Възходът на номер Девет

Глава 15

Крейтън застава между Марина и Елла, за да огледа по-отблизо издълбаните в камъка линии. Докосва с дланта си центъра на очертаната врата, после я отдръпва и се обръща към Осем:

— Интересно. Топло е. А какво по-точно имаше предвид, като каза, че това е врата към далечните кътчета на Земята?

— Ето каква е работата — започва обяснението си Осем. — Телепортирам се на шейсет метра. Най-много на седемдесет и пет. И колкото по-далече отивам, толкова повече се влошава точността ми. Веднъж се целех във върха на дърво, а се озовах в леговището на планинска лъвица и малките ѝ. Не беше много хубаво за мен. Този завет за телепортиране е наистина чудесен и безброй пъти ми е бил изключително полезен, но всъщност не е толкова лесен, колкото изглежда. Обаче от тази пещера мога да се телепортирам по целия сват.

Докосвам с длан вътрешността на планината и усещам как топлината минава през мен.

— Как?

Осем се отдръпва, за да могат Елла и Марина също да докоснат вратата.

— Моето предположение е, че това е древна лориенска пещера, или е един от лориенските щабове, а аз извадих голям късмет да я намеря и още по-голям късмет да разбера какво мога да правя тук. Но каквото и да представлява, със сигурност мога да заявя, че аз не съм първият лориенец, посетил това място.

Преди още да изговори последната дума, съм връхлетяна от силен приток на адреналин и страх. Очевидно през ума на Крейтън е минала същата мисъл, защото той обръща глава в посоката, от която дойдохме, а после ме поглежда. Досещам се какво ще ме помоли, бързо отивам до прохода и се ослушвам за някакво движение. Ако това е древна лориенска пещера, тя би била под непрестанно наблюдение от страна на могадорианците. Или са оставили войници да ни чакат, или устройства, които да ги уведомят за пристигането ни.

Обръщам се към Осми:

— Ти да не си изгубил напълно ума си? Май по-скоро ние сме тези, които са загубили акъла си. Ние сме глупаците, които слепешком те последвахме в едно вече разкрито лориенско скривалище! Това място може да е наблъскано с капани!

Осъзнавайки какво съм казала, Марина и Елла се доближават.

— Ей! Вижте, съжалявам — казва Осем и оставя сандъка си. — Толкова пъти съм идвал тук, без нищо да ми се случи, че изобщо не помислих, че може да има риск.

— Да не губим време за извинения и критики — намесва се Марина. — Просто ни покажи как се отваря, за да стигнем до останалата част от света. Или поне да отидем на някое друго място.

Крейтън кимва, като продължава да се оглежда подозрително.

— Да. Нека да отидем там, където ще сме по-малко уязвими.

Осем издърпва медальона над главата си.

— Сега ще видите какво следва — усмихва се той. После задържа медальона си до синия триъгълник.

В началото нищо не се случва, но след един напрегнат момент линиите започват да хлътват навътре и да се отдалечават една от друга. Осем пуска медальона отново върху гърдите си. Разхвърчава се прах и ние отстъпваме назад няколко крачки. Когато всички линии се допират, като очертават идеална врата, десният ръб се отделя от повърхността на пещерата и вратата се отваря. До нас долита полъх от топъл въздух. Стоим неподвижно, хипнотизирани от синьото сияние, което идва от другата страна.

Енергията, която преминава през мен, е изумителна. Обзема ме пълно спокойствие.

— Каква е тази синя светлина? — питам накрая аз.

— Това е, което ми дава възможност да се телепортирам по света — отвръща Осем, сякаш обяснява нещо съвсем просто.

Елла се запътва към отвора.

— Чувствам се странно.

— Аз също — казва Марина.

Осем се усмихва и се гмурва през вратата. Крейтън и Елла бързо го последват. Аз съм последна. Поемаме по друго стълбище, а Осми започва разказа си:

— Преди няколко години, когато заветите ми започнаха да се развиват, се появиха ярки сънища, подобни на онези, които имам сега със Сетракус и Четири. Научих повече за Лориен и за старейшините. Научих и повече за историята ни тук на Земята: как сме помогнали на египтяните да изградят пирамидите си, как гръцките богове всъщност са били лориенци, как сме научили римляните на военна стратегия и много други. В един от онези сънища се разказваше как лориенците са се придвижвали на Земята и как точно са го правили. В съня си видях тази планина. Вече се бяхме преместили в Индия и аз я познах. След съня дойдох тук и започнах да търся. Така открих всичко това.

— Изумително — обажда се Марина.

Стълбите ни довеждат до друго помещение. Таванът е оформен като купол, придържан от няколко назъбени колони. Изглежда, че сме се озовали във вътрешността на планинския връх. Помещението е празно, но точно в средата виждаме една сложна конфигурация от камъни, наподобяваща водовъртеж, в чийто център се намира син камък с размери на баскетболна топка.

— Лоралит — прошепва Крейтън. Той оставя сандъка на Марина на пода и пристъпва към центъра на пещерата. — Това е най-големият лоралит, който някога съм виждал.

— Лоралитът ли ти помага, за да се прехвърляш където искаш? — обръща се Марина към Осем.

— Ами не е точно така — отвръща Осем. — Не мога да отида където пожелая. На не повече от шест, седем отдалечени места. Докато разбера, че мога да се телепортирам само там, където има подобни камъни лоралит, беше голяма бъркотия и се приземявах на места, на които изобщо нямах намерение да ходя.

— В такъв случай къде можем да отидем? — питам аз.

— Досега съм стигал до Перу, Великденските острови, Стоунхендж, Аденския залив, близо до Сомалия — определено не ви го препоръчвам по различни причини. Приземих се също в пустинята на Ню Мексико.

— Ню Мексико — обаждам се аз и веднага се обръщам към Крейтън. — Ако отидем там, за един ден можем да сме при Джон. Вече знаем, че в Щатите се придвижваме лесно.

Крейтън отива до стената и я оглежда за някакви означения.

— Я чакай. Искаш да ни кажеш, че не можеш да контролираш къде да отидеш? Това не изглежда много обещаващо.

— Така е, но ако се приземим някъде близо до Ню Мексико — ако там искаме да отидем, ще се телепортираме отново и така, докато стигнем. Не е чак толкова лошо — отвръща Осем.

— А знаеш ли дали можеш да вземеш всички със себе си? — питам го аз. — Ако твоят завет прилича на моя за невидимост, ще имаме проблем. Мога да направя другите невидими само ако те се държат за ръцете ми.

— Честно казано, не знам. Никога не съм се опитвал да взема някого със себе си — признава Осем.

— Би могъл да извършиш пътуването на два пъти — предлага Марина.

— Тези рисунки са изумителни — прекъсва ни Крейтън и посочва с ръка към стените на пещерата. — Току-виж, намерим полезна информация тук.

Той е прав. Оранжевите стени са покрити със стотици символи, картини и издълбани образи, които стигат чак до върха на купола.

Приближавам се и погледът ми е привлечен от избледняла рисунка на планета в зелен цвят. На мига се досещам, че това е Лориен, и една буца засяда в гърлото ми. Отдолу, в синьо, е скицирана женска фигура, до нея — мъжка, и двамата държат в ръцете си спящи бебета. Лъчи от бели пунктирани линии излизат от долната част на Лориен и свършват точно над четирите фигури. До главата на женската фигура в различен стил са издълбани три колони с чуждоземни знаци.

— Какво, по дяволите, значи това? — прошепвам аз напълно озадачена.

На няколко метра вляво от мен има скица на триъгълен космически кораб. Върху крилете му са изрисувани заплетени спирали и символи, а върху заобления му нос — спираловидно съзвездие.

Осем идва до мен и ми посочва съзвездието.

— Виждаш ли? Същото подреждане като онези камъни там.

Извръщам се, за да ги сравня. Той е прав. В този момент ми се приисква Катарина да е тук, за да види всичко това. Чудя се дали е знаела за него. Обръщам се към Крейтън, който разглежда рисунките върху тавана.

— Знаеше ли за съществуването на подобно място? — питам го аз.

— Напуснахме Лориен много набързо. Могадорианците атакуваха планетата ни. Не ни остана време да съберем нужната ни информация. Знаехме, че такива места съществуват, но никой не знаеше точно къде са разположени и на какво са способни. И макар че, преди да тръгнем, успяхме да съберем доста данни, останаха важни неща, за които не разбрахме — обяснява ни той.

— Всички след мен — провиква се Осем и ни кани с ръка да го последваме в един тъмен ъгъл на помещението. — А тук става от странно по-странно.

Той спира пред огромно изображение, издялано в стената. Три метра високо и шест метра дълго, то е разделено на отделни сцени. Наподобява комикс. На първия квадрат се вижда космически кораб и девет деца, застанали пред него. Лицата им са нарисувани с подробности и аз веднага се разпознавам. Да се видя като малко дете е неочакван шок за мен.

— Когато откри пещерата, това пано тук ли беше? — Крейтън откъсва поглед от стената и се обръща към Осем.

— Да — отговаря той. — Всичко си беше тук, точно както го виждате сега.

— Кой би могъл да го направи? — Гласът на Марина е изпълнен със страхопочитание и тя продължава да оглежда стената от горе до долу.

— Не знам. — Крейтън стои с ръце на хълбоците и разучава рисунките. Изпитвам леко неудобство, за първи път го виждам толкова затруднен.

Върху следващия панел са изобразени дузина тъмни фигури и аз предполагам, че това са могадорианци. В ръцете си държат мечове и огнестрелно оръжие, а фигурата в средата е два пъти по-голяма от останалите. Сетракус Ра. Малките очи и тънките устни на могадорианците са толкова точно нарисувани, че изглеждат като живи. По гърба ми полазват тръпки. Погледът ми се отмества надясно към следващата сцена, където едно момиче лежи в локва кръв. Сравнявам лицето ѝ с лицата върху първия панел и е очевидно, че това е номер Едно. Номер Две, момиче, но по-младо от Едно, е паднало под крака на един могадорианец. Мъртво. Стомахът ми се обръща, когато виждам номер Три, пронизан с меч в джунглата. Последният панел в горната редица показва номер Четири как бяга от двама могадориански войници, като прескача лъч, изстрелян от тяхното оръжие. Неволно ахвам. Отзад като фон се вижда голяма сграда, обхваната от пожар.

— Ама че странно! Това е училището на Джон — соча последната рисунка.

— Какво е? — пита Марина.

Мушкам с пръст стената.

— Това е пожарът в училището на Джон, след като се бихме с могадорианците. Аз бях там! Това е училището на Джон!

— Тогава онова там в небето ти ли си?

Вглеждам се по-отблизо и забелязвам дребна фигура с дълга коса да се рее над училището.

— Добре, това наистина е странно. Да. Не разбирам. Как би могъл някой…

— Погледни, това не е ли номер Пет? — прекъсва ме Елла и сочи първия квадрат на втория ред. Изправена на върха на един бор, човешка фигура замерва с нещо трима могадорианци долу на земята.

— Да не повярва човек. Всичко е тук. Всичко е показано — обажда се Крейтън. — Някой го е предугадил.

— Но кой? — питам аз.

— О, не — чувам шепота на Марина. — Кой е онзи? Кой друг ще умре?

Разглеждам набързо следващите два панела, които показват как започваме да се събираме, как двете с Марина стоим до едно езеро, как Джон излиза тичешком от отвора на една пещера заедно с още някой. Не знам кой е другият. Може би е Сам. Не го разпознавам, защото главата на момчето е извърната настрани. Стигам до панела, който гледа Марина. Един гард стои с протегнати ръце, а тялото му или тялото ѝ е пронизано от меч. Няма как да разберем кой е, защото лицето е изронено от стената. Парченцата от камъка са все още на пода под изображението.

— Какво става тук, по дяволите? — питам аз. — Защо липсва само лицето му? — Осем мълчи, навел глава. — Ти ли го направи?

— Никой не може да налага какво ще се случи — отвръща той.

— Затова реши просто да го унищожиш? С каква цел? Така по-малко вярно ли ще бъде? — пита го Крейтън.

— Не знаех какво означава всичко това. Не познавах никого от вас. Помислих си, че е някаква приказка, докато не…

— Това аз ли съм? — прекъсва го Марина. — Аз ли съм онази, която умира?

В главата ми се върти същият въпрос. Аз ли съм пронизана от меча? От тази мисъл ми се смръзва кръвта.

— Един ден всички ние ще умрем, Марина — изрича с особен глас Осем.

Елла събира изронените парчета и ги оглежда от всички страни.

Крейтън застава пред Осем.

— Само защото си го унищожил, не значи, че няма да се случи. Като криеш информацията от нас, не го прави по-малко вярно или по-малко предопределено да се случи. Ще ни кажеш ли кой е?

— Не съм ви довел чак дотук, за да разглеждаме едно отчупено парче от стената — заявява Осем. — Вие, приятели, вместо да спирате сега, вървете да погледнете последните два панела.

Той успява отново да привлече вниманието ни. Нищо добро за никого няма да постигнем, ако се вторачим само във въпроса кой от нас е пронизан с меча. Отново се вглеждаме в стената. На панела, който ни сочи Осем, Сетракус Ра лежи върху земята, а един меч е опрян в гърлото му. Не е възможно да разпознаем фигурата, която държи меча. От двете му страни лежат мъртви могадорианци. Върху последния квадрат е нарисувана странно изглеждаща разполовена планета. Горната част прилича на Земята — разпознавам Европа, Русия, но долната половина е покрита с дълги, неравномерни райета.

Изглежда мъртва и пуста. Отляво, към горната половина на планетата се приближава малък космически кораб. Друг малък кораб приближава отдясно долната половина.

Точно се чудя какво може да означава това, когато чувам как Елла ахва.

— Осем е.

Всички се обръщаме и виждаме, че тя е допряла отчупените парчета до мястото, където е било лицето на гарда. Беше успяла да ги събере и подреди. На картината умира номер Осем.

— Това не означава нищо — заявява категорично той.

Марина докосва внимателно ръката му.

— Ей, това е само една рисунка.

— Права си — добавя тихо и Крейтън. — Това е просто рисунка.

Осем се отскубва от Марина и се връща в средата на пещерата. Ние, останалите, стоим като сраснали с пода пред огромната стена, която разказва истории, които никой не би могъл да знае. Някой беше предсказал смъртта на Осем. Предвид точността на другите рисунки, е доста трудно човек да измисли убедителен аргумент, че точно тази е грешна. Нищо чудно, че той непрестанно се шегува, че се държи така, сякаш няма причина да е внимателен като нас, сякаш се опитва да избяга от съдбата си или пък да я предизвика лице в лице. Отново поглеждам последните два панела. Бях почувствала облекчение да видя Сетракус Ра с меч, опрян в гърлото, но фактът, че е все още жив, ме вбесява. А и какво може да означава последното изображение? Очевидно показва конфронтацията ни все още в действие, с неизвестен изход. Защо планетата е разделена на две? Какво още ще се случи?

Крейтън вдига сандъка на Марина, отива до Осем и леко го прегръща с една ръка. После започва тихичко да му говори.

— Какво мислиш, че му казва? Какво би могъл да му каже, което да го накара да се почувства по-добре? — пита ме шепнешком Марина.

Каня се да се присъединя към Крейтън, когато експлозия разтърсва пещерата и през вратата нахлува огнена вълна. Марина сграбчва ръката ми. Чувам писъците на Елла от другата страна. По назъбените колони, които крепят тавана, се появяват пукнатини. Те започват да се клатят и рушат. Едно голямо парче полита към Елла и аз използвам мисълта си, за да я прикрия, като го изтласквам далече от нея. Поглеждам към Крейтън и Осем и в същия миг Осем изчезва.

— Какво става? — изпищява Марина, която използва телекинезата си, за да защити нас двете от падащите отломъци, докато аз прикривам Елла.

— Нямам представа — казвам аз и като обезумяла се опитвам да видя през дима и прахоляка.

Изведнъж Осем отново се появява в средата на помещението. Лицето му е пепелявосиво, от едната си страна има рана, от която блика кръв.

— Могадорианци! — изкрещява той. — Те са тук!