Вълшебният кораб (Робин Хоб) читать бесплатно онлайн полную версию книги

Есен

Глава шестнадесета Нови роли

Корабът се носеше сред вълните, повдигнал нос към измъченото небе в загатване на предстоящ полет. А дъждът беше почти достатъчно силен, за да понесе корпуса върху струите си, измествайки ролята на вълните. За един дълъг миг Алтея виждаше единствено небе. В следващия момент те политаха надолу, по дълъг склон от вода. Изглеждаше, че те ще се врежат във водата. Действително имаше струи зеленикава вода, покрили палубата. Сблъсъкът разтърси мачтата, а заедно с нея и рейката, към която Алтея се бе вкопчила. Пръстите ѝ, изгубили чувствителност, бяха започнали да се хлъзгат върху студеното и влажно платно. Тя сви крака около въжето и се вкопчи по-здраво. Корабът потръпна, надигна се от водата и се понесе към следващата водна планина.

— Мърдай! — Гласът долетя под нея. Застанал върху въжената стълба, Релър се взираше в нея, присвил очи заради вятъра и дъжда. — Проблем ли имаш, момче?

— Не. Слизам — подвикна тя. Измъчваха я и студ, и умора. Тя бе поспряла за момент, за да събере сили за спускането си. Останалите моряци отдавна бяха слезли.

В началото на нейното дежурство бяха изникнали признаци за буря. Капитанът веднага бе наредил платната да бъдат подготвени за свиване.

Първи се бе нахвърлил дъждът, последван от вятър, привидно наумил си да обрулва моряци. Екипажът едва бе приключил с настоящата заповед, когато бе пристигнала нова — да приберат два рифа от марсела, а всичко останало да свият.

Сякаш съзряла усилията им, бурята бе увеличила ожесточението си. Дежурните трябваше да пълзят сред въжетата като мравки. В един момент Алтея бе престанала да мисли и бе започнала да изпълнява нарежданията механично. Тя не бе забравила причината да се намира тук: ръцете ѝ сами събираха влажното платно и го пристягаха. Беше удивително на какво е способно тялото, дори и когато умът е вцепенен от умора и страх. Крайниците на Алтея се бяха превърнали в умело дресирани животни, които се стараеха да я удържат жива.

Тя слизаше бавно, както винаги последна. Останалите вече я бяха подминали и най-вероятно вече се намираха на палубата. Фактът, че Релър си бе направил труда да я попита дали е добре, го издаваше като по-загрижен от останалите. Алтея нямаше представа защо той я държи под око. Във всеки случай това я караше да се чувства едновременно благодарна и унизена.

При постъпването си на този кораб тя бе горяла от желание да се отличи. Беше се насилвала да върши повече, по-бързо и по-добре. Бе ѝ се струвало отлично отново да стъпи върху палуба. Монотонната и зле съхранявана храна, претъпканите и зловонни спални помещения, дори грубостта на останалите от екипажа — всички тези неща ѝ се бяха стрували приемливи през първите дни. Тя се намираше отново в открито море, вместо да бездейства, а в края на пътуването щеше да получи билет, с който да натрие носа на Кайл. Тя щеше да му покаже. Щеше да си върне кораба. И тя си бе наложила да опознае този нов съд колкото се може по-скоро.

Но желанието ѝ само по себе си не се оказа достатъчно. Липсата ѝ на опит беше допълнително утежнена от дребното ѝ тяло. Това беше ловен кораб, а не търговски съд. Целта на капитана не беше бързото пътуване между две точки, а следването на лъкатушещ курс в търсене на плячка. Съдът носеше далеч по-голям екипаж от полагащото се за мащабите му, защото се нуждаеше не само от хора, които да го поддържат, но и от работна ръка, която да лови, убива и обработва животинските трупове. По тази причина той беше претъпкан и далеч по-мръсен. Алтея не бе отрекла решителността си да се научи бързо и добре, ала решителността сама по себе си не можеше да я превърне в най-добрия моряк на борда на този превозвач на мърша. Смътно тя осъзнаваше, че значително е подобрила уменията и издръжливостта си от постъпването си на Жътвар. Освен това тя знаеше, че постигнатото до този момент не е достатъчно, за да я превърне в онова, което баща ѝ би нарекъл умно момче. Целеотдадеността ѝ бе преляла в отчаяние. Подир това тя бе изгубила дори това. Сега тя живееше ден за ден, съсредоточена единствено в непосредственото оцеляване. За друго не мислеше.

Тя беше едно от трите момчета на борда на китоловния кораб. Останалите двама, роднини на капитана, получаваха далеч по-леки задължения: те прислужваха в офицерската столова, което им позволяваше да се хранят с остатъците. И често помагаха на готвача. За това тя им завиждаше най-много: то означаваше, че двамата остават на закрито и на топло, край готварската печка. За Алтея оставаха най-неблагодарните задължения на един юнга. Почистването, изхвърлянето на кофи с катран и сланина, присъединяването към всички задачи, изискващи допълнителна ръка. Никога през живота си тя не беше работила толкова усилено.

Алтея остана вкопчена за мачтата още миг, за да изчака поредната вълна, разливаща се по дъските на палубата. Под закрилата на форпика тя започна да притичва от въже до въже. Това беше третият ден лошо време. Преди настоящата буря младата жена наивно бе вярвала, че времето няма да се влоши повече. Опитните моряци изглежда приемаха това за нещо обичайно за Външните води. Те проклинаха времето и се обръщаха към Са с настоявания да му сложи край, но тези им разговори неизменно прерастваха в истории за по-страховити бури, които те преживели на далеч по-лоши кораби.

— Хей, Ат! По-добре се размърдай, ако искаш да си изядеш порцията.

Думите на Релър съдържаха достатъчна заплаха, но въпреки това възрастният моряк остана на палубата, за да изчака Алтея. Двамата слязоха заедно и залостиха люка след себе си. Алтея поспря на стълбичката, за да изтръска водата от ръцете и лицето си и да я изстиска от косата си. Подир това тя отново заслиза.

Няколко месеца по-рано тя би определила трюма като студено, влажно и смрадливо място. Сега вътрешността на съда представляваше ако не дом, то поне убежище, където вятърът оставаше лишен от възможността да хвърля пръски в лицето ти. Жълтото сияние на фенера бе почти приветствано. Тя чуваше раздаването на храна — потракването на дървен черпак. И побърза да получи полагащата ѝ се порция.

На борда на Жътвар нямаше спални помещения. Всеки моряк си намираше местенце и го задържаше за себе си. По-хубавите места често трябваше да бъдат защитавани с помощта на пестници и псувни. Насред товарното помещение имаше кътче, което моряците бяха превърнали в нещо като убежище. Именно тук казанът с храна биваше донасян и дажбите биваха разливани в края на съответното дежурство. Нямаше маса, нито пейки, на които да се седне. Онези, които разполагаха със сандъчета, използваха тях за кресла. Останалите трябваше да се задоволят с голите дъски или с някоя от бъчвите за мас, на която да се облегнат. Съдовете за хранене бяха дървени тарелки, почиствани единствено с пръсти или с коричка хляб — когато имаше хляб. Сухарите присъстваха най-често в менюто, а в подобна буря имаше малка вероятност готвачът да се е опитвал да пече нещо.

Алтея трябваше да си проправи път сред прострени в символично сушене дрехи (за никакво изсъхване не можеше да става дума сред тази влага!). Младата жена съблече мушамата си, спечелена миналата седмица на комар, и я окачи на куката, която бе обявила за своя.

Предупреждението на Релър не бе представлявало празна заплаха. По време на приближаването ѝ той тъкмо си сипваше. И, подобно на всеки друг от екипажа, вземаше, без да се съобразява с останалите. Алтея грабна празна тарелка и нетърпеливо зачака реда си. Тя усети, че той се бави умишлено, че се опитва да я накара да се оплаче. Ала по трудния начин тя бе научила, че подобни дела са безсмислени. Всеки имаше право да удари един юнга. По-добре да запази мълчание и да вземе половин черпак супа, отколкото да се оплаче и да получи юмрук за вечеря.

Релър стоеше приведен над казана и изсипваше черпак подир черпак от плитката локва на дъното. Алтея преглътна и продължи да чака.

Когато Релър видя, че тя няма да се поддаде, той почти се усмихна. И каза:

— Оставил съм ти малко на дъното, момче. Обери казана и после го занеси обратно при готвача.

Алтея знаеше, че това е своеобразна проява на доброта: нищо не би му попречило да вземе всичко. И никой не би си направил труда да го укори. Тя бе повече от щастлива да отнесе казана до мястото си, за да го изпразни.

Като цяло нейното кътче беше сносно. Алтея бе напъхала скромните си принадлежности в място, където извивката на корпуса се срещаше с горната палуба. В това ъгълче беше почти невъзможно за човек да стои изправен, дори човек с нейния ръст, но мястото бе достатъчно, за да приюти хамака ѝ. Тя бе достатъчно дребна, за да се свива в него. Освен това мястото притежаваше преимуществото на сравнително спокойствие; никой не минаваше край нея с мокрите си дрехи.

Тя отнесе казана в ъгълчето си и се настани да се храни. С канчето си девойката събра остатъците и ги погълна. Гозбата не беше гореща — в действителност мазнината се бе събрала в парцалив слой — но пак бе по-топла от дъжда навън. А и мазнината имаше добър вкус.

Релър ѝ беше оставил малко и от гъстото. Късче картоф, ряпа или може би нещо, което е трябвало да представлява кнедла, но така и не се е доварило. Това не интересуваше Алтея. Пръстите ѝ пренесоха неопределеното късче право в устата ѝ. С парче сухар тя отопи казана.

Приключила с храненето, девойката бе връхлетяна от умора. Измъчваше я студена влага; всички кости я боляха. Повече от всичко тя копнееше да се омотае в одеялото си и да затвори очи. Но Релър ѝ бе заръчал да отнесе казана обратно. И тя нямаше намерение да отлага това възложение. Подобна постъпка би изглеждала отбягване на отговорностите. Съществуваше вероятност самият Релър да си затвори очите. Но ако не го стореше или ако готвачът се оплачеше, Алтея щеше да отнесе боя — нещо, което тя не можеше да си позволи. С тиха въздишка, по-скоро прозвучала като скимтене, тя се отдалечи от ъгълчето си, понесла казана.

Налагаше ѝ се отново да излезе на палубата, за да се добере до камбуза. Тя стори това на две притичвания, вкопчена в казана. Наложи ѝ се да рита и блъска по вратата, защото глупавият готвач я беше залостил. Когато най-накрая той благоволи да отвори, лицето му беше навъсено. Алтея безмълвно му подаде казана и се постара да не поглежда с копнеж към запалената печка. Онези, които се ползваха с благоволението на корабния кулинар, получаваха привилегията да останат достатъчно дълго, за да се постоплят. Наистина привилегированите имаха право да окачат риза или панталони там, за да изсъхнат бързо и изцяло. Но Алтея не се намираше сред любимците му. Готвачът ѝ направи знак да си върви веднага щом тя остави казана.

По време на обратния път тя не съумя да разчете времето си. Впоследствие щеше да вини за това готвача, подкопал съсредоточението ѝ с бързото си прогонване. Алтея смяташе, че ще успее да прекоси разстоянието на един път. Вместо това бе връхлетяна от усещането, че корабът се е хвърлил в цяла планина от вода. Отчаяните ѝ пръсти докоснаха въжето, към което тя се бе хвърлила, но не успяха да се обвият около него. Струите блъснаха краката ѝ и я повалиха по корем върху дъските. Алтея започна да се мята в стремежа си да се задържи върху палубата. Водата нахлуваше в очите и ноздрите ѝ; девойката не можеше нито да вижда, нито да изкрещи за помощ. Един миг по-късно, за нея цяла вечност, тя бе блъсната към въжетата на кораба. Рязкото съприкосновение захвърли пелена мрак пред очите ѝ и едва не ѝ откъсна ухото. За момент тя не можеше да стори нищо друго, освен да се държи за въжетата, все така лежаща по корем върху обливаната от вълни палуба. Вълните се стрелваха край нея в стремежа си да се върнат обратно в морето. Алтея оставаше вкопчена; тя усещаше обгръщащата я вода, но не можеше да събере достатъчно сили, за да повдигне глава и да си поеме дъх. И освен това осъзнаваше, че ако остане да изчаква, следващата вълна ще я порази. Не успееше ли да се надигне сега, никога нямаше да успее да го стори. И тя се опита да се надигне, ала краката не ѝ се подчиняваха.

Нечия ръка сграбчи тила ѝ и я издигна на колене.

— Ще задръстиш шпигатите! — възкликна отвратен глас. Алтея остана да виси в ръката му като удавено коте. Лицето ѝ отново бе обградено от въздух, макар и примесен с дъжд. Но преди да успее да го вдиша, тя трябваше да изплюе водата, навлязла в устата и в носа ѝ. — Дръж се! — изкрещя спасителят ѝ. Младата жена се вкопчи в краката му. И успя да си поеме един хъхрещ дъх, преди новата вълна да се стовари върху двама им.

Тялото на моряка потръпна от сблъсъка. Алтея бе сигурна, че и двамата ще бъдат отнесени в открито море. Но миг по-късно, когато водата започна да се отдръпва, той я удари по главата, което накара девойката да отпусне захвата си. В следващия миг морякът вече напредваше по палубата, повлякъл Алтея след себе си, стиснал ризата и косата ѝ. Той я довлече до една мачта; веднага щом крайниците ѝ почувстваха познатото въже, те преместиха захвата си върху него и започнаха да я издигат сами. Следващата вълна прелетя под нея. От тази безопасност Алтея повърна погълнатата морска вода и почисти носа си.

— Благодаря ти — изрече тя след първия си истински дъх.

— Глупав плъх! За малко да убиеш и двама ни.

Страх и гняв се бореха в гласа на мъжа.

— Зная. Съжалявам. — Тези думи бяха изречени със силата, нужна да ги предаде над бурята.

— Съжаляваш? Ще ти дам едно съжаление. Ще ти ритам задника, докато не ти потече кръв от носа.

Той повдигна юмрук, а Алтея се приготви да понесе удара. Вече бе запозната с обичаите на кораба.

Тъй като очакваният удар не последва, тя отвори очи.

Брашън се взираше насреща ѝ. Той изглеждаше по-сепнат и от нея.

— Проклятие. Дори не те разпознах.

Тя леко раздвижи рамене. И отбягваше да го поглежда в очите.

Поредна вълна се разля над кораба. Съдът отново започна да се изкачва.

— Е, как се справяш? — Брашън говореше тихо, сякаш се страхуваше да не бъде видян да разговаря с нея. От един помощник не се очакваше да разговаря с юнгата. Откакто я бе открил, той неизменно я отбягваше.

— Сам можеш да видиш — отговори отвратената Алтея. Точно в този миг тя изпитваше остра омраза към Брашън: не заради нещо, което той бе сторил, а защото я виждаше в това ѝ състояние. По-долна от мръсотията под нозете му. — Справям се. Някак.

— Бих ти помогнал, стига да можех. — Той звучеше ядосано. — Но ти знаеш, че не мога. Ако проявя какъвто и да е интерес към теб, някой ще заподозре нещо. Вече ми се наложи да обясня на неколцина от екипажа, че не проявявам интерес към… към други мъже.

Неочаквано той бе започнал да звучи смутен. Част от Алтея намери това за иронично. Двамата стояха вкопчени сред въжетата на този кораб насред буря, а той се смущаваше да обсъжда идеята за близост с нея. За да не наскърби достойнството ѝ.

— На борда на такъв кораб всеки жест на добра воля би бил разтълкуван по един-единствен начин. Тогава някой друг би поискал да се заинтересува от теб. И когато открие, че си жена…

— Не е нужно да ми обясняваш. Не съм глупава — прекъсна го Алтея. Нима тя също не живееше на борда на тази противна каца?

— Нима? Тогава какво правиш на борда на този кораб?

Тези горчиви думи той подметна през рамо, докато слизаше към палубата. Ловък като котка и бърз като маймуна, той се отправи към носа, оставяйки я да се взира подире му.

— Същото, каквото и ти — изсумтя Алтея в отговор на последните му думи. Нямаше значение, че той не я е чул. При следващото отдръпване на водата тя последва Брашън, макар и не толкова умело. Секунди по-късно тя вече се намираше в трюма, заслушана в шумоленето на водата. Жътвар се движеше сред водата като бъчва. Алтея въздъхна тежко и отново обърса водата от лицето си. Тя изстиска опашката си и отърси крака като котка, преди да се оттегли в кътчето си. Дрехите ѝ лепнеха по кожата, студени. Тя бързо се преоблече в други одежди — които не бяха подгизнали, а само леко влажни — и изцеди предишните. След като ги окачи да се сушат, девойката извади одеялото си. То също беше влажно и миришеше на мухъл, но поне беше вълнено. Макар и леко мокро, то пак щеше да задържа топлината на тялото ѝ — единствената топлина, с която тя разполагаше. Тя се омота и се сви в мрака. Хубава доброта бе проявил към нея Релър: бе ѝ коствала половин час сън и едва не бе предизвикала удавянето ѝ. Алтея затвори очи и подири унеса.

Но сънят бягаше от нея. Тя беше страшно уморена, и пак съзнанието не я напускаше. Тя направи опит да се отпусне, но не можеше да си спомни как да успокои мускулите на сбърченото си чело. Това се дължеше на разговора с Брашън, реши тя. По някакъв начин те бяха ѝ припомнили цялостната ситуация. Често минаваха дни, без Алтея да го зърне. Техните дежурства се разминаваха; същото се отнасяше и до задълженията им. В отсъствието на неща, които да ѝ напомнят за предишния живот, за нея беше лесно да живее само в най-непосредственото настояще и да се съсредоточи изцяло върху прякото си оцеляване. При такива обстоятелства тя можеше изцяло да влезе в ролята на юнга и да ограничи мислите си до следващата смяна.

Лицето на Брашън и очите му я нараняваха по-жестоко от което и да е огледало: мъжът изпитваше съжаление към нея. Той не можеше да я погледне, без да издаде всичко онова, в което тя се бе превърнала, и, по-лошо, всичко онова, което тя никога не бе представлявала. Най-мъчително за нея бе да вижда осъзнаването му, че Кайл е бил прав. Тя действително бе стояла на борда на Вивачия в качеството си на любимката на капитана, която си бе играела на моряк. Със срам тя си спомняше гордостта, изпитвана заради бързината, с която се бе катерила сред въжетата на Вивачия. Но тези моменти сред мачтите бяха прекарани предимно сред топли летни дни, под формата на доброволна игра. В мига, в който това започнеше да я отегчава, тя бе свободна да слезе обратно на палубата и да си намери друго развлечение. Час или два, по избор прекарани в шиене или рязане, далеч не се равняваха на шест часа трескава работа над платно, което се бе сцепило и трябваше да бъде заменено на мига. Майка ѝ се бе възмущавала от грубите ѝ и мазолести ръце; сега дланите ѝ бяха станали твърди като стъпала; а самите ѝ стъпала се бяха напукали и почернели.

Това, реши тя, беше най-лошият аспект от живота ѝ. Да открие, че тя е посредствен моряк. Колкото и корава да станеше, тя не би могла да се сравнява по сила с мъжете, които служеха на борда на кораба. За да си намери работа на Жътвар, тя се бе представила за четиринадесетгодишен юноша. Дори и ако би искала да остане тук по-дълго, след около година моряците щяха да забележат, че тя не е станала по-висока и по-силна. И нямаше да я задържат. Тя щеше да се озове в някое чуждестранно пристанище, без никаква надежда.

Алтея се взираше в мрака. Бе възнамерявала в края на това пътуване да поиска билет, и все още възнамеряваше да го стори. Най-вероятно щеше да го получи. Но дали този знак щеше да бъде достатъчен? Разбира се, това би представлявало признанието на един истински капитан. Вероятно тя би могла да го използва, за да принуди Кайл да изпълни прибързаната си клетва. Ала младата жена се боеше, че победата би била неудовлетворителна. Едно щамповано парче кожа, което да свидетелства, че тя е оцеляла този морски курс, далеч не съответстваше на желаното от нея. Алтея бе възнамерявала да се докаже — пред всички, а не само пред Кайл — да се прояви като достоен капитан, който е запознат с морското дело. Сега, в кратките мигове, които ѝ оставаха за размисъл, ѝ се струваше, че пред себе си тя е доказала обратното. Струвалото ѝ се дръзновено в Бингтаун сега ѝ изглеждаше детинско и глупаво. Тя бе избягала в открито море, преоблечена като хлапак, за да вземе първата предложена ѝ работа.

Защо, запита се тя. Защо? Защо тя не бе отишла при някой от живите кораби, за да поиска служба там? Дали наистина другите Търговци щяха да я отхвърлят, както бе предрекъл Брашън? Или още не беше късно тя да получи шанса да спи на борда на Търговски съд, който спокойно прекосява Вътрешния проход, където и заплатата, и препоръките в края на пътуването ѝ бяха гарантирани? Защо ѝ се бе струвало тъй важно да бъде наета анонимно, без да се осланя на родовото си име, за да се докаже? Тогава ѝ се бе струвало, че това е нещо тъй романтично — в онези летни нощи в Бингтаун, когато тя бе седяла кръстато в задната стаичка на магазина на Янтар и бе шила моряшките си панталони. Сега това ѝ изглеждаше детинско.

Янтар наистина ѝ беше помогнала. Без нейната помощ, състояща се както в шиене, така и споделена храна, Алтея никога не би успяла. Неочакваната дружба на Янтар винаги я бе учудвала. Сега на девойката се струваше, че другата жена умишлено е искала да я тласне към опасност. Пръстите ѝ докоснаха дървеното змийско яйце, окачено на кожена връв около шията ѝ. Допирът до дървото почти успя да стопли пръстите ѝ. Младата жена поклати глава. Не. Янтар наистина бе нейна приятелка, една от малкото приятелки, които Алтея бе притежавала. Янтар я бе приютила в онези горещи дни, беше ѝ помогнала да си скрои и ушие момчешки дрехи. И нещо повече: Янтар лично бе облякла мъжки дрехи и бе научила Алтея как да се движи и седи като мъж. Тя притежаваше тези си знания благодарение на участието си в малка актьорска трупа. Там Янтар играла и мъже, и жени.

— Когато ти се налага да говориш, старай се гласът ти да се заражда ето тук — казваше тя и сръчкваше Алтея под ребрата. — Но ти се старай да говориш колкото се може по-малко. Така ще има по-малка вероятност да се издадеш, а и останалите ще те приемат по-добре. И от двата пола са рядкост людете, които умеят да слушат.

Янтар ѝ бе показала как да пристяга гърдите си по начин, който караше ивиците бинт да изглеждат като долна риза. И освен това ѝ бе показала как да сгъва тъмни на цвят чорапи, които да използва в специфичните моменти от месеца.

— Никой не би се усъмнил да види, че переш чорапи — казваше Янтар. — Старай се да се покажеш прилежна. Пери дрехите си два пъти по-често от останалото, така след време никой няма да обръща внимание. И се научи да спиш по-малко. Ще ти се налага или да ставаш преди останалите, или да си лягаш след тях, за да разполагаш с усамотението, изисквано от грижите за тялото. И, най-важното. На никого не доверявай тайната си. Това не е тайна, която един мъж би могъл да запази. Ако някой от мъжете на борда разбере, че си жена, рано или късно всички останали ще узнаят.

Това беше единственото нещо, за което Янтар може би грешеше. Защото Брашън знаеше тайната на Алтея, но запазваше мълчание. Поне до този момент. Девойката се усмихна, осъзнала остра ирония. В известен смисъл аз се вслушах в съвета ти, Брашън, помисли си тя с горчива усмивка. Преродих се като момче, което не носи фамилното име Вестрит.

Брашън лежеше върху койката си и се взираше в отсрещната стена.

Тя не беше далеч от лицето му. А имаше време, унило си помисли той, когато бих сметнал тази каюта за гардероб. Сега Брашън бе в състояние да оцени какъв лукс е притежаването дори на подобно кътче. Истина беше, че веднъж влязъл, човек трудно можеше да се обърне, но дори и ограничено, това пространство принадлежеше само на него. На една от стените имаше куки, а ъгълът бе достатъчно широк, за да побере сандъчето с принадлежностите му. Върху леглото той можеше да опре крака в стената и да спи почти удобно. Каютите на капитана и първия му помощник бяха значително по-големи и по-добре екипирани, дори и за съд като този. Но пък на много други кораби вторият помощник спеше направо в кубрика. Брашън се радваше, че разполага с това кътче уединение, макар и станало негова собственост едва след смъртта на трима мъже.

Той бе постъпил на този кораб като обикновен моряк; първата част от пътуването си беше прекарал заедно с останалите от смяната си. Още в самото начало той бе осъзнал, че притежава не само повече опит, а и превъзхождащо желание да върши работата си добре. Жътвар беше китоловен кораб, отплавал от град Кандило, на северната граница на Джамаилия. Съдът бе вдигнал котва преди месеци, предимно с новоназначен екипаж. Съществуваше ядро от опитни моряци, на което бе възложена подготовката на новодошлите. Някои от новаците бяха длъжници, принудително назначени на тази работа, за да изплатят дълговете на кредиторите си. Други бяха дребни престъпници, откупени от затворите на сатрапа. Джебчии и крадци бързо се отучиха от навиците си; служещите на подобен кораб не се отнасяха с шега към подобна поквара. Като цяло екипажът не беше колектив, който да работи с охота. Нямаше възгледи, че той ще се запази в настоящия си състав и за следващото пътуване.

В Бингтаун Жътвар беше пристигнал без една трета от екипажа си — заради болести, нещастни случаи и прояви на насилие. Оставащите две трети бяха привикнали да оцеляват; те се бяха научили да плават, бяха се научили да преследват тромавите костенурки и китовете сред южното крайбрежие. Техните услуги, разбира се, не биваше да бъдат бъркани с уменията на професионалните ловци и дерачи, които се ползваха със сравнителните удобства на собствена суха каюта. Тези десетина специалисти прекарваха времето си в бездействие, докато настъпи момент за поредно проливане на кръв. В тези случаи те работеха стръвно, понякога без да спят с дни — когато уловът се окажеше добър. Но те не бяха моряци и не бяха част от екипажа. Те нямаше да погинат, освен ако целият кораб не потънеше или някоя от жертвите им не успееше да ги порази.

Корабът си бе проправял път на север, извън пиратските острови, ловящ, убиващ и обработващ. В Бингтаун той бе спрял да вземе прясна вода и припаси, а също и да извърши най-спешните ремонти. Помощник-капитанът бе попълнил екипажа, за пътуването до Пустите острови. Това бе почти единственият кораб в пристанището, наемащ хора.

Водите между Бингтаун и Пустите острови бяха пословично известни с бурите си — а също и с богатото наличие на морски бозайници, които се струпваха там, преди да мигрират за зимата. В този момент от годината животните бяха най-сити, малките им бяха се развили достатъчно, за да има смисъл от одирането на лъскавите им кожи, а зрелите екземпляри все още не бяха ранени от битки. Заради този богат улов си струваше човек да се изложи на риска на есенните бури — улов, който означаваше меки кожи, дебели слоеве мазнина, а под тях онова крехко, тъмночервено месо, което носеше вкуса и на твърдта, и на океана. Бъчвите със сол, които бяха изпълвали трюма подир отплаването от Кандило, много скоро щяха да приютяват парчета скъпоценно месо. Други, огромни бъчви, щяха да съдържат ценна мас, а остърганите кожи щяха да бъдат натрити със сол и приготвени за следваща обработка.

Подобен товар би бил достатъчно доходоносен, за да накара стопаните на Жътвар да затанцуват от щастие, а онези от длъжниците, които се завърнеха живи в Кандило, щяха да стъпят на брега му като свободни люде. Ловците и дерачите щяха да получат процент от общата печалба и да определят цената за услугите си през следващия сезон въз основа на сегашното си представяне. А що се отнася до истинските моряци, благодарение на които корабът щеше да е завършил курса си: те щяха да се сдобият с пълен джоб монети. Това възнаграждение щеше да им осигурява любимите удоволствия до следващото пътуване.

Хубав живот, кисело си помисли Брашън. С каква прекрасна работа той се беше уредил…

Сдобиването с нея никак не се бе оказало трудно. От него се бе искало единствено да работи достатъчно енергично, за да привлече вниманието на първия помощник и на капитана. Бе помогнала и онази жестока буря, удавила двама и осакатила третия, който беше вероятен кандидат за този пост.

Въпреки това Брашън не бе изпитвал вина при заемането на тази длъжност и всичките ѝ отговорности. Това не го тормозеше и сега. Не. Не му даваше мира мисълта за Алтея Вестрит, дъщерята на неговия покровител, свита сред влажната мизерия на трюма.

— С нищо не бих могъл да помогна.

Той изрече думите гласно, за да успокои съвестта си. Той не я беше видял да постъпва на борда в Бингтаун; а дори и да беше, надали би я разпознал лесно. Тя умело се прикриваше като момче, трябваше да ѝ се признае.

Първият път, когато осъзна присъствието ѝ, дори не беше заради съзирането ѝ. Той бе виждал юнгата няколко пъти, без да се замисля. Спуснатата ниско шапка и момчешките дрехи представляваха отлично прикритие. Но първия път, когато той бе видял въже, пристегнато с двоен куков възел, вместо с булин, Брашън бе повдигнал вежда. Не че този възел бе чак толкова особен, но булинът бе най-предпочитан. Ала не и за капитан Вестрит. В онзи момент Брашън не беше обърнал особено внимание на видяното. Но ден по-късно той бе излязъл на палубата, за да започне дежурството си, и бе доловил познато изсвирване откъм въжетата. Той бе погледнал нагоре и бе я видял да маха към наблюдателя. Сепването му бе дошло едва в следващия миг, когато бе осъзнал видяното. И невярващо се бе вторачил в нея. Да, това действително беше Алтея; не можеше да бъде сбъркан начинът, по който тя се катереше сред въжетата. В един момент тя също го бе видяла. Бързото извръщане на лицето ѝ му беше показало, че тя е очаквала с отвращение този момент.

В онзи момент Брашън си бе намерил оправдание да остане край мачтата. Подир слизането си Алтея го беше подминала без да го погледне. От своя страна Брашън мълчаливо бе стиснал зъби. До тази нощ той не бе разменял никакви думи с нея. Но той бе сигурен, че тя няма да преживее пътуването. Всеки ден той очакваше тя да бъде разкрита или да допусне някаква малка грешка, която да ѝ коства живота. Тогава му се бе струвало, че това е въпрос на време. И той можеше да се надява единствено смъртта ѝ да бъде лека.

Но сега излизаше, че очакванията му не са били актуални. Девойката можеше да се справи. Разбира се, тя не притежаваше силата, изискваща се от възложената ѝ задача. Поне не и с онази бързина, която първият помощник очакваше от екипажа си. Всъщност проблемът не се коренеше в липсата на мускули и тегло; тя можеше да се справя сносно, само че останалите моряци я засенчваха. Дори няколко сантиметра допълнителен обсег или няколко килограма допълнителна тежест при работата с полиспаст можеха да се окажат от значение. Алтея се бе озовала в ситуацията на кон, впрегнат заедно с биволи; не толкова неспособна сама по себе си, колкото заобиколена от неподходящи условия.

Освен това тя бе напуснала жив кораб, за да постъпи на служба на мъртво дърво. И то семейния си жив кораб. Нима тя не се бе замисляла, че работата на обикновен съд би била далеч по-тежка от службата на благосклонен кораб? Дори и ако по онова време Вивачия още не се бе събудила, още при първия си досег с нея Брашън бе усетил съзнателността. Вивачия далеч не плаваше сама, но на него винаги се бе струвало, че глупавите инциденти, които са неизбежни сред останалите кораби, при нея просто не се случваха. На борда на корито като Жътвар работата бе несигурна. Нещо, което изглеждаше просто, заменянето на панта, се превръщаше в голямо усилие, когато се установеше, че дефектната панта е обградена от полуизгнило дърво, което също трябва да бъде сменено. На борда на Жътвар нямаше нищо просто, с въздишка си напомни Брашън.

В отговор на мислите му нечии кокалчета остро потропаха по вратата. Все още не бе настъпила неговата вахта, което означаваше единствено неприятности.

— Буден съм — оповести той на посетителя си. В рамките на миг той вече бе стъпил на земята и отваряше. Но се оказа, че това не е помощникът, дошъл да го призове за още работа. На прага стоеше Релър. От лицето му все още се стичаше вода, капеща от косата. — Какво има? — попита Брашън.

Челото на моряка бе навъсено.

— Рамото ме наболява — обясни онзи.

Сред Брашъновите задължения влизаше и поддържането на корабните лекарства. В началото на пътуването корабът разполагал с лекар, но една нощ той се удавил. И щом се разбра, че Брашън умее да разчита заплетените букви върху етикетите на кутиите и стъклениците с лекарства, нему бе поверена грижата за тях. Самият той се съмняваше в ефективността на голяма част от тях, но въпреки това ги раздаваше според упоменатите инструкции.

Затова той се обърна към заключеното сандъче, което заемаше почти толкова място, колкото и собствените му принадлежности. Ключът от него висеше около шията на Брашън: това му позволи бързо да отвори сандъка и да потърси за момент, преди да изтегли кафява бутилка с красив зелен етикет. Под трептящата светлина на фенера помощникът се зачете.

— Мисля, че това ти дадох последния път — високо каза той и протегна бутилката към Релър.

Морякът се загледа в показваното, макар че и продължителното взиране не можеше да му разкрие смисъла на непонятните за него символи. В един момент той сви рамене.

— Май да. Аз помня, че етикетът беше зелен.

Брашън отстрани дебелата коркова тапа и изсипа върху дланта си половин дузина зеленикави капсули. Те му приличаха на еленски изпражнения. Не би се изненадал особено, ако те действително се окажеха това.

Три той върна обратно в бутилката, а останалите протегна към Релър.

— Вземи. Кажи на готвача, че съм заръчал да ти даде половин дажба ром и да ти позволи да останеш в камбуза на топло, докато лекарството подейства.

Лицето на моряка веднага се проясни. Капитан Сичъл не беше особено щедър с раздаването на спиртните напитки. Вероятно това щеше да бъде първият път, в който Релър вкусва ром от Бингтаун насам. Мисълта за напитката и отдиха сред топлина караха лицето на моряка да сияе от благодарност. Брашън се поколеба за момент, но после си каза, че той няма представа за ефективността на капсулите. Поне можеше да се убеди, че евтиният ром ще помогне на моряка да се унесе.

Релър се накани да си върви, но Брашън го спря с въпроса си:

— Момчето на братовчед ми… онова, което те помолих да наглеждаш. Как се справя то?

Другият сви рамене и започна да подхвърля капсулите върху лявата си длан.

— Добре се справя той, сър, добре. Ученолюбиво хлапе. — Той отпусна ръка върху дръжката на вратата, видимо нетърпелив да изпълни предписанието. Обещаният ром го зовеше.

— Значи си разбира от работата и я върши добре? — продължи Брашън, напук на себе си.

— Разбира се, сър. Добро момче, както казах. Ще наглеждам Ател и ще се уверя, че нищо лошо няма да му се случи.

— Радвам се. Братовчед ми ще се гордее с него. — Той се поколеба. — Но ти не казвай на момчето за това. Не искам то да реши, че му се полага специално отношение.

— Да, сър. Няма, сър. Лека нощ, сър.

С тези думи Релър побърза да затвори вратата след себе си.

Брашън стисна очи и бавно си пое дъх. Това беше всичко, което той можеше да стори за Алтея, да помоли сериозен човек като Релър да я държи под око. Той отново заключи вратата и стори същото и с медицинското сандъче. След това отново се намести върху койката си и въздъхна. Това беше всичко, което той можеше да стори за Алтея. Наистина.

В един момент той успя да се унесе.

Уинтроу не обичаше да работи сред въжетата. Той бе сторил всичко по силите си да прикрие това си предпочитание от Торг, ала помощникът притежаваше непогрешимия инстинкт на тиранин. И по тази причина той не пропускаше да измисля десетки причини да изпраща Уинтроу по мачтата. Когато бе усетил, че повторенията са започнали да притъпяват плахостта на момчето, Торг бе обогатил задачата, възлагайки му да отнася разни неща до наблюдателното гнездо и почти веднага след това да ги връща обратно. Последните нареждания изпращаха Уинтроу да пълзи към краищата на реите и да остава вкопчен там, треперещ, изчакващ поредната заповед за връщане. Обикновен тормоз, от най-глупавия и предсказуем тип. Уинтроу бе очаквал подобно отношение от Торг. Но му бе по-трудно да приеме, че останалите от екипажа приемат този тормоз за нещо нормално. В моментите, в които те изобщо обръщаха внимание на гаврите на Торг, то те го правеха с веселие. Никой не се намесваше.

И все пак, разсъждаваше Уинтроу, загледан в палубата далеч под себе си, в действителност Торг му правеше услуга. Толкова високо вятърът се усещаше още по-ясно, платната се издуваха, а околните въжета пееха от напрежението. Висотата на мачтата повтаряше и усилваше движението на съда във водата: тук всяко поклащане бе усилено. Уинтроу все още не можеше да каже, че тук му харесва, но и не можеше да отрече известното вълнение. Той се бе изправил срещу предизвикателство и го бе покорил. Самичък никога не би го сторил.

Той присви очи срещу оглушително ревящия вятър. За момент го споходи мисълта, че може би мястото му наистина е тук, че може би сърцето на жрец може в действителност да е душата на моряк.

Необичаен звук достигна слуха му — вибрацията на метал. Може би някакъв елемент поддаваше? С разтуптяно сърце Уинтроу внимателно се раздвижи, за да открие източника на звука. Вятърът си играеше с него, като приближаваше звука и го отнасяше далеч. Едва след поредното долавяне юношата осъзна, че чуваното от него съдържа ритъм, който се променя. Уинтроу достигна наблюдателната кошница и се вкопчи в ръба ѝ.

Вътре стоеше Майлд, удобно приклекнал. Той бе присвил очи, притиснал малък дръмбой към бузата си. Младежът свиреше с една ръка, по моряшки, и извличаше ехо от собствената си уста, докато пръстите му танцуваха по металните ивици. Той стоеше заслушан и оглеждаше хоризонта.

Уинтроу смяташе, че другият не е усетил присъствието му, но за момент очите на Майлд докоснаха погледа му. Морякът спря да свири.

— Какво има? — каза той, без да отделя музикалния инструмент.

— Нищо. На пост ли си?

— Нещо такова. Няма много за наблюдаване.

— Пирати? — предположи Уинтроу.

Майлд изсумтя.

— Те не се занимават с живите кораби. В Калсид чух слухове, че няколко живи кораба били преследвани, но като цяло пиратите се съсредоточават върху друга плячка. При равни условия повечето живи кораби могат да надбягат всеки обикновен съд, освен ако не става дума за изключително некадърен екипаж. Пиратите знаят, че дори и да успеят да настигнат някой жив кораб, битката би била особено жестока. А дори и да спечелят, с какво биха разполагали? С кораб, който няма да плава за тях. Нима си мислиш, че Вивачия би приветствала непознати на борда и би им позволила да плават с нея? Надали!

— Така е — съгласи се Уинтроу. Той бе приятно изненадан — и от очевидната привързаност, която Майлд изпитваше към кораба, и от факта, че морякът разговаряше с него. От своя страна Майлд изглеждаше поласкан от вниманието, с което момчето го слушаше, защото присви очи и продължи:

— Мен ако питаш, точно сега пиратите ни правят голяма услуга.

Уинтроу зададе очаквания въпрос.

— Как така?

— Как да ти го обясня… В Калсид ти не слиза на брега, нали? Е, ние чухме, че пиратите неочаквано започнали да нападат робските кораби. Поне един от тези съдове бил превзет, има слухове и за други заплашени. Тъй. Сега е краят на есента, но в началото на пролетта Калсид се нуждае от страшно много роби, които да разорават и засяват земите му. И щом пиратите нападат обикновените робовладелски кораби, когато ние пуснем котва в Калсид с пълен трюм, пазарът ще се намира в особено благоприятно за нас състояние. Ще можем да продадем товара си на тъй високи цени, че направо да поемем обратно към Бингтаун.

И Майлд се усмихна широко, кимвайки, сякаш самият той щеше да има заслуга за това състояние на пазара. По-вероятно той само повтаряше онова, което бе чул от по-възрастните си колеги.

Уинтроу мълчеше и се вглеждаше във водата. Под сърцето му се беше зародило неприятно усещане, което не бе предизвикано от морска болест. Всеки път, когато си помислеше за Джамаилия и баща му, закупуващ роби там, той биваше спохождан от ужасна мъка. Като да притежаваш вината и болката от срамен спомен преди самото му случване.

Подир миг Майлд отново поде разговора.

— Торг отново ли те изпрати горе?

— Да. — Уинтроу се изненада сам, като раздвижи рамене и небрежно се облегна на ръба на гнездото. — Вече не ме притеснява толкова.

— Вижда се. Точно по тази причина го правят. — И Майлд се усмихна към повдигнатите насреща му вежди. — Какво, ти да не си очаквал, че това е някакво специално мъчение, измислено специално за теб? Не. Торг обича да те измъчва. Той обича да измъчва всички. Или поне всички, за които може да му се размине. Но непрекъснатото разкарване на юнгата по мачтите е традиция. И с мен се случи така. Тогава първи помощник беше Брашън и аз го смятах за най-долен негодник. Щом той осъзна, че катеренето ме прави нервен, той се погрижи всичките ми хранения да протичат горе, в наблюдателното гнездо. Щом си гладен, изкачвай се, казваше ми той. И аз трябваше да пълзя нагоре по мачтата, за да си взема дажбата. Как го мразех тогава. Понеже в началото се страхувах и бях бавен, храната ми винаги беше изстинала, а много често се оказваше размесена с дъждовна вода. Но, също като теб, след време катеренето не ме притесняваше.

Уинтроу мълчеше замислено. Майлд отново засвири оживено.

— Значи Торг не ме мрази, а това е някаква тренировка?

Другият спря и изсумтя весело.

— Не точно. Зависи. Торг те мрази. Торг мрази всички, които смята за по-умни от себе си, а това означава почти целия екипаж. Но освен това той си знае работата. И знае, че ако иска да я задържи, той ще трябва да те направи истински моряк. Затова той ще те обучава. Ще го направи колкото се може по-болезнено и неприятно, но ще те обучава.

— След като той е толкова противен човек защо та… защо капитанът го държи?

Майлд сви рамене.

— Питай татко си — жлъчно каза той. И подир това се ухили, почти изцяло смекчил казаното. — Чувал съм, че Торг е работил с него известно време. И се застъпил за него по време на едно много лошо пътуване. Затова капитанът го взел със себе си. Може би никой друг не е искал да го наеме и капитанът го е сторил от чувство за дълг. А може би Торг има сладко стегнато задниче.

Ченето на Уинтроу увисна заради загатнатото. Но Майлд отново се смееше.

— Не приемай всичко толкова сериозно. Нищо чудно, че всички обичат да те дразнят…

— Но той ми е баща — възрази Уинтроу.

— Не е. Не и когато служиш на борда на кораба. В такъв случай той е твой капитан. Той е добър капитан, макар и не колкото Ефрън. Някои от нас все още смятат, че Брашън трябваше да замени капитан Вестрит. Но и Кайл става.

— Тогава защо… защо говориш такива неща за него?

Уинтроу бе искрено объркан.

— Защото той е капитанът — уморено обясни Майлд. — Моряците винаги се държат така, дори и ако харесват капитана си. Защото той може да ти се изтропа на главата по всяко време. Искаш ли да знаеш нещо? Когато за пръв път научихме, че капитан Вестрит ще се оттегля, знаеш ли какво направи Комфри?

— Какво?

— Отиде в камбуза, взе капитанската чаша с кафе и си отри оная работа в ръба ѝ!

В сивите очи на Майлд сияеше възторг. С нетърпение той очакваше реакцията на Уинтроу.

— Ти отново ме дразниш! — Въпреки това върху лицето на Уинтроу бе изникнала ужасена усмивка. Това бе отвратително и прекалено възмутително, за да бъде истина: някой да прибягва до подобна постъпка като отмъщение на някой висшестоящ. И въпреки това… то беше забавно. И внезапно Уинтроу осъзна нещо. Да сториш това на свой познат би било злобно. Но с един непознат… Това ти даваше възможност да погледнеш към човека, който притежава правото да се разполага с живота ти, и да си припомняш допълнителния вкус, който ти си осигурил към кафето му… Уинтроу отмести поглед, удивен от широката си усмивка. Комфри действително бе сторил това.

— Екипажът винаги погажда номера на капитана и заместниците му. Не бива те да си мислят, че са богове, а останалите са просто тор под краката им.

— Искаш да кажеш, че те знаят за тези неща?

Майлд се ухили:

— Няма как да станеш моряк, без да знаеш. — Той изтръгна още няколко ноти и сви рамене. — Сигурно те просто си мислят, че на тях не се случва.

— В такъв случай никой не им казва — разясни Уинтроу.

— Разбира се, че не им казва. Кой би го сторил? — След още няколко ноти Майлд рязко спря. — Ти също не би го сторил, нали? Дори и след като става дума за твоя баща…

Морякът затихна, осъзнал, че е бил недискретен.

— Не, не бих му казал — отвърна Уинтроу. И, все така усмихнат, додаде с известно злорадство: — Главно, защото той ми е баща.

— Момче! Довлечи си задника обратно долу! — ревна гласът на Торг откъм палубата.

Уинтроу въздъхна.

— Бога ми, този човек притежава способността да усеща моментите, в които не се чувствам отвратително, и винаги бърза да коригира това.

Уинтроу поде дългото спускане. Майлд леко се приведе и извика подире му:

— Това беше прекалено дълго обяснение. Просто кажи, че той се е лепнал за задника ти като боя.

— Да, и това става — съгласи се Уинтроу.

— По-живо, бозайниче! — отново ревна Торг. Юношата се постара да заслиза по-енергично.

Късно през нощта, докато се унасяше в размисли за изминалия ден, Уинтроу имаше възможност да се почуди над себе си. Нима през днешния ден той наистина бе намерил чуждата жестокост за забавна и с усмивката си не бе одобрил унижаването на друго човешко същество? Къде се вместваше Са в тези прояви? Започна да го обзема вина, която юношата прогони; истинският жрец на Са не търпеше гузност. Тя само прикриваше. В действителност човек трябваше да открие същинския ѝ признак — онова, което го измъчва — и да го отстрани. Изтърпяването на вината с нищо не те правеше по-добър, а само изтъкваше дадено несъвършенство.

И Уинтроу оставаше да лежи сред мрака, замислен над същинската причина за смеха си. За пръв път от много години насам той се поколеба дали съвестта му не е прекалено крехка, щом тя не се е превърнала в бариера между него и останалите.

— Онова, което ни дели, не произтича от Са — тихо си каза той. Но той се унесе преди да успее да си спомни източника на този цитат. И дали изобщо това са думи от светите страници.

Първият от Пустите острови изникна пред тях едно ясно и студено утро. Пътуването на североизток бе представлявало и придвижване сред сезоните, от есента към зимата, от приветливо и меко време към вечен мъглив ръмеж. Пустите острови клечаха ниско на хоризонта. Те се виждаха не по обичайния за острови начин, а под формата на място, където вълните рязко се превръщат в бяла пяна и едри пръски. Тази суша беше ниска, равна, не повече от поредица скалисти плажове и пясъчни равнини, по някакво стечение на обстоятелствата издигнали се над морското равнище. Алтея бе чувала, че във вътрешността на брега се криели единствено пясъци и оскъдна растителност. Защо ли морските мечки бяха избрали тези места, за да определят своите партньори и да отглеждат малките си? Особено след като от години насам ловните кораби редовно пристигаха, за да убиват десетки от тях. Девойката присви клепачи, за да предпази очите си от пръски, и продължи да размишлява. Очевидно ставаше дума за някакъв смъртоносен инстинкт, който ги отвеждаше тук всяка година, достатъчно силен, за да заличи спомените от кръв и смърт.

Около пладне Жътвар се приближи откъм подветрената страна на островите. Там го очакваше откритието, че един от съперническите кораби вече е заел най-добрата позиция. Капитан Сичъл изпсува при тази гледка. От ругатните му човек добиваше впечатлението, че корабът и екипажът му сами са изтикали тук конкурентния Карлей. Във всеки случай котвите бяха спуснати; ловците започнаха да се подготвят. Преди няколко дни те бяха влезли в спор заради хазартните си игри и едва не бяха убили един от колегите си, когото бяха заподозрели в измама. Това не бе изненада за Алтея: всички те бяха озлобени грубияни. Редките възложения, отвеждали я в каютата им, се бяха оказали повече от достатъчни за изграждането на това ѝ впечатление. Поне сега щяха да получат възможност да изразходват натрупаната си заради дългото бездействие енергия. Пък дори и отново да се избиеха взаимно, нея това не я касаеше.

Или поне така бе смятала в началото. Подир спускането на котвите с нетърпение бе очаквала първия сравнително спокоен ден от много време насам: официално тя се водеше свободна от дежурство. Повечето от останалите моряци от вахтата ѝ спяха, а Алтея реши да се възползва от светлината и сравнително спокойното време, за да закърпи някои от дрехите си. Напоследък работата на мъждукащата светлина на фенера бе започнала да изморява очите ѝ. Застоялият въздух на трюма също не се отразяваше благотворно.

Тя си намери местенце на завет върху палубата. По някакво чудо в небето грееше слънце, успяло да се прокрадне край настъпващата зима.

Едва започнала да отрязва парчета за кръпки от най-захабения си чифт платнени панталони, тя чу помощника да реве името ѝ.

— Ател! — кресна той. Алтея скочи на крака.

— Тук съм, сър! — отвърна девойката, забравила дрехата, която се изтърси от скута ѝ.

— Приготви се да слезеш на брега. Ще помагаш на дерачите, не им достига един човек. Живо, живо!

— Слушам, сър — отвърна тя, защото това беше единственият възможен отговор. Но сърцето ѝ се сви. Чувствата не попречиха на бързината ѝ: девойката грабна дрехите си и бързо ги отнесе в трюма, където ги остави за неопределеното бъдеще. Подир това нахлузи филцови чорапи върху загрубелите си крака и си обу масивни ботуши — обраслите скали не биха проявили снизхождение към боси нозе. Накрая тя притисна шапчицата си към ушите и отново изтича на палубата. Точно навреме, защото лодките вече биваха подготвяни за спускане. Алтея скочи в една и зае място край гребло.

Моряците гребяха, а ловците стояха приведени срещу ледения вятър и нетърпеливо си разменяха усмивки. Те стискаха любимите си лъкове високо, за да ги предпазят от водата; импрегнираните колчани лениво се търкаляха в краката им, захвърлени на дъното на лодката. Алтея рязко наблягаше веслото, стараейки се да не изостава от другаря си. Лодките напредваха към скалистия бряг, всяка натоварена с моряци, ловци и дерачи. В една от тях младата жена разпозна Брашън. Може би той щеше да ръководи експедицията.

Във всеки случай тя реши да не му дава основание да я забелязва. Така или иначе щеше да работи с ловците и дерачите, нямаше да се налага пътищата им да се пресичат. За миг тя се замисли за задачата, която щеше да ѝ бъде възложена. Но от това любопитство нямаше полза. Много скоро щеше да узнае, така или иначе.

Конкурентният кораб бе заел най-добрата позиция, а неговите ловци бяха окупирали най-първия остров, с което го правеха недостъпен. По стара традиция екипажите на ловните кораби почитаха чуждата територия. Предишният опит ги беше научил, че противното води единствено до смърт и снижени печалби за всички. По тази причина островът, към който се насочваха лодките от Жътвар, беше свободен от човешко присъствие. Алтея знаеше, че сред песъчливите равнини те ще открият по-младите женски и тазгодишните малки. Те щяха да са се задържали там, за да се угояват със закъснелите пасажи риба и да трупат мазнина, която да им позволи да извършат дългото си пътуване.

Ловците и дерачите останаха в лодките, а гребците скочиха в плиткото, за да ги избутат на сушата. Те бяха разчели това си действие едновременно с поредната вълна, която спести част от труда им. Алтея стъпи на брега заедно с другите; подгизналите ѝ крака тромавееха сред хладината.

Там тя бързо откри, че задълженията ѝ ще включват всичко онова, което не се струва привлекателно на ловците и дерачите. Много скоро ѝ се наложи да понесе всички резервни лъкове, стрели, ножове и точила. Така отрупана, тя крачеше след ловците. Изненадваше я, че те и дерачите крачеха бързо и спокойно разговаряха помежду си на висок глас. Тя бе очаквала, че този лов ще изисква някаква потайност.

Върхът на първото възвишение ѝ предостави възможност да разгледа почти целия остров. Морските мечки се бяха проснали на купчини сред пясъка и дребните храсталаци. Тлъстите създания дори не благоволиха да удостоят с внимание изникналите ловци. Малкото от тях, които все пак си направиха труда да отворят очи, поглеждаха към пришълците с пълна липса на интерес.

Ловците избраха позициите си. Алтея бързо раздаде колчаните, които бе пренасяла до този момент. Тя остана далеч зад ловците, които започнаха да опъват лъкове и да подбират целите си.

И тогава смъртоносният дъжд от стрели започна. Поразените животни надаваха рев; някои от тях скачаха и правеха по няколко тромави крачки, преди да рухнат обратно, окончателно. И въпреки това създанията изглеждаха неспособни да свържат връхлитащите ги болка и смърт с изникналите над тях човеци. Избиването бе почти лениво; от ловците се искаше единствено да подбират нови и нови цели. Те се целеха в гърлата, където специално разработените да разкъсват наконечници засягаха артериите. Този метод запазваше кожите цели; и освен това предоставяше месо, което не е натежало от кръв. Тази смърт от кръвозагуба не беше нито бърза, нито безболезнена. До този момент Алтея не бе съзирала подобно клане, още по-малко в подобен мащаб. Това я отвращаваше, но въпреки това тя продължаваше да наблюдава, за да не се издаде. И се стараеше да не допуска отвратата върху лицето си.

Ловците се отнасяха делово към работата си. Веднага щом и последните стрели бяха изстреляни, те се отправиха към мъртвите скотове, за да ги съберат обратно. Дерачите ги следваха, връхлитащи като гарвани след битка. Повечето от оцелелите животни се бяха оттеглили, раздразнени от мятанията и ревовете на умиращите. Те все още не изглеждаха уплашени, само раздразнени от чудатото поведение на своите другари, нарушаващо почивката им.

Водачът на ловците раздразнено погледна към Алтея.

— Виж защо се бавят със солта — тросна се той. Като че лично тя имаше вина за това забавяне. Девойката тръгна с готовност, щастлива, че получава претекст да се отдалечи от противната сцена. Дерачите вече бяха пристъпили към работа: те отделяха кожите от мъртвите животни, прибираха сърца, езици и дробове, отстраняваха вътрешностите и оставяха тлъстото месо връз неотдавна представлявалата част от него кожа. А хитроумните чайки вече пристигаха на угощение.

Още при прекосяването на възвишението Алтея зърна срещу себе си моряк, който търкаляше бъчва със сол. Той беше едва първият от редица други; едва сега младата жена осъзна мащабите на задачата им. Бъчва подир бъчва биваше издигана към мястото на лова; край брега вече изчакваше и сал с празни бъчви. И това се случваше из целия остров. На борда на Жътвар бе останал само най-необходимият екипаж. Всички останали бяха впрегнати във великанската задача на разтоварване и пренасяне на бъчонки със сол и празни бъчви на сушата. И всичко това, осъзна тя, всички тези бъчви щяха да бъдат пренесени обратно, вече натежали от осолено месо или кожи. Корабът щеше да остане на котва край този остров, докато празните бъчви не свършеха.

— Ловците искат солта — обърна се тя към моряка. Той не си направи труда да отговори. Алтея се обърна и се затича обратно към своята ловна група. Стрелците вече се прицелваха към друга част от огромното стадо, а дерачите бяха приключили с половината от първоначалните животни.

Така започна един от привидно безкрайните кървави дни, които последваха. На Алтея все така се падаха задачите, които останалите смятаха за прекалено незначителни. Тя отнасяше сърца и езици до съответната им бъчва, като осоляваше всеки орган, преди да го прибере. Дрехите ѝ бързо се вмирисаха на кръв, вкоравени от множество съсирвания. Но това важеше за всички, слезли на брега…

Моряците, постъпили на борда като длъжници, бързо бяха запознати с касапските задължения. Парчетата жълтеникава мас биваха отделяни от месото и струпвани в чисти бъчви, за да бъдат отнесени обратно на кораба. Подир това труповете биваха обезкостявани, за да може месото им да бъде складирано колкото се може по-компактно: въпросното тъмночервено месо биваше осолявано и подреждано в бъчви редом с допълнителни слоеве сол. Кожите биваха очиствани от остатъчната мазнина и месо и на свой ред натривани със сол. Така те престояваха един ден, подир което моряците ги отръскваха, навиваха ги и ги привързваха, за да ги отнесат обратно на кораба. Касапските екипи бавно напредваха, оставяйки след себе си червеникави кости и купчини черва. Морските птици продължаваха да се гощават; техните крясъци се примесваха с подвикванията на убиващите и ревовете на убиваните.

Алтея се бе надявала, че с течение на времето тя ще привикне поне отчасти към противната работа, но с всеки изминал ден обкръжаващата я смърт ставаше все по-чудовищна. Девойката се опитваше да осъзнае, че това масивно избиване се повтаря година подир година, но не можеше. Дори камарите бели кости не можеха да я убедят, че миналата есен се е случвало същото. Затова тя престана да мисли за това и изцяло се съсредоточи върху работата си.

На брега бе издигнат временен лагер, на същото място като миналогодишния — в подножието на скално образувание, което моряците наричаха Дракона. Палатката представляваше обикновено платнище, което да пази от вятъра и да не му позволява да угаси огъня им, но поне предоставяше известна закрила. Сладникавата миризма на кръв и разкъсвано месо все още ги обгръщаше, но пак бе за предпочитане от тягостното зловоние на трюмовете.

За гориво на димящите огньове моряците използваха смолистите клонки на местната растителност и каквито късове отломки успееха да намерят. Над тези пламъци те имаха възможност да сварят дроб от морска мечка — пиршество, към което Алтея също се присъедини, радостна, че получава възможност отново да опита прясно месо.

В известни отношения тя се радваше на промяната в статуса ѝ. Сега тя работеше за стрелците и дерачите, отделно от екипажа. Тя определено не завиждаше на моряците за техните задължения, включващи изтърколването на тежките бъчви обратно по склона, през скалистия плаж и до лодките, които тепърва трябваше да бъдат откарани до кораба и отново разтоварени. Това беше изцяло физическа, съкрушителна работа. Подобен труд нямаше нищо общо с мореплаването, ала никой от екипажа на Жътвар не беше освободен от него. А възложенията на Алтея непрекъснато се променяха според прищевките на дерачи и ловци. Тя остреше ножове. Прибираше стрели. Осоляваше и подреждаше сърца и езици. Разпъваше кожи, осоляваше кожи, почистваше кожи и ги пристягаше на вързопи. Натриваше парчета месо със сол и ги подреждаше в бъчви. Редовното съприкосновение с кръв и сол би напукало ръцете ѝ немилостиво, ако не беше спасителното присъствие на животинска мас.

Поне времето се показваше снизходително към тях, студено и ветровито; но без онези съкрушителни дъждове, които бяха в състояние да разрушат и кожи, и месо. Това продължи до един следобед, когато изглеждаше, че облаците са започнали да кипят сред небето, бързо настъпващи от хоризонта. Вятърът се изостри. Но ловците все така убиваха, без да обръщат внимание на смрачаващия се небосвод. Едва появата на първите зърна градушка ги накараха да преустановят собствения си дъжд от смърт и с гневни викове да заръчат на дерачите и опаковчиците да побързат, преди месото, маста и кожите да са пострадали. В началото Алтея не проумяваше какво биха могли да сторят те, за да попречат на бурята, но бързо получи възможност да види. Почистените кожи биваха навити, пълнени с голям слой сол. Всички бяха впрегнати да работят като дерачи, касапи и вързопчии. Самата Алтея се озова стиснала нож, приведена над все още топъл труп, да прокарва острието по цялото протежение на тялото.

Тя бе съзирала тази процедура достатъчно пъти, за да се е отървала от по-голямата част от отвращението си. И все пак бе жегната от моментна отврата, породена от отделянето на меката кожа от дебелия слой мазнина. Животното беше топло и отпуснато; разтварянето на трупа му извика миризма на смърт и вътрешности. Алтея се напрегна. Широкото острие на ножа за одиране с лекота разделяше кожа от тлъстина, а свободната ѝ ръка поддържаше равномерен натиск върху меката кожа. Първият ѝ опит се оказа прекалено прибързан. Но подир това тя се отпусна и престана да мисли за онова, което прави, вместо това съсредоточавайки усилия върху качественото изпълняване. Следващата кожа се отдели лесно, като обелването на джамаилски портокал. Всичко опираше, осъзна тя, до мисълта за начина, по който животното е изградено; за местата, където кожата е тънка, и местата, където тя е дебела. И съсредоточията на мазнина.

По време на четвъртото си животно тя осъзна, че тази работа не само ѝ се удава, а и че е подходяща за нея. Алтея бързо се преместваше от труп на труп, престанала да мисли за кръвта и миризмата. Едно дълго разрязване, което да разтвори тялото, бързо одиране, последвано от бързо изваждане на вътрешностите. Сърцето и дробът биваха освободени с две бързи разсичания; останалото от червата се отделяше самичко. Най-труден се оказа езикът: сдобиването с него изискваше разтваряне на животинската паст и бъркането в нея, за да бъде изтеглен все още топлият и влажен орган. И отсечен. Ако езиците не бяха смятани за изключителен деликатес, Алтея с готовност би прескочила тази част от процедурата.

В един момент тя повдигна глава и се огледа сред градушката. Студеният дъжд я обсипваше с удари и ѝ влизаше в очите, но до този момент тя дори не бе го осъзнавала. Зад нея имаше цели три екипа касапи, които се опитваха да не изостават. Девойката бе оставила зад себе си дълга диря обработени трупове. В далечината един от ловците разговаряше с помощника. Ръката му посочи към нея; девойката се почувства уверена, че двамата разговарят именно за нея. Тя отново се приведе над работата си, а ръцете ѝ отново се раздвижиха. Няколко премигвания се постараха да отстранят напълнилите очите ѝ капки. Топлината на зараждаща се гордост прогони студа. Това беше мръсна, отвратителна работа, наложена от нещо, което надхвърляше обичайната алчност. Но въпреки това Алтея беше добра в това. Толкова време бе минало от момента, в който тя бе могла да каже това за себе си. Гладът ѝ за признание шокира и самата нея.

Настъпи момент, в който погледът ѝ не откриваше други животни за одиране. Тя бавно се изправи, раздвижила рамене, за да откърши болката от тях. Девойката обърса ножа в кървавите си панталони и протегна ръце пред себе си, за да позволи на дъжда да ги измие поне малко. Накрая тя обърса длани в един по-чист участък на ризата си и отметна прилепналата коса от челото си. Зад нея моряците се привеждаха над обработените от нея трупове. Един моряк търкаляше бъчонка със сол, а друг го следваше с празна бъчва. Мъжът със солта спря край нея, изправи бъчвата и погледна Алтея в очите. Това беше Брашън.

Тя се усмихна насреща му.

— Не беше зле, нали?

Той обърса лице и тихо отвърна:

— На твое място бих се старал да привличам колкото се може по-малко внимание. Маскировката ти не би издържала подробен преглед.

Съветът му я раздразни.

— Може би ако стана достатъчно добра, няма да ми се налага да се прикривам повече.

Изражението, споходило лицето му, съдържаше едновременно удивление и ужас. Той отвори бъчвата и раздвижи ръка в жест, който подканваше Алтея да започне да осолява кожите. Но в действителност думите му бяха:

— Ако тези двукраки животни заподозрат дори за момент, че си жена, всички те до един ще те използват, и то с по-малко съобразяване от онова, което те проявяват към тези скотове. Колкото и да си ценна като дерачка, те не биха видели причина да не те използват и като курва. Те ще смятат, че с идването си на този кораб ти си очаквала подобно отношение и си склонна да търпиш.

Нещо в искрения и настойчив глас я смрази далеч по-силно от ледените капки. В тона му имаше увереност, която не подлежеше на оспорване. И Алтея не каза нищо. Вместо това тя забърза да посрещне мъжа с голямата бъчва. Със себе си девойката носеше сърцето и езика от последната мечка. Тя се зае с новата си задача, като сведе глава в привидно старание да скрие лицето си от дъжда, и се постара да не мисли за нищо. И, иронично, в никакъв случай да не се замисля за лекотата, с която бе започнала да прогонва неприятните мисли.

Вечерта при завръщането си в лагера тя за пръв път получи възможност да разбере наименованието на скалата. Последната светлина на деня, процеждаща се откъм облаците, осветяваше Дракона в ужасяващ детайл. По-рано тя не бе различила чертите му, защото не бе очаквала да го види проснат по гръб, притиснал предни крайници към черната си гръд и заровил разперени криле в земята. Контурите на огромното тяло очертаваха мъчителна смърт — гледка, накарала Алтея да застине върху лекото възвишение, предоставило ѝ тази гледка, и да се взира ужасено. Кой бе оформил подобна гигантска скулптура? И защо те се настаняваха в подножието ѝ?

Светлината продължи да гасне, незабележима промяна, но достатъчна, за да превърне разядената скала в обичайна гледка, само смътно загатваща проснато създание. Алтея си отдъхна.

— Стряскащо е първият път, когато го видиш, нали? — отбеляза гласът на Релър.

Тя се сепна.

— Малко — призна Алтея и подир това раздвижи рамене в младежка проява на храброст. — Но пък си остава обикновена скала.

Релър снижи глас.

— Сигурен ли си? Някой път се покатери отгоре, за да огледаш. Онази част там, която прилича на предни лапи… тя обгръща ствола на стрела. Или каквото е останало от него. Не, момче, това си е истински драконов труп, погинал още в младините на света.

— Дракони не съществуват — навъси се Алтея.

— Нима? Внимавай да не изтърсиш подобно нещо пред моряците, които са посещавали Шестте херцогства. Аз също съм от тях и също съм виждал дракони. И то не един или два, а цяла фаланга, строени като ято гъски, във всички цветове, които можеш да назовеш. Два пъти съм ги виждал. Някои казват, че те са довели змиите, но това не е така. Бях виждал змии години преди това, далеч на юг. Днес ние често виждаме змии, затова тях никой не смята за несъществуващи. И когато плаваш колкото мен и посетиш толкова далечни места, ще научиш, че има много неща, които наистина съществуват, обаче само малцина са ги виждали.

Алтея се подсмихна скептично и дръпна долния си клепач:

— А виждаш ли корабчето?

— Проклето пале! — с неподправено раздразнение отвърна мъжът. — Мисли си, че като умее да дере, може да си позволява да се занася с възрастните.

И той се отдалечи.

Алтея го последва по-бавно. Тя си каза, че е трябвало да се представи като по-лековерна, за да съответства на ролята си на четиринадесетгодишен юноша, поел на първото си пътуване по море. Освен това тя не биваше да разваля удоволствието на Релър, ако искаше да си запази благосклонността му. Какво пък, в следващата му история тя щеше да се престори на заинтригувана. В крайна сметка той бе най-близкото нещо до неин приятел на борда на Жътвар.

Вивачия достигна четвъртото си пристанище в една късна есенна вечер.

Неговата светлина косо разкъсваше облаците, за да се излее върху града. В този момент Уинтроу се намираше на носовата палуба и прекарваше задължителния си час с Вивачия. Юношата стоеше облегнат на перилата до фигурата и се взираше в белокулия град, издигащ се над пристанището. Той мълчеше по обичайния начин, ала същината на това му мълчание бе започнала да се променя — не навъсена, а одобрителна. Вивачия благославяше Майлд с цялото си сърце. Откакто младият моряк бе предложил приятелството си на Уинтроу, момчето бе започнало да разцъфва.

Макар и още далеч от весел, Уинтроу бе започнал да придобива поне част от напереността, която се очакваше от един юнга. В началото на службата си на борда Майлд бе обичал да се шегува и да не пести веселието си. С превръщането си в моряк той бе изоставил тези лудории, както се полагаше. В сравнение с него Уинтроу бе постъпил далеч по-зле. Синът на капитана не бе могъл да скрие неохотата, с която постъпва към очакваните от него задължения. Той бе подминал или разбрал погрешно опитите на моряците да се пошегуват с него, а мълчаливият му дух определено не бе представлявал най-удачната подкана за разговор. Понастоящем той бе започнал да се усмихва, макар и на моменти, и добронамерено да отвръща на някои от подмятанията. И екипажът започваше да го приема. Сега моряците бяха по-склонни да го напътстват или да го предупреждават за грешки, които многократно биха усложнили работата му. Уинтроу се възползваше от всеки малък успех и овладяваше изискваното от него с бързината на ум, трениран да усвоява добре. Моментните похвали или прояви на другарство бяха започнали да събуждат в него усещане за принадлежност. Някои от екипажа вече разбираха, че добротата му и склонността му към размисли не са проява на слабост. Вивачия започваше да се обнадеждава.

Сега тя хвърли поглед към него. Няколко кичура от тъмната му коса се бяха освободили от опашката и се спускаха пред очите му. Със сепване тя осъзна, че е виждала този лик и преди — Ефрън Вестрит бе изглеждал по същия начин на тези години.

Тя се извърна и протегна ръка към него.

— Подай ми ръката си — тихо каза Вивачия. За нейна изненада момчето се подчини. Тя знаеше, че то все още изпитва известно недоверие към нея; че не е сигурно дали тя дължи произхода си на Са. Въпреки това Уинтроу протегна загрубяващата си длан към нея, а Вивачия я обгърна с огромните си пръсти. И двамата се превърнаха в едно.

Уинтроу виждаше през очите на дядо си. Ефрън бе обичал това пристанище и местния народ. Бляскавите бели кули и куполи изглеждаха още по-величествени и смогваха допълнително да изненадат погледа, защото принадлежаха на инак дребно поселище: местните жители, каймарите, живееха отвъд, под зелените стрехи на горите. Техните домове бяха малки, зелени и скромни. Те не оряха и не садяха, а се прехранваха с ловитба. Пътищата им не бяха покрити с настилка, обикновени междуселски пътеки, подходящи за пътуване пеш и за колички. И ако не беше пристанищният им град в Ноктестия остров, човек би ги сметнал за примитивни люде. Този малък град бе приел в себе си израз на всички техни инженерни инстинкти. В него нямаше повече от тридесет постройки — ако се изключеха сергиите, прищипали пазарната им улица, и дървените складове близо до кея. Но всяка една от постройките, изграждащи бялата сърцевина на града, представляваше същинско произведение на скулптурното изкуство. При всяко свое посещение тук дядо му бе слизал да се разхожда в града и да разглежда каменните лица на изобразените герои, стенописите и арките, върху които се виеха — едни от други неотличими — резбовани и истински растения.

— Това е образ, който ти си съхранявала у себе си, донесен от него… Сега разбирам… Тези творби са досущ като моите стъклописи. През моите витражи минава светлина, която осветява моето дело. А красотата на тази архитектура излъчва светлината на Са…

Той мълвеше думите с дъха си, почти недоловими дори за нейния слух. Но още по-озадачаващо от тях бе чувството, което той споделяше с нея — досег до единственото, което изглежда той ценеше повече от всичко друго, съзирано тук. Уинтроу не гледаше на умело резбованите фасади като на произведения на изкуството. За него те бяха израз на нещо, което Вивачия не можеше да разбере, сливане на търговец, кораб и търгуващи местни, което бе довело не просто до физическа красота, но и до… аркфория-Са. Тя не знаеше думата, можеше само да се опита да я осмисли. Въплътена радост… най-доброто от човека и природата, съчетано в постоянен израз… като проява на всичко, тъй щедро предоставено от Са. В момента Уинтроу изпитваше еуфория, каквато Вивачия не бе разпознавала сред никой друг от близките му. И тя внезапно разбра, че точно за това той е жадувал толкова силно. Жреците го бяха научили да гледа на света по такъв начин; бяха породили в него стремеж към неподправена красота и добрина. Той вярваше, че ориста му е да следва добротата, да я открива и възхвалява във всички форми. Да вярва в нея.

Вивачия бе възнамерявала да го напътства чрез споделяне. Вместо това тя се оказваше онази, която получаваше напътствия. За своя собствена изненада тя се отдръпна, нарушавайки целостта на сливането, което бе подела. Това беше нещо, което трябваше да осмисли с времето, може би в уединение. В тази мисъл отново разпозна влиянието, което Уинтроу оказваше върху нея.

Уинтроу получи разрешение да слезе на брега. Той знаеше, че то не е дошло нито от баща му, нито от Торг. Баща му беше отишъл на сушата още преди часове и бе отвел Торг заедно със себе си. По тази причина разрешението трябваше да е дошло от Гантри, първият помощник. Това объркваше Уинтроу. Той знаеше, че заместник-капитанът разполага с пълна власт над кораба и че трябва да се съобразява единствено със самия капитан. Но не смяташе, че Гантри изобщо е обръщал внимание на присъствието му. По време на цялото досегашно пътуване първият помощник почти не бе му обръщал внимание. И въпреки това името на Уинтроу бе поместено сред бройката на първата група моряци, получаващи разрешение да слязат на брега. Юношата откри, че сърцето му трепери от нетърпение. Този късмет беше прекалено добър, за да бъде подлаган на съмнение. При всяко спускане на котва край калсидски бряг Уинтроу с копнеж се бе взирал в сушата, но така и не бе получил възможност да стъпи на твърда земя. Сега дори самата мисъл за почва под краката му се струваше омайна. Подобно на останалите щастливци той се втурна към трюма, за да се преоблече, да се среши и наново да стегне опашката си. Ситуацията с дрехите му стана повод за известна нерешителност.

Преди отплаването Торг бе получил за задача да закупи необходимата екипировка за Уинтроу: Кайл не се бе доверил на сина си в закупуването на дрехи и оборудване. По тази причина момчето се бе сдобило с два ката платнени ризи и панталони, евтина направа. То подозираше, че Торг е платил доста по-ниска от обявената цена. И отпускарските дрехи, осигурени му от втория помощник, на свой ред усилваха това впечатление. Те бяха типични моряшки одежди: риза на широки райета и чифт черни панталони. Освен това не му бяха по мярка, защото Торг не си беше правил труда да уточнява размери. Най-силно в това отношение се проявяваше ризата, която можеше да приюти двама с телосложението на Уинтроу.

Разбира се, вместо нея юношата имаше възможност да облече жреческата си роба. Тя беше зацапана и захабена, намалила дължината си, за да предостави материал за множеството кръпки. Но ако Уинтроу избереше нея, с това щеше да оповести, че се смята за свещеник, а не за моряк. И щеше да изгуби позициите, до този момент спечелени сред екипажа.

Тази мисъл сложи край на двоумението му. Докато обличаше моряшката риза Уинтроу си каза, че тази постъпка не отрича жречеството му, а представлява обикновен практичен избор. Една поява сред жителите на този чудат град под формата на жрец на Са най-вероятно би му предоставила привилегиите на посрещане като бродещ жрец. Би било безчестно да посяга към подобно гостоприемство, след като той не пристигаше в качеството си на свещеник, а като обикновен моряк. И той побърза да отхвърли неприятното усещане, че напоследък е започнал да прави прекалено много компромиси, придаващи гъвкавост на морала му. И изтича да се присъедини към останалите от групата.

Първи щяха да слязат петима, сред които Уинтроу и Майлд. Комфри също беше сред тях. Юношата се улови, че не може да откъсне поглед от моряка, но и не може да го погледне в очите. Досами него стоеше мъжът, позволил си да се погаври по такъв начин с кафената чаша на баща му, а Уинтроу не можеше да определи дали да се чувства възмутен, или да си позволи да се развеселява. Комфри изглеждаше веселяк, който не спираше да се майтапи с гребците. Той носеше опърпано червено кепе, украсено с евтини месингови талисмани, а в усмивката му чернееше дупката на един липсващ зъб. Когато най-сетне забеляза, че Уинтроу го поглежда, морякът смигна на момчето и високо му предложи да го заведе до бардака.

— На тебе момичетата вероятно ще ти вземат само половин цена. Чувал съм, че те обичат млади мъже.

Макар и засрамен, Уинтроу се усмихна. Той вече разбираше, че зад голяма част от подмятанията се крие добронамереност.

Моряците откараха лодката до брега и я издърпаха в безопасност над линията на прилива. Краткият им отдих щеше да трае единствено до залез; двама от тях вече се оплакваха, че най-хубавите напитки и жени изниквали едва след здрач.

— Ти не ги слушай, Уинтроу — успокои го Комфри. — В град Крес човек може да си поживее добре във всеки един момент от деня; тези двамата просто са принудени да се осланят на мрачината. Лица като техните се нуждаят от всяка частица мрак, за да убедят някоя курва да ги приеме. Дръж се с мен и ще получиш възможност да прекараш почивката си добре.

— Трябва да свърша няколко неща — извини се Уинтроу. — Искам да разгледам стенописите върху залата Идиши и фреските на Стената на героите.

Останалите моряци го погледнаха любопитно, а Майлд попита:

— Откъде знаеш за това? Посещавал ли си Крес и преди?

Уинтроу поклати глава, едновременно горд и засрамен.

— Не съм. Но корабът е идвал. Вивачия ми разказа за тези места. Дядо ми ги е харесвал. Искам да ги видя и аз.

Настъпи пълно мълчание. Един от моряците леко раздвижи малкия си пръст в жест, който извикваше защитата на Са срещу тъмна магия. Отново Майлд бе заговорилият.

— Корабът наистина ли знае всичко, което капитан Вестрит е знаел?

Момчето леко сви рамене.

— Нямам представа. Но онова, което Вивачия избира да сподели с мен, е изключително ярко. Почти като мой собствен спомен.

Уинтроу заекна и замълча, неочаквано смутен. Той откри, че не му е приятно да разказва за това. Тази връзка между него и Вивачия представляваше нещо лично. Не, повече от лично. Интимност.

Мълчанието стана непоносимо. Този път Комфри беше този, който ги спаси.

— Не зная за вас, господа, обаче аз рядко получавам отпуск. И възнамерявам да се отправя към една определена улица, където и цветята, и жените цъфтят красиво. — Той погледна към Майлд. — Погрижи се двамата с Уинтроу да се върнете навреме. Не искам да се налага да ви търся.

— Не съм казвал, че и аз ще ходя с него! — възрази Майлд. — Плановете ми далеч не включват да разглеждам стени.

— Не ми е нужен пазач — додаде Уинтроу. В добавка той изрече мисълта, която според него ги тревожеше. — Няма да се опитвам да избягам. Давам ви думата си, че ще се върна на лодката далеч преди залез-слънце.

Изненаданите изражения на спътниците му издаваха, че те изобщо не са си помисляли за това.

— Разбира се — сухо отбеляза Комфри. — На Ноктестия остров няма къде да се скриеш, а и каймараните не са особено гостоприемни. Ние не се тревожехме за това, Уинтроу. Крес може да бъде опасен за сам моряк. Не просто юнга, а който и да е моряк. Трябва да отидеш с него, Майлд. Колко дълго ще се задържи той да разглежда стени така или иначе?

Майлд бе придобил изключително кисел вид. Думите на Комфри не бяха заповед, тъй като в корабната йерархия двамата се намираха на едно равнище. Но ако младият моряк подминеше тази идея, а Уинтроу се окажеше сполетян от някакви неприятности…

— Ще се справя — настоя юношата. — Не за първи път ще се озова в непознат град. Зная как да се грижа за себе си. Освен това с тези спорове само губим време. Ще ви чакам при лодката, много преди залез. Обещавам.

— Постарай се — заплашително рече Комфри, но настроението веднага се подобри. — Потърси ни в Моряшката улица, когато приключиш с твоите стени. След като започваш да се държиш като моряк, време е да изглеждаш като моряк. — Комфри посочи към татуировката върху ръката си, а Уинтроу се усмихна и тръсна глава. Морякът разпери длан пред носа си. — Не закъснявай.

Уинтроу знаеше, че ако сега му се случеше нещо, всички те щяха да изтъкнат настояването му да се отдели от тях. Беше малко смущаващо да види с каква бързина те го бяха изоставили. При отдалечаването си от лодката те крачеха заедно, но отвъд кейовете моряците се пръснаха като ято, за да се насочат към пивници и бардаци. За момент Уинтроу се поколеба, загледан с копнеж подире им. Те се смееха шумно и дружески се ръгаха в ребрата, докато обясняваха предстоящите си планове. Майлд се мъкнеше по петите им като обнадеждено куче, което неочаквано наведе Уинтроу на мисълта, че младият моряк е постъпил сред това братство едва отскоро, при появата на новия юнга, която да изтласка Майлд над дъното на корабната йерархия.

Но това не го притесняваше особено. Уинтроу знаеше достатъчно, за да разбере, че това му желание за принадлежност е нещо напълно естествено. Освен това, строго си напомни юношата, той бе запознат в достатъчна степен с ученията на Са, за да знае, че има моменти, в които човек трябва да се отдели от групата, в името на собственото си добро. Достатъчно лошо беше, че той не е укорил плановете им за пиянство и разврат. Опитът му да намери причини за това си премълчаване не се увенча с успех — това само би представлявало оправдание. Днес вечерта преди лягане Уинтроу щеше да размисли по-дълбоко над постъпките си. За момента му предстоеше да разглежда цял град, и то в рамките на няколко часа.

Дядовите спомени за разположението на града го напътстваха. В определен чудат смисъл възрастният капитан се разхождаше заедно с него — самият Уинтроу виждаше Крес за първи път, но същевременно можеше да забележи промените, настъпили през последните години. По време на разходката си той разпозна един продавач, излязъл да намести кошниците си с плодове. Уинтроу едва не се обърна към него по име, но в последния момент се усети и вместо това само му се усмихна. Коремът на търговеца определено бе наедрял през последните няколко години. На свой ред мъжът се взираше остро в непознатото момче, което накара Уинтроу да осъзнае, че усмивката му е била прекалено фамилиарна. Младият юноша побърза да се отдалечи.

На площада той спря, за да се вгледа удивено. За главен водоизточник на град Крес служеше артезиански кладенец. Струите му изригваха, обградени от обширен каменен басейн, и образуваха огромен воден купол. От този главен басейн се простираха канали, които отвеждаха водата към различно предназначение — за пиене, за поливане или за поене на животните. Всяко от по-малките корита бе украсено с образи, които издаваха целта му. Преливащите струи се оттичаха в канална система, която се губеше от погледа и най-вероятно отвеждаше до залива. Сред басейните личаха изображения на цветя.

Група млади жени, някои с малки деца, се възползваха от ясния и топъл следобед, за да перат. Уинтроу спря и се загледа в тях. Някои от по-младите бяха нагазили сред самата вода, повдигнали и пристегнали поли, и енергично отделяха мръсотията. Тези девойки се смееха и шумно разговаряха помежду си. По ръба на басейна бяха насядали млади майки, които също почистваха дрехи, но освен това държаха под око децата, които лудуваха край фонтана. Наоколо бяха пръснати кошове с мръсни или вече сушащи се дрехи.

В тази сцена имаше нещо тъй просто и същевременно толкова извечно, че Уинтроу едва не се насълзи. От манастира насам той не бе виждал хора тъй хармонично отдадени на работата и живота. Слънцето блестеше във водата и сред гладките коси на каймаранските жени и се отразяваше от влажната кожа на ръцете и краката им. Уинтроу продължаваше да се взира, защото тази картина на покой успокояваше напрегнатия му дух.

— Да не си се изгубил?

Той бързо се обърна. На тези думи би съответствал загрижен тон, ала те не бяха изречени по такъв начин. А погледите на двамата градски стражи не оставяха съмнение във враждебността му. Заговорилият беше брадат ветеран, който имаше побелял белег, спускащ се по бузата му. Другарят му бе по-млад, със съответстваща на работата му мускулатура.

Преди Уинтроу да е успял да отговори, въпросният по-млад стражник заговори:

— Брегът е натам. Там ще откриеш онова, което търсиш. — С палката си той посочи в посоката, от която Уинтроу бе дошъл.

— Онова, което търся? — повтори Уинтроу. Той започна да мести поглед между двамата в опит да разбере причината за студенината им. Какво бе сторил той, за да си навлече подобно отношение? — Исках да видя Фреската на героите и стенописите на залата Идиши.

— И пътьом — хапливо подметна първият пазач — ти реши да погледаш как младите жени се мокрят във фонтан.

На това Уинтроу не можеше да отговори.

— Самите фонтани са произведения на красотата… — поде той.

— Всеизвестен е интересът на моряците към произведенията на красотата. — Последните думи пазачът изрече с подчертан сарказъм. — Защо не вървиш да си закупиш няколко произведения на красотата във „Веещият се шал“? Кажи им, че Кентел те е изпратил. Може да получа комисионна.

Уинтроу смутено сведе поглед.

— Нямах това предвид. Наистина възнамерявах да разгледам фреските. — И след като никой от двамата не отговори, той додаде — Обещавам, че няма да преча на никого. И без това трябва да се върна на кораба си преди залез-слънце. Просто исках да поразгледам града.

По-възрастният присви устни. За момент Уинтроу реши, че пазачът премисля.

— А пък ние наистина смятаме, че ти трябва да си вървиш там, където ти е мястото. Пристанището е мястото, където моряците разглеждат града. Улицата за тези като теб може да бъде открита достатъчно лесно, дори самото ѝ име е „Моряшка“. Там ще намериш с какво да си запълниш времето. И ако не се насочиш натам веднага, млади ми друже, обещавам ти, че ще си имаш неприятности. С нас.

Уинтроу можеше да чуе забързаните удари на сърцето си. Самият той се затрудняваше да определи коя от двете изпитвани в момента емоции е по-силна, но когато заговори, в гласа си той чу гняв, а не страх.

— Добре, махам се — остро каза той.

И макар гневът да беше по-силен, за юношата пак бе трудно да обърне гръб на пазачите и да се отдалечи. По този гръб бяха плъзнали тръпки на очакване; всеки миг той очакваше да получи удар с къса тояга. Зад него не долетяха очакваните стъпки, а нещо по-лошо: презрителен смях и подигравателно подмятане от страна на по-младия. Уинтроу не реагира по никакъв начин, не се обърна и не ускори крачка, ала можеше да почувства как мускулите на шията му се напрягат от гняв. Дрехите ми, каза си той. Те не преценяваха мен, а дрехите ми. Не бива да обръщам внимание на обидите им. Това е нещо минало. Минало. След известно време той действително можа да забрави обидата.

При следващия ъгъл той се обърна и по нов маршрут се насочи обратно нагоре. Бе подминал думите им, но нямаше да позволи на отношението им да го спре. Той възнамеряваше да разгледа залата Идиши.

Известно време крачките му бяха безцелни, защото дядо му не беше идвал в тази част на града. На два пъти той бе спиран от местни жители — първо от момченце, продаващо билки за пушене, а подир това (и далеч по-стряскащо) и от жена, която предлагаше да му се отдаде. До този момент Уинтроу не беше получавал предложения за подобна търговска размяна, а ситуацията бе влошена от язвите, обградили лицето на жената. Наложи му се учтиво да отклони поканата ѝ, но когато и след втория опит тя не схвана намека, а само смъкна цената допълнително и обеща да му позволяла всичко, което той предпочитал, Уинтроу се принуди да бъде прям.

— Нямам никакво желание да се докосвам до тялото или до болестта ти — каза ѝ той. И едва впоследствие осъзна колко жестоко е прозвучала откровеността му. Той би се извинил, но жената не му предостави тази възможност, а го заплю и избяга. Уинтроу продължи пътя си, осъзнавайки, че тази среща го е разтърсила далеч повече от сблъсъка с пазачите.

Най-сетне той се озова в центъра на града. Тук улиците бяха павирани; всички постройки, чиято фасада бе обърната към тях, бе украсена по съответстващия начин. Очевидно това бяха обществените сгради на Крес, където се изготвяха закони, разглеждаха се дела и биваха сключвани по-крупните сделки. Юношата крачеше бавно, разглеждащ; той често слизаше на улицата, за да разгледа някоя от постройките. Тукашните каменни арки бяха едни от най-удивителните произведения, съзирани от него.

В разходката си той достигна до един малък храм на змиебога Одава. И тукашната постройка притежаваше традиционните кръгли врати и прозорци. Това бе едно от превъплъщенията на Са, към което Уинтроу не изпитваше особена симпатия. Той никога не бе срещал следовник на Одава, който да признае, че това божество не е нещо повече от отделен елемент на бляскавото лице на Са. И въпреки това изящната постройка загатваше за божественото и за множеството пътища, по които людете се отправяха към него. А и този храм бе издигнат със завидно умение: ръката почти не можеше да долови фугите между отделните каменни блокове. Известно време юношата остана неподвижен, протегнал съзнанието си към структурата на сградата, както бе учен. В нея той откри могъщо единство, почти органично в своята хармония. Това го накара удивено да поклати глава. Той дори не забеляза групата мъже в бели роби, препасани със зелено и сиво — те бяха изникнали от вратата зад него и трябваше да го заобикалят, с раздразнени погледи.

След време Уинтроу се опомни. И осъзна, че следобедът отлита далеч по-бързо от очакваното. Вече не оставаше време за губене. Той спря една възрастна жена и любезно се осведоми за местонахождението на залата Идиши. Старицата се отдръпна на няколко крачки от него, преди да отговори, и то под формата на неопределен жест, загатващ само обща посока. Въпреки това Уинтроу ѝ благодари и забърза натам.

Улиците в тази част на града бяха по-оживени. Неведнъж юношата улавяше чудатите погледи, които му хвърляха местните. Очевидно дрехите му го издаваха като чужденец. Той им се усмихваше и им кимаше, без да спира, прекалено забързан.

Залата Идиши бе поместена сред вдлъбнатина, която я обгръщаше като длан. Уинтроу получаваше възможност да я разгледа отвисоко. Свежата гора зад нея допълнително подчертаваше белотата на купола и колоните. На живо контрастът между естествената растителност и целенасочените щрихи на сградата бе смайващ.

Юношата стоеше запленен; това беше образ, който той искаше да отнесе със себе си завинаги.

От постройката влизаха и излизаха хора, повечето облечени в скъпи тежки роби в синьо и зелено. Дори и уреден спектакъл не би могъл да съдържа подобна красота.

Той смекчи съсредоточението на погледа си и няколко пъти вдиша дълбоко. Той се подготвяше да огледа сцената пред себе си в пълна концентрация.

Попречи му тежка ръка, притиснала рамото му.

— Ето го пак нашето моряче — отбеляза гласът на младия пазач. Уинтроу не можа да се обърне към него, защото се оказа блъснат на земята. Ветеранът поклати глава, почти тъжно:

— Изглежда ще трябва да се уверим, че друг път няма да се заблуждава — отбеляза той. Междувременно едрият отново се приближаваше към Уинтроу.

В думите на по-възрастния се бе долавяла заплашителна мекота, накарала момчето да настръхне. Още по-стряскащи бяха тримата минувачи, спрели да гледат, без да си правят труда да се намесят. Умоляващият му поглед не откри вина в очите им — те просто се интересуваха от онова, което предстоеше.

Момчето побърза да скочи на крака и започна да отстъпва.

— Никому нищо не съм сторил — възрази то. — Просто исках да видя залата Идиши. Дядо ми я е виждал…

— Ние не обичаме водни плъхове да щъкат по улиците ни и да се заглеждат в съгражданите ни. Тук в Крес не допускаме проблеми.

Уинтроу не обърна внимание на по-възрастния пазач, а се извърна с намерението да се стрелне. С един скок мускулестият страж го догони, сграбчи го за яката и го разтърси. Замаян и полузадушен, Уинтроу усети как краката му се отделят от земята. В следващия миг той вече летеше, злобно захвърлен. Юношата успя да се претърколи при падането си. Един стърчащ камък от настилката блъсна ребрата му, но не достатъчно силно, за да ги счупи. Той успя да се надигне почти веднага, ала не достатъчно бързо, за да се измъкне. Уинтроу отново се оказа издигнат и хвърлен към пристанището.

Този път той се сблъска с ъгъла на някаква постройка. Сблъсъкът раздра кожата на рамото му, но го остави на крака. Уинтроу се затича залитащ, последван от ухиления и неумолим страж. По-възрастният войник ги следваше почти лениво, като продължаваше да говори. На момчето се струваше, че думите на оногова са насочени не толкова към жертвата им, а представляват обяснение към местните, които се спираха да гледат.

— Ние нямаме нищо против моряците, стига те да се навъртат около пристанището, където им е мястото. Ние се опитахме да бъдем добри с теб, хлапе, защото си още хлапак. Ако беше отишъл на Моряшката улица, сигурен съм, че щеше да останеш доволен. Сега пак ще се озовеш на пристанището, само че щеше да ни спестиш много усилия, а на себе си много рани, ако ни беше послушал.

Разумността в тона на възрастния смогваше да бъде по-ужасяваща от ефикасността на колегата му. Въпросният млад пазач беше бърз като змия. По някакъв начин той отново успя да докопа яката на Уинтроу; този път той хвърли момчето по начина, с който куче захвърля уловен плъх, и го блъсна в поредната каменна стена. Юношата си удари главата; за момент пред очите му притъмня. Устата му се пълнеше с кръв.

— Не съм моряк — изтърси той. — Аз съм свещеник. Жрец на Са.

Мускулестият се изсмя, а другарят му поклати глава в престорено съжаление.

— Това те прави още и еретик. Нима не знаеш, че поклонниците на Одава не обичат онези, които представят техния бог като част от друго божество? Канех се да кажа на Флав, че си получил достатъчно, но сега ми се струва, че още няколко блъсвания ще се отразят добре на просветлението ти.

Ръката на пазача за пореден път сграбчваше яката на Уинтроу и го принуждаваше да се надигне. Паникьосан, юношата изхлузи чело през широкия отвор и изви и ръце. Той буквално се изтърси от ризата, която войникът издигаше. Приливът на страх му позволи да се приземи на крака и да се стрелне още в същия момент. Зяпачите прихнаха да се смеят. Уинтроу можа да зърне изненаданото лице на едрия пазач и присмехулния лик на възрастния му колега. Смехът на ветерана и гневният крясък на бабаита полетяха подире му, само че в този момент Уинтроу вече бе набрал скорост. Красивата архитектура, до скоро тъй пленителна, сега се бе превърнала в нещо, застанало на пътя между него и кораба. Широките и прави улици, по-рано приветливи, сега изглеждаха проектирани с цел да го изложат пред погледите на преследвачите и да го лишат от скривалища. Уинтроу прелиташе край минувачите, които от своя страна се отдръпваха от него и любопитно се взираха подире му. Гол до кръста, той продължаваше да тича, без да се обръща.

Когато улиците се стесниха и започнаха да се вият сред редици дървени складове и занемарени кръчми и бардаци, Уинтроу забави ход и се огледа. Ателие за татуировки. Евтина бакалия. Кръчма. Друга кръчма. Юношата се вмъкна в една пресечка, без да обръща внимание на отрупалия я боклук. Някъде в средата ѝ той спря и се облегна на един праг, за да си поеме дъх. Гърбът и рамото му пламтяха на мястото на разкъсването. Един предпазлив допир показа, че устата му е започнала да се подува. Цицината на главата му не представляваше нищо сериозно.

За един отвратителен момент Уинтроу се замисли за пазача — колко ли сериозно бе възнамерявал той да го нарани? Дали бабаитът си бе поставил за цел да му разбие черепа? Щеше ли да продължи да налага жертвата си до смърт, ако тя не бе му избягала? Той бе чувал за моряци и чужденци, на които градската стража давала урок, включително и в Бингтаун. Тази процедура ли имаха предвид? До този момент юношата винаги бе смятал, че подобни неща се случват само на онези, които са пияни или проявяват някакво друго недопустимо държание.

Ала днес това бе сполетяло и него. Защо?

— Защото бях облечен като моряк — тихо си каза той. Това доведе една ужасяваща мисъл: случилото се може би представляваше наказание от Са, задето той не бе облякъл жреческата си роба. Уинтроу се бе отрекъл от Са, а в отговор Са бе оттеглил своята закрила. Така той наказваше недостойните. Така децата и суеверните говореха за Са, като за поредното човешко същество, чиито по-големи мащаби му предоставят по-голяма жестокост. Не. Не това трябваше да научи Уинтроу от станалото. Но какъв беше урокът? Вече освободен от опасност, умът му с готовност се впусна в познатото упражнение. Всяка случка, без значение колко ужасяваща, съдържаше в себе си някакво поучение. Стига човек да не забравяше това, духът му оставаше в състояние да надвие всичко. Единствено когато той се откажеше и започнеше да вярва, че вселената не е нищо повече от хаотична сбирщина злощастни и жестоки събития, духът му можеше да бъде сразен.

Отдихът започваше да връща силите му. Гърлото на Уинтроу бе пресъхнало, само че той не се чувстваше достатъчно възстановен, за да потърси вода. Вместо това юношата прогони тази нужда от съзнанието си и подири центъра на спокойствието си. Бавни и дълбоки вдишвания приканваха по-широко разбиране. Осъзнаване, което щеше да го споходи, недокоснато от изкривяването на възприятия. Какво трябваше да научи от случилото се? Какво трябваше да запомни?

Мисълта, изникнала сред съзнанието му, го шокира. С неопровержима яснота Уинтроу разбра собствената си наивност. Той бе съзрял красотата на града и я бе възприел като въплъщение на душевността на местните жители. Бе пристигнал тук с очакването да бъде приветстван под светлината на Са. Тази предварителна представа бе заменила осмислянето му до степен, накарала го да подмине очевидните предупреждения. Та нали самите му другари го бяха предупредили. Враждебността на градските стражи също бе послужила за предупреждение. Както бяха послужили и недружелюбните погледи на местните жители… Уинтроу бе постъпил като прекалено доверчиво дете, приближаващо се към ръмжащо куче. Вината за ухапването принадлежеше изцяло на него самия.

Обгърна го вълна от отчаяние, каквото той никога не бе изпитвал до този момент. Появата ѝ изненада Уинтроу, а нейният напор го разтърси. Той беше безнадежден. Безнадежден. Той никога нямаше да се върне в манастира си, никога нямаше да се върне към живота на вглъбеност, който така му липсваше. Той щеше да се превърне в един от мнозината, на които се натъкваше непрекъснато: от хората, убедени, че всички останали са техни врагове и че единствено възможността за облага пораждаше приятелство или обич. Толкова често той бе чувал подигравки към идеала на Са, който твърдеше, че всички са създания на доброто и красивото. Ала сега Уинтроу трябваше да си зададе горчив въпрос — къде беше добротата в младия пазач, който с такова стръвно удоволствие бе пристъпил към задълженията си днес? Къде беше красивото в онази жена с покрити от язви устни, която бе искала да легне с него срещу заплащане? Той се чувстваше млад и глупав, непоправимо наивен. Глупак. Обикновен глупак. Болката от тази обида успешно се съревноваваше с тази на раните му. Той стисна очи, за да я прогони. В този момент му се искаше да се озове другаде. И на мястото на друг човек, който не се чувства по този начин.

Подир момент той отвори очи и се надигна. Най-лошото бе, че тепърва му предстоеше да се завърне на борда. Дори едно завръщане сред покоя на манастира би го затруднило в настоящото му състояние. А да се върне обратно сред глупавите остроти на борда на Вивачия, сред злорадата жестокост на Торг и киселата злоба на вечно неудовлетворения си баща — за него това доближаваше непоносимото. Ала каква беше алтернативата? Да се скрие тук, да остане в Крес като някакъв презрян и беден вагабонтин? Той въздъхна тежко, но това не го облекчи. От края на уличката можеше да види, че слънцето наближава залеза си. Времето, така притискало го да бърза, сега се влачеше неумолимо. Уинтроу реши да потърси моряците от екипажа на Вивачия. Нищо друго в Крес не го интересуваше.

Той закрачи, все така гол до кръста, без да обръща внимание на ухилените взирания и подмятания, касаещи пресните рани. По пътя си Уинтроу се натъкна на група мъже, очевидно моряци от друг кораб. На главите си всички те носеха кърпи — някога бели — с изрисувана черна птица. Те се смееха и си подмятаха дружески обиди, насочени към една от кръчмите.

— Бедничкото — с престорено състрадание възкликна един от тях, когато видя Уинтроу. — Хем те прогонила пачаврата, хем ризата забравила да ти върне!

Това остроумие спечели одобрението на другарите му, които започнаха да се превиват от смях. Уинтроу ги отмина.

След поредния ъгъл той се увери, че е открил Моряшката улица. Не само „Веещият се шал“ се намираше тук, с табела, изобразяваща обгърната единствено с шал жена, който палавият вятър отдипляше: табелите на околните заведения притежаваха същия стил. Тяхната прямота загатваше, че собствениците им не се осланят на грамотни моряци.

Тук нямаше единствено кръчми и публични домове, разбира се. На една сергия се предлагаха талисмани, еликсири и амулети: сушени мехури, които би трябвало да предпазват от удавяне; прах от рог, който гарантираше мъжественост; вълшебни масла, които да умилостивят развилнялото се време. При минаването си покрай тази сергия Уинтроу хвърли състрадателен поглед към наивните купувачи. По-надолу насред улицата бе очертан ринг, в който звероукротител предлагаше на желаещите да се борят с мечока му. Наградният фонд представляваше кесия злато. Макар и с намордник и с изпилени нокти, животното пак изглеждаше заплашително. Къса верига сковаваше задните му лапи; друга, още по-масивна, съединяваше нашийника му и ръката на стопанина. Мечокът се движеше постоянно, като неспокойна планина, а очичките му непрекъснато обхождаха тълпата.

Що за идиот би приел подобно предизвикателство, почуди се Уинтроу. И в следващия момент със свито сърце забеляза ухиления Комфри, облегнат на един от другарите си, да разговаря със звероукротителя. Наоколо вече се събираше малка тълпа зяпачи, предимно моряци, които оживено се обзалагаха помежду си.

Уинтроу се изкушаваше да се отдалечи и да потърси Майлд. Но тогава различи и него сред обзалагащите се. Не му оставаше друго, освен да се присъедини към тях.

Младият моряк го забеляза и му се усмихна:

— Идваш точно навреме, Уинтроу. Комфри ще се бори с мечока. Заложиш ли, ще си удвоиш парите. — И той се приведе по-близо до Уинтроу. — Сигурна работа. Вече видяхме как един лудак спечели. Той просто се качи на гърба на рунтавия и животното веднага отстъпи. Мечкарят не искаше да пуска друг да се бие след това, обаче Комфри настоя.

Неочаквано той се вторачи в Уинтроу.

— Къде ти е ризата?

— Изгубих я, докато се сражавах с градските стражи — отвърна Уинтроу. Той почти успя да вложи шеговитост в тона си, затова остана наскърбен от лекотата, с която Майлд прие думите му. Но в следващия момент той долови миризмата на дъха му. И го видя да дъвче нещо. Киндин. Очите на младия моряк блестяха. Това осъзнаване смути Уинтроу. Този наркотик бе забранен на борда на кораба, защото под негово влияние човек ставаше прекалено безгрижен; ако Майлд се върнеше все още под влиянието му, щеше да си навлече неприятности.

Уинтроу искаше да го посъветва да бъде внимателен, но не можеше да открие начин, по който да подреди думите си.

— Просто исках да се отбия при вас и да кажа, че приключих с разглеждането на града и ще ви чакам в лодката.

— Чакай. Остани. — Другото момче го сграбчи за ръката. — Остани да гледаш. Ще съжаляваш, ако изпуснеш веселбата. И сигурен ли си, че не искаш да заложиш някоя и друга монета? По-добро съотношение няма да намериш. Мечокът е уморен. Трябва да е уморен. Вече се би шест пъти.

— И последният спечели? — попита Уинтроу, принуден от любопитството си.

— Именно. Щом той се покатери на гърба на мецанкото, животното се сви като спяща котка. Да беше видял как се мръщеше звероукротителят, докато плащаше. — Майлд го хвана под ръка. — Последните си пет меднички съм заложил. А Комфри, естествено, е турил доста повече. По-рано той извади късмет с картите. — Другият отново го погледна. — Сигурен ли си, че не искаш да заложиш? Всички залагат на Комфри.

— Аз нямам дори риза, какво остава за пари — изтъкна Уинтроу.

— Да. Прав си. Както и да е… Гледай, започват!

Комфри усмихнато помахваше към другарите си и пристъпваше в очертанията на ринга. Очевидно това представляваше знак за животното, което веднага се изправи на задни лапи. Заради веригите мечокът напредваше тромаво, с малки крачки. Морякът направи лъжливо движение и се хвърли в противоположна посока, с намерението да мине край мечока и да го нападне в гръб.

Ала мъжът не получи шанс да изпълни замисъла си. С лекота, издаваща наличието на дресировка, мечокът се извърна и блъсна моряка. Мощните предни лапи притежаваха далеч по-голям обхват, отколкото Уинтроу бе очаквал. Ударът повали Комфри по лице.

— Ставай! Ставай! — закрещяха другарите му. Уинтроу осъзна, че също е започнал да крещи заедно с тях. А мечокът продължаваше да се движи, отпуснат на четири лапи.

Комфри отдели лице от прашната улица. От носа му се стичаше кръв, но виковете на останалите моряци окуражиха претендента. Той рязко скочи на крака и отново се хвърли към мечока.

Но звярът се надигна, масивен като стена. Една протегната лапа приветства главата на преминаващия Комфри. Този път морякът отхвръкна назад и се стовари по гръб, отскачайки от мръсотията. Уинтроу потръпна и се извърна.

— С него е свършено — простена той към Майлд. — Най-добре да го отнесем до лодката.

— Глупости. Той ще се надигне. И ще успее. Хайде, Комфри, това е един проскубан мечок. Ставай, човече!

Останалите моряци от Вивачия също крещяха. Едва сега Уинтроу различи дрезгавия глас на Торг сред тълпата. Очевидно помощникът също бе освободен и се беше присъединил към другарите си. Юношата бе споходен от увереност, че Торг непременно ще отправи някакво остро подмятане за липсващата му риза. В този момент му се искаше да не е слизал от кораба. Ама че бедствия му беше докарал този ден!

— Връщам се на лодката — обърна се той към Майлд. Другият не го погледна, само стисна ръката му.

— Чакай, той се надига. Казах ти, че ще се надигне. Точно така, Комфри, ще се справиш!

Уинтроу се съмняваше, че Комфри е чул нещо от крясъците на другарите си. Претендентът все още изглеждаше замаян, по-скоро движен от инстинктите си и с намерението да се отдръпне. Ала в мига на раздвижването му животното отново се нахвърли отгоре му и го сграбчи в истинска мечешка прегръдка. Отстрани гледката изглеждаше забавна, само че болезненият вик на Комфри загатваше пропукващи ребра.

— Предаваш ли се? — изкрещя звероукротителят. Морякът започна да кима енергично: не му беше останал дъх да говори.

— Пусни го, Слънчо. Пусни! — нареди мечкарят. Животното се подчини и покорно се отдалечи, за да седне в ъгъла на очертанията. Там то започна да клати муцуна, като че ли приемаше полагащите му се поздрави от тълпата.

Само дето никой не ликуваше.

— Всичките си пари бях заложил! — кресна един моряк. И промърмори нещо за мъжествеността на Комфри, което не бе свързано с току-що протеклата битка.

— Не беше справедливо! — додаде друг. Това беше преобладаващото настроение сред залагалите, само че никой от тях не можа да посочи причина за несправедливостта. Самият Уинтроу би могъл да го стори, но той избра да не излага подозренията си, а вместо това се приближи да помогне на Комфри да се изправи. Майлд и останалите бяха прекалено заети да скърбят над загубите си.

— Ти си жалък гъз, Комфри! — подвикна Торг. — Една окована мечка не можа да повалиш.

Още няколко кисели подмятания се присъединиха към мнението му — моряците от Вивачия не бяха единствените изгубили.

Комфри се надигна, задавен, и се извърна встрани, за да изплюе кръв. Едва сега той разпозна Уинтроу.

— Почти го бях спипал — обясни той. — За малко. Изгубих всичко, което спечелих по-рано. Мамка му. Само да бях малко по-бърз. — Мъжът отново се задави и се оригна бирено. — Почти спечелих.

— Не мисля така — тихо каза Уинтроу, по-скоро на себе си. Но Комфри го чу.

— Наистина му се размина на косъм, хлапе. Ако бях малко по-нисък и по-бърз, всички щяхме да се връщаме на борда с натежали джобове. — Той обърса кръвта от лицето си с опакото на ръката.

— Не мисля — повтори Уинтроу и за негова утеха додаде — Смятам, че е било нагласено. Мъжът, който е спечелил преди теб, е бил човек на мечкаря. Те показват нещо, което изглежда, че кара животното да се предаде, само че в действителност то е било дресирано да очаква точно нещо подобно. И когато някой се опита да го стори, мечокът знае как да реагира. Затова ти не успя. Вината не е твоя, Комфри. Беше номер. Ела, да се връщаме на кораба. — Той прегърна моряка през рамо.

Ала Комфри рязко се извъртя.

— Хей, мечкарю! Ти мамиш! Ти измами мен и приятелите ми! — Настъпи сепната тишина, сред която Комфри оповести: — Искам си парите обратно.

Звероукротителят тъкмо събираше печалбите си и се канеше да си върви. Той не отговори, а отново взе веригата на животното. И щеше да си отиде необезпокояван, въпреки вика на Комфри, ако неколцина моряци от друг кораб не бяха пристъпили пред него.

— Истина ли е? — попита един. — Наистина ли е нагласено?

Мечкарят хвърли бърз поглед към разгневените зяпачи.

— Не, разбира се! — навъси се той. — Как би могло да е нагласено? Видяхте човека, видяхте мечока! Те бяха сами на ринга. Той си плати за шанс да се бори с мечока и изгуби. Няма нищо скрито!

В известен смисъл думите му бяха искрени. Уинтроу очакваше, че моряците неохотно ще се съгласят. Но той не бе взел предвид изпития от тях алкохол, нито прахосаните пари. Щом вероятността от измама бъдеше спомената, едно обикновено отричане нямаше да ги убеди. Един, по-чевръст от останалите, неочаквано каза:

— Къде отиде онзи, който спечели по-рано? Той твой приятел ли е? Мечокът познава ли го?

— Как бих могъл да зная къде е? — тросна се мечкарят. — Сигурно харчи парите, които спечели.

Сянка на притеснение пробяга по лицето му; той отново се огледа, сякаш търсеше някого.

— Аз мисля, че мечокът е бил дресиран — гневно заяви нечий глас. За Уинтроу това представляваше най-очевидният и, в този контекст, най-глупавият аргумент.

— Битката не беше честна. Искам си парите — рече друг. Почти веднага този иск бе подет от останалите събрани. Мечкарят напразно се огледа; сред тази тълпа той нямаше съюзници.

— Казахме, че си искаме парите! — изтъкна Торг. Той пристъпи до мечкаря и доближи лицето си до неговото. — С Комфри служим на един кораб. Да не си мислиш, че ние просто ще стоим и ще гледаме как един измамник му задига спечелените с труд пари? Ти изложи и измами нашия другар, а Са да ме тръшне, ние не търпим подобни неща.

Подобно на повечето побойници, той умееше да амбицира околните.

— Или мислиш, че не бихме могли просто да си ги вземем, ако решиш да не ни ги дадеш? — додаде вторият помощник.

Звероукротителят се намираше в незавидна ситуация и сам осъзнаваше това. Той местеше поглед около себе си във видимо очакване да види някакъв компромис.

— Ето какво — рязко каза той. — Нито аз, нито мечокът сме използвали измама. И мисля, че повечето от вас осъзнават това. Но въпреки това аз ще проявя щедрост. Всеки от вас, който поиска, ще може да се бори с мечока безплатно. Ако вашият човек спечели, ще ви изплатя всичките предишни залози. Ако изгуби, ще си задържа парите. Това справедливо ли ви се струва? Давам ви шанс да си върнете парите.

След кратко мълчание тълпата замърмори одобрително. Кой ли глупак щеше да се изправи срещу мечока сега, почуди се Уинтроу.

— Върви, Уин — предложи Комфри и блъсна момчето напред. — Ти си бърз и дребен. Просто трябва да се стрелнеш край него и да му се покатериш на гърба.

— Не, благодаря. — Със същата бързина Уинтроу зае предишното си място. Но неколцина от околните бяха чули думите на колегата си; друг моряк се обади:

— Да, нека юнгата да се пробва. Той е повратлив и бърз. Бас държа, че ще може да се хлъзне край мечока и да ни спечели парите обратно.

— Не — повтори Уинтроу по-високо, само че гласът му остана погълнат от шумно изразяваното съгласие. Вече не само собствените му другари го насърчаваха, а и останалите моряци.

Със залитащата си походка Торг се приближи до него. Той миришеше на бира.

— Тъй значи — изсумтя помощникът. — Смяташ, че ще можеш да ни върнеш парите? Аз лично се съмнявам. Но пък защо да не опиташ. — Торг сграбчи ръката му и го повлече към очертанията. — Нашият юнга иска да се пробва.

— Не — остро прошепна Уинтроу в отговор. — Не искам.

Торг се навъси насреща му.

— Просто се стрелни край него и скочи на гърба му — обясни той с пресилено търпелив глас. — За мършав съсел като теб това не би представлявало проблем.

— Няма да го направя — високо каза Уинтроу. Отвърна му смях, а лицето на Торг потъмня от гняв.

— Напротив — каза той.

— На хлапето не му стиска — долетя нечий отчетлив глас.

Звероукротителят бе отвел животното си обратно на ринга.

— Е, момчето ще опита ли?

— Не! — отвърна високо Уинтроу, а Торг заяви решително:

— Да, ще опита. Просто му трябва малко време. — Той се извъртя към Уинтроу и започна да съска. — Излагаш всички ни. И кораба си! Върви и ни спечели обратно парите.

Уинтроу поклати глава.

— Щом си толкова настоятелен, върви ти. Аз не съм толкова глупав, че да се бия с мечка. Дори и да успея да притичам край животното и да скоча на гърба му, нищо не гарантира, че то ще се предаде.

— Аз ще се пробвам! — предложи Майлд с блеснали очи.

— Не, Майлд, недей — възрази другото момче. — Глупаво е. Ако не беше киндинът, ти сам би се осъзнал. Щом Торг иска, нека той го стори.

— Аз съм прекалено пиян — спокойно призна Торг. — Хайде, Уинтроу. Покажи ни, че ти стиска. Докажи, че си мъж.

Уинтроу погледна към мечока. Това беше глупаво. Той знаеше, че това е глупаво. Нима трябваше да се доказва точно пред Торг.

— Не. — Той изрече думите категорично. — Няма да го направя.

— Момчето не иска, а аз също не искам да стоя тук цял ден. Парите си остават за мен, момчета. — Мечкарят сви рамене и се усмихна широко.

Някой от тълпата се изказа остро по адрес на целия екипаж на Вивачия.

— Чакай. Аз ще опитам. — Това отново беше Майлд, все така ухилен.

— Майлд, не го прави! — умолително каза Уинтроу.

— Че защо пък не? Мен не ме е страх. Освен това някой трябва да ни върне парите. — Той нетърпеливо се раздвижи. — Не бива местните да си мислят, че на борда на Вивачия служат страхливци.

— Недей, Майлд! Ще пострадаш.

Торг го разтърси жестоко.

— Млъкни! — каза той сред поредно оригване. — Майлд не се бои. Щом иска, нека опита. А може би искаш ти да го сториш? По-бързо, решавай! Един от двама ви трябва да ни върне парите. Почти не остава време.

Уинтроу поклати глава. Как така нещата се бяха свели до това или той, или Майлд да се изправят срещу някакъв мечок, за да спечелят обратно чужди пари в нагласена игра? Това беше нелепо. Той погледна към събраните, търсещ поне едно разумно лице, което да го подкрепи. Един от моряците улови погледа му и попита:

— Е, кой ще бъде?

Уинтроу безмълвно поклати глава.

— Аз! — усмихнато обяви Майлд и с танцова стъпка влезе в очертанията на ринга. Звероукротителят отпусна веригата си.

По-късно Уинтроу щеше да размишлява дали мечкарят не е раздразвал животното по време на чакането. Мечокът не се затътрузи към Майлд, нито започна да пристъпва бавно, изправен. Вместо това той се хвърли към момчето, блъсна го с муцуна и го сграбчи с огромните си лапи, за да се изправи, все така повдигнал гърчещия се Майлд. Макар и изпилени, ноктите разкъсаха ризата на младия моряк. Едва един крясък от стопанина накара животното да хвърли жертвата си. Момъкът тежко се приземи отвъд границите на ринга.

— Ставай! — кресна някой, но Майлд не се надигна. Дори звероукротителят изглеждаше сепнат от насилието, проявено от животното му. Той сграбчи веригата и я опъна силно, за да усмири звяра.

— Туйто! — обяви той. — Всички видяхте, беше честно. Мечокът спечели. Момчето бе избутано извън очертанията. Парите си остават за мен.

Имаше известно недоволно ръмжене, но този път никой не попречи на укротителя да се отдалечи, следван от звяра си. Един моряк погледна към все още лежащия Майлд и шумно се изплю.

— Женчовци до един — обяви той, многозначително вперил поглед в Уинтроу. Момчето удържа погледа му и се приближи до лежащия. Майлд още дишаше. Устата му бе полуотворена; всяко вдишване привличаше прах. Той се бе приземил тежко, по корем. Цяло чудо щеше да се окаже, ако нямаше счупени ребра.

— Трябва да го отнесем обратно на кораба — каза юношата и погледна към Комфри.

Морякът му хвърли отвратен поглед, след което престана да му обръща внимание.

— Да вървим, момчета, време е да се връщаме. — И без да обръща внимание на евентуалните наранявания на Майлд, Комфри го сграбчи за ръката и го повлече след себе си. Когато момчето увисна, той премести ръката му над рамото си. Останалите моряци от екипажа на Вивачия го последваха. Те също не поглеждаха към Уинтроу.

— Вината не беше моя! — високо каза Уинтроу. Но по някаква причина се съмняваше.

— Напротив — изтъкна Торг. — Ти знаеше, че той се е натъпкал с киндин. Той изобщо не трябваше да го прави, но се оказа принуден, защото ти беше прекалено страхлив. — Торг се усмихна доволно. — Сега всички те видяха колко струваш, хлапе. По-рано само аз знаех що за страхливо нищожество си ти.

Торг се изплю на улицата и се отдалечи.

Няколко секунди Уинтроу остана неподвижен, загледан в опразнения ринг. Той знаеше, че е постъпил по правилния начин и е взел правилните решения. И въпреки това дълбоко в него се зараждаше усещането, че е пропуснал някакъв шанс. Той бе пропуснал възможността да бъде приет като част от екипажа на Вивачия. Да бъде смятан за мъж сред останалите мъже.

Той хвърли поглед към залязващото слънце и забърза да догони моряците, които сега го презираха.

Глава седемнадесета Курвата на Кенит

Есенните дъждове бяха отмили почти цялата мръсотия на Заграбя. Лагуната се издигаше по-високо, каналите бяха по-дълбоки, а сърцата на онези, които плаваха на борда на Мариета, бяха безпрецедентно развълнувани. И това им вълнение нямаше нищо общо с трюма, пълен с плячка: макар тя да беше сносна, пиратите бяха виждали и още по-доходоносни пътувания.

— Трябва да знаете, че хората започват да гледат на нас по различен начин. Вече като спуснем котва някъде ни познават и ни приветстват. Казах ли ви, че в Литълпорт мадам Рамп ни предостави целия си дом в продължение на цяла смяна, безплатно? И то не просто мадам да заръча на момичетата; те сами приеха. И бяха склонни на всичко… — Гласът на Соркор заглъхна, възторгнат от настъпилите промени.

Кенит потисна въздишка. Нему се бе наложило да изслуша тази история само двадесетина пъти.

— Да, толкова зарази, при това безплатно — тихо промърмори той. Соркор взе думите му за шега и се усмихна привързано към своя капитан. Кенит трябваше да се изплюе през борда, преди да успее да отвърне на усмивката му.

— Кажи на момчетата да не забравят, че никой не е пророк в собствената си родина.

Соркор се намръщи объркано.

Пиратският капитан смогна и да не въздъхне:

— Имах предвид, че макар другаде да виждат в постъпката ни проява на филантропия, някои от тукашните ще я приемат за утежнена конкуренция. И ще сметнат за свой дълг да орежат тези ни амбиции.

— Искате да кажете, че ще ни завиждат и ще дебнат всяка възможност да ни натрият носовете.

Кенит се замисли за момент.

— Именно.

По белязаното лице на Соркор бавно изникна усмивка.

— Но, капитане, та точно това очакват момчетата. Някой да се опита да ни постави на място.

Капитанът повдигна вежди.

— Има и още нещо, сър.

— Слушам те, Соркор.

— Момчетата спретнаха нещо като гласуване, капитане. И онези, дето не бяха съгласни, бяха принудени да се съгласят. Този път всички ще изчакат с изплащането на пая, сър, и ще ви оставят да продадете целия товар. — Соркор енергично разтри лице. — Аз им рекох, че така цяла Заграба ще види доверието, което те изпитват към капитана си. Имайте предвид, че те още не са склонни да правят така при всяко завръщане. Но този път всички са съгласни.

Кенит възкликна доволно и усмивката му се разшири.

— Много добре си се справил, Соркор!

— Благодаря ви, сър. Реших, че това може да ви зарадва.

Двамата мъже останаха загледани в приближаващия се бряг. Дъждът от вчерашния ден бе прогонил и последните листа от малкото широколистни дървета. Сред хълмовете, обграждащи Заграба, преобладаваше иглолистната растителност. В близост до водата се срещаха лиани, а на места се издигаха извисяващи се кедри. Освеженото от валежа селище изглеждаше почти приветливо. От комините се издигаше дим, който прибавяше йодната си миризма към уханието на водата и водораслите. Завръщане у дома, пробно си каза Кенит. Не, не изглеждаше подходящо. Пристанище. Да, това вече ставаше.

Соркор забързано се отдалечи, подел викове по адрес на някакъв моряк, който по негова преценка не се движеше достатъчно чевръсто. Помощникът бе пословично взискателен по време на навлизането в пристанище: за него не беше достатъчно корабът да бъде привързан добре; самото приближаване трябваше да се изпълни безупречно. Като че ли целият бряг щеше да наблюдава навлизането на кораба им.

Но този път действително бе така.

Кенит мислено преброи нападнатите от началото на това пътуване кораби. Седем, четири от които робски. Петкратно Мариета бе правила опит да преследва жив кораб, без дори да се доближи до успеха. Капитанът почти бе готов да се откаже от тази част на плана си. Може би той можеше да постигне същото, като залови достатъчно количество робски кораби. Миналата нощ двамата със Соркор бяха направили някои изчисления над чаша ром. Въпросните изчисления бяха приблизителни, но пак бяха предоставили приятен резултат. По какъвто и начин всеки от пленените кораби да се справеше с плячкосването, половината от съответната плячка щеше да остава за Мариета. Във всеки един от случаите Кенит бе поверил командването на един от опитните си хора. Този му жест също се бе оказал полезен, защото сега оставащите на борда на личния му кораб се надпреварваха да си спечелят доверието му — надяваха се да се отличат достатъчно, за да заслужат привилегията да командват собствени кораби.

Този метод имаше и един недостатък — той заплашваше да изпразни екипажа му от опитни хора. Но Кенит прогони тази си тревога. По това време той щеше да разполага с цяла флотилия. Не — с личен флот от пиратски кораби, намиращ се под негово ръководство. И тези хора щяха да му бъдат верни, обвързани не просто от дълг, а и от благодарност.

Той и Соркор внимателно бяха разпратили подчинените си съдове из вътрешността и бяха прекарали много време в обсъждане на местата, където новите посетители биха били най-добре приети. И, разбира се, където плячката би била най-голяма за неопитния кораб. Кенит смяташе, че се е справил добре с това си начинание. Дори онези освободени роби, които не бяха избрали да се присъединят към пиратството, пак изпитваха към него благодарност и говореха добре за него. Той беше уверен, че когато дойде моментът те да изберат страна, те ще си припомнят своя спасител. Капитанът кимна на себе си. Крал на Пиратските острови. Напълно осъществимо.

Трите търговски кораба не се бяха отличавали с нищо. Един от тях се бе оказал прекалено грохнал, за да им бъде от полза, и пиратите просто го бяха оставили да потъне, без да си правят труда да гасят пожара му. Останалите два съда и екипажите им бяха откупени чрез съдействието на обичайните Кенитови посредници. Този спомен го накара да поклати глава. Дали той не ставаше прекалено самонадеян? Трябваше да се движи сред по-голям обхват, да използва и други хора. Иначе беше само въпрос на време неколцина прекупвачи да се обединят в опита си за отмъщение. Капитанът на последния кораб се беше оказал сприхав негодник, ритал и замахвал далеч подир овързването си. Той бе псувал Кенит и му бе съобщил, че за залавянето му бива предлагана награда не само из цяла Джамаилия, а дори и в Бингтаун. Кенит му бе благодарил и го беше оставил да седи в трюма на собствения си кораб, окован като роб. При последвалото си изваждане капитанът се бе оказал далеч по-учтив. А Кенит бе решил, че несправедливо е подценявал влиянието, което мракът, гнилата влажност и веригите оказват върху духа. Какво пък, човек се учи през целия си живот.

Навлизането в пристанището премина съвсем гладко и моряците слязоха на брега като същински владетели, с преливащи кесии. Кенит и Соркор скоро се присъединиха към тях, оставяйки неколцина доверени люде на борда — разбира се, тези хора щяха да бъдат богато възнаградени за проявата на търпение.

Капитанът и първият му помощник крачеха сред кея, без да обръщат внимание на безочливите предложения на сводници, проститутки и продавачи на наркотици. Те бяха слезли не за да сключват сделки, а за да демонстрират благоденствието си. Кенит смяташе, че всеки поглед би оценил облеклото на ръководителите на Мариета. Или поне на нейния капитан. Соркор, както винаги, бе проявил предпочитанието си към ярки цветове, от които окото се стряскаше. Коприненият шал, пристегнат около кръста му, преди това бе обгръщал тлъстите рамене на една продадена за откуп аристократка. Украсеният със скъпоценни камъни кинжал, подпъхнат във въпросния колан, бе принадлежал на сина ѝ, момче храбро, ала лишено от разбиране за подходящия момент, в който да се предаде. Жълтата копринена риза бе шита в Калсид по поръчка. Заради едрата гръд, издуваща се под нея, за Кенит тя изглеждаше като издуто платно.

За себе си капитанът бе избрал убити цветове: той разчиташе на тъканта и кройката да привличат окото. В Заграба бяха единици онези, които можеха да назоват същинската цена на дантелата, която пищно се диплеше около яката и маншетите му, но и последният невеж можеше да види, че става дума за нещо изключително ценно. Високите черни ботуши блестяха като огледало, а тъмносините панталони, жилетката и сюртукът подчертаваха и силата, и стройността. Тези дрехи бяха ушити от бивш роб, отказал да вземе на Кенит пари за поръчката. Този факт само усилваше доволството на капитана.

Фолдин бе закупувал плячка от Кенит и преди, но никога до този момент не бе проявявал подобно угодничество. Съгласно подозренията на капитана, слуховете за освободените роби и новите кораби, плаващи под Гарвановия стяг, бяха изпреварили завръщането му в Заграба с цели седмици. Слугата, който ги посрещна пред вратата на Фолдин, ги отведе не в кабинета, а в салона му. По сковаността на тапицираните мебели Кенит можа да прецени, че тази стаичка бива употребявана рядко. Няколко мига капитанът и помощникът му останаха сами, през което време Соркор неспокойно барабанеше по бедрото си. Подир това при тях влезе усмихната жена, понесла поднос с вино и дребни сладки. Вероятно това беше съпругата на Фолдин. Тя мълчаливо направи реверанс и бързо се оттегли, за да бъде заменена от самия домакин.

Със себе си той донесе силна миризма на парфюм и помада: тази острота загатваше за скорошно нанасяне. Дрехите не издаваха подобна припряност; те не бяха облечени специално за случая. Просто Фолдин, типично за повечето произхождащи от Дуржа люде, обичаше ярките цветове и екстравагантните бродерии: ризата, обвила обширния му корем, по-скоро приличаше на гоблен. А обиците му бяха изработени от злато и сребро.

Кенит мислено прибави пет процента към онова, което възнамеряваше да поиска за товара.

— Правите ми голяма чест, капитан Кенит, като се обръщате първо към мен — поздрави Фолдин. — А това не е ли вашият помощник, Соркор, за когото съм чувал толкова много?

— Същият — отвърна Кенит, преди Соркор да е успял да заекне. И на свой ред се усмихна. — Вие казвате, че ви правим чест. Но защо? — сухо попита той. — Нима преди не сме се обръщали към вас?

Домакинът се усмихна и махна с ръка.

— Но тогава, ако разрешите, вие бяхте просто един от пиратите. Сега, ако всичко, което чуваме, е истина, вие сте капитан Кенит Освободител. Да не говорим, че сте и капитан Кенит, който притежава четири кораба повече от последната ни среща.

Кенит любезно кимна. Той с радост забеляза, че Соркор проявява достатъчно разумност да мълчи и да се осланя на капитана си. Сега Фолдин трябваше да отправи предложението си. И то действително не закъсня: след като проточи един момент, за да се настани удобно в стола отсреща им, домакинът напълни трите чаши и поде:

— Преди да започнем да преговаряме за поредния товар, предлагам да обсъдим взаимните ползи, които биха изникнали от увереността, че аз винаги ще бъда вашият първи избор за прекупвач.

— Ползата за вас е очевидна веднага. Но трябва да призная, че виждам малка полза за нас от подобно споразумение.

Фолдин сплете пръсти над жилетката си и се усмихна покровителствено.

— Виждате малка полза в наличието на партньор, който е винаги готов и склонен да закупи донесеното от вас? Не виждате полза в гарантираното получаване на най-добрите цени, без значение от големината на товара ви? Когато разполагате с партньор на брега, няма да ви се налага да разпродавате всичко в рамките на ден или два. Един подобен партньор би разполагал с възможността да складира товара и да го изкарва на пазара единствено сред най-благоприятни условия. Как да ви кажа, капитан Кенит, когато пристигнете в някое пристанище и продадете сто бъчви ром наведнъж, количеството на товара превръща качеството в нещо обичайно. Един партньор със склад би задържал същите тези бъчви и би продавал само по няколко наведнъж, с което би увеличил цената им. Има и нещо друго. Един партньор не би продал тези бъчонки в Заграба. Че защо да прави подобно нещо? Достатъчно е той да разполага с един малък кораб, за да обхожда околните острови и поселища, да изгражда пазар. А веднъж или дважди годишно същият този кораб би могъл да пътува до Бингтаун, да речем, или дори до Джамаилия, където да продава най-качествените продукти от последната година на тамошните търговци.

Соркор изглеждаше прекалено впечатлен. Кенит удържа желанието си да го сръчка с ботуша си; това само би прибавило и стреснат вид. Вместо това капитанът се отпусна в неудобния си стол.

— Всеизвестни неща — небрежно заяви той. — Вашите предложения далеч не са нещо необичайно, Фолдин.

Фолдин кимна несмутимо.

— Много от забележителните идеи далеч не са необичайни. Те просто се превръщат в уникални когато хората, които притежават способността да ги въведат, се съберат. — Той замълча, претеглящ следващите си думи. — Из Заграба се говори, че вие имате амбиции. Амбиции, които, ако ми позволите да добавя, далеч не са необичайни. Вие искате да се издигнете. Някои изричат думата крал и се подсмихват. Но аз не съм от тях. Аз не съм изричал тази дума в предложението си към вас. Но в подобно съдружие човек би могъл да се издигне до позиция, притежаваща подобно влияние и богатства. С или без кралско название. Думи като тези имат тенденцията да смущават людете. Но аз смятам, че вие не се стремите към конкретната дума, а към самото съответстващо ѝ съществуване.

И Фолдин се облегна назад, приключил. Удивеният поглед на Соркор подскачаше между капитана и домакина. Едно беше да чуе капитана си да говори за жажда за власт. Съвсем друго беше да открие, че един почитан посредник приема тези думи на сериозно.

Кенит внимателно облиза устни и хвърли поглед към амулета си. Дребното личице се хилеше; то му намигна и прилепи устни като подкана към мълчание. Капитанът с мъка отклони поглед от него. Той установи, че е престанал да се обляга.

Сега пиратът успокои лицето си и отклони поглед от дървената главица.

— Онова, което предлагате, далеч не е свързано с обикновена търговия — каза той, загледан във Фолдин. — Повече от веднъж вие споменахте партньорство. Сътрудничество. Партньор, скъпи ми Фолдин, е дума, на която аз и моят първи помощник отдаваме много специално значение. До този момент двамата с него сме я употребявали единствено по взаимен адрес. Защото ние с него сме хора, които познаваме истинската същина на тази дума. Партньор. Сами по себе си парите не са достатъчни, за да го осигурят.

Кенит се надяваше, че Соркор няма да пропусне това напомняне за взаимна лоялност. Що се отнася до Фолдин, той бе започнал да придобива сепнат вид, затова капитанът му се усмихна.

— Но ние все още сме склонни да ви изслушаме. — И Кенит се облегна назад.

Прекупвачът бавно си пое дъх и погледна гостите си преценяващо.

— Разбирам какво правите, господа. Вие акумулирате не само богатство, но и влияние. Верността на хората ви и силата на корабите се намират зад тази вярност. Но онова, което аз имам да ви предложа, бива трупано далеч по-трудно. То е нещо, което само времето може да предостави. — Той замълча, за да подчертае следващата си дума. — Порядъчност.

Соркор объркано погледна капитана си. Кенит му направи почти незабележим жест. Почакай, напътстваше движението на ръката му. Не променяй нищо.

— Порядъчност? — Кенит прибави известен присмех в повтарянето си.

Фолдин мълчаливо прочисти гърло и рискува.

— За да придобиете желаното от вас, сър, вие трябва да уверите хората. Нищо не закрепва мнението на едно общество по-добре от порядъчността. Ако ми позволите известна дързост, с тукашното общество вас нищо не ви свързва. Нито дом, нито земя, нито съпруга или семейство. Вие не притежавате никакви кръвни връзки с онези, изграждащи този град. Някога тези неща не са били от значение. Тогава всички ние сме били избягали роби, прокуденици, дребни престъпници, длъжници, бунтовници. — Той изчака двамата му гости да кимнат неохотно, преди да продължи. — Но това, господа, е било преди едно-две поколения.

В гласа му започваше да се долавя вълнение.

— И съм убеден, че и самите вие споделяте видяното от мен. Времената ни променят. Самият аз съм тук от двадесет години. Моята съпруга е родена в този град, децата ми също. Ако искаме от тукашната кал и нейните бараки да изникне истинско общество, то ние ще бъдем неговата основа. Ние и останалите като нас. И онези, които са се присъединили към нашите семейства.

Кенит не бе доловил някакъв сигнал от страна на домакина, но знак несъмнено имаше, защото домакинята и две млади момичета се появиха точно в този момент, понесли подноси с хляб, плодове, пушено месо и сирене. Чертите на търговеца веднага личаха в лицата на младите жени: това бяха дъщерите му. Неговите чипове върху игралната маса; негов ключ към порядъчност. Те не бяха курви. Те не посмяха да погледнат към Кенит, но едната срамежливо се усмихна към Соркор и го погледна изпод вежди. Капитанът прецени, че те са най-вероятно и девствени, и никога не са крачили по улиците на Заграба без зоркия поглед на майчица. Освен това те не изглеждаха зле. Дуржа все още личеше в бледата им кожа и руса като мед коса, но очите им бяха тъмнокафяви и издължени. И двете бяха пухкави като узрял плод, с пълнички ръце. Те оставиха донесеното пред гостите и майка си.

Соркор бе свел очи към чинията си, но замислено дъвчеше долната си устна. Неочаквано той дръзко се загледа в една от сестрите. Тя се изчерви в отговор и не го погледна право в очите, но и не се извърна. По-малката надали беше на повече от петнадесет, а сестра ѝ надали надхвърляше седемнадесет години. Те бяха гладки и недокоснати, жив отклик от един нежен свят, където жените бяха нежни и тихи и с отдаденост се грижеха за съпрузите си. Свят, за какъвто много мъже вероятно мечтаеха, помисли си Кенит. Очевидно Соркор бе един от тях. Каква друга награда би могла да бъде по-недостъпна за един белязан и татуиран пират от доброволната прегръдка на една девица с млечнобяла кожа? Най-недостижимото винаги беше и най-желано.

Фолдин се престори, че не забелязва как един от посетителите оглежда дъщеря му. Вместо това той възкликна:

— Нека оставим работата за момент, господа, и да се подкрепим. Предоставям ви гостоприемството на дома си. Ако не се лъжа, с моята съпруга вече се познавате. А това са дъщерите ми, Алисъм и Лили.

Всяка от девойките кимна в отговор на името си. Те се бяха настанили между родителите си.

Тези двете, размишляваше Кенит, бяха само първото предложение от Заграба. Може би не най-доброто. А и никъде не беше казано, че порядъчността трябва да бъде предоставена от Заграба. Из околните острови съществуваха и други пиратски пристанища. С други прекупвачи, по-заможни от Фолдин. Нямаше нужда Кенит да бърза с избора си. Никаква.

Слънцето бе изминало голяма част от своя път, преди Кенит и Соркор да изникнат от дома на Фолдин. Капитанът бе продал товара си с голяма печалба; и нещо повече, той бе сторил това, без да се обвързва категорично. След като жените бяха се оттеглили, Кенит бе заявил, че макар ползите от подобно партньорство да са неоспорими, никой не би могъл да бъде достатъчно безсърдечен, за да избързва в други аспекти на подобен съюз. Фолдин бе останал с привилегията да знае, че ще има възможността първи да наддава за стоките, които Мариета докараше в Заграба. Той беше достатъчно опитен търговец, за да види, че това е лошо предложение, но достатъчно мъдър, за да разбере, че за момента по-добро няма да получи. По тази причина домакинът се бе усмихнал сковано и бе приел.

— Почти се виждаше как сумите щракат в главата му. Колко ли ще ни надплати за следващите ни три товара, за да ни увери в добрите си намерения? — шеговито се обърна Кенит към помощника си.

— По-малката… тя Алисъм ли се казваше, или Лили? — предпазливо запита Соркор.

— Не ги мисли — безсърдечно отвърна Кенит. — Сигурен съм, че ако името ѝ не ти хареса, Фолдин ще ти позволи да го смениш. — И той му връчи разплащателните дъсчици. — Вземи. Ще оставя ти да се погрижиш за товара. Не им позволявай да платят по-малко от обещаното и първо прибери парите, преди да им позволиш да разтоварят. Ще останеш ли на борда тази нощ?

— Разбира се — разсеяно отвърна едрият му спътник.

Кенит не знаеше дали да се навъси, или да се усмихне. Заместникът му можеше толкова лесно да бъде купен с обещанието за недокосната плът.

Капитанът се почеса по брадичката и се загледа в отдалечаващия се Соркор, като леко поклати глава подире му.

— Курви — тихо се поздрави той. — Те значително улесняват нещата.

С наближаването на вечерта бе излязъл вятър. Усещаше се, че зимата е съвсем близо; не по-късно от следващото новолуние тя щеше да се появи.

— Никога не съм обичал студа — промърмори Кенит.

— Никой не го обича — потвърди гласец. — Дори курвите.

Бавно, сякаш върху китката му е кацнало нервно насекомо, Кенит я повдигна. Той се огледа и се престори, че намества маншета си.

— И защо ми казваш това? — попита той.

— Прощавай. — И в подигравката си дървеното личице изглеждаше досущ като неговото. — Реших, че се обръщаш към мен. Просто се съгласявах.

— И зад думите ти не се крие допълнително значение?

Дребният талисман от магическо дърво сви устни в привиден размисъл.

— Не повече от твоите — каза личицето и състрадателно изгледа своя притежател. — Аз не зная нищо повече от теб, друже. Единствената разлика между нас е, че аз съм по-склонен да го призная. Опитай. Изречи гласно следните думи: Но в дългосрочен план една курва може да струва повече и от най-пропадналата жена.

— Какво?

— Моля? — Някакъв възрастен минувач се обърна към него. — На мен ли говорехте?

— Не, нищо.

Старецът се вгледа в него.

— Вие сте капитан Кенит, нали? От Мариета? Дето освобождава роби и ги праща да бъдат пирати?

Старецът носеше сюртук с разкъсани маншети; единият му ботуш бе започнал да се къса. И въпреки това той крачеше с достойнство.

Кенит кимна два пъти, а на последното питане отвърна:

— Така казват някои за мен.

Възрастният минувач се задави и изплю храчката си встрани.

— А пък други не харесват тази идея. Те казват, че вие ставате прекалено самонадеян. Прекалено много пирати означава, че плячката става по-малка. И освен това могат да раздразнят сатрапа достатъчно, за да го накарат да изпрати галерите си насам. Едно е да нападаш тлъсти търговски кораби, момчето ми. Но сатрапът получава дял от всички онези робски кораби. Не е хубаво да опразваш джобовете на човека, който поддържа бойните кораби, ако разбирате.

— Разбирам — сковано потвърди Кенит. Той възнамеряваше да убие стареца.

А онзи отново се изхрачи.

— Обаче аз казвам друго — продължи той с по-хриплив глас. — Аз казвам: само така! Набийте му го отзад, момчето ми, че и от мое име тласнете. Време е някой да му покаже на тоя сатрапин, че синьото мастило върху нечие лице не променя нищо. Аз, естествено, не бих споделил това с всеки срещнат. Някои биха се постарали да ме смълчат, ако ме чуеха да говоря подобно нещо. Но след като се натъкнах на вас, рекох да ви кажа: не всички, които си мълчат, са срещу вас. Тъй. Тъй.

И той отново се задави от болезнената си кашлица.

Кенит установи, че е пъхнал ръка в джоба си. Той извади сребърна монета и я подаде на стареца.

— Малко бренди би се отразило добре на кашлицата ви, сър. И ви желая приятна вечер.

Старецът изумено погледна монетата, преди да я повдигне към вече отдалечаващия се Кенит.

— Ще пия за ваше здраве, капитане!

— За мое здраве — промърмори Кенит. Веднъж започнал да си говори сам, беше трудно да спре. Може би това беше страничен ефект от произволния филантропизъм. Нали повечето лудости изникваха по двойки? Той прогони тази мисъл. Прекомерното мислене само водеше до отчаяние и чернота. По-добре беше да не мисли, а да бъде човек като Соркор. Най-вероятно и в този момент помощникът му си представяше изчервяващата се девица в леглото си. Макар че за него би било много по-добре просто да си купи жена, която може да се изчервява и да скимти убедително, щом това толкова му допадаше.

Капитанът бе отвлечен от тези си мисли при влизането си в публичния дом на Бетел. За такава хладна вечер пред нейната врата имаше необичайно количество изчакващи. Двама от тях бяха обичайните ѝ бабаити, наперени и ухилени по нормалния начин. Някой ден, обеща си Кенит, той щеше да се погрижи за тези им усмивки.

— Добър вечер, капитан Кенит — лениво предъвка единият.

— Добър вечер. — Той натърти отговора си, като му придаде съвсем различно значение. Един от изчакващите гръмна да се смее, разнасящ наоколо миризмата на уиски. Смехът на този безмозъчник се предаде и на другарите му.

Кенит се изкачи бързо по стълбите. Направи му впечатление, че тази вечер музиката звучи по-силно, по-настойчиво. Подир влизането си той изтърпя обичайните приготовления и кимна леко, преди да напусне преддверието.

Необичайните неща, посрещнали го в главния салон, го накараха да приближи ръка до дръжката на меча си. В помещението имаше прекалено много хора. Това беше необичайно, защото клиентите не се задържаха тук: Бетел не разрешаваше. Когато някой дойдеше да плати за курва, той отвеждаше въпросната в отделна стая, за да се наслаждава в усамотение. В крайна сметка това заведение не беше някакъв пропаднал моряшки бардак, където асортиментът да бъде пробно опипван. Бетел ръководеше истински публичен дом, отличаващ се с дискретност.

Но тази нощ въздухът бе натежал от миризмата на киндин, а сред канапетата, където седяха свободните курви, сега им правеха компания мъже. Усмивките на момичетата изглеждаха по-принудени, също като смеха им. Кенит веднага забеляза, че те често поглеждаха към Бетел. Този път нейните черни кичури бяха накъдрени и висяха сковано. Капчици пот бяха пробили слоя пудра върху челото и горната ѝ устна; от дъха ѝ ясно се долавяше миризмата на наркотик.

— Скъпи капитан Кенит! — приветства го тя с обичайната си изкуствена привързаност и се приближи с разперени ръце. Бетел задържа представата за прегръдка до последния момент, преди радостно да събере длани пред себе си. Ноктите ѝ бяха позлатени. — Само почакай да видиш какво съм ти приготвила!

— Бих предпочел да не изчаквам — раздразнено отвърна Кенит и огледа салона.

— Защото знаех, че ще дойдеш! — дърдореше тя. — Ние узнахме веднага, още когато Мариета изникна в залива. А много преди това бяхме чули за твоите приключения. Естествено, с удоволствие бихме изслушали разказа на самия им деятел.

Жената трепна с натежали мигли насреща му и намести гърди към пределите на притискащата ги дреха.

— Вече си запозната с обичайните ми изисквания — изтъкна Кенит, но тя бе хванала ръката му и я притискаше към огромната си гръд.

— Обичайното! — весело извика мадам. — То да върви по дяволите, скъпи ми капитане. Човек не идва в дома на Бетел за обичайното. Ела с мен. Само да видиш какво съм запазила…

В салона имаше поне трима, които следяха разговора им с повече внимание от учтивото. И никой от тях, бързо забеляза Кенит, не изглеждаше особено доволен, когато Бетел го повлече към един сводест вход. Любопитно и предпазливо, капитанът надникна отвъд прага му.

Тя или беше нова, или бе работила по време на предишните му посещения. За любителите на дребните и бледи жени тя би изглеждала смайваща. С големи сини очи и триъгълно лице с розови бузи. Устата ѝ бе дребна, с чувствени устни, начервени. Късата златиста коса бе стегната на къдрици. Бетел я бе облякла в бледосиня рокля, допълнена със златни бижута.

Младата жена се надигна от пискюлените възглавници, върху които седеше, и се усмихна очарователно насреща му. Нервно, но очарователно. Зърната ѝ бяха украсени с розова боя, за да изпъкват по-ясно през полупрозрачния плат на дрехата ѝ.

— Специално за теб, капитане — гальовно оповести Бетел. — Сладка като мед и красива като кукличка. В най-голямата ни стая. Предполагам, че преди това ще искаш да бъде донесена вечерята?

Той се усмихна в отговор.

— Точно така. И ще искам да бъде поднесена в обичайната стая, последвана от обичайната ми жена. Аз не си играя с кукли, те не са ми интересни.

И Кенит се отправи към стълбището. През рамо той не пропусна да напомни:

— Накарай Ета да се изкъпе. И да не забравиш хубавото вино, Бетел.

— Капитане! — възрази тя. С нервност, която започваше да приближава страх. — Моля те. Поне опитай Аворета. Ако тя не ти хареса, няма да ти искам пари.

Кенит бе започнал да се изкачва.

— Тя не ми харесва, така че няма да има нужда да плащам за нея.

Кръстът го болеше от напрежение. Той бе забелязал плам в очите на мъжете по време на изкачването си.

Между първия и останалите етажи стълбището бе разделено от врата. Кенит я затвори след себе си и бързо се изкачи до следващата площадка, където, под светлината на самотен фенер, се извиваше стълбището. Именно край този ъгъл капитанът остана да изчаква — безшумно изтеглил меч и нож. След секунди вратата под него тихо се отвори и отново се затвори. По дочуващите се предпазливи стъпки той можа да прецени, че изкачващите се са поне трима.

Кенит се усмихна мрачно. За предпочитане беше той да ги посрещне тук, на закрито и тясно, отколкото сред мрака на улицата. С малко късмет щеше да повали поне един.

Не му се наложи да чака дълго: нападателите горяха от нетърпение. Когато първият изникна иззад ъгъла, мечът на Кенит разсече гърлото му. Проста работа. В добавка капитанът го блъсна назад, към другарите му. Раненият залитна назад, гълголещ, и рухна върху останалите. Кенит се хвърли подире им, включвайки и лампата в изненадващата си атака. Залети от парчета горещо стъкло, светилно олио и бъдещ труп, оцелелите започнаха да ругаят в мрака. Капитанът направи няколко слепи замаха в тъмното, за да окуражи оттеглянето на нападателите си. Той се надяваше, че умиращият ще е рухнал в краката им. Излишно би било да го намушква отново, затова Кенит съсредоточи ударите си по-високо и бе възнаграден с два отделни болезнени вика. Разстоянието и затворената врата най-вероятно щяха да ги приглушат. Той бе сигурен, че още изненади го очакват и горе; не биваше да разваля очакването им.

Тримата му противници се блъснаха в долната врата. При този знак Кенит отново се хвърли напред, замахващ и с нож, и с меч. Тук той имаше предимство, защото от него се искаше единствено да напада, докато противниците му трябваше да внимават да не се ранят взаимно. Един от тях припряно търсеше дръжката на вратата, но явно не можеше да я открие, защото изруга. В края усилията му доведоха до успех, макар и само за да позволят на него и на умиращите му спътници да се изсипят на площадката. Застанала в подножието на стълбището, Бетел се вторачи в тях ужасено.

— Плъхове — осведоми я Кенит. Един бърз замах на меча му се убеди, че и третият противник ще умре. — На стълбището имаше гризачи. Трябва да бъдеш по-взискателна към хигиената, Бетел.

— Те ме принудиха! Те ме принудиха. Аз се опитах да ти попреча да се качиш. Знаеш, че го сторих!

Кенит отново затвори вратата, приглушавайки воплите ѝ. Дано това хленчене не бе достигнало до горния етаж. Безшумен като котка, той за втори път се отправи нагоре по стълбището. Пред последната врата пиратът спря. Ако противниците му бяха чули суматохата — не, ако бяха достатъчно хитри — те щяха да са оставили човек да чака пред нея. Той отмести резето, стисна оръжията си и безшумно избута преградата, напредвайки колкото се може по-безшумно. Там беше пусто.

Вратата на обичайната му стая бе затворена, а отвъд долитаха шепнещи гласове. Мъжки гласове. Значи следващите нападатели бяха поне двама. Нямаше съмнение, че те са го видели през прозореца. Защо тогава не бяха слезли, за да го пресрещнат? Може би защото очакваха другарите си да го надвият и да го завлекат в тази стая.

След миг размисъл пиратът рязко потропа.

— Пипнахме го! — дрезгаво извика той. Някакъв глупак действително му отвори. Кенит се постара това да бъде последната глупава постъпка в живота на наивника, като заби ножа си в стомаха му и го тласна нагоре с цялата си сила. Уви, острието не нанесе желаните от него щети; по-лошо, то се заплете в ризата. Кенит бе принуден да го изостави. Той блъсна наръгания и скочи да посрещне следващия си противник. Мечът му умело посреща оръжието на Кенит, отклони намушкването му и на свой ред атакува. Този човек беше фехтовчик, осъзна капитанът, докато отклоняваше насочената към гърлото му маневра. С криворазбрано усещане за галантност и умение.

Кенит хвърли бърз поглед из стаята. В нея имаше още един човек, спокойно настанен в креслото пред огъня. В ръката си той държеше чаша бордо, но същевременно демонстрираше и достатъчна съобразителност да отпусне другата си ръка върху оголения меч, лежащ в скута му. Ета лежеше върху кревата, гола. И тя, и завивките бяха окървавени.

— Крал Кенит пристига да се притече на помощ на своята дама — отбеляза седналият и с чашата посочи към курвата. — Не мисля, че тя е готова да те приеме сега. След деня, който ние прекарахме с нея, тя е… неразположена.

Това подмятане целеше да го разсее: и почти успя. Смущаващо обстоятелство. Не, измъчващото го чувство представляваше обикновен гняв — тези негодници му бяха отнели едно от малкото чисти и приятни убежища. Кенит никога повече нямаше да може да се отпуска при идването си тук.

Част от съзнанието му си отбелязваше долитащите откъм улицата викове. Пристигаха още от противниците му. Той трябваше да се разправи бързо с настоящия си съперник, а после да се погрижи и за седящия. Но нещата не се развиха според този му замисъл, защото остроумничещият остави чашата си и на свой ред нападна Кенит. Той поне не беше достатъчно глупав, за да смята, че галантността може да има нещо общо с убиването. А от своя страна Кенит не беше толкова глупав да смята, че би могъл да има голям шанс срещу двама мечоносци. Искаше му се да не беше оставял дългия си нож в корема на първия.

Това беше глупав момент да умре, каза си той, докато отбиваше едното острие с меча си, а другото отклоняваше с ръкав. Дебелият плат на дрехата усвои по-голямата част от атаката. Нападателят му веднага измени тактиката си и започна да залага на разсичания вместо на намушквания. Кенит трябваше постоянно да отстъпва пред двойната заплаха, без да получи възможност за нещо различно от отбрана. Двамата му противници се смееха и весело си подвикваха един на друг — нещо за крале, роби и курви. Кенит не ги слушаше; той не можеше да си позволи да се вслушва, защото и секунда разсеяност би се оказала фатална. Цялото му внимание бе насочено към двете остриета и двамата противници, които си служеха с тях. И той осъзна, че е настъпило време да решава. Да ги накара да го убият сега, бързо, или да се сражава до последно, рискувайки бавна и подигравателна гибел?

Той бе не по-малко сепнат, когато юрганът рязко обгърна единия от противниците. Нападателят не получи възможност да се освободи, защото тази атака бе последвана и от останалите чаршафи. И от възглавниците. Платът обгърна вражеските мечове и се заплете в краката им. Единият се оказа покрит с чаршаф, като ходещ труп. Подходящо, каза си Кенит. Неговият меч разсече лененото покривало; при отдръпването на мястото на разсеченото започна да разцъфва ален цвят. А Ета, пищяща и ругаеща, сграбчи пухения дюшек и се хвърли към последния нападател. Кенит бързо доуби наръгания. Междувременно Ета бе напипала главата на другия противник и методично я стоварваше в пода. Изпод покривката долитаха приглушени викове; онзи се мъчеше да се освободи. Капитанът небрежно се погрижи и за него, заравяйки острието си от лявата страна на гърдите му. Чаршафът престана да се мята. Ета продължи да блъска главата му в дъските.

— Вече можеш да спреш — изтъкна Кенит. Тя рязко престана, но звукът не спря.

И двамата се обърнаха към кънтящите по стълбището стъпки. Ета, приклекнала гола над жертвата си, несъзнателно оголи зъби — това допълни приликата ѝ с подивяла котка. Кенит бързо започна да си проправя път през тела и завивки, за да залости вратата. Той се опита да я тръшне, но трупът на първия противник попречи. Капитанът го изблъска встрани, само че не успя да повтори опита си със затварянето: изритана, вратата отхвърча и се удари в стената. Капитанът успя да я улови, преди тя да се е стоварила в лицето на изникналия Соркор.

Лицето на заместника му бе почервеняло от тичане. Същото се отнасяше и за останалите пирати, които дотичаха зад него.

— Един старец… — задъхано каза той. — Дойде при кораба. Каза, че може би имате неприятности тук.

— Това се казва добре похарчена сребърна монета — отбеляза гласец. Соркор погледна към Ета, решил, че тя е проговорила, и смутено извърна очи от голата и окървавена жена. Със залитане тя се изправи, загледана в нахлулите. И неловко се приведе, за да придърпа едно от одеялата пред себе си. Този ѝ жест отви неподвижната ръка на труп.

— Неприятности — сухо повтори Кенит. — Малко. — Той прибра меча си и посочи към трупа до вратата. — Би ли ми подал ножа?

Соркор приклекна до мъртвеца.

— Вие бяхте прав — ненужно каза той. — В града е имало и такива, които не са били доволни от нас. Някои са били разгневени. Това Рей ли е? От Морската лисана?

— Не зная — призна Кенит. — Той така и не ми се представи.

Капитанът се приведе, за да отгърне останалите мъртъвци.

— Рей беше — промълви Ета с разцепени устни. — Познавам го.

Тя си пое дъх и продължи:

— Всички те бяха от екипажа на Морската лисана. — Проститутката посочи към мъжа, чиято глава тя бе блъскала о дъските. — Това беше техният капитан. Скелт. Те непрекъснато казваха как щели да ти покажат, че всеки пират е крал на себе си. И че нямали нужда от теб. И че ти не би могъл да се разполагаш с тях — додаде тя с по-тих глас.

— Общо шестима — удивено отбеляза един от хората на Кенит. — Капитанът самичък е надвил шестима.

— Колко бяха онези отвън? — любопитно попита Кенит, докато си прибираше ножа.

— Четирима. Десет срещу един. Големи храбреци, нали? — процеди Соркор.

Капитанът сви рамене:

— Ако аз исках да се убедя, че някой ще бъде убит, щях да постъпя по същия начин. — И той се усмихна към заместника си. — И въпреки това те не успяха. Десетима. Те наистина се страхуват от мен, щом прибягват до такива мерки.

Усмивката му продължаваше да нараства.

— Власт, Соркор. Другите ни виждат, че я натрупваме към себе си. Този опит за убийство е доказателство, че ние напредваме към целта си. — Кенит осъзна, че хората му го гледат. — И отвеждаме и екипажа си заедно с нас — увери ги той, кимвайки. Петимата пирати, доведени от Соркор, се ухилиха насреща му.

Помощник-капитанът прибра оръжието си и попита:

— Тъй. А сега какво?

Кенит се замисли за момент, преди да посочи към хората си.

— Вие двамата, вървете да обиколите кръчмите и бардаците. Заедно. Намерете другарите ни и ги предупредете, тихомълком. Тази нощ ще бъде най-разумно всички да преспим на борда на Мариета, със зорка вахта. Двамата със Соркор също възнамеряваме да постъпим така. Но само след като се разходим из града, за да бъдем видени. И ви предупреждавам още отсега, кажете и на другите: никой да не се хвали с това. Разбрахте ли? За нас това не е случка, която да си заслужава разказването. Нека останалите да говорят вместо нас, така ще се разчуе по-бързо.

Хората му кимнаха и си размениха усмивки.

— Вие двамата — продължаваше Кенит — ще последвате Соркор и мен, докато обикаляме. Но не открито. Вие ще ни пазите и ще се ослушвате какво се говори за нас. Слушайте и помнете, защото после ще искам пълен доклад.

Другите двама също кимнаха. А Кенит се огледа. Имаше и още нещо, което той трябваше да стори. Нещо, което бе възнамерявал да стори.

Ета стоеше притихнала и го гледаше. Дребен рубин блестеше на ухото ѝ.

— Ти. — Капитанът посочи към последния моряк. — Погрижи се за жената.

Пиратът се изчерви, преди да пребледнее.

— Слушам, сър. А какво да направя, сър?

Кенит ядосано тръсна глава. Предстоеше му да свърши толкова много, а хората му го безпокояха за дреболии.

— Заведи я на кораба. Нека да ме чака в каютата ми.

Щом градът считаше Ета за негова, Кенит трябваше да я отдели. Той не биваше да оставя уязвими точки. Това ли беше всичко, запита се той, смръщил чело? Да.

Ета изтегли чаршафа от последното тяло. Изправена като кралица, тя омота окървавената завивка около раменете си. Кенит за последно огледа стаята, а после се обърна към хората си, които го гледаха с възхищение. Дори Соркор се усмихваше. Това пък защо?

Разбира се. Жената. Те бяха очаквали, че подобно клане ще е убило желанието му към нея. Тази му постъпка, която за тях доказваше противоположното, го бе издигнала още повече в очите им. Сластта никога не бе мотивирала Кенит; той не намираше насиненото женско тяло за привлекателно. Но те нямаше как да знаят това. Какво пък, нека си го мислят.

Той отново погледна към изчервения моряк.

— Погрижи се тя да получи топла вода, за да се окъпе. Нахрани я. И ѝ намери подходящи дрехи.

Изглежда тази случка означаваше, че Ета трябва да остане в каютата му. Нека поне бъде чиста.

Кенит улови погледа на Соркор.

— Чухте какво нареди капитанът — строго обяви помощникът му към подсмихващите се моряци. — На работа!

С две отсечени потвърждения назначените за вестоносци изчезнаха в стълбището. Онзи, комуто бе поверено да отведе Ета, прекоси стаята, поколеба се за миг и я вдигна на ръце. За изненада на Кенит тя благодарно се притисна към моряка. Капитанът, Соркор и последните двама поеха по стълбището, следвани от носената Ета.

На площадката те се натъкнаха на Бетел. Кършеща ръце, тя възкликна:

— Ти си жив.

— Така излиза — потвърди Кенит.

В следващите ѝ думи се съдържаше гняв.

— Да не си мислиш, че ще изведеш Ета?

— Именно — съгласи се капитанът през рамо.

— Ами всички онези трупове? — изпроводи ги писъкът ѝ.

— Тях можеш да задържиш — отвърна Кенит.

Докато биваше пренасяна отвъд прага, Ета хвана входната врата и я затръшна зад себе си.

Глава осемнадесета Малта

Всичко щеше да е минало прекрасно, ако не беше онзи дебел глупак Давад Рестарт.

Малта намери парите под възглавницата си в онази утрин, когато баща ѝ отплава. Сбитият почерк от бележката ѝ беше познат — тя го бе виждала в писмата, които майка ѝ получаваше от съпруга си. За моята вече не толкова малка дъщеря, пишеше татко. Зелената коприна ще ти подхожда най-много.

В кесийката тя откри четири златни монети. За стойността им девойката не бе сигурна; това бяха чуждестранни пари, от една от земите, които баща ѝ бе посещавал по време на търговските си пътувания. Но още при вида им се беше почувствала уверена в едно: те ще бъдат достатъчни за най-пищната рокля, която Бингтаун някога е съзирал.

В последващите дни, всеки път, когато я споходеха съмнения, Малта прочиташе кратката бележка и се успокояваше, че разполага с бащиното си позволение. И не само позволението, а и съдействието му. Парите доказваха това. По-късно майка ѝ щеше да заклейми това съдействие като съучастничество.

Майка ѝ беше толкова предвидима. Също като баба ѝ. Баба ѝ бе отказала да присъства на есенния бал, посочвайки продължаващия траур като причина. Това беше единственото оправдание, от което майка ѝ се нуждаеше, за да съобщи на дъщеря си, че семейство Вестрит няма да присъства на бала. Така че, бе рекла майка ѝ, разговорите за роклички и рокли ставаха излишни. Тя бе накарала Рейч да я учи да танцува; вече търсеха и добър наставник, който да я запознае с етикета. А до намирането му Рейч щеше да се нагърби и с тези задължения. Това било предостатъчно за една девойка на годините на Малта.

Остротата на майчиния ѝ тон в този разговор я бе изненадала. Когато Малта се бе престрашила да напомни за разрешеното от баща ѝ, собствената ѝ майка се бе нахвърлила отгоре ѝ едва ли не разгневена.

— Баща ти не е тук — студено изтъкна тя. — За разлика от мен. Аз най-добре зная какво е пристойно за едно младо бингтаунско момиче. Нещо, което и на теб би трябвало да е известно. Тепърва ще има предостатъчно време да бъдеш жена, Малта. Напълно естествено е, че тези неща са ти изключително интересни. Също както е естествено да си мечтаеш за красиви рокли и прекрасни вечери, в които танцуваш с красиви младежи. Но прекаленото любопитство и склонността… Те биха могли да те тласнат по пътя на леля ти Алтея. Довери ми се. Аз ще ти кажа кога е настъпило подходящото време. Ти още не можеш да разбереш, че този бал далеч не е свързан само с красиви дрехи и красиви момчета с блеснали очи. Аз съм жена от Бингтаун, бингтаунска Търговка, и познавам тези неща. За разлика от баща ти. Затова се успокой, за да не изгубиш онова, с което си се сдобила.

Тъй бе рекла майка ѝ и бе напуснала трапезарията, без да остави на дъщеря си възможност за възражения. Малта не би възразила. Тя вече бе решила, че не ѝ се налага да спори. Това само би събудило подозренията на майка ѝ и би я направило по-внимателна. Нямаше смисъл да усложнява ситуацията си по подобен начин.

Баща ѝ бе предложил зелена коприна. За щастие в морското сандъче на леля Алтея имаше достатъчно от този плат. Малта бе изгаряла от нетърпение да се запознае със съдържанието му, само че майка ѝ уморено бе заявила, че то не я касае. Сандъчето се бе оказало отключено — леля Алтея никога не си правеше труда да заключва. И тъй като леля ѝ със сигурност нямаше да ползва този плат, Малта не виждаше смисъл в изоставянето му. И друго — използвайки този плат, тя щеше да разполага с повече пари за самата изработка на роклята. Това беше проява на пестеливост. Нима баща ѝ не бе изтъквал, че това е полезно качество за една жена?

От Дело Трел тя се осведоми за името на добра шивачка. Малта се срамуваше от необходимостта да се обръща към приятелката си за нещо толкова важно, ала в случая просто се налагаше: майка ѝ и баба ѝ бяха толкова старомодни… Почти всички техни дрехи биваха кроени и шити у дома, от старата бавачка. Понякога дори те двете се включваха в шиенето. По тази причина нито един от тоалетите им не бе изработен в последния джамаилски стил. Те просто си харесваха дадена кройка на някой от приемите и я използваха като вдъхновение за следващата си рокля. Но съшитите по подобен начин дрехи винаги щяха да си останат копия. Никой не оставаше впечатлен от дрехите, с които се появяваха жените от рода Вестрит. Техните тоалети не бяха тласнали никого към обсъждане; не бяха вдъхновили ничии глави да се сведат в завистлив шепот отвъд ветрилата. Те бяха прекалено консервативни. И прекалено скучни.

Само че Малта нямаше никакво намерение да се проявява със сухостта на майка си, нито като мъжкаранестата си леля Алтея. Тя възнамеряваше да бъде тайнствена и вълшебна, свенливо сдържана и непознаваема и в същото време дръзновена и екстравагантна. Трудно ѝ беше да обясни всичко това на шивачката си, разочароващо стара жена, която неодобрително изсумтя над зелената коприна, донесена ѝ от Малта.

— Този цвят ще те накара да изглеждаш болнава — каза шивачката и поклати сивата си глава. — Розово, червено и оранжево, това са твоите цветове.

Възрастната жена все още носеше силния акцент на родната си Дуржа, който придаваше на думите ѝ тежестта на пророчество. В отговор Малта стисна устни и не каза нищо. Нейният баща беше Търговец, обиколил целия свят. Той много добре знаеше какви цветове отиват на жените.

Подир това възрастната Файла се зае да ѝ взема мерки, като през цялото време мърмореше, притиснала още неизползвани карфици между устните си. Тя отрязваше и наместваше хартиени форми около цялата Малта, без да обръща внимание на възраженията на девойката, които определиха деколтето като прекалено стегнато и полата за прекалено къса. По време на третото възражение Файла Карт изплю карфиците в ръката си и остро изгледа младата си клиентка.

— Да не искаш да приличаш на повлекана? На белезникава повлекана?

Малта безмълвно поклати глава. Тя се опитваше да си припомни как изглежда цветето повлекана.

— Тогава ще ме слушаш. Аз ще ти ушия хубава рокличка, за която мама и тате с радост ще ми платят. Разбрахме ли се?

— Но аз нося парите и сега. Мои собствени пари. Освен това искам истинска рокля, а не рокличка — възвърна смелостта си Малта.

Файла Карт бавно се отдръпна, разтриваща кръста си.

— Женска рокля? А кой ще носи тази рокля, ти или някоя жена?

— Аз. — Малта успя да запази гласа си спокоен.

Шивачката се почеса под долната устна. Там растеше космата брадавица.

— Не. — Тя бавно поклати глава. — Ти си прекалено малка. Ще изглеждаш глупаво. Ще ти ушия прекрасна рокличка. Никое друго момиче няма да има такава. Всички те ще се взират в теб, ще подръпват полите на майките си и ще им те показват.

Вместо отговор Малта рязко свали хартиените форми и ги остави да се свлекат на земята.

— Нямам намерение да се показвам интересна на момичетата — наперено каза тя. — Приятен ден.

И тя напусна магазина, отнасяйки плата със себе си, за да се впусне в собствено търсене. Да намери шивачка, която ще изпълни нейните желания. За момент тя не можа да не се почуди: дали Дело Трел не я беше изпратила умишлено при тази отвратителна старица, загатвайки, че на приятелката ѝ все още се полага да носи колосани момичешки роклички? В последно време Дело бе започнала да се надува и с навирен нос да намеква за много неща, които Малта — малката Малта — просто не би могла да разбере за сегашния ѝ живот. Сякаш двете не бяха другарували още от прохождането си!

Младата шивачка, на която Малта се спря, носеше пола, напомняща дълъг копринен шал, едновременно обгръщащ и загатващ силуета на краката ѝ. Тя не се впусна да мърмори за цвета на плата, не се и опита да опакова клиентката си в хартия. Вместо това шивачката бързо ѝ взе мерки и започна да говори за неща като пеперудени ръкави и как умело разположената дантела би могла да придаде пълнота към развиващата се девическа гръд. Малта бързо разбра, че е направила добър избор. У дома тя се бе прибрала едва ли не пърхаща от щастие, оправдавайки закъснението си с невъзможност да открие свободна кола.

Този ѝ правилен избор отключи цяла лавина късмет. Шивачката имаше братовчед, който изработваше бални обувки; тя изпрати Малта при него, когато девойката се отби за втората проба. Освен това тя ѝ напомни за нуждата от бижута. И ѝ обясни, че самата стойност на бижутата не е толкова важна, колкото ефектът, пораждан от проблясъка им. Стъклените имитации щяха да свършат същата работа като истински скъпоценни камъни; а с бюджет като своя Малта можеше да си позволи от най-големите. Тези бижута също бяха осигурени от роднина — този път братовчедка, която дойде да покаже стоката си по време на третата проба. При посещението за последната проба на роклята и обувките, и бижутата бяха готови. Шивачката Терител бе достатъчно любезна да ѝ покаже как да гримира устните и очите си в съответствие с последната мода. И дори продаде на девойката някои от собствените си гримове. По-голям късмет Малта трудно би могла да извади.

— Да видя мечтата си осъществена — това си струваше всяка монета — каза ѝ Малта и с радост ѝ връчи кесийката, осигурена от баща ѝ. Това се бе случило два дена преди бала.

Бяха ѝ необходими и здрави нерви, и изобретателност, за да успее да отнесе у дома опакованата в хартия рокля и да я скрие успешно от майка си. И от бавачката. Въпросната старица вече не получаваше достатъчно работа — Силдин бе станал прекалено голям, за да бъде обучаван от нея — и непрекъснато се тътреше по петите на Малта. Цялото онова почистване, което тя правеше в стаята ѝ, в действителност беше оправдание за ровене из вещите ѝ. На всичкото отгоре възрастната жена си позволяваше да ѝ задава въпроси за неща, за каквито една слугиня нямаше никакво право да ѝ държи сметка. Откъде си взела този парфюм? Майка ти знае ли, че ще излизаш с тези обици?

Решението се бе оказало просто: Малта възложи на Рейч да съхранява опакованата рокля, бижутата и обувките в стаята си. Неотдавна Роника бе поверила на Рейч цяла стая — с изглед към градината с езерцето. Малта не знаеше с какво Рейч е заслужила това уединение, но в този случай то се оказа полезно. Тя можеше да посещава робинята по всяко време, без това да събуди нечии подозрения. Нали все пак Рейч я учеше да танцува и я запознаваше с етикета.

Беше забавно, че една робиня знае тези неща. Дело и Малта често се смееха на това в кратките моменти, които двете прекарваха заедно. Разбира се, сега приятелката ѝ се смяташе за прекалено възрастна, та да прекарва времето си в компанията на някакво си момиченце. Ала това щеше да се промени веднага щом Малта се представеше като жена.

Отново Рейч щеше да бъде тази, която да ѝ помогне с обличането в навечерието на бала. Малта не я беше предупредила — това само би дало на робинята прекалено време за размисъл и възможност да изтича при майка ѝ или при баба ѝ. Вместо това девойката просто отиде при нея, поиска оставения на съхранение пакет и ѝ нареди да ѝ помогне да се приготви. С чудата усмивка жената се бе съгласила. Малта получи възможност да се убеди в полезността на напълно покорна слугиня.

Вече преоблечена, тя се настани пред малкото огледало на Рейч, за да си сложи бижутата (внимателно, едно по едно) и да се гримира. Тя очерта краищата на ушите си и меката им част в цвета, красящ клепачите ѝ. Получилият се ефект изглеждаше едновременно екзотичен и примамлив. Робинята я наблюдаваше изумено. Очевидно тя бе удивена, че Малта притежава подобни умения.

Когато поръчаната по-рано от Малта кола пристигна, Рейч изглеждаше само леко притеснена. Тя се осведоми къде отивала младата господарка, а Малта отвърна, че отивала да посети Китън Шайев. Родителите на Китън поканили кукловод, който да развлича нея и братчето ѝ, докато те са на бала. Беше всеизвестно, че глезенът на Китън още се възстановява след онзи инцидент с понито. Тъй като и тя, и Малта щяха да пропуснат бала, поне да си правели компания.

Малта изрече тези лъжи с пълна увереност. Рейч повярва напълно, кимна усмихнато и каза, че несъмнено Китън нямало да скучае. Единственото неудобство бе тъмното зимно наметало, което Малта трябваше да носи по пътя: то не си подхождаше с тази прекрасна рокля. Само че девойката не можеше да допусне да напраши дрехата си, нито да позволи да бъде видяна с нея преди самия прием. Традиционният начин на пристигане не включваше наемна кола. Всички останали щяха да пътуват със семейните си карети или да яздят най-скъпите си коне. В този случай тя беше безсилна. Най-расовият ѝ кон представляваше тлъстичкото пони, което двамата със Силдин яздеха. Тя напразно бе умолявала за собствено животно. Както винаги, майка ѝ беше отказала, заявявайки, че семейната кобила е най-подходяща за подобни уроци. Тази кобила бе по-възрастна от Малта. Дори и ако тя бе искала да използва крантата, не би могла да я изведе от конюшнята по това време, без майка ѝ да чуе. Пък и с подобна рокля не би подобавало да язди.

Въпреки всичко, въпреки тежкия подплатен плащ, който накара лицето ѝ да се изпоти в топлата нощ, въпреки грубоватата песничка, която кочияшът очевидно намираше за страшно забавна, въпреки беснеенето, на което щеше да се отдаде майка ѝ впоследствие, Малта се чувстваше страшно развълнувана.

— Аз отивам на бала. Аз наистина отивам на бала — повтаряше си тя. Прекрасно беше това усещане за контрол над собствения си живот. До този момент тя не бе осъзнавала степента, в която ѝ е омръзнало да стои затворена у дома под задушаващата сянка на майка си. Майка ѝ беше толкова улегнала, сдържана и предвидима. Тя никога не предприемаше нещо, което не би било очаквано от нея.

В продължение на изминалата година, по време на боледуването на дядо ѝ, този дом се бе превърнал във възможно най-скучното място на света. А и преди това той не би могъл да бъде определен като забавен. Той изобщо не приличаше на домовете на останалите. Другите Търговски семейства организираха приеми. Сред тях дори имаше хора, които не ограничаваха поканените само до останалите Търговци, а приветстваха и семействата на новодошлите. Неотдавна Бекъртови бяха си изкарали една удивителна вечер в компанията на жонгльорска трупа, наета от семейство новодошли. Полия Бекърт ѝ бе разказвала на следващия ден за младите момчета от трупата, които били облечени единствено с препаски и подмятали във въздуха стъклени топки, факли и ножове. Подобни прояви никога не се случваха в дома Вестрит. Понякога баба ѝ канеше някаква друга възрастна Търговка, с която седяха по цял ден сами, бродираха, отпиваха вино и се убеждаваха взаимно в предимствата на миналото. Но дори и тази старица бе престанала да идва: когато болестта на дядо ѝ се беше влошила, баба Роника беше престанала да кани гости. И в продължение на година под този покрив се бяха наслоявали униние и мрачина. Майка ѝ дори беше спряла да свири на арфа вечер. (Макар че самите изпълнения не липсваха особено на Малта. Всеки път, когато Кефрия сядаше да свири, тя се опитваше да учи и дъщеря си. Не, благодаря. Подръпването на струни не се вписваше в Малтината представа за забавление.)

— Спри тук! — просъска тя към кочияша, а подир това ѝ се наложи да повтори по-силно. — Спри тук. Ще продължа сама. Казах да спреш, идиот такъв!

Той почти бе навлязъл в светлината на факлите пред входа, преди да спре. И дори си позволи да се изсмее на гнева ѝ. Тя му плати точно колкото се полагаше, без никакъв бакшиш. Да видим дали и това ще му е весело. Кочияшът си отмъсти, като не ѝ подаде ръка, за да слезе. Но пък тя не се нуждаеше от подобна помощ; тя беше млада и ловка, а не някаква си саката старица. При слизането Малта за момент настъпи роклята си, но не я разкъса и не се спъна.

— Ела да ме вземеш в полунощ — важно се разпореди девойката. Това беше ранен край, но макар да не ѝ се искаше да го признава, Малта не искаше да разгневява майка си прекомерно. Едно нейно закъснение би разгневило и баба ѝ. Освен това малко след полунощ маските биваха сваляни, а тази стряскаща част от приема никога не се бе харесвала особено на Малта.

Една година, когато тя бе на седем, представителят на Дъждовните земи бе свалил маската си. Малта бе останала поразена от видяното. Той бе изглеждал като дете, започнало с обичаен растеж, но с течение на времето придобило чудата костна структура и издутини, които може би приютяват необичайни органи. С удивление тя бе гледала как дядо ѝ стиска ръката му и го обявява за свой брат. В продължение на много нощи тя бе измъчвана от кошмари, породени от видяното, но винаги се бе успокоявала с мисълта за проявената от дядо ѝ храброст. Тя също не биваше да се страхува от подобни чудовища. И все пак…

— Точно в полунощ — повтори тя.

Коларят многозначително погледна към скромните монети в шепата си.

— На всяка цена, млада госпожице — саркастично отвърна той и пришпори коня си. Докато копитата заглъхваха, Малта бе споходена от моментно неспокойство. Ами ако той не се върнеше? Тя не можеше да си представи да се прибира пеша посред нощ, още по-малко с дълга рокля и бални пантофки.

Девойката решително прогони тази мисъл. Нищо, нищо нямаше да ѝ попречи да се наслади на тази нощ.

Пред Залата на Търговците вече спираха карети. Малта бе виждала тази постройка и преди, много пъти, ала тази вечер сградата изглеждаше особено голяма и внушителна. Факленото сияние придаваше на мрамора почти кехлибарен оттенък. От всяка карета слизаха гости, по двойки или цели семейства, облечени в най-скъпите си дрехи. Разкошните рокли на дамите шумоляха над паважа. Момичетата носеха сред косите си последните от цветята на сезона, а момчетата бяха спретнати и сресани до невъзможност. А мъжете… известно време Малта остана в сенките и ги разглеждаше почти ненаситно. Те слизаха от каретите или скачаха от седлата. На бащите и дядовците тя не обръщаше никакво внимание. Очите ѝ следяха единствено младите съпрузи и ергените, които с размах демонстрираха необвързаността си.

Тя ги наблюдаваше и размишляваше. Как ли една жена правеше своя избор? Те бяха толкова различни, а жената можеше да избира само веднъж. Или два пъти, ако съпругът ѝ умреше преждевременно и я оставеше вдовица във възраст, в която тя все още можеше да добие деца. Ако една жена обичаше своя спътник истински, тя никога не би пожелавала подобно стечение на обстоятелствата, без значение от любопитството ѝ. И все пак това не ѝ изглеждаше справедливо.

Пред залата рязко спираше черен кон, впил копита сред паветата. Това беше Род Каерн. Косите му се стичаха по гърба като черен водопад, лъскав като гривата на коня му. Раменете му опъваха кройката на сакото му. Той имаше остър нос и тесни устни. Дело бе потръпнала, когато двете бяха разговаряли за него. Той е зъл, авторитетно бе казала тя. И мълчаливо бе подбелила очи, когато Малта я бе попитала какво има предвид.

Малта бе изпитала завист, задето приятелката ѝ знае подобни неизвестни на нея неща. Братът на Дело често канеше приятелите си на вечеря; Род бе един от тях. Защо Малта не можеше да има по-голям брат като Керуин, който ходеше на лов и имаше удивителни приятели, вместо глупавия Уинтроу, чиято жреческа роба приличаше на бабешки пеньоар и чието лице си оставаше по бебешки гладко?

Погледът ѝ следеше наперените стъпки на Род. Той рязко спря и с дълбок поклон направи път на една млада невяста. Нейният съпруг не изглеждаше никак доволен от тази проява на галантност.

А пред входа вече спираше поредната карета. Изрисуваният върху вратата ѝ родов герб показваше, че тя е собственост на семейство Трентор. Бели коне бяха впрегнати в нея; над главите им се развяваха щраусови пера. Пред погледа на Малта семейството започна да слиза, най-напред родителите, облечени в изискано гълъбовосиво, а сетне и трите неомъжени дъщери, всичките облечени в червеникаво злато и хванати за ръце — сякаш се бояха, че някой мъж ще се опита да ги открадне. Малта тихо изсумтя при вида им. Брат им Крион слезе последен. Той беше облечен в сиво, като баща си, но шалът му имаше по-златист оттенък от роклите на сестрите му. Тази вечер той бе избрал бели ръкавици. Крион навсякъде ходеше с ръкавици, които прикриваха белезите от изгоряло по ръцете му: като малък той бе паднал в огъня. Той се срамуваше от ръцете си и от стиховете, които пишеше. Тях Крион никога не четеше сам, а оставяше това на сестрите си. Косата му бе кестенява; по-рано лицето му бе изписано с лунички, а очите му бяха зелени. Дело бе доверила на Малта, че може би го обича. Някой ден, бе добавила тя, се надявала лично да чете последните му стихове. Той бил изключително нежна душа, с въздишка бе заключила приятелката ѝ.

Малта го наблюдаваше как се изкачва по стълбите и въздъхна на свой ред. Тя копнееше да се влюби. Копнееше да узнае повече за мъжете, да говори с разбиране за един или друг, да се изчервява при изричането на нечие име или да се навъсва в отговор на нечий тъмноок поглед. Майка ѝ грешеше! Грешеше с настояването си, че има достатъчно време, в което Малта да бъде жена, с настояванията си за изчакване. Годините, в които Малта можеше да бъде жена с избор, бяха прекалено малко. Твърде скоро жените се омъжваха и наедряваха от носените деца. Малта не мечтаеше за покорен съпруг и множество люлки. Тя жадуваше за изживявания като това, за тези нощи в сенките, за тези си копнежи. И за вниманието на мъже, които не можеха да я обявят за своя собственост.

Е, това нямаше да се случи, ако тя останеше да се крие в сенките. Малта решително сне наметалото си, сгъна го и го хвърли под един храст, за да го прибере на излизане. Почти ѝ се искаше майка ѝ и баба ѝ също да бяха дошли, за да може тя да пристигне с карета; да бъде уверена, че пътуването не е развалило прическата ѝ или грима ѝ. Във въображението си тя се появяваше заедно с цялото си семейство и красивият ѝ баща протягаше лакът към нея, за да я придружи до вратата. Ала тази моментна представа доведе със себе си и образа на смутения и дребен Уинтроу, тътрещ се подире им в кафеникавия си жречески пеньоар, и майка ѝ, облечена в строга и затворена рокля. Представата я накара да трепне. Тя не се срамуваше от близките си. И би се радвала на присъствието им, стига те да знаеха как да се държат и обличат. Нима тя не бе молила майка си отново и отново за този бал? Само за да получи отказ. Налагаше се Малта сама да пристъпи в живота като жена. Девойката щеше да стори това храбро, като допуска само отсянка на мъката и самотата ѝ да изникне върху лика ѝ. Тази нощ щеше да бъде посветена на смеха, радостта от живота и очарованието, разбира се, но в един момент на разкриване нечий разбиращ поглед щеше да я докосне и да познае немарата, на която близките ѝ я бяха осъдили.

Тя бавно си пое дъх и закрачи към светлината и разтворените в приветствие двери.

Конете на Трентор вече се отдалечаваха. Мястото на тяхната карета вече биваше заемано от друга семейна кола. Семейство Трел, осъзна Малта, сепната и същевременно възторжена. С тази карета щеше да пристигне Дело, уви, придружавана от родителите си и Керуин. Ако Малта се срещнеше с тях пред входа, родителите на Дело несъмнено щяха да попитат за майка ѝ и баба ѝ. А тя още не беше готова да дава подобни обяснения. Но пък от друга страна щеше да бъде забавно да влезе в залата, хванала Дело под ръка — две смайващи млади жени от Търговски родове, пристъпващи заедно в обществото.

Девойката направи още една крачка към каретата. Ако родителите и братът на Дело слезеха първи, Малта имаше шанс да повика приятелката си и да я накара да я изчака.

Родителите на Дело действително слязоха първи. Нейната майка изглеждаше зашеметяващо. Тя носеше рокля с умишлено изчистена кройка и тъмносин цвят. Раменете и шията стояха открити, красени единствено от сребърна верижка с парфюмни перли. Да можеше и майката на Малта да се появи с подобен тоалет, пък дори и само веднъж. Дори от разстояние се усещаше тежкото ухание на ароматните бижута.

Майката на Дело хвана съпруга си под ръка. Той беше строен и висок, облечен в тон с любимата си. Двамата започнаха да се изкачват по стълбите с достолепни крачки. Зад тях Керуин нетърпеливо изчакваше слизането на сестра си. Подобно на баща си, наследникът също носеше панталон и сако в син цвят, с лъскавочерни ботуши. На едното му ухо проблясваше златна обица, а черната му коса бе дръзновено извита в къдрици. Малта, свикнала да го вижда от години, в този момент гледаше на него по съвсем нов начин, породил леки тръпки. Никога преди той не бе ѝ изглеждал толкова красив. Тя копнееше да го смае с вида си.

Вместо това самата тя се оказа смаяна от вида на приятелката си. Роклята на Дело повтаряше цвета на майчиния ѝ тоалет, но приликата свършваше тук. Косата ѝ бе сплетена в обгръщаща плитка, украсена с цветя. Ръбът на роклята ѝ бе украсен с дантела, която придаваше дължина почти до средата на прасеца. Същата дантела красеше яката (висока) и ръкавите. Тя не носеше никакви бижута.

Малта не можа да се сдържи и се хвърли към приятелката си.

— Нали каза, че тази година ще бъдеш с истинска рокля! Каза, че така ти била обещала майка ти — на един дъх я приветства девойката. — Какво стана?

Дело я погледна тъжно. В следващия миг погледът ѝ придоби изумление; тя буквално зина.

Керуин покровителствено пристъпи пред сестра си.

— Не мисля, че вие бихте могли да познавате моята сестра — надуто заяви той.

— Керуин! — раздразнено възкликна Малта и изви врат леко встрани, за да надникне към озовалата се зад гърба му Дело. — Какво стана?

Приятелката ѝ гледаше още по-изумено.

— Малта? Това ти ли си?

— А кой друг? Кажи, майка ти да не би да си е променила мнението? — настояваше девойката. Неприятно подозрение започваше да си проправя път сред мислите ѝ. — Ти трябва да си ходила да пробваш тоалета си. Няма как да не си знаела, че няма да ти позволят да носиш рокля!

— Очаквах, че тази година ти няма да присъстваш! — изхленчи Дело. А Керуин Трел гледаше удивено.

— Малта? Малта Вестрит?

Неговият поглед я обхождаше по начин, който тя със сигурност можеше да определи като груб. И въпреки това тя отново потръпна.

— Трел! — Шукор Кев слизаше от коня си. — Радвам се да те видя. А коя е приятелката ти? — Невярващият му поглед за момент се задържа върху Малта. — Няма как да я заведеш на бала, друже. Би трябвало да знаеш, че той е само за Търговци.

Нещо в тона му смути Малта.

Близо до тях спря поредната карета. Лакеят ѝ се затрудняваше да отвори вратата, която заяждаше. Малта се постара да не поглежда натам: взирането не подобаваше на една дама. Но лакеят я видя и очевидно остана толкова изненадан от вида ѝ, че напълно забрави за задължението си.

В купето на каретата се возеше тлъстичък мъж, който блъсна вратата. Тя отхвърча и едва не удари Малта. А Давад Рестарт, защото пътникът се оказа именно той, едва не се изтърколи на улицата.

Лакеят я бе хванал над лакътя, за да ѝ помогне да се задържи на крака — Малта бе отстъпила рязко от вратата на каретата. Ако не беше този му жест, тя лесно би могла да се отдръпне и да остане незабелязана. Но това задържане позволи на Давад да я види. Не само това, той настъпи роклята ѝ, докато сграбчваше вратата на каретата си.

— Моля за прошка, госпожице — веднага се извини тромавият. И затихна, останал загледан в нея. В този ѝ вид той не можеше да каже със сигурност, че я познава. Малта не можа да сдържи усмивката си.

— Добър вечер, Търговецо Рестарт — поздрави тя и направи реверанс. С дълга рокля това се оказа малко по-необичайно. — Надявам се, че сте добре.

Той продължи да се взира в нея още няколко секунди, преди да отвори уста и пискливо да се осведоми:

— Малта? Малта Вестрит?

Друга карета заемаше мястото на колата на семейство Трел. Тази кола бе украсена по разкошен начин със зелено и златно. Дъждовните цветове. Пристигаха представителите на семействата от Дъждовните земи. Балът щеше да започне веднага след пристигането им.

Зад нея, подобно на ехо, последва невярващото възклицание на Шукор.

— Малта Вестрит? Не може да бъде!

— Същата. — Тя отново се усмихна на Давад. Доставяше ѝ неочаквано удоволствие да наблюдава смаяния начин, по който погледът му се местеше от огърлицата на врата ѝ към дантелата, обгръщаща гръдта ѝ. Неочаквано той погледна зад нея. Тя се обърна, но там беше пусто. Проклятие. Явно Дело беше влязла в залата сама. А Давад се озърташе припряно. Когато вратата на Дъждовната карета се отвори, той неочаквано я сграбчи за раменете и я блъсна зад себе си, почти в купето на все още отворената си кола.

— Мълчи! — прошепна той. — Не казвай нищо.

Подир това пълничкият мъж се обърна и се поклони ниско на пратениците, които тъкмо слизаха от каретата си. Малта успя да ги зърне покрай туловището му. Тази година те бяха трима, един нисък и двама високи. Единствено този детайл разкриваха наметалата им. Тя никога не бе съзирала подобни плащове — с тъкан, която посрещаше неподвижността с черен цвят, а най-малкото движение подчертаваше с редуващи се багри. Зелено, синьо и червено пламваха при раздвижване.

— Търговецо Рестарт — приветства един от пратениците. Този поздрав бе изречен от женски глас.

— Търговке Винтагли. — Той се поклони още по-ниско. — Приветствам ви в Бингтаун и на нашия бал.

— Благодаря ви, Давад. Предполагам, че ще ви видя вътре?

— Разбира се — отвърна той. — Веднага щом си намеря ръкавиците. Изпуснал съм ги някъде в купето.

— Колко небрежно от ваша страна! — меко го смъмри тя. Гласът ѝ милваше думите по чудат начин.

След тази размяна на приветствия жената последва спътниците си и остави Рестарт да се поти. В момента, в който вратите на залата се затвориха след семейството от Дъждовните земи, той рязко се извъртя към Малта и я сграбчи за ръката.

— Къде е баба ти? — остро попита Търговецът. — Къде е майка ти?

Малта трябваше да излъже. Трябваше да каже, че те отдавна са вътре, а тя просто е излязла да си поеме свеж въздух. Но вместо това тя каза прямо:

— Дойдох сама. — Тя отмести поглед от него и продължи с тона на един възрастен към друг. — Откакто дядо умря, мама и баба станаха още по-затворени. Толкова е тъжно. Аз знаех със сигурност, че ако не изляза, просто ще полудея. Вие не можете да си представите колко мрачно…

Малта изохка, защото той отново я стисна за ръката и я задърпа към купето.

— Бързо… преди някой да те е видял… не си разговаряла с никого, нали?

— Ами… не. Само с Дело и брат ѝ. Току-що пристигнах и… пуснете ме! Ще ми смачкате роклята!

Начинът, по който той я блъсна вътре и се покатери след нея, я вцепени от ужас. Какво беше намислил той? Малта бе чувала за мъже, които буквално полудявали от страст. Но тя не можеше да си представи, че Давад Рестарт е един от тези хора. Та той беше стар! Дори представата за подобна мисъл я отвращаваше.

Той дръпна вратата, ала насиленият по-рано механизъм отказа да я задържи. Давад остана да я държи и подвикна на кочияша:

— Карай към дома на Вестрит. И бързо! — Подир това той се обърна към Малта. — Седни. Ще те заведа вкъщи.

— Защо? Не искам! Искам да отида на бала. Вие нямате право да ми нареждате. Не сте ми баща!

Каретата потегли рязко, с тласък, запратил Малта към седалката. Пуфтящият Рестарт продължаваше да придържа вратата.

— Не, аз не съм ти баща — грубо се съгласи Търговецът. — И съм благодарен на Са за това, защото след подобна постъпка не бих знаел какво да правя с теб. Бедната Роника! Сякаш малко неща ѝ се струпаха на главата тази година. Нима не беше достатъчно лошо, че твоята леля изчезна, та трябва ти да се появяваш на Есенния бал, облечена като джамаилска проститутка? Какво ще каже баща ти?

От ръкава си Давад изтегли голяма носна кърпа и попи струите пот от лицето си. Малта успя да забележи, че той е облечен в същите сини панталони и жакет от предишните две години. Дрехите с мъка удържаха шкембето му; в купето на каретата се долавяше отчетлива кедрова миризма, която издаваше, че тези дрехи са били извадени от сандъка съвсем неотдавна.

И такъв човек смееше да ѝ говори за мода!

— Тази рокля е ушита по моя поръчка, специално за тази вечер. С пари, които татко ми даде, бих добавила. Затова не мисля, че той би се разгневил от това. Но мисля, че той би се поинтересувал с какво право сте отвлекли дъщеря му и сте я отвели против волята ѝ. Не мисля, че той ще остане доволен.

Тя познаваше Давал Рестарт от години и знаеше колко бързо притихва той, когато баба ѝ му се троснеше. Малта очакваше подобна реакция ѝ сега, но за нейна изненада Търговецът само изсумтя.

— Добре дошъл е да дойде, да ме попита и да научи истината. А тя е, че аз се опитвам да спася репутацията ти. Вместо да се възмущаваш, по-добре се засрами, Малта Вестрит! Младо момиче като теб да се облече като улична… и с тези дрехи да отиде самичко на Есенния бал. Моля се на Са никой друг да не те е познал. Освен това по никакъв начин не можеш да ме убедиш, че майка ти или баба ти знаят за тази рокля или че ще ходиш на бал по време, в което едно добродетелно момиче би скърбяло за дядо си.

На тези думи тя можеше да отвърне по десетки начини. Седмица по-късно тя щеше да разполага с пълен набор реплики и дори с най-подходящата интонация за всяка от тях. Но в настоящия момент Малта не можеше да отговори. Не ѝ оставаше друго, освен да се потопи в мълчаливо безсилие. И да седи в поклащащата се карета, която неумолимо я отвеждаше обратно у дома.

На пристигане тя не остана да чака Давад Рестарт, а се промъкна край него, за да слезе първа и първа да стигне до вратата. За съжаление един от пискюлите на роклята ѝ се закачи за ръба на вратата. Малта чу звук от разкъсване и с отчаяно възклицание се обърна — прекалено късно. Пискюлът, заедно с една педя бледозелена коприна, бе останал да се поклаща на вратата. Давад хвърли един поглед към парчето и затръшна вратата. След това той се отправи към входната врата и шумно позвъни.

Бавачката бе тази, която отвори. Защо трябваше да бъде тя? Възрастната жена сприхаво погледна Давад и премести очи към Малта, която отвърна на погледа ѝ невъзмутимо. За момент старицата се възмути в обичайната степен. Едва миг по-късно тя възкликна ужасено и изпищя:

— Малта! Не, това не може да си ти. Какво си направила? Какво си направила?

Тези викове бързо привлякоха цялото семейство. Най-напред се появи майка ѝ и се зае да обсипва Давад Рестарт с десетки гневни въпроси, на които той не можа да отговори. Сетне изникна и бабата, загърнала нощницата си с шал, първоначално с намерение да смъмри разкрещялата се Кефрия. При вида на внучката си тя неочаквано пребледня и отпрати всички слуги с изключение на бавачката, на която бе възложено да приготви чай. Самата Роника стисна Малта за китката и я поведе към кабинета на покойния ѝ дядо. И едва когато Давад, Кефрия и Малта се озоваха вътре, старицата се обърна към нея.

— Чакам обяснението ти, млада госпожице — нареди тя.

Малта дръзко отметна глава.

— Исках да отида на Есенния бал. Татко ми разреши да ида, с истинска рокля, както се полага на една млада жена. Не съм направила нищо, за което да трябва да се срамувам.

Действително, девойката не чувстваше достойнството си накърнено.

Баба ѝ стисна бледи устни. Следващите ѝ думи бяха ледени.

— Значи ти наистина си толкова празноглава, колкото изглежда. — Тя престана да обръща внимание на внучката си и се обърна към мъжа. — Давад, как бих могла да ти се отблагодаря, задето я доведе? Надявам се, че не си изложил на риск своята репутация, докато си спасявал нашата. Колко хора я видяха нацапотена така?

Рестарт изглеждаше видимо смутен.

— Надявам се, че малко. Керуин Трел заедно със сестра си. Някакъв негов приятел. Горещо се надявам, че не е имало други. — Той замълча за момент, колебаещ се да признае. — Дъждовният род Винтагли пристигна, докато тя беше там. Но не смятам, че някой от представителите му я видя. Веднъж и моето шкембе да послужи за нещо. — Търговецът печално потри с длан корема си. — Аз я скрих зад себе си и я отведох веднага щом те влязоха в залата. Моят лакей също беше там, разбира се.

С неохота Давад продължи:

— Имаше и други Търговски семейства, които пристигаха, макар че аз не направих голяма сцена, така че не са имали основания да се заглеждат. — Сега лицето му бе придобило измъчен вид. — Приемам, естествено, че вие не сте знаели нищо за това?

— С облекчение и срам признавам, че не съм знаела нищо — сурово каза баба ѝ. С натежал от обвинение поглед тя се обърна към другата жена. — Кефрия? Ти знаеше ли какво замисля дъщеря ти?

Преди майка ѝ да е успяла да отвърне, старицата продължи:

— И ако не си знаела, как си могла да допуснеш подобна непредпазливост?

Малта очакваше майка ѝ да избухне в сълзи. В подобни ситуации тя винаги започваше да ридае. Вместо това Кефрия нападна дъщеря си.

— Как можа да ми причиниш подобно нещо? — каза тя. — Защо, Малта, защо?

В думите ѝ се долавяше ужасна мъка.

— Не ти ли казах, че трябва единствено да почакаш? Че когато настъпи подходящият момент, ти ще получиш полагащото ти се представяне? Какво те е накарало да… да направиш подобно нещо? — съкрушено питаше майка ѝ.

За момент Малта се поколеба.

— Исках да отида на Есенния бала. Казах ти това. Много пъти. Отново и отново умолявах да ме пуснеш. Но ти не обръщаше никакво внимание на думите ми, дори и след като татко ми разреши да отида. Дори и след като той ми обеща, че мога да отида облечена с истинска рокля. — Тя замълча, за да даде възможност на майка си да си припомни това обещание. Ала Кефрия само се взираше удивена насреща ѝ. И Малта кресна: — Сама си си виновна, че се изненадваш! Аз само правех онова, което татко ми беше разрешил.

Лицето на майка ѝ стана сурово.

— Ако можеше да си представиш колко ми се иска да те зашлевя, нямаше да ми говориш с такъв тон, момиче.

Никога преди Кефрия не се бе обръщала по подобен начин към нея. Момиче! Сякаш разговаряше с някаква проста слугиня!

— Тогава защо не го направиш? — тросна се побеснялата Малта. — За мен вечерта така или иначе е свършена! Защо просто не ме набиеш още тук, пред всички, та да мирясаш?

Мъката от провалените ѝ планове започваше да я дави.

Давад Рестарт се разшава смутено:

— Късно е, трябва да си вървя — надигна се той.

— Остани, Давад — уморено каза баба ѝ. — Сега ще донесат чай. Това е най-малкото, което бихме могли да направим за теб след тази услуга. Не обръщай внимание на тръшканията на внучката ми. Макар че в този момент един хубав бой би ни накарал да се почувстваме по-добре, ние никога не сме прибягвали до подобни мерки. Поне до този момент.

Старицата слабо му се усмихна, хвана го за ръката и го накара да седне обратно. С глуповато изражение той се подчини. На Малта ѝ идеше да повърне. Нима другите не виждаха колко е противен този пухкав дребосък с полуплешиво теме и тесни старомодни дрехи? Защо му благодаряха, задето я е унизил?

Бавачката се появи с чаен поднос. Под мишницата си тя носеше бутилка портвайн; на същата ръка бе окачена кърпа. Възрастната слугиня остави бутилката и подноса на масата, а кърпата, оказала се навлажнена, тя протегна към Малта.

— Почисти си лицето — троснато каза слугинята. Останалите се извърнаха, за да предоставят на девойката поне уединение от погледите си. За момент тя изпита благодарност от това им разбиране. В последвалия го момент тя осъзна, че те изискват и очакват от нея покорството на невръстно дете.

— Няма! — изкрещя Малта и захвърли кърпата на пода.

Последвалото мълчание продължи само миг, ала на всички присъстващи се стори разтеглено. То бе нарушено от баба ѝ, попитала небрежно:

— Осъзнаваш ли, че приличаш на курва?

— Нищо подобно! — отвърна девойката. Тя бе споходена от ново съмнение, но побърза да го прогони. — Керуин Трел не ме сметна за грозна. Този стил на обличане и този грим са много популярни в Джамаилия.

— Да, може би сред тамошните курви — неумолимо продължаваше баба ѝ. — Освен това аз не съм те обявявала за непривлекателна. Ти просто не си привлекателна по начин, който би подобавал на една морална жена.

— Всъщност… — смутено поде Давад Рестарт, но Роника не му даде възможност да се изкаже.

— Ние не се намираме в Джамаилия, а и ти не си курва. Ти си дъщеря от гордо Търговско семейство. Ние не се перчим с телата и с лицата си по такъв начин. Изненадвам се, че до този момент това не ти е направило впечатление.

— В такъв случай ми се иска да бях джамаилска курва! — разпалено заяви Малта. — Дори това би било за предпочитане пред начина, по който ме задушавате тук. Принуждавате ме да се държа и да се обличам като момиченце, когато аз съм почти жена. Принудена вечно да мълча, да се усмихвам и да бъда незабележима. Аз не искам да живея така. Не искам да стана като теб и като майка. Искам… Искам да бъда красива, да бъда харесвана, да се забавлявам, да ме обграждат мъже, които да ми изпращат цветя и подаръци. Не ща да се обличам в старомодни дрехи и да се държа като парче камък. Аз искам…

— Всъщност — отново се намеси Търговецът — в Джамаилия има подобна мода. От миналата година. Една от… компаньонките на сатрапа се появила така. Не публично, а на едно частно събиране. Така тя искала да подчертае… пълната си отдаденост към сатрапа и неговите нужди. И склонността си да бъде приемана като негова…

— Той заекна и си пое дъх. — Това не е сред нещата, които обикновено бих обсъждал с някоя от вас — смотолеви мъжът. — Но въпросното събитие намерило отзвук в модата. В украсените уши и в роклите с… с достъпна кройка…

Той се изчерви и окончателно замлъкна.

Баба ѝ гневно поклати глава.

— Ето в какво се е превърнал настоящият сатрап. Той нарушава обещанията на баща си и дядо си и превръща своите компаньонки в обикновени курви, които да го развличат. Някога дадено семейство се гордееше, ако някоя от дъщерите му бъдеше избрана за компаньонка, защото това беше пост, който изискваше мъдрост и дипломация. А сега какво са те? Негов харем. Аз няма да позволя внучката ми да изглежда по подобен начин, колкото и популярен да стане този стил на обличане.

— Ти искаш да бъда стара и прашасала, като теб и като мама — рече Малта. — Искаш от момиченце направо да стана старица. Е, аз пък не искам. И няма да ви позволя да ми го причините.

— Никога през живота си — неочаквано се намеси Кефрия — не съм си позволявала да говоря по подобен начин на майка си. Няма да търпя ти да се държиш така с баба си. Ако…

— Ако си беше позволила, животът ти би имал някакъв смисъл! — прекъсна я Малта. — Къде ти! Обзалагам се, че ти винаги си била страхлива, мълчалива и покорна. Като крава. Представена една година, омъжена на следващата. Като едра крава, отведена на панаира! Една година забава, след което брак, за да раждаш бебетата на мъжа, който е предложил най-много на родителите ти.

Думите ѝ бяха шокирали цялата стая. Малта се огледа.

— Аз не искам това, майко. Искам собствен живот. Искам да нося красиви дрехи и да посещавам красиви места. А не да се омъжа за някой послушен Търговски син, който вие сте ми избрали. Искам да посетя Джамаилия, да разгледам двореца на сатрапа, но не като омъжена жена, прегърбена под бебетата си. Искам да бъда свободна от всичко това. Искам…

— Ти искаш да разрушиш всички ни — промълви баба ѝ, започнала да налива чай. Тя изпълваше чашите с умели и отмерени движения, като същевременно изричаше осъдителни думи. — Искаш, но не се замисляш за онова, от което се нуждаем всички ние. — Старицата повдигна очи от чашите, за да попита: — Чай или портвайн ще пиеш, Давад?

— Чай — с благодарен тон избра Търговецът. — Но не мога да остана дълго. Трябва да пристигна навреме за представянето. Не искам някой друг да се яви вместо мен. Освен това Търговка Винтагли искаше да разговаря с мен. Вас тази година няма да ви очакват, заради траура…

— Чай? Разбира се. — Баба ѝ напълни още една чаша и погледна бавачката. — Мила, не ми е приятно да искам това от теб, но ще бъдеш ли така добра да сложиш Малта да си легне? Погрижи се тя да се измие добре. Много съжалявам, че ти възлагам това.

— Не се тревожете, господарке. Това е мой дълг.

И бавачката се постара да изпълни дълга си. Едра и непоколебима, каквато Малта я помнеше още от детството си, тя хвана девойката за ръката и я изведе. Малта излезе мълчаливо, за да запази достойнството си, а не заради примирение. По същата причина тя не се възпротиви, докато старата жена я събличаше и ѝ приготвяше вана. Тя мълча през цялото време, дори и когато бавачката се впусна в дълъг и отегчителен монолог, изтъкващ как Малта трябвало да се засрами.

Но тя не се чувстваше засрамена. И не се страхуваше. Когато баща ѝ се върнеше, всички те щяха да отговарят за злобното си отношение. За момента тя трябваше да се задоволи с това очакване.

С него — и с онези тръпки, които погледът на Керуин Трел бе породил. Мисълта за очите му извика усещането отново. Жените от семейството ѝ явно отказваха да го признаят, но Керуин виждаше, че тя вече не е малко момиче.

Глава деветнадесета Показания

— Много ли боли?

— Ти познаваш болката?

— Не както човеците, но мога да разбера смущението, което…

— Тогава защо питаш? Всеки мой отговор не би притежавал истинско значение за теб.

Последва дълго мълчание. Вивачия повдигна гладките си ръце и ги скръсти. И се опита да потисне поредния прилив на мъка и отчаяние. Отношенията между нея и Уинтроу не се променяха. Дните подир отплаването от Крес само бяха увеличавали ненавистта му към нея. Това бе превърнало иначе приятни дни в мъчение.

Вятърът вееше от север и ги изтласкваше на югозапад, към по-топъл климат. А времето се задържаше ясно. Но на борда на кораба царуваше мрачност. Екипажът бе настроен срещу Уинтроу, което значеше и срещу нея. От разговорите между моряците тя беше научила основното за случилото се на сушата. И по своя ограничен начин тя го разбираше. Знаеше, че Уинтроу все още смята решението си за правилно. Знаеше още, благодарение на мъдростта на споделените си спомени, че дядо му би се съгласил с него. Но за момчето бе достатъчно да знае, че моряците го смятат за страхливец и че баща му подкрепя тяхното мнение — това бе достатъчно, за да го отчае. А Вивачия усещаше отчаянието му като свое.

Въпреки страданието си, той не се беше предал. В нейните очи това говореше много за душата му. Макар и ненавиждан от спътниците си на борда, натикан в живот, на който той не можеше да се наслади, Уинтроу продължаваше да работи усилено и да се учи. Той скачаше да се отзове на нарежданията със същата готовност като останалите. И всеки ден работеше не по-малко от тях. Вече бе усвоил задълженията на юнга и овладяваше уменията, изисквани от един моряк. Юношата използваше не само тялото, а и ума си, установявайки връзките между издадените по йерархията нареждания и извършваните в отговор действия. Част от тази му готовност се дължеше на зажаднелия за заетост ум, привикнал да се учи. Лишеният от книги и свитъци поглъщаше уроците на вятъра и вълните. За него усилената работа на борда се равняваше на работата в манастирските овощни градини: задължения, които човек трябва да извършва. Вивачия знаеше, че той е мотивиран и от друго. Уинтроу се стараеше да покаже на екипажа, че не се бои от наложителните рискове и не се бои от моряшката работа. Вестритовата кръв го караше да държи главата си изправена и да не обръща внимание на Торг и другарите му. Юношата нямаше намерение да се извинява за решението, взето от него в Крес. Той не смяташе, че е постъпил грешно, макар да не можеше да подмине обидата, нанасяна му от презрението на екипажа.

Ала това се бе случило преди инцидента.

Той седеше кръстато върху палубата, отпуснал ранената си ръка в скута. На Вивачия не се налагаше да извръща очи към него, за да знае, че той също се е загледал към далечния хоризонт. Островчетата, край които минаваха в момента, не представляваха интерес за него. В подобен ден Алтея би се облегнала на парапета, с попиващи всичко очи. Вчера беше валяло; множеството изворчета, кръстосващи парчетата суша, бяха надошли и струяха оживено. Някои се вливаха в солената вода пряко, други напускаха стръмнините под формата на сребристи водопади. Всичко това вливаше прясна вода, която за известно време се задържаше над солената. По тази причина цветът на вълните, през които напредваше корабът, беше променен. Тези островчета изобилстваха от крилат живот: позивите на морски, скални и сухоземни птици се сливаха в мащабен хор. Зимата може и да бе пристигнала, ала на тези острови тя пристигаше под формата на дъжд и обилна растителност. На запад Прокълнатият бряг стоеше обгърнат в типичните си зимни мъгли. Димящите води на множеството тукашни реки, идващи от този бряг, смекчаваха местния климат, а Пиратските острови обгръщаха в мъгла. Тези острови никога нямаше да усетят допира на снежинка, защото топлите води на Вътрешния проход не допускаха стръвния мраз.

Но макар тези острови да бяха зелени и мамещи погледа, Уинтроу мислеше единствено за едно далечно пристанище, разположено много на юг, и за манастира, намиращ се на един ден път от въпросното пристанище. Може би той би понасял пътуването по-леко, ако можеше да се успокоява дори с най-незначителната надежда за отбиване до този бряг. Ала пътят им нямаше да ги отведе там. Баща му не беше толкова глупав, та да му предостави смътна надежда за бягство. По време на пътуването те щяха да пускат котва в не едно пристанище, но Същин не беше сред тях.

Може би момчето можеше да усеща мислите ѝ със същата лекота, с която това се бе удавало на Алтея, защото то неочаквано отпусна глава над свитите си колене. То не заплака. Вече не му бяха останали сълзи, пък и Торг би засипал с груби подигравки и най-малката проява на слабост. Така по никакъв начин не можеше да излезе онази мъка, която продължаваше да се трупа у него и да заплашва да го разкъса.

В един момент Уинтроу въздъхна и отвори очи. И се загледа в ръката си, отпусната с леко присвити пръсти.

От инцидента бяха изминали три дни. Обикновена глупава злополука, от онези, които неизменно спохождат служещите на борда. Някой бе отпуснал въже неочаквано за Уинтроу. Вивачия не смяташе, че това е било умишлено. Нямаше начин екипажът да е чак толкова настръхнал срещу него. Ставаше дума за обикновен нещастен случай.

Във всеки случай стрелналото се конопено въже бе отнесло със себе си ръката на Уинтроу, все още обвила пръсти около него, и рязко я беше блъснало в една макара. Вивачия и до днес изпитваше гняв, когато си припомнеше думите, които Торг бе изрекъл над свилото се на палубата момче, притиснало окървавена ръка към гърдите си.

— Така ти се пада, задето не внимаваш, пикльо. Имаш късмет, че си премаза само един пръст, а не цялата ръка. Ставай и се хващай на работа. Тук няма кой да ти бърше сополчетата.

И помощникът се бе отдалечил. На негово място бе изникнал гузният Майлд, за да превърже ранения пръст с почти чиста носна кърпа. Майлд, чиито ръце бяха пуснали въжето преждевременно. Майлд, чиито пукнати ребра все още бяха стегнато омотани.

— Извинявай — тихо каза Уинтроу. Мълчанието се беше проточило. — Не бива да разговарям с теб по такъв начин. Ти ми предлагаш по-голямо разбиране от всички останали на борда. Поне се опитваш да разбереш какво изпитвам. Нямаш никаква вина за моето нещастие. Просто ми се иска да се намирах другаде. Ако ти не беше жив кораб, баща ми не би ме принудил да бъда тук. Това обстоятелство ме кара да обвинявам теб, макар ти да нямаш вина за това, което си.

— Зная — тихо отвърна Вивачия. Трудно ѝ беше да определи кое е по-зле: мълчанието му или нещата, които ѝ казваше. Всяка сутрин и всеки следобед той трябваше да прекарва с нея по един час; така бе наредил баща му. Вивачия не знаеше защо Кайл е настоял за тази принудителна близост. Да не би той да се надяваше, че по този начин между двамата ще възникне някаква чудодейна връзка? Надали той беше толкова глупав. Поне не до степен, в която да очаква, че би могъл да принуди момчето да се влюби в нея. Тя нямаше друг избор, освен да чувства специална връзка с него — това се обуславяше от същините и на двамата.

Вивачия си припомни онази лятна вечер, случила се сякаш преди толкова време — онази първа нощ, която той бе прекарал на борда ѝ. Колко добре беше започнало всичко. Да можеше и да продължи по същия начин…

Нямаше смисъл от подобни мисли, също както нямаше смисъл да си припомня Алтея. И въпреки това на Вивачия ѝ се искаше двете да бъдат заедно. Алтея не само ѝ липсваше; нейното отсъствие пораждаше непрекъснати тревоги.

Вивачия въздъхна.

— Не тъжи — каза Уинтроу. А после, осъзнал колко глупаво са прозвучали думите му, юношата въздъхна на свой ред. — Изглежда за теб е толкова мъчително, колкото и за мен.

Тя можеше да отговори по прекалено подробен начин, затова избра да запази мълчание. Водата се разгръщаше пред носа ѝ; равномерният вятър ги тласкаше напред. Застаналият на кормилото беше опитен моряк. Така и трябваше да бъде, той беше избран от капитан Вестрит и служеше на борда ѝ близо две десетилетия. В подобна вечер тя би трябвало да изпитва доволство, отправена на юг сред зима. Ала тези обстоятелства само я караха да усеща мъката си още по-остро.

През изминалите дни момчето ѝ бе наговорило определени неща, изречени в гняв, безсилие и мъка. Част от нея разпознаваше, че изреченото е израз на бяс срещу съдбата, а не срещу самата нея. И въпреки това Вивачия не можеше да се отърси от тях; те я прерязваха като кукички всеки път, когато тя си ги припомнеше. Вчера сутринта, след особено неприятна вахта Уинтроу грубо ѝ бе казал, че Са не е вложил своето одухотворение в нея и че тя е само подобие на живот, създадено от човеците в служба на алчността им. Тези думи я бяха шокирали и ужасили, а най-лошото бе настъпило, когато Кайл се бе приближил до момчето и в пристъп на гняв го бе повалил върху палубата. След този случай дори по-добронамерените моряци бяха започнали да говорят зле за Уинтроу и да твърдят, че момчето щяло да им донесе някое проклятие с тази си злоба.

Кайл явно не бе осъзнавал, че тя ще усети болката на Уинтроу с цялата ѝ острота. Нито се бе замислил, че с подобна постъпка няма да насърчи сина си да изпитва топли чувства към нея. Обратно, Кайл му бе възложил задачи, за които знаеше, че са особено противни на сина му. И Вивачия бе останала да размишлява над разяждащите думи. И да се чуди над истинността им.

Уинтроу я караше да размишлява. Да размишлява над неща, за които никой друг Вестрит, стъпвал на палубите ѝ, не бе се досещал. През половината от досегашните си дни юношата бе разсъждавал над собствения си живот и съотношението му със съществуването на останалите. По-рано Вивачия бе знаела за Са, защото и тримата мореплаватели от рода Вестрит го бяха почитали, макар и символично. Но никой от предишните ѝ капитани не се бе замислял за съществуването на божественото, нито се бе опитвал да съзре неговите прояви в света край себе си. Никой от тях не бе вярвал с такава увереност, че в сърцевината на всекиго се крият доброта и чест, нито се бе докосвал до идеята, че на всяко създание е отредена някаква уникална съдба, която то трябва да изпълни. Никой от тях не беше вярвал, че в света съществува някаква нужда, която само правилно изживяният живот е в състояние да удовлетвори. По тази причина никой от тях не се бе разочаровал тъй остро като Уинтроу в ежедневното си съжителство с другите.

— Мисля, че ще се наложи да ми отрежат пръста.

Той говореше колебливо и тихо, сякаш се боеше, че изричането на опасението ще му придаде неотменимост.

Вивачия не каза нищо. Това беше първият път от инцидента насам, в който Уинтроу споделяше с нея по такъв начин. Внезапно тя разпозна острия страх, който се бе крил зад грубите му думи.

Тя щеше да слуша и да го остави да сподели.

— Струва ми се, че той не е просто счупен, а че ставата е смазана.

Това бяха прости думи, но под тях се криеше страх. Уинтроу си пое дъх и се обърна към вероятността, която бе отричал.

— Струва ми се, че осъзнавах това още от момента, в който се случи. И все пак се надявах… Но тази сутрин цялата ми ръка се е подула. И освен това под бинта влажнее. — Гласът му стана по-тих. — Това е толкова глупаво. По-рано съм се грижил за чужди рани, не като лечител, но зная как да почиствам рана и да сменям превръзки. Но когато става дума за собствената ми ръка… От миналата вечер не съм се осмелявал да погледна.

Той замълча и преглътна мъчително.

— Не е ли странно? — с напрегнат глас продължи момчето. — Бях там, когато Са’Гарит отряза един крак. Това трябваше да бъде сторено. За всички ни беше очевидно. Но болният не спираше да повтаря: не, не, нека изчакаме още малко, може би ще се оправи. А час след час ние виждахме, че той се влошава. Накрая съпругата му го убеди и той ни позволи да извършим онова, което трябваше да бъде извършено. Тогава се чудех за причината, поради която той не спираше да отлага неизбежното, вместо просто да го изтърпи. Защо да се вкопчва в гниеща смес от плът и кост, само защото тя е била полезна част от тялото му?

Юношата замлъкна и отново се приведе над ръката си. Вивачия можеше да усети пулсациите на болката му, онова туп-туп-туптене, което пробождаше с всеки удар на сърцето.

— По-рано никога не се бях вглеждал в ръцете си; не се бях замислял за тях. Ръцете на жрец… човек непрекъснато чува този израз. През целия си живот съм имал съвършени ръце. Десет пръста, всичките умели… По-рано изработвах стъклописи. Знаеше ли това, Вивачия? Вглъбявах се в работата си и ръцете ми започваха да се движат сякаш сами. А сега…

Той отново притихна. Този път Вивачия се осмели да каже нещо.

— Много моряци губят от пръстите си. Или цели ръце. И въпреки това те…

— Аз не съм моряк. Аз съм жрец. Или поне трябваше да бъда, преди баща ми да ме обрече на това. Той ме унищожава. Той умишлено иска да ме унищожи. Той и хората му се присмиват на вярата ми. Когато се опитвам да се придържам към нея, те я използват срещу мен. Не мога да понеса онова, което той ми причинява. Което всички те ми причиняват. Те искат да унищожат…

— И въпреки това те си остават същите, дори и без крайници — неумолимо продължи Вивачия. — Ти не си един пръст, Уинтроу. Ти си човек. Ти подрязваш косата и ноктите си, но пак си оставаш Уинтроу. Щом си жрец, ти ще си останеш такъв, без значение с колко пръста. Ако трябва да изгубиш един от пръстите си, нека бъде така. Но не използвай това като оправдание да спреш да бъдеш себе си.

Тя поспря, почти удовлетворена от смаяното му мълчание.

— Аз зная малко за твоя Са, Уинтроу. Но зная много за рода Вестрит. Каквото си роден да бъдеш, ти ще бъдеш, без значение моряк или свещеник. Бъди това, което трябва да бъдеш. Не им позволявай да ти причиняват неща. Сам си придавай форма. Стани това, което си: така рано или късно всички ще го осъзнаят, дори и онези, които не са склонни да го признаят. Ако желаеш да се оформяш според наставленията на Са, стори го без хленч.

— Корабе. — Той изрече думата тихо, но тя звучеше като благословия. И допря здравата си ръка до дъските ѝ. След миг колебание отпусна и ранената, с дланта надолу, до нея. За пръв път от напускането на Алтея Вивачия почувства как някой от нейния род умишлено търси от нея сили. Тя се съмняваше, че момчето осъзнава какво прави; може би докато свеждаше глава и мълвеше, то смяташе, че се моли на Са. Но без значение към кого беше насочена тази молитва, Вивачия беше тази, която се отзова.

— Уинтроу — поде тя, когато юношата утихна. — Върви при баща си и му кажи. Поискай да бъде извършено тук, до мен. Ако възрази, кажи, че аз съм поискала така.

Тя се боеше, че той ще се поколебае. Вместо това той се надигна и мълчаливо се отправи към капитанската каюта, за да почука със здравата си ръка.

— Влез — отвърна Кайл.

Вивачия не можеше да вижда ставащото в самата нея, ала го усещаше по начин, за който човеците не ѝ бяха предоставили дума. Затова тя можеше да усети туптенето на сърцето му. Можа да усети и слабото триумфално сепване на баща му, предизвикано от вида на безстрашно влезлия му син.

— Какво правиш тук? — грубо попита Кайл. — Ти си юнга, нищо повече. Недей да ми хленчиш.

Уинтроу мълчаливо го изчака да довърши и с безстрастен глас каза:

— Пръстът ми трябва да се отреже. Беше смазан и сега се е инфектирал. Вече виждам, че няма да оздравее. — Той бързо си пое дъх. — Бих искал да се отърва само с него, а не с цялата си ръка.

Кайл не отговори веднага; когато най-сетне го стори, в гласа му личеше колебание.

— Сигурен ли си? Помощникът ли ти каза? Той е нашият лекар.

— Не е нужно човек да бъде лекар. Виж сам. — С небрежност, за която Вивачия бе сигурна, че Уинтроу не изпитва, юношата започна да разгръща вкоравения бинт. Баща му тихо възкликна. — Вече е започнал да мирише — потвърди Уинтроу, все със същия глас. — Колкото по-рано се отреже, толкова по-добре.

Баща му се изправи, измествайки стола си.

— Ще повикам заместник-капитана. Седни, синко.

— Бих предпочел ти да го сториш, ако нямаш нищо против. На палубата, край носа. — Вивачия почти можа да усети оглеждането на момчето. — Няма смисъл да цапам каютата ти.

— Аз не зная как… Никога не съм…

— Аз ще ти покажа къде да отрежеш. С нищо не е по-различно от почистването на птица. Просто трябва да се отреже под ставата. На това ме научиха в манастира. Понякога се изненадвам колко общо има готвенето с медицината. Познанията за различните растения. Месото. Ножовете.

Вивачия осъзна, че това е някакво съревнование, макар да не осъзнаваше същината му. Може би и самият Уинтроу не осъзнаваше. Тя се опита да намери отговора. Ако Кайл откажеше да отреже инфектирания пръст от ръката на сина си, той губеше. Но какво губеше? Тя не беше сигурна, но подозираше, че става дума за нещо, свързано с контрола над живота на Уинтроу. Може би това бе отправено от юношата предизвикателство, с което той искаше от баща си да признае пред себе си същината на живота, на който Кайл бе обрекъл сина си. Освен това съществуваше глупавото предизвикателство да рискува тялото си — предизвикателството, което бе отхвърлил в Крес. Тогава другите го бяха нарекли страхливец, който се плаши от болката. Уинтроу искаше да им докаже, че не се е страхувал от това.

Тя се почувства горда от проявата му. Уинтроу наистина не приличаше на останалите членове на семейство Вестрит, които по-рано бяха плавали с нея.

— Ще повикам заместника — решително отвърна Кайл Вестрит.

— Той няма да свърши работа — тихо настоя Уинтроу.

Кайл не му обърна внимание. Той се приближи до вратата, отвори я и се приведе навън, за да призове Гантри.

— Аз съм капитан на този кораб — обърна се той към момчето подир вика си. — На този кораб аз определям това. Аз определям кой какво прави. Първият помощник се занимава с лечение, а не аз.

— Просто смятах, че баща ми би предпочел да го стори лично — отбеляза Уинтроу. — Но виждам, че ти не би могъл да го понесеш. Ще чакам помощника на носа.

— Не става дума за понасяне — изфуча Кайл. И в този момент Вивачия осъзна какво бе сторил Уинтроу. По някакъв начин той бе превърнал това от разговор между юнга и капитан в нещо между баща и син.

— Тогава ела да гледаш, татко. Да ми дадеш кураж — каза Уинтроу. Не като молба, а просто като твърдение.

Той не дочака отговор, а напусна каютата веднага. Пътьом се размина с Гантри, който получи строга заповед да вземе хирургическите си инструменти и да се яви на предната палуба.

Уинтроу спокойно се приближи до фигурата на носа.

— Те идват — тихо се обърна той към Вивачия. — Баща ми и първият помощник. Само се моля да не изпищя.

— Ти имаш волята — обеща му Вивачия. — Задръж ръката си притисната към палубата. Аз ще бъда с теб.

На това момчето не отговори. Лек полъх изпълни платната ѝ и довя до нея миризмата на неговия страх. Уинтроу седна и се зае да отделя превръзката изцяло.

— Не — заяви той. — Няма как да бъде спасен. По-добре да се отърва от него, преди да е отровил тялото ми.

Вивачия почувства как той отделя болния пръст от възприятието си. В ума си Уинтроу вече бе изпълнил предстоящата операция.

— Те идват — тихо каза тя.

— Зная. — Юношата се засмя нервно, смразяващ звук. — Усетих ги. Чрез теб.

За пръв път той признаваше за подобно нещо. Искаше ѝ се това да се бе случило в някой друг момент, когато двамата щяха да могат да го обсъдят. Или просто да оценят усещането. Но двамата мъже вече стъпваха на палубата и Уинтроу инстинктивно скачаше на крака, за да ги посрещне. Раненият му пръст почиваше върху дланта на здравата ръка, предложен като жертвен дар.

Кайл посочи с брадичка към сина си.

— Момчето мисли, че пръстът трябва да се отреже. Ти как смяташ?

За момент сърцето на Уинтроу сякаш престана да бие. Той безмълвно протегна ръката си към първия помощник. Гантри се загледа и кисело сбърчи устни.

— Момчето е право.

Той се обърна към капитана, не към Уинтроу. На момчето стисна дясната китка, за да огледа пръста от всички страни. И изсумтя отвратено.

— С Торг ще трябва да си поговорим. И друг път съм виждал подобна ръка. Дори и ако отрежем пръста сега, момчето ще трябва да почива ден-два, защото ми се струва, че гнилотата вече се е разпростряла към самата ръка.

— Торг си знае работата — отвърна Кайл. — Никой не може да предвиди всичко.

Гантри мълчаливо изгледа капитана, преди да продължи с фактуален глас:

— Но той има жестока страна, която не пропуска да се прояви, когато му бъде поверен човек, когото той смята за по-добър от себе си. Точно това развали Брашън: той беше добър моряк, само не и когато Торг се заяждаше с него. Торг просто не знае кога да спре. — И Гантри продължи предпазливо. — Не става дума за фаворитизъм, не се притеснявайте за това. Не ме е грижа каква фамилия носи момчето. То е моряк на борда на кораба, а за един кораб е важно всички негови моряци да могат да работят. — Той отново замълча. — Ще си поговоря с Торг — повтори заместникът. Този път Кайл не каза нищо.

Следващите думи на Гантри бяха насочени към Уинтроу.

— Ти си готов, нали?

Това не беше въпрос, а по-скоро потвърждение, че момчето се е убедило в неизбежното.

— Да.

Гласът на Уинтроу бе станал дълбок. Той се отпусна на едно коляно, в привидно заричане във вярност, и притисна ранената си ръка върху палубата на Вивачия. Тя затвори очи и се съсредоточи върху този допир, върху разперените пръсти, долепили се към дъските от магическо дърво на предната палуба. Тя се радваше, че палубата е покрита с този материал. Това беше почти нечувана употреба на толкова скъпо дърво, но днес тя щеше да се погрижи инвестицията на Вестритови да се оправдае напълно. И в мислите си обгърна болната му ръка, прибавяйки своята воля към неговата — болката нямаше да накара тази десница да трепне.

Първият помощник бе коленичил край него и разгръщаше инструментите си. Ножове и сонди лежаха в платнени джобове, а иглите бяха забодени направо в плата. В някои от тях беше вдянат конец от рибешко черво. Последното отгръщане на плата разкри трионите, с едри и дребни зъбци. Уинтроу преглътна. Край тях Гантри приготвяше марля и ленени превръзки.

— Сигурно ще искаш бренди — грубо каза Гантри. Но сърцето му трепереше. Вивачия се радваше, че той не е безчувствен към ставащото.

— Не — тихо отвърна момчето.

— Той може да иска после — осмели се да каже Вивачия. Уинтроу не възрази.

— Ще отида да донеса — изсумтя Кайл.

— Не. — Вивачия и Уинтроу учлениха думата едновременно.

— Искам да останеш — продължи тя, по-тихо. Това беше нейно право. Но в случай, че Кайл не разбираше, тя разясни: — Когато вие посичате Уинтроу, аз кървя. Фигуративно казано — добави Вивачия. И си наложи да успокои гласа си. — Имам правото да искам ти да останеш тук, с мен, когато нещо толкова смущаващо се случва на моята палуба.

— Бихме могли да отведем момчето долу — мрачно предложи Кайл.

— Не — отново забрани тя. — Щом е наложително това осакатяване да бъде извършено, искам то да бъде сторено тук, пред мен. — Вивачия не сметна за нужно да му казва, че тя усеща всичко, случващо се на кораба. Щом Кайл не познаваше същината ѝ, още по-добре. — Изпрати човек от екипажа.

Капитанът се извърна да последва погледа ѝ и едва не се сепна. Слухът се бе разпространил бързо: всички моряци, които понастоящем не бяха заети, си бяха намерили оправдание да се приближат до предната палуба. Пребледнелият Майлд едва не подскочи, когато Кайл протегна пръст към него.

— Ти. Върви да донесеш бренди и чаша. Живо.

Момчето се стрелна да изпълни заповедта, трополящо с боси нозе по дъските. Никой друг не помръдна. Кайл отново им обърна гръб.

Уинтроу си пое дълбок дъх. Той не показваше да е забелязал събраните, а се обърна към Гантри.

— В кокалчето има едно място… точно тук — говореше момчето, като сочеше с лявата си ръка. — Там трябва да режеш. Ще трябва да вкараш вътре върха на ножа и да се ориентираш по усет. Върху кокалчето на собствената си ръка можеш да откриеш мястото, което имам предвид. Така после няма да остане стърчаща кост… След като отрежеш, издърпай кожата напред и я заший над… над мястото. — Уинтроу безмълвно прочисти гърло и с ясен глас додаде: — Предпазливостта е за предпочитане пред бързането. Чисто отрязване, а не касапско.

Между всяка фраза Уинтроу си поемаше дъх, за да се успокои. Гласът му не трепереше, не трепереше и лявата ръка, която внимателно сочеше над смазания показалец на десницата. Пръстът, който един ден би носил жреческия пръстен. Са, нека не изкрещя. Не допускай да припадна или да извърна очи. Щом трябва да сторя това, нека го сторя добре.

Потокът на мислите му бе силен, съединяващ него и Вивачия. Юношата си пое пореден дъх, дълбок и успокояващ, а Гантри си избра нож и го повдигна високо. Острието бе чисто, остро и лъскаво. Уинтроу бавно кимна. Зад гърба му отново се разнесе тропотът на боси крака и шепотът на Майлд: — Донесох бренди, сър — но това долетя глухо, слабо и безсмислено досущ като крясъците на морските птици. Вивачия осъзна, че Уинтроу прави нещо. С всеки следващ дъх мускулите на тялото му се отпускаха. Той се оттегляше вътре в себе си, смаляваше се все повече и повече, почти като умиращ. Тя реши, че юношата ще припадне, и се изпълни със съжаление.

Но в следващия миг той стори нещо, останало неразбрано за нея. Той напусна себе си. Не бе напуснал тялото си, ала по някакъв чудат начин се беше отделил от него. Почти се сля с нея и през нейните очи погледна към дребното момче, коленичило на палубата. Косата му се беше разрошила от пристягащата я опашка. Няколко кичура се поклащаха над челото му, други бяха прилепнали от пот. Но черните му очи бяха спокойни, а устните не криеха напрежение. Той просто наблюдаваше как блестящото острие се надвесва над ръката му.

Някъде имаше огромна болка, но Уинтроу и Вивачия наблюдаваха как първият помощник влага тежестта си зад острието, за да пробие с ножа плътта на момчето. Бликна яркочервена кръв. Чиста кръв, отбеляза съзнанието на Уинтроу. Цветът е добър, гъст и тъмночервен. Но той не изрече нито дума, а преглъщането на заместника прозвуча оглушително като мъчителния дъх, който Кайл си пое, когато ножът потъна в кокалчето на момчето. Гантри работеше умело; остротата потъна между костиците. Когато металът разряза, Уинтроу не само чу, но и изпита звука. Той бе придружен от белезникава болка, стрелнала се по костите на ръката, необратимо изгубили целостта си, и към гръбнака. Не обръщай внимание, с непоклатима твърдост си заповяда той. И с усилие на волята, каквото Вивачия усещаше за първи път, той задържа мускулите на ръката си отпуснати. Не си позволи да трепне или да се отдръпне. Единствено си позволи да стиска китката на дясната си ръка, в опит да удуши разливащата се по нея болка. Кръвта се лееше свободно, наливаща локва между палеца и средния пръст. Дъските на Вивачия я усещаха като гореща. Магическото дърво бързо попи. Тя приветства тази близост със солено-меден вкус.

Заместникът изпълни напътствията на Уинтроу. С тихо изхрущяване и последната костица отстъпи; на метала оставаше единствено да разкъса и кожата. Пръстът остана да лежи върху палубата, нещо отделно, просто парче месо. Юношата внимателно се пресегна и го премести настрана. С два пръста на лявата си ръка той защипа кожата над образувалата се празнота и я издърпа напред.

— Сега заший раната — със спокоен глас се обърна той към помощника. Между пръстите му кръвта продължаваше да капе. — Не прекалено стегнато; колкото кожата да се задържа, без конецът да се врязва с нея. Използвай най-малката игла и най-тънкия конец.

Бащата на Уинтроу прочисти гърло и се извърна. Със сковани крачки той се приближи до перилата и се загледа в преминаващите острови, внезапно станали страшно интересни. Уинтроу не показа, че е забелязал, но Гантри хвърли един поглед към капитана си. Подир това мъжът стисна устни, преглътна мъчително и взе иглата. Момчето продължаваше да стиска кожата си, за да позволи на първия помощник да направи шевовете и да пристегне конеца. Накрая то отпусна окървавената си лява ръка и остави мястото да бъде превързано. През цялото време с нищо, нито със звук, нито с жест, не бе издало изпитваната болка. Сякаш ставаше дума за зашиване на платно, помисли си Вивачия. Не. В определен смисъл юношата усещаше болката. Тялото му я усещаше; по гърба му се бе стичала пот, напоявала ризата. Уинтроу бе усещал тази болка, но бе отделил ума си от нея. Тя се бе свела до настойчив сигнал на тялото му, указващ, че нещо не е наред. Точно както гладът и жаждата са сигнали. Сигнали, които човек може да загърби, когато се налага.

Вече разбирам. Всъщност тя не разбираше изцяло, но бе развълнувана от онова, което той споделяше с нея. Когато Гантри приключи с превръзката, Уинтроу раздвижи крака, но прояви достатъчно мъдрост, за да не се надигне. Нямаше смисъл да изкушава съдбата точно сега. Той беше постигнал прекалено много, за да развали всичко с едно припадане. Вместо това момчето посегна към чашата с алкохол, която Майлд му бе налял с треперещи ръце. Изпи я на три бавни глътки, без да отмята глава, но с онази настойчивост, с която пие най-зажаднелият. Когато той подаде чашата обратно, върху нея личаха кървави отпечатъци.

Уинтроу бавно съсредоточи съзнанието си обратно. Той стисна зъби срещу вълната на болка, която все още се изливаше сред ръката му. За момент пред очите му изникнаха черни петна. С няколко премигвания момчето ги прогони и се съсредоточи върху двата кървави отпечатъка, оставени от него върху борда на Вивачия. Кръвта бе попила дълбоко в магическото дърво. И Вивачия, и той знаеха, че никакво търкане не ще заличи тези два белега.

Момчето бавно повдигна погледа си и се огледа. Край него Гантри обърсваше ножа си. Той посрещна погледа му, навъсен, но леко усмихнат. И му кимна съвсем незабележимо. Лицето на Майлд все още бе пребледняло, с изблещени очи. Кайл все така се взираше отвъд перилата.

— Аз не съм страхливец.

Уинтроу не говореше силно, но гласът му се чуваше ясно. Баща му бавно се извърна към предизвикателните думи.

— Аз не съм страхливец — по-високо повтори юношата. — Не съм едър. Не твърдя, че съм силен. Но не съм нито слабак, нито страхливец. Мога да понасям болката, когато се налага.

Чудат блясък бе изникнал в очите на Кайл. Устните му трепнаха в наченките на усмивка.

— Ти си Хейвън — със сдържана гордост обяви той.

Уинтроу го погледна в очите. Той не изпитваше желание да наранява или да се опълчва, ала отговорът му беше недвусмислен.

— Аз съм Вестрит.

И юношата погледна към кървавите отпечатъци върху борда на Вивачия. И към отсечения показалец, който още лежеше над дъските.

— Ти ме направи Вестрит. — Уинтроу се усмихна, без веселие. — Баба каза, че кръвта ми щяла да проличи. Ето. — Той се приведе и повдигна отрязания си пръст. След като го разгледа за миг, юношата го протегна към баща си. — Този пръст никога няма да носи знака на свещенослужител — продължи момчето. На някои гласът му би се сторил замаян, но Вивачия осъзнаваше, че думите са натежали от мъка. — Ще го приемеш ли? Като знак на своята победа?

Лицето на капитан Кайл почервеня от кръвта на гнева. Вивачия подозираше, че в този момент той почти изпитва омраза към своята плът и кръв. А Уинтроу пристъпи към него с непознат блясък в очите. В него настъпваше някаква промяна. Разгръщаше се сила, която започваше да го изпълва. Юношата спокойно гледаше баща си в очите, без да изпитва гняв. Дори болка отсъстваше от гласа му. Той храбро пристъпваше напред, достатъчно близо, за да бъде ударен. Или прегърнат.

Ала Кайл Хейвън не направи нито едно от двете. Неговата неподвижност представляваше отричане — не само на всичко, което момчето вършеше, а и на самата му същина. В този момент Уинтроу разбра, че никога не би могъл да накара баща си да се гордее с него, защото самият му баща не желае това. Кайл бе искал единствено да придобие власт над него. И сега осъзнаваше, че никога няма да успее.

— Не го искаш? Така да бъде.

С небрежност, която нямаше как да бъде престорена, Уинтроу се приближи към носа на кораба. За момент той се престори, че разглежда пръста. Нокътят бе нацепен и потъмнял от работа; костта бе смазана; месото бе започнало да се разлага. В следващия момент юношата замахна и хвърли парчето плът в морето. Парче, което никога не бе представлявало част от него.

Той остана там, без да се подпира, загледан право напред, редом с Вивачия. Загледан в бъдеще, което му се струваше прекалено далечно, за да бъде измерено. Уинтроу незабелязано се олюля. Никой не помръдваше. Дори капитанът мълчеше, вперил пронизващ поглед в сина си. Мускулите на шията му се бяха издули.

Гантри наруши мълчанието.

— Майлд, заведи го до хамака му и го сложи да си легне. На всяка камбана върви да го наглеждаш. Повикай ме, ако той развие треска.

Помощникът нави платното с инструментите си, отвори сандъче и започна да рови сред намиращите се вътре бутилки. Без да повдига поглед, той додаде тихо:

— Останалите вървете да си изпълнявате задълженията, преди аз да съм ви намерил работа.

Тази заплаха се оказа достатъчна, за да ги разпръсне. Той бе изрекъл думи, изцяло вписващи се в задълженията му на първи помощник. Ала никому не убягна, че по незабележим начин Гантри бе застанал между капитана и сина му — със същото умение, което би използвал за всеки друг моряк, привлякъл върху себе си капитанското внимание. Само по себе си това не беше нещо необичайно за него; до този момент Гантри бе постъпвал така няколко пъти, скоро след като Кайл за първи път бе поел Вивачия. Но до този момент той не се бе намесвал в отношенията между капитана и неговия син. Настоящата му постъпка представляваше знак, че той приема Уинтроу за истински член на екипажа, а не гледа на него като на лигав капитански син, довлечен на борда, за да бъде дисциплиниран.

Изчакващият Майлд се стараеше да остава колкото се може по-незабележим. Капитан Хейвън мълчаливо се обърна и се отправи към кърмата. За момент Майлд проследи с поглед отдалечаването му, преди бързо да отмести очи. Сякаш беше срамно, че капитанът се оттегля в каютата си.

— Още нещо, Майлд — продължи Гантри с тон, който отказваше да забележи проточилото се подир предишните му думи мълчание. — Помогни на Уинтроу да си премести багажа в бака. Той ще спи с останалите от екипажа. Когато приключите, дай му една лъжица от това лекарство и ми донеси бутилката обратно. Това е лауданум — додаде той за Уинтроу. — Нека поспи, това ще ускори възстановяването.

Гантри подаде на младия моряк голяма непрозрачна бутилка, надигна се и прибра останалите си запаси под мишница. Той не каза нищо повече, а се отдалечи.

— Тъй вярно — отвърна Майлд и плахо се приближи до Уинтроу. Когато другото момче не реагира, той се осмели да подръпне ръкава му. — Чу какво каза помощник-капитанът — смутено каза той.

— Бих предпочел да остана тук — занесено каза Уинтроу. Вивачия осъзна, че изтърпяването на болката е било срещу цена. Той бе успял да попречи на тялото си да реагира, ала това го бе довело до пълно изтощение.

— Зная — рече Майлд с глас, който се доближаваше до добронамереност. — Но това беше заповед.

Уинтроу въздъхна тежко и се обърна.

— Зная.

И с покорството на уморения последва другото момче.

Малко след това Вивачия усети, че Гантри застава пред кормилото. Той правеше това в онези моменти, когато беше смутен и се нуждаеше от възможност да размисли. Той не беше лош помощник. Брашън би бил по-добър, ала той вече не плаваше с нея. Гантри държеше кормилото здраво, с успокояваща увереност, без това да преминава в недоверие към нея.

Тя замислено сведе поглед към ръката си и разтвори юмрук. Пръстът лежеше върху дланта ѝ. Никой не я беше видял да го улавя. Тя сама не би могла да обясни какво я бе мотивирало да стори това… Може би усещането, че този отрязък е бил част от Уинтроу, а Вивачия нямаше намерение да губи и частица от него. Именно частица; пръстът изглеждаше толкова дребен в сравнение с нейните огромни пръсти. Тънък и сегментиран къс кост, обвит от плът и кожа и в единия край окончаващ с назъбен нокът. Дори смазан и окървавен, пръстът я удивляваше с деликатността и детайлността си. Тя го сравни със своята собствена ръка. Нейният дърводелец бе извършил умела работа, подчертавайки стави, нокти и дори сухожилия. Ала възглавничките на нейните пръсти не се отличаваха с фини ивици, а горната им страна не беше покрита с фини косъмчета. Вивачия бе принудена да признае, че тя притежава само частично сходство с едно истинско създание от плът и кръв.

Дълго време тя разглежда своята придобивка. Накрая Вивачия хвърли бърз поглед към кърмата и го приближи към устните си. Тя не би могла да го изхвърли, нямаше и място, където да го съхранява — с изключение на едно. Тя постави пръста в устата си и го глътна. С тази си постъпка тя получи възможността да вкуси кръвта, която по-рано бе усетила върху палубата си; вкусът съответстваше на по-рано доловените аромати — солен, металически и по един странен начин доближаващ се до самото море. Тя го погълна, за да го превърне в част от себе си. Какво ли щеше да стане в дървеното ѝ гърло с този отрязък? В следващия миг тя почувства абсорбирането му. Точно както дъските бяха притеглили кръвта в себе си.

До този момент тя не бе вкусвала месо. Никога не бе познавала глад или жажда. И въпреки това поглъщането на отделената плът задоволи един копнеж, по-рано оставал неназован.

— Сега ние сме едно — прошепна тя на себе си.

Уинтроу се въртеше неспокойно върху койката си. Лауданумът бе смекчил, но не и изцяло отстранил болезненото пулсиране на ръката му. Гореща сухота беше го изпълнила, стегнала лицето и ръката му.

— Да бъдеш едно със Са — дрезгаво прошепна той. Най-въздигнатата цел на всеки жрец. — Аз ще бъда едно със Са — с по-решителен глас се зарече юношата. — Това е моята орис.

Вивачия не можеше да се насили да му противоречи.

Валеше. Валеше от онзи неспирен и ожесточен дъжд, който бе типичен за бингтаунската зима. Капките се стичаха по резбованите кичури и от брадата капеха връз голата му гръд. Парагон скръсти ръце и разтърси глава, прогонвайки едри капки. Студени капки. Студът беше предимно нещо, което си спомняше от усещанията, останали от човеците. Но дървото не изпитва студ, каза си той. Не ми е студено.

Не. Не ставаше дума за температура, а за дразнещото усещане на обливащи го от небето струи. Той обърса челото си с ръка и рязко раздвижи пръсти.

— Нали каза, че бил мъртъв — неочаквано изрече дрезгав контраалтов глас. Това беше още един проблем с дъжда; неговото шумолене не допускаше останалите звуци, важни звуци, като стъпките върху влажен пясък.

— Кой е там? — рязко попита Парагон. Гласът му звучеше гневно. В общуването с човеците гневът беше за предпочитане за показване пред страха. Страхът само ги одързостяваше.

Никой не отговори. А и той сам не бе очаквал отговор. Те знаеха, че той е сляп. Най-вероятно щяха да се прокрадват около него, останали скрити от сетивата му — до момента, в който първият запратен камък не го удареше. Парагон се съсредоточи в долавянето на дебнещи стъпки. Но когато вторият глас заговори, звукът му долиташе недалеч от мястото на първия. Корабът веднага го разпозна по джамаилския акцент. Мингсли.

— Така мислех. Последния път, когато бях тук, той нито помръдна, нито каза нещо. Давад ми… Моят посредник ми каза, че корабът бил жив, но аз се съмнявах. Това изцяло променя нещата. — Той прочисти гърло. — Лъдчънсови не бяха склонни да сключват сделка, вече разбирам защо. Аз смятах, че става дума за мъртво дърво. Съответно, предложението ми беше далеч по-ниско. Ще им направя ново предложение.

— Аз размислих.

Гласът на жената прозвуча глухо. Тя прикриваше някаква емоция, но каква, Парагон не можеше да определи. Отвращение? Страх?

— Не мисля, че бих искала да имам нещо общо с това — продължи тя.

— Но по-рано ти проявяваше голям интерес — възрази Мингсли. — Недей да ставаш гнуслива. Какво като фигурата е жива? Това само увеличава възможностите ни.

— Чудното дърво наистина ме интересува — колебливо призна жената. — Веднъж ми донесоха малко парче, което да обработвам. Клиентът искаше да му издялам птица. А аз му казах, както рекох и на теб, че работата, която извършвам, бива определяна от материала, а не от моите собствени прищевки или тези на поръчителя. Клиентът все пак настоя да опитам. Ала когато аз взех парчето, то излъчваше… зло. Ако е възможно да напоиш дървото с емоция, онова бе изпълнено с чиста злонамереност. Дори не можех да го докосвам, какво оставаше да го обработвам. И му казах да си върви.

Мингсли прихна, изглежда намерил думите ѝ за забавни.

— Забелязал съм — заговори той с тон, който привидно нямаше нищо общо с техния разговор, — че изострената чувствителност на артистичните души най-лесно се успокоява от приятното звънтене на подреждани монети. Сигурен съм, че ще успеем да заобиколим резервите ти. И освен това мога да ти обещая, че парите, които ще получиш, ще бъдат удивителни. Погледни какво ти донася работата ти сега, с обикновено дърво. А ако започнеш да продаваш артикули от магическо, ние бихме могли да искаме за тях… Буквално каквато цена си искаме. Защото ще предлагаме нещо, до което клиентите никога не са имали възможност да се докоснат. Двамата с теб си приличаме; ние притежаваме поглед отвън, който ни позволява да откриваме възможностите, неоползотворени от местните хора.

— Приличаме си? Аз не съм сигурна, че изобщо бихме могли да намерим общ език.

В гласа на жената отсъстваше всякакво желание за компромис, ала Мингсли не можеше да усети този нюанс.

— Погледни го — вместо това възхваляваше той. — Виж каква прекрасна влакнеста структура. Сребрист цвят. Никъде сред дъските не се вижда и един чвор. Нито един! С материал като този ти би могла да правиш всичко. Дори и ако отделим фигурата и ти я възстановиш, за да я продадем отделно, пак ще ни е останало достатъчно дърво, за да започнем цяла индустрия. Нямам предвид само дрънкулки и талисмани, а нещо по-мащабно. Столове, рамки за легла и маси, все изящно украсени. А! И люлки. Представи си колко въздигнато би било, да приспиваш първородния си син в люлка, изцяло изработена от магическо дърво. И дори — той говореше с нарастващ ентусиазъм — ти би могла да изрязваш женски лица в люлките. Ще открием как да ги съживяваме. Така ще разполагаме с люлка, която самичка ще пее приспивни песни на децата.

— Представата е достатъчна, за да ми смрази кръвта — каза жената.

— Страх те е от това дърво? — Мингсли избухна в презрителен смях. — Не се поддавай на бингтаунските суеверия.

— От дървото не ме е страх — сопнато отвърна тя. — Боя се от хора като теб. Хора, които се хвърлят с главата напред, необмислили. Помисли. Бингтаунските Търговци са най-изобретателните и опитни предприемачи, които тази част на света някога е виждала. Трябва да има причина, поради която те не търгуват с това дърво. Ти си видял с очите си, че фигурата е жива. Но не се замисляш за начина или причината! А просто си решил да изработваш маси и столове от същия материал. И не само това; ти стоиш пред едно живо същество и безочливо изреждаш намеренията си да насечеш тялото му, за да направиш от него мебели.

Мингсли издаде неопределен звук.

— Ние не разполагаме с истински доказателства, че това нещо е живо — меко рече той. — То се раздвижи и проговори. Веднъж. Марионетките и играчките също го правят. А папагалите говорят. Трябва ли и тях да смятаме за човеци? — Сега той говореше с насмешка.

— Виждам, че си склонен да говориш какви ли не глупости, за да ме накараш да изпълня желанието ти. Аз съм слизала при северната стена на пристанището, където пускат котва живите кораби. Съдовете, които видях там, са несъмнено живи. И всеки от тях е отделна личност. Мингсли, себе си ти можеш да излъжеш и да приемеш за истина всичко, което си решиш. Но не очаквай от мен да приема твоите оправдания и полуистини за причина, поради която да работя за теб. Аз бях заинтригувана, когато ти ми каза, че тук имало мъртъв жив кораб, чийто материал би могъл да се използва. Но и тези ти думи са били лъжа. Излишно е повече да стоя на дъжда. Това не е правилно и аз няма да го направя.

Парагон я чу да се отдалечава, чу Мингсли да подвиква след нея.

— Глупачка. Обръщаш гръб на повече пари, отколкото би могла да си представиш.

Нейните стъпки спряха. Парагон наостри слух. Дали тя щеше да се върне?

Върна се единствено гласът ѝ, ненапрегнат и въпреки това долетял ясно.

— По някакъв начин — отбеляза тя студено — ти си успял да замениш представите си за правилно и грешно с представи за доход и загуба. Но аз не съм.

Подир това Парагон я чу отново да се отдалечава. Тя крачеше като разгневен мъж. А дъждът се усили; ударът на капките би бил болезнен за човешката кожа. Сред този порой Мингсли изсумтя.

— Артисти — промърмори той. — Но тя ще се върне.

След кратко мълчание Мингсли продължи:

— Корабе. Хей, корабе. Наистина ли си жив?

Парагон предпочете да не отговаря.

— Не е разумно да ме игнорираш. Само въпрос на време е, преди ти да станеш моя собственост. В твой интерес е да ми кажеш онова, което искам да зная. Ти отделна част от кораба ли си, или наистина си едно с него?

Парагон стоеше неподвижно сред пороя.

— Ще умреш ли, ако те отделя от корпуса? — тихо попита Мингсли. — Защото това възнамерявам да сторя.

Парагон не знаеше отговора на този въпрос. Затова той отвърна:

— Защо не се приближиш и не опиташ?

След няколко мига мъжът се махна.

Парагон изчакваше, сред острите капки. Когато най-сетне гласът ѝ долетя, той не се сепна, а бавно извърна глава, за да чува по-ясно.

— Корабе? Корабе, може ли да се приближа?

— Казвам се Парагон.

— Парагон, може ли да се приближа?

Той се замисли.

— Няма ли да ми кажеш името си? — рече накрая той.

Последва кратко колебание.

— Казвам се Янтар.

— Но това не е истинското ти име.

— Имала съм няколко имена — отговори след няколко мига жената. — Това название е най-подходящо за настоящото място и време.

Нищо не би ѝ попречило просто да го излъже и да му каже, че това е името ѝ, размишляваше Парагон. Но тя не бе го направила. Той протегна ръка по посока на звука.

— Янтар — рече той. Жестът му показваше, че я приема. Но освен това представляваше и предизвикателство. Ръката му бе много по-голяма от човешка. Когато той обвиеше пръсти около нейната ръка, с лекота би могъл да я изтръгне от рамото ѝ. Стига да поиска.

Той се вслушваше в дъха ѝ, в стръвния порой, обсипващ плажа. Жената рязко пристъпи към него; след втората крачка тя съедини лявата си ръка, обгърната от ръкавица, с неговата. Корабът обви огромните си пръсти около нейните.

— Парагон — тихо каза тя.

— Защо се върна?

Жената нервно се засмя.

— Както сам каза Мингсли, аз съм заинтригувана от теб. — Когато не последва отговор, тя продължи — У мен любопитството винаги е надделявало над мъдростта. И същевременно цялата ми мъдрост е произтекла от любопитството. По тази причина аз не се научих да му обръщам гръб.

— Разбирам. Ще ми разкажеш ли за себе си? Както виждаш, аз съм сляп.

— Да. — В гласа ѝ имаше съжаление и състрадание. — Мингсли те нарече грозен. Ала онзи, който е оформил челото и челюстта ти, устните и носа ти, е бил истински майстор. Иска ми се да можех да видя очите ти. Що за човек би опустошил подобна изкусност?

Нейните думи го възторгнаха, но освен това и го побутнаха към нещо, което той не можеше да си припомни. Затова той отвърна сприхаво:

— Какви комплименти! Сигурно те целят да отвлекат вниманието ми от факта, че ти не отвърна на молбата ми?

И Парагон пусна ръката ѝ.

— Не. Нищо подобно. Аз съм… Янтар. Изработвам украшения от дърво. Гребени, орнаменти, пръстени. Понякога и по-големи неща, купи, бокали… дори столове и люлки. Но те са по-скоро изключения. Талантът ми се проявява най-силно при дребните неща. Може ли да докосна лицето ти?

Парагон кимна механично, преди да е успял да обмисли искането ѝ.

— Защо? — попита той със закъснение.

Корабът почувства приближаването ѝ. Меката топлина на тялото ѝ се примеси с хладината на дъжда. Той почувства как пръстите ѝ съвсем леко докосват крайчеца на брадата му. Допирът бе почти неуловим, а въпреки това той потръпна. Подобна реакция беше прекалено човешка. Ако в този момент той можеше да се отдръпне, би го сторил.

— Не мога да те достигна. Би ли… ще ме повдигнеш ли?

Огромното доверие, което тя му оказваше с тази си молба, го накара да забрави, че първият му въпрос е останал без отговор.

— Бих могъл да те смажа в ръката си — напомни ѝ той.

— Но няма да го направиш — уверено каза жената. — Моля те.

Настойчивостта на гласа ѝ го сепна.

— И защо мислиш така? Убивал съм и преди. Цели екипажи! Целият Бингтаун знае това. Коя си ти, че да не се боиш от мен?

В отговор тя допря оголената си влажна длан до ръката му. И се вля сред структурата му; нейната топлина го прониза по начина, по който допирът на женска ръка до мъжко бедро разпалва цялото му тяло. Но това сливане протичаше в две посоки, осъзна Парагон: той се намираше сред нейната плът в същата степен, в която тя бе вляла съзнанието си сред неговите дъски. Това му предоставяше възможност да сподели усещанията ѝ. Дъждът бе накарал косата ѝ да лепне тежко; лепнеха и дрехите, подгизнали от жлъчни струи. Кожата ѝ бе студена, ала тялото беше горещо. Въздишката в гърдите ѝ той разбираше по същия начин като вятъра, издувал платната му; циркулиращата кръв почти приличаше на морска вода, обливаща корпуса му.

— Ти си нещо много повече от дърво! — гласно възкликна тя. Заради осъзнаването в гласа ѝ Парагон се почувства предаден. Тя надничаше вътре в него, виждаше прекалено много и знаеше прекалено много. Събуждаше всички онези неща, които той бе отделил от себе си. Той не бе възнамерявал да я блъсне толкова силно, но тя проплака, когато падна върху каменистия и влажен пясък. И шумно си пое дъх сред продължаващия порой.

— Ранена ли си? — сприхаво попита той след известно време, когато започна да се успокоява.

— Не — тихо отвърна тя. И изпревари извинението му. — Прости ми. Въпреки всичко, аз очаквах ти да бъдеш дърво. Имам дарба да обработвам дървото. Достатъчно е да го докосна, за да опозная структурата му, същините му… Смятах, че ако те докосна, ще мога да разбера как са изглеждали очите ти. При допира си бях очаквала, че ще открия единствено дърво. Не трябваше да бъда толкова… прости ми, моля те.

— Всичко е наред — бавно отвърна Парагон. — Не исках да те блъскам толкова рязко. Не исках да паднеш.

— Вината си е моя. И ти с право ме изтласка. Аз… — Жената замълча. Сред нейната неподвижност отново властваха единствено звуците на дъжда. А шуменето на вълните долиташе по-силно, под влияние на прилива. — Може ли да опитаме отново? — неочаквано каза тя.

— Щом искаш — смутено отвърна Парагон. Беше му трудно да разбере тази жена. Тя тъй бързо му се беше доверила; сега със същата бързина пристъпваше към приятелство. Той не бе свикнал с подобни неща, още по-малко развиващи се с подобна бързина. Това го ужасяваше. Ала по-ужасяваща беше мисълта, че жената би могла да си отиде и никога повече да не се върне. Той се вгледа в себе си в търсене на доверие.

— Искаш ли да влезеш вътре, на сухо? — покани я той. — Страшно съм наклонен, освен това вътре не е по-топло, но поне дъждът няма да те вали.

— Благодаря ти — тихо каза жената. — С удоволствие ще приема поканата ти. С голямо удоволствие.