Яростта на Мулгарат

Глава първа

Слънцето надникна над хоризонта и разпръсна утринния мрак. По тревите заискриха капчици роса, но все още беше доста хладно. Джерард, Мелъри и Саймън с усилие вървяха към имението Спайдъруик. Бяха изтощени до смърт, но трябваше час по-скоро да се приберат у дома. Мелъри трепереше от студ в тънката бяла рокля. Стискаше дръжката на сабята си толкова силно, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Край нея мълчаливо се влачеше Саймън и от време на време подритваше дребни камъчета и парченца асфалт.

Джерард също мълчеше. Щом затвореше очи, дори само за миг, виждаше гоблините — стотици чудовища, начело с Мулгарат. За да се отърси от ужасния спомен, той започна да обмисля какво да каже на майка си, щом най-после стигнат у дома. Тя сигурно е бясна заради това, че не се бяха прибрали цяла нощ, а заради инцидента с джобното ножче, Джерард щеше да отнесе най-бурната част на скандала. Сега обаче той най-после ще може да обясни всичко. Представи си как разказва за кошмарния великан, за това как спасиха Мелъри от джуджетата и как надхитриха елфите. Този път майка им ще трябва да им повярва. И после ще прости на Джерард за всичко, за което го бе обвинявала.

Внезапно се чу остър звук, който го сепна и го върна в настоящето. Приличаше на съскане на кипящ чайник. Бяха стигнали до портите на имението Спайдъруик. Джерард се вцепени. По цялата ливада се търкаляха разкъсани дрехи и хартии, перушина от възглавници, изпочупени части от мебели.

— Какво значи това? — попита Мелъри с пресъхнало от страх гърло.

Джерард не можа да отвърне, защото отчаян писък го накара да вдигне поглед към покрива на къщата. Там грифинът на Саймън преследваше един чудат дребосък. Дребосъкът пищеше, грифинът фучеше, а от време на време някоя от керемидите политаше с трясък към земята. Във въздуха бавно се носеха малки перушинки.

— Байрон! — викна Саймън, но грифинът или не го чу, или се престори, че не го чува. Саймън се обърна отчаяно към Джерард. — Защо се е качил горе? Не трябва да е там! Крилото му още не е оздравяло!

— А кого гони? — Мелъри присви очи, за да види по-добре.

— Мисля, че е погнал някакъв гоблин — отвърна Джерард с пресъхнало гърло. Отново го връхлетя ужас от спомена за стотиците гоблини с нокти и зъби, почервенели от кръвта на джуджетата.

— Мама! — изпищя Мелъри и се втурна към къщата.

Джерард и Саймън хукнаха след нея. Когато наближиха, видяха, че прозорците на старата къща зеят. Земята наоколо беше засипана с изпочупени стъкла, а входната врата висеше на една панта, вятърът я люлееше и тя скърцаше пронизително.

Децата се втурнаха в антрето, като се препъваха в разпилените по пода ключове и разкъсани палта. От чешмата в кухнята шуртеше силна струя вода, преливаше от умивалника, пълен с изпочупени чинии, и се лееше по пода, където се размразяваха размазани купчини влажна, омекнала храна от фризера. Вратите на кухненския шкаф зееха отворени, а печката беше посипана с брашно, хоросан и кускус.

Масата в трапезарията стоеше на мястото си, но столовете се търкаляха по пода със съдрана тапицерия. Платното на една от картините на Артър Спайдъруик беше изтръгнато от изпочупената и разкривена рамка, която по чудо продължаваше да виси на стената.

Положението в хола беше още по-лошо — телевизорът беше потрошен, от счупения монитор стърчеше дръжката на метлата. Тапицерията на дивана и фотьойлите беше разкъсана, пълнежът се въргаляше по пода като парцали мръсен сняг. Сред хаоса, върху останките на тапицирана с брокат табуретка седеше домашният дух Малчо. Беше без шапка и изглеждаше много нещастен. На рамото му имаше дълбока рана. Черните му очи бяха пълни със сълзи.

— Виновен съм аз. Не можах да ги спра. Виновен съм аз, от срам ще умра! — По бузата на домашния дух се търкулна сълза и той я изтри ядосано.

— Къде е мама? — попита Джерард. Усети, че целият трепери. — Къде я отведоха?

— В посока някаква незнайна. Гоблините я пазят в тайна! — изхълца Малчо.

— Не може да са я отвлекли! Не може да се направили това. Мамо! — Гласът на Джерард се превърна в писък. Той се втурна нагоре по стълбите — Мамо!

— Трябва да направим нещо — разплака се Мелъри.

— Ние я видяхме — тихо каза Джерард и седна на изтърбушения диван. Виеше му се свят, беше му ту студено, ту горещо. — Видяхме я в кариерата. Човекът, когото гоблините бяха вързали. Мулгарат е пленил мама, а ние дори не забелязахме. Трябваше да послушаме… Аз трябваше да послушам Малчо и никога да не отварям глупавата книга на чичо Артър.

Домашният дух бурно замаха глава.

— Ти не си виновен. Виновният съм аз. Аз съм отговорен за всеки един от вас.

— Не е вярно. Ти ме предупреди. Ако бях унищожил книгата, както ти ми каза, всички тези страхотии нямаше да се случат… — Джерард стовари юмрук върху коляното си.

Малчо отново избърса очи с опакото на дланта си.

— Стига сте циврили! Вайкането няма да ни помогне — кипна Мелъри и подаде на домашния дух шапката му, която вдигна изпод един счупен стол. — Не се ли сещаш къде може да са отвели мама?

Малчо поклати глава.

— Може и на север, може и на юг, може да е близо или далеч оттук. Може би насам, а може и натам, накъде да търсим, аз уви не знам!

Той отново ревна. В това време над главите им отново се чу свирене, после лудо топуркане и трясък. Саймън погледна нагоре.

— На покрива все още има един гоблин. Той сигурно знае къде приятелчетата му са отвели мама.

Джерард скочи.

— Прав си. Трябва да спрем Байрон, преди да го е изял!

— Да не губим време! — Саймън се втурна към стълбите.

Децата се изкачиха на един дъх до втория етаж, после изтичаха по коридора, който водеше към стълбите за тавана. Вратите на спалните зееха отворени. По пода на коридора се търкаляха разкъсани дрехи, перушина от възглавници, разкъсано спално бельо. Пред стаята на Джерард и Саймън бяха нахвърляни смачкани празни клетки. Саймън замръзна.

— Джефри? — завика отчаяно момчето. — Лимонена капке? Кити? Къде сте?

— Хайде, тръгвай, нямаме време! — Джерард дръпна брат си от разрухата и хаоса, които царяха в стаята им и тогава погледът му попадна върху шкафа за бельо в коридора.

По стените и лавиците на шкафа се стичаха струи течен сапун и шампоан, които се бяха просмукали в разхвърляните чаршафи и хавлиени кърпи. Вратата към тайната библиотека на Артър Спайдъруик в задната част на шкафа беше изтръгната.

— Как са я открили? — зяпна Мелъри.

— Не виждаш ли, че са преобърнали къщата с главата надолу, за да я намерят — поклати глава Саймън.

Джерард коленичи и пълзешком се промъкна в библиотеката на Артър Спайдъруик. Слънчевата светлина, която нахлуваше през единствения прозорец на помещението, осветяваше ярко последиците от ужасен погром — книгите бяха откъснати от кориците, изтръгнати от кожените подвързии и разхвърляни в безпорядък. По пода се въргаляха разкъсани страници, акварелни скици и преобърнати библиотечни рафтове. Джерард се огледа безпомощно.

— Е, как е вътре? — попита Мелъри от коридора.

— Всичко е съсипано — отвърна Джерард. — Напълно.

— Остави всичко и излизай — подкани го Саймън. — Трябва да хванем гоблина.

Без да спори, Джерард коленичи и пропълзя обратно в коридора. Изпитваше особено чувство. През всички години след изчезването на Артър Спайдъруик библиотеката се беше запазила в тайна. Сега духовете я бяха открили и на Джерард му се струваше, че нищо вече няма да е като преди и хубавите неща вече са невъзможни.

Площадката пред стълбите към тавана беше осеяна с бляскащи стъкълца от натрошени играчки за коледна елха, а в полумрака Мелъри се препъна в счупена на две закачалка за дрехи. При всяко изтракване на ноктите на грифина по керемидите наоколо изригваха облаци прах. Едновременно с това се разнасяха умопомрачителни писъци.

— Още малко и сме на покрива. — Джерард кимна към последната част на стълбите. Те водеха към най-високата стая, която се намираше в малка кула с прозорци и на четирите стени до половината височина прозорците бяха заковани с дъски и летви.

— Струва ми се, че от време на време, освен писъци чувам и нещо като лай — ослуша се Саймън. — Гоблин май още е жив и здрав.

Най-после стигнаха до стаята в кулата. Със силен удар със сабята Мелъри разсече летвите на единия прозорец, а Джерард откърти няколко стърчащи парчета, за да освободи проход.

— Аз ще мина пръв — каза Саймън, и докато другите се усетят, скочи на перваза, провря се решително между дъските и летвите и излезе на покрива.

— Чакай! — извика Джерард. — Не бъди сигурен, че можеш да контролираш грифина!

Саймън не обърна никакво внимание на забележката на брат си. Мелъри закрепи сабята на колана си, после се обърна към Джерард:

— Да вървим!

Джерард прехвърли крак през перваза и стъпи на покрива. Силната слънчева светлина го ослепи. Едва след миг-два видя Саймън да върви към грифина, който притискаше гоблина към един от комините. Гоблинът беше Хогскуил.