Глава 16

Лежа в леглото и се наслаждавам на стаята, която си избрах, и невероятно удобните възглавници, които намерих там. Започвам да се унасям, когато чувам да се отваря входната врата и тихият глас на Девет, който разговаря с някого. Стряскам се и сядам в леглото. Сърцето ми пулсира в ушите. После си спомням — сигурно е портиерът, който е донесъл кутиите. Лягам отново. Бърни Косар близва петите ми и ми казва, че отива да си потърси нещо за ядене.

— И аз идвам след минута.

Лежа и зяпам тавана, скръстил ръце под главата си. Клепачите ми отново натежават. Следващото, което осъзнавам, е, че вече не гледам тавана. Навън съм и вали сняг.

— Джон, съсредоточи се! — чувам някой да казва зад мен.

Обръщам се и виждам Анри. В ръката си той държи няколко кухненски ножа. С другата си ръка е вдигнал един нож над рамото си.

— Анри! Къде сме? — провиквам се аз.

— Да не си си ударил главата? — пита Анри. Той е облечен с джинси и бял пуловер, скъсани и покрити с кръв. Някъде зад него сияе синя светлина. Опитвам се да видя какво е това и извивам врат да надникна зад него, което ядосва Анри. — Хайде, Джон! Сякаш не си тук с мен. Трябва да се съсредоточиш! Веднага!

Преди да мога да възразя, Анри мята един нож към мен и аз едва успявам да го отклоня от лицето си в последната секунда.

Той хвърля втори нож, после трети, четвърти. Блокирам всеки един, но Анри сякаш разполага с безбройно количество. Не се предавам, но става все по-трудно. Ножовете идват все по-бързо и по-бързо; твърде бързо.

— Не трябваше непрекъснато да бягаме! — изкрещявам му аз и отклонявам два ножа едновременно.

Анри хвърля следващия нож с такава бързина, че когато го отблъсквам, ръката ми започва да кърви.

— Не можем да си живеем безметежно в Чикаго, Джон! — вика той в отговор.

Когато следващият нож долита до мен, аз го хващам за дръжката и го забивам в земята. Снегът около него почернява. Хващам следващия нож и също го забивам.

— Ако бяхме намерили подходящо място, можехме да имаме истински дом! Ние дори не се опитахме! А ти избра Парадайс от всички възможни места.

— Направих каквото смятах, че е най-доброто! И не забравяй, че там беше Малкълм Гууд! Ти намери таблета, Джон! А дори не си го използвал! — крещи ми Анри.

Синята светлина зад него изчезва, а чернилката в снега започва да се просмуква и разстила и накрая сякаш газим в черно море. Анри изважда огромен нож и го запраща към мен. Опитвам да се защитя, но ръцете ми са като залепени отстрани на тялото. Гледам ножа, който лети във въздуха, като се превърта, и знам, че ще ме улучи точно между очите. Когато е на сантиметри от лицето ми, една голяма ръка се пресяга и го хваща. Това е Сетракус Ра. С плавно движение той хваща ножа, замахва с него над рамото си и го мята към мен. В мига, в който върхът на ножа потъва в черепа ми, Сетракус Ра извиква:

— Пицата ти ще изстине!

Сядам и се озовавам отново в кулата Хенкок. Целият съм потънал в пот и едва си поемам дъх. Девет е застанал на прага на стаята и държи голяма чиния с цяла пица. Устата му е пълна и без да престава да дъвче, той казва:

— Наистина, пич, трябва да я изядеш, докато е още топла. А преди срещата с момичетата искам да потренирам.

— Отново видях Сетракус Ра. — Знам, че гласът ми звучи глухо. Езикът ми сякаш лепне за небцето. — И Анри.

Девет преглъща и маха с ръка, в която държи нахапано парче пица.

— Така ли? Забрави за тях, това са само сънища. Аз така си повтарям и обикновено номерът минава.

— И как по-точно го правиш? — питам аз, но той вече се е изнесъл от стаята.

Смъквам се от леглото и се запрепъвам по коридора. Виждам Бърни Косар да унищожава размразена пържола на пода. Моята пица още вдига пара върху масата. Твърде отдавна не бях сънувал Анри и ми е доста трудно да забравя виденията. Докато ям пица, не спирам да мисля за летящите ножове, снега, как си крещяхме един на друг — и тогава ме осенява. Анри спомена таблета. До този момент само го бях разглеждал, нищо друго. А през малкото време, което му бях отделял, бях раздразнен от факта, че не работи. Посягам към сандъка си, отварям го и изваждам таблета.

Изглежда все така вбесяващо неработещ, както и предишните пъти. Един бял, метален правоъгълник с празен екран; безполезен. Нищо от онова, което правя, не го кара да оживее. Обръщам го и оглеждам портовете му. Те са триъгълни, различават се от познатите ми досега.

— Девет! — викам аз.

— Тук съм! — подвиква той от залата за наблюдение.

Напълвам устата си с пица, вземам таблета и отивам при него.

Девет седи в стол с колелца и е вдигнал краката си върху дългата маса с мониторите. Повечето от екраните показват информацията в четири отделни полета. Девет въвежда нещо от клавиатурата в скута му и съдържанието върху екраните се сменя. Нито един не показва нещо интересно.

— Нещо по-специално, което искаш да проверя? — Девет се подсмихва.

— Да. Едно име, „Сара Харт“.

Девет заравя двете си ръце в дългата си черна коса.

— Аах! Ами ти сериозно ли, човече? Да ти имам едностранчивото мислене. Затънали сме до шия в гадости и това ли е първото, което ти хрумва?

— Това е единственото, което ми хрумва — отговарям аз. — Просто го направи.

Девет въвежда името, но за мое разочарование нищо не излиза, освен списък с училищни дейности. Карам го да потърси информация за: Парадайс, Охайо; Сам Гууд; Джон Смит и Анри Смит. Всичко, което се появява, вече съм го виждал: разрушената гимназия, обвинението в тероризъм, наградата, обявена за информация, която да доведе до залавянето ни. Плъзвам белия таблет върху бюрото и го побутвам към него.

— Слушай, Девет. Имам нужда от помощта ти за това чудо.

Разказвам му за видението си и за Анри, който ми говореше за таблета.

— Човече, давай го малко по-спокойно! — съветва ме Девет. — Все забравям колко навътре вземаш тези сънища. Сега ще си пробвам късмета с този таблет.

— Заповядай.

Известно време той го върти в ръцете си и докосва всеки сантиметър от екрана му. После оглежда портовете от задната страна и цъква с език.

— Струва ми се… — Той става и отива в ъгъла на помещението, където са струпани няколко отворени кафяви кутии. Девет преравя двете най-отгоре и продължава: — Помолих да качат нещата, които са пристигнали за Сандор. Исках да видя дали пък няма да открия нещо в тях, което да ми даде идея за нов начин за връзка с останалите… — Той бута настрани първите две кутии и измъква третата. Отваря я, вади отвътре два нови лаптопа и надава тържествуващ вик: — Бинго!

Девет се изправя победоносно, размахал в ръка дебел, черен кабел. Единият му край за моя изненада е оформен като триъгълник — същия като триъгълния порт на моя таблет.

— Това откъде се появи?

— Представа нямам. На кораба, с който пристигнахме, имаше сума ти неща. Така и не видях повечето от тях, камо ли да се науча да ги използвам. Няколко пъти се опитах да разбера за какво са, но Сандор някак ги пазеше от мен и така и не стигнах доникъде. Това, което искам да кажа, е, че не правя разлика между устройствата от Земята и нашите, което изобщо не ми помага.

Той донася намерения от него кабел и допира оформения като триъгълник край до порта на моя таблет. И двамата сме затаили дъх, докато Девет пъхва кабела в порта. Краят му пасва и ние въздъхваме с облекчение. Много бавно той поставя другия край на кабела в USB порта на най-близкия компютър. Върху екрана на таблета се появява черна хоризонтална линия, а секунди по-късно — карта на Земята. Една по една се явяват седем сини пулсиращи точки: две в Чикаго, четири в Индия или Китай и една като че ли в Ямайка.

— Хм, пич — обажда се с дрезгав глас Девет, — мисля, че това сме ние. Всичките.

— Мамка му, прав си. Тук сме всички ние — шепна аз. — С това нещо тук нямаме нужда от макрокосмос.

— Я почакай. Има седем точки, но останахме шест — смръщва вежди Девет.

Облягам се назад.

— Нали ти разказах, че е имало и друг кораб.

— Добре, добре — казва той като нетърпелив ученик.

— Ами знаем, че с него е пътувало бебе. А това може да значи, че е успяло да стигне до Земята! Което пък означава…

— Сетракус Ра има насреща си седем, а не шест — прекъсва ме Девет. — Колкото повече, толкова по-весело.

Докато двамата още смиламе новата информация, в десния горен ъгъл се появява малка кутия, в която свети зелен триъгълник. Натискам го и върху картата светват две малки зелени точки. Едната се намира в Югозападна Америка, а другата в Северна Африка, вероятно в Египет.

— Имаш ли идея какво представляват? — питам аз. — Мислиш ли, че са атомни бомби? Мамка му, дали не смятат да взривят Земята?

Девет ме шляпва по гърба.

— Не. Я помисли малко. Една карта, на която сме показани ние, очевидно е предназначена за нас. Бомбите на могадорианците попадат в друга категория. Мисля, че това са нашите кораби, човече!

Онемявам. Но в думите му има смисъл. Ако това е вярно, тогава може да стане истина и още нещо, толкова прекрасно, че не си позволявам да мисля за него. Ако Сетракус Ра умре и Земята бъде спасена, ние бихме могли да полетим обратно към Лориен. Бихме ѝ помогнали да излезе от зимния си сън. Можем да се приберем у дома. Изведнъж отчаяно ми се приисква да разбера точното местоположение на точката, която свети на югозапад, онази, която е по-близо до нас.

— Къде се намира? — питам и я посочвам.

Девет изважда на екрана една карта и казва:

— Онази, която е на запад, е в Ню Мексико, другата е в Египет.

Думите „на запад“ ми припомнят последните думи на специален агент Уокър.

Решението ми е мигновено и окончателно.

— Там трябва да отидем. В Ню Мексико.

Загрузка...