си? Още не сме стигнали, не е нужно да се правиш на лош. Престани! Боли ме, сабята е остра.

— Прав си! — изкикоти се Хогскуил и отново го мушна. — Ах, ти, мое лошо кюфтенце!

— Остави Джерард на мира или аз ще ти покажа какво може да се направи с тая сабя! — изсъска Мелъри, но внезапно млъкна.

От тая страна на шосето листата бяха изпадали почти изцяло, дърветата бяха почернели, изглеждаха мъртви. Малкото останали листа висяха от клоните им като прилепи. Тези дървета изглеждаха по-малко истински от железните дървета на джуджетата. Току зад тях Джерард видя автомобилното гробище.

Ръждясалата врата беше отворена, занемареният път беше обрасъл с изсъхнали плевели и трънаци. В началото му под странен ъгъл в земята беше забит знак „Влизането забранено!“. Стари коли, гуми, метални и пластмасови части, въобще всякакви боклуци, бяха струпани как да е на високи разхвърляни купчини. Зад тях Джерард ясно виждаше двореца. Парчетата стъкло и ламарина, които покриваха кулите блестяха ослепително на ярката слънчева светлина.

Джерард забеляза няколко гоблина да надничат от ръждясалото купе на една кола. Двама задушиха въздуха, третият заръмжа. След това започнаха да се измъкват от колата. Надигнаха жабоподобните си глави и оголиха отвратителните си зъби от стъкло. Бяха въоръжени с оръжия от джуджетата — остри пики и криви саби.

— Кажи им нещо — прошепна Джерард на Хогскуил.

— Аз залових тези човеци — извика Хогскуил към гоблините. — Съвсем сам. Без ваша помощ, помияри нещастни!

Един огромен гоблин пристъпи още по-близо към тях. Зъбите му бяха от парчета стъклени бутилки и блестяха на слънцето — кафяви, зелени и прозрачни. Гоблинът беше облечен в дрипаво палто с потъмнели метални копчета, на главата му се мъдреше оръфана триъгълна шапка. Шапката привлече вниманието на Джерард, защото беше наплескана с нещо особено, червеникавокафяво. Край нея кръжаха рояк мухи.

— Я повтори. Казваш, ти си хванал тези двамата, така ли?

— Без никакви усилия, о, Големи Уърмрат! — започна да се хвали Хогскуил. — Щом ме видя, момичето размаха ей тая сабя, остра е, нали… Ама аз бях много по-бърз от тях. Аз…

Уърмрат го стрелна с поглед и хобгоблинът спря по средата на изречението. Закашля се, задави се, после отново започна.

— Добре де, двамата спяха и аз…

Гоблинът започна да лае високо. На Джерард му се стори, че се смее зловещо.

— Така или иначе, аз хванах тия тъпоумници. Те са мои пленници — извика Хогскуил и вдигна сабята. В малките му ръчички тя изглеждаше огромна. Той едва я удържаше.

Уърмрат излая и Хогскуил почти изпусна сабята. Джерард бързо погледна към небето, но Байрон и Саймън не се виждаха. Или се бяха скрили добре някъде наблизо, или ги нямаше. Джерард за милионен път се помоли Саймън да не загуби контрол над грифина.

— Тук всеки прави това, което аз кажа! Доведи ги тук! — заповяда Уърмрат.

С лай и скимтене десетина гоблина заблъскаха Мелъри и Джерард през автомобилното гробище. Двамата трябваше да си отварят очите на четири, за да не стъпят върху някой от назъбените метални късове, които стърчаха от купчините боклуци, заринали земята наоколо. Забавеха ли крачка, гоблините започваха да ги блъскат и мушкат с оръжията си. Дънките на Джерард се покриха с ивици ръжда от колите, в които се отъркваше, за да премине по тесните пътеки между тях. Най-после стигнаха малка площадка, където дузина гоблини се бяха излегнали край голям огън. Навсякъде край огъня бяха разхвърляни оглозгани кости.

Уърмрат изръмжа и кимна към една синя кола.

— Вържете пленниците там.

— Трябва да ги заведа в Двореца на боклуците — възрази Хогскуил.

— Млък! — извика огромният гоблин. — Тук само аз казвам какво трябва и какво не трябва.

Един смърдящ гоблин скочи ухилен до уши и привърза въжето на Джерард и Мелъри към ръждясалата кола. Докато гоблинът увиваше въжето около страничното огледало, Джерард усети вонящия му дъх, забеляза кафеникавите петна по пъпчасалата му кожа и снопчетата косми, които стърчаха от ушите му. Останалите гоблини стояха в кръг наоколо, кискаха се злобно и чакаха.

— Връщайте се на местата си, мързеливи псета! — изръмжа огромният гоблин и се обърна към групата, която беше дошла с него. — Пленниците да не мърдат оттам, където са сега. Отивам да доложа за тях на Мулгарат.

С лай и ръмжене повечето гоблини се върнаха на постовете си, но някои се настаниха край огъня.

Джерард раздвижи ръце. Възелът около китките му не беше стегнат. Можеше да го развърже и да се освободи, но не беше сигурен, че ще могат да се промъкнат край пълчищата гоблини.

Вързани за ръждясалата кола, Джерард и Мелъри наблюдаваха гоблините. Струваше им се, че седят цяла вечност върху студения мръсен пясък. Чудовищата се забавляваха като хващаха някакви дребни гущери и ги хвърляха в огъня. Денят си отиваше, небето почна да потъмнява. Последните лъчи на слънцето хвърляха по земята уморени златни сенки.

— Май ще излезе, че планът ни не е особено умен — обади се тихо Мелъри. — Нито намерихме мама, нито знаем къде е Саймън.

— Вече сме почти до целта си — прошепна Джерард. Бяха близо един до друг и той успя да хване ръката й и да я стисне успокоително.

— Как мислиш, какво ли чакат? — Тя кимна към отвратителните муцуни край огъня.

— Сигурно чакат да се върне големия — отвърна Джерард.

Един от гоблините хвърли в огъня нещо черно, което се виеше като змиорка.

— Никога не изгарят — изръмжа гоблинът. — А ми се ще да ги пррррепека…

— Е, и какво ако ги изпечеш? Пак не можеш да ги ядеш — сви рамене друг.

Тих глас от качулката на суичъра напомни на Джерард, че Малчо е с тях.

— Пазете се, те са ужасни и са много, много опасни!

Джерард погледна към краката си. До маратонката му се виеше едно от гущероподобните същества. Беше черно като катран, с два крака в предната част на дългото тяло, което преминаваше в тънка опашка. В момента гълташе нещо, което явно беше опашка на друго такова същество.

— Джерард, погледни в огъня! — ахна Мелъри. — Какви са тези същества?

Джерард се наклони напред, доколкото му позволяваше въжето. Гущерите, които гоблините бяха намятали в огъня, стояха насред пламъците. Но вместо да горят като факли и да се превръщат във въглени, те седяха спокойно, а огнените езици танцуваха около тях. След малко се размърдаха, а един се плъзна и се мушна сред най-буйните пламъци. Явно огънят не можеше да ги нарани.

Джерард се опита да си спомни дали „Книга за духовете“ на Артър Спайдъруик споменаваше за нещо такова. Като че ли пишеше нещо за гущероподобни същества, но не можеше да се сети какво точно, много неща от книгата вече бяха избледнели в паметта му. Май беше виждал тези дребни създания на някоя от рисунките на Артър в книгата, но не беше сигурен. Не можеше да се съсредоточи — сърцето му беше свито, притесняваше се за майка си и за Саймън, страхуваше се от гоблините.

След малко един гоблин внезапно дотича до колата и забоде дългия си мръсен нокът в стомаха на Джерард.

— Мммм… Изглеждат много вкусни — облиза се той. — Ще си отхапя една цяла буза. Вижте я каква е розова. Обзалагам се, че е по-сладка от сладкиш.

От устата му се спусна дълга лепкава лига и се провлече в мръсотията до Джерард. Момчето потръпна, отвърна поглед и се озърна към Хогскуил. Хобгоблинът седеше край огъня и ровеше жарта със сабята. Изобщо не вдигна очи към Джерард и това още повече притесни момчето.

Един от гоблините проследи погледа му.

— Уърмрат ще помисли, че ей тоя го е ръфнал — изхили се той и кимна към Хогскуил. — Одеве вдигаше голяма врява.

Хобгоблинът се изправи.

— От всички печени маймунски задници вие сте най-глупавите… Лайнари!

Към тях доближи трети гоблин. Преглъщаше и от време на време бързо облизваше с език щръкналите остри зъби.

— Мммм… Толкова много месо! И крехко!

— Остави го! Изчезвай! — викна Мелъри и издърпа ръката си от ръката на Джерард. И двамата не бяха усетили, че той така е стискал Мелъри, че ноктите му са разранили кожата й.

— Младата госпожица предпочита да бъде изядена вместо младия господин, така ли? — попита гоблинът със сладък глас. — Може. „С пипер и сироп ще бъде тип-топ!“ Обичам малки сладки крехки госпожици. Мм-ммм!

— Ето, опитай, щом толкова искаш! — изкрещя Мелъри, освободи ръцете си от въжето и цапардоса гоблина по лицето.

— Сабята! Дай ми сабята! — извика Джерард на Хогскуил, докато се опитваше да измъкне ръцете си.

Хогскуил едва го погледна, хвърли сабята на земята край огъня и хукна да бяга.

— Страхливец! — закрещя яростно Джерард.

Най-после той се освободи от въжето и се спусна към огъня, но два от гоблините го сграбчиха за краката и го събориха сред боклуците. Джерард запълзя, протегна ръка и успя да стигне върха на сабята. Сграбчи острието и метна сабята към сестра си. Усети остра болка и с част от съзнанието си разбра, че се е порязал. Нямаше време да мисли за болката, защото още няколко гоблина скочиха върху гърба му и го притиснаха към земята.

— Махайте се от него! — запищя Мелъри и насочи сабята към гоблините. Те бързо се изтърколиха от гърба на Джерард и се спуснаха да вземат оръжията си.

— Джерард, бягай! — викна Мелъри.

В това време един от гоблините се метна на гърба й и я захапа по рамото. Джерард успя да хване крака му и го задърпа, а Мелъри изрита следващия гоблин, който се опита да я приближи. Един от гоблините метна по нея остро копие. Мелъри успя да го отклони със сабята, после се втурна напред и заби острието в чудовището. То зави от болка, а Мелъри замръзна на мястото си, осъзнавайки, че е наранила живо същество. По сребърното острие на сабята се стичаше тъмна кръв. Гоблинът се строполи, но след него настъпваха други, а Мелъри продължаваше да гледа втрещено окървавената сабя.

От вцепенението я извади стържещ птичи писък. Идваше някъде отгоре, над главата й. В небето се появи Байрон и се стрелна към площадката с огъня. Гоблините се разпищяха и бързо се заровиха под сметта, за да се скрият. Грифинът размахваше огромните си криле над сметището и вдигаше във въздуха вихрушка от боклуци.

— Тръгвай! — извика Джерард и сграбчи сестра си за ръката.

Двамата се покатериха бързо върху ръждясалия покрив на една каравана и скочиха от другата й страна. Затичаха по тясна пътечка покрай преобърната вана, купчина стари гуми, ръждясал скелет на автомобил. На вратата на огромен хладилник бяха облегнати няколко изгнили врати с излющена боя. Притичаха край тях, но едва ги отминаха и Джерард рязко спря. Тук имаше нещо странно. До хладилника беше вързана крава.