Вълшебният кораб (Робин Хоб) читать бесплатно онлайн полную версию книги

Зима

Глава двадесета Вербовчици

Във Външния проход имаше малко убежища, които с право да се наричат така, но Кътчето беше едно от тях. По време на отлив до него се достигаше трудно, но веднъж достигнато, това място можеше да предостави истинска почивка за кораби и екипажи в продължение на нощ или две. Повечето пристанища от Външността редовно биваха връхлитани от зимните бури, които вилнееха над Дивото море. Случваше се тези бури да обстрелват брега в продължение на цели седмици. Всеки разумен капитан държеше кораба си далеч от сушата по време на пътуването на юг, защото близостта до нея тук означаваше опасност от разбиване. Ако запасите от вода не бяха станали неизползваеми (включително и по инак непретенциозните моряшки критерии), Жътвар никога не би рискувал да влезе в Кътчето.

Ала именно така се бяха стекли нещата. И по тази причина екипажът получаваше една благословена нощ на брега, която да им предостави жени, различна от осолено месо храна и от рядка помия вода. Трюмовете на кораба бяха пълни с месо, кожи и мас. Богат товар, изработен с мъка. Моряците от Жътвар с право се гордееха с постижението си. Бяха изминали едва петнадесет месеца подир отплаването от родния Кандило.

Поне пътуването към дома бе далеч по-бързо отколкото при напускането му. Професионалните моряци знаеха, че са си заслужили бонусите, очакващи ги в края на курса, а ловците и дерачите бяха водили собствени сметки. Онези, които плаваха принудително, вече знаеха, че стига да пристигнат живи в крайното пристанище, ще стъпят на брега като свободни хора.

Ател, юнгата, се бе отличил, заработвайки и дерачески бонус в допълнение към полагащата му се заплата. Това бе изострило интереса към него на онези от екипажа, които обичаха да играят на зарове, само че техните покани се бяха оказали неуспешни — срамежливото момче отказваше да залага предстоящия му бонус. За изненада на всички, той бе отказал и предложението да се премести при дерачите и ловците и да стане част от тях. Ател бе предпочел да си остане обикновен моряк. На въпросите момчето само се усмихваше и отвръщаше:

— Предпочитам да си бъда моряк. Моряците могат да служат на всеки съд. А ловците и дерачите трябва да идват на север поне веднъж годишно. Таз година за първи път дойдох на север; не ми хареса особено.

Това се оказа най-добрият отговор, който Ател би могъл да даде. Ловците и дерачите получиха възможност да оценят коравостта си, а моряците кимаха одобрително към проявената мъдрост. Интересно дали Алтея бе обмислила всичко това, чудеше се Брашън, или просто бе извадила късмет. Той продължаваше да поглежда към нейната маса в кръчмата. Алтея седеше в края ѝ, надвесена над същата халба тъмна бира. Девойката слушаше внимателно, смееше се на подходящите места и си придаваше убедително свенлив вид, когато курвите се опитаха да я доближат. Тя се бе превърнала в истински член на екипажа.

Онзи следобед на брега я беше променил. Тя си бе доказала, че е в състояние да блести, когато възложената задача не изисква груба сила. По време на целия лов тя бе одирала кожи; с течение на времето бе станала дори още по-бърза. Тази увереност Алтея бе отнесла заедно със себе си на борда, съсредоточавайки се над задачите, където ловкостта и бързината имат по-голяма тежест от силата. Тя все още се затрудняваше, когато трябваше да работи редом с мъжете, но пък от един юноша това се очакваше. Нейната бляскава проява караше останалите да вярват, че по-късно тя ще привикне и към другите си задължения.

Брашън погълна последните две глътки от халбата си и я повдигна за още. Алтея проявяваше разумност и в още едно отношение: тя не пиеше. Той кимна на себе си. Излизаше, че я е подценил. Тя щеше да преживее това пътуване, стига да продължаваше по същия начин. Естествено, не можеше да прекарва години с настоящата си дегизировка, но с това пътуване щеше да се справи.

Една от слугините се приближи, за да напълни чашата му. Брашън кимна и бутна монета към нея. Със сериозен вид момичето я взе и направи реверанс, преди да се стрелне към следващата маса. Девойката беше красива; интересно защо баща ѝ ѝ позволяваше да работи тук? Нейното поведение недвусмислено показваше, че тя не е една от курвите на заведението, но дали всеки моряк би зачел това? Брашън остана загледан след нея, също като повечето клиенти на пивницата. Един от тях се опита да защипе ръкава ѝ, но тя се измъкна умело. Обаче край Ател тя спря и с усмивка се обърна към юнгата. Алтея демонстративно се вторачи в чашата си и позволи на девойката да я напълни. Усмивката, която предполагаемото момче получи, бе далеч по-дружелюбна от полагащата се на останалите клиенти. Брашън се подсмихна; Алтея приличаше на достоверно момче, а свенливостта му веднага би го направила по-интересно от останалите посетители. Може би смущението на Алтея не беше изцяло престорено.

Той остави чашата на плота и разкопча жакета си. Тук му беше прекалено топло. Мисъл, която го накара да се усмихне: отдавна не беше изпитвал горещина. Залата беше суха и топла, а краката му бяха стъпили на под, който не се накланяше. Притеснението, този вечен спътник на моряка, започна да го отпуска. При завръщането им в Кандило Брашън щеше да е спечелил достатъчно, за да си стъпи обратно на краката. И този път той нямаше да сглупи и да прахоса спечеленото. Не. Този път щеше да се вслуша в съвета на капитан Вестрит и да се отнесе по-отговорно. Освен това той разполагаше с избор. Вече знаеше, че капитанът на Жътвар с радост ще го задържи на работа. Вероятно той можеше да остане на този кораб колкото си иска. Другата възможност беше да напусне в Кандило и да се огледа за някой по-добър съд. По-чист, по-бърз. Да се върне към плаването на борда на търговски кораби и тъй да обхожда многобройните пристанища.

Познато изгарящо усещане върху долната му устна го накара да премести късчето киндин. Наркотикът действително притежаваше обещаваните от продавача качества, за да може да прогори кожата толкова бързо. Брашън отпи нова глътка бира, за да охлади усещането. В това отношение капитан Вестрит се бе проявявал като пълен тиранин. Дори най-малкото подозрение, че някой от хората му е употребил киндин, на сушата или на борда, довеждаше до неумолима проверка на долната устна. И най-незначителният белег от изгаряне довеждаше до освобождаването на въпросния моряк още на следващото пристанище, без заплата.

Брашън бе спечелил това късче по-рано днес, на комар. Хазартът представляваше поредното развлечение, което той не си бе позволявал от доста време. Какво пък, човек понякога имаше нужда да се отпусне. Брашън не бе постъпил неразумно и не бе заложил нищо, което да не може да си позволи да загуби. Първият му залог бе представлявал един зъб от морска мечка, който той бе оформил във фигурка през свободното си време. Почти от самото начало бе започнал да печели. Е, веднъж за малко не бе изгубил моряшкия си нож, което би било мъчително, но поредният прилив на късмет го спаси. И Брашън се беше сдобил не само с късчето киндин, но и с достатъчно пари, за да се почерпи с пиво.

Той се чувстваше едва ли не гузен заради успеха си. Парите и наркотика той бе спечелил от помощника и бюфетчията на Веселата маца, друг ловен кораб, спуснал котва тук. Само че трюмовете на Веселата маца бяха пълни единствено с бъчонки неоползотворена сол: корабът тепърва се отправяше на лов. А толкова късно хората му щяха да се затруднят да наловят достатъчно мечки. Брашън не би се изненадал, ако те останеха да изчакват китовете. Това вече бе противна и опасна работа. И той адски се радваше, че няма да му се налага да я върши. Тазвечершният успех бе знаков — показваше, че късметът му започва да се подобрява. И че животът му също започва да се оправя. Разбира се, Вивачия и капитан Вестрит, Са да бди над паметта му, още му липсваха. Ала той поемаше по нов път.

Брашън изпразни халбата си и разтърка очи. Явно беше по-уморен от очакваното, за да се чувства толкова грохнал. Обикновено киндинът го оживяваше. Това бе и обичайното действие на наркотика: да поражда усещане за удовлетворение, съчетано с прилив на енергия да се забавляваш. Но в момента на Брашън се струваше, че на света няма нищо по-хубаво от едно топло, меко легло. Сухо, което не смърди на пот, влага, мас и кълчища. И без дървеници.

Заради вглъбяването си в този райски образ той се сепна при вида на девойката. Тя се усмихна пакостливо на сепването му и посочи към чашата му, отново празна. Морякът я покри с длан и печално поклати глава.

— Боя се, че вече нямам пари. Но това е за добро. Не искам да бъда махмурлия, когато отплаваме утре.

— Утре? В такова време? — със състрадание попита тя.

Брашън раздвижи глава по начин, който потвърждаваше собствената му неохота.

— Буря или не, ще трябва да изтърпим. Времето и вълните не чакат никого. Колкото по-бързо отплаваме, толкова по-бързо ще се приберем у дома.

— У дома — каза тя и отново се усмихна. — Тогава тази бира е от мен. За бързо пътуване към дома, за вас и целия ви екипаж.

Той бавно отдръпна ръка и се загледа в наливаната течност. Късметът му наистина започваше да се усмихва.

— Вие сте от същия кораб като онези мъже, нали? Жътвар?

— Да — потвърди Брашън и отново размести късчето киндин.

— И вие сте помощник-капитан.

— Едва трети след капитана.

— Вие сте Брашън?

Той кимна не можа да сдържи усмивката си. Не можеше да не се поласкае от жена, която знаеше неговото име още преди той да е узнал нейното.

— Разбрах, че Жътвар е напълнил трюма си и е поел обратно. Екипажът ви явно е много добър?

Тя имаше навика да повдига вежда, когато задава въпрос.

— Бива го.

Брашън започваше да се наслаждава на този разговор. Но тогава девойката издаде същинската причина за щедростта си.

— Онзи млад момък в края е вашият юнга, нали? Той не обича да пие много.

— Така е. Той и на думи е пестелив.

— Забелязах — печално каза тя. И подир миг неочаквано додаде: — Истина ли е онова, което се говори за него? Че умеел да одира морските мечки със същата бързина, с която ловците ги прострелват?

Значи тя действително мислеше, че Алтея — Ател — изглежда добре. Брашън поздрави правотата си с бърза усмивка.

— Не е вярно — вече със сериозен вид рече той. — Ател е много по-бърз от ловците. Точно това е проблемът с него. Той скочи да дере мечките още непростреляни. И ловците ни трябваше да си губят времето да преследват одраните от него животни.

И Брашън отпи от бирата си. За момент тя остана вторачена в него. Едва впоследствие девойката осъзна смисъла на думите му, прихна и го побутна игриво. Отпуснатият моряк трябваше да се вкопчи в плота, за да не падне.

— Простете! — възкликна тя и го хвана за ръката, за да му помогне да се намести.

— Няма проблем. Просто съм прекалено уморен.

— В такъв случай… — Сега девойката говореше тихо. Тя замълча, за да привлече погледа му. Очите ѝ бяха сини, по-дълбоки от морето. — Отзад има стая с легло. Моята стая. Бихте могли да си починете там.

Точно преди Брашън да се е убедил изцяло в смисъла на думите ѝ, тя сведе очи, обърна се и започна да се отдалечава. Помощникът повдигна чашата си и отпи. В този момент момичето добави, през рамо:

— Кажете ми, ако решите да се възползвате.

Девойката спря, повдигнала въпросително вежда. Или може би този жест бе подканящ?

Добронамереният късмет е като доброто време — човек трябва да извлича максималното от него. Брашън допи на един дъх оставащата бира и се надигна.

— Бих искал — тихо отвърна той. И беше истина. Без значение дали към предложеното легло спадаше и самата девойка, предложението му звучеше прекрасно. Какво можеше да изгуби? Той за пореден път премести киндина, отлично качество.

— Хайде още по едно — обяви Релър. — И после най-добре да се връщаме на кораба.

— А, ти не ни чакай — изкикоти се един от моряците. — Върви сам, ние скоро ще дойдем. — Той бе започнал да клюма.

Релър се пресегна през масата и го разтърси.

— Стегни се, Йорд. Никакви припаданици тук. Щом се върнем на кораба, ще можеш да се проснеш направо на палубата и да хъркаш като прасе, ако щеш. Но не и тук.

Нещо в тона му сепна Йорд и го накара бавно да повдигне глава.

— И защо?

Релър се приведе към него.

— По-рано днес един от моряците на борда на Терн ме предупреди. Нали знаеш Веселата маца, дето стои на котва до нас? Те са изгубили седем души заради зараза. Капитанът им обикалял три дни из града в опит да наеме повече хора, но без успех. Говори се, че той е започнал да се отчайва. Корабът му тепърва трябва да се отправи към островите. Всеки ден закъснение ще се превърне в седмица, през която те трябва да ловуват. Та моят човек от Терн ми каза, че би било най-разумно нашите момчета да не се делят един от друг и да спят на борда. От два дена един от техните ловци е изчезнал. Сам можеш да се досетиш какво подозират те. Така че на кораба ще се връщаме всички заедно. Освен ако не искаш отново да се отправиш на север на борда на Веселата маца.

— Вербовчици? — ужасено попита Йорд. — Тук, в Кътчето?

— А какво по-добро място? — продължи да шепне Релър. — Ако някой не се върне на кораба си навреме, никой няма да седне да го чака. Лесно е да се притаиш в тъмното и да нападнеш някой непредпазлив моряк, който вече се вижда у дома. Това не е град, където хора като нас трябва да се разхождат сами.

Йорд рязко се изправи на крака.

— Повдига ми се от северната бълвоч. Хич даже няма и да рискувам. Хайде, момчета, връщаме се на кораба.

Релър се огледа.

— А къде изчезна Браш? Той не седеше ли ей там на бара?

— Струва ми се, че той изчезна с едно от момичетата — за първи път се обади Алтея. Неодобрението в гласа ѝ накара останалите да я погледнат изненадано. — Едно, което май беше хвърлило око на мен — кисело додаде тя. И отпи последна глътка от чашата си. — Да вървим. Тук и без това бирата има вкус на пикня.

— Ти откъде познаваш вкуса ѝ? — подразни я Йорд.

— Не е нужно да я вкусвам. Стига ми да усетя, че тя вони като твоя хамак, Йорд.

— А, ти обичаш хамаците да душиш! — захохоти Йорд. Останалите се присъединиха към смеха, а Алтея само поклати глава. И на брега, и в морето хуморът им си оставаше един и същ. Въпреки това тя нямаше търпение да се завърне на кораба. Колкото по-бързо напуснеха тази вмирисана бърлога, толкова по-бързо щяха да достигнат Кандило.

Алтея се оттласна от масата, а Йорд посочи към чашата ѝ.

— Туй ще го пиеш ли? — поиска да узнае той.

— Моля — каза тя и се обърна да последва останалите. С крайчеца на окото си тя видя как Йорд отмята глава назад и после се отърсва като мокро куче.

— Отврат. Май са ти сипали от плакната бъчва. — Морякът обърса уста в ръкава си и излезе.

Вън бурята още вилнееше. Интересно дали тук някога имаше и спокойно време, уморено се почуди Алтея. И присви очи към натежалия от капки вятър, който се нахвърляше срещу косата и дрехите ѝ. Още на втората крачка от усещането за топлина беше останал единствено спомен. Време ѝ беше да се завърне към живота на юнга.

Заради бурята тя почти чу повика на пивничаря. Релър се обърна; тя проследи погледа му и едва тогава видя въпросния да наднича отвъд прага на заведението си.

— Ти ли си Ател? — изкрещя той към Релър.

Морякът мълчаливо посочи Алтея.

— Брашън те вика. Малко е попрепил. Ела да го извлечеш.

— Прекрасно — промърмори тя. Защо ли Брашън се беше спрял на нея? Релър ѝ направи знак да се върне.

— Среща обратно на кораба! — високо каза той, за да надвика вятъра. Алтея кимна и уморено закрачи обратно към гостилницата. Никак не ѝ се искаше да крачи сред бурята, повлачила залитащ Брашън. Но пък такива задължения се падаха на юнгите. Ако помощникът повърнеше, пак на нея щеше да се падне да почиства.

С недоволно мърморене тя изкачи стъпалата и влезе вътре. Съдържателят посочи към една врата в задната част.

— Той е там — отвратено каза мъжът. — Едва не припадна върху едно от момичетата.

— Веднага ще го изведа — обеща Алтея и, капеща, се отправи към посочената ѝ врата. Отвъд имаше мрачна стая с легло. Девойката от кръчмата също стоеше там, с развързана блуза. Момичето се бе привело над Брашън; при влизането на мнимия юнга то повдигна очи и се усмихна безпомощно.

— Не зная какво да правя — каза девойката. — Ще ми помогнеш ли?

Ако Алтея беше истински юнга, вероятно тя би се разсеяла от оголените гърди на девойката и веднага би пристъпила в стаята. Вероятно не би си помислила, че лежащият Брашън прилича по-скоро на зашеметен човек, който е оставен да легне, вместо на някой, припаднал от препиване. В този миг колебание тя различи някакво движение от лявата си страна. Алтея отскочи назад и ударът само закачи главата ѝ, вместо да се стовари с възнамеряваната сила. Късата палка закачи и рамото ѝ, карайки десницата ѝ да изтръпне. С възклик тя залитна напред. Ударилият я мъж затръшна вратата след нея.

Алтея веднага разбра, че девойката също е съучастник. Раздразнена от болката, тя удари разголената с цялата си сила по лицето. Ударът не се получи според желанието ѝ, но въпреки това девойката изпищя, колкото наранена, толкова и шокирана. Тя залитна назад, сграбчила лицето си, а Алтея се извърна към мъжа край вратата.

— Безсърдечно лекенце! — изръмжа онзи и замахна. Този път Алтея успя да избегне удара му изцяло и да се хвърли край него, към вратата. И дори успя да я отвори.

— Вербовчици! — изкрещя тя с целия дъх, останал в тялото ѝ. Бял приплам я повали на пода.

Гласовете се завърнаха първи.

— Един от Терн, онзи, когото търсеха. Той беше в избата. Един от Карлайл и тези двамата от Жътвар. Има още двама, посипани с пръст. Вероятно са ги ударили прекалено силно. Гавра е за един моряк да си отиде така.

Вторият глас отвърна небрежно.

— Така си е, но пък моряци бол.

Тя отвори очи и видя преобърнати маси. Бузата ѝ се допираше в някаква локва. (Дано въпросната локва да беше от бира.) Мъжки крака, обути в ботуши, стояха пред лицето ѝ, достатъчно близо, за да я настъпят. Местни хора, облечени в дебели кожени дрехи. Тя се раздвижи и при втория си опит успя да се надигне. Заради движението стаята се разлюля пред очите ѝ.

— Момчето се свестява — каза глас. — Защо удари момичето на Падж, мърльо?

— Тя беше примамката. Тя също е замесена — бавно отвърна Алтея. Мъже. Нима не можеха да видят под носовете си?

— Може и да е, може и да не е — предпазливо отвърна мъжът. — Можеш ли да се изправиш?

— Така мисля. — Тя подири опора в един от столовете, съборен край маса, и успя да се изправи на крака. Виеше ѝ се свят, освен това ѝ се гадеше. Алтея повдигна ръка към тила си и погледна пръстите си. Те бяха почервенели. — Ранен съм — каза тя. Никой не прояви интерес.

— Помощникът ти е още тук — каза мъжът с ботушите. — По-добре го изведи и вървете на кораба си. Падж е побеснял, защото си ударил дъщеря му. Никой ли не те е учил как да се държиш с жени?

— Падж също е замесен, щом това се случва в задната му стаичка и в избата — мрачно изтъкна Алтея.

— Падж? Падж се занимава с тази кръчма от десет години, може и повече. На твое място не бих казвал подобни неща. По твоя вина масите и столовете са скапани. Вече не си добре дошъл тук.

Алтея стисна очи и отново ги отвори. Подът се беше успокоил.

— Ясно — каза тя. — Сега ще изведа Брашън.

Очевидно Кътчето беше техен град и те се разполагаха с него както си поискат. Тя бе имала късмет, че в онзи момент пивницата бе пълна с моряци, които никак не обичаха похитителите. Двамата местни изобщо не изглеждаха притеснени от начина, по който кръчмарят Падж си докарваше допълнителни пари. И ако край огъня не стояха група гневни моряци, дали тези двамата изобщо щяха да пуснат нея и Брашън да си вървят? Трябваше да се маха, докато можеше.

Със залитане тя се приближи към злополучната задна стаичка и надникна вътре. Брашън седеше на леглото, отпуснал глава в ръцете си.

— Браш? — дрезгаво го повика тя.

— Алтея? — Брашън замаяно погледна по посока на гласа.

— Сега съм Ател! — тросна се тя. — И ми е омръзнало всички да ми се присмиват за името. — Младата жена го задърпа за ръката. — Ела, трябва да се връщаме на кораба.

— Лошо ми е. Имало е нещо в бирата — простена той и повдигна ръка да опипа тила си. — Освен това мисля, че някой ме удари.

— Мен също. — Алтея се приведе до ухото му и снижи глас. — Трябва да се махаме колкото се може по-скоро. Онези отвън никак не се притесняваха, че стопанинът си докарва допълнително, като отвлича моряци. Колкото по-бързо напуснем, толкова по-добре.

За човек с неговия замаян вид Брашън разбра изненадващо бързо.

— Дай да се подпра — нареди ѝ той и неловко се изправи. Тя обви ръката му около раменете си. Може би той беше прекалено висок, а може би тя бе твърде ниска, за да напредват бързо. Почти ѝ се струваше, че Брашън умишлено се опитва да я притисне към земята. С бавни стъпки двамата излязоха от стаичката и се отправиха към вратата. Един от моряците край огнището им кимна, а двамата местни ги наблюдаваха безизразно.

На излизане Брашън пропусна едно стъпало; двамата едва не се стовариха сред замръзващата киша на улицата.

Помощникът повдигна глава към небето.

— Става студено.

— Тази нощ дъждът ще се превърне в градушка — мрачно предрече Алтея.

— Мамка му. А вечерта започваше така добре.

Тя се затътри по улицата, като все така влачеше тежестта му. Край една затворена търговска кантора девойката спря, за да се огледа. Цялото градче бе притъмняло; студените струи, които обливаха лицето ѝ, също не помагаха.

— Почакай за момент, Алтея. Трябва да се облекча.

— Ател — уморено му напомни тя.

Неговата скромност се състоеше в отдалечаване на две крачки, подир което Брашън неумело се зае да разкопчава панталоните си.

— Извинявай. — Няколко мига по-късно той продължи разговора.

— Няма проблем — прояви великодушие тя. — Ти още си пиян.

— Не съм пиян — настоя спътникът ѝ и отново се облегна върху рамото ѝ. — Мисля, че е имало нещо в бирата. Не, вече съм сигурен. И вероятно щях да го усетя, ако не беше киндинът.

— Ти дъвчеш киндин? — невярващо го погледна Алтея. — Ти?

— Понякога — оправда се Брашън. — Рядко. От много време не бях употребявал.

— Баща ми винаги казваше, че киндинът е убил повече моряци, отколкото бурите — мрачно каза тя. Главата я болеше.

— Сигурно — съгласи се той. Двамата вече наближаваха пристанището, когато Брашън каза: — Но някой път трябва да го опиташ. Нищо друго не може да прогони проблемите ти.

— Не се съмнявам.

И до този момент хладината на нощта не бе успяла да го отърси от унеса.

— Още малко остана — увери го тя.

— Зная. А какво беше станало там? В кръчмата?

В този момент страшно ѝ се искаше да се разгневи, ала не разполагаше със силите. Беше почти забавно.

— За малко да те отвлекат. Утре ще ти разкажа.

Брашън се умълча. Вятърът започна да утихва.

— По-рано си мислех за теб. За онова, което трябва да направиш. Трябва да отидеш на север.

Тя поклати глава, макар че другият надали можеше да види.

— Не, благодаря, това е последният ловен кораб, на който пътувам. Освен ако случаят не ме принуди.

— Нямах това предвид. Далеч на север и после на запад. Отвъд Калсид, към Херцогствата. Там корабите са по-малки. И капитаните не ги е грижа дали си мъж или жена, стига да работиш здравата. Поне така съм чувал аз. Там не са рядкост и жените капитани, понякога и целият екипаж е от жени.

— Варварки — изтъкна Алтея. — Те са много по-тясно свързани с жителите на Външните острови, отколкото с нас. И освен това те прекарват по-голямата част от времето си в опити да се убият едни други. Поне така съм чувала аз. Брашън, та повечето от тях дори не могат да четат. И, Са всеблаги, се бракосъчетават пред камънаци.

— Клетвени камъни — поправи я той.

— Баща ми търгуваше с тях, преди да започнат войната си — упорито продължаваше Алтея. Те бяха достигнали пристанището; вятърът бе подновил устрема си със злост, която едва не я събори. — Той казваше — говореше тя, задържайки Брашън на краката му, — че те били по-големи варвари и от калсидците. Че половината им постройки дори нямат остъклени прозорци.

Но Брашън също беше неотклонен.

— Това е по крайбрежието. Чувал съм, че във вътрешността имало наистина великолепни градове.

— Ако отида там, аз бих останала по крайбрежието — сприхаво каза Алтея. — Пристигнахме. Гледай си в краката.

Жътвар бе привързан към кея и неспокойно се поклащаше под ударите на вятър и вода. Алтея бе очаквала, че дъсченият мост ще се окаже трудно препятствие, но Брашън го прекоси изненадващо добре. Веднъж стъпил на борда, той се отдели от нея.

— Върви да се наспиш, момче. Утре отплаваме рано.

— Тъй вярно, сър — благодарно отвърна тя. Още ѝ се гадеше и ѝ се виеше свят. Вече достигнала целта си, Алтея се чувстваше още по-уморена. Тя се затътрузи към люка.

Долу тя завари неколцина от екипажа, които още не си бяха легнали, а стояха около слаб фенер.

— Какво ти се е случило? — каза Релър.

— Вербовчици — лаконично отвърна тя. — Опитаха се да отвлекат Брашън и мен, но ние успяхме да им се изплъзнем. Те са били отвлекли един ловец от Терн. И още двама, доколкото разбрах.

Другият изруга.

— Капитанът на Веселата маца ли е бил замесен?

— Не зная — отвърна тя. — Но Падж със сигурност има пръст, дъщеря му също. В бирата имаше сънотворно. Никога повече няма да стъпя в тази кръчма.

— Проклетник. Нищо чудно, че Йорд хърка като заклан. Той изпи дозата, която е била предназначена за теб. Аз отивам на борда на Терн, да чуя какво ще разкаже техният ловец — заключи Релър.

— И аз ще дойда — каза един от другите.

Като по магия останалите, уж унасящи се, се надигнаха и се струпаха да чуят новините. Алтея се надяваше, че за тях историята ще бъде добре украсена. От своя страна тя се интересуваше единствено от хамака си. И от отплаването.

Едва на четвъртия опит той успя да запали фенера си. Брашън внимателно го затвори и седна върху койката си. Но след миг се надигна, за да се приближи до огледалцето, прикрепено към стената. Там помощникът дръпна надолу долната си устна и я огледа. Мамка му. Цяло чудо щеше да бъде, ако обгарянията не се възпаляха. Той почти беше забравил тази особеност на киндина.

Морякът се отпусна тежко обратно на леглото и започна да свлича куртката си. Едва тогава той видя, че левият ръкав е подгизнал не само от вода, но и от кръв. Подир няколко мига взиране Брашън внимателно опипа тила си. Но там имаше само цицина, не и кръв. Тази кръв не беше негова. Той я разчегърта с нокът. Все още влажна, червенееща. Може би Алтея? Умът му все още се затрудняваше да размишлява ясно. Да, Алтея. Нали тя му беше казала, че също е била ударена по главата? Глупачка, защо не му беше казала, че кърви? С въздишката на връхлетяния от съдбовна несправедливост той отново облече връхната си дреха и напусна каютата.

Трюмът си оставаше все така мрачен и смрадлив. Едва третият от моряците, които Брашън разбуди, се оказа достатъчно адекватен, за да му посочи мястото, където спи Ател: един ъгъл, в който и плъх трудно би се шмугнал. Със светлината на парченце свещ помощникът се добра до мястото и разтърси спящата Алтея, без да обръща внимание на протестите ѝ.

— Ела в каютата ми, момче, за да ти зашия главата. И престани да хленчиш — заповяда той. — Няма да допусна да хванеш треска и да ми лежиш цяла седмица. По-живо, че и аз искам да спя.

Той се постара да изглежда раздразнен, а не притеснен. Алтея го последва обратно горе на палубата и към каютата му. Дори и в светлината на оскъдното пламъче Брашън можеше ясно да различи бледността ѝ. И че косата ѝ е покрита със залепнала кръв.

Вече влизащ в каютата си, помощникът се тросна:

— Затвори вратата след себе си. Няма да стоя на открито.

Тя се подчини с тромаво покорство. В мига, в който вратата бе затворена, Брашън я залости. Подир това мъжът се обърна и хвана Алтея за раменете. Искаше му се да я разтърси, ала той не го стори, а само я сложи да седне върху койката.

— Какво те е прихванало? — просъска Брашън, докато си окачваше куртката. — Защо не ми каза, че си ранена?

Но и той самият знаеше, че тя му бе посочила това. И отчасти очакваше Алтея да му напомни.

Тя повдигна ръка към главата си и каза:

— Просто бях толкова уморена…

Проклинащ теснотията, Брашън прескочи краката ѝ, за да си вземе медицинското сандъче и да започне да рови в него. Избраните лекарства той хвърляше на койката до себе си. Помощникът приближи фенера; светлината му беше прекалено слаба. Алтея трепна, когато пръстите му започнаха да опипват скалпа ѝ, да отгръщат гъстата черна коса в търсене на раната. Много скоро връхчетата им започнаха да аленеят: раната все още кървеше. Това беше обичайно; разкъсванията на скалпа винаги кървяха много. Така че това обстоятелство не биваше да го притеснява. И въпреки това Брашън изпитваше тревога. Безпокоеше го и замаяният ѝ поглед.

— Ще трябва да отрежа от косата ти — предупреди я той. Очакваше възражение.

— Щом трябва.

Брашън се загледа в зениците ѝ.

— Колко пъти те удариха?

— Два пъти. Така ми се струва.

— Разкажи ми всичко. Всичко, което си спомняш за случилото се тази нощ.

И тя го стори — в несвързани изречения. А междувременно Брашън придружаваше разказа ѝ с хрущене на ножица, за да си очисти място около раната. Разказаното от нея не му даваше възможност да се гордее с ума си. В комбинация с всичко, което той си спомняше, ставаше повече от ясно, че те двамата с Алтея са били набелязани за отвличане, за да попълнят оределия екипаж на Веселата маца. Излизаше, че тази вечер Брашън действително е бил късметлия, макар и не по начина, по който първоначално си мислеше, за да се отърве. Само благодарение на късмета си в момента той не се намираше окован в трюма на чуждия съд.

Раната, която той откри върху главата ѝ, бе дълга колкото малкия му пръст и зееше отворена заради опъна на плитката. Дори и след като помощникът отряза околните кичури и я почисти, от процепа продължаваше да сълзи кръв.

— Ще се наложи да я зашия, — каза ѝ той. И се постара да прогони от себе си както замайването от допълнителната съставка, сипана в бирата, така и смущението от мисълта, че ще му се наложи да пронизва скалпа ѝ с игла. За щастие Алтея изглеждаше още по-замаяна и от него. Каквото и да използваха вербовчиците, то бе ефикасно.

Под жълтеникавото сияние на фенера той вдяна конец от рибешко черво в ухото на закривена игла. Тя изглеждаше съвсем дребна сред мазолестите му пръсти. И хлъзгава. Какво пък, нима щеше да се окаже по-различно от кърпенето на дрехи и платна? Та той бе правил това от години.

— Не мърдай — малко излишно я предупреди той. И внимателно допря върха на иглата до кожата. Сега трябваше да приложи лек натиск, за да пробие. Но вместо това кожата на скалпа се плъзна и Брашън не можа да направи първия шев.

Той вложи още натиск, при което Алтея изпищя и блъсна ръката му.

— Какво правиш? — гневно попита тя и се извърна да го погледне.

— Казах ти. Трябва да ти зашия раната.

Девойката замълча.

— Извинявай. Не те слушах. — Тя разтърка очи и внимателно опипа раната. — Да, явно ще трябва да се шие — изсумтя Алтея, отпусна клепачи, а подир това отново го погледна. — Иска ми се или да припадна, или да се свестя. Сега просто се чувствам замаяна. Отвратително е.

— Сега ще погледна с какво разполагам — отвърна Брашън и, отпуснат на едно коляно, се зае да преглежда лекарствата си. — Тези запаси не са били подновявани от години — замърмори той на себе си. Алтея надничаше над рамото му. — Половината от шишенцата и бурканчетата са празни; билките, които би трябвало да са зелени или кафяви, са сиви, а някои неща миришат на мухъл.

— Може би точно така трябва да миришат? — предположи Алтея.

— Не зная.

— Дай аз да погледна. Преди аз подновявах лекарствата на Вивачия при всяко пристанище. — Тя се приведе край него, към сандъчето, разположено между стената и койката. В тази неудобна позиция девойката се зае да повдига шишенцата към светлината на фенера. Едно гърненце привлече вниманието ѝ достатъчно, за да може тя да го отвори, да сбърчи отвратено нос заради миризмата му и отново да го запуши. — Тук няма нищо полезно — реши Алтея и се отпусна обратно на койката. — Аз ще притискам кожата, а ти ще шиеш. Ще се постарая да стоя неподвижно.

— Почакай за момент — неохотно отвърна Брашън. Той бе запазил част от късчето киндин. Неголяма част, само колкото да разполага с нещо, което да му носи утеха в най-противните дни. Помощникът го извади от джоба на куртката си, почисти го и го показа на Алтея, след което го счупи на две. — Киндин. Той ще те разбуди и ще те накара да се почувстваш по-добре. Използва се ето така.

Той го пъхна между долната си устна и зъбите и го намести с езика. Познатата горчивина веднага започна да изпълва устата му. Този път това усещане бе придружено от също тъй горчивата мисъл, че точно този наркотик му бе попречил да усети приспивателното в бирата. Но беше излишно да мисли подобни неща постфактум.

— В началото много ще горчи — предупреди Брашън. — Защото в него има пелин. Но ще те оживи.

Със скептичен вид Алтея последва примера му. Тя веднага сгримасничи и зачака, загледана в събеседника си. След миг тя попита:

— Трябва ли да обгаря?

— Силничък е — призна другият. — Размествай го с език, не го оставяй на едно и също място.

Пред очите му изражението ѝ бавно започна да се променя; усмивка изникна и върху неговото лице.

— Бива го, нали?

Алтея се засмя:

— И действа бързо.

— Бързо връхлита, бързо те пуска. Самият аз никога не съм виждал някаква вреда от него, стига човек да се е отърсил от ефекта, когато дойде негов ред да работи.

Девойката неловко местеше късчето под езика си.

— Баща ми казваше, че моряците крадат от часовете си сън, когато го използват. И така пристигали на вахта изнурени, вместо отпочинали. А ако влиянието му още не ги било отпуснало, те щели да приемат излишни рискове заради изкуствената увереност. — Тя замълча за момент. — Рискуващите застрашават всички, така казваше той.

— Спомням си — потвърди Брашън. — Никога не съм дъвкал киндин на борда на Вивачия, Алтея. Аз уважавах баща ти.

Подир момент мълчание тя въздъхна и предложи:

— Давай да приключваме.

Брашън се съгласи и отново взе иглата с конеца. Алтея следеше движенията му. Може би той я бе направил прекалено будна.

— Така не мога да работя — оплака се той. — Легни на койката и си извърни главата. Да, точно така.

Сам той приседна на пода. В тази позиция наистина беше много по-удобно. Той попи тромаво събиращата се кръв и отстрани няколко отново заплели се косъма.

— Сега защипи кожата. Не, така пръстите ти ми пречат. Извърти ръка. — Брашън се зае да намества ръцете ѝ. Не беше случайност, че в резултат на неговата подредба едната ѝ китка закриваше по-голямата част от видимостта ѝ. — Така е добре. Ще се постарая да бъда бърз.

— По-добре бъди внимателен — предупреди го Алтея. — И недей да го зашиваш прекалено стегнато. Нека бодовете бъдат колкото се може по-равни.

— Ще се опитам. За пръв път правя това. Но неведнъж съм виждал как се прави.

Алтея размести своето късче киндин, с което напомни на Брашън да стори същото. Той едва не трепна, защото парчето докосна вече чувствително място.

Девойката стисна зъби, а той започна. Опитваше се да не мисли за болката, която причинява, а да се съсредоточи над качеството на работата си. Най-сетне му се удаде да пробие кожата. Налагаше му се също да притиска ръбовете на раната, за да изкара иглата. Най-трудното беше прокарването на конеца. По време на този процес нишката издаваше тих звук с изключително неприятно звучене. Алтея скърцаше със зъби и потрепваше в отговор на всеки бод, но мълчеше.

Най-накрая приключил, Брашън пристегна възел и отряза излишния конец.

— Готово е — каза той и пусна иглата. — Отдръпни ръце. Да видим как съм се справил.

Алтея се подчини. Ясно можеше да се види, че лицето ѝ е лъснало от пот. А Брашън критично се вглеждаше в цепнатината. Работата му не беше за изложба, но бе достатъчна, за да придържа кожата. Той кимна доволно.

— Благодаря ти — тихо каза тя.

— Аз трябва да ти благодаря — отвърна Брашън. Най-накрая ѝ признаваше. — Ако не беше ти, в този момент аз щях да се намирам в трюма на Веселата маца.

Той се наведе и я целуна по бузата. Нейната ръка обгърна шията му; Алтея извъртя глава, за да целуне устата му. Брашън изгуби равновесие и трябваше неудобно да се подпре върху койката си, но не прекъсна целувката: тя имаше вкус на киндина, който и двамата споделяха. Пръстите ѝ бяха обгърнали врата му с лек натиск, който бе не по-малко вълнуващ от самото съприкосновение на устните им. От толкова време той не беше усещал подобна нежност…

Алтея беше тази, която първа се отдели. Брашън се изправи.

— Сега да те превържем — неловко заяви той, след като си пое дъх.

Девойката бавно кимна.

Той взе ивица плат и отново се приведе над нея.

— Това беше проява на киндина — неочаквано каза той.

Тя намести парченцето на друго място.

— Може би. Но дори и така да е.

Макар койката да беше тясна, Алтея пак успя да се отдръпне встрани. Подканящо. Тя отпусна глава върху протегнатата си ръка, от която се излъчваше топлина. Брашън настръхна. Тази ръка го подканяше.

Той прочисти гърло и направи един последен опит.

— Това не е добра идея. Не е безопасно.

— Нищо не е безопасно — тъжно отвърна тя.

Пръстите му развързваха ризата ѝ тромаво; под нея имаше и пристегнати ивици плат. Брашън отстрани и тях, за да освободи малките ѝ гърди и да ги целуне. Тя беше толкова крехка. И освен това кожата ѝ бе попила вкуса на солена вода, кълчища и дори на маста, която превозваха. Но тя беше топла, подканяща. И освен това беше жена. Така че Брашън се отпусна върху късия тесен нар, за да бъде с нея. Най-вероятно заради киндина му се струваше, че тъмните ѝ очи са бездънни. Беше стряскащо, че момиче с толкова остър език може да има тъй мека и податлива уста. Дори и когато тя впи зъби в рамото му, за да смълчи несловесните си викове, болката се оказа сладостна.

— Алтея — меко прошепна той в косата ѝ, когато двамата отпочиваха между втория и третия път. — Алтея Вестрит.

Той назоваваше не просто нея, а цялата съвкупност от усещания, които тя бе събудила у него.

Браш. Брашън Трел. Една частица от нея не можеше да повярва, че тя прави това с Брашън Трел. Не и това. Някаква дребна и саркастична наблюдателка гледаше невярващо как тя утолява импулсите си с неговото тяло. Той беше най-лошият възможен избор.

Вече е прекалено късно да се тревожа за това, каза си тя и го придърпа още по-дълбоко в себе си. Заглъхнала беше онази обичайна предпазливост. Винаги, с изключение на онзи първи път, тя бе проявявала достатъчна разумност да не превръща тези неща в лични. Сега тя не само се отдаваше с невъздържаност, която я шокираше, а и го правеше с човек, когото бе познавала от години. И в случая не можеше да става дума за случайност. Още в момента, когато той се бе отпуснал върху нея след първото им сливане, Алтея бе започнала да го насърчава за поредна проява. Тя се чувстваше като умираща от глад жена, неочаквано натъкнала се на банкет. Тялото ѝ пламтеше. Може би това се дължеше на киндина? А може би и без него би се издигнала нуждата, до този момент укривана, нуждата за обикновена близост. В един момент тя усети сълзи да дразнят очите ѝ, а снагата ѝ да потръпва от ридание. Този изблик Алтея задуши в рамото му, стресната от силата на самотата и страховете, които това сношение изличаваше. Толкова дълго тя бе оставала силна; не можеше да понесе да издава слабостта си по такъв начин пред когото и да било, още по-малко пред човек, който знаеше коя е тя в действителност. Затова тя впи ръце в гърба на Брашън и го накара да повярва, че тази проява също е била израз на страстта ѝ.

Тя не искаше да мисли. Не и сега. В този момент просто желаеше да извлече за себе си всичко, което можеше да получи. И продължаваше да прокарва длани по мускулите на ръцете и гърба му. В средата на гърдите му имаше дебела ивица къдраво окосмение. Останалата част от тях и от корема му бе покрита с черен мъх, ожулен заради грубата тъкан на дрехите му и постоянното движение на кораба.

Отново и отново я целуваше той, без да намира насита. Устата му носеше вкуса на киндин; когато целуваше гърдите ѝ, върху зърната си тя усещаше острото жегване на наркотика. Тя плъзна ръка между телата им, към твърдата хлъзгавина, която се плъзгаше в нея. Миг по-късно Алтея притисна дланта си над устата му, за да заглуши вика му, съпроводил последния тласък — тласък, оставил и двама им край ръба на вечността.

Известно време тя не мислеше за нищо. Реалността я връхлетя рязко и я накара да осъзнае тясната, покрита с пот койка, притискащата я тежест на любовника ѝ и нейната коса, затисната под ръката му. Беше ѝ студено на краката. Освен това кръстът ѝ се беше схванал.

Алтея започна да го избутва.

— Пусни ме да стана — тихо каза тя. И тъй като другият не помръдна, Алтея продължи, по-настойчиво: — Притискаш ме, Брашън. Стани!

Той се раздвижи, което ѝ позволи да се надигне. Брашън остана да лежи, свит, така че приседналата Алтея се оказа обгърната от тялото му. Той я гледаше със загатната усмивка. И повдигна ръка, за да прокара пръст по една от гърдите ѝ. Тя потръпна. С нежност, която я ужаси, Брашън придърпа единственото одеяло и покри раменете ѝ.

— Алтея… — поде той.

— Не казвай нищо — неочаквано го помоли тя. — Не говори.

Ако той заговореше за онова, което двамата бяха сторили току-що, то щеше да придобие още по-голяма плътност и да се превърне в част от живота ѝ, която тя не би могла да отхвърли. Вече удовлетворена, тя възвръщаше предпазливостта си.

— Това не може да се случва повторно — изтърси Алтея.

— Зная. Зная. — Въпреки това той милваше шията ѝ и следеше с поглед ръката си, спускаща се към корема ѝ. Пръстите му леко докоснаха пръстена с талисман в пъпа ѝ. — Това е нещо необичайно.

Под меката светлина на фенера дребният череп намигна.

— Беше подарък от милата ми сестра — горчиво каза Алтея.

Брашън се поколеба.

— Мислех, че само курвите ги носят — смутено каза той.

— Сестра ми също смяташе така.

Без предупреждение тя се оказа нападната от старата болка.

И неочаквано Алтея се сви и успя да легне на койката до него. Брашън я намести към извивката на тялото си. Топлотата беше приятна, както и нежният му допир върху една от гърдите ѝ. Тя знаеше, че трябва да отблъсне ръката му: не биваше да допуска случващото се да продължава. Най-разумно би било да стане, да се облече и да се върне долу. Но никак не беше лесно да се направи подобно нещо, когато надигането би те накарало да усетиш целия студ на каютата… Тя потръпна и се притисна към Брашън. Той я прегърна с две ръце, за да я задържи близо до себе си. В безопасност.

— Тя защо ти е дала талисман от магическо дърво? — В гласа му се долавяше неохотно любопитство.

— За да не се случи да забременея и изложа семейството си. И за да не пипна някаква обезобразяваща зараза, чрез която цял Бингтаун да разбере що за уличница съм аз.

Тя умишлено избра тази дума, лично натърти на нея.

Брашън застина за момент, преди да отпусне ръка върху гърба ѝ и да започне да я милва успокояващо. Подир това той започна да масажира нежно раменете и врата ѝ. Алтея въздъхна безшумно и отново се отпусна.

— Сама съм си виновна — каза гласът ѝ. — Никому не трябваше да казвам за това. Но тогава бях едва на четиринадесет и смятах, че трябва да споделя с някого. А на баща си не можех да кажа, не и след като той прогони Девън.

— Девън. — Брашън повтори името, но не като въпрос.

Алтея въздъхна.

— Това се случи преди ти да постъпиш на борда. Девън беше моряк. Изключително красив. И винаги усмихнат, винаги готов да се пошегува дори със сполетялата го неправда. Той не се страхуваше от нищо. Нищо не бе в състояние да го стресне.

Тя затихна. Известно време мислеше единствено за допира на Брашън, под който напрегнатите мускули на гърба ѝ бавно се отпускаха.

— Точно от това произтичаха неразбирателствата между него и татко. Той би станал най-добрият моряк на борда на кораба, ако беше разсъдлив, веднъж ми каза татко. И би станал отличен помощник-капитан, ако знаеше кога да се страхува. А Девън не плаваше така. Той винаги се оплакваше, че бихме могли да вдигнем допълнителни платна, а когато работеше сред мачтите, винаги беше най-чевръст. Аз още тогава знаех какво има предвид баща ми. Когато останалите моряци се опитваха да не изостават от Девън, работата биваше вършена по-бързо, ала за сметка на старателността. Биваха допускани грешки. Моряци се нараняваха. Нищо сериозно, но ти си спомняш какъв беше баща ми. Той винаги казваше, че инцидентите на борда на жив кораб трябва да се избягват, заради отчетливостта на неприятните емоции.

— Мисля, че е бил прав — тихо каза Брашън и целуна тила ѝ.

— Прав беше — раздразни се Алтея. Но този ѝ прилив не трая дълго. — Тогава бях на четиринадесет. А Девън беше толкова красив. Той имаше сиви очи. Обичаше да сяда на палубата след смяната си, да издялква разни неща за мен и да ми разказва за пътуванията си. Струваше ми се, че няма място, което той да не е посещавал, и че няма нещо, което той да не е правил. Освен това Девън никога не говореше открито против татко, нито пред мен, нито с останалите от екипажа. Ала човек винаги можеше да разбере кога той смята, че плаваме прекалено предпазливо. В онези моменти на лицето му изникваше една почти незабележима подигравателна усмивка. Понякога това му изражение вбесяваше татко, но на мен то се струваше толкова очарователно. Дръзновено. Присмех, захвърлен в лицето на опасността. — Тя въздъхна. — Смятах, че той е непогрешим. Тогава бях влюбена.

— И той се е възползвал от теб? — попита Брашън с осъдителен глас. — На борда на бащиния ти кораб? Подобна постъпка минава отвъд дръзновеност, тя е глупава.

— Не. Не се случи така — колебливо отговори тя. Не ѝ се искаше да му разказва, ала по някаква причина не можеше да спре — Мисля, че той знаеше как го боготворя. Понякога флиртуваше с мен, но шеговито. И аз можех да въздишам над думите му, макар да знаех, че не са сериозни. — Алтея поклати глава в укор към някогашната си личност. — Но една нощ получих своя шанс. Бяхме спуснали котва в Лийс. Нощта беше спокойна, баща ми беше слязъл в пристанището по работа, повечето от моряците също почиваха на брега. Аз бях дежурна, вече се бях върнала от града. Бях си купила… обици, парфюм, копринена блуза и една дълга пола, също копринена. Бях облякла всичките си покупки, за да може той да ме види, когато се прибере. И когато го зърнах да се прибира рано, сам, сърцето ми се разтуптя толкова силно, че почти не можех да си поема дъх. Разбирах, че е настъпил моят шанс.

— Той се качи на борда с един скок, както правеше винаги, приземи се по котешки на палубата и дойде при мен. — Тя прихна да се смее. — Двамата трябва да сме говорили, да сме си разменяли думи. Но аз не си спомням нищо от това. Помня само изключителното щастие да му кажа колко много го обичам. Без да ми се налага да бъда внимателна, защото нямаше кой да ни чуе. А той стоеше и ми се усмихваше, сякаш не можеше да повярва колко е благосклонен към него късметът. И ме хвана за ръката, отведе ме до един от люковете, повдигна полата ми, смъкна долната ми дреха и ме облада направо там. Приведена над един шлюз, като момче.

— Изнасилил те е? — смая се Брашън.

Алтея прихна да се смее.

— Не. Не беше насилване. Той не ме принуди. Онова, което той правеше, ми беше непознато, ала бях убедена, че съм влюбена. Подчиних се доброволно и му позволих да го направи. Той не беше груб, но беше изчерпателен. Изключително изчерпателен. Тогава не знаех какво да очаквам, така че бих могла да кажа, че не съм останала разочарована. След като приключи, той ме погледна с онази очарователна усмивка и каза: Надявам се, че ще си спомняш това до края на живота си, Алтея. Защото аз ще го помня. — Тя си пое дъх. — Тогава той слезе долу и изникна отново, нарамил торбата си. С нея Девън напусна кораба. Никога повече не го видях.

Проточи се мълчание.

— Аз не спирах да го чакам и да се оглеждам за него. Когато два дена по-късно отплавахме, разбрах, че татко го е освободил още при пристигането ни в това пристанище.

Брашън простена и поклати глава:

— Това означава, че с теб той е отмъстил на баща ти.

— Никога не съм гледала на това по такъв начин — бавно отвърна тя. — Винаги смятах, че то е било нещо, което той просто е дръзнал да направи, смятайки, че няма да бъде хванат. — Тя събра храброст да попита: — Наистина ли смяташ, че за него е било отмъщение?

— Така ми се струва — също шепнешком отвърна Брашън. — Мисля, че това е най-лошото нещо, което някога съм чувал — додаде той. — Девън. Ако някога го срещна, ще го убия.

Искреността в гласа му я стресна.

— Най-лошото настъпи после — призна девойката. — В Бингтаун се върнахме няколко седмици по-късно. Тогава бях сигурна, че съм бременна. Просто бях уверена. Не смеех да отида при баща си, а да говоря с майка си би било почти същото. Затова се обърнах към омъжената си сестра, защото бях убедена, че тя ще ме посъветва. Зарекох я да мълчи и ѝ казах — поклати глава тя.

С език Алтея премести късчето киндин. То бе разранило лигавицата, а вкусът му почти бе изчезнал.

— И какво стана? — побутна я Брашън. Той звучеше искрено заинтригуван от историята.

— Тя се ужаси. Започна да плаче и ми каза, че съм унищожена завинаги. Че съм била курва, уличница, срамяща рода си. Тя престана да ми говори. Някъде четири дена по-късно течението ми се появи, точно навреме. Отидох при нея насаме и ѝ казах за това. Казах ѝ още, че ако някога разкаже на татко или мама, аз ще я обвиня в лъжа. Бях много уплашена. Заради казаното от нея бях сигурна, че близките ми ще ме изгонят и никога няма да ме обикнат отново, ако узнаят.

— Нали тя ти е дала думата си?

— Не бях сигурна, че тя ще спази обещанието си. Вече бях почти сигурна, че е казала на Кайл: заради начина, по който съпругът ѝ започна да се държи с мен. Но самата тя не ми крещя. Просто ми даде това украшение и ми каза, че ако го нося, няма да забременея или да се заразя. Каза още, че поне това съм била дължала на семейството си. — Алтея почеса тила си и трепна. — Подир това нещата между двете ни никога вече не бяха същите. С течение на времето се научихме да бъдем учтиви една с друга, главно за да не даваме основание на родителите си да започнат да задават въпроси. Ала онова лято беше най-ужасното в живота ми. Предателство подир предателство.

— Предполагам, че след това не ти се е налагало да се притесняваш от срещите си с мъже?

Тя трябваше да очаква, че Брашън ще зададе подобен въпрос. Мъжете винаги искаха да знаят. Тя сви рамене, решила да разкрие цялата истина.

— Тук-таме. Не беше често. Само два пъти. Имах усещане, че не е било… както трябва да бъде. От начина, по който мъжете на борда на Вивачия говореха за това, аз подозирах, че би трябвало поне да бъде приятно. Аз бях усетила единствено… натиск, малко болка и влага. И това бе всичко. В един момент се престраших и опитах още два пъти, с различни мъже. Беше… беше хубаво.

Брашън повдигна глава, за да я погледне в очите.

— И сега ли беше хубаво?

Още една истина, с която тя не искаше да се разделя.

— Не, не беше хубаво, а както винаги трябва да бъде. По-рано не бях изпитвала подобно нещо. — Подир това, защото не можеше да понесе мекотата, изникнала в очите му, тя додаде: — Може би заради киндина.

И Алтея извади късчето.

— Остана ми раничка — оплака се жената и измести очи от болката, започнала да се изписва върху лицето му.

— По-вероятно е било заради него — призна той. — Чувал съм, че в някои случаи той се отразява на жените по подобен начин. Повечето от тях го избягват, защото той поражда кървене… Като от месечно течение. — Брашън неочаквано придоби смутен вид.

— Намерил кога да ми каже — промърмори тя. Брашън я бе пуснал. Ефектът на киндина вече отслабваше, заменен от сънливост. А в главата ѝ пулсираше неприятна болка. Тя трябваше да става. Но… Студена стая. Влажни дрехи. Не, щеше да полежи само още минутка. След минутка тя щеше да се надигне и да се върне обратно в уединението си. — Трябва да вървя. Ако ни хванат…

— Зная — отвърна Брашън, но не помръдна. Единствено ръката му помилва тялото ѝ, последвана от тръпка.

— Брашън, ти сам разбираш, че това не може да се повтори.

— Да, разбирам. — Устните му стояха почти прилепени до кожата на тила ѝ, за да я целунат бавно. — Не бива да се повтаря. Нито веднъж след този последен път.

Глава двадесет и първа Посетители

С въздишка Роника повдигна очи от счетоводните си книги.

— Какво има?

Рейч изглеждаше смутена.

— Дело Трел е във всекидневната.

Роника повдигна вежди.

— И защо ми казваш това?

Обичайно Дело идваше и си отиваше когато си поиска. Тя беше най-добрата приятелка на Малта най-малко от две години насам; тези формалности между момичетата отдавна бяха изчезнали. Рейч беше се втренчила в пода и колебливо каза.

— По-големият ѝ брат е с нея. Керуин Трел.

Роника се навъси.

— В такъв случай ще го приема веднага. Не тук, ще отида при него. Той каза ли защо е дошъл?

За момент Рейч прехапа устната си.

— С ваше разрешение, той каза, че е дошъл заради Малта. Със сестра си.

— Какво? — Роника скочи на крака, като прободена.

— Аз не познавам тази област на вашите обичаи. Но на мен това не ми се виждаше… правилно. Затова ги помолих да изчакат. — Рейч изглеждаше много смутена. — Надявам се, че не съм породила някаква неприятност.

— Не се тревожи — натърти Роника. — Малта сама създаде тази неприятност. Но младият Трел би трябвало да притежава по-добри обноски. Във всекидневната ли каза, че чакат?

— Да. Желаете ли да поднеса напитки?

В лицето на тази социална дилема ролите на господарка и слугиня почти бяха изчезнали. Бяха останали само две жени.

— Да, Рейч — отвърна Роника подир миг колебание. — Права си, случаят е най-добре да бъде разрешен с формалност, а не с гълчене. Дори и ако той се е държал по начин, който заслужава точно такова отношение. — Възрастната жена отново замълча за момент. — Кажи и на Кефрия да дойде, преди да поднесеш. След това изчакай малко и уведоми Малта, че тя има гости. Тя е отговорна за станалото, нека види как е редно да се постъпва в подобни ситуации.

Рейч изпълни гърдите си с въздух — войник, приготвящ се за битка.

Останала сама, старицата прокара длани по лицето си и разтърка очи. За момент тя погледна към счетоводните книги, но поклати глава. Главата и очите вече я боляха от преглеждането им, а въпреки това не бе открила някакъв начин да намали дебита и да увеличи кредита. Ако не друго, неочакваната визита поне щеше да отвлече мислите ѝ от този невъзможен проблем, дори и да беше неприятна. Тя оправи косата си, изправи се и пое към всекидневната. Отлагането само би породило излишно напрежение. Керуин Трел беше съвсем млад, но освен това беше и наследник на могъщо Търговско семейство. Роника трябваше да го постави на мястото му, но без да го наскърбява. Щеше да ѝ се наложи да пристъпва изключително предпазливо.

Пред вратата на всекидневната тя поспря, за да си поеме дъх, и отпусна ръка върху дръжката.

— Майко.

Роника се обърна към енергично приближаващата се Кефрия. Пламъчета на гняв блестяха в обичайно покорните очи на дъщеря ѝ; устните ѝ бяха притиснати. Възрастната жена не помнеше някога да я е виждала в такъв вид. И повдигна ръка, за да напомни:

— Не бива да наскърбяваме семейство Трел — съвсем тихо каза тя. Кефрия чу думите, но ги отхвърли.

— Същото се отнася и за семейство Вестрит — просъска тя. В този момент тонът ѝ прозвуча досущ като гласа на баща ѝ, което сепна Роника.

Кефрия сама отвори вратата и влезе първа.

Керуин гузно повдигна поглед от крайчеца на дивана, върху който беше приседнал. Дори Дело изглеждаше сепната. Тя наклони глава, за да погледне зад Кефрия и Роника.

Старицата заговори първа, за да изпревари дъщеря си:

— Малта ще се присъедини към нас след малко, Дело. Убедена съм, че твоята приятелка много ще се радва да те види. За нас е изключително удоволствие да те приветстваме, Керуин. Ти не си идвал от… Дори не мога да си спомня последния път, когато ти дойде да ни видиш.

Керуин скочи на крака и се поклони. След това той се усмихна, макар и насилено.

— Спомням си, че родителите ми ме доведоха на сватбата на Кефрия. Но това беше преди години.

— Около петнадесет — отбеляза Кефрия. — Спомням си, че ти беше любознателно момченце. Хванах те да се опитваш да ловиш златните рибки от фонтаните в градината, ако не се лъжа?

Роника се опита да си припомни възрастта на все още изправеното момче. Осемнадесет години? Деветнадесет?

— Сигурно. Спомням си много смътно. Разбира се, както ти сама изтъкна, тогава бях още малък.

— Така е — отвърна Кефрия, преди Роника да е успяла да отвори уста. — И аз никога не бих обвинила някое малко дете, задето е видяло нещо красиво и е поискало да го притежава. — С усмивка тя додаде: — Ето че и леката закуска пристига. Седни и се чувствай като у дома си.

Рейч бе донесла кафе със сладкиши, сметана и ароматни билки. Тя постави подноса върху масичката и излезе. В ролята на домакиня влезе Кефрия. За известно време разговорът засягаше единствено предпочитанията на гостите за начина, по който да пият кафето си. Приключила, Кефрия седна и се усмихна към тях. Дело се бе отпуснала на крайчеца на канапето и не спираше да поглежда към вратата. Изглежда тя се надяваше, че Малта ще се появи и ще я спаси от останалите възрастни.

Кефрия веднага възобнови атаката си.

— На какво дължим посещението ти, Керуин?

Той посрещна погледа ѝ дръзко, но самият му глас бе тих:

— Малта ме покани… ни покани. Бях извел Дело на пазар; там срещнахме Малта. Тя ни покани да ѝ дойдем на гости.

— Разбирам. — Тонът на Кефрия не подложи казаното на съмнение. Роника се надяваше, че тя е успяла да скрие отвращението си по-добре от дъщеря си. — Малката вятърничавица не ни каза, че ще дойдете. Но момичетата са такива, а Малта е по-лоша от обичайното. Главата ѝ е пълна с глупости, които не оставят място за разум и любезност.

Роника почти беше престанала да слуша Кефрия, вглъбявайки се в собствени мисли. Колко ли често Малта се бе промъквала на пазара сама? И дали срещата наистина е била случайна, както твърдеше Керуин Трел? Старицата замислено погледна към Дело. Дали пък двете момичета не бяха планирали тази среща?

Сякаш повикана от мисълта ѝ, Малта влезе точно в този момент. И смаяно огледа официалната обстановка. Предпазлива пресметливост изникна върху лицето ѝ, сторила се много грозна в очите на Роника. Кога момичето бе успяло да усвои подобна своеволност? Беше очевидно, че Малта се е надявала да приеме Дело и Керуин сама. Поне тя нямаше вид да ги е очаквала днес. Макар че косата ѝ беше сресана, а върху устните ѝ да се долавяше багрило, поне роклята ѝ беше подобаваща за годините ѝ. Тя носеше обикновена вълнена рокля, с бродерия, красяща краищата на полата и шията. И въпреки това нещо в начина, по който тази одежда бе носена — пристегната, за да подчертава талията и да кара плата да очертае наливащата се гръд — показваше, че това е жена в детски дрехи. А Керуин Трел се бе изправил на крака, както подобава при влизането на една млада жена.

Това беше по-лошо, отколкото Роника се бе опасявала.

— Малта — приветства я майка ѝ и се усмихна. — Дело ти е дошла на гости. Но първо няма ли да останеш да пиеш кафе с нас?

Дело и Малта се спогледаха. Гостенката преглътна и облиза устни:

— А после би могла да ни покажеш онзи кампсис, за който каза, че цъфтял. — С по-висок от необходимото глас тя се обърна към Кефрия: — Малта ни разказваше за вашата оранжерия. Брат ми много се интересува от цветя.

Кефрия се усмихна в отговор.

— В такъв случай ще му я покажем. Малта прекарва толкова малко време там; изненадана съм, че изобщо си е спомнила, че имаме кампсис. Аз лично ще разведа брат ти. Все пак — тя обърна все още усмихнатото си лице към младежа — не бих рискувала да го оставя насаме със златните ми рибки, не и след предишния му опит.

На Роника почти ѝ стана жал за младежа. Той се усмихна принудено и се постара да не показва, че е разбрал същинския смисъл на изреченото.

— Сигурен съм, че разходката ще бъде много интересна.

Роника бе очаквала, че ще ѝ се наложи да поеме контрол над тази ситуация. Ала поне в тази област Кефрия изглежда бе приела пълната си роля. На възрастната жена се наложи единствено да се включва в общите приказки. И да наблюдава. Много скоро тя се убеди, че двете момичета наистина са действали заедно. Дело изглеждаше далеч по-смутена и гузна. Малта също не беше особено спокойна, но бе решителна. Тя съсредоточаваше вниманието и репликите си върху Керуин по начин, на който той не можеше да отвръща. Самият младеж осъзнаваше колко е неподобаваща тази ситуация, но изглеждаше безсилен да се освободи от нея. Като мишка, прикована от погледа на змия. Той се стараеше да остава съсредоточен върху любезностите на Кефрия, а Малта му се усмихваше над ръба на чашата си. Мислено Роника поклати глава. Дъщеря ѝ се бе притеснявала, че Малта е прекалено наивна, за да пристъпи сред обществото; беше се опасявала, че мъжете биха могли да се възползват от нея. Но в случая обратното изглеждаше по-вероятно: Малта наблюдаваше Керуин със съсредоточението на дебнеща котка. Дълбоко в сърцето си Роника трябваше да се зачуди за същинските интереси на внучката си: дали тя проявяваше интерес към самия мъж, или към преследването му? Керуин беше млад; и от малкото, което Роника бе видяла до този момент, очевидно неопитен в подобни игри. Ако Малта го спечелеше прекалено лесно… и той се отзоваваше на вниманието ѝ с прекалена готовност… имаше вероятност тя да го захвърли, за да се насочи към нови цели.

Сега старицата наблюдаваше внучката си с нови очи. Онова, което съзираше, тя не би намерила за достойно нито у някой мъж, нито у някоя жена. Малта се беше превърнала в хищник. И може би беше прекалено късно за намеса. Но кога красивото момиченце се беше превърнало в алчна женска, вместо в жена? Роника осъзна, че започва да одобрява решението на Кайл да върне Уинтроу от манастира. Щом някое от тези деца трябваше да наследи богатствата на рода Вестрит, то Уинтроу бе за предпочитане пред тази непозната Малта.

Мислите ѝ се насочиха към Уинтроу. Дано момчето да се справяше добре. А всъщност би било по-реалистично да насочи колебанията си към оцеляването му. Вече бе пристигнало съобщение от манастира — някой си Берандол се интересуваше за момчето и питаше за завръщането му. Роника бе връчила посланието на Кефрия, защото това беше нейна отговорност.

Имаше моменти, в които на старицата се искаше жестоко да накаже дъщеря си заради нейната отстъпчивост пред Кайл. Роника искаше да я накара да осъзнае всяка частица болка, която този мъж бе съумял да им причини само за месеци подир смъртта на Ефрън. Уинтроу бе на практика отвлечен в робство на борда на семейния си кораб. И само Са знаеше какво бе станало с Алтея.

Имаше моменти, в които тази неизвестност измъчваше Роника най-силно. Тогава тя будуваше и неспирно се опитваше да отгатне съдбата на немирната си дъщеря. Дали тялото ѝ не се разлагаше в някой набързо изкопан гроб? Дали тя живееше някъде в Бингтаун, сред възмутителни условия и немислим труд? В последното Роника се съмняваше. Тя бе разпитвала, но не беше дочула никакви слухове за дъщеря си. Ако Алтея беше още жива, тя беше напуснала Бингтаун. Но при какви обстоятелства?

Само за пет години Бингтаун бе изгубил голяма част от цивилизоваността си. Новодошлите бяха донесли със себе си не само всевъзможни пороци, а и нови, бързо разпространяващи се отношения към прислугата и към жените. Новите заселници бяха предимно мъже. Роника не знаеше как са се отнасяли те към съпругите си в родината, но жените в техните домакинства се отличаваха от робите само номинално. А робите получаваха още по-малко грижа и от животните. Първият път, когато Роника бе видяла един от новодошлите да удря слугата си насред пазара, тя бе застинала на мястото си. Не заради самата постъпка; дори сред Търговците в Бингтаун имаше дребнави тирани, хора, които избухваха срещу слугите или близките си. Обикновено подобни люде си получаваха заслуженото: слуги, които крадяха, лъжеха и влагаха старанието си в отбягването на работата, вместо във вършенето ѝ. Ала удареният слуга на пазара бе треперил мълчаливо; той не бе заплашил своя работодател с напускане, дори не се бе оплакал. И с това си мълчание той бе направил чуждото възразяване невъзможно. Човек се поколебаваше и, усъмнен, се питаше дали ударът не е бил оправдан? Дали мълчанието не утвърждаваше вината на ударения? И тъй никой не се бе застъпил за него.

В днешно време в Бингтаун слугите имаха своите разновидности. Съществуваха истински слуги, като бавачката, които получаваха заплата и запазваха собственото си достойнство и правото да се разполагат с живота си — обикновена работа. Но освен това присъстваха и слугите на новите заселници, които на практика бяха роби: те съществуваха с единствената цел да търчат в отговор на капризите на своите господари. Това не беше законно, но как някой можеше да докаже, че дадено лице е роб, а не обикновен слуга? Когато бъдеха запитани, тези служители незабавно и плахо потвърждаваха, че те са слуги, чиято заплата бива изпращана при семействата им. Мнозина настояваха, че са доволни от живота си, и че сами са избрали въпросния живот. В тези случаи Роника винаги се замисляше с отвращение за заплахите, способни да ги тласнат към подобна лъжа. Явно тези заплахи биваха привеждани в действие, щом робите се страхуваха по такъв начин.

— Приятен ден, Роника Вестрит.

Тя не се сепна — поне с толкова умение разполагаше. Керуин стоеше пред нея, свеждайки глава в почтителен поклон. На свой ред старицата кимна.

— Приятен ден, Керуин Трел. Надявам се, че оранжерията ни ще ти хареса. А ако кампсисът ти се понрави, Кефрия би могла да ти даде калем. Може да изглежда грубо, но ние подрязваме храстите си значително, за да им придадем красива форма. И за да цъфтят по-лесно.

— Разбирам — каза той, искрено. След което ѝ благодари и последва Кефрия. Малта и Дело, доближили главици, ги последваха. Малтиното сдържано раздразнение проличаваше в стиснатите ѝ устни и разперените ноздри. Очевидно тя бе възнамерявала да остане насаме с Керуин, може би най-много в компанията на сестра му. Защо? Може би и самото момиче не знаеше.

Може би това беше най-ужасяващото от всичко: Малта се хвърляше толкова агресивно, без дори да осъзнава последиците от постъпките си.

Но чия вина беше това, немилостиво се запита Роника. Децата бяха раснали под нейния покрив. Тя ги бе виждала често — на масата, в градините, край себе си. И все пак за нея те винаги си бяха оставали децата. Не бъдещите възрастни; не малки хора, които се развиват непрекъснато. Само децата. Например Силдин. Къде беше той сега? Какво ли правеше? Най-вероятно с бавачката, а може би с наставника си. В безопасност, разбира се. Но това беше всичко, което Роника знаеше за него. Прониза я моментен пристъп на паника. Имаше толкова малко време. Дори и сега може би беше прекалено късно. Та как бяха израснали дъщерите ѝ? Кефрия, която непрекъснато търсеше някоя чужда воля, която да замени нейната собствена, и Алтея, която винаги и всякога признаваше единствено само своята воля.

Тя си припомни счетоводните страници, чието непоклатимо отражение на реалността не можеше да бъде променено от никакво усилие на волята. Тя си припомни дълга, който имаше да изплаща на рода Фестрю от Дъждовните земи. Кръв или злато изплащат дълга. Едно неочаквано изкривяване на гледната точка ѝ показа, че това не е неин проблем, а проблем на Силдин и на Малта. Не бяха ли те кръвта, която да изплати дълга? А тя не ги беше научила на нищо. На нищо…

— Господарке? Добре ли сте?

Роника погледна към Рейч. Жената бе влязла, за да събере чашите и чинийките, и с препълнения си поднос бе застанала пред втренчената в празнотата своя господарка. Тази жена, робиня под собствения ѝ покрив, трябваше да наставлява нейната внучка. Жена, която Роника изобщо не познаваше. Нима самото нейно присъствие не представляваше урок? Робството беше нещо приемливо, така ли излизаше? Какви заключения щеше да си извлече Малта за същината на ролята на една жена в задаващото се общество?

— Седни — обърна се тя към Рейч. — Трябва да поговорим. За внучката ми. И за теб самата.

— Джамаилия — тихо каза Вивачия.

Думата го събуди и той отдели буза от палубата, на която бе заспал сред зимното слънце. Беше ясен ден, нито топъл, нито хладен, с приятен вятър. Беше следобедният час, през който Уинтроу трябваше да обръща внимание на кораба, както невежо се бе изразил баща му. Той бе седял близо до носа, където бе кърпил панталоните си и тихо бе разговарял с фигурата. Но не помнеше да е заспивал.

— Извинявай — рече Уинтроу, търкащ очи.

— Нима за какво — отвърна корабът. — Иска ми се и аз да можех да спя като човеците, да обърна гръб на деня и всичките му тежести. И за двама ни е благословия, че поне единият от нас е способен на това. Събудих те, защото реших, че би искал да видиш. Дядо ти казваше, че това е най-красивата гледка към града, от която не се вижда нито един от недостатъците му. Ето ги. Белите кули на Джамаилия.

Юношата се надигна, протегна се и насочи погледа си отвъд водите. Двете врязани в морето скали бяха готови да приветстват приближаващия се кораб в обятията си. Градът обгръщаше крайбрежието между димящото устие на Топлата река и извисяващия се връх на Сатраповата планина. Прекрасни имения и градините им бяха отделени от редици дървета. На скалите отвъд града се издигаха кулите на двореца на сатрапа. Горната част на града. Това бе сърцевината на град Джамаилия. Столицата, чието име носеше цялото сатрапство, центърът на цивилизацията. Тя сияеше в зелено, златно и бяло — същинска скъпоценност сред обков. Белите висоти засрамваха височината и на най-издължените дървета, а наситеността на цвета им принуждаваше Уинтроу да присвие очи. Кулите бяха украсени със злато, а основите им бяха изработени от зелен саденски мрамор. Дълго време юношата разглежда града ненаситно: той за първи път виждаше онова, за което бе чувал тъй често.

Преди около петстотин години по-голямата част от град Джамаилия била опожарена. Тогавашният сатрап поискал неговата столица да бъде издигната в ново, още по-смайващо величие, а всичките ѝ постройки да бъдат от камък, за да не може подобно бедствие да я сполети отново. Той събрал най-добрите си архитекти, творци и зидари; с тяхна помощ и три десетилетия труд дворът на сатрапа бил готов. Втората по височина кула съхранявала покоите на владетеля. Единствената кула, издигаща се по-високо, принадлежала на храма на Са, където сатрапът и неговите най-доверени хора почитали божеството.

Дълго време Уинтроу разглеждаше тази кула, възхитен. Изпращането на служба в този храм беше най-високата чест, към която един жрец на Са можеше да се стреми. Само библиотеката изпълваше седемнадесет зали, имаше и три скрипториума, където двадесет свещеници непрекъснато подновяваха или преписваха книги и ръкописи. Дори самата мисъл за събраното там знание смайваше Уинтроу.

Но тогава мътилка започна да покрива удивлението му. Крес също бе изглеждал смайващо, но това не бе му попречило да приютява алчни люде. И той загърби тази гледка, за да седне на палубата.

— Всичко това е лъжа — отбеляза той. — Измама, която хората сами си причиняват. Те се струпват, създават подобна красота, а подир това се отдръпват да я разгледат и да кажат: Ето, ние имаме души, проницателност, и сме святи, и сме радостни. Ние вложихме всичко това в сградите, та да не ни се налага да се занимаваме с него в ежедневието си. Сега ние можем да живеем с цялата глупост и жестокост, която си искаме, и да потъпкваме всяка склонност към духовност и мистицизъм, която съзрем в съседите си или в нас самите. То вече ни обгражда, не е нужно ние да му мислим. Заблуда, с която хората залъгват сами себе си. Поредният начин, който сме измъдрили да се лъжем.

Вивачия заговори тихо. Ако Уинтроу бе останал прав, той не би чул думите. Но той седеше, притиснал длани към палубните ѝ дъски, затуй те докоснаха душата му.

— Може би човеците са начинът, по който Са е искал да се пошегува със света. Всичко останало ще създам обширно, красиво и вярно на себе си, може би е рекъл той. Само человеците ще бъдат способни на дребна злина и себе си да разрушават. И в най-жестока шега ще пръсна сред тях люде, способни да посягат към нещо повече в себе си. Мислиш ли, че това е сторил Са?

— Това е богохулство — разпалено отвърна Уинтроу.

— Нима? Тогава как ще обясниш цялата онази жестокост на човечеството? Откъде идва тя?

— Тя не идва от Са, а от непознаването на Са. От загърбването му. Отново и отново съм виждал деца, доведени в манастира, момчета и момичета, които си нямат понятие защо са там. Те се гневят и се страхуват, защото са отделени от домовете си тъй рано. Ала след седмици те започват да процъфтяват; те осъзнават величието на Са и се обръщат към него. Няма дете, което да не носи макар и искрица от това величие. Не всички от тях остават: някои биват отпращани обратно, защото не всички са подходящи за живот в подобна служба. И все пак всички те са способни да бъдат създания на светлината, мисълта и обичта. Всички.

— Приятно ми е да чуя, че отново говориш по познатия начин — отвърна корабът.

Уинтроу си позволи да се усмихне горчиво. Той потърка заоблената кожа, където по-рано бе продължавал пръстът му. Този неусетно появил се тик започваше да го дразни. И сега беше така. Юношата рязко скръсти ръце и попита:

— Нима се самосъжалявам толкова силно? И е толкова очевидно?

— Вероятно аз съм по-чувствителна за това от всички останали. И все пак е приятно да те изваждам от това ти състояние. — Тя замълча. — Как мислиш, дали ще ти разрешат да слезеш на брега?

— Съмнявам се. — Уинтроу се постара да прогони раздразнението от гласа си. — Не съм помирисвал суша откакто изложих баща си в Крес.

— Зная — малко излишно отвърна тя. — Ако все пак отидеш, бъди внимателен.

— Защо?

— Не мога да кажа точно. Мисля, че става дума за нещо, което твоята прапрабаба би нарекла предчувствие.

Заради необичайното ѝ звучене юношата се изправи и се обърна да погледне фигурата. Тя гледаше към него.

Всеки път, когато той смяташе, че е свикнал с нея, изникваше подобен момент. Днес светлината бе необичайно силна; ясен ден, подходящ за творене. Може би на тази светлина се дължеше блясъкът ѝ. Зелените очи блестяха, абаносовата коса също сияеше, дори кожата блестеше със съчетаната аура на лакирано дърво и здрава плът. Вивачия се изчерви под погледа му, а в отговор Уинтроу отново усети познатото сблъскване на обичта му към нея и непознаването на истинската ѝ същина. Как беше възможно той да изпитва тази… страст, ако можеше да използва тази дума, към една рожба на дървото и магията? Логиката му не можеше да открие причина за тази обич… беше невъзможно да се мисли за бракосъчетание и деца, отсъстваше стремеж към споделена близост, отсъстваха и онези купища споделени мигове, които да послужат като основа за топлотата и спокойствието, които той изпитваше в нейно присъствие.

— Наистина ли ти се струва толкова противно? — шепнешком го попита тя.

— Не става дума за теб — опита се да обясни Уинтроу. — Просто усещането е толкова необичайно. Като нещо, което ми бива налагано, вместо да изникне от мен самия. Като заклинание.

Следовниците на Са не отхвърляха магията. Самият Уинтроу дори бе присъствал на заклинаване, макар и рядко: дребни магии, които да прочистят рана или да запалят огън. Но тези постъпки бяха представлявали приложения на тренирана воля, съчетана с вродена дарба. А този неочакван прилив на чувство, породен, поне доколкото той можеше да прецени, единствено от продължителното общуване, му се струваше нещо съвсем различно. Той харесваше Вивачия. И сам знаеше това, то беше логично. Съществуваха много причини за това. Тя беше красива, мила и се отнасяше към него с разбиране. Тя беше интелигентна; беше истинско удоволствие да наблюдаваш как тя развива мисълта си. Вивачия беше ученичка, нетърпелива да усвоява всичко. Кой не би харесал подобно същество? Логично беше Уинтроу да харесва кораба. И той го правеше. Но тази оценка беше нещо различно от прилива почти болезнена емоция, връхлитащ в моменти като този. В тези мигове тя му се струваше по-важна от дома и близките, по-важна от живота в манастира. Докато траеха те, Уинтроу започваше да вярва, че най-удовлетворителният край на живота му би бил да се хвърли на палубата ѝ и да потъне в нея.

Не. Целта на живота му бе да постигне пълно разбиране на Са.

— Ти се боиш, че аз ще заема мястото на твоя бог в сърцето ти.

— Струва ми се, че това е много близо до нещата, от които се боя — неохотно се съгласи Уинтроу. — И в същото време не мисля, че това е нещо, което самата ти ми налагаш. По-скоро това е част от същината на живите кораби. — Той въздъхна. — Ако някой ми е поверил тази орис, то това е било собственото ми семейство, собствената ми прапрабаба, когато решила да поръча изработването на жив кораб. Двамата с теб сме като птици, присадени към дърво. Можем да се превърнем в онова, което е отредено въз основа на вродените ни качества, но завинаги си оставаме прикрепени.

Рязък пристъп на вятъра приветстваше кораба в пристанището. А Уинтроу се надигна и отново се протегна. В тялото му бяха настъпили осезаеми промени: ръстът му не се беше променил, но мускулите определено бяха станали по-корави. Онзи ден един поглед в огледалото беше показал, че заоблеността е напуснала лицето му. Промени — по-стройно и по-жилаво тяло. И девет пръста. Но и тези промени не удовлетворяваха баща му. Когато треската му бе отминала и раната бе започнала да зараства, баща му го беше повикал при себе си. Но не за да му каже, че е останал горд от храброто държание, нито за да се поинтересува за ръката му. Не и за да отбележи нарастващата увереност в работата. Не. Отзовалият се Уинтроу трябваше да изслуша колко глупаво бил постъпил и как в Крес имал възможност да бъде приет от екипажа. Възможност, която Уинтроу бил пропилял.

— Всичко беше нагласено — отвърна той на баща си. — Онзи мъж, който спечелил лесно, е бил съучастник, който да примами хората. Аз веднага осъзнах това.

— Зная! — нетърпеливо го прекъсна баща му. — Не става дума за това. Не е трябвало да печелиш, идиоте, а просто да им докажеш, че ти стиска. Ти искаше да покажеш храбростта си, като мълчиш, докато Гантри ти отрязва пръста. Зная, че това беше намерението ти, не го отричай. Но ти само се прояви като някакъв… като някакъв побъркан сектант. Когато те очакваха от теб храброст, ти си се показал като страхливец. А когато всеки нормален човек би проплакал или изругал, ти се държа като фанатик. Така никога няма да си спечелиш уважението на този екипаж. Те никога няма да те приемат за част от тях, още по-малко за ръководител, когото да уважават. О, те може и да се преструват, че те приемат, но в действителност само ще изчакват подходящ момент, за да те подредят. И знаеш ли какво? Ти ще си си го заслужил. И аз също се надявам да си го получиш!

Думите на баща му все още отекваха в паметта му. През дългите дни, последвали този разговор, Уинтроу смяташе, че е започнал да печели уважението на моряците, макар и сдържано. Майлд, който прощаваше със същата бързина, с която се наскърбяваше, първи бе започнал да се държи по-открито с него. Само че Уинтроу не можеше да се отпусне и да приеме това. Понякога, вечер, докато се опитваше да размишлява над изминалия ден, юношата започваше да вярва, че това е заговор. Баща му бе отровил отношението му с останалите моряци. Кайл не искаше синът му да бъде приет; затова той щеше да стори всичко по силите си Уинтроу да си остане отхвърлен. По тази причина, казваше си той, заплетен в сложната логика на тази лудост, никога не биваше да се доверява изцяло на екипажа. Ако го стореше, баща му щеше да открие някакъв начин да използва останалите моряци срещу сина си.

— Всеки ден — тихо каза Уинтроу — за мен става все по-трудно да зная кой съм. Баща ми насажда у мен съмнения и подозрения, суровият живот на борда ме кара да привиквам към жестокостта, която останалите проявяват помежду си, а дори часовете с теб ми влияят и ме отдалечават от свещеничеството. Насочват ме към нещо друго. Нещо, което аз не желая да бъда.

Беше му трудно да изрече тези думи. Те нараняваха него самия в същата степен, в която бяха мъчителни и за нея. Тази споделеност бе единственото, накарало я да замълчи.

— Не мисля, че ще мога да издържа още дълго — предупреди я той. — Нещо ще трябва да отстъпи под постоянното напрежение. И се боя, че това ще съм аз. — Уинтроу я погледна в очите. — До този момент аз живеех ден за ден. Очаквах някой или нещо да промени ситуацията. — Погледът му изучаваше лицето ѝ; диреше реакцията на следващите му думи. — Мисля, че е настъпил моментът да взема истинско решение. Да взема нещата в свои ръце.

Уинтроу замълча в очакване на отговора ѝ. Отговор, който тя не можеше да измисли. Какво намекваше, че ще стори той? Какво можеше да стори едно момче срещу волята на баща си?

— Хей, Уинтроу! Ела да помогнеш! — извика някой откъм средата на кораба.

Повикът на смазващ труд.

— Трябва да вървя — каза юношата и си пое дълбок дъх. — Аз те обикнах. Но…

Той поклати глава, притихнал.

— Уинтроу!

Момчето се затича да се отзове. Погледът на Вивачия следеше вече опитното му изкачване по въжетата. Тази готовност също показваше обичта му към нея. Той все още се оплакваше, често. Все още се измъчваше от болките на раздвоено сърце. Но неговата жалба им позволяваше да разговарят и да научават нови неща един за друг. Сега той смяташе, че няма да може да се справи, ала тя знаеше истината. В него се криеше сила; той щеше да издържи, въпреки неудовлетворението. В един момент двамата щяха да се превърнат в едно цяло. Това беше само въпрос на време. Още от онази първа нощ, която той бе прекарал на борда ѝ, Вивачия бе разбрала, че той е истински орисан да бъде с нея. Това не беше мисъл, която Уинтроу лесно би могъл да разбере. Той дълго се бе съпротивлявал на тази идея. Но дори и в решителните му думи днес тя бе доловила бъдещото развитие на този конфликт. Нейното търпение щеше да бъде възнаградено.

Тя огледа пристанището с нови очи. В много отношения Уинтроу бе отгатнал правилно за покварата, укриваща се под красотата на този град. Разбира се, Вивачия нямаше намерение да потвърждава впечатлението му — и без помощ от нея той успяваше да бъде мрачен. За него щеше да бъде най-добре да съсредоточи мислите си върху чистото в Джамаилия. Пристанището изглеждаше толкова красиво в блясъка на зимното слънце.

Гледката беше позната и същевременно съзирана за първи път: споменът на Ефрън бе запечатал перспективата на човешки взор, а не на кораб. Той се бе съсредоточавал върху самото пристанище, търговците и архитектурното постижение. Той не бе забелязал ивиците мръсна вода, изливащи се от градската канализация. Не би могъл да подуши с всяка пора на корпуса си миризмата на притаили се змии. Вивачия плъзна поглед по застиналите води, но не откри и следа от коварните създания. Те се криеха по-надолу, гърчещи се около мекото пристанищно дъно. Някакво предчувствие я накара да погледне към частта на пристанището, където се поклащаха робските кораби. Тяхното зловоние бе загатнато в повея. Миризмата на змии се смесваше с тази на смърт и фекалии. Именно там плетениците бяха най-гъсти, там, под тези плаващи затвори, натежали от мъка. Когато Вивачия бъдеше разтоварена и в трюма ѝ бъдеха извършени нужните приготовления, тя също щеше да заеме мястото си до тези съдове, готова на свой ред да бъде натоварена с отчаяние. Денят бе слънчев, но тя потрепери заради мисълта за змиите.

Роника седеше в кабинета, някога принадлежал на Ефрън. Сега помещението бавно привикваше към нея.

Именно в тази стая тя чувстваше най-силно близостта му. И точно в тази стая той ѝ липсваше най-силно. През месеците подир смъртта му тя постепенно бе разчистила неговите документи, за да ги замени със своите пръснати листи. И въпреки това присъствието на Ефрън все още се усещаше в самата обстановка. Огромното бюро беше прекалено голямо за нея. И столът зад него беше прекалено голям — седейки в него, Роника се чувстваше като малко дете, преструващо се на възрастен. Сувенири от пътуванията му изпълваха кабинета. Огромен гръбначен прешлен от някакво морско създание изпълняваше ролята на табуретка за крака; имаше цяла полица, заделена за фигурки, раковини и чудати бижута. За нея беше проява на някаква чудата интимност да разгръща счетоводните си книги върху лъскавия плот на бюрото му, да оставя чашата и вече забравената плетка върху подлакътника на креслото край огъня.

Тя бе започнала да идва тук, за да размишлява над проблеми, опитвайки се да използва все още долавящото се ехо от личността на Ефрън, за да предположи какво би я посъветвал съпругът ѝ, ако все още беше жив. По същата причина Роника бе дошла и сега. Тя се беше отпуснала на дивана от отсрещната страна на огнището, захвърлила пантофите си на пода. Старицата носеше мека вълнена роба, захабена от двугодишно носене и въпреки това удобна. Сама бе наклала огъня и сега наблюдаваше отслабващите му пламъци. Пукотът и топлината бяха успокояващи, ала така и не я доближаваха до някакъв отговор.

И в един момент Роника реши, че Ефрън само би свил рамене и би възложил на нея да се оправи с този проблем. Точно тогава някой почука на масивната врата.

— Да?

Тя бе очаквала Рейч, но влязлата се оказа Кефрия. Дъщеря ѝ беше облечена в нощница и бе сплела тежката си коса за през нощта, но въпреки това носеше поднос с димящ съд и големи чаши. Роника подуши кафе и канела.

— Вече бях се отказала да те чакам.

Кефрия не отговори директно.

— Реших, че след като така или иначе не мога да заспя, поне да се разсъня. Кафе?

— Не бих отказала.

Такъв беше мирът, на който майка и дъщеря се бяха спрели. Двете избягваха да разговарят, а когато все пак го правеха, темите засягаха само най-тривиални неща. И двете отбягваха всичко, което би могло да предизвика спор. И тъй като по-рано Кефрия не се бе отзовала на поканата за разговор, Роника бе сметнала, че това е причината. И с горчилка бе размишлявала, че Кайл ѝ е отнел не една, а и двете дъщери: той беше прокудил едната, а другата бе изолирал. Но ето че Кефрия се беше появила. И старицата неочаквано откри, че е решена да си върне поне частица от дъщерята.

Докато приемаше димящата чаша, тя каза:

— Днес ти ме впечатли. Останах горда.

Лицето на Кефрия се изкриви заради горчива усмивка.

— О, аз също бях много горда от себе си. Собственоръчно съумях да разгромя коварния заговор на едно тринадесетгодишно момиче. — Тя се настани в креслото на баща си, остави пантофите си на пода и сви крака под себе си. — Това не е точно победа, с която човек би могъл да се гордее, майко.

— Аз отгледах две дъщери — меко изтъкна Роника. — Зная колко болезнена е победата понякога.

— Не и над мен — сухо каза Кефрия. С презрение към себе си тя допълни: — Не мисля, че вие двамата с татко някога сте се карали заради мен. Аз бях образцово дете, никога не се противях, придържах се към всичко, което ми се кажеше, и печелех ползите от тази добродетел. Или поне последиците, които смятах за ползи.

— Ти беше моята послушна дъщеря — призна Роника. — Може би заради това аз не те оценявах достатъчно. И те пренебрегвах. — Тя поклати глава. — Но в онези дни Алтея ми причиняваше толкова тревоги, че аз рядко имах време, което да отделя на онази, която растеше правилно.

Кефрия изсумтя остро.

— И при все това ти не знаеш дори и половината от нещата, които тя вършеше. Като нейна сестра, аз… — Тя замълча за момент. — В крайна сметка нищо не се е променило. Тя все още създава тревоги и на двете ни. Още от малка тя беше палава и своеволна, което я направи любимката на татко. Сега нея я няма, с което тя успя да заплени и теб. Просто с отсъствието си.

— Кефрия! — възкликна Роника. Това беше толкова безсърдечно. Сестра ѝ бе изчезнала, а тя, вместо да се притеснява, ревнуваше дори и сега?

Но след един миг Роника допълни колебливо:

— Наистина ли ти се струва, че не ти обръщам внимание заради отсъствието на Алтея?

— Ти почти не разговаряш с мен — изтъкна Кефрия. — Когато аз, наследницата, се затруднявах над книжата, ти просто си ги взе обратно и продължи да се занимаваш с тях. Ти управляваш домакинството сякаш мен ме няма. Когато Керуин изникна днес на прага ни, ти направо се хвърли в битка. Пак хубаво, че си благоволила да кажеш на Рейч да ме повика да присъствам. Майко, ако и аз изчезнех като Алтея, домакинството само би тръгнало още по-плавно. На теб не ти е нужна помощ. — Тя замълча и с давещ се глас добави: — Не ти е нужно присъствието ми.

Кефрия бързо повдигна чашата си и отпи голяма глътка от димящата течност, впервайки поглед в камината.

Роника беше останала без думи. Тя също отпи. И осъзнаваше, че се оправдава, когато каза:

— Но аз винаги изчаквах ти да ме заместиш.

— И винаги беше тъй заета да стискаш юздите, че не ти оставаше време да ме научиш. Остави на мен, ще стане по-бързо, ако го направя аз. Колко пъти си ми казвала това? Имаш ли представа колко глупава и безпомощна се чувствах, когато слушах подобни думи?

Гневът в гласа ѝ бе трупан с години.

— Не — тихо отвърна Роника. — Не знаех. Но е трябвало. Наистина е трябвало. Съжалявам, Кефрия. Искрено съжалявам.

Кефрия въздъхна.

— Вече тъй или иначе няма значение. — Тя поклати глава в търсене на следващите думи. — За Малта вече ще се грижа само аз — тихо продължи Кефрия и повдигна очи към майка си, очаквайки възражения. Роника я гледаше мълчаливо. След още една въздишка дъщеря ѝ продължи. — Ти вероятно се съмняваш, че аз съм способна да се справя. Самата аз се съмнявам. Но зная, че съм готова да опитам. И искам да те помоля… Не, искам да ти кажа следното: не се меси. Колкото и да се объркат нещата. Не се опитвай да ме изместиш, само защото ще бъде по-лесно.

— Кефрия, никога не бих го направила — смая се Роника.

Другата жена отново се беше загледала в огъня.

— Напротив, майко. Ще го направиш, без дори да се замисляш и да осъзнаеш. Точно както постъпи днес. Аз поех започнатото от теб и продължих сама. Но ако зависеше от мен, аз изобщо нямаше да викам Малта. Просто щях да кажа на Керуин и на Дело, че нея я няма или пък че е болна. И любезно щях да ги отпратя, без да дам възможност на Малта да флиртува и да се подхилква.

— Да, така би било по-добре — тихо призна Роника. Думите на дъщеря ѝ я нараниха. Тя просто се бе опитала да разсъждава бързо, за да предотврати бедствие. Но макар и болезнено, казаното от Кефрия бе истина. Така че старицата стисна устни и отпи от кафето си. — Ще споделиш ли с мен замисъла си? — попита тя след няколко мига.

— И аз самата още не зная — каза Кефрия. — Тя е стигнала толкова далеч и почти не ме уважава… Може и да не успея. Във всеки случай имам няколко начални идеи. Вече няма да позволявам на Рейч да ѝ дава уроци. Никакви уроци по танци и етикет, докато не си ги заслужи. Когато уроците започнат отново — ако започнат отново — Малта ще трябва да се отнася към Рейч със същото уважение, което Силдин проявява към своя наставник. Уроците ще бъдат провеждани по едно и също време от деня, а не когато на Малта ѝ е скучно и ѝ се е приискало някакво разнообразие. Ако пропусне някой от тях, ще ѝ се наложи да помага вкъщи, за да компенсира. — Кефрия си пое дъх. — Тя ще си заслужи привилегиите на жена чрез задълженията на жена.

Тя погледна майка си в очите.

— Тъй. Сега ще си прибера счетоводните книги обратно. Няма да допусна Малта да расте невежа като мен. Всяка седмица тя ще прекарва известно време над сметките. Зная, че тя ще ги накапе с мастило, ще прави грешки и прочие. И двете с теб ще трябва да издържим това. Тя ще отбелязва изменения и ще изчислява. И освен това… тя ще те придружава, когато отиваш да се срещаш с посредниците, брокерите и надзирателите. Тя трябва да се научи да води сметките на имотите ни.

И Кефрия отново замълча, очакваща възражение. Роника мълчеше.

— Разбира се, при тези посещения тя ще трябва да се държи прилично. И да се облича подобаващо за едно момиче, което се превръща в жена. Не долнопробно, но не и детински. Ще са ѝ нужни нови дрехи. Възнамерявам да я накарам да вземе участие в изготвянето им. И да се научи да готви, да надзирава слугите.

Роника кимаше бавно при всяка следваща добавена задача. Когато дъщеря ѝ приключи с изреждането, възрастната жена каза:

— Струва ми се, че замисълът ти е разумен. Малта би извлякла голяма полза от всичко онова, на което ти възнамеряваш да я научиш. Но не мисля, че тя би склонила доброволно да пристъпи към усвояването му. Днес не е модерно за една жена да знае подобни неща, какво остава за усвояването им. Всъщност в днешен Бингтаун на тези умения се гледа с презрение; те биват смятани за плебейщина. Гордостта на Малта би била накърнена от подобна подготовка. Съмнявам се, че тя ще усвоява с готовност.

— Съмненията ти са основателни — потвърди Кефрия. — По тази причина съм предвидила още нещо. Зная, че ти, майко, ще възразиш, но това е единственият начин да я накарам да ме слуша. Тя не бива да получава никакви собствени пари извън онези, които аз ѝ отпускам. Ще трябва да говоря с магазинерите и занаятчиите в града и да им кажа да не ѝ дават на кредит. Ще бъде унизително, но… — Тя замълча за момент, размишлявайки. — Да, същото ще се отнася и за Силдин. Струва ми се, че не е рано да взема мерки и с него. Може би изобщо не трябваше да позволявам на Малта да получава всичко, което си поиска.

Тук Роника отново кимна, потискайки една дълбока въздишка на облекчение. Сред разходите вече почиваха няколко сметки, натрупани от Малта — за сладки изкушения, дрънкулки и безумно скъпи парфюми. Нейната прахосническа небрежност не само се бе отразявала лошо на семейния бюджет: тя бе един от въпросите, които Роника не бе искала да повдига пред дъщеря си. Сега тя искрено се чудеше на това си нежелание.

— Тя е твоя дъщеря — каза Роника. — Но се боя, че това няма да бъде лесно, за никоя от нас. И — неохотно добави тя — има още нещо, на което тя трябва да бъде научена. Договорът ни със семейство Фестрю.

Кефрия повдигна вежда.

— Но аз съм омъжена — подчерта тя.

Неочаквано състрадание връхлетя старицата. Тя си бе припомнила собствените си чувства в онзи миг, когато за първи път бе осъзнала, че нейните узряващи дъщери попадат под сянката на сделка, сключена преди поколения.

— Да, ти си омъжена — потвърди възрастната жена. — И Алтея е изчезнала. И нашите дългове нарастват по-бързо от приходите ни. Припомни си условията на споразумението, Кефрия. Кръв или злато. Щом Малта бъде представена пред тукашното общество като жена, тя рискува да бъде отстъпена на рода Фестрю, освен ако ние не разполагаме със съответната вноска злато.

Никак не ѝ се искаше да продължи, ала…

— А тази година парите за лятната вноска не стигнаха. Обещах да изплатя дължимото в края на годината, плюс компенсацията. — Тя не можа да се осмели и да каже на дъщеря си стойността на тази компенсация. — И ако и тогава не успея да изплатя всичко — с мъка продължи тя, — Каоулн Фестрю ще разполага с пълното право да поиска кръв. Алтея, ако междувременно сме я открили. Малта, ако не сме.

Роника не можа да намери повече думи. В очите на дъщеря си тя съзираше ужас, нарастващ едновременно с осъзнаването на чутото току-що. Последва неизбежният гняв.

— Не е справедливо. Аз не съм се съгласявала на тази сделка! Защо Малта да се съобразява с договор, сключен поколения преди тя изобщо да се е родила? Това не само е несправедливо, това е безумие!

Старицата помълча за момент, преди да изрече думите, познати на всеки потомък на Търговец:

— Такъв е законът на Търговците. Не всякога справедлив; не всякога правилен. Понякога дори не е и разбираем. Но това е нашият закон. С какво сме разполагали, когато за първи път сме стъпили на Прокълнатите брегове? Единствено със самите себе си и с ценността на дадената дума. Тогава сме се заклели във вярност, не само едни към други, но за всички поколения напред. Това е причината да оцелеем там, където всички преди нас са погивали. Ние сме се обрекли на земята и на онова, което тя изисква от нас. Предполагам, че това е друга тема, която никога не си обсъждала с Малта. Трябва да го направиш, и то скоро, защото тя трябва да е чувала слухове.

— Но тя е още дете — умолително каза Кефрия. Сякаш съгласието на майка ѝ по някакъв начин можеше да измени фактите, наложени от потока на времето.

— Това е така — предпазливо се съгласи старицата. — Но няма да бъде дете още дълго. Тя трябва да бъде готова.

Глава двадесет и втора Планове и заплахи

— Тъй, тъй. Нещата явно не се развиват по начина, очакван от капитан Кенит, краля на пиратите?

— Млъкни.

В тросването на Кенит се долавяше по-скоро умора, отколкото гняв. Изминалият ден бе се оказал мъчителен. Те бяха забелязали жив кораб, тумбест търговски съд с класически корпус. Съдът се бе намирал далеч пред тях, подбиращ път през плитчините на Поредния канал. По дълбокото му нагазване бе личало, че той е натоварен с богат товар. Поне трябваше да успеят да врежат кораба в сушата. Мариета бе вдигнала платна и се бе приближила достатъчно, за да се чуят виковете на фигурата на носа, насочваща кормчията. Бе се приближила достатъчно, за да могат да бъдат различени лицата от екипажа на Търговския кораб; достатъчно близо, за да бъдат чути виковете им, предизвикани от разпознаването на Гарвановия стяг. Соркор бе изстрелял веригите си, но корабът се бе плъзнал в последния момент. Побеснелият Кенит бе наредил обстрел с огнени снаряди и Соркор неохотно се бе подчинил. Един от тези снаряди бе намерил целта, подпалвайки платно. Ала секунди подир попадението платното бе рухнало на палубата, където моряците припряно го бяха угасили. И с всеки изминал момент по някакъв невъзможен начин живият кораб се бе отдалечавал от тях.

Кенит бе крещял до прегракване към хората си, изискващ платна, гребла — всички средства, които биха ускорили кораба. Но по прищявка на самите богове бе изникнала една от онези внезапни зимни бури, които пръсват ветровете във всички възможни посоки. Бяха започнали да се изливат потоци сивкав дъжд, пречещи на видимостта. Ругаещият капитан лично се беше покатерил на мачтата, за да различи живия кораб. Напрегнатите му сетива успяха да го зърнат на няколко пъти, всеки път все по-далече. В един момент преследваният кораб се бе скрил отвъд един нос, а когато Мариета заобиколи скалата на свой ред, живият кораб беше изчезнал. Просто изчезнал.

Сега беше привечер, нощният вятър издуваше платната на Мариета, а монотонният дъжд бе секнал. Пиратите стъпваха на пръсти около Кенит, без да осъзнават, че изпепеляващият му гняв е изчезнал отдавна. Капитанът стоеше на кърмовата палуба, загледан назад, и търсеше спокойствие.

— Предполагам, че сега дължиш на Соркор още един робски кораб, нали? — великодушно припомни талисманът.

— Ако те откъсна от китката си и те изхвърля извън борда, дали ще потънеш?

— Да проверим — съгласи се личицето.

Кенит въздъхна.

— Високата ти цена е единствената причина, поради която продължавам да те търпя.

Дребното лице размърда устни насреща му.

— Интересно дали и за курвата ще казваш така?

Кенит стисна очи.

— Няма ли да млъкнеш и да ме оставиш на мира?

Той чу зад себе си леки стъпки и шумоленето на плат.

— На мен ли говореше? — попита Ета.

— Не.

— Стори ми се, че каза нещо… искаше да останеш сам? Мога да се върна в каютата, щом предпочиташ. — Тя помълча за момент, сетне додаде — Но бих предпочела да остана с теб. Стига да кажеш.

Уханието на парфюма ѝ достигна до него. Лавандула. Връхлетян от нерешителност, Кенит извърна глава към нея. Тя направи реверанс: дама, приветстваща своя лорд.

— О, моля те — невярващо изръмжа той.

— Благодаря ти — отвърна тя. Чехлите ѝ отново затрополиха меко и в следващия момент Ета се озова до него. Без да го докосва. Тя знаеше, че не бива да проявява подобна фамилиарност. Тя не се и облегна на перилото край него. Вместо това остана изправена, отпуснала ръка върху дървото. И гледаше към него. В един момент Кенит не можеше да издържа повече и отново извърна лице към нея.

А тя му се усмихна. Сияйно. Лъчезарно.

— Прекрасно — прошепна гласец откъм китката му. Кенит трябваше да се съгласи. Ета сведе очи и се загледа встрани, може би засрамена. Тя носеше поредният нов костюм. Пиратът, комуто Кенит бе възложил да я доведе на борда, бе изпълнил нареждането и ѝ беше предоставил вана с топла вода, за да се окъпе. Ала за дрехите доста се бе затруднил. Очевидно беше, че грубите моряшки одежди не са подходящи за дамата на капитана. Затова с голямо безпокойство ѝ бе предоставил нощната риза на капитана, а подир това колебливо ѝ бе предложил няколко топа скъп плат от последната им плячка. В началото Кенит се бе раздразнил от това прахосничество, ала впоследствие се беше примирил. Поне игли и конци не липсваха на борда на един платноходен съд, а освен това шиенето предоставяше занимавка на Ета. В крайна сметка капитанът промени първоначалното си мнение и заключи, че морякът е постъпил брилянтно. Докато шиеше, тя нямаше да го безпокои. Дрехите, които тя изработваше за себе си, не приличаха на нищо, виждано от Кенит досега. И бяха изненадващо съобразени с живота на борда.

Не че той възнамеряваше да я остави да живее на борда. Просто още не беше намерил подходящо място, където да я остави. Поне тя беше от хората, които се приспособяват бързо. От пристигането си на борда Ета не се бе оплакала нито веднъж. Освен ако не се броеше вторият ден, когато тя бе нахлула в камбуза и бе смъмрила готвача, задето пресолил яхнията на капитана. Сега тя често надзираваше приготвянето на храната им. Това бе довело до известни подобрения във вкуса.

Но тя пак си оставаше курва, напомни си Кенит. Въпреки лъскавата къса коса, която улавяше светлината на корабните фенери и я отразяваше като блясък; въпреки изумруденозелената коприна на блузата ѝ с широки ръкави; въпреки златистия блясък на шарфа, пристегнал тясната ѝ талия. Тя пак си оставаше неговата курва — дори и на ухото ѝ да проблясваше рубин, а разкошно, украсено с кожа наметало да я предпазваше от нощния хлад.

— Мислех си за живия кораб, който ти избяга по-рано днес — осмели се да каже тя. И повдигна очи към него, прекалено дръзки, за да му се понравят. Изглежда Ета усети това, защото отново сведе поглед, още преди той да изрече остро:

— Не желая да слушам за това.

— Добре — меко обеща тя. Но само след миг наруши думата си, както жените правят винаги. — Бързината на един мотивиран жив кораб е легендарна — тихо каза тя. Обърнала лице право назад, Ета говореше към водата. — Аз нищо не разбирам от пиратство — призна жената. Сякаш това можеше да го изненада. — Но се чудя дали точно тази склонност за бързо бягство по някакъв начин не може да бъде използвана срещу него.

— Не виждам как — изсумтя Кенит.

Тя навлажни устните си, преди да отговори, и за момент цялото му внимание остана насочено към дребното раздвижване на влажното розово връхче. У него пламна неочаквано желание. Проклетница. Постоянната близост до жена не беше полезна за един мъж.

Той издиша бавно и безшумно.

Ета хвърли кос поглед към него. За момент устните ѝ трепнаха; и ако Кенит можеше със сигурност да потвърди, че жестът е бил израз на присмех, той би я зашлевил. Но тя само продължи започнатата тема:

— Заекът намира смъртта си, ако се хвърли стремглаво в мрежата — отбеляза тя. — Ако курсът на даден жив кораб е известен и ако човек разполага с повече от един кораб да устрои засада… Един от корабите лесно би могъл да се впусне в преследване и да насочи живия към мястото. — Тя замълча и отново се загледа във водата. — Чувала съм, че е трудно да бъде спрян един кораб, дори и ако пред него личи опасност. А в тези води има множество тесни канали, където някой преследван съд би бил принуден да излезе на сушата, ако не иска да се сблъска.

— Осъществимо, макар че условностите са прекалено много. Изпълнението на подобен план би изисквало специфични обстоятелства.

— Предполагам.

Тя отметна глава, за да отстрани един кичур, който ѝ влизаше в очите. Късата ѝ и лъскава коса бе съвсем черна, както тъмнее нощното небе между звездите. А Кенит можеше да я целуне по всяко време; сега той беше единственият ѝ мъж.

Тя усещаше, че той я наблюдава. Дишането ѝ и зениците ѝ реагираха на това знание. Кенит рязко притисна тялото си към нейното, притискайки я към парапета. Той принуди устата ѝ да докосне неговата; усети зърната ѝ през затоплената коприна на блузата ѝ.

Когато отдръпна лице, той каза остро:

— Никога не си позволявай да ме напътстваш как да си върша работата. Много добре зная как да получа онова, което искам. Не са ми притрябвали женски съвети.

Очите ѝ бяха се изпълнили с нощта.

— Така е, знаеш — дрезгаво се съгласи тя.

Той ги чу още по време на приближаването им. Знаеше, че е късно през нощта, защото вечерните птици отдавна бяха притихнали. По влагата, която го обгръщаше, той предполагаше, че тази вечер има гъста мъгла. Затова Парагон изчакваше напрегнато и се чудеше защо само двама души се отправят към него сред нощната мъгла. Корабът не се съмняваше в крайната им цел; на тази ивица от плажа нямаше нищо друго. Доближаването им донесе миризмата на запален фенер. Изглежда тя не им помагаше особено, защото крачките им биваха често придружавани от ругатни. Благодарение на това Парагон разпозна, че единият от тях е Мингсли — неговият глас вече му ставаше познат.

Може би двамата бяха дошли, за да го запалят. Нали при последното идване на Мингсли Парагон го беше подразнил. Може би прекупвачът щеше да хвърли фенера по него. Тогава стъклото щеше да се строши и горящото олио щеше да плисне по дъските. И Парагон щеше да умре тук, сред крясъци, безпомощен: бавна и мъчителна смърт.

— Още малко остана — обеща Мингсли на спътника си.

— Това е третият път, в който чувам това — оплака се друг глас. Неговият акцент напомняше за Калсид по същия начин, по който думите на Мингсли извикваха представата за Джамаилия. — Два пъти вече паднах, коляното ми кърви. За твое добро ще бъде всичко това да си е струвало.

— Струва си, струва си. Само почакай да го видиш.

— В тази мъгла няма да мога да видя нищо. Какво пречеше да дойдем през деня?

Мингсли наистина ли се поколеба, преди да отговори?

— Из града е плъзнало някакво неблагоприятно настроение; на Търговците не се харесва идеята някой извън техните кръгове да закупи жив кораб. Ако те знаеха, че ти проявяваш интерес… Как да ти кажа, вече получих няколко не толкова загатнати предупреждения да не се доближавам до това място. Макар че когато попитам защо, за ответ получавам единствено лъжи и оправдания. Те ми казват, че единствено бингтаунските Търговци могат да притежават жив кораб. Питаш ги защо, а те ти хвърлят още лъжи в лицето. Противоречало на традициите им, казват. Но това е само прах в очите. Истината е съвсем друга, далеч по-различна от всичко, което аз очаквах, когато за първи път подех преговорите. Тъй! Пристигнахме. Той е увреден, а въпреки това пак изглежда величествено.

През цялото време гласовете се бяха приближавали. Едновременно с това у Парагон беше нараствало някакво лошо предчувствие, но той не го допусна в гласа си, а прогърмя решително:

— Величествено? Това не е думата, която ти употреби по мой адрес при последната ни среща. Тогава ти ме обяви за грозен.

Със задоволство той чу как двамата мъже се сепват.

Мингсли се опита да звучи наперено — трудно нещо, когато гласът ти трепери:

— Трябваше да очакваме това. Все пак живият кораб не е наречен така случайно.

Последва метално простъргване. Парагон предположи, че някакъв фенер е бил открит, за да увеличи сиянието. Миризмата на горящо олио се усили.

Корабът се раздвижи неспокойно и скръсти ръце пред гръдта си.

— Е, Фирт, какво ще кажеш? — рече Мингсли.

— Смайващо — промърмори другият. В гласа му се долавяше неподправено възхищение. Веднага след това той се покашля. — Но пак не разбирам защо трябваше да дойдем тук през нощта. По-точно, неразбирането ми е само частично. Зная, че ти искаш моята финансова подкрепа. Но защо ми е да ти помагам да събереш три пъти повече от стойността на обикновен кораб с такъв размер, за да го похарчиш за прогнила бъчва с насечена фигура на носа? Пък дори и да умее да говори.

— Защото този кораб е изработен от магическо дърво. — Мингсли изрече тези думи с тона на човек, разкриващ голяма тайна.

— Е, и? Всички живи кораби са изработени от този материал.

— Но защо? — победоносно отвърна другият. — Защо да построяваш кораб от магическо дърво: субстанция, която е тъй ужасяващо скъпа, че за изплащането ѝ е необходим трудът на цели поколения? Защо?

— Всеки знае защо — изсумтя Фирт. — Тези кораби се съживяват и с тях се плава по-лесно.

— Тогава ми кажи: ако си запознат с тези качества на магическото дърво, би ли склонил да се отречеш от богатствата на няколко родови поколения, само за да се сдобиеш с подобен съд?

— Не бих. Но Търговците от Бингтаун са луди. Това също е известно на всеки.

— Толкова луди, че и последното тяхно семейство е заможно — изтъкна Мингсли. — На какво според теб се дължи това?

— На трижди проклетия монопол, който те държат над най-удивителните стоки в света. Мингсли, за тези неща бихме могли да поговорим и в гостилницата, на по чаша горещ сайдер с подправки. Студено ми е, целият подгизнах от тази противна мъгла, а коляното ме стрелка като отровено. Бъди така добър да минеш направо на въпроса.

— Ако си го наранил върху някоя черупка, то наистина е отровено — вметна гръмовният глас на Парагон. — Много вероятно е мястото да се подуе и загнои. Твоят приятел ти уреди най-малко седмица болка.

— Мълчи! — просъска Мингсли.

— И защо да мълча? — подразни го Парагон. — Задето те е шубе да не те заварят тук, зает да се бъркаш в неща, които изобщо не те касаят? И да говориш за нещо, което никога няма да притежаваш?

— Зная защо не искаш да млъкнеш! — неочаквано заяви Мингсли. — Ти не искаш той да разбере, нали? Не искаш безценната тайна на магическото дърво да бъде разкрита, нали? Защото тогава с бингтаунските Търговци е свършено. Мисли, Фирт. На какво е основан целият Бингтаун в действителност? Не на някакъв древен акт на сатрапа, а на стоките, които идват от Дъждовната река; чудатите и удивителни неща от Дъждовните земи.

— Той иска да те замеси в неща, за които ти изобщо не подозираш — шумно се обърна Парагон към Фирт. — Някои тайни не си струват да бъдат споделяни. Някои тайни струват много по-скъпо от онова, което си склонен да платиш.

— Дъждовната река, чиито води редуват студенина, кипеж, кафяв и сетне белезникав цвят. Откъде извира тази вода в действителност? Ти си чувал същите легенди като мен, за огромно димящо езеро от гореща вода, където гнездят жар-птиците. Това бил източникът на Дъждовната река. Когато земята се тресе, реката побелява и се нажежава. Тази бяла вода може да разяде корпуса на всеки кораб, със същата бързина, с която разяжда и пропадналия в нея клетник. Затова никой не пътува по Дъждовната река, за да търгува. Бреговете са също тъй непристъпни. Коварни мочурища, над които висят киселинни лиани. Дървесният сок на тамошните растения е в състояние да обгори кожата.

— Говори по същество — гневно каза Фирт. В същия момент Парагон изкрещя:

— Млъкни! Затвори си мръсната уста и се махни от плажа ми. Махни се от мен. Или пък ела достатъчно близо, за да те убия. Да, точно така. Ела тук, дребосъко! Ела ми! — Той размахваше огромните си ръце, готов да сграбчва.

— Освен ако не разполагаш с жив кораб — говореше Мингсли. Освен ако не разполагаш с жив кораб, чийто корпус не се трогва от нажежените води на реката. Освен ако не разполагаш с жив кораб, който още в момента на събуждането си сам намира единствения безопасен път по каналите ѝ. Това е същинският източник на техния монопол. Нужен ти е жив кораб, за да се включиш в играта.

— Той лъже — отчаяно изкрещя Парагон. — Той те лъже! Има и много други неща. А дори и да станеш мой стопанин, аз няма да плавам за теб. Ще се преобърна и ще издавя всички ви. Трябва да си чувал, че съм го правил и преди. А ако не си, върви попитай в която си щеш кръчма. Попитай за Парагон, за Парий, мъртвешкия кораб! Хайде, върви, разпитай. Те също ще ти кажат, че ще те убия.

— Той може да бъде принуден — с тиха увереност каза Мингсли. — Или отстранен. Самият корпус е най-важен; един добър лодкар би могъл да ни преведе. Помисли си какво бихме могли да постигнем със собствен жив кораб. Там има някакво племе, с което Търговците поддържат връзки. Едно пътуване ще бъде достатъчно, Фирт. Бихме могли да им плащаме двойно повече от Търговците и пак да излизаме на печалба. Това е нашият шанс да се включим в обмен, до който външни хора не са имали достъп от основаването на Бингтаун насам. Аз вече съм изградил нужните връзки, собствениците само очакват да чуят подходящото предложение. Нужни са ми само средства. А ти разполагаш с тях.

— Той те лъже! — изрева Парагон към мрака. — Той иска да докара смъртта ти! Да те докара до още по-лош край. Да, има и нещо по-лошо от смъртта, калсидска отрепко. Но само един бингтаунски Търговец би знаел това. Само един Търговец би ти казал това.

— Мисля, че проявявам интерес — тихо каза Фирт. — Само че има и по-добри места, където да продължим този разговор.

— Не! — виеше Парагон. — Ти нямаш представа какво ти продава той, не подозираш мъката, която ще закупиш. Нямаш си никаква представа, никаква! — Неочаквано гласът му се задави. — Аз няма да плавам за теб, няма. Няма! Не искам. И ти не можеш да ме накараш, защото аз ще те убия. Всички ви ще убия!

Корабът отново започна да размахва ръце. Ако можеше да достигне до брега, той би хвърлял камъни, водорасли, шепи пясък… Ала ръцете му не докосваха нищо. В един момент той застина и се заслуша. Стъпките се отдалечаваха.

— … да каже на някого?

— Това не бива да ни притеснява — уверено отговори Мингсли. — Ти сам го чу, той е побъркан. Никой не му обръща внимание. А и отдавна никой не идва при него. Дори и по някаква случайност да кажеше на някого, никой не би му повярвал. Точно в това се съдържа красотата на замисъла ми, приятелю. Никой не би заподозрял. Корабът стои тук от години. Години! И никой не се е досещал за това преди…

Гласът му затихваше все повече, докато накрая мъглата и вълните не го погълнаха.

— Не! — изкрещя Парагон към мрака. Той започна да обсипва собствените си дъски с удари. — Не!

Той крещеше в отказ и опълчване. И безнадеждност. Двамата не го слушаха. Никой не го слушаше. Точно в това се състоеше проблемът. Те винаги загърбваха онова, което Парагон им казваше. Те щяха да го спуснат във водата, а той трябваше да ги убие. Отново.

— Змия!

Гласът на Алтея отекна звънлив и ясен като нощта, която ги обгръщаше. Тя стоеше вкопчена с измръзнали пръсти, стъпила здраво върху наблюдателната платформа. Очите ѝ напрегнато се взираха в тъмата, за да следят създанието. Под нея трополяха припрени нозе, викове подемаха нейното предупреждение. Люковете биваха отваряни с трясък; целият екипаж изскачаше, за да помогне в отблъскването на тази поредна атака.

— Къде?

— Три румба от щирборда, сър! Голяма е.

Всички змии бяха големи, мрачно си помисли тя, докато заповядваше на изнурените си пръсти да се задържат по-здраво. Беше ѝ студено, спеше ѝ се, а зарастващата рана върху главата ѝ все още пулсираше. В студени нощи като тази туптенето прерастваше в тъпа агония. Треската ѝ бе отминала преди дни, а Релър се бе погрижил да отстрани шевовете, когато сърбежът бе станал непоносим. Неговата тромавост и грубиянското шегуване с болката ѝ бяха хилядократно за предпочитане пред предпазливата тревога, която Алтея разпознаваше в Брашъновите очи всеки път, когато той се окажеше край нея. Да върви по дяволите. Тя мислеше за него в момент, когато собственият ѝ живот зависеше от съсредоточението ѝ. Къде беше изчезнала змията? Само преди момент Алтея я беше изгубила.

Тя получи отговор на въпроса си: корабът рязко се люшна към щирборда. Краката ѝ се хлъзнаха върху заледената повърхност; оказа се, че животът ѝ зависи от хватката на грохналите пръсти. Несъзнателно Алтея обви ръка около едно въже и се вкопчи. На палубата под нея капитан Сичъл псуваше и крещеше на ловците да направят нещо, да застрелят проклетия червей, преди той да ги е потопил! Ала още докато те тичаха към борда с опънати лъкове, змията се бе отдръпнала и ги побутваше от другия борд. Това не беше рязък сблъсък, а постоянен натиск нагоре, както акула докосва с муцуната си плаващ труп. Корабът се наклони; някои от моряците не успяха да се задържат изправени.

— Къде е? — гневно попита капитанът. Алтея и останалите наблюдатели присвиваха очи към мрака. Студеният вятър се стрелкаше край нея, вълните се издигаха високо; змии ѝ се привиждаха сред всяка вълна. Но при опит да се съсредоточи върху зърнатото излизаше, че това е било дело на въображението ѝ.

— Отиде си! — извика един от другите наблюдатели. Алтея горещо се надяваше той да се окаже прав. Тази лудост бе продължила прекалено дълго; твърде много дни и нощи на неочаквани произволни атаки и последващото ги напрежение. Понякога змиите се извиваха редом с кораба, над водата, неизменно извън обсега на лъковете. Имаше случаи, в които се струпваха по няколко чудовища, проблясващи с люспите си на зимното слънце — синьо, алено, златисто и зелено. А понякога, като тази нощ, атаката биваше провеждана от едничко, ала огромно създание, което сякаш извличаше удоволствие присмехулно да изтъква лекотата, с която би могло да отнеме живота им.

Тези змии не бяха непознати на Алтея. В минали времена те бяха се срещали достатъчно рядко, за да бъдат смятани за легенда; понастоящем определени райони от Външността гъмжаха от тях; отделно чудовищата следваха и робските кораби през Вътрешния проход. По време на пътуванията си с Вивачия Алтея бе виждала няколко змии, но винаги от разстояние, никога като заплаха. Близостта до тяхната жестокост ги караше да изглеждат като нещо ново.

В следващия момент корабът се наклони. Силно. Хоризонтът се разклати и неочаквано Алтея изгуби опора изпод краката си. За момент тя увисна на реята, като знаме. На наклонената палуба под нея войниците крещяха, също подхлъзнати. Младата жена сви корема си и успя да се закачи с единия си крак за въжетата. Едва стъпила стабилно, корабът се наклони още повече. Змията бе изникнала под него и сега накланяше корпуса към десния борд.

— Дръж се! — изрева някой. Последва пронизителен крясък.

— Тя го изяде! — пищеше глас. Гръмнаха гласове:

— Видяхте ли това? Кого налапа? Глътна го като смокиня! Това иска гадината!

Корабът се изправи. Сред хаоса от гласове Алтея ясно долови ругатните на Брашън.

— Сър! — отекна отчаяният му глас. — Дали да не поставим няколко ловци на кърмата, за да не позволяваме на гадта да се доближава до руля?

— Действайте! — остро нареди капитанът.

Отново затрополиха нозе. Алтея се вкопчваше замаяно. Гадеше ѝ се не само от клатенето на кораба, а и от внезапността на смъртта, която ги беше споходила. Тя знаеше със сигурност, че змията ще се върне. И щеше да разклаща кораба, също както някой палавник брули череши. Според нея създанието не беше достатъчно силно, за да обърне кораба, но пък нямаше как да бъде сигурна. В никой момент от пътуването брегът не беше ѝ се струвал тъй далечен. Тя копнееше за земя, за твърда земя, която няма да се поклаща под нея и няма да прикрива човекоядни скотове, готови да изригнат по всяко време.

Тя продължаваше да стои на омразния си пост — омразен, защото я принуждаваше да вижда всичко, случващо се на палубата. Но това тя не трябваше да знае, напомни си Алтея. От нея се искаше да проявява бдителност и да предупреди навреме. Готовност, която можеше да спаси нечий живот. Очите я боляха от непрестанното взиране в тъмното; ръцете ѝ приличаха на ледени куки. Вятърът не позволяваше никаква топлина да се задържи в тялото ѝ. Ала, припомни си тя, същият този вятър издуваше платната им. Скоро те щяха да напуснат тези змийски води. Скоро.

Нощта обгърна кораба още по-плътно, защото облаци покриха и звезди, и луна. Единствената светлина идваше от фенерите на самия съд. Долу на палубата моряците майсторяха нещо.

Алтея се движеше бързо и често, като паяче върху нишки влажна паяжина, в опит да не допуска тялото ѝ да се вкочани. Дежурството ѝ бе станало почти напразно сред тези условия. Сега тя можеше да се надява единствено на някакъв слаб луминесцентен проблясък сред океанската повърхност.

Най-накрая корабната камбана оповести края на дежурството. Сменена, Алтея бързо се спусна долу — умората и студът не пречеха на грациозността ѝ. С котешко умение тя се отпусна върху дъските и за момент остана неподвижна, сгряваща сковани ръце.

Там тя получи полагащата ѝ се дажба ром, разреден с гореща вода. Девойката обгърна канчето между почти безчувствени длани и се постара да извлече топлина от него.

Във всеки един друг момент тя би отпразнувала края на смяната си, като си легне, ала не и тази нощ. Из целия кораб товарът биваше пристяган, за да не се разпръсне при нова евентуална змийска атака. На палубата ловците изработваха нещо, включващо много осолено месо и около деветдесет метра въже. Те ту се смееха, ту ругаеха, но неизменно се заричаха, че змията щяла да съжалява, задето е зърнала този кораб: погълнатият бе един от другарите им. Алтея също го беше познавала; тя бе работила редом с него на мечите острови. Беше ѝ трудно да осмисли категоричността на смъртта му. Всичко се беше случило тъй бързо.

На нея се струваше, че псувните и заплахите на ловците звучат празно и безсилно, като хленча на дете, неочаквано изправило се срещу неизбежността на съдбата. Сред студения мрак техният гняв изглеждаше жалък. Тя не вярваше, че те биха могли да надвият създание като змията. Коя ли гибел би била по-мъчителна: да бъдеш изяден жив или да се удавиш? Алтея не достигна до отговор, а прогони тази мисъл, за да се потопи в работа. Цялата палуба беше обсипана с предмети, разпръснати от последната змийска атака. Всичко това трябваше да бъде внимателно подредено. В трюма имаше моряци, които работеха на помпите — целостта на корпуса не беше нарушена, ала при разклащането си корабът бе поел вода. Тъй че нямаше заплаха от скука.

Нощта се влачеше като гъст катран. Напрегнатата бдителност деградира до състояние на нервност и умора. Когато всичко бе пристегнато, когато стръвта бе заложена и капанът приготвен, всички зачакаха. И все пак Алтея се съмняваше, че някой друг освен ловците се надява, че змията ще се върне и ще им даде възможност да вкусят мъст. Ловците бяха хора, чийто живот се основаваше на успешното убиване. Те не можеха да приемат тази рязка смяна на ролите, в която друго създание ги бе издебнало и успешно бе унищожило един от другарите им. За ловците това означаваше, че змията трябва да се върне на всяка цена, за да бъде убита. Така те виждаха правилната подредба на света. Моряците, от своя страна, бяха хора, които живееха с постоянното знание, че в един неизбежен момент океанът ще ги погълне. Най-близкото до победа нещо, на което те можеха да се надяват, бе да заявят на смъртта, че тя ще трябва да дойде за тях на следващия ден. Моряците се стараеха единствено да изминат колкото се може по-голямо разстояние.

Онези без конкретни задачи подремваха върху палубата, избрали си ъгълчета, където човек да може да се настани здраво. Онези, които не можеха да заспят, се бяха залепили до перилата. Те не се доверяваха на наблюдателите, покатерени над мачтите.

Алтея също се бе облегнала по този начин, вперила поглед в нощта, когато усети Брашън да се настанява край нея. Тя го разпозна без дори да се обръща. Може би тя бе опознала същината на движенията му, а може би несъзнателно бе доловила миризмата му във въздуха.

— Ще се справим — увери я той.

— Разбира се — отвърна Алтея, макар и без голяма увереност. Въпреки опасността, която все още заплашваше всички им, сега тя мислеше единствено за смущението, изпитвано от близостта на Брашън. Младата жена би била много благодарна, ако можеше да си спомни с безстрастна точност всичко станало и изговорено онази нощ. Тя не бе сигурна какво да вини — приспивателното в бирата, удара по главата или киндина — но във всеки случай не беше изцяло сигурна, че си спомня всичко. Така и не можеше да осмисли причината, накарала я да го целува. Може би, мрачно си помисли Алтея, тази ѝ невъзможност да си припомни е обусловена от нежелание.

— Добре ли си? — попита Брашън с тих глас, който придаваше на въпроса далеч по-дълбоко значение.

— Не мога да се оплача. Ами ти? — с непоколебима любезност отвърна тя.

Брашън се усмихна. Алтея не гледаше към него, но разпозна мимиката в гласа му.

— Аз също. Когато пристигнем в Кандило, всичко това ще ти се струва като лош сън. Ще си припомняме на по чаша и ще се смеем.

— Може би — неутрално каза тя.

— Алтея…

Брашън не успя да довърши: точно в този момент корабът рязко се разтърси и започна да се издига. Алтея паникьосано се вкопчи в перилото и стисна пръсти. Струваше ѝ се, че морето се надига към нея.

— Отдръпни се от борда — остро ѝ нареди Брашън. Самият той се оттласна към кърмата с вик: — Хвърлете ѝ стръвта! Довлечете я и ѝ я хвърлете!

Палубата под нозете ѝ продължаваше да се криви. Отвсякъде долитаха гневни и ужасени викове. Корабът също изпищя, ужасяващ пукот на дърво, привикнало да бъде обгърнато от вода, а не изтиквано от нея. Гъвкавостта на кораба, позволяваща на съда да устоява на морето, сега биваше обърната срещу него. Алтея почти можеше да усети напрежението в дъските, защото цялата корпусна структура бе подложена на натиск. Тя откри, че е стъпила върху парапета, вместо да стои до него, все така вкопчена с две ръце. До нея палубата продължаваше да се накланя. Гладка и изтъркана, повърхността ѝ не предлагаше никакви опори, които да улеснят отдръпването. Под нея черното море неочаквано закипя: опашката на змията разцепи океана, за да придобие по-удобна позиция.

Над нея някакъв моряк изрева в неочаквана и безпомощна ярост. Той не беше успял да се задържи и сега се хлъзгаше по наклонената палуба към нея. Мъжът нямаше да се сблъска с Алтея. Ако тя останеше на мястото си, нищо нямаше да я заплаши. Той щеше да се сблъска с перилата и вероятно да падне в морето, но тя щеше да остане в безопасност. Стига да останеше на мястото си.

Вместо това тя отдели едната си ръка и я протегна към него. Другарят ѝ се сблъска с парапета, тя го сграбчи за дрехата и неочаквано двамата висяха, задържани към кораба единствено от нейния захват и един от краката му, обгърнал перилото.

— Не — простена Алтея, усетила мускулите ѝ да стържат от напрежение. Двамата стояха вкопчени един в друг и в кораба. Ръцете на моряка я стискаха до задушаване; той инстинктивно се опитваше да се покатери обратно — по нея. Под тях водата кипеше.

Отвъд тях, близо до кърмата прозвуча вик на усилие. Огромна мрежа, пълна с късове мазно мече месо, бе хвърлена зад борда. Алтея зърна последвалата я верига. Едва докоснала водната повърхност, огромна паст изникна сред вълните, за да погълне мрежата. Люспестият врат изникна съвсем близо до Алтея, тя можеше да го докосне. Девойката зърна редове зъби и огромни очи, подир това змийското туловище изчезна.

Последва победоносен крясък, последван от настойчивите викове на Брашън да опъват! Палубата се изправяше със същата внезапност, с която се беше и наклонила, а приготвеното въже се извиваше и губеше нови и нови дължини, сякаш към него бе прикрепена котва. Алтея и другарят ѝ неочаквано се озоваха върху парапета, вместо да висят край него. И двамата трескаво се раздвижиха, за да стъпят обратно вътре. Въжето на примамката неочаквано се изопна; целият съд потръпна от този опън. Сред стържене на дърво огромният кнехт, към който краят на въжето бе прикрепен, се откъсна. Последвалите го привързани бъчви отнесоха част от парапета. Макар и празни, те изчезнаха под водата, като каменни.

Корабът още не се беше изправил, а моряците тичаха към бордовете, за да се вгледат във водата. Всички диреха да зърнат някакъв признак от изчезналата змия. Те бяха напрегнати, притихнали и неподвижни. Тихият глас на един от ловците обяви:

— Тя не може да остане под водата вечно. Не и с всичките тези бъчви.

Самата Алтея не беше толкова сигурна. Откъде можеха да знаят какви са способностите на една змия? Може би редиците зъби щяха да съумеят да разкъсат връзката между примамката и бъчвите. А може би змията притежаваше такава сила, че с лекота би могла да отнесе бъчвите до самото дъно, без да изпита затруднение.

Сякаш в отговор на мисълта ѝ край другия борд се разнесе неочакван крясък:

— Ето ги, току-що изскочиха! Гледайте! Не, тя отново се гмурна!

Алтея понечи да прекоси палубата, но бе спряна от крясъка на помощника:

— Стига сте зяпали! Махаме се, докато проклетата гадина е заета.

— Няма да я преследвате и убиете? — смаяно попита един от ловците. — Не искате да бъдете първият кораб, отнесъл главата и кожата на мъртва змия в пристанището си? Човек би събрал една година почерпки само с разказването на подобна история!

— Искам да се прибера в пристанището жив — кисело отвърна помощникът. — Вдигнете още платна!

— Капитане? — не се отказваше ловецът.

Капитан Сичъл стоеше загледан в мястото, където змията бе изникнала за последно. Тялото му бе застинало от омраза; личеше, че той копнее да се впусне подире ѝ с безмозъчната упоритост на ловна хрътка. Самата Алтея също бе затаила дъх. Не, не, не, не, не, мислено крещеше тя.

Ловците вече започваха оживено да говорят помежду си за харпуни, лодки и екипажите им, когато капитанът рязко тръсна глава.

— Не — тихо и със съжаление каза той. И повтори по-високо, по-ясно: — Не. Би било глупаво. Ние разполагаме с пълен трюм, няма да рискуваме товара си. Пък и съм чувал, че самият допир до змийска кожа е достатъчен, за да вцепени мускулите. Нека проклетията да си върви. Стръвта, която тя погълна, може да я убие. А ако се върне, тогава ще се бием с нея. Но ние трябва да се махнем. Да вървят по дяволите бъчвите.

Алтея очакваше, че това нареждане ще бъде изпълнено с оживление, ала в движенията се забелязваше неохота. Мнозина поглеждаха към черните води, където за последно бяха зърнали змията. Ловците не криеха гневното си раздразнение — някои захвърляха лъковете си, други държаха своите оръжия готови за стрелба и продължаваха да оглеждат океана, готови да прострелят змията. Алтея се надяваше, че чудовището няма да се появи повече.

Тя започна да се катери по въжетата. На ръба на света слънцето се канеше да изплува от дълбината. Сивкаво сияние указваше мястото, от което светилото скоро щеше да се издигне. Колкото и нелогично да беше това, девойката вярваше, че ако слънцето успееше да изгрее преди завръщането на змията, те щяха да оцелеят. Нещо в нея инстинктивно копнееше за светлината на деня, за края на този проточил се кошмар.

Змията изникна край кораба като издигащ се във водовъртеж ствол. Създанието разкъса водната повърхност, разперило челюсти и тръскащо глава в опит да се освободи от куката. Това тръскане откъсваше кървави капчици от пастта му. Пръските слюнка полетяха към платната. Една от тях удари бузата на Алтея, предизвиквайки изгарящо усещане. Девойката проплака и веднага се обърса с ръкав. Ужасяваща скованост се разпространяваше от мястото на изгарянето. Долетелите викове показваха, че тя не е единствената поразена. Младата жена се вкопчи във въжетата и се постара да запази спокойствие. Дали това попадение щеше да се окаже достатъчно, за да я убие?

На палубата ловците крещяха победоносно и се струпваха край борда, където змията се гърчеше и се опитваше да се освободи от погълнатата стръв. Веригата подрънкваше по зъбите, а бъчвите подскачаха недалеч. Откъм кораба звъннаха стрелите от първия залп, полетяха харпуни. Някои ловци надхвърлиха или се прицелиха прекалено близо, но имаше и други, които уцелиха. Змията протръби болезнено и се хвърли обратно. Ревът ѝ бе пронизителен, по-скоро наподобяващ писъка на жена, отколкото рева на бик. Привързаните бъчви също изчезнаха — като пукнати мехурчета.

Над Алтея се разнесе стреснат вик. Морякът полетя надолу и се удари върху една рея. Тя успя да сграбчи ръкава на ризата му, само че тялото отново се наклони, натежа и поднови полета си; стисканият от Алтея плат се раздра. След миг другарят ѝ се стовари върху палубата. Девойката остана да се взира в парчето ръкав, останало в ръката ѝ. Змийската слуз бе разяла дебелия памучен плат с лекотата, с която молците поглъщат вълна.

Какво ли причиняваше тази разяждаща лига на лицето ѝ? Тази мисъл, бе последвана от друга, още по-тревожна, накарала я да изкрещи:

— Змийската лига разяжда платната ни!

Други викове потвърдиха предупреждението ѝ. Двама моряци бавно отнасяха до палубата друг поразен, с обгорени ръце. Неговата глава се поклащаше безпомощно; от устата и носа му капеше течност. Той все още се намираше в съзнание, но не изглеждаше способен да възприема. Това представляваше отвратителна гледка.

Ала още по-ужасяващ бе видът на празнините, изникващи сред платната. Под напора на вятъра платът, образувал дупки, започваше да се разкъсва. Капитанът непрекъснато оглеждаше мачтите и се опитваше да сравни скоростта, която корабът развиваше в момента, и времето, от което биха се нуждаели за издигането на новите платна. Изглежда той възнамеряваше да се отдалечи колкото се може повече от змийските води, преди да смени платната. Алтея одобряваше този замисъл.

Крясък откъм кърмата я накара да се обърне. От мястото си тя не можеше да види, но разнеслите се в отговор викове отстраниха тази нужда, съобщаващи за нова поява на чудовището.

— Гадината идва право към нас! — кресна някой. Капитанът веднага нареди на ловците да се стекат на кърмата и да приготвят стрели и харпуни. От поста си Алтея успя да зърне за миг насочващото се към тях създание. То все така беше разтворило паст, от чийто ъгъл се поклащаше въжето. По някакъв начин чудовището бе успяло да разкъса тежкото конопено въже, пристягало бъчвите към нея. Стрелите и харпуните още се поклащаха около шията му. Огромните очи улавяха първата утринна светлина и я отразяваха под формата на ален гняв. Никога преди Алтея не бе съзирала емоция да сияе тъй яростно в животински лик. Змията се издигаше все по-високо и по-високо над вълните, невъзможно дълга — прекалено дълга, за да бъде жива.

Тя връхлетя върху кораба с цялата сила, която можеше да събере. Огромната глава се стовари върху задната палуба с оглушителен звук: огромен пестник, стоварен върху маса. Носът на кораба полетя нагоре в отговор; Алтея по чудо не отхвърча от въжетата. Вкопчена, тя изрази слепия си ужас в крясък, който не един от другарите ѝ повтаряше. Под нея трескаво звънтяха тетиви. По-късно тя щеше да научи как ловците безстрашно скочили напред, за да вбиват копията си отново и отново. Усилия, оказали се напразни: този удар срещу кораба бе нанесен в предсмъртната агония на създанието. Сега то лежеше безжизнено на палубата, с втренчени в нищото очи и с паст, от която капеше млечиста слуз. Тази лига започваше да съска и отделя дим при допира си с дъските.

Тежестта на огромното туловище придърпа змията обратно към тъмните води, отнасяйки половината от парапета на задната палуба. След себе си трупът остави обгорена и димяща ивица. С дрезгав глас капитанът нареди дъските да бъдат облети с кофи морска вода.

— Това не беше обикновено животно — каза глас, който Алтея разпозна като Брашъновия. В него се долавяше страхопочитание. — То искаше да си отмъсти, преди да умре. И за малко да успее.

— Махаме се — каза помощникът.

Този път моряците нямаха нищо против отдалечаването от тези противни морски участъци, а енергично се впуснаха в работа под лъчите на неохотно изникващо слънце.

Той дойде на предната палуба късно през нощта на четвъртия ден от престоя им в Джамаилия. Беше тъмно, но Вивачия го усети. Тя можеше да го усети навсякъде на борда ѝ.

— Какво има? — прошепна тя.

Корабът беше притихнал. Единственият дежурен моряк стоеше край кормилото, тихо си тананикаше някаква стара любовна песен и се взираше в премигващите светлини на града. На един хвърлей от тях на котва стоеше робски кораб. Неговата близост разваляше покоя на нощта: с вонята и с отчаяното мълвене, което долиташе от окования му товар.

— Тръгвам си — тихо отвърна Уинтроу. — Исках да се сбогувам.

Тя чу и почувства думите, ала те пак ѝ се сториха безсмислени. Той не би могъл да има предвид същинското им значение. Вивачия паникьосано се протегна към съзнанието му, но не успя да го докосне. Юношата стоеше отделен от нея.

— Знаеш, че те обичам. И по-важно, знаеш, че те харесвам. Между нас би възникнало приятелство дори и ако ние не бяхме онова, което сме сега; дори и ако ти беше истинска личност, а аз — обикновен моряк…

— Грешиш! — тихо възкликна тя. Дори и сега, когато тя усещаше решението му да я изостави, Вивачия не можеше да го предаде. Това не можеше да бъде истина. Нямаше смисъл да вдига тревога и да замесва и Кайл. Това касаеше само двама им. Затова тя продължи все така шепнешком. — Уинтроу, във всяка една форма двамата с теб бихме били приятели, макар да ме боли да чуя, че ти не ме смяташ за истинска личност. Но онова, което съществува между двама ни, никога не би могло да бъде заменено. Не се самозалъгвай в противното. Не успокоявай съвестта си, че ако ме напуснеш, аз бих могла да бъбря с Майлд или да се съветвам с Гантри. Те са добри хора, но не могат да те заменят. Нужен си ми самият ти, Уинтроу. Уинтроу? Уинтроу?

Тя бе се извърнала, за да го погледне, ала момчето стоеше скрито в тъмнината. То пристъпи напред, по бельо. Носеше съвсем малък вързоп, нещо, увито в мушама. Най-вероятно жреческата му роба, гневно си помисли тя.

— Позна — тихо каза юношата. — Само това ще взема със себе си, нищо друго. Това е единствената ми принадлежност, която донесох на борда. Не зная какво друго да ти кажа, Вивачия. Трябва да вървя, преди това да е станало невъзможно за мен. Преди баща ми да ме е променил толкова, че и аз самият да се затруднявам да се позная.

Вивачия се опитваше да бъде разумна, да го убеди с помощта на логика.

— Но къде ще отидеш? Какво ще правиш? Твоят манастир се намира далеч. Ти нямаш нито пари, нито приятели. Това е лудост, Уинтроу. Щом си решил да бягаш, подготви се. Изчакай да се приближим до Същин, накарай ги да си мислят, че вече си се предал, и тогава…

— Мисля, че ако не го сторя сега, никога няма да го направя.

В гласа му личеше тиха решителност.

— Бих могла да те спра на секундата — предупреди го тя с дрезгав шепот. — От мен се иска единствено да вдигна тревога. Един мой вик би бил достатъчен, за да изпрати и последния моряк на борда подире ти. Не осъзнаваш ли това?

— Зная го. — Той затвори очи за момент и се пресегна да я докосне. Пръстите му докоснаха един кичур от косата ѝ. — Но не мисля, че ще го сториш. Не мисля, че ти би ми причинила това.

Подир краткия допир Уинтроу се изправи и привърза вързопа за кръста си. Той прескочи парапета и започна да се спуска по котвеното въже.

— Не го прави, Уинтроу. В пристанището има змии, те…

— Ти никога не си ме лъгала — укори я той. — Не го прави сега, за да ме задържиш при себе си.

Шокирана, тя понечи да отвърне, но остана безмълвна. Уинтроу достигна студената вода и потопи единия си крак.

— Нека Са ме закриля — промълви той и решително се потопи. Вивачия го чу да си поема дъх сепнато заради рязката хладина. След отминаването на този първоначален шок юношата пусна котвеното въже и неумело, кучешката, заплува към брега. Вързопът му се поклащаше подире му.

Уинтроу, изпищя тя. Уинтроу, Уинтроу, Уинтроу. Беззвучни писъци и сухи сълзи. Но тя не помръдваше, и то не само защото се боеше, че виковете ѝ биха привлекли змиите. Съкрушителна вярност към него и към нея самата сдържаше гласа ѝ. Той не можеше да е изрекъл тези думи сериозно. Не можеше да направи подобно нещо. Той беше Вестрит, тя беше неговият родов кораб. Уинтроу не можеше да я остави, не и за дълго. Той щеше да достигне брега и да навлезе сред притъмнелия град. Щеше да остане там един час, може би ден, седмица. Мъжете винаги правеха така, слизаха на брега, но после винаги се връщаха. Уинтроу също щеше да се върне, доброволно, и щеше да приеме, че тя е неговата орис.

Вивачия обви ръце около себе си и стисна зъби. Тя нямаше да вдигне тревога. Щеше да чака завръщането му. Щеше да се довери, че действително е познала сърцето му.

— Почти се съмна.

Гласът на Кенит прозвуча съвсем тихо. За момент Ета дори не бе сигурна, че е чула.

— Да — потвърди тя с подобен шепот. Тя лежеше край гърба му, близо до него, но без да го докосва. Може би той говореше в съня си; тогава тя не искаше да го буди. Той рядко заспиваше, докато тя все още се намираше в леглото му; рядко тя получаваше възможността да сподели постелята и топлината на стройното му тяло за повече от час или два.

Той заговори отново, все така близо до беззвучност:

— Чувала ли си тези стихове? Когато съм далеч от теб, зората ме милва с твоя допир.

— Не зная — колебливо прошепна Ета. — Звучи като поема… Никога не съм имала възможност да изучавам поезия.

— Не е нужно да изучаваш онова, което вече си — тихо каза Кенит, без да се старае да скрива нежността в гласа си. Сърцето на Ета застина. Тя дори не се осмеляваше да си поеме дъх. — Послание на Китрис до неговата любима. Така е озаглавена тази поема. Тя е по-стара и от Джамаилия, наследство от дните на Старата империя.

Той отново замълча.

— Откакто те срещнах, тази поема ме кара да си мисля за теб. Особено тази част. Словата не са достатъчно дълбоки, за да съберат обичта ми. Аз прехапвам език и се мръщя на любовта си, за да не бъда поробен от страстта. — И Кенит добави: — Чужди думи, породени от чужд копнеж. А ми се иска да бяха мои.

Ета остави мълчанието да последва думите му, за да може да им се наслади и да ги вложи в паметта си. В отсъствието на задъхания му шепот тя можеше да чуе дълбокия ритъм на дишането му, който се вплиташе в хармония с мълвенето на вълните. Това беше музика, която тя възприемаше чрез кръговото движение на самата си кръв.

Тя пое дъх и събра цялата си смелост:

— Колкото и да са сладостни думите ти, аз не се нуждая от тях. Никога не съм се нуждаела от тях.

— Тогава нека мълчим и притихнали да изчакаме утрото.

— Нека — промълви тя. Лека като отпускащо се перо, тя отпусна ръка върху бедрото му.

Кенит не помръдна, не се обърна към нея. Тя не възразяваше. Не беше и нужно. Толкова време бе живяла със съвсем малко… Думите, които той бе изрекъл сега, щяха да ѝ стигнат за цял живот. Когато тя затвори очи, една сълзица надникна изпод клепачите ѝ.

В притъмнялата капитанска каюта дървеното личице се подсмихна.

Глава двадесет и трета Джамаилските прекупвачи на роби

В една от песните, които Уинтроу бе учил като малък, се разказваше за белите улици на Джамаилия, искрящи под лъчите на слънцето. Именно тази песничка си тананикаше юношата, докато крачеше по тясната улица. От двете му страни се издигаха високи дървени постройки, които скриваха слънцето и не му позволяваха да огрява боклуците по земята. Същите затулваха и морския вятър.

Старанието на юношата не бе успяло да защити робата му изцяло от водата. Солената кора се удряше в кожата му и протриваше неприятно. Поне зимният ден беше необичайно мек, дори за Джамаилия. На Уинтроу изобщо не му беше студено. А щом като робата му изсъхнеше напълно, той щеше да се почувства още по-добре. Дългите дни на борда бяха покрили стъпалата му с мазоли, огрубявайки кожата му, така че нито захвърлените чирепи, нито дървените отломки го смущаваха. Той нямаше намерение да мисли за стърженето на празния си стомах. Достатъчно му беше да се радва, че не му е студено.

Най-важното — той беше свободен.

Едва подир стъпването си на брега Уинтроу бе осъзнал същинската степен, в която принудителният престой на кораба го бе потискал. Още преди да се е отърсил от солени капки и да е надянал свещеническата роба, сърцето му бе ликувало. Свободен! Много дни път го деляха от манастира; той нямаше представа как ще стигне там, но бе уверен, че ще успее. Важното беше, че животът отново му принадлежи. Сърцето му имаше повече от едно основание да ликува: той бе приел предизвикателството си. Успехът далеч не беше гарантиран, имаше вероятност отново да го заловят или да се натъкне на някаква друга злина по пътя си, ала той бе приел силата на Са и бе действал. Каквото и да му се случеше впоследствие, Уинтроу можеше с увереност да заяви едно: че не е страхливец.

Най-сетне той бе доказал това пред себе си.

Град Джамаилия беше далеч по-голям от всички други населени места, посещавани от Уинтроу през живота му, и тази мащабност го стряскаше. От кораба той се бе съсредоточавал върху блестящите бели кули и куполи на двора на сатрапа над града. Димът на Топлата река бе изглеждал само като незначителна ивица в нозете на това възвисено величие. Ала сега юношата получаваше възможност да разгледа столицата от не толкова централните ѝ части. Пристанището бе също тъй мръсно и потиснато като онова в Крес. И много по-обширно. Дори най-голямата мръсотия в Бингтаун тук би изглеждала чиста. Непосредствено до кейовете се намираха търговските складове и сградите на доставчиците, а над тях започваше цял квартал на града, посветен единствено на бардаци, вертепи, магазини за наркотици и долнопробни пансиони. Единствените постоянни жители на този отрязък бяха свитите просяци, които спяха в сянката на праговете или в импровизирани постройки, притискани от стените на отделните сгради. Самите улици почти не отстъпваха по мръсотия на пресечките. Тук имаше канализация, може би някога функционирала, но днес преливаща в зловонни и гъсти локви, чийто цвят сам по себе си бе достатъчен, за да отврати окото. Лесно се различаваха местата, където са били изхвърляни нощни гърнета. Един по-топъл ден би породил още по-силно зловоние, подкрепено с облаци мухи. Ето, каза си Уинтроу, докато заобикаляше една кафяво-зелена локва, още една причина за благодарност към хладината.

Толкова рано сутринта тази част на града още спеше. Изглежда животът на нейните обитатели не беше особено вълнуващ и не ги предразполагаше към ранно ставане. Уинтроу подозираше, че нощем тези улици изглеждат по съвсем друг начин. Ала в този момент те бяха пусти, застинали, със залостени врати и с пристегнати кепенци. Юношата хвърли един бърз поглед към просветляващото небе и ускори крачка. Не след дълго на борда на кораба щяха да забележат отсъствието му. Той искаше да се е отдалечил от пристанището, когато този момент настъпеше. Интересно колко ли енергия щеше да вложи баща му в търсенето? Вероятно съвсем малка част от своите собствени усилия; той ценеше Уинтроу единствено като средство за поддържането на настроението на кораба.

Вивачия.

Дори мисленото изричане на името ѝ стоварваше пестника на глуха болка върху неговата душа. Как бе могъл да я изостави? Бе се наложило; той не можеше да продължава да живее по такъв начин. И все пак, как бе могъл да стори това? Уинтроу се чувстваше раздвоен, изправен срещу самия себе си. Да се наслади на свободата си му пречеше таящото се чувство на самота. На кого принадлежеше тази самота — на нея или на него — момчето не можеше да определи. Ако бе съществувал начин да избяга с все кораба, той би го сторил. Колкото и глупаво да звучеше това, би го сторил. Той трябваше да бъде свободен. Тя знаеше това. Тя трябваше да осъзнава наложителността от заминаването му.

А той я беше оставил в плен.

Тази вътрешна борба продължаваше да съпровожда крачките му. Защо го спохождаха подобни чувства? Тя не беше негова съпруга или любима. Тя дори не беше човек. Връзката, споделяна от двама им, им беше наложена — от обстоятелствата и от тираничността на баща му. Нищо повече. Тя щеше да разбере. И да му прости.

Едновременно с тази мисъл юношата осъзна, че възнамерява да се върне при нея. Не днес, не утре, но някой ден. Щеше да дойде време, някъде в неопределеното бъдеще, може би когато баща му се е отказал и е върнал кораба на Алтея, когато за Уинтроу щеше да бъде безопасно да се появи отново. Тогава той щеше да бъде жрец, а тя щеше да е привикнала към някой друг представител на семейство Вестрит, най-вероятно Алтея, а може би Силдин или Малта. След като Уинтроу и корабът бяха водили пълноценен и самостоятелен живот, срещата им щеше да бъде тъй радостна. Тогава корабът щеше да признае, че някогашната постъпка на Уинтроу е била разумна. По онова време и двамата щяха да са натрупали мъдрост.

Съвестта му неочаквано се обади. Дали той не запазваше това си намерение да се върне единствено като начин да предотврати угризенията? Дали това не показваше, че той не е изцяло уверен в правотата на днешната си постъпка? Но подобно нещо не можеше да бъде възможно. Та нали той се връщаше обратно към жреческия живот, в съответствие с обещанията, сключени още преди години. Как можеше това да е неправилно? Уинтроу поклати глава, сам удивен от себе си, и продължи да крачи.

Той реши, че няма да навлиза в горната част на града. Баща му щеше да очаква именно това от него — жреците в храма на сатрапа бяха очевадна цел. Беше повече от ясно, че капитанът ще подеме търсенето именно от това място. Юношата копнееше да подири укритие в храма на Са, защото бе уверен, че свещениците нямаше да го отпратят. Те дори можеха да му помогнат да се върне в манастира си, макар че сам Уинтроу не би се осмелил да иска това от тях. Не, той нямаше да се обръща към тях дори с молба за приют; нямаше намерение да докара след себе си Кайл и грубите му настоявания за връщане на беглеца. Някога неприкосновеността на столичния храм би защитила дори един убиец. Ала щом човек видеше развалата, плъзнала из периферните части на Джамаилия, то той започваше да се съмнява, че духовността бива почитана по някогашния начин. Нямаше никакъв смисъл Уинтроу да остава в града. Не, той веднага щеше да подеме дългото си пътуване през сатрапството, за да достигне манастира, своя дом.

Мисълта за този продължителен път трябваше да го смущава. Ала юношата чувстваше единствено възторг, че най-сетне е поел по него.

По-рано той никога не би повярвал, че столицата на едноименна Джамаилия би приютявала бедняшки квартал, още по-малко, че въпросният квартал ще заема по-голямата част от града. Точно сега Уинтроу минаваше край място, опустошено от пожар. Най-малко петнадесет сгради бяха намерили края си сред пламъците; по много от околните постройки личаха потъмнели петна. Отломките не бяха разчистени — влажната пепел излъчваше отвратителна миризма. Улицата се превърна в диря, виеща се сред отломки и въглен. Тази гледка бе смущаваща и даде основание на юношата да се замисли за всички онези неща, които бе чувал за настоящия сатрап. Ако ленивото сибаритство на настоящия владетел действително съответстваше на слуховете, то отрупаните с боклуци улици и преливащите отходни канали преставаха да бъдат мистерия — парите можеха да бъдат харчени само по веднъж. Най-вероятно данъците, които биха отишли за поправяне на тръбите и за заплати на нощни пазачи, в действителност бяха заплатили за изтънчените удоволствия на сатрапа. Това би обяснило всеобщата немара, ясно доловима още от самото пристанище. Първият признак за развалата изчакваше още там: патрулните галери, поклащащи се край кея, имаха тъй унил вид: впечатление, породено от олющената бяла боя на корпусите им, обрасла с налепи. Този искрящ цвят, символизиращ службата им към сатрапа, в днешно време бе оставен да гние в пристанището. Нищо чудно, че пиратите обхождаха вътрешните води с такова самодоволно спокойствие.

Град Джамаилия, най-великият град в света, сърцевина на цялата цивилизация, бе започнал да се разлага. През целия си живот Уинтроу бе слушал легенди за тази столица, за чутовната ѝ архитектура и удивителните градини, за величествените булеварди, храмове и бани. Не само дворецът на сатрапа, а много от обществените сгради разполагаха със собствен водопровод. Точно докато си припомняше това, юношата трябваше да заобиколи поредната преливаща канавка. Щом тук беше толкова затлачено, как ли щяха да изглеждат другите части на града? Може би в центъра, сред големите булеварди, състоянието щеше да е по-добро. Но Уинтроу нямаше да узнае това. Не и ако искаше да избяга от баща си и преследвачите; които той изпратеше подире му.

Постепенно обстановката около него наистина започна да се подобрява. Наоколо започваха да се мяркат първите продавачи на кифли, пушена риба и сирене, от чието примамливо ухание на младия жрец му потекоха лиги. Врати започваха да се отварят; жителите излизаха, за да отворят кепенците на прозорците си и да разкрият витрини за купувачите на новия ден. И улиците се изпълваха, товарни колички и минувачи. Уинтроу се отърси от предизвиканото от бедността униние. В тъй многолюден град баща му никога нямаше да го намери.

Вивачия оставаше загледана в белите стени и кули на Джамаилия. Според часовете не беше изминало дълго време от заминаването на Уинтроу. Ала на нея се струваше, че цели поколения са се сменили от мига, в който той се бе спуснал по котвеното въже и бе отплувал към брега. Останалите кораби бяха попречили на опита ѝ да го проследи. Тя дори не можеше с абсолютна сигурност да заяви, че момчето е достигнало брега благополучно. Само преди един ден тя би настояла, че веднага би усетила, ако нещо му се случи. Ала и само преди ден тя би била готова да се закълне, че познава Уинтроу по-добре от самата себе си. И че той никога не би я изоставил просто така. Като каква глупачка се бе проявила…

— Трябва да знаеш кога е избягал! Защо не си вдигнала тревога? Къде отиде той?

Дървесина, каза си тя. Аз не съм нищо повече от дървесина. Дървесината не чува, на дървесината не ѝ се налага да отговаря.

Дървесината не трябваше да чувства.

Тя продължаваше да се взира в града. Някъде сред тези сгради крачеше Уинтроу. Освободен от баща си и от нея. Как бе успял да разкъса връзката им тъй лесно?

В следващия момент тя се усмихна горчиво. Може би това беше типично за рода Вестрит. Нима Алтея не бе я изоставила по същия начин?

— Отговори ми! — остро каза Кайл.

Торг тихо заговори към своя капитан:

— Страшно съжалявам, сър. Трябваше да наблюдавам момчето по-зорко. Но кой би могъл да предположи подобно нещо? Защо му е да бяга след всичко онова, което вие направихте за него и тепърва възнамерявахте да му дадете? Аз подобна неблагодарност не мога да разбера. За един баща сигурно е ужасно трудно.

Думите бяха изречени под формата на привидна утеха, но Вивачия усещаше, че всяка следваща дума от Торговото състрадание само усилва гнева, който Кайл изпитваше към сина си. И към нея.

— Къде избяга той и кога? Отговаряй, като те питат! — кресна Кайл, приведен над парапета. Той се осмели да сграбчи няколко кичура от косата ѝ и да ги извие.

Вивачия реагира с бързината на стрелваща се змия. Разтворената ѝ длан го блъсна назад, както човек прогонва досадна котка. Капитанът тежко се стовари върху палубата, втрещен от ужас. Торг побягна, като в страха си се препъна. Но и на четири крака той пак продължи бягството си, крещейки:

— Гантри! Гантри, ела тук!

— Бъди проклет, Кайл Хейвън — с тихо ожесточение промълви Вивачия. Дори самата тя не знаеше на какво се дължи тонът ѝ. Или откъде извираха думите. — Дано изгниеш в най-тъмната дълбина. Един след друг ти прогони най-близките ми хора. Ти зае мястото на моя капитан. Ти прогони дъщеря му, моя спътничка в дните на сън. А сега и собственият ти син подири спасение от твоята тирания, оставяйки ме сама. Бъди проклет.

Кайл се надигна бавно, вцепенен от гняв.

— Горчиво ще съжаляваш за… — поде той с глас, треперещ от гняв и страх. Безумният ѝ смях не му позволи да се доизкаже.

— Нима? И с какво би могъл да ме заплашиш, за да ми причиниш по-голяма от настоящата ми мъка? Нима съществува болка, която да е по-мъчителна от раздялата със собственото ми сродство? Ти си нищожество, Кайл Хейвън. И аз не ти дължа нищо. Ти няма да получиш нищичко от мен.

— Сър — повика го предпазливият глас на Гантри. Той бе застанал на средната палуба, на безопасно разстояние и от капитана, и от фигурата. Торг надничаше зад него, едновременно сепнат и доволен от развиващия се конфликт. Самият първи помощник стоеше изправен, ала смуглото му лице бе пребледняло. — С най-голямо уважение, съветвам ви да се отдръпнете. В този момент ние трябва да съсредоточим усилията си върху търсенето на момчето, преди то да е успяло да се отдалечи и да се скрие. То няма нито пари, нито приятели в града, при които да се укрие. Трябва да слезем в столицата, да съобщим, че го търсим. И да предложим награда. Сегашният живот в града е тежък. Много е вероятно срещу няколко златни монети да разполагаме с него още преди залез-слънце.

Кайл демонстративно се замисли над предложеното от Гантри. Вивачия знаеше, че той остава досами нея, неподвижен, за да изтъкне дързостта си. Освен това тя усещаше изостреното до крайност внимание, с което Торг наблюдаваше случващото се. Неговото свинско доволство я изпълваше с отвращение. Но пък това не я интересуваше. Кайл по никакъв начин не беше свързан с нея. Той беше едно нищожество.

Капитанът кимна към Гантри, но погледът му не се отделяше от нея.

— Предложението ти звучи разумно. Нека всички моряци, които са получили разрешение да слязат на брега, да съобщят, че ще заплатим една златна монета на онзи, който ни доведе момчето невредимо. Половин златна монета за всякакво друго състояние. И един сребърник за съвет, който ни помогне да го заловим сами. — Кайл замълча. — Ние с Торг отиваме на пазара за роби. Бягството на проклетия глупак ми изяде началото на сутринта. Най-добрата стока вече ще е разпродадена. Щях да съм закупил цял трюм певци и музиканти, ако бях отишъл навреме. Имаш ли представа колко плащат в Калсид за един артист?

По горчилката в гласа му човек можеше да остане с впечатление, че самият Гантри е бил причината за този провал. С отвратено тръсване на глава Кайл продължи:

— Ти ще останеш тук и ще надзираваш работата по пригодяването на трюма. С него трябва да се приключи колкото се може по-скоро, защото възнамерявам да отплаваме веднага щом се сдобием с товара и с момчето.

Гантри кимаше в отговор, ала на няколко пъти Вивачия усети погледа му върху себе си. Тя се извърна, за да може да се взира хладно и към тримата мъже. Кайл отказваше да я поглежда в очите; само смутеният взор на първия помощник ги докосна веднъж. Той придружи този миг с някакъв незначителен жест, със сигурност предназначен за нея, който обаче Вивачия не можа да разчете. Кайл и Торг слязоха в трюма, а след известно време напуснаха кораба. И двамата изобщо нямаше да ѝ липсват. Погледът ѝ отново се насочи към белия град, обгърнат в почти незабележимите дипли на Топлата река. Град, обгърнат от облак. Тя не бе сигурна в чувствата си: дали се надяваше Уинтроу да бъде намерен и довлечен обратно при нея, или разчиташе, че той ще успее да избяга от баща си и да намери щастието си? Тя си припомни онази надежда, уверявала я, че той ще се върне доброволно. Сега тази увереност ѝ се струваше детинска и абсурдна.

— Корабе? Вивачия?

Гантри не бе стъпил на предната палуба. Той стоеше на стълбицата и тихо я зовеше.

— Не е нужно да се страхуваш от мен — мрачно му каза тя. Гантри беше един от моряците на Кайл, но беше добър човек. И Вивачия изпитваше някакъв срам от страха му.

— Само исках да те попитам… Има ли нещо, което бих могъл да направя за теб?… За да те успокоя?

Да я успокои.

— Не — лаконично отвърна тя. — Няма какво да сториш. Освен ако не започнеш бунт.

Вивачия раздвижи устни в подобие на усмивка, за да му покаже, че не е била сериозна в искането си, поне не за момента.

— Не бих могъл да сторя това — каза той бавно. — Но ако има нещо, от което се нуждаеш, само кажи.

— Дървото не изпитва нужди.

Той се отдалечи също тъй тихо, както беше дошъл. Не след дълго на негово място изникна Финдоу, който приседна на ръба на предната палуба и започна да свири на цигулката си. Този път той не прибягна до онези веселяшки звуци, с които се стараеше да облекчава другарите си на кабестана. Не, той свиреше успокояващи мелодии, в които се долавяше тъга. Тази музика отговаряше на настроението ѝ; сред звуците на четирите струни Вивачия можа да чуе ехото на собствената си меланхолия. Необичайно, това я накара да се почувства по-добре. Тя се взираше в града, а по бузите ѝ се стичаха солени сълзи. Първите ѝ сълзи. До този момент бе смятала, че този процес е болезнен, ала ето че той също облекчаваше ужасния гнет.

Тя усещаше моряците, работещи дълбоко в утробата ѝ. В нейните греди се впиваха свредла, последвани от навиването на масивни халки. Вериги биваха отмервани и прикрепяни към преградите. Освен това натоварването ѝ беше започнало: вода, сухари и още вериги. За робите.

Роби. Вивачия безмълвно изрече думата. Уинтроу бе смятал, че робството е една от най-големите злини, съществуващи на света, ала от неговото обяснение тя не бе съумяла да открие разликата между живота на един роб и битието на един моряк. На нея се струваше, че и двамата са собственост на даден господар, който ги принуждава да работят по прищявка. Моряците не притежаваха почти никакъв контрол над живота си. С какво животът на един роб беше по-лош? Не, тя не можеше да разбере разликата. Може би точно по тази причина Уинтроу я беше изоставил с такава лекота: защото тя беше глупава. И защото тя не беше човешко същество. Очите ѝ отново се изпълниха със сълзи. И Вивачия, робският кораб, заплака.

Още преди да са видели самия кораб, Соркор го обяви за робовладелски, посочвайки дължината на мачтите за свой аргумент. Върховете им се виждаха през дърветата на острова, който Мариета заобикаляше.

— Те имат толкова платна, за да докарат товара си пресен — обясни той, натъртил последната дума. Но веднага подир това лицето му се озари и той усмихнато погледна Кенит. — А може би търговците на роби започват да осъзнават, че има от какво да се страхуват. Е, ако щат и долните си ризи да окачат на платната, пак няма да ни избягат. Ако се насочим сега, ще сме се приближили веднага щом те заобиколят.

Кенит поклати глава.

— Тук плитчините са каменисти. — Той се замисли за момент. — Вдигнете Търговски флаг и спуснете шамандури, за да изглеждаме натоварени. Ще се превърнем в безобиден товарен съд. Няма да се приближаваме, докато те не поемат в Рикертовия канал. Край него има един подходящ участък с песъчливи плитчини. Така, ако се наложи да ги изтикаме на брега, няма да ги пробием.

— Разбрано, сър. — Соркор прочисти гърло. Кенит не можа да види към кого са насочени следващите му думи. — Завземането на робски кораб е кървава гледка. Освен това след робските кораби винаги се влачат змии, а начинът, по който тези гадини се хранят, не е подходящ за една жена. Съветвам ви да се оттеглите в каютата си за предстоящата битка.

Капитанът погледна през рамото си и видя Ета. Вече започваше да му се струва, че при всяко негово идване на палубата тя неизменно изниква зад него. Това беше смущаващо, но Кенит бе решил, че подминаването е най-добрият начин да се справи с тази досада. Във всеки случай го забавляваше почтителността, с която Соркор се обръщаше към една обикновена курва; забавляваше го и как помощникът му си внушаваше, че подобна жена не би могла да понесе едно кръвопролитие.

Ета, нито развеселена, нито поласкана, го наблюдаваше с необичайно искрящи очи, а страните ѝ бяха поруменели. И тоалетът ѝ бе необичаен — тя носеше риза от небесносин памук, тъмни вълнени панталони и къса вълнена куртка. Освен това тя носеше черни ботуши до коленете, излъскани до блясък. Те пък откъде ли се бяха взели? (Преди няколко нощи тя бе споменала, че е играла на комар с неколцина от екипажа, явно това обясняваше произхода.) От косата ѝ се виждаше само един кичур; остатъкът бе скрит под ярка кърпа. В този си вид Ета лесно можеше да бъде сбъркана с някой уличен хулиган. Пък и начинът, по който тя се озъби на Соркор, определено съвпадаше със стила ѝ.

— Мисля, че дамата и сама би могла да прецени кога гледката е прекалено безвкусна за нея — сухо отбеляза Кенит.

Ета лукаво се подсмихна и изтъкна:

— След като се наслаждавам на капитан Кенит през нощта, денем няма от какво да се страхувам.

Лицето на Соркор се изчерви, което още повече подчерта бледнината на белезите му. Но Ета вече не гледаше към него, а към Кенит, за да подири някакъв признак на одобрение. Капитанът опита да запази безизразността си, ала не успя. Наистина му беше приятно да види как първият помощник се смущава от похвалите на неговата любовница. По тази причина той си позволи да се усмихне едва забележимо. Едва забележимо, но достатъчно: Ета видя. И ноздрите на отметнатата ѝ глава се разшириха. Същинска тигрица на верига.

Соркор им обърна гръб и започна да крещи към хората си:

— Хайде, момчета, започваме маскарада.

Моряците се отзоваха. Кенитовият Гарванов стяг бе свален и заменен с едно Търговско знаме, отдавна задигнато от разбил се товарен съд. Бяха спуснати и плаващите котви. Подир това почти целият екипаж се прибра в трюма, а онези, които останаха на палубата, бяха скрили оръжията си. Сега Мариета напредваше с бавната предпазливост на търговски съд. И когато робският кораб заобиколи носа и изникна изцяло пред тях, ясно можеше да се види, че настигането му не би представлявало проблем.

Небрежният му оглед потвърди впечатленията на Соркор: и трите мачти на съда бяха по-високи от обичайното, за да приютят повече платна. На палубата бе издигнат временен заслон за екипажа — очевидно вонята на претъпкания кораб се бе превърнала в непоносима за обслужващите го моряци. Веднага личеше, че този съд (Сикерна, както обявяваше надписът върху кърмата) е превозвал роби с години. Позлатата отдавна се бе изтрила от красящата го дърворезба, а потъмнели продълговати петна свидетелстваха за невъзмутимо изхвърляни фекалии.

Очаквано, една тлъста жълто-зелена змия лениво следваше кораба: угоен люспест талисман. По пълнотата на това създание можеше да се съди, че значителна част от товара на Сикерна се е озовала в търбуха му.

Кенит съсредоточи наблюдението си върху палубите на кораба пред тях. Там имаше много повече хора от очакваното. Може би прекупвачите на роби бяха започнали да плащат на наемници, за да се защитават? Тази идея го накара да се навъси. Но Мариета бавно стопяваше разстоянието между двата съда и с това приближаване предостави на капитана си възможност да отпусне вежди. Хората, отрупали палубата, не бяха никакви наемници, а чисто и просто роби. Зимният вятър развяваше парцаливите им одежди. Робите трепереха, но не свободата им на движение бе ограничена. Явно капитанът бе извел част от товара си на свеж въздух. Но защо? Кенит никога не бе срещал търговец на роби, който да проявява прекомерна загриженост към пренасяното. Дали това извеждане не целеше да ги изолира от някаква зараза в трюма?

Заради скъсеното разстояние вятърът бе започнал да довява познатата миризма. Кенит извади парфюмирана с лавандула кърпичка и я притисна към лицето си, за да се предпази от миазмите.

— Соркор! Ела за момент — повика той.

Заместникът му се отзова почти мигновено.

— Слушам ви, капитане?

— Този път възнамерявам лично да поведа абордажа. Кажи на хората, че искам най-малко трима от екипажа да бъдат запазени живи, за предпочитане офицери. Бих искал да им задам някой и друг въпрос, преди да ги хвърлим на змиите.

— Ще им предам, сър. Но няма да бъде лесно да ги удържа.

— Уверен съм, че ще се справиш — отбеляза Кенит с глас, недвусмислено изтъкващ последиците от неподчинение.

— Тъй вярно, сър.

И Соркор отиде да предаде нарежданията му на останалите — на моряците на палубата и укриващите се в трюма.

Ета изчака той да се отдалечи, преди да попита:

— Защо ще се излагаш на такъв риск?

— Риск? — След кратък размисъл Кенит запита на свой ред: — Защо се интересуваш? Боиш се какво ще ти се случи, ако бъда убит?

Тя стисна устни и се извърна.

— Да, боя се — тихо каза Ета. — Но не по този начин.

Двата кораба вече се намираха достатъчно близо, за да чуват виковете си. Капитанът на Сикерна се възползва от това, за да се обърне към тях:

— Назад! — изрева той. — Знаем кои сте, под каквото и знаме да се криете!

Кенит и Соркор се спогледаха. Първият сви рамене:

— Дотук с маскарада ни.

— Всички на палубата! — жизнерадостно извика Соркор. — Издърпайте котвите.

Палубите на Мариета закънтяха от нетърпеливи нозе. Пиратите се струпаха край борда, подготвили лъкове и куки. А Кенит повдигна шепи към устата си.

— Даваме ви възможност да се предадете — великодушно предложи той. Вече нищо не удържаше Мариета да се доближи досами плячката си.

Крясъкът на другия капитан не беше насочен в отговор, а към собствения му екипаж. Шестима мъжаги сграбчиха котва, оставена на палубата, и я тласнаха извън борда. Това действие бе придружено от писъци. А самата котва се оказа последвана от неколцина роби, завързани за нейното въже. Бързината на тяхното изчезване създаде лъжливото впечатление за припрян скок. Повлечени от тежестта на метала, те потънаха мигновено, превръщайки крясъците си в низ мехурчета. Соркор се бе втренчил шокирано. Дори Кенит трябваше да признае, че е впечатлен от безскрупулността на своя колега.

— Това бяха петима роби! — изрева капитанът на Сикерна. — Отдръпнете се! Към следващата котва са привързани двадесетима!

— Най-вероятно болните, които така или иначе не биха преживели цялото пътуване — предположи Кенит. Откъм другия кораб долитаха гласове, някои умоляващи, други ужасени или гневни.

— Са всемилостиви, какво ще правим? — прошепна Соркор. — Клетите!

— Във всеки случай няма да отстъпваме — тихо каза Кенит. И отново се обърна към другия съд. — Сикерна, ако и тези роби се озоват зад борда, всички вие ще умрете.

Другият капитан отметна глава и се засмя от сърце. Мощният му хохот ясно достигна до тях.

— Сякаш иначе бихте пощадили някого от нас! Отдръпни се, пирате, или тези двадесетимата ще умрат.

Кенит погледна към измъченото лице на първия си помощник и сви рамене.

— Продължаваме напред! Пригответе абордажните куки! — заповяда той. Хората му се подчиниха. Те не можаха да зърнат колебанието в очите на Соркор, но до един чуха писъците на двете десетици обречени. Тази котва отнесе част от парапета на Сикерна.

— Капитане… — невярващо простена Соркор. Лицето му беше пребледняло от ужас.

— Колко резервни котви ще имат на борда — отвърна Кенит, който се готвеше да поведе щурма. През рамо той додаде: — Ти беше този, който веднъж ми каза, че би предпочел смъртта пред робството. Да се надяваме, че това предпочитание е по-разпространено!

Неговите пирати вече бяха изстреляли куки и придърпваха корабите по-близо един до друг. Онези от тях с лъкове поддържаха непрестанен обстрел, за да не позволяват на моряците от Сикерна да откачат куките и да ги хвърлят във водата. Екипажът на Мариета превъзхождаше трикратно по численост противниците си. Последните разполагаха с добро въоръжение, ала не умееха да го използват.

Кенит изтегли меча си и скочи на другия кораб. Още при приземяването си той изрита в корема един от вражеските моряци, прострелян в рамото, който неумело държеше лък. Онзи рухна, а един от хората на Кенит — по примера на своя капитан екипажът нахлуваше на абордаж — го наръга.

— Запазете трима! — гневно извика Кенит. Тъй като никой друг не го нападна, той тръгна да търси капитана на Сикерна.

Откри го от другата страна на кораба. Там капитанът, заместникът му и двама моряци трескаво се опитваха да спуснат лодката. Тя, готова да заплава, се поклащаше над водата, ала един от освобождаващите механизми бе заял. Кенит поклати глава: целият кораб беше прогнил от мръсотия. Местният екипаж дори не си правеше труда да поддържа палубата чиста; една заяла макара не беше изненада за никого.

— Напред! — усмихнато изкрещя Кенит.

— Не се приближавай — предупреди го капитанът на Сикерна, повдигайки малък арбалет.

Кенит изгуби досегашното си уважение към него. Този мъж бе изглеждал далеч по-впечатляващо, когато бе прибягвал до действия, а не до заплахи.

В този момент от водата изникна виещият се врат на змията. Ето причината капитанът да не изстреля болта си веднага: изглежда той се затрудняваше да определи източника на най-голямата заплаха.

Между челюстите на създанието стърчеше трупът на окован роб. Оковата все още стискаше крак и ръка; другата верига се поклащаше свободна. Змията тръсна глава, намествайки хапката. Окованата част на крайниците се отдели от тялото и потъна във водата, а чудовището погълна остатъка наведнъж, при което отново тръсна глава. Подир това то погледна с интерес четиримата в лодката. Един от моряците извика ужасено. Капитанът насочи арбалета си към огромните очи на съществото.

В мига, в който върхът на болта вече не сочеше гръдта му, Кенит скочи напред и допря острието на меча си до едно от въжетата на лодката.

— Хвърли оръжието и се върни обратно на борда — заповяда пиратът. — Иначе отиваш право в търбуха на змията.

Онзи заплю Кенит и невъзмутимо изстреля болта в едно от зелените очи. Арбалетната стрела потъна изцяло, врязвайки се в мозъка на чудовището. Кенит предположи, че това далеч не е първата змия, която колегата му прострелваше. Създанието започна да се гърчи и мята, а капитанът на Сикерна изтегли ножа си и започна да сече нишките на въжето точно над скобата, която го прикрепваше към лодката.

— Змиите са за предпочитане пред пиратите! — изкрещя той към Кенит. Все още трептящата змия потъваше. — Родел, прережи въжето от твоята страна!

Ала Родел не споделяше възгледите на своя капитан. С вик на отчаяние ужасеният моряк скочи обратно на палубата. Кенит го обезвреди с една рана в крака, след което отново се съсредоточи върху лодката, без да обръща внимание на опитите му да спре кръвта.

С една дълга крачка пиратът се озова в поклащащата се лодка, за да допре върха на меча си до шията на капитана.

— Връщай се — усмихнато каза той. — Или ще умреш на борда на спасителната си лодка.

Заялата макара неочаквано се освободи. Единият край на увисналата лодка се спусна рязко, за да изсипе съдържанието си в морето. Кенит, ловък като котка и също тъй късметлия, успя да отскочи. Едната му ръка се вкопчи в парапета на Сикерна, последвана и от другата. Той вече се издърпваше към палубата, когато змийската глава изникна от водата, за да го погледне. Унищоженото око бавно се разтичаше. То бе обърнато към тримата, паднали във водата, а Кенит се намираше право пред здравото око, увиснал досущ като примамка. Пиратът трескаво премести единия си крак отвъд парапета. Около другия, все още висящия, се сключиха челюстите на змията — като дресирано животно, посягащо към лакомство.

Болката стегна крайника му в нажежена окова, така че Кенит не можа да не изкрещи. В следващия миг агонията го напусна. Омайно обезчувствяваща хладина я прогони, тъй както горещата вода прогонва студа. Тази безчувственост, това облекчаващо отсъствие на болка започна да се разлива по тялото му. Не само кракът му се отпускаше; приятната умора превърна крясъка му в стон.

— Не! — изпищя курвата и се хвърли към него. Изглежда тя бе наблюдавала от борда на Мариета.

Никой не ѝ попречи на прекачването ѝ: палубата бе изпразнена заради поредната поява на змията. В ръката на Ета блестеше някакво оръжие, което тя бе грабнала в устрема си — абордажна брадва, а може би кухненски сатър.

Втурналата се жена не спираше да залива змията с обиди и заплахи. Змията, която започваше да повдига Кенит. Някакъв рефлекс го накара да се вкопчи в парапета с цялата си сила. От въпросната сила не му оставаше много: отровата, вляла се в кръвта му, действаше бързо. Когато Ета го сграбчи в обятията си, прегърнали и част от парапета, Кенит почти не усети допира ѝ.

— Пусни го! — пищеше Ета към змията. — Веднага да го пуснеш, гаден морски червей! Слузно черво! Пусни го!

Ранената змия продължаваше да дърпа ботуша му. Ета решително дърпаше в противоположната посока. Тя се оказваше по-силна от очакваното, защото змията трябваше да впие зъби по-дълбоко — нещо, което пиратът по-скоро видя, отколкото почувства. Чудовищните зъби се впиваха сред плът и мускул. Той зърна оголената си кост, чудато оцветена от разяждащото действие на змийската лига. Създанието започна да извива глава, готвейки се да я тръсне по начин, който щеше да откъсне или крака, или целия вкопчен Кенит. Ридаещата Ета повдигна оръжието си.

— Проклета да си! — изкрещя тя. — Проклета, проклета, проклета!

И острието ѝ полетя, но не по начина, очакван от Кенит. Ета не насочи удара си към дебелите люспи, покриващи муцуната. Вместо това металът се стовари върху разядената му кост. Тя отряза крака точно над най-външната редица зъби. Кенит получи възможността да види как от разкъсания му чукан бликва кръв. Жената трескаво го издърпа назад, като се оттласкваше от палубата. Той слабо дочу удивените викове на хората си, сред които змията повдигаше главата си още по-високо, преди рязко да се отпусне обратно в морето, отпусната. Тя се бе отпуснала завинаги. Отнасяйки със себе си крака, който Ета ѝ беше дала.

— Защо направи това? — промълви замаяният Кенит. — Какво съм ти сторил, та трябваше да ми отрежеш крака?

Сред риданията ѝ, примесени с нежни думи, той изгуби съзнание.

Пазарът на роби вонеше.

Никога през живота си Уинтроу не беше усещал подобна воня. Може би миризмата на смърт и зараза, излъчвана от себеподобни, се струваше най-противна на човека. Какво щастие, че той нямаше да се задържа тук. Изникналото отвращение произтичаше от самата му същина. Навсякъде край себе си той съзираше мъка, ала дори състраданието и гнева му бяха надвити от отвращението.

И колкото и да бързаше, той все не успяваше да остави зад себе си тази част от града.

По-рано той бе виждал затворени животни, дори и животни, подготвяни за заколение. Само че те бяха посрещали всичко това с тъпоумно неразбиране, продължаващи да преживят и лениво да размахват опашки. За животните стигаха обикновени ограждения, не бяха нужни непосилни окови. И друга разлика имаше: скотовете не ридаеха и не изплакваха мъката си.

— Не мога да ви помогна. Не мога да ви помогна — повтаряше си Уинтроу. И това беше истина. Той не можеше да стори нищо за тях. И споделяше тяхното безсилие за отстраняването на оковите. А дори и да успееше да ги освободи, какво щеше да стане после? Юношата не беше способен да заличи татуировките от лицата им, не можеше да спомогне за бягството им. Макар всеки от тях да беше сполетян от зла съдба, щеше да бъде най-добре да бъде оставен да я изживее. Някои от тях щяха да се сдобият със свобода и щастие по-късно. Тази крайност на мъката не можеше да продължава вечно.

Сякаш в съгласие с тази мисъл край него мина човек, който тласкаше ръчна количка. Трите трупа, отпочиващи в нея, бяха измършавели, ала въпреки това мъжът я тласкаше с мъка. Подире му крачеше жена, която ридаеше неутешимо.

— Моля ви — настояваше тя. — Позволете ми да взема тялото му. За вас е все едно. Поне ми позволете да погреба сина си. Моля ви.

Но количкарят продължаваше пътя си, без да ѝ обръща внимание. Никой сред претъпканата улица не ѝ обръщаше внимание.

Уинтроу остана загледан след тях. Може би тя беше луда, нейният син изобщо не се намираше в количката и работникът го знаеше. А може би ненормалните бяха всички онези, които току-що бяха зърнали покрусена от скръб майка да моли за останките на сина си, а бяха отминали. Самият Уинтроу също не правеше изключение. Нима тъй бързо той бе престанал да придава значение на чуждата болка? Той повдигна очи от земята и отново се вгледа в сцената, която го заобикаляше.

В светлината на скорошните му размисли гледката придоби съвсем нов смисъл. В средата на улицата крачеха хора, хванати под ръка, и с нищо не показваха, че намират този пазар за по-различен от всеки друг. Те обсъждаха оттенъка на кожата, възрастта и пола със същия тон, с който биха преценявали покупката си при месаря. Ала стоките, за които те се пазаряха, бяха човеци. Тук се предлагаха цели върволици (за продажба поединично или накуп), предназначени за общ труд. В един ъгъл татуировчик предлагаше услугите си. Той се бе разположил удобно на стола си, край подплатено с кожа менгеме и огромен каменен блок с халка. Срещу разумна цена, гласеше обявата, всеки можеше да бележи собственичеството си над новата си покупка. Момчето, ангажирано с този напев, бе приковано към халката. То носеше единствено набедрена препаска, въпреки зимния хлад — за да се виждат татуировките, покриващи тялото му: неговият господар се беше упражнявал върху него за демонстрация на умението си. И вашият роб би могъл да получи татуировка, и то на много изгодна цена.

Търсещият по-опитни, специализирани роби трябваше да се отправи към някоя от постройките, украсена със символа на съответния занаят. Уинтроу видя емблема, обещаваща дърводелци и зидари, друга за шивачки и кроячки, за музиканти и танцьори. Хора от всякакви професии задлъжняваха, тъй че човек можеше да се сдобие с роб от всякаква специалност — и калайджия, и крояч, и моряк, и войник. Наставници, бавачки, писари, чиновници. Защо да плащаш заплата, след като просто можеш да купиш? Това беше философията, преобладаваща тук, на пазара за роби. Но как можеше онези, които идваха тук да пазаруват, да не съзират сходството между себе си и всички тези клетници? Никой тук не изглеждаше способен да осъзнае това. Имаше купувачи, притиснали дантелена носна кърпичка към лицето си — в техните очи, надничащи над скъпия плат, личеше единствено отвращение от миризмата. Без колебание те изискваха от някой роб да се изправи, да направи няколко крачки или да тича на място, за да могат да го огледат по-добре. За пълна инспекция на робините бяха предвидени специални покрити паравани.

Изглежда тукашните купувачи поддържаха мнението, че изпадналият във финансови затруднения престава да бъде техен събрат, а се превръща в парче месо.

Някои от робите изглеждаха далеч по-добре от най-измъчените. Това бяха робите, за които се искаше висока цена — образованите и талантливите. Малка част от тях дори изглеждаха горди от собствената си стойност: те не свеждаха глави в опит да крият татуировката си. Други, задраскани лица, както биваха определяни от търговците, носеха върху ликовете си различни татуировки, указващи принадлежност към различни господари. Тези бяха най-нежеланите роби, защото им се носеше репутация на избухливи и отмъстителни. Множеството им различни собственици свидетелстваха за това: добрият роб бива държан в същото домакинство. Безправният с повече от пет татуировки попадаше в тази категория. Тези хора биваха продавани почти на загуба; и получаваха най-грубото отношение.

Татуирането на лицата, някога смятано за варварски калсидски обичай, понастоящем се бе превърнало в нещо обичайно за Джамаилия. Тук методът не само бе приет, а и усъвършенстван — танцьорите и музикантите носеха малки татуировки, нанесени с бледо мастило: това улесняваше прикриването им, та да не бъде излишно смущавана тяхната публика. И макар все още да беше незаконно закупуването на робини за проституция, лицата на някои от предлаганите за продан бяха белязани със специфичен знак, който загатваше именно тази професия. Много пъти за Уинтроу беше по-лесно да се взира в самите татуировки, вместо в лицата на татуираните.

По време на подминаването на поредната върволица роби един от окованите умолително се обърна към него:

— Свети човече! Споделете благословията на Са с един умиращ!

Уинтроу се закова на място, защото не беше сигурен, че викът е бил насочен именно към него. Обадилият се роб бе пристъпил встрани от другарите си (доколкото позволяваше общата верига). Той не приличаше на човек, който би дирил благословията на Са: цялото му лице беше покрито с татуировки, които бяха плъзнали и по врата му. Мъжът не приличаше и на умиращ. Ребрата му действително стояха изпъкнали, а оковата на крака бе разранила кожата, ала извън това той изглеждаше жилав. Въпросният роб бе значително по-висок от Уинтроу, и много по-зрял — човек на средна възраст, понесъл множество белези от тежък труд. Въпреки това той имаше стойката на човек, успяващ да оцелява.

Юношата погледна към собственика на тези роби, който стоеше недалеч и разговаряше с един потенциален купувач. Дребният прекупвач улови погледа му за момент и се навъси недоволно, но не прекъсна разговора си и продължи да подмята къса палка.

— Вие не сте ли жрец? — настойчиво попита робът.

— Обучавам се за жрец — призна Уинтроу. — Още не съм ръкоположен. — По-решително той додаде: — Но съм готов да предложа утеха.

Момчето огледа окованите и, като се стараеше да не допуска подозрение в гласа си, попита:

— Кой се нуждае от благословия?

— Тя. — Мъжът се отдръпна встрани. Зад него бе приклекнала изтерзана робиня. Уинтроу забеляза, че останалите оковани се стараят да се струпат около нея, за да ѝ предложат топлината и прикритието на сбраните си тела. Тя беше млада, на не повече от двадесет, без видими наранявания. Тя беше единствената жена в синджира. Ръцете ѝ стояха сключени върху корема; брадичката се опираше в гърдите. Очите, които се повдигнаха към Уинтроу, бяха сини, ала бездушни. Кожата ѝ беше болнаво бледа, а русата ѝ коса бе подрязана късо. Роклята ѝ беше зацапана и кърпена. Над нея тя беше наметнала риза, най-вероятно принадлежала на мъжа, повикал Уинтроу.

Подобно на останалите от тази върволица, нейното лице също бе покрито с татуировки. Никакви наранявания не личаха по тялото ѝ. Освен това тя не изглеждаше слаба. Напротив, тя бе мускулеста, с широки рамене. Единствено болката върху лицето ѝ издаваше отсъствието на здраве.

— Какво те мъчи? — попита Уинтроу, като се приближи до нея. Една частица от съзнанието му подозираше, че робите се опитват да го подмамят достатъчно близо, за да го сграбчат и да го задържат като заложник. Ала никой от тях не изглеждаше агресивен. Напротив, робите край жената се постараха да се извърнат доколкото могат, за да ѝ предоставят поне това уединение.

— Кървя — тихо отвърна жената. — Откакто изгубих детето, кървенето не спира.

Уинтроу коленичи пред нея и докосна ръката ѝ. Робинята нямаше треска; кожата ѝ бе хладна. Той внимателно защипа кожата ѝ и установи, че плътта реагира пластично. Тази жена се нуждаеше от вода, бульон. От течности. У нея той усещаше единствено страдание и примирение. Тя вече бе приела смъртта.

— Кървенето след раждане е нормално. След помятане също. Скоро ще се оправиш.

Робинята поклати глава.

— Той ми даде прекалено силна доза, за да се отърве от детето. Една бременна жена не е подходяща за работа. Затова те ме принудиха да изгубя детето. Преди седмица. А аз все още кървя. И кръвта е яркочервена.

— Дори и това не означава смърт. Ти можеш да се оправиш. С подходящите грижи всяка жена…

Горчивият ѝ смях го прекъсна. Смразяващ беше този смях, който приличаше на писък.

— Вие говорите за жени, а аз съм робиня. Една жена не би умряла от това, но аз ще умра. — Тя въздъхна. — Дайте ми благословията на Са. Единствено това искам от вас. Моля ви.

Това беше моментът, в който Уинтроу осъзна пълната същина на робството. Той бе знаел, че това е противна практика; още от първите си дни в манастира бе усвоявал моралните аргументи против нея. Сега той получаваше възможност да види пред себе си пълното, неумолимо в логичната си последователност нейно проявление; да осъзнае практическата проява на тази злина. Това се съдържаше в примиреното отчаяние в гласа на младата жена. Тя не се бореше срещу господаря, който бе откраднал живота на детето ѝ. За неговата постъпка бившата майка говореше по начин, отъждествяващ делото му с намесата на някоя от природните сили, срещу които човек не би могъл да стори нищо. Жестокостта и злината му — на това тя не обръщаше внимание. Тя се съсредоточаваше единствено върху тяхната последица: кървенето, което не спираше и за което тя очакваше, че ще отнеме живота ѝ. Уинтроу оставаше загледан в нея. Нейното състояние не заплашваше живота ѝ. Юношата подозираше, че и тя самата осъзнава това. Ако тя получеше горещ бульон, възможност да отпочива и от онези билки, които се отразяваха благотворно на неуспелите родилки, тя със сигурност щеше да се възстанови, щеше да продължи да живее и да добие много други деца. Ала тя нямаше да оживее. Тя го знаеше. И останалите роби от върволицата също го знаеха. И Уинтроу беше почти сигурен. Това усещане приличаше на моментите, в които той бе притискал ръка към палубата и бе изчаквал ножа. Но ако той приемеше тази реалност, тя щеше да отреже част от него.

Юношата се надигна рязко, убеден, ала думите му бяха тихи.

— Чакай тук и не губи надежда. Аз ще отида до храма на Са, за да доведа помощ. Не е възможно господарят ти да не осъзнава, че без грижи ти ще умреш. — И момчето се усмихна горчиво. — В краен случай ще му напомним, че една жива робиня струва повече от една мъртва.

Повикалият го роб го погледна изумено.

— И каква помощ очаквате да получите от храма? Кучето си е куче, робът си е роб. В храма нито на кучетата, нито на робите предлагат утеха. Неговите жреци възхваляват Са с химните си, ама играят по свирката на сатрапа. А онзи човек там не е нашият господар, той просто получава процент от онова, което заработим всеки ден. Пак от тези пари той ни храни и осигурява подслон. Останалото отива при господаря ни. Така че нашият надзирател няма да изгуби от смъртта на Кала. Няма да му струва нищо, ако тя умре.

Уинтроу го гледаше неразбиращо, удивено.

— Глупаво постъпих, че ви повиках — горчиво продължи робът. — Младостта в очите ви ме заблуди. Трябваше да се сетя, че един свещеник не би склонил да помогне.

Неочаквано той сграбчи Уинтроу за рамото. Болката бе рязка и сковаваща.

— Дай ѝ последната утеха на Са. Или, кълна се, ще ти строша ключицата.

Силата на захвата му не оставяше никакво съмнение, че мъжът е способен да изпълни намерението си.

— Не е нужно да ме заплашваш — изохка Уинтроу, макар да усещаше, че с тези думи се показва като страхливец. — Аз съм слуга на Са.

С презрителен тласък робът го тласна пред жената.

— Започвай тогава. И не се мотай.

И голият до кръста мъж извърна поглед назад. Посредникът и клиентът все още разговаряха. Купувачът стоеше с гръб към тях, но надзирателят ги виждаше. Той се беше усмихнал пресилено в отговор на някаква шега на своя събеседник и се смееше високо. Ала погледът му и стиснатият юмрук вещаеха големи неприятности на онзи от робите, който дръзнеше да прекъсне разговора му. Палката в другата му ръка нетърпеливо потропваше по бедрото.

— Не бих могъл да претупам благословията си — възрази Уинтроу, докато коленичеше пред жената и се опитваше да се съсредоточи.

А робинята се изправи. Едва тогава юношата видя, че краката ѝ са покрити с ивици кръв. И земята под нея беше подгизнала. Около глезените ѝ кръвта беше засъхнала.

— Лем? — простена тя.

Голият до кръста бързо пристъпи до нея. Робинята тежко се облегна на рамото му и отново простена.

— Ще трябва да го направиш бързо — грубо каза мъжът.

Уинтроу пропусна молитвите. Пропусна приготовленията, пропусна и успокояващите думи, които трябваше да подготвят ума и духа ѝ. Той просто се изправи и отпусна ръце върху раменете ѝ, намествайки пръсти върху съответните точки на шията.

— Това не е смърт — успокои я той. — Аз само ще те освободя от суетите на този свят, за да може душата ти да се приготви за следващия. Съгласна ли си?

Робинята кимна незабележимо.

В отговор Уинтроу бавно си пое дъх, за да постигне баланс с нея. Той насочи съсредоточението си навътре към самия себе си, към изоставените си учения. До този момент той не бе изпълнявал този ритуал; не беше запознат с цялостните му тайни. Ала самата основа му беше известна; нея той можеше да предостави на изстрадалата. Сякаш отдалеч той забеляза, че мъжът е застанал пред тях, за да ги прикрива с тялото си, извърнал глава към надзирателя. Останалите роби се бяха струпали около им, за да ги предпазват от погледите на минувачите.

— Побързай — отново подкани Лем.

Уинтроу вложи лек натиск върху точките, които пръстите му бяха намерили безпогрешно. Този натиск щеше да прогони страха и болката ѝ.

И юношата поде изискваните от ритуала думи, в които тя трябваше да се вслушва внимателно. Ритуалът започваше с връщането на тялото.

— Твое е биенето на сърцето ти, твой е спазъмът на дробовете ти. Твое е вглеждането на взора ти, вслушването на слуха ти, вкусването на устата ти, настръхването на кожата ти. Всички тези неща на твоята мисъл поверявам, тя да ги контролира. Всички тях на теб поверявам, та с чист ум за смъртта да се подготвиш. Предавам ти последната благословия на Са, да можеш на други да я предадеш.

Той все още различаваше известно съмнение в погледа ѝ. Трябваше да ѝ помогне да осъзнае нейната собствена сила.

— След мен повтаряй. Аз не чувствам хлад.

— Аз не чувствам хлад — шепнешком повтори тя.

— След мен повтаряй. Аз не чувствам болка.

— Аз не чувствам болка.

Думите ѝ бяха съвсем тихи, ала още при самото им изричане кривенето на агонията напусна лицето ѝ. Оказа се, че страданията бяха състарявали вида ѝ.

Робинята погледна към Лем и му се усмихна:

— Аз не чувствам болка — без нужда повтори тя.

Уинтроу отпусна ръце, но не се отдръпна. Кала отпусна глава върху гърдите на Лем.

— Обичам те — каза тя. — Ти беше всичко, което направи този живот поносим. Благодаря ти.

Поетият от нея дъх излезе под формата на въздишка.

— Нека и другите знаят, че съм и благодарна. Задето с топлината на телата си не ми позволяваха да измръзна. И задето не се колебаеха да ми помагат, дори и когато самите те изнемогваха. Нека да знаят…

Гласът ѝ затихна. Уинтроу видя блаженството на Са да изниква върху лицето ѝ. Тежненията на този свят вече напускаха ума ѝ. Жената се усмихна — с невинната усмивка на новородено.

— Погледни колко красиви са облаците днес, любими. Бяло и сиво. Виждаш ли?

Колко просто беше всичко. Освободен от болката, духът ѝ бе могъл да оцени красотата. Не за първи път Уинтроу виждаше това, ала то никога не спираше да го удивлява. Веднъж осъзнал смъртта си, стига да можеше да загърби болката, човекът веднага се обръщаше към удивлението на Са. Ала за това бяха необходими и двете стъпки. Ако смъртта не бъдеше осъзната, допирът на последната утеха не би подействал. А имаше и такива, които приемаха края си и допира, само че не можеха да се отскубнат от болката си: те оставаха вкопчени в нея, защото за тях тя се бе превърнала в едно последно проявление на живота, пък макар и мъчително: те осъзнаваха, че ще умрат, ала не бяха готови за това. Но Кала бе готова. По нейната лекота личеше, че младата робиня отдавна е копнеела за това освобождаване.

Уинтроу стоеше безмълвен, без да се вслушва в думите, които тя изричаше към Лем. По страните на роба се стичаха сълзи, пробягващи над вбодената в кожата боя и белезите на суров живот. Те капеха по грубо избръснатата му челюст. Той също мълчеше.

В проява на почит юношата не слушаше умишлено. Той обръщаше внимание единствено на тона ѝ — от него разбираше, че младата жена говори за обич, за живот и светлина. По бедрото ѝ все така се стичаше струйка кръв. Личеше, че тялото ѝ отслабва, ала усмивката не напускаше лицето ѝ. Тя се бе намирала по-близо до смъртта, отколкото Уинтроу беше осъзнавал, проявеният от нея стоицизъм бе смогнал да го заблуди. Скоро тя щеше да открие мечтания покой. Юношата се радваше, че е успял да дари нея и любимия ѝ с подобно нежно сбогуване.

— Ей, ти! — Върхът на палката сръчка кръста на Уинтроу. — Какво правиш?

Без да му предоставя възможност за отговор, посредникът изблъска Уинтроу встрани, стоварвайки удар върху ребрата му. Останало без въздух, за момент момчето се преви. А надзирателят наперено пристъпи напред и грубо се обърна към Лем:

— Махай се от нея, животно. Ти какво, на улицата ли си решил да я оплождаш? Като че отдавна не се отървах от предишното ти копеле!

Той се пресегна, сграбчи Кала за рамото и я дръпна, но Лем не я пусна. Той се взираше в надзирателя по начин, който не вещаеше нищо добро. Но разгневеният посредник не се трогна, а с едно заучено движение стовари палката си върху лицето му. Кожата под скулата се разкъса; по лицето потече струя кръв.

— Пусни я! — нареди посредникът. Макар и едър, робът се олюля от внезапния удар. Това предостави възможност на другия да изтръгне Кала от обятията му: младата жена се отпусна върху окървавената прах. Тя остана да лежи по гръб, вперила блажен поглед в небето. Уинтроу знаеше, че тя вече не вижда нищо. Тя беше избрала да спре да вижда. Пред очите му гръдта ѝ се повдигаше все по-слабо.

— Нека Са бди над пътуването ти — задавено успя да прошепне юношата.

Но надзирателят чу и рязко се извърна към него.

— Ти си я убил, малоумен недорасляко! Тя можеше да работи поне още един ден!

И той рязко замахна с палката към Уинтроу. Остра болка ужили рамото му и остави синина, без да засяга костите. Болката се стрелна по ръката и едновременно я обездвижи. Този удар определено бе дело на опит, реши юношата, докато отскачаше назад. При това той се блъсна в един от робите, който небрежно го изблъска встрани. Цялата върволица се приближаваше към надзирателя. В този момент късата му бухалка бе придобила съвсем нищожен вид. Уинтроу почувства нов прилив на отвращение: робите щяха да пребият търговеца до смърт, да натрошат костите му.

Ала посредникът се оказа ловък дребосък, който обичаше работата си и умееше да я върши. С енергичността на кученце той се хвърли към робите и започна да нанася бързи и резки удари — един замах, втори, трети. При всеки удар палката му постигаше целта си, а удареният се отдръпваше. Тези умели атаки пораждаха болка, която обездвижваше, без да уврежда. Впрочем към Лем не беше проявена тази предпазливост. Още в момента на отстъпването си едрият мъж получи втори удар, през корема. Лем се преви, изцъклен от болка.

А на пазара за роби търговията продължаваше да тече. Неколцина повдигаха вежда към случващото се, но пък какво можеше да очаква човек от задрасканите лица и техните надзиратели? Посетителите просто ги заобикаляха и продължаваха пътя си. Излишно беше Уинтроу да се обръща за помощ към тях. Никой нямаше да му обърне внимание, макар неговото лице да не беше татуирано.

Лем оставаше превит, а надзирателят невъзмутимо отключи окървавените окови от глезените на Кала. Надигайки се, той остро се вторачи в Уинтроу.

— Заслужаваш теб да окова на нейно място, мърльо! — просъска той. — Заради теб изгубих робиня и цялата заплата за един ден. Да, ей го, клиентът ми си отива. Не са му изтрябвали роби с такъв темперамент. — Посредникът посочи с палката си към отдалечаващия се човек. — Е, какво да се прави. Който не работи, не трябва да яде, милички.

Уинтроу се затрудняваше да приеме небрежността, с която този дребосък се отнасяше към смъртта на робинята.

— Жената е мъртва по твоя вина! — каза му той. — Ти си искал да отровиш само неродената ѝ рожба, но си отровил и нея самата. Два живота тежат на съвестта ти!

Заради удара по рамото юношата не можеше да се изправи. Все пак той успя да коленичи, но дребосъкът го повали обратно.

— Ау, какви думи знаел голобрадкото! Потресен съм! Ти, вместо да бъбриш, момчето ми, вземи да ми изплатиш обезщетението. И бързичко. Не ме карай сам да си вземам парите.

— Нямам пари — ядосано му отвърна Уинтроу. — А и да имах, пак не бих ти платил.

Изправен край него, търговецът го сръчка с палката си.

— Къде е баща ти? Той ще ми плати.

— Сам съм — тросна се юношата. — И не се налага да плащам на теб или на господаря ти за онова, което сторих. Аз изпълних свещения си дълг към Са. Постъпих правилно.

Той погледна към робите. Някои от тях бяха започнали да се изправят. Лем бе пропълзял до Кала и напрегнато се взираше във вторачените ѝ очи, в опит да зърне онова, което и тя съзираше.

— Така ли било? Правилно за нея, може, но не и за себе си — хапливо изтъкна дребният. Той говореше бързо, с глас като стържене на чакъл. — Ти явно не знаеш, хлапако, че в Джамаилия на робите не се полага последната утеха на Са. Така отреди сатрапът. Тъй де, онзи, който има истинска душа, не би свършил в робство. Поне така го разбирам аз. И как стоят нещата сега? Аз изгубих една робиня и печалбата си за днешния ден. Това няма да се хареса на сатрапа. А ти си не само убиец, а и скитник. Ако беше по-якичък, щях да ти сложа веригите веднага. Но какво да се прави, човек трябва да уважава закона. Хей, пазачо! — И дребосъкът помаха с палката си към един минаващ стражник. — Тук имам нещо за теб. Едно хлапе без близки и без пари, което дължи обезщетение, задето уврежда собствеността на сатрапа. Стой!

Последното възклицание последва рязкото изправяне на Уинтроу, който, тласнат от отчаяние, скочи и побягна. Предупредителният вик на Лем го накара да погледне назад — нещо, което юношата трябваше да замени с привеждане, защото умело хвърлената тояжка го удари по главата и го повали насред мръсотията на пазара за роби.

Глава двадесет и четвърта Търговците от Дъждовните земи

— Защото ми е трудно да бъда спокойна, когато се случват необичайни неща — остро каза баба ѝ.

— Извинявай — оправда се майката на Малта. — Просто питах.

Тя стоеше зад тоалетката на баба ѝ и ѝ оправяше косата. В думите на Кефрия не бе прозвучало съжаление, а по-скоро умора от вечното раздразнение на старицата.

Малта не я винеше. На нея ѝ беше омръзнало от сприхавостта и на двете им. Струваше ѝ се, че майка ѝ и баба ѝ са способни да виждат единствено мрачната страна на живота, единствено тревогите му. Тази вечер щеше да има голямо събиране на Търговците, на което двете щяха да заведат и Малта. Девойката бе заделила по-голямата част от следобеда си в приготовления — в подготовка на прическата си и новата роба. А ето че двете жени се обличаха едва в последния момент и се държаха така, сякаш им предстои някакво досадно задължение, а не възможност да се срещнат с хора сред приятна обстановка. Не, тя просто не можеше да ги разбере.

— Още ли не сте готови? — подкани ги тя. Не ѝ се искаше да бъде сред последните пристигнали. Тази вечер щеше да има много обсъждане, дискусия между Търговците от Бингтаун и онези от Дъждовните земи. Нима това ги притесняваше толкова? Обичайните скучни неща, сред които човек трябваше да внимава да не заспи. Малта искаше да пристигне преди тази част, по времето, когато още имаше приятни разговори, приветствия, ордьоври и напитки. Това щеше да ѝ позволи да потърси Дело и двете да седнат заедно. Но с всеки изминат миг въпросното развитие ѝ изглеждаше все по-малко вероятно, защото двете жени се приготвяха влудяващо бавно…

Наистина да се побърка човек! Всяка от тях трябваше да има слугиня, която да помага за обличането, за прическите и за всичко останало. Всички Търговски семейства притежаваха подобни слугини. Обаче баба Роника твърдеше, че тяхното семейство вече не било в състояние да си го позволи. И майката на Малта я подкрепяше. А когато девойката се осмелеше да протестира, те, вместо да я изслушат, тръсваха пред нея някаква купчина сметки и я караха да ги нанася в една от счетоводните книги. При което баба ѝ непоколебимо изискваше всяка объркана страница да бъде нанесена наново. И освен това те очакваха от нея да се взира в редици числа и да разбира защо те означавали, че семейството им вече не може да си позволи слугини извън старата дойка и Рейч.

Само с какво нетърпение тя очакваше завръщането на баща си… Тя беше сигурна, че майка ѝ и баба ѝ пропускат нещо. Несъмнено трябваше да е така, защото всичко това беше нелепо. Как така те неочаквано се оказваха бедни? Та нали нищо друго не се беше променило. А ето че двете жени се готвеха да отидат на толкова важно събитие със стари роби, най-малко на две години, а може би и повече, сами си правеха прическите и си подмятаха хапливи забележчици.

— Няма ли да тръгваме вече? — за пореден път попита тя. Не разбираше упоритото им желание да подминават питанията ѝ.

— Не виждаш ли, че още не сме готови? — остро каза майка ѝ. — Вместо да ми късаш нервите, върви да видиш дали е дошла каретата на Давад Рестарт.

— Не, само не и той! — проплака Малта. — Само не ми казвай, че ще пътуваме в онази раздрънкана и вмирисана карета! Та нейните врати дори не се затварят изцяло. Ще умра от срам, ако ми се наложи да сляза от…

— Малта, иди да видиш дали каретата не е пристигнала — строго нареди баба ѝ. Тя явно се стараеше да не изостава от дъщеря си в командоренето.

С въздишка Малта излезе. Явно трябваше да се примири: по времето, когато те най-сетне пристигнеха, ордьоврите отдавна щяха да са изчезнали, а събраните щяха да са заели места и да започват заседанието.

Но това не беше справедливо! Щом от нея искаха да присъства на цялата сесия, поне ѝ се полагаше да бъде там и за забавната част. Дали изобщо Дело щеше да бъде там? Керуин със сигурност щеше да е там — още от години неговите близки се отнасяха с него като с възрастен. Вероятно щеше да е довел и сестра си. Ако това беше така, Малта трябваше да открие начин да измоли разрешение да седне с нея. Самата Дело лесно щеше да позволи на приятелката си да седне до брат ѝ. Малта не беше виждала Керуин от деня, в който майка ѝ го беше завлякла в парника. Но това не означаваше, че той е изгубил интерес към нея.

Заключението на горните размисли я накара да се отклони от възложения ѝ маршрут и да се отбие до тоалетната. Там имаше малко огледало. Светлината беше слаба, но и при тези условия Малта можеше да се увери, че видяното заслужава одобрение. Тя бе пристегнала тъмните си коси в плитки, които обгръщаха темето ѝ. Няколко кичура привидно по свое усмотрение се спускаха над челото ѝ. Още не ѝ се разрешаваше да си слага бижута, затова тя бе обрала последните рози от парника — тъмночервени, с тежък и сладостен аромат. Робата, която щеше да носи тази вечер, беше доста семпла, но поне не беше момичешка рокличка. Не, това беше истинска Търговска роба, изисквана от протокола на тези събирания. Одеждата беше тъмнолилава и по оттенък се доближаваше до цветята, подредени сред косата ѝ. Самата Малта би предпочела синьо, ала и този цвят ѝ отиваше. Поне дрехата беше нова.

Това беше първата ѝ Търговска роба. Тези одежди не бяха особено привлекателни на вид — със заоблени яки, дълги до глезените и пристягани в кръста като свещеническо расо. Поне лъскавият колан ѝ харесваше — тъмен, със стилизиран инициал за тока. Малта го беше пристегнала колкото се може повече, за да подчертае талията си и да опъне плата над гръдта си. Баща ѝ беше прав: тя вече бе придобила фигурата на жена. Защо да не получи и привилегиите и дрехите, които се полагаха на една жена? Какво пък, завръщането му беше само въпрос на време. И тогава нещата тук щяха да се променят. Той щеше да се върне, с натежали джобове, щеше да научи как другите са я малтретирали, как не са ѝ позволили да облече обещаната рокля, как…

— Малта! — Майка ѝ рязко отвори вратата. — Какво правиш тук? Само теб чакаме. Вземи си наметалото и ела!

— Каретата пристигна ли? — попита девойката, докато крачеше подир майка си.

— Да — натърти Кефрия. — Търговецът Рестарт ни чака.

— Защо не е почукал или не е позвънил?

— Той звъня — тросна се майка ти. — Но ти пак си била отнесена.

— Наистина ли трябва да си вземам и наметалото? Нали от каретата направо ще отидем в залата. А плащът ми би изглеждал глупаво с новата роба.

— Навън е студено, така че ще го облечеш. И бъди така добра тази вечер да се държиш прилично. И следи внимателно какво се говори. Семействата от Дъждовните земи не свикват събранието без причина. Повече от сигурна съм, че нещата, които ще бъдат обсъждани тази вечер, ще касаят съдбите на всички ни. Освен това запомни, че хората от Дъждовните земи са наши родственици. Не се взирай, бъди учтива, не…

— Да, майко, зная.

Това беше най-малко шестият път, в който Малта трябваше да изслуша тази лекция. Нима я смятаха за глуха? Или за глупава? Нима още от съвсем малка не ѝ бяха набивали в главата, че между Бингтаун и жителите на Дъждовните земи съществува родство? И като стана дума за това…

— Чух, че Дъждовните Търговци са започнали да произвеждат нова атракция. Огнени бижута — поде тя, докато прекрачваше прага, изпратена от суровия поглед на старата дойка. — Зърната били прозрачни като капки изворна вода, а вътре в тях имало дребни пламъчета, които потрепвали.

Майка ѝ дори не си направи труда да отговори.

— Много ти благодаря за търпението, Давад. И за това, че си си направил труда да се отбиеш — обърна се тя към пухкавия дребосък.

Лицето на Давад сияеше от удоволствие и мазнина. Той учтиво помогна на майка ѝ да се качи в купето. Малта мълчаливо мина край него и успя да се качи, изпреварвайки допира му. Тя нито беше забравила, нито беше простила обстоятелствата около предишното си пътуване с тази карета.

В купето двете жени седяха една до друга. Нима те очакваха от нея да седне до плужека? Отвратително.

— Може ли да седна между вас? — каза тя и успя да се смести между двете. — Та, тези огнени бижута… — обнадеждено поде тя. Но противният Давад я прекъсна с дърдоренето си:

— Готови ли сте? Тогава потегляме. Боя се, че аз ще трябва да седна до вратата, за да я придържам. Казах на лакея да се погрижи за поправката ѝ, но той си е питал ушите. Непоносимо е. Каква е ползата да имаш слуги, щом те не обръщат внимание, когато им се говори? В такива моменти човек е готов да защити идеята за робство. Един роб знае, че от благоразположението на неговия господар зависи неговото собствено положение, затова изслушва нарежданията му внимателно.

Така Рестарт не спря да дърдори по целия път. Той говореше, а майка ѝ и баба ѝ слушаха. И само на моменти си позволяваха да възразят смирено, макар Малта да беше чувала баба си стотици пъти да критикува робството и да заявява разгорещено, че то щяло да разруши Бингтаун. Самата девойка не споделяше това мнение: баща ѝ не би се захванал с тази търговия, ако тя не беше доходоносна. И все пак ѝ се струваше жалък начинът, по който старицата вкъщи твърдеше едно, а не дръзваше да защити възгледите си пред Рестарт. Най-дръзкото ѝ възражение се изчерпваше с думите: Давад, достатъчно ми е да си представя себе си като робиня, за да разбера, че тази практика е неморална. Сякаш това представляваше някакъв неоспорим аргумент. Още преди пристигането в залата този едностранен разговор ѝ беше втръснал до припадък. Тя все така не бе намерила възможност да доразкаже на майка си за онези бижута.

Мъничка утеха представляваше обстоятелството, че те не са последните пристигнали. Не точно.

Малта трябваше да използва целия си самоконтрол, за да остане неподвижна, докато Рестарт тромаво се мъчеше да отвори дефектната врата и впоследствие да се изтътрузи през отвора. Тя слезе веднага след него, умело отбягвайки протегнатата в подобие на галантност влажна и месеста длан. От самата близост до този човек девойката се чувстваше омърсена.

— Малта! — Острият вик на майка ѝ не ѝ позволи да направи нова крачка. Без да си прави труда да понижава глас, Кефрия продължи: — Изчакай ни. Трябва да влезем заедно.

Малта стисна устни и бавно издиша през носа. Майка ѝ го правеше нарочно, тя обожаваше да се държи с нея като с дете на публични места. Девойката ги изчака и закрачи заедно с тях, но малко по-назад — достатъчно далеч, за да не може майка ѝ да я мъмри, и същевременно да постави дистанция между двете жени и Рестарт.

Залата на Търговците бе тъмна. Е, не съвсем тъмна, разбира се, ала нямаше и следа от блясъка на Есенния бал. Две скромни факли осветяваха пътеката, а над прозорците бяха спуснати кепенци, през чиито процепи се очертаваше съвсем мътно сияние. Обстановка, съобразена със семействата от Дъждовните земи. Говореше се, че те не обичат светлината. Според Дело това било заради очите им, но самата Малта подозираше, че това се прави заради грозотата им. Брадавичести, така бе чувала да ги наричат. Брадавичести и деформирани. По гърба ѝ полазиха тръпки. Колко ли от тези семейства щяха да присъстват днес?

Почти едновременно с потеглянето на довелата ги карета зад тях пристигна друга кола. Тя имаше старомоден вид, а прозорците ѝ бяха затулени с дебели дантелени завеси. Малта изостана още повече, за да погледне новите пристигащи. Заради сумрака ѝ се наложи да напрегне поглед, та да различи родовия герб, изрисуван върху вратата. Той ѝ беше непознат; не принадлежеше на Търговците от Бингтаун. Това означаваше, че в тази карета пътуват пратеници от Дъждовните земи. Никой друг не би се осмелил да пристигне тази нощ.

Тя отново закрачи, но не можа да се сдържи и погледна през рамо. От купето изникнаха шест фигури, облечени в тъмни наметала с вдигнати качулки. Ала под тези тъмни плащове движенията изтръгваха кехлибарени, алени и оранжеви проблясъци. Малта настръхна при вида им, защото веднага разбра същината на тези светлинки — огнени кристали. Девойката се закова на място. Нищо от онова, което тя бе чувала, не можеше да се сравни с действителната гледка. Тя затаи дъх. Отблизо украшенията изглеждаха още по-смайващи.

— Малта!

В тона на майка ѝ се долавяше предупреждение.

— Добър вечер. — Гласът, долетял изпод качулката, бе дрезгав и женски. От толкова близо Малта можа да различи, че във вътрешността на качулката също има дантелен воал. Що за лице бе толкова грозно, та да налага да бъде крито дори в сумрак?

Бижутата, които тази жена носеше, имаха ален цвят, прикрепени към ръбовете на качулката. Загледана в тях, Малта дори не усети припряното шумолене на плат, разнесло се зад нея. По тази причина гласът на майка ѝ я сепна.

— Добър вечер. Аз съм Кефрия от Търговския род Вестрит.

— Яни от Дъждовния род Купрус ви приветства — отвърна качулатата.

— Позволете да ви представя дъщеря си, Малта Хейвън от семейство Вестрит.

— Позволявам — формално измърка жената. Малта със закъснение се сети да се поклони. Жената се засмя одобрително и се обърна към майка ѝ: — Не мисля, че съм я виждала на нашите Събирания. Приемам, че тя съвсем отскоро е станала част от обществото?

— Това е първото ѝ Събиране. В действителност тя още не е била представена. Баба ѝ и аз смятаме, че тя първо трябва да усвои дълговете и задълженията на една Търговка, преди да бъде представена като такава.

Тонът на майка ѝ коренно се отличаваше от този на Яни — припряна учтивост, бързаща да се извини в аванс. Уф, отвратително угодничество.

— Това наистина звучи изцяло в стила на Роника Вестрит. И е възглед, който самата аз напълно подкрепям. Уви, той все по-рядко се среща в Бингтаун. — Гласът ѝ бе придобил сладостта на гъст крем.

— Вашите огнени бижута са удивителни — изтърси Малта. — Много ли са скъпи?

Още със самото изричане на думите тя осъзна, че е прозвучала като удивено дете.

— Малта! — сгълча я майка ѝ.

Но жената от Дъждовните земи отново се засмя тихо.

— Всъщност алените са най-често срещани и най-лесни за събуждане. Но аз пак ги предпочитам. Червеното е тъй наситен, тъй богат цвят. Зелените и сините са още далеч по-редки и далеч по-трудни за събуждане. Съответно, за тях изискваме и най-висока цена. Огнените бижута са най-скъпата стока, предлагана от рода Купрус.

Кефрия кимна и отвърна:

— За нас е удоволствие да видим, че кръгът на предлаганите от вашето семейство стоки се разширява. Новата ви добавка е възхитителна. — Тя погледна през рамо. — Простете, ние ви забавихме. Най-добре да влезем, за да не започнат без нас.

— Убедена съм, че без мен не биха започнали — бавно отвърна Яни Купрус. — Тазвечершното Събрание е свикано именно по моя молба. Въпреки това вие сте права, не би било учтиво да караме останалите да чакат. За мен беше удоволствие да поговоря с вас, Кефрия. И с вас, млада Малта.

— Удоволствието беше изцяло наше — отвърна майка ѝ и почтително отстъпи встрани, за да позволи на качулатата жена да мине първа. Същевременно тя стисна ръката на дъщеря си: малко по-стегнато от необходимото. — Малта… — укорително въздъхна Кефрия и я поведе вътре.

Баба ѝ ги чакаше отвъд прага на залата, стиснала устни. Тя направи дълбок реверанс на минаващата край нея Яни Купрус, а после насочи опулените си очи към Малта и майка ѝ.

Кефрия изчака няколко мига, за да се убеди, че Яни се е отдалечила достатъчно, и просъска:

— Тя ѝ се представи!

— Бога ми, Малта!… — простена баба ѝ. Покрай тези възклицания Малта бе започнала да намразва името си. И старицата, и майка ѝ обожаваха да влагат ту гняв, ту нетърпение, ту възмута в изричането му. Девойката окачи наметалото си и отново се обърна към тях, свивайки рамене.

— Просто исках да разгледам огнените ѝ бижута — рече тя, ала на опита ѝ да обясни не беше обърнато внимание. Двете мълчаливо я повлякоха към залата.

Вътре беше полумрачно, само на места се издигаха високи свещи. Широкото открито пространство, предназначено за танци, сега беше отрупано с редици столове. И опасенията ѝ се потвърждаваха: те бяха пристигнали късно. Масите с храна вече бяха опразнени; хората или вече седяха, или се отправяха към местата си.

— Може ли да седна при Дело? — веднага се осведоми Малта.

— Дело Трел не е тук — хапливо изтъкна баба ѝ. — Нейните родители са достатъчно разумни, за да я оставят у дома. Иска ми се и ние да можехме да постъпим така с теб.

— Не съм ви молила да идвам; вие ме довлякохте насила! — отвърна Малта.

Този път Кефрия прояви достатъчно достойнство, за да се възмути от изказването на майка си.

Така Малта се озова между двете, в края на една от дългите редици тапицирани столове. В самия край на редицата седеше Давад Рестарт. Непосредствено пред тях седеше възрастна двойка, зад тях седеше някакъв луничавец с бременната си съпруга, а от другата страна на Кефрия седяха двама братя с масивни челюсти. Те с нищо не бяха интересни за Малта.

Тя установи, че ако седи с изправен гръб, може да види Керуин Трел. Той седеше шест реда преди тях, почти в отсрещния край на своята редица. Зад него и близките му имаше свободни места. Малта бе сигурна, че майка ѝ умишлено е седнала толкова далече.

— Стига си се въртяла; слушай какво се говори — просъска баба ѝ.

Малта въздъхна и се плъзна надолу в стола си. Пред редиците Търговецът Трентор бе подел дълга жалба към Са. Монотонното му оплакване изглежда целеше да засегне всички неправди, връхлетели семействата на Търговците. Но вместо да се гневи, задето Са е позволил подобни неща да се случат, той благодарно блееше за помощта, която божеството винаги им оказвало. Колко по-интересно би било това встъпление, ако на мястото на Трентор се бе явил Крион, негов племенник… Сред местата, запазени за Търговците от Дъждовните земи, няколко качулати глави бяха приведени напред. Може би в дрямка?

Подир тази встъпителна тирада последва приветствената реч на Търговеца Друр. А тя повтаряше същата втръснала песен. Как всички те бяха свързани с кръв и с еднаква съдба, с древни клетви и обещания. По време на тази реч отегчената Малта откри, че платът на новата ѝ роба на едно място е леко разкъсан, точно до коляното. Тя се опита да го покаже на майка си, която я изгледа раздразнено в отговор и ѝ направи рязък знак да мълчи.

Друр най-сетне приключи с излиянията си. Той бе заменен от Яни Купрус. Тук Малта се намести на стола си и се приведе с интерес.

Търговката бе снела тежкия си плащ, ала чертите ѝ пак оставаха скрити — тялото ѝ бе обгърнато с по-лека мантия с цвета на слонова кост, също с качулка. Воалът, който Малта бе зърнала по-рано, представляваше част от тази дреха. Огнените бижута сияеха все тъй ярко; дори и в тукашната светлина изглеждаха смайващо. Говорейки, жената извръщаше покритото си лице към различни ъгли на залата, което движение изтръгваше още по-ярко сияние. Петнадесет на брой бяха тези кристали, блестящи като зърната на нар, ала далеч по-големи — колкото небелени бадеми. Тя нямаше търпение да разкаже на Дело, че не само е видяла бижутата, а и е разговаряла с Яни Купрус за тях.

В този момент жената извиси глас едновременно с ръцете си. Малта се заслуша в думите ѝ.

— Повече не можем да чакаме и да се надяваме. Никой от нас не може да си го позволи. Ако го сторим, нашите тайни ще престанат да бъдат тайни. Ако Реката сама не ни беше защитила, разяждайки кораба им, ние щяхме да бъдем принудени да го сторим. Търговци от Бингтаун, защо допуснахте това да се случи? Какво стана с вашите клетви? Тази вечер към вас се обръща Яни Купрус, ала уверена, че изрича мнението на целите Дъждовни земи. Онова, с което ние трябваше да се сблъскаме, беше нещо повече от обикновена заплаха.

Жената замълча. Тежко мълчание изпълни залата. Подир това започна да се усилва мълвене, накарало Малта да реши, че речта е приключила. Тя се приведе към майка си и прошепна:

— Отивам да си взема нещо за пиене.

— Мълчете и не шавайте! — просъска баба ѝ и към двете. Дълбоки бръчки на тревога бяха изникнали върху челото и край страните ѝ. Кефрия не каза нищо. Малта се отпусна с въздишка.

Единият от братята, седящи от лявата им страна, неочаквано се надигна.

— Търговке Купрус! — високо каза той. Когато всички погледи се извърнаха към него, мъжът попита: — Какво очакваш от нас?

— Да спазвате обещанията си! — натърти Яни Купрус. А следващите ѝ думи бяха произнесени с далеч по-мек тон, сякаш самата тя се бе сепнала от остротата си. — Ние трябва да останем единни. И да изпратим посланици до сатрапа. По разбираеми причини тези посланици не могат да бъдат представители на нашите родове. Ала вашите пратеници биха се ползвали с нашата пълна подкрепа.

— А какво ще бъде съобщението, което те ще отнесат? — попита глас от друга част на залата.

— Трябва да поискаме от сатрапа да спазва първоначалната спогодба. Да поискаме от него да отзове новодошлите и да ни върне земите, които той е отстъпил на тях.

— Ами ако сатрапът откаже? — Този въпрос беше зададен от една Търговка, седнала в крайните редове.

Яни Купрус се размърда неловко: тя не искаше да отговаря на това питане.

— За начало ще го помолим да зачете думата на своите предци. До този момент ние никога не сме се обръщали към него с подобна молба. Разменяли сме навъсени оплаквания помежду си, оспорвали сме изолирани случаи. Ала нито веднъж не сме се изправяли единно, за да му кажем: Почитайте собствените си обещания, щом изисквате същото от нас.

— И ако той откаже? — не се отказваше жената.

Яни Купрус сви рамене и отпусна ръцете си, обгърнати в ръкавици. Този път тя отговори.

— Тогава той ще се покаже като човек без чест — каза тя с тих глас, който пак достигна до всички кътчета на залата. — Какви отношения биха могли да имат Търговците с онези, които не почитат дадената дума? Щом той не спазва своите обещания, ние ще последваме примера му. Ще спрем да му изпращаме лепта. Ще продаваме стоките си където пожелаем, вместо да насочваме най-добрите от тях през Джамаилия.

И още по-тихо тя продължи:

— Ще прогоним новодошлите. Сами ще започнем да управляваме себе си.

Тук цялата зала избухна. Някои гласове гърмяха гневно, в други личеше пронизителната нотка на уплаха, а трети високо изразяваха съгласие.

Давад Рестарт се надигна от мястото си.

— Чуйте! — изкрещя той. Никой не обърна внимание на вика му; той се покатери върху стола си и отново кресна: — Чуйте!

Беше изненадващо, че подобен мухльо може да крещи с такава сила. Всички глави се извърнаха към него, гълчавата утихна.

— Това е лудост — поде той. — Помислете какво би последвало. Сатрапът няма да позволи Бингтаун да се отърве тъй лесно. Той ще изпрати военни кораби. Ще конфискува земите ни, за да ги предостави на новодошлите, а нашите семейства ще пороби. Това ли искате? — Рестарт замълча за миг. — Ние трябва да работим с новодошлите. Да направим известен компромис. Не казвам да отстъпим изцяло, а да им предоставим достатъчно, за да бъдат доволни. Да ги превърнем в част от нас, както постъпихме с имигрантите от Трите кораба. Няма нужда да разкриваме пред тях всичко, познато нам, нито трябва да им позволяваме да търгуват с Дъждовните земи, но…

— А тогава от какво има нужда, Рестарт? — гневно попита глас от задните редици. — За всички е ясно, че ти си заел страната на новите си приятели, така че говори направо. Какво точно искат от нас новодошлите?

Заговори друг:

— Ако сатрапът възнамеряваше да изпраща военни кораби във Вътрешния проход, той щеше да е изчистил пиратите отдавна. Всички казват, че патрулните галери гният на кейовете, защото няма пари за поддръжката и поправката им. Всички приходи от данъците отиват за удоволствията на сатрапа. Той не се интересува от змиите и от пиратите, които ни задушават. Интересува го единствено опиянението. Сатрапът не е заплаха за нас. Защо ни е да се съобразяваме с исканията му? Нека сами прогоним спекулантите. Не ни е изтрябвала Джамаилия!

— Тогава къде ще продаваме стоките си? Най-големите ни пазари се намират на юг, освен ако не искаш да си имаш работа със северните варвари.

— Хубаво е, че стана дума за пиратите. Спогодбата повелява, че сатрапът ще ни защитава от морски разбойници. Щом ще пращаме хора при него, трябва да му кажем, че…

— Джамаилия не ни била нужна? Та какво сме ние без Джамаилия? Тя е люлката на изкуството, нашата родна култура. Просто е невъзможно да прекратим търговските взаимоотношения с нея, а същевременно…

— И за змиите трябва да му кажем! Проклетите робски кораби не спират да влачат след себе си червеи! Трябва да поискаме преминаването им през Вътрешния проход да бъде забранено…

— Ние сме честен народ. Дори и ако сатрапът е забравил за думата си, ние все още сме обвързани…

— … отнеме домовете и земите и всички ни ще превърне в роби. И ние отново ще се окажем в позицията на предците си, изгнаници и престъпници, за които не съществува надежда или помилване.

— За начало трябва да оборудваме свои собствени патрулни кораби. Не просто за да държим спекулантите далеч от устието на Дъждовната река, а и за да ловим змии и пирати. И за да припомним на Калсид, че не тази река, а Укритият проток е тяхната граница с нас. Те непрекъснато…

— Две войни ли искате да водим, и с Калсид, и с Джамаилия? Ама че глупост! Спомнете си, ако не бяха Джамаилия и сатрапът, Калсид щеше да ни е завзел още преди години. Това рискуваме, ако прекратим взаимоотношенията си с Джамаилия: война с Калсид!

— Война? Че кой говори за война? Ние просто ще поискаме от сатрап Косго да спази обещанията, дадени от сатрап Есклепий!

И залата отново закънтя от гневни гласове. Някои от Търговците се бяха покатерили върху столовете, други крещяха направо от местата си. Малта не можеше да разбере нищо. Тя подозираше, че същото в голяма сила се отнася и за останалите.

— Майко, умирам от жажда — умолително прошепна тя. — Тук е толкова задушно. Може ли да изляза за малко навън?

— Не сега! — сопна се Кефрия.

— Малта, мълчи — добави баба ѝ, без дори да я поглежда: с неистов интерес тя следеше разговора на двама мъже, седнали три реда пред тях.

— Моля ви — викаше Яни Купрус откъм сцената. — Моля ви, изслушайте ме!

Глъчката поутихна; Търговката Купрус заговори с обичайния си глас, принуждавайки хората да замълчат, за да я чуят.

— Ето най-голямата опасност за нас — казваше тя. — Ние спорим помежду си. Говорим с много гласове, от които сатрапът не чува нито един. Нужно ни е единство. Единни трябва да бъдат хората, които ще се явят пред сатрапа; да разполагат с пълната ни и искрена подкрепа. В един силен, хоров глас той ще се вслуша. Ала докато ние се държим един с друг като…

— Трябва да отида до тоалетна — прошепна Малта. На това вече те нямаше как да възразят. Баба ѝ неодобрително поклати глава, но въпреки това девойката получи разрешение. Давад Рестарт така се беше вторачил в Яни Купрус, че дори не усети измъкването на Малта.

Край масата с предястия девойката спря, за да си налее чаша вино. Тя далеч не беше единствената, напуснала мястото си. В различни части на залата се образуваха групички, които разговаряха помежду си, обърнали гръб на Търговката от Дъждовните земи. Някои от тях спореха помежду си, други кимаха одобрително. Почти всички събрани тук бяха далеч по-възрастни от девойката.

Тя подири с поглед Керуин Трел, само че той все още седеше заедно с близките си и изглеждаше особено заинтригуван от случващото се. Пфу, политика. Самата Малта смяташе, че дори и ако всички престанат да обръщат внимание на политиката, абсолютно нищо в живота не би се променило. Тези обсъждания най-вероятно щяха да погълнат цялата вечер, без да оставят възможност за ново веселие. Девойката въздъхна и отнесе чашата си навън, сред хладната зимна нощ.

Вече се беше стъмнило изцяло. Факлите пред сградата бяха изгорели. Само звездите проблясваха студено. Проблясъкът им напомняше на Малта за огнените бижута. Зелените и сините бяха най-редки. Тя нямаше търпение да каже на Дело. Вече дори беше измислила точния начин, по който щеше да го стори: подмятайки го съвсем небрежно, като нещо, което би трябвало да бъде познато на всички. Дело беше идеалният човек за подобно споделяне заради силната си склонност към клюките — тя щеше да разкаже това на всички. Нима точно тя не беше разказала на всички момичета за зелената рокля на приятелката си? И как Давад Рестарт отвел Малта у дома.

Малта бе постъпила глупаво да ѝ разкаже всичко, ала тогава тя се беше чувствала толкова разгневена, че просто трябваше да сподели с някого. Но пък тази вечер щеше да компенсира това ѝ посрамване. Тя нямаше да разкаже за скуката си, а само щеше да изтъкне, че пред вратата на залата е разговаряла със самата Яни Купрус за огнените кристали.

Отпиваща от виното си, девойката започна да се разхожда край каретите. Някои от кочияшите бяха влезли в купетата, други заемаха обичайното си място, без да се притесняват от студа. Имаше и неколцина слезли, които се бяха оттеглили в ъгъла на алеята, за да споделят клюки и най-вероятно съдържанието на някоя и друга плоска бутилка.

Малта прекоси почти цялата алея, покрай каретата на Давад и последната пристигнала. Тя започваше да усеща студа все по-остро, защото не беше взела плаща си. И затова крачеше с притиснати пред гърдите си ръце, твърдо решена да не разлее виното си.

Девойката се спря, за да разгледа родовия герб на последната карета. Изображението ѝ се стори глупаво — петел с корона.

— Купрус — тихо промърмори тя и прокара пръст по очертанията на знака. За момент металът остана да проблясва в проследяване на допира ѝ: Малта осъзна, че той е изработен от джидзин. Някога изключително разпространен материал. По-рано странстващите актьори бяха го използвали в цимбалите и зиловете си — така всеки удар бе изтръгвал приплам. Тази гледка бе запленявала окото, ала придружаващият я звук отстъпваше на чистото звучене на месинга. Ето още нещо, което тя щеше да каже на Дело. Още по-добре би се получило, ако тя успееше да съчетае двете неща в едно изречение.

— Не е ли странно, че човешкият допир събужда и джидзина, и огнените бижута — пробно изрече тя. Не, не звучеше особено подходящо. Нужен ѝ беше далеч по-завладяващ изказ.

Почти досами нея изникна син блясък. Сепнатата Малта направи крачка назад. Там стоеше човек, облегнат на Купрусовата карета. Синият проблясък долиташе от скъпоценен камък на шията му. Самият човек беше дребен, обгърнат в типичното тежко наметало. Вратът му бе обвит с шал, а лицето му оставаше скрито от воал, като жена. Вероятно това беше кочияшът.

— Добър вечер — дръзко каза тя, за да прикрие стряскането си, и понечи да отмине.

— Всъщност човешки допир не е необходим — тихо каза той. — Веднъж събудени, всяко движение ги кара да припламват. Виждате ли?

Мъжът протегна ръкавицата си към нея и леко тръсна китка. Два малки, сини скъпоценни камъка изгряха върху ръкава му. Малта не можа да не се загледа в тях. Техният блясък не беше блед, а наситен, сапфирен, и се очертаваше в тъмното.

— Мислех, че сините и зелените са най-редки и най-ценни — отбеляза тя и отпи нова глътка вино. Тези думи ѝ се струваха по-учтиви от директното учудване, че един кочияш би могъл да си позволи подобни украшения.

— Това е така — спокойно се съгласи той. — Но тези бижута са много малки. И, боя се, леко дефектни. Увредени по време на изработка. — Мъжът сви рамене; движение, което Малта различи в припламването на бижуто пред врата му. — Най-вероятно няма да пламтят още дълго. Не повече от година, най-много две. Въпреки това сърце не ми даваше да ги изхвърля.

— Разбира се! — почти възмутено възкликна Малта. Да изхвърлят огнени бижута? Нечувано. — Вие казахте, че те пламтят. А нажежават ли се?

Кочияшът тихо се засмя.

— Не, не и по обичайния начин. Ето, убедете се сама. — И той отново протегна ръката си към нея.

Малта отлепи едната си ръка, за да насочи плах пръст. Съвсем предпазливо тя докосна един от кристалите. Не, наистина нямаше топлина. Поуспокоена, девойката задържа допира си по-дълго. Възглавничката на показалеца ѝ усещаше гладка и хладна повърхност, като стъкло, макар на едно място действително да се долавяше лека нащърбеност. Тя докосна и другата скъпоценност, а после отново обви ръце около себе си.

— Толкова са красиви — каза Малта. И несъзнателно потръпна. — Тук е страшно студено. Ще се прибирам.

— Почакайте… Студено ли ви е?

— Малко. Оставих плаща си вътре. — Тя се обърна, за да поеме обратно.

— Вземете моя. — Кочияшът престана да се обляга и понечи да развърже наметалото си.

— Благодаря ви, но няма да е необходимо. Не бих могла да ви оставя без наметало в това време. Просто ще вляза обратно.

Самата мисъл за допир до плаща, обгръщал брадавичест гръб, я накара да потръпне отново. Малта забърза обратно към залата, а мъжът я последва.

— Вземете поне шала ми. Много топли. Ето, вземете.

Говорейки, непознатият бе свалил шала си; когато Малта се обърна към него, той го постави върху ръкава ѝ. Тъканта наистина отблъскваше студа. А синята скъпоценност, припламваща насреща ѝ, не ѝ позволи да захвърли шала обратно.

Да носи такова бижу, пък дори и само за минутка — това беше възможност, която Малта не можеше да пропусне. Просто след прибирането си вкъщи щеше да се изкъпе.

— Бихте ли подържали чашата ми? — помоли тя. Мъжът го стори, а девойката побърза да разгъне шала и да го омотае около раменете си. Кочияшът го бе носил сгънат в няколко ката, около шията си. Плетената тъкан беше приятно мека и страшно топла. Малта го намести така, че синята скъпоценност да остане между гърдите ѝ. И се загледа към приплама.

— Толкова е красиво. Прилича на… Всъщност не зная; не се сещам с какво да го сравня.

— Някои неща не подлежат на сравнение. Понякога красотата е несравнима — тихо каза той.

— Така е — съгласи се Малта, загледана в синия огън.

— Виното ви? — напомни той подир миг мълчание.

Девойката леко се намръщи.

— Вече не го искам. Можете да го допиете, ако искате.

— Наистина ли ми оставяте чашата си? — с шеговита изненада попита той. Сякаш деликатният баланс, установил се между двамата, току-що се беше обърнал към него.

— Исках да кажа… ако ви се пие — объркано се поправи девойката.

— С удоволствие — увери я той. Оказа се, че воалът, прикриващ лицето му, е разцепен. С умело движение кочияшът пъхна чашата и я пресуши на един дъх. Подир това повдигна празната чаша към небето, за да я разгледа на звездната светлина. За момент Малта усети погледа му върху себе си.

Непознатият прибра чашата в ръкава си.

— За спомен — рече той. Едва сега Малта осъзна, че той е по-възрастен от нея и че този им разговор би могъл да бъде взет за непорядъчен. А всички онези думи, които двамата си бяха разменили, можеха да крият и друго значение. Благопристойните момичета не стояха сами в тъмното, за да разговарят с непознати. И то непознати кочияши.

— Вече трябва да се връщам. Майка ми сигурно се притеснява за мен — извини се Малта.

— Сигурно — съгласи се той. В гласа му отново се долавяше онова веселие. Малта започваше да се плаши от него. Не, това не беше страх, а предпазливост. Изглежда той усети това, защото последва отдалечаването ѝ. Всъщност непознатият вървеше до нея.

Тя започна да се опасява, че кочияшът ще я последва и в самата зала, но той спря на прага.

— Преди да се разделим, бих искал да ви помоля за нещо — неочаквано произнесе той.

— Разбира се. — И тя повдигна ръце към шала.

— Кажете ми името си.

Девойката застина. Нима той беше забравил, че ѝ е дал шала си? Шал, към който е прикрепен огнен кристал? Защото тя нямаше намерение да му напомня. Разбира се, нямаше да задържи шала завинаги. Не можеше. Само докато го покаже на Дело…

— Малта — отвърна тя. Разполагайки с това име, непознатият щеше да знае от кого да си поиска шала. И същевременно щеше да изгуби достатъчно време в търсене, за да ѝ позволи да покаже кристала на приятелката си.

— Малта… — подкани я той. Девойката се престори, че не осъзнава питането му. — Разбирам — каза той след миг. — Малта. В такъв случай ви желая приятна вечер, Малта.

— Приятна вечер и на вас.

Тя се обърна и забързано прекоси дверите. Щом се озова вътре, девойката побърза да смъкне шала. Той беше изработен от някаква непозната за нея, но много ефирна материя: смачкан на топка, шалът се побираше в джоба на наметалото ѝ. Приключила, Малта се подсмихна удовлетворено и се върна в залата. Там все още се редуваха оратори. И се говореше за спогодби, въстания, робство, война, ембарго. Още при самото ѝ влизане познатото отегчение я връхлетя отново. Не можеше ли всички те най-сетне да млъкнат и мирясат, та събранието да приключи? И Малта да може да се прибере у дома, където да разгледа на спокойствие огнения кристал?

Останалата част от плетеницата не усещаше, че нещо не е наред. Сесурея изглеждаше леко смутен, но останалите бяха доволни. Тук храна никога не липсваше и се добиваше лесно, атмосферата на това Обилие бе топла, а новите соли бяха породили вълнуващи цветове в поредните нови кожи. Те бяха започнали да сменят кожите си често, защото богатата храна благоприятстваше растежа. Може би, недоволно си помисли Шривър, това беше всичко, което останалите диреха. Може би те смятаха, че този ленив живот на хранене до насита и смяна на кожи представлява прераждане. Ала самата тя не мислеше така.

Шривър знаеше, че Молкин се стреми към нещо много повече. Явно останалите от плетеницата бяха прекалено късогледи, за да не усетят притеснението на своя водач. Той ги отвеждаше на север, подир сянката на кърмителя. На няколко пъти Молкин бе спирал сред топлите притоци на несолена вода, отново и отново опитващ чудатите атмосфери. Останалите не можеха да разберат тези му усилия — те бяха нетърпеливи да последват източника на храна. Веднъж, при едно подобно спиране, Сесурея бе шокирал всички им, разпервайки грива в готовност да ги поведе по желания от всички път, против намеренията на водача. Но до сблъсък не се беше стигнало, защото скоро след това Молкин бе напуснал топлото течение, затваряйки челюсти неудовлетворено, и за пореден път ги беше повел подир огромната сянка.

Шривър не бе изпитвала притеснение, когато кърмителят бе спрял, а Молкин бе сторил същото. Какво право имаше тя да се съмнява в онзи, който съхранява спомените на древните? Ала когато кърмителят отново бе заплавал на юг, а водачът им отново им беше заповядал да следват, тя започна да се съмнява. Нещо не беше наред. Сесурея също споделяше съмненията ѝ.

По пътя те зърваха други плетеници, следващи други кърмители. Всички тези събратя изглеждаха удовлетворени и сити. Тези гледки понякога караха Шривър да изпитва съмнение — може би наистина нещо не беше наред, ала с нея самата. Може би тя приемаше прекалено сериозно свещените предания. Но тогава тя забелязваше колко разсеян изглежда Молкин, дори по време на хранене. Докато останалите разкъсваха и се тъпчеха, той рязко оставяше своята храна и застиваше неподвижен, разтворил челюсти и трепкащ с хриле в дирене на някаква почти неуловима следа. Често, когато кърмителят спреше за по-продължителен период, а останалите от плетеницата си почиваха, Молкин се издигаше досами Недостига, където започваше виещ се танц, затворил очи. В тези моменти Сесурея го наблюдаваше с напрежение, което почти повтаряше нейното. А близо до повърхността техният водач продължаваше да се извива около себе си, за да обостри чувствителността на кожата си. Това той придружаваше с мълвене — нелепици, примесени с предания. Понякога Молкин повдигаше глава над Обилието, сред Недостига, и отново потъваше, мърморещ за някакви светлини.

При една от тези му прояви Шривър не можа да се сдържи. Тя изчака водача им да се изтощи; когато умората потъмни петната връз кожата му и той се понесе към дъното, Шривър се насочи към него, покорно отпуснала грива.

— Молкин — тихо протръби тя, синхронизирала падането си с неговото. — Какво става с виденията ти? Нима прозрението те е изоставило и си се заблудил?

Той повдигна клепачи и се вторачи в нея. И с ленива небрежност се обви около нея, та двамата да легнат заедно сред мекотата на дъното.

— Не става дума единствено за място — занесено обясни той. — То е също и време. Време, място и плетеница. Плетеница, каквато не се е сбирала още от древните времена. Почти мога да доловя миризмата на един Помнещ.

Шривър напрегна намотките си в опит да прочете паметта му.

— Нима ти не си един от тях, Молкин?

— Аз? — Клепачите му отново се спускаха. — Не. Не изцяло. Аз почти си спомням. Зная, че има място, време и плетеница. Когато ги усетя, веднага ще ги разпозная. Ние се намираме близо, Шривър, съвсем близо. Трябва да продължим и да не се съмняваме. Толкова често времето е наближавало и отминавало, а ние сме го пропускали. Боя се, че ако го пропуснем и този път, всички наши спомени за древните времена ще избледнеят. И ние никога няма да бъдем онуй, което сме били.

— А какво сме били? — попита тя. Поверията ѝ бяха известни; просто ѝ се искаше да го чуе за пореден път.

— Ние сме били господарите на всичко, способни да владеят и Обилието, и Недостига. Познатото на един било познато на всички. Всеки носел спомените на всички. Ние сме били могъщи и мъдри, почитани от всички останали създания.

— И какво станало после? — рече Шривър. Ритуалният въпрос.

— Настъпило време да бъдем преобразени. Да смесим същината на самите си тела, за да създадем нови създания, с нова жизненост и нови силни страни. Настъпило време да извършим древния цикъл от разделяне и сливане — за да продължим да растем. Било време да подновим телата си.

— А какво предстои да се случи? — довърши тя своята роля от ритуала.

— В уреченото време и място всички ще се сберат. Всички спомени ще бъдат споделени отново; всичко, съхранявано от един, ще бъде върнато на всички. Цикълът на прераждане ще се затвори, за нас отново ще настанат дни на величие.

— Тъй ще бъде — потвърди гласът на Сесурея, сплетен недалеч от тях. — Тъй ще бъде.

Глава двадесет и пета Кандило

Кандило представляваше дребен, но оживен пристанищен град на полуостров Същин. Алтея бе идвала тук и преди, заедно с баща си. В този момент ѝ се струваше, че е достатъчно да скочи на брега и да се затича по кея, за да открие Вивачия сред останалите закотвени кораби. На борда ѝ, в капитанската каюта, тя щеше да намери баща си, където той щеше да разговаря с посредници от града. На масата щеше да има скъпо бренди, опушена риба и зряло сирене. И сред дружелюбна атмосфера в чистата и уютна каюта щеше да бъде намерена най-изгодната и за двете страни размяна. А недалеч от нея щеше да се намира личната каюта на Алтея, където тя във всеки един момент можеше да подири убежище…

Остра болка в гърдите съпроводи обзелата я носталгия. Къде ли беше Вивачия в този момент? И как ли се справяше под невежото водителство на Кайл? Дано поне Уинтроу да се беше превърнал в добър неин спътник — макар че собствената ѝ ревност да се съмняваше в това и да ѝ нашепваше, че единствено тя самата познава Вивачия истински. Малко остана, обеща тя на себе си и на своя кораб. Още малко.

— Момче!

Повикът я накара да подскочи; трябваше да измине миг, преди тя да разпознае гласа на Брашън и доловимата единствено за нея шеговитост в употребеното обръщение.

— Слушам, сър? — побърза да се обърне Алтея.

— Капитанът те вика.

— Разбрано, сър. — Тя понечи да се затича.

— Почакай за момент.

Идеше ѝ да подбели очи заради начина, по който Брашън се огледа, за да се увери, че двамата са сами. Нима той не осъзнаваше, че за някой случаен наблюдател това му поведение веднага би издало наличието на някакво съзаклятие? И това не беше най-лошото: помощникът се приближи до нея, за да може да говори тихо.

— Как ти се струва една вечеря на брега? — Той потупа кесията си, за да изтръгне от нея звънене. Край нея на колана му висеше прясно щампован билет.

— Ако имам възможност, може би. — Тя умишлено избра да подмине поканата във въпроса му.

Погледът му се задържа върху лицето ѝ повече от благоразумното.

— Белегът от изгарянето почти е изчезнал. Преди се опасявах, че ще ти остане белег.

Алтея отново сви рамене, несклонна да отвърне на нежността в очите му.

— Какво е един белег в повече за моряка? Съмнявам се, че някой друг на борда изобщо е забелязал. И че ще забележи.

— Да разбирам ли, че възнамеряваш да останеш на кораба?

— Ще остана да работя на него, докато стои на котва. Струва ми се, че от това място имам по-голям шанс да намеря кораб до Бингтаун, отколкото от останалите пристанища по маршрута на Жътвар. — Тя знаеше, че трябва да прекрати разговора, ала не можа да се удържи и попита: — Ами ти?

— Още не зная. — Брашън се ухили и обясни: — Предложиха ми да стана втори помощник. Заплатата е почти два пъти по-голяма от първоначалната, а и самата длъжност е добра препоръка. По тази причина мисля, че ще остана на борда. Аз им казах, че приемам, но още не съм подписал. — Следващите си думи той изрече, внимателно загледан в лицето ѝ. — От друга страна, ако намерим кораб, който ще мине през Бингтаун, би било хубаво отново да видим дома.

Неприятно усещане сряза сърцето на Алтея. Не, това не биваше да продължава. Тя се усмихна небрежно и се засмя.

— Какви са шансовете двамата повторно да се озовем на един и същи кораб? Доста незначителни.

Той продължаваше да я наблюдава по същия начин.

— Зависи колко усилия положим. — Брашън помълча за миг. — Аз те препоръчах. Казах, че си вършила работата на истински моряк, а не на юнга. Първият помощник също смята така. Вероятно капитанът иска да се срещне с теб, за да ти предложи по-добри условия, ако останеш.

— Благодаря ти — смутено промърмори тя. Смущение, породено не от благодарност, а от първия приплам на гняв. Нима той смяташе, че тя се нуждае от неговите препоръки, за да бъде разпозната като добър моряк? С работата си тя определено беше заслужила заплатата на обикновен моряк, още повече, че тя умееше и да одира. Със застъпването си за нея Брашън бе омаловажил собствените ѝ качества. Поне така смяташе тя. — Мисля, че те и сами са видели потенциала ми.

Последните си думи тя добави неусетно. А Брашън, който я познаваше добре, побърза да се извини:

— Не исках да прозвучи така. Всеки може да види, че ти си ценен моряк. Ти винаги си била такава, Алтея. А времето, прекарано на борда на Жътвар, допълнително разгърна способностите ти. Ако ми се наложеше да се катеря по мачтите по време на буря, без миг колебание бих избрал да работя с теб. На теб може да се разчита, и сред въжетата, и на палубата.

— Благодаря ти — повтори тя, този път още по-смутено, защото бе изречено с искреност. Брашън не беше от хората, които поставяха ниска цена на комплиментите. — Сега е крайно време да вървя при капитана, иначе той ще си развали мнението за мен — изтърси Алтея, защото искаше да се отърве от него.

Тя го подмина, но помощникът подвикна подире ѝ:

— Аз получих почивка на брега. Отивам в „Червената стряха“. Храната е добра, пивото е още по-добро, а най-хубавото е, че там никак не е скъпо. Ще те чакам там.

Тя побърза да се отдалечи, като се надяваше с подминаването си да снеме смисъла от странния поглед, който ѝ хвърли Релър. Проклятие. Тя беше се надявала да остане на борда и да помага за разтоварването и натоварването, докато не си намери място на друг кораб. Но ако Брашън продължеше да я поставя в подобни ситуации, тя щеше да се окаже принудена да си наеме стая на брега.

Със стиснати устни тя спря и почука на вратата. И се постара да прогони раздразнението от лицето си, преди да влезе.

В офицерската столова тя беше надзъртала само веднъж, най-много два пъти за цялото пътуване. Сега Алтея можа да се убеди, че помещението действително никак не е впечатляващо. Наистина, в случая ставаше дума за ловен кораб, маста и месото неизбежно цапаха, ала баща ѝ никога не би търпял подобна бъркотия на борда на собствения си съд.

Капитан Сичъл седеше зад масата, а първият помощник стоеше до рамото му. На масата имаше сандъче, разтворена счетоводна книга, купчина кожени билети и корабната щампа. Някои от моряците бяха получили заплатите си по-рано днес. Онези, пристигнали на борда като длъжници, бяха го напуснали като свободни хора. Наистина, цяла дълга година тези затворници бяха работили безплатно, отнасяйки единствено късче подпечатана кожа и разписка, с които да докажат, че дългът е изплатен. И все пак…

Интересно какво ли завръщане очакваше тези хора? Дали те имаха домове, в които да се върнат?

Погледът на капитана я изтръгна от тези размисли.

— На вашите заповеди, сър — стегнато каза тя.

Сичъл погледна към книгата пред себе си.

— Ател. Юнга. Тук е отбелязано, че ти се полага бонус за помощта, която си оказал на дерачите. Така ли е, момче?

— Тъй вярно.

И той, и тя знаеха това. Алтея мълчаливо изчакваше.

Капитанът разтвори друга книга на масата и плъзна пръст по една от страниците ѝ.

— А тук в корабния дневник съм си отбелязал, че с разсъдливата си намеса си успял да спасиш себе си и втория помощник от отвличане. И още неколцина моряци от екипажите на други кораби. Освен това — той прелисти няколко страници — помощникът е отбелязал, че в деня, когато нападнахме змията, ти си спасил свой другар от падане зад борда. Така ли е?

Алтея успя да сдържи усмивката си, но не и удовлетворената червенина, изникнала върху страните ѝ.

— Да, сър — промълви тя. И добави: — Не мислех, че някой отбелязва тези неща.

Сичъл се отпусна в скърцащата облегалка.

— Ние обръщаме внимание на много повече неща, отколкото моряците подозират. При толкова голям екипаж, половината от който е от бивши затворници, аз и моите помощници с голямо внимание следим моряците си, за да отделим истински опитните люде. — Той наклони глава встрани. — Ти се присъедини към нас в Бингтаун, като юнга. Бихме искали да те задържим, Ател.

— Благодаря ви сър. — Без никакво предложение за повишена длъжност? Или поне заплата? Дотук с препоръките на Брашън.

— В такъв случай това те устройва?

Тя си пое дъх. Баща ѝ винаги бе уважавал честността на моряците си. Алтея щеше да опита подобно поведение и тук.

— Не съм сигурен, сър. Жътвар е добър кораб, от който не мога да се оплача. Но аз бих искал отново да посетя Бингтаун, а не виждам изгледи курсът на Жътвар да го отведе натам. Бих искал, сър, да получа полагащите ми се пари и билет сега, но да продължа да работя на борда до отплаването. Ако междувременно не съм намерил кораб за Бингтаун, бих могъл да остана.

Лицето на капитана потъмня. Дотук с честността. Очевидно той смяташе, че предложеното от него е било повече от удовлетворително. Никак не му беше приятно да чуе, че юнгата възнамерява да си потърси по-добър кораб.

— Парите и билетът са твое право. А що се отнася до твоята колебливост… Как да ти кажа, ние ценим проявите на вярност. Ти очевидно смяташ, че би могъл да си намериш по-добро място.

— Не по-добро, сър. Жътвар е добър съд. Просто се надявах да открия кораб, който ще ме отведе до дома.

— За истинския моряк домът е неговият кораб — бавно натърти капитан Сичъл.

— Под дом имах предвид родното пристанище, сър — опита да се поправи Алтея. Видимо беше, че тя не се справя добре.

— Ето какво. Ще те отпиша от екипажа. Ще ти платя полагащото се, ще ти издам и билет, защото не мога да се оплача от работата ти. Но няма да допусна да си клатиш краката на палубата ми и да се ослушваш за по-добра позиция. Ние отплаваме до края на месеца. Ако се върнеш преди това и си поискаш предишната работа, ще помислим. Но не разчитай, че мястото ще те чака; то може да бъде запълнено лесно.

— Тъй вярно, сър. — Алтея прехапа устна, а капитанът се зае да отброява парите. Поне трябваше да му признае, че в това отношение той постъпва честно. Макар и прям до грубост, Сичъл ѝ изплати пълната сума: до последната медна монетка. Докато тя прибираше заплатата си, капитанът удари корабния печат върху едно от празните парчета кожа и взе писеца.

— Как е пълното ти име? — попита той.

Странно по какъв начин животът успява да ни изненада. Покрай всичките си планове Алтея така и не се бе замислила за този момент. И тя си пое дъх. Билетът трябваше да бъде издаден на нейно име, иначе нямаше да притежава никаква стойност.

— Алтея Вестрит — тихо каза тя.

— Това е женско име — отбеляза Сичъл, но все пак започна да вдълбава думите.

— Да, сър.

— И защо, в името на Са, твоите родители са ти дали женско име? — без интерес попита той, започнал да изписва фамилията.

— Името им е харесвало, сър — отвърна Алтея. Погледът ѝ не се отклоняваше от ръката, която внимателно изписваше буквите сред кожената повърхност. Този билет беше доказателството, с което тя щеше да накара Кайл да изпълни клетвата си и да ѝ върне кораба.

Десницата забави движенията си и спря. Капитанът повдигна очи и срещна погледа ѝ.

— Вестрит. Това е Търговско име, нали? — навъсено попита той.

Неочаквано устата ѝ пресъхна.

— Да… — поде Алтея, но Сичъл рязко махна с ръка и не я остави да довърши, а се обърна към своя заместник.

— Вестритови имаха жив кораб… Как му беше името?

Първият помощник сви рамене. Капитанът рязко се извърна към Алтея.

— Как се казва корабът?

— Вивачия — отвърна Алтея. С горд глас.

— Дъщерята на капитана също работеше на борда му — бавно каза Сичъл, втренчен в нея. — Ти си това момиче, нали?

Предишната му острота доближаваше ожесточение.

А Алтея отметна глава:

— Да, сър.

Сичъл захвърли писеца.

— Разкарай я от кораба ми! — заповяда той на своя заместник.

— И сама ще си отида, сър. Но първо искам да си получа билета — каза Алтея, докато помощникът пристъпваше напред. Тя нямаше намерение да отстъпи. Нямаше да се изложи, като побегне.

Капитан Сичъл изсумтя.

— От мен препоръка няма да получиш, не и с щампата на моя кораб! Да не мислиш, че ще позволя да стана за смях на всичките си колеги? Цял сезон държал жена на борда си, без дори да разбере? Заради тази лъжа заслужаваш да си прибера парите! Нищо чудно, че имахме такива проблеми със змиите, като никога преди. Всеки знае, че жените на борда привличат змии. Чист късмет беше, че успяхме да оцелеем. Нещо, за което ти нямаш заслуга. Махай я от очите ми!

Последните му думи представляваха крясък и бяха насочени към заместника. Изражението на въпросния показваше, че и той споделя мнението на своя капитан.

— Дайте ми билета — отчаяно каза Алтея и неочаквано посегна да го сграбчи, ала Сичъл се оказа по-бърз. Освен ако тя не искаше да се бие с него, нямаше как да го получи. — Моля ви.

Помощникът вече я сграбчваше за ръката.

— Махай се и повече да не си стъпила на борда на този кораб! — процеди Сичъл. — Радвай се, че ще ти позволя да си събереш багажа. Но ако не напуснеш помещението веднага, ще накарам да те изхвърлят и без него. Лъжлива брантия. С колко от екипажа си преспала, за да опазиш тайната си? — изсумтя той. Помощникът вече я влачеше към вратата.

Нито един, гневно искаше да отвърне тя. Нито един. Но нали тя бе спала с Брашън. И макар че това касаеше единствено нея, изричането на тези думи щеше да превърне нежеланието за осъзнаване в лъжа.

— Това не е справедливо! — изплака тя.

— По-справедливо е от твоите лъжи! — изрева капитанът.

Заместникът я изтласка навън.

— Събирай си багажа! — нареди той със злостен шепот. — И ако посмееш да разкажеш на някого от Кандило за това, лично ще те издиря и ще ти покажа какво правим с лъжливите курви!

Блъсването, съпроводило това сбогуване, я накара да залитне към палубата. Алтея съумя да запази равновесие — така, изправена, тя чу как вратата се затръшва зад гърба ѝ. Трепереща от гняв, девойката остана загледана в дървената преграда, която я делеше от заветното доказателство. Случилото се току-що все още ѝ изглеждаше нереално. Толкова месеци усилен труд, и за какво? За нищожната шепица монети, полагащи се на един юнга. Тя с радост би се простила и с тях, и с всичките си принадлежности в замяна на онази кожена ивица (която капитанът в този момент несъмнено насичаше усърдно).

При извръщането си тя улови погледа на Релър, който повдигна вежда насреща ѝ в безмълвно питане.

— Прогониха ме — обясни тя. Кратка и същевременно искрена представа.

— Защо? — попита морякът и тръгна заедно с нея към бака.

Алтея сви рамене.

— Не ми се говори за това — рязко каза тя. Надяваше се, че е прозвучала като разгневен юноша, а не като млада жена, едва сдържаща сълзите си. Тя трябваше да се овладее. Трябваше. Не спираше да си повтаря това, докато за последен път пролазваше в тясното място, представлявало неин дом в продължение на една цяла зима. Само няколко мига ѝ бяха нужни, за да нахвърля скромните си вещи в торбата. Подир това тя я метна на рамото си и напусна кораба.

Изчезването на до този момент осигурената квартира я накара да погледне на градеца с нови очи. Кандило. Този град далеч не беше от местата, където човек би искал да се озове единствено с шепа монети и една торба багаж.

Някакъв човек се извърна подире му, вторачен. За момент Брашън погледна към него. И едва тогава осъзна, че през цялото време е крачил ухилен. Какво пък, той имаше пълното основание да изпитва доволство — заради гордостта, която изпитваше от представянето ѝ. Преди малко там, на палубата на Жътвар, тя бе изглеждала досущ като истински наперен юнга. Небрежното поведение, дори хулиганският наклон на шапката — съвършени. Пътуването, което бе очаквал да я съсипе, в действителност ѝ се бе отразило добре. Алтея си беше възвърнала нещо; нещо, което Брашън бе смятал, че Кайл е унищожил у нея с изместването ѝ от Вивачия. Тази промяна, предизвикана от капитан Хейвън, я беше направила непоносима за последните ѝ две пътувания на борда на семейния кораб. Тя бе заменила нейната дързост с капризност, а стремлението към справедливост — със склонност към озлобление. В деня на бащината ѝ смърт Брашън реши, че старата Алтея също си е отишла завинаги. И той действително не беше виждал признаци от някогашното присъствие: до онзи ден на островите, когато тя бе започнала да одира морски мечки. През въпросния ден нещо в нея се беше променило. Промяната бе започнала именно тогава и бе се проявявала все по-силно. И самата Алтея бе ставала все по-силна. А през онази нощ в Кътчето той бе осъзнал, че старата Алтея се е завърнала. Беше осъзнал и нещо друго: колко му е липсвала тя.

Брашън си пое дълбок дъх — въздух, обгърнал твърда земя, носещ нотки на свобода. Той беше свободен като птица, с натежали от пари джобове и с намерението да отпразнува подобаващо успешното пътуване. Какво по-добро от това? Той започна да се оглежда за табелата на „Червената стряха“. Лично първият помощник му беше препоръчал това място, след като бе научил, че Брашън възнамерява да прекара нощта на брега. Неговата усмивка недвусмислено бе загатвала, че той не очаква Брашън да прекара въпросната нощувка сам. Същото важеше и за Брашън.

Погледът му различи знаковите червени стрехи далеч преди съзирането на самата табелка.

Въпросната пивница се оказа чиста, но и доста празна. Там имаше само две маси и четири пейки, гладки като добре почистена палуба. Подът бе посипан с равномерен слой бял пясък. В огнището пропукваха разнообразни дърва, променящи цвета на огъня. Клиенти нямаше.

Брашън трябваше да изчака известно време, преди съдържателят да изникне. При влизането си въпросният бършеше ръце в престилката си. Посетителят бе подложен на дълъг, почти подозрителен оглед, преди да бъде поздравен.

— Вашето заведение ми беше препоръчано. Колко ще ми струва стая с вана?

Отново последва бавният оглед, вероятно целящ да отгатне финансовите възможности на питащия. Съдържателят беше човек на стара възраст, бивш моряк, който накуцваше. Не беше трудно да се отгатне, че именно зарасналият криво крак е сложил край на това му призвание.

— Три — решително отвърна стопанинът. И добави: — Вие не сте от хората, дето се връщат къркани и трошат, нали? Иначе в „Червената стряха“ няма да се намери място за вас.

— Наистина обичам да пия, но тогава не троша, а просто си лягам да спя.

Онзи изсумтя.

— Поне сте честен. — Той протегна длан; веднага щом монетите се озоваха в нея, съдържателят ги изсипа в джоба си. — Първата лява стая на втория етаж. Ако искате да се изкъпете, отзад в бараката има помпа, вана и огнище. Огънят тлее, бързо ще го разпалите. Къпете се колкото си дълго искате, само че накрая подредете всичко така, както сте го заварили. Аз поддържам ред. На някои това не се харесва, те искат да се наливат, да плюскат, да крещят и да се бият. Ако и вие искате това, вървете другаде. Тук един честен човек може да се сдобие с чисто легло и с добре приготвена храна. Тя може да не е нищо особено, ама е приготвена добре и е прясна. Тук човек може да изпие и халба бира, ако иска. Но тук не е кръчма или бардак. Не, сър. Това е спретнато място.

Брашън кимна сковано. Той започваше да подозира, че усмивката на първия помощник е произтичала от намерението му да се пошегува. И все пак тази странноприемница изглеждаше подходящо място за една вечеря с Алтея, по-подходящо от някоя шумна кръчма.

— В такъв случай ще отида да се окъпя — обяви той, възползвайки се от замлъкналия да поеме дъх стопанин. — Един мой другар може да ме потърси. Ще пита за Брашън, това съм аз. А момчето се казва Ател. Нали ще му предадете да ме почака?

— Да, ще му кажа, че сте тук. — Домакинът отново замълча. — Той нали не е от шумните? Не е от хората, които се връщат пияни и обръщат пейките?

— Ател ли? Нищо подобно.

С това уверение Брашън побърза да се оттегли към задния двор. Там той откри въпросната барака, в която имаше помпа, голямо корито и пещ. И в тази постройка личеше спретнатост. Няколкото окачени кърпи изглеждаха чисти, макар и захабени — върху нито една от тях не личаха петна. Мястото наистина изглеждаше чисто.

Той изпомпа няколко кофи вода и ги сложи да се нагряват, а после извади цивилните си дрехи от торбата и ги сложи да се проветрят — те бяха чисти, само леко бяха започнали да се вмирисват на мухъл. Накрая Брашън пристъпи към банята си. Сапунът отстрани няколко слоя мръсотия и може би част от кожата, преди процесът да постигне задоволителен ефект. За пръв път от седмици той разплете коса, изми я и отново я пристегна. Много му се искаше да полежи във ваната, но не искаше да кара Алтея да чака. По тази причина Брашън се надигна, подсуши се, подряза брадата си и си облече чистите дрехи. Колко приятно беше да почувства допира на чисти, топли и сухи дрехи до също така чистата си кожа. Окъпването го бе направило летаргичен, но храната, придружена с една студена халба бира, бързо щеше да го оживи.

Мръсните си дрехи Брашън прибра в торбата си и се зае да подрежда бараката. Утре той щеше да потърси перачница, където да предаде одеждите — с изключение на онези, които бяха прекалено изцапани с катран. Но днешният ден беше предвиден за почивка. Като нов човек той се върна в гостилницата, за да си поръча храна и да изчака Алтея.

До този момент тя никога не се бе озовавала сама в чуждо пристанище. По-рано винаги бе разполагала с другари и с кораб, на който да се завърне по здрач. В момента беше едва следобед, ала денят бе започнал да ѝ се струва и по-студен, и по-мрачен. Алтея отново се огледа. Всичко около нея бе изгубило конкретността си. Не съществуваше нищо, което да я обвързва: никакъв кораб, никакви задължения, никакво семейство. Парите в джоба и торбата на гърба изчерпваха единствените ѝ тревоги.

Този нов поглед породи чудата смесица от чувства. От една страна тя се чувстваше сама, изоставена, съкрушена от отказания ѝ билет, а в същото време това усещане съжителстваше с усета за уверена независимост. Безразсъдство. Да, това беше думата. Струваше ѝ се, че никоя нейна постъпка не би могла да влоши положението ѝ повече. В този момент Алтея можеше да прави каквото си иска, без да мотивира основанията си, защото никой не се интересуваше от тях. Нищо не ѝ пречеше да се напие до припадък или да прахоса всичките си пари за една възмутително скъпа вечеря. Разбира се, това състояние не я освобождаваше от нуждата да се съобразява с утрешния ден, но пък човек винаги можеше да отмести мисленето за него до самото му настъпване. Ако тя решеше да се хвърли с главата към стената, никой нямаше да ѝ попречи или впоследствие да я мъмри за сцепения лоб.

Пък и всичките ѝ планове така и не бяха довели до нищо.

Тя отново намести торбата си и накриви кепето под още по-дързък ъгъл. След това отново закрачи по улицата, разглеждайки с повишено внимание всичко около себе си. Тази част на града, заради близостта ѝ до пристанището, бе изпълнена със снабдители, прекупвачи, евтини пансиони, кръчми, бардаци, игрални домове и магазини за наркотици. Сурова част от пристанището, приютила сурови люде. И Алтея беше част от тях.

Девойката си избра една от пивниците и влезе вътре. Заведението не се отличаваше особено от бингтаунските кръчми. Подът бе покрит с увехнала тръстика. Плотовете на дървените маси бяха изпъстрени с множество петна от чаши. Пейките изглеждаха захабени. Стените и таванът бяха потъмнели от дима на лампите и готвенето. В единия край на общата зала имаше голяма камина. Точно в този край се бяха струпали най-много моряци, близо до топлината и миризмата на яхния. Съдържателят беше суховат и мрачен на вид; някои от обслужващите момичета споделяха настроението му, а другите непрекъснато се кискаха. Пивницата имаше и втори етаж, където човек можеше да нощува. Само че за спане още беше прекалено рано. Всички разговаряха с оживление, което се стовари върху Алтея като вълна.

Тя успя да си намери място достатъчно близо до огъня — макар не колкото ѝ се искаше. Във всеки случай тук бе по-топло от улицата. Или от кораба. Тази маса беше почти празна.

Алтея уморено се облегна на стената и си поръча халба бира, оказала се изненадващо добра, порция яхния (зле подправена, но пак за предпочитане пред корабните дажби) и къшей хляб, чиято пряснота заглади неприятното впечатление от гозбата. Него тя изяде с особена наслада. Беше ѝ приятно да се наслаждава на бирата и храната, без да мисли за друго. В началото тя имаше намерение да наеме стая тук, само че трополенето и крясъците, които долитаха от стълбището, ѝ изясниха, че горните помещения не бяха предназначени за нощувка. Едно от момичетата неохотно се приближи към нея, но Алтея се отърва, като се престори на неразбрала. Момичето не изглеждаше огорчено от несъстоялата се размяна.

Колко ли дълго една жена трябваше да се занимава с подобна професия, преди това да ѝ втръсне? Или да престане да ѝ прави впечатление? Алтея несъзнателно постави ръка върху талисмана на пъпа си. Капитан Сичъл я беше обявил за курва и я бе обвинил, че нейното присъствие е привлякло змиите. Това беше нелепо, ала точно по този начин и капитанът, и първият помощник бяха гледали на нея.

Тя отхапа за пореден път от комата си, плъзна поглед из помещението и се опита да си представи ситуация, в която ѝ е необходимо да предлага тялото си в замяна на пари. Тукашните клиенти бяха неприятна пасмина, реши тя. Морето каляваше мъжете, ала освен това и ги загрозяваше. Почти сред всички маси личаха липсващи зъби и крайници и лица, захабени не само от стихиите, но и от съприкосновението с мас и катран. Онези, които бяха млади, привлекателни и мускулести, не бяха нито чисти, нито отличаващи се с добри обноски. Вероятно това бе следствие от дейността им. Дните им минаваха в лов и обработване на плячката, сред кръв, мас и сол. Моряците, служещи на Търговски съдове, бяха се поддържали значително по-добре. А може би това важеше единствено за екипажа на Вивачия? Баща ѝ бе изисквал от хората си да изглеждат представително, да поддържат кораба чист.

Мислите за Вивачия и за баща ѝ вече не пораждаха толкова остра болка. Безнадеждност бе заела мястото ѝ.

Алтея си наложи да изтегли на повърхността онази мисъл, която се улови, че се опитва да избегне. Щеше да бъде почти невъзможно да се сдобие с билет, издаден на нейно име. Само защото тя беше жена. Внезапно връхлетялото усещане за разгром едва не я задави. Приятната тежест в стомаха ѝ се превърна в оловно бреме. Тя бе започнала да трепери.

Девойката притисна крака към пода и допря ръцете си до ръба на масата, за да ги успокои. Искам да се прибера у дома, отчаяно си помисли тя. Да се озова на място, където съм в безопасност и хората ме познават. Ала домът ѝ вече не беше подобно място. Единственото място, където подобни неща съществуваха, в действителност се оказваше миналото: нейното минало, времето, когато баща ѝ бе още жив, а самата тя бе добре дошла на борда на Вивачия.

Трудно ѝ беше да извика тези спомени. Те стояха прекалено далеч, отделени от непреодолима дистанция. Този копнеж единствено я накара да се почувства по-самотна и обречена.

Неочаквано тя си спомни за Брашън. Той беше единствената брънка, която би могла да ѝ помогне да се доближи до дома. По-рано тя не бе възнамерявала да го потърси, ала сега осъзнаваше, че не съществуват причини да не го стори. В поредна проява на безразсъдство тя можеше да отиде при него и за няколко часа да се почувства обгърната в безопасност, без мисли за утрешния ден. Тази представа ѝ изглеждаше изкусителна.

Или пък не, това не беше добра идея. Явяването ѝ щеше да му даде основания да смята, че тя отново проявява склонност да легне с него. Алтея умишлено се съсредоточи върху тази вероятност. Тя започваше да поражда интерес. Девойката изсумтя. В този момент долитащите от горния етаж звуци ѝ се струваха и унизителни, и глупави. Не, тя не изпитваше желание да прави това с когото и да било, още по-малко с Брашън. Това би било страшно глупаво, защото рано или късно някой от двама им щеше да се завърне в Бингтаун. Онази нощ на борда на кораба бе представлявала глупава постъпка, мотивирана от умора, замайване и наркотици: това беше единствената причина. Но ако Алтея умишлено потърсеше Брашън и то се случеше отново, възможността за оправдание би изчезнала. И това само би усложнило нещата при една тяхна среща в Бингтаун. Нейният дом.

Тъй. Тя нямаше да се отзове на поканата му. И нямаше да преспива с него. Това реши тя.

В този случай оставаше един-единствен въпрос — какво да прави с остатъка от деня и с предстоящата нощ.

Алтея повдигна чашата си, за да привлече вниманието на едно от момичетата. По време на наливането тя сухо попита:

— Оказа се, че съм по-уморен от очакваното. Можеш ли да ми препоръчаш някоя спокойна гостилница? Където човек може и да се окъпе?

Момичето енергично започна да разчесва тила си.

— Тук също можеш да наемеш стая, макар да не е много спокойно. Наблизо има къпалня.

Стръвното разчесване убеди Алтея, че нощувката тук не би била добра идея дори и при пълен покой. Тя възнамеряваше да се отърве от гадините, които се бяха прилепили към нея на борда на кораба, а не да се сдобива с нови.

— Мен ме интересува нещо по-притихнало — настоя Алтея.

Момичето сви рамене.

— Ако не ти се свидят парите, върви в „Скопения кон“. Там има музиканти и певачка. В най-добрите стаи имало и огнища, поне така съм чувала. Някои от стаите им са с прозорци.

В „Скопения кон“ тя бе вечеряла с баща си веднъж. И дори помнеше какво — печено свинско с гарнитура от грах. Тя му беше подарила една много забавна восъчна маймунка, закупена по-рано същия ден, а той ѝ беше разказал за сключените сделки — как закупил двадесет бъчви скъпо олио. Ала всичко това се бе случило в един друг, предишен живот. В живота на Алтея, а не този на Ател.

— Не, това няма да ми е по джоба. Някое евтино и тихо местенце ми трябва.

Момичето се навъси.

— Не зная. В тази част на града не са много тихите места. Повечето моряци не се интересуват от това. — То хвърли чудат поглед на Алтея. — Пробвай „Червената стряха“. Баня не зная дали имат, обаче е много спокойно. Като гробница, доколкото съм чувала.

— Да, за това място и аз зная — побърза да каже Алтея. — А някое друго?

— Няма. Както казах, моряците не търсят покой. — Нов странен поглед. — Малко ли са ти тези места?

Момичето прибра парите и се отдалечи.

— Хубав въпрос — промърмори Алтея и отпи от новата си халба.

До нея се стовари някакъв моряк, вмирисан на повръщано: със свечеряването кръчмата започваше да се изпълва. Мъжът се оригна шумно; последвалата миризма накара Алтея да трепне. Това не убягна на непознатия, който се ухили широко и съзаклятнически се приведе.

— Таз виждаш ли я? — рече той, сочещ към една от сервитьорките. Тя имаше бледно лице и в момента бършеше маса. — Трижди я оправих. Троица, а тя ми взе само за веднъж.

Горд от себе си, морякът се облегна на стената и продължи да се хили. Сред горната му челюст личаха две нащърбени счупвания.

— Ти също трябва да я пробваш, хлапе. Бас държа, че тя ще те научи на някои неща. — И той намигна лукаво.

— Сигурен съм, че ти би спечелил този бас — добродушно се съгласи Алтея, допи бирата си и се надигна, вземайки торбата си. Вън валеше, беше изникнал и вятър, вещаещ влошаване на времето.

Тя реши да постъпи по най-очевидния начин: да си намери подходяща стая и да се наспи. Последващите си действия щеше да обмисля на следващия ден. Той ѝ се струваше по-подходящ за търсенето на кораб, който да я отведе в Бингтаун колкото се може по-бързо.

Бингтаун. Нейният дом. Завръщане, което щеше да означи и зачеркването на мечтите ѝ да си върне Вивачия.

Не, тя нямаше да мисли за това сега.

По смрачаване Алтея беше обиколила шест различни пансиона. Почти всички стаи бяха разположени над пивници. Всяко едно от тези заведения се бе отличавало с шум и дим, а някои дори предлагаха собствени курви. Онова, на което тя в крайна сметка се спря, също не се отличаваше от останалите, само че в него неотдавна се бе разразило сбиване, наложило пристигането на градската стража. Онези, които не бяха отведени, бяха или прекалено изнурени, или препили. В един от ъглите стояха трима музиканти, които свиреха за себе си, защото клиентите си бяха отишли. Тримата тихо разговаряха помежду си и често прекъсваха изпълненията си, за да опитат нещо различно.

Алтея се настани достатъчно близо до тях, за да слуша, но без да им пречи. Точно сега тя им завиждаше. Дали някога и тя щеше да има подобни приятели? Всички онези години, прекарани в плаване, ѝ бяха изключително скъпи, ала бяха взели своята цена. Нейният баща бе останал нейният единствен приятел. Но капитанът и неговата дъщеря не могат да споделят приятелството на екипажа. И в Бингтаун Алтея бе оставала отчуждена, отдавна изгубила връзка с останалите момичета на нейната възраст. Повечето от тях вече имаха собствени семейства, най-вероятно омъжени за някогашните момчета, които бяха обсъждали с кискане. А пък Алтея се беше озовала насред чужд пристанищен град, в западнала кръчма и преоблечена като момче. Сама. И само с една вероятност за бъдещето си: да се прибере у дома с подвита опашка и сведена глава.

С всяка изминала минута тя се чувстваше все по-покрусена. Най-добре щеше да бъде да си легне. Да, тази халба щеше да бъде последната за днес, след нея Алтея щеше да се оттегли в стаята, която бе наела.

В този момент Брашън прекрачи прага. Погледът му веднага се закова на Алтея. За един застинал миг помощникът спря. По стойката на тялото му личеше, че е ядосан. Вероятно в проява на същия гняв той се бе сбивал — утре сутринта лявото му око щеше да е посиняло. Ядът му още не беше отминал; това личеше и в положението на раменете под чистата моряшка фланела, и по блясъчето в очите му.

Алтея нямаше причина да изпитва вина или срам. Тя не беше обещала, че ще се срещне с него, а само бе изтъкнала възможност. Затова неочакваното ѝ трепване я изненада.

Брашън се приближи към нея, оглеждащ се в дирене на нестрошен стол. Дирене, оказало се напразно, поради което той трябваше да седне на нейната пейка.

Помощникът се приведе към Алтея и каза отсечено:

— Можеше просто да ми откажеш. А не да ме караш да чакам и да се притеснявам за теб.

В продължение на няколко мига тя барабани с пръсти по масата; преди да повдигне очи към него.

— Простете, сър — високо му напомни тя за ролята си. — Не подозирах, че вие ще седнете да се притеснявате за сополанковци като мен.

Брашън хвърли бърз поглед към музикантите, които изобщо не им обръщаха внимание.

— Разбирам — сухо отвърна той. А погледът му беше далеч по-красноречив. Тя го беше наранила: нещо, за което дори не се беше замисляла.

Брашън се надигна от масата. Алтея реши, че той ще си отиде, но помощникът не оправда очакванията ѝ, а се отправи към гостилничаря, разчистващ парчетата глина. Сдобил се със собствена бира, помощникът се върна обратно и заговори пръв:

— Понеже се притесних, отидох на кораба и попитах помощника за теб.

Алтея възкликна.

— Да. Онова, което той каза за теб… — Брашън замълча и докосна синината върху лицето си. — Повече няма да плавам с Жътвар — рязко каза той и я изгледа обвинително. — Защо си им казала истинското си име?

— Помощникът ти е разказал? — вместо отговор запита тя. Настроението ѝ съумя да постигне невъзможното, като се развали още повече. Това щеше да намали шансовете ѝ да си намери работа на борда на някой друг кораб. Отчаянието започна да я дави.

— Не. Капитанът ми каза. След като помощникът ме заведе при него и двамата попитаха дали съм знаел за теб.

— И ти си им казал истината?

Не, още по-лошо ставаше. Сега те бяха уверени, че тя е преспала с Брашън, за да си осигури мълчанието му.

— Нямаше смисъл да лъжа.

Останалите подробности от историята му не я интересуваха — нямаше значение кой кого е ударил първи. Тя поклати глава.

Но Брашън нямаше намерение да остави собствения си въпрос. Той отпи от халбата си и попита:

— Защо си им дала истинското си име? Как си очаквала да си намериш нов кораб под истинското си име? — В тона му личеше неподправено удивление от глупостта ѝ.

— Щях да го използвам, за да си върна Вивачия — промълви Алтея. — Тя щеше да бъде следващият ми кораб.

— Как? — с подозрение попита Брашън.

И тя му разказа. Разказа му всичко, макар че той клатеше глава, докато слушаше за необмислената клетва на Кайл и за наивния ѝ план да се възползва от нея. Защо изобщо тя му разказваше всичко това? На какво се дължеше тази ѝ склонност да му разкрива неща, които изобщо не го засягаха?

След като я изслуша, той не отвърна веднага, а помълча няколко секунди и поклати глава.

— Кайл никога не би удържал думата си за подобна клетва. Съмнявам се, че и самият Търговски Съвет би сторил нещо, дори и да разполагаш с подкрепата на майка си и племенника си. В гнева си хората изричат какво ли не. Ако Съветът започне да изисква подобно спазване на всички клетви, половината Бингтаун ще бъде избит. — Той сви рамене. — Не съм изненадан, че си направила подобен опит. Знаех си, че рано или късно ти ще опиташ да си върнеш кораба. Ала не и по такъв начин.

— А по какъв? — остро се осведоми тя. — Да се прокрадна на борда някоя нощ и да го заколя в каютата му?

— Значи все пак си обмисляла и този вариант — сухо подметна Брашън.

Тя не можа да сдържи усмивката си.

— Още в самото начало — призна Алтея. Подир това усмивката ѝ угасна. — Трябва да си върна Вивачия. Макар сега да осъзнавам, че още не съм готова за капитанския пост. Не, не ми се смей. Може да съм глупава, но мога да се уча. Тя е моя. Моя е по начин, по който никой друг кораб не би могъл да бъде. Ала законът не ме подкрепя, а семейството ми стои срещу мен. С една от двете неправди бих могла да се боря. Но с двете вкупом…

Тя заглъхна.

— Трудно ми е да не мисля за нея, Брашън — каза Алтея.

— На мен също.

Вероятно той бе искал да изрази състрадание, ала казаното само я разгневи. Какво право имаше Брашън да се изказва така? Вивачия не беше неговият родов кораб. Как би могъл той да се чувства като нея?

Двамата се умълчаха. В пивницата пристигнаха група моряци, заели съседна маса. А Алтея продължаваше да се взира в Брашън мълчаливо. Следващите клиенти на заведението — трима от местните — пристигнаха също сред тяхното мълчание. За компенсация още с влизането си те се развикаха за бира. Музикантите се оживиха и подеха веселяшката мелодия, която бяха репетирали по-рано. Много скоро пивницата щеше да придобие предишната гълчава.

Брашън чертаеше с пръст по влажния плот.

— И какво ще правиш сега?

Това беше въпросът, който я преследваше цял ден.

— Ще се върна вкъщи — тихо каза Алтея. — Както ти ми каза да постъпя преди месеци.

— Защо?

— Защото ти може би си бил прав. Може би ще бъде по-добре да се върна, да се постарая да изгладя нещата и да продължа да живея живота си.

— Не си длъжна да живееш живота си там — отвърна Брашън. — Пристанището е пълно с кораби, които ще отплават към най-различни места. — С пресилена небрежност той додаде: — Бихме могли да отидем на север. Както ти казах. В Шестте херцогства не се интересуват от пола ти, стига да умееш да работиш. Какво като не са цивилизовани. Надали ще е по-лошо от Жътвар.

Тя мълчаливо поклати глава. Разговорът на тази тема само усилваше мъката, вместо да я облекчава. И въпреки това Алтея я засегна:

— Вивачия спуска котва в Бингтаун. Ако се върна там, поне ще мога да я виждам. — Девойката се усмихна по ужасяващ начин. — Освен това Кайл е по-възрастен от мен. Вероятно ще го надживея. Ако и тогава се намирам в добри отношения с племенника си, той може да позволява на побърканата си стара леля да плава с него.

Брашън я гледаше втрещено.

— Кажи ми, че се шегуваш! — възкликна той. — Възнамеряваш да прекараш живота си в чакане на нечия смърт?

— Естествено, че се шегувам — изсумтя Алтея. Ала това беше лъжа. — Днес беше отвратителен ден — рязко каза тя. — Възнамерявам да му сложа край и да си лягам. Лека нощ.

— Защо? — тихо попита Брашън.

— Защото съм уморена, глупчо.

Наистина беше така. Умората се бе наслоила до мозъка на костите ѝ. Тя беше уморена от всичко.

Бившият помощник нетърпеливо изясни:

— Защо не дойде при мен?

— Защото не исках да спя с теб — каза тя. И любезността ѝ бе изместена от умората.

Брашън успя да си придаде наскърбен вид.

— Аз просто те поканих на вечеря.

— Но в действителност имаше предвид вечеря с продължение.

За момент той се поколеба; в крайна сметка откровеността спечели.

— Мина ми през ума, признавам. Струва ми се, че последния път ти не остана неудовлетворена…

Тя не искаше да си спомня за това, защото се срамуваше от удоволствието, което бе изпитала, а също и от осъзнаването, че той също знаеше това.

— Ако си забравил, тогава ти казах, че това не бива да се повтаря.

— Сметнах, че имаш предвид да се повтаря на кораба.

— Където и да е. Брашън… Тогава и двамата бяхме уморени, измръзнали, пияни и замаяни от ударите, приспивателното и киндина. — Тя замълча в търсене на отклоняващи обидата думи, които така и не откри. — Това е всичко.

Ръката му се раздвижи върху масата. Алтея усети, че в този момент той иска да я докосне, да стисне пръстите ѝ. Тя отпусна ръце върху коленете си.

— Сигурна ли си? — бавно попита той.

— Нима ти не си? — Алтея се взираше в очите му открито, в противоречие на намиращата се там нежност.

Брашън първи отмести поглед, пое си дъх и отпи голяма глътка от чашата си. Облегнал лакът на масата, той направи опит да се усмихне.

— Бих купил киндин, ако ти осигуриш бирата.

Тя се усмихна на свой ред.

— Надали.

Събеседникът ѝ раздвижи рамене.

— А ако бирата също е от мен?

— Брашън. — Тя поклати глава. — Реално погледнато, ние с теб почти не се познаваме. Нямаме нищо общо. Не сме…

— Добре, разбрах — прекъсна я той. — Ти ме убеди. Идеята беше лоша. Но пък не можеш да ме виниш, че съм опитал. — Брашън допи бирата си и се надигна. — Ще те оставям. Може ли да ти дам един последен съвет?

— Разбира се. — Тя се приготви да изслуша препоръка, съветваща я да се пази.

— Изкъпи се, защото миришеш зле.

И той провлачи крак към вратата, без да се обърне нито веднъж, включително и по време на излизането си. Едно съвсем кратко спиране край нея, придружено с помахване, би превърнало обидата в шега. Вместо това Алтея остана да се чувства наскърбена. Заради отказа ѝ той я беше наскърбил. И се бе престорил, че не проявява интерес към нея заради нечистоплътността ѝ. При предишната им среща това не бе го обезпокоило. Да не говорим, че тогава самият той не бе ухаел особено приятно. Не, някои хора определено не можеха да се оплачат от липса на дързост.

— Още бира! — провикна се Алтея, повдигнала чаша към намусения съдържател.

Брашън се постара да приведе глава между раменете си, та поне отчасти да се предпази от дъжда. По време на обратния път той се стараеше да не мисли за нищо. И се отби единствено да купи парче долнокачествен киндин от някакъв уличен продавач.

Вратата на „Червената стряха“ се оказа залостена за през нощта. Морякът започна да блъска по нея и да крещи — неоправдано високо, ала разбираемо с оглед на времето.

Над него се отвори прозорец, от който надникна главата на хазяина.

— Кой е там?

— Аз съм. Брашън. Пуснете ме да вляза.

— Бяхте оставили банята разхвърляна. Не бяхте почистили коритото. И кърпите лежаха захвърлени.

Брашън раздразнено присви очи нагоре.

— Пуснете ме да вляза — повтори той. — Не виждате ли, че вали!

— Вие не сте прибран човек! — извика в отговор съдържателят.

— Но аз вече ви платих!

От прозореца изхвърча торбата му, приземила се с весел плясък. Брашън отново започна да крещи, ала прозорецът се затръшна. Известно време морякът продължи да блъска и рита по вратата и да запраща псувни към затворения прозорец. Тъкмо бе заменил последните с шепи кал, когато градските стражи изникнаха, привлечени от врявата, и със смях го посъветваха да върви другаде. Видно беше, че тази ситуация те са виждали и друг път.

Брашън метна на рамо окаляната си торбица и пое да търси друго място за нощувка.

Глава двадесет и шеста Дарове

— Зимната луна е съвсем ясна. Нейната светлина прави сенките да изглеждат резки, тъмни. Скалите са обгърнати от мастило, а твоят корпус е изграден от пълна чернота. А моят огън поражда друг тип сенки. Трептящи сенки, които никога не застиват. И когато погледна към теб, някои твои части се очертават рязко в лунното сияние, а други изглеждат смекчени от отблясъка на пламъците.

Гласът на Янтар бе почти омаен. Светлината на огъня ѝ, накладен с отломки и запален с големи усилия по-рано привечер, леко достигаше до него. И топлината, и студа бяха понятия, които Парагон бе усвоил от хората, едното от тях приятно, а другото неприятно. Ала дори самото разбиране, че топлината е за предпочитане, той беше усвоил от тях. За дървото това нямаше значение. Ала в нощ като тази топлината наистина изглеждаше приятна.

Тя седеше кръстато — така бе му рекла — върху килим, разпънат връз влажния пясък, и се облягаше върху корпуса му. Допирът на косата ѝ бе по-мек и от най-нежните водорасли. Кичурите оставаха прилепени за момент, когато Янтар се раздвижеше.

— Ти почти ме накара да си спомня какво е да виждаш. Не просто да разпознаваш форми и цветове, но и да можеш да оцениш онези гледки, които го заслужават.

Жената мълчаливо повдигна ръка и допря длан до корпуса. Не за първи път тя прибягваше до този жест. В някои отношения този допир напомняше на Парагон за допира на погледи. Безока размяна на погледи. Той се усмихна.

— Донесла съм ти нещо — каза тя.

— Наистина ли? — изненада се Парагон и направи опит да задържи вълнението далеч от гласа си. — Не помня някой друг да е правил това.

Янтар се надигна.

— Никой не ти е подарявал нещо?

Корабът сви рамене.

— Къде бих могъл да съхранявам подаръците си?

— Моят подарък е съобразен с това. Подай ми ръката си. Искам да знаеш, че това е нещо, с което съм много горда, затова ще ти го показвам постепенно. Отне ми известно време да го изработя, защото трябваше наново да съобразя мащаба. Ето първото. Можеш ли да отгатнеш какво е?

Ръцете ѝ изглеждаха толкова дребни, докато пускаха нещо в огромната му длан. Нещо, чийто допир приличаше на дървен. В предмета имаше дупка, през която бе прокарана дебела връв. Повърхността на дървото бе оформена и загладена.

Парагон внимателно прокара пръсти. Предметът бе извит, с раздвоение в единия си край.

— Делфин — каза той. Пръстите му отново проследиха извивката на гръбнака, перката. — Удивително. — И корабът се засмя.

— Има и още — обяви възторженият ѝ глас. — Придърпай следващото.

— И още ли?

— Разбира се. Това е огърлица. Хайде, опитай се да отгатнеш следващото зърно.

— Искам да си я сложа — каза той. А ръцете му трепереха. Току-що бе получил огърлица, специално за него.

Без да дочака отговор, Парагон я разгърна и внимателно я намести над главата си. За момент накитът увисна пред разрушените му очи, преди да се намести на гърдите. Там пръстите отново подириха елементите ѝ. Те бяха пет. Цели пет! Той започна да проверява очертанията им.

— Делфин. Чайка. Морска звезда. А това… това е рак. И накрая риба. Камбала. Познавам я по люспите и по окото. А очите на рака са разположени върху стъбълца. А морската звезда е с груба повърхност, с вендузи. Този подарък е прекрасен, Янтар. Наистина ли изглежда красиво? Добре ли ми стои?

— Ама че суетен си бил. — До този момент Парагон не бе чувал подобно удовлетворение в гласа ѝ. — Да, стои ти прекрасно, сякаш е част от теб. Това беше нещо, за което самата аз се притеснявах. Ти си рожба на истински майстор; имах основания да се опасявам, че на фона на това изящество собственото ми творение би изглеждало глупаво. И макар да не е особено подобаващо, аз не мога да не похваля работата си. Всяко от зърната на огърлицата е изработено от различен материал. Усети ли? Морската звезда е от дъб, а рака съзрях да се крие в един голям боров чвор. Делфинът се криеше в извивката на върбов клон. По време на допира си сигурно си усетил различните текстури. Цветовете им също са различни. Всяко зърно е запазило оттенъка на своя материал: аз не обичам да насилвам дървото с чужди цветове. Смея да твърдя, че те стоят по прекрасен начин върху кожата ти.

Тя обясняваше бързо, с охота. Интимността в гласа ѝ загатваше, че само той би могъл да я разбере напълно. Трудно можеше да се намери нещо тъй ласкателно като бързото леко докосване на обясняващата ѝ ръка.

— Може ли да те попитам нещо? — каза Янтар.

— Разбира се. — Парагон продължаваше да мести пръсти върху очертанията на дара си, за да открива нови детайли от текстурата и формата.

— Чувала съм, че при изработването фигурата на съответния жив кораб бива боядисана. Ала когато корабът се съживи, фигурата придобива собствен цвят. Както теб. Как става това? И защо само фигурата променя цвета си, а не всички останали части, изработени от магическо дърво?

— Не зная — смутено отвърна той. Понякога тя му задаваше подобни въпроси. Те не му се нравеха, защото прекалено остро изтъкваха различията между двама им. И освен това Янтар имаше навика да ги задава точно в моментите, в които той се чувстваше особено близък с нея. — Защо твоите очи и кожа са в настоящия им цвят?

— Разбирам. — Тя помълча за момент. — Помислих си, че това е нещо, което сам избираш. Ти си същинско чудо. Можеш да говориш, да мислиш, да се движиш… А можеш ли да се движиш целия? Не само фигурата, а и самия кораб?

Понякога. Един гъвкав кораб по-добре умееше да се съпротивлява на стихиите от някой стегнат до принудителна цялост. Дъските можеха да се движат по малко, за да успокояват водата с отстъпването си. А в някои случаи те можеха да се раздвижат и допълнително, за да допуснат мълчаливия прилив на солена вода, студена и мрачна като самата нощ. Ала това би била непростима, безсърдечна измяна. Непростима. Непоправима.

Парагон се откъсна от острия спомен и не отговори на въпроса ѝ.

— Защо питаш? — вместо това каза той, разбудил подозренията си. Какво всъщност искаше тя от него? Защо му носеше подаръци? Парагон знаеше, че никой не би могъл да го харесва. Може би това беше някакъв номер; може би тя работеше за Рестарт и Мингсли. Вероятно те я бяха изпратили тук, за да може тя да узнае тайните му и да научи всичко за магическото дърво.

— Не исках да те разстройвам — тихо каза Янтар.

— Нима? А какво си искала тогава? — изсумтя корабът.

— Да те разбера.

Тя не се присъедини към тона му. В гласа ѝ нямаше гняв, само мекота.

— По свой собствен начин аз съм тъй различна от жителите на Бингтаун, колкото съм и от теб. Тук аз съм чужденка. Колкото и дълго да живея тук, колкото и честно да търгувам, аз винаги ще си остана новодошла. Бингтаун не приветства новодошлите. — Думите ѝ бяха придобили успокояващ ритъм. — Затова се обръщам към теб. Защото смятам, че ти си също толкова самотен, колкото съм и аз.

Самотен. Излизаше, че тя го смята за жалък. И за глупав. Достатъчно глупав да повярва, че тя го харесва, след като в действителност просто се опитваше да научи тайните му.

— И защото ти се иска да узнаеш повече за магическото дърво — изпробва я той.

Мекият му тон успя да я заблуди. Янтар се засмя тихо и каза:

— Бих излъгала, ако кажа, че това не ме интригува. Що за материал е способен да оживява? От какво дърво произлиза той; къде растат тези дървета? Дали са редки? Сигурно са редки. Семействата са склонни да струпват поколения дълг, за да се сдобият с кораб от такъв материал.

Думите ѝ страшно се доближаваха до изреченото от Мингсли. Парагон се засмя гръмко; подетият от ехото грохот блъсна скалите и сепна подирилите укритие птици.

— Сякаш не знаеш! — навъси се той. — Защо Мингсли продължава да те изпраща тук? Да не си мисли, че ще успееш да ме приласкаеш да заплавам за вас? Плановете му са ми известни. Той смята, че ако разполага с мен, ще може спокойно да плава по Дъждовната река и да заграби търговията, която принадлежи единствено на Търговците от Бингтаун и Дъждовните земи. — Корабът продължи със замислен глас, по-тихо: — Той си мисли, че след като съм безумен, ще предам семейството си. Смята, че щом моите близки ме мразят, проклинат и изоставят, аз ще постъпя по същия начин.

Той откъсна огърлицата и я хвърли на пясъка.

— Ала аз оставам верен. Какъвто винаги съм бил, каквото и да се говори за мен. Бил съм и все още съм. — Парагон отново повиши глас. — Чувате ли, Лъдчънсови? Аз още съм ви верен. Аз плавам единствено за своето семейство! Единствено за вас!

Целият му корпус потръпна от крясъка.

Корабът замълча, дишащ тежко. Той стоеше заслушан, ала не долавяше Янтар. До него долитаха единствено пукотът на огъня, шуменето на отново унасящите се птици и вечното мълвене на вълните. Но от нея нямаше нито звук. Вероятно тя бе избягала по време на крясъците му. Или бе напуснала безшумно, със страхливо сведена глава.

Парагон потърка чело. Начинът на оттеглянето ѝ не беше от значение. И самата тя не беше от значение. Нищо нямаше значение. Нищо.

Той докосна шията си на мястото, където бе лежала огърлицата, и се заслуша в настъпващия прилив. Вълните се приближаваха плавно; подредените в огнището отломки рухнаха сред прилив на дим.

Гласът на Янтар го сепна.

— Мингсли не ме е изпратил. — Тя се надигна рязко и се приближи до огъня, където започна да намества подпалките. С тих и овладян глас жената продължи. — При първото си идване тук той ме доведе. Искаше да те насече, за да използва материала ти. Но сърцето ми не би допуснало това още от първия миг, в който те видях. И аз наистина искам да те опозная. За мен ти си и чудо, и мистерия. А моето любопитство винаги е надделявало над мъдростта ми. А най-масивна е самотата ми. От моя дом и близките ме делят не само разстояние, а и години.

Тя говореше бързо, с натъртени срички. И се движеше, шумолейки с пола. Изостреният му слух долови потракването на дърво. Това беше огърлицата му. Янтар я събираше, за да си я отнесе.

— Янтар? — поде той. Гласът му се задави подир изричането на името ѝ. Типично за моментите, в които той се страхуваше. — Огърлицата ми ли събираш?

Имаше дълго мълчание, преди тя да отвърне с почти груб глас:

— Мислех, че ти не я искаш.

— Напротив.

Тъй като тя не каза нищо, Парагон събра смелост.

— Ти вече ме мразиш, нали? — попита той. Гласът му бе съвсем спокоен, но пак оставаше леко писклив.

— Парагон… — Янтар помълча за момент. — Не те мразя — продължи тя с мек глас. — Но и не мога да те разбера. Понякога думите ти отразяват мъдростта на цели поколения. А друг път се държиш като глезено десетгодишно хлапе.

Вече си на дванадесет. Почти си мъж. Ако по време на това пътуване не се научиш да се държиш като мъж, ти никога няма да станеш мъж, лигаво пале такова. Той повдигна длани към лицето си и покри мястото, където бяха се намирали очите му. Мястото, от което биха изникнали предателските сълзи. Едната си ръка Парагон премести над устата, за да не допусне риданието. Дано в този момент тя не гледа към мен, молеше се той. Дано да не ме види.

Янтар продължаваше да говори.

— В някои моменти просто не зная как да се държа с теб… Тъй, ето го и рака. Събрах и петте. Би трябвало да се засрамиш, да хвърлиш такава огърлица както бебе захвърля играчки. Сега ще трябва да изчакаш да пристегна връвта.

Парагон отдръпна ръка от устата си и вдиша бавно, преди да изрече най-голямото си опасение:

— Огърлицата, тя… Строшил ли съм нещо?

— Не. Аз съм предвидлива жена. — Янтар отново бе заела мястото си върху одеялото. От нейната посока започна да долита тихото потракване на дървените украшения. — Знаех, че накитите ще бъдат изложени на дъжд и вятър, затова използвах много масло и восък. Освен това те паднаха на пясъка. Но след един сблъсък със скалите не биха останали цели, така че на твое място не бих повтаряла.

— Няма — обеща Парагон. И предпазливо попита: — Сърдиш ли ми се?

— Преди — призна тя. — Вече не.

— Ти не ми крещя, а остана тъй тиха, че реших, че си се махнала.

— Бях на път да се махна. Не понасям крещенето. Мразя някой да ми крещи, а самата аз никога не крещя на някого. Но това не означава, че не се ядосвам. — Тя помълча за миг. — Или че никога не се наскърбявам. Ала моята болка е по-мълчалива от гнева ми. Това е цитат от поета Тини. Или по-скоро буквален превод.

— Кажи ми цялата поема — помоли Парагон, бързо съзрял безопасен разговор. Той не искаше двамата да разговарят за гняв, омраза и глезени деца. Може би покрай рецитирането Янтар щеше да забрави, че той не ѝ се е извинил. А намерение да се извинява той нямаше.

— Бавачката заяви, че е готова да остане на половин заплата, стига да можем да си я позволим — каза Роника. Кефрия седеше на стола от отсрещната страна на камината, където бе обичал да сяда баща ѝ. Тя държеше малък гергеф, а върху подлакътника на креслото бе подредила конци, ала вече бе изоставила тази преструвка. И ръцете на майка ѝ също бяха застинали.

— А можем ли? — попита Кефрия.

— Само ако бъдем склонни да се храним скромно и да живеем още по-скромно. Почти ме е срам да призная колко благодарна се почувствах, когато тя предложи това. Чувствах се страшно виновна да я отпращам. Повечето семейства искат млада жена, която да се грижи за децата им. За нея би било трудно да си намери нов дом, където да постъпи.

— Така е. Пък и Силдин би бил съкрушен. — Тя прочисти гърло. — А с Рейч какво ще правим?

— Същото — лаконично отвърна майка ѝ.

Кефрия поде предпазливо:

— След като положението ни е толкова сериозно, заплатата на Рейч не е сред най…

— Аз не гледам на ситуацията по такъв начин — остро я прекъсна Роника.

Дъщеря ѝ мълчаливо се вторачи в нея.

Възрастната жена първа отклони поглед.

— Прости ми. Зная, че напоследък съм прекалено рязка. — Старицата трябваше да се напрегне, за да не позволи на тази острота да се прояви и сега. — Чувствам, че е важно Рейч да получава заплата. Важно е за всички ни. Не толкова важно, че да изложа Малта на риск, но далеч по-важно от нови роклички и панделки.

— С това съм съгласна — тихо каза Кефрия. — Просто исках да го обсъдим. Та, с оглед на тези разходи, ще можем ли да платим на семейство Фестрю?

Роника Вестрит кимна.

— Да, Кефрия, разполагаме с нужното злато. Заделила съм цялата сума: и дължимото, и компенсацията. Така че ще можем да платим. Проблемът е друг, не можем да платим на останалите. А сред тях има кредитори, които са от особено настойчивите.

— И какво ще правиш? — попита Кефрия. Но веднага след това се усети и се поправи. — Какво предлагаш да сторим?

— Предлагам да чакаме и да видим кой ще се появи — въздъхна Роника. — И колко е настойчив. Вивачия би трябвало да се върне скоро. Някои ще склонят да изчакат пристигането ѝ, други ще поискат допълнителна лихва. В най-лошия случай може да има и такива, които да поискат незабавно да им се издължим. За тях ще трябва да продадем някои от имотите си.

— Но ти си на мнение, че към подобна продажба трябва да прибегнем само в краен случай.

— Да — решително отвърна майка ѝ. — Коне, карети, бижута: това са все преходни неща, чиято липса почти не се усеща. Известно ми е как се тръшкаше Малта, че тази зима е останала без нови дрехи, но и за нея това представляваше далеч по-малък проблем, отколкото изглежда покрай вайканията ѝ. Пък и е добре тя да се учи на пестеливост; това е нещо, което не ѝ се е удавало до този момент.

Кефрия прехапа устни. Дъщеря ѝ се бе превърнала в неприятна тема, която тя се стараеше да обсъжда колкото се може по-малко.

— Ами земята? — подсети тя. Този разговор двете с майка ѝ бяха провеждали и преди. Не съществуваха действителни основания за повторно провеждане.

— Имотите са нещо съвсем друго. В Бингтаун непрекъснато пристигат нови и нови люде, което повишава цената на най-добрите земи. Ако се наложи да продаваме сега, най-добрите предложения ще дойдат от новодошлите. А ако продадем на тях, не само ще изгубим благоразположението на старите си съседи, но и ще допринесем за разрушаването на някогашния Бингтаун. Защото в случая ще сме се разделили с нещо, което никога не може да бъде заменено. Човек винаги би могъл да си купи нова карета или нови обици. Но земята не изниква от нищото. Веднъж закупили, новодошлите не биха склонили да ни я продадат обратно.

— За съжаление трябва да се съглася с теб. А наистина ли смяташ, че ще успеем да удържим положението до завръщането на Вивачия?

— Да. Нали получихме вести, че тя се е разминала с Вестрой в Маркамовия пролив. Това означава, че е пристигнала в Джамаилия точно по график. Пътуването на юг е най-трудно по това време на годината.

Майка ѝ изричаше неща, които и двете знаеха. Защо тяхното често изричане бе тъй успокояващо? Може би увереността, че повтарянето им би убедило съдбата да избере именно този си развой?

— Ако Кайл действително се прояви като умел в търговията с роби, завръщането му би трябвало да ни донесе достатъчно, за да удовлетворим най-належащите си кредитори.

Гласът на Роника запазваше предпазлива неутралност при споменаването на робите. Тя все още не одобряваше тази търговия. Самата Кефрия също не проявяваше одобрение. Ала и двете не можеха да сторят нищо.

— Да, тогава бихме получили достатъчно — повтори тя. — Но нищо повече. Майко, колко дълго ще можем да задържаме глави над водата? Ако цените на зърното спаднат отново, ние ще се окажем неспособни да изплащаме задълженията си. Какво ще стане тогава?

— Тогава няма да бъдем сами в нещастието си.

Кефрия бавно си пое дъх. Двете често разговаряха за нещата, които се надяваха да се случат. Ала сега тя се осмели да облече в думи неизричания им страх.

— Наистина ли смяташ, че ще има въстание срещу сатрапа? Война?

Трудно беше дори да се мисли за конфликт с Джамаилия. Кефрия бе родена в Бингтаун, ала пак смяташе Джамаилия за свой дом. Това беше родината, първоизворът, гордостта на всички тукашни преселници. Джамаилия, бляскавият град на юг, център на цялата цивилизация.

Майка ѝ мълча дълго, преди да отговори.

— Много зависи от начина, по който сатрапът ще приеме нашите пратеници. Напоследък е изникнал нов смущаващ слух; говори се, че сатрапът щял да наема калсидски наемници, които да придружават търговците и каперите във Вътрешния проход. Още сега хората започват да се възмущават и да твърдят, че не бива да допускаме въоръжени калсидски кораби в своите води и пристанища. Ала аз не мисля, че ще се стигне до война. Ние сме търговци, а не войнолюбци. Сатрапът трябва да разбере, че ние искаме от него единствено да спази дадената дума. Нашите пратеници ще отнесат със себе си оригиналната харта, за да я прочетат пред владетеля и неговия двор. Никой не може да отрече обещаното. Той ще трябва да прогони новодошлите.

Ето, майка ѝ го правеше отново: изричаше надеждите си гласно, та думите да се превърнат в реалност.

— Някои смятат, че той ще ни предложи финансови компенсации — рече Кефрия.

— Ние не бихме приели — бързо каза Роника. — Аз останах искрено шокирана, когато Давад Рестарт предложи да търсим именно такова разрешение. Дадената дума не може просто така да бъде откупена. — Следващите ѝ думи бяха изречени с горчилка. — Понякога ми се струва, че Давад е забравил кой е. Той прекарва прекалено дълго време с новодошлите и твърде често заема тяхната страна. Ние сме единственото, което предпазва нашите роднини от Дъждовните земи. Нима трябва да продадем близките си?

— Малко ми е трудно да изпитвам загриженост към тях. В сегашните обстоятелства аз гледам на тях като на заплаха за Малта.

— Заплаха? — едва ли не наскърбено възкликна Роника. — Кефрия, не забравяй, че те просто се придържат към условията на някогашното споразумение. Абсолютно същото нещо, което ние изискваме от сатрапа.

— И не ти се струва, че я изпращаме в робство?

Роника замълча.

— Не — отвърна накрая тя. И въздъхна. — Не бих се радвала на напускането ѝ. Но трябва да знаеш, Кефрия, че никога не съм чувала за някой наш съгражданин, който да е задържан насила от народа на Дъждовните земи. Те търсят съпруги и съпрузи, а не слуги. Кой би искал да сключи брак с човек, който се противи на съюза? Има хора, които доброволно отиват там. А други, отпратени като част от изплащане, избират да се върнат. Спомняш ли си Сцила Епълби? Нейните близки не успяха да изплатят една от вноските и я отпратиха да замине. Осем месеца по-късно тя се върна в Бингтаун. След още два месеца тя размисли и отново се върна в Дъждовните земи. Така че не може да е толкова лошо.

— Аз разбрах, че нейните близки са я принудили да се върне. И баба ѝ, и майка ѝ се отнасяли с нея отвратително, защото смятали, че със завръщането си тя била посрамила целия си род.

— Възможно е — колебливо се съгласи майка ѝ.

— Аз не искам Малта да отиде там насила — заяви Кефрия открито. — Нито от чувство за дълг, нито от гордост. Дори и не заради доброто име на семейството ни. Ако се стигне до подобно нещо, аз самата бих ѝ помогнала да избяга.

— Прости ме, Са, аз също бих го сторила.

Този отговор на майка ѝ дойде почти минута по-късно, изречен със задавен глас. Думите смаяха Кефрия: не просто заради самото им значение, а и заради придружавалото ги чувство. А Роника продължи.

— Имало е моменти, в които аз ненавиждах този кораб. Как е възможно нещо да има тъй висока цена? Да струва не само злато, а и собствените потомци!

— Ако татко бе продължил да търгува с Дъждовните земи, в този момент Вивачия щеше да е изплатена — изтъкна Кефрия.

— Вероятно. Ала на каква цена?

— Тате винаги казваше така — бавно изрече младата жена. — Но аз така и не разбрах защо. Татко нито веднъж не ни обясни; той избягваше да говори за това пред мен и пред сестра ми. Само един път се осмелих да го попитам, а той ми отвърна, че въпросният маршрут носел нещастие. А пък всички останали родове, притежаващи живи кораби, търгуват със семействата от Дъждовните земи. На нас също се полагаше това право. И въпреки това баща ми отказваше да се възползва от него. — Следващите си думи тя изрече с отчетливо, но и предпазливо. — Струва ми се, че това е нещо, което трябва да преосмислим. Кайл е склонен да поеме този риск. Той демонстрира това в деня, когато поиска картите на Дъждовната река. По-рано двамата с него не бяхме обсъждали тази тема. Аз смятах, че татко му е обяснил. Пък и самият Кайл нито веднъж не се осведоми за причината, поради която нашето семейство не плава по Реката. Не се е налагало.

— И ако проявиш разумност, никога няма да ни се налага да плаваме по нея — сухо каза Роника. — Кайл би предизвикал същинско бедствие.

Ето поредната тягостна тема. Кайл.

Кефрия въздъхна:

— Спомням си, че когато дядо беше жив, той плаваше по Реката. И винаги ни носеше подаръци. Веднъж той ми беше донесъл една музикална кутийка, която ми беше много скъпа. — Жената поклати глава. — Дори не помня какво стана с нея.

Следващите си думи тя изрече още по-тихо.

— И така и не разбрах защо татко отказва да навлиза в Дъждовната река.

Роника стоеше загледана в огъня, както би подобавало за разказването на приказка. Ала подетото от нея не беше приказка.

— Баща ти… Той мразеше договора със семейство Фестрю. Самия кораб той обожаваше, не би го разменил за нищо на света. Но своите деца обичаше още повече. И също като теб виждаше в това отдавнашно споразумение заплаха за тях. Никак не му харесваше да бъде обвързан от условията на договор, в чието сключване той не е участвал. — Роника снижи глас. — До известна степен той имаше ниско мнение за рода Фестрю, задето неговите представители не се противят на несправедливост, която им носи облаги.

Старицата замълча.

— Разбирам, че говоря объркано. Аз говоря по начина, по който зная, че трябва да мисля: че сделката си е сделка, а договорът си е договор. Ала този договор е бил сключен в отминали, по-тежки времена. А въпреки това продължава да ни обвързва.

— Но татко го е ненавиждал — напомни Кефрия, за да поднови повествованието.

— Да, той ненавиждаше условията му. И често изтъкваше, че никой не е успял да изчисти дълга си към Дъждовните земи. Нови задължения неизменно се трупат връз старите, така че веригите, стягащи родовете, само се заякчават с течение на времето, вместо да отслабват. Той искаше да настъпи време, в което корабът ще принадлежи изцяло на нас и в което нищо не би ни пречило да напуснем Бингтаун, стига да пожелаем.

Тази идея разтърси Кефрия с необичайността си. Да напуснат Бингтаун? Баща ѝ е обмислял да отведе семейството си?

Роника продължаваше:

— Макар неговият баща и баба му да бяха търгували със стоки от Дъждовните земи, той смяташе тези стоки за покварени. Точно така ги наричаше, покварени от прекалено много магия. Той беше уверен, че в един или друг момент за тази магия ще трябва да бъде заплатено. Освен това не му се струваше… достойно да продава в нашия свят магията от друго място и друго време; магия, може би предизвикала падението на някой предишен народ, вероятно и на целите Прокълнати брегове. Понякога късно през нощта той споделяше тези свои опасения. Казваше, че се опасява да не би да унищожим себе си и обграждащия ни свят, както са сторили Древните.

Роника замълча. И двете жени притихнаха — всяка вглъбена в своите мисли. Това бяха неща, които изключително рядко намираха място в разговорите им. Търговците от Бингтаун и Дъждовните земи притежаваха рядко познание, което далеч не се ограничаваше само до безопасно плаване сред каналите. Тук ставаше дума за тайни, чиято значимост не отстъпваше на стойността на редките им стоки.

— Затова той стори нещо, което беше едновременно и дръзко, и трудно — продължи старицата. — Той престана да търгува по Реката. Това означаваше, че му се налага да работи два пъти по-усилено и да отсъства три пъти повече, за да получи същата печалба, която би му донасял един курс по нея. Той замени Дъждовните земи с чудати места сред вътрешните канали, на юг от Джамаилия. С тамошните жители той разменяше редки и екзотични стоки. Но никога вълшебни, така се беше зарекъл баща ти. И щеше да изпълни намерението си, ако беше останал жив.

— Да не би татко да е смятал, че червената чума е била предизвикана от магия? — предпазливо попита Кефрия.

— Това път откъде ти хрумна? — остро каза Роника.

— Спомням си времето, когато бях много малка. Точно след като момчетата бяха починали. Помня, че Давад също беше тук. Татко плачеше, а аз се криех пред вратата. Всички вие се бяхте събрали в стаята. Аз исках да вляза, но се страхувах, защото никога не бях виждала баща си да плаче. Чух Давад Рестарт да проклина Дъждовните Търговци и да казва, че те били изровили заразата в мините си. Неговите деца и съпругата му също бяха починали. Давад каза още…

— Спомням си — прекъсна я Роника. — Спомням си какво каза той. Ти си запомнила правилно. Но си била прекалено малка да разбереш, че тогава той е бил съкрушен от мъка. Ужасяваща мъка. — Старицата поклати глава, загледана в миналото. — В подобни моменти човек казва неща, в които не вярва в действителност. В онзи момент Давад се нуждаеше от нещо, което да обвини за загубата си. Известно време той винеше Търговците от Дъждовните земи. Но от дълго време е престанал.

— А истина ли е, че неговият син…

— Какво беше това?

Внезапното възклицание на майка ѝ я прекъсна. И двете жени се бяха привели напред, заслушани. В сепването си Роника бе отворила очи.

— Звучеше като гонг — прошепна Кефрия. Стряскащо беше да чуят Дъждовен гонг точно по времето на такъв разговор. Стори ѝ се, че е доловила нечии стъпки в коридора.

С един стреснат поглед към майка си тя скочи на крака и се насочи към вратата. Роника се повдигна почти едновременно с нея.

Малта тъкмо завиваше в края на коридора.

— Малта! — повика я Кефрия.

— Какво има, майко? — Девойката изникна отново иззад завоя. Тя беше по нощница и носеше чаена чаша.

— Защо си будна по това време?

В отговор момичето леко повдигна чашката.

— Не можех да заспя и станах да си запаря малко лайка.

— Чу ли някакво издрънчаване преди малко?

Малта сви рамене.

— Не. Може би котката е блъснала нещо.

— А може би не — разтревожено промърмори Роника, избута дъщеря си встрани и се отправи към кухнята. Кефрия я последва, а Малта, все така понесла чашата си, любопитно се понесе подире им.

Кухнята бе осветена единствено от сиянието на тлеещото огнище. Изпълваха я познатите миризми: дъхавата топлина на живия огън, втасващото тесто, задържалата се миризма от изминалата вечеря. Роника бе донесла кандило със себе си; тя прекоси помещението и открехна вратата. Зимният хлад побърза да се стрелне вътре.

— Има ли хора? — попита Кефрия. Пламъкът на свещта трепна.

— Вече не — мрачно отвърна старицата и прекрачи прага. Тя се огледа, сетне неочаквано се наведе, за да вземе нещо от земята. Подир това се върна обратно в кухнята и залости вратата.

— Какво е това? — в един глас запитаха Кефрия и Малта.

Роника остави кандилото върху плота, заедно с дървена кутийка. Старицата остана загледана в нея за момент, преди да насочи подозрителния си поглед към девойката.

— Адресирано е до Малта.

— За мен ли? — възторжено възкликна момичето. — От кого е? Какво е?

И девойката се стрелна към масата, с блеснало от нетърпение лице. Тя обожаваше изненадите.

Дланта на баба ѝ я изпревари и решително обгърна подаръка.

— Какво е? — С леден глас повтори старицата. — Ако не греша, тази кутийка съдържа съновидение. Традиционен дар, който ергените от Дъждовните земи изпращат на онези, които ухажват.

Сърцето на Кефрия изстина. Тя не можеше да си поеме дъх, а през това време Малта се опитваше да изтръгне кутийката изпод ръката на баба си.

— Какво има вътре? — попита тя. — Дай ми я.

— Не — непоколебимо възрази Роника. — Да вървим в кабинета на дядо ти. Ще трябва да ни обясниш някои неща, млада госпожице.

И старицата сама се насочи към мястото, отнасяйки неочаквания подарък със себе си.

— Това не е честно! Подаръкът е за мен! Мамо, кажи ѝ! Накарай я да ми го даде! Не чуваш ли?

Кефрия осъзна, че в слабостта си се е опряла на масата. Тя бавно се изправи.

— Не чу ли какво каза баба ти току-що? Това е подарък от ухажор! Как е възможно това?

Момичето сви рамене.

— Не зная! Дори не зная от кого е или какво има вътре! Как бих могла да ти кажа, след като баба дори не ми позволи да надзърна.

— Да вървим в кабинета — въздъхна жената. Малта се втурна напред. Докато Кефрия пристигне, дъщеря ѝ вече бе подновила спора си.

— Не може ли поне да погледна вътре? Все пак е изпратена на мен.

— Не, не може. Малта, става дума за нещо много сериозно, далеч по-сериозно, отколкото ти можеш да разбереш. Това е съновидна кутийка с герба на рода Купрус. Едно от най-въздигнатите Дъждовни семейства. Не е случайно, че точно те се явиха като представители на последната среща. Това не е род, който можем да си позволим да наскърбим. След като знаеш това, пак ли искаш да задържиш подаръка? — Старицата протегна ръка към нея.

— Да! — възмути се Малта и понечи да я грабне от ръката ѝ. Роника се дръпна назад.

— Малта! — смъмри я Кефрия. — Не се дръж като глупачка. Този подарък е израз на недвусмислен интерес. Трябва да го върнем, но по изключително деликатен начин. Трябва да покажем, че ти си прекалено млада, за да отвърнеш на подобно внимание.

— Не съм — протестира девойката. — Още съм прекалено млада, за да бъда обещана някому, но защо това да ми пречи да оценявам показаното ми внимание? Моля те, бабче, поне ми позволи да надникна вътре.

— Това е съновидна кутия — процеди Роника. — Вътре има сън. Човек не я отваря, за да наднича вътре, а за да сънува.

— Сън в кутия? Как така? — попита Кефрия.

— Магия — със същия тон обясни майка ѝ. — Дъждовна магия.

Рязкото вдишване на Малта издаде вълнението ѝ.

— Може ли да я отворя тази нощ?

— Не! — избухна старицата. — Малта, ти не ме слушаш. Ти не бива да отваряш кутията. Трябва да я върнем неотворена, заедно с изключително деликатно обяснение, че е станала някаква грешка. Да отвориш кутията би означавало, че позволяваш на дарителя да те ухажва.

— И какво му е лошото на това? То не е обещание за женитба!

— Това разрешение би показало, че те смятаме за жена. Което далеч не е така — заключи Роника.

Малта скръсти ръце и тежко се стовари в един стол, където се намуси.

— Страшно ще се радвам, когато татко се върне — изтърси тя.

— Нима? — процеди Роника.

Сред този сблъсък на воли Кефрия се чувстваше излишна, невидима. В момента тя присъстваше на битка, на стълкновение между две решителности, всяка от които се стараеше да налага правилата в домакинството по време на отсъствието на Кайл. Не, внезапно осъзна тя. Кайл беше единствено една от фигурите на Малта, която вече бе открила, че е в състояние да манипулира баща си. Той не можеше да се мери с нейното девическо хитроумие; впоследствие щеше да я затруднява още по-малко. Беше видно, че единствената пречка тя вижда в лицето на баба си. Дори собствената си майка бе отхвърлила като незначителна.

Но нима действително не беше така? С години Кефрия се бе оставяла на течението. Баща ѝ бе плавал, а майка ѝ се бе занимавала с домакинството и със земите. Понастоящем баща ѝ бе починал; Кайл и Роника бяха започнали да си оспорват последната дума, а Малта се опитваше да измести баба си от водещата роля вкъщи. Какъвто и развой да достигнеха в бъдеще, никой нямаше да обърне внимание на Кефрия. Дори Малта не обръщаше внимание на опитите ѝ да придобие авторитет. Никой не го правеше.

С решителни крачки Кефрия се приближи към майка си.

— Дай ми подаръка — със заповеднически глас настоя жената. — Моята дъщеря е предизвикала това недоразумение; на мен се пада да загладя ситуацията.

За момент изглеждаше, че старицата няма да се подчини. Едва в следващия миг Роника хвърли бърз поглед към Малта и протегна кутийката. Кефрия я пое. Тя беше съвсем лека и излъчваше сладостен аромат; нещо, наподобяващо сандалово дърво, но далеч по-уханно.

Погледът на дъщеря ѝ жално проследи размяната.

— Ще им пиша още утре сутринта. Ще мога да го изпратя на борда на Кендри.

Старицата кимаше:

— Но се постарай да опаковаш кутията добре. Никой не бива да вижда пратката. Отхвърлянето на подобен дар е нещо изключително деликатно. Не е нужно да става достояние и на трети страни.

Кефрия потвърди, а Роника се обърна към внучката си.

— Разбра ли, Малта? Никой не бива да узнава за това, нито някоя от приятелките ти, нито прислугата. Недоразумението трябва да бъде разрешено бързо и категорично.

Сърдитата девойка мълчеше.

— Малта! — кресна Кефрия, с което накара дъщеря си да подскочи. — Попитаха те нещо. Отговори.

— Разбрах — промърмори девойката, изгледа я мрачно и се постара да се зарови по-дълбоко в креслото.

— Радвам се. Значи всичко е решено. — Кефрия възнамеряваше да приключи битката, докато развоят все още е благоприятен. — И аз възнамерявам да си лягам.

— Почакай — спря я Роника. — Има още нещо, което трябва да знаеш за тези подаръци, Кефрия. Тези кутийки не са нещо обичайно. Всяка от тях се изработва по предназначение, за определен човек.

— Как? — попита жената.

— Не бих могла да ти кажа. Но ми е известно, че за направата е необходима някаква вещ, принадлежала на получателя. — С въздишка старицата се отпусна в стола си. — Този дар не се е озовал на прага ни случайно, а беше адресиран до Малта. — Роника бавно поклати глава. — Явно тя е дала нещо свое на някой мъж от Дъждовните земи. Нещо, което той е сметнал за дар.

— Малта! — възкликна Кефрия.

— Не съм! — развика се девойката. — Не съм!

Кефрия се надигна и се приближи до вратата, за да се увери, че е затворена плътно. Подир това тя отново се обърна към дъщеря си.

— Кажи ми истината — тихо каза тя. — Какво и кога се случи? Как си срещнала въпросния младеж? Защо той е решил, че ти би приела негов подарък?

Малта бе започнала да мести поглед между двете жени.

— На онова глупаво събрание — натърти тя. — Аз излязох да се поразведря. Поздравих един кочияш, който се беше облегнал на каретата на Купрус. Това е всичко.

— Как изглеждаше той? — осведоми се Роника.

— Не зная — саркастично провлачи девойката. — Той беше от Дъждовните земи. Те носят качулки, ако не ти е известно.

— Да, зная — отвърна баба ѝ. — Но това не се отнася за кочияша им. Да не мислиш, че те пътуват с карета чак от Дъждовните земи, глупачке? Те оставят колите си тук и ги използват само за пътуване из самия ни град. Техните кочияши са тукашни. Щом си разговаряла с покрит мъж, значи той е бил Търговец от Дъждовните земи. Ти какво му каза? И какво си му дала.

— Нищо — избухна Малта. — Просто го поздравих, а той отвърна на поздрава ми. Това е всичко.

— Тогава откъде той знае името ти? Защо ти е изпратил сън? — настояваше Роника.

— Не зная — настояваше девойката. — Може би е разбрал семейството ми по цвета на робата и е питал някого. — И за огромно изумление на Кефрия тя се разрида. — Докога ще се отнасяте с мен по такъв начин? Никога не чувам добра дума от вас, само обвинения и мъмрене. Мислите ме за някаква курва и лъжкиня. Някой ми изпраща подарък, а вие дори не ми давате да го разгледам. И веднага започвате с обвиненията. Просто не зная какво искате от мен. Очаквате от мен да бъда малко момиченце, а в същото време искате да зная всичко и да поемам отговорност за всичко! Това не е справедливо, просто не е!

Тя отпусна лице сред шепите си и продължи да ридае.

— Малта — уморено въздъхна Кефрия и се приближи до дъщеря си, за да погали раменете ѝ. — Ние не те смятаме за някаква курва или лъжкиня, просто се притесняваме за теб. Ти тъй настойчиво бързаш да пораснеш, без да разбираш толкова много неща.

— Съжалявам — изхлипа момичето. — Онази нощ не трябваше да излизам. Но вътре беше толкова задушно. И всички онези крясъци бяха започнали да ме плашат.

— Разбирам те — утешаваше я Кефрия. Тя не обичаше да вижда дъщеря си в подобно състояние; дразнеше се от факта, че двете с майка ѝ я бяха притиснали по такъв начин. И в същото време изпитваше нещо, наподобяващо облекчение. Непоколебимата и озлобена Малта беше непозната за нея. Ала това ридаещо дете ѝ беше познато. Може би тази вечер нещо се беше променило. Може би с тази Малта можеше да бъде постигнато разбиране.

Тя се приведе и прегърна дъщеря си, която за момент сковано отвърна на жеста.

— Виж, Малта — меко каза Кефрия. — Ето кутията. Не можеш да я отваряш или да я задържиш, утре ще трябва да я върнем. Но можеш да я разгледаш.

Девойката преглътна част от сълзите си, повдигна очи към кутията върху дланта на майка си, но не посегна към нея.

— Това е обикновена кутийка — каза тя. — Аз очаквах, че вътре ще има някакви украшения. — И Малта отмести поглед. — Вече може ли да си лягам? — промълви тя.

— Разбира се. Върви да се наспиш. Утре сутринта ще поговорим на свежи глави.

Смирената Малта преглътна още сълзи и кимна. Когато вратата се затвори след нея, Кефрия въздъхна и се обърна към майка си.

— Понякога ми е толкова трудно да я гледам как расте.

Роника кимна с разбиране. Но след това добави:

— Прибери кутийката на сигурно място за през нощта. Рано сутринта ще повикам вестоносец, който да отнесе нея и писмото до пристанището.

По времето, когато Малта отнесе кутийката в стаята си, до разсъмване оставаха само няколко часа.

Тя бе открила подаръка на очакваното място: в тайното чекмедже на майчиния дрешник в гардеробната. Именно там Кефрия криеше подаръците за рождените дни и най-скъпите си масла. Малта се бе опасявала, че майка ѝ ще прибере кутията някъде в спалнята си, може би под възглавницата си, или че ще използва съня. Но тези ѝ опасения не се бяха оправдали.

Девойката безшумно затвори вратата след себе си и се настани върху кревата, сложила кутийката в скута си. Каква олелия за тъй нищожен подарък.

Тя доближи кутията до лицето си и вдъхна. Да, от нея действително се излъчваше приятна миризма. Малта се надигна от леглото и се приближи до своя гардероб. В една кутия в ъгъла, под няколко захвърлени кукли, бе скрит шалът с бижуто. В мрака на стаята ѝ кристалът сияеше още по-ярко. Дълго време тя остана загледана в това сияние, забравила причината, накарала я да извади шала. Тя доближи и него до носа си, а сетне го отнесе обратно до леглото, за да сравни уханието му с това на подаръка. Двете миризми бяха различни, с екзотичен оттенък. Сладостни, но не си приличаха.

Излизаше, че тази кутия може изобщо да не е изпратена от мъжа, подпирал се на каретата. Символът върху нея действително приличаше на онзи върху колата, но може би това просто означаваше, че тази кутийка е била изработена от семейство Купрус. Може би този подарък бе дошъл от Керуин: с течение на годините Малта бе оставила не една своя вещ в дома на Дело. Сега като се замислеше, този подател изглеждаше далеч по-вероятен. Защо му е на човек, разговарял няколко минути с нея, да ѝ изпраща тъй скъп дар? Не, Керуин трябваше да е изпратил подаръка. Това обяснение пасваше идеално. Защото, ако качулатият непознат бе открил коя е и ѝ бе изпратил подарък, нима би пропуснал да придаде и послание, в което да си иска шала? Естествено, че не би пропуснал. Следователно този подарък не беше от него, а от Керуин.

Тя пъхна шала под възглавницата си и легна на една страна, оставила кутийката пред себе си. И замислено допря пръст върху устните си. Керуин. Девойката плъзна пръста по шията си и се усмихна. Какъв ли сън ѝ бе изпратил той? Тя подозираше, че знае отговора. Сърцето ѝ пърхаше нетърпеливо.

Малта затвори очи и отмести капака на кутийката. Или поне се опита. Наложи ѝ се да отвори очи и да се вгледа по-внимателно. Когато най-сетне успя да го стори, част от вълнението ѝ преля в раздразнение. На всичкото отгоре кутията се оказа празна. Съвсем празна. Девойката бе очаквала, че вътре ще открие някакъв сияен прашец. Или че поне вълшебен проблясък ще съпроводи отварянето на капака. Или пък някаква нежна музика.

Тя пъхна два пръста, за да се увери, че не е пропуснала нещо. Не, кутийката действително се оказваше празна. Какво означаваше това? Дали не беше някаква шега? А може би самата кутийка представляваше подарък? Може би тя изобщо не съдържаше сън, а просто баба ѝ си беше измислила. Самата Малта никога не бе чувала за подобни дарове. Този ред на мисли отново припали раздразнението ѝ. Разбира се. Баба ѝ бе използвала тази измислица като предлог да задържи кутията.

А може би някоя от двете жени вече бе отворила кутийката и бе задържала съдържанието ѝ за себе си…

— Мразя ги. И двете ги мразя — злостно процеди тя, захвърли кутийката край леглото си и се тръшна обратно върху възглавницата. Знаеше, че трябва да се надигне и да върне кутията обратно в гардероба, ала част от нея не се интересуваше. Какво пък, нека да разберат. Тя искаше да им покаже, че знае за кражбата им. За открадването на нейния подарък.

И Малта невъзмутимо скръсти ръце и започна да се унася.

Спокойствие. Празнота. До нея долиташе единствено глас. Шепот.

Малта Вестрит, ти прие моя дар. Тук двамата с теб ще общуваме. Дали общият ни сън ще бъде приятен? Нека да видим.

Дори тънката нишка разбиране, че това е само сън, изчезна от съзнанието ѝ.

Тя бе обгърната от зеблен чувал. Чувалът обгръщаше главата ѝ и стигаше почти до коленете. И миришеше на прах и картофи. Малта бе сигурна, че той е бил използван по съответното предназначение.

В момента тя се поклащаше върху нечие рамо, победоносно и бързо отвеждана далеч. Мъжът, който я носеше, водеше със себе си и спътници. Те възклицаваха и се смееха гръмко, ала самият ѝ носител бе прекалено доволен, за да изразява удовлетворението си по такива начини.

Нощта беше хладна и влажно лепнеше по краката ѝ. Устата на Малта бе запушена; ръцете ѝ стояха пристегнати зад гърба. Тя искаше да се мята, но в същото време се страхуваше, че ако го стори, мъжът може да я изпусне. Освен това тя си нямаше представа къде се намира и какво може да ѝ се случи, ако избяга от своя похитител. Колкото и да беше ужасяващо това изживяване, то пак си оставаше най-безопасното място, където можеше да се намира. За мъжа, който я носеше, тя не знаеше нищо освен увереността, че той е готов да се сражава до смърт, за да я задържи.

В един момент те спряха. Онзи, който я носеше, я отпусна на краката ѝ, макар да продължаваше да я държи. Малта долови приглушен разговор, бързи думи, изречени на непознат за нея език. Останалите смеешком настояваха за нещо, на което отвлеклият я се противеше спокойно, но решително. Скоро след това тя долови отдалечаващи се стъпки. Другите си бяха отишли. Тя бе останала насаме с мъжа, който все още стискаше вързаните ѝ китки. Тя трепереше.

Студеният допир на метал се допря до китките ѝ; в следващия миг ръцете ѝ бяха свободни. Малта побърза да изтръгне чувала от себе си и да отпуши уста. По лицето ѝ все още лепнеше прах. Тя изчисти очи и се обърна към своя поробител.

Двамата бяха сами сред мрачна и мъглива нощ. Град и пресичащи се улици. Само това можеше да различи тя. Мъжът стоеше неподвижно, загледан в нея. Девойката не можеше да види лицето му, но усещаше взора, който изникваше от дълбините на придърпаната напред качулка. Самата тъма носеше в себе си блатиста миризма; единствените околни светлини идваха от факлите на улицата, затъмнени от мъгла. Ако Малта побегнеше, дали той щеше да се хвърли подире ѝ? Може би той бе решил да се забавлява, като ѝ даде напразни надежди? И ако все пак тя успееше да избяга, нямаше ли с това да се изложи на още по-голяма опасност?

Той продължаваше да я наблюдава мълчаливо и да я оставя да премисля. Докато в един момент не се раздвижи и не ѝ направи знак да го последва. Непознатият бързо пое сред една от улиците, а Малта тръгна след него. Мъжът се движеше бързо и уверено сред лъкатушещите улици. Вървейки, той взе ръката ѝ. Девойката не се възпротиви. Мъглата беше гъста, лепкава и почти давеща. Мракът покриваше всичко. На места сред ниските облаци неяснота личаха постройки, обгърнали улицата. Ала те изникваха рядко: и мракът, и тишината изглеждаха всевластни. И въпреки това спътникът ѝ крачеше уверено. Ръката му беше голяма и суха и сгряваше нейната изстинала длан.

В един момент той се отклони от пътя си — за да я поведе надолу по стълбище, в края на което ги очакваше врата. Отвъд тази врата се разля глъчка: музика, смях и оживено говорене, ала в непознати за нея стил и език. Тази врява бе оглушителна; Малта не можеше да чуе стъпките на придружителя си, та какво оставаше за гласа му. Очевидно това беше някаква пивница. Наоколо имаше множество малки и кръгли маси, върху всяка от които бе поставена свещ. Мъжът я поведе към една от празните и ѝ направи знак да седне. Подир това той последва примера ѝ и свали качулката си.

Дълго време в този сън двамата останаха неподвижни. Вероятно непознатият успяваше да извлече някакво удовлетворение от музиката, ала за Малта тя звучеше прекалено еднотипно. И прекалено силно.

Поне сега тя можеше да види лицето му, подчертано от мъждукането на свещите. Той притежаваше красива бледност. Рус, безбрад, с топли кафяви очи. Над горната му устна стоеше малък мустак. Раменете му бяха широки, а ръцете криеха мускули.

Той продължаваше да мълчи и да се взира в нея. Говореше единствено десницата му, която се протегна над масата. Малта я прие. Мъжът се усмихна. С допира тя почувства, че двамата са достигнали съвършено разбиране, в което не са нужни думи. Сред този допир за тях времето отново застина. То потече отново в мига, в който непознатият се раздвижи за пореден път, изваждайки пръстен с малък диамант. Девойката погледна накита и поклати глава. Тя не го отказваше; само искаше да изтъкне, че не ѝ е нужен подобен символ. Разбирането, достигнато от тях, бе достатъчно въздигнато, та да бъде утежнявано по излишен начин.

Мъжът прибра пръстена и се приведе към нея. С разтуптяно сърце Малта се приведе напред. И той я целуна. Само устите им се докоснаха.

Това беше първата ѝ целувка и я накара да настръхне — заради непознатата мекота на мустака край устната му, на допира на езика, повеляващ на устните ѝ да се разтворят пред неговите. Времето застина изцяло, като птица, пиеща нектар, пред един сладостен момент на решение — да се разгърне или да остане затворена.

Тя долови нечия веселост, ала не насмешлива, а одобрителна. Ти имаш щедра същина, Малта. Много щедра. Дори и ако идеите ти за ухажване се простират до древния обичай на отвличане. Съновидението избледняваше, образите му изчезваха, единствено приятният гъдел върху устните ѝ оставаше. Мисля, че двамата с теб ще бъдем прекрасни партньори в този танц. Прекрасни.

Глава двадесет и седма Затворници

Уинтроу се намираше в голяма барака. Тя имаше само три стени, така че нищо не възпираше зимния мраз да нахлува вътре. Това дори не беше барака, а по-скоро навес, защото само покривът беше достатъчно масивен, самите стени бяха сковани набързо. И преградите на отделенията, изпълващи вътрешността, също бяха съвсем символични, неспособни да предоставят уединение. Подът бе покрит с тънък слой слама, а в единия ъгъл стоеше кофа.

Ако не бяха оковите, стегнали глезените му, нищо не би попречило на Уинтроу да напусне отделението си, да прекоси навеса и да си иде. Ала въпросните окови бяха прикрепени към масивна скоба, вложена в греда от желязно дърво. По трудния начин юношата бе установил, че човешкият напор не е в състояние да откъсне скобата. Той бе разполагал с цели четири дни, за да се убеди в това.

Ако и през следващия ден никой не го потърсеше, Уинтроу щеше да бъде продаден в робство.

Това му бе обяснено от веселия надзирател още през първия ден от това затворничество, а впоследствие и през втория. Въпросният надзирател пристигаше веднъж дневно с кошница хлебчета. Заедно с него идваше и синът му, полуидиот, който наливаше по черпак вода.

Още в първия ден Уинтроу го бе помолил да съобщи за него в храма на Са, уверен, че жреците ще му се притекат на помощ. Ала надзирателят бе отказал да си губи времето. Жреците, разясни той, вече не си правели труда да се замесват в граждански дела. А затворниците на сатрапа, както личало от името им, представлявали точно негова собственост; те нямали нищо общо със Са. Непотърсените затворници се превръщали в роби на сатрапа, чиято продажба да обогати държавната хазна. А това би бил тъй тъжен край на един тепърва започващ живот.

Вместо това надзирателят го посъветва да се обърне към някакви роднини. Тонът на тази препоръка показваше, че той е повече от склонен да им предаде съобщение, стига това да му донесе известно възнаграждение. Или подкуп. В склонността си дори бе започнал да изрежда най-вероятните кандидати. Нима майката на Уинтроу не се притеснявала? Той нямал ли братя, които да платят за освобождаването му?

Юношата бе отвръщал с мълчание. И бе убеждавал себе си, че все още разполага с време да измисли собствено решение. Лесно би било да изпрати надзирателя при баща си, ала това само би възобновило предишното му робуване. Така че това решение отпадаше. И Уинтроу продължаваше да мисли. Той бе сигурен, че при достатъчно усилен размисъл ще намери решение.

А настоящата му ситуация определено бе подходяща за размисъл, защото алтернативите не бяха много. Момчето можеше да избира начина, по който да се разположи върху сламата. Това беше. Можеше и да спи, ала сънят не докарваше отмора. Звуците от другите отделения се просмукваха в сънищата му, изпълваха ги с дракони и змии, които спореха помежду си и умоляваха. Самият Уинтроу нямаше с кого да разговаря: зад гърба му се издигаше външната стена на бараката, а килийките от двете му страни не бяха задържали дълго потенциалните събеседници: разбунтувал се пияница, спасен от ридаещата си съпруга; проститутка, наръгала клиента си и за наказание дамгосана; конекрадец, който бе обесен. Тук правосъдието — наказанието — не закъсняваше.

Отвъд килийката на Уинтроу минаваше коридор, също покрит със слама. От другата му страна се простираше друга редица подобни килии. Те бяха заделени за робите. За непокорни и долнокачествени роби с белязани гърбове и задраскани лица. Тези роби също не се задържаха дълго — продавани евтино и използвани без пощада. По-голямата част от времето си тук те прекарваха в мълчание. Пък и за какво можеха да говорят? Лишеният от правото на собствен избор е в състояние единствено да се оплаква. И те се оплакваха, ала унило, което издаваше, че са престанали да очакват някаква промяна. На Уинтроу те напомняха за приковани кучета. Мрачните, белязани лица насреща му щяха да бъдат подходящи за чисто физическа работа, но нищо повече. Това той бе разбрал от дочутите разговори. Повечето от мъжете и жените, приковани насреща му, бяха прекарали години в робство. И очакваха по същия начин да приключат живота си.

Уинтроу изпитваше изключително отвращение към идеята за робство, ала в същото време му беше трудно да изпитва съжаление към някои от тях. Някои се бяха превърнали в обикновени скотове, оплакващи трудния си живот, ала изгубили склонността си да се борят. През тези няколко дни юношата можа да разбере основанията, според които някои следовници на Са твърдяха, че робството е Негова воля. Трудно му беше да си представи тези хора като свободни, с близки, домове и собствени животи. Не, той не мислеше, че те са били родени без души, предопределени да станат роби. Ала никога преди не бе съзирал човеци, тъй лишени от човешкото у себе си.

Близостта до тях бе започнала да поражда и страх у него. Кога ли и той щеше да се превърне в нещо като тях?

Оставаше му само един ден, през който да измисли нещо. Защото утре сутринта щяха да го отведат за татуиране. Щяха да приковат крайниците му, а главата да стегнат в онова обгърнато от кожа менгеме. И тогава щяха да бележат лицето му със знак, обявяващ го за собственост на сатрапа. Ако сатрапът избереше да го задържи, това щеше да остане единствената татуировка върху лика на Уинтроу. Ала това нямаше да се случи. Юношата не притежаваше някакви специални умения, с които да бъде от полза в двора на владетеля. Не, той щеше да бъде изложен за продан. Когато това станеше, върху лицето му щеше да изникне нова татуировка, знак на новия му собственик.

В продължение на няколко часа той бе измъчван от нерешителност. Ако повикаше надзирателя, а въпросният изпратеше вестоносец до пристанището, бащата на Уинтроу щеше да дойде. Или да изпрати човек, който да го откупи. Тогава юношата отново щеше да се окаже на борда на съда, в предишното си затворничество. Ала поне лицето му щеше да остане недокоснато. Ако не се обърнеше за помощ към баща си, Уинтроу щеше да бъде белязан, продаден и отново белязан. Тогава, освен ако не избягаше или не успееше да получи свободата си, той щеше да остане нечия собственост, поне в очите на закона. И в двата случая той никога нямаше да стане свещеник. И тъй като Уинтроу възнамеряваше да стори точно това, да се върне в манастира, дилемата му се свеждаше до следното: да определи коя от двете възможности му предоставя по-големи шансове за бягство.

Ала тук мислите му се поколебаваха. На този въпрос му беше невъзможно да отговори.

Затова той седеше на пода и безучастно наблюдаваше купувачите, които идваха да разгледат евтините роби. Беше му студено, измъчваше го и глад. А нерешителността бе най-лоша от всичко. Именно тя не му позволяваше да се свие на земята и да заспи.

В продължение на няколко минути той не разпозна Торг, бавно обхождащ отсрещната редица. А закъснялото разпознаване бе придружено от усещане, което почти приличаше на радост. Уинтроу прояви закъснение и в разпознаването на това чувство: облекчение.

Облекчение, защото Торг щеше да го види и да каже на баща му. И на Уинтроу нямаше да се налага да се проявява като страхливец. Помощникът щеше да го стори вместо него. И когато баща му дойдеше да го прибере, нямаше да разполага с основания да се подиграва на беглеца, сам помолил за помощ.

Едно вглеждане в тези мисли би разкрило на Уинтроу много неща за самия него, ала той не се впусна в подобно анализиране, може би защото не възнамеряваше да се опознава тъй добре. Вместо това той рязко се изправи, застана в ъгъла на килийката си и дръзко се облегна на стената. Там скръсти ръце пред гърдите си и зачака Торг да го забележи.

Това му чакане се оказа изненадващо мъчително. Помощникът напредваше съвсем бавно, спираше се дълго пред всеки роб, спореше с надзирателя и едва тогава кимваше или поклащаше глава. Надзирателят си отбелязваше нещо върху плочка.

Видяното объркваше Уинтроу. Видно бе, че Торг е пристигнал с намерението да закупи значителна бройка от тукашните пленници. Ала тези хора далеч не бяха образованите роби и занаятчиите, които Кайл бе възнамерявал да закупи.

А Торг продължаваше да крачи бавно и самодоволно, видимо удовлетворен от позицията си на купувач. Той се стараеше да си придаде вида на човек, когото си струва да бъде впечатлен, а равнодушието, с което разглеждаше робите, бе неподправено. Презрението на Уинтроу нарастваше непрекъснато. Пред него стоеше противоположното съответствие на лишените от дух роби: човекът, чиято самооценка се подхранва от чуждото унижение.

Изчакването бе съпроводено и от чувство на нарастващ страх. Ами ако Торг не се обърнеше? Какво трябваше да стори юношата тогава? Да се унижи и сам да го повика? Или да остане незабелязан и да се насочи към бъдеще, изпълнено с други като Торг?

Точно когато Уинтроу почувства, че ще го повика, точно когато прехапа езика си, за да не допусне тази измяна, погледът на Торг мина край него. И отново се върна, за да се вторачи, невярващо. За миг помощникът застина; сетне широка усмивка разцепи лика му. Той веднага се приближи към редицата на Уинтроу.

— Гледай ти — самодоволно обяви помощникът. — Кой си спечели бонус току-що? Да, тлъстичък бонус.

Очите му бавно започнаха да обхождат Уинтроу, за да се насладят на сламките, прилепнали по захабената роба, на оковите, разранили кожата, и на пребледнялото от студ лице.

— Изглежда, че твоята свобода не изглежда да е продължила дълго, малки ми светецо.

— Познавате ли този затворник? — попита надзирателят, последвал с малко закъснение.

— И още как. Неговият баща е мой… мой съдружник. И се чудеше какво е станало със сина му.

— В такъв случай имате късмет, че го открихте. Утре той щеше да бъде татуиран като роб на сатрапа поради неспособност да плати глобата си. И щеше да бъде продаден.

— Роб на сатрапа. — Торговото лице получи ново основание да се усмихне. Рехавите вежди трепнаха над сивите очи. — Това вече е забавно.

Бавното движение на мислите му почти можеше да бъде проследено.

— Колко е глобата му? — неочаквано се обърна той към надзирателя.

Запитаният направи справка с една от вървите на колана си.

— Дванадесет сребърни монети. Той е убил роб на сатрапа.

— Какво направил? — Торг го погледна невярващо и избухна в смях. — В това се съмнявам, но съм сигурен, че историята е забавна. Тъй значи, ако тази вечер дойда с дванадесет сребърни, ще го откупя. А какво ще стане, ако не го сторя? — Той присви очи, усмихна се и попита, без да отделя поглед от Уинтроу: — За колко би се продал утре?

Другият сви рамене.

— За колкото може. Новите роби ги поставят на търг. Като последен шанс за закъснелите близки все пак да ги откупят. Понякога техни врагове също участват в наддаването. Случва се то да стане особено ожесточено. И доста забавно. — Надзирателят бе доловил нещо от настроението на Торг и се стараеше да му угоди. — Бихте могли да изчакате търга и да го откупите тогава. В този случай има вероятност да спестите пари, но може да се окаже, че ще се наложи да платите повече. Само че по това време той ще носи знака на сатрапа. Вие или баща му ще имате право да го освободите, разбира се. Но преди това той ще трябва да получи татуировка, която да го бележи като ваша собственост, и документ или пръстен, който да удостоверява, че приносителят е свободен човек.

— А не може ли просто да обгорим татуировката? — безмилостно попита Торг. Очите му се взираха с неистова настойчивост в лицето на Уинтроу, търсещи страх. Юношата отказваше да му достави това удоволствие. Торг нямаше да се осмели да стори подобно нещо. В случая ставаше дума за обичайните му гаври и дразнения. И ако Уинтроу по някакъв начин издадеше, че те му влияят, помощникът щеше да се постарае да удължи удоволствието си.

Затова той стоеше загледан в нищото и оставаше с вида на незаинтересован.

— Заличаването на робска татуировка е незаконно — тежко обяви надзирателят. — Всеки с обгорен белег от лявата страна на носа се смята за избягал опасен роб. Момчето би се озовало отново тук, за да бъде белязано повторно.

Торг тъжно поклати глава, ала усмивката му бе злобна.

— Срамота, да белязват такова сладко личице. — Той рязко се обърна и кимна към отсрещната редица. — Ще продължим ли?

Надзирателят се навъси.

— Да изпратя ли вестоносец при бащата на момчето?

— Не е необходимо, не си прави труда. Аз ще се погрижа баща му да научи. Разбира се, той никак няма да остане доволен… Кажи сега за тази жена. Тя притежава ли някакви специални умения?

Само човек, който зърнеше въпросната грохнала робиня, можеше да разбере, че тонът на любезен интерес представлява убийствена подигравка.

Уинтроу остана да трепери в килийката си. Натрупвалият се в него гняв заплашваше да го разкъса с изблика си. Торг щеше да го остави тук, сред мраз и мръсотия, колкото се може по-дълго. Но също така щеше да каже на баща му и щеше да го доведе, за да присъства на сблъсъка между двамата. Каква ли проява щеше да намери яростта на баща му? Това представляваше нова тревога. Той щеше да се чувства унизен. А Кайл Хейвън не обичаше да бъде унижаван. И несъмнено щеше да открие начин да изтъкне това по недвусмислен начин пред сина си.

Юношата отчаяно се облегна на стената. Бе допуснал грешка с това си бягство. До петнадесетия му рожден ден оставаше по-малко от година. С настъпването на този момент той щеше да стане независим и просто да напусне кораба. Глупавият му опит да избяга само щеше да накара оставащите месеци да текат по-бавно. Защо просто не беше изчакал?

Той бавно се отпусна в ъгъла и затвори очи. Сънят беше за предпочитане пред очакването на бащиния гняв.

— Махай се — повторно процеди Кенит. Ета не помръдна, все така стиснала устни. В едната си ръка тя носеше купа с вода, а от другата висяха бинтове.

— Реших, че би предпочел нова превръзка — дръзна да каже тя. — Старата е покрита със засъхнала кръв и…

— Вън! — изрева той. Жената се обърна рязко, разливайки част от съдържанието на купата. Вратата на каютата се затръшна след нея.

Кенит се намираше в съзнание още от утрото, ала това бяха първите думи, които бе изрекъл до момента. По-голямата част от изминалото време той бе прекарал загледан в стената, неспособен да проумее, че късметът го е изоставил. Как бе възможно да му се случи подобно нещо? Как можеше подобно нещо да връхлети капитан Кенит?

Беше време. Време да види какво му е причинила кучката, време отново да придобие инициатива. Той сви юмруци около завивката и се надигна. Болката от отместването на ранения крак едва не го накара да изреве отново. Прясна пот се вля в лепнещата риза. Време беше. Кенит дръпна завивката настрани и погледна към крака, който тя бе разрушила.

Кракът го нямаше.

Нощната му риза бе внимателно сгъната от страната на раната. А краката си започваха по обичайния начин, смугли и космати. Ала единият от тях изчезваше неочаквано, прекъснат от зацапани ивици плат, обвили коляното.

Кенит се приведе напред, ала не успя да се насили да докосне мястото. Вместо това ръката му се отпусна, в глупав жест, върху празното място, където би трябвало да се намира продължението на долния крайник. Той постъпи така с абсурдната надежда, че съзираното ще се окаже някаква илюзия.

В гърлото му започна да се заражда крясък, който пиратът задуши. Не, той нямаше да издаде нито звук. Никакъв звук. По-скоро трябваше да си припомни как се е стигнало до това. Защо изобщо бе оставил побърканата кучка на борда? Защо те си губеха времето да нападат робски кораби? Търговските съдове носеха истинската плячка. Подир търговските съдове не се тътреха змии, готови да ти отхапят крака. Соркор и Ета бяха виновни. Ако не бяха те, Кенит все още щеше да бъде пълноценен.

Не. Спокойствие. Спокойствие. Той трябваше да запази спокойствие, да избистри ума си. Той беше затворен тук, в тази каюта, неспособен да се бие, неспособен дори да ходи. А Ета и Соркор бяха се обърнали срещу него? Дали те работеха заедно? Това трябваше да установи той. И защо му бяха причинили това? Защо? Може би се надяваха, че ще му отнемат кораба?

Кенит си пое нов дъх, постара се да успокои мислите си.

— Тя защо ми е причинила това?

Хрумна му и нова мисъл.

— Защо просто не ме е убила тогава? Може би се е бояла от хората ми…

Тогава излизаше, че тя не се намира в съдружие със Соркор…

— Тя го стори, за да спаси живота ти — обяви гласец откъм китката му. Изненадан гласец. — Нищо ли не си спомняш? Змия беше захапала крака ти, опитваше се да те откъсне от кораба и да те налапа. Ета трябваше да ти отреже крака. Нямаше друг начин да те спаси от змията.

— Трудно ми е да повярвам в това — изсумтя Кенит към талисмана.

— Защо?

— Защото я познавам.

— Аз също. Това е причината този отговор също да изглежда безсмислен — весело отбеляза личицето.

— Млъкни. — И Кенит се насили да хвърли нов поглед към омотания чукан. — Много ли е зле? — тихо се обърна той към талисмана.

— За начало, кракът го няма — безсърдечно обяви лицето. — Замахът на Ета беше единственият по-сносен момент от отделянето му. Захапаното от змията бе започнало да се разлага. Напомняше ми на разтопена мас. Онези кафеникави петна върху превръзката не са от кръв, а от гной.

— Млъкни.

Кенит оставаше загледан в зацапаните бинтове и се опитваше да отгатне криещото се под тях. Под ранения крак бе поставена кърпа, но дори и тя не бе смогнала да предпази чаршафа; петната бяха плъзнали и по него. Отвратително.

Личицето се усмихваше широко насреща му.

— Нали ме попита.

Кенит изпълни дробовете си и изрева:

— Соркор!

Вратата се отвори почти веднага, ала на прага ѝ изникна Ета, насълзена, с притеснен вид.

— Кенит, боли ли те? — Тя веднага пристъпи вътре.

— Повиках Соркор! — заяви той. И сам осъзнаваше, че в момента звучи като капризно дете.

Първият му помощник на свой ред изникна в рамката на вратата. Кенит с отвращение установи, че заместникът изглежда не по-малко притеснен от Ета.

— Мога ли да направя нещо за вас, капитане?

Той приличаше на човек, който си е късал косите (заради рошавостта си), а белязаното му лице бе пребледняло.

Кенит се опита да си припомни причината, поради която го бе повикал.

— Почистете — каза той, поглеждайки към кревата си. Съумяваше да звучи уверено, като човек, който се възмущава от състоянието на зацапана палуба. — Някой от моряците да нагрее вода. Ще ми трябва чиста риза.

Невярващият поглед на Соркор го накара да осъзнае, че в този момент той се обръща към него по-скоро като лакей, отколкото като свой заместник.

— Сам знаеш, че е важно в какъв вид се явявам пред пленниците. Нямам намерение да видят някакъв сакателник сред куп мръсни чаршафи.

— Пленниците? — неразбиращо повтори помощник-капитанът.

— Да, пленниците — натърти Кенит. — Наредих трима от екипажа да бъдат пощадени, нали така?

— Тъй вярно, капитане. Но…

— Е, те налице ли са?

— Разполагам с един — неохотно призна Соркор. — Или по-точно с онова, което е останало от него. Вашата любовница се погрижи за него.

— Какво?

— Всичко се случи заради него — тихо просъска Ета. — Заради него ти пострада.

Очите ѝ оставаха присвити до заплашителни цепки.

— Един да бъде — рече Кенит.

Що за създание той бе довел на кораба си? Не мисли за това сега. Поеми командването.

— Сега върви да изпълниш нареждането — продължи капитанът. — Когато се приведа в по-подобаващ вид, ще искам пленникът да ми бъде доведен за разпит. В този момент не искам да парадирам пред екипажа. Как мина останалата част от пленяването?

— Гладко като по омазнена палуба, сър. Дори се оказа, че получаваме малък бонус. — Макар и все още притеснен, Соркор се усмихна. — Оказа се, че този кораб е специален. Пренасял е не само обикновени роби, но и група, която е била изпратена от сатрапа на Джамаилия и е била предназначена за някаква важна клечка от Калсид. Цяла трупа танцьори и музиканти, с всичките им там инструменти и мацаници. Освен това намерихме и скъпоценности, няколко ковчежета… Тях съм скътал под кревата ви, сър. Намерихме малко скъпи платове, дантели, някакви сребърни статуетки и бутилки скъп алкохол. Хубава плячка. Малка като обем, ама все от най-доброто. — Той хвърли бегъл поглед към чукана на Кенит. — Предполагам, че ще искате да опитате брендито.

— Малко по-късно. Разкажи ми повече за танцьорите и музикантите… Те проявяват ли послушание? Как приеха факта, че пътуването им бе прекъснато по подобен начин? И как така не са се озовали зад борда, заедно с останалите от екипажа?

— Те също са много доволни, сър. Те също пътуваха като роби. Трупата им била задлъжняла; собственикът ѝ не могъл да се издължи, та сатрапът наредил тя цялата да бъде продадена. Това не е съвсем законно, само че него тази част не го притеснява. Така че те бяха повече от радостни да бъдат пленени от пирати. Техният началник вече ги е подкарал да съчиняват танци и песни. Във ваша възхвала, разбира се.

— Разбира се. — Песни и танци. Кенит се чувстваше страшно уморен. — Ние сме пуснали котва. Къде? И защо?

— Заливчето няма име, но е плитко. Корпусът на Сикерна пропускаше, отдавна е прогнил. Робите в най-долното ниво бяха постоянно потопени. Струваше ми се най-разумно да го оставим на котва тук, където корабът няма да може да потъне дълбоко, докато приготвим допълнителни помпи. След това възнамерявам да се отправим към Биволския залив. С допълнителните помпи Сикерна ще издържи пътуването.

— Защо Биволския залив? — попита Кенит.

Соркор сви рамене.

— На тамошния бряг лесно ще издърпаме кораба. — И той поклати глава. — Ще му е нужна доста работа, преди отново да стане сносен. А Биволският залив бе двукратно нападан от търговци на роби, така че там ще ни приветстват.

— Виждаш ли — промърмори капитанът и се усмихна. Соркор бе прав. И очевидно бе научил много неща от него. С това посещение и малко убеждаване Кенит можеше да привлече на своя страна още един градец. — Ако Пиратските острови имаха един владетел… от когото нападателите се страхуваха… хората биха…

Връхлетяха го тръпки.

— Не се напрягай толкова, мили. Целият си пребледнял. Соркор, върви да се погрижиш за водата и за останалото. И донеси купата, която оставих отвън. Тя ще ми трябва.

Кенит с отвращение слушаше как тя си позволява да нарежда на заместника му, загърбила протокола.

— Соркор сам може да ме превърже — с недоверие изтъкна капитанът.

— Аз ще се справя по-добре — спокойно отвърна Ета.

— Соркор… — поде Кенит, подминал репликата ѝ, ала сега първият помощник се осмели да го прекъсне.

— Тя наистина се справя много добре, капитане. Тя се погрижи за нашите ранени. Ще се погрижа за водата.

И той изчезна, оставяйки Кенит насаме с кръвожадната харпия.

— Лежи мирно — заръча Ета. Сякаш той можеше да скочи и да хукне нанякъде. — Сега ще повдигна крака ти и ще поставя нова подложка, за да не цапа чаршафите. Когато приключим с превръзката, ще сменим и чаршафите.

Той стисна зъби, присви очи и съумя да не издаде нито звук, докато тя повдигаше чукана и умело подпъхваше още парцали.

— Сега ще навлажня бинтовете, за да ги отстраня по-лесно.

— Изглежда имаш голям опит в тази област — процеди Кенит.

— Курвите често ядат пердах — прагматично изтъкна тя. — Ако жените от даден дом не се грижат една за друга, кой ще го стори?

— И очакваш от мен да поверя грижите за раната ми на жената, която ми отряза крака? — със спокоен тон се осведоми капитанът.

Тя застина. Като вехнещо цвете се отпусна на пода до леглото му. Пребледняла, Ета сведе глава и допря чело до кревата.

— Това беше единственият начин, по който можех да те спася. Ръцете бих си прегризала, ако това можеше да те спаси.

Кенит остана безмълвен, поразен от нелепостта на тези думи. Ала талисманът не бе изгубил дар слово.

— Понякога капитан Кенит се държи като безсърдечно прасе. Но аз разбирам, че ти стори единственото възможно в онзи момент, за да ме спасиш. И ти благодаря.

Вцепенението на пирата се удължи още миг, този път примесено с гняв, породен от начина, по който талисманът току-що се беше издал. Той веднага го покри с длан; в нея немилостиво се впиха зъбки. С тихо изохкване Кенит отдръпна ръка. А Ета повдигна глава и го погледна с насълзени очи.

— Разбирам — каза тя дрезгаво. — Човек трябва да играе много роли. Вероятно се налага капитан Кенит да бъде безсърдечно прасе. — Жената сви рамене и опита да се усмихне. — Не бих винила за това онзи Кенит, който е мой.

Носът ѝ се беше зачервил, а капещите очи го смущаваха. На всичкото отгоре тя смееше да вярва, че той изпитва към нея благодарност за касапското ѝ изпълнение. Мислено Кенит наруга лукавия талисман, поставил го в подобно положение. Поне можеше да се убеди, че тя наистина е отнесла изреченото към самия него.

— Нека не говорим повече за това — бързо рече той. — Погрижи се за остатъка от крака ми.

Водата, с която тя навлажни бинтовете, бе топла като кръв. Кенит почти не усети допира ѝ — докато Ета не започна бавно да отлепва ивиците чаршафи и марля. Той трябваше да извърне глава и да стиска устни, близо до припадъка. За пореден път по тялото му избиха капчици. Дори не усети завръщането на Соркор: осъзна присъствието на помощника едва когато последният протегна пред него отворена бутилка бренди.

— Без чаша? — презрително попита Кенит.

Соркор безшумно прочисти гърло.

— По вида на крака ви реших, че би било напразно.

Ако заместникът му не бе рекъл това, Кенит щеше да успее да сдържи погледа си. Но не и сега. Докато морякът тромаво трополеше из едно от шкафчетата в търсене на чаша, капитанът бавно извърна глава по посока на раната.

Оказа се, че превръзките са му правили услуга. Едно беше да види как кракът му приключва рязко сред ивици плат, а съвсем друго — да зърне същинската проява на сдъвкано и раздрано месо. Самият край дори изглеждаше отчасти сварен.

С усилие Кенит потисна гаденето си. А ръката на подаващия чашата Соркор трепереше. Нелепо. Та един заместник-капитан на пиратски кораб бе нанасял далеч по-жестоки рани от тази, която гледаше сега.

Кенит пое чашата, погълна брендито и бавно си пое дъх. Може би късметът му все още работеше, макар и в едно чудато отношение. Поне курвата можеше да го лекува.

Ала Ета шепнешком се обърна към Соркор, тозчас унищожила и тази надежда.

— Раната само се влошава. Ще трябва да го отведем при целител, и то скоро.

Трижди той си пое дъх, преди да направи знак на Соркор с чашата. Когато другият се опита да му налее, Кенит грабна бутилката от ръцете му. Едно отпиване. Три вдишвания. И ново отпиване. Три вдишвания. Това помогна.

Той приседна в леглото, хвърли един последен поглед към остатъка от крака си и започна да развързва нощната си риза.

— Къде ми е водата за миене, която заръчах? — остро попита той. — Нямам намерение да се мариновам сред собствената си воня. Ета, изчакай да се измия. Приготви ми чисти дрехи, приготви и чисти чаршафи. Искам да изглеждам подобаващо, докато разпитвам пленника.

Соркор хвърли бърз поглед към Ета, преди да отвърне:

— Простете, сър, но един слепец не би забелязал облеклото ви.

Кенит го погледна безизразно.

— Кой е пленникът?

— Капитанът на Сикерна, сър. Ета ни накара да го извадим от водата.

— Той не бе ослепен в битката. Беше невредим, когато падна.

— Да, сър. — Соркор отново погледна към Ета.

Тъй значи. Ето на какво се основавала плахата почтителност, която заместникът му демонстрираше по адрес на курвата. Това беше почти забавно. Явно помощникът придаваше някакво специално значение на факта, че повлеканата си е позволила да измъчва пленник. Соркор се оказваше тъй любезен…

— За един слепец може и да няма значение, но за мен самия има — натърти Кенит. — Върви.

В този момент на вратата се почука. Соркор я отвори; вътре влезе Опал, понесъл две кофи димяща вода. Морякът ги остави на пода, без да се осмелява да поглежда към Кенит, какво остава да дръзва да го заговаря.

— Господин Соркор, сър, свирачите искат да свирят на палубата за капитана. Те искаха да измоля разрешението ви. И — момчето се навъси в опит да си припомни непознатите за него думи — искаха да ви предам, че те изразявали най-искрени благодарности и комплименти… Нещо такова.

Кенит почувства някакво раздвижване върху китката си и погледна към талисмана, укрит между скръстените му ръце. Главата трескаво гърчеше лице насреща му в одобрителни гримаси. Дребният негодник явно смяташе, че Кенит ще се вслуша в препоръката му. И дори се опитваше да му каже нещо.

— Сър? — почтително се извърна Соркор.

Пиратът престорено разтърка ухо, за да доближи талисмана.

— Един крал трябва да проявява великодушие към благодарните си поданици. Отказаният дар е в състояние да озлоби всяко сърце — рече фигурката.

Кенит реши, че съветът е добър, без значение от източника.

— Предай им, че за мен ще бъде удоволствие — обърна се капитанът направо към Опал. — Суровостите на живота ми не са успели да угасят способността ми да ценя изкуството.

Момчето възкликна възхитено и кимна, изчервило лице от гордост, че има такъв капитан. Някаква змия можеше да му отхапе крака, ала той пак щеше да намери време за култура.

— Сар! Веднага ще им кажа, сър. Суров живот, ценено изкуство — напомни си Опал и бързо излезе.

Веднага след излизането му Кенит се обърна към Соркор.

— Върви при пленника. Погрижи се той да получи храна и вода. Ета, банята ми, ако обичаш.

Когато заместникът се махна, тя му помогна да свали нощната риза и го изми с гъба, по калсидски. Кенит винаги бе смятал, че този метод е недостатъчен, че той просто размазва потта и мръсотията, вместо да ги отстрани. И все пак Ета се постара достатъчно, за да предизвика истинско усещане за чистота. През времето, което тя отдели за почистването на по-интимните места, капитанът разсъждаваше над откритието си, че една жена би могла да бъде полезна и за неща извън очевидното.

Измиването и смяната на превръзката го напрегнаха до степен, изтръгнала поредната пот от гърба, челото и гръдта му. Вън се разнесе тиха музика, съставена от звъна на струнни инструменти и камбанки. В мелодията приятно се преплитаха женски гласове.

Ета небрежно разпра единия крачол на панталоните му, за да му ги облече почти безболезнено, след което отново ги заши. Тя му закопча ризата и среса косата и брадата му с умение, което не отстъпваше на никой лакей. И прие върху себе си почти цялата му тежест по време на прехода от кревата до капитанското кресло, за да може да смени завивките. Кенит никога не се бе замислял, че тя може да притежава подобни таланти. Очевидно той не бе оценил същинската ѝ полезност.

В края на мъчителната процедура Ета излезе, но само след секунди се завърна с пълен поднос. Едва при миризмата на горещата супа и пресния хляб пиратът осъзна глада си.

Успокоил първоначалния устрем на апетита си, Кенит ненадейно остави лъжицата си и попита:

— Какво те накара да се занимаваш с пленника?

Тя тихо въздъхна.

— Бях толкова бясна — поклати глава Ета. — Много се ядосах, когато те те нараниха. Когато ме накараха да те нараня. Зарекох се, че ще ти намеря жив кораб, дори и ако това се окаже последното нещо в живота ми. Очевидно беше, че ти възнамеряваш да разпитваш пленниците за това. И в моментите, когато бях изнурена да бдя край теб, но пак не можех да заспя, отивах при тях.

— При тях?

— В началото бяха трима. — Тя небрежно сви рамене. — Вярвам, че притежавам информацията, която ти е нужна. Проверих я внимателно. И все пак се погрижих да оставя един от тях жив, защото бях сигурна, че ти ще искаш да го чуеш лично.

Жена с многобройни таланти. И освен това интелигентна. Най-вероятно в скоро време щеше да му се наложи да я убие.

— И какво научи?

— Те бяха чували само за два живи кораба. Първият е малък, нарича се Офелия. Този кораб напуснал столицата преди тях, но все още разполагал със стоки от Бингтаун, което означава, че му предстоят още спирания в пристанища на север. — Ета сви рамене. — Възможно е корабът още да се намира зад тях, възможно е вече да ги е изпреварил. Това не се знае. Другият жив кораб, който видели неотдавна, също бил в Джамаилия. Влязъл в пристанището в деня преди заминаването им. Нямало да остане там дълго. Собствениците му разтоварвали и преустройвали трюма, за да превозват роби към Калсид.

— Това е нелепо: да използват жив кораб за продажба на роби — отвратено възкликна Кенит. — Излъгали са те.

Ета отново сви рамене.

— Възможно е. Но те лъжеха много убедително, отделени едни от други. Убедиха ме.

— Лесно е да убедиш жена. Това ли беше всичко, което ти казаха?

Тя си позволи да го изгледа хладно.

— Най-вероятно и останалото е било лъжа.

— И все пак искам да го чуя.

Тя въздъхна.

— Те не знаеха много, предимно слухове. Останали са с живия кораб за няма и ден. Съдът, наречен Вивачия, бил собственост на бингтаунско семейство Търговци. Семейство Хейвън. Корабът ще се отправи към Калсид през Вътрешния проход колкото се може по-бързо. Собствениците възнамерявали да закупят предимно опитни роби, но щели да закупуват и обикновени. Начело на натоварването бил човек на име Торг, но той не бил капитан, а само един от помощниците. А корабът бил неотдавна съживен, това било първото му пътуване.

Кенит поклати глава насреща ѝ.

— Хейвън не е Търговско име.

Ета разпери ръце.

— Да, явно са ме излъгали. — Тя извърна лице и се втренчи в една от стените. — Съжалявам, че съм объркала разпита.

Тя започваше да става раздразнителна. Ако беше здрав, Кенит щеше да се приближи до нея, да я блъсне върху леглото и да ѝ напомни за ролята, в която тя присъства на борда. Ала в сегашното си състояние трябваше да я ласкае. Той се опита да измисли някаква любезност. Напразно, защото неприятните пулсации в крака му бяха започнали да се усилват. В този момент на капитана се искаше единствено да се отпусне и да заспи, за да забрави всичко това. А за това трябваше да иска помощта ѝ.

— Аз съм безпомощен. Дори не мога да се върна сам в леглото си — с горчилка в гласа обяви Кенит. И в нетипично откровение додаде: — Не ми е приятно да ме виждаш така.

Вън музиката се промени. Нечий звънък и ясен мъжки глас поде напев, едновременно силен и нежен. Кенит наклони глава и се опита да се съсредоточи в думите, които му се струваха познати.

— Да, сещам се — промърмори той на себе си. — Посланието на Китрис до неговата любима. Прекрасна поема.

Капитанът отново направи опит да измисли някакъв комплимент, напразно.

— Можеш да излезеш, за да слушаш по-добре, ако искаш — предложи ѝ той. — Тази поема е много красива.

Пред очите му започваше да притъмнява, а болката изтръгваше от тях сълзи.

— Чувала ли си я преди? — попита Кенит.

— Кенит… — Тя поклати глава в неочаквано и необяснимо разкаяние. — Точно тук, с теб искам да я слушам. Прости ми. Понякога съм толкова безсърдечна. Ти си пребледнял като платно, а аз съм седнала да се цупя. Нека ти помогна.

И тя действително го стори, с цялата възможна нежност. И приближи хладна гъба до лицето му.

— Не — немощно възрази Кенит. — Студено ми е.

Ета внимателно го зави и легна откъм здравата му страна. Топлината на тялото ѝ беше приятна, ала дантелите, красящи ризата ѝ, го деряха по лицето.

— Съблечи се — каза ѝ той. — Гола ти си най-топла.

Ета се засмя, едновременно изненадана и доволна.

— Ама че човек — меко го смъмри тя. И се надигна, за да изпълни нареждането.

На вратата се почука.

— Какво? — тросна се Кенит.

— Доведох пленника, сър — с известна изненада обясни Соркоровият глас.

Ала в този момент капитанът се чувстваше прекалено изнурен.

— Остави го — тихо каза той. — Ета вече го е разпитала. Повече не ми е нужен.

Дрехите ѝ падаха на пода край нея. Тя внимателно се върна в леглото, където отново се притисна до него. Успокояващият допир на кожата ѝ го накара да усети умората си още по-ясно.

— Сигурен ли сте, капитане? — настойчиво се обади Соркор.

— Влез — размисли Кенит.

Заместникът му отвори вратата. Зад него двама моряци придържаха каквото бе останало от капитана на Сикерна. Те уловиха погледа на своя капитан, а в следващия миг удивено се загледаха в нещо до него. Кенит изви глава, проследявайки очите им. Излегналата се до него Ета придържаше одеялото точно над гърдите си. Музиката от палубата долиташе по-ясно.

Ета не се бе ограничила да ослепи пленника, тя го бе разчленявала парче по парче. Отвратително… Точно сега на Кенит не му беше до подобни гледки. Но той трябваше да мисли за репутацията си. Да приключи по-бързо.

— Пленнико, истина ли са нещата, които си казал на моята любовница?

Подобието на човек повдигна обезобразеното си лице по посока на гласа.

— Кълна се, че бях искрен. Всеки път. Защо ми е да лъжа? — И той започна да ридае шумно, чудат звук заради разрязаните му ноздри. — Умолявам ви, дръжте я далеч от мен. Казах ѝ истината. Казах ѝ всичко, което зная.

Не, Кенит повече не можеше да се разправя с тези неща, не и в това си състояние. Този човек очевидно беше излъгал Ета, а сега лъжеше и него самия. От него полза нямаше.

А болката от осакатения крак скачаше нагоре, блъскаше се в самия череп!

— Сега съм зает — рече капитанът. Не искаше да признае, че едно нищожно миене го е изтощило до такава степен. — Предавам го на твоите грижи, Соркор. Постъпи с него по свое усмотрение.

Смисълът на думите му беше очевиден; пленникът отново започна да хленчи и да се моли.

— И затвори вратата след себе си — додаде капитанът.

— Сар! — долетя удивеният глас на един от моряците, когато вратата се затвори. — Той вече я е почнал. Нашият капитан не дава пет пари за нищо!

Кенит леко се извърна към топлината до себе си, затвори очи и се потопи в дълбок сън.

Глава двадесет и осма Превратности

Струваше му се нереално, когато те изникнаха да го отведат. Със самия възрастен надзирател Уинтроу би се справил лесно, ала останалите бяха огромни зрели мъже, натрупали мускули и значителен опит в работата си.

— Пуснете ме! — гневно крещеше Уинтроу. — Баща ми идва да ме отведе! Пуснете ме!

Впоследствие самият той бе признал това си поведение за глупаво. Наивно бе очакването му, че с голи думи би могъл да им попречи да използват силата си. Наивно. Думите на един роб не значеха нищо. Неговите гневни крясъци по нищо не се отличаваха за тях от ревовете на магаре.

С небрежно умение те извиваха ръцете му и го принуждаваха да крачи в желаната от тях посока. Уинтроу не бе успял да се отърси от изненадата и по времето, когато се озова пред татуировчика.

— Мирувай — нареди му един от хората, докато приковаваше китките му. Уинтроу се изви с надеждата, че ще успее да се измъкне. Напразно, съумя единствено да разрани кожата на ръцете си. Само след секунди крайниците му се оказаха обездвижени, а главата му лежеше върху нашийник от дебела кожа, прикрепен перпендикулярно на земята. Тази каишка бе стегната почти до задушаване. Стига да не се мяташе, юношата можеше да диша. А в тази принудена поза той не можеше да си поема дълбоко дъх.

Тези хора работеха със същото опитно безсърдечие като селските доктори, които кастрираха добитъка. Уинтроу се съмняваше, че някой от тях изобщо се е изморил.

— Сатрапов знак — обърна се един от тях към татуировчика. Специалистът кимна и намести къс киндин в устата си.

— Тази плът не е била създадена от мен. Аз не ще я пробивам да носи накити, не ще изменям с добавки лика си. Аз съм творение на Са, създадено такова, каквото е трябвало да бъде. Тази плът не принадлежи на мен, да я изменям.

Недостигът на дъх му позволи да изрецитира свещения текст под формата на шепот. Въпреки това Уинтроу изрече думите и остана да се надява.

Татуировчикът се изхрачи встрани. Капчици кръв багреха слюнката му. Явно той беше силно пристрастен, щом продължаваше да дъвче киндин дори и с тъй разранена уста.

— То таз плът не е и моя — със суха насмешка вметна мъжът. — Тя е на сатрапа. Неговия знак и със завързани очи мога да очертая. Ти много не шавай, така ще стане по-бързо и по-малко ще боли.

— Баща ми ще дойде, за да ме откупи — изрече Уинтроу на пресекулки.

— Много се е замотал баща ти. Не шавай.

Юношата нямаше време да се замисли дали застиналостта би представлявала съгласие с това богохулство. Първото пробождане на иглата прободе встрани от възнамерявалото място — в носа. Момчето изохка и трепна. В отговор татуировчикът го перна по главата.

— Не шавай бе! — тросна се той.

Уинтроу стисна очи и скръцна със зъби.

— Ох, как мразя като ми се сбърчат така! — гневно промърмори татуировчикът и продължи работата си. Десетина пробождания, бързо обърсване на кръвта и щипещият допир на боята. Зелено. И пак: бодове, бърсане, жилване. Уинтроу се бореше с усещането, че всяко следващо негово вдишване донася все по-малко дъх. Той се чувстваше отвратително: виеше му се свят, боеше се, че ще припадне, а освен това гореше от гняв към себе си, че изпитва срам от евентуалния си припадък. С какво загубата на съзнание щеше да го изложи? Та нали други му причиняваха неправда. И къде беше баща му, защо се бавеше? Нима не осъзнаваше какво би се случило със сина му?

— Не я закачай. Не я докосвай и не я разчесвай, иначе само ще боли повече — долетя далечен глас. — Готов е, махайте го и водете следващия.

Нечии ръце откачиха веригите и нашийника и отново го принудиха да закрачи нанякъде. Уинтроу вървеше замаян, препъвайки се. Дори и в това си състояние успя да установи, че е отведен в друг, подобен на предишния навес. Но това не можеше да се случва в действителност, казваше си той. Баща му не би допуснал Уинтроу да бъде татуиран и продаден.

Уинтроу бе отведен до ограждение, заделено за нови роби. И петимата, намиращи се вътре, носеха пресни зелени татуировки върху лицата си.

Тук оковите му бяха прикрепени към пода; мъжете го оставиха. В мига, в който ръцете му се оказаха свободни, юношата внимателно докосна татуировката. Възглавничките на пръстите му усетиха сълзенето на възмутената му плът. Розова течност бавно се стичаше по страната му и капеше по челюстта. Но той нямаше с какво да я обърше.

Той се обърна към останалите роби, осъзнал, че от сблъсъка с татуировчика насам не е промълвил и дума.

— Какво ще стане сега? — замаяно ги попита той.

Отвърна му едно високо момче, което си бъркаше в носа.

— Продават ни — саркастично обясни то. — И си оставаме роби до края на живота си. Освен ако не убиеш някого и не се измъкнеш.

Говорещият бе мрачно упорит, ала Уинтроу усети, че това са празни думи. Думите бяха единственият начин за съпротива. Останалите четирима бяха изоставили дори това. Те стояха прави, облегнати или седяха на земята, до един изчакващи следващия развой на събитията. Юношата познаваше това състояние. Жестоко ранените люде изпадаха в него. Те стояха мълчаливо, взираха се в една точка и понякога трепваха.

— Не мога да повярвам — прошепна Уинтроу. — Не мога да повярвам, че Торг не е казал на баща ми.

И в следващия момент се зачуди на увереността, с която бе очаквал това. Как бе могъл да прояви подобна наивност, да остави съдбата си да зависи от един садистичен идиот? Защо просто не бе казал на надзирателя още през първия ден? И всъщност защо изобщо бе избягал от кораба? Нима там беше толкова лошо? На борда Уинтроу поне бе имал на какво да се надява, да очаква петнадесетия си рожден ден, който щеше да му донесе свободата. Сега свободата му бе отложена някъде в неопределеното бъдеще. И я нямаше Вивачия, която да го подкрепя.

Мисълта за нея породи остра самота. Той я бе предал и се бе озовал в робство. Да, това се случваше в действителност. Сега той беше роб. И щеше да остане роб до края на живота си.

Уинтроу се отпусна сред мръсната слама и обви коленете си с ръце. Струваше му се, че някъде в далечината се заражда буря.

Вивачия се поклащаше неутешимо в притихналото пристанище. Денят беше прекрасен. Слънцето блестеше по прословутите бели постройки на Джамаилия. Днес вятърът идваше от юг, смекчаващ зимния ден и миризмата на останалите закотвени робски кораби. Личеше, че пролетта е близо. Още по̀ на юг, из местата, където Ефрън я бе отвеждал, в този момент плодовите дръвчета щяха да преливат от розови и бели цветове. На юг се криеше топла красота. Ала Вивачия щеше да се отправи на север, към Калсид.

Трополенето из трюма ѝ най-сетне бе притихнало; превръщането ѝ в робски кораб бе приключено. Днес щяха да бъдат натоварени последните припаси, а утре живият ѝ товар щеше да бъде прикован към утробата ѝ. И тя щеше да отплава от Джамаилия сама. Без Уинтроу.

И веднага щом тя вдигнеше котва, някоя от ленивите пристанищни змии щеше да се разгърне и да я последва. А може би повече от една. От този момент нататък водните змии щяха да бъдат нейни постоянни спътници. Миналата нощ, насред покоя, една малка змия се бе надигнала и се бе плъзнала сред привързаните робски кораби. Близо до Вивачия змията бе повдигнала муцуна над повърхността и се бе втренчила в нея. Нещо в този поглед я бе вцепенило от ужас. Застиналата Вивачия дори не бе могла да повика вахтените. Ако в този момент Уинтроу се бе намирал на борда ѝ, той щеше да усети тревогата ѝ и да се отзове…

Не, тя нямаше повече да мисли за него. Щеше да се оправя сама. Мъката продължаваше да подкопава душата ѝ, но Вивачия не обръщаше внимание. Та нали денят бе толкова прекрасен. Тя се заслуша във вълните, които обливаха корпуса ѝ. Те звучаха тъй успокояващо.

— Корабе? Вивачия?

Тя бавно повдигна глава и се извърна назад. Гантри се бе облегнал на перилото край носа, приведен.

— Бих ли могъл да те помоля да престанеш? Целият екипаж се изнервя. Вече изгубихме двама, те не се върнаха от брега. Мисля, че е защото си ги изплашила.

Изплашила. И какво толкова плашещо имаше в самотата, изолацията и змии, които никой друг не виждаше?

— Ще повикам Финдоу да ти посвири. Днес аз получих разрешение да сляза на брега. И ти обещавам, че през цялото време ще търся Уинтроу. Обещавам ти.

Нима те мислеха, че това ще я направи щастлива? Че ако те намереха Уинтроу и го довлечаха обратно, несклонен, тя отново щеше да бъде покорна? Да, Кайл несъмнено вярваше в това. Точно по тази причина той бе насилил сина си да дойде на борда. За него съществуваше единствено принудата.

— Моля те, Вивачия — отчаяно говореше Гантри. — Би ли спряла да се поклащаш? Днес водата е гладка като стъкло. Ти си единственият кораб в цялото пристанище, който се движи.

Стана ѝ жал за Гантри. Той беше добър човек и си разбираше от работата. Той нямаше вина за случващото се и не биваше да страда заради това.

Но нима самата Вивачия имаше вина?

Тя направи усилие да се съсредоточи. Гантри беше добър моряк и заслужаваше някакво обяснение.

— Аз губя себе си — поде тя, макар веднага да осъзна чудатия начин, по който прозвучаха думите ѝ. — Не е толкова трудно, когато зная, че някой ще се върне. Но когато съм сама, за мен е трудно да оставам онова, което съм. Започвам да си мисля… не, това не са мисли. По-скоро прилича на сън, ала тези като мен не могат да спят. Става дума за нещо различно. А когато змиите ме докосват, става още по-лошо.

Гантри бе придобил още по-тревожен вид.

— Змиите — със съмнение повтори той.

— Гантри… — промълви Вивачия. — В пристанището има змии. Те лежат сред калта на дъното.

Помощникът въздъхна.

— Ти вече ми каза за това. Но никой друг не е виждал и следа от тях. Затова си мисля, че се лъжеш. — Морякът замълча, изчакващ отговор.

Фигурата му обърна гръб.

— Ако Уинтроу беше тук, той също щеше да ги почувства. Щеше да знае, че казвам истината.

— Може би — колебливо се съгласи Гантри. — Ала се боя, че него го няма. Зная, че ти страдаш заради това. И че в негово отсъствие се страхуваш. — Сега гласът му придоби нотките на предпазливо успокояване. — Възможно е на дъното да има змии. Но какво бихме могли да направим? А и те не ни закачат. Най-добре би било и ние да отвърнем със същото.

Тя отново извърна глава към него, ала този път Гантри отбягваше погледа ѝ. Той какво си мислеше за нея, че змиите ѝ се привиждат? Че в мъката си тя е започнала да полудява?

— Не съм луда, Гантри — тихо промълви тя. — За мен е изключително трудно да оставам сама. Но не съм луда. Дори може да виждам нещата по-ясно. Да ги виждам по своя собствен начин, а не… а не като един Вестрит.

Усилията ѝ да обясни само го объркаха.

— Да. Разбира се.

— Гантри, ти си добър човек. Харесваш ми. — Тя почти успя да премълчи следващите думи. Но все пак не го стори. — На твое място бих си потърсила място на друг кораб.

Тя долавяше страха в избилата го пот.

— Кой друг кораб би могъл да се сравнява с теб? — бързо рече той. — Няма има нещо, което би ме накарало да те заменя?

Готовността в думите му бе неискрена.

— Има. Желанието да останеш жив — съвсем тихо рече тя. — Имам много лошо предчувствие за това пътуване. Много лошо. Особено ако се наложи да продължа сама.

— Не говори така! — тросна се Гантри, сякаш се обръщаше към някой непокорен моряк. Но веднага след това се усети. — Ти няма да си сама. Аз ще бъда с теб. Сега ще отида да повикам Финдоу, става ли?

Тя сви рамене. Бе опитала. Тя се извърна и се загледа в далечната кула на двореца.

След няколко мига Гантри я остави.

Алтея се опасяваше, че капитан Тенира ще я разпознае. На зимния бал преди три години тя бе танцувала със сина му. Ала бингтаунският Търговец с нищо не показа, че е открил прилика между моряка Ател и дъщерята на Ефрън Вестрит. Той само я огледа преценяващо и поклати глава.

— Ти ми изглеждаш свестен моряк, момче. Само че не са ми нужни хора. Екипажът ми е в пълен състав.

Думите му загатваха, че той смята въпроса за приключен.

Алтея продължаваше да се взира в земята. Преди два дни тя бе зърнала Офелия в пристанището. Видът на сребристия корпус и усмихнатата фигура я бяха покъртили по шокиращ начин.

Няколко въпроса из пристанищните кръчми ѝ бяха предоставили цялата нужна информация. Живият кораб щеше да отплава към дома, към Бингтаун, до няколко дни. И Алтея бе решила, че по един или друг начин тя ще се озове на борда му. И бе останала да се навърта около кораба, дебнейки възможност да разговаря с капитана насаме. А планът ѝ бе прост: в началото тя щеше да опита да си намери работа като юнга. Ако това не проработеше, щеше да се разкрие пред него и да го помоли да я вземе. Той надали щеше да ѝ откаже. И все пак тя се бе нуждаела от цялата си храброст, за да го последва до тази кръчма и да го изчака да се навечеря, преди да се обърне към него.

— Сър, не е нужно да ме зачислявате към екипажа, готов съм да работя безплатно, само за пътуването.

Капитанът се обърна към нея и скръсти ръце.

— И защо? — с подозрение попита той.

Алтея се втренчи в участъка дъсчен под между босите си стъпала и прехапа устна. Подир това тя повдигна очи към капитана.

— Все още си пазя заплатата от Жътвар… или поне част от нея. Бих искал да я отнеса у дома, да я дам на майка си. — Алтея преглътна смутено. — Преди всичките пари да са отишли. Обещах ѝ, че ще се върна с пари, капитане. С баща ми тя много се измъчи, той винаги се връщаше с празна кесия. А колкото повече стоя тук и търся кораб за Бингтаун, толкова по-малко пари ще занеса. — Тя отново се загледа в пода. — Дори и да не ми платите нищо, аз пак ще се върна с повече пари, отколкото ако продължа да чакам и си намеря платено място.

— Разбирам. — Капитан Тенира отмести чинията си и за момент изчисти зъбите си с език. — Това е похвално. Само че аз ще трябва да ти плащам дажби, нали така? Освен това работата на борда на жив кораб е по-различна. Тези съдове са особено чувствителни. А Офелия е особено своеволна дама.

Алтея отново прехапа устна, този път за да прикрие усмивката си. Офелия бе сред най-старите живи кораби, от първото поколение. Настроенията на тази грубовата старица варираха от нецензурно веселие до аристократична презрителност. Своеволна дама бе най-неутралното определение, което девойката бе чувала по неин адрес.

— За нейните моряци не е достатъчно да бъдат бързи и умни — обясняваше капитанът. — Тук е нужна стабилност. Не бива да се боиш от нея или да проявяваш суеверие. Не бива и да ѝ позволяваш да те сплаши. Ти някога качвал ли си се на жив кораб, момче?

— Случвало се е — призна Алтея. — А преди да започна да плавам, понякога отивах до Северната стена и разговарях с тях. Аз ги харесвам, сър, не се боя от тях.

Тенира прочисти гърло и с различен глас продължи.

— Един Търговски кораб е съвсем различен от един ловен съд. Ние се движим много по-бързо и поддържаме далеч по-голяма чистота. И никакво колебание. Би ли се справил с това?

— Да, сър. Освен това аз обичам чистотата — кимаше Алтея.

— И помни, че не си ми нужен. Работата на борда на жив кораб е нещо, за което не един и двама биха били готови на всичко. Дори и да имах нужда от теб, във всеки един момент бих могъл да те заменя с далеч по-опитен човек.

— Зная това, сър. И оценявам жеста ви.

— Погрижи се да проличи. Аз изисквам много от хората си, Ател. Много е вероятно да съжаляваш за решението си далеч преди да сме достигнали Бингтаун.

— С ваше разрешение, капитане, това ми е известно. Чувал съм, че сте строг, но справедлив. — Тя отново повдигна очи към него. — За такъв човек не ме е страх да работя.

Вметнато точно на място. Капитанът почти се усмихна.

— Върви да се представиш на помощника. Той се казва Граг Тенира. Кажи му, че съм те наел и съм ти възложил да остъргваш ръжда от котвената верига.

— Слушам, сър — отвърна Алтея с добре отмерена гримаса. Остъргването на ръжда представляваше безконечна задача. Но тази задача щеше да бъде изпълнявана на борда на жив кораб, което я правеше далеч по-добра от всичко, което младата жена бе вършила на борда на Жътвар. — Благодаря ви, сър.

— Хайде, върви — благоразположено каза капитанът, приведе се да вземе халбата си и я повдигна към едно от прислужващите хлапета.

Когато се озова отвън, Алтея въздъхна облекчено. Покрай възторга си тя не обръщаше внимание на хладния вятър. Тенира не я беше разпознал, а това означаваше, че няма да я разпознае и занапред. На един юнга не се налагаше да се среща с капитана. А след като самият капитан не я беше разпознал, то и Граг Тенира нямаше да я познае. Ател юнгата по нищо не приличаше на Алтея от бала.

Тя беше успяла, беше си осигурила пътуването до Бингтаун. И ако нещата, които бе чувала за капитан Тенира бяха истина, в края на пътуването тя щеше да получи известно възнаграждение. Той ценеше трудолюбието.

Офелия отплаваше утре. От Алтея се искаше единствено да отнесе багажа си на борда и да си намери място, където да опъне хамака си. А утре по същото време щеше да е поела към дома.

И отново щеше да се намира сред жив кораб.

Към този факт сърцето ѝ се отнасяше със смесени чувства. Офелия не беше Вивачия. Връзка между Алтея и кораба нямаше да съществува. Но пък Офелия нямаше да бъде някакво мъртво парче, тласкано от стихиите. Хубаво беше да стъпи на борда на жив съд. И с огромна радост щеше да напусне този противен, мазен градец.

Тя се отправи към долнопробната пивница, където беше отседнала. Тази вечер щеше да се качи на борда на Офелия, а утре сутринта щеше да е отплавала. Нямаше да ѝ остане време да намери Брашън и да се сбогува с него. Нямаше време и да го търси. Нищо чудно той вече да беше отплавал. Пък и какъв смисъл имаше да го дири? Той бе поел по своя път, също като нея. А и тя не се чувстваше истински свързана с него. Дори не знаеше защо си мисли за него в този момент. Двамата нямаше повече какво да си кажат. Пък и една евентуална тяхна среща само би породила напрегнат разговор.

Кантората на пристанищния агент бе тясна и задушна — в огнището бе накладен прекалено силен огън. Особено потискаща беше тази стая в сравнение със свежия зимен ден.

Брашън намести яката си и отново отпусна ръце в скута.

— Аз набирам хора за кораба Пролетна вечер. Ето какво доверие ми оказва капитанът. И това е доверие, към което аз се отнасям изключително сериозно. Ако му изпратя някой ленивец или пияница, на риск са изложени време, пари и животи. По тази причина съм много предпазлив.

Агентът, оплешивяващ дребосък, поспря да натъпче лулата си. Мълчанието му изглеждаше подканящо, затова Брашън се постара да измисли отговор.

— Голяма отговорност е — рискува той.

Другият изпусна облак жълтеникав дим. Неговата острота се вряза в гърлото и очите на Брашън, който от своя страна се постара да си придаде невъзмутим вид. Той бе влязъл тук единствено заради позицията на заместник, обявена отвън. Пролетна вечер беше малък товарен съд, следвал крайбрежния маршрут между Кандило и Бингтаун. Товарът, поет или оставен в съответното пристанище, определяше следващата спирка. За Брашън това звучеше подозрително, досущ като поведението на прекупвач, който купува и продава откраднати от пиратите стоки. А в подобна работа Брашън определено не искаше да се замесва. В действителност той нямаше желание да се занимава с каквато и да било работа, ала и парите, и киндинът му бяха на свършване. Така че той не разполагаше с избор.

Посредникът говореше отново; Брашън се постара да изглежда заинтересован.

— … и го изгубихме. Жалко, защото той беше с нас години наред. Ала вие и сам знаете — той отново дръпна от лулата и изпусна дима през носа. — Времето никого не чака. Същото важи и за товара. Пролетна вечер трябва да продължи пътя си и се нуждае от нов помощник. Вие изглеждате запознат с маршрутите, които обсъждахме. Може би няма да сме в състояние да ви платим онова, което смятате, че ви се полага.

— Колко сте готови да ми плащате? — прямо попита Брашън. И се усмихна, за да смекчи остротата на думите си. Тя бе обусловена от рязкото завръщане на главоболието му; ако дребосъкът още веднъж издишаше зловонието си в лицето му, морякът просто щеше да повърне.

Агентът не отговори веднага.

— Това зависи, разбира се. Вие имате препоръка от Жътвар, но не и същински доказателства за способностите си. Ще трябва да помисля.

Това означаваше, че той се надява на кандидат, служил на повече кораби.

— Разбирам. И кога ще знаете със сигурност?

Още един зле оформен въпрос. Брашън усети това още при самото изричане на думите, ала не бе могъл да се сдържи. Той се усмихна отново, с надеждата, че мимиката не е излязла прекалено жална.

— Най-вероятно утре сутринта.

Когато мъжът дръпна за пореден път, Брашън се приведе и престорено оправи подгъва на панталона си. Той се изправи едва след издишването, макар че наглият жълтеникав облак се бе задържал. Това го накара да се задави, което той прикри в прочистване на гърлото.

— В такъв случай ще дойда тогава — с привидно спокоен глас каза морякът. Ала смущението започваше да гризе същината му. Предстоеше му още един ден без храна, още една нощ на открито. С всеки изминал ден, прекаран по такъв начин, шансовете му да си намери работа на борда на сносен кораб намаляваха. Никой агент не би подбрал гладен, немит и небръснат кандидат за подобна длъжност.

— Точно така — разсеяно каза посредникът. Той вече се бе обърнал към документите върху бюрото си, забравил за посетителя. — И елате с багажа си; ако решим да ви вземем, ще започнете веднага. Приятен ден.

Брашън бавно се надигна.

— Ама че глупости. Вие не казвате дали искате да ме наемете, нито колко сте готови да ми плащате, но очаквате от мен да се ослушвам и да бъда готов да напусна веднага. Не мисля така.

Държиш се като пълен глупак, крещеше по-разумната част от него. Млъкни, просто млъкни! Ала думите вече бяха изречени. И Брашън само щеше да влоши положението си още повече, ако веднага се отречеше от тях. Оставаше му единствено да продължи в същата посока.

С вида на човек, който вече обмисля следващия си ангажимент (какво пък, Брашън нямаше да остане по-назад от някакъв си чиновник!), той се обърна към вратата.

— Приятен ден и на вас, сър. Съжалявам, че не успяхме да се спогодим.

Посредникът бе придобил едновременно наскърбен и притеснен вид.

— Почакайте! — с едва ли не гневен глас възкликна той. — Почакайте за момент.

Брашън спря на прага и се извърна, въпросително повдигнал вежда.

— Нека не избързваме. — Агентът колебливо местеше поглед из помещението. — Ето какво. Днес по някое време ще говоря с капитана на Жътвар. Ако той потвърди казаното от вас, ще получавате същата заплата като там. Това е справедливо.

— Не, не е. — В тази ситуация Брашън имаше още по-големи основания да разгърне дързостта си. Освен това той не искаше посредникът да разговаря с хора от Жътвар. — Там аз бях трети помощник. На Пролетна вечер бих изпълнявал задълженията на заместник-капитан. Той носи отговорност за всичко, което се обърка. Пролетна вечер може да е по-малък кораб, ала задълженията са по-големи. Екипажът на един търговски съд трябва да работи по-усилено и по-отзивчиво от моряците на борда на ловен кораб. Освен това съм готов да се обзаложа, че Пролетна вечер донася много по-големи печалби от Жътвар. Ако ще плавам като помощник-капитан, то ще бъде срещу същите пари като моя предшественик.

— Но той имаше години опит на този пост! — с писклив глас възрази посредникът.

— А аз имам години опит като помощник на борда на Вивачия, далеч по-голям и освен това жив съд. Платете ми колкото сте плащали и на моя предшественик. Ако сте изкарвали пари с него, гарантирам ви, че ще изкарвате толкова и с мен.

Другият се облегна в креслото си.

— Вие притежавате арогантността на добър помощник — неохотно призна той. — Така да бъде. Явете се утре сутринта. Ще получавате исканата от вас заплата. Но ви предупреждавам, че ако се представите зле, капитанът ще ви свали на първото пристанище, без значение кое е то.

— Имам друго предложение, за да ви демонстрирам честността си — каза Брашън. — Ще се кача на кораба още сега. Щом като той отплава другиден, искам да имам колкото се може повече време да се убедя, че последните приготовления ще протекат безпогрешно. И екипажът ще може да започне да свиква с мен. Тъкмо капитанът ще получи възможност да прецени работата ми. Ако тя не му се понрави, корабът вдига котва без мен. Как ви се струва това?

Този момент бе подходящ за подобна отстъпка; тя позволяваше на посредника да запази част от гордостта си. Няколко мига дребосъкът мълча, замислено присвил очи, а след това кимна.

— Разумно. Знаете ли къде е закотвен съдът?

Брашън се усмихна широко насреща му.

— Нима ви приличам на човек, който би се явил да търси работа на съд, който не е виждал? Да, зная. Ако впоследствие си промените мнението, ще можете да ме намерите на борда му. Но се съмнявам, че това ще се случи.

— В такъв случай ви желая приятен ден.

— Лек ден и на вас.

Брашън напусна кантората и закрачи с енергичната походка на човек с цел. За негово облекчение моряшката му торба все още се намираше в купчината слама зад конюшнята. Евентуалното ѝ задигане би го поставило в много неудобно положение.

За всеки случай той я отвори, за да провери съдържанието. Вътре нямаше кой знае какви ценности, но все пак…

Киндинът беше налице. Запасите бяха намалели драстично, ала щяха да му стигнат на първо време. Така или иначе Брашън никога не дъвчеше киндин по време на плаване. През годините на служба на Вивачия той не бе употребявал и през свободното си време на брега.

Споменът за Вивачия породи тъпа болка. С изгубването на тамошното си място той бе изгубил много неща. Ако Ефрън Вестрит не се беше разболял, всичко щеше да се е развило по съвсем друг начин. Самият Брашън все още би плавал на стария си пост. И Алтея също.

Нова неприятна мисъл. Къде ли беше тя сега? Брашън бе постъпил глупаво в упоритостта си. Не бе имал основателна причина да си тръгва тъй рязко онази вечер. Тя бе казала, че двамата не се познават, ала и двамата знаеха, че това не е така.

Алтея го познаваше достатъчно добре, за да не иска да има нищо общо с него.

Той спря на улицата, свали торбата си и отчупи късче от последната пръчка киндин. Малко късче, колкото да изглежда оживен на гладен стомах. Странно е как две нощи почти празен стомах са способни да направят сухарите и осоленото говеждо привлекателни. За момент киндинът ужили лигавицата, сетне Брашън го измести с език и бавно вдиша сред горчивината, изпълваща устата му. Светът придоби по-голяма острота.

Отново нарамил торбата, той се отправи към кейовете.

Хубаво беше отново да има място в света. Пък и Пролетна вечер се очертаваше като интересен съд. Вивачия често бе прекосявала Вътрешния проход, но не бе спирала. Капитан Вестрит бе търгувал предимно на юг от Джамаилия, склонност, благодарение на която Брашън бе разгледал десетки екзотични пристанища в тази част на света. Сега му предстоеше да се запознае отново с Пиратските острови. Интересно дали някой от тамошните го помнеше?

Пладнето бе дошло и отминало, поне доколкото Уинтроу можеше да прецени — по усещанията на стомаха си. Той отново докосна лице и погледна пръстите си. Покриваше ги лепкав слой.

Как ли изглеждаше татуировката му? Същия зелен знак той можеше да види върху лицата на останалите затворени с него, ала не можеше да си го представи върху собствения си лик. Останалите бяха роби, за Уинтроу не беше изненада да ги види татуирани. Ала самият той не беше роб. Случилото се по-рано днес беше грешка. Баща му трябваше да дойде и да го спаси.

Тази му представа се спука като сапунен мехур и той сам прозря нелогичността на мислите си. Вчера лицата на тези хора не бяха белязани, досущ като неговото. Те също бяха роби едва от тази сутрин.

И пак му беше трудно да мисли за себе си като за роб. Всичко това бе недоразумение.

От известно време той дочуваше глъчка, мърморенето на тълпа, чиито членове се надвикват. Ала никой не идваше при тях. Само един пазач летаргично се разхождаше.

Уинтроу прочисти гърло. Никой не се обърна към него. Въпреки това юношата каза:

— Защо няма купувачи? В другите килии имаше купувачи, които подбираха.

Изцапаното момче отговори с уморен глас:

— Явно си бил при задрасканите лица. Те биват продавани почти на безценица. Опитните роби биват изкупувани от компании, които впоследствие ги отдават под наем. Изкупуват ги на търг. Новите роби…

Той неочаквано замлъкна, сам затруднен да говори. Следващите му думи бяха малко по-глухи.

— Новите роби също ги предлагат на търг. Смята се, че това е последна проява на милост. Понякога твои приятели или близки те купуват и ти връщат свободата. Някога това ми се струваше много забавно. Аз и приятелите ми идвахме на тези търгове и наддавахме за новите роби, за да вдигнем цената. Обичахме да гледаме как братята и бащите се потят. — Младежът отново прочисти гърло и се извърна към ъгъла. — Никога не си бях помислял, че един ден самият аз ще се озова на подиума.

— Може би твоите приятели ще те откупят — тихо каза Уинтроу.

— А може би да взема да ти строша зъбите, та да млъкнеш? — изръмжа момчето. Уинтроу разбра, че никакви близки или приятели няма да наддават за този му другар по съдба. А по отчаяния вид на останалите роби личеше, че и те не могат да подхранват подобни надежди. Сред тях имаше жена на средна възраст. Нейното лице изглеждаше весело, но бе изгубило основанията за тази мимика. Тя седеше сред сламата и леко се поклащаше. Двама свенливи младежи, някъде в средата на двадесетте, облечени в груби селски дрехи, седяха един до друг, с празни погледи. Имаше и още една жена, на неопределена възраст, излъчваща цинично примирение. Тя бе прегърнала коленете си, а очите ѝ стояха вечно присвити. Около устата ѝ личаха язви.

Едва в края на зимния ден дойде и техният ред. Дошлите да ги отведат бяха непознати на Уинтроу. Те носеха къси тояги и тежка верига, към която намиращите се в ограждението бяха привързани.

— Насам — каза единият от надзирателите. Другият дори не си направи труда да говори, а мълчаливо побутна Уинтроу с тоягата, за да ускори крачките му.

Уинтроу се измъчваше между нежеланието да бъде изложен за продан като скот и втръсналата му от изминалите дни несигурност. Поне сега предстоеше да се случи нещо, дори и намиращо се извън неговия контрол.

Затова той мълчаливо стискаше веригата си и се тътреше подир останалите. И се оглеждаше, макар че нямаше какво да види. Повечето от огражденията, край които минаваха, бяха празни.

С напредването им шумът на тълпата ставаше все по-силен, достигайки връхната си точка с навлизането в отворено пространство, обградено от навеси. В средата му бе разположена платформа, до която отвеждаха стъпала. Досущ като място за екзекуции. Посетителите бяха обградили сцената, смееха се, отпиваха и разговаряха. И купуваха други човеци. До Уинтроу достигна уханието на бира и тлъсто месо — сред тълпата се разхождаха продавачи. Зад платформата имаше редица татуировчици, до един заети.

Оживен пазарен ден. Мнозина от присъстващите тук несъмнено бяха се надигнали с очакване. Един ден, през който да се срещнат с приятели, да сключат обичайните сделки. И да наминат към пазара на роби.

Те не бяха изведени на платформата веднага, а бяха оставени да изчакват в подножието на стълбите — на сцената все още имаше неразпродадени роби. Неколцина сериозни купувачи си проправиха път напред, за да започнат огледа си веднага. Част от тях подвикваха въпроси, касаещи възрастта, качеството на зъбите и предишния опит на робите. Тези питания надзирателите повтаряха към съответните роби — изглежда татуировката им отнемаше правото да общуват пряко със свободни люде.

Един от евентуалните купувачи прояви интерес към възрастта на Уинтроу.

— Четиринадесет — тихо отвърна юношата.

Купувачът изсумтя.

— Повече от дванадесет не бих му дал. Навий му ръкава, да му видим ръката. — След като надзирателят се подчини, онзи продължи. — Има малко мускули. Какво умееш да правиш, момче? Да помагаш в кухнята? Да се грижиш за птици?

Уинтроу се поколеба. Как можеше да опише себе си? Той бе чувал, че робите с добри умения се продават добре.

— Обучавах се за жрец. Работил съм в овощни градини. Мога да изработвам стъклописи. Зная да чета, да пиша и да смятам. И съм работил на борда на кораб — неохотно добави той.

— Много е самонадеян — озъби се купувачът и се извърна, поклащайки глава към един от спътниците. — Трудно би било да се обучи, защото си мисли, че знае достатъчно.

Уинтроу се замисли за подходящ отговор, ала размислите му бяха прекъснати от рязко подръпване на веригата. Останалите от синджира вече бяха започнали да се изкачват по стълбите. За следващите няколко мига той можеше да мисли единствено за стръмните стъпала и сковаващите краката му букаи. След това той зае мястото си върху осветената от факли сцена.

— Нови роби, още пресни, без лоши навици — на тях ще трябва да ги приучите сами! — поде аукционерът. Тук-таме тълпата се позасмя. — Сами виждате какво се предлага. Огледайте добре и решете с кого ще започнете наддаването. Виждате двама яки работници; добродушна бабичка, която е идеална да наглежда дребосъците; жена, която вече е поизстискана, но далеч не изцедена; и накрая две млади момчета, които само чакат да бъдат обучени. Кой иска да започне наддаването? Не се срамувайте, просто извикайте предложението си и за кого се отнася то.

И аукционерът подканящо закима към морето от лица.

— Мейвърн! Възрастната жена! Три сребърни!

Уинтроу бързо откри провикналата се жена. Най-вероятно тя бе дъщеря на старицата, а може би нейна по-млада приятелка. Самата старица скри лицето си зад длани — може би се срамуваше, а може би се боеше да се надява. Във всеки случай този незначителен жест изразяваше изключителна мъка.

В следващия момент юношата зърна нещо, накарало мъката му да изчезне. Сред главите на тълпата той различи онази на баща си, издигаща се над повечето лица. Тя приличаше на маяк, сочещ към дома.

Баща му обсъждаше нещо с човек зад себе си.

— Татко! — провикна се Уинтроу. Главата на Кайл Хейвън смаяно се извърна към платформата. До него стоеше Торг, който повдигна ръка към устата си в престорено удивление: прекрасно изпълнена роля.

Един от надзирателите сръга Уинтроу в ребрата.

— Мълчи и си чакай реда — нареди мъжът.

Юношата не усети удара. И думите почти не чу. Той се бе втренчил изцяло в бащиното лице, извърнато към него. То изглеждаше тъй дребно и далечно сред обграждащите го ликове. А заради настъпващия мрак Уинтроу не можеше да разчете израза му.

Той сведе поглед към дъските на платформата и започна да се моли. Нито умът, нито устните му оформяха думи към Са; това беше безмълвна молба.

Баща му се обърна към Торг, за да се посъветва с него. Интересно дали по това време на деня на баща му бяха останали пари. Най-вероятно, защото иначе щеше да е отвел закупеното на кораба. Уинтроу опита да се усмихне, но не можеше да си припомни как. Какво ли чувстваше баща му в този момент? Гняв, облекчение, срам, съжаление? Нямаше значение. Баща му не можеше да го види и да не го купи. Не можеше. Какво би казала майка му?

Но какво би могла да каже тя, ако не научи? Кайл просто можеше да ѝ каже, че синът ѝ е изчезнал в столицата.

Камшикът на аукционера удари масичката.

— Продадено! — изрева той. — Тя е ваша срещу десет сребърни монети, госпожо. Кой иска да започне следващото наддаване? Погледнете само какви роби. Вижте какви мускули имат тези работници. До засяването остават само няколко месеца, земеделци! Никога не е рано човек да се подготви.

— Татко, моля те! — изкрещя Уинтроу. И потрепна заради следващия удар.

Кайл Хейвън бавно повдигна ръка.

— Пет къса за момчето.

Това обидно ниско откриване накара тълпата да избухне в смях. За пет медни къса се купуваше чиния супа, а не роб.

Аукционерът драматично притисна ръка към гърдите си.

— Пет къса? — в престорена възмута попита той. — Какво си сторил, момче, та така си ядосал баща си? Какво пък, пет къса ми предлагат, с пет къса започваме наддаването. Някой друг интересува ли се от това тъй скъпо момче?

— Това ли е момчето, което умеело да чете, пише и смята?

Уинтроу замълча, но един от надзирателите услужливо отвърна:

— Да. Щяло да става свещеник. И каза, че можело да прави стъклописи.

Последните думи изглежда събудиха съмненията на обадилия се глас (подобно умение не изглеждаше вероятно за един хлапак), който не се обади повече.

— Цяла медна монета! — смеешком предложи някой.

— Две!

— Изправи се — подкани го надзирателят, съпроводил думите си с практическа помощ.

— Три — мрачно каза баща му.

— Четири!

Последното предложение дойде от смеещ се младеж, застанал в края на тълпата. Той и другарите му наблюдаваха Уинтроу и баща му. Сърцето на юношата се сви. Ако Кайл се досетеше за шегата им, не беше ясно как ще реагира.

— Две сребърни — обяви женски глас. Очевидно тя смяташе, че с едно бързо увеличаване ще сложи край на наддаването. По-късно Уинтроу щеше да узнае, че и такава цена все още се смята за ниска, дори и за нов роб, но е далеч по-допустима.

— Две сребърни! — ентусиазирано повтори аукционерът. — Сега вече, скъпи приятели и съседи, започваме да вземаме този млад човек сериозно. Той умее да чете, пише и смята. И освен това твърди, че умее да изработва стъклопис, но ние няма да обръщаме голямо внимание на това му твърдение. И все пак става дума за полезно момче, което тепърва ще расте допълнително. Някой предложи ли три сребърни?

Някой действително го стори, и това не беше бащата на Уинтроу или тарикатът. Наддаването достигна до пет сребърни, преди купувачите да започнат да клатят глави и да насочат вниманието си към останалите роби. Хлапаците в края на тълпата продължиха да наддават, докато намръщеният Торг не се приближи към тях. Уинтроу ясно видя как помощникът им подава монети. Ето значи каква бе същинската цел на това им забавление.

В същото време баща му предложи седем сребърни и пет медни монети. Уинтроу бе отделен от синджира и завлечен за веригите си, досущ като добиче. В подножието на стълбището той бе предаден на Торг: баща му дори не си беше направил труда да го посрещне.

Нападнат от нови лоши предчувствия, юношата повдигна ръце към Торг, за да бъде освободен от веригите, ала помощникът се направи, че не е разбрал. Вместо това той се зае да оглежда Уинтроу, точно както би постъпил всеки нов собственик на роб.

— Стъклопис, а? — навъси се той, спечелвайки си смеха на надзирателите и околните зяпачи. Подир това морякът стисна веригата, съединяваща китките на Уинтроу, и го повлече след себе си. Юношата бе принуден да се препъва подире му заради окованите си глезени.

— Свали ми веригите — каза момчето веднага щом двамата се отдалечиха.

— Та да избягаш отново? Няма да стане — отвърна Торг, ухилен.

— Ти не си казал на баща ми, че съм тук. Изчакал си, за да бъда белязан и да му се наложи да ме откупува.

— Нямам представа за какво говориш — великодушно отвърна морякът. Личеше, че той е в добро настроение. — На твое място бих се радвал, че баща ми е решил да остане достатъчно дълго, видял ме е и ме е откупил. Ние вдигаме котва утре сутринта, за твое сведение. Трюмът ни е вече пълен, баща ти просто искаше да закупи още неколцина изгодни. Вместо това си спечели теб.

Уинтроу не отвърна нищо. Дали трябваше да каже на баща си за постъпката на Торг? Дали това нямаше да прозвучи като хленчене? Може би Кайл изобщо нямаше да му повярва.

Той се взираше в околните лица, търсейки да зърне баща си. Какво ли изражение щеше да носи лицето му? Гняв? Облекчение? Самият Уинтроу изпитваше смесица от благодарност и безпокойство.

В един момент Уинтроу действително забеляза лицето на баща си, ала то се намираше далеч от тях и дори не беше извърнато в тяхната посока. Кайл наддаваше за двамата полски работници, без да се интересува от окования си син.

— Баща ми е там — изтъкна Уинтроу и спря. — Искам да говоря с него, преди да се върна на кораба.

— А пък аз не мисля, че той иска да говори с теб — весело отвърна Торг. — Съмнявам се, че той все още смята, че от теб би излязъл добър първи помощник. Мисля, че той възнамерява да повери тази длъжност на мен, когато предаде капитанството на Гантри.

Той изрече това с голямо задоволство, очакващо смайване.

Уинтроу спря.

— Искам да говоря с баща си.

— Не — лаконично отвърна другият. По-едрото му тяло лесно преодоля съпротивлението на Уинтроу. — За мен е все едно дали ще вървиш, или ще се влачиш — увери го морякът. Той се оглеждаше, търсеше нещо. И неочаквано се отправи в нова посока.

Двамата спряха пред един татуировчик. Майсторът тъкмо освобождаваше замаяна жена от нашийника, а нетърпеливият ѝ стопанин вече я дърпаше подире си.

Татуировчикът погледна Торг и кимна; очевидно го познаваше.

— Знакът на Кайл Хейвън, нали? — попита той, демонстриращ, че е запомнил.

— Този е специален — отвърна Торг.

Уинтроу се разтърси от облекчение. Вероятно при татуировчиците човек можеше да се сдобие и с някакъв документ, указващ свободата. Не че баща му щеше да се радва за тези разходи…

Може би съществуваше някакъв метод за отстраняването на пресните татуировки, някакво избелване. Подобен процес несъмнено би бил болезнен, ала беше за предпочитане пред носенето на робски знак до края на живота. Колкото по-бързо Уинтроу оставеше тази случка зад себе си, толкова по-добре. Той вече бе решил, че когато баща му реши да разговаря с него, ще му даде искрено обещание да остане на борда на кораба и да служи до навършването на петнадесетата си година. Може би беше време да приеме ролята, която волята на Са му бе отредила. Може би това трябваше да бъде неговата възможност да се помири с баща си. В крайна сметка жречеството не бе обвързано с някакво конкретно място, а със самото поведение. Уинтроу щеше да открие начин да продължи да учи на борда на Вивачия. Завръщането при нея бе още една полза. Мисълта за нея го накара да се усмихне. По един или друг начин той щеше да се извини за бягството си, щеше…

Торг го сграбчи за косата и наведе главата му над нашийника, който татуировчикът пристегна. Паникьосаният Уинтроу започна да се мята, успявайки единствено да се задави. Каишката бе стегната прекалено силно, той щеше да припадне — макар че се опитваше да остане неподвижен и просто да диша: дори и в това положение той не можеше да си поеме въздух. Не му беше останал и дъх, с който да изрече това.

Гласът на Торг долетя глухо:

— Бележи го със знака на тази обица. Той ще принадлежи на кораба. Бас държа, че за първи път в град Джамаилия жив кораб си купува собствен роб.

Глава двадесет и девета Насън и наяве

— Кутийката е изчезнала.

Малта местеше поглед между двете притеснени лица. И майка ѝ, и баба ѝ се взираха напрегнато в нея.

Самата тя ги погледна изненадано.

— Как е възможно това? Сигурна ли си?

— Напълно съм сигурна — натърти майка ѝ.

Малта поднови влизането си и се присъедини към закусващите. Още първият поглед след повдигането на похлупака над чинията ѝ ѝ даде повод за оплакване.

— Пак ли овесена каша? Не е възможно да сме чак толкова бедни! И как така кутията е изчезнала?

Тя отново погледна към тях. Присвила очи, баба ѝ отвърна:

— Смятах, че ти би могла да ни кажеш.

— За последно кутията беше у мама. Тя не ми я даде, дори не ми позволи да я докосна — изтъкна Малта. И отново смени темата. — Нямаме ли някакви пресни плодове или сладко към кашата?

— Не, няма. Ако искаме да изплатим дълговете си навреме, ще трябва да живеем скромно. Казвали сме ти това.

Малта въздъхна.

— Съжалявам — оправда се тя. — Понякога забравям. Иска ми се татко да се върне скоро. Много ще се радвам, когато нещата отново тръгнат по нормалния начин. — Девойката се усмихна към двете жени. — А дотогава явно ще трябва да бъдем благодарни за онова, което притежаваме.

С примерен вид момичето напълни първата си лъжица овесена каша.

— И нямаш представа какво би могло да се е случило с изчезналата кутийка? — настояваше баба ѝ.

Малта поклати глава, докато преглъщаше.

— Не, но… слугите може да знаят нещо. Говорихте ли с Рейч или с бавачката?

— Аз я прибрах. Не беше оставена на място, където да бъде преместена случайно. Някой трябва да е влязъл в стаята ми, да я е потърсил и да я е взел.

— Нещо друго изчезнало ли е? — бързо попита Малта.

— Не.

Девойката си взе нова лъжица каша.

— Възможно ли е просто да е изчезнала? — попита тя с наченките на усмивка. — Звучи глупаво, но за Дъждовните стоки всичко е възможно. За тях човек чува какви ли не неща.

— Не, не е възможно — бавно отвърна баба ѝ. — Дори и след отварянето си тези кутийки не изчезват.

— А ти откъде знаеш толкова много за тях? — любопитно се осведоми девойката. Едновременно с това тя си наля чай и прибави мед.

— Моя приятелка получи подобен дар. Тя отвори кутийката, сънува съня и прие ухажването. Но младежът умря преди сватбата. Няколко години по-късно тя се омъжи за брат му.

— Ух — потрепери Малта. Едновременно с поредната лъжица каша тя отбеляза: — Не мога да си представя да се омъжа за човек от Дъждовните земи. Те са наши роднини, но все пак… Как бих могла да целуна някой, който е покрит със струпеи? Или дори да сядам с него на закуска?

— Външният вид далеч не е всичко за мъжете — студено каза баба ѝ. — Когато осъзнаеш това, ще започна да се отнасям към теб като към жена.

Неодобрителния си поглед Роника премести върху дъщеря си.

— Какво ще правим сега? — попита старицата.

Майката на Малта поклати глава.

— Какво бихме могли да направим? Ще обясним с подобаващата любезност, че по някакъв начин дарът е изчезнал, преди да успеем да го изпратим обратно. Но въпреки това не можем да го приемем, защото Малта е прекалено малка.

— Не бихме могли да кажем, че подаръкът е изчезнал! — възкликна възрастната жена.

— А какво друго ни остава? Да излъжем? Да им кажем, че подаръка ще задържим, но жеста отказваме? Или да се престорим, че изобщо не сме го получавали? — С всяко следващо предложение гласът на Кефрия ставаше все по-саркастичен. — Така само ще се изложим още повече. Тъй като вината е моя, аз ще поема отговорността за случилото се. В писмото си ще пиша, че съм оставила кутията на място, което съм смятала за безопасно, ала на сутринта не съм могла да я открия. Ще им предоставя най-искрени извинения. Но освен това ще отхвърля поканата и тактично ще изтъкна, че изпращането на подобен дар тъй рано в ухажването далеч не е подобаващо…

— Не и по Дъждовните стандарти — възрази старицата. — И особено за рода Купрус. Техните богатства са легендарни. За момчето подобна кутия най-вероятно е била обикновена играчка.

— Тогава да вземем да омъжим Малта за него — хапливо каза Кефрия. — Един заможен роднина би ни помогнал значително.

— Майко! — ядосано възкликна Малта. Тя се дразнеше, когато майка ѝ говореше така.

— Това беше шега, Малта. — Кефрия се надигна от масата. — Писмото няма да бъде лесно за съставяне, а нямам много време, ако искам то да пристигне на борда на Кендри. Най-добре да се захващам веднага.

— Увери ги, че ако впоследствие открием кутията, тя ще им бъде върната — предложи Роника.

— Разбира се. Аз така или иначе възнамерявам да претърся стаята си отново. Но писмото е по-важно. Поне него искам да изпратя навреме.

И майката на Малта побърза да излезе.

Девойката бързо погълна последната лъжица каша, ала пак не беше достатъчно чевръста.

— Малта — поде баба ѝ с тих, но непоколебим глас. — Ще те попитам още веднъж: ти ли си откраднала кутията от покоите на майка си? Не, помисли си, преди да ми отговориш. Помисли какво означава това за честта на нашия род, за твоята собствена чест. Отговориш ли ми искрено, обещавам, че няма да ти се сърдя за предишната ти лъжа.

Старицата зачака, вперила змийски поглед в нея.

Малта остави лъжицата си.

— Нищо не съм откраднала — с треперещ глас каза тя. — Не проумявам как можеш да мислиш подобни неща за мен. Какво толкова съм ти направила, за да заслужа тези постоянни обвинения? Така ми се иска татко да беше тук. И да можеше да види как се отнасяте с мен в негово отсъствие. Готова съм да се обзаложа, че той далеч не е възнамерявал единствената му дъщеря да води подобен живот!

— Не. Той отдавна щеше да те е продал като крава — отвърна баба ѝ. — Не се прави на възмутена пред мен. Майка си може и да успееш да заблудиш, но не и мен. Ще ти кажа още нещо. Ако си откраднала кутийката и си я отворила, това ни поставя в изключително трудно положение. Но нещата стават още по-сложни, ако продължиш да лъжеш и задържиш кутийката. Малта, към интереса на едно от най-заможните семейства на Дъждовните Търговци не бива да се отнасяш с подобно лекомислие. Тук не е моментът за детинските ти игри. Във финансово отношение ние се намираме на ръба. До този момент ни е спасявала единствено непоклатимата ни репутация на хора, които винаги удържат на думата си. Ние не лъжем, не мамим, не крадем, а винаги и по честен начин изплащаме задълженията си. Но ако хората престанат да вярват в това, ако започнат да смятат, че ние не удържаме на думата си, с нас ще бъде свършено, Малта. Свършено. И ти също, колкото и да си млада, ще трябва да понесеш последиците от това.

Девойката се надигна бавно. И рязко захвърли лъжицата си, карайки чинията да зазвънти.

— Баща ми скоро ще се върне с натежала кесия. Той ще изплати дълговете ви и няма да допусне разрухата, довлечена от вашето твърдоглавие, да ни сполети. Нямаше да имаме тези нелепи проблеми, ако дядо беше плавал по Дъждовната река, като всички останали собственици на живи кораби. А ако ти беше послушала Давад и беше продала крайбрежната земя или поне му беше позволила да я обработва с робите си, нямаше да ни се налага да мизерстваме. Не моята упоритост заплашва това семейство, а твоята.

Суровостта върху лицето на баба ѝ бе отстъпила пред шок. А устните ѝ бяха пребледнели от гняв.

— Нима ти имаш навика и да подслушваш, скъпа ми внучке? Да подслушваш какво казва един умиращ мъж на съпругата си? Много неща си мислех за теб, Малта, и добри, и лоши. Но никога не си бях помисляла, че ще седнеш да подслушваш като някаква долна прислужничка.

Малта студено отметна глава и отвърна със спокоен глас:

— Непрекъснато чувам как една истинска жена трябвало да познава паричното положение на семейството, да бъде способна да усеща опасностите и възможностите. Обаче ми се струва, че ти си по-скоро готова да пропуснеш всяка възможност, само и само за да държиш баща ми в неведение. Ти не го смяташ за член на това семейство, нали? Него го бива да ти прави внучета и да занимава майка ми. Но да не е посмял да мисли за нещо друго! Защото тогава е възможно да застраши собствените ти намерения. Ти възнамеряваш да задържиш контрола над това семейство на каквато и да било цена. По-скоро си готова да разрушиш всички в него, отколкото да отстъпиш.

Дори самата тя не бе осъзнавала дълбочината на разяждащия гняв.

С треперещ глас баба ѝ отвърна:

— Баща ти не познава нашите обичаи, защото не си е правил труда да се запознае с тях. Ако беше го сторил, аз не бих се опасявала от положението му, Малта. — Тя си пое дъх. — В този момент ти ми показваш, че притежаваш разбиране, каквото аз не подозирах. Ако беше го демонстрирала по-рано, двете с майка ти щяхме да се отнасяме с теб като с възрастна. А сега искам да разбереш следното. Когато Ефрън… Когато дядо ти почина, аз можех да придобия много по-голям контрол над семейното богатство. Той искаше да остави кораба на Алтея, не на Кефрия и баща ти. Аз бях тази, която го убеди, че баща ти би бил по-добър капитан. Щях ли да сторя това, ако желанието ми беше да задържа властта за себе си? Ако не исках баща ти да стане истински член на това семейство? Аз се осланях на мъдростта му. Ала той не се ограничи единствено да наследява, а започна да внася промени, без да притежава същинско разбиране за онова, което променя. И защо тези промени ще се отразят негативно. Той не се консултира с никого. Просто смяташе, че неговото разбиране е най-добро. Аз нямам намерение да крия неща от него, Малта. Неговото невежество е крепост, която той сам издигна около себе си и сам защитава ожесточено.

Малта я слушаше, ала неволно. Тя знаеше, че старицата притежава много по-голям опит от нея, че в изреченото се крият лъжи, които тя завистливо изричаше по адрес на дръзкия и красив мъж. Ала девойката не беше достатъчно умна, за да ги открие сама. Затова тя се усмихна:

— В такъв случай ти няма да имаш нищо против да му кажа всичко, което ми е известно, за да отстраня тъй наскърбяващото те невежество. Няма да имаш нищо против, ако му кажа, че за Дъждовната река няма никакви карти; че живият кораб сам намира пътя си. От това незнание определено трябва да го отърва.

През цялото време тя напрегнато наблюдаваше лицето на баба си, търсейки реакцията. Ала опитната дъртуша не се издаде, а само поклати глава:

— Ти изричаш заплаха, дете, без дори да осъзнаваш, че заплашваш себе си. Общуването с народа от Дъждовните земи носи своите цени и опасности. Те са наш род; аз няма да говоря зле за тях. Договорите, сключени с тях, ще продължавам да спазвам. Ала двамата с Ефрън отдавна решихме, че няма да сключваме нови споразумения с тях. Защото искахме нашите деца и внуци, да, внуци, сами да определят живота си. По тази причина живяхме по-тежко от необходимото, а изплащането на дълговете ни се проточи излишно. Тогава ние нямахме против тази саможертва. — Гласът на баба ѝ започна да трепери. — Саможертва, която ние направихме и заради теб, капризна глезло! И за какво? В твоите жили тече калсидска морска вода, а не бингтаунска кръв.

Възмутената старица бързо напусна стаята — оттегляне без никакво достойнство. Малта знаеше, че това издава победата ѝ. Най-сетне тя се бе изправила лице в лице с деспотичната старица и я бе надвила. От този момент всички те трябваше да се отнасят с нея по различен начин. Защото Малта бе доказала, че волята ѝ по нищо не отстъпва на волята на баба ѝ. А думите, които възрастната жена бе изтърсила на излизане, не я интересуваха. Така или иначе те бяха лъжа.

И като ставаше дума за лъжи… тя не бе възнамерявала да лъже за кутията. Не би излъгала, ако старицата не беше изглеждала тъй уверена във вината ѝ. Ако Роника Вестрит я бе погледнала с колебание, допускащо възможността за невинност, Малта би казала истината. Но каква полза да казваш истината на хора, които вече те смятат за порочна и само биха получили потвърждение за виждането си? Защо да не излъже повторно и да стане онази лъжкиня, за която баба ѝ не само вярваше, а и се надяваше, че е? Да, баба ѝ искаше да има порочна внучка, за да може да си намери оправдание за отвратителния начин, по който се отнася към своя зет. Роника сама си беше виновна за всичко. Отнасяш ли се зле с другите, те заслужено започват да се отнасят зле към теб.

— Малта?

Гласът бе много тих и много предпазлив. Нечия ръка се отпусна на рамото ѝ.

— Добре ли си, мила?

Девойката се извърна, сграбчи купата и я хвърли пред краката на Рейч.

— Мразя каша! Да не си посмяла да ми поднесеш отново каша! Каквото щеш готви, само да не е овесена каша. И не ме докосвай, никой не ти е дал право. Почисти и ме остави на мира!

Тя изблъска смаяната робиня и излезе от стаята. Ама че глупави бяха тези роби.

— Парагон, има нещо, за което бих искала да поговорим.

Янтар бе прекарала целия следобед с него и с помощта на фенер бе обходила цялата му вътрешност. По време на този оглед тя задаваше множество въпроси, на някои от които Парагон можеше да отговори, а други посрещаше с мълчание — заради неспособност или нежелание да предостави отговор. Тя дори намери вещите на Брашън и невъзмутимо ги бе подредила по свое усмотрение.

— Някоя вечер аз ще дойда, за да нощувам тук. Какво ще кажеш? — предложи тя. — Тогава двамата ще си разказваме истории до разсъмване.

Жената се бе отнасяла с голям интерес към всичките си открития. Кесийка със зарове, скрита от някакъв моряк, за да може да играе на смяната си. Издълбани в една от стените думи — „Три дни, Са да ни е на помощ“. Тя бе поискала да знае кой и защо е оставил това съобщение. Кървавите петна я бяха интересували особено. В диренето си Янтар бе открила седемнадесет петна върху палубата и вътрешността. Освен тях имаше още шест петна, но това Парагон премълча. Той нямаше желание да ѝ разказва за деня, в който тази кръв бе пролята, и за имената на пролелите я. В капитанската каюта тя бе открила шкафа, който трябваше да съдържа бордовите дневници. Те отдавна не бяха там; ключалката бе разбита, заедно с част от самата врата. Към тази тема Янтар бе проявила особено любопитство. Заради липсата на дневниците ли той не можел да си спомни? Наистина ли? Тогава как си спомнял нейните визити и посещенията на Мингсли? Те не били отбелязани в дневник.

Той бе свил рамене.

— След десетина години ти ще си изгубила интерес към мен и няма да идваш повече. Аз също ще съм те забравил. Ти дори не се замисляш, че ме питаш за събития, случили се още преди ти да си била родена. Колко добре си спомняш детските си години?

— Смътно — бе отвърнала тя. И разговорът им бе притихнал, до онзи момент, в който Янтар го бе подела отново, започвайки със сериозен тон, че искала да му съобщи нещо.

— Знаеш ли какво направих вчера? Отидох при Давад Рестарт и му предложих да те купя.

Думите ѝ го сепнаха.

— Давад Рестарт не може да ме продава — студено отвърна Парагон. — Аз не му принадлежа. Освен това един жив кораб може да бъде продаван единствено между роднини. И то само в най-критични условия.

Сега беше ред на Янтар да замълчи.

— Очаквах, че ще знаеш тези неща. Но след като не са ти известни, трябва да ги научиш, защото те те касаят. От месеци сред новодошлите се носят слухове, че ти си обявен за продан. Давад изпълнява ролята на посредник. В началото близките ти настояваха да не бъдеш използван като кораб, защото… не искаха да носят отговорност за още смърт…

Тя затихна.

— Колко откровено мога да говоря с теб? Понякога ти си тъй мъдър, а друг път…

— И ти си предложила да ме купиш? Защо? Какво ще изработиш от тялото ми? Накити? Мебели?

Парагон едва се сдържаше; сарказмът започваше да се просмуква в думите му.

— Не — въздъхна тя. И продължи, по-скоро към себе си. — Боях се, че ще стане така.

След един дълбок дъх Янтар продължи:

— Аз възнамерявам да те задържа тук, в това ти състояние. Това бяха условията на моето предложение.

— Да остана тук завинаги, та да ме кацат чайки и раци да дълбаят край мен? Да остана на брега, докато обикновените ми дъски не изгният и аз не се разпадна на купчина крещящо магическо дърво?

— Парагон! — Викът ѝ съдържаше гняв и мъка. — Успокой се. Успокой се и ме изслушай. Никога не бих допуснала подобно нещо да ти се случи. В един момент ще се нуждая от помощта ти. Но самата аз не бих могла да ти помогна на свой ред, ако не ме оставиш да довърша. А аз много бих искала да ти помогна.

С всяка следваща дума гласът ѝ притихваше.

— Е, ще ме изслушаш ли? Поне ще ми дадеш ли шанс да довърша?

— Да чуем — студено отвърна корабът. Само лъжи и обвинения. Измами и предателства. Но той щеше да я изслуша, за да извлече истината от лъжите ѝ и да успее да се подготви.

— Парагон… — Тя въздъхна задавено и отпусна длан върху корпуса му. Корабът се постара да не обръща внимание на допира и тръпките, които той породи. — Родът Лъдчънс, твоето семейство, е изпаднал в тежко положение. Тежки времена. Това важи за повечето Търговски родове. Много са факторите, виновни за това: робите, северните войни… но това не ни засяга пряко. За нас е от значение, че твоят род спешно се нуждае от пари. Новодошлите знаят това и искат да те купят. Не съди близките си. Те отхвърлиха всички предишни предложения. Ала когато предложената сума бе изключителна, те уточниха, че не биха те продали на човек, който възнамерява да плава с теб.

Парагон почти усети как тя поклаща глава.

— А спекулантите разтълкуваха това условие единствено като намек, че твоите близки са готови да те предадат като кораб, но срещу много по-висока цена.

Жената си пое дъх и направи опит да се успокои.

— Приблизително по същото време започнах да дочувам слухове, че единствено живите кораби били подходящи за плаване по Дъждовната река. Единствено техните корпуси оставали непокътнати от киселинните бели води, които понякога се спускат по течението ѝ. Това ми се стори разумно, предвид факта, че ти си лежал тук толкова време, без да изгниеш. И ме накара да разбера защо Търговските родове са склонни да обричат цели бъдещи поколения, за да се сдобият с подобен кораб. Притежаването на такъв съд е единственият начин да се участва в размяната на стоки по Дъждовната река. И сега са наизлезли нови слухове. Новодошлите, които ще наддават за теб, обещават, че няма да винят никого при евентуално нещастие. — Тя замълча. — Парагон, слушаш ли ме?

— Да — отвърна той, извърнал глава по посока на океана. И със сух глас превърна потвърждението в подкана. — Слушам те.

— Първо искам да разбереш, че ти казвам това, защото смятам, че трябва да го знаеш, а не защото изричането му ми доставя удоволствие. Та. До този момент семейство Лъдчънс отхвърля предложенията. Мисля, че близките ти се опасяват от реакцията на Търговците: това би допуснало външни лица в търговията по Дъждовната река, до този момент изключителна привилегия на старите жители на Бингтаун. А може би близките ти все още проявяват някаква загриженост към теб. На това разчитах аз, когато направих предложението си. Моята оферта не беше тъй висока, защото аз не притежавам богатствата на новодошлите прекупвачи. Но аз вплетох в нея обещанието, че ти ще останеш невредим и на сушата. Струва ми се, че близките ти те държат на брега, защото по свой начин се грижат за теб и искат да те държат в безопасност.

— Разбира се. Още от самото начало в Бингтаун е традиция побърканите и сакатите да бъдат държани на закътано. — Парагон се изсмя горчиво. — Вземи за пример Дъждовните Търговци.

— Кого?

— Именно. Никой не чува за тях, никой не знае за тях, никой не се замисля за някогашните спогодби с тях. Пък ние двамата с теб, още по-малко. Но ти продължи. След като ме закупиш и обещаеш да ме оставиш на същото място, какво включват плановете ти?

— Парагон — с отчаяние в гласа изрече тя. — Ако зависеше от мен, ако можех да мечтая като децата и да се надявам, че тези мечти ще се сбъднат, тогава бих казала, че ще доведа занаятчии, които да те изправят и да те обградят с подпори. И бих дошла да живея на борда ти. На скалите над теб бих засадила градина с уханни цветя, които ще привлекат птици и пеперуди. Лози ще се спускат чак до брега и ще разцъфват прекрасно. А теб самия бих обградила със скулптури и езерца, пълни с морски звезди и червеникави рачета.

С навлизането в това чудато видение тя се разпалваше все повече.

— Бих останала да живея и работя на борда ти; по залез бих вечеряла на палубата, за да разговаряме. А ако смеех да бъда още по-дръзка, щях да се надявам, че някой ден ще намеря магическо дърво и с негова помощ ще успея да ти върна зрението. Тогава заедно ще посрещаме изгрева, а привечер ще наблюдаваме как сенките обгръщат градината. И бих се сбогувала със света, защото ще съм намерила свой собствен свят. И двамата с теб бихме били щастливи.

Парагон не можа да отговори веднага. Детинският образ изникна в мислите му; неочаквано той вече не беше кораб, а момче, което с готовност би търчало из подобно място, напълнило джобове с пъстри камъчета и раковини, пера и…

— Ти не си моя близка. И никога няма да бъдеш. — Тежките му думи потъпкаха образа.

— Зная това — тихо отвърна жената. — Затова казах, че е само мечта. Наистина копнея да сторя това, но не зная колко дълго ще мога да остана в Бингтаун или при теб. Ала това е единствената надежда да те спася, Парагон. Ако отида при близките ти и им кажа, че ти подкрепяш подобна спогодба, възможно е те да се съгласят, заради връзката…

Думите ѝ затихнаха. Парагон скръсти ръце над звездовидния белег на гърдите си.

— Да ме спасиш? От какво да ме спасиш? — презрително се осведоми той. — Умееш да разказваш, трябва да ти се признае. Ала аз съм кораб. Създаден съм, за да плавам. Нима мислиш, че бих избрал да лежа на този бряг и да полудявам от скука? Не. Щом близките ми са избрали да ме продадат като роб, нека поне робството бъде познато. Аз нямам никакво намерение да ставам твоя куклена къщичка.

Особено след като тя бе признала намерението си да напусне, признала, че нейната дружба е само начин за запълване на времето, задържащо я в Бингтаун. Рано или късно тя щеше да го изостави, като всички останали. Всички човеци го изоставяха рано или късно.

— Затова най-добре върви при Давад Рестарт и му кажи, че оттегляш предложението си — посъветва той, нарушавайки натежалата тишина.

— Нямам такова намерение.

— Ако ме купиш и ме обречеш да стоя тук, аз ще те мразя вечно. И ще ти донеса нещастие, каквото не можеш да си представиш.

— Аз не вярвам в късмета, Парагон — със спокоен глас отвърна тя. — Аз вярвам в съдбата. И вярвам, че моята съдба съдържа далеч по-ужасяващи и съкрушителни аспекти, отколкото можеш да си представиш. Ти си един от тях. За доброто на детето, заплашващо ме изсред дървените кости на кораба, ще те купя и ще те държа в безопасност. Или поне доколкото съдбата ми позволи. — Янтар отпусна длан върху корпуса му.

В гласа ѝ нямаше страх. Единствено чудата нежност се долавяше в него.

— Просто сложи нови бинтове — тросна се Кенит. — В един момент ще зарасне.

Ета поклати глава и със загрижен глас възрази:

— В това състояние раната няма да започне да се подобрява сама. — Тя внимателно докосна бедрото на засегнатия крак. — Кожата ти все така е възпалена и чувствителна. Ти потръпваш и при най-малкия допир. Течностите, които сълзят от нея, не изглеждат като признак на заздравяване…

— Млъкни — нареди той. — Аз съм силен мъж, а не някаква си сополива курва. Само въпрос на време е кракът да оздравее. Щом не искаш да ме превържеш, мога да го сторя и сам. Или да повикам Соркор. Но нямам време да слушам как ми докарваш лош късмет.

Рязка болка, остра като зъбобол, се стрелна по крака му. Пиратът несъзнателно изохка и впи пръсти в чаршафите си, за да не изкрещи.

— Знаеш, че това трябва да се направи, Кенит — умоляваше тя.

Капитанът трябваше да изчака няколко секунди, за да си поеме нужния дъх.

— Да, трябва да те хвърля на змиите, та отново да заживея спокойно. Махай се и изпрати Соркор. Предстои ми да изготвям планове, нямам време да слушам кудкудякането ти.

Тя прибра изцапаните превръзки и мълчаливо излезе. Най-сетне. Кенит взе патерицата, облегната край леглото. Нея бе изработил Соркор. При наклонена палуба омразната проклетия беше безполезна, но в спокоен ден на котва капитанът можеше да се добере до масата. Той я достигна с три болезнени подскока, всеки от които изпълваше чукана му с агония.

Кенит се опря на масата и приведе над нея лицето си, обляно в новоизникнала пот.

На вратата се почука.

— Влез, Соркор.

Помощникът надникна плахо, но при вида на капитана, застанал пред масата, той се усмихна като дете, на което са предложили сладкиши, и побърза да влезе в каютата. Кенит не пропусна да отбележи, че заместникът му си има нова жилетка, с още по-богата везба.

— Виждам, че от лечителя е имало полза — поздрави той. — Очаквах. Предишните двама не ми изглеждаха особено обнадеждаващи. Винаги е за предпочитане да се обърнете към възрастен човек, който притежава опит и…

— Млъкни, Соркор — прекъсна го капитанът. — И от него имаше същата полза като предишните двама. В Биволския залив практиката е, че ако не можеш да излекуваш дадена болежка, трябва да създадеш друга, за да отвлечеш с нея вниманието на жертвата. Защо, питам го аз, си мисли, че ще може да излекува нова рана в крака ми, след като не може да излекува предишната? А той мълчи. — Кенит сви рамене. — Най-вероятно ще се излекувам и сам, без пиявици и еликсири.

Усмивката на Соркор бавно изчезна.

— Да, най-вероятно — сухо се съгласи той.

— Последният също беше на това мнение.

— Само защото ти не спря да го заплашваш — остро изтъкна Ета отвъд прага. — Соркор, кажи му. Кажи му, че кракът трябва да се отреже по-високо, да се отстрани засегнатата част. Теб той ще послуша, защото те уважава.

— Остави ни, Ета.

— Нямам къде да отида.

— Върви да си купиш нещо. Соркор, дай ѝ пари.

— Не са ми нужни пари. Всички в Биволския залив знаят, че съм твоя любовница: стига да погледна към нещо, те вече ми го тикат в ръцете и ме умоляват да го взема. Но аз не искам нищо от тях, искам единствено ти да оздравееш…

Кенит въздъхна.

— Соркор, бъди така добър да затвориш вратата след нея.

— Моля те, Кенит, няма да ви преча. Позволи ми да остана. А ти, Соркор, говори с него, убеди го…

Тя продължи да скимти през цялото време, докато Соркор смутено я избутваше и залостваше вратата след нея. Ако можеше да се оправи с нея сам, Кенит не би бил тъй мек. Ала точно това беше проблемът. Сега тя го виждаше слаб и се опитваше да налага волята си над всичко. А случилото се с пленниците го бе навело на мисълта, че тя е започнала да развива склонност към измъчването на беззащитни мъже. Дали нямаше някакъв начин да я остави в Биволския залив?

— Как са нещата на сушата? — попита Кенит по начин, съответстващ на току-що започнал разговор.

Соркор не отвърна веднага, но в крайна сметка реши да подеме този диалог.

— По-добри не биха и могли да бъдат. Освен ако вие самият не се появите на сушата. Те не спират да ви канят, както вече ви казах. Още при вида на Гарвановия стяг ни предадоха целия град. По кейовете се бяха струпали хлапета, които крещяха името ви. Дори чух едно да казва, че вие сте по-велик пират от Игрот Грозни.

Кенит сгримасничи.

— Като малък познавах Игрот. Славата му е преувеличена.

— И все пак това си заслужава да се отбележи. Хората ви сравняват с човек, който е опожарил двадесет града и…

— Достатъчно за славата ми — прекъсна го капитанът. — Как вървят търговските ни дела?

— Местните ни осигуриха пресни припаси, а Сикерна вече бива поправяна. — Едрият пират тръсна глава. — На много места корпусът е прогнил. Изненадвам се, че сатрапът е изпратил дар с подобна туба.

— Аз пък бих се изненадал, ако той вземе да оглежда корпусите на корабите си — сухо каза Кенит. — Как реагираха тукашните на новото население, което им доведохме?

— С отворени обятия. При последните отвличания изчезнал най-добрият им ковач. Ние им осигурихме двама. А музикантите и другите там са върхът. Вече три пъти те изиграха Освобождението на Сикерна. Един красавец изпълнява вашата роля. Дори са направили змия от хартия, коприна и обръчи, която се издига над водата и… — Тук Соркоровият глас рязко заглъхна. — Представлението много го бива, сър. Надали е останал тукашен човек, който да не го е гледал.

— Радвам се, че загубата на крака ми се е превърнала в източник на забавление за масите.

— Изобщо не е така, капитане… — поде заместникът, но Кенит му направи знак да замълчи.

— Сега да поговорим за живия кораб.

Соркор изруга.

— Нямахме ли споразумение? — напомни Кенит. — Ако не се лъжа, съвсем наскоро ние заловихме и освободихме превозвач на роби. Доколкото си спомням, сега е мой ред да се впусна подир жив кораб.

Помощникът се почеса по брадичката.

— Споразумението не беше съвсем такова, сър. То гласеше, че за всеки робски кораб, на който се натъкнем и освободим, ще нападаме по един жив кораб от онези, с които се сблъскаме. Но вие говорите за умишлено преследване и за залагане на капани.

— Което пак си е същото — подмина възраженията му другият.

— С цялото ми уважение, капитане, не е така. И ми се струва, че ще бъде най-добре за известно време да се върнем към предишната си дейност. Пак да се върнем към търговските кораби. Да си натрупаме пари, да се позабавляваме. Известно време да се държим настрана от робите и змиите. — Масивните му пръсти притеснено си играеха с копчетата на жилетката. — Вие ми показахте, че животът може да бъде различен от онова, което си мислех. Различен и за двама ни. Вие вече си намерихте прекрасна жена. Нейното присъствие веднага промени нещата. Вече разбирам онова, което вие се опитвахте да ми обясните. Ако се върнем в Заграба с добър товар… Е, спомняте си нещата, които Фолдин говореше… за почтителността и…

— Щом се сдобием с жив кораб, ще можеш да си избираш колкото девици искаш, Соркор — обеща Кенит. — Да си избираш нова всяка седмица, ако предпочиташ. Но първо идва живият кораб. Сега да говорим по същество. Ако приемем, че всичко, което сме научили от екипажа на Сикерна, е истина, в такъв случай на юг от нас все още има поне още един жив кораб. Ела да погледнеш картата. Струва ми се, че късметът ни е поставил в прекрасна позиция. На юг от нас се намира канал Буксира. Плаването там е трудно по всяко време, особено по време на прилив и отлив. Всеки кораб, отправен на север, трябва да го прекоси. Виждаш ли?

— Да — неохотно потвърди Соркор.

Кенит не обърна внимание на мусенето му.

— Така. В този пролив се намира Кривият остров. По-безопасно е островът да бъде заобиколен от източната страна. Там има няколко плитки участъка, но самите плитчини са сравнително спокойни. Но от западната страна е съвсем различно. Там течението е силно, особено при прилив. А близо до острова плитчините непрекъснато се разместват. Неслучайно там се намират Прокълнатите скали. — Капитанът замълча. — Спомняш ли си ги?

Соркор се навъси:

— Сякаш бих могъл да ги забравя. Вие ни преведохте през тях онзи път, когато ни преследваше сатрапската галера. Течението ни подхвана и ни запрати като стрела. После три дена не можех да повярвам, че сме оцелели.

— Именно. Много по-бързо, отколкото ако бяхме заобиколили острова от изток.

— И? — предпазливо попита помощникът.

— Ние ще спуснем котва тук. Това място предоставя прекрасна гледка към Буксира. Щом живият кораб навлезе в пролива, ние ще заобиколим от запад, за да го изпреварим. Докато корабът приключи със заобикалянето, ние вече ще го чакаме. Той няма да може да се върне назад, защото течението е прекалено силно. И ще бъде принуден да се вреже в сушата. — Кенит повдигна очи от картата и се усмихна към намръщения Соркор. — Така живият кораб става наш. Без никакви щети.

— Освен ако той просто не се вреже в нас — мрачно изтъкна заместникът.

— Няма — увери го капитанът. — А дори и да стане така, ние просто ще го вземем на абордаж.

— И да изгубим Мариета? — Соркор го погледна ужасено.

— За да придобием жив кораб!

— Това не е добра идея. Има стотици неща, които може да се объркат — възрази Соркор. — Възможно е да се разбием сред скалите. Онзи участък не е сред местата, където бих влязъл доброволно. Или ако те се окажат по-бързи от нас и успеят да ни изпреварят. Или…

Неговите възражения бяха породени от искрено нежелание, а не от стремеж да се убеди в качествата на плана. Наглецът смееше да му противоречи. Да противоречи на човека, без когото изобщо нямаше да се е издигнал до настоящия си пост. Само преди мигове той се бе кълнял, че дължи всичко на своя капитан, а сега не бе склонен да му предостави възможност да се сдобие с жив кораб.

Но Кенит осъзна начин да промени тактиката си.

Той повдигна ръка, за да спре излиянията на помощника си.

— Соркор, теб изобщо грижа ли те, е за мен? — попита той с обезоръжаваща прямота.

Това, очаквано, накара другия да замълчи. Соркор едва не се изчерви, докато заекваше:

— Разбира се, капитане. Ние плаваме заедно от толкова време… Не е имало друг човек, който да се е отнасял с мен по-справедливо…

Еднокракият поклати глава и се извърна, разчувстван.

— Никой друг няма да ми помогне в това начинание, Соркор. Ти си единственият, на когото се доверявам по такъв начин. Още от малък си мечтаех за жив кораб. Мечтаех си, че някой ден ще се разхождам по палубата на мой собствен жив кораб. А сега… — Той отново поклати глава и продължи по-бавно. — Понякога човек осъзнава, че краят му може да настъпи по-рано от очакваното. И се страхува от това. Ако нещата, които ми казаха за раната ми, са истина… — Той повдигна сините си очи към тъмния поглед на другия. — Това може да се окаже моят последен шанс.

— Капитане, не говорете така!

Върху белязаното лице заплашваха да изникнат сълзи! Кенит трябваше да прехапе устни, за да не допусне усмивката си. Освен това той се приведе над масата, за да се прикрие. Това се оказа грешка, защото патерицата му се подхлъзна. Пиратът успя да се залови за ръба на масата, ала върхът на ранения чукан пак докосна пода. Капитанът изрева от болка. И щеше да падне, ако Соркор не беше притичал да му помогне.

— Спокойно, сър, държа ви!

— Соркор — промълви той и напрегна ръце, за да се изправи. — Ще сториш ли това за мен?

Кенит трепереше заради усилието да остава изправен на един крак. Усилие, към което все още не беше привикнал. В действителност той не вярваше, че ще умре. Той щеше да оздравее, както оздравяваше винаги, без значение колко сериозно е ранен.

Но въпреки това той не можа да сдържи гримасата на болка и изменническата пот. Поне можеше да ги използва.

— Ще ми дадеш ли този последен шанс?

— Да, капитане. — В очите на Соркор личаха сляпа вяра и мъка. — Ще ви помогна да се сдобиете с жив кораб. Вие ще стъпите на палубата му, повярвайте ми.

Кенит се засмя напук на болката, прикривайки смеха в кашлица.

— Нима имам избор? — каза си той. И осъзна, че е изрекъл думите гласно. Соркор го наблюдаваше притеснено. С усилие Кенит се усмихна тъжно, придаде топлота на гласа си и поклати глава. — На кого друг бих могъл да се доверя, освен на човека, на когото съм се доверявал винаги през всичките тези години? Не ми остава избор, освен за пореден път да обременя дружбата ни.

Той посегна към патерицата си. И я взе, за да открие, че не разполага със силата да я държи здраво. Раната придърпваше към себе си цялата му сила.

— Боя се, че ще трябва да поискам помощта ти и за да се придвижа до леглото.

— Веднага — отзова се Соркор. Само една дума, но изпълнена с робското послушание на куче. Кенит си отбеляза тема за размисъл, когато се почувстваше по-добре. По някакъв начин молбата за помощ бе увеличила верността на неговия заместник. С назначаването на Соркор той бе направил добър избор. На негово място Кенит инстинктивно би усетил, че настъпва най-подходящата позиция за узурпиране на властта. Но за щастие Соркор разсъждаваше по-бавно.

Помощникът се приведе и вдигна Кенит на ръце, за да го отнесе до леглото. Това рязко раздвижване изостри болката. Капитанът се вкопчи в раменете му, замаян. За частица от мига го споходи отдавнашен спомен, извикан от миризмата на уиски и море — спомен от детството край баща му, едновременно плашещо и щастливо време.

Соркор внимателно го положи върху леглото.

— Да изпратя ли Ета?

Кенит немощно кимна. Той отново подири спомена за баща си, ала той му убягна. В паметта му изникна друго лице, елегантно и презрително. Има хляб в това хлапе. Може би от него ще излезе нещо.

Капитанът тръсна глава върху възглавницата, за да прогони образа. Соркор тъкмо затваряше вратата след себе си.

— Ти не заслужаваш да бъдеш сред подобни хора — тихо се обади гласец. — Не проумявам обичта им към теб. Самият аз бих се наслаждавал на деня, в който те проумеят истината, макар че този ден ще им донесе и страховито разочарование. Що за късмет ти е осигурил верността на подобни люде?

Кенит уморено повдигна китката си. Личицето, пристегнато край пулса му, се взираше в него. Възмущението му откровено разсмя капитана.

— Моят собствен късмет. Късметът на името и на кръвта ми. — И той отново се засмя, този път на себе си. — Верността на един бандит и на една курва.

— Твоят крак изгнива — с неочаквана злост изрече личицето. — Костта изгнива. Крайникът ще се вмирише и плътта му ще окапе, изгубила живота си. И всичко това защото ги не притежаваш смелостта да отстраниш собствената си гнилота. — Талисманът се усмихна презрително. — Разбираш ли метафората ми, Кенит?

— Млъкни — промърмори пиратът. Той отново беше започнал да се поти, като някакъв вмирисан дърт пияница. А беше облякъл чиста риза, чаршафите също бяха чисти! — Щом аз съм зъл, какво говори това за теб? Ти си част от мен, парче от мен.

— Това парче дърво някога имаше добра душа — заяви талисманът. — Ти накара да издълбаят лицето ти върху мен. А от устата ми излиза твоят глас. Аз съм обвързан с теб. Ала материалът, от който съм изработен, помни. Ние с теб не сме едно цяло, Кенит. И аз се заклевам, че никога няма да станем.

— Никой не е искал това от теб — с мъка и на пресекулки изрече пиратът. Сложил край на разговора, той затвори очи и се унесе.

Глава тридесета Борба и съюз

Първият роб на борда ѝ умря в ранния следобед.

Товаренето бе преминало бавно и тегаво. Силен източен вятър не бе спрял да тревожи водата, а на хоризонта неумолимо се бяха трупали облаци, обещаващи поредната зимна буря. Веригите роби бяха отвеждани с лодки до кораба и изтласквани нагоре по въжената стълба. Някои от клетниците бяха прекалено слаби, за да се катерят, други се страхуваха или не притежаваха нужната повратливост. Ала робът, който беше умрял, стори това по свое желание. Това се случи по средата на стълбата, по средата на бавното му изкачване. С висок смях той оповести:

— Избирам да си ида по бързия начин.

И робът просто се отпусна встрани. Тежестта на оковите му ускори падането и веднага го повлече към дъното. Дори и ако в някой от следващите мигове той бе размислил, пак не би могъл да се спаси.

В течната тъмнина далеч под корпуса ѝ се разгърна змийска плетеница. Вивачия долови гърчещото се съревнование за участие в закуската. Соленината на клетнишката кръв за момент изпълни водите около нея. Още по-голям беше ужасът ѝ, защото моряците не подозираха нищо.

— Долу има змии! — извика им тя, ала те ѝ обърнаха толкова внимание, колкото обръщаха и на робските молби.

След тази случка побеснелият Торг нареди робите да бъдат вързани заедно и по време на прекачването. Това допълнително затруднение още повече забави изкачването, но помощникът нямаше против това разтегляне. Напротив, той изглеждаше особено удовлетворен и не пропускаше да напомня на изкачващите се, че следващият опитал ще трябва да отговаря пред всичките си другари. Повече никой не подири спасението на смъртта; Торг остана изключително доволен от досетливостта си.

Прекачването им на борда представляваше само прелюдия към същинската агония. Струпаните в трюма роби издишваха мизерия; тази миазма на мъка изпълни цялата ѝ вътрешност. Клетниците не само бяха натъпкани, а и привързани един за друг — без съдействието на другарите си те не биха могли да помръднат. И товарните помещения тъмнееха от страха им; той се отделяше с урината им и се процеждаше в сълзите им. Много скоро Вивачия се почувства пропита с нещастие.

В котвеното помещение, хармонизиран с усещанията ѝ и прибавящ свой специален оттенък към мъката, седеше Уинтроу. Уинтроу, който я бе изоставил, отново се намираше на борда ѝ. В тъмното той лежеше върху дъските, с все още оковани крайници, с лице, върху което бе татуиран нейният лик. Той не ридаеше и не спеше. Просто се взираше в тъмнината и усещаше. Споделяше нейното осъзнаване на робската мизерия.

Уинтроу заместваше сърцето, което тя не притежаваше, за да пулсира с отчаянието на робите. Той чувстваше целия спектър на тяхното отчаяние — от дискомфорта на полуидиота, който дори не бе в състояние да осъзнае промяната, настъпила в живота му, до усещанията на възрастния скулптор, чиито ранни произведения все още красяха покоите на сатрапа. В най-долната част на трюма ѝ, досами дъното, биваха пренасяни най-долнокачествените роби. Задраскани лица, нищо повече от жив баласт, оцелелите от който щяха да бъдат продадени в Калсид. В едно отделено помещение, където по-рано се бяха съхранявали топове коприна или бъчви вино, сега стояха занаятчиите. Те притежаваха лукса да седят върху посипани със слама дъски, а веригите им бяха достатъчно дълги, за да позволят на някои от тях да се изправят. От тези умели роби Кайл бе закупил далеч по-малко от възнамеряваното. Живият му товар бе изграден почти изцяло от работници със скромна специализация и изпаднали в затруднения калфи — хора, които някаква слабост или глупост бе тласнала към прекалено високи дългове и бе принудила да я изплатят със свободата си.

А в кубрика се долавяше различна мъка. Тя идваше от онези от моряците, които не бяха одобрявали намеренията на капитана още от самото начало. Други не се бяха впечатлили от това и невъзмутимо бяха се включили в преустройването на трюма — за тях веригите и скобите представляваха поредното средство за придържане на товара.

Самата Вивачия се бе стараела да не мисли за това. Ала през последните два дни отлаганото се бе превърнало в реалност, неподлежаща на отбягване. И робите бяха пристигнали на борда: мъже, жени и растящи деца. Всички те бяха татуирани. Някои от тях смогваха да носят веригите си умело, без да се разраняват допълнително. Други не спираха да напрягат сили срещу оковите. Но никой от тях не бе преживявал подобно пътуване: робите, напускащи Джамаилия, биваха изпращани в Калсид. Никой не се връщаше.

Моряците от екипажа ѝ вече привикваха — някои по мъчителен начин — да не поглеждат към очите и лицата и да не се вслушват в гласовете, които умоляваха, ругаеха или се оплакваха. Та това беше товарът им. Стоката. Блеещи овце, изпълващи търбуха на кораба. Всеки от моряците намираше собствен начин да обяснява присъствието на татуираните човеци. И други думи, с които да ги описва. Шеговитостта на Комфри бе изчезнала още в първия ден на товаренето. Майлд се стремеше да открие някакво веселие, прибягваше до шеги, които не бяха забавни, а само хвърляха пясък връз разранената съвест. Гантри изпълняваше задълженията си мълчаливо, ала вече знаеше, че щом този курс приключи, той никога повече няма да стъпи на борда на робски кораб. Единствено Торг изглеждаше неподправено доволен. Нищожната му душица ликуваше за възможността за себепрослава. Той крачеше сред редиците окован товар и се наслаждаваше на тяхното пленничество, каращо го да се чувства свободен. В мислите си помощникът вече бе изградил списък с нуждаещите се от допълнително дисциплиниране роби. За нея Торг беше парче мърша, което ситуацията бе разместила, за да покаже разяждащите го червеи.

Тя и Уинтроу споделяха мъката си. И дълбоко в себе си, отвъд яснотата на мислите, Вивачия засилваше усещането, че нищо от тези неща не би се случило, ако нейните близки бяха постъпили отговорно към нея. Ако неин истински роднина стоеше на капитанския ѝ пост, той би споделял онова, което тя чувства. Ефрън Вестрит никога не би я подложил на подобни страдания. Алтея дори не би могла да си го помисли. Ала Кайл Хейвън не можеше да я чуе. И запазваше невъзмутимо мълчание. Единствената емоция, която Уинтроу разпознаваше в баща си, бе леденият гняв, доближаващ се до ненавист, към собственото му потомство. Вивачия смяташе, че Кайл гледа на тях като на взаимно подхранващ се проблем: кораб, който отказва да се подчинява на нарежданията му заради едно хлапе, което отказва да се вслуша в баща си. И тя се опасяваше, че Кайл е решен да прекърши един от двамата. Или и двамата, стига да можеше.

Вивачия също продължаваше да мълчи. Миналата нощ Кайл не бе довел сина си при нея, а направо го бе захвърлил в старата му килия и бе наминал до носа, за да ѝ разкаже за залавянето му. Със самодоволен глас, предназначен колкото за нея, толкова и за всички дежурни, той бе разказал как е открил сина си на робски търг и го купил за кораба. Щом отплавали, той щял да ѝ доведе момчето, за да го повери на нейните грижи — защото баща му вече не искал да има нищо общо с него.

Неговият удължен монолог не успя да изтръгне някаква реакция от нея, макар че в един момент Кайл буквално започна да се дави от собствените си слюнки. Едно раздвижване на вятъра донесе до нея миризмата на уиски. Нов порок за Кайл Хейвън, да се качва пиян на борда.

Кайл гледаше на нея и на Уинтроу като на елементи от механизъм, които трябва да напаснат един към друг, за да започнат работа. Ако двамата бяха цигулка и лък, Кайл би ги удрял един в друг, очаквайки да чуе музика.

И тя продължаваше да мълчи.

— Купих ти проклетото безполезно хлапе! — говореше той. — Нали това искаше ти?! Е, той вече е твой, твой за целия остатък от безполезния си живот!

Кайл се обърна и започна да се отдалечава, но на втората крачка спря, за да добави:

— По-добре му се радвай. Това е последният път, в който се опитвам да ти угодя.

Едва в този миг тя най-сетне разпозна ревността в гласа му. Някога той бе копнял за нея — един кораб от най-редкия и най-скъпия тип. Капитанът на подобен съд ставаше част от най-елитните мореплаватели, които единствени търгуваха по Дъждовната река и оправдано си навличаха завистта на всички останали свои колеги. Още тогава Кайл бе познал същинската ѝ стойност, бе копнял за нея и бе я ухажвал. А с елиминирането на Алтея той бе смятал, че е отстранил всичките си съперници. Ала нищо от това му внимание не се бе оказало достатъчно за нея. Тя му бе обърнала гръб, за да го замени с едно незряло хлапе, неспособно да оцени същинската ѝ стойност. Кайл се оказваше в ролята на низвергнат влюбен, чиято мечта да я притежава се бе разпаднала. При строшаването си късчетата ѝ се бяха превърнали в ненавист.

Какво пък, тази ненавист беше взаимна, студено си каза тя.

По-трудно ѝ беше да опише онова, което тя изпитваше към Уинтроу. Може би то не се отличаваше от нещата, които Кайл изпитваше към нея.

На следващото утро Майлд се облегна край нея, крадешком наместващ късче киндин в устата си. Вивачия се навъси. Тя не обичаше, когато той използваше наркотика, не харесваше начина, по който киндинът правеше за нея по-трудно да го възприема. Но можеше да разбере причините, накарали го да прибегне към това изкуствено спокойствие.

Тя изчака юношата да прибере остатъка от парчето в ръкава си и тихо каза:

— Майлд, кажи на капитана, че искам да ми доведе Уинтроу. Веднага.

— Сар… — тихо изруга момчето. — Корабе, защо мен хвърляш на лъвовете? Не може ли просто да му кажа, че искаш да говориш с него?

— Не, защото не искам да разговарям с него. Нямам какво да му кажа. Просто искам Уинтроу да ми бъде доведен.

— Моля те — хленчеше Майлд. — Той вече се е навъсил, защото някои от задрасканите лица са болни. Торг казва, че те се преструват; те казват, че ако не бъдат преместени сред по-добри условия, всички ще умрат.

— Майлд.

Само една дума, но с интонация, която повтаряше искането.

— Да, госпожо.

Не ѝ се наложи да чака дълго. Разфучалият се Кайл изникна на предната палуба.

— Какво искаш пък сега? — каза той.

Вивачия премисли мълчанието си.

— Уинтроу. Както вече си разбрал.

— По-късно. Когато вече сме вдигнали котва и малкото помиярче не може да избяга отново.

— Чу какво ти казах.

Той мълчаливо се оттегли.

Вивачия все още не можеше да определи чувствата си към Уинтроу. Тя се радваше на завръщането му. Ала не можеше да подмине себичността, съдържаща се в тази радост. И унизителното осъзнаване, че колкото и да я ненавиждаше той, тя винаги щеше да го приветства с готовност. Нима тя нямаше гордост? Още в мига, в който юношата бе стъпил отново на борда, тя бе подновила връзката си с него. Бе се вкопчила в него и във всичко онова, което го правеше Вестрит, за да заздрави собствената си идентичност. Почти мигновено тя се бе почувствала по-добре, по-уверена в себе си… по-запозната със себе си. Чрез него тя определяше себе си: нещо, по-рано оставало неосъзнато. Вивачия бе знаела, че е обвързана с него, ала по-рано бе отъждествявала това обвързване с обичта, която човеците толкова възхваляваха. Сега тази ѝ увереност бе изчезнала. Дали не се криеше някаква злина в начина, по който тя се вкопчваше в него и извличаше от него собствената си същина? Може би точно този аспект на връзката им караше Уинтроу да се опитва да избяга, да не допуска Вивачия до себе си.

Това бе ужасяващо раздвоение: да изпитваш подобна нужда от някого и същевременно да се гневиш на тази нужда. Вивачия не искаше да съществува в подобна зависимост. Тя щеше да се обърне към него пряко, открито да поиска да знае дали той гледа на нея като на паразит и дали това е причината за бягството му — макар да се опасяваше, че ще получи потвърждение, че тя не му е дала нищо, а само отнема.

И все пак… Колкото и да се боеше от този въпрос, тя щеше да го зададе. Защото трябваше да знае. Дали тя притежаваше свой собствен живот, или в действителност представляваше проста сянка?

Вивачия реши да изчака още няколко минути, за да даде възможност на Хейвън да изпълни искането ѝ. Ала никой не биваше изпратен да доведе Уинтроу.

Това беше немислимо.

По-рано тя бе забелязала, че товарът не е равномерно разпределен: моряците все още не бяха привикнали с подреждането на хора. Дисбалансът не беше значителен, но можеше да стане.

Вивачия въздъхна и неусетно се измести, накланяйки се към десния си борд. Съвсем леко. Ала в известни отношения Кайл беше добър капитан, а Гантри беше още по-умел. Някой от тях щеше да забележи наклона. И щеше да нареди товарът да бъде преподреден преди отплаване. Тогава Вивачия щеше да започне да се накланя наляво. И може би да започне да влачи котвата си.

С втренчен поглед тя се взираше в брега. И се поклащаше настойчиво. Сред трупащите се облаци белите кули на столицата бяха придобили мъртъв оттенък, като празни черупки.

Сега ѝ оставаше единствено да чака.

Двете седяха в притъмнялата кухня. Някога Кефрия бе обожавала това помещение. Като малка тя бе обичала да идва тук заедно с майка си. По онова време Роника Вестрит често бе уреждала приеми и бе извличала специално удоволствие лично да приготвя гозбите, които впоследствие ще поднесе. В онези дни кухнята бе представлявала оживено място: братята на Кефрия си играеха под огромната маса, а самата тя седеше и наблюдаваше как майка ѝ кълца уханните подправки, които ще прибави в месните рулца. Освен това малката Кефрия не бе се ограничавала единствено до наблюдател, а с възторг се бе включвала да помага — да бели сварените яйца или да почиства бадемите.

Чумата бе сложила край на тези дни. Понякога Кефрия си мислеше, че смехът в този дом си е отишъл едновременно с братята ѝ. Защото след тяхната кончина не бе имало приеми с подбрани гости. И майка ѝ не беше сядала да приготвя някогашните сладкиши. И изобщо да прекарва толкова време в кухнята. В последно време Кефрия бе започнала да идва в готварницата и да помага — заради малкото прислуга. Но Роника не следваше примера ѝ.

Или поне до тази вечер. Двете бяха пристигнали едновременно с първите сенки и в някаква пародия на отдавнашните дни се бяха заели да белят, режат, изсипват и разбъркват. Тези приготовления бяха придружени с обсъжданията на подходящите вина и чайове, наситеността на кафето, което предстоеше да сварят, и с коя покривка да застелят масата. И двете отбягваха да говорят за причината, наложила тези приготовления: посещението на семейство Фестрю. Макар че до изплащането на вноската оставаха няколко дни, нужното злато чакаше в сандъче край вратата.

В безмълвно разбиране двете жени споделяха тревогата си от факта, че писмото на Кефрия така и не беше получило отговор. Ала тазвечершното посещение надали бе свързано с рода Купрус. Надали между Купрус и Фестрю съществуваше някаква връзка.

Още в началото на девичеството си Кефрия бе узнала, че Търговците от Дъждовните земи пристигат два пъти в годината, за да приберат съответната вноска по изплащането на живия кораб. И освен това бе научила, че след събуждането на кораба тези вноски ще се увеличат — тъй изискваше обичаят. Тази промяна се правеше с очакването, че живите кораби ще бъдат използвани за пътуване по Реката, единствен път за сдобиване с вълшебните стоки на тамошните Търговци. Повечето собственици на подобни съдове бързо увеличаваха приходите си след събуждането на кораба им. Ала Вестритови не бяха постъпили по този начин. В някои моменти Кефрия си позволяваше да се съмнява в мъдростта на бащиното си решение. В моменти като настоящата вечер.

Когато храната бе приготвена и подредена, двете жени приседнаха край огнището. Кефрия направи чай и наля.

— Все още съм на мнение, че трябва да повикаме и Малта — каза тя. — Време ѝ е да започне да се учи…

— Тя е научила много повече, отколкото подозираме — уморено каза майка ѝ. — Не, Кефрия. Послушай ме този път. Нека двете с теб посрещнем гостенката и заедно решим какво да правим. Опасявам се, че решенията, които предстои да вземем тази нощ, ще предначертаят следващия път на рода ни. — Тя погледна дъщеря си в очите. — Не казвам това, за да те наскърбявам, ала не зная как да го кажа по-меко. Ние с теб сме последните жени от рода Вестрит. Малта изцяло се е метнала на баща си. Не казвам, че Кайл Хейвън е лош човек. Ала тази среща касае Търговците от Бингтаун. А родът Хейвън не е Търговски.

— Така да бъде — промърмори Кефрия. Някой ден, безстрастно си каза тя, ти ще си починала и аз повече няма да се озовавам между чука и наковалнята. Тогава ще мога да поверя всичко на Кайл и да се посветя на градините си. Да се тревожа единствено за розовите храсти и ирисите. Най-сетне да си почина.

Тя бе сигурна, че Кайл ще я остави на мира.

Кайл… Мисълта за съпруга ѝ приличаше на звъна на напукана камбана. В сърцето си Кефрия помнеше чистия звън, който името му бе извиквало, ала вече не можеше да го чуе. В крайна сметка обичта се основаваше на различни неща, унило си помисли жената. И семейната любов, и брачната любов, дори обичта на дъщеря ѝ към нея. Всичко това се основаваше на различни неща и на силата да ги контролираш. Отстъпваш ли тази сила, хората ще те обичат. Странно беше това ѝ осъзнаване. Откакто се бе докоснала до него, тя бе престанала да се интересува от обичта на другите.

Кефрия отпи глътка чай и остана загледана в огъня. На моменти тя се раздвижваше, за да го подхрани. Все още ѝ оставаха простичките удоволствия: топлината на накладен огън, чаша вкусен чай. И тя щеше да им се наслаждава.

В далечината отекна гонг. Майка ѝ побърза да се надигне за един последен оглед. Кухнята отдавна бе притъмнена, ала свещите бяха оставени непокрити. Кефрия промени това, приглушавайки светлината им.

— Сложи още вода за чай — тихо каза старицата. — Каоулн обича чай.

Подир това Роника стори нещо неочаквано — тя се приближи до вътрешната врата и неочаквано я отвори, за да пристъпи в коридора и да се огледа. Като че бе очаквала да завари някого.

— Силдин пак ли не си е легнал? Той е започнал да се ококорва като същинско бухалче.

— Не, пусто беше — разсеяно отвърна майка ѝ, затвори вратата и седна на масата. — Спомняш ли си приветствения ритуал?

— Разбира се. Не се тревожи, няма да те изложа.

— Ти никога не си ме излагала — със същия разсеян тон отвърна майка ѝ.

Изреченото по странен начин развълнува сърцето на Кефрия.

Разнесе се очакваното почукване; старицата се отправи да отвори, следвана от дъщеря си. На прага стояха две закачулени фигури, едната от които бе украсила воала си с червени огнени кристали. Яни Купрус. За момент Кефрия застина, замаяна от отвращение. Кутийката… В този момент тя отново се чувстваше по детински безпомощна, очакваше от майка си да се намеси. Ала Роника също стоеше шокирана. И мълчеше.

Кефрия трябваше да си поеме дъх и да се надява, че ще се справи.

— Приветствам ви в дома си. Нека той стане и ваш.

Подир това двете домакини отстъпиха встрани, за да направят път за гостенките си. Новодошлите започнаха да свалят ръкавиците, качулките и воалите си. Виолетовите очи на едната жена почти не се виждаха заради образуванията, покриващи клепачите ѝ. За Кефрия беше изключително трудно да посрещне погледа ѝ и да се усмихне в приветствие, ала все пак тя успя.

Яни Купрус, носителката на искрящите бижута, притежаваше изненадващо чисто лице. Тя би могла да се разхожда по улиците на Бингтаун посред бял ден, без да привлече почти никакви погледи. Лека неравност следваше контурите на устните и клепачите. Очите ѝ блестяха синкаво в полумрака, също като зъбите, косите и ноктите. Това не беше отблъскващо, дори ѝ придаваше своеобразна привлекателност.

— Пътуването ви сигурно е било уморително. Бихте ли желали да се подкрепите? — като насън изрече Кефрия, продължаваща с ритуалната размяна на реплики. Майка ѝ все така мълчеше.

— С радост — в един глас отвърнаха гостенките.

Всички жени се поклониха една на друга. И отново бе ред на Кефрия.

— Аз, Кефрия Вестрит от бингтаунския Търговски род Вестрит, ви приветствам в дома и на трапезата си. Паметта ми е съхранила всички древни разбирания между Бингтаун и Дъждовната земя; не е забравена и нашата спогодба, касаеща живия кораб Вивачия, дело на нашите два рода.

— Аз, Каоулн Фестрю, от Дъждовния Търговски род Фестрю, приемам гостоприемството ти. Паметта ми е съхранила всички древни разбирания между Бингтаун и Дъждовната земя; не е забравена и нашата спогодба, касаеща живия кораб Вивачия, дело на нашите два рода. — Жената поспря и посочи към спътничката си. — Под вашия покрив съм довела своя гостенка, която ще гостува и на вас. Приветствате ли Яни Купрус, наша родственица?

Тя гледаше към Кефрия.

— Не ми е известен формалният отговор на подобно искане — откровено призна тя. — Затова просто ще кажа, че всеки гост на нашата приятелка Каоулн е винаги добре дошъл в нашия дом. Но ще ми е нужен момент, за да поставя още прибори.

Кефрия отчаяно се надяваше, че предводителката на клана Купрус няма да се наскърби от проявената неформалност.

Яни се усмихна и погледна към Каоулн в търсене на привидно разрешение. Другата жена ѝ се усмихна.

— Аз също се радвам да оставим формалностите настрана — каза Купрус. — Трябва да ви кажа, че неочакваното ми посещение е по-скоро моя идея, отколкото инициатива на Каоулн. Аз я помолих да го уреди и да ми позволи да я придружа, за да може да ме представи пред вас. Ако неочакваното ми пристигане е породило някакви затруднения, моля да приемете извиненията ми.

— Нищо подобно — тихо отвърна Кефрия. — Нека срещата ни протече в онази атмосфера, която се полага на приятели, съседи и роднини.

Нейните думи се отнасяха не само до двете гостенки, но и до майка ѝ. Докато раздвижваше ръце в жест, придружаващ горните думи, младата жена побутна Роника — безмълвна молба към нея да сложи край на втрещеното си мълчание.

Нейната притихналост бе направила впечатление и на Каоулн, защото тя погледна старицата и каза:

— Тази вечер ти си особено мълчалива, стара приятелко. Удобно ли се чувстваш в присъствието на моята гостенка?

— Как би могло да бъде другояче — отвърна Роника. И с по-ясен глас продължи. — Тази вечер аз отстъпвам пред дъщеря си. Тя вече е встъпила в правото си на наследница, подобаващо е тя да ви приветства, тя да говори от името на Вестритови.

— Което тя стори красноречиво — каза Яни Купрус с неподправена топлота в гласа и им се усмихна. — Признавам, че в същите обстоятелства самата аз не бих проявила подобно самообладание. Смятах, че идването ми би било най-удачният начин да започнем, но сега ми се струва, че едно писмо би било по-подходящо.

— Уверявам те, че идването ти не ни затруднява по никакъв начин — отвърна Кефрия, заета да поставя още прибори и чевръсто да придърпва допълнителен стол. — Заповядайте, трапезата ни ви очаква. Направила съм и кафе, ако някой го предпочита пред чая и виното.

Тя бе споходена от внезапното желание да опознае Яни Купрус колкото се може по-добре, преди да е узнала причината за посещението ѝ. Трябваше да напредва бавно. Съвсем бавно. За да разбере тази мистерия, трябваше да пристъпи към нея бавно.

— Трапезата ти е наистина прекрасна — отбеляза Яни Купрус, докато се настаняваше. На Кефрия не убягна, че тя се настани първа, не остана скрито от нея и почтителното отношение на Каоулн. Кефрия се радваше, че е избрала от най-скъпите маслини, че майка ѝ бе настояла за прясна бадемова паста, че само най-доброто от приготвеното се намираше на масата. Подобно изкусително пиршество тя не беше виждала от месеци. Колкото и затруднено да беше паричното им положение, Кефрия не бе допуснала то да се отрази на тазвечершния пир.

Известно време разговорът се задържа на безопасни теми, което позволи на Роника постепенно да се окопити и да възвърне обичайното си очарование. Тя пое контрол върху разговора и се постара да го задържи в безобидни посоки. Комплименти за храната, виното и кафето придружаваха общите приказки. Но Кефрия забеляза, че всеки път, когато Яни заговореше, а това беше често, нейните истории неизменно служеха да изтъкнат влиянието и заможността на нейния род. Това не беше израз на перчене; те не съдържаха намерение да засенчат Вестритови или тяхната трапеза. Тя просто се опитваше да сподели информация за рода си. Нейният съпруг все още бе жив, освен това Яни имаше трима живи синове и две живи дъщери — огромно семейство по стандартите на Дъждовните земи. Новият прилив на богатства, породен от огнените кристали, им предоставял повече свободно време, през което да се сдобиват с нови съкровища и знания. Нима това не била най-голямата полза от богатството: възможността да отделиш по-голяма част от времето си за истински значимите неща?

Кефрия стигна до заключението, че заложената в този разговор ритуалност наподобява ухажването на птица — мисъл, за пореден път вледенила сърцето ѝ. Тя още размишляваше над това, когато Яни Купрус неочаквано се усмихна към нея и каза:

— Неотдавна писмото ти пристигна, мила. Но трябва да призная, че не го разбрах. Това беше една от причините да помоля Каоулн да уреди това посещение.

— Предположих — тихо каза Кефрия и хвърли бърз поглед към майка си. Роника кимна едва забележимо. Нейното възобновено спокойствие върна част от увереността на младата домакиня. — Намирах се в изключително неудобна позиция. Стори ми се най-добре да бъда откровена и да напиша за случилото се. Уверявам те, че ако открием кутията, веднага ще я върнем.

Това далеч не беше най-красноречивият начин, по който би могла да обясни. Кефрия прехапа устна.

— Точно това ме обърка — продължи Яни, леко наклонила глава. — Подобна импулсивна постъпка можеше да бъде дело единствено на Рейн, най-малкия ми син. Аз го повиках при себе си и го разпитах. Той се червеше и заекваше, защото преди това не беше проявявал интерес към ухажването, но все пак призна за кутийката. И за шала с огнения кристал. — Тя поклати глава с майчинска загриженост. — Аз го укорих, ала се боя, че той е непримирим. Проявява голям интерес към Малта. Разбира се, той не обсъди с мен съня, който двамата са споделили. Това би било… неделикатно за един джентълмен. Но Рейн ме увери, че тя одобрила ухажването му.

Купрус отново им се усмихна.

— Затова трябва да приема, че кутията е била намерена и използвана от младата дама.

— Нещо, което всички трябва да приемем — неочаквано каза Роника, изпреварвайки дъщеря си. Двете домакини се спогледаха по недвусмислен начин.

— Разбирам — въздъхна Купрус. — Вие не споделяте ентусиазма на своята девойка.

Устата на Кефрия бе пресъхнала. Дори отпитото вино не отстрани сухотата, а успя единствено да я задави. Майка ѝ и този път ѝ отне думата.

— Боя се, че нашата Малта е хитруша, която не се съобразява с никого. — Роника говореше с непринуден глас, а лицето ѝ изразяваше състрадание. — Не, Яни, не към твоя син е насочено негодуванието ни, а към детинското поведение на Малта. Когато тя стане достатъчно голяма, за да бъде подобаващо да има ухажори, неговият интерес ще бъде приветстван от нас. И ако Рейн си спечели благоволението ѝ, на техния съюз ние бихме гледали с гордост. Но в момента Малта е още дете. Тя започва да изглежда като девойка, ала умът ѝ е все още незрял. И, за съжаление, запазва незрялото непослушание. Тя съвсем наскоро навърши тринадесет. Още дори не е била представена в обществото. Синът ти трябва да я е видял в робата ѝ на Търговка, по време на свиканото от теб събрание. Уверена съм, че ако той я бе зърнал в обичайното ѝ облекло, в момичешките роклички, Рейн не би допуснал подобна… грешка.

Настъпи тишина. Яни местеше поглед между двете домакини.

— Разбирам — рече тя със смутен вид. — Това обяснява отсъствието на младата дама.

Роника се усмихна и отпи глътка вино:

— Тя отдавна спи, като повечето деца на нейната възраст.

— Аз се озовавам в неудобна позиция — бавно каза Яни Купрус.

— Опасявам се, че нашата е още по-неподобаваща — намеси се Кефрия. — Искам да бъда напълно честна. И аз, и майка ми останахме шокирани от споменаването на шала и огнения кристал. Уверявам те, че този подарък не ни е известен. А ако кутийката е била отваряна… Не, със сигурност е била, иначе синът ти не би сънувал… Малта е виновна и за това. — Тя въздъхна тежко. — Моля те да приемеш най-искрените ми извинения за непростимото ѝ поведение. Не вярвах, че тя е способна на такива лъжи.

— Синът ми със сигурност ще се разстрои — отвърна Яни. — Боя се, че той е прекалено наивен. Рейн е почти на двадесет, а никога преди не е проявявал интерес към ухажването на съпруга. В този случай той е прибързал. — Тя поклати глава. — Това променя много неща.

Купрус се спогледа с Каоулн, която от своя страна се усмихна смутено и обясни:

— Нашето семейство отстъпи на рода Купрус договора за живия кораб Вивачия. Всички права и дългове бяха предадени.

Кефрия потръпна, премазана от тежестта на последвалата тишина.

— Моят син ръководеше това споразумение с рода Фестрю — без нужда обясни Яни. — Тази вечер аз дойдох от негово име. Ала виждам, че намеренията ми не съответстват на същинската ситуация.

Други обяснения не бяха нужни. Дългът бе преотстъпен, за да бъде опростен като сватбен подарък. Изключително скъп сватбен подарък, типичен Дъждовен жест, в мащаб, какъвто Кефрия не можеше да си представи. Задълженията за един жив кораб, анулирани в замяна на брак? Немислимо.

— Хубав сън трябва да е бил — сухо промърмори Роника.

Това беше неуместно подмятане, почти грубиянско в загатванията си. По-късно Кефрия щеше да се чуди дали майка ѝ е изрекла този коментар умишлено, за да разтроши сгъстилото се напрежение. Какъвто и да бе случаят, подмятането постигна успех: и четирите жени бяха връхлетени от неочакван смях, насочен към слабостта на мъжете, и атмосферата се бе разведрила. Те се бяха превърнали в майки, заплетени в тромавите ухажвания на потомците си.

— Струва ми се — поде Яни Купрус, когато си възвърна сериозността, — че проблемът ни далеч не е толкова голям, та времето да не може да го разреши. Какво пък, синът ми ще трябва да почака още малко. — С майчинска търпимост тя се усмихна към Роника и Кефрия. — Ще поговоря с него. Ще му кажа, че ухажването не може да започне, докато Малта не е била представена като жена.

Тя замълча, пресмятаща.

— Ако въвеждането ѝ в обществото се проведе през пролетта, сватбата ще може да се състои през лятото.

— Сватба? Та тя едва ще е навършила четиринадесет! — възкликна Кефрия.

— Да, тя ще бъде млада — потвърди Каоулн. — Ще може да се адаптира бързо. За една жена от Бингтаун това е предимство. — Тя се усмихна, при което образуванията по лицето ѝ трепнаха противно. — Мен ме омъжиха на петнадесет.

Кефрия бавно си пое дъх. Тя не бе сигурна за формата, под която поетият въздух ще изхвърчи от дробовете ѝ: може би под формата на крясък, а може би под формата на обикновено прогонване. Под масата Роника стисна ръката ѝ и я накара да се успокои.

— Все още е прекалено рано да мислим за брак — прямо каза майка ѝ. — Вече ви обясних склонността на Малта към детински шеги и пакости. Боя се, че това може да е поредната от тях. Че тя изобщо не е обмисляла ухажването на сина ти със сериозността, която тя заслужава. — Роника бавно оглеждаше гостенките. — Няма нужда да прибързваме.

— Ти говориш от перспективата на бингтаунска Търговка — отвърна Яни. — Вие живеете дълго и добивате много деца. Ние не разполагаме с този лукс. Моят син е почти на двадесет. Той най-сетне е открил жена, която желае да направи своя спътничка, а вие ни казвате, че трябва да чакаме. Колко? Повече от година? Това не е приемливо. — И Купрус се облегна назад.

— Аз няма да принуждавам детето си — каза Кефрия.

Яни Купрус се усмихна покровителствено.

— Моят син не смята, че в случая има каквато и да било принуда. А аз вярвам на сина си. — Говорейки, тя гледаше ту майката, ту дъщерята. — Да говорим като жени. Ако Малта наистина беше детето, което я изкарвате, споделеният сън щеше да му разкрие това.

Тъй като отговор не последва, тя продължи със заплашително тих глас:

— Предложението, което получихте, е повече от удовлетворително. На по-голяма зестра не бихте могли да се надявате.

— Предложението е наистина смайващо — веднага отвърна Роника. — Да, нека говорим по женски. Всички ние знаем, че женското сърце не може да бъде купено. От вас ние искаме единствено да изчакате Малта да поотрасне, за да сме сигурни в решението ѝ.

— Тя е отворила кутията и е участвала в споделено съновидение, следователно е способна да взема решения, в които е сигурна. Особено щом е била готова да се възпротиви на собствените си близки — каза Яни Купрус. Нейният глас започваше да губи кадифената си мекота.

— Не бива постъпките на едно неразумно дете да бъдат погрешно вземани за решенията на жена. Трябва да изчакате — решително каза Роника.

Яни Купрус се изправи.

— Кръв или злато изплащат дълга — изрече тя. — Времето за поредната вноска наближава, Роника Вестрит. Вашето семейство вече е закъсняло веднъж. Условията на спогодбата ни позволяват да определим начина, по който задължението да ни бъде изплатено.

Роника се надигна на свой ред, за да отвърне като равна.

— Ковчежето със златото стои край вратата. Там е вноската, която дължим. — Тя бавно поклати глава. — Никога няма да се разделя със свой потомък, освен с онзи, който го стори доброволно. Казвам ти го открито, Яни Купрус. Позорно е и за двете ни, че подобни неща трябва да бъдат изричани гласно.

— Искаш да кажеш, че отказваш да се придържаш към условията на споразумението? — остро попита Яни.

— Моля ви! — с нарастващ страх в гласа се обади Каоулн. — Моля ви — повтори тя, когато останалите се обърнаха към нея. — Нека си припомним кои сме. И да си спомним, че разполагаме с време. То не е нито тъй оскъдно, както се опасяват едни, нито е тъй богато, както се иска на други, но е достатъчно. Нека не забравяме, че говорим за два млади живота. За две млади сърца.

Приглушеният блясък на виолетовите ѝ очи обхождаше останалите лица.

— Нека се спрем на компромис — продължи тя. — Компромис, който ще спести мъка на всички ни. Този път Яни Купрус трябва да приеме златото. Защото същината и количеството на настоящата вноска бяха определени по време на предишното ми идване тук, в тази кухня, и тази наша уговорка притежава същата непоклатимост като условията на някогашния договор. Мисля, че никой не би оспорил това?

Кефрия бе затаила дъх и не помръдваше. Никой не гледаше към нея. Яни Купрус бе първата, която потвърди. Нейното кимване бе рязко, суховато. Съгласието, демонстрирано от Роника, по-скоро приличаше на примирено клюмване.

Каоулн видимо си отдъхна.

— А ето в какво ще трябва да отстъпите вие. Искам да знаеш, Роника, че аз говоря като жена, която е познавала сина на Яни от съвсем малък. Рейн е достоен и свестен млад мъж. Не бива да се боиш, че той би се възползвал от Малта, без значение дали тя е момиче, или жена. По тази причина вярвам, че трябва да му позволиш да започне ухажването си. С придружител, разбира се. И с условието, че няма да има повече подаръци, защото те биха могли да завъртят главата ѝ с алчност вместо с обич. Просто позволи на Рейн да идва да я вижда. Ако тя наистина е дете, той скоро ще осъзнае това и сам ще се засрами заради грешката си. Ала ако е жена, нека Рейн получи шанс да спечели сърцето ѝ. Нима това е прекалено много — той да бъде нейният първи ухажор?

Роника погледна към дъщеря си — жест, отстранил много от горчилката, която Кефрия бе трупала към майка си.

— Струва ми се, че предложението ти е разумно. Но двамата не бива да остават сами. И действително той не бива да ѝ прави скъпи подаръци — въздъхна Кефрия. — Малта сама предизвика всичко това. Нека то бъде първият ѝ урок като жена: че с интереса на никой мъж не бива да се постъпва лекомислено.

Останалите жени кимнаха.

Глава тридесет и първа Змии и кораби

Татуировката беше груба, направена набързо и с едноцветно мастило. И все пак тя можеше да различи собствения си лик, татуиран върху лицето на юношата. Вивачия ужасено се взираше в него.

— Аз съм виновна за това — изрече тя. — Ако не бях аз, тези неща не биха те връхлетели.

— За последното си права — уморено се съгласи Уинтроу. — Но вината не е твоя.

Той ѝ обърна гръб и тежко се отпусна върху палубата. Дали осъзнаваше колко са я наранили думите му? Вивачия се опита да се докосне до чувствата му, ала на мястото на снощната му болка имаше единствено застиналост.

Момчето отпусна глава на перилото, напълни гърдите си с морски въздух и бавно го издиша.

Кормчията се опита да я насочи към главния проток. С небрежна злост тя започна да се съпротивлява, като се клатушкаше. Нека Кайл Хейвън види до каква степен може да я подчини на волята си.

— Не зная какво да ти кажа — тихо призна Уинтроу. — Когато си мисля за теб, аз изпитвам срам. Срамувам се, че съм те предал с бягството си. А когато мисля за мен самия, изпитвам разочарование, защото почти успях да си върна живота. Не искам да те изоставям, но и не искам да оставам тук.

Юношата поклати глава и отново я облегна. Той беше мръсен и парцалив, а Торг все още не му беше свалил оковите.

— Понякога ми се струва, че живея два различни живота, всеки от тях изживяван от различна личност. — Сега той се бе загледал в платната ѝ. — Край теб съм различен от онова, което съм, когато сме разделени. Когато сме заедно, аз… Аз губя нещо от себе си. Не зная как да го назова… Способността да бъда единствено себе си.

Тръпки на отвращение плъзнаха по Вивачия. Изреченото от него прекалено се доближаваше до нещата, които тя бе възнамерявала да му каже.

Тя бе вдигнала котва още сутринта, ала едва сега Торг ѝ бе довел Уинтроу. За първи път тя можеше да види с очите си онова, което са му причинили. Най-стряскащ бе грубият ѝ лик, вбоден с мастило върху бузата на момчето. Сега по нищо не личеше, че край нея стои синът на капитана. Или дори един обикновен моряк. Уинтроу по нищо не се отличаваше от роб.

Ала въпреки това той изглеждаше спокоен.

— Вече нямам какво да чувствам — отвърна юношата в отговор на мисълта ѝ. — През теб изпитвам общото страдание на робите. Докосна ли се до него, започва да ми се струва, че ще полудея. Затова не го допускам до себе си и се старая да не изпитвам нищо.

— Да, техните емоции са прекалено силни — тихо се съгласи Вивачия. — Тяхното страдание е непоносимо. То ме залива и заплашва да заличи моята същина.

Няколко мига тя мълча, преди да продължи колебливо:

— Беше още по-лошо, когато теб те нямаше. Самото ти отсъствие ме караше да се чувствам лишена от всякаква опора и основа, от които да изграждам себе си. Мисля, че ти си котвата, която ми позволява да оставам онази, която съм. Сигурно това е причината всеки жив кораб да държи на борда си роднина.

Уинтроу не отговори, но тя се надяваше, че мълчанието му е това на слушащ.

— Аз само отнемам от теб — призна Вивачия. — Отнемам, без да ти давам нищо.

Момчето се раздвижи и с необичайно глух глас отвърна:

— Ти неведнъж ми даде сила.

— Но само за да не те изгубя — каза тя. — Давам ти сила, за да те задържа. За да мога да остана сигурна в същината си. — И Вивачия събра смелостта си. — Уинтроу, какво съм била аз, преди да стана жив кораб?

Той размести веригите си в опит да разтърка протритите си глезени, без да разбира важността на питането ѝ.

— Предполагам, че си била дърво. Дори няколко дървета. Защо питаш?

— Защото в твое отсъствие аз започнах да се доближавам до други спомени. Аз можех да се движа, като облъхната от течен вятър. Можех да се движа сама. Бях… нещо, което не беше Вестрит. Нещо съвсем различно от нещата, които са ми известни. Беше плашещо. И в същото време…

Тя замълча, достигнала границата на идея, за която дори не ѝ се искаше да превърне в ясна мисъл, още по-малко в слово.

— И в същото време ми харесваше. Струва ми се, че това се доближаваше до изживяването, което вие наричате кошмар… Ала живите кораби не могат да сънуват. И тъй като аз не спя, аз не можех да се отърся напълно от тези образи. Змиите в пристанището, Уинтроу. — Сега тя говореше бързо, в опит да му обясни всичко наведнъж. — Никой друг не знаеше, че са там. Сега всички виждат онази бялата, която ме следва. Но край брега имаше и други, много други, в калта под пристанището. Аз се опитах да кажа на Гантри за тях, а той ми каза да не съм им обръщала внимание. Но аз не можех, защото по някакъв начин те предизвикваха онези видения и… Уинтроу?

Той бе задрямал, напечен от слънцето. Никой не можеше да го вини с оглед на трудностите, които бе преживял.

И въпреки това постъпката му я наскърби. Тя изпитваше нужда да сподели всичко това с някого, за да запази разсъдъка си. Ала нямаше кой да се вслуша в нея. Дори и завръщането на Уинтроу не бе разрушило усещането за изолация. Вивачия подозираше, че по някакъв начин юношата не я допуска изцяло до себе си. И за това тя не можеше да го вини, но също така не можеше да скрие обидата си. Освен това тя изпитваше и гняв, който продължаваше да се трупа, без да успее да намери излаз. Родът Вестрит я бе превърнал в това, което тя представляваше сега; неговите представители бяха вложили в нея тези нужди. А въпреки това от съживяването си насам тя не бе прекарала дори едничък ден с искрена компания. Кайл очакваше от нея да плава оживено с утроба, натъпкана с мъка. Това не беше справедливо.

Тропотът на забързани крачки прекъсна мислите ѝ.

— Уинтроу — с тревога в гласа го призова тя. — Баща ти идва насам.

— Защо не следваш протока? Не знаеш ли как се поддържа курс? — кресна Кайл.

Комфри го погледна косо.

— Явно не, сър — отвърна той с тон, който не подобаваше особено за разговор с капитана. — Щом се опитам да го коригирам, корабът се измества.

— Хич и не ми се оправдавай с кораба. Омръзна ми от некадърници, които само с това се оправдават.

Комфри мълчаливо изви кормилото в опит да изправи курса. Вивачия реагира с тромавостта на съд със забравена котва. В този момент сред килватера изникна главата на змия. На Кайл се стори, че наглото чудовище гледа право към него.

Гневът на капитана бавно започваше да се разпалва. Прекалено много неща му се струпваха на главата. Той не беше слаб човек, можеше да преодолее всичко, което присмехулната съдба захвърлеше на пътя му — и с неблагоприятно време, и със сръткав товар. Дори лошият късмет не беше в състояние да накърни спокойствието му. Ала сега беше различно. Сега той си имаше работа с умишленото противене на онези, на които той се стараеше да помогне. И Кайл не знаеше колко дълго ще успее да се удържи, преди да избухне.

Са му беше свидетел, че той се е постарал да стори нещо с момчето. Какво повече можеше да иска от него синът му? Сополанкото щеше да получи цял кораб само срещу възмъжаването си. Не. Хлапакът трябваше да избяга и да се остави да го бележат като роб.

Затова Кайл бе вдигнал ръце от момчето. Просто го беше върнал на борда и го бе оставил кораба да се оправя с него. Нали точно на това бе настоявал корабът? Веднага щом те се бяха отдалечили достатъчно от пристанището, Кайл бе наредил сополанкото да бъде отведен на носа. Това трябваше да удовлетвори кораба. Къде ти! Вместо това съдът газеше бавно, накланяше се ту на едната страна, ту на другата, непрекъснато кривеше пътя си. С тази тромавост тя го позореше. Точно както собственият му син го беше опозорил.

А всичко можеше да бъде тъй просто. Да спре в Джамаилия, да натовари роби, да ги откара до Калсид и да ги продаде изгодно. С което да донесе удобство на семейството си и да прибави заслужена гордост към името си. Кайл изискваше отговорност от екипажа си и поддържаше кораба добре. В отговор съдът трябваше да плава по разкошен начин. А Уинтроу трябваше да бъде достоен син, който да поеме по стъпките на баща си, за да може някой ден сам да застане на кормилото на собствения си жив кораб. Вместо това четиринадесетгодишният Уинтроу носеше две робски татуировки върху лицето си, по-голямата от които бе следствие от импулсивния гняв на Кайл, подхранен от едно Торгово подмятане. Така му се искаше в онзи ден да бе избрал Гантри за свой придружител. Гантри веднага би го разубедил от подобна идея. А Торг с видима охота я бе подкрепил. Нещо, за което Кайл мълчаливо съжаляваше. Ако можеше да…

Някакво раздвижване отвъд щирборда привлече вниманието му. Това отново беше проклетата белезникава змия. Същата онази гадина, по-грозна и от жаба, която се гърчеше подире им. Чудовището не изглеждаше особено заплашително; Хейвън бе успял да прецени, че става дума за възрастно и затлъстяло създание. Ала това змийско присъствие не се нравеше на екипажа. И на кораба. А при замисленото си вторачване Кайл установи, че създанието не се нрави и на него самия. То далеч не приличаше на скот, а на събеседник, опитващ се да прочете мислите му.

Кайл напусна кормилото и с раздразнени стъпки се отправи към носа. Неспокойните му мисли го следваха.

Проклетият кораб вонеше — много по-силно от степента, за която бе заявявал Торг. Смрадта бе по-лоша и от тази на нужник, по-скоро приличаща на гробница. Три трупа вече бяха изхвърлени зад борда. Един от тях бе принадлежал на робиня, сама отнела живота си — тя бе късала парчета от дрипата си и се бе задавила с тях. Как можеше човек да постъпи по тъй глупав начин? Неколцина от моряците се бяха разчувствали от тази постъпка, макар че никой от екипажа не посмя да го изрази гласно.

Кайл отново погледна към десния борд. Проклетата змия напредваше заедно с него; на моменти тя подаваше глава, за да го погледне. Капитанът се извърна.

По някакъв начин това създание му напомняше за татуировката върху лицето на момчето. Знакът също бе тъй постоянен в присъствието си. Сега Кайл осъзнаваше, че е постъпил грешно. Искаше му се да не го е правил, но не можеше да промени нищо. И освен това знаеше, че никога не би получил прошка, затова не виждаше смисъл да се извинява — нито на момчето, нито на майка му. Те щяха да го ненавиждат до края на дните си. Без значение, че нанасянето ѝ по никакъв начин не беше навредило на момчето. Татуировката не го беше осакатила, това си беше обикновен белег. Не един моряк избираше да си татуира името или знака на своя кораб. Не върху лицето си, но все пак… Кефрия щеше да припадне, когато го видеше. При всеки поглед към Уинтроу Кайл си представяше ужасеното лице на съпругата си. Вече дори завръщането у дома не беше очакван момент. С колкото и пари да се върнеше сега, жените щяха да виждат единствено татуировката върху лицето на Уинтроу.

Змийската глава за пореден път разкъса водата и се загледа в него.

В гнева си Кайл не усети кога е прекосил кораба. На предната палуба той завари сина си свит върху дъските.

Срамна беше мисълта, че това създание е най-големият му син. Неговият наследник. Това беше синът, на когото капитанът щеше да остави кораба си. Колко жалко, че Малта беше момиче. Тя би наследила баща си по далеч по-достоен начин.

Усилвалият се гняв бликна, но не за да замъгли мислите му, а да ги проясни. За всичко това беше виновен Уинтроу. Кайл го бе довел на борда, за да поддържа кораба в добро настроение, а вместо това хленчльото бе смогнал да му предаде чупливостта си. Но щом като корабът нямаше намерение да плава добре в присъствието на хлапето, не оставаха причини Кайл да се съобразява с жреческите му лиготии.

С две големи крачки той се озова край Уинтроу, сграбчи го за яката и го изправи.

— Заслужаваш да нахраня змиите с теб! — изкрещя той към сепнатото момче, останало да се поклаща в ръцете му.

Уинтроу сепнато повдигна поглед и се взря в очите му. И мълчаливо стисна челюсти.

Той повдигна ръка. Когато Уинтроу не трепна, Кайл я стовари върху лицето му с цялата сила, която можеше да събере. Пръстите му се извиха болезнено при рязкото съприкосновение с татуирания лик. Момчето отхвърча назад и с дрънчене се стовари върху палубата. Там то остана да лежи неподвижно, с отпуснатост, в която Кайл Хейвън виждаше нагъл присмех.

— Проклет да си! — ревна той и отново се хвърли към момчето, решен да го хвърли през борда и веднъж завинаги да се отърве от него. Това не само беше идеалното решение, а и единствената мъжествена постъпка, която му оставаше. Никой нямаше да го вини. Този недорасляк не само си беше жив срам, а и им бе донесъл лош късмет. Но Кайл щеше да се отърве от набожния лигльо и да предотврати ново излагане.

Край кораба изникнаха разтворени челюсти, разцепили мъртвешката белезникавост на змийската муцуна. Червеникавата паст изглеждаше ужасяващо, но още по-стряскащи бяха очите, в които проблясваше нетърпение. Чудовището се оказваше далеч по-едро от очакваното. Макар и надигнало се над водата, то с лекота поддържаше темпо с Вивачия и очакваше да получи закуската си.

Кърмителят, следван от плетеницата, се отправяше към едно от местата си за почивка, ала Молкин неочаквано се изви и промени посоката си. Той се понесе с онази бързина, подобаваща на преследването на плячка, ала Шривър не виждаше никаква плячка из околното Обилие.

— Следвайте — все пак протръби тя и сама пое след водача. Сесурея веднага се отзова на позива ѝ. След няколко мига стана ясно, че той е единственият, сторил това. Останалите не се бяха отделили от кърмителя, заинтересувани единствено от интересите на храненето до насита и честата смяна на кожи.

Но точно сега Шривър нямаше намерение да обмисля измяната им — тя бе изцяло съсредоточена в усилията си да не изостава от Молкин.

Тя успя да го настигне единствено заради рязкото му спиране. Самата му поза представляваше удивление. Той стоеше с разтворени челюсти, с енергично потрепващи хриле.

— Какво има? — попита Шривър. И тогава сама долови чудатия вкус. Нещо, което самата тя не можеше да определи, ала породените от него усещания бяха обещаващи. Сесурея също се присъедини към тях; също сподели удивлението им.

— Какво е това? — попита той.

— Помнеща — почтително промълви Молкин. — Елате, трябва да я намерим.

Не му правеше впечатление, че само двама следовници от цялата плетеница са се отзовали. Той мислеше единствено за остатъчната миризма, заплашваща да изчезне преждевременно — преди да ги е отвела до източника си.

И Молкин се стрелна напред с бързина, която нито Шривър, нито Сесурея можеха да се надяват да надминат. Двамата се извиваха след него отчаяно, стараещи се да не изпускат проблясъка на златистите му петънца. Необичайното ухание се усилваше с напредването им.

Те отново настигнаха Молкин заради спирането му, този път на почтително разстояние от кърмител, който проблясваше сребристо сред Обилието. Неговото ухание пропиваше водата, пораждащо удовлетворение. Надежда изграждаше този букет, а също и радост, ала най-осезаемо бе обещанието за спомени. Спомени, които щяха да изпълнят всички с мъдрост и знания.

Ала Молкин не се доближаваше, за да помоли за тях.

— Нещо не е наред — тихо протръби той. В очите му се четеше размисъл. Проблясък пробяга по люспите му. — Помнещите приличат на нас. Тъй казват всички предания. Аз виждам само сребристия кърмител. И въпреки това сетивата ми казват, че Помнещата е близо. Не разбирам.

Тримата продължиха да гледат сребристия кърмител, който лениво напредваше над тях. Следваше го самотна и тежка бяла змия, задържаща се на върха на Обилието, подала глава в Недостига.

— Той разговаря — тихо изрече Молкин. — Моли се.

— За спомени — добави Сесурея. И нетърпеливо потрепна с грива.

— Не — замислено го поправи водачът, а в следващия момент се оказа връхлетян от невярващо разбиране. — Моли се за храна! Моли единствено за храна, която на кърмителя не е нужна.

Опашката му замахна рязко и ожесточено, стоварвайки се върху дъното.

— Това е примамка, измама! — изрева Молкин. — Този кърмител излъчва уханието на Помнеща, а не прилича на нас. Бе обещано, че Помнещите винаги ще се отзовават на онези, които ги молят за знание. А този кърмител не отговаря!

В гнева му се криеше дълбока болка. Гривата му бе настръхнала, отделяща задавящ облак отрова. Шривър се изви настрани.

— Молкин — тихо каза тя. — Молкин, какво трябва да сторим?

— Не зная — горчиво отвърна водачът. — Свещените предания не споменават за нищо подобно, частичните ми спомени не съдържат нищо за това. Не зная. Затова ще следвам, за да разбера. — Тук той продължи с по-тих глас. — Няма да ви виня, ако изберете да се върнете обратно при плетеницата. Може би моето водачество е било неправдиво. Може би моите спомени са били следствие от собствените ми отрови.

Гривата на Молкин се отпусна в разочарование. Без дори да се обръща към останалите двама, той пое подир сребристия кърмител и белия му следовник.

— Пусни го, Кайл! — изпищя Вивачия, ала в думите ѝ нямаше повеля, а само страх. Тя рязко се приведе в опит да замахне към бялата змия. — А ти се махай, противна гадино! Махай се! Няма да го получиш, никога няма да го получиш!

Целият кораб се разклати в отговор на движенията ѝ. Огромните дървени ръце напразно се размахваха в опит да достигнат змията.

— Махай се! — пищеше Вивачия. — Уинтроу! Кайл!

Кайл продължаваше да влачи сина си към борда и нетърпеливото чудовище. Вивачия отметна глава назад и изкрещя с цяло гърло:

— Гантри! В името на Са, Гантри, ела тук!

Из целия кораб избухна объркване. Моряците крещяха един към друг в опит да разберат причината за настаналата суматоха. Робите в трюма също бяха започнали да крещят нечленоразделно в отговор на опасността, която те можеха да усетят, но не и да предотвратят. Целият съд се оказа изпълнен със страх и мъка, чиято миазма връхлиташе всички. Може би под нейно влияние Кайл изпитваше противен вкус в устата си и тръпки на безнадеждност по кожата си.

— Престани! Престани! — изкрещя Кайл, без да е сигурен към кого се обръща. Той сграбчи окъсаната дреха на Уинтроу и го разтърси, ала не с момчето се бореше.

Гантри изникна на палубата, бос и гол до кръста, с объркано от бледнината на доскорошен сън лице.

— Какво става? — попита помощникът. И в следващия момент забеляза змията, издигнала глава редом с палубата. С реакция, почти доближаваща паника, заместникът изкрещя и грабна едно точило от палубата, повдигна го над главата си и го запрати към змията. Чудовището небрежно раздвижи врат, избягвайки снаряда, и бавно потъна под повърхността. Единствено неравността на вълните издаваше присъствието му.

Кайл изгуби целенасочеността, мотивирала го до този момент. Той погледна неразбиращо към сграбченото момче. Изоставен от прилива си на сила, капитанът пусна Уинтроу обратно на палубата.

Дишащият тежко Гантри се обърна към Кайл.

— Какво стана? — попита той. — Каква беше тази врява?

Вивачия все още не можеше да се успокои. Виковете на робите се сливаха с нейната истерия. Уинтроу продължаваше да лежи върху дъските.

Гантри се приближи до момчето, а после невярващо погледна Кайл.

— Вие ли сте сторили това? Защо? Момчето е изгубило съзнание.

Капитанът безмълвно се взираше в него. Гантри поклати глава и за момент свърна очи към небето.

— Успокой се! — обърна се помощникът към фигурата. — Аз ще се погрижа за него. Само се успокой, защото разстройваш всички. Майлд! Майлд, донеси ми медицинското сандъче. И кажи на Торг, че искам ключовете от тези противни вериги. Успокой се, милейди, всичко ще се оправи. Моля те. Змията вече си отиде, а аз съм тук и ще се погрижа за момчето. — Към един смаян моряк Гантри добави: — Евънс, върви да събудиш хората от моята вахта. Кажи им да слязат при робите и да ги успокоят. Да им кажат, че няма от какво да се боят.

— Аз я докоснах — обърна се Вивачия към Гантри. — Ударих я. И когато я ударих, тя ме позна. Ала аз не бях аз!

— Всичко ще се оправи — настойчиво повтори помощникът.

Корабът се разклати отново, защото Вивачия се наведе да умие ръце във водата.

Кайл си наложи да погледне към сина си. Уинтроу лежеше в несвяст.

Капитанът разтърка все още пламтящата си десница. Колко ли силно бе ударил момчето? Достатъчно силно, за да разклати някои зъби, може би дори да ги счупи. И бе възнамерявал да го хвърли на змията. Да ѝ хвърли собствения си син. Удара Кайл си спомняше. Но не можеше да си спомни причината, накарала го да стори това.

— Той е добре — троснато се обърна Хейвън към заместника си. — Най-вероятно се преструва.

— Да, най-вероятно — саркастично отвърна Гантри. Той се канеше да рече и още нещо, ала след миг размисъл се отказа и смени темата. — Капитане, трябва да изработим някакво оръжие. Копие или нещо подобно. За да убием чудовището.

— Така има вероятност само да го раздразним — притесни се Кайл. — След всеки кораб, пренасящ роби, има змии. Но никога не съм чувал змиите да нападат самия съд. Мъртвите роби им стигат.

Гантри обърна към него погледа на човек, който се надява, че не е разбрал правилно.

— Ами ако нямаме мъртви роби? — натърти той. — Ако бъдем толкова грижливи, колкото вие казахте, че ще бъдем, и не изгубим половината от тях? Какво ще правим, ако змията огладнее? Освен това е очевадно, че близостта ѝ тревожи кораба. Това не е ли достатъчно основание да се отървем от чудовището?

Със закъснение помощникът осъзна, че край тях са започнали да се събират моряци, заслушани в разговора им.

— Връщайте се на работа! — остро нареди Гантри. — А ако някой от вас няма задължения, нека да каже, аз ще му намеря нещо.

След като моряците се разпръснаха, той отново се зае с момчето.

— Мисля, че е просто зашеметен — промърмори заместникът. — Майлд! — кресна той.

Младият моряк вече пристигаше, понесъл ключове в едната си ръка и медицинското сандъче под другата.

Уинтроу започваше да идва на себе си, а Гантри му помогна да се изправи. Юношата приседна, опрял ръце зад гърба си, и замаяно се загледа в помощника, заел се да освобождава краката му.

— Непростимо! — гневно промърмори Гантри, втренчен в разранените глезени. — Майлд, извади му кофа морска вода. — Той се обърна към момчето. — Уинтроу, изплакни раните и ги превържи. Хубави белези ще ти останат.

Подир това помощник-капитанът сбърчи нос и додаде:

— И най-добре се изкъпи. Онези в трюма имат оправдание да смърдят, но не и ти.

С тези думи Гантри погледна към Кайл, който все още се навърташе наоколо, улови погледа му и си позволи да поклати глава неодобрително. Капитанът стисна челюсти, но не каза нищо.

А Гантри се изправи и се приближи до носа, до извърнатата към тях Вивачия. В нейните очи все още личеше ужас; тя бе стиснала ръце пред гърдите си.

— Търпях достатъчно — с тих глас каза той. — Какво точно искаш, за да престанеш с капризите?

Сепната от прямотата му, Вивачия едва не се отдръпна. Тя мълчеше.

— Слушам те — продължи Гантри. В гласа му започваше да се промъква раздразнение. — Ти изкара извън нерви и последния човек на борда. Какво в името на Са искаш, за да се успокоиш? Музика? Компания? Какво?

— Искам… — Вивачия замълча, изгубила мисълта си. — Аз я докоснах, Гантри. Докоснах я. И тя ме разпозна и каза, че аз не съм Вивачия и не принадлежа на рода Вестрит. Тя каза, че аз съм една от тях.

Кайл отвратено слушаше това бърборене. Мълвенето на една идиотка.

— Вивачия, змиите не говорят — навъси се Гантри. — Чудовището не е казвало нищо, просто те е изплашило. То изплаши и нас, но вече всичко свърши. Никой не е пострадал. Но при твоето мятане много лесно някой може да пострада и…

Тя не го слушаше, а стоеше навъсена. Но в един момент си припомни въпроса му.

— Искам да бъда каквато бях преди — отчаяно се примоли тя.

— Как така преди? — изсумтя Гантри. Кайл реши, че помощникът му не е успял. Нямаше смисъл да питат кораба: той винаги искаше неща, които никой не можеше да му даде. Корабът се държеше като типична разглезена жена, преувеличаваща до безкрайност собственото си значение. Опитите за удовлетворяване бяха предварително обречени на неуспех. Колкото повече Гантри се умилкваше на дървената повлекана, толкова повече тя щеше да ги измъчва. Това бе самата сърцевина на жените. Защо майсторите не бяха избрали да изобразят мъж на носа? Един мъж би притежавал разумност.

— Преди Кайл — бавно изрече Вивачия и се обърна към настоящия си капитан. — Искам Ефрън Вестрит отново да стои начело. И Алтея. И Брашън. — Тя затули лицето си и се извърна. — Искам отново да бъда сигурна коя съм.

В гласа ѝ се долавяше детинско ридание.

— Не бих могъл да ти осигуря подобно нещо. Никой не би могъл. — Гантри поклати глава. — Корабе, ние правим всичко по силите си. Уинтроу е освободен. Аз не мога да го принудя да бъде щастлив. Не мога да принудя робите да бъдат щастливи. Аз правя всичко по силите си, но не съм вездесъщ.

Унизително. Той едва ли не я умоляваше.

А Вивачия бавно поклати глава.

— Аз не мога да продължавам така — ридаеше тя. — Аз усещам цялата им мъка. Усещам я.

— Дрънканици — процеди Кайл. Не, беше време да сложи край на тези глупости.

Той погълна отвращението към изблика си на гняв. Какво пък, това му избухване бе оправдано. Сякаш малко неща му се бяха струпали на главата.

Но сега той възнамеряваше да покаже на всички, че повече не е в състояние да търпи глупостите им.

— Гантри, стига си насърчавал хленченето ѝ — рече той, пристъпвайки до помощника си. — Недей да насърчаваш детинщините ѝ. — Кайл погледна към Вивачия и улови погледа ѝ. — Корабе. От теб се очаква да плаваш. Това е всичко. Можеш да плаваш с желание или като отломка, но ще плаваш. Хич не ме е грижа дали си щастлива. Ако не ти харесва да пренасяш роби в трюма си, тогава плавай по-бързо, за да се отървеш от тях. Колкото по-бързо пристигнем в Калсид, толкова по-бързо ще се отървем от тях. А що се отнася до Уинтроу, той е непоправим. Нищо не би могло да му достави удоволствие. Той не иска да се държи като мой син, не иска да бъде моряк, а с постъпките си се превърна в роб. Така да бъде. Върху лицето му се намира твоят образ. Той ти принадлежи. Прави с него каквото си искаш. Ако щеш, хвърляй го зад борда.

Кайл замълча, за да си поеме дъх. Той усещаше, че всички погледи са насочени към него. А изражението, изникнало върху лицето на Гантри, никак не му харесваше. Помощникът го гледаше невярващо, с дълбока тревога.

— Поеми дежурството, Гантри — тросна се капитанът. — Вдигни всичките платна и се постарай хората да работят оживено. Искам това корито да плава бързо.

И Кайл се отправи към каютата си. От столицата той бе закупил ароматни треви, за да се отърве от вонята на роби — по съвета на един от опитните превозвачи. Сега той възнамеряваше да се възползва от тази препоръка, та поне за известно време да се дистанцира от смрадта. И от всичко останало.

На кораба бе настъпило почти пълно спокойствие. Почти, защото един съд, пренасящ роби, никога не познава спокойствието. От трюма неизменно долитаха викове. Окованите молеха за вода, за свеж въздух, за дневна светлина. Сред робите често избухваха сбивания. Удивително беше, че двама души, оковани един до друг, могат да си нанасят толкова увреждания. Теснотията, зловонието и оскъдните дажби определено не благоприятстваха дружески отношения.

В известно отношение същото важи за Вивачия и мен, разсъждаваше Уинтроу. Двамата бяха своеобразни роби, оковани един до друг. Нямаше пространство, в което да могат да се отделят, дори и в мислите и сънищата. Никакво приятелство не би могло да оцелее сред подобни условия. Особено когато вината се притискаше между тях. Уинтроу я бе изоставил. А нейната вина се бе съдържала в онази размяна при злощастното му завръщане.

— Аз съм виновна за това — бе изрекла тя. — Ако не бях аз, тези неща не биха те връхлетели.

— За последното си права — уморено бе потвърдил Уинтроу. — Но вината не е твоя.

По втрещения ѝ вид той бе разбрал, че казаното от него я е наскърбило. Ала в онзи момент той се бе чувствал прекалено изтерзан и унил, за да смекчава болката с още напразни думи.

Часове бяха изминали от успокояването на суматохата. През цялото време Вивачия не бе продумала. Самият Уинтроу също седеше мълчаливо, облегнат на носа, и размишляваше над внезапната лудост, обхванала баща му. Дали тази проява щеше да се повтори? Заради тези размишления и заради преживяното той бе прекалено посърнал, за да разговаря. Не му бе известна причината за нейното мълчание, но то не го гнетеше, дори напротив.

В един момент тя избра да заговори. По банален начин.

— Какво ще правим?

Безполезен въпрос. Уинтроу разгърна влажната кърпа в търсене на все още хладно място и отново я притисна към подпухналото си лице. Горчивият отговор сам напусна устните му.

— Защо питаш мен? Аз вече нямам правото да избирам това. Вместо да питаш своя роб, нареди му.

— Аз не притежавам роби — с ледено достойнство отвърна Вивачия. Достойнство, към което всяка следваща дума прибавяше раздразнение. — Щом си решил да доставяш удоволствие на баща си, като се наричаш роб, представяй се за негова собственост, а не за моя.

Дълго трупаното му раздразнение най-сетне намери изблик.

— Истината е, че баща ми е толкова решен да ти угоди, че изобщо не се замисля за мен. Ако не бяха твоите странности, той никога не би ме принудил да служа на борда ти.

— Моите странности? А на какво се дължат те? Аз не съм избирала да бъда такава. Аз съм това, което твоето семейство ме е направило. Само преди секунди ти се оплакваше от отнетото ти право на избор. Е, аз никога не съм притежавала това право. Аз съм тази, която е поробена.

Уинтроу изсумтя презрително.

— Поробена? Къде е белегът върху лицето ти, къде са оковите около китките ти? За теб е лесно да използваш подобни думи. Аз трябва да нося тази татуировка до края на живота си. Аз съм роб — трябваше да признае той.

— Нима? По-рано ти казваше че си свещеник и че никой не може да ти отнеме същината. Ала това беше преди бягството ти. Подир завръщането си ти демонстрира нещо друго. Аз смятах, че ти притежаваш повече смелост, Уинтроу Вестрит. Повече решителност да определяш живота си.

Това ѝ безочие беше влудяващо. Уинтроу се намести, за да извърне глава към нея.

— Нима ти знаеш какво е смелост? Какво би могла да знаеш за човешкото? Нима може да има нещо по-унизително от това друг да взема решенията вместо теб, да те обявява за вещ, която принадлежи нему? Да нямаш правото да определяш бъдещето си? Как би могъл някой да запази достойнство и желанието си да живее? И ти си седнала да ми говориш за смелост…

— Какво бих могла да зная? — Тя го изгледа по ужасяващ начин. — Та нима някога съм познавала нещо различно от това да бъда нечия собственост? — Очите на Вивачия пламнаха. — И смееш да ми говориш подобни неща!

За момент Уинтроу остана безмълвен, сетне се опита да възрази.

— Не е същото! За мен е много по-трудно. Аз бях роден човек…

— Мълчи! — ожесточено просъска тя. — Образът, който носиш върху лицето си, не е мое дело. А твоят род три поколения наред белязваше душата ми. Да, точно така, душата ми! Как смее тази вещ да твърди, че притежава душа!

Някакво необичайно изражение изникна върху лицето ѝ и прекрати следващите ѝ излияния. За продължителността на това изражение на Уинтроу се струваше, че вижда насреща си непозната.

— Ние спорим — с тихо удивление каза фигурата. И кимна на себе си, почти доволна. — Щом мога да споря с теб, значи ние с теб не сме едно.

— Разбира се, че не сме. — За момент Уинтроу остана объркан от изтъкването на очевидното. Сетне неразбирането бе изтласкано от завръщащия се гняв. — Аз не съм идентичен на теб, а и ти не си идентична на мен. Ние сме отделни същества, с отделни желания и нужди. Ако не си осъзнавала това преди, време е да го осъзнаеш. Трябва да започнеш да бъдеш себе си, Вивачия, да откриеш собствените си амбиции, желания и мисли. Някога замисляла ли си се за нещата, които желаеш истински? Извън желанието да бъдеш близо до мен?

Със стряскаща рязкост тя се отдели от него. Погледът ѝ се извърна, ала това бе само външната проява. Дъхът на Уинтроу секна за момент, като при съприкосновение с ледена вода. И тръпките, съпроводили отделянето, също бяха ледени. Поне в този момент той седеше на палубата, в противен случай краката му не биха издържали. Юношата трябваше да обвие ръце около себе си, защото му се струваше, че вятърът е усилил студенината си.

— Не осъзнавах какви усилия съм полагал, за да се държа отделен от теб — удивено призна Уинтроу.

— Нима? — меко попита тя. Гневът ѝ бе изчезнал. Поне така изглеждаше, защото момчето вече не усещаше чувствата ѝ.

Уинтроу се надигна и се обърна към фигурата. Той установи, че се опитва да отгатне чувствата ѝ в момента. Вивачия продължаваше да гледа встрани.

— И за двама ни е по-добре да бъдем разделени — заяви тя.

— Но нали всеки жив кораб трябва да има спътник от своя род — колебливо каза Уинтроу.

— Това не изглеждаше да те притеснява по време на бягството ти. Нека не те притеснява и сега — остро изтъкна фигурата.

— Не исках да те наскърбя — рече Уинтроу. Неговият гняв беше изчезнал. Може би той бе изпитвал нейните чувства? — Вивачия, аз така или иначе съм тук, без значение дали го искам. При това положение няма причина да…

— Причина има. И тя е, че ти винаги се стараеше да не ме допускаш до себе си. Ти самият го призна. Има и още една причина: може би наистина е време да узная коя съм в действителност.

— Не разбирам.

— Защото ти не ме слушаше по-рано днес, когато се опитах да ти кажа нещо важно.

Нейният глас не звучеше наскърбен. Не, той съдържаше спокойствие, което неочаквано му напомни за онзи тон на Берандол, с който наставникът се опитваше да му обясни нещо очевидно.

— Така е — призна той. — Сега съм готов да те изслушам, стига да искаш.

— Сега е твърде късно — остро каза тя. Но в следващия миг се поправи. — Вече не искам да говоря за това. Предпочитам сама да узная. Мисля, че е време да го сторя, вместо да разчитам на някой Вестрит.

Сега беше негов ред да се чувства изоставен и изолиран.

— Но какво ще правя аз?

Този път Вивачия се извърна към него. В зелените ѝ очи личеше мекота.

— Един роб би задал подобен въпрос и би изчаквал заръки. Един жрец сам би открил отговора. — Устните ѝ трепнаха в зачатъка на усмивка. — Нима си забравил кой си самият ти?

Това питане не целеше отговор. Вивачия отново се извърна и се загледа в хоризонта, приключила разговора.

Уинтроу я остави. Той взе кофата, оставена му от Майлд, и я спусна отвъд борда. Въжето ѝ трепна в ръцете му. С усилие юношата я изтегли обратно, взе кърпата и се отправи под палубите.

Тя изпитваше отчаяние. Изобщо не беше сигурна, че ще успее да се справи. Ами ако изгубеше разсъдъка си?

Вивачия се взираше отвъд скалите, изпъстрили протока, отвъд към хоризонта. И насочваше възприятията си, вкусващи и вода, и вятър. Тя веднага усети змиите. Те не се изчерпваха единствено с бялата твар, която продължаваше да я следва: имаше и други, останали назад. Тя решително ги прогони от мислите си. Искаше ѝ се да можеше да стори същото с мъката на робите и със смущението на екипажа… Ала човеците се намираха прекалено близо до нея; на твърде много места се докосваха до дъските от магическо дърво. Неволно тя усещаше Уинтроу, започнал да обхожда робите, за да попива ръцете и лицата им с навлажнената кърпа. Дело и на жрец, и на един Вестрит. Вивачия изпитваше гордост от постъпката на момчето. Ала то не беше свързано с нея; тя нямаше основание за тези чувства. С всеки следващ миг тя осъзнаваше това. Човеците и техните емоции я изпълваха, ала това не беше нейната същина. Тя ги приемаше в опит да ги обгърне и отдели, за да разграничи себе си от тях. Неуспешно. Или това беше нещо невъзможно, или от нейната същина не беше останало много.

В един момент фигурата отметна глава и стисна зъби. Какво пък. След като съм обикновен кораб, то ще бъда горд кораб. Тя подири стремителността на морското течение и се насочи към него. С недоловими движения, трудно осезаеми и за нея самата, Вивачия намести дъските си за по-голяма скорост. И веднага почувства удоволствието на стоящия на кормилото Гантри. Нему тя можеше да се довери.

Вивачия затвори очи срещу връхлитащия вятър и призова виденията. Какво искам? — питаше ги тя.

— Ти излъга моя капитан, момче.

Офелия имаше дрезгавия и плътен глас на куртизанка, изрекъл последната дума едновременно с кос поглед. Подобно на повечето кораби от някогашното време, нейната фигура представляваше продължение на носа на кораба, вместо да бъде поставена под бушприта. А погледът, който тя запрати над заобленото си рамо, предупреждаваше, че тя няма да търпи лъжи.

Алтея не се осмели да отговори на това обвинение. Тя седеше кръстато върху малко дървено мостче, построено специално за улеснение на фигурата — за да може последната да разговаря по-лесно с моряците.

В ръцете си младата жена държеше голяма чашка за зарове. И самите зарове бяха едри, собственост на кораба. Когато Офелия бе разбрала, че на борда ще има допълнителен човек, тя незабавно бе поискала от новия юнга да прекарва част от смените си край нея. Офелия обожаваше да играе на зарове, но не по-малък бе интересът ѝ към клюките. Поне така смяташе Алтея. Освен това девойката подозираше, че корабът обича да послъгва, но бе решила да си затваря очите.

Последица от обичта на Офелия към хазартните игри беше фактът, че много от моряците ѝ бяха длъжници, някои от които от години. Дори новопристигналата Алтея бързо бе започнала да задлъжнява.

Младата жена отвори кутийката и се навъси.

— Три чайки и две риби — обяви тя и наклони кутията към погледа на фигурата. — Ти отново печелиш.

— Така е — съгласи се Офелия и се подсмихна. — Ще повишим ли залога?

— Аз вече ти дължа повече, отколкото притежавам — изтъкна Алтея.

— Именно. Освен ако не повишим залога, нямам шанс да получа парите си. Какво ще кажеш за това: да играем за твоята малка тайна?

— Нима има смисъл? Мисля, че тя вече ти е известна.

Алтея се надяваше, че Офелия е отгатнала единствено пола ѝ. Дори и след подобно изобличаване тя оставаше в сравнителна безопасност. Насилието на борда на жив кораб не беше нещо нечувано, ала беше рядко — емоциите, придружаващи насилието, бяха прекалено смущаващи за съда. Повечето от живите кораби ненавиждаха проявите на сила, макар да се говореше, че Шоу бил злобничък и веднъж поискал един моряк, разлял боя върху палубата му, да бъде бит с камшик. Ала Офелия, въпреки всичките ѝ недостатъци, си оставаше истинска дама. И имаше добро сърце. Алтея се съмняваше, че на борда на подобен съд би я заплашило изнасилване, ала грубиянският интерес на един ухажващ моряк нямаше да се отличава особено. Както се беше случило с Брашън.

В следващия миг ѝ се прииска да не си го беше припомняла. В последно време мисълта за него бе започнала да изниква в неочаквани моменти. Вероятно тя трябваше да го потърси в Кандило и да се сбогува с него. Да, това беше липсващият елемент — окончателното приключване на случая. И, подозираше тя, частично раздразнение заради факта, че последната дума бе принадлежала на него.

— Тук си права. Най-малко част от нея ми е известна. — И Офелия се засмя с приятен глас. Устните ѝ бяха начервени, а изникналите зъби се белееха.

Снижила мигли и глас, фигурата продължи:

— В момента аз съм единствената, която я знае. И съм убедена, че ти искаш това да остане така.

— Така и ще остане — отвърна Алтея и шумно разклати кутията. — Дама като теб никога не би издала нечия тайна.

— Така ли? — Офелия се подсмихна. — И според теб аз не съм длъжна да разкрия пред своя капитан, че едно от лицата, намиращи се на борда му, не е онова, за което се представя?

Алтея се поколеба. Ако капитан Тенира решеше да я затвори, остатъкът от пътуването щеше да се превърне в неприятно мъчение.

— И какво предлагаш? — запита накрая девойката.

— Три хвърляния. За всяко хвърляне, спечелено от мен, ще получавам правото да ти задам един въпрос, на който ти ще отговориш искрено.

— Твоят залог е по-малък от моя — поклати глава Алтея.

— Можеш да ми зададеш въпрос.

— Пак не е достатъчно.

— Тогава какво искаш?

Младата жена замислено дрънна със заровете.

Календарът би определил днешния ден като зимен, ала времето бе приятно топло — ефект на горещите блата, разположени западно от тях. Цялото местно крайбрежие бе изградено от езера, тресавища, островчета и променящи се пясъчни ивици. Горещата вода, смесваща се със солената, представляваше същински кошмар за обикновените кораби, защото благоприятстваше развитието на морски червеи и всякакви други твари. Ала корпусът на Офелия не притежаваше основания да се притеснява от тях. Моментите сериста миризма бяха единственият признак, че корабът прекосява необичайни води.

Топлият вятър подръпваше нишките, отскубнали се от опашката на Алтея, и приятно отпускаше уморените ѝ мускули. Тенира бе изтъкнал, че разполага с достатъчно хора, ала въпреки това Алтея рядко получаваше възможност да бездейства. И все пак той беше справедлив човек, а Офелия беше красив кораб, в чиято компания бе приятно да се плава. И Алтея неочаквано осъзна удовлетворението, което дните от началото на пътуването са ѝ донесли.

— Зная какво искам — тихо каза тя. — Но не мисля, че ти би могла да ми го дадеш.

— Някой казвал ли ти е, че разсъждаваш гръмко? Мисля, че те харесвам почти толкова, колкото ти харесваш мен. — Офелия говореше с привързаност. — Искаш да помоля капитана да те задържи, нали?

— Не е само това. Искам той да знае какво съм, но въпреки това да бъде склонен да ми позволи да работя за него.

— Ех — престорено въздъхна Офелия. — Това е височък залог. И нещо, което не мога да гарантирам. Мога само да обещая, че ще опитам. — И тя намигна на Алтея. — Разклащай заровете, момиче.

Офелия спечели първия тур.

— Чакам въпроса ти — каза Алтея.

— Още не. Първо ще искам да зная с колко въпроса разполагам.

И следващите две хвърляния бяха спечелени от фигурата. Алтея все така не можеше да проумее начина, по който съперницата ѝ мамеше: огромните ръце не биха могли да мамят.

— Тъй — рече Офелия, докато протягаше кутията към Алтея, за да може другата да се увери в показанията на заровете. — Три въпроса. Да видим — проточи тя и се замисли за момент. — Как е истинското ти име?

Девойката въздъхна.

— Алтея Вестрит.

Тя призна това съвсем тихо, защото знаеше, че корабът пак ще я чуе.

— Не думай! — с клюкарски възторг просия Офелия. — Ти си Вестрит! Момиче от Търговски род избягва и оставя собствения си жив кораб. Как си могла? Имаш ли представа какво си причинила на Вивачия? Едва-що събудена, ти си я изоставила… Не, това е тъй безсърдечно… Хайде, говори, не ме карай да умирам от нетърпение.

— Изборът не беше мой — въздъхна младата жена. — Корабът ми беше отнет.

С това тихо признание всички потискани чувства я връхлетяха отново: болката заради бащината смърт, яростта срещу неправдата, омразата ѝ към Кайл. Без да се замисля, тя притисна длан към огромната ръка, която Офелия състрадателно бе протегнала към нея. Допирът породи същински изблик на мисли и чувства. Алтея не бе осъзнавала колко ѝ е липсвала способността просто да сподели всичко това с някого. Думите не спираха да се изливат от нея. А фигурата слушаше и придобиваше ту възмутен, ту състрадателен вид.

— Милата ми. Това е толкова трагично! Но защо не си дошла при нас? Защо си им позволила да ви разделят?

— При кого? — замаяно промълви Алтея.

— При нас, при живите кораби. Цялото пристанище жужеше, когато ти изчезна и Хейвън пое Вивачия. Немалко от нас се разстроиха от този развой. Ние винаги бяхме смятали, че ти ще наследиш баща си начело на Вивачия. Самата тя също беше много разстроена. Непрекъснато мълчеше. Тогава на борда ѝ дойде онова момче… Уинтроу… и ние се зарадвахме. Ала дори и след пристигането му Вивачия не изглеждаше истински удовлетворена. Нещо напълно разбираемо, щом излиза, че Уинтроу е бил заведен на борда ѝ насила. Но пак не разбирам защо не си дошла при нас.

— Никога не ми е минавало през ума — призна другата. — Струваше ми се, че това е семеен проблем. Освен това… какво биха могли да сторят живите кораби?

— Този ти въпрос ни подценява почти по обиден начин, мила. Много неща бихме сторили, включително крайната заплаха вкупом да откажем да плаваме, докато Вивачия не бъде придружена от близък, който истински желае това.

Алтея мълчеше смаяно.

— И наистина бихте сторили това за нас? — успя да попита тя.

— В името на всички ни, мила. Ти може би си прекалено млада, за да си спомняш живия кораб на име Парагон. Той също бе малтретиран по подобен начин и в крайна сметка полудя. — Офелия затвори очи и поклати глава. — Тогава ние не сторихме нищо. И заради липсата на намеса от наша страна, той пострада непоправимо. Днес никой жив кораб не прекосява крайбрежните води на Бингтаун, без да го види: прикован към сушата, изоставен на лудостта си… Корабите разговарят помежду си, Алтея. Да, ние клюкарстваме не по-зле от моряците, а е всеизвестно, че моряците са ненадминати клюкари. До тази спогодба ние достигнахме отдавна. И ако предупреждението ни не беше подействало, наистина щяхме да откажем да плаваме. Ние не сме чак толкова многобройни, та да си позволим да загърбваме страданията на своите сестри и братя.

— Не знаех — тихо каза Алтея.

— Може би аз се разговорих прекалено. Ти разбираш, че ако за този ни пакт се разчуе, съществува вероятност той да бъде разтълкуван погрешно. В същината си ние не сме непокорни, нито бихме прибягнали до подобна постъпка без нужда. Но и не бихме допуснали един от нас да страда.

Провлаченият изговор бе изчезнал от гласа ѝ; сега Алтея разговаряше с бингтаунски матриарх.

— Вече прекалено късно ли е да моля за помощ?

— Все още се намираме далеч от дома. Но аз ще говоря с всички живи кораби, с които се разминем. Ти не се опитвай да се намесваш. Не можем да сторим много, преди самата Вивачия също да се върне. Много се надявам да бъда там, когато това стане. За нищо на света не бих пропуснала това зрелище. Когато тя се върне, ние ще я попитаме за случилото се. Ако тя споделя твоето страдание, за което съм сигурна, тогава ще пристъпим към действие. В бингтаунското пристанище винаги има няколко живи кораба. Ние ще говорим със семействата си, а завръщащите се кораби също ще убедят своите близки. Ние ще накараме родовете си да окажат натиск върху твоето семейство. Крайната заплаха, разбира се, ще бъде отказът ни да плаваме. Надявам се, че няма да се стигне до това. Но ако се наложи, ще го сторим.

Алтея мълчеше.

— Над какво размишляваш? — попита я Офелия.

— Че изгубих почти година далеч от кораба си. За това време научих много неща и станах по-опитен моряк. Ала завинаги съм изгубила онези първи месеци от нейния живот. Ти беше права, Офелия. Аз съм безсърдечна. А може би съм просто глупава и страхлива. Не проумявам как съм могла да я оставя сама да се оправя с Кайл.

— Всички ние допускаме грешки, мила — меко я увери Офелия. — Иска ми се всички те да можеха да се оправят лесно като тази. Бъди уверена, че ние ще ти върнем кораба.

— Не зная как да ти благодаря.

Струваше ѝ се, че някакъв обръч е освободил гръдта ѝ — или че някакво бреме се е свлякло от раменете ѝ. До този момент Алтея не се бе замисляла, че е възможно живите кораби да изпитват подобна свързаност. Тя бе познавала единствено собствената си връзка с Вивачия. Не ѝ бе хрумвало, че самите кораби се сприятеляват едни с други. И че двете с Вивачия ще разполагат със съюзници в тяхно лице.

Офелия се изкикоти по обичайния начин.

— Все още не си ми отговорила на следващия въпрос.

Алтея поклати глава и се усмихна:

— В разговора ни ти ми зададе повече от три въпроса.

— Нищо подобно! — важно отвърна фигурата. — Аз те попитах единствено за името ти. Ти сама си каза останалото; момиче.

— Може би… Не, почакай. Ти ме попита защо не съм се обърнала към вас за помощ.

— Това не беше въпрос, а възклицание. Но дори и да го сметнем за питане, пак ми остава още един въпрос.

Девойката имаше основание да се чувства щедра.

— Задавай го тогава.

Офелия се усмихна, а очите ѝ пламнаха пакостливо. За секунда тя прехапа връхчето на езика си.

— Кой е тъмноокият мъж, който се явява в… интересните ти сънища?

Глава тридесет и втора Буря

— Да опитаме така — предложи Уинтроу. Той отмести оковата колкото се може по-нагоре по пищяла, откъсна ивица от кърпата и внимателно я намота около разранения глезен на девойката, преди отново да отпусне оковата. — По-добре ли е?

Тя не отговори. В мига, в който юношата отдръпна ръка, робинята отново започна да трие крака си във веригата.

— Не, недей — тихо каза Уинтроу и докосна глезена ѝ. Девойката спря, но не каза нищо и не го погледна. Тя никога не му обръщаше внимание. След около още ден тя щеше да осакатее необратимо. А Уинтроу не разполагаше с никакви билки или масла, с които да я облекчи. Дори не разполагаше с истински превръзки. Можеше да разчита единствено на морска вода и на парцали.

Девойката непрекъснато протриваше сухожилията си. Тя изглеждаше неспособна да спре.

— Остави — мрачно го посъветва глас. — Тя е луда и не знае какво прави. И ще умре много преди да сме достигнали Калсид. С твоите грижи тя само ще страда по-дълго. Не ѝ пречи, това е единственият ѝ начин да намери спасение.

Уинтроу повдигна свещта и се огледа, но не можа да определи източника на гласа. В тази част на трюма той дори не можеше да крачи изправен. Намиращите се тук роби бяха почти неподвижни. А поклащането на Вивачия непрекъснато ги разместваше и караше кожата им да се трие в дъските.

Пленниците присвиваха очи срещу отблясъка на свещта, който им се струваше изгарящ. Уинтроу продължи по пътечката, като се стараеше да отбягва най-зацапаните участъци. Повечето от окованите не обръщаха внимание на присъствието им: те използваха цялата си сила, за да издържат. Но Уинтроу улови погледа на един роб, приклекнал сред оковите си.

— Мога ли да ти помогна? — попита го юношата.

— У теб ли са ключовете? — саркастично подметна един от близките клетници. А друг рязко се осведоми:

— Как така ти имаш право да се разхождаш насам-натам?

— За да мога да ви държа живи — отвърна Уинтроу. Страхливец. Той се боеше, че ако робите разберат, че той е син на капитана, ще се опитат да го убият. — Имам кофа с морска вода и кърпа, ако искаш да се измиеш.

— Дай парцала — грубо каза първият роб. Момчето потопи парчето плат и му го подаде. То очакваше, че окованият ще обърше лице и ръцете си. Мнозина от робите извличаха сила от това по-скоро символично умиване.

Но вместо това робът се извърна доколкото можеше, за да притисне влажната кърпа до рамото на съседа си.

— Вземи, примамко — шеговито каза той и внимателно попи подутото рамо на другия, който не отговори. — Онази вечер го ухапа плъх. Аз успях да го уловя и двамата си го поделихме. Но заради ухапването той не се чувства добре. — Очите му за момент уловиха погледа на Уинтроу. — Можеш ли да го изведеш? Щом ще умира във вериги, поне да умре на светло и на свеж въздух, на палубата.

— Точно сега е нощ — изтърси Уинтроу.

— Пак ще има чист въздух — отвърна след миг робът.

— Ще попитам — смутено каза Уинтроу, макар да се съмняваше, че наистина ще го стори. Моряците бяха започнали да странят от него. Той се хранеше и спеше отделно. Някои от тях го наблюдаваха със смесица от съжаление и отврата към сегашната му същина. Новите моряци, наети в Джамаилия, се отнасяха към него като към обикновен роб. Ако той се доближеше до тях, те ругаеха смрадта му и с обиди (а понякога и с ритници) го прогонваха. Не, колкото по-малко от вниманието на екипажа привличаше, толкова по-лесен бе животът му. Палубата се бе превърнала във външния свят. Тук, в трюма, беше неговият нов свят. Място на задушаващи миризми, на ръждавеещи от мръсотия вериги и тлеещи клетници. При изкачването си на палубата Уинтроу наистина попадаше в отделен мир, където хората се движеха свободно, крещяха и понякога се смееха, а стихиите можеха свободно да докосват лицата им. Всичко това удивляваше юношата. Него никой не принуждаваше да стои под палубата; той лесно можеше да се върне в рутината на корабната работа. Ала той не го стори. Веднъж докоснал се до този отвъден, този подземен свят, юношата не можеше да го забрави. Затова при всеки залез той пълнеше кофата си, събираше парцали и слизаше при робите, за да ги облекчи поне малко със солената си вода. Водата за пиене би била далеч по-приветствана, ала запасите от нея се пазеха зорко. Пък и солената вода бе по-добре от нищо. С нея Уинтроу промиваше рани, които самите клетници не можеха да достигнат. Те бяха прекалено много, за да може той ежедневно да се грижи за всички. Но правеше всичко по силите си, а сутрин се оттегляше изморен, за да спи през деня.

Юношата докосна крака на притихналия. Кожата му бе гореща. Смъртта скоро щеше да го освободи.

— Би ли го навлажнил отново? — помоли робът.

Нещо в акцента му се стори познато на Уинтроу. Той се замисли над това, докато напояваше кърпата с остатъка от морската вода. Вече нямаше смисъл да се преструва, че кърпата и водата са чисти. Но те поне предоставяха влага.

Робът я взе и обърса лицето на спътника си. Сетне сгъна парчето плат и навлажни собствения си лик.

— Благодаря ти — рече той и подаде парцала обратно.

Уинтроу го взе, потръпващ заради достигналата го догадка:

— Ти си живял в Същин, нали? Край Келпитонския манастир?

В отговор мъжът се усмихна чудато, едновременно наранен и зарадван от думите.

— Да — тихо каза той. — Така е. — И с още по-тих глас се поправи: — Така беше. Преди да бъда изпратен в столицата.

— Аз също бях там! — Уинтроу шепнеше думите, макар те да притежаваха настойчивостта на възклик. — Живеех в манастира, щях да бъда жрец. Понякога работех в овощните градини.

Той навлажни парцала и го подаде отново.

— Да, овощните градини — замислено каза робът и попи ръцете на другаря си. — През пролетта, когато дърветата цъфнеха, те приличаха на фонтани от цвят. Бели и розови. И благославяха с уханието си.

— Там жужаха пчели, но изглеждаше, че самите дръвчета трептят. А по-късно, когато цветчетата се отронеха, те покриваха с пъстротата си градините…

— А самите дървета започваха да зеленеят сред първите листа — прошепна робът. — Са да ме пази — неочаквано простена той. — Да не би ти да си демон, дошъл да ме измъчва, или пък пратеник?

— Нито едно от двете — каза Уинтроу и се почувства засрамен. — Аз съм обикновено момче с кофа морска вода.

— И не си жрец на Са?

— Вече не съм.

— Пътят към жречеството понякога е дълъг, ала поелият по него никога не го напуска.

Гласът на роба бе придобил наставнически ритъм. Уинтроу разбра, че това е цитат от светите писания.

— Но аз силом бях отделен от моя път.

— Никой не може да бъде отделен от пътя си. Всички животи отвеждат към Са. Всички сме призовани към свещеничеството Му.

Едва няколко секунди по-късно Уинтроу осъзна, че е обгърнат от мрак. Свещта бе угаснала, но той не бе обърнал внимание, зает да обмисля думите на роба. Всички хора били призовани към свещеничество? Дори Торг? Дори Кайл Хейвън? Не всички се отзоваваха на този призив.

Събеседникът му бе проследил лъкатушенията на мисълта му, защото заговори в мига, в който Уинтроу достигна до горното заключение:

— Върви, жрецо. Помагай на страдащите доколкото можеш, моли се за нас. А когато получиш шанса да сториш нещо повече, Са ще ти даде храброст.

Влажната кърпа отново се озова в ръката на Уинтроу.

— Ти също си бил жрец — тихо каза момчето.

— И все още съм. Аз съм един от онези жреци, които не се поддават на лъжливите учения. Никой не се ражда роб. Са никога не би допуснал това. — Той помълча за момент. — Вярваш ли в това?

— Разбира се.

— Те ни носят храна и вода само веднъж дневно. Раздаващите дажбите и ти сте единствените, които се доближават до нас. Ако разполагах с нещо метално, бих могъл да престържа веригите. Трябва да бъде инструмент, чиято липса няма да се забележи. Нещо метално, което ти би могъл да вземеш незабелязано — със заговорнически шепот обясни мъжът.

— Дори и да успееш да се измъкнеш, какво би могъл да сториш сам срещу целия екипаж?

— Ако успея да разкъсам дългата верига, мнозина от нас ще бъдат свободни.

— И какво ще правите тогава? — уплашено попита Уинтроу.

— Не зная. Ще се доверя на Са. Той те доведе при мен, нали?

Усетил колебанието на момчето, окованият додаде:

— Не се тревожи за това. Не готви планове. Са ще постави възможност на пътя ти; тогава ти ще я разпознаеш и ще се възползваш от нея. От теб ще искам единствено да помолиш Кело да умре на палубата. Стига да се осмеляваш.

— Осмелявам се — отвърна Уинтроу. Той все още бе обгърнат от мрак, но му се струваше, че в него самия отново припламва блясък. Той щеше да се осмели и щеше да поиска това. Какво можеха да му сторят? Нищо по-лошо от онова, което му бяха причинили до този момент.

Той разбра, че е усетил завръщането на смелостта си.

Опипом Уинтроу повдигна кофата.

— Трябва да вървя — рече той. — Но ще се върна.

— Зная, че ще се върнеш — тихо каза събеседникът му.

— Искала си да ме видиш?

— Нещо не е наред. Наистина не е наред.

— Какво? — уморено попита Гантри. — Пак ли заради змиите? Са ми е свидетел, че се опитах да ги прогоня, Вивачия. Само че е безсмислено да ги замерям с камъни сутрин, щом привечер изхвърлям трупове зад борда. Не мога да ги прогоня. Ще трябва да престанеш да им обръщаш внимание.

— Те ми шептят — притеснено сподели фигурата.

— Змиите разговарят с теб?

— Не всичките. Но бялата го прави. — Тя го погледна с измъчени очи. — Без слово, без звук. Нашепва ми и ме подтиква към… немислими неща.

Гантри с мъка сдържа веселието си. Немислими неща, изречени без думи. Всъщност, настоящата ситуация определено не беше забавна. А на моменти му се струваше, че нищо в живота му не е било забавно.

— Не мога да направя нищо — каза той. — Опитвах…

— Зная. Ще трябва да се оправя сама. Така и ще направя. Но не заради тях те повиках. Тази нощ ме тревожи нещо друго.

— Какво? — търпеливо попита помощникът. Той бе почти сигурен, че тя е полудяла. Което отчасти беше и по негова вина. Имаше моменти, в които му се искаше да престане да обръща внимание на думите ѝ: както би престанал да мисли за вайканията на робите. Но през останалото време смяташе, че е длъжен да изслушва брътвежите и безпочвените ѝ опасения. Защото онова, което той за удобство наричаше лудост, в действителност представляваше нейната неспособност да загърби концентрираното страдание, оковано под палубите ѝ. Страдание, в чието натоварване Гантри също бе участвал. Той бе наблюдавал монтирането на веригите, бе ръководил настаняването на живия товар, със собствените си ръце беше оковавал мъже и жени. Дори и сега той можеше да усети вонята на техния плен и приглушените им викове, долитащи изпод дъските, на които бе стъпил.

Може би самият Гантри беше побърканият: защото на колана му се поклащаше ключ, който помощникът продължаваше да не използва.

— Не зная какво е. Но става дума за нещо опасно.

Тя звучеше като трескаво дете, изпълващо мрака със страховити създания. Думите ѝ съдържаха неизречена молба за спасение.

— Сигурно е заради бурята. Всички я усещаме, морето започва да се вълнува. Ала тя не бива да те тревожи, ти си прекрасен съд. Лошото време не би те притеснило — окуражи я той.

— Не е заради бурята. Бих я приветствала, за да отмие вонята. Не от нея се боя.

— Тогава не мога да ти помогна. — Той се поколеба и зададе обичайния въпрос. — Искаш ли да ти доведа Уинтроу?

— Не, не го безпокой. Нека остане там, където е — каза Вивачия. С глас, който предпочиташе подминаването на тази тема.

— Добре тогава. Ако има нещо, с което бих могъл да ти помогна, веднага кажи. — И той понечи да ѝ обърне гръб.

— Гантри! Гантри, почакай.

Помощникът отново я погледна.

— Казах ти да си потърсиш друг кораб. Не си забравил, нали? Не си забравил, че ти казах да си вървиш.

— Спомням си — неохотно отвърна морякът. — Да, спомням си.

Той отново се извърна да си върви, при което се сепна от изникналия пред него силует. Гантри едва не извика. Чак в следващия миг той разпозна Уинтроу, защото парцалите на момчето се сливаха с тъмнината.

Самото момче бе пребледняло, което още повече подсилваше призрачното впечатление. Миризмата на робските помещения бе полепнала по него и заместникът неволно отстъпи. Той не обичаше да вижда Уинтроу, още по-малко нощем. Не обичаше, защото момчето се беше превърнало в жив символ на нещата, които Гантри бе избрал да подминава.

— Какво искаш? — троснато попита помощник-капитанът, стараещ се да прикрие уплаха си зад строгост.

— Един от робите умира. Бих искал да го доведа на палубата — просто отвърна юношата.

— И каква е ползата да го водиш тук, щом той така или иначе ще умре? — Струваше му се, че от суровостта има полза, затуй Гантри я задържа.

— А какво лошо има в това да го доведа? — тихо попита Уинтроу. — Вие така или иначе ще изнесете тялото му на палубата, за да го изхвърлите зад борда. Защо да не го изведем още жив, за да може да умре сред прохлада?

— Прохлада? Ти да не би да си хремав? Целият кораб се е вмирисал.

— За тебе може би е така. Ала за него въздухът на палубата би бил свеж.

— Не мога просто да извлека един роб и да го оставя на палубата. Няма на кого да възложа да го наблюдава.

— Аз ще остана с него — предложи Уинтроу. — Той не заплашва никого. Температурата му е толкова висока, че той просто ще лежи неподвижно, преди да умре.

— Треска? — остро попита Гантри. — Значи става дума за едно от задрасканите лица?

— Не, той е в предната част.

— Как се е разболял от треска? До този момент само сред задрасканите имаше треска.

Гневността в думите му обвиняваше Уинтроу.

— Другарят му смята, че е било заради ухапване от плъх. — Уинтроу се поколеба. — Би било добре да го отделим от останалите, за всеки случай.

Гантри изсумтя.

— Ти се опитваш да се възползваш от страховете ми.

Уинтроу го погледна в очите и попита открито:

— Можеш ли да ми посочиш една истинска причина да не изнесем клетника, та поне последните си моменти да изживее по-спокойно?

— Нямам излишни хора. Точно сега се задава буря. Искам всички дежурни да бъдат готови. А и скоро ще навлезем в един труден участък от този канал.

— Ако ми дадеш ключа, сам ще го изведа.

— Сам няма да можеш да извлечеш зрял човек.

— Ще накарам някой роб да ми помогне.

— Уинтроу… — нетърпеливо поде Гантри.

— Моля те — тихо се намеси Вивачия. — Моля те. Нека да го доведат.

Гантри сам не можеше да посочи причината за отказа си. Тази нищожна милост напълно се намираше по силите му, а въпреки това той се противеше. Защо?

Защото, ако подобно милосърдие към един умиращ бе правилната постъпка, то…

Той побърза да прогони началото на смущаващата верига размисли. Той беше първи помощник на този кораб, от него се искаше да следва насоките на капитана. Не на него се падаше да определя кое е правилно.

А дори и да обявеше гласно несъгласието си със случващото се на борда, каква тежест имаше мнението на едничък човек?

— Ти каза да се обърна към теб, ако се сетя за нещо, с което би могъл да ми помогнеш — напомни му Вивачия.

Гантри повдигна очи към заоблачаващото се небе. Ако Вивачия започнеше да се противи, тя щеше да удвои работата им по време на бурята. Точно сега той не искаше да си навлича гнева ѝ.

— Ако морето продължи да се вълнува, скоро вълните ще започнат да заливат палубата.

— Не мисля, че за него би имало значение — каза Уинтроу.

Помощникът изруга.

— Сар! Не мога да ти дам ключовете, нито да допусна да изведеш здрав роб. Да вървим. Щом корабът иска това от мен, ще го направя лично. По-бързо да приключваме. — И Гантри повиши глас. — Комфри! Смени ме за момент, аз слизам долу. Знаеш как да ме повикаш, ако се наложи!

— Слушам, сър!

— Хайде, води — сприхаво подкани Гантри. — Ако в предната част е избухнала треска, най-добре да огледам лично.

Уинтроу вървеше мълчаливо. Веднъж предал молбата си, той не виждаше смисъл в допълнителни разговори; освен това той остро усещаше различията, установили се между двамата. Съществуваше огромна пропаст между доверения Гантри, дясна ръка на капитана, и роба Уинтроу, негов изпаднал в немилост син. На крачещия сред робите юноша се струваше, че води подире си непознат.

Гантри му бе връчил фенер. Тази светлина разкриваше далеч повече детайли от свещите, с които Уинтроу бе привикнал. Отблясъкът на лампата разширяваше видимата мизерия, изтъкваше по-ясно степента на смрад и деградация. Ясната гледка сякаш усилваше остротата на самата миризма.

Привикналият Уинтроу вдишваше през устата и плитко. Зад него Гантри се закашляше често, а веднъж дори и се задави. Юношата не се извърна към него.

Очевидно беше, че помощник-капитанът не е слизал тук в последно време. Не му и беше нужно: той си имаше подчинени, на които да възложи това. А самият Кайл Хейвън надали бе стъпвал в трюма от Джамаилия насам.

В близост до умиращия двамата трябваше да се наведат. Тук робите бяха струпани тъй близо, че човек нямаше как да не ги настъпи. Те трепваха неспокойно в светлината на фенера и тихо си мърмореха.

— Ето го — ненужно оповести Уинтроу, когато двамата достигнаха умиращия. А на окования в съседство жрец обясни: — Това е помощник-капитан Гантри. Той ми позволи да отведа другаря ти на палубата.

Окованият свещеник се раздвижи и примижа.

— Нека благословията на Са те закриля — поздрави той. — Аз съм Са’Адар.

Гантри не отвърна по никакъв начин на представилия се жрец. Той изглеждаше смутен от мисълта, че бива запознаван с роб.

— Треска — обяви заместникът, след като коленичи да докосне умиращия. — Да го изведем, преди да се е разпространила.

Гантри се приведе над една от масивните скоби, прикрепени към Вивачия. Тук бе прокарана главната верига. Влагата на морския въздух и робската мръсотия не се бяха отразили благоприятно на ключалката — морякът дълго се бори с нея, преди ключът да се превърти.

— Отдели го от останалите — нареди той на Уинтроу. — После ги вържи обратно, за да можем да го отнесем на палубата. И по-бързо. Не ми харесва как Вивачия се носи по вълните.

Уинтроу веднага разбра, че Гантри не иска да докосва замърсената верига, минаваща край глезените на навързаните по дължината ѝ. Самият юноша вече не се притесняваше от засъхнали екскременти и кръв: той запълзя сред редицата роби, достигна умиращия и го освободи.

— Почакай за момент — помоли свещеникът и се приведе, за да докосне челото на другаря си. — Бъди благословен от Са, ти, който послужи за инструмент на неговия промисъл.

И с мълниеносно движение Са’Адар сграбчи фенера. Прицелът му бе подхранен от ожесточеност, безгрешен. Уинтроу ясно видя ужаса в очите на Гантри — миг преди тежката метална лампа да се стовари върху слепоочието му. Стъклото се пръсна, а помощникът се свлече на земята. Фенерът издрънча край него и се затъркаля, леейки светилно олио подире си. Пламъкът не беше угаснал.

— Вземи фенера! — извика свещеникът към Уинтроу и изтръгна веригата от ръцете му. — Бързо, преди да е избухнал пожар.

Предотвратяването на пожара действително бе най-наложителното нещо. Но навсякъде около Уинтроу робите бяха започнали да се оживяват. Сред дрънчене веригата биваше освобождавана от нови и нови роби.

Той настигна фенера, изправи го и го повдигна далеч от опасния разлив. Едно от парчетата стъкло поряза крака му и го накара да изохка болезнено — възклицание, преминало в ужас при вида на един от освободените роби, започнал да удушава зашеметения Гантри.

— Не! — изкрещя той, ала робът вече стоварваше главата на първия помощник в скобата. Начинът, по който черепът на Гантри отскочи, показа на Уинтроу, че викът му е закъснял. Заместникът на капитана бе мъртъв.

А наоколо нови и нови пленници се изправяха на крака.

— Браво, момче — обърна се един от робите към втрещения Уинтроу и се зае да сваля ключа от колана на пресния труп. Всичко това се случваше толкова бързо; Уинтроу бе част от него, но не можеше да определи начина, по който се вписваше. Той не искаше да носи отговорност за смъртта на Гантри.

— Той не беше лош човек! — неочаквано извика Уинтроу. — Не трябваше да го убивате.

— Мълчи! — каза Са’Адар. — Ще привлечеш внимание преждевременно. — Той хвърли бърз поглед към тялото на Гантри. — Не може да е бил добър човек, щом е търпял случващото се на борда на този кораб. За отстраняването на жестокостта е нужно да се прибягва до жестокост — тихо додаде той.

Това не беше част от ученията на Са, които бяха известни на Уинтроу.

— Мисли — подкани го свещеникът. — Ти щеше ли да пристегнеш отново веригите ни? Ти, който сам носиш татуировка върху лика си?

За облекчение на Уинтроу тези питания се оказаха реторични — защото той не намираше отговор. Ако с пристягането на веригите щеше да спаси живота на Гантри, щеше ли да го стори? Ако с тази постъпка би обрекъл на робство всички тези хора, щеше ли да го стори? На тези питания той не можеше да си отговори. Загледан в застиналото лице на помощника, той реши, че и самият Гантри не би могъл.

Жрецът бе започнал да обхожда останалите вериги, за да ги отключва. Вълнението на освободените роби се сливаше с нарастващия устрем на бурята.

— Претърси джобовете на негодника, той може да носи ключа и за тези окови — дрезгаво прошепна някой, ала Уинтроу не помръдна. Той не можеше да помръдне. И смаяно наблюдаваше как двама роби сами се заеха да претърсват помощник-капитана. Друг ключ не бе намерен, ала ножът му и останалите дребни принадлежности бързо преминаха у живи собственици. Трети роб заплю трупа. А Уинтроу продължаваше да стои с фенер в ръка.

Свещеникът бе започнал да дава тихи наставления на хората около себе си.

— Все още се намираме далеч от свободата, ала ще успеем да си я отвоюваме, стига да постъпваме мъдро. Нека не вдигаме шум. Трябва да освободим колкото се може повече от другарите си, преди онези на палубата да се усетят. По численост ние ги превъзхождаме, само че веригите и слабостта ни ще ни пречат. Бурята обаче може да ни помогне. Има вероятност тя да ги задържи достатъчно заети, за да не забележат, преди да е станало твърде късно. — Той погледна към Уинтроу и му се усмихна. — Ела, момче, и донеси фенера. Все още не сме приключили с делото, възложено ни от Са.

Към останалите съзаклятници той рече:

— Ще трябва да ви оставим на тъмно, докато освободим останалите. Бъдете търпеливи, храбри и се молете. И помнете, че ако се раздвижите прекалено рано, обричате всички ни. И всичките усилия на този млад храбрец ще са отишли напразно. Да вървим, момче. Трябва да освободим всички останали, за да изненадаме екипажа. Това е единственият ни шанс.

Уинтроу тръгна напред. А по дъските над главата му вече се стоварваха първите капки на пороя. Отдавна назрявалите бури се разгръщаха.

— Бурята въобще не ме интересува. Искам кораба.

— Тъй вярно, сър. — По поетия дъх на Соркор личеше, че заместникът възнамерява да каже и още нещо, ала той премълча.

— Тръгваме след него — продължи Кенит. Той стоеше на средната палуба, загледан във водата, вкопчен за парапета с две ръце, като някакъв си сухоземен плужек. Далеч пред тях сребристият корпус на живия кораб разсичаше вълните. И ги подканяше подире си. — Имам добро предчувствие. Смятам, че този ще падне в ръцете ни.

Носът на Мариета се вряза в поредната вълна; пръските заляха палубата. Допирът на ледената вода бе приятен за трескавото тяло, ала заплаши да наруши равновесието му. Въпреки това Кенит успя да се задържи и да не изгуби стабилността на единствения си крак. При напускането на вълната корабът полетя надолу, пораждайки ново предизвикателство за осакателия си капитан. Патерицата му изтрополи върху дъските и се плъзна далеч, изтласкана от облизващите борда вълни. Самият капитан с мъка се задържа изправен, и то само като се вкопчи до болка в перилата.

— Соркор, овладей кораба! — ревна той, за да прикрие срама си.

Кенит се съмняваше, че заместникът му го е чул. Соркор отдавна се бе отдалечил, крещейки нареждания.

— Нека да те отведа до каютата ти — изрече зад гърба му курвата. Капитанът бе възнамерявал да ѝ нареди именно това. Но сега вече не можеше да го стори, защото щеше да изглежда, че се съгласява с препоръката ѝ. Сега трябваше да чака причина, която да наложи завръщането му. Проклета пачавра! Здравият му крак започваше да се изморява, а раненият висеше безполезно, наливащ се с болка.

— Върви да ми донесеш патерицата — нареди той. Беше му приятно да гледа как тя се втурва по мократа палуба. И в същото време не можа да не забележи привикването ѝ. В движенията ѝ не се забелязваше никаква сухоземна тромавост. При подобна проява от страна на един мъж Кенит би отбелязал, че от него би излязъл добър моряк.

С типичната за морското време рязкост дъждът ги връхлетя.

От небето се изливаха струи, припрени в настървението си да се слеят с морето, а вятърът непрекъснато менеше посоката си. Все пак не можеше да му се отрече и едно постоянство: той непрекъснато се усилваше. Сред рева на бурята крясъците на Соркор долитаха откъслечно.

Тази внезапна буря се превръщаше в непредвидено обстоятелство за плана им. В Буксира винаги имаше течение, което в определени моменти от прилива ставаше мъчително, ала сега вятърът присъединяваше напора си към неговия устрем. Живият кораб се стрелна пред тях. Кенит очакваше, че екипажът на този съд ще започне да свива платната: Соркор вече бе разпратил пиратите по мачтите. Сами по себе си водите бяха достатъчно ожесточени; не биваше и вятърът да получава възможност да ги тласне към загуба на контрол.

Кривият остров вече се виждаше пред тях. Несъмнено живият кораб щеше да го заобиколи откъм източната страна — през безопасния проток. А Мариета щеше да завие на запад, където бързината на течението щеше да ѝ позволи да изникне от другата страна първа. Това прекосяване щеше да бъде трудно. И — Кенит нямаше намерение да лъже себе си — успехът далеч не беше гарантиран. Но пък той не смяташе, че тъй или иначе му остава още много живот. И предпочиташе да умре на палубата, дори и тя да принадлежи на обикновен кораб.

Лично Соркор бе застанал на кормилото; това се отразяваше в начина, по който Мариета възторжено преодоляваше всяка предизвикала я вълна. От своя страна Кенит продължаваше да се взира сред пороя, за да открие целта им. В продължение на три поредни вълни капитанът така и не я видя. След това той зърна живия кораб почти едновременно с мига, в който дочу писъка на фигурата му.

Търговският съд понасяше бурята зле — забравените му платна го тласкаха срещу всяка вълна. Под ужасения Кенитов поглед живият кораб бе скрит от огромна водна стена, но за щастие изникна отново. По притъмнелите му палуби се стрелваха много хора, но никой от тях не правеше опит да стори нещо срещу бурята.

Капитанът простена. Той се намираше толкова близо до пленяването на мечтания жив кораб, само за да види как съдът ще потъне заради некадърността на екипажа си.

— Соркор! — изрева Кенит, отказал се от причакването отвъд острова. Съмняваше се, че моряците от другия кораб изобщо ще успеят да го заобиколят. — Соркор! Настигни кораба и приготви най-добрите ни хора за абордаж.

Бурята отнесе думите му настрани. Капитанът започна да си проправя път към кърмата, сграбчен за перилото. Всеки подскок пораждаше впечатлението, че чуканът му се потапя във врящо олио. Вече започваха да го обливат и студени тръпки. И вълните бяха започнали да се издигат. Солената вода не спираше да го заплашва. Само въпрос на време беше да се случи неизбежното: един от приливите блъсна здравия му крак. Кенит отчаяно остана вкопчен, изчакващ вълната да се изцеди… В следващия момент Ета вече го издърпваше към безопасност, макар и със сграбчване, което не обръщаше внимание на ранения му крак. Сетне тя преметна едната му ръка през раменете си и го повлече.

— Нека да те заведа вътре! — умоляваше тя.

— Не. Помогни ми да достигна кормилото. Искам Соркор лично да поведе абордажа.

— Не можеш да завземеш кораба в такова време.

— Заведи ме до кърмата.

— Кенит, ти изобщо не трябва да стоиш на палубата. Отново имаш треска. Моля те…

Гневът му избликна веднага.

— Нима вече си ме отписала изцяло? Живият кораб се намира под носа ми, само въпрос на време да бъде заловен, а ти очакваш от мен да лежа в каютата си като някой инвалид? Проклета кокошка! Или ми помогни да ида до кормилото, или се пръждосвай.

Дори и с нейна помощ остатъкът от пътя до щурвала представляваше кошмар. По стълбицата Ета го извлече като чувал с картофи. Силата ѝ бе подхранена от гняв; когато чуканът се удари в едно от стъпалата (и Кенит едва не припадна от болка), тя не се извини. Към края на това пътуване жената го влачеше подире си като чаршаф, привързан около раменете ѝ. На кормилото невярващият Соркор прекара длан през лицето си и се вторачи в своя капитан.

— Аз ще поема кормилото. Живият кораб няма да успее да прекоси протока. Ще го нападнем преди острова. Нека хората ти бъдат готови да поемат контрол веднага след завземането му.

Далеч пред тях живият кораб се поклащаше сред вълните, произволно. Пореден трепет на вятъра донесе до тях отчаяните писъци на фигурата му.

Корабът се насочваше към западната част на канала.

Соркор поклати глава и каза:

— При тези условия няма как да го настигнем. — Той трябваше да крещи, за да надвика бурята. — Дори и да имахме излишен екипаж, пак не бихме могли да го превземем в тази буря. Откажете се, сър. Ще има и други живи кораби. Оставете този да посрещне ориста си.

— Аз съм неговата орис! — изрева Кенит в отговор. Предишният му гняв допълнително се разпалваше: целият свят и всички в него се противяха на волята му. — Аз ще поема кормилото. Познавам този проток, прекосявал съм го преди. Ти се погрижи да вдигнем още платна, за да се изравним с кораба. Когато го настигнем, ще се опитам да го тласна към плитчините. Не успея ли, ще се откажа.

До тях отново достигна женският писък, проточен и покъртителен в безнадеждността си.

— Дано някой я спаси — потръпна Ета и погледна към двамата. Дъждът бе прилепил косата към темето ѝ и захвърляше струите си към лицето ѝ като сълзи. — Аз съм достатъчно силна, за да поема кормилото. Ако Кенит стои до мен и ме напътства, двамата ще успеем да преведем Мариета.

— Разбрано — отвърна Соркор с готовност, накарала Кенит да проумее, че това е била същинската причина за колебанията на заместника. Помощник-капитанът не смяташе, че предводителят би могъл да се задържи сам край руля.

Кенит неохотно трябваше да признае, че тези притеснения най-вероятно са основателни.

— Именно — рече капитанът, преструвайки се, че това е било намерението му още от самото начало. Соркор се отдръпна. С известна неловкост Ета стисна кормилото. Кенит застана до нея, отпусна една ръка върху щурвала, за да ѝ помага, а с другата прегърна любовницата си през раменете. Тя бе напрегната, но и развълнувана. За момент пиратът имаше усещането, че е прегърнал самия кораб.

— Сега какво да правя? — извика тя през рамо.

— Просто задържай кормилото в това положение — обясни Кенит. — Аз ще ти кажа, когато трябва да правиш нещо.

Очите му не се отделяха от сребристия жив кораб.

Той я притискаше до себе си, а тежестта му, прилепена към гърба ѝ, представляваше не бреме, а защита срещу стихиите. Десницата му я бе обгърнала, стиснала лявото ѝ рамо. И въпреки това Ета изпитваше страх. Какво я бе накарало да обяви, че ще може да се справи с подобно нещо? Тя стискаше щурвала до болка, вцепенила ръцете си, за да противостои на внезапните движения на кораба. Навсякъде около нея имаше мрак, дъжд и дразнещ водите вятър. Недалеч пред тях проблясваха пръски — вълните се разбиваха в скали. Жената нямаше представа какво прави; корабът можеше да се насочва право към някоя от тези скали, без изобщо тя да осъзнава.

Гласът на Кенит започна да изпълва лявото ѝ ухо. Той говореше спокойно, напук на бурята, почти шепнешком.

— Няма нищо сложно. Гледай право напред. Опитай се да почувстваш кораба чрез кормилото. Точно така. Отпусни ръце. С такова напрежение няма да успееш да реагираш навреме. Така. Усещаш ли кораба? Той ти говори, нали? Чия е, чуди се той, чия е тази лека ръка върху кормилото ми? Затова дръж стабилно, за да го успокоиш. На моменти отпускай и му позволявай да се ориентира сам.

Това беше гласът на онзи Кенит, който говореше само на нея, тих и насърчителен. Сега тя имаше възможност да сподели обичта му към кораба, насочван през бурята — и това тяхно сливане на волите ѝ предоставяше нова и безпрецедентна близост до любимия. Стиснала кормилото, Ета изпитваше сила, каквато не бе познавала никога преди. Над нея долитаха виковете на Соркор — под неговите напътствия пиратите подреждаха платната в непозната за нея последователност, която Ета неочаквано се почувства решена да разбере. Тя можеше да я разбере. И щеше да го стори. Защото ръката на Кенит продължаваше да я обгръща, тежестта му продължаваше да я предпазва, а тихият му глас я наставляваше.

Ета присви очи. Студените капки се превърнаха просто в част от усещането, не нещо приятно, но не и нещо, от което трябва да се страхува. Тези струи също бяха част от живота ѝ — живот, който я отнасяше напред с бързината на течение и я превръщаше в нещо ново, достойно за уважение.

— Защо нещата не могат винаги да бъдат такива? — в един момент попита тя.

Кенит се престори на изненадан и с по-висок глас запита:

— Какво? Нима предпочиташ бурята, която заплашва да ни запрати към Прокълнатите скали, пред спокойните води?

Тя се засмя, все така обгърната от прегръдката на своя любим, бурята и онзи нов живот, в който Кенит я беше потопил.

— Ти си моята буря — каза Ета. И с по-тих глас додаде на себе си: — А аз искам да бъда носена от стихиите ти.

Глава тридесет и трета Ден на разплата

Уинтроу бе запознат със съществуването на религии, проповядващи за места, населявани от всевластни демони, които измъчвали хората до края на вечността. Настъпилата буря определено бе превърнала кораба в подобен задгробен свят, чиито двуноги обитатели се мятаха отчаяно. Наставленията на Са не включваха вярата в такива места. Уинтроу вярваше, че хората сами си създават мъченията, без някаква намеса от страна на върховния бог, който се ограничаваше да ги наблюдава натъжено. И тази нощ той бе получил възможност да се убеди в правотата на това учение. Защото всички на борда бяха създания на Са.

Ала не виещият вятър или пронизващият дъжд проливаха кръв и отнемаха животи. Единствено човеците на борда правеха това, единствено едни на други. Това нямаше как да бъде дело на Са. Тази всеобща гибел далеч не подхождаше на божеството.

Още от мига, в който Са’Адар бе запратил фенера към Гантри, ситуацията се бе изтръгнала от ръцете на Уинтроу. Той не бе започнал това клане; той не беше виновен. Дори не помнеше да е вземал някакво решение. Помнеше единствено, че е последвал свещеника и му е помогнал да освободи останалите роби. Така бе трябвало да постъпи. А бе ли трябвало да предупреди баща си и екипажа? Не, Уинтроу нямаше да си задава този въпрос, нямаше да му позволи да съществува. Той нямаше вина за издъхващите. Никаква вина, не спираше да си повтаря той. Какво би могло да стори едно момче, за да спре този дълго клокочил в притаение поток на ненавист? Събитията го бяха понесли като отронил се лист сред буря.

Дали и Гантри би подкрепил това мислене?

Двамата със Са’Адар бяха освобождавали най-евтините роби, в най-долното ниво, когато бяха доловили крясъците. В припряността си да се присъединят към битката току-що освободените буквално бяха стъпкали Уинтроу. Са’Адар бе отнесъл фенера със себе си, оставяйки юношата сред пълен мрак. И сега момчето си проправяше път сред омерзения трюм, блъскайки се в телата на роби, които бяха прекалено слаби или прекалено уплашени, за да се присъединят към въстанието. Имаше и такива, които също крачеха насам-натам, подвикваха и се опитваха да разберат какво се случва. А Уинтроу продължаваше да се блъска из мрака, без да намира стълбицата, отвеждаща към палубата. Той познаваше всяко кътче на този кораб. Ала ето че Вивачия се бе превърнала в непрогледен лабиринт, изпълнен със смрад, смърт и ужасени люде. Над главата си юношата чуваше трополенето на стъпки, а също и крясъци. Гняв, страх и предсмъртна агония.

Към тази суматоха се присъедини нов писък, чието ехо отекна в целия съд и се превърна в източник на нов ужас сред товара.

— Вивачия — промълви Уинтроу. И повтори повика си, този път високо, с надеждата, че тя ще го чуе и ще знае, че той идва. Протегнатите му ръце най-сетне откриха стълбицата.

Почти веднага след излизането си той се натъкна на първия си труп. Майлд стоеше притиснат в един от люковете. Полумракът и дъждът криеха начина, по който младият моряк е бил убит, ала не оставяха съмнение в застиналостта му. Уинтроу коленичи край него. Наоколо долитаха звуците на битка, ала юношата не им обръщаше внимание, съсредоточен единствено в смъртта пред себе си. Гръдта на Майлд все още бе топла. Студеният дъжд и морските пръски вече бяха успели да охладят ръцете и лицето му, но тялото отдаваше топлината си по-бавно.

Край него продължаваха да умират роби и моряци. Смърт, която биваше изживявана от Вивачия. От отделилата се от него Вивачия.

Едновременно с това осъзнаване Уинтроу вече скачаше на крака и се отправяше към носа. На средната палуба лежаха останките от платнения навес, в който бяха започнали да спят някои от моряците — предпочитащи студа и дъжда пред смрадта на трюмовете. Сред тези останки сега се сражаваха хора: мястото за почивка се бе превърнало в полесражение, веригите от робските окови се бяха превърнали в оръжие.

— Спрете! — крещеше втурналият се Уинтроу. — Корабът няма да може да го понесе! Трябва да спрете!

Ала никой не му обръщаше внимание. Върху дъските на палубите лежаха тела, някои застинали, други все още потрепващи. Младият свещеник прелиташе над тях. В момента той с нищо не можеше да им помогне. Можеше да помогне единствено на кораба, започнал да го зове.

Уинтроу се препъна в нещо, което несъмнено представляваше труп. Той отново се изправи, избегна посегналия да го сграбчи моряк и продължи да напредва към предната част на кораба. Най-сетне ръцете му откриха стълбицата на носовата палуба.

— Вивачия! — извика момчето. Сред бурята гласът му звучеше нищожен. Но въпреки това тя го чу. И продължи да го зове, този път в отговор: измъчвано от кошмари дете, умоляващо за своя родител.

Заедно със стъпването му на палубата корабът се вряза в огромна вълна. Този тласък накара Уинтроу да залитне назад. В последния момент юношата успя да се вкопчи за стълбата и да прогони нахлулата в дробовете му вода. При оттеглянето на вълната той отново се стрелна напред. Този път успя да достигне носа и да се вкопчи в перилата. Тъй като вече не споделяше усещанията на фигурата, погледът беше единственото възприятие, което го свърза с очертанията ѝ.

— Вивачия!

Тя не отговори веднага. Юношата се вкопчи в перилото и отчаяно протегна мисълта си към нея. Нейното съзнание се отзова благодарно, с готовността на диреща ръка в студена нощ. Умът на Уинтроу се изпълни с изпитвания от нея ужас.

— Те убиха Комфри! Никой не стои на кормилото!

Струи солена вода заляха фигурата и момчето. Палубата от магическо дърво подскочи под краката му. Уинтроу отново трябваше да се бори, за да остане на борда. И в същото време трябваше да издържа страданието, което тя изпитваше. И по нов начин да изпита безпомощността на кораба, изпълнен със смърт и изоставен на капризите на бурята. Никой от моряците не бе останал на поста си: оцелелите от екипажа се бяха барикадирали в юта, където се отбраняваха. Останалите умираха върху палубата… На Уинтроу се струваше, че всеки угаснал живот отнема частица от Вивачия.

Едва сега той истински осмисляше мащабите на стихията, сред която плаваше, и крехкостта на кораба, поел сред нея.

— Какво да направя? — попита Уинтроу, надигащ се от поредното рухване на палубата.

— Върви на кормилото! — надвика вятъра тя. И изрева. — И им кажи да престанат да се убиват едни други, или, кълна се, всички те ще измрат!

Юношата обърна гръб на носа, напълни дробовете си и на свой ред извика към сражаващите се:

— Чухте какво каза тя! Тя ще убие всички ни, ако не престанете веднага! Нека онези от вас, които умеят, да се заемат с платната, иначе никой от нас няма да доживее утрото! А мен пуснете да ида до кормилото!

Към тях се понесе поредна вълна. Нейните води блъснаха Уинтроу в гръб и го понесоха със себе си. Той се озова обгърнат от течен напор, чийто устрем можеше да изблъска, ала не и да предостави опора. Може би вълната вече го бе изхвърлила извън борда? Нямаше как да се разбере.

Момчето отвори уста да изкрещи, но вместо това се нагълта със солена вода. В следващия миг вълната го блъсна в парапета на левия борд. Жрецът успя да се вкопчи в него и да се задържи, противно на желанията на водата. Край него прелетя роб, понесен от същата вълна. Клетникът не успя да се вкопчи по подобен начин, а само закачи стената, преди да изчезне отвъд нея.

Водата се оттече, оставила хлъзгава палуба подире си. Сражавалите се в средната част лежаха върху дъските и плюеха вода. В първия възможен момент Уинтроу се изправи и продължи към кърмата. Досущ като насекомо, озовало се в локва, помисли си той. И неговите собствени усилия отразяваха онзи инстинктивен стремеж на всички живи създания да продължат съществуването си.

Повечето от останалите на палубата не бяха моряци — това личеше по начина, по който те се бяха вкопчили във въжетата и перилата. Всяка връхлетяла вълна представляваше ужас за тях. Те явно бяха успели да намерят ключ за оковите си, защото някой от тях бяха с необременени крайници. Други все още не бяха свалили веригите си, издавайки плашеща привикналост.

От люковете плахо надничаха лица, които се обръщаха с питания и съвети към струпалите се на палубата. При появата на всяка вълна тези роби се оттегляха, без да обръщат внимание на водата, стичаща се в трюма. Поклащането на кораба разместваше трупове на моряци и роби. Уинтроу невярващо се взираше в тях. Нима те се бяха сражавали за свободата си, за да се удавят? Нима бяха убивали екипажа напразно?

До него достигна гласът на Са’Адар:

— Ето го и нашето момче. Уинтроу, ела тук! Негодниците са се затворили вътре. Има ли някакъв начин да ги накараме да излязат?

Той бе събрал група победоносни задраскани лица пред вратата на офицерските помещения. Въпреки бурята, те изглеждаха готови за още смърт.

— Всички ще се удавим, ако не достигна кормилото! — извика им Уинтроу. В следващите си думи той се постара да вложи мъжки авторитет. — Не убивайте повече, иначе морето ще избие всички ни! Позволете на оцелелите моряци да излязат и да се заемат със задълженията си. Корабът непрекъснато се пълни с вода!

Поредната вълна го накара да се вкопчи в кърмовата стълбица. Под ужасения му поглед водата ѝ се вля през отворените люкове, досущ като наливана бира. Дори пяна имаше.

— И затворете капаците! — изрева Уинтроу. — Нека онези в трюма да започнат да изпомпват водата, иначе ще се удавят първи! — Той се огледа. — Освен това трябва да свием платната, за да не ни блъска толкова бурята!

— Да се качвам там? Забрави! — гръмко възрази един от робите. — Не съм свалил оковите, за да захвърля живота си по такъв начин!

— Тогава морето само ще ти го отнеме! — изкрещя му Уинтроу. Заради напрежението гласът му бе станал по момчешки писклив.

Неколцина от робите правеха неумели опити да затворят люковете, но повечето не помръдваха. Не им се искаше да се разделят с каквато опора бяха намерили.

— Скали! — изпищя Вивачия! — Уинтроу, върви на кормилото!

— Пуснете моряците. Обещайте им пощада, ако те ви спасят! — кресна юношата към Са’Адар и бързо се закатери.

Комфри бе умрял на кормилото, поразен в гръб. Убиецът дори не си бе направил труда да отмества тялото, все още облегнато на щурвала. Единствено тази тежест бе попречила на кораба да се мята с още по-голяма произволност.

— Прости ми — промълви Уинтроу, докато отделяше отпуснатото тяло от последния му пост. Подир това той се приближи до кормилото и рязко спря въртенето му. — Кажи ми какво да правя! — изкрещя той с най-силния глас, на който бе способен. Надяваше се, че гърдите му крият достатъчна сила.

— Дясно на борд! — отвърна му викът на Вивачия. Нейният глас го намери не само с помощта на вятъра, но и завибрира през ръцете му. Той осъзна, че кормилото е изработено от магическо дърво.

Може би тази му постъпка представляваше прегрешение пред Са, ала въпреки това Уинтроу подири единението си с кораба. И изостави опасенията, че с подобна постъпка рискува да изгуби себе си.

— Спокойно — прошепна ѝ той. Връзката между двамата веднага се изостри в отговор на постъпката му. Сега Уинтроу изпитваше бурята чрез самия корпус на Вивачия. Нейното тяло се превърна в част от него.

Кормилото бе съобразено със силата на зрял мъж. Уинтроу бе наблюдавал процеса, а на няколко пъти лично бе заставал зад руля, но само в спокойно време. И винаги в присъствието на човек, готов да му се притече на помощ. Сега му се налагаше да набляга с цялата си тежест, за да го извърта. Всеки извоюван румб представляваше за него една малка победа, ала юношата подозираше, че действията му не са достатъчно бързи. Пред себе си той съзираше единствено мрак. Бурята ги обгръщаше с празнота. По нищо не личеше, че се намират сред скалист проток.

И единствено Уинтроу и корабът полагаха усилия да се спасят. Всички останали бяха прекалено заети да се избиват едни други.

— Трябва да ми помогнеш — каза той. Не беше нужно да крещи; знаеше, че тя ще почувства изреченото. — Ще трябва сама да се оглеждаш за вълни и скали и да споделяш с мен знанието си.

От кораба продължаваха да долитат крясъци. Някои от гласовете бяха приглушени — очевидно робите преговаряха с оцелелите от екипажа. По гнева в долитащите думи ставаше ясно, че скорошно разбиране надали щеше да бъде постигнато.

По тази причина Уинтроу престана да мисли за тях.

— Всичко зависи от двама ни, милейди — тихо ѝ каза той. — Само от нас. Да се постараем да останем живи. — И момчето стисна щурвала.

Може би усетеният от него прилив на сила представляваше нейния отговор, а може би бе израз на собствената му решителност. Във всеки случай Уинтроу стъпи уверено, опълчвайки се на мрачината на бурята. Вивачия мълчеше, ала думи не бяха и необходими: чрез нея той сам усещаше положението на кораба. Издутите платна затрудняваха повратливостта, ала срещу тях Уинтроу не можеше да стори нищо.

Капките дъжд запазваха честотата си, но вече не бяха толкова тежки. Първият намек на зората започваше да посивява небето. Но кормилото също се промени: то започна да реагира по-мудно.

— Течението ни понесе! — извика му Вивачия. — Пред нас има скали! Този канал ми е познат, не бива да навлизаме в него. Сама не бих могла да преодолея скалите!

До слуха му достигна дрънчене на верига и изтрополяването на тяло. Уинтроу хвърли бърз поглед към неколцината, които се приближаваха към него. Сред тях пристъпваха оковани.

Когато достигнаха Уинтроу, някой от робите блъсна вървящия най-отпред. Окованият тежко се стовари на колене.

— Той каза, че ще застане на кормилото и че ще ни преведе, ако го пощадим — прогърмя Са’Адар. С по-тих глас жрецът додаде: — Казва, че без негова помощ не бихме могли да преминем, защото само той познавал пътя през този проток.

Мъжът бавно се изправи на крака. Едва сега Уинтроу разпозна, че това е Торг, до този момент прикриван от мрака. Ризата на помощника бе разкъсана.

— Ти? — невярващо се засмя Торг. — Ти си ни причинил това? — Той поклати глава. — Не вярвам. Ти си достатъчно подъл, но не ти стиска. Може да стоиш пред кормилото и да се правиш, че корабът ти принадлежи, но не би могъл да го завземеш.

Без да се смущава от веригите и наобиколилите го сурови лица, той плю.

— На теб не ти стискаше да го вземеш дори и когато той ти беше поднесен на сребърна тепсия — избухна Торг. По начин, издаващ дълго стаяван гняв. — О, да, зная за предложенийцето на баща ти. Той искаше да те направи първи помощник, когато навършеше петнадесет. Без да му пука, че аз седем години се бъхтах за него. Не, нека дъртият Торг да върви по дяволите, нека Гантри да стане капитан, а едно бозайниче да стане негов помощник.

Той се засмя.

— Но Гантри е мъртъв. Поне така ни казаха те. Баща ти и той се е запътил натам. — Помощникът скръсти ръце. — Виждаш ли онзи остров край десния борд? Това е Кривият остров. Трябваше да го заобиколиш откъм другата страна. Сега ни очакват скали и течения. Така че ако искате на кормилото на тази кофа да застане истински мъж, съветвам ви да се отнасяте любезно към милия Торг. И да му предложите нещо повече от собствения му живот в отплата.

Помощникът бе започнал да се усмихва широко, убеден, че робите се нуждаят от него, което го поставя в позиция да отправя всякакви искания.

— И по-добре прибавете бързина към тази любезност, защото много скоро ще достигнем скалите.

Моряците сред групата — нови хора, наети от Джамаилия — страхливо поглеждаха напред.

— Какво да правим? — обърна се Са’Адар към Уинтроу. — Можем ли да му имаме доверие?

Ако не беше опасността, пропиваща момента, юношата би се изсмял. Те се обръщаха към него. Поставяха оцеляването на целия кораб върху неговите плещи.

Уинтроу погледна към просветляващото небе. Двама роби пълзяха сред платната в напразен опит да ги свият. Са да им е на помощ!

След това момчето се обърна към самодоволното лице на помощника. Дали Торг бе способен да вреже кораба в скалите, за да си отмъсти? Нима някой бе способен да стигне тъй далеч в отмъщението, че да захвърли собствения си живот?

Татуировките върху лицето на Уинтроу пламнаха.

— Не — каза момчето. — Аз не му вярвам. По-скоро бих го убил, отколкото да му отстъпя кормилото на моя кораб.

— Безполезните умират — процеди един от робите.

— Не, почакайте… — извика Уинтроу, ала вече бе прекалено късно. С небрежното движение на земеделец, размахал вила, робът повдигна едрия моряк над главата си и го хвърли през борда. И това беше краят на Торг. Помощникът бе изчезнал, без дори да има време да изкрещи. С една своя дума Уинтроу бе решил съдбата му.

Останалите моряци бяха рухнали на колене и му се молеха да ги пощади. При тази гледка Уинтроу изпита отвращение. Ала то не беше насочено към тях.

— Освободете ги и ги пратете да свиват платната — нареди той на Са’Адар. И се обърна към моряците. — Приберете колкото се може повече платна. И ми кажете, ако видите скали.

Това беше глупаво нареждане, безполезно нареждане. Двама моряци не бяха достатъчни за кораб с подобна големина.

Са’Адар се зае да им сваля оковите, а Уинтроу попита:

— Къде е баща ми? Той жив ли е?

Неразбиращите погледи на робите го накараха да си припомни, че те не знаеха. Вероятно баща му бе забранил на хората си да обсъждат случилото се със сина му.

— Къде е капитан Хейвън? — поправи се момчето.

— Долу е. Главата и ребрата му са пострадали — обади се един от моряците.

Уинтроу се поколеба, но все пак реши, че нуждите на кораба имат предимство.

— Доведете го тук — обърна се той към Са’Адар. — Внимателно. В безсъзнание той не ни е от полза.

Освен това безполезните умират, припомни си той. Заплахата на надзирателите се превръща в кредото на заплашваните. За да спаси екипажа, Уинтроу трябваше да демонстрира ползата от моряците.

— И освободете всички останали оцелели моряци. Нека те също помагат.

— Тези двамата са последните — сви рамене един от робите.

Само двама от целия екипаж. И баща му.

Юношата погледна към роба, който беше хвърлил Торг.

— Ти изхвърли моряк, който можеше да ни помогне. Сега ще заемеш мястото му. Качи се в наблюдателното гнездо на върха на мачтата. И ми съобщавай какво виждаш. — Уинтроу се огледа. Гледката на стоящите безучастно роби го разгневи. — А вие се погрижете да затворите плътно люковете. Нека онези в трюма да започнат да изпомпват. Усещам, че корабът е натежал.

С по-тих, но и по-твърд глас юношата додаде:

— Разчистете телата и отломките от палубата.

Робът отмести поглед от върха на мачтата, за да се вторачи в Уинтроу?

— Чак там? Не мога да се покатеря толкова високо.

Течението бе сграбчило кораба досущ като звяр. За момчето ставаше все по-трудно да удържа кормилото.

— Размърдай се, ако искаш да останеш жив — грубо каза той. — Сега не е време за страхове. Корабът е единственото, което има значение в този момент. Трябва да го спасим, ако искаме да спасим себе си.

— За първи път звучиш като мой син.

Лицето на Кайл Хейвън бе покрито със засъхнала кръв. Той пристъпваше предпазливо, като внимаваше да не засяга ранените си ребра. Кожата му бе пребледняла.

Капитанът погледна към сина си, стиснал щурвала, към белязаните роби, разпръскващи се да изпълнят нарежданията, към следите от бунта. И бавно поклати глава.

— Това ли бе нужно да се случи, за да си припомниш, че си мъж?

— Аз никога не съм забравял — сухо отвърна Уинтроу. — Ти просто отказваше да го разбереш, защото не се държах като теб. Не бях едър, силен и груб, а бях себе си.

— Ти никога не избра да посрещнеш предизвикателствата. Не се интересуваше от онова, което ти предлагах. — Кайл отново поклати глава. — И двамата с кораба сте глезени деца.

Уинтроу стисна кормилото.

— Сега не е моментът за това. Вивачия не може да се насочва сама. Тя ми помага, но се нуждая и от твоите очи. От твоето знание. — Той не можеше да скрие горчивината си. — Помогни ми, татко.

— Той наистина ли е твой баща? — с отвращение попита Са’Адар. — Поробил е собствения си син?

Никой не му отговори. След миг жрецът се отдръпна от тях.

— И какво ще правиш с кораба? — остро каза Кайл. — Дори и да успееш да го преведеш през протока, няма да имаш достатъчно хора. Водите отвъд са опасни дори и за опитните екипажи. — Той изсумтя. — Ще изгубиш кораба още преди да си получил възможност да го опознаеш.

— Остава ми единствено да направя всичко по силите си — тихо отвърна Уинтроу. — Не съм искал това да се случи. Но вярвам, че Са ще ми помогне.

— Са! — изфуча Кайл. Все пак додаде: — Дръж кораба в средата на канала. Не, още няколко румба надясно. Къде е Торг? Кажи му да се качи в наблюдателницата.

За момент Уинтроу се замисли, съчетаващ бащиното си мнение с онова, което усещаше с помощта на Вивачия. И каза:

— Торг е мъртъв. Робите го хвърлиха зад борда, защото го смятаха за безполезен. — С брадичка той посочи към мъжа, който се катереше по мачтата. — Той ще го замести.

Тези му думи бяха последвани от смаяно мълчание.

— И всичко това е било… — процеди баща му, снижил глас. — Сторил си всичко това, само за да вземеш кораба сега, вместо след няколко години?

Този въпрос показваше непреодолимото разстояние, зейнало между двамата.

— Нищо от случилото се няма общо с това — отвърна Уинтроу.

Глупаво обяснение. Ала и думите на цял един живот красноречие не биха могли да накарат баща му да го разбере. Корабът беше единственото, което обединяваше двамата.

— Да се съсредоточим над непосредствения момент — продължи момчето. — Прекосяването на протока е единственото нещо, за което сме единодушни.

Накрая баща му пристъпи до него и отпусна една ръка върху кормилото. Подир това той се обърна към един от моряците върху въжетата.

— Калт! Остави това и върви да се качиш в гнездото. — И Кайл погледна напред. — Започва се — предупреди той, когато корабът рязко тръгна напред.

— Вие сте ме продали — сухо каза Малта. — Продали сте ме на едно чудовище, за да изплатите кораба си. Не ви интересува, че аз ще бъда завлечена в някакво блато, за да отглеждам бебета и струпеи, докато вие богатеете от новите си договори. Не си мисли, че не ми е известно как стоят нещата. Когато някоя девойка сключи брак с мъж от Дъждовните земи, нейното семейство започва да печели отлично.

Двете жени бяха събудили Малта рано, за да я подготвят. Те се намираха в кухнята, макар че още не беше настъпило време за закуска.

— Малта, изобщо не е така — каза майка ѝ с типичния си умоляващ глас.

Поне баба ѝ не си правеше труда да се преструва: старицата приключи със суетенето си около чайника и се приведе да накладе огъня.

— Ти самата си тази, която се е продала — с измамно мек глас рече тя. — Срещу един шал, един огнен кристал и една кутийка. И не се опитвай да твърдиш, че не си знаела какво правиш. Ти знаеш много повече, отколкото показваш.

Известно време Малта мълча.

— Всички тези неща са у мен, в стаята ми — сопна се накрая тя. — Бих могла да ги върна.

Макар че никак не ѝ се искаше да се разделя с бижуто. Но пък тази раздяла определено бе за предпочитане пред брака с някакъв пъпчив Дъждовен жабок. Тя си припомни съня и потръпна. В действителност лицето зад воала щеше да крие множество циреи. Това не беше справедливо, да ѝ изпраща лъжлив сън, в който се представя като красавец, след като в действителност изглежда като жабок!

— Вече е малко късно за това — отсече майка ѝ. — Ако не ни беше излъгала, щяхме да можем да оправим положението. Не, всъщност не е така. Ти вече си била приела шал със скъпоценност и в замяна си му дала чашата, от която си пила.

Кефрия замълча за момент, за да даде възможност на гласа си да се успокои.

— Малта, никой не се опитва да те принуди да сключиш брак. Ние се съгласихме единствено младежът да има право да те посещава. Ти няма да оставаш насаме с него. Баба ти, аз, Рейч или бавачката винаги ще присъстваме. Нямаш основания да се страхуваш. — И тук тонът ѝ отново захладня. — Ала няма да допусна да се отнасяш неуважително към него. Няма да закъсняваш и да се държиш грубо с него. Ще го посрещаш с почитта, която се полага на всеки гост на нашия дом. А това означава никакви приказки за пъпки, жабоци и бебета.

Малта се надигна от масата, за да си отреже филия от вчерашния хляб.

— Хубаво, в такъв случай изобщо няма да му говоря — рече тя. Какво можеха да сторят те? Как щяха да я принудят да се държи мило с него и изобщо да разговаря? Тя нямаше намерение да се преструва, че го харесва. Много скоро той щеше да открие, че тя го намира за отвратителен, и щеше да си отиде. Интересно дали щяха да ѝ позволят да задържи шала, ако мъжът откажеше да сключи брак с нея? Настоящият момент не беше особено подходящ за подобни въпроси. Виж, кутийката с радост щеше да му върне. Тя бе придобила неприятен сив цвят, като мъртва пепел. Приятната миризма не се беше махнала, но това само по себе си не беше достатъчно основание.

— Малта, това не са хора, към които да се отнасяме с подобно лекомислие — изтъкна майка ѝ.

В последно време Кефрия изглеждаше много изнурена и изнервена. Върху лицето ѝ бяха изникнали нови бръчки, а косата ѝ определено не получаваше предишното внимание. Много скоро тя щеше да е придобила лимонената физиономия на баба ѝ.

Старицата тъкмо се мръщеше.

— Освен това въпросът не е в статуса на хората, с които си имаме работа. Има много начини за отклоняването на нежелан ухажор. Грубостта никога не е била сред тях, не и в нашето семейство.

— Кога ще се върне татко? — рязко попита Малта. — И има ли още от прасковения конфитюр?

— Не го очакваме преди края на пролетта — уморено отвърна майка ѝ. — Защо?

— Защото не мисля, че той би ме накарал да сторя подобно нещо: да се преструвам, че харесвам мъж, с когото дори не бих искала да общувам… В този дом няма ли нещо свястно за ядене?

— Намажи си порязаницата с масло. И никой не иска от теб да се преструваш, че го харесваш! — избухна баба ѝ. — Ти не си проститутка, а той не е платил да се усмихваш насреща му. Просто казвам, че очакваме от теб да се отнасяш с него учтиво. Убедена съм, че той ще бъде истински джентълмен. Каоулн даде думата си, а на нея аз имам пълно доверие.

В по-тих глас възрастната жена добави:

— Пък и съм сигурна, че момъкът бързо ще види, че не си подходяща за него.

Начинът, по който тя каза това, беше особено обиден. Сякаш Малта не би могла да бъде достойна за него, не би си заслужавала времето му.

— Ще опитам — неохотно склони девойката и тръсна филията пред себе си. Поне щеше да има какво да разказва на Дело. Приятелката ѝ никога не пропускаше да вметне за младежите, които посещаваха дома ѝ. Всички те бяха приятели на Керуин, разбира се. Но Дело ги познаваше по имена; те се шегуваха с нея и понякога ѝ носеха дребни подаръци. Веднъж, когато Малта и Дело бяха отишли на пазара за подправки, следвани от Рейч, един от приятелите на Керуин бе разпознал Дело и ѝ се беше поклонил ниско, с развявано от вятъра наметало. Младежът бе предложил да ги почерпи с ароматен чай, ала Рейч бе изтъкнала, че момичетата трябва да се прибират. Тази ѝ постъпка бе накарала Малта да изглежда като дете. Поне веднъж ѝ се искаше да разкаже на Дело, че и в нейния дом е пристигнал млад мъж, и то дошъл специално заради нея. Разбира се, тревогите си за брадавиците тя нямаше да споделя. Не, щеше да превърне ухажора в мистериозен и опасен… Девойката леко се усмихна и се загледа в празнотата. Вече си представяше изражението, което щеше да си наложи, докато разказва на приятелката си…

Майка ѝ стовари гърненце с мед на масата пред нея.

— Благодаря — разсеяно каза Малта и започна да маже филията си.

Може би Керуин щеше да започне да ревнува…

— Ще ме оставите ли жив? — тихо попита Кайл Хейвън.

Зората беше започнала да багри небето. Капитанът бе задал въпроса си с равен глас, ала в думите му се бяха прокраднали острота и страх. Уинтроу долови и умора. Дългата нощ почти бе приключила и опасният участък бе останал зад тях. Въпреки това за прекосяването му бяха отишли общите усилия на Кайл и Уинтроу, цялата бдителност на Вивачия и взирането до болка на моряка от гнездото.

Уинтроу трябваше да признае, че баща му е упорит. Макар и ранен, той бе помогнал за превеждането на кораба. А сега питаше сина си за следващата си съдба. Сигурно това бе мъчително.

— Ще сторя всичко по силите си, за да останеш жив. Това мога да ти обещая. — Уинтроу погледна към Са’Адар, който все още стоеше облегнат на кърмата. Каква ли тежест щяха да имат думите на юношата в последващите решения? — Виждам, че ти не ми вярваш. Ала твоята смърт би ме наскърбила. Аз тъжа за всички, погинали на борда.

Кайл се взираше право напред.

— Един румб надясно — каза той.

Синът му измени курса. Над тях се разнасяха виковете на покатерилите се сред платната: те спореха помежду си за нужните действия и за начина, по който те трябва да бъдат извършени. Баща му беше прав. Нямаше как да продължат да плават само с двама моряци на борда.

— Помогни ми, корабе — почти беззвучно изрече той. — Помогни ми да разбера какво да правя.

Нейният уморен отговор не излъчваше увереност, но съдържаше доверие.

— Зад нас има друг кораб, който ни настига бързо — каза Са’Адар, загледан през сивкавата пелена на дъжда. — Той плава под Гарвановия стяг! Са наистина се грижи за нас!

Жрецът не криеше радостта си. Той свали парцаливата си риза и започна да я размахва към другия съд.

— На кормилото стои някакво момче! — извика Соркор. Бурята бе утихнала, дори дъждът се успокояваше, но помощникът продължаваше да крещи. — А по палубите им има тела. Мисля, че на борда е избухнал бунт.

— Още по-добре… за нас — високо отвърна Кенит. Викът му костваше голямо усилие. Той се чувстваше толкова уморен… — Пригответе се за абордаж. Ще се прекачим веднага щом навлязат в широкото.

— Платната им са пълна каша, но момчето се справя добре. Почакайте! — невярващо възкликна Соркор. — Капитане, те ни дават знак. Искат да се изравним с тях.

— В такъв случай нека отвърнем на молбата им. Бъди готов да поведеш хората си… Не. Чакай. Аз ще ги поведа лично. Ганкис, ела да поемеш руля. Ета, къде ми е патерицата?

Истина беше — корабът го чакаше, късметът му бе проработил. Кенит бе вярвал в него, не се бе отказвал, и ето че красивият жив кораб го очакваше.

При изравняването си с другия съд пиратският капитан получи възможност да го огледа добре. Никога през живота си не беше виждал нещо по-красиво. Средната палуба бе покрита с тела и заплетено платнище, а платната бяха набрани като полата на курва, ала сребристият корпус все така проблясваше, а изящните очертания бяха наслада за окото.

Кенит залитна, навреме подхванат от Ета. Застаналият на кормилото Ганкис го погледна особено, отчасти със състрадание, отчасти със страх.

— Не зная къде е паднала. Ела, ще те заведа до перилата. — Жената изсумтя от усилие. Когато подскачащият Кенит най-сетне достигна тази опора, тя продължи тихо: — Мили, трябва да си починеш. Нека Соркор се погрижи за кораба.

— Не — изстреля Кенит. Толкова му беше трудно да се задържа прав, а тя го караше да хаби силите си в безсмислени спорове. — Този кораб е мой. Аз ще бъда сред първите, които ще стъпят на палубата му, пък дори и с един крак. Късметът ми го донесе.

— Моля те, любими — задавено увещаваше Ета. — Ако можеше да се видиш в този момент…

Озовалият се край тях Соркор тихо изруга.

— Аз ще поведа хората — обърна се към него Кенит. Заместникът му не възрази. Оставаше само да накара и проклетата жена да млъкне.

— Да, сър — отвърна Соркор.

— Не говориш сериозно! — извика му Ета. — Погледни го. Той едва се задържа прав. Никога нямаше да му позволя да остане на палубата, ако знаех…

— Оставете го — тихо отвърна помощникът. Той носеше патерицата, ала не я подаде на Кенит, а внимателно я остави на палубата.

— Ще ви приготвя боцмански стол, капитане. Ще ви заведа на живия ви кораб.

Ета понечи да възрази, но Соркор я сряза.

— Аз му обещах — грубо каза той. — Погледни го, жено. Остави ме да изпълня даденото обещание. — С тих глас заместникът добави: — Мисля, че малко други неща бихме могли да сторим за него.

Тя нямаше намерение да се отказва, ала някакво осъзнаване я накара да притихне. За момент тя затаи дъх.

— Добре, но аз също ще дойда с него — тихо каза тя, обърната към Соркор.

— И двамата ще отидем — потвърди заместникът.

Глава тридесет и четвърта Разплитания

Помощникът леко подръпна Алтея за ръкава, изтръгвайки я от дълбокия ѝ сън.

— Капитанът иска да говори с теб — каза Граг Тенира. — Върви, той те чака на палубата.

И той се отдалечи, без да се обръща.

Само след миг босите крака на Алтея вече се спускаха върху дъските. Спалното помещение беше пусто, останалите моряци бяха получили разрешение да слязат на брега. И всички бяха се възползвали от тази възможност за веселие. Алтея, зажадняла по-скоро за уединение, отколкото за бира, беше останала да се наспи под предлога, че не разполага с излишни пари.

Офелия бе пуснала котва в малък пристанищен град на име Ринстин — едно от малкото законни поселища сред островите на Вътрешния проток. Градецът бе възникнал покрай близките калаени находища, но в последно време бе започнал да се превръща и в търговски център. Местните жители можеха да си позволят да закупят някои от Дъждовните стоки, предлагани от капитан Тенира. Той щеше да получи добри печалби и с разпродаването на бъчвите осолено месо, закупени в Джамаилия, а калаените стоки, които щеше да натовари тук, щяха да се продават добре в Бингтаун: личеше, че капитанът е умел търговец. Алтея бе прекарала малко време на борда на кораба му, но вече започваше да го уважава.

С излизането си на палубата тя осъзна, че цялата ситуация е необичайна. Защо капитанът бе останал да пази кораба си? И защо бе изпратил помощника си да я вика? Тя започваше да подозира, че Офелия е издала тайната ѝ. А когато зърна капитана на носа, да пуши лулата си близо до фигурата, подозрението ѝ преля в увереност. Недалеч се беше облегнал някакъв млад моряк — най-вероятно Граг, изчакващ да види разкриването ѝ. Сърцето на Алтея се сви.

Тя се задържа в сенките още миг, за да приглади опашката си и да прогони сънливостта от лика си. Девойката се постара да приглади и дрехите си. Изхвърлянето ѝ от борда на Жътвар бе преминало болезнено, ала това щеше да бъде далеч по-лошо. Тези хора познаваха близките ѝ и щяха да им разкажат случилото се…

Така да бъде. Никакъв гняв, никакви сълзи, рече си тя. Само гордост и достойнство. Да можеше и стомахът ѝ да се присъедини към тази решимост… Да можеше да е научила по-рано.

Сластният глас на Офелия достигна до нея, сякаш умишлено повишен.

— А ти, Томи Тенира, се превръщаш в кисел старчок, изгубил вкуса към приключенията.

— Офелия — предупреди я капитанът.

— И без чувство за хумор — продължи Офелия, този път към Граг. Лицето на помощника оставаше в сянка; той не отговори. Самата Алтея се усмихна кисело. Какво ли си мислеше Граг Тенира за някогашната си партньорка от бала?

Тя прогони усмивката от лицето си и се яви пред капитана безстрастно:

— Искали сте да ме видите, сър.

— Така е — бавно отвърна Тенира и свали лулицата си. — Знаеш защо, нали?

Алтея се постара да не трепва.

— Опасявам се, че зная, сър.

С тежка въздишка мъжът се облегна на перилото.

— Двамата с Граг обсъдихме твоя случай. Офелия също не пропусна да се включи, с особена енергичност. Искам да знаеш, че правя това, защото съм загрижен за интересите ти, млада госпожице. Събери си багажа. Граг ще те придружи до брега и ще ти даде малко пари. На улица Мидена има добър пансион. Той ще те настани там.

— Да, сър — примирено се съгласи Алтея. Поне той не ѝ крещеше: запазвайки своето достойнство, капитанът ѝ позволяваше да стори същото. За това тя му беше благодарна. Но предателството на Офелия тя не можеше да прости.

Тя погледна към засрамената фигура.

— Помолих те да не ме издаваш — тихо я укори Алтея. — Не мога да повярвам, че си ми причинила това.

— Изобщо не си честна, мила. Изобщо! — искрено възрази Офелия. — Предупредих те, че не би могла да очакваш от мен да премълча подобно нещо от своя капитан. И освен това ти казах, че ще се опитам да уредя да останеш на борда под истинското си име. Но как бих могла да изпълня това, без да му разкрия въпросното истинско име? — Фигурата се обърна към капитана. — А на теб, Томи, това ти доставя удоволствие. Засрами се! Кажи ѝ всичко. Бедната девойка мисли, че ти възнамеряваш да я зарежеш тук.

— Офелия настояваше да ти съобщим по такъв начин — неохотно рече капитанът. — Тя много те е харесала.

Тенира бавно затегли от лулата си, а Алтея напрегнато изчакваше.

— Граг ще ти даде достатъчно пари, за да се окъпеш, преоблечеш и прочие. Утре вечерта ти ще дойдеш на борда като Алтея Вестрит. И ние ще те отведем у дома.

— Но той пак изпуска най-хубавата част, мила — нетърпеливо го прекъсна Офелия. — Не можеш да си представиш колко трудно ми беше да го убедя. С Граг беше лесно, разбира се. С него винаги е лесно, нали така, агънцето ми? — Тя не изчака отговора му. — За остатъка от пътуването ти ще бъдеш първи помощник, защото Граг ще бъде връхлетян от зъбобол. А Томи ще те помоли да го заместиш, защото знае, че си плавала с баща си.

Граг се приведе, за да види по-ясно лицето на Алтея. При вида на смайването ѝ той избухна в смях. Сините му очи се стрелнаха към Офелия, споделяйки удовлетворението ѝ.

— Наистина ли? — Алтея още не се осмеляваше да повярва. — Как бих могла да ви се отблагодаря?

Капитан Тенира извади лулицата от устата си.

— Можеш да ми благодариш, като се справиш адски добре, та никой не намери основание да ме укорява за решението ми. И да си мълчиш, че си постъпила на борда на кораба ми като момче, без аз да се усетя. — Той рязко се обърна към фигурата. — От теб също очаквам да си мълчиш за това, стара сплетнице. Никому да не си казала и думица за това. Включително и на останалите живи кораби.

— Томи, как можеш да се съмняваш в мен? — В престорено възмущение Офелия постави ръка над гърдите си, а после недвусмислено намигна на Алтея.

Граг прихна, с което си спечели вниманието на капитана.

— Какво се подсмихваш, пале? Ти също ще станеш за смях, ако това се разчуе.

— Не се смея, капитане — излъга Граг. — Просто се радвам на предстоящата си почивка през целия път до Бингтаун.

Погледът му се насочи към лицето на Алтея и се задържа там. Тя бе сигурна, че младежът се опитва да разпознае някогашното момиче сред дегизировката ѝ. Девойката смутено сведе очи.

— Не се съмнявам — отвърна баща му. — Бъди готов да се излекуваш внезапно, ако реша, че все пак има нужда от теб. — С почти оправдателен глас той се обърна към Алтея. — Макар да не мисля, че това ще се наложи. Чувал съм, че ти не изоставаш и от най-ловките моряци. Ще имаш ли някакви затруднения с… С поредното си превъплъщаване?

Алтея замислено поклати глава.

— Бих могла да наема стая като млад моряк. Утре сутринта ще посетя града, за да купя дрехи за сестра си. С покупките ще се върна в стаята, ще се преоблека и ще се измъкна. Незабелязана, надявам се.

— Да се надяваме, че и в действителност нещата ще протекат тъй лесно.

— Наистина не зная как да ви благодаря, сър. На всички ви. — Щастливият поглед на Алтея бе насочен и към фигурата.

— Има едно нещо, което ще искам от теб — бавно каза капитанът.

Доловила нещо особено в тона му, Алтея веднага застана нащрек.

— Слушам ви.

— Офелия ми разказа за случилото се с твоя кораб. Ако ми позволиш, млада госпожице, ще те посъветвам да запазиш нещата между близките си. Разбира се, ще ти дам билет, ако го заслужиш. И бих се застъпил за теб. Дори бих те подкрепил пред Търговския съвет, ако се наложи. Но бих предпочел да не се налага. Всяко семейство само трябва да разрешава собствените си проблеми. Аз познавах баща ти. Двамата с него далеч не бяхме близки, но зная, че той би предпочел именно това.

— Стига да мога, ще постъпя така, сър — отвърна Алтея. — Аз самата предпочитам нещата да се разрешат по такъв начин. И все пак съм готова да преодолея всяко предизвикателство, за да си върна кораба.

— Знаех, че тя ще каже нещо подобно — обяви Граг. Двамата с Офелия се спогледаха победоносно.

— А аз познавах прабаба ти — добави Офелия. — Ти много приличаш на нея, не само на външен вид, но и по дух. Тя би искала ти да наследиш кораба ѝ. Виж, тя беше жена, която знаеше как се плава. Спомням си деня, в който тя за първи път вкара Вивачия в пристанището. Той дори е отбелязан в един от дневниците ми. Тогава вятърът беше…

— Не сега — смъмри я Тенира. Той бе вперил настоятелен поглед в Алтея. — Имам си причини да препоръчвам дискретност. Причини, включващи моя собствен интерес. Не бих искал да попадна в позицията на човек, който се съюзява с едни Търговци срещу други.

Забелязал неразбиращия поглед на девойката, той поклати глава.

— Забравих, че ти не си запозната с последните събития от Бингтаун. Там нещата се изострят. Сега не е моментът за вътрешни дрязги.

— Зная. Достатъчно проблеми си имаме с новодошлите — тихо се съгласи младата жена.

— Де да беше само това — разпалено каза капитанът. — Боя се, че лошото тепърва предстои. Тези новини научих пряко от столицата. Знаеш ли какво е направил недораслият ни сатрап сега? Наел е калсидски кораби, които да обхождат Вътрешния проток. Разбрах, че той им е дал правото да спират в Бингтаун, за да попълват запасите си от провизии и прясна вода. Безплатно. Сатрапът казал, че това е най-малкото, което жителите на Бингтаун биха могли да направят в замяна на отърваването от пиратите. Корабът със заповедта напусна Джамаилия два дена преди нас. Тя позволява на бирниците на сатрапа да следят дали калсидските наемници получават съответното уважение.

— Ние никога не сме допускали калсидски бойни кораби да спират в нашето пристанище, само товарни съдове — тихо отбеляза Алтея.

— Именно, момичето ми. И съм сигурен, че и занапред ще искаме това да остане така. Ще бъде интересно чия страна ще заемат новодошлите. Боя се, че по-голямата част от подкрепата ще бъде насочена към сатрапа и неговите калсидски псета, вместо…

— Томи, да оставим политиката за после — прекъсна го Офелия. — През целия път до Бингтаун ще имаш възможност да ѝ разказваш за това. Сега Ател трябва да се превърне в Алтея. Хайде, момиче, върви да си събереш багажа. Граг ще те придружи до пансиона. — И фигурата намигна лукаво. — А ти да се държиш прилично, Граг, защото Алтея не скрива нищо от мен. Вървете. И не я насилвай да бърза.

Алтея се изчерви от двусмислиците на фигурата, а младежът не изглеждаше особено засегнат, явно привикнал.

— Благодаря ви, сър — успя да промълви тя към капитана. — Искам да знаете, че наистина оценявам постъпката ви.

Подир това девойката побърза да се оттегли, за да скрие лицето си сред сенките.

Граг я чакаше край люка. Нарамила торбата си (за която младежът се оказа достатъчно предвидлив, за да не поиска да я носи вместо нея), тя го последва на брега. Двамата поеха мълчаливо — Алтея не намираше думи, а заместник-капитанът също изглеждаше склонен да мълчи. Нощта беше мека, осветена от множеството пивници.

Пред вратата на пансиона Граг спря.

— Пристигнахме — каза той и се поколеба. Явно искаше да каже още нещо.

— Искаш ли да те почерпя? — предложи Алтея, възнамеряваща да го успокои. Предложението си тя придружи с жест към отсрещната кръчма.

В сините очи на младежа личеше изумление.

— Не мисля, че бих се чувствал удобно — призна той. — Пък и баща ми би ме одрал жив, ако научи, че съм завел дама на подобно място. Все пак ти благодаря — додаде той. И все така не си отиваше.

Алтея леко наведе глава, да скрие усмивката си.

— В такъв случай ти желая приятна вечер.

— Да. Приятна вечер. — Той пъхна ръце в джобовете си. — Утре се очаква да се натъкна на теб случайно, както се изрази Офелия. — Младежът се загледа в ботушите си. — Но не искам да обхождам целия град и да те търся. Какво ще кажеш да определим някое място?

— Добра идея — тихо отвърна Алтея. — Какво предлагаш?

Граг посочи:

— Надолу по улицата има едно подходящо място. „При Елдой“. Там правят много хубави супи, а хлябът е винаги пресен. Бихме могли да се срещнем там. Да се нахраним и да ми разкажеш какво се е случило с теб след напускането на Бингтаун. — Той отново я погледна в очите. — След последния ни танц.

Значи все пак той не беше забравил. Алтея отвърна на усмивката му.

Граг имаше приятно лице, открито и честно. Това впечатление се изостряше, когато той се намираше край баща си или Офелия. Тяхното поведение я караше да копнее за времето, в което бе смятала подобни неща за даденост. Когато тя отвърна на усмивката му, младият мъж отклони поглед.

— В такъв случай ще се срещнем там утре следобед — съгласи се тя.

— Разбрахме се, значи. До утре.

И с бързи крачки той се отдалечи, намествайки шапката си. Алтея го наблюдаваше усмихнато: младежът крачеше с моряшки устрем. Тя си припомни, че той бе танцувал добре.

— Знаеш ли какво? — с пиянски глас рече Тарлок. — Аз те познавам. Сигурен съм, че те познавам.

— Не е изненадващо. Аз съм заместник-капитан на борда на твоя кораб — отвърна Брашън и се извъртя встрани от него. Но Тарлок не обърна внимание.

— Не, нямах това предвид. Аз те познавам от по-рано. От много по-рано. — Той предпазливо се настани до Брашън, съумявайки да разлее само малко от халбата си.

Брашън продължаваше да не му обръща внимание и да отпива от бирата си. На тази маса той бе седял сам, преди дъртият моряк да се натрапи и наруши умишленото му уединение. Това бе първото пристанище подир отплаването от Кандило; Брашън бе приветствал възможността да се усамоти и да помисли.

Работата му се бе вписала в очакванията. Ръководенето на плитководния кораб не го беше затруднило особено. Повечето от моряците бяха служили от известно време и вече познаваха задълженията си. На няколко пъти му се бе наложило да подкрепи нарежданията си с пестници, особено в началото, ала това също бе нещо очаквано. Моряците винаги изпитваха новия помощник, без значение дали става дума за новопостъпил човек, или за някой издигнал се техен другар. Това беше напълно в реда на нещата: уменията и познанията не бяха достатъчни за един помощник-капитан; той трябваше да умее да ги подкрепя и с юмруците си. Брашън умееше. Не това го притесняваше. Смущаваха го задълженията, възлагани му извън плаване.

В началото корабът следваше джамаилското крайбрежие, по северното протежение на все по-нащърбената суша. Но впоследствие бе започнал да обхожда различните острови, като нерядко се случваше да навлиза в пиратски територии. И за това градче можеше да се каже, че принадлежи към тях: мочурище, приютило кей, няколко склада и няколко кръчми с увехнали курви. Нямаше никаква причина за съществуването на това пристанище, не и според Брашън.

И въпреки това на помощника се бе наложило да прекара целия следобед с меч на пояса и тояга в ръката, за да пази капитана си по време на среща, провеждаща се в един от въпросните складове. Между ботушите на неговия капитан, настанил се от едната страна на масата, почиваше пълно с монети сандъче. От другата ѝ страна се намираха трима от най-подозрителните морски типове, които Брашън бе имал възможността да зърне през цялата си кариера. Тези тримата донасяха различни стоки, чиито цени биваха договаряни. Разнообразието и състоянието на мострите недвусмислено издаваха техния произход — факт, породил у Брашън известно отвращение. Особено когато капитан Фини се допита до мнението му за стойността на окървавени, но богато илюстрирани ръкописи.

— Колко биха стрували? — поинтересува се той.

— Не си струва да се умира за тях — сухо отвърна Брашън, прогонващ неприятен спомен. Фини се засмя и сам се нагърби да изрече предполагаема цена, която помощникът му потвърди. След кратко събеседване тримата отсреща приеха.

От тези неотдавнашни преговори Брашън се чувстваше осквернен и сега се стараеше да разсее мислите за тях чрез усамотение. Още от самото начало той бе подозирал, че Пролетна вечер ще търгува с подобни стоки, ала не беше очаквал, че ще му се налага да се пазари за стоки, потъмнели от чужда кръв.

— Ето какво — продължаваше Тарлок. — Сега ще ти кажа едно име. Ако ти е познато, просто ще ми смигнеш, нищо повече. И туй.

— А защо просто не млъкнеш и не ме оставиш на мира, преди да съм ти насинил и двете очи? — натърти Брашън.

— Хайде сега, така ли се говори на другар? — оплака се другият. Той беше прекалено пиян, за да обръща внимание на заплахи, но не достатъчно почерпен, за да припадне. Но последното подлежеше на промяна.

Решил да смени тактиката, Брашън отново се обърна към натрапника и този път се усмихна.

— Какво пък. Не си спомням двамата с теб да сме служили преди, но нали сега работим на един и същи кораб. Това е достатъчен повод да пийнем! Момче, донеси ни ром, но от хубавия, силния. Задръж си пикливата бира, с която ни поиш.

Лицето на Тарлок просия.

— Това е вече друго нещо — одобри той и побърза да допие бирата си, та да може веднага да отдаде дължимото внимание на рома. Подир това морякът обърса уста и доволно се усмихна, разкрил остатък от зъби. — Още като дойде на борда ми се стори познат. Защото беше минало много време. Да видим… Десет години трябва да има. Ти тогава работеше на борда на… как беше… Вятърен?

Брашън отпи от халбата си и се престори, че размишлява.

— Преди десет години? Грешиш, друже, тогава аз бях още хлапак.

— Точно тъй. Затова в началото не бях сигурен. Тогава още нямаше брада.

— Не съм имал — потвърди Брашън. Точно в този момент момчето донесе бутилката ром и две чаши. Със стиснати зъби помощникът плати, сетне си наложи да се усмихне на събеседника си и да избута една от новите чаши (пренебрежително малки). Вместо това той наля в празната халба: действие, спечелило си одобрението на Тарлок.

На себе си Брашън наля съвсем малко.

— За новите и старите другари — рече той.

Отпил голяма глътка, Тарлок въздъхна удовлетворено и се облегна назад. И прокара ръка по четинестото си лице, изтръгвайки стържещ звук.

— Вятърно чедо — рече той и отново се ухили. — Прав съм, нали?

— За кое? — лениво попита Брашън и отпи нова глътка, присвил очи. Другият също повдигна чаша.

— Хайде сега — изхриптя Тарлок. — Ти беше на борда на Вятърно чедо, когато го завзехме. Беше още хлапе, мяташе се като коте, докато те отделяхме от въжетата. Нямаше дори нож, но пак не спря да се мяташ до последно.

— Вятърно чедо. Не си спомням подобно нещо. — И Брашън вложи в гласа си нотки на предупреждение. — Не ми казвай, че си бил пират?

Другият беше или прекалено пиян, или прекалено глупав, за да отрича. Напротив, той се засмя гръмко и отново обърса уста с китката си.

— Та кой не е бил? Огледай се. Да не мислиш, че тук има човек, който да не се е занимавал с това? — Той се приведе, неочаквано снижил глас. — Ти също не се поколеба да подпишеш искането за откуп, когато ти опряха нож в ребрата. — След тези думи Тарлок се отдръпна. — Само че тогава името ти не беше Брашън Трел от Бингтаун.

Пияният замислено се почеса по носа.

— Мъчих се да се сетя, но не успях — завалено продължи той, подпирайки брадичка. — Сещам се обаче как ти викахме. — И дебелият пръст отново се раздвижи незабележимо. — Порчето. Защото беше дребен и бърз.

Очите на Тарлок се затвориха; поредният му дъх излезе под формата на хъркане.

Брашън тихо се надигна. Корабът вече трябваше почти да е приключил с товаренето; лесно щеше да бъде да ускори отплаването му. Тарлок щеше да се събуди и да открие, че е проспал отплаването на кораба си. Той далеч нямаше да бъде първият моряк, на когото се случва подобно нещо.

Помощникът погледна към спящия. Изминалите години не го бяха щадили. Самият Брашън никога не би го познал, ако морякът не се беше обадил.

Той взе бутилката, сетне (в прилив на щедрост) я остави край свитата ръка на спящия. Ако Тарлок се събудеше преждевременно, ромът щеше да му предостави известно забавяне. А ако се събудеше прекалено късно, поне щеше да има с какво да се утешава. Брашън нямаше нищо лично против него, с изключение на факта, че морякът му напомняше за време, което би предпочел да забрави.

Порчето. Той напусна кръчмата и навлезе в хладната утринна мъгла. Вече не съм Порчето. И за да се убеди, Брашън извади късче киндин от джоба си и отхапа. Острата горчивина съумя да насълзи очите му. Това беше най-качественият киндин, който бе вкусвал през живота си, даден му като прощален подарък от пиратите, чиито стоки бяха закупили по-рано днес.

Не, той вече не беше Порчето, сухо реши помощникът, отправил се обратно към кораба. Клетото Порче никога не бе вкусвало подобен киндин.

Глава тридесет и пета Пирати и пленници

— Това са пирати, идиот такъв! — изрева Кайл към Са’Адар. — Започни да събираш хората си. Все още имаме шанс да се измъкнем. С Уинтроу на кормилото корабът…

— Да, това са пирати — победоносно потвърди Са’Адар. — Това са пиратите, за които всеки роб в Джамаилия се моли. Те плават под Гарвановия стяг. Те пленяват робски кораби и освобождават робите. А с моряците им нахранват същите онези змии, които въпросните моряци са угоявали с роби.

Последните думи той изръмжа, в различие с радостната усмивка на лицето си.

— Са наистина се грижи за нас — додаде той и напусна кърмата, отправяйки се към средната палуба. Там струпалите се роби сочеха към Гарвановия стяг и радостно подвикваха.

Вестта светкавично обходи целия кораб. Скоро Мариета се изравни с него, бяха изстреляни абордажни куки. Уинтроу остро изпита притеснението на Вивачия.

— Спокойно, милейди — каза ѝ той, макар на свой ред да изпитваше притеснение. Не им беше останал екипаж, който да се противопостави на това залавяне. Ала Уинтроу така и не би могъл да понесе още кръвопролития. Невидимата тежест на умората го притискаше. И все пак юношата не напускаше кормилото.

От приближилия се кораб започваха да се прекачват моряци в пъстри дрехи. Някой бе започнал да издава заповеди, както към тях, така и към робите. С бързина и дисциплина, които изглеждаха почти вълшебни, по мачтите започнаха да се катерят хора. Платната веднага бяха подредени. Задрънча котвената верига. Под нарежданията на този авторитетен глас робите се отдръпнаха, за да не пречат на пиратите.

Уинтроу продължаваше да стои неподвижно. И да се надява. У него започваше да се заражда чувство, което много се доближаваше до облекчение. Тези пирати завземаха неговия кораб, но поне бяха опитни. Вивачия се намираше в ръцете на истински моряци.

Чувството не успя да укрепне: в следващия миг отвъд борда започнаха да изхвърчат тела. Белезникавата змия, която Уинтроу смяташе за изчезнала, отново изникна на повърхността и разтвори паст. Още няколко змии, цветни, надникнаха на известно разстояние от кораба, за да се вторачат в него едновременно предпазливо и любопитно. Едно от чудовищата наостри гривата си и нададе предизвикателен рев.

При вида им Вивачия изпищя.

— Не! Прогонете ги! Не хвърляйте Гантри на тези твари! Уинтроу! Накарай ги да спрат!

В отговор долиташе смях.

— Трябва да отида при нея — каза Уинтроу, поглеждайки към баща си. — Ти остани тук.

Кайл изсумтя.

— Няма смисъл да си правиш труда. Ти вече я изгуби, като позволи на пиратите да я превземат, вместо да направиш нещо. Както не ни предупреди за въстанието на робите. — Той поклати глава. — За един момент снощи си помислих, че съм грешал за теб. Но излиза, че съм бил прав.

— Също както не се възпротивих да превърнеш моя кораб в съд за роби — горчиво изтъкна Уинтроу. — Боя се, че аз също съм бил прав.

Юношата се отдели от кормилото и се отдалечи, без да се обръща. Заради кораба, каза си той. Правя го заради кораба. Той не оставяше ранения си баща сам, защото го мразеше. Не го оставяше там с полунадеждата някой да го убие. Правеше го, защото корабът се нуждаеше от него.

Достигнал средната палуба, той се постара да си проправи път незабелязано сред струпаните роби.

Дневната светлина подчертаваше цялата мизерия на тези създания, до този момент скривана от мрачината на трюмовете. Те бяха облечени в парцали, които почти не скриваха охлузената от веригите и триенето на дъски кожа. Недохранването бе превърнало мнозина в скелетоподобия. Някои от тях се бяха преоблекли в дрехи, задигнати от телата на мъртвите или техните каюти. Белязаните лица се бяха издокарали в гардероба на капитана. Те изглеждаха най-спокойни и уверени — мнозина други притежаваха погледите на неотдавна освободени скотове.

Корабните запаси с храна също бяха станали достояние на робите: на палубата бяха изтъркаляни бъчви със сухари, чието съдържание биваше разграбвано с шепи. И то с движения, които още не бяха привикнали към отсъствието на вериги. Личеше, че те ще се нуждаят от известно време, за да си върнат отнетата им човечност. За да се отърват от животинската същина на погледите си.

Уинтроу се стараеше да се слее с робите, да изглежда като един от тях. Са’Адар и останалите предводители на бунта стояха в средата на кораба, за да приветстват пиратите. Свещеникът говореше с трима от тях. Юношата дочу няколко думи: приветствия и благодарности. Тримата пирати не изглеждаха особено впечатлени. Високият дори имаше отвратен вид. Уинтроу бе съгласен с него.

Вниманието му се задържа върху тази сцена за съвсем малко време. В момента го интересуваше единствено Вивачия. Нейните напразни молби бяха стихнали до неразбираемо стенание. На подветрената страна на кораба стояха двама роби, които изхвърляха труповете на мъртвите моряци и роби. Двамата коментираха единствено лакомията на бялата змия, която не спираше да ги поглъща. За момент Уинтроу зърна политащия отвъд борда Майлд. И завинаги щеше да помни босите крака, изчезнали сред челюстите.

— Нека Са ни прости — прошепна той и започна да се изкачва към носовата палуба.

— Доведи капитан Хейвън — обяви гласът на Са’Адар, насочен към един от робите. Уинтроу се поколеба за миг, но довърши изкачването си и се затича към носа.

— Тук съм, Вивачия — каза той.

— Уинтроу! — Тя се обърна към него и протегна ръка. Момчето се приведе, за да я докосне. Лицето ѝ изглеждаше съкрушено от страх и шок. — Толкова много мъртви — прошепна тя. — Толкова много умряха през нощта. И какво ще стане с нас сега?

— Не зная. Но ти обещавам, че никога повече не бих те напуснал доброволно. И ще сторя всичко по силите си, за да предотвратя нови убийства. Но ти ще трябва да ми помогнеш.

— Как? Никой не ме слуша. Те не ми обръщат никакво внимание. За тях аз съм нищо.

— Но за мен ти си всичко. Бъди силна.

Откъм средната палуба долетя рев, бързо преливащ в животински.

— Баща ми е там — каза Уинтроу. Не му трябваше да се обръща. — Трябва да го оставим жив.

— Защо?

Рязката острота на гласа ѝ бе смразяваща.

— Защото му обещах. Той ми помогна. Помогна и на теб. Въпреки всички наши неразбирателства, той ми помогна да те преведа през скалите. — Уинтроу си пое дъх. — И заради онова, което бих изпитал, ако просто стоя и им позволя да убият баща ми. Заради онова, в което бих се превърнал тогава.

— Не можем да направим нищо — горчиво каза тя. — Аз не успях да спася Гантри, не успях да спася Майлд. Дори Финдоу, който свиреше така хубаво, не смогнах да спася. Покрай мъченията, които тези роби са изпитали, те са се научили единствено на равнодушие към страданието. Болката е единствената монета, с която те се разплащат. Нищо друго не придобива значение за тях, нищо друго не би ги заситило. — Думите ѝ започваха да придобиват истеричност. — С това ме изпълват те, със собствената си болка, с жаждата си за болка…

— Вивачия — меко я прекъсна Уинтроу и продължи с по-твърд глас. — Чуй ме. Ти ме изпрати под палубата, за да си припомня кой съм. Зная, че беше така. И ти имаше основания да постъпиш така. Сега е твой ред да си припомниш коя си. И кой е плавал с теб. Спомни си тази храброст, тя ще ни е нужна.

Сякаш в отговор на казаното до тях достигна гласът на Са’Адар.

— Уинтроу! Ела тук. Баща ти твърди, че ти ще се застъпиш за него!

Уинтроу си пое дъх. Още един. И още един. Той откри себе си в центъра на всичко, откри Са в центъра на себе си. Припомни си, че Са е всичко и че всичко е Са.

— Не се крий! — прогърмя свещеникът. — Ела тук. Така нарежда капитан Кенит.

Уинтроу отметна перчем, изпъна рамене и се приближи до ръба на предната палуба.

— Никой няма право да нарежда на борда на моя кораб! — с ясен глас обяви той.

— На борда на твоя кораб? Ти, поробен от собствения си баща, обявяваш този кораб за свой?

Тези думи не дойдоха от пиратите, а от Са’Адар.

Отговорът на Уинтроу не беше насочен към него, а към пиратите, които бяха повдигнали глави.

— Този кораб ми принадлежи и аз принадлежа на него. Обвързва ни кръвта. И ако смятате, че подобна връзка може да бъде оспорена, попитайте баща ми. — Той си пое дълбок дъх и се постара да изрече следващите думи от самата си същина. — Живият кораб Вивачия е мой.

— Доведете го — отвратено се обърна Са’Адар към най-близките роби.

— Докоснете ли го с пръст, всички вие ще умрете! — изрева Вивачия.

Уплахът беше напуснал тона ѝ, сега тя говореше с гласа на разгневена предводителка. Макар и със спусната котва и все още обвързана от абордажни куки, тя започна да се разклаща.

— Вие ме скверняхте с мръсотията си, а аз не се оплаквах. Вие заляхте палубите ми с кръв, кръв и смърт, които ще трябва да нося завинаги със себе си, а аз не сторих нищо. Ала нараните ли Уинтроу, моята мъст ще намери удовлетворение единствено във вашата смърт!

Клатенето се усили, още по-отчетливо. То не идваше от вълните, защото Мариета оставаше неподвижна. Котвеното въже започна да скърца. Змиите в далечината отново изникнаха над повърхността на морето, тръбейки. Грозните глави се поклащаха напред и назад, устите им бяха раззинати. Едно от по-дребните създания рязко се стрелна напред, към бялата змия, която изпищя и на свой ред щракна с челюсти насреща му. С уплашени викове робите започнаха да се отдръпват към средата на палубата. По страха им Уинтроу виждаше, че малцина от тях имат представа за същината на живите кораби.

От групата на пиратите се отдели жена, с бързи крачки прекоси разстоянието и се изкачи на предната палуба. Уинтроу за първи път виждаше подобна жена. Тя беше висока и стройна, с къса коса. Блузата и полата ѝ бяха от скъп плат, подгизнал, ала жената изглеждаше по-скоро като мокра тигрица.

— Слез — каза тя, рязко спирайки край него. Погледът ѝ съдържаше повече повеля от гласа ѝ. — Върви при него. Не го карай да чака.

Уинтроу не ѝ отговори. Вместо това се обърна към фигурата.

— Не се страхувай.

— Не ние сме тези, които трябва да се страхуват — отвърна Вивачия. Уинтроу получи възможността да види как лицето на жената пребледнява от удивление. Едно беше да чуваш гласа на живия кораб, а съвсем друго: да се намираш досами гневния блясък в очите на фигурата. Вивачия се взираше презрително в изкачилата се на палубата. И неочаквано отметна глава, отделяйки резбованите кичури от лицето си. Съвсем женствено движение, предизвикателство между жените на двама съперници. На свой ред непознатата отмести късите тъмни кичури, полепнали върху челото ѝ, и се вторачи в очите на фигурата. За един потресаващ момент двете изглеждаха еднакво: различни, ала обединени от сходно качество.

Без да чака повече, Уинтроу скочи на средната палуба. И с гордо вдигната глава се отправи към пиратите. Към Са’Адар той дори не погледна. Колкото повече виждаше от него, толкова по-малко гледаше на него като на жрец.

Капитанът беше едър и мускулест, с белег от изгорено на бузата, над който пламтяха тъмни очи. Явно и самият той бе бивш роб. Косата му бе стегната на опашка и обвързана със златна кърпа. И неговите дрехи, също като одеждите на любимата му, бяха подгизнали. Значи ставаше дума за човек, който не само се разпорежда, но и предвожда. Уинтроу изпита известно уважение.

— Аз съм Уинтроу Вестрит от бингтаунския Търговски род Вестрит. Ти се намираш на борда на живия кораб Вивачия, също от рода Вестрит — каза юношата, гледайки капитана в очите.

Ала не белязаният, а стоящият до него висок и бледен мъж му отвърна.

— Капитан Кенит съм аз. Ти току-що се обърна към Соркор, моя верен помощник. А корабът, който обявяваш за свой, вече принадлежи на мен.

Уинтроу шокирано разглеждаше говорещия. Дори привикналото с робската смрад обоняние можеше да различи вонята на зараза. Тя се разнасяше от свършващия до коляното крак, подут като наденица. А светлите очи на Кенит блестяха от треска. И кожата на лицето му беше опъната.

— Този кораб никога не би могъл да ти принадлежи — меко се обърна Уинтроу към умиращия. — Това е жив кораб, който може да принадлежи само на човек от семейство Вестрит.

С пестелив жест Кенит посочи към Кайл.

— А все пак този човек твърди, че е собственик.

Бащата на Уинтроу съумяваше да се задържа на крака, и то почти изправен. Нито страхът, нито болката му проличаваха. Той просто изчакваше.

Кайл не каза нищо.

— Да, той я притежава, доколкото може да се притежава вещ. Но тя е моя. В онзи смисъл, когато се говори за принадлежност между роднини.

Капитан Кенит го изгледа презрително.

— Прекалено си малък, за да говориш по такъв начин. А по белега върху лицето ти оставам с впечатление, че по-скоро корабът притежава теб. Разбирам, че баща ти е станал част от Търговско семейство, на което се дължи родството ти?

— Да, аз съм Вестрит по кръв — с равен глас отвърна Уинтроу.

Кенит отново раздвижи ръка.

— В такъв случай баща ти не ни е нужен, а само ти. — И пиратът се обърна към Са’Адар. — Капитанът е твой, както и останалите двама.

Разнесе се плисък, придружен с рева на една от змиите. Уинтроу се обърна навреме, за да види как двамата роби изхвърлят и втория джамаилски моряк. Захапката на змията секна крясъка му. Собственият крясък на Уинтроу (Почакайте!) остана нечут. Вивачия изпищя и започна да замахва към змиите, но не можа да ги достигне. А робите вече хващаха Кайл.

Уинтроу скочи, ала не към тях, а към Са’Адар, когото сграбчи за ризата.

— Ти ми обеща, че ще ги пощадиш, ако помогнат да преодолеем бурята!

Са’Адар сви рамене и му се усмихна.

— Това не е мое решение, момче, а волята на капитан Кенит. От него не можеш да очакваш да спазва моята дума.

— Твоята дума е тъй куха, че не притежава никаква тежест — яростно извика Уинтроу и се извърна към хваналите баща му. — Пуснете го.

Робите не му обърнаха внимание, а продължиха да изтласкват баща му към борда. Сам юношата не можеше да се надява да ги надвие, затова се обърна към капитан Кенит.

— Освободи го! Сам виждаш как се отнася корабът към змиите! Ако изхвърлиш и капитана му, той ще се разгневи.

— Несъмнено — отвърна пиратът. — Но ти сам каза, че капитанът не е част от рода. Корабът ще го преживее.

— Но аз няма да го преживея — продължи Уинтроу. — Много скоро ти ще узнаеш, че двамата с кораба сме едно.

Баща му продължаваше да се мята, макар безмълвно и слабо. Бялата змия, която все още стоеше край кораба, протръби нетърпеливо. А Уинтроу не можеше да надвие двамата роби, да не говорим за останалите пирати, които капитанът щеше да призове.

Ала със самия Кенит нещата стояха различно. Бърз като мълния, юношата го сграбчи за дрехата и го дръпна към себе си. Патерицата издрънча върху дъските; сега капитанът трябваше да се осланя единствено на своя нападател.

Рязкото раздвижване породи възклик на болка от пирата. Заместникът му понечи да се хвърли.

— Назад! — предупреди го Уинтроу. — Нареди и на останалите да не се намесват. Иначе ще стъпча ранения му крак и ще разплискам развалата му по цялата палуба.

— Спрете! Пуснете го!

Тази заповед долетя не от Соркор, а от жената. Робите спряха и нерешително започнаха да местят погледи между нея и Са’Адар.

Уинтроу не си направи труда да се обръща към тях. Вместо това той разтърси омекващия в ръцете му Кенит и изръмжа в лицето му:

— Ти гориш от треска и смърдиш на гангрена. Нищо не ти пречи да убиеш и мен, и баща ми. Но ако го сториш, ще притежаваш моя кораб за не повече от няколко дни, преди да ни последваш към отвъдното, заедно с всички останали на борда. Корабът ще се погрижи за това. По тази причина предлагам да сключим сделка.

Капитан Кенит бавно повдигна ръце и стисна китките му. Момчето не обърна внимание. В този момент то бе в състояние да му причини страховита болка, може би дори смъртоносна. И лицето на пирата издаваше, че той също осъзнава това. Върху челото бяха изникнали капчици пот.

За частица от мига погледът на Уинтроу попадна върху украшението, което пиратът носеше на китката си. Дребно личице, напомнящо лицето на пирата, злорадо се хилеше насреща му. Юношата предпочете да се взира в очите на капитана, да посреща студенината им, която се взираше в самата му същност.

— Е, какво ще кажеш? — Момчето го разтърси за пореден път. — Ще се спазарим ли?

С почти недоловим шепот, дори без да раздвижва устни, пиратът отвърна:

— Има хляб в това хлапе. Може би от него ще излезе нещо.

— Какво? — яростно попита Уинтроу. Подигравката на пирата породи гнева му.

Върху лицето на капитана изникна удивено изражение. Кенит се взираше смаяно в него, сякаш го познаваше. Самият Уинтроу също изпита усещането, че тези думи са му познати. В Кенитовия поглед бе изникнала настойчивост, нещо, което настояваше да бъде припомнено. Дори мълчанието на двамата ги обвързваше.

До ребрата на Уинтроу се допря острие.

— Помогни на капитана, Соркор — каза жената с ножа. — Ти, момче, пропусна възможността да умреш бързо. Сега и ти, и баща ти ще умрете заедно, като всеки от вас ще се моли да погине пръв.

— Почакай, Ета. Остави ни.

Пиратът владееше болката си добре; дори и тя не бе отнела внимателния му изказ. И все пак Кенит трябваше да си поеме дъх, за да изрече следващите думи.

— Какво предлагаш, момче? Какво би могъл да предложиш? Кораба си? — И капитанът бавно поклати глава. — Той вече е мой, по един или друг начин. Какво имаш да предложиш?

— Живот срещу живот — бавно отвърна Уинтроу. Той изрече това, макар да знаеше, че онова, което предлага, вероятно се намира отвъд способностите му. — Аз притежавам уменията на целител, защото някога бях подготвян за жрец на Са. — Юношата погледна към крака му. — Ти се нуждаеш от тези умения. Аз ще запазя живота ти, ако ти запазиш живота на баща ми.

— Обзалагам се, че ти ще искаш да отрежеш още от крака ми — презрително изсумтя пиратът.

Уинтроу се вгледа в очите му, дирещ примирение.

— Ти сам знаеш, че това трябва да бъде сторено — изтъкна той. — Просто изчакваш момента, в който болката от гноенето ще се изостри до степен, в сравнение с която болката от отстраняването ще бъде по-малка. — Уинтроу отново погледна към чукана. — Ти почти си прекалил с отлагането. Но все още не е късно. Повтарям, готов съм да спася твоя живот срещу живота на баща си.

Кенит залитна и Уинтроу откри, че му помага да се задържи изправен. Навсякъде около тях мъжете бяха застинали. Двамата роби бяха притиснали Кайл до перилото, близо до нетърпеливо изчакващата змия.

— Това не е достатъчно — отбеляза Кенит. — Повиши залога. Включи и своя собствен живот. — Той се подсмихна слабо. — Така, ако спечеля, умирайки, всички ще изгубим заедно.

— Имаш странна идея за печелене — отбеляза Уинтроу.

— Тогава ти ще включиш своя екипаж в залога — неочаквано се намеси Вивачия. — Ако ми отнемеш живота на Уинтроу, аз ще се погрижа всички вие да умрете оглозгани от рибите. — Тя замълча. — Това е единственото предложение, което съм склонна да отправя към вас.

— Залогът е висок — тихо каза юношата. — И все пак аз съм склонен да приема.

— В момента ми е малко трудно да ти стисна ръката — изтъкна пиратът. Тонът му бе все тъй спокоен, но въпреки това Уинтроу усещаше как силата на капитана отслабва. — Ти не се опита да ме накараш да обещая, че ще ти върна кораба, ако оживея? — подсмихна се Кенит.

Сега беше реда на Уинтроу да се подсмихне по подобен начин и да поклати глава.

— Ти не би могъл да ми отнемеш Вивачия. Нито аз бих могъл да ти я дам. Това, мисля, е нещо, което ти сам ще откриеш. Достатъчна ми е думата ти. И обещанието на помощника и твоята любима. — Той се обърна към последната, добавяйки: — Но ако някой от робите на борда нарани баща ми, аз ще се отметна.

— На борда на този кораб няма роби! — високопарно изтъкна Са’Адар.

Уинтроу не му обърна внимание, а изчака жената да кимне.

— Щом моят капитан ти е дал дума, имаш и моята — сухо добави Соркор.

— Така да бъде — заяви Уинтроу и се обърна към Са’Адар. — Разчистете помещенията на баща ми. Там ще настаним пиратския капитан. И заведете баща ми в каютата на първия помощник, по-късно ще се погрижа и за него.

За частица от мига Са’Адар присви очи насреща му. Уинтроу не можа да разчете криещото се зад тях. Ала вече знаеше, че не може да му има доверие. И че занапред трябваше да го държи под око.

Робите се отдръпнаха, за да направят път — някои неохотно, други безлично. Някои се взираха в Уинтроу и разпознаваха момчето с ведрото и парцала. А юношата гледаше как баща му бива отвеждан към каютата на Гантри: Кайл обърна гръб на сина си, без да изрече нищо.

Момчето реши да провери границите на контрола си. То погледна към робите, наобиколили Са’Адар, и каза:

— На палубите все още цари безпорядък. Почистете падналите платна и я изтъркайте. След това започнете да почиствате трюма. Свободните хора нямат оправдание да живеят сред смрад.

Робите започнаха да местят погледи между него и Са’Адар.

Край на нерешителността им сложи Соркор с думите:

— Можете да се подчините на момчето, или да изчакате аз да ви наредя същото. Въпросът е, че трябва да се свърши бързо. — И той се обърна към собствените си хора.

Робите бавно се разпръснаха, за да се заемат с възложените им задачи. Са’Адар остана сам.

— … Кори да застане на кормилото, Бриг ще поеме командването. Искам да вдигнете котва веднага щом Мариета се раздвижи. Тръгваме обратно към Биволския залив — говореше Соркор. — Той отново погледна към раздвижилите се роби. Са’Адар стоеше неподвижно, скръстил ръце на гърдите си. — По-живо, по-живо, работа ще се намери за всички ви. А ако не я откриете сами, Бриг ще ви помогне.

Две големи крачки отведоха помощника до Уинтроу. Юношата по-скоро придържаше, отколкото заплашваше Кенит. С предпазливостта на човек, докосващ спящо дете, едрият пират пренесе тежестта на своя капитан върху себе си. И се усмихна — или по-скоро се озъби, отколкото усмихна — към момчето:

— Днес ти остана жив, защото посегна на капитана ни. Това няма да се случи втори път.

— Аз също съм уверен, че няма да се наложи — повтори Уинтроу. Той изтръпна не толкова от заплахата на пиратския първи помощник, колкото от студения поглед, който жената бе впила в гърба му.

— Сега ще ви отведа до каютата, капитане — каза Соркор.

— Първо искам да се запозная с кораба — възрази Кенит. И направи усилие да приглади ризата си.

— За мен ще бъде удоволствие да те запозная с Вивачия — усмихна се Уинтроу.

Методичната бавност, с която Кенит се отправи към носа, накара сърцето на Уинтроу да се свие. Това беше човек, удържан единствено от силата на волята и себеуважението си. Докато той оставаше решен да живее, младият жрец щеше да разполага със силен съюзник в изцелителното си начинание. Ала ако капитан Кенит се предадеше, цялото умение на света нямаше да се окаже достатъчно да усмири и надвие инфекцията му.

Стълбата на носовата палуба се оказа значително препятствие. Соркор даде всичко по силите си, за да запази достойнството на капитана си, а Ета, изкачила се преди тях, от върха на стълбата се обърна към зазяпалите се роби.

— Вие нямате ли си друга работа? — остро им каза тя. И сетне се обърна към Бриг. — Сигурна съм, че в трюма има болни роби. Нека тези хора ги изнесат на чист въздух.

Миг по-късно Кенит най-сетне се изкачи. Ета понечи да го хване за ръката, но той не ѝ позволи. По времето, когато Уинтроу се бе озовал на свой ред горе, Кенит вече бе докуцукал до носа.

Вивачия се обърна към него, плъзвайки очи от глава до пети.

— Капитан Кенит — хладно и въздържано изрече тя.

— Милейди. — В отговор той се поклони, не с дълбочината на здрав човек, ала с подобаващо уважение. Уинтроу наблюдаваше двамата неспокойно, защото ноздрите на сакатия трепнаха, а усмивката, скривила устата му, изразяваше едновременно одобрение и желание. Тази нескрита оценка накара Вивачия да се изчерви. С почти девически жест тя скръсти ръце пред гърдите си, с което накара Кенит да се усмихне още по-широко. Фигурата го погледна изненадано, но въпреки това не можа да скрие собствената си усмивка.

Вивачия беше тази, която първа наруши мълчанието.

— Не зная какво искаш от мен. Защо се опита да ме превземеш именно по такъв начин?

Кенит направи крачка към нея.

— Моя мила господарке на вятъра и вълните, онова, което искам от теб, не би могло да бъде по-недвусмислено. Искам да те притежавам. Да те направя своя. Затова моят първи въпрос трябва да бъде: какво желаеш да сторя? Какво трябва да сторя, за да те спечеля?

— Аз… До този момент никой… — Видимо смутена, тя обърна глава към Уинтроу. — Уинтроу принадлежи на мен, а аз принадлежа на него. И двамата вече знаем, че нищо не би могло да промени това. И ти не би могъл да застанеш между нас.

— Наистина ли? Тъй говори всяка девойка за брат си, преди любимият да омае сърцето ѝ.

Уинтроу стоеше безмълвен. Може би единственият друг човек, смаян в същата степен от насоката на разговора, беше жената, дошла на борда заедно с Кенит. Тя бе присвила очи — подобно на котка, вперила взор в ръмжащо куче. Тя ревнува, помисли си юношата. Ревнува заради нещата, които той говори на кораба. Също както аз ревнувам, призна той, заради объркването, изпитвано от Вивачия.

Загладената структура на страните ѝ бе придобила розовина. Дъхът, който повдигаше голите гърди зад скръстените ръце, излизаше по-често.

— Аз съм кораб, а не жена — изтъкна му тя. — Ти не би могъл да бъдеш мой любим.

— Не бих могъл? Нима не бих могъл да те отвеждам сред води, които никой друг мъж не би се осмелил да раздвоява? Нима не бих могъл да те отведа до земи, чиято твърд е червива с легенди? Нима двамата с теб не бихме могли да създадем история, за която целият свят да ни се възхищава? Скъпа Вивачия, още отсега ти казвам, че ти ще бъдеш моя. Аз ще те спечеля, без страх.

Фигурата отново погледна към Уинтроу. Обърканото ѝ смущение подчертаваше красотата ѝ по особено приятен начин.

— Ти никога не би могъл да заемеш мястото на Уинтроу, каквото и да казваш — успя да изрече тя. — Той е част от моето семейство.

— Но аз и не искам това — увери я Кенит. — Щом неговото присъствие те кара да се чувстваш сигурна, то ние ще го оставим на борда. — И той отново ѝ се усмихна, ласкаво и подкупващо. — Аз не желая да те карам да се чувстваш сигурна, милейди.

Капитанът скръсти ръце. Напук на патерицата и липсващия крак той смогваше да изглежда дръзновен.

— Аз нямам желание да ставам малкото ти братче.

Неочакван прилив на болка сложи край на ухажването му. Изведнъж той залитна; болезнена гримаса измести усмивката му. Кенит изохка, свеждайки глава. Соркор веднага се озова край него.

— Ти си ранен! — възкликна Вивачия. — Трябва ти почивка.

— Боя се, че е така — скромно отвърна Кенит. Уинтроу разбра, че пиратът е останал особено доволен от реакцията на кораба. Може би това бе умишлено дело? — И ще трябва да те оставя. Но аз отново ще мина да те посетя. Веднага щом мога.

— Да, стори го. — Тя отпусна ръце и протегна едната към него, придружавайки молбата си.

Пиратът отново се поклони, но не я докосна.

— До скоро виждане — със загрижен глас каза той. И се извърна към своя помощник. — Соркор. Отново ще ми е нужна помощта ти.

Едрият пират отново поведе капитана си. За момент Уинтроу улови начина, по който жената гледаше към фигурата. Погледът никак не беше приятен.

— Соркор!

Властният позив на фигурата накара всички да спрат и да се обърнат към носа.

— Бъди внимателен — продължи Вивачия. — Когато приключиш, изпрати ми неколцина от арбалетистите си. Искам тези змии да бъдат прогонени.

— Капитане? — плахо попита помощникът.

Кенит тежко се облягаше на него. Лицето му блестеше от пот, ала сред капчиците личеше усмивка.

— Чу какво ти каза дамата. Угоди ѝ.

С въздишка той клюмна. Соркор го поведе към капитанската каюта. А Уинтроу се взираше в чудатата усмивка на пирата. Жената също се взираше в лицето му.

Юношата се обърна и бавно се приближи до носа, до мястото, където бе стоял Кенит. Никой не му попречи. Той бе получил пълна свобода на борда.

— Вивачия — тихо каза той.

Тя също се бе загледала в Кенит. Повикът я откъсна от унеса и тя се обърна към момчето. В очите ѝ се четеше удивление, те блестяха.

Фигурата повдигна ръка към него, а Уинтроу се приведе на свой ред. Думи не бяха необходими, ала все пак той изрече:

— Бъди внимателна.

— Да, той е опасен човек — съгласи се тя. — Кенит.

Гласът ѝ милваше името.

Той дойде на себе си сред обзаведено с вкус помещение. Дори дървените панели бяха подбрани да съвпадат. Лампите бяха от месинг, който само очакваше да бъде излъскан подобаващо, за да заблести със собствено сияние. Поставките за карти преливаха. Тези карти, съхраняващи знанието на бингтаунските Търговци, щяха да представляват цяло състояние.

Тук имаше и други признаци на заможност. Умивалникът бе от порцелан. Към стените бяха прикрепени скъпи картини. Капаците на люковете съвпадаха до милиметри. Наистина прекрасна каюта. Дори и покрай скорошното оплячкосване, довело до разпиляването на капитанските вещи. Ета вече се бе заела с подреждането ѝ.

Каютата бе изпълнена с миризмата на евтини благоухания — макар че тя не смогваше да прикрие задържалата се воня на превозвани тела. И все пак беше видно, че Вивачия не е била използвана дълго по подобен начин; щеше да бъде възможно смрадта да се отстрани. Тогава тя отново щеше да се превърне в подобаващ съд. А тази стая щеше да има истински капитан.

Кенит сведе поглед. Той лежеше разсъблечен, покрит с одеяло.

— Къде е нашият голобрад капитан? — обърна се пиратът към Ета.

Тя веднага се обърна в отговор на гласа му и побърза да се приближи.

— Отиде да се погрижи за раните на баща си. Каза, че нямало да му отнеме много време и че после щял да дойде при теб. Междувременно поиска да разчистя помещението. — Жената го погледна и поклати глава. — Не разбирам защо му се доверяваш. Той трябва да знае, че докато ти оставаш жив, този кораб никога няма да му принадлежи. Освен това не мога да разбера защо позволяваш на някакво си момче да прави с теб онова, което ти не пожела да разрешиш на трима опитни лечители в Биволския залив.

— Защото той е част от моя късмет — тихо отвърна Кенит. — От същия късмет, който ми връчи този кораб. Това е корабът, който е бил орисан да бъде мой. Момчето е част от това.

Той почти искаше да я накара да разбере. Ала никой не биваше да знае за думите, изречени от талисмана, докато момчето се бе вглеждало в очите му. Никой не биваше да узнава за връзката, изникнала между тях в онзи миг — връзка, която ужасяваше Кенит в същата степен, в която го интригуваше.

Пиратът зададе нов въпрос, за да ѝ попречи да стори същото:

— Виждам, че вече сме поели на път?

— Да, Соркор ни отвежда обратно до Биволския залив. Той е на борда на Мариета. Кори е на кормилото на този кораб, а Бриг ръководи екипажа.

Кенит се усмихна.

— Какво ще кажеш за новата ми придобивка?

Ета се усмихна горчиво.

— Тя е прекрасна. И вече ревнувам от нея. — Жената скръсти ръце и го погледна косо. — Не мисля, че двете с нея ще се спогаждаме. Тя е прекалено чудата, нито жена, нито кораб, нито дърво. Не ми харесаха красивите думи, които с готовност ти изливаше пред нея. И онзи Уинтроу никак не ми харесва.

— А пък аз, както винаги, не се интересувам от това какво ти харесва — нетърпеливо каза Кенит. — Какво бих могъл да ѝ дам, за да я спечеля, освен думи? Тя не е жена по начина, по който си ти.

И тъй като курвата продължаваше да се муси, той свирепо додаде:

— И ако кракът не ме болеше толкова, щях да те просна по гръб и да ти напомня какво си.

Черният лед в очите ѝ пламна.

— Ще ми се да не беше така — меко изрече тя, съумявайки да го отврати с нежността, с която отвърна на остротата му.

Кайл Хейвън лежеше върху нара на Гантри, обърнат към стената. Малкото неразграбени вещи на покойника се търкаляха по пода. При влизането си Уинтроу прекрачи дървена верига и самотен чорап. Всички останали вещи — книги, дрехи, дърводелски инструменти — липсваха или бяха натрошени (в стремглавото щуране на робите и по-методичното претърсване от страна на пиратите).

— Аз съм, татко — каза Уинтроу, докато притваряше вратата след себе си. Тя вече не можеше да се залоства: по време на бунта някой я беше изритал, строшавайки езичето. Но вратата остана затворена, а двамата роби, които Са’Адар бе оставил на пост, не направиха опит да я избутат обратно.

Лежащият не помръдна.

Уинтроу остави купата с вода и парцалите върху напукания плот на масата и се приближи до баща си, за да премери пулса му в шията. Мъжът се сепна при допира, дръпна се рязко и се надигна.

— Всичко е наред — успокои го юношата. — Сам съм.

Баща му раздвижи устни в жалко подобие на усмивка.

— Да, сам си. Но нещата са далеч от наред.

Кайл изглеждаше отвратително, далеч по-жалък от момента, в който робите го бяха отвеждали към змията. Той изглежда стар, помисли си Уинтроу. Неочаквано се е състарил.

Тази мисъл доведе със себе си нежелание да се докосва до този небръснат човек, чиято четина се размесваше с кръв. Нежеланието не бе предизвикано от кръвта или от някакво чувство за унижение — престоят край робите в трюма отдавна бе отучил Уинтроу от подобни прояви. Нежеланието произтичаше от факта, че този човек беше негов баща. А допирът притежаваше силата да потвърди тази връзка.

Въпреки това Уинтроу се насили да продължи с онова, за което беше дошъл. Макар че от все сърце му се искаше да няма нищо общо с този човек.

— Донесох ти малко вода — каза юношата. — Запасите са на привършване. Гладен ли си? Да ти донеса ли сухари? Почти нищо друго не е останало.

— Не си прави труда — сухо отвърна баща му. — Сега си имаш по-важни приятели, пред които да се докарваш.

Уинтроу подмина изреченото.

— Кенит спи. За да мога да го излекувам, той ще се нуждае от почивка.

— Значи наистина ще го направиш. Ще лекуваш човека, който ти отне кораба.

— Да. За да те запазя жив.

Кайл изсумтя.

— Глупости. Ти би го направил, дори и ако ме бяха хвърлили на онова чудовище. Ти винаги трепериш пред онзи, който притежава силата.

Уинтроу се постара да гледа на нещата неутрално.

— Може би си прав. Но не го правя заради позицията му. Това няма нищо общо, татко. Правя го заради живота. Са е живот. Докато съществува живот, винаги остава възможността за добро. Аз съм жрец и е мой дълг да поддържам живота. Дори и живот като неговия.

Баща му се засмя горчиво.

— Дори и живот като моя.

Уинтроу кимна.

Мъжът наклони раната на главата си към сина си.

— Тогава се заемай, жрецо. Това е единственото, за което те бива.

Уинтроу не реагира.

— Първо ще прегледам ребрата ти.

— Както желаеш.

Със сковани движения баща му смъкна остатъка от ризата си. Лявата страна на гърдите му бе синьо-черна. Уинтроу потръпна при вида на ясния отпечатък от ботуш. Видно беше, че подметката се е стоварила върху баща му, докато е лежал.

Ивиците плат и водата бяха единствените лекове, с които разполагаше; бордовото сандъче с лекарства беше изчезнало. Юношата предпазливо се зае да пристяга ребрата, за да им придаде известна опора. Баща му изохка, но не се раздвижи.

Когато Уинтроу приключи с бинтоването, Кайл Хейвън попита:

— Ти ме мразиш, нали, момче?

— Не зная. — Юношата навлажни парче плат и започна да попива кръвта от лицето му.

— Аз зная — отвърна след миг баща му. — Вижда се по лицето ти. Ти едва търпиш да се намираш в едно помещение с мен, още по-малко да ме лекуваш.

— Ти се опита да ме убиеш — спокойно каза Уинтроу.

— Да. Така е. Опитах се. — Баща му се засмя объркано, при което отново трепна от болка. — Проклет да съм, ако зная защо. Но в онзи момент определено ми се струваше добра идея.

Уинтроу усети, че няма да получи по-подробно обяснение. То не му беше и нужно. Беше му омръзнало да се опитва да разбира баща си. Той не искаше да го мрази. Не искаше да изпитва каквото и да било към него. Искаше му се просто баща му да не е съществувал.

— Защо трябваше да става така? — гласно се зачуди той.

— Ти избра да стане така — изтъкна Кайл Хейвън. — Изобщо не беше нужно да се стига до подобни неща. Ако просто беше опитал по моя начин… ако просто ме беше послушал, без да се противиш, всичко щеше да бъде наред. Толкова ли не можеше поне веднъж да повярваш, че някой друг знае какво е най-добре за теб?

Уинтроу се огледа. Поглед, целящ да обхване целия кораб.

— Не мисля, че онова, което ти възнамеряваше, щеше да ни донесе щастие — тихо рече той.

— Защото ти го разруши! Ти, заедно с кораба. Ако бяхте сътрудничили, вече щяхме да сме прекосили половината път до Калсид. А Гантри и Майлд и всички останали още щяха да бъдат живи. Ти си виновен за всичко това, а не аз! Ти го избра.

Уинтроу се опита да измисли отговор, ала не успя да го намери. Затова просто се зае да превързва главата на баща си.

Те имаха опит, тези пъстродрехи пирати. За последно Вивачия бе изпитвала подобно удовлетворение от ловкостта на екипажа по времето на Ефрън. Тя установи, че посреща опитността им с облекчение. Под насоките на Бриг бившите роби бяха започнали да я почистват организирано — някои теглеха кофи с морска вода, други изпомпваха мръсотията от трюмовете, трети почистваха дъските на палубата ѝ. Излишно беше да се опитват да отстранят петната от кръв: магическото дърво щеше да ги попива завинаги. Вивачия не им спомена това: след време човеците сами щяха да го осъзнаят.

Разпилените покрай въстанието припаси бяха отново подредени и прибрани. Неколцина в трюмовете отстраняваха веригите и халките. Всички тези приготовления бавно я караха отново да се чувства като себе си. Това беше най-близкото до удовлетворение от деня на съживяването ѝ.

Удовлетворение. Но имаше и нещо друго, което тя изпитваше, нещо неспокойно. Нещо много по-удивително от удовлетворение.

Тя разгърна усещанията си. В каютата на помощника Кайл Хейвън мълчаливо седеше на леглото, а синът му промиваше раната на главата му. Ребрата му вече бяха превързани. Помещението бе изпълнено с тишина, която се отличаваше от обикновено мълчание. Това беше атмосферата на хора, които не притежават общ език.

В капитанската каюта пиратът дремеше неспокойно. Него тя усещаше далеч по-глухо от Уинтроу. Но пак можеше да усети треската му, да почувства неспокойния ритъм на дишането му. Тя се приближи до него предпазливо, като нощна пеперуда. Кенит. Порочен човек. И опасен. Порочен, опасен и чаровен. Жената с него тя не харесваше. Но Кенит… Той ѝ бе казал, че ще я спечели. Нещо невъзможно, разбира се. Той не беше неин роднина. И все пак тя откри, че изпитва удоволствие от очакването на опитите му. Той я бе нарекъл господарка на вятъра и вълните. Ама че глупави неща, които да казва на един кораб. Тя отмести кичурите от лицето си и си пое дъх.

Може би Уинтроу бе прав. Може би беше време тя да открие собствените си желания.

Глава тридесет и шеста Помнеща

— Грешал съм. Тя не е Помнеща. Елате, да вървим.

— Не разбирам. Защо? — умоляваше Шривър. Върху рамото ѝ личеше цепнатина от зъбите на бялата змия. Да, със зъбите я бе нападнала бялата, сякаш има насреща си акула, а не друга змия. Гъста зелена сукървица вече затваряше раната, ала този процес бе придружен от остро щипене.

Тя полагаше усилия да не изостава от водача; подире им Сесурея споделяше нейното объркване.

— Аз също не разбирам. — Гривата на Молкин бе прилепнала заради бързината му. Зад тях бялата змия продължаваше да се тъпче и да тръби безмозъчно. Миризмата на кръв все още ги обгръщаше, бледа като стари спомени. — Още помня миризмата ѝ. Не се съмнявам, че това е тя. Ала онова… онова нещо няма как да бъде Помнеща.

Сесурея рязко раздвижи опашка, за да се изравни с тях.

— Какво беше прихванала бялата? — попита той с отвращение.

— Нищо — с тих глас отвърна Молкин. — Нищо. Просто тя бе извървяла по-голям участък от пътя, върху който се намираме всички ние. Боя се, че скоро и с нас ще се случи същото.

— Не разбирам — повтори Шривър. Ала у нея бе започнала да се заражда една отвратителна студенина, която щеше да ѝ донесе разбиране, стига да бъдеше подхранена от размисъл.

С глас, лишен от всякакво чувство, Молкин обясни:

— Тя бе забравила. Това е всичко.

— Забравила? Какво е забравила? — попита Сесурея.

— Всичко — отвърна Молкин. Гривата му посърна, люспите му посивяха. — Всичко друго освен храненето и смяната на кожите. Всичко, което е било значимо. Както ние ще забравим на свой ред, ако не си върнем спомените.

Той се извърна рязко, за да обгърне и двамата сред извивките си. Шривър и Сесурея не се възпротивиха, а извлякоха спокойствие. Допирът до него изостряше спомените им. Тримата се отпуснаха сред мекото дъно, все така свити.

— Вие сте моята плетеница — привързано произнесе той. Жегната от мъка, Шривър осъзна, че това е истина. Те бяха всичко, останало от плетеницата на Молкин.

Змиите се отпуснаха в прегръдката на своя водач. Скоро само главите им останаха да се виждат над водата. Хрилете им потрепваха едновременно. С бавен и успокояващ тон Молкин започна да изрича свещените предания.

— Подир първото раждане ние сме били Господари. Разраствали сме се, трупали сме знание и опит. И всичко узнато сме поделяли взаимно, за да може мъдростта ни да натежава още повече. Ала никое тяло не трае вечно. Настъпило време за сливане, същините били разменени и слети. Старите си тела ние сме оставили завинаги, знаейки, че трябва да ги заменим с други, като нови създания. И ние сме сторили това. Изникнали сме дребни, подновени. Ала не сме помнели. Само някои от нас. Само някои пазели спомените. И когато времето настъпело, Помнещите щели да ни призоват с уханието си. Те щели да ни призоват и да ни възвърнат спомените. За да изникнем отново като Господари, сред Обилието и Недостига, за да трупаме още повече мъдрост и опит, които отново да слеем.

Той замълча.

— Вече не си спомням колко пъти този момент е отминавал — призна Молкин. — Цикъл подир цикъл ние сме оцелявали. Ала последният кръговрат беше най-дълъг. Нима все повече от нас не забравят, че ние трябва да бъдем Господари? Боя се, че ние загниваме, плетенице. Нима неотдавна аз не си спомнях повече? Ами вие?

Неговите питания тормозеха сърцето на Шривър. Тя сплете гривата си с неговата, осмелявайки се да поеме отровите, за да изостри собствените си възприятия.

— Някога аз помнех много повече — призна тя. — Понякога ми се струва, че помня единствено, че трябва да следваме теб. Защото ти носиш истинските спомени.

Тих беше отговорът му:

— Ако скоро не се натъкнем на Помнещи, дори и аз може да забравя това.

— В такъв случай не преставай да помниш, че трябва да продължаваме диренето си.