Възходът на номер Девет

Глава 25

С Девет на волана, нашият бежов форд пердаши по магистралата. Отстрани на пътя са се ширнали поля с царевица и аз се питам как ли изглеждат, погледнати от Космоса. Непрестанно си мисля за нашия кораб, скрит някъде там в пустинята на Ню Мексико. След изминалите години на бягство, криене и тренировки всичко сякаш започва да си идва на мястото. Гардовете са развили своите завети и започват да се събират, Сетракус Ра пристигна на Земята, за да се бие с нас, и когато всичко това приключи, ние ще разполагаме с кораб, за да се върнем на Лориен.

— Скучая — заявява Девет. — Разкажи ми някаква история. Разкажи ми за Сара. Бива ли я?

— Забрави. Тя не е от твоята категория — отвръщам аз.

— Четири, ако изобщо я намерим, бъди сигурен, че няма да пропусна да опитам шанса си. Особено с тази кола.

Тази кола. Когато за първи път я видях, Девет ме остави да се самосъжалявам, че ще пътувам в такава трошка. След като бях видял как са живели Сандор и Девет, съвсем разбираемо си представях пътуването ни в нещо от по-голяма класа. Оказа се обаче, че видът може и да лъже. Фордът криеше своите ценни качества.

Отвън колата изглежда по-скоро като возило, намерено на бунището. Но отвътре е чудо на техниката. Чувствам се направо като Джеймс Бонд. Има радарен детектор, лазерна станция за активни смущения, затъмнени прозорци, устойчиви на куршуми. Автопилот. Когато Девет иска да си почине, колата се движи сама. С едно натискане на бутон над капака на двигателя изниква оръдейна куличка. Разбира се, всичко се управлява от волана. Девет ми демонстрира всичките ѝ възможности на една безлюдна отбивка на магистралата в Южен Илинойс, в изоставена плевня. Моят опит с коли беше ограничен до очукани пикапи и други втора ръка, които Анри намираше за нас — изобщо все коли, които можеш всеки момент да зарежеш в някоя канавка. Никога не би взел нещо подобно. Твърде много улики, които щяха да водят към нас. Това отново ми доказваше колко различен беше всеки сепан.

Девет отдръпва ръцете си от волана и допира длани в молитвена поза.

— Моля те. Умолявам те. Разкажи ми пак как изглежда. След толкова часове, само с царевица пред погледа ми, имам огромна нужда да си мисля за нещо красиво.

Стискам устни и поглеждам към полетата.

— Няма да стане.

— Пич, държиш се така, сякаш не тя е тази, която те е предала на полицията. Хайде де! Защо толкова я защитаваш?

— Дори не съм сигурен, че тя ме е предала. Вече не знам на кого да вярвам. Но ако го е направила, смятам, че е имала причина. Или са я подлъгали, или е била притисната.

Толкова много въпроси за Сара се въртят в главата ми. Ако можех да я видя, да говоря с нея.

— Да, да. Забрави за минута тези глупости. Просто ми кажи как изглежда. Наистина искам да знам. И обещавам да не коментирам. — Виждам, че няма намерение да се откаже. — Кълна се в лориенския кодекс, ако съществува такова нещо.

— Разбира се, че съществува! Двамата със Сандор сте били твърде заети да водите уютния си живот, за да се занимавате с нещо от сорта на лориенски кодекс — отвръщам язвително аз. Известно време пътуваме мълчаливи. — Добре, ще ти кажа едно нещо за Сара. Нали знаеш, когато говориш с красиво момиче и то има очи само за теб, и всичко е страхотно?

— Да.

— И ти си мислиш, че си с най-горещото маце в щата или може би в страната, или пък дори на цялата Земя. Със самото си влизане в стаята тя сякаш я осветява. Всеки иска да бъде приятел с нея, да се ожени за нея или и двете заедно. Можеш ли да си я представиш?

— Да, мога да си я представя — кима усмихнат Девет.

— Ами това е Сара. Тя е страхотното момиче, което осветява стаята. Отнася се с теб като че ли си най-важната личност, която е срещала някога. Когато ти се усмихне, о, човече, това е върхът и нищо друго няма значение. Отгоре на всичко тя е най-милият, умен, съзидателен човек, когото някога съм срещал. Освен това обича животни и веднъж…

— Пич, не ме интересува дали е мила с кутретата. Дай ми подробности за външния ѝ вид, за начина ѝ на обличане.

Не познавам друг толкова настойчив човек. Въздъхвам.

— Руса коса, сини очи. Висока и слаба — само да можеше да я видиш в онзи червен пуловер. Изглежда така великолепно, че направо не е за вярване.

Девет извива глава към тавана на купето и започва да вие, с което събужда Бърни Косар, който дреме на задната седалка. Заканвам му се с пръст.

— Ей! Май обеща да не казваш нищо. Нали се закле в кодекса.

— Добре, добре, добре — съгласява се Девет. — Благодаря ти за описанието. Очевидно е страхотно бебче. А сега ми разкажи за Шест. — Той потрива ръце и се ухилва в очакване.

— Няма начин!

— О, хайде бе, Джони.

Разсмивам се. Всъщност искам да говоря за нея.

— Добре. Шест. Да видим. Ами на първо място тя е изключително силна. Не съм срещал друг като нея.

— Я стига! — изсумтява той. — Сигурен съм, че ще мога да я тръшна на земята.

— Не знам, човече. Изчакай, докато я срещнеш.

Той се оглежда в огледалото и приглажда косата си.

— Хм, целият съм в очакване.

— Тя има дълга, черна коса и винаги изглежда сякаш е ядосана…

— Забелязал ли си, че е доста вълнуващо, ако някое момиче е лудо по теб? — Девет потупва брадичката си и се прави на много дълбоко замислен.

Неочаквано усещам вина. Не беше редно да говоря така най-вече с човек като Девет. И определено не трябваше да сравнявам Сара и Шест по този начин — сякаш се конкурират. Освен това те двете се мразят. Сара мрази Шест заради всичко, което ѝ казах в нощта, когато ме предаде. Шест мрази Сара, защото изложих на риск живота ни, когато се върнах да видя Сара, а Шест се нуждаеше от помощта ми. И защото тя смята, че Сара ни предаде.

— Нямам желание да говоря за Шест. Ще те оставя да си съставиш свое мнение, когато се срещнете.

— Пич, голям си бъзльо — поклаща глава Девет.

Пътуваме известно време потънали в мълчание. Пътните табели ни осведомяват къде се намираме. Проверявам отново информацията на таблета. Благодарен съм на увлечението на Девет и на Сандор към електрониката. Без него сега нямаше да мога да включа таблета към компютъра на колата. И не бих могъл да проверя дали тримата гардове са се появили отново. В Източна Оклахома виждам двете мигащи точки, които сме ние двамата с Девет. Все още има една в Ню Мексико, а четвъртата се придвижва бързо над Атлантическия океан. Другите три се бяха появили в Англия и все още не мога да разбера как стигнаха толкова бързо там. Решавам да проверя отново след десет минути.

Гледам през прозореца и чета знаците, покрай които минаваме. Преполовили сме пътя до Ню Мексико, когато забелязвам, че индикаторът за гориво е почти до позиция ПРАЗЕН. Посочвам го и Девет отбива на стоянка за камиони. Той ме моли да отворя жабката. От нея в скута ми се търкулват две пачки със стодоларови банкноти.

— Мамка му! — възкликвам аз и ги хващам.

— Дай ми една банкнота, става ли? — пита Девет.

Издърпвам сто долара и му ги подавам. Той изтегля ръчката за резервоара и излиза от колата. Отделям няколко банкноти и ги слагам в джоба си, после прибирам останалите в жабката. Издърпвам ръчката на седалката, за да падне облегалката, и отпускам главата си назад. Адски съм изтощен. Бърни Косар се надвесва над мен и близва бузата ми. Тихичко се разсмивам. Костите чак ме болят от умора, но се боря със съня да не ме надвие. Вече не издържам на виденията, които идват, като заспя. Гади ми се от разговорите, които водя със Сетракус Ра насън.

Насочвам мислите си към Сара и Шест. Надявам се двете да са добре. После се замислям за Сам. Все още не мога да повярвам, че изоставих най-добрия си приятел. Повтарям си, че нямах избор. Тогава бях така изваден от строя, че едно връщане щеше да бъде равносилно на самоубийство. И въпреки че всичко това е вярно, аз продължавам да се чувствам зле.

Силното прещракване на бензиновата помпа, която спира да пълни, ме стряска и прекъсва мислите ми. Въздъхвам дълбоко и със затворени очи продължавам да се наслаждавам на оставащите секунди тишина, преди Девет да се върне в колата. Само дето тишината продължава твърде дълго. Девет го няма заедно с непрестанното му дърдорене. Отварям очи и поглеждам към колонката, но там няма никого. Къде е отишъл? Няма го и пред бензиностанцията. Силно съм обезпокоен. Излизам, последван от Бърни Косар, и заключвам вратите на колата.

Първо влизам в бензиностанцията — не е там. После отивам до паркинга, пълен с ремаркета. Използвам възможността да усиля слуха си и долавям гласа на Девет, от който правя заключение, че той е добре, но е ядосан. Двамата с Бърни Косар се заточваме в посока на гласа, заобикаляме няколко ремаркета и го откриваме застанал между две момчета, по чиито тениски се забелязват петна кръв. Пред Девет са се изтъпанили трима шофьори на камиони, които му крещят.

— Какво ми каза току-що? — пита шофьорът в средата. Той има рошава червена брада и носи жълта шапка.

— Ти да не си глух? — Девет произнася думите отчетливо, сякаш говори на идиот. — Казах, че имаш ръце на момиче. Я си виж китките!

Защо толкова много иска да се забърка в неприятности?

— Какво става тук? — намесвам се аз и пристъпвам напред.

Шофьорът отдясно, висок мъж с авиаторски слънчеви очила, благоволява да ме погледне. Насочва пръст към лицето ми и крясва:

— Гледай си работата, дръвник!

В това време шофьорът отляво изхрачва дълга струя кафява течност в краката ми.

— Доколкото успях аз да си изясня нещата — обяснява ми Девет, — тези дебели момчета са ядосани на онези дребни момчета. Дребните момчета са пътували на автостоп и един от онези ги е качил, като те са му обещали пари, с които не са разполагали. Затова сега дебелите момчета са решили да натупат дребните със своите малки, женски ръчички.

Обръщам се към шофьорите — дебелите момчета, и се опитвам да бъда любезен.

— Добре, ние нямаме нищо общо с вашия проблем и ни се налага да продължим пътуването си. Затова, момчета, позволете ми да се извиня от името на моя приятел, който очевидно не схваща кога да не се забърква в чужди работи.

— Да — изръмжава брадатият на Девет. — Върви на майната си, боклук, и ни остави да се оправим с тази измет!

За първи път оглеждам внимателно стопаджиите. Бая смърдят, явно са отдавна на пътя. Изглеждат на не повече от осемнайсет години, ако не и по-млади. Шофьорите пристъпват заплашително към тях и те се споглеждат с истинска уплаха в очите. Преди да се усетя за намеренията му, Девет застава пред момчетата и заявява:

— Изобщо не ме интересува кой на кого и какво е обещавал. А докоснете тези деца отново, а съм ви счупил всичките проклети ръце.

Промъквам се между Девет и тримата разярени шофьори и спирам двете групи. Бърни Косар се разлайва заплашително.

— Добре, добре, само спрете. — Обръщам се към Девет и го заговарям настойчиво. — Точно в този момент не можем да се занимаваме с това. Трябва да стигнем до нещо изключително важно за нас. И то сега. — Бръквам в джоба си и се обръщам към шофьорите. — Колко ви казаха, че ще ви дадат тези момчета?

— Сто долара — отговаря онзи с авиаторските очила.

— Чудесно — казвам аз и изваждам от джоба си парите. При вида на толкова много пари очите на шофьорите се ококорват и аз веднага разбирам, че нещата ще се влошат.

— Защо би дал каквото и да било на тези типове, Джони? — пита ме Девет.

Усещам върху рамото си месестата лапа на единия от шофьорите. Той ме стиска и казва:

— Сто ли казах? Имах предвид хиляда, Джони.

— Това е лудост — намесва се единият от стопаджиите. — Никога не сме ви обещавали да ви дадем пари.

Извръщам се бързо към шофьорите и размахвам банкнотата като знаме.

— Сто долара, момчета, вземайте ги. Приемете ги като бакшиш за добре свършена работа или като заплащане вместо пердах.

— Казах хиляда — обажда се мъжът отляво и отново се изплюва, този път върху обувката ми. — Ти да не си глух?

В гърлото на Бърни Косар се надига ръмжене.

Девет пристъпва напред, но аз го бутам и заставам с лице към него.

— Не! Не си заслужава, човече! — Навирам лицето си в неговото. Той трябва да разбере колко съм сериозен. Няма да допусна да се забърка. — Моля те. Помисли как Сандор би искал да постъпиш. Той би искал да си тръгнеш. И аз настоявам да си тръгнеш — прошепвам.

— Вие, момчета, няма да получите нищо — провиква се Девет над рамото ми.

Използвам тялото си, за да го избутам назад, в посока към колата ни. Извръщам се точно навреме, за да видя как брадатият вади от джоба си нож.

— Давай всичките пари! Веднага! — Другите двама ме обграждат.

— Чуйте ме. — Аз снижавам гласа си и се опитвам да овладея положението. — Ще вземете стоте долара и ще си тръгнете. Ако не го сторите, аз няма повече да възпирам приятеля си. Повярвайте ми, ще пострадате. Идея си нямате на какво е способен и не ви трябва да знаете.

Не съм напълно изненадан, когато отговорът им идва във вид на юмрук. От дясната ми страна е и аз го отбягвам с лекота. Сграбчвам китката на шофьора и го запращам на земята. Бърни Косар се надвесва над него, като не спира да ръмжи. Мъжът се свива назад.

— Мой ред е! — обажда се весело Девет и ме избутва настрани.

Брадатият размахва като луд ножа си пред Девет, който лесно го избягва. Девет се шмугва под острието, вкопчва ръката си под мишницата на мъжа и го хвърля на земята. После изритва ножа от ръката му. Той се плъзва под един камион.

— Пич, трябваше да послушаш по-мъдрия ми приятел. Нали вече не искаш да си имаш работа с нас.

— Добре, добре. Приключихме тук — намесвам се аз и слагам ръката си на рамото на Девет. — А сега всички ние си тръгваме. Да вървим.

Чувам прищракване от спусък на пистолет. Всички замръзваме по местата си. Шофьорът с авиаторските очила размахва петдесети калибър пистолет „Пустинен орел“. Не съм много добре запознат с пистолетите, но знам, че този прави големи дупки. Мъжът изглежда доста сериозен, когато задава въпроса си:

— Кой от вас иска да умре пръв?

Естествено, Девет пристъпва напред и скръства ръце пред гърдите си.

— Аз.

Онзи вдига пистолета пред лицето на Девет и се хили, решил, че това е само перчене.

— Не ме изкушавай, боклук! Убийството ти ще направи деня ми много по-хубав.

— Ами стреляй тогава. Няма причина да те лиша от удоволствието на деня ти. Май нямаш много такива напоследък — отвръща Девет.

Въздишам. Нещата вървят към лош край. А това ще привлече внимание, от което не се нуждаем.

В следващия миг нещата започват да се развиват с неочаквана бързина. Първо неочакван и доста силен пукот от близкостоящ камион стряска мъжа с пистолета, който натиска спусъка. С мисълта си Девет спира куршума на сантиметри от носа си. С широка усмивка и накланяне на главата Девет завърта куршума във въздуха и го запраща обратно към стрелеца. Оня вижда как куршумът се приближава, обръща ни гръб и хуква колкото му държат краката.

Поглеждам Девет. Момчето направо си умира от кеф. Знам какви са му намеренията, а също така знам, че идеята е лоша, много лоша.

— Девет. Не. Не го прави — казвам му аз и поклащам глава, макар да съм наясно, че въпреки това ще го направи.

Девет се изсмива и се преструва на невинен.

— Какво да не правя? Това ли?

Двамата поглеждаме към куршума, който все още виси във въздуха близо до шофьора, където го беше спрял Девет. С ликуващо кискане той го праща право в задника на бягащия шофьор. Оня се строполява на земята и наддава кански писъци. Девет се обръща към другите шофьори, включително и към онзи, който Бърни Косар продължава да пази. Те са толкова уплашени, че малко остава да подмокрят панталоните си. Девет им се усмихва и аз съм сигурен, че още не е приключил с тях.

— Знаете ли какво? Вие двамата трябва да се реванширате заради вашия приятел. Ето какво ще направите. Ще бръкнете в джобовете си, но много бавно и ще извадите портфейлите си. След това ще дадете всичките си пари на тези мили момчета. Нали разбирате, заради неприятностите, които им причинихте — казва им той и посочва стопаджиите. — Не мисля, че искате да чуете какво ще ви се случи, ако не сътрудничите. Бързо! — Двамата шофьори кимат и посягат към джобовете си.

Двамата стопаджии са напълно зашеметени от сцената, на която бяха станали свидетели.

— Хм, благодаря ти, човече — казва единият от тях.

— Няма защо — отговаря Девет, след като парите са сменили притежателите си.

Всички ръце, с изключение на нашите, треперят.

— Просто за информация, ние никога не сме обещавали пари на човека. Опитваха се да ни изстискат, но сме останали без пари — добавя другият.

— Вярвам ви. Е, вече не сте без пари — усмихва се Девет. — Само да добавя, че знам какво е да си на пътя ида бягаш от нещо. Трудно е за едно дете да измисли как да спечели някой долар. — Той се обръща към мен за потвърждение. Усмихвам се на момчетата, но поглеждам към Девет и му давам да разбере, че съм ядосан повече от всякога. Той вдига рамене. — Надявам се следващият ви стоп да мине по-добре. — Обръща се и се отдалечава. Двамата с Бърни Косар го последваме.

Стигаме до колата, качваме си и потегляме в мълчание. След няколко минути Девет включва радиото. Той потропва с пръсти по волана в ритъма на песента.

— Какво, по дяволите, правеше там? — крясвам аз и го удрям с юмрук по рамото. — И не ми излизай с номера за бедните малки момчета, нито пък за злите, гадни шофьори! Просто се забавляваше и се перчеше! И знаеш ли какво? Така изложи двама ни на опасност, да не говорим, че забави пътуването ни. Хайде, Девет! Обясни!

Кокалчетата на пръстите му са побелели от силата, с която стиска волана. Мускулите на челюстта му играят.

— Не съм се перчел, нито пък съм си устройвал забавления.

Изчаквам го да продължи, да обясни, но той, изглежда, няма такова намерение.

— Какво искаш да кажеш? Просто си решил да защитиш някакви хора? Доколкото си спомням, ти беше този, който каза, че хората не заслужават нито време, нито усилия.

Той трепва, като му напомням собствените му думи.

— Не харесвам побойници. Никой няма право да убива и да наранява просто защото може. Нямаше да им позволя да го сторят. А и се постарах никога повече да не го правят. — Гласът му е глух. Той ме поглежда, забелязва изуменото ми изражение, после се извръща към пътя. — Не разбирам защо си толкова изненадан. Аз съм човеколюбец, приятел.

Поклащам глава. Всеки път, щом реша, че Девет вече ми е напълно ясен, той извършва нещо, което обръща мнението ми, и накрая започвам да го харесвам повече. Свивам рамене, облягам главата си назад и се заглеждам в пейзажа, който препуска покрай прозорците. Потропвам върху облегалката в такт с музиката.

— Ами не знаех.

Той се отпуска на седалката и се усмихва самодоволно, което е присъщо на Девет, с когото съм свикнал.

— Е, ами вече знаеш, човече. Сега вече знаеш.