Вълшебният кораб

Глава първа Свещенослужители и пирати

И Кенит, и ботушите му не обръщаха внимание на вълните, разливащи се по пясъка. Мъжът не отделяше поглед от ивицата водорасли, черупки и отломки, която обозначаваше достъпа на водата. Отливът тъкмо започваше; все по-ниско и по-далече достигаше умолителният позив на водите. Това предоставяше възможност на черния пясък да се протегне напред и да разкрие шистите, до този момент задушавани от вълните.

От другата страна на острова се намираше двумачтовият кораб на Кенит, пуснал котва в Залива на заблудата. Мариета бе навлязла в него рано сутринта, по времето, когато прилежащите му вихри тъкмо прогонваха и последните остатъци от бурята. Тогава отливът все още не бе настъпил; хищните скали на небезизвестния залив бяха покрити с течна зеленина. Сред тези канари лодката си бе проправила път, за да отнесе капитана и Ганкис до тясната извита ивица черен пясък — бряг, който и при най-малката буря бързаше да се скрие под водата. Над него, по-храбри, се издигаха шистови склонове и вечнозелена растителност, макар и превита от ветровете.

Дори непоклатимите Кенитови нерви не можеха да се отърсят от впечатлението за навлизане в нечия полуотворена паст.

Младият Опал бе останал с лодката, за да предотврати проявата на някой от онези необичайни инциденти, които винаги връхлитаха оставените без надзор съдове. За голямо неудоволствие на юнгата Кенит бе взел Ганкис със себе си, с което принуждаваше младока да остане сам. Преди отдалечаването си капитанът бе зърнал момчето да седи на ръба ѝ и да редува наплашени погледи към гората с плахи озъртания към закотвената по-далече в залива Мариета. Котвената верига бе видимо обтегната: корпусът копнееше да последва изстрелващото се в открити води течение.

Легендарни бяха опасностите, свързани с посещаването на този остров. И не ставаше дума за репутацията му на място, сипещо странни инциденти върху посещаващите кораби и екипажите им. Ставаше дума за това, че цялото място бе пропито с необичайната магия на Чуждите. Кенит бе усетил въпросната магия още при стъпването си на брега. Усещането продължаваше да се проявява и по цялото протежение на пътеката, отвеждаща към Плажа на съкровищата.

Въпросната пътека съумяваше да прояви и още една чудатост: никакви откъснати листа или нагли растения не нарушаваха целостта ѝ. Това правеше още по-силно впечатление при вглеждане в обградилата я папрат. От околните дървета все още се процеждаха капки — бисери от отминалата буря. Въздухът бе прохладен, живителен. Ярки цветя, обградили пътеката, противопоставяха височината си на околната мрачина; почти всички те доближаваха човешки бой. Това им даваше оправдателно основание да изпълват околността с омайния си аромат. Може би те се опитваха да призоват посетителите сред себе си и да ги подканят към разходка?

Оранжевият мъх, покрил дънерите, не изглеждаше толкова привлекателен. Неговият цвят напомняше на Кенит за паразитен глад. Само че капитанът не получи възможност да разсъждава дълго над тези си асоциации: голяма паяжина, разгърната насред пътеката, покрита със сребърни капки, принуди него и спътника му да се приведат. Паякът, заел позиция сред нишките ѝ, си позволи да открадне мислите му с вида си, защото се отличаваше със същия неприятен оранжев оттенък и притежаваше големината на бебешки юмрук. Зелена дървесна жаба бе смогнала да се оплете и в момента се мяташе, но арахнидът не ѝ обръщаше внимание.

Докато на свой ред минаваше под паяжината, Ганкис изсумтя отвратено.

Тази пътека разсичаше земите на Чуждите. Една стъпка встрани бе достатъчна да отведе дръзновения сред тях — ако въпросният действително бе тъй дързък, та да напусне отредената за човеци пътека и да навлезе в леса. Според легендите в древни времена тук бяха идвали герои, умишлено напускали пътя, за да подирят селищата на Чуждите, мъдростта на пещерната им богиня или чудати дарове — даряващи невидимост наметала и всесечащи мечове. Дръзнали да дойдат тук бардове се бяха завръщали с гласове, способни да отнемат слуха с мощта си и да запленят слушателя с умението си. Всички знаеха историята за Кейвън Гарванокоси, гостувал на Чуждите в продължение на столетие и половина, а въпреки това се завърнал с непроменен лик, позлатена коса, пламтящи като въглени очи и песни, чиито стихове загатвали за бъдещето.

Кенит изсумтя. Нямаше човек, който да не е чувал за тези истории, пък в същото време никой не бе чувал за съвременници, повторили някое от въпросните постижения. Може би предприелите това предпочитаха да пазят мълчание. А може би никой от тях не бе успял да се завърне. Виж това, второто, му се струваше по-вероятно.

Пиратът нямаше намерение да задържа мислите си на подобни теми, както и не възнамеряваше да се отделя от пътеката. Той бе пристигнал на Острова на Чуждите, за да я извърви цялата.

Всички знаеха какво се крие в края ѝ.

Чакълестата пътека продължаваше да се вие сред хълмовете, докато не изведе пътниците върху тревисто плато, отвъд което започваше плаж. Това бе отсрещният бряг на островчето. Легендите предупреждаваха, че всеки кораб, спуснал котва тук, ще има небитието за свое следващо пристанище. Кенит не бе чувал за съдове, осмелили се да изпробват тези слухове. Евентуални храбреци най-вероятно бяха отнесли храбростта си на дъното.

Небето бе отпочинало добре след снощната буря — нищо друго не можеше да му придаде подобен ясен цвят. Под него каменистият плаж се извиваше в ленива дъга, разсечена от поток, който се губеше сред нататъшните треви в единия си край, а другия насочваше към морето, за да се слее със солеността му. В далечината се издигаха по-тъмни скали — те обгръщаха отсрещния край на плажа. Компания им правеше израстваща край острова скала, приютила собствен малък плаж. Празнината между остров и крайбрежна скала бе защипала отрязък небе и неуморни води.

— Доста силен вятър вилня през нощта, сър. Не даваше мира на вълните. Говори се, че Плажът на съкровищата е най-добре да бъде прекосяван край тревистите дюни… ей там. Хората казват, че при по-силни бури вълните изхвърляли там разни неща. Чупливи неща. Върху скалите те биха се пръснали на късчета, но сред треволяка се запазват.

Ганкис говореше задъхано, затруднен да следва бързата крачка на спътника си.

— Един мой чичо, съпруг на леля ми, казваше, че познавал човек, който точно на това място открил малка дървена кутийка, лъскава и украсена с цветя. Вътре имало стъклена статуетка на жена с пеперудени криле. Ама стъклото не било прозрачно; в него танцували цветове. — Ганкис замълча и погледна изкосо своя предводител. — Искате ли да знаете какво казал за тази находка Чуждият? — плахо попита той.

Кенит поспря, за да срита с върха на ботуша си мокрия пясък. Златен проблясък възнагради постъпката му. Пиратът се приведе небрежно и изтегли златна верига, оказала се прикрепена към медальон.

Мъжът обърса находката в ленения си панталон и я отвори. Капачето се отмести с леко щракване. Солената вода бе смогнала да се просмуче в ръбовете, но не и да достигне вътрешността. Портретът на млада жена му се усмихваше непокътнат, с весел и едновременно укорителен поглед. Кенит изсумтя и прибра медальона в джоба на везаната си жилетка.

— Капитане, знаете, че те няма да ви позволят да го задържите. Никой няма право да задържи за себе си неща от Плажа на съкровищата — плахо изтъкна Ганкис.

— Нима? — осведоми се Кенит. Той вложи известно веселие в гласа си, което успя да обърка спътника му. Тъй като не можеше да определи дали става дума за подигравка, или заплаха, Ганкис незабележимо се поотдръпна, за да отдалечи лицето си от обсега на юмрука на другия пират.

— Така се говори, сър — колебливо продължи Ганкис. — Никой няма право да отнесе намереното. Приятелят на чичо ми не го е сторил, за това зная със сигурност. Чуждият разгледал находката, предсказал му бъдещето по нея, а после го отвел до някакви скали, най-вероятно онези. — Той повдигна ръка към далечния каменист склон. — Там имало хиляди малки дупки… Така де… Как се казваха…

— Ниши — с почти занесен глас подсказа Кенит. — Ниши, Ганкис. Ти също щеше да ги наричаш така, ако можеше да използваш родния си език.

— Да, сър. Ниши. И във всяка от тях имало съкровище. Без онези, които били празни. Чуждият му позволил да ги разгледа. Там имало неща, каквито човек не може да си представи. Чаши от най-фин порцелан с всичките там цветчета, златни бокали за вино със скъпоценни камъни, украсени дървени играчки… какво ли още не. Та приятелят на чичо ми намерил подходяща ниша и поставил пеперудата в нея. Разправяше, че в онзи момент се почувствал като човек, който възстановява част от света. Негови думи били това, капитане. Подир това напуснал острова и се прибрал.

Кенит прочисти гърло. Този звук смогна да изрази презрение, за което повечето хора биха се нуждаели от цяла редица ругатни.

Ганкис сведе глава.

— Той го казва това, сър, не аз — повторно натърти той, зарови ръце в колана на захабените си панталони и почти неохотно додаде: — Този човек е малко размътен в главата. Дарява в храма на Са по една седма от всичко, което заработи. Най-големите си деца също е обрекъл на служба при него. Подобен човек не мисли като нас, сър.

— Ти пък кога ли мислиш, Ганкис — подметна капитанът. Светлите му очи се загледаха към крайбрежието. Отразеният от вълните блясък го накара да примижи. — Върви да се разходиш сред треволяците. И ми донеси всичко, което намериш.

— Тъй вярно.

По-възрастният пират се отдалечи. Пътьом той хвърли един печален поглед към младия капитан, но протестът му се ограничи с тази постъпка: той ловко се насочи нагоре по брега и навлезе сред платото. Там мъжът започна да обхожда методично, вперил поглед пред себе си. Методът му даде успех почти веднага: Ганкис се затича напред и повдигна находката си — нещо, което блесна в светлината на утрото. Сбръчканото лице също сияеше.

— Сър, само да видите какво открих!

— Ако ми го донесеш, може и да видя — раздразнено отбеляза Кенит.

Ганкис забърза обратно като призовано куче. Кафеникавите му очи продължаваха да блестят по нетипичен за годините му начин. Стиснал намереното с две ръце, той умело скочи обратно на плажа. Песъчинките възмутено се разбягаха под ударите на обущата му.

Загледаният в него Кенит се навъси за момент. Старият моряк обичаше да се прекланя пред своя капитан, ала освен това изпитваше типичното за всички пирати нежелание за споделяне на намереното. В действителност Кенит не бе очаквал Ганкис да му предаде откритото; бе възнамерявал просто да го претърси преди връщането на борда. Затова начинът, по който Ганкис търчеше насреща му, ухилен като влюбен селски идиот, определено пораждаше смущение.

Самият Кенит запазваше ироничната си усмивка: както винаги, лицето му не издаваше нищо от мислите. Тази способност бе придобита с усилени тренировки, отдавна доказали ползата си, и придаваше на капитана привидната апатичност на дебнеща котка. Разбира се, високият ръст му позволяваше да гледа с превъзходство към останалите и в чисто физическо отношение, но не това беше най-важното. Неизменното веселие целеше да внуши на следовниците му, че те с нищо не са способни да изненадат своя капитан, способен да предвижда не само действията, а и мислите им. Екипаж с подобни настроения никога нямаше да прояви склонност към бунт. А дори и такава склонност все пак да се зародеше, никой не би се осмелил да направи първата крачка.

Затова той не помръдна от мястото си и остави Ганкис да дотича. И не само това: Кенит умишлено не посегна веднага, а позволи на другия да подържи находката си протегната под присмехулния взор.

Капитанът трябваше да прояви целия си самоконтрол, за да не я грабне от ръцете му още в първия миг — никога през живота си не бе съзирал подобна дрънкулка. Тя представляваше стъклено кълбо, изработено с впечатляващо умение. Никакви драскотини или пукнатини не нарушаваха повърхността ѝ. Самото стъкло се отличаваше с лек син оттенък, който не затрудняваше погледа. Три дребни фигурки с пъстри дрехи и лица стояха прикрепени към малка сцена. Умението на неизвестния творец ги бе съединило — когато Ганкис раздвижи кълбото, фигурките се раздвижиха. Първата започна да се върти на връхчетата на пръстите си, втората започна да се премята над лост. Третата кимаше периодично, в такт с движенията им. Изглеждаше, че трите миниатюри танцуват на някаква осезаема само за тях музика.

Кенит позволи повторна демонстрация, а после, мълчаливо, протегна дългопръста ръка. Плавният му жест получи находката.

Маската на ирония не трепна върху лицето на капитана: нито когато той повдигна кълбото към светлината, нито когато фигурките се раздвижиха в отговор на собствения му жест. Находката стоеше прекалено дребна върху дланта му.

— Детска играчка — пренебрежително определи той.

— Играчка за изключително богат принц — осмели се да вметне Ганкис. — Прекалено е крехко, за да бъде поверено на дете, сър. Едно изпускане и…

— А въпреки това кълбото е преживяло бурните вълни и полета си към брега — с отмерено добродушие изтъкна Кенит.

— Това е така, сър, наистина, само че нали става дума за Плажа на съкровищата. Почти всичко, което водите изплюят тук, е цяло. Поне така съм чувал. Туй било част от магията на това място.

— Магия. — Кенит си позволи да се усмихне още по-широко. Кълбото с фигурките изчезна в дълбокия джоб на тъмносинята му куртка. — Значи вярваш, че магията обсипва брега с подобни дрънкулки?

— А какво друго, капитане? Това топче би трябвало да се е разпаднало на късчета. Или поне пясъкът щеше да го е надраскал. Вместо това то изглежда като току-що напуснало дюкяна на някой бижутер.

Другият тъжно поклати глава.

— Тук няма никаква магия, Ганкис. Става дума за насрещните течения на Ортските плитчини и вятъра, който запраща корабите към островите и вее насреща им по време на целия обратен път. Същото съчетание гарантира гибелта на всеки кораб, опитал да пусне котва от тази страна на острова.

— Тъй вярно — покорно се съгласи Ганкис, но само от почит към йерархията. Погледът му оставаше впит в джоба, приютил кълбото. В отговор усмивката на капитана се разгърна.

— Какво чакаш още? Върви обратно горе и виж какво още ще откриеш.

— Веднага, сър.

След един последен поглед пиратът пое обратно. А Кенит пъхна ръка в джоба и помилва стъклената повърхност, преди да поднови разходката си по плажа. Над него чайките следваха маршрута му и се отпускаха върху вятъра, съсредоточени върху търсенето на храна.

Капитанът не се тревожеше, но и не си позволяваше да забравя, че от другата страна на острова го чака корабът му, закотвен сред коварни води. Той щеше да прекоси целия плаж, както изискваше традицията, но щеше да си тръгне веднага след като изслушаше предсказанието на някого от Чуждите. Освен това Кенит нямаше никакво намерение да оставя събраните съкровища.

Последната мисъл превърна усмивката му в истинска.

Той извади ръка от джоба си и разсеяно докосна другата си китка. Под дантеления маншет се криеше двойната намотка на кожена гривна, пристегнала дървена фигурка. Тя представляваше лице, пронизано в лоба и челюстта. Това позволяваше лицето да бъде пристегнато точно към точката на пулс. Някога то бе имало черен цвят, само че с течение на времето боята бе изчезнала. Но чертите все още се различаваха ясно — нямаше как да бъде другояче, все пак те бяха изсечени. Дребното личице изобразяваше иронична гримаса и представляваше точно копие на Кенитовото. Изработването на този талисман му бе струвало цяло състояние. Не всички, които умееха да обработват магическо дърво, проявяваха склонност да прилагат способностите си — дори и ако бяха достатъчно дръзки да откраднат от въпросния материал.

Възмутителната цена бе една от причините, заради които Кенит и днес си спомняше дърводелеца, изработил фигурката. Дълги часове пиратът бе стоял в осветената му работилница и бе наблюдавал как занаятчията обработва необичайно твърдия материал, за да го превърне в огледален образ на поръчителя. Чакането бе протекло сред мълчание: творецът не бе притежавал способност да говори; пиратът не бе проявил склонност. Всеки би могъл да разбере Кенитовото нежелание да нарушава концентрацията на майстора: обработването на магическо дърво изискваше не само умения на резбар, а и на заклинател. Капризен материал, но с основание — изработеният от него талисман притежаваше способността да защитава притежателя си от магически влияния.

Дори и да можеха да разговарят, Кенит не би имал какво да каже. Възмутително голямата сума бе уредена още преди месеци; неотдавна дърводелецът бе изпратил пратеник, който да съобщи за успешното сдобиване с грижливо пазения материал. Въпросният пратеник бе предал и искане за доплащане — претенция, успяла да вбеси пирата, но не и да наруши външното му спокойствие. В ателието на занаятчията капитанът бе изсипал монети, скъпоценни камъни и верижки от благороден метал върху везните. Едно кимване бе указало достигането на исканото доплащане.

Подобно на мнозина от Бингтаун, занимаващи се с незаконни дела, майсторът бе избрал да се лиши от езика си, за да гарантира тайнствеността на клиентите си. Разбира се, тази постъпка бе по-скоро символична, но Кенит пак я одобряваше.

След края на работата си занаятчията лично бе привързал фигурката към китката на клиента си, изразявайки задоволството си с кимвания.

В отговор Кенит бе отнел живота му. Подобна постъпка беше единственото разумно нещо, а Кенит бе изключително разумен човек. На тръгване пиратът беше прибрал допълнителното възнаграждение, поискано от занаятчията: той не можеше да има доверие на човек, който не спазва условията на първоначалната уговорка, но не това бе причината, а нуждата от тайнственост. Ако се разчуеше, че капитан Кенит носи талисман против заклинания, хората му щяха да започнат да се усъмняват в безстрашието му. А подобно нещо бе недопустимо. Всички смятаха, че капитанът не се бои от нищо и притежава удивителен късмет. Верността на следовниците му се основаваше на това. Те не биваше да мислят, че предводителят им допуска, че нещо би могло да застраши късмета му.

Една година бе изминала от убийството на занаятчията. В течение на този период Кенит бе имал възможност да размишлява над стореното от него и по-точно над евентуалните последици, които смъртта на майстора би имала върху талисмана — до този момент последният така и не оживяваше. По време на договарянето капитанът се бе осведомил за момента, в който малкото личице ще оживее. Отговорът на занаятчията бе представлявал красноречиво свиване на рамене, последвано от ръкомахане, показващо, че никой не е в състояние да предскаже подобно нещо. И Кенит бе останал да чака пълното задействане на талисмана, което щеше да бъде предвещано от очакваната промяна. Но бе настъпил момент, в който той не можеше да чака повече. Инстинктивно бе усетил, че е дошло времето да посети Съкровищния плаж и да се сдобие с богатствата, които океанът е извлякъл за него. Вече не можеше да става дума за чакане; настъпваше време за риск. И този път капитанът трябваше да се осланя на късмета си. Та нали щастието му бе проработило и в деня, когато бе убил дърводелеца? Онзи се бе обърнал неочаквано, едновременно с изтеглянето на пиратската сабя. Впоследствие Кенит размишляваше, че ако занаятчията бе притежавал езика си, крясъкът му би прозвучал много по-гръмко.

Той побърза да прогони майстора от мислите си — точно сега нямаше намерение да размишлява за него. Плажът на съкровищата не беше място, където човек да се отдава на мисли за миналото: тук се криеха богатства, подсигуряващи бъдещето. Затова пиратът продължи да следва извивките на бреговата ивица. Край стъпките му проблясваха раковини, помахваха раци, лежаха изхвърлени водорасли. Нищо от това не представляваше интерес за погледа му — взорът търсеше отломки и захвърлени вещи.

Не му се наложи да търси дълго първата си находка. Очукано сандъче криеше комплект чаени чаши. Хората, които ги бяха създали, и хората, които ги бяха използвали, не интересуваха Кенит — от значение беше единствено качеството на самите вещи. Чашките бяха дванадесет на брой, изработени от вдълбана птича кост. Красяха ги дребни сини изображения, оформени от изключително тънки линии, привидно дело на четка с единствен косъм.

Личеше, че чашите са били употребявани дълго време: боята им бе избеляла, а продължителният допир на пръстите бе изтънил дръжките. Въпреки това пиратът взе сандъчето под мишница и продължи.

В момента вятърът духаше насреща му. Облаци нямаше; скъпите му ботуши хрущяха приятно сред влажния пясък. Понякога той вдигаше очи, за да огледа целия плаж. И съумяваше да скрие нетърпението си.

При поредното поглеждане към земята Кенит забеляза кутийка от кедрово дърво. Солената вода я бе изкривила — за отваряне не можеше да става дума. Капитанът трябваше да я разбие в един камък, за да се запознае със съдържанието ѝ. Вътре той откри изкуствени нокти, дванадесет на брой. Миниатюрни скоби служеха за застопоряването им в края на пръстите; върхът на всеки от тях криеше малка кухина, вероятно за съхраняването на отрова. Пиратът и тях прибра в джоба си. Новото откритие придаде потракване към походката му.

Не го смущаваше, че намереното току-що не беше нито създадено, нито предвидено за човек. Преди малко той се бе присмивал на Ганкисовото суеверие, само че всички знаеха, че до тези скалисти брегове достигат водите на повече от един океан. Корабите, сглупили да подирят приют тук по време на буря, много често изчезваха без каквато и да било следа. Морски вълци разказваха за попадането си сред водите на чужд свят. И Кенит проявяваше склонност да им вярва.

Той хвърли бърз поглед към небето. За момента то оставаше ясно. Виж, вятърът беше студен и сух, но пиратът смяташе, че времето ще се задържи благоприятно по време на целия му престой на острова. Късметът нямаше да го изостави.

Следващото му откритие се оказа далеч по-смущаващо. То се състоеше от червено-синя кожена торба, полузаровена в мокрия пясък. Кожата бе изключително здрава; личеше качествената направа. Солената вода бе смогнала да се пропие в нея и да размие цветовете един в друг. Въпросната соленина бе успяла да обезсмисли наличието на месингови закопчалки. Кенит трябваше да използва ножа си, за да отвори торбата. Вътре той откри котенца, напълно развити, с дълги нокти и цветни петна зад ушите. И шестте бяха мъртви.

Пиратът потисна отвращението си и посегна към най-малкия труп, за да го разгледа. Животинката имаше синя козина, доближаваща лилаво, и розови клепачи. Явно това бе изтърсакът на котилото. Телцето бе ледено, вкочанено и отвратително на допир. Рубинена обица красеше едното ухо.

Капитанът почувства желание да го захвърли. Не, това беше нелепо. Той откъсна обицата и я прибра в джоба си. Сетне, тласкан от непонятен импулс, пиратът върна тялото в торбата, преди да поднови пътя си.

В жилите му течеше възторг. Дърво. Кора и сок, горско ухание и танцуващи във въздуха листа. Дърво. Но също и усет за почвата, влагата, въздуха и светлината — всичко, обгръщащо и пронизващо дървесното същество. Той се движеше с тях, сливаше се и отново се отделяше от съществуването на кора, листа и корени сред въздух и подпочвена вода.

— Уинтроу.

Момчето бавно отдели поглед от дървото пред себе си. Едва след усилие на волята погледът му можа да се съсредоточи върху усмихнатото лице на младия жрец. Берандол го насърчи с кимване, в отговор на което Уинтроу затвори очи за миг, затаи дъх и се отдели от унеса си. Рязко поемане на въздух съпътства следващия му поглед: вдишване след изникването от дълбини. Шарената сянка, земната влага и ветрецът изчезнаха рязко. Уинтроу отново се озова в манастирската работилница — хладна зала с каменен под. Плочите отдавна бяха откраднали топлината на нозете му. Десетина работни маси изпълваха помещението. Още три от тях бяха заети: момчета на неговата възраст работеха бавно, със занесени движения, издаващи транса им. Едното плетеше кошница, а другите двама оформяха глина.

Той сведе поглед към парчетата стъкло и олово на масата пред себе си. Красотата на изображението, което бе създал, изуми дори самия него. И въпреки това предаденият дървесен образ не можеше да се сравнява с удивлението, предизвикано от сливането със самото дърво.

Уинтроу прокара пръст по очертанията на ствола и клоните. Допирът до изображението приличаше на докосване до собственото му тяло — той притежаваше същото познание. Зад себе си момчето можеше да чуе тихото дишане на Берандол. Непосредствено след напускане на транса възприятията запазваха част от чувствителността си. Това му позволи да долови възхищението на жреца, доближаващо се до неговото. Известно време двамата стояха мълчаливо, прославящи Са с възхитата си.

— Уинтроу — тихо повтори свещеникът. Той протегна ръка и проследи очертанията на дракона, надничащ сред клоните на короната, и я насочи надолу, към преплетената с корените змия. Подир това дланта му се озова върху рамото на момчето и внимателно го накара да се отдръпне от масата си. — Още си прекалено малък, за да оставаш в подобно състояние цяла сутрин. Трябва да се научиш да се владееш.

Тези думи свещенослужителят изрече, докато насочваше момчето към изхода на залата.

Уинтроу повдигна ръце и разтри неочаквано започналите да го глождят очи.

— Цялата сутрин? — занесено попита той. — Дори не съм усетил, Берандол.

— Сигурен съм, че е така. Но умората, която изпитваш, ще се прояви като достатъчно убедителна. Човек трябва да бъде внимателен, Уинтроу. Утре, преди да започнеш, помоли някой от дежурните да те събуди към средата на утрото. Талант като твоя е прекалено ценен, за да се окаже пресилен от безотговорна употреба.

— Действително главата започва да ме боли — призна юношата и стисна чело зад тъмнокосия си перчем. Веднага след това той се усмихна. — Но дървото си струваше, Берандол.

Жрецът кимна бавно.

— Това е вярно и в буквалния си смисъл. С парите от този прозорец ще можем да препокрием залата на послушниците. Стига майка Делити да събере сили да лиши манастира от подобно удивително произведение. — Той помълча за момент, преди да добави: — Виждам, че те са се появили отново. Драконът и змията. Предполагам, че ти пак не знаеш…

Недовършеното изречение заместваше въпрос.

— Нямам никакъв спомен да съм ги изобразявал — отвърна Уинтроу.

— Разбирам.

В гласа на Берандол нямаше преценка, само търпение.

Известно време двамата вървяха в дружелюбно мълчание. По време на този преход сетивата на Уинтроу се върнаха в обичайното си състояние; хладните каменни коридори на манастира престанаха да съдържат предишния интерес: изчезна миризмата на солите, попили в стените, затихна проскърцването на наместващи се блокове. Грубата тъкан на кафявата послушническа роба стана поносима за кожата. По време на навлизането им в градината момчето се чувстваше уютно в собственото си тяло. Все още го изпълваше замаяност, по-подходяща за човек, който е спал цял ден. Към това се прибавяше умора, постижима единствено с пълната противоположност на целодневно спане.

Въпреки това Уинтроу крачеше мълчаливо до жреца, както изискваха манастирските обичаи. По пътя си те се разминаваха с мъже и жени в зелени свещенически роби, а също и с помощници в бели одежди. Кимвания служеха за безмълвни поздрави.

В близост до бараката с инструменти момчето бе споходено от неочаквана и смущаваща увереност, че двамата са се отправили именно натам и че му предстои да прекара остатъка от деня сред градината. Във всеки един друг момент Уинтроу би приветствал подобна перспектива, само че след продължителен транс престоят на открито се превръщаше в особено неприятен.

Колебливостта на стъпките му не убягна на Берандол.

— Не се поддавай на тревогите, Уинтроу — тихо го укори свещеникът. — Когато изпитваш притеснение за онова, което би могло да се случи, ти пропускаш възможността да се насладиш на настоящия момент. Онзи, който се тревожи за идното, губи настоящето и отравя следващото с предмисъл. — Берандоловият глас придоби острота. — Ти прекалено често се отдаваш на подобни мисли. Ако ти бъде отказана жреческа степен, то най-вероятно ще бъде заради това.

Момчето хвърли сепнат поглед към свещеника. За момент отчаяние изникна върху невръстното лице. Тогава то откри уловката. И се усмихна широко. Берандол се присъедини към мимиката му, когато момчето каза:

— Но ако се притеснявам за евентуалното си отхвърляне, сам ще съм го предизвикал.

Берандол одобрително го сръчка с лакът.

— Именно. Колко бързо се учиш… Аз бях много по-голям, почти на двадесет, когато най-сетне се научих да съчетавам това Противоречие с живота си.

Уинтроу срамежливо сви рамене.

— Снощи размишлявах над това, преди да заспя. Човек трябва да се подготвя за бъдещето и да очаква бъдещето, без да се бои от бъдещето. Двадесет и седмото Противоречие на Са.

— Едва на тринадесет да достигнеш до двадесет и седмото Противоречие…

— Защо, вие до кое сте достигнали в момента? — простодушно попита момчето.

— Тридесет и третото. Вече две години не успявам да го разреша.

Дребният юноша отново повдигна рамене:

— Аз още не съм стигнал до него.

Двамата навлязоха в сянката на ябълковите дървета, под листа, натежали от горещината на деня. Зрели плодове придърпваха клонките към земята. В отсрещния край на овощната градина послушници обхождаха дърветата и ги поливаха с кофи изворна вода.

— Жрецът не бива да съди, освен ако не е способен да съди с преценката на Са; абсолютно справедливо и с пълна милост. — Берандол поклати глава. — Признавам, че не виждам как подобно нещо е възможно.

В погледа на момчето вече личеше размисъл; челото оставаше леко сбърчено.

— Докато смяташ, че е невъзможно, сам си забраняваш разбирането. — Гласът му звучеше занесено. — Освен ако целта не е да открием точно това — че жреците нямат право да съдят, защото не притежават абсолютна милост и абсолютна справедливост. Може би от нас се иска единствено да прощаваме и утешаваме.

Берандол поклати глава.

— Само за няколко мига ти достигна до мисълта, отнела ми шест месеца. Но има и друго. Край себе си виждам мнозина свещеници, които си позволяват да отсъждат. Бродещите представители на нашия орден се занимават почти изцяло с това: да разрешават неразбирателствата сред народа. В такъв случай те трябва по някакъв начин да са разрешили Тридесет и третото Противоречие.

Момчето го погледна любопитно, понечи да каже нещо, изчерви се и замълча.

Берандол се загледа в повереника си.

— Говори, каквото и да искаше да кажеш. Няма да те укоря.

— Проблемът е, че аз се канех да укоря вас — призна Уинтроу. С просияло лице той додаде: — Но се усетих и спрях.

— И какво щеше да ми кажеш? — настояваше свещеникът. Когато момчето поклати глава, наставникът му се засмя. — Нима мислиш, че ще се наскърбя, след като изрично съм те помолил да споделиш мисълта си? Хайде, слушам те.

— Щях да ви кажа, че трябва да построявате поведението си според наставленията на Са, а не според делата на останалите. — Момчето говореше прямо, но още към края на думите си сведе очи. — Зная, че не е моя работа да ви напомням това.

Берандол изглеждаше прекалено замислен, за да се наскърбява.

— Но ако аз следвам само наставленията, а в сърцето си виждам, че за човека е невъзможно да отрежда като Са, с абсолютна справедливост и пълна милост, принуден съм да заключа… — Той говореше все по-бавно, заради неохотата да изрази достигнатата мисъл. — Трябва да заключа, че или Бродещите притежават много по-развита духовност от мен, или че те имат точно толкова право да отсъждат, колкото и аз. — Погледът му се зарея сред ябълковите дървета. — Възможно ли е цял клон от ордена ни да съществува сред неправда? Не е ли възмутително дори да си помислям подобно нещо?

Притеснените му очи отново се спряха върху момчето до него. То се усмихваше спокойно.

— Ако мислите следват наставлението на Са, те няма как да са нечисти.

— Ще трябва да размишлявам още над това — с въздишка заключи Берандол и с искрена привързаност погледна Уинтроу. — Благословен да е денят, в който ти стана мой ученик. Макар че в много случаи не ставаше ясно кой кого обучава. Ще ми липсваш.

Внезапна тревога изпълни взора на Уинтроу.

— Какво искате да кажете? Да не би да заминавате? Нима ви отзовават тъй скоро?

— Не става дума за мен. Трябваше да ти предам вестта по по-добър начин, но както става винаги, разговорът с теб успя да отвлече мислите ми. Ти си този, който заминава. По тази причина дойдох да те потърся. Викат те обратно у дома. Баба ти и майка ти са изпратили вест, че дядо ти умира. Двете биха искали да си вкъщи в такъв момент.

Сепнат от мъката, изникнала върху лицето на момчето, свещеникът добави:

— Прости нетактичността ми. Ти тъй рядко говориш за семейството си; не знаех, че си толкова привързан към дядо си.

— Не съм — призна Уинтроу. — В действителност почти не го познавам. Когато бях малък, той неизменно пътуваше сред морето. А в моментите, когато си беше вкъщи, той винаги ме плашеше. Не с ожесточение, а с властността си. Присъствието му успяваше да породи впечатлението, че околността е прекалено нищожна за него. Още тогава чувах хората да говорят за него като за някаква легенда. Не помня някога да съм се обръщал към него. Когато дойдеше вкъщи, той връхлиташе като Северния вятър. Вместо да се радвам, аз се стараех да се крия от него. Когато се окажех завлечен пред него, той критикуваше ръста ми. Защо момчето е толкова дребно? Уж момче, а пък е толкова дребно! Не му ли давате месо? Да не би да е злоядо? Тъй подпитваше той, а подир това ме дръпваше и започваше да преценява дебелината на ръката ми. В тези моменти винаги се чувствах засрамен, сякаш аз съм виновен за това, което съм се родил. След влизането си в храма съм го виждал още по-малко, но зная, че мнението му за мен няма да се е променило. Но не заради него не искам да се връщам, нито заради мисълта, че отивам край смъртно легло. Става дума за самото завръщане, Берандол. У дома е толкова… шумно.

Свещеникът сгримасничи състрадателно.

— Струва ми се, че се научих да мисля едва след идването си тук — продължи Уинтроу. — У дома беше прекалено шумно и прекалено населено. Никога нямах време да мисля. От момента, в който бавачката ни вдигнеше от леглата, до мига, в който ни изкъпеха и ни завиеха за лека нощ, ние бяхме обградени от неспирно движение. Непрекъснато ни преобличаха, извеждаха ни на разходка, на приеми или на трапези… край нямаше. Знаете ли, че след пристигането си тук не излязох от килията си цели два дена? Без бавачката, баба или мама да се разпореждат, аз си нямах представа какво да правя. Освен това бях свикнал да представлявам част от цялост, в която влизаме аз и сестра ми. Време е за следобедния сън на децата; време е децата да обядват… На заминаване ми се струваше, че съм изгубил половината си тяло.

Берандол се усмихваше разбиращо.

— Ето какво било да бъдеш Вестрит. Винаги съм се чудил как живеят децата на Търговците от Бингтаун. При мен беше различно и същевременно същото. Аз съм от семейство на свинари. Нямах си бавачка да ме води на излети, но при нас винаги се намираше някаква работа. Сега като се замисля, по-голямата част от времето ни минаваше в усилия просто да оцелеем: ние преживявахме с удивително малко храна, поправяхме неща, за които обикновен човек никога не би заподозрял, че възстановяването им е възможно, грижехме се за свинете… Не е преувеличение да кажа, че животните получаваха повече внимание от нас самите. Изобщо не можеше да става и дума някое от децата да бъде дадено в храма. Но тогава майка ми се разболя. Татко обеща, че ако тя оздравее, той ще обрече едно от децата си на Са. И тъй като тя оцеля, те изпратиха мен. Аз бях изтърсакът: най-малък, само с една здрава ръка. Дори и това беше лишение за тях, но пък далеч по-лесно за преодоляване от липсата на някой от големите ми братя.

— Само една здрава ръка? — изненадано попита Уинтроу.

— Да. Като малък веднъж паднах на нея. Тя заздравяваше дълго, а когато най-сетне се възстанови, остана по-слаба. Но жреците ме излекуваха. Те ме сложиха да поливам овощията. Отговорникът ми даде две различни по големина кофи. По-тежката трябваше да нося със слабата си ръка. В началото аз го сметнах за побъркан, защото родителите ми винаги ме бяха съветвали да правя точно обратното. Това беше първият ми досег с наставленията на Са…

За момент Уинтроу се намръщи в размисъл, преди да се усмихне:

— Подири ли силата си, слабият ще я открие и силен ще стане.

— Именно. — Свещеникът посочи към разпрострялата се пред тях постройка. Излизаше, че двамата са се насочили към килиите на послушниците. — Пратеникът е пристигнал със закъснение. Ще трябва да си събереш багажа бързо и да поемеш веднага, за да не изпуснеш кораба си. Пътят до пристанището е дълъг.

— С кораб! — Отчаянието, за момент напуснало лицето на Уинтроу, отново се завърна. — За това изобщо не бях се сетил. Но пък от Джамаилия до Бингтаун няма друг път. — След миг той се навъси. — А не са ли ми уредили кон до пристанището?

— Нима тъй бързо си готов да се върнеш към удобствата на богатството, Уинтроу? — смъмри го Берандол. Когато момчето сведе глава, посрамено, той продължи: — Не. В съобщението се казва, че приятел е предложил да се нагърби с превоза ти. Близките ти с радост са приели. Подозирам, че семейството ти вече не може да се похвали с някогашното богатство.

Последните думи той изрече по-меко.

— Северната война засегна много от Търговските семейства, защото наруши двойния поток на стоки, пътуващи по река Овна. А и младият ни сатрап не отправя към Бингтаун щедростта, с която сме запомнили предците му. Те смятаха, че онези, които са достатъчно храбри да населяват Прокълнатите брегове, трябва да получават значителен дял от намерените там съкровища. Но младият Косго е на друго мнение. Очевидно той смята, че Бреговете вече са колонизирани и продължителното присъствие вече е прогонило проклятието. Той не само им е наложил нови данъци, но и е раздал някои от околните земи на близки до себе си хора. — Берандол поклати глава.

— Той нарушава думата на своя предтеча и утежнява живота на народ, който винаги е спазвал своята. От това няма да произлезе нищо добро.

— Зная. Трябва да съм благодарен, че не ми се налага да измина подобно разстояние пеш. И все пак е трудно, Берандол, да се примиря с пътуване до място, което ненавиждам, особено пътуване с кораб. През целия път ще се чувствам отвратително.

— Морска болест? — изненадано попита свещенослужителят. — Не знаех, че тя представлява проблем за потомците на мореплаватели.

— Определени условия са в състояние да развълнуват всеки стомах, но не става дума за това. Имам предвид шума, суматохата и тесните пространства. Миризмата. И моряците… По свой си начин те са добри хора, но… — Момчето повдигна рамене. — Те не разполагат с възможността да размишляват над нещата, за които ние говорим тук, Берандол. А дори и да имаха, надали биха се издигнали над нивото на току-що постъпилите ни послушници. Те живеят като животни и постъпват като животни. През цялото пътуване ще се чувствам заобиколен от скотове. Макар че те нямат вина за това — добави той, видял смръщването на свещеника.

Жрецът си пое дъх, само че не произнесе очевидно възнамеряваната реч. Вместо това след миг мълчание каза замислено:

— Минаха две години от последното ти посещение у дома, Уинтроу. Две години от последното ти напускане на манастира и навлизането сред работниците. Оглеждай се и се ослушвай добре, а когато се върнеш, ще искам да ми кажеш дали още разсъждаваш по същия начин. Запомни, защото аз няма да забравя.

— Ще изпълня заръката ви, Берандол — обеща момчето. — Ще ми липсвате.

— Ще започна да ти липсвам по-късно, защото ми е възложено да те придружа до пристанището. Ела, ще ти помогна да си събереш багажа.

Далеч преди края на плажа Кенит усети Чуждия, който го наблюдаваше. Пиратът бе очаквал това, но въпреки всичко проявата го интригуваше. Той бе чувал, че Чуждите са създания на ранната зора и мрака, които рядко се явяват през деня.

Някой по-обикновен човек би се стреснал, но пък въпросният по-обикновен човек не би заслужавал късмета на Кенит. Или фехтовалните му умения. Пиратът продължи да напредва със същата спокойна крачка; не прекъсна и събирането на находки. Той се преструваше, че не осъзнава наблюдаващото го създание, но в същото време изпитваше и необяснима увереност, че Чуждият осъзнава преструвката му. Игра в самата игра, каза си той и се усмихна мислено.

Няколко мига по-късно Ганкис дотича при него и с хриптене оповести, че горе имало Чужд, който наблюдавал.

— Зная — тросна се капитанът, раздразнен. Миг по-късно той вече си връщаше контрола над гласа и лицето. С далеч по-спокоен глас Кенит продължи: — И Чуждият знае, че ние знаем за него. Затова те съветвам да не му обръщаш внимание, както правя аз, и да довършиш търсенето си. Откри ли нещо друго интересно?

— Няколко неща — неохотно призна възрастният моряк. Капитанът търпеливо го изчака да започне да рови из джобовете на захабения си жакет. — Например това.

В случая ставаше дума за някакъв предмет от ярко боядисано дърво: дискове с редици отвори и вложени в тях лостове.

Кенит не можеше да определи същината му.

— Някаква играчка — заяви пиратът, повдигна вежда и зачака.

— Също и това — продължи подчиненият му и протегна роза. Капитанът я прие внимателно, като внимаваше да не се убоде. Едва допирът до необичайно скованото стъбло му показа, че в ръката си държи изкуствено цвете, и то такова, чието тегло не се отличаваше от истинска роза. Във всеки случай огледът му не успя да определи материала, от който тя бе изработена. Този предмет съдържаше и друга мистерия: отделяше миризма, която по нищо не се отличаваше от уханието на току-що отрязана роза.

С ново повдигане на вежда Кенит прикрепи цветето към куртката си — бодлите се погрижиха за застопоряването ѝ. Ганкис стисна устни, но не се осмели да каже нещо.

Капитанът погледна към слънцето и към разливащите се вълни. Повече от час щеше да му бъде нужен, за да се върне до другата страна на острова. Не можеше да рискува да остава прекалено дълго, защото в такъв случай корабът му щеше да се разбие в скалите, оголени от отлива.

Рядък момент на колебание помрачи мислите му. Кенит не бе дошъл на Съкровищния плаж единствено в търсене на съкровища; той бе дошъл да чуе и предсказанието на някой от Чуждите. Нали тъкмо по тази причина бе взел Ганкис за свой придружител и свидетел? Ганкис бе един от малцината му моряци, които никога не украсяваха историите си. Не само екипажът му, а и всеки пират в Заграба би приел думите на Ганкис за истина. А и ако предсказанието не се окажеше благоприятно за Кенит, той лесно щеше да се отърве от свидетеля — Ганкис бе лесен за убиване.

За пореден път капитанът прецени оставащото му време. Някой благоразумен човек би преустановил търсенето си, би се отправил да се срещне с Чуждия, а после би поел към кораба си. Благоразумните люде никога не се доверяваха на късмета си. Ала Кенит отдавна бе решил, че човек трябва да се научи да разчита на късмета си, ако иска да разполага с щастие. До тази идея той бе достигнал със собствени размисли и нямаше намерение да я споделя с никого. Никоя от значимите му победи не бе постигната без късмет. Най-вероятно в деня, в който Кенит станеше благоразумен и предпазлив, късметът му щеше да се наскърби и да го изостави.

Той се подсмихна при мисълта, че това е един риск, който никога нямаше да поеме. Никога не би приел на късмет, че късметът няма да го изостави.

Това заплитане му хареса и му позволи да продължи разходката си с предишното спокойствие. В близост до скалите, издигащи се в края на извития плаж, сетивата му пламнаха заради близостта на Чуждия. Миризмата му бе мамещо сладка, само че се промени в противно разложена, когато вятърът измени посоката си и я донесе по-ясно. Силата ѝ почти донесе със себе си вкус, който на свой ред едва не накара капитана да повърне.

Не само миризмата пораждаше погнуса: присъствието на създанието бе осезаемо. Дишането му се долавяше като насрещен натиск, наблягащ върху очите и шията. Кенит дори не бе усетил изпотяването си: просто в следващия миг откри, че лицето му е започнало да лепне от пот, почти като пренесена от вятъра. Тази неканена асоциация определено не го накара да се почувства по-добре. Въпреки това той стисна зъби; нямаше намерение да проявява слабост.

Вместо това пиратът се изправи и леко намести жилетката си. Вятърът разрошваше перата в шапката му и лъскавочерните му къдрици. Можеше да се каже, че той има прекрасна фигура, която кара и мъжете, и жените да го вземат под внимание — високият му ръст бе придружен с подобаваща мускулатура. Куртката определено не скриваше широките рамене и плоския стомах. Лицето също представляваше повод за гордост: лице на красавец, с високо чело, волева брадичка и прав нос над решителни устни. Брадата бе модно заострена, краищата на мустака старателно намазани. Единственото нещо, което го дразнеше, бяха очите — наследени от майка му, бледи, сини и воднисти. Всеки път, когато ги зърнеше в някое огледало, насреща му надничаше тя, притеснена и насълзена от делата му. Струваше му се, че това са очите на идиот. Те определено нямаха място сред лицето му. За друг човек хората биха казали, че този поглед е мек, търсещ. В момента Кенит се стараеше да придобие студен син взор, но знаеше, че очите му са прекалено бледи за това. Затова той подсили ефекта с леко сбърчване на устната си. Точно в мига, в който погледът му се спря на изчакващия Чужд.

А Чуждият не изглеждаше впечатлен. На ръст той почти не се отличаваше от Кенит.

Странно успокояващо подейства фактът, че легендите се оказваха верни. Ципестите пръсти, очевидната гъвкавост на крайниците, плоските и хлътнали рибешки очи, влажната люспеста кожа: всичко се оказваше точно според очакванията на Кенит. Лисата глава имаше чудата форма, средно между човешка и рибешка. Челюстта се простираше до подушните отвори, достатъчно голяма, за да отхапе човешка глава. Устните бяха прекалено тънки, за да скрият редиците остри зъби. Раменете изглеждаха приведени напред, но по начин, загатващ по-скоро груба сила, а не тромавост.

Създанието носеше и лазурна одежда, наподобяваща наметка. Начинът на сплитането ѝ придаваше гладкостта на листо. Освен това тя обгръщаше Чуждия по начин, достъпен по-скоро за течностите. Да, легендите се оказваха верни. Все пак изненада имаше — по някакъв начин вятърът бе заблудил обонянието му. Миризмата на създанието напомняше лятна градина; издишаният въздух напомняше уханието на рядко вино. А в непроницаемите очи личеше мъдрост. Кенит откри, че копнее да се покаже като достоен за оценката на това създание, да го впечатли с добротата и мъдростта си.

Хрущене на стъпки издаде приближаването на Ганкис. За момент вниманието на Чуждия се раздвои. Рибоподобните очи преустановиха наблюдението си над капитана, което на свой ред прекъсна влиянието на магията. Кенит едва не трепна, но се ограничи само да скръсти ръце, за да притисне талисмана към плътта си. Макар да не беше оживяла, фигурката прояви защитата си, защото влиянието на Чуждия не се прояви повторно. А знанието, което пиратът бе придобил, щеше да му позволи да вложи волята си срещу подобна манипулация.

Погледът на Чуждия отново бе срещнал неговия, но този път Кенит виждаше създанието насреща си в истинската му светлина: студено и люспесто същество от дълбините.

Изглежда създанието осъзнаваше изгубеното си влияние, защото когато то изду торбичките зад челюстта си и изплю първите си думи, Кенит долови известен сарказъм в тях.

— Добре дошъл, поклоннико. Виждам, че морето е възнаградило богато диренето ти. Готов ли си да сториш дарение и да изслушаш предсказанието за находките си?

Гласът стържеше като ръждива панта. Част от Кенит се възхити на усилията, които Чуждият бе положил, за да се научи да учленява човешки думи. По-суровата част от него отхвърли това постижение, приписвайки му сервилническа стойност. Пред него стоеше съвсем различно същество, приело Кенит на своя територия, а въпреки това принудено да учи езика му и да проси за милостиня в замяна на пророчествата си.

Но ако Чуждият го смяташе за превъзхождащ, къде се вписваше саркастичността?

Кенит прокуди този въпрос от съзнанието си, посегна към кесията и извади очакваните две златни монети. По-рано днес той се бе присмял на Ганкис, но в действителност бе проучил основно с какво му предстои да се сблъска. Късметът се проявява най-добре в отсъствието на изненади.

По тази причина капитанът не се трогна, когато Чуждият протегна сивкав и грапав език, а невъзмутимо остави монетите в крайчеца му. Езикът се прибра обратно; нататъшната орис на златото Кенит не можа да определи. Подир това Чуждият се поклони сковано и разчисти участък от пясъка пред себе си за намерените от пирата предмети.

Капитанът ги подреди без да бърза. За начало той остави стъкленото кълбо, до него положи розата, след което внимателно подреди дванадесетте нокътя край цветето. Следваха кутията с чаените чашки и шепа малки кристални топчета, открити близо до края на плажа. Последната находка представляваше медно перо, тежащо съвсем малко повече от истинско. С кимване младият мъж показа, че е приключил, след което леко отстъпи назад.

С гузен поглед към капитана си Ганкис срамежливо прибави дървената играчка и също се отдръпна.

Известно време Чуждият наблюдаваше ветрилообразно подредените съкровища. Накрая той повдигна чудатите си очи и се взря в Кенит.

— Това ли е всичко, което си намерил?

Натъртването нямаше как да бъде пропуснато.

Пиратът леко раздвижи глава и рамене в жест, който можеше да означава и потвърждение, и отхвърляне, а можеше и да бъде оправдан като обикновено раздвижване. Друг отговор от негова страна не последва. Спътникът му неловко пристъпи от крак на крак.

Чуждият шумно напълни торбичките си.

— Онова, което океанът отвежда тук, не е предназначено за човеците. Водата го донася тук, защото тя иска така. Не смей да се противопоставяш на волята ѝ: никое разумно създание не постъпва така. На никой човек не е разрешено да запазва онова, което открие сред Съкровищния плаж.

— В такъв случай находките принадлежат на Чуждите? — спокойно попита Кенит.

Двамата бяха представители на различни видове, но пак лесно можеше да се види, че този въпрос е смутил Чуждия. Последният се нуждаеше от миг, за да се опомни и отговори важно:

— Онова, което океанът извежда на Съкровищния плаж, си остава принадлежност на океана. Ние сме само пазители.

Кенитовата усмивка изтъни устните му.

— В такъв случай нямаш основания за притеснение. Аз съм капитан Кенит и океанът е мой: нещо, което е не само мое твърдение. Всичко, което принадлежи на океана, е и мое. Ти получи златото си, сега е време да пророкуваш. И повече не се тревожи за неща, които по твои собствени думи не ти принадлежат.

Край него Ганкис не можа да сдържи възклицанието си. Чуждият не каза нищо. Вместо това той сведе глава, привеждайки цялото си тяло напред заради липсата на врат — почти като жест на примирение пред господар. Когато плоските очи се повдигнаха отново, те се втренчиха право в душата на Кенит. Сега вече създанието заговори с по-плътен глас, подобаващ на дълбините.

— Това пророчество е тъй видно, че дори някой от вашето потомство би могъл да го разчете. Ти вземаш онова, което не ти принадлежи, капитан Кенит, и го обявяваш за свое. Каквото и да попада в ръцете ти, ти никога не откриваш насита. Следовниците ти се задоволяват с дреболии и дрънкулки, а ти прибираш за себе си онова, което смяташ за най-ценно. — За момент създанието се взря в опулените очи на Ганкис. — Неговата преценка заблуждава и двете страни; обеднява и двете страни.

Това предсказание никак не се харесваше на Кенит.

— Направеното от мен дарение ми е предоставило правото да задам един въпрос, нали? — дръзко се осведоми младият мъж.

Чуждият разтвори паст — не от удивление, по-скоро като заплаха. Редиците зъби действително изглеждаха внушително. Подир това челюстта отново се затвори. Тънките устни почти не се раздвижиха сред просъскания отговор.

— Да.

— Ще успея ли в начинанието си?

Чуждият замислено изду торбичките си.

— Няма ли да зададеш по-конкретен въпрос?

— Нима поличбите изискват конкретността ми? — търпеливо запита Кенит.

Съществото отново се загледа в находките: розата, чашките, ноктите, кристалното кълбо, перото, топчетата.

— Ще успееш да осъществиш най-съкровената си цел — прямо заяви Чуждият.

Върху лицето на капитана изгря усмивка, изчезнала заради заплашителния тон на последвалите думи.

— Онова, към което най-силно се стремиш, ще намери успех. Онази цел, за която бленуваш, ще попадне в ръцете ти.

— Достатъчно — с неочаквана припряност изръмжа Кенит. Той вече не възнамеряваше да настоява за среща с богинята им: тези пророчества му стигаха.

Пиратът се приведе, за да прибере находките си, но създанието неочаквано протегна ципести ръце над тях. Капчици отрова блестяха по върха на всеки от длъгнестите пръсти.

— Съкровищата, разбира се, ще останат на плажа. Лично ще се погрижа за прибирането им.

— Благодаря ти — напевно до искреност отвърна Кенит. Той бавно започна да се изправя, а когато съществото отдръпна ръце, капитанът неочаквано пристъпи напред и стовари подметката си върху стъкленото кълбо. То се строши с камбанен звън. Ганкис извика с вопъла на човек, зърнал смъртта на първородната си рожба; дори Чуждият трепна заради безсмислената разруха. — Жалко — заяви пиратът, докато се обръщаше да си върви. — Но щом аз не мога да притежавам нещо, защо то да попада в чужди ръце?

Той мъдро реши да не подлага розата на същата процедура: подозираше, че макар привидната ѝ крехкост, в действителност е изработена от материал, който не би отстъпил пред натиска на ботуша му. А Кенит не възнамеряваше да накърнява достойнството си с неуспешен опит. Останалите предмети нямаха особена стойност в неговите очи; с тях Чуждият можеше да прави каквото си поиска.

Зад гърба му създанието бе започнало да съска гневно. След един бавно поет дъх то обяви към отдалечаващия се пират:

— Петата, която руши принадлежащото на морето, сама ще бъде погълната от него.

Трясък на стиснати зъби последва това предсказание.

Почти в същия миг Ганкис вече се изравняваше с капитана си: този моряк винаги предпочиташе познатата опасност пред неизвестната.

Няколко крачки по-надолу Кенит спря, обърна се и подвикна към клечащия над съкровищата Чужд:

— Намерих и още нещо, което смятам, че би те заинтересувало. Но мисля, че океанът го е изнесъл за теб, а не за мен, затова го оставих на мястото му. Ако не греша, струва ми се, че Чуждите не обичат котки?

Всеизвестно бе, че Чуждите изпитват дълбок ужас към всички коткоподобни. Чуждият не благоволи да отговори, но Кенит със задоволство забеляза как въздушните торбички се издуват тревожно.

— Ще ги откриеш малко по-нагоре на плажа: цяло котило със сини кожухчета. Бяха в кожена торба, някъде осем на брой. Повечето от тях изглеждаха малко умърлушени след банята си, но не се съмнявам, че разтъпкването ще им се отрази добре. Помни, че те не принадлежат на теб, а на океана. Уверен съм, че ще се отнасяш добре към тях.

Чуждият издаде необичаен звук, напомнящ изсвирване.

— Отведи ги! — замоли той. — Отведи ги, умолявам те!

— Да отнеса от Плажа на съкровищата нещо, което океанът е пожелал да остави тук? И насън не бих се осмелил — увери го Кенит. Той не се засмя, дори не се усмихна, а отново продължи пътя си. След няколко крачки откри, че е започнал да си тананика една грубиянска песен, особено популярна в Заграба. Ширината на крачките му скоро накара Ганкис да се задъха.

— Сър? — каза морякът. — Разрешавате ли да ви попитам нещо, капитане?

— Разрешавам — щедро отвърна Кенит. Той почти очакваше да последва молба за по-бавно ходене. Ако се случеше това, тя щеше да бъде отхвърлена: трябваше да се приберат на борда колкото се може по-бързо, преди отливът да е оголил скалите.

— Какво е начинанието, за което говореше Чуждият?

Кенит понечи да отговори, но се сдържа. Не. Прекалено дълго бе подготвял това и го бе проигравал в ума си. Той възнамеряваше да изчака до отплаването им, когато Ганкис разкажеше на останалите от екипажа за случилото се на острова. Нещо, което нямаше да отнеме дълго: морякът бе от бъбривите, а и останалите така или иначе щяха да се пръскат от любопитство. Когато корабът им навлезеше в открито море и преодолееше значителна част от разстоянието към Заграба, Кенит щеше да призове целия си екипаж. Във въображението си той вече се виждаше да разговаря с хората си, огрян от лунната светлина.

Тази част от обратния път те преодоляха много по-бързо, защото не се оглеждаха за находки. Много скоро двамата отново навлизаха сред стръмната пътека, разсякла гористата част на острова.

През цялото това време Кенит изпитваше тревога за кораба си, но я скриваше умело. Притесненията му бяха основателни, защото в този залив водата прииждаше и се оттегляше с бързина, която не се интересуваше от луната. Съд, смятан за закотвен по безопасно време, неочаквано можеше да се натъкне на невиждани по-рано скали. Кенит нямаше намерение да излага Мариета на риск: те щяха да са напуснали това магично място преди водата да ги е изиграла.

Сред за̀вета на дърветата денят изглеждаше застинал. Топлината на процеждащите се лъчи, съчетана със силните горски ухания, превръщаше деня в изкусително сънлив. Кенит се улови, че е забавил крачка заради обгърналата ги атмосфера на златист покой. На идване клоните все още бяха отронвали дъждовни капки, породили влажна и неприветлива атмосфера на дебнещи лицата лигави клони. Но сега той знаеше със сигурност, че гората е удивително място. Тя криеше съкровища и тайни не по-малко изкусителни от даровете на Съкровищния плаж.

Настойчивото му желание да се върне на борда на Мариета бавно се свлече от него. Капитанът откри, че е спрял насред пътеката. Днес той възнамеряваше да изследва острова. Пред него щяха да се разкрият удивителните места на Чуждите, където човек можеше да преживее потока на столетие само за рамките на една удивителна нощ. Много скоро той щеше да се сдобие с всички тези тайни. Но за момента му беше достатъчно да стои неподвижно и да вдишва златния въздух. Нищо не нарушаваше спокойствието му… С изключение на Ганкис. Морякът непрекъснато дърдореше нещо за отлива и Мариета и увеличаваше настойчивостта си паралелно с Кенитовото решение да не му обръща внимание.

— Защо спряхме тук, капитане? Добре ли сте, сър?

Кенит махна с ръка към него, за да го пропъди, само че морякът не го послуша. Капитанът се огледа в търсене на някакво вдъхновение, въз основа на която идея да прогони шумния досадник. Едновременно с това ръката му напипа златната верига на медальона. Кенит извади находката си, доволен от споходилото го хрумване.

Той прекъсна бръщолевенето на Ганкис с думите:

— Ужас, виж какво без да искам съм отнесъл от плажа. Бъди добро момче и го отнеси обратно. Дай го на Чуждия и се погрижи той да прибере и него.

Ганкис се втренчи в него.

— Няма време, сър! Оставете го тук. Трябва да се върнем на кораба, иначе скалите ще го пронижат. Или пък останалите ще тръгнат без нас. Чак след месец водата ще се доближи толкова. А на този остров човек и една нощ не може да оцелее.

Този досадник започваше наистина да го изнервя. Току-що влудяващият му глас бе прогонил една зелена птичка, канила се да кацне наблизо.

— Не чу ли какво ти казах? Върви!

Тези му думи прозвучаха далеч по-заповеднически. С облекчение той проследи как морякът грабва медальона от ръката му и се затичва обратно.

Най-сетне останал сам, Кенит се усмихна широко и бързо закрачи по пътеката. След като се отдалечеше от мястото, където двамата се бяха разделили, капитанът възнамеряваше да навлезе сред леса. Така Ганкис нямаше да успее да го намери и щеше да се принуди да напусне сам. А всички чудеса на Чуждите щяха да попаднат в ръцете на Кенит.

— Не точно. По-скоро ти ще попаднеш в техните ръце.

Собственият му глас произнесе тези думи — прошепнати по начин, затруднил иначе острия слух на пирата. Той внимателно навлажни устни и се огледа. Докосването на думите го бе разтърсило по начин, напомнящ събуждане. Само преди мигове той бе възнамерявал да стори нещо, но какво?

— Възнамеряваше да влезеш право в ръцете им. Тази пътека е обгърната с двустранна сила. Тя окуражава човеците да се придържат към нея, но постигането на този ефект я кара да отблъсква Чуждите. Магията, предпазваща техния свят от теб, предпазва и теб самия от тях. Стига да се придържаш към границите на пътеката. Ако те успеят да те накарат да я напуснеш, ти ще станеш уязвим за тях. А това не е особено препоръчително.

Кенит повдигна китка към лицето си. Собственото му миниатюрно лице се усмихваше насреща му. Оживяването на талисмана бе придало цвят на дървото. Резбованите къдрици бяха черни досущ като неговите, лицето имаше същия калѐн оттенък, очите притежаваха сходен цвят на подвеждаща слабост.

— Започвах да те смятам за лоша сделка — каза капитанът.

Дървеното личице изсумтя презрително.

— Ако аз съм лоша сделка за теб, то за мен се отнася същото — изтъкна талисманът. — Започвах да мисля, че съм прикрепен към китката на наивен глупак, обречен да погине. Но ти успя да се отърсиш от влиянието на магията. Или, ако трябва да бъдем по-точни, аз ти помогнах да се отърсиш.

— Каква магия? — остро попита Кенит.

Устните на талисмана изобразиха презрителна усмивка.

— Противоположната на заклинанието, почувствано от теб при пристигането ти. Всички, които прекосяват пътеката, се поддават на това заклинание. Магията на Чуждите е тъй силна, че е невъзможно да прекосиш земите им и да не се почувстваш привлечен към нея. Затова те са обгърнали този път с отлагане. Човек усеща повика на земите им, но отлага посещението за утрешния ден. Винаги за утрешния ден, който никога не настъпва. Но твоята заплаха за котките ги разтревожи. Тебе те възнамеряваха да примамят извън пътеката и да използват да прочистиш острова от мъркащата заплаха.

Кенит си позволи известна усмивка доволство.

— Не са очаквали, че ще притежавам талисман, който да ме защитава от магията им.

Резбованата глава стисна устни.

— Аз просто ти показах заклинанието. Осъзнаването на съответната магия е най-силната защита против нея. Самият аз не разполагам със собствена сила, която да използвам насреща им или срещу техните заклинания. — Сините очи се огледаха. — А ако продължаваш да стоиш тук и да си говориш с мен, възможно е гибел да връхлети и двама ни. Водите продължават да се отдръпват. Много скоро помощникът ти ще трябва да избира между изоставянето ти и сигурна смърт. Най-добре върви към залива.

— Ганкис! — смаяно възкликна Кенит и изруга, но въпреки всичко се затича. Нямаше смисъл да се връща за спътника си, трябваше да го изостави. И на всичкото отгоре му бе дал златния медальон! Беше се проявил като глупак, позволявайки да го заблудят по такъв начин. Ето че бе изгубил и свидетеля, и сувенира, който бе възнамерявал да отнесе. Нямаше никакво намерение да се лиши и от живота и кораба си.

С огромни крачки той летеше над виещата се пътека. Златистите лъчи, до неотдавна тъй съблазнителни, сега се бяха превърнали в обикновено задушно пладне, което не позволяваше на дробовете му да се изпълват.

Започналите да проредяват дървета оповестиха приближаването до залива. Мигове по-късно зад него долетя трополенето на Ганкисовите крака: морякът прелетя край него и го подмина. За момент Кенит успя да зърне ужас върху сбръчканото му лице; в следващия миг ботушите на спътника му вече разхвърляха чакъл зад себе си.

До този момент капитанът бе смятал, че тича с цялата си бързина. Подновено усилие го тласна на плажа.

Ганкис бе започнал да отправя викове към юнгата, настояващи за изчакване. Видно беше, че хлапето е престанало да се надява на завръщането им и е започнало да изтласква лодката към оттеглящите се води.

Изникването на Ганкис и Кенит породи вик, долетял от кораба. Някакъв моряк на кърмата трескаво започна да маха към тях. И с основание: Мариета се намираше в голяма опасност; отдръпването на водите почти бе доближило кила до скалите. Някои от моряците бяха наобиколили хаспела и повдигаха котвата.

Пред очите на своя капитан Мариета се разклати и се плъзна встрани, върху повърхността на голям камък. Тази гледка накара сърцето на Кенит да се свие: след себе си, той обичаше кораба повече от всичко.

Подметките му немилостиво потъпкваха водорасли и раковини. Дори и това бързане не бе съумяло да стопи преднината на Ганкис. Двамата почти едновременно достигнаха лодката и я тласнаха във водата. Двамата моряци сграбчиха веслата, а Кенит зае мястото си в задната част.

Котвата на Мариета вече се издигаше, обкичена с морска растителност. Съревнование между весла и платна смаляваше разстоянието между двата неравностойни откъм големина съда. В следващия миг лодката вече се изравняваше, а след още няколко секунди капитан Кенит вече стъпваше на палубата на своя кораб. Заместникът бе заел позиция край кормилото; в мига, в който той видя появата на командира си, помощник-капитан Соркор рязко тласна руля и изрева заповед за отплаване. Вятърът наблегна върху платната и отнесе Мариета далеч от опасната плитчина — в течение, което щеше жестоко да блъска корпуса ѝ, но и щеше да я отнесе далеч от опасните подводни скали на Залива на заблудата.

Един бърз оглед увери Кенит, че всичко е наред. Придружавалият го юнга затрепера, когато погледът на капитана го докосна. Очите на пирата се задържаха върху му само за момент, но това бе достатъчно, за да покаже на момчето, че проявата на неподчинение няма да бъде подмината или забравена. Жалко — до този момент младият моряк можеше да се смята за горд притежател на гладък и непокътнат гръб. Утре и през оставащите от живота му дни това нямаше да бъде така. Тези белези щяха да му напомнят за проявената днес страхливост.

Кенит се ограничи да кимне на заместника си, преди да се оттегли в капитанската каюта. Начинанието му едва не се бе оказало фатално, но въпреки това в гърдите му туптеше триумф. Все пак ставаше дума за човек, надиграл Чуждите в собствената им игра. Късметът му отново се бе проявил, както винаги; скъпият талисман на китката му най-сетне бе оживял, доказвайки се като оправдана инвестиция. И най-ценно от всичко, самото пророчество на Чуждите бе потвърдило амбициите му.

Кенит щеше да стане първият крал на Пиратските острови.

Глава втора Живи кораби

Змията се плъзгаше сред водите, сред пяната, оставяна от кораба. Люспестото тяло блестеше като кожата на делфин, но с преливане в синкав оттенък. Под муцуната, задържана над струите, се поклащаха заострени мустачета, напомнящи химера. Тъмносините очи уловиха погледа на Брашън и се разшириха в очакване — като погледа на флиртуваща жена. В следващия момент пастта на създанието се разтвори, яркочервена и приютила редици наклонени навътре зъби. В тази раззината празнина имаше достатъчно пространство за изправен човек. Мустачетата се надигнаха рязко, оформили корона около главата на змията — лъвска грива от отровни остроти.

Алената уста се стрелна към Брашън, за да го обгърне със зловонен мрак. С нечленоразделен вик той започна да се мята и размахва ръце, дирещ спасение. Пръстите му напипаха дърво, допирът до което породи огромно облекчение.

Беше му се присънил кошмар.

Брашън бавно си пое дъх и се заслуша в познатите звуци. Дъските на Вивачия тихо поскърцваха, край него останалите спящи дишаха равномерно, вълните тихо се разплискваха край кораба. Горе някой тичаше бос по палубата, забързал да изпълни някакво възложение. Нов дъх донесе неизменната миризма на катран, множество тела и, загатнато като уханието на дамски парфюм, миризмата на товара им.

Морякът се протегна, опрял длани и стъпала в двата края на нара си, подир което отново се омота в одеялото. До неговото дежурство оставаха часове. Не се ли наспеше сега, по-късно щеше да съжалява.

Сред полумрака на спалното помещение той затвори очи, но не можа да се унесе, а ги отвори отново само след няколко секунди. Можеше да усети, че кошмарът му го дебне досами повърхността на заспиването, готов да го погълне. Брашън тихичко изруга. Той трябваше да се наспи, но за почивка не можеше и да става дума, докато не изживееше цялата мора.

Повтарящият се сън се бе превърнал в по-реален от самия спомен. Този кошмар се явяваше на неравни интервали, най-често като придружител на някакво значимо решение. В подобни моменти видението изникваше от дълбините на съня му, за да впие зъбци в душата на моряка и да се опита да я завлече към дъното. Нямаше значение, че той отдавна е зрял мъж, по-добър от почти всичките си колеги. Когато кошмарът го връхлетеше, Брашън се оказваше завлечен обратно сред детството си, сред време, в което всички бяха изпитвали към него основателно презрение. В онези времена дори самият той се бе презирал.

Сега той се опита да открие източника на най-голямата си тревога. Капитанът на кораба го ненавиждаше. Да, така си беше, но пък това не се отразяваше на качествата му. По-рано Брашън бе служил като помощник на капитан Вестрит и бе доказал ценността си. Впоследствие здравето на капитана се бе влошило — Брашън се бе осмелил да се надява, че командването на Вивачия ще бъде поверено на него. Но възрастният Търговец не бе оправдал надеждите му и вместо това бе предал водачеството на своя зет Кайл Хейвън. Нямаше как, все пак ставаше дума за роднинство.

Веднага след назначаването си капитан Хейвън бе проявил правото си да избере заместник. Като следствие на избора му Брашън Трел престана да бъде първи помощник. В това нямаше нищо срамно: новият капитан искаше собствена десница. Тогава Брашън бе премислил случилото се и бе достигнал до заключението, че предпочита да служи като втори помощник на борда на Вивачия, отколкото като пряк заместник на борда на който и да било друг съд. По-късно капитан Хейвън със закъснение бе решил, че иска да назначи свое лице и за втори помощник (което бе означавало, че сегашният трябва да слезе още една позиция в йерархията). Брашън и тогава бе стиснал зъби.

И все пак, въпреки годините, изслужени на борда на Вивачия, и благодарността към Ефрън Вестрит, Брашън подозираше, че това е последният му курс на борда на този кораб. Капитан Хейвън недвусмислено му бе показал, че не се радва на присъствието му сред екипажа си. По време на настоящата част от пътуването капитанът непрекъснато изразяваше това си неудоволствие: когато Брашън забележеше някаква изискваща внимание задача и наредеше на околните да се погрижат, биваше обвинен в надхвърляне на правомощията си. А когато се ограничеше само до преките си задължения, го обвиняваха в ленивост. С всеки изминал ден брегът на Бингтаун се приближаваше, но едновременно с това нарастваше и хапливостта на Кайл Хейвън. Брашън беше решил, че ако завръщането им в родното пристанище не завари капитан Вестрит достатъчно здрав, самият той няма да се върне повече на борда. Това решение го измъчваше, но той се утешаваше с мисълта, че Вивачия далеч не е единственият жив кораб; а и човек с неговата заслужена репутация можеше да си намери място на всеки борд.

Първото му пътуване по море далеч не бе протекло под знака на подобна увереност: тогава простото оцеляване бе представлявало единствената му цел. Първото пътуване на борда на първия кораб и кошмарът бяха неразделно свързани в мислите му.

Брашън бе видял първата си водна змия на четиринадесет — преди десет дълги години. По това време той бе абсолютен новак, намиращ се в открито море от няма и три седмици. Това се бе случило на борда на Пръска, едно разнебитено калсидско корито. Дори и в най-спокойни води този кораб се тътреше като бременна жена, тласкаща количка, а в по-бурни води никой не би могъл да предвиди положенията на палубите ѝ. Във въпросната вечер Брашън страдаше от морска болест; освен това го измъчваше болката от необичайната работа и от заслужения пердах, хвърлен му от помощник-капитана предишната нощ. Духът му също беше посърнал: през нощта мазният Фарси се бе присламчил към него във форпика, за да изрази съчувствие за хвърления му бой, придружено от пъхната под одеялото ръка. Брашън успя да се измъкне, но не и без известно унижение: под тлъстините на Фарси се криеха и мускули, смогнали да отложат бягството на момчето за известно унизително време. Останалите моряци, спящи тук, не бяха реагирали по никакъв начин: те не харесваха Брашън, защото тялото му бе прекалено гладко, а изказът му прекалено изтънчен за вкуса им. Те го наричаха учениче, без да подозират, че това го наскърбява по съвсем различен от очаквания начин. Неприязънта им се дължеше на осъзнаването, че той не притежава опит, а в открито море такъв човек е заплаха за останалите.

Брашън бе избягал на кърмата, където отново се бе увил в одеялото си и бе затихнал. Училището, наставниците и струвалите му се нетърпими уроци сега му изглеждаха изкусителен рай: меки легла, гореща храна и време, което принадлежеше само на него. На борда на Пръска всяко привидно шляене бе възнаграждавано с бой. Ако някой от офицерите го видеше в този момент, или щеше да го изпрати обратно долу, или да му възложи някаква работа. Той знаеше, че трябва да се опита да заспи. Но не можеше; можеше само да се взира в пенестата диря, проточила се след тях. Тази гледка възмути вътрешностите му. Той би повърнал, само че нямаше какво да повърне. Затова той просто опря чело на парапета и се опита да открие късче въздух, което не вони на катран или на солената вода, наобиколила кораба.

Вглеждането в сияйната черна вода, събираща се отново зад корпуса, му донесе мисълта за съществуването на още един вариант: алтернатива, която не бе му хрумвала по-рано, но сега го зовеше — семпла и логична. Да се гмурне във водата. Няколко минути неудобство и всичко щеше да свърши. Никога повече нямаше да му се налага да дава обяснения пред някого или да усеща ударите на служещото вместо камшик въже върху ребрата си. Никога повече нямаше да му се налага да изпитва срам или страх. А най-хубав от всичко бе фактът, че решението можеше да бъде изпълнено в рамките на миг — нерешителността и колебанието не биха смогнали да попречат на проявата му. Една секунда твърдост, нищо повече.

Той се изправи. И се приведе над перилото, събирайки количеството сила, което щеше да му позволи да поеме контрол над съдбата си за нужния период. Тогава, докато си поемаше последен дъх, я видя.

Тя се плъзгаше след кораба, скрила извивките си във водата. Тялото по съвършен начин се вливаше в движенията на океана, но един съзаклятнически лунен лъч показа люспест блясък. Без тази светлина Брашън никога не би осъзнал, че създанието е там.

Дъхът му застина болезнено. Той искаше да изкрещи към вахтените, да ги повика да потвърдят съзряното. Ала тези морски чудовища биваха забелязвани рядко; мнозина от сухоземните жители дори твърдяха, че подобни създания не съществуват. А освен това Брашън знаеше за поверието, съществуващо сред моряците: да видиш морска змия означаваше да видиш собствената си смърт. Моряците щяха да сметнат видяното за зла поличба. А по неписана традиция имаше само един начин корабът да бъде отърван от подобен лош късмет. Брашън щеше да полети от някоя рея заради нечия привидна небрежност, щеше да се подхлъзне пред някой отворен капак и да си строши врата или просто да изчезне безследно в някоя от особено скучните смени.

Само преди мигове той бе възнамерявал да се самоубие, но сега знаеше със сигурност, че няма никакво намерение да умира: нито от собствената си ръка, нито с чужда помощ. Не, той искаше да преживее трижди проклетото пътуване, да се върне на сушата и да си върне живота. Щеше да отиде при баща си, да пълзи и да умолява по невиждан начин. И близките му щяха да го приберат. Може би с подобно действие той щеше да се е отстранил от наследниците на семейство Трел, но това не го интересуваше. Нека Керуин получи родовото богатство, за Брашън бе повече от достатъчно да се озове в позицията на по-младия син. Той нямаше повече да играе на комар, щеше да спре да пие, и от киндина щеше да се откаже. Щеше да се съгласи с всичко, което баща му и дядо му поискаха.

Брашън откри, че е започнал да стиска парапета до болка с мазолестите си ръце. Погледът му не се откъсваше от люспестата цилиндрична форма, извиваща се във водите.

Тогава бе дошло най-лошото, представено по още по-кошмарен начин в сънищата му. Змията бе усетила поражението си. По някакъв начин бе доловила, че той няма да се поддаде на призива ѝ. Потръпване, напомнящо погнусата от противния допир на Фарси, го накара да осъзнае, че изпитваният допреди мигове импулс е бил дело на чуждо внушение.

С едно небрежно извиване змията напусна дирята на килватера и показа цялото си тяло. Туловището притежаваше половината дължина на Пръска и проблясваше. В движенията ѝ не се забелязваше никакво усилие: по-скоро като теглена от кораба. Главата на създанието се отличаваше от сплесканата форма, характерна за сухоземните змии: тя бе удължена и извита като конска, с огромни очи от двете страни. Отровни мустачета се поклащаха под челюстта.

В следващия момент създанието се извъртя във водата, показало бледите си люспи върху корема, за да се взре в Брашън с едно от очите си. Този поглед го накара да отскочи от перилата и да изтича обратно до форпика. Този поглед съпровождаше събуждането му от кошмарите. Макар и огромно, без очакваните мигли, имаше нещо ужасяващо човешко в кръглото синьо око, взирало се подигравателно в него.

Алтея копнееше за една гореща вана. Изкачването на стълбата към палубата съумяваше да породи болка във всеки мускул от тялото ѝ, а към това се прибавяше и главоболието, навлечено от задушния въздух на трюма. Поне бе приключила с работата си. Сега тя щеше да отиде в каютата си, да се измие, пък макар и с помощта на мокра кърпа, да се преоблече, може би дори да подремне за малко. Подир това щеше да отиде да говори с Кайл. Този разговор тя бе отлагала прекалено дълго; колкото повече изчакваше, толкова по-смутена ставаше. Крайно време беше да пристъпи към него, пък после да става каквото ще.

— Госпожице Алтея. — Още при самото ѝ изникване горе Майлд се закова пред нея. — Капитанът ви очаква.

И юнгата се усмихна насреща ѝ — отчасти в извинение, отчасти доволен от длъжността си на тъй важен вестоносец.

— Добре, Майлд — тихо каза тя. Много добре, повториха мислите ѝ. Излизаше, че разговорът няма да бъде предшестван от дрямка, преобличане и умиване. Така да бъде.

Все пак тя отдели момент да приглади коса и да прибере блузата обратно в панталоните. Преди приключването на работата ѝ, това беше най-чистият чифт работни дрехи. Сега грубата памучна тъкан на блузата лепнеше по гърба ѝ заради потта, а панталоните бяха заграбили значително количество катран и кълчища. Тя знаеше, че и лицето ѝ е мръсно. Е, какво пък. Дано Кайл успееше да оцени превъзходството си.

Алтея се приведе в привидно затягане на връзките си. В действителност тя опря длан върху дъските на палубата, затвори очи и остави силата на Вивачия да се влее в нея.

— Корабе — тихо прошепна тя, като молитва. — Помогни ми да се изправя срещу него.

Подир това жената се изправи, възстановила решителността си.

По време на пътя ѝ към капитанската каюта никой от моряците не я погледна в очите. Всички бяха придобили особено усърдие или интерес към намиращото се в някоя друга посока. Алтея не си направи труда да се обръща, за да види дали все пак очите им са я проследили. Вместо това тя продължаваше да крачи с вдигната глава и да се насочва към гибелта си.

Тя рязко почука на вратата и зачака отривистия отговор. След прозвучаването му девойката влезе и спря почти веднага, за да позволи на очите си да привикнат с жълтеникавата светлина на фенера. В мига на това застиване я споходи внезапен пристъп на носталгия. Копнежът не се отнасяше за някоя крайбрежна къща, а за някогашната подредба на същата тази каюта. От онази кука бе висяла бащината мушама; уханието на любимия му ром бе изпълвало въздуха. В онзи ъгъл той собственоръчно бе разпънал хамака ѝ — приютявал я в самото начало, когато Алтея за пръв път бе получила разрешение да заживее на борда на Вивачия.

Разхвърляните принадлежности на Кайл породиха момент на гняв. Някакъв гвоздей от ботуша му бе раздрал лакираните дъски на пода. Ефрън Вестрит никога не би оставил някоя от картите си разгърната, нито би захвърлил мръсна риза на облегалката на стола си. Той не търпеше неподредено бюро не само в собствената си каюта, а и на целия си кораб. Но неговият зет не изглеждаше да споделя тези ценности.

Алтея прекрачи чифт захвърлени панталони и се приближи до капитанската маса. Кайл я остави да изчаква: самият той бе съсредоточен в картата. Означенията върху нея бяха нанесени от ръката на баща ѝ.

Видът на тези очертания вля сила на Алтея, макар и придружена от нов гняв за достъпа на Кайл до семейните карти. Картите на едно Търговско семейство се намираха сред най-големите им ценности. Това бе единственият начин да останат скрити в тайна най-бързите пътища през Вътрешния проток и пристанищата в малко известните поселища.

Но пък баща ѝ бе сметнал, че може да има доверие на Кайл; не на нея се падаше да размишлява над преценката му.

Капитанът продължаваше да не ѝ обръща внимание, но Алтея нямаше намерение да се поддава на примамката му. Тя изчакваше мълчаливо, търпеливо, без да позволява на очевидното му безразличие да ѝ повлияе.

След известно време той повдигна очи към нея, създавайки основания за изтъкването на поредно различие. Синевата на погледа му нямаше нищо общо с черноокия взор на баща ѝ; същото се отнасяше и за буйната руса коса, пълна противоположност на пригладените черни коси на Ефрън Вестрит. За пореден път тя с отврата се почуди какво ли бе прихванало по-голямата ѝ сестра, за да пожелае подобен мъж: та калсидската му кръв личеше не само във външността му, а и в маниерите му. Тя се постара да задържи презрението далеч от лицето си, само че ставаше все по-трудно да се сдържа. Прекалено дълго бе плавала с този човек.

Настоящият отрязък от пътуването се бе проточил до безкрайност. Кайл бе смогнал да разтегли обикновен двумесечен курс край бреговете на Калсид до цели пет месеца ненужни спирания и сделки почти без печалба. Алтея бе сигурна, че с всичко това той цели да покаже на баща ѝ способностите си на прекупвач. Самата тя нямаше поводи да остава впечатлена. В Глига той бе спрял, за да закупи мариновани яйца от морска патица — неизменно рискован товар — и едва бе успял да пусне котва в Бригтаун навреме, за да ги продаде преди развалянето им. От Бриг той бе закупил бали с памук — и в увлечението си не се бе ограничил само до запълването на свободното място в товарните отсеци; част от памука трябваше да остане на палубата. Алтея бе стискала зъби, ограничила се да наблюдава как екипажът ѝ залита под тежестта на балите. По-късно вълните на една неочаквана буря бяха разрушили голяма част от памука, складиран горе.

Алтея дори не си направи труда да запита за евентуални печалби, когато корабът им спря в Дюрса — последното им пристанище до момента. Бъчвите с вино за пореден път бяха разместени, за да отворят място за закупен по прищявка товар. Сега, в добавка към вината и ликьорите, представлявали първоначалния им товар, трюмът се оказа претъпкан със сандъци ядки. Кайл не бе спирал да се прехласва за печалбите, които те щели да донесат — от ароматните масла, извличани от ядките, и от великолепната жълта боя от черупките. Алтея бе сигурна, че при следващото му самохвалство за допълнителните печалби тя няма да успее да се сдържи и просто ще го удуши. Поне този път нямаше да ѝ се налага да изпробва тази си сдържаност: в очите, които я погледнаха, нямаше и следа от себепрослава. Студени като морска вода, в тях проблясваше гняв.

Той не се усмихна и не я покани да седне. Вместо това поде направо:

— Какво си правила в кърмовия трюм?

Явно някой доносник бе побързал да изтърчи при капитана.

Алтея запази гласа си спокоен.

— Преподреждах товара.

— Така.

Тази дума бе изречена по-скоро като обвинение. Но не беше въпрос, така че тя не беше длъжна да отговаря. Вместо това младата жена продължи да се взира спокойно насреща му. Тя знаеше, че Кайл очаква да чуе забързан поток оправдания и извинения. Кефрия би постъпила именно така. Само че Алтея коренно се отличаваше от сестра си. И нищо не я задължаваше да му дава обяснения.

Неочаквано той стовари длан върху плота на масата. Макар че неочакваният трясък я накара да трепне, тя пак не каза нищо. И все така наблюдаваше как той я очаква да каже нещо. Странно усещане за триумф я споходи, когато търпението му не издържа.

— Наредила си на екипажа да променя подредбата на товара?

Алтея отвърна много бавно и много спокойно:

— Не. Нищо подобно. Свърших работата сама. Баща ми ме е учил, че на борда човек сам трябва да открива нужната работа и сам да се заема с нея. И точно това сторих. Подредих бъчвите по начина, по който би ги подредил татко на мое място. Сега те са подредени като всички товари вино, които съм виждала от десет години: с отворите нагоре, без трюмна вода, прикрепени стабилно. Ако предишното клатушкане не ги е повредило, ще издържат пътуването до Бингтаун.

Страните му порозовяха. Как ли Кефрия понасяше мъж, чиито бузи порозовяват от гняв? Тя се приготви. Кайл заговори с предишния тон, но копнежът да закрещи личеше в отсечеността на думите му.

— Баща ти не е на борда, Алтея. Точно това е проблемът. Аз отговарям за този съд; аз определям начина, по който товарът ще бъде подреждан. А ти за пореден път си действала зад гърба ми, нарушавайки моите нареждания. Не мога да допусна подобна намеса между мен и екипажа. Ти посяваш раздор.

Алтея отвърна тихо:

— Свърших работата сама и по своя инициатива. Нито съм давала заповеди на екипажа, нито съм споделяла намерението си с някого. Не съм сторила нищо, с което да заставам между теб и екипажа.

Тя стисна зъби, за да попречи на следващите думи. Не можеше да му каже, че онова, което се изпречва между него и моряците, е собствената му неопитност. Мъжете, които по-рано доброволно биха се хвърлили на смърт по нареждане на баща ѝ, сега открито изразяваха желанието си да се прехвърлят на друг кораб веднага след приключването на настоящия курс. Кайл заплашваше да разруши колектива, който баща ѝ бе градил в продължение на десетилетие.

Капитанът побесня заради възражението ѝ.

— Достатъчно е, че си нарушила моя заповед. Тази постъпка сама по себе си подронва авторитета ми. Твоите своеволия смущават екипажа и ме принуждават да налагам допълнителна дисциплина. Би трябвало да изпитваш срам за последиците, които дързостта ти им докарва. Но теб това изобщо не те интересува. Ти стоиш над капитана… Глупости, Алтея Вестрит надминава дори могъществото на Са! Целият екипаж вижда незачитането ти. Ако ставаше дума за истински моряк, щях да се възползвам от случая, за да покажа, че няма да търпя неподчинение и че моите заповеди са единствената воля, която следва да бъде зачитана на борда на този кораб. Но ти си една обикновена глезла, затова ще се отнасям към теб като към такава и ще ти спестя бичуването. Само до следващата ти проява. Съветвам те да се вслушаш в това предупреждение, млада госпожице. Аз съм капитан на този кораб — тук моята дума е закон.

Алтея не каза нищо, но и не отклони поглед. Тя остана загледана в него, стараеща се да сдържа колкото се може повече от чувствата си. Розовината вече пълзеше и към челото му.

С бавно поемане на въздух Кайл направи опит да се успокои. Погледът му пронизваше с ново ожесточение.

— А ти какво си, Алтея?

Тя не бе очаквала подобен въпрос. На обвиненията и мъмренето мълчанието можеше да служи за реакция. Но такова запитване настояваше за отговор; а отговорът, който тя щеше да даде, можеше да бъде сметнат за открито неподчинение. Какво пък, така да бъде.

— Аз съм собственикът на този съд — с достойнство отвърна младата жена.

— Грешиш! — Този път той наистина изкрещя. В следващия миг се овладя, приведе се над масата и процеди: — Ти си дъщерята на собственика. А дори и ако корабът действително принадлежеше на теб, това не би променило нищо. Не притежателят управлява кораба, а капитанът. Ти не си капитан, не си и помощник-капитан. Дори и моряк не си. Ти единствено заемаш каюта, която по право принадлежи на втория заместник, и се занимаваш само с работата, която ти се прииска да захванеш. Собственик на този кораб е Ефрън Вестрит, твой баща. Той ми повери Вивачия. Ако не можеш да изпитваш уважение към мен, то насочи го към бащиния си избор, оказал доверие на мен.

— Ако не беше възрастта ми, това доверие щеше да бъде оказано на мен. Аз познавам Вивачия. Аз трябваше да стана неин капитан.

Алтея съжали за тези си думи още докато ги изричаше. И двамата знаеха, че това е истина, но с изричането тя бе предоставила на Кайл нужната опорна точка.

— Отново грешиш. Ти е трябвало да си останеш у дома и да се омъжиш за някое глезено като теб конте. Ти нямаш ни най-малка представа какво е нужно за ръководенето на плавателен съд. Тъй като твоят баща ти е позволявал да си играеш на моряче, ти си си внушила, че можеш да бъдеш капитан. Решила си, че си орисана да застанеш начело на бащиния си кораб. Нищо подобно. Единствената причина той изобщо да те доведе на борда е липсата на негови собствени синове. Той едва ли не ми призна това, когато Уинтроу се роди. Ако Вивачия не беше жив кораб, изискващ присъствието на член на семейството, нито за миг не бих търпял присъствието ти. Впрочем, забеляза ли какво казах току-що? Член на семейството. Никъде не е казано, че това трябва да бъдеш ти. Всеки представител на рода Вестрит би могъл да те замени. Нищо не пречи това да бъде някой, чиято фамилия е Хейвън. Моите синове носят и кръвта на сестра ти, това също ги прави Вестрит. Следващия път, когато този кораб отплава от Бингтаун, някой от тях ще е заел мястото ти.

Тя усети, че пребледнява. Този човек си нямаше представа какво бе изрекъл току-що; не подозираше за сериозността на заплахата си. Това само доказваше неразбирането му за същината на живите кораби. Грешка беше подобна личност да застава начело на Вивачия. Здрав, баща ѝ и сам би забелязал това.

Изглежда част от решителността ѝ бе изникнала върху лицето ѝ, защото челюстите му се стегнаха. Тя се зачуди дали не е забелязала наченките на усмивка, която той потисна, когато добави:

— Забранява ти се да напускаш каютата си до края на пътуването. Свободна си.

Алтея не отстъпи. Така или иначе позициите вече бяха изяснени.

— Ти сам каза, че аз не съм моряк. Много добре. Това означава, че аз не съм длъжна да се подчинявам на нарежданията ти. Освен това не проумявам на какво основание си въобразяваш, че ще получиш друга възможност да ръководиш Вивачия. Когато се върнем в Бингтаун, баща ми вече ще се е възстановил и отново ще се намира в състояние да поеме предишните си задължения. И да ги задържи докато получа възможност да го заменя.

Кайл се втренчи в нея.

— Наистина ли мислиш така, Алтея?

Тя потръпна от ненавист, за момент решила, че той се присмива на увереността ѝ във възстановяването на баща ѝ. Но синеокият продължи:

— Баща ти е добър капитан. Когато научи за изпълненията ти — как си анулирала нарежданията ми, как си всявала раздор сред екипажа, как си ми се подигравала зад гърба…

— Подигравала съм ти се? — рязко попита девойката.

Той изсумтя презрително:

— Нима си очаквала, че ще можеш да се напиваш до припадък и да дрънкаш наляво-надясно из Дюрса, без нищо от казаното да стигне до мен? Това само доказва що за глупачка си.

Алтея трескаво започна да се рови из хаотичните си спомени от Дюрса. Да, тя действително се бе напивала, но само веднъж. И смътно си спомняше, че тогава се бе оплакала на неколцина от екипажа. Но кои бяха те? Лицата им оставаха неясни, но тя си спомняше, че Брашън я бе смъмрил. Той дори се бе осмелил да ѝ каже да си затваря човката и да не ги отегчава с проблемите си. Собствените си оплаквания девойката не можеше да си спомни, но самоличността на доносника се изясняваше.

— И какви дрънканици ти предаде Брашън? — осведоми се тя с цялото спокойствие, което можеше да събере. Рибни богове, какви ли ги бе наговорила тогава? Ако бе изтърсила нещо, свързано със семейния бизнес, и Кайл разкажеше…

— Не беше Брашън. Но това само потвърждава мнението ми за него като за човек, който би седнал да слуша подобни мръсотии. Той е същият като теб, решило да си играе на моряк Търговче. Не проумявам защо баща ти изобщо го е оставил на борда. Може би се е надявал, че двамата ще си допаднете. Ако зависи от мен, и него ще оставя в Бингтаун, така че двамцата с него ще можете да си правите компания на сушата. Съмнявам се, че ще успееш да намериш по-пълно твое съответствие, така че по-добре му хвърли мрежата веднага.

След тези думи Кайл седна и се облегна назад. Виждаше се, че смаяното мълчание на Алтея му доставя удоволствие: когато заговори отново, гласът му бе спокоен и доволен.

— Струва ми се, че не ти е приятно да отправям подобни подмятания. Може би сега ще разбереш как се почувствах аз, когато корабният дърводелец се върна, натряскан с грог, и шумно говореше как си му казала, че съм се оженил за сестра ти само защото съм се надявал да докопам семейния кораб. И как такива като мен никога не биха получили възможността да застанат начело на жив кораб. — Спокойният му глас потрепери от гняв.

Тя разпозна собствените си думи. Излизаше, че е била по-пияна от очакваното, за да изрече тези си мисли. Какво пък, сега ѝ оставаше да избере дали да се прояви като страхливка, или като лъжкиня. Или трябваше да потвърди думите си, или да излъже и да заяви, че никога не е изричала подобно нещо. Каквото и да казваше Кайл за нея, тя си оставаше дъщеря на Ефрън Вестрит.

— Да, точно това казах. И то е истина. По какъв начин истината е подигравка?

Кайл неочаквано се надигна и заобиколи масата. Той беше едър: замахът на шамара му изпревари отстъпването ѝ. Алтея полетя към стената, но успя да се подпре и да се изправи. През това време бледният мъж се връщаше в креслото си.

Прекалено далеч бяха стигнали и двамата, прекалено далеч. Алтея винаги се бе опасявала от това. Може би той се бе страхувал от същото? Тялото му трепереше също като нейното.

— Това не беше за мен — дрезгаво каза Кайл, — а заради сестра ти. Била си пияна като талпа, в кръчма, и на практика си я обявила за курва. Осъзнаваш ли това? Наистина ли си мислиш, че тя не би могла да си намери съпруг, освен ако не използва водачеството на жив кораб като примамка? Тя е жена, която всеки мъж би се гордял да има до себе си, въпреки че съюзът с нея не е придружен с огромно наследство. За разлика от теб. Виж, за теб ще трябва да закупят съпруг. Моли се на боговете делата на семейството ти да потръгнат, защото близките ти ще трябва да ти дадат в зестра половин Бингтаун, в противен случай никой свестен мъж не би помислил да те погледне. Сега отивай в каютата си, преди наистина да съм избухнал. Върви!

Алтея опита да се обърне бавно и да напусне с достойна крачка. Намерението ѝ бе прекратено от повторното ставане на Кайл, който заобиколи масата и тласна събеседничката си към вратата.

На излизане девойката забеляза Майлд усърдно да обработва с шкурката си недалечен парапет. Хлапакът имаше слуха на лисугер; несъмнено бе чул всичко. Но пък Алтея не бе казала и сторила нищо, от което да се срамува. Докато Кайл не можеше да твърди същото.

С отметнати рамене и вирната глава тя се отправи към кърмата, към малката каюта, приютявала я още от дванадесетгодишна. Едва вътре, когато затвори вратата след себе си, заплахата на Кайл придоби истинския си смисъл.

Това място бе нейният дом. Кайл не можеше да я прогони от дома ѝ.

Нали?

Още от малка тя бе обожавала това помещение. Никога нямаше да забрави вълнението на притежателка, споходило първото прекрачване на този праг и хвърлянето на торбата с багаж върху койката. Това се бе случило преди почти седем години: седем години тази каюта бе представлявала неин пристан.

Алтея се отпусна върху нара и се обърна с лице към стената. Бузата я болеше, но девойката не направи нищо — нека удареното посинее и да се подуе. Може би покрай белега сестра ѝ и родителите ѝ щяха да осъзнаят що за отрепка са допуснали в семейството си чрез брака между Кефрия и Кайл Хейвън. Та той дори не беше Търговец, а мелез, отчасти калсидец, отчасти пристанищен плъх. Ако не беше бракът му, в момента той щеше да представлява едно нищо. Нищо. Тази отрепка не заслужаваше сълзите ѝ. Само гнева ѝ.

Подир няколко мига ударите на сърцето ѝ се успокоиха. Ръката ѝ занесено се плъзна по завивката, ушита от бавачката ѝ. Девойката се раздвижи, за да погледне към илюминатора в отсрещния край на помещението. Безбрежно сиво море в дъното, обширно небе в горната третина стъкло. Това бе любимата ѝ гледка; свят, постоянно променящ се и същевременно постоянен. Погледът ѝ се премести към вътрешността на каютата. Към малкото бюро, прикрепено към стената и оборудвано с ниски ограждения, които да не позволяват на документите да падат при буря. Към шкафчето с книги и свитъци, застопорили съдържанието си и срещу най-дръзките вълни. Алтея дори притежаваше сгъваема масичка за карти и прилежащ към нея комплект: баща ѝ бе настоял тя да се научи да определя курса сама. Полагащите се за това инструменти лежаха в подплатено сандъче, също фиксирано към стената. Водонепроницаемите дрехи търпеливо висяха на стената. Единственото украшение на помещението представляваше малка картина на Вивачия, която Алтея бе поръчала лично. Неин автор бе Джаред Папас — нещо, което само по себе си придаваше огромна ценност на картината. Но на Алтея бе по-скъп самият образ. Вивачия бе изобразена с издути платна, плавно разсичаща вълните.

Девойката протегна ръка и поглади гредите над главата си. Корабът бе почти събуден; усещането за живота на Вивачия пулсираше през дървото. Тази пулсация се отличаваше от тропота на моряшки нозе и потрепването, породено от неспирното врязване сред вълните: това беше самата същина на съда.

Вивачия беше жив кораб. Преди шестдесет и три години корпусът ѝ бе сглобен; килът, влязъл в ролята на неин гръбнак, бе изработен от магическо дърво. И фигурата на носа бе съставена от същия материал, дори от същото дърво, корпусът също. Прабаба Вестрит бе поръчала този кораб; бащата на Алтея все още изплащаше създалия се така дълг. Това се бе случило по времето, когато се смятало за нормално една жена да притежава подобно влияние: времето преди в Бингтаун да навлезе глупавата калсидска мода човек да изтъква богатството си, като оставя съпругата да бездейства. Баща ѝ обичаше да казва, че прабаба никога не се притеснявала от чуждото мнение, когато станело дума за кораба ѝ. Тя бе плавала на борда на Вивачия в продължение на тридесет и пет години, над седемдесетата си годишнина. Един горещ летен ден тя просто седнала на предната палуба и умряла с думите: Достатъчно, момчета.

След това начело на кораба застанал дядото на Алтея. Него тя си спомняше смътно: едър и смугъл мъж, с глас, в който винаги се долавяше рева на морето. Той бе починал на шестдесет и две, също на борда на Вивачия. По това време Алтея беше само на четири години, но въпреки това бе стояла край носилката му заедно с останалите членове на семейството си, бе станала свидетелка на смъртта му и дори бе почувствала леката тръпка, пронизала Вивачия едновременно с последния дъх на старческото тяло. И малка, тя бе знаела, че това потръпване е едновременно тъга и приветствие: Вивачия щеше да тъжи за дръзкия си капитан, но краят му я бе отвел един живот по-близо до събуждането.

Сега оставаше единствено бащината ѝ смърт, за да бъде процесът приключен. Както винаги, смесени чувства придружиха тази мисъл. Алтея се ужасяваше да мисли за смъртта на баща си. Тази загуба щеше да я покърти. А ако той починеше преди тя да е достигнала пълнолетие и отговорността за нея паднеше върху майка ѝ и Кайл… Девойката побърза да свие кокалче и да потропа по корпуса, за да се предпази.

И в същото време тя не можеше да отрече нетърпението, с което очакваше оживяването на Вивачия. Само колко часове бе прекарала излегната на носа, близо до фигурата, и втренчена в резбованите клепачи? Тази фигура не беше обикновено боядисано дърво, а магическо. За момента тя също бе покрита с обикновена боя, да, но в мига, в който Ефрън Вестрит се разделеше с живота на някоя от палубите, позлатените кичури щяха да придобият истинска златистост, издължените скули щяха да се отърсят от боядисания руж и да порозовеят от собствен живот. Очите щяха да бъдат зелени, Алтея бе сигурна. Разбира се, никой не можеше да предвиди очите на живия кораб, преди те да са се отворили след смъртта на три поколения. И въпреки това Алтея знаеше. Вивачия щеше да има очи с цвета на морска трева. Представата за момента, в който изумрудените очи ще се отворят, накара девойката да се усмихне.

Усмивката изчезна, когато тя си припомни думите на Кайл. Очевидно беше на какво се надява той — да я прогони от кораба и да я замени с един от синовете си. А когато баща ѝ умреше, Кайл щеше да се опита да задържи Вивачия за себе си. Момчето си също щеше да остави на борда, като изисквания Вестрит, за да успокоява кораба. Но пък това изглеждаше необоснована заплаха. Сред синовете му нямаше подходящ; единият бе прекалено малък, а другият бе даден на жреците. Алтея нямаше нищо против племенниците си, само че на Силдин повече подхождаше да обработва полята, отколкото да стои на борда на кораб. Що се отнася до Уинтроу, Кефрия го бе изпратила при жреците още преди години. Уинтроу не се интересуваше от Вивачия и не знаеше нищо за корабоплаването: сестра ѝ се бе погрижила за това. А и той щеше да стане свещеник. Кайл не бе разговарял на тази тема, но последния път, когато Алтея бе видяла момчето, бе станало ясно, че от него ще излезе добър жрец — дребен и слабоват, вечно загледан в далечината, занесено усмихнат, неизменно замислен за Са: ето това беше Уинтроу.

Разбира се, Кайл не би се съобразил с интересите и желанията на момчето. Той дори не би се притеснил да го прибере обратно. Кайл гледаше на децата си като на обикновени инструменти, помощни средства, чиято кръв щеше да му помогне да задържи контрола си над живия кораб. Само че този път проклетият калсидец бе играл прекалено открито. Щом се върнеха в пристанището, Алтея щеше да се погрижи баща ѝ да узнае всичко за плановете на зет си. И за заплахите, които Кайл бе дръзнал да ѝ отправи. Може би тогава Ефрън Вестрит щеше да преосмисли решението си, че Алтея е прекалено млада, за да управлява кораба. Кайл да върви да командва някоя мъртва купчина дъски, както му се полагаше, и да отстъпи Вивачия на грижите на Алтея, където съдът щеше да се намира в безопасност. Тя бе сигурна, че е почувствала потръпване в ответ. Вивачия бе нейна, каквито и заговори да кроеше Кайл. Той никога нямаше да получи този съд.

Девойката отново се намести в леглото. То вече започваше да отеснява: някой ден трябваше да повика корабния дърводелец. Ако койката се преместеше на отсрещната стена, под илюминатора, щеше да има достатъчно място за удължаването ѝ с една педя. Не кой знае какво, но пак. А бюрото щеше да се премести ето там…

В следващия момент Алтея се навъси, припомнила си предателството на дърводелеца. Какво пък, тя никога не бе го харесвала, а и той не бе изпитвал особена симпатия към нея. Трябваше да е съобразила, че именно неговата уста ще предизвика проблеми.

Освен това трябваше да се досети, че виновникът не е бил Брашън. Той не бе от хората, които говорят зад гърба. Не, Брашън ѝ бе казал в лицето (и доста грубо), че тя е незряла хлапачка, на която той ще бъде благодарен да стои далеч от него по време на дежурствата му.

Тези размисли най-сетне ѝ помогнаха да си спомни случилото се в онази пивница. Брашън я бе мъмрил, бе ѝ казал, че тя не трябвало да критикува решенията на капитана пред екипажа, нито да разкрива семейните си дела. На последната му забележка тя бе отговорила веднага.

— Не всички се срамуват да говорят за семейството си, Брашън Трел.

След тези думи тя се бе надигнала от масата.

Тогава бе смятала този отговор за заслужен. Тя отлично знаеше историята на Брашън; освен това бе склонна да се обзаложи, че и половината екипаж също е наясно, дори и ако не смее да говори за това открито. Баща ѝ го спасил от самия праг на затвора за длъжници. Без тази му намеса бъдещето на Брашън несъмнено би съдържало принудителна служба — всички знаеха, че близките му са вдигнали ръце от него и прахосничеството му. И освен това знаеха какво би означавала тази служба. Най-вероятно той щеше да се окаже в Калсид, с лице, покрито с робски татуировки. Единствено щедростта на Ефрън Вестрит го бе спасила. И същият този човек дръзваше да ѝ говори по такъв начин. Брашън Трел определено имаше неоправдано високо мнение за себе си. Като повечето от рода му. На миналогодишния есенен Търговски бал по-малкият брат на Брашън на два пъти си бе позволил да я кани на танц. Да, Керуин бе наследник на рода, но това не му даваше основания за подобна наглост.

Девойката се поусмихна, припомнила си Керуиновото изражение в отговор на хладния ѝ отказ. Реакцията му бе останала напълно любезна, но никакво обучение по маниери не бе успяло да скрие изчервяването му.

По отношение на маниерите Керуин надминаваше брат си, но пък бе много по-слабоват, без мускулатурата на Брашън. Затова пък по-малкият от братята Трел бе проявил достатъчно разсъдливост, за да не прахосва семейната репутация и богатство.

Алтея прокуди и него от мислите си. Тя изпитваше съжаление, задето Кайл щеше да го прогони след края на пътуването, но само известно съжаление. Виж, баща ѝ сигурно щеше да реагира по друг начин. Ефрън винаги бе проявявал известна покровителска привързаност към Брашън, поне на брега. Повечето от другите Търговски фамилии бяха спрели да канят Брашън Трел, когато близките му се отрекоха от него. Но Алтеиният баща само бе свил рамене и бе рекъл:

— Наследник или не, той е добър моряк. Човек, когото не бих приел в дома си, не бих допуснал и на кораба си.

И продължи да го допуска в дома си.

Разбира се, Брашън рядко се възползваше от гостоприемството им, а в редките случаи, когато го стореше, никога не споделяше трапезата им. На борда двамата разговаряха изцяло служебно. Вероятно единствено на нея баща ѝ говореше похвално за решителността на момчето да се осъзнае и да се промени.

И за това тя не бе казала нищо на Кайл. Нека той допусне още една грешка пред баща ѝ. Нека Ефрън види многобройните промени, които Кайл бе склонен да внесе във Вивачия, ако получеше възможността да се разпростре.

Алтея страшно се изкушаваше да се върне обратно на палубата, само за да предизвика нареждането му. Какво щеше да направи Кайл? Да нареди на някой от дежурните да я отведе обратно в каютата? На борда нямаше и едничък моряк, който да се осмели да я докосне — и не само защото ставаше дума за Алтея Вестрит. Повечето от тях я харесваха и уважаваха — това бе нещо, което тя бе заслужила сама, а не закупила благодарение на името си. Противно на казаното от Кайл, тя познаваше кораба по-добре от всички моряци на борда му — с онова знание, достъпно само за дете, раснало сред палубите. Алтея познаваше кътчета в трюмовете, недостъпни за тромавостта на възрастните; бе се катерила по въжета и мачти с онова увлечение, с което връстниците ѝ пълзят сред клоните. Тя не бе вземала участие във вахтите, но познаваше задълженията на всеки от екипажа и умееше да ги върши. Не можеше да сплита въжета с бързината на останалите такелажници, но пък това бе единственото отношение, в което уменията ѝ им отстъпваха: платна тя можеше да реже и зашива не по-зле от всички останали. Отдавна бе разкрила, че именно с това намерение баща ѝ я е довел на борда: за да може Алтея да изучи кораба и всички задължения, свързани с ръководенето му. Кайл я смяташе за обикновена глезена щерка, но самата Алтея не се боеше, че баща ѝ я смята за нещо по-малко от тримата синове, погубени от кървавата чума. Тя не беше заместител на мъжки наследник, а наследницата на Ефрън Вестрит.

И освен това знаеше, че спокойно може да наруши заповедта на Кайл без никакви последици. Но много вероятно беше той да си изкара яда на обикновените моряци и да ги накаже, задето те не са скочили да изпълнят нареждането му. Алтея нямаше намерение да допуска подобно нещо. Този спор засягаше нея и Кайл; тя щеше да разреши проблема си сама. Тук не ставаше дума само за нея: Вивачия заслужаваше добър екипаж. А с изключение на Кайл, баща ѝ бе направил отличен избор за всяка длъжност. Той плащаше добри пари, повече от общоприетото, за да задържа опитни и трудолюбиви хора. И девойката нямаше да даде на Кайл повод да уволни някого от тях.

Тя отново се почувства леко гузна заради допринасянето си в предстоящото на Брашън.

Този път той отказваше да напусне мислите ѝ. В ума ѝ Брашън стоеше пред нея, скръстил ръце и свел глава заради ръста си на превъзходство. Стиснал устни, присвил кафяви очи, с брада, която изглеждаше настръхнала. Този човек бе добър моряк и обещаващ помощник, но имаше труден характер. Макар и лишен от името Трел, той бе запазил аристократизма му. Алтея изпитваше почит към умението, с което Брашън се бе издигал в корабната йерархия, но въпреки това се дразнеше от маниерите му, които показваха, че той смята издаването на заповеди за свое изконно право. По-рано това действително бе така, само че той трябваше да е захвърлил гордостта едновременно с родовото си име.

Алтея рязко се извъртя, за да се надигне, да отиде до сандъка си и да го отвори. Вътре имаше неща, които можеха да прогонят всички тези неприятни мисли. Дрънкулките, закупени за Силдин и Малта, сега я подразниха. Тя бе похарчила значителни суми за подаръци за племенника и племенничката си. Колкото и да обичаше двете деца, в момента тя виждаше в тяхно лице единствено децата на Кайл, които заплашваха да я заменят.

Тя измести скъпата кукла, избрана за Малта, премести и пъстрия пумпал на Силдин. Под тях имаше топове коприна от Глига. Сребристосивият плат бе предназначен за майка ѝ, бледоморавият щеше да бъде подарен на Кефрия. А най-отдолу лежеше зеленият топ, който Алтея бе купила за себе си.

Сега девойката го поглади с опакото на дланта си. Прекрасна тъкан, на допир нежна почти като течност. Веднага след пристигането в Бингтаун тя възнамеряваше да се отправи към улицата на шивачите. Там щеше да накара госпожа Виолет да ѝ скрои рокля за Летния бал. Алтея вече си бе избрала модела: това щеше да бъде рокля, която да подчертава стегнатия ѝ кръст и заоблените бедра, и да привлече партньор, далеч по-мъжествен от братчето на Брашън. Само трябваше да внимава роклята да не се получи прекалено стегната в талията: на Летния бал танците бяха оживени, а в такива обстоятелства човек не би искал да среща затруднения с дишането. Скромното деколте щеше да бъде украсено с кремава дантела, която да прибавя известна пълнота. За това празненство тази година Алтея възнамеряваше да пристегне тъмните си коси с някоя от сребърните шноли. Косата ѝ бе немирна досущ като бащината, но пък гъстотата и цветът ѝ определено компенсираха тази немирност.

Може би майка ѝ най-сетне щеше да ѝ разреши да си сложи сребърната огърлица, завещана на Алтея от баба ѝ. Привидно тази скъпоценност принадлежеше на Алтея, само че майка ѝ не проявяваше желание да се лиши от попечителството над накита и често изтъкваше изключителната му ценност като причина за удълженото пазене. Тази огърлица щеше прекрасно да си подхожда със сребърните обици, които девойката бе купила в Бриг.

Тя се изправи, разтърси топа и задържа разгърналата се тъкан пред себе си. Огледалото в каютата бе малко — не можеше да покаже повече от потъмнялото ѝ лице и част от рамото ѝ, покрито със зелената коприна. Алтея приглади плата, което ѝ даде основание да почувства грубостта на дланите си. Тя поклати глава. Вкъщи щеше да ѝ се наложи да ги изстъргва всеки ден, за да се отърве от мазолите. Прекрасно беше да работи на борда на Вивачия, да усеща как корабът реагира на обгръщащите го стихии, ала кожата ѝ плащаше скъпо за това удоволствие, особено тази на ръцете. Да не говорим и за синините по краката… (Това беше второто по настойчивост възражение на майка ѝ срещу Алтеиното излизане в открито море: как то унищожавало външния ѝ вид на социалните събития. Главното възражение засягаше, че Алтея би трябвало да си остава у дома и да се включва в ръководенето на дома и семейните имоти.)

За момент сърцето ѝ се сви, жегнато от мисълта за един евентуален момент, в който майка ѝ би постигнала целта на настояванията си. Младата жена прогони тази мисъл и остави плата да се свлече от ръцете ѝ: тя посегна нагоре, за да докосне дъските на палубата над главата си.

— Не, корабе, те не могат да ни разделят сега. Не и след всичките тези години, не и когато ти се намираш тъй близо до събуждането си. Никой няма право да ни отнема това.

Тя прошепна думите, макар да знаеше, че изричането им не е нужно. Между нея и Вивачия съществуваше изключително силна връзка.

И Алтея можеше да се закълне, че е почувствала тръпката на ответ да плъзва по дървесината.

— Връзката между нас също е нещо, създало се по намерението на баща ми; по тази причина той ме доведе на борда още толкова малка: за да можем с теб да узреем заедно.

Ново потръпване се разля сред дъските — с недоловимост, която би убягнала от чуждото внимание. Но не и от сетивата на човек, който познаваше кораба тъй добре.

Алтея затвори очи и започна да влива същината си в кораба, всичките си страхове, гняв и надежди. В отговор все още несъбуденият дух на Вивачия се раздвижи в желанието си да я успокои.

В задаващите се години, след съживяването на Вивачия, Алтея щеше да бъде онази, с която корабът ще разговаря най-охотно; на нейната ръка върху кормилото съдът щеше да се покорява с най-голяма готовност. Заради Алтея корабът щеше с готовност да се хвърля към насрещен вятър, с цялото си сърце да се бори с разбушувалото се море. Двете с Вивачия заедно щяха да се насочват към пристанища, които не са понятни дори на търговците от Бингтаун: към чудеса, надминаващи дори онези на Дъждовните земи. А когато Алтея умреше, дете от нейната утроба щеше да заеме мястото ѝ, не потомък на Кайл: това тя обеща и на себе си, и на кораба. Подир това обърса лице и се приведе, за да вдигне коприната.

Той бе задрямал връз пясъка. Задрямал, това беше думата, която човеците винаги използваха, само че той не се съгласяваше с тях. Не можеше да става дума за сравнение със съня, в който те изпадаха. Той не смяташе, че един жив кораб би могъл да спи. Не, дори и това съмнително бягство не бе му разрешено. Вместо това той се съсредоточаваше над друго, потапяше се в някой момент от миналото, с което принуждаваше убийствената скука на настоящето да се оттегли.

Един момент от миналото му бе особено често използван като убежище. Самият той не бе изцяло сигурен в същината на онова, което си припомня. Отнемането на бордовите дневници се бе отразило на паметта му. Понастоящем в нея зееха празнини: места, в които събитията от различните години оставаха изолирани.

Понякога той си мислеше, че трябва да изпитва благодарност за тези празнини.

Във всеки случай, задрямал върху пясъка, той избра да си припомня усещането на ситост и топлота. Лекото стържене на песъчинките под корпуса напомняше за познато чувство, което обаче се изплъзваше от мисълта му, неуспяло да изплува от дълбините на паметта. Всъщност той не се постара да го улови. Достатъчно беше, че се е вкопчил в отдавнашния спомен за усещане на топлина, задоволство и удовлетворение.

Гласовете го откъснаха от размисъла.

— Това ли е? И казваш, че е бил тук… колко беше, тридесет години?

Акцент придружаваше думите. Джамаилски акцент, помисли си Парагон. И то от самата столица. Хората от южните провинции предъвкваха крайните съгласни. Това корабът си спомни, без да се сеща за източника на знание.

— Да, това е — отвърна втори глас, по-възрастен от първия.

— Няма как да е прекарал тук тридесет години — настоя първият. — Кораб, стоял тридесет години на плажа, отдавна ще е прояден от червеи и покрит с водорасли.

— Освен ако не е изработен от магическо дърво — отвърна по-възрастният събеседник. — Живите кораби не изгниват, Мингсли. А налепите и червеите не ги смятат за вкусни. Това е само една от причините тези съдове да са толкова скъпи и тъй търсени. Те издържат цели поколения само срещу незначителна част от поддръжката, която изисква един обикновен кораб. В открито море те сами се грижат за себе си. Видят ли препятствие на пътя, ще уведомят кормчията си. А някои от тях могат да плават почти изцяло сами. И кой друг съд ще те предупреди, че товарът ти е започнал да се размества, или че трюмът е прекалено пълен? Пуснат по вода, един вълшебен кораб е нещо удивително, което трудно може да се опише! Кой друг плавателен…

— Ама разбира се. И би ли ми обяснил защо този кораб е бил извлечен на сушата и изоставен?

По-младият глас звучеше изключително усъмнен. Личеше, че този Мингсли не се доверява на събеседника си.

— Знаеш колко суеверен народ са моряците. — В думите му Парагон почти можа да различи свиването на рамене. — Смята се, че този кораб носи лош късмет. Много лош късмет. Не се притеснявам да ти го кажа, защото, ако не го сторя аз, някой друг ще ти съобщи. Парагон е убил много хора, включително собственика и сина му.

Мингсли се замисли.

— Ако ще го купувам, няма да го купувам за плаване. Съответно, не очаквам да платя цената като за кораб. Щом ще се правим на честни, ще ти кажа, че ме интересува материалът му. Чувал съм множество чудати неща за това дърво. Не става дума само за способността на тези кораби да говорят. Това съм го виждал в пристанището. Разбира се, чужденец като мен не е особено приветстван на Северната стена, където спират живите кораби. И все пак съм ги чувал как говорят. Струва ми се, че щом можеш да накараш една резбована на носа фигура да оживее, нищо не пречи да го постигнеш и с нещо по-малко от същото дърво. Имаш ли представа колко биха платили за нещо подобно в Джамаилия? Дървена играчка, която се движи и говори, наистина жива?

— Нямам представа — каза по-възрастният.

Младият му събеседник се изсмя саркастично.

— Не се и съмнявам! Обзалагам се, че подобно нещо никога не ти е хрумвало, нито на някой друг от местните. Нали се разбрахме да бъдем честни, човече? Как така подобна ценност е останала тук непокътната цели три десетилетия?

— Не зная.

Отговорът на другия бе произнесен прекалено бързо, за да бъде искрен.

— Не знаеш — със съмнение повтори Мингсли. — През цялото време, откакто Бингтаун съществува на Прокълнатия бряг, никой от жителите му не си е направил труда да изнася магическо дърво. И не само това: единственият артикул, изработван от този удивителен материал, са корабите. Хайде, изплюй камъчето. Големината е условие за оживяването? Или дървото трябва да престои известно време в морска вода? Каква е уловката? Слушам те.

— Никой не е опитвал, защото… Бингтаун е необичайно място, Мингсли. Тук имаме наши си традиции, наш си фолклор, наши си суеверия. Когато прадедите ни напуснали Джамаилия и дошли тук в опит да колонизират Прокълнатите брегове… Повечето от тях са избрали да дойдат тук, защото не са имали друга възможност. Сред тях е имало престъпници, други са бягали от срама, който са посипали върху родовото си име, трети се намирали в изключителна немилост пред сатрапа. Идването им тук си е било едва ли не изгнание. Казали са им, че ако успеят да оцелеят, всяко от семействата има право да получи по двеста лефра земя и амнистия. Освен това сатрапът обещал, че ще бъдем оставени да се развиваме в мир, и че ще получим изключително право над стоките, които открием тук. В замяна на това той получава половината от печалбите ни. И дълго време това споразумение работеше.

— Но не и сега. — Мингсли се засмя подигравателно. — Как е възможно някой да смята, че подобно споразумение ще трае вечно? Сатрапите също са хора. А сатрап Косго е открил, че ковчежетата му са прекалено малки, за да смогват да изплащат навиците на удоволствие, с които той се сдоби, докато чакаше баща си най-сетне да умре. Калсидските омайни билки никак не са евтини, а веднъж вкусиш ли ги, останалите треволяци престават да съществуват за теб. Така че той продаде на мен и на хора като мен парцели от Прокълнатите брегове, заедно с правото за търговия. И ние дойдохме, само за да бъдем посрещнати изключително негостоприемно. Държите се сякаш възнамеряваме да задигнем залъка от устите ви, при положение, че всички знаем как бизнесът само поражда нови приходи. Вземи за пример нас двамата. Този кораб е гниел тук в продължение на тридесет години, поне по твои думи, без да допринася никаква полза на стопаните си или на друг. Но ако го закупя, собственикът ще получи добра цена, ти ще си изработиш сносна комисионна, а аз ще притежавам от мистериозното магическо дърво.

Мингсли замълча, а събеседникът му не наруши разпрострялата се тишина. След няколко мига Мингсли продължи недоволно:

— Трябва да призная, че съм разочарован. Ако не греша, ти каза, че този кораб е оживял. Очаквах той да разговаря с нас. Ти не спомена, че е бил увреден. Да не би това да го е убило?

— Парагон говори само когато сам реши. Не се съмнявам, че той е чул всяка наша дума.

Младият изсумтя:

— Истина ли е това, корабе? Чу ли всичко, казано от нас?

Парагон не сметна за необходимо да отговаря. След известно време младежът изсумтя отвратено. Стъпките му бавно започнаха да обхождат кораба, последвани от по-тежката крачка на събеседника му.

След известно време Мингсли заговори отново.

— Боя се, приятелю, че това значително намалява сумата, която съм готов да предложа за този кораб. Първоначалното ми предложение бе основано на идеята, че ще отрежа фигурата от носа, за да я отнеса в столицата Джамаилия и да я продам. Или, по-вероятно, щях да я даря на сатрапа в замяна на нови земи. Но в този му вид… дори и магическо дърво да е, фигурата е изключително грозна. Кой е насякъл лицето така? Дали ще се намери занаятчия, който да го възстанови?

— Вероятно — плахо се съгласи събеседникът. — Но не зная дали това би се оказало разумно. Очаквах, че проявяваш интерес към Парагон в качеството му на жив кораб, а не като източник на материал. Сигурно си спомняш, че още в самото начало те предупредих: още не съм разговарял със собствениците. Не исках да повдигам въпроса пред Лъдчънсови преди да съм се убедил в сериозността на намеренията ти.

— Давад… Наистина ли ме смяташ за толкова наивен? Нима не виждам, че става дума за една захвърлена черупка? Собственикът ще се радва на възможността да се отърве от него. Ако този кораб можеше да плава, нямаше да стои забравен на плажа.

Давад помълча известно време.

— Не мисля, че Лъдчънсови биха се съгласили да го продадат с такава цел. — Той си пое дъх. — Мингсли, съветвам те да размислиш и да се откажеш. Едно е да закупиш кораба и да го преустроиш. Онова, което ти замисляш, е нещо съвсем друго. Никой от Търговците не би имал нещо общо с теб, ако изпълниш намерението си. А моето съдействие ще се окаже съкрушително за името ми.

— В такъв случай те съветвам да бъдеш дискретен, когато им предаваш предложението ми. Както аз самият проявих интереса си към коритото дискретно. — Сега в гласа на Мингсли се долавяше снизхождение. — Известно ми е, че сред бингтаунските Търговци съществуват множество суеверия. Съответно, нямам намерение да ги оспорвам. Ако предложението ми бъде прието, ще спусна кораба по вода и ще го изтегля на друго място, преди да го обезкостя. Изчезналото по-бързо се забравя. Това устройва ли те?

— Би трябвало да ме устройва — притеснено промърмори по-възрастният. — Би трябвало.

— Какво е това униние? Ела, да вървим обратно в града. Вечерята е от мен. „При Суска“. Трябва да признаеш, че това е щедро предложение, защото съм виждал тамошните цени, виждал съм и по колко ядеш. — Младежът сам се засмя на думите си. Кикотът му си остана самотен. — По-късно вечерта ти ще се свържеш с Лъдчънсови и дискретно ще им представиш предложението ми. Всички ще спечелят от това. Пари за собствениците, за теб комисионна, голям товар ценно дърво за моите съдружници. Покажи ми къде е лошият късмет в това, Давад.

— Не мога — тихо отвърна по-старият. — Но се опасявам, че ти самият ще го откриеш. В момента този кораб може и да мълчи, но той е жив и притежава собствено съзнание. Опиташ ли се да го натрошиш на цепеници, уверявам те, че той няма да мълчи дълго.

Младият се засмя весело.

— Ти правиш това нарочно, за да възбудиш интереса ми, Давад, не си мисли, че не зная. Да вървим. Някои от съдружниците ми много биха искали да се срещнат с теб.

— Ти обеща, че ще бъдеш дискретен! — възрази другият.

— О, уверявам те, че бях предпазлив. Само че не мога да очаквам предплата единствено въз основа на неясно обещание. Те искат да знаят какво и от кого купуват. Но до един са дискретни хора, уверявам те.

Дълго време Парагон остана заслушан в оттеглящите се стъпки. В един момент незначителният им звук бе погълнат от по-настойчивото шумене на вълните и крясъците на чайки.

— Натрошен на цепеници. — Парагон изпробва звученето на фразата. — Не звучи приятно. Но пък поне ще бъде по-интересно от стоенето тук. И има вероятност да ме убие. Вероятност.

Тази вероятност му доставяше удоволствие. И покрай всичко друго, му предоставяше нова тема, около която да съсредоточи размисъла си.

Глава трета Ефрън Вестрит

Ефрън Вестрит умираше.

Роника се вгледа в слабеещото лице на съпруга си и се опита да осъзнае тази мисъл. Ефрън Вестрит умираше. Прилив на гняв, последван от раздразнение, споходи осъзнаването. Как можеше той да ѝ причини това? Да умре точно сега и да я остави сама да се оправя с всичко?

Някъде под разбушувалите се вълни на тези емоции леденото течение на мъката се опитваше да я придърпа към дълбините и да я удави. Тя ожесточено се сражаваше с него, бореше се да задържи само гнева и раздразнението. По-късно, казваше си Роника. По-късно, когато съм преживяла всичко и съм сторила всичко, което трябва да сторя. Тогава ще спра и ще чувствам. По-късно.

В момента тя просто стискаше устни до болка, натопи кърпата в благоуханна вода и внимателно попи лицето му, а после и отпуснатите ръце. Съпругът ѝ се размърда, но не дойде в съзнание. Роника и не очакваше. Вече два пъти днес тя му бе давала маков сироп, за да успокои болката. И поне за момента изглеждаше, че лекарството е помогнало. Дано.

Тя отново попи брадата му. Тромавата Рейч отново му бе позволила да се окапе с бульон. Явно за тази жена усърдието бе несъществуващо понятие. Може би Роника трябваше да я изпрати обратно при Давад Рестарт, макар да не ѝ се искаше: ставаше дума за млада и интелигентна жена, която не заслужаваше да свърши като робиня.

Давад я бе довел в дома им без предупреждение. Роника бе заключила, че Рейч била негова роднина или гостенка: в моментите, в които девойката не се взираше, загледана в нищото, изящният ѝ изказ и маниерите издаваха благороден произход.

Давад бе съумял да шокира Роника, предлагайки ѝ девойката за слугиня — с обяснението, че не се осмелявал да я държи у дома си. Разяснения относно тези си думи той не предостави, а самата Рейч изобщо отказваше да обсъжда темата. Роника предполагаше, че ако я изпрати обратно при Давад, въпросният ще свие рамене и просто ще я изпрати в Калсид, където да бъде продадена в робство. В Бингтаун Рейч оставаше слугиня, която имаше шанса да получи собствен живот, стига да опиташе. Но тя отказваше да се примири с променената си роля: подчиняваше се на възложените ѝ нареждания, но без никакъв ентусиазъм.

Всъщност с напредване на седмиците на Роника започваше да ѝ се струва, че Рейч работи с все по-голяма неохота. Вчера стопанката на дома я бе помолила да се погрижи за Силдин, а младата жена я бе изгледала втрещено. Момчето бе едва на седем, но въпреки това предполагаемата слугиня изпитваше странна неприязън към него. Тя бе започнала да клати глава, мълчаливо и усилено, докато Роника не бе я отпратила да работи в кухнята. Може би с тези изпълнения Рейч се опитваше да открие границите на търпението на новата си господарка. В такъв случай ѝ предстоеше откритието, че Роника Вестрит не е от жените, които заръчват слугите им да бъдат бити или орязват дневните им дажби. Ако Рейч не можеше да открие желанието да приеме удобния живот с леки задължения в заможна къща, то трябваше да се върне обратно при Давад и впоследствие да зачака съдбата си за продан. Това беше всичко. И то беше жалко, защото тя имаше потенциал.

Бе жалко и по още една причина: Давад беше проявил любезност, предлагайки услугите на Рейч, но с тази си постъпка се бе доближил опасно близо до търгуването с роби. Роника никога не бе очаквала, че ще види представител на старите родове да участва в подобна дейност.

Тя тръсна глава, прогонвайки мислите за девойката и Давад. В момента имаше да мисли за други, много по-важни неща от киселото настроение на Рейч и Давадовото залитане към полулегалните професии.

В крайна сметка Ефрън умираше.

Това знание я прободе за пореден път. То беше като треска в стъпалото, която човек не може да открие и да извади. И пробождането от невидимата острота съпровождаше всяка крачка на Роника.

Ефрън умираше. Нейният едър, дързък съпруг, нейният сияен и красив капитан, баща на децата ѝ и неин най-близък спътник внезапно се бе превърнал в рухнала купчина плът, която се потеше, стенеше и прохленчваше като дете. Тя си спомняше, че в сватбения им ден не бе могла да обгърне с две ръце ръката на своя младоженец. Сега въпросната ръка по нищо не се отличаваше от суха пръчка, напъхана в чувалче с месо.

Роника отново се загледа в лицето му. То бе изгубило обветреността на морските ветрове и пръски; почти придобило цвета на ленените чаршафи, сред които лежеше. Косата на съпруга ѝ пак си оставаше черна, но блясъкът на здравина бе изчезнал. Само на моменти той се връщаше, но породен от лепкавостта на пот. Не, трудно беше да открие някаква прилика с онзи Ефрън, когото тя бе обичала в продължение на тридесет и шест години.

Възрастната жена премести кърпата и купата настрана. Знаеше, че трябва да остави съпруга си да почива. Това бе всичко, което тя можеше да стори за него. Да го поддържа чист, да му дава успокояващи болката лекове и да го оставя да спи. С огорчение тя си помисли за всички планове, които двамата бяха съставяли — в онези дълги разговори до зори, когато двамата лежаха прегърнати, захвърлили завивките и милвани от процеждащия се през прозорците нощен хлад.

— Когато момичетата пораснат, омъжим ги и те подемат свой живот — обещаваше ѝ той, — двамата с теб, момичето ми, също ще си поживеем. Намислил съм да те отвлека до Уханните острови. Какво ще кажеш? Дванадесет месеца чист морски въздух, в които единственото ти задължение е да бъдеш жената на капитана. А когато пристигнем, изобщо няма да бързаме да вземаме товар. Двамата ще отидем до Зелените планини. Един от тамошните вождове непрекъснато ме кани да посетя селото му. Ще яздим по едно от техните чудати магаренца, право до ръба на небето, и…

— Бих предпочела да остана тук, с теб — винаги бе отвръщала тя. — Бих предпочела да те виждам край себе си за цяла година, за да наблюдаваме смяната на сезоните. През пролетта бихме могли да отидем до имението сред хълмовете. Ти никога не си виждал тамошните дървета разцъфтели в червено и оранжево, без нито едно листенце. И поне веднъж бих искала да изстрадаш заедно с мен прибирането на мафа. Да ставаш всяка сутрин преди зазоряване, да будиш работниците, да ги изпращаш да прибират узрелите зърна, преди слънцето да е огряло плантацията и да е пресушило сочността им. Заедно сме от тридесет и шест години, но ти нито веднъж не си ми помагал за това. Като се замисля, през всичките тези години ти никога не си си бил у дома по времето, когато брачното ни дърво разцъфва. Никога не си виждал как розовите пъпки набъбват и се разгръщат, пълни с ухание.

— И за това ще има достатъчно време. Букетите и работата няма да ни избягат, когато момичетата пораснат и дълговете бъдат платени.

— И тогава ти ще бъдеш само мой в продължение на една година — заплашваше го тя. А той винаги обещаваше:

— Да, цяла година. Сигурно ще съм ти омръзнал много преди края ѝ: в един момент ще ме молиш да се върна в морето и да те оставя да спиш спокойно.

Роника зарови лице в шепите си. Да, тя получаваше исканата година, но, жестоки богове, точно по такъв начин ли трябваше да се изпълни желанието ѝ? Цяла есен Ефрън бе кашлял, трескав и със зачервени очи, по цял ден загледан в морето — в онези дни, когато се чувстваше достатъчно добре, за да приседне в кревата.

— Само да е посмял да не се грижи добре за тях — изръмжаваше той всеки път, когато небето потъмнееше от буреносни облаци. Мислите му не се отделяха от Алтея и Вивачия. Той бе поверил кораба на Кайл с изключителна неохота: бе искал да повери командването му на Брашън, едно никому неизвестно хлапе. Седмици спорове бяха необходими на Роника, за да го накара да прозре как би изглеждала тази постъпка в очите на останалите в града. Та Кайл беше негов зет, доказал се като капитан на борда на цели три други кораба. Ако начело на Вивачия се окажеше не той, а някой си Брашън, това би представлявало истинска обида, захвърлена в лицето на неговия зет и целия му род: семейство Хейвън не принадлежеше към Търговците, ала пак заемаше място сред старите родове на Бингтаун. А като се вземеше предвид състоянието на финансите на рода Вестрит, рискът от наскърбяване не беше нещо, което те можеха да си позволят. По тази причина миналата есен Роника бе убедила съпруга си да повери безценната си Вивачия на Кайл, а самият той да пропусне един курс, за да даде почивка на дробовете си.

С настъпването на зимата, смрачила небесата и покрила улиците с белота, той бе престанал да кашля. Тогава Роника бе решила, че той започва да оздравява, само за да бъде вцепенена от откритието, че съпругът ѝ вече не се намира в състояние да стори каквото и да било: в началото славният капитан се задъхваше след една обикновена обиколка на къщата. Скоро след това Ефрън спираше да поема дъх при прехода си между спалнята и салона. А пролетта го завари в неспособност да се придвижва сам.

Тази година той най-сетне бе присъствал на разцъфването на сватбеното им дърво. При затоплянето на времето клонките очаквано се бяха разпъпили. И през тези няколко седмици състоянието на Ефрън престана да се влошава, макар и да не се доближаваше до подобрение. Роника седеше край креслото му и шиеше или се занимаваше със сметките, а съпругът ѝ резбоваше парчета слонова кост или изплиташе малки въжени постелки. Двамата често разговаряха за бъдещето; той изразяваше притеснението си за кораба и дъщеря си. Разговорите за Алтея ставаха свидетели на единственото неразбирателство между съпруг и съпруга. Но в това нямаше нищо необичайно. Двамата бяха спорили по този въпрос още след раждането ѝ.

През цялото това време Ефрън така и не бе склонен да признае, че е разглезил малката им дъщеря. В онази ужасяваща година на зараза чумата бе отнесла синовете им един след друг. Дори и сега, почти две десетилетия по-късно, Роника все още усещаше онази мъка в гърдите си, когато се сетеше за това. Трима синове, три искрящи от живот момченца, починали в рамките на една и съща седмица. Кефрия бе оцеляла по чудо. Тогава Роника бе смятала, че тази загуба ще ги влуди: болестта бе лишила дървото на брака им от всичките му мъжки цветове. Но Ефрън бе насочил вниманието и надеждите си към рожбата, притаила се в утробата ѝ. Подобно внимание той не бе проявявал към Роника по време на нито една от предишните ѝ бременности. Дори бе отложил тогавашното си отплаване с две седмици, за да присъства на раждането.

Бебето се оказа момиче. Роника очакваше Ефрън да се разочарова, но нищо подобно не се случи. Вместо това той започна да обсипва малката си дъщеря с внимание — може би смяташе, че волята му ще може да я превърне в наследник. Той бе окуражавал упоритостта и буйния ѝ нрав до степен, докарала майка ѝ до отчаяние. И винаги защитаваше дъщеричката си с оправдания за оживен дух. На Алтея нищо не биваше отказвано; а когато един ден тя поиска да придружи баща си на следващото му пътуване, Ефрън и тук даде съгласие. Пътуването бе кратко; Роника посрещна кораба на пристанището, убедена, че ѝ предстои да се срещне с момиче, на което са втръснали отвратителните условия на борда. Вместо това тя бе зърнала дива маймунка да се мята сред въжетата, с подстригана по момчешки тъмна коса, с голи крачка и ръце. И от този момент Алтея бе започнала да плава с баща си. А сега плаваше без него.

Двамата бяха спорили и за това. Роника бе употребила цялото си красноречие, за да убеди съпруга си да остане. В случая болестта му се бе превърнала в неин съюзник, защото без нея пълното ѝ красноречие не би се оказало достатъчно.

Роника бе смятала, че Алтея също ще си остане у дома. Какво щеше да търси тя на борда на кораб без баща си? Но когато бе споделила това си виждане с Ефрън, той бе останал смаян.

— Семейният ни кораб да напусне пристанището без никой от рода ни на борда? Имаш ли представа що за лош късмет би могло да породи това, жено?

— Вивачия още не се е събудила. А и Кайл би трябвало да бъде достатъчен, все пак той е част от семейството ни вече петнадесет години! Нека Алтея остане у дома за известно време. Това ще се отрази добре на кожата и косата ѝ, а и хората ще могат да я видят. Тя наближава времето да си намери съпруг, Ефрън, или поне в което е редно да си намери ухажор. Само че няма как да бъде ухажвана, без да бъде видяна. Тя се появява веднъж, най-много два пъти годишно — на Пролетния бал или на някое от жътвените празненства. На улицата рядко я разпознават. А когато синовете на Търговските семейства все пак я видят, тя ходи с панталони, куртка, стегната коса и потъмняла кожа. Това не е начинът, по който трябва да представяме дъщеря си в обществото, за да се омъжи подобаващо.

— Подобаващо? Защо да не се омъжи за онзи, който я прави щастлива, както сторихме ние? Вземи за пример Кефрия и Кайл. Помниш ли как всички бяха настръхнали, когато позволих на някакъв калсидски капитан да започне да ухажва голямата ми дъщеря? Но аз знаех, че той е достоен мъж, тя също познаваше сърцето си. Сега и двамата са щастливи. Виж децата им, здрави като чайки. Не, Роника. Ако някой би харесал Алтея единствено напудрена и държана на каишка, то такъв човек не е подходящ жених за нея. Нека тя бъде видяна от мъж, който се възхищава на духа и силата ѝ. Много скоро тя ще трябва да стане дама, съпруга и майка. Съмнявам се, че тази монотонност ще ѝ допадне. Да оставим момичето да си поживее, докато все още разполага с тази възможност.

Тези думи бяха задъхали Ефрън; той уморено се бе отпуснал обратно върху възглавниците.

Роника, заради болестта му, преглътна гнева си, породен от небрежното му захвърляне на собствения ѝ живот, и завистта, изпитвана към безгрижието на дъщеря си. Тя бе премълчала и факта, че състоянието на семейните финанси е много вероятно да наложи Алтея да се омъжи именно по сметка. В мрачните си мисли възрастната жена пресмяташе, че ако успеят да укротят девойката, биха могли да я предложат за съпруга на някой от кредиторите си, за предпочитане някой щедър от тях, който би се съгласил да опрости дълговете вместо сватбен подарък.

Но тогава тя бавно бе поклатила глава. Не. По собствения си фин начин Ефрън бе загатнал най-уязвимата ѝ позиция. Роника се бе омъжила за него, защото го бе обикнала. Точно както Кефрия не бе могла да устои на русолявия чар на Кайл. Семейството наистина се намираше в трудно положение, но въпреки това Роника се надяваше, че Алтея също ще сключи брак с мъж, когото обича.

Сега тя погледна с мъка към мъжа, когото още обичаше.

Следобедното слънце караше Ефрън да се мръщи в съня си. Съпругата му безшумно се надигна, за да отмести пердето. Гледката, представяна от прозореца, вече не ѝ доставяше удоволствие. Някога бе поглеждала към брачното им дърво с огромно удовлетворение. Сега то стоеше почерняло и безлистно насред лятната градина, оголяло като скелет. Споходена от внезапни тръпки, жената побърза да дръпне завесата.

Съпругът ѝ с такова нетърпение бе очаквал времето, в което ще види дървото да разцъфва. Но тази пролет дървесната зараза, която до този момент винаги подминаваше дървото, връхлетя отгоре му. Пъпките бяха изсъхнали и опадали; нито една не се отвори. А миризмата на гниенето им напомняше погребални треви. Никой от двамата не спомена това като лоша поличба — и двамата не бяха от религиозните люде. Но скоро след това Ефрън отново бе започнал да кашля: слаби и мъчителни сухи напъни. Сухи до деня, в който мъжът бе забелязал първите капчици кръв по носната си кърпа.

Това лято се оказваше най-дългото в живота на възрастната жена. Жежките дни бяха същинско мъчение за съпруга ѝ. Той бе заявил, че вдишването на задушния влажен въздух му напомня на вдишването на собствената кръв — и бе започнал да храчи нови секрети в потвърждение. Тялото му бързо се бе стопило, лишено и от волята, и от апетита да се подхранва. Въпреки това за смърт не се говореше. Тя оставаше надвиснала над целия дом, по-потискаща и от влагата на лятото; Роника отказваше да ѝ придава допълнителна плътност, като говори за нея.

Все още станала, жената внимателно премести масичка в близост до стола си. Отгоре ѝ тя постави счетоводните книги, мастилото, перодръжката и няколко разписки, които трябваше да бъдат внесени.

Роника пристъпи към работа намръщена. Числата, които дребната ѝ и прецизна ръка внасяше, определено не променяха настроението към по-добро. Делото ѝ се превръщаше в още по-мъчително заради знанието, че при следващото си събуждане Ефрън ще настои да прегледа сметките. Години наред той не бе проявявал никакъв интерес към делата, свързани с фермите, овощните градини и останалите им земи, а сега настояваше.

— Доверявам се на твоите умели ръце, мила — отвръщаше ѝ той в случаите, когато съпругата му се обърнеше за съвет към него. — Аз се грижа за кораба, за да се уверя, че ще го видим изплатен още докато съм жив. Останалото поверявам на теб.

Едновременно опияняващо и ужасяващо се бе оказало подобно доверие. Не беше необичайно съпругите да се разполагат с богатството, което са донесли със себе си под формата на зестра, а много от жените се занимаваха и с далеч по-големи отговорности. И въпреки това постъпката на Ефрън Вестрит почти бе скандализирала цял Бингтаун — нечувано бе някой открито да повери грижата за цялата си собственост на съпругата. По онова време на подобни дела вече не се гледаше с тъй добро око; смяташе се, че това е проява на лош вкус и връщане към навиците на първите заселници. Иновативността бе част от същината на Търговците, но със забогатяването им бе станало модерно пълното лишаване на жените от подобни задължения. Оказването на подобно доверие се смяташе за плебейско и наивно.

Още от самото начало Роника разбираше, че Ефрън е поверил на грижите ѝ не само богатството си, но и своята репутация. И тя се бе зарекла да се докаже като достойна за тази проява на доверие. В продължение на повече от тридесет години делата им бяха процъфтявали. Лоши реколти, болести по растенията и неочаквани слани не бяха липсвали, но винаги се намираше нещо, което да компенсира проблема: богат добив от плодовите дървета спасяваше зърното или овцете даваха богата вълна, която да преодолее некачествената овощна реколта. Ако не беше огромният дълг, предизвикан от построяването на Вивачия, семейството им щеше да се нареди сред най-заможните. Дори и в сегашното си състояние те живееха отлично, а в някои случаи и повече.

Но не и през последните пет години. През този период положението им бе спаднало в началото до сносно, а по-късно и до състояние, което Роника определяше като неспокойно. Парите изчезваха почти със същата бързина, с която пристигаха; започваше да ѝ се струва, че не минава ден, без тя да моли определен кредитор за седмица или ден отсрочка. Отново и отново тя бе посещавала Ефрън, за да го моли за съвет. Той се бе ограничил до препоръката за продажба на недостатъчните източници на доход. Но точно в това се състоеше проблемът. Повечето от фермите и овощните им градини не бяха изменили продуктивността си, само че продукцията им сега се оказваше изправена срещу конкуренция, липсвала преди: зърно и плодове от Калсид, много по-евтини заради произвелата ги робска ръка. Проклетата Война на Алените кораби на практика бе затворила Севера за търговия. Изпращаните натам товари никога не достигаха целта си, което означаваше загуба на печалбите. Всеки път, когато съпругът ѝ и дъщеря ѝ отплаваха, Роника не спираше да се притеснява. От своя страна Ефрън поставяше пиратите в една категория с морските бури: просто поредната от опасностите, с които всеки добър капитан трябва да се съобразява. След някои от пътуванията си той разказваше за сблъсъци с престъпнически кораби, но всяка една от тези истории притежаваше щастлив завършек — никой пиратски съд не можеше да застраши жив кораб. В случаите, когато тя се опитваше да му обясни за степента, в която войната и пиратите ги засягат, съпругът ѝ просто се засмиваше и ѝ казваше, че той и Вивачия ще трябва да положат по-големи усилия. В онези времена той не бе проявявал интерес към счетоводните книги, нито намерение да се вслушва в мрачните разкази на останалите търговци. Ефрън умееше единствено да вижда успеха на собствените си пътувания — и факта, че дърветата и нивите продължаваха да дават плод. Това му поведение бе вбесявало Роника. Понякога съпругът ѝ се бе излъгвал да посети някоя от земите им: но след един бегъл оглед на тамошните книжа отново изчезваше в морето, отвеждайки Алтея със себе си, а съпругата му оставаше да се оправя сама.

Веднъж тя дори се бе осмелила да каже, че може би е време да възобновят търговията по Дъждовната река. Семейството им притежаваше и правата, и създадените контакти, а също и жив кораб. По времето на баба му и баща му това място бе представлявало главният източник на стоки за продан. Но след епидемията от чума Ефрън бе отказвал да навлиза в тази река. Липсваха конкретни доказателства, че болестта е дошла именно от Дъждовните земи. Пък и кой би могъл да определи мястото, където се заражда дадена зараза? Нямаше смисъл да се самообвиняват и сами да се лишават от най-доходния си участък. Ала Ефрън само бе поклатил глава и бе накарал съпругата си да обещае, че никога повече няма да повдига тази тема. Самият той нямаше нищо против Дъждовните Търговци и не отричаше екзотичността и красотата на стоките им. И въпреки това си бе втълпил, че човек не може да търгува с магия, дори и в съвсем незначителна степен, без да си плати за това. И добавяше, че би предпочел да мизерства, отколкото да рискува.

Първо тя бе продала ябълковата градина, заедно с малката винарна, с която тъй се бе гордяла. Лозите също бяха продадени, също мъчително: тях Роника бе закупила много скоро след сватбата си. В действителност това бе първата ѝ сделка, дълги години радвала я с процъфтяването на дърветата. Но сега, десетилетия по-късно, тя ги бе продала: сантименталността не бе ѝ попречила да осъзнае предложената ѝ цена. Приходите от тази продажба представляваха една година спокойствие. И така бе продължило. Войната и пиратите продължаваха да затягат финансовата примка около шията на Бингтаун, което бе принудило Ефръновата съпруга да жертва парцел след парцел в името на останалите имоти. Тази наложителност ѝ причиняваше срам: Роника произлизаше от рода Карок, друго от първите Търговски семейства в Бингтаун.

Нещата, които тя виждаше около себе си, пораждаха нови и нови тревоги. В Бингтаун навлизаха нови, стръвни прекупвачи, които изкупуваха старите земи и донасяха със себе си промяна. Именно те доведоха тук търговията с роби, в началото само като рядко и преходно пристанище преди крайната цел (Калсид), а впоследствие все по-оживено. Изглеждаше, че робите надминават всяка останала стока. И не всички от тях биваха отвеждани. Все повече и повече ниви и овощия биваха обработвани от роби. Разбира се, притежателите твърдяха, че става дума за доброволно продаващи труда си слуги, но всички знаеха как неефективните сред тези слуги често отпътуват към Калсид, за да бъдат препродадени. Сред тези работници започваха да се срещат хора с робски татуировки — друг калсидски обичай, придобил популярност в столицата и започнал да се просмуква в Бингтаун. Всичко това е по вина на тези новодошли, мрачно си помисли Роника. В Бингтаун те бяха пристигнали от град Джамаилия, ала атмосферата, която донасяха със себе си, изглеждаше внесена право от Калсид.

Официално законът в Бингтаун забраняваше притежаването на роби освен за препродажба, но това не изглеждаше да притеснява новодошлите. Няколко подкупа се оказваха достатъчни, за да могат данъчните чиновници на сатрапа да решат, че окованите пътници с татуирани лица в действителност са обикновена наемна ръка, а не роби. Съветът на Търговците се бе оплаквал напразно. Дори някои от семействата на първите заселници бяха започнали да пренебрегват закона против робовладелството. Хора като Давад Рестарт. Явно той не подбираше средства, за да оцелее в тези трудни времена. Самият той бе загатнал за тази промяна по време на един разговор миналия месец, когато Роника бе споделила с него тревогата си за пшеничните си поля. Привидно случайно той се бе впуснал в гласни размишления за степента, в която използването на роби намалявала разходите. Бе последвал намек, че той е в състояние да осигури набавянето на съответната работна ръка — само срещу малък дял от печалбите.

Роника се срамуваше да се замисля за изкушението, което беше изпитала тогава.

По време на нанасянето на последната противна разписка шумоленето на пола привлече вниманието ѝ — Рейч бе влязла в стаята. Роника я погледна. Толкова ѝ бе втръснало да гледа смесицата от гняв и тъга, неизменно залепена върху лицето на слугинята. Едва ли не младата жена очакваше от нея да отмени всичките сполетели я неправди. Толкова ли не можеше да види, че Роника си има достатъчно проблеми покрай умиращия си съпруг и финансовите затруднения? Старицата знаеше, че Давад е проявил искрено желание да помогне, изпращайки девойката при тях, но имаше моменти, в които ѝ се искаше глезлата просто да изчезне. Само че нямаше начин да се отърват от нея: без значение колко се дразнеше Роника от капризите ѝ, тя никога не би я изпратила обратно при Давад. Ефрън никога не бе одобрявал робството. От своя страна Роника смяташе, че това е нещо, за което повечето роби сами са си виновни. И въпреки това ѝ се струваше непочтително да изпрати в робство жена, която е помагала в гледането на болния ѝ съпруг. Без значение колко калпаво го е правила.

— Какво има? — остро попита възрастната жена. Въпрос, наложен от мълчаливото спиране на девойката.

— Давад иска да ви види, госпожо — промълви Рейч.

— Искаш да кажеш, че Търговецът Рестарт е дошъл да ни посети — поправи я Роника.

Другата мълчаливо кимна. Стопанката понечи да я скастри, но се отказа.

— Ще го приема в салона — заръча домакинята. Подир това проследи мрачния поглед на слугинята до вратата на стаята, където Давад вече изчакваше.

Както винаги, той носеше спретнати дрехи, в които по-внимателният оглед откриваше дребни несъответствия. Панталоните му леко висяха около коленете, а бродираният жакет стоеше стегнат достатъчно силно, за да се изкриви грозно и да придаде на скромното шкембенце несправедливо огромни мащаби. Търговецът бе оформил косата си в къдрици с помощта на помада, но повечето от тях се бяха изправили, превръщайки се в мазни кичури. А дори и да не бяха, подобна прическа подхождаше само на млад мъж.

По някакъв начин Роника успя да събере достатъчно сили, за да отвърне на усмивката му. Едновременно с това тя остави перодръжката върху масата и затвори книгата. Дано поне мастилото да бе засъхнало.

Домакинята понечи да се надигне, но Давад махна с ръка. Последващ негов жест пропъди Рейч. Самият той се приближи към леглото на Ефрън.

— Как е той? — попита Давад, свел до шепот ехтящия си глас.

— Сам виждаш — тихо отвърна Роника. И се постара да потисне раздразнението си от лекотата, с която неочакваният гост бе сметнал, че има право да пристъпва край болничното ложе на съпруга ѝ. Жената преглътна и смущението си: появата му я бе заварила над счетоводната книга, с омастилена ръка и свъсени в пресметливост вежди. Тя правеше тези усилия да се успокои, защото знаеше, че Давад е дошъл с добри намерения. Изненадваше я само начинът, по който той смогва да съчетае уважавания си произход с непознаването на маниерите. Последния недостиг той демонстрира и сега, като си придърпа стол непоканен, та да приседне от другата страна на леглото. Роника мислено сгърчи лице, когато краката на стола шумно одраха пода. За щастие Ефрън не се размърда.

Вече седнал, пълничкият Търговец посочи към счетоводната книга.

— А там как са нещата?

— В същото състояние като финансите на останалите Търговци — заобиколи тя подпитването му. — Война, лоша реколта и пирати измъчват всички ни. Остава ни единствено да стискаме зъби в очакването на по-добри дни. Ами ти как си, Давад?

Този въпрос целеше да му напомни поне отчасти за обноските.

Ръката му с разтворени пръсти за момент се отпусна върху стомаха.

— И по-добре съм бил. Пристигам от трапезата на Фулерьон. Готвачът му се отличава с оскърбително неумение да си служи с подправките, само че езикът на Фулерьон не е способен да усети подобна тънкост. — Давад се облегна назад и въздъхна мъченически. — Какво пък, човек трябва да проявява учтивост и да яде, за да не наскърби домакина.

Роника трябваше да положи ново усилие, за да усмири раздразнението си. Тя посочи към вратата.

— Бихме могли да продължим разговора си на терасата. Мисля, че храносмилането ти не би имало против чаша суроватка. — Жената понечи да се надигне, а Давад не се помръдна.

— Не е нужно да си правиш труда. Дошъл съм по бърза работа. Не чак толкова бърза, че да не приема чаша вино, разбира се. Вие с Ефрън притежавате най-добрата изба в Бингтаун.

— Не искам да притеснявам Ефрън — прямо каза тя.

— Ще се постарая да говоря тихо. Макар че, ако трябва да съм честен, бих предпочел да отправя предложението си към него, а не към съпругата му. Той скоро ли ще се събуди?

— Не. — Усетила задавянето си, Роника леко се закашля, за да го прикрие. — Но можеш да разкажеш предложението си на мен, а аз ще се погрижа да го предам на Ефрън веднага щом той се събуди.

Тя се престори, че е забравила за виното. Това беше дребнаво, но пък Роника бе придобила навика да извлича удоволствие и от най-малката победа.

— Разбира се, на всяка цена. Цял Бингтаун знае, че ти се разполагаш с кесията му. И с доверието му, естествено. — Давад кимна весело насреща ѝ: очевидно смяташе думите си за комплимент.

— Предложението? — напомни Роника.

— То идва от Фулерьон, разбира се. Мисля, че то беше единствената причина да ме покани на обяд. Наглецът си мисли, че аз си нямам друга работа, освен да бъда посредник между заможните семейства в града. Ако не смятах, че вие двамата с Ефрън ще имате полза от офертата му, изобщо нямаше да се занимавам. Пък и не исках да го настройвам срещу себе си. Той е един алчен дребен прекупвач, но… — Той сви рамене. — В днешно време човек не може да прави бизнес в Бингтаун без хора като него.

— И какво предложение те е изпратил да направиш?

— Да, разбира се. Става дума за крайбрежните ви земи. Той проявява интерес към тях.

Давад забеляза чинията с бисквити и плодове, която тя бе оставила край кревата, и си взе една бисквитка. Шокирана от думите му, Роника дори не обърна внимание:

— Те са част от наследствената територия на рода Вестрит. Предоставени от самия сатрап Есклепий.

— Да, ние с теб познаваме значимостта на подобни детайли, но новодошли като Фулерьон… — помирително поде посетителят.

— Те също разбират. Притежаването на тези земи прави от семейство Вестрит Търговски род. Те са били част от споразумението със сатрапа. Двеста лефра плодна земя за всяко семейство, склонно да се засели на Прокълнатите брегове и търпи опасността край Дъждовната река. В онези дни не е имало наплив от желаещи. Всички знаят, че в бързите води на Дъждовната река тече странност. Тези земи и дялът от монопола над стоките от реката правят от семейство Вестрит Търговци. Наистина ли мислиш, че някой Търговски род би склонил да продаде тези си земи?

Вече не бе възможно тя да сдържа гнева си.

— Не беше нужно да ми изнасяш урок по история, Роника Вестрит — меко възрази Давад и си взе поредна бисквита. — Нужно ли е да ти напомням, че моето семейство е пристигнало със същата експедиция? Представителите на рода Рестарт са в същата степен Търговци като Вестритови. Известно ми е значението на тези земи.

— Тогава как така изобщо си се съгласил да ми отправяш подобно предложение? — разпалено попита жената.

— Защото половин Бингтаун знае за отчаяното ви положение. Помисли, жено. Вие не разполагате с възможността да наемете работници, които да обработват земите ви. За разлика от Фулерьон. Тази покупка ще увеличи териториите му до степен, която ще му позволи да кандидатства за място в Съвета. Между нас да си остане, според мен това е и главната му цел. Не е нужно да му продаваш точно тези земи, макар че това беше желанието му. Предложи му някой друг парцел със същата площ; той вероятно ще се съгласи. — Давад се облегна назад с недоволно изражение. — Продай му пшеничните ниви. И без това не можеш да ги обработваш.

— Да ги продам, за да може той да се сдобие с място в бингтаунския Съвет, да разреши официално робите, да започне да обработва закупените от мен земи и да продава зърното на цени, с които аз не мога да се сражавам. Или ти. Или всеки друг честен Търговец. Помисли, Давад Рестарт. Това предложение не само ме подканва да предам семейството си, но и всички нас. И без това в Съвета ни са се намърдали достатъчно мошеници. Търговците едва успяват да удържат влиянието им. Нямам никакво намерение да продавам земя и съветническо кресло на поредния пристигнал наготово натрапник.

Давад понечи да отвърне остро, но се овладя. Сключил ръце върху корема си, той каза:

— Това е неизбежно, Роника.

В гласа му тя долови неподправено съжаление.

— Дните на Търговците отминават. Войните, пиратите: всичко това ни засегна прекалено дълбоко. Сега войните почти са приключили, но тези спекуланти тепърва започват да пристигат; като бълхи, връхлитащи умиращ заек. Те ще пресушат жилите ни. Нуждаем се от парите им, за да оцеляваме, затова те ни принуждават да продаваме евтино онова, за което сме плащали със собствените си кръв и рожби.

За момент гласът му потрепери. Роника неочаквано си припомни, че в годината на чума заразата бе отнела всичките му деца и го бе оставила вдовец. Той така и не се бе оженил повторно.

— Неизбежно е, Роника — повтори мъжът. — Оцелелите ще бъдат онези от нас, които са се научили да се приспособяват. В началото, когато семействата ни са се заселвали в Бингтаун, те са били бедни, гладни и неограничено приспособими. Ние сме изгубили тези качества. Превърнали сме се в онова, от което сме дирили спасение. Угоени традиционалисти, отчаяно борещи се да задържат монополите си. Единствената причина за презрението ни към новодошлите е фактът, че те в такава степен ни напомнят на нас. Или по-скоро на предците ни и историите, които сме чували за тях.

За момент Роника се чувстваше склонна да изрази съгласие. Тогава се появи гневът.

— Те нямат нищо общо с някогашните Търговци! Дедите ни са били вълци, а тези натрапници са лешояди. Първият Карок, стъпил на този бряг, рискувал всичко: разпродал всичко, за да закупи дял от кораба, и обрекъл на сатрапа половината от печалбите си за двадесет години напред. И за какво? За правото да получи земя и гарантирано участие в монопола. Каква земя? Каквато успеел да обработва. Какъв монопол? Върху каквито стоки успеел да намери. И къде го изпращала тази великолепна сделка? На крайморска територия, наричана Прокълнатите брегове, на която дори божествата обръщат гръб. Какво открили тук заселниците? Непознати дотогава болести, странност, способна да отнеме разсъдъка в рамките на една нощ, и прокобата, че половината ни деца не са изцяло човеци.

Пребледнелият Давад напразно ѝ правеше знаци да замълчи. Но Роника не спираше.

— Имаш ли представа какво е да си жена, Давад, и да носиш нещо в утробата си в продължение на три четвърти година, без да знаеш дали то е наследникът, когото семейството ти очаква с трепет, уродливо чудовище, което съпругът ти трябва да удуши със собствените си ръце, или може би нещо по средата? Сигурно знаеш как се чувства мъжът. Спомням си, че твоята Дорил забременя трикратно, а имахте само две деца.

— Които чумата отнесе — примирено призна Давад. Неочаквано той отпусна лице в шепите си, а Роника изпита съжаление. Тя съжаляваше за изреченото, съжаляваше и жалкото подобие на човек, останало без съпруга, която да му каже да прекрои туниката си и да смъмри шивача за грозно стоящите панталони. Тя съжаляваше и за всички тях, родени тук, където и трябваше да умрат, а в промеждутъка на двете събития да изпълняват споразумението, сключено от предците им. А най-лошата част от него бе, че всички те бяха обикнали Бингтаун, тучните му хълмове и долини. Свеж като джунгла, с черна и богата почва, чиста като кристал вода и обилен дивеч в горите — земя, предложила невъобразими богатства на изтерзаните имигранти, първи осмелили се да навлязат в тези земи. Същинският договор бе сключен не със сатрапа, на чието име се водеха териториите, а със самата земя. Красота и плодородие уравновесяваха заразата и смъртта.

Имаше и нещо друго — гордостта от това да назовеш себе си Търговец от Бингтаун, в дързостта не само да навлезеш сред странността на Дъждовната река, а и да я обявиш за свое притежание. Първите Търговци бяха опитали да се заселят в самото ѝ устие — домовете им бяха изникнали край реката, сред корените на дървета и протегнали мостове един към друг. Менящите височината води бяха струели под нозете им, а нощем буреносните ветрове бяха разклащали дървесните им домове. Понякога самата земя се разтърсвала в гърчове: в онези моменти реката потъмнявала до смъртоносно млечно бяло. И това продължавало ден, а може би месец.

В продължение на две години заселниците живели там, в противоборство с насекомите, треските и бързата река, която поглъщала всичко изтървано в нея. Но не тези затруднения бяха се превърнали в причината за оттеглянето им, а странността. Малката група на Търговците била изтласкана на юг от смърт, зараза и лудост — паника, която връхлитала жена насред работата ѝ или тласкала някой мъж да се хвърли в реката. Триста и седем семейства изграждали първите заселници. След изминаването на три години оставали само шестдесет и два рода. И до днес от устието на Дъждовната река до Бингтаун се простираше редица изоставени поселища, показваща маршрута на изоставени домове. Едва тук, в Бингтаун, край бреговете на залива, впоследствие наречен Търговски, те бяха намерили поносима дистанция от реката и всичко онова, носено от струите ѝ. За семействата, избрали да останат като заселници край Дъждовната река, бе по-добре да се мълчи. Дъждовните Търговци бяха техни родственици и необходима част от същината на Бингтаун. И все пак…

— Давад… — Роника протегна ръка над Ефрън и леко докосна госта по рамото. — Прости ми. Заговорих прекалено остро за неща, които е по-добре да бъдат премълчавани.

— Няма проблем — излъга старият им приятел, все така заровил лице. В следващия миг той повдигна глава. — Онова, за което ние, Търговците, не обичаме да говорим, е честа тема за разговорите на новодошлите. Не си ли забелязала колко малко от тях са довели съпругите и дъщерите си? Те не са дошли тук да се установяват. Да, ще закупят земя, ще заемат места в Съвета и ще изцеждат богатства от Бингтаун, но ще продължават да се връщат в Джамаилия. Именно там те ще сключват бракове и ще държат жените си; там ще се раждат децата им; там те ще прекарат старините си, като изпратят някой от синовете си тук в замяна. — Давад изсумтя презрително. — Имигрантите от Трите кораба мога да уважавам. При пристигането им ние открито им казахме стойността на убежището им, а въпреки това те останаха. Но тези натрапници, които пристигат сега, се надяват единствено да оберат реколтата, която ние сме напоявали с кръвта си.

— Сатрапът е не по-малко виновен от тях — съгласи се Роника. — Той наруши споразумението, сключено от неговия предтеча Есклепий. Единствено нашият Съвет има правото да преотстъпва земя на новодошли. Имигрантите от Трите кораба дойдоха с празни, но склонни да работят ръце, затова те станаха част от нас. А новите пристигат стиснали документи за поземлена собственост и заграбват лефрите си без да се съобразяват кого и какво нараняват. Фелко Трийвс встъпи в собственост на земите си над бирената долина на Търговеца Друр и ги превърна в пасбище. И сега потоците на Друр, които по-рано бяха чисти като стъкло, са пожълтели от кравешка урина. Такава бира не може да се пие. Или когато Трудо Фелс огради гората, от която по-рано всички имаха право да секат дърва за огрев и мебели. Или…

— Всичко това е известно и на мен — уморено я прекъсна Давад. — Само горчилка ще ни донесе предъвкването на тези случки, Роника. Също както е безсмислено да се преструваме, че нещата пак ще тръгнат както преди. Няма. Това е само първият наплив на промяната. Можем да скочим върху вълната или да се оставим тя да ни удави. Нима мислиш, че когато процъфтяването на новодошлите проличи, сатрапът няма да продаде още земи? Тепърва ще пристигат още спекуланти. Единственият начин да оцелеем се свежда до приспособяването. Да се учим от тях, когато е нужно; да следваме техните методи, когато се налага.

— Разбира се. — Гласът на Ефрън напомняше ръждясала панта, отваряща се след дълъг застой. — Бихме могли да се научим да харесваме робството до степен, в която няма да се свеним да продадем собствените си внуци. И да приветстваме в залива си морските змии, които робовладелските кораби привличат с честото изхвърляне на умрял товар — тъкмо вече няма да имаме нужда от гробища.

Това беше дълга реч за един болен, принудила го да спре, за да си поеме дъх. Веднага след раздвижването му Роника се бе надигнала, за да вземе маковата отвара. Тя дори извади тапата от непрозрачната бутилка, но Ефрън бавно поклати глава.

— Не — каза той. Нов дъх трябваше да отмине преди следващите му думи. — Още не.

Болникът насочи уморения си поглед към Давад. Последният не се опитваше да скрие отвращението си от слабостта на Ефрън. И все пак, докато лежащият кашляше, Давад направи опит да се усмихне.

— Радвам се да те видя буден, Ефрън. Надявам се, че разговорът ни не те е смущавал.

В продължение на един миг Ефрън остана загледан в него. Сетне, с небрежната грубост на истински болните, той престана да му обръща внимание и се обърна към съпругата си.

— Някакви новини от Вивачия? — попита мъжът. По същия начин умиращ от глад би се поинтересувал за храна.

Роника колебливо поклати глава и остави бутилката обратно.

— Но скоро трябва да пристигне. Получихме вест от манастира, че Уинтроу вече е поел към дома.

Тези думи тя изрече с бодър тон, но Ефрън само извъртя глава.

— И какво ще направи той? Ще гледа замислено и ще поиска дарение за манастира си, преди да си замине? Това момче престана да съществува за мен, когато майка му го даде в жертва на Са. — Ефрън затвори очи и дълго време мълча. Едва следващата реплика повдигна клепачите му. — Проклет да е Кайл. Трябваше да се е върнал още преди седмици… Освен ако не е отвел кораба на дъното с все Алтея. Знаех си, че трябва да се доверя на Брашън. Кайл е добър капитан, но само човек с кръвта на Търговец умее истински да се оправя с жив кораб.

Роника почувства как бузите ѝ се наливат с руменина. Тя се чувстваше засрамена от начина, по който съпругът ѝ говореше за своя зет пред хора извън семейството.

— Искаш ли да хапнеш нещо, Ефрън? Жаден ли си? — попита жената, за да смени темата.

— Нищо не искам. — Той се задави. — Аз умирам. Искам проклетият кораб тук, за да мога да умра на палубата му и да го съживя. Така целият ми живот няма да е отишъл напразно. Нима това е прекалено много? Да искам да видя осъществяването на мечтата си? — Ефрън вдиша задавено. — Хайде, дай ми лекарството, Роника.

Тя отля от гъстия сироп в една лъжица и я приближи до устата на съпруга си. След като изпи маковата отвара, мъжът си пое дъх и кимна към каната. Водата той изпи на малки глътки; с хрипкава въздишка се отпусна обратно върху възглавницата. Бръчките върху челото му изглеждаха отпуснати, подобна слабост бе обхванала и устата. Погледа си той спря върху Давад, но не към неканения посетител бяха насочени думите му.

— Недей да продаваш нищо, любима. Потърпи. Щом умра върху палубата на кораба си, ще се погрижа Вивачия да ти служи добре. Двамата с нея ще се врязваме във вълните като никой съд досега. Нищо няма да ти липсва, Роника, обещавам ти. Просто поддържай курса; всичко ще се оправи.

С всяка следваща дума гласът му ставаше по-завален. Самата Роника затаи дъх едновременно с поредното му вдишване.

— Поддържай курса — повтори той. На съпругата му се струваше, че тези думи не са насочени и към нея. Изглежда макът вече го бе пренесъл на борда на обичния му кораб.

Омразните сълзи отново я връхлитаха. И неотклонно се бореха с решимостта ѝ да не ги пропусне. Те я задавяха до болка, която почти спря дъха ѝ.

Един бегъл поглед към Давад показа, че той не е проявил тактичността да извърне поглед, но поне изглеждаше смутен.

— Корабът — чу се да казва Роника. — Винаги за проклетия кораб става дума. Нищо друго не го интересува.

Би предпочела Давад да си мисли, че сълзите ѝ са породени именно от това, а не от гасненето на съпруга ѝ. Тя изхлипа, непростимо шумно, не можа да се сдържа повече и трябваше да посегне към носната кърпичка, за да попие очи.

— Аз трябва да вървя — със закъснение осъзна Давад.

— Толкова рано? — по навик отвърна Роника. И успя да намери сили да отговори в съответствие с позицията си. — Много ти благодаря, че се отби. Позволи ми да те изпратя до вратата — додаде тя, за да не му позволи да си промени решението.

Старицата се надигна и леко намести завивката на Ефрън, който промърмори нещо за топсела. Давад я хвана под ръка, което Роника си наложи да изтърпи.

Извън мрачната стая на болника жената примижа. По-рано тя винаги бе изпитвала гордост от яркия си и просторен дом; сега слънчевата светлина, нахлуваща през огромните прозорци, ѝ се струваше остра и неприятна. И атриумът вече не ѝ доставяше предишната гордост — изоставен от грижите ѝ, той се бе превърнал в сбирщина вехнещи лиани и чезнещи цветя. Тя опита да си обещае, че след смъртта на Ефрън отново ще намери време да се погрижи за градината си. В следващия миг тази мисъл ѝ се стори противна и предателска — едва ли не очакване съпругът ѝ да почине по-бързо, за да може тя да се върне към работата в градината си.

— Мълчалива си — нетактично отбеляза Давад. В действителност тя съвсем бе забравила присъствието му, включително и допира.

Преди Роника да е успяла да състави учтивото си извинение, гостът мрачно добави:

— Но доколкото си спомням, когато Дорил почина, аз нямах за какво да говоря с никого.

Двамата вече доближаваха входната врата. Неочаквано той се обърна към нея и взе ръцете ѝ.

— Ако има нещо, което бих могъл да направя… каквото и да е… нали ще ми кажеш?

Ръцете му бяха влажни от пот, дъхът му миришеше на прекалено много подправки, а най-лошата част бе абсолютната искреност в очите му. Роника знаеше, че той е неин приятел, но в този момент можеше да мисли единствено за евентуалното бъдеще. По времето на Дорил Давад бе влиятелен мъж, винаги стегнат Търговец с отлични обноски, който устройваше приеми в дома си и просперираше не само във финансовите, но и в обществените си дела. Понастоящем огромният му дом се бе превърнал в поредица прашни и занемарени стаи, за която се грижеха безчестни и забравени слуги. Роника знаеше, че тя и Ефрън са сред малкото семейства, които все още включват Давад в гостите си. Когато Ефрън починеше, нима и тя щеше да се превърне в изолирана отломка като Давад — вдовица, която е прекалено възрастна за втори брак, но прекалено млада, за да остава да седи в някой ъгъл?

Страхът ѝ намери проява във внезапен изблик на горчилка.

— Каквото и да е, Давад? В такъв случай би могъл да платиш дълговете ми, да се погрижиш за прибирането на реколтата ми и да намериш подходящ съпруг на Алтея.

Дори тя остана стресната от собствените си думи. А Давад стреснато се вторачи в нея.

Роника рязко издърпа ръце от потните му длани.

— Прости ми, Давад — искрено каза тя. — Не зная какво ме прихвана…

— Няма значение — бързо я прекъсна мъжът. — Говориш с човек, който е заровил портрета на съпругата си, за да не му се налага да вижда вече изчезналото. В такива моменти казваш и вършиш неща… Можеш да разчиташ на мен, Роника. За каквото и да е. Аз съм твой приятел.

Застлана с бели плочи пътека отвеждаше до коня му. Давад неумело се покатери на седлото и повдигна ръка. Роника помаха в отговор и няколко мига следи отдалечаването му. А после повдигна очи, за да се вгледа в Бингтаун. За пръв път от разболяването на Ефрън тя истински обръщаше внимание на града.

Той се бе променил. Домът на семейството ѝ, подобно на голяма част от домовете на Търговците, се намираше върху хълм над пристанището. През дърветата по склона прозираха калдъръмени улици и бели постройки, а отвъд тях започваха синеещите се води на залива. От това място тя не можеше да види централния пазар, но бе сигурна, че е оживен както винаги: това бе факт, неизменен като изгряването на слънцето. Широките пазарни улици повтаряха извивката на брега. Централният пазар бе обширен, проектиран и издигнат със същото усърдие, което бива влагано в създаването на благородническо имение. Групи дървета разстилаха сенките си над малки градини, където пейки и столове подканяха уморения купувач към отдих. Сто и двадесет магазина с големи витрини и приветстващи врати предлагаха артикули. В слънчев ден като днешния дюкяните разпъваха пъстри тенти, за да примамват клиенти със сянката си.

Роника се усмихна. Майка ѝ и баба ѝ винаги ѝ бяха казвали с гордост, че Бингтаун не прилича на град, свил се в страх от заобикалящата го пустош, а изглежда като всички останали населени места от земите на сатрапа. Улиците бяха прави и чисти, с отдалечени от тях места за изхвърляне на боклуците. Дори и те бяха прочиствани редовно. И извън пазарната част градът запазваше цивилизования си вид. Къщите от бял камък блестяха под слънцето. Портокалови и лимонови дръвчета изпълваха въздуха с уханието си — в отплата за капризността, изискваща отглеждането им в дървени саксии, които трябваше да бъдат прибирани всяка зима. Бингтаун бе перлата на Прокълнатите брегове, най-изолираната и същевременно най-ярката звезда от градовете на сатрапа. Поне така Роника бе чувала.

В нов прилив на горчилка тя се зачуди над истинността на думите на предците си. Ефрън ѝ бе обещал, че някой ден двамата ще посетят свещения град Джамаилия, където ще направят поклонение в градините на Са и дори ще видят бляскавия палат на самия сатрап. Още една мечта, която никога нямаше да се осъществи.

Прогонила тези мисли, жената отново се загледа в града. На пръв поглед всичко изглеждаше както преди: малко повече кораби стояха на котва, малко повече люде крачеха по улиците, но това трябваше да се очаква. Бингтаун се разгръщаше; този растеж тя бе наблюдавала през целия си живот.

Едва при поглеждането си към околните хълмове Роника осъзна причината за усещането си за промяна. Ковашкият хълм, чиито склонове бяха оставали зад високи и зелени дъбове, понастоящем лисееше. Тя бе чула, че един от новодошлите спекуланти е придобил земя там и използва роби, за да изсича дърветата. Но до този момент не бе съзирала обезлесен по подобен начин хълм. Жежкостта немилостиво се изливаше върху оголената стръмнина; оставащата растителност изглеждаше изсушена.

Ковашкият хълм бе най-шокиращата промяна, но далеч не единствената. На изток някой бе разчистил място върху склона на друг хълм — там биваше строена къща. Не, не къща, а имение. Мащабът на постройката и сам по себе си бе стряскащ, но още по-смущаваща оставаше бройката на работниците, които се суетяха из строежа. В светлината на обедното слънце те приличаха на бели мравки. В момента те издигаха една от стените.

На запад нов, прав път прорязваше хълмовете. Дървесните корони скриваха по-голямата му част, но и по съзираните промеждутъци можеше да се види, че той е широк и натоварен.

Всичко това породи притеснение у нея. Може би Давад се оказваше по-прав от очакваното. Може би промените, настъпващи в Бингтаун, далеч не се изчерпваха с нарастване на населението. А ако той бе прав за това, имаше вероятност да се окаже прав и в изказването си, че приспособяването е единственият начин за оцеляване сред тази вълна спекуланти.

Тя обърна гръб на Бингтаун и неприятните си мисли: в момента не можеше да си позволи да губи време по подобен начин. Собствените проблеми и страхове ѝ стигаха. Бингтаун трябваше да се оправя сам.

Глава четвърта Заграба

Кенит навлажни кърпичката си с лимоново масло, леко я прокара над брадата и мустаците си и се загледа в позлатеното огледало над умивалника си. Маслото придаваше приятен блясък, но не заради този си ефект биваше използвано то, а заради цитрусовия си аромат. Но дори и той не се оказваше достатъчен, за да задържи вонята на Заграба далеч от ноздрите на капитана. Завръщането тук приличаше на пускане на котва в робска подмишница.

Той напусна каютата си и се насочи към палубата. Вън въздухът бе също тъй влажен и зноен, с още по-силна воня.

Кенит навъсено се загледа в приближаващите се заграбски брегове. Пиратското убежище бе отлично избрано. За да го открие, човек трябваше не само да познава пътя, но и да притежава съвършени умения в прекарването на кораб сред водите на множеството протоци. Бистрата река, отвеждаща до тази лагуна, на вид по нищо не се отличаваше от десетината други, които се виеха сред островчетата на Подвижния бряг и отвеждаха до морето. Но само на пръв поглед: тя притежаваше тесен и дълбок канал, достъпен за мореплаващи съдове, и спокойна лагуна, която и най-свирепите бури не вълнуваха.

Някога, несъмнено, мястото бе изглеждало красиво. Но днес обрасли с мъх кейове и пристани стърчаха от всяко късче бряг. Обилната растителност, обгръщала речните брегове, отдавна бе прочистена, за да отстъпи място на тинеста кал. Движенията на водата и вятъра бяха недостатъчни, за да разчистят отпадъците и дима от скупчените постройки на пиратския град. Дъждовете на късната есен щяха да прочистят града и лагуната, поне за кратко, ала до тяхната поява имаше много време. В горещ летен ден като днешния пристанището в Заграба по нищо не се отличаваше от преливащо цукало.

Оставането на котва тук за повече от няколко дни започваше да заплашва корпусите със загниване. На пръсти се брояха кладенците, чиято вода не предизвикваше разстройство (а онези без треска бяха още по-малко). И въпреки това Кенит можа да забележи, че екипажът му работи с охота. Дори онези в лодките, повели Мариета към пристанището, гребяха енергично — за техните носове тази воня представляваше приятната миризма на завръщане у дома и заплащане. Както изискваше традицията, плячката щеше да бъде раздадена право на палубата, още щом Мариета спуснеше котва. Само след няколко часа моряците щяха да са се отдали на типичните си забавления — пиво и курви.

Да, още преди утрешния изгрев по-голямата част от придобитата с труд плячка щеше да е преляла в ръцете на изнежените пивничари и сводници. Тази реалност накара Кенит да поклати глава със съжаление и отново да приглади мустаци с ароматизираната кърпичка. Той се възползва от този жест, за да се усмихне леко. Поне този път хората му нямаше да се ограничат да пръскат дяловете си от плячката, а щяха да разпространят из Заграба и първите кълнове на амбицията на своя капитан. Кенит бе готов да се обзаложи, че още утре сутринта половината град ще е чул историята за пророчеството, което капитан Кенит получил на Острова на Чуждите. Този път той бе решил да прояви изключителна щедрост в поделянето на плячката. Нямаше да оповестява и изтъква намерението си, разбира се. Нито щеше да пресилва нещата: двойното заплащане щеше да свърши работа. И от него джобовете на моряците му щяха да натежат. Той искаше цял Заграба да забележи и запомни, че хората от неговия кораб винаги се завръщат с претъпкани кесии. Бързо щяха да бъдат направени заключения за късмета и щедростта на капитана им. Бързо щяха да поникнат мисли, че малко от този късмет и тази щедрост не биха навредили на цялата Заграба.

Помощник-капитанът почтително се приближи до перилото, на което Кенит стоеше облегнат.

— Соркор, виждаш ли онази отвесна скала? Една кула там би предоставила гледка към обширен участък от реката, а няколко балисти биха разрушили всеки кораб, случайно натъкнал се на канала ни. Заграба не само би узнала предварително за някоя подготвяна атака, а би могла и да се защитава. Ти какво ще кажеш?

Соркор прехапа устна, с което ограничи реакцията си. При всяко навлизане в пристанището Кенит му предлагаше тази идея. И всеки път морският вълк отговаряше по сходен начин.

— Ако успеехме да намерим достатъчно камък в това тресавище, нищо не би попречило, сър. Тогава бихме могли и да изтъркаляме канари за хвърляне. Но кой би платил за подобна конструкция? И кой ще се грижи за нея? Заграба не би могла да прекрати споровете си, за да построи и поддържа такова отбранително съоръжение.

— Ако начело на града стоеше достатъчно силен водач, начинанието би било напълно осъществимо. То е само малък пример за многото неща, които бихме могли да постигнем.

Соркор погледна предпазливо към капитана си. По-рано разговорът им не бе получавал такъв развой.

— Заграба е град на свободни хора. Без владетел.

— Наистина е така — съгласи се Кенит. И пробно додаде: — И това е причината над нас да властва алчността на спекуланти и сводници. Огледай се. Всеки от нас излага на риск живота си. А когато дойде време отново да вдигнем котва, къде ще се намира златото ни? Вече няма да обтяга джобовете ни. И за какво ще е било похарчено? Боляща от махмурлук глава. И може би срамни въшки, ако човек се е отбил в някой по-евтин бардак. С колкото повече пари разполагаш да похарчиш, толкова повече скача цената на бирата, хляба или жените.

— Но иначе си прав. Заграба не се нуждае от владетел, а от водач. Човек, който да вдъхнови останалите да поведат себе си; който да ги събуди, за да могат те да си отворят очите и да осъзнаят всичко онова, което биха могли да притежават.

Кенит отново се загледа към моряците, превиващи гърбове над веслата — корабните лодки почти бяха достигнали пристанището. Нищо в спокойната стойка на капитана не издаваше, че изречените току-що думи са част от внимателно обмислена реч.

Кенит имаше високо мнение за първия си помощник. Соркор бе не само добър моряк, а и интелигентен човек, макар и без образование. Ако Кенит успееше да убеди него, останалите от екипажа също биха започнали да се вслушват.

Капитанът повдигна очи към лицето му. Смуглото лице на помощника бе смръщено. Тази мимика бе разкривила белега, останал от робската татуировка.

Известно време Соркор мълча, замислен. Накрая той каза:

— Тук сме свободни хора. Това не е било винаги така. Повече от половината, които идват тук, са били или са щели да бъдат роби. Мнозина още носят татуировка или белега, останал от нея. А останалите… Те биха се изправили пред камшика или бесилката, ако решат да се върнат обратно. Преди няколко нощи вие ни говорихте за пиратски крал. Вие не сте първият, който казва подобни неща. Изглежда, че колкото повече спекуланти пристигат тук, толкова по-често се говори за подобни идеи. Кметове, съвети, крале, пазачи. Но ние сме се наситили на всичко това. За повечето от нас точно тези неща са причината да избягаме. Никой от нас не иска да ни се казва какво ни е позволено да правим и какво не е. На борда, да ме простите, сър, си получаваме достатъчна доза от това.

— Не са нужни извинения, Соркор. Но не би било зле да размислиш над следното: анархията е неорганизирано потисничество.

Кенит внимателно наблюдаваше лицето на събеседника си. Изникналото объркване му показа, че подбраните думи са били грешни. Видна беше нуждата от още работа над ораторските умения.

— Или поне така биха казали повечето люде — топло се усмихна той. — Аз изпитвам по-голямо доверие към останалите. И освен това обичам да се говори просто и ясно. Какво е Заграба сега? Приемственост на хулигани. Помниш ли когато Поди и шайката му трошаха глави наляво-надясно и задигаха кесии? Почти се беше превърнало в даденост, че ако някой моряк слезе на брега сам, без другарите си, той ще бъде ограбен и пребит. И че ако това станеше, най-доброто, на което можеше да се надява, бе сбиване с хората на Поди. Ако екипажите на три кораба не се бяха разбрали помежду си и не бяха нападнали наглеците, това щеше да продължава и до днес.

— В настоящия момент мога да ти изброя поне три пивници, където е еднакво вероятно да получиш удар по тила с къса палка вместо курвата, за която си платил. Но никой не прави нищо. Смята се, че това е проблем на онзи, който е пребит и ограбен.

Кенит крадешком погледна към Соркор. Челото на помощника бе сбърчено, но той леко кимаше.

С необичайно вълнение капитанът осъзна, че кормчията е започнал да поделя вниманието си между техния разговор и своите задължения. Във всеки един друг момент Кенит би го смъмрил. В този случай това представляваше една малка победа.

Но Соркор забеляза невниманието едновременно с капитана си.

— Гледай си в ръцете! Работа ти е да удържаш кораба, не да слухтиш!

И помощникът се отправи към него, готов да прибави удар към укорите си. Лицето на кормчията се напрегна, но самият той не трепна и не се отдръпна. Кенит остави Соркор да се оправя с ленивеца и се отдалечи.

Ботушите му стъпваха по излъскани до съвършенство дъски. Навсякъде погледът му откриваше точност и подреденост. Нямаше моряк, който да бездейства; всяка част от оборудването, която не бе непосредствено използвана, бе внимателно подредена. Капитанът кимна одобрително. Нищо от този ред не бе присъствало преди пет години, когато за първи път той бе стъпил на борда на Мариета. Тогава съдът бе изглеждал по типичния за пиратската флотилия занемарен начин. А капитанът, посрещнал го с псувня и пиянски замах, по нищо не се бе отличавал от екипажа си.

Но именно по тази причина Кенит бе избрал Мариета за свой кораб. Годините немара и окъсаните платна не бяха смогнали да скрият изяществото на чертите ѝ. А капитанът си плачеше за отстраняване. Всеки капитан, който бе принуден сам да ругае и бие, вместо да повери това на офицерите си, бе достигнал края на кариерата си. За седемнадесет месеца Кенит бе отстранил капитана; след още четири същата орис бе сполетяла и първия помощник. По времето, когато той бе придобил пълен контрол над Мариета, моряците с готовност следваха всяка негова заповед. За свой помощник новият капитан бе избрал Соркор; с особени грижи го бе убедил да приеме.

Веднъж стъпили начело, двамата със Соркор бяха извели съда в открито море, далеч от всякаква суша. Там те бяха прочистили екипажа — както комарджия изхвърля слабите карти от ръката си. Тъй като единствено капитанът и неговият помощник умееха да четат карти, заплахата от бунт бе почти несъществуваща. И въпреки това Кенит не бе позволил Соркоровата строгост да премине в тормоз: той вярваше, че повечето хора са най-щастливи под ръководството на справедлива ръка. Ако въпросната ръка предоставяше чистота и сигурността от ясно разграничена йерархия, екипажът щеше да бъде още по-доволен. Онези, които можеха да станат сносни моряци, се превърнаха в такива.

Мариета бе плавала до изчерпване на запасите от корабни сухари и знанията за звездите, познати на капитана и неговия помощник.

Тогава двамата бяха отвели Мариета в пристанище — тъй далечно, че дори Соркор не знаеше езика на тамошните люде. В онзи момент корабът се бе отличавал с дисциплина, подобаваща за спретнат търговски съд, с екипаж, който се втурва да работи при първата заповед. Там Кенит бе изхарчил дълго пазените дялове за поправка на кораба. После Мариета се бе отделила от брега, за да се отдаде на месец прецизно пиратство, каквото малките пристанища по онези брегове виждаха за първи път. Накрая корабът се бе завърнал в Заграба претоварен с екзотични стоки и чудати монети. Оставащите на борда му моряци бяха придобили удивителни богатства и изпитваха непоколебима вярност към новия си капитан. Само в рамките на едно пътуване Кенит се бе сдобил с кораб, репутация и богатство.

Но още при първата стъпка върху кейовете на Заграба усещането за достигнато постижение се бе откъснало от него — както се отронва мъртва кожа. Той се бе загледал в моряците си, облечени в скъпи копринени дрехи, с натежали от монети, слонова кост и чудати бижута торби. В онзи момент Кенит бе осъзнал, че те са просто моряци, чиято плячка ще изчезне в пастта на пиратския град само в рамките на часове. И внезапно безупречните палуби на Мариета, прясната боя на корпуса и съвсем новите платна бяха изгубили победоносния си смисъл. Седмицата престой на сушата Кенит бе прекарал в мрачината на каютата си, сам. Никога не бе очаквал, че успехът ще го обезкуражи по подобен начин. В онзи момент той се бе чувствал измамен.

Бяха му нужни месеци, за да се опомни. Този период той бе прекарал в някакво полусъзнание, втрещен от потисналата го безнадеждност. Частицата от него, останала вкопчена в реалността, бе осъзнала отличния избор в лицето на Соркор. Първият помощник изпълняваше задълженията си съвсем спокойно, без нито веднъж да досади на капитана с въпросите си. А нямаше признаци, че моряците са забелязали нещо странно. Кенит винаги бе споделял мнението, че капитанът никога не трябва да се обръща пряко към екипажа, а да предава нарежданията си на първия помощник. Този навик му послужи добре в онези дни на отчаяние. Кенит се бе почувствал отново здрав едва в утрото, в което Соркор бе потропал на вратата на капитанската каюта, за да обяви, че на хоризонта има тлъстичък търговски кораб, и да се осведоми за следващи действия.

Следващите действия бяха включвали успешно преследване и също успешен абордаж, довел до сдобиването с отличен товар вино и благовония. Кенит лично бе повел атаката, оставяйки Мариета на грижите на Соркор. До този момент той бе гледал на сраженията и убиването като на един от неприятните аспекти на избраната от него кариера. Във въпросния ден сърцето му за първи път бе пламнало в гнева на битката. Отново и отново той убиваше гнева и разочарованието си — до един шокиращ момент на осъзнаване, че не са му останали противници. Тогава той бе обърнал гръб на последния убит от него и бе открил, че моряците му са се струпали на чуждата палуба и възхитено се взират в капитана си. От шепота им Кенит не бе чул почти нищо, но и не бе нужно. Смесицата от ужас и почит в погледите им бе красноречива. Той бе смятал, че е спечелил хората си с дисциплина, но в действителност едва тази битка му бе предоставила същинската им вярност. Моряците не си позволяваха да разговарят фамилиарно с него или по някакъв друг начин да изразяват привързаността си. Но когато се върнеха в Заграба, те неизменно се хвалеха с непоклатимата дисциплина на борда — а чрез нея и себе си, като хора, способни да отговарят на изискванията ѝ. И разказваха обширно за жестокостта му с меч, която репутация се предаваше и на кораба.

От този момент те винаги очакваха от своя капитан да предвожда абордажите. Първия път, когато той бе задържал хората си и бе проявил пощада към предалите се пленници, моряците му бяха започнали да мърморят. До момента, в който бяха получили огромни дялове от заловената плячка. Това сложи край на недоволството им: грижата за алчността може да отстрани почти всички проблеми в един пиратски екипаж.

В последващите години Кенит бе започнал да гради малката си империя. В Калсид той бе заздравил връзки с прекупвачи от по-сенчестите пристанища — тези лица купуваха необичайни стоки без никакви въпроси. Освен това капитанът бе установил партньорство с онези от по-дребните калсидски благородници, които не се свенят да влизат в ролята на посредници при откупването на кораби, товари и екипажи. От подобни аристократи човек можеше да получи много повече, отколкото в Заграба и Черепорт.

В последните месеци Кенит бе започнал да си мечтае, че тези калсидски благородници биха могли да му помогнат в припознаването на пиратските острови — след като той убедеше обитателите на въпросните острови да го изберат за свой предводител. За пореден път той изчисли ползите, които можеше да предложи на двете страни. За пиратите предимствата се изразяваха в легитимност и отстраняване на заплахата от бесило. Открити търговски взаимоотношения с други пристанища. Обединени, пиратските бази можеха да се отбраняват срещу робовладелците, които отвличаха жителите им.

Кратка тревога породи мисълта, че тези предимства може да не се окажат достатъчни за пиратите. Кенит прокуди тази идея.

За калсидските прекупвачи и Търговците от Бингтаун предимствата бяха по-ясни. Безопасно плаване през вътрешните води до крайбрежието на Бингтаун, Калсид и земите отвъд. Не безплатно, разбира се. Безплатни неща не съществуваха. Но щеше да бъде безопасно.

Усмивка пробяга по устните му. Тази промяна търгуващите щяха да харесат.

Изникналото на палубата оживление го откъсна от размислите му: моряците хвърляха въжета към брега. Някои от тях наместваха понтоните, които да не позволят на Мариета да остъргва кея.

Кенит стоеше мълчаливо, заслушан в издаваните от Соркор нареждания. Навсякъде около него царяха приготовленията по застопоряването на кораба. Самият капитан не помръдна и не каза нищо, докато всички моряци не се събраха на средната палуба в нетърпеливо очакване на подялбата на плячката. Едва когато Соркор застана до него, Кенит му кимна леко и се обърна към екипажа си.

— Отправям ви същото предложение, което направих и при предишните три влизания в пристанището. Онези от вас, които желаят, могат да получат полагащите им се дялове и да ги отнесат на брега. Разумните и търпеливите могат да изчакат и да позволят на първия помощник и на мен да продадем товара срещу по-голяма печалба. Избралите да сторят това могат да се върнат на борда вдругиден, за да получат увеличения си дял.

Той започна да обхожда с очи лицата на хората си. Някои от моряците отвръщаха на погледа му, други се споглеждаха с другарите си. И всички шаваха нетърпеливо като деца. Сушата, ромът и жените ги очакваха.

Кенит прочисти гърло.

— Онези от вас, проявили търпение да ми позволят да продам товара, могат да потвърдят, че са получили много по-голям пай от полагалото им се първоначално. Един търговец на вино ще плати повече за целия товар с бренди в сравнение с онова, което бихте могли да получите срещу една бъчва, разменена на бартер с някой пивничар. Топовете коприна, продадени на едро, биха донесли по-голяма печалба от общата стойност на отделните топове.

Той замълча. Под него моряците все така пристъпваха от крак на крак, което го накара да стисне зъби. Отново и отново той им обясняваше и демонстрираше, че неговата идея е далеч по-доходоносна. И те го знаеха. И бяха готови да го признаят. Само че в мига, в който корабът се окажеше в пристанището, разумът ги напускаше.

Кенит си позволи кратка раздразнена въздишка, преди да се обърне към първия си офицер.

— Донеси списъка със спечеленото от нас, помощник-капитан Соркор.

Соркор вече го бе подготвил. Той винаги бе готов с всичко. Мъжът повдигна списъка и го разгърна в привидно четене. В действителност Кенит знаеше, че помощникът му е запомнил цялата плячка. Соркор бе неграмотен: не можеше да прочете дори собственото си име. Но това не му пречеше да изброи с пълна точност каква част от четиридесет топа коприна се полага на всеки от екипажа.

Изреждането на плячката пораждаше доволно мълвене сред екипажа. А на кея вече се бяха събрали проститутки, които изчакваха слизането на моряците и подвикваха. Някои от момичетата дори съобщаваха цените си. Хората на Кенит се въртяха нетърпеливо и непрекъснато местеха погледи между свитъка на първия помощник и насладите, които ги очакваха на калната суша. В края на изреждането си Соркор трябваше да изкрещи двукратно за тишина. Развълнуваните мъже утихнаха, а капитанът заговори отново. Умишлено тихо.

— Онези от вас, които желаят да вложат своя дял, да дойдат пред каютата ми и да влизат един по един. Останалите да вървят със Соркор.

Той се обърна и слезе към каютата си. Смяташе за най-разумно да оставя на помощника си разпределянето на плячката. Припряността им означаваше, че трябва да приемат неговата преценка за стойността на една трета топ коприна и нейното съотношение с две пети бъчва или половин доза киндин. Щом те нямаха търпението да получат дяловете си в пари, справедливо беше да получат прецененото от помощника. До този момент до Кенит не бе достигало недоволство от начина, по който протичаше разпределянето на дяловете. Или, подобно на Кенит, моряците не се съмняваха в честността на Соркор, или просто не смееха да отнесат оплакванията си до капитанската каюта. И двата случая го устройваха.

Опашката от моряци, дошли да получат предплата, бе разочароващо къса. Кенит даде на всеки от тях по пет селдера. Тази сума бе достатъчна, за да им предостави жени, храна и алкохол за вечерта, а също и сносно легло в някоя странноприемница, ако им се приискаше да прекарат нощта на сушата.

Всички, получили парите си, напуснаха кораба. Кенит се качи обратно на палубата точно навреме, за да види как и последният моряк изчезва сред претъпкания кей. Струваше му се, че наблюдава как късове кърваво месо изчезват сред акули. Струпаните на брега веднага се скупчваха край слезлия моряк — самостоятелно работещите момичета се заеха да съобщават тарифите си, а сводниците крещяха над главите им в изтъкване, че един заможен млад мъж като него можел да си позволи нещо по-хубаво: жена за цяла нощ, в легло, край което имало цяла бутилка с ром. Не толкова настойчиво, но пак със забележимо присъствие, чираци предлагаха пресен хляб, десерти и пресни плодове. Младият пират се усмихваше насреща им, поласкан от насрещното усърдие. Изглежда той бе забравил, че щом те изтръскат и последната монета от джоба му, те със същата радост биха го захвърлили в някоя канавка.

Кенит обърна гръб на тази гледка. Приключил с поделянето на плячката, Соркор стоеше на кърмовата палуба и гледаше към града.

Капитанът леко се навъси. Помощникът му сигурно бе знаел предварително кои от моряците ще искат да получат полагащото им се веднага, и бе изчислил какво да им даде. Следващата мисъл отново изглади челото му: този метод бе по-ефективен, пък и Соркор винаги постъпваше така.

Кенит му подаде тежка кесия, която първият помощник прие безмълвно. Но след миг той раздвижи рамене и се обърна към капитана си.

— Ще дойдеш ли с мен, за да превърнем товара си в злато, Соркор?

Соркор засрамено пристъпи встрани.

— Ако нямате нищо против, бих предпочел най-напред да получа малко време за себе си.

Капитанът прикри разочарованието си.

— За мен е все едно — излъга той. Сетне добави тихо. — Възнамерявам да отстраня онези, които винаги настояват да получат дяла си директно. Колкото повече продавам на едро, толкова по-голяма е печалбата. Ти как мислиш?

Соркор прочисти гърлото си с преглъщане.

— Това е тяхно право, сър, да получат своя пай в стока, стига да поискат. В Заграба винаги е било така. — Той замълча, за да почеше белязаната си буза. По този му жест Кенит разбра, че помощникът му внимателно е преценил думите си. — Те са добри хора, сър. Добри моряци, истински другари. И никой от тях не бяга от работа, без значение каква. Но те не са избрали пиратството, за да се съобразяват с чужди правила, колкото и добре да им се отразяват тези правила. — С известно затруднение той погледна капитана си в очите. — Никой не става пират, за да бъде управляван.

Следващите думи на помощника съдържаха по-голяма увереност:

— А и страшно скъпо ще ни излезе да ги заменим. Говорим за опитни моряци, сър, не за някакви сополанковци, забърсани от бардака. Хората, които биха се съгласили да изчакват получаването на плячката си, не са достатъчно дръзки, за да проявяват инициатива. Тези като тях биха изчаквали, докато вие разчиствате вражеската палуба, и биха я прекосили едва в самия край на битката. — Соркор поклати глава, по-скоро на себе си. — Вие разполагате с верността на хората от екипажа си, сър. Те са готови да ви последват навсякъде. Но не би било разумно да опитвате да ги принуждавате да ви се подчиняват по подобен начин. Всичките тези приказки за крале и предводители ги смущават. Не можете да принудите някого да се сражава с желание за вас…

Гласът на Соркор заглъхна. Той сепнато погледна към Кенит като човек, за момент забравил с кого говори.

Внезапни ледени тръпки на гняв пронизаха капитана.

— Несъмнено си прав, Соркор. Погрижи се на борда да има зорка вахта, защото няма да се връщам вечерта. Поверявам ти командването.

С тези думи Кенит се обърна и се отдалечи. Умишлено не се обърна да види изражението на помощника си. С нареждането си на практика той бе принудил Соркор да не напуска кораба, защото по взаимно съгласие бе прието, че един от двамата винаги трябва да спи на борда. Нищо, нека да се цупи. Току-що помощник-капитанът бе сринал всичките мечти, които Кенит бе подхранвал през последните няколко месеца.

Крачещ тежко по палубните дъски, той сам се удивляваше на глупостта си. Защо си бе губил времето с мечти? Кенит завинаги щеше да си остане капитан на кораб нехранимайковци, неспособни да мислят с горната си глава.

С едно движение той се озова на сушата. Изчакващи веднага се понесоха към него, но едно смръщване веднага ги отпрати. Поне с такава репутация той се ползваше в Заграба.

Тази мисъл само донесе допълнителна горчилка. Репутация в Заграба. Постижение толкова похвално, колкото оглеждането в локва от урина. Той имаше собствен кораб. И докога щеше да остава начело? Докато подчинените му продължаваха да вярват в пестника и в меча му. Десет години по-късно някой по-силен, по-бърз или по-коварен щеше да го замени; тогава Кенит щеше да се превърне в някой от сиволиките просяци, които издебваха и ограбваха пияници и хленчеха пред пивниците.

Гневът му кипеше като отрова. В такъв момент би било най-разумно да се оттегли в уединение и да изчака отвратителното настроение да се оттече. Но същото това настроение, внезапната омраза към самия себе си и към света, не му позволяваше да постъпи разумно. Той ненавиждаше лепкавата черна кал на уличките, презираше схлупените постройки, край които пристъпваше, мразеше смрадта и шумотевицата на Заграба. В този момент на Кенит се искаше да отмъсти на света и на собствената си глупост, като унищожи всичко.

Сега не беше моментът за сделки, но той не се интересуваше. Посредниците в Заграба вземаха тъй висок процент, че работата с тях оставаше почти безсмислена. Едно спиране в Калсид щеше да донесе много по-висока печалба. Цялата плячка на практика той подаряваше на тези чакали. В гнева си той не възрази, когато спекулантът закупи коприната на половината от реалната ѝ цена. Но когато наглецът се опита да повтори постижението си и с брендито и киндина, той се натъкна на ледения гняв на Кенит и трябваше да надплати възнамеряваното, за да задържи клиента си. Сделката бе скрепена с кимване, защото капитанът се отвращаваше от ръкостискането с подобен човек. Златото щеше да бъде изплатено утре, когато прекупвачът изпратеше докерите си да разтоварят. Без да каже нищо повече, Кенит напусна салона му.

Вън вече се спускаше лятна привечер. Пиянското веселие, долитащо от кръчмите, звучеше по-гръмко; жаби и насекоми от околните блата предоставяха фон. Захлаждането на деня даде повод на нов букет от миризми да се нахвърли върху Кенитовия нос. Мазната улична кал шумно се опитваше да засмуче крачките му.

Капитанът се стараеше да върви в средата на улицата, далеч от мрачините на напречните улички и потенциалните нападатели, скрити в тях. Повечето от тези хора притежаваха достатъчно отчаяние, за да нападнат всеки, който им предоставеше тази възможност.

Неочаквано той осъзна, че е гладен и ожаднял. И уморен. И натъжен.

Вълната на гнева се бе оттеглила, оставила след себе си умора и мъка. Напразно капитанът се опитваше да открие виновника за ситуацията му. Не му харесваше да заявява, че вината, както винаги, си е негова. А нямаше кого друг да обвини и накаже. Както и да отстраняваше вината от себе си, тя винаги се връщаше.

Оказа се, че краката му са го отвели в публичния дом на Бетел. Между спуснатите кепенци се процеждаше светлина. Долиташе и слаба музика, съпроводена от нечий женски глас.

Не повече от десетина бяха сградите в Заграба, които притежаваха повече от един етаж. Публичният дом на Бетел бе една от тях. Боядисан в бяло, с дребни балкончета и покрив от червени керемиди, той изглеждаше досущ като някой от калсидските подобни заведения, по някакво чудо озовало се сред калта на пиратското пристанище. Саксии с цветя се опитваха да освежат въздуха; меден и месингов фенер лееха подканяща светлина от двете страни на зелено-златния праг. Двамата юнаци, стоящи на пост, се подсмихнаха насреща му, с което си спечелиха прилив на омраза. Едри безмозъчни глупаци, които преживяваха единствено благодарение на мускулите си. Те смятаха, че това винаги ще бъде достатъчно; Кенит бе на друго мнение. В момента той копнееше да ги сграбчи за шиите и да смаже ухилените им лица едно в друго. Много му се искаше да усети как пръстите му смазват дъха им.

Вместо това капитанът бавно се усмихна насреща им. Този отговор превърна мимиките им в подобия на озъбване. И все пак двамата отстъпиха встрани. Те почти потръпнаха, когато Кенит мина край тях.

Приятно беше да остави мръсотията на Заграба зад себе си. Той се бе озовал в покрито с килим фоайе, осветено от мека жълтеникава светлина. Познатата миризма на парфюм напояваше въздуха, примесена с дима от киндин. Пеенето и придружаващите го удари на тимпан тук звучаха по-силно.

Някакво хлапе изникна пред него и мълчаливо посочи към окаляните му ботуши. В отговор на лекото кимване от страна на Кенит то бързо се зае да изчетква по-големите налепи, подир което обърса ботушите с мек парцал. Последва купа с хладка вода, от която капитанът се възползва, за да обърше потта и прахта от лицето и ръцете си. Момчето остана загледано в пирата, който го потупа по обръснатата глава. Хлапакът се усмихна широко и се стрелна да му отвори следващата врата.

С отварянето на бялата преграда песента се усили. Вече се виждаше и източникът ѝ: руса жена, седнала на пода пред три малки барабана. Тя възпяваше любимия си, отпътувал в морето.

Кенит не ѝ обърна никакво внимание: той не бе дошъл тук, за да слуша подобни сантиментални глупости. Но и не получи възможност да се изнерви: Бетел вече се надигаше от трона си, обсипан с възглавнички, и пристъпваше към посетителя, за да го хване за ръката.

— Кенит! — с привързан укор възкликна тя. — Ето те и теб, палавнико! Мариета пристигна преди часове! Къде се забави толкова?

Този месец тя бе къносала косата си, а парфюмът ѝ я обгръщаше тежко като бижутата. Гърдите ѝ напираха над роклята като вълни, заплашващи да залеят бордовете.

Той не обърна внимание на думите ѝ — това внимание целеше да го поласкае, което знание от своя страна правеше цялата рутина на Бетел дразнеща. Разбира се, че тя щеше да го помни. Той ѝ плащаше да го помни.

Кенит плъзна поглед из стаята — подредена с вкус, приютила няколко жени и мъже, разположени на кресла и ниски дивани. Две от жените му се усмихнаха. Те бяха нови. Нито една от останалите не му обърна внимание.

Той отново се обърна към Бетел, та да прекъсне задължителните ѝ бъбрения.

— Не виждам Ета.

Бетел се нацупи.

— Да не мислиш, че си единственият, който я цени? Тя не можеше да те чака вечно. Щом си дошъл късно, господин Кенит, ще трябва…

— Върви да я доведеш и я изпрати в най-горната стая. Почакай. Накарай я най-напред да се изкъпе, докато аз се навечерям. Искам пресен хляб, да няма риба или свинско. По твоя преценка. И още нещо: ако отново ми пробуташ от онова гнило грозде вместо вино, този дом ще ме изгуби като свой клиент.

— Нима очакваш, че бих могла да почукам на вратата и да кажа на един от клиентите, че трябва да освободи Ета? Да не би да смяташ, че твоите пари имат по-висока стойност от парите на останалите? Щом си дошъл късно, ще трябва да избираш от…

Той не ѝ обърна внимание, а се насочи към виещото се стълбище в края на залата. На втория етаж капитанът поспря за момент. Долитащите скърцания и тласъци му напомняха за стена, зад която търчат плъхове. Кенит изсумтя презрително.

Друга врата го отведе до ново стълбище, отвеждащо до третия етаж. Тук, под самия покрив, имаше едно-единствено помещение, чийто прозорец гледаше право към лагуната.

По навик капитанът се приближи до него, за да погледне. Мариета спокойно бе притихнала до кея; самотен фенер проблясваше на палубата ѝ. На борда всичко бе спокойно.

Почукването на вратата го накара да се обърне.

— Влез — остро каза Кенит.

Изникналият слуга се отличаваше с лице, носещо белезите от множество побоища. Въпреки това в движенията му личеше плавно усърдие. Той чевръсто накладе огън в камината и запали два свещника. Едва на тяхната мека светлина Кенит осъзна колко мрачно е станало навън: капитанът се отдръпна от прозореца и се настани в креслото до камината. Вечерта изобщо не беше студена, просто той изпитваше влечение към примамливото ухание на смолистото гориво и извиващите се пламъци.

Второ почукване оповести появата на още двама слуги. Единият разстла снежнобяла покривка над масата и постави поднос с храна, а другият подаде на Кенит купа и кана с гореща вода, ароматизирана с лавандула. Поне тази част от предпочитанията му Бетел бе запомнила, помисли си той с неволна гордост. Подир повторното умиване капитанът отпрати слугите и седна да вечеря.

Храната не трябваше да притежава забележителни качества, за да надмине предлаганото на борда, но тази бе отлична. Месото бе крехко и сочно, хлябът бе току-що опечен, още топъл, а компотът, предоставен за гарнитура, отлично се вписа като контрапункт на основното ястие. Виното не беше забележително, но бе повече от задоволително.

Кенит се постара да отдаде заслуженото на храната. Той рядко се отдаваше на телесни удоволствия — освен в моментите, когато го връхлетеше горчилка. Тогава той си позволяваше известна утеха.

Тези глезотии му напомниха за времето, когато заради някаква болест майка му полагаше особени грижи за него. Капитанът изсумтя през нос и отблъсна тази мисъл с все чинията. Освен това си позволи да си налее втора чаша вино, протегна ботуши към огъня и се облегна в креслото. Така той се ограничи да се взира в пламъците и да внимава да не мисли за нищо.

С тихо потропване десертът пристигна.

— Влез — рече равнодушно Кенит. Краткото удоволствие, предизвикано от храната, вече бе отминало. Ямата на депресията, зинала пред него, беше бездънна. Всичко беше напразно. Напразно и мимолетно.

— Нося ти топъл ябълков пай с прясна сметана — тихо каза Ета.

Той извърна единствено глава към нея.

— Хубаво — безстрастно отвърна капитанът и задържа погледа си върху нея. Изящна. Тя носеше само бяла рокля. На ръст Ета бе почти колкото него, с дълги крайници и гъвкава като плачеща върба.

Кенит се облегна назад и скръсти ръце, за да я остави сама да сложи десерта пред него. Уханието на ябълки и канела се смесваше с меденото ухание на кожата ѝ.

След миг Ета се изправи и го погледна безстрастно. Лицето ѝ не издаваше нищо.

Неочаквано той откри, че я желае.

— Съблечи си роклята и легни. Без да се завиваш.

Тя веднага се подчини. Беше истинско удоволствие да наблюдава как тя се подчинява, как подгъва юргана, преди да се изправи и да обвие ръце около себе си, за да се съблече и остави дрехата на сандъка пред кревата. Кенит не пропусна хълбоците ѝ, леката заобленост на корема, скромните извивки на гърдите. Косата ѝ бе къса и права, подстригана по момчешки. Дори лицето ѝ изглеждаше издължено.

Без да го поглежда, жената зае мястото си върху чаршафите. И очакването ѝ бе мълчаливо.

Кенит се надигна и започна да разкопчава ризата си.

— Чиста ли си? — грубо се осведоми той.

— Колкото сапунът и горещата вода са в състояние да изчистят — отвърна Ета. Тя лежеше тъй неподвижно. Може би заради ненавист?

— Страхуваш ли се от мен? — попита капитанът. В следващия момент той осъзна, че този въпрос не би могъл да съответства на поведението ѝ.

— Понякога — отвърна тя. Гласът ѝ бе или сдържан, или безразличен.

Куртката пиратът преметна през таблата на леглото. Ризата и сгънатите му панталони се присъединиха към роклята ѝ. Беше му приятно да я кара да чака разсъбличането му. Умишлено отложено удоволствие, помисли си той, също като пая с крем върху масата. Това удоволствие също го очакваше.

Кенит приседна на леглото и плъзна ръце по кожата ѝ. Отвърна му леко настръхване, но Ета не помръдна и не каза нищо. С течение на годините тя бе придобила разбиране за исканията му. В случая капитанът плащаше в замяна на желаното. Насърчавания и окуражавания не му бяха необходими. И одобрението ѝ също не беше необходимо. От значение беше единствено неговото собствено удоволствие.

Загледан в лицето ѝ, той продължаваше да насочва ръката си надолу. Нейният поглед не търсеше неговия, а изучаваше тавана, в подражание на изследващите тялото ѝ длани.

Една-единствена неравност разрушаваше гладката кожа. В пъпа ѝ имаше малък бял череп от магическо дърво. Този талисман бе нанизан на тънка сребърна нишка, съединила два от краищата на пъпа. Половината от парите, които Ета изкараше, отиваха за изплащането на талисмана. Скоро след времето, в което Кенит бе започнал да се възползва от услугите ѝ, тя му бе обяснила как черепът я предпазва от болести и бременност. Така пиратът бе научил, че магическото дърво може да се използва като талисман. Това бе го вдъхновило да се сдобие със собствен талисман — лицето, пристегнало китката му.

Покрай тези мисли той се сети, че след напускането на Острова на Чуждите лицето не се бе обадило повече. Поредна загуба на време и пари; поредно доказателство за глупостта му. Той скръцна със зъби.

Ета потръпна. Кенит осъзна, че е започнал да стиска хълбока ѝ почти до болка. Той отпусна ръка и я насочи по бедрото ѝ. Престани, заповяда си той. Не се разсейвай.

Почувствал се готов, той разтвори бедрата ѝ и се покатери върху нея. Само след десетина тласъка напрежението, гнева и яростта го напуснаха. Известно време пиратът остана да лежи отгоре ѝ, отпочиващ, преди да я обладае отново, бавно. Този път ръцете ѝ го обгърнаха, за да го придърпат, а бедрата ѝ се извиваха към неговите. Кенит не виждаше нищо лошо в нейното удоволствие, стига то да не пречеше на неговото. Но сам се изненада, когато после я целуна. По време на тази проява тя остана да лежи неподвижно — нещо, което му даде повод за размисъл по време на надигането си. Да целува курвата. Какво пък, той можеше да прави каквото си поиска, нали си плащаше. Но пак не можеше да не се замисли за нещата, които нейната уста бе правила по-рано тази вечер.

В едно от отделенията на сандъка имаше копринен халат. Кенит го облече и отново се върна на масата, за да си изяде десерта. Ета остана в леглото, където ѝ беше мястото. Клиентът ѝ бе погълнал две хапки пай, когато тя проговори.

— Заради закъснението ти започнах да се опасявам, че никога няма да се появиш.

Вилицата на Кенит откъсна поредна хапка сладкиш: хрупкава, трошаща се кора и мека плодова вътрешност. Към залъка той прибави малко сметана и бавно започна да дъвче.

Погълнал и тази си хапка, пиратът се осведоми:

— Нима си мислиш, че ме е грижа от какво се опасяваш?

Погледът ѝ почти докосна неговия.

— Мисля, че за теб би имало значение, ако в момента не се намирах тук. По същия начин твоето отсъствие имаше значение за мен.

Капитанът преглътна следващ залък.

— Това е глупав разговор. Нямам намерение да го продължавам.

— Да.

Може би това означаваше, че тя се подчинява на искането му, а може би действително потвърждаваше разговора като глупав? За Кенит нямаше значение.

Той дояде десерта си сред мълчание. Това довършване стана повод да си налее нова чаша вино и да се облегне в креслото си. Умът му вече се връщаше към последните няколко седмици, в преоценка. Заключението не се оказа особено благоприятно — Кенит се самообяви за глупак. Той трябваше да отложи посещението си до Острова на Чуждите. И не бе трябвало да дрънка за амбициите си пред екипажа. Идиот. В този момент сигурно цяла Заграба му се присмиваше. Не беше трудно човек да си представи гаврите, подмятани из пивниците.

— Крал на пиратите — несъмнено крещяха те. — Изтрябвал ни е крал. Пък и да ни трябваше, точно него ли щяхме да изберем? — И щяха да се пръскат от смях.

Срамът го сграбчи. За пореден път Кенит се бе унижил. И, както винаги, пак си беше виновен сам. Глупак, глупак, трижди проклет глупак. Единствено укриването на глупостта му даваше някакъв шанс за успех.

Той остана загледан в огъня си, разсеяно започнал да върти пръстена си. Веднъж хвърли и поглед към талисмана, пристегнат към китката. Собственото му иронично изражение му се подиграваше. Дали главата изобщо бе оживявала, или Кенит бе станал свидетел на поредната магия на Чуждите? Пътуването до острова им се оказваше грешка. Несъмнено хората му обсъждаха и това — капитанът им тръгнал да посещава оракули, като че е някаква ялова булка или набожен фанатик. Защо винаги най-скъпите му надежди довеждаха до най-мъчителните му унижения?

— Искаш ли да ти разтрия раменете, Кенит?

Пиратът рязко се извърна към нея. Тя за каква се мислеше, та да прекъсва мислите му?

— И защо мислиш, че бих искал това? — студено попита той.

С безизразен глас жената отбеляза:

— Изглеждаш притеснен. Изморен и напрегнат.

— Как можеш да прецениш това само с поглед, курво?

Този път тъмните ѝ очи се вгледаха в неговите.

— Една жена може да забележи това, когато става дума за мъж, когото е виждала често в продължение на три години.

Все още гола, тя се надигна и се приближи до него. Тя отпусна ръце върху раменете му и се зае да масажира мускулите през копринения плат. Усещането беше прекрасно. Известно време Кенит остана неподвижен и търпя допира ѝ. Но тогава тя заговори:

— Липсваш ми, когато заминаваш за толкова дълго. Чудя се дали си добре. Понякога се чудя дали изобщо ще се върнеш. В крайна сметка нищо не те задържа в Заграба. Зная, че за мен не те е грижа. От значение е единствено аз да бъда тук и да правя онова, което искаш от мен. Мисля, че Бетел ме държи единствено заради теб. Аз не съм… онова, от което повечето мъже се интересуват. Виждаш ли колко важен те прави това за мен? Без теб Бетел би ме прогонила от заведението. Това би означавало да работя самостоятелно. А вместо това ти идваш тук, питаш специално за мен, наемаш най-добрата стая в дома и винаги плащаш в чисто злато. Знаеш ли как ме наричат останалите момичета? Курвата на Кенит. — Тя се засмя горчиво — Някога бих изпитвала срам. Сега ми харесва как звучи.

— Защо говориш? — Кенитовият глас разсече размишленията ѝ. — Нима мислиш, че плащам, за да слушам гласа ти?

Това беше въпрос: тя имаше право да отговори.

— Не — тихо каза жената. — Но мисля, че със златото, което плащаш на Бетел, аз бих могла да наема малка къща за нас. Бих могла да я поддържам. Тя винаги ще очаква завръщането ти, а аз винаги ще бъда готова и чиста за теб. Давам ти думата си, че върху мен никога повече няма да има миризмата на друг мъж.

— И мислиш, че бих искал това? — навъси се капитанът.

— Не зная — все така тихо отвърна Ета. — Зная, че аз бих го искала. Това е всичко.

— Въобще не ми пука за твоите предпочитания — каза той и посегна да махне ръцете ѝ от раменете си. Огънят бе затоплил кожата ѝ.

Кенит се надигна от стола и се обърна с лице към нея. За момент допирът на загрятата плът преля към възбудата му. Но когато повдигна очи към лицето ѝ, той с изненада откри сълзи върху бузите ѝ. Не, това беше нетърпимо.

— Връщай се в леглото — отвратено нареди той. Ета го послуша, покорна както винаги. А Кенит остана обърнат към огъня. Ръцете му все още си спомняха гладката кожа и искаха да я милват отново, но мисълта за насълзеното ѝ лице го отвращаваше. Та нали той плащаше на курва именно за да избегне всичко това. И сега бе платил.

Без да поглежда към кревата, капитанът нареди:

— Обърни се по корем.

Чаршафите прошумоляха. Той бързо прекоси сумрачната стая и я облада отново, с лице надолу като момче, но я взе като жена. Нека никой, дори и една курва, да не можеше да каже, че Кенит не знае разликата между двете.

Кенит знаеше, че не е бил прекомерно груб, но въпреки това тя ридаеше дори и когато той се отдръпна от нея. По някаква причина почти безшумните хлипове на жената край него го притесняваха. Това усещане се примеси с по-раншните срам и отвращение от себе си. Какво ѝ ставаше? Нали тя си получаваше парите? С какво право очакваше повече от него? Тя си оставаше обикновена курва. Това беше сделката, която бяха сключили.

Пиратът се надигна рязко и започна да се облича. След известно време риданията ѝ утихнаха. Неочаквано Ета се обърна към него.

— Моля те — хрипкаво прошепна тя. — Моля те, не си отивай. Прости ми, че те ядосах. Вече ще мълча, обещавам.

Безнадеждността в гласа ѝ се сблъска с безнадеждността в сърцето му — сблъсък на метал с метал. Кенит трябваше да я убие. Просто трябваше да я убие, за да не търпи тя да му говори по такъв начин.

Вместо това той пъхна ръка в джоба на куртката си.

— Вземи, това е за теб — каза пиратът. Търсеше някакви дребни монети, които да ѝ подхвърли. Парите щяха да напомнят и на двама им причината да се намират в тази стая. Но се оказа, че съдбата го е предала, защото джобът беше празен: следствие от прибързаното напускане на кораба. Сега Кенит трябваше да се върне до Мариета, за да вземе пари да плати на Бетел. Поредното посрамване. На всичкото отгоре и курвата го гледаше в очакване. Какво по-срамно от това да се прояви като бедняк пред онази, която току-що бе използвал?

Но в едно от крайчетата на джоба той напипа нещо — нещо дребно, чийто ръб се забоде под нокътя му. Кенит раздразнено го извади, очаквайки някакво камъче. Вместо това пръстите му изтеглиха обицата, откъсната от едно от сините котета. Светлината на рубина премигна насреща му. Той не обичаше рубините, но за Ета подобен дар бе подходящ.

— Вземи. — Кенит постави дребното бижу в ръката ѝ. — Не напускай стаята. Остани до утре вечер. Пак ще дойда.

С тези думи той излезе, без да ѝ даде възможност да отговори. Това стечение на обстоятелствата го дразнеше, защото Бетел несъмнено щеше да поиска цяло състояние като компенсация за задържането на стая и момиче в продължение на денонощие. Какво пък, нека да си иска; Кенит вече бе решил колко ще плати. Поне тази постъпка щеше да му позволи спокойно да се върне на кораба, без да признава, че в момента не разполага с пари. Оказваше се, че поне този срам ще може да избегне.

Пиратът шумно се спусна по стълбите и влезе в салона.

— Искам стаята и момичето да ми бъдат запазени — уведоми той Бетел при минаването си покрай нея. В друг момент определено би се насладил на смаяното ѝ изражение.

Едва далеч надолу по улицата Кенит усети кесията да подскача в левия му джоб. Нелепо, той никога не я държеше там. За момент пиратът понечи да се върне, за да плати, но размисли. Само щеше да се прояви като глупак и да се издаде, ако се върнеше толкова скоро с променено намерение. Глупак. Думата прогаряше ума му по отвратителен начин.

Кенит ускори крачка в опит да избяга от собствените си мисли. В момента се нуждаеше от точно това, движение.

Тих гласец се обади откъм китката му:

— Това най-вероятно беше единственото съкровище, което някой някога е отнасял от Острова на Чуждите, а ти току-що го даде на една курва.

— Е, и? — осведоми се Кенит и повдигна ръка, за да доближи дървеното личице до своето.

— Изглежда притежаваш не само късмет, а и мъдрост. — Талисманът се подсмихна насреща му. — Изглежда.

— Какво искаш да кажеш?

Но талисманът не каза нищо повече. Резбованите устни не помръднаха и в отговор на перването с показалец.

Капитанът се отправи към ателието на Ивро. В интерес на истината узна, че се е насочил натам едва при пристигането си. В работилницата беше мрачно: оказваше се, че е далеч по-късно от очакваното.

Пиратът не спря да рита вратата, докато най-напред синът на Ивро, а после и самият майстор, не му извикаха да спре.

— Кенит е — отвърна им той. — Дошъл съм за нова татуировка.

Слаба светлина изгря в къщата. След миг Ивро рязко разтвори вратата.

— И защо да си губя времето? — гневно попита дребният татуировчик. — Върви при някой пропаднал шивач, който не се интересува какво прави с иглите си. Така, когато изгориш татуировката на следващия ден, няма да си унищожил нещо стойностно. — Той се изплю на косъм от Кенитовите ботуши. — Аз съм творец, а не пачавра.

Кенит осъзна, че е стиснал твореца за шията, повдигнал го е във въздуха и го разтърсва пред себе си.

— Нали си платих, мамка ти? — чу се да крещи пиратът. — Платих и направих с татуировката каквото си искам. Разбра ли?

Той се овладя със същата внезапност, с която бе изгубил контрол. С тежко дишане Кенит отпусна татуировчика обратно на земята.

— Разбра ли? — по-тихо изръмжа той. В очите на Ивро имаше омраза, но и страх. Той щеше да се съгласи. Щеше да го стори заради златото, което подрънкваше в показаната му от Кенит кесия. Артистите и курвите винаги се продаваха. Артистът не бе нищо повече от добре платена курва.

— Влизай — тихо го подкани Ивро. Гласът му накара Кенит да осъзнае с потръпване, че дребният татуировчик ще му предостави не само изкуство, но и болка: иглиците щяха да причинят цялата възможна болка. Но освен това капитанът знаеше, че крайният резултат ще притежава типичното за Ивро съвършенство. Болка и съвършенство. Това беше единственият път до изкуплението, който капитанът познаваше. А тази нощ той определено трябваше да се изплати на късмета си.

Пиратът влезе в ателието и разкопча ризата си. През това време майсторът запалваше свещи.

Кенит сгъна ризата си и седна на табуретката за клиенти, оставил дрехите си в скута. Болка и съвършенство… Прониза го тръпнещо нетърпение. Ивро продължаваше да намества свещи и да придърпва материалите си.

— Къде и какво? — грубо попита майсторът. Със същия глас Кенит разговаряше с повлеканите.

— На тила — каза Кенит. — Чужд.

— Как така на чужд тил? — сприхаво попита Ивро, докато наместваше масичката. Шишенца с разноцветни мастила стояха подредени в редици. Една по-висока табуретка се озова край тази на клиента.

— Чужд — повтори капитанът. — От Острова на Чуждите. Знаеш какво имам предвид.

— Да, зная — тросна се Ивро. — Такава татуировка носи лош късмет. С най-голямо удоволствие ще я врежа в теб, кучи сине.

Пръстите му леко пробягаха по кожата на Кенит в отмерване.

В Джамаилия притежателите на роби имаха право да бележат живите си принадлежности. Ако впоследствие въпросният роб бъдеше освободен, дори и тогава той нямаше право да изменя или прикрива татуировката. Разбира се, на Пиратските острови подобни ограничения не бяха спазвани — някои избираха да я прикрият под белег от изгорено. Като Соркор. Други плащаха на татуировчиците да вплетат старите символи в някаква нова татуировка.

В момента пръстите на Ивро обхождаха двата белега от изгорено върху гърба на Кенит.

— Защо си накарал да ги изгорят? Часове работих над тези татуировки, а и ти плати прескъпо за тях. Не ги ли харесваше? — Подир това додаде: — Наведи си главата, сянката ти ми пречи.

— Харесваха ми — промърмори Кенит. Първото жегване на игла прободе изопнатата кожа. Ръцете му настръхнаха, скалпът трепна от болка. — Просто белезите ми харесваха повече — тихо добави той, по-скоро за себе си.

— Ти си побъркан — отбеляза Ивро, но вече с разсеян глас, защото се съсредоточаваше над изкуството си. В този момент Кенит вече не представляваше човек за него, нито враг, а само платно, върху което да изобразява страстта си. Иглицата не спираше да се врязва. По кожата на пирата бяха плъзнали болезнени тръпки. Зад гърба му майсторът въздъхна доволно.

Това е единственият начин, мислено си напомни капитанът. Единственият начин да прогони лошия късмет. Посещението на Острова на Чуждите бе грешка, за която Кенит трябваше да си плати. Хиляда пробива на иглата и последващата болезнена чувствителност на новата татуировка. А след това прочистващата агония на нажежения метал, който да прогори грешката и да отстрани следите от нея. Това щеше да запази късмета, каза си Кенит, стиснал пестници. Зад него Ивро си тананикаше, крайно доволен както от творбата си, така и от мъстта си.

Глава пета Бингтаун

Седемнадесет дни. Алтея погледна към илюминатора на каютата си и се загледа в уголемяващия се Бингтаун. Голите мачти на каравели и караки създаваха същинска гора край кейовете в залива. По-дребни съдове непрекъснато сновяха между закотвените кораби и брега. У дома.

Седемнадесет дни тя бе прекарала в тази каюта, като бе излизала само по необходимост и през смените, в които Кайл спеше. Първите няколко дни бяха преминали под знака на изгарящ гняв и моментни сълзи, пролени срещу несправедливостта. Тя дори по детински се бе зарекла да удържи наложеното ѝ ограничение, за да може да се оплаче по-късно на баща си.

— Виж какво ме накара да сторя! — повтаряше си тя и се усмихваше. Този вик бе останал наследство от дните на детството ѝ и съответните спорове с Кефрия. Полуумишленото строшаване на ваза или чиния, изпускането на кофа с вода, разкъсването на рокля: Виж какво ме накара да сторя! Кефрия бе крещяла тези думи към досадната си по-малка сестра със същата честота, с която Алтея бе пищяла към по-възрастната си потисница.

Това бе само началото на нейното отдръпване. Настроението ѝ бе варирало между цупене и изгарящ гняв, като през цялото време тя бе обмисляла репликите, които щеше да отправи към дръзналия да изникне на прага ѝ Кайл — дошъл да се убеди, че нареждането му се изпълнява, или за да се извини. Докато го чакаше, тя бе прочела за пореден път всичките си книги и свитъци и дори бе обмисляла сама да започне да крои роклята си. Само че нейните умения с игла и конец бяха по-подходящи за платната, а не за коприната на подобна одежда: платът бе прекалено скъп, за да се упражнява върху него. Затова тя се бе заела да кърпи собствените си дрехи. Но в един момент и тези ѝ занимания бяха приключили и пред нея бе изникнало време на убийствена скука. Една вечер, раздразнена от отеснялата койка, тя бе хвърлила завивките си на пода и бе легнала там, отново зачетена в Делдъмовия „Търговски дневник“. С книга в ръка Алтея бе заспала. И бе засънувала.

Като по-малка тя често обичаше да подремва на някоя от палубите на Вивачия или да прекарва вечерите върху дъските на бащината си каюта, потънала в някоя книга. Дрямката винаги ѝ донасяше ярки сънища и полуосъзнати образи. С течение на времето баща ѝ ѝ бе направил забележка за тези ѝ дела и се беше погрижил тя да не скучае без работа. В моментите, когато си припомняше въпросните сънища, Алтея винаги ги бе приписвала на оживеното детско въображение. Но онази нощ на пода на собствената ѝ каюта я споходи сън, ярък досущ като отдавнашните. Същата тази яркост не ѝ позволяваше да припише съновидението на собствените си мисли.

Онази вечер тя сънува прабаба си Талея — жена, която Алтея никога не бе виждала. Но в съня ѝ не беше така. Талея Вестрит крачеше по палубите и крещеше нареждания към моряците, които от своя страна се бореха с въжетата, платната и нацепените дъски насред страховита буря. В миг, внезапен като собствен спомен, Алтея разбра какво се случваше. Вълните бяха отнесли мачтата и помощник-капитана, принуждавайки самата Талея Вестрит да навлезе сред моряците си, за да внесе спокойствие с увереността си. Тук тя по нищо не приличаше на портрета си; нищо общо с жената, спокойно отпусната в креслото си и облечена в черна вълна с бели дантели, изобразена редом до съпруга си. Алтея бе знаела, че прабаба ѝ е била тази, която е поръчала направата на Вивачия. Но в съня си тя видя не просто жената, свързала се с лихвари и корабостроители; тя се оказваше жена, която обича морето и корабите и дръзко бе определила посоката на потомците си, настоящи и бъдещи, с решението си да притежава жив кораб. Какво ли не би дала Алтея да се върне във времето, в което една жена би могла да притежава подобна отговорност!

Сънят бе кратък и отсечен, като образ, очертан под блясъка на мълния. И все пак, когато Алтея се бе събудила, все още притиснала буза и длани към дървения под, тя не бе изпитала никакво съмнение във видението. То бе съдържало прекалено много детайли. В съня ѝ Вивачия бе плавала с ко̀си платна — или поне каквото бе останало от тях сред гнева на бурята. Алтея никога не бе виждала кораба с подобни платна, но веднага бе осъзнала предимствата от такова разположение. В рамките на съня тя бе споделила увереността на прабаба си в тази подредба.

Събуждането ѝ се бе оказало объркващо. Известно време Алтея бе останала замаяна. И часове по-късно тя виждаше онази буря, щом затвореше очи. Спомените на прабаба ѝ оставаха примесени с нейните: допълнителна карта, вмъкната в колодата. Това видение бе дошло от Вивачия; нямаше друго обяснение.

Същата нощ тя умишлено легна да спи върху пода, този път без одеяло и възглавница. Излъсканите дъски не бяха особено удобни, но Вивачия възнагради доверието ѝ. В този си сън Алтея прекара цял следобед с дядо си, който прекосяваше един тесен канал в Уханните острови. През рамото му тя наблюдаваше отмерванията, които той правеше, видя и как той нарежда да бъде спусната лодка, за да издърпа кораба по-бързо през участък, проходим единствено при определен период от прилива. Този участък бе негова тайна, позволила на рода Вестрит да се сдобие с монопола върху специфична дървесна смола, която при втвърдяването си се превръщаше в благоуханни перли. След смъртта на дядо ѝ никой мореплавател не бе прекосявал този канал, за да търгува с намиращите се отвъд селища. Подобно на всеки капитан, той бе отнесъл със себе си повече, отколкото би могъл да сподели с потомците си: карта на потока нямаше. Но в действителност това знание не бе изгубено, то само бе преляло в паметта на Вивачия. И със събуждането ѝ отново щеше да изникне. А след това съновидение Алтея се чувстваше сигурна, че и сама би могла да преведе кораба.

Нощ след нощ тя лягаше върху дъските, за да сънува. Дори и през деня тя бе оставала там, притиснала буза към палубата и замислена над бъдещето си. Това ѝ позволи да се синхронизира в още по-голяма степен с Вивачия, да започне да усеща потръпването на дървеното тяло, напрегнато заради внезапна промяна в курса, и спокойните звуци, които дървото издаваше в моментите на попътен вятър. Виковете и кънтящите стъпки на моряците бяха почти толкова незначителни, колкото и чайките, които понякога кацаха да си починат върху палубата. В такива моменти на Алтея се струваше, че тя самата се превръща в кораба, а дребните човеци, които пълзят по мачтите, по нищо не се отличават от налепи, покрили корема на кит.

Екипажът представляваше незначителна част от нещата, свързани с кораба. Алтея не разполагаше със съответните човешки думи, за да опише разликите, които тя вече можеше да открива във вятъра и теченията. Тя бе открила усещането за удоволствие от наличието на добър кормчия и раздразнението от човек, който непрекъснато внася дребни и излишни промени в курса. Но това усещане бе нещо съвсем повърхностно в сравнение с нещата, които протичаха между кораба и водата. Тази идея, че животът на един кораб е по-важен от случващото се между него и капитана, бе нещо съвсем ново за Алтея. Само за няколко нощи цялото ѝ разбиране за нещата, претърпявани от един мореплавателен съд, претърпя коренна промяна.

Вместо арест, дните, прекарани в забрана да напуска каютата си, се превърнаха в покъртително изживяване. Тя си спомняше как един ден бе отворила вратата си и бе установила, че вън е ярко утро (вместо очакваната от нея притихнала вечер). А готвачът бе дръзнал да я хване за рамото и да я разтърси, защото при едно от посещенията си в камбуза тя бе изпаднала в унес. По-късно същия ден настойчиво тропане по вратата ѝ я бе подразнило. Посетителят се бе оказал не Кайл, а Брашън. Макар и със смутен вид, той се бе поинтересувал за състоянието ѝ.

— Нищо ми няма — отвърна му Алтея и понечи да затвори вратата. Брашън не ѝ позволи.

— Не изглеждаш така. Готвачът ми каза, че видимо си била изгубила няколко килограма. Склонен съм да се съглася. Не зная какво е ставало с капитан Кайл, Алтея, но здравето на екипажа все още е част от отговорностите ми.

Тя се вгледа в сбърченото чело и притеснените очи. Това посещение ѝ губеше времето.

— Аз не съм част от екипажа — като отстрани се чу да казва тя. — Това се случи между нас с капитан Кайл. А здравето на една обикновена пътничка не е свързано с отговорностите ти. Върви си.

Алтея отново бутна вратата.

— Не и ако става дума за дъщерята на Ефрън Вестрит. Смея да го наричам не само мой капитан, но и мой приятел. Алтея, погледни се. Не си вчесвала косата си от дни. А неколцина от моряците казват, че те видели да се носиш като призрак по палубата, с поглед, празен като пространствата между звездите.

Той изглеждаше искрено притеснен. Може би имаше основания. И най-малкото нещо можеше да породи гнева на екипаж, оставал твърде дълго под командването на прекалено строг капитан. Омагьосана жена, бродеща по палубите, можеше да ги тласне към всичко. Само че това не зависеше от Алтея.

— Моряците с техните суеверия — навъси се тя, без да съумее да прибави желаната твърдост към гласа си. — Върви си, Брашън. Добре съм.

При поредния натиск върху вратата той позволи затварянето ѝ. Алтея бе готова да се обзаложи, че Кайл не знае нищо за това посещение.

Тя отново се бе отпуснала върху пода и бе затворила очи, за да се слее с кораба. Бе усетила как Брашън остава още няколко мига край вратата, преди да се отдалечи с бърза крачка, за да се върне към задълженията си. По това време девойката вече бе престанала да мисли за него, вместо това съсредоточена върху водата, разсипана от носа под натиска на попътния вятър.

Дни по-късно Вивачия вкуси водите на дома, разпозна течението, което меко я понесе към Търговския залив, за да приветства спокойните му води. Когато Кайл спусна две лодки, които да отведат кораба, Алтея се надигна, за да погледне през прозореца.

— У дома — каза си тя. — При татко.

Вивачия ѝ отговори с тръпка на нетърпение.

Девойката обърна гръб на илюминатора и се приведе над сандъка си. На дъното му се намираха пристанищните ѝ дрехи, подобаващи одежди, с които тя да слезе от борда и да преодолее разстоянието до дома си. Този обичай бе следствие от отстъпка, която тя и баща ѝ бяха направили пред майка ѝ още преди години. Всеки път, когато капитан Вестрит слизаше след пътуване, той бе облечен в изящни сини панталони и куртка над натежала от дантели бяла риза. Така се полагаше на един от Търговците, който бе бележит капитан. Самата Алтея също не би имала против подобни дрехи, само че майка ѝ бе настояла в пристанището и в града тя да носи рокли. Ако не друго, това одеяние би я отличило от градските слугини. Роника винаги се възползваше от тези моменти на настояване, за да добави, че с такава коса и кожа никой не би помислил, че тази девойка е дама и то не каква и да е, а дъщеря на Търговско семейство.

Но не майчините досадни напомняния я бяха накарали да отстъпи, а едно тихо наставление от страна на баща ѝ.

— Не излагай кораба си. — Това бе всичко, казано от него. Друго не беше и нужно.

Затова, докато екипажът се канеше да спусне котва и подготвяше Вивачия за престоя ѝ в пристанището, Алтея донесе топла вода от камбуза и се изкъпа, а после се преоблече: фуста, пола, блуза и жилетка с дантелен шал. Една нелепа панделка, също с дантели, пристегна косата ѝ. Над всичко това се озова сламена шапка, дразнещо украсена с пера.

Едва по време на обличането си тя осъзна, че Брашън е бил прав. Дрехите висяха на нея като одеянията на чучело. От огледалото я гледаше лице с тъмни кръгове около очите, а бузите почти бяха хлътнали. Гълъбовият цвят на дрехите ѝ само подчертаваше това. Дори ръцете ѝ бяха изгубили плътността си — костите на китката и пръстите изпъкваха под кожата.

Гледката не я притесни. Това по нищо не се отличаваше от постенето в уединение, на което някои се отдаваха, когато искаха да се допитат до насоките на Са. Всъщност, разлика имаше — тя се бе докосвала до самия дух на живия кораб. И си бе струвало. Тя почти изпитваше благодарност към Кайл, задето ѝ бе предоставил възможност да изпита това. Почти.

Алтея изникна на палубата и замижа заради яркото слънце на пладнето. Спокойните води на залива отразяваха сиянието.

Девойката повдигна очи и се загледа към брега. Бингтаун се разгръщаше по протежение на залива досущ като пъстрите стоки, предлагани на пазара. Миризмата на суша връхлетя Алтея. Край данъчните докове цареше суматоха, както винаги. Всички пристигащи кораби трябваше да спрат първо там, за да предоставят на чиновниците на сатрапа възможност да опишат товара и изчислят дължимите плащания. Вивачия трябваше да чака реда си, макар и не дълго — изглеждаше, че Златната дюна почти е приключила с огледа.

Инстинктивно погледът ѝ подири дома: тя можа да зърне единия ъгъл от белите стени на къщата; останалото оставаше скрито зад дърветата. Промените, изникнали по околните хълмове, за момент я накараха да се навъси, преди да бъдат забравени — градът и околността му не я засягаха. Но нетърпението да види болния си баща, за когото така се тревожеше, се смесваше със странно нежелание да напусне Вивачия. Капитанската лодка още не бе спусната; по традиция Алтея щеше да стигне до сушата в нея. Никак не я радваше мисълта, че отново ще види Кайл, още по-малко да седи в една лодка с него. Само че сега това не ѝ се струваше толкова нетърпимо. Сега тя знаеше, че той никога не би могъл да я откъсне от Вивачия. Тя бе свързана с кораба; самият съд никога не би търпял да плава без нея. Кайл пак си оставаше дразнител, но заплахите му вече не притежаваха тежест. Щом Алтея разговаряше с баща си, Ефрън щеше да сподели мнението ѝ. Разбира се, той щеше да ѝ се разгневи за думите, засягащи причините, по които Кайл се бе оженил за другата му дъщеря. Самата девойка потръпна, припомнила си това си изказване. Баща ѝ щеше да се гневи с право. Но тя го познаваше достатъчно добре, за да знае, че той не би я отделил от кораба ѝ.

Девойката се озова на носа, където се приведе напред, за да се вгледа в красящата го фигура. Резбованите очи все още оставаха затворени, но този факт нямаше значение: Алтея също се бе докоснала до сънищата на Вивачия.

— Внимавай да не се подхлъзнеш.

— Няма такава опасност — отвърна тя на Брашън, без да се обръща.

— Обичайно, да. Но както си пребледняла, имам основание да се опасявам, че може неочаквано да ти прилошее.

— Няма.

Тя продължаваше да не обръща глава към него. Искаше ѝ се той да се махне.

Следващите му думи бяха произнесени с далеч по-формален тон.

— Има ли някакъв багаж, който да бъде пренесен на брега?

— Само сандъчето край вратата на каютата ми. — То съдържаше коприната и дребни подаръци за семейството ѝ. Още преди дни Алтея го бе приготвила.

Брашън неспокойно прочисти гърло и не помръдна. Това я накара да се обърне раздразнено.

— Какво?

— Капитанът нареди да помогна в разчистването на каютата.

Брашън стоеше изпънат, насочил поглед над рамото ѝ. За пръв път от месеци тя истински се вгледа в него. Какво ли бе му струвало да се превърне от помощник-капитан в обикновен моряк, само за да остане на борда на този кораб? Самата тя само веднъж бе станала жертва на Кайловата троснатост; чет нямаха моментите, в които той или новият старши помощник бяха му нареждали грубо. И въпреки това Брашън оставаше тук. Сега той бе получил нареждане, което той не одобряваше, но въпреки това правеше всичко по силите си, за да го изпълни с полагащата се дисциплина.

Тя промърмори, по-скоро на себе си:

— Не се съмнявам, че издаването на това нареждане му е доставило огромно удоволствие.

Другият не отговори. Единствено челюстта му трепна. Дори и в този момент той не би си позволил да обсъжда капитанска заповед. Безнадежден случай.

— Донеси само малкото сандъче, Брашън.

Той тежко си пое дъх.

— Госпожице Алтея, наредено ми е да се погрижа всички твои вещи да бъдат изнесени от каютата.

Девойката отмести очи от него. Внезапно я бе връхлетяла огромна умора от цялото това Кайлово перчене. Нека той си мисли, че ще бъде неговото; много скоро баща ѝ щеше да промени нещата.

— В такъв случай изпълни нареждането си, Брашън. Разбирам, че спазваш йерархията.

Той изглеждаше смаян.

— Не искаш ли да го сториш лично?

Алтея се подсмихна.

— Виждала съм те как подреждаш товара. Сигурна съм, че ще се справиш добре.

Още миг той остана на мястото си, може би в очакване тя да оттегли думите си. Младата жена не му обръщаше внимание. След няколко мига той се обърна и тихо се отдалечи, а Алтея отново се загледа в носа на кораба. Девойката стисна парапета и се зарече на Вивачия, че никога няма да я изостави.

— Лодката ви чака, госпожице Алтея.

Тонът на моряка подсказваше, че изрича тези думи най-вероятно за трети път. Тя се изправи и неохотно се отърси от виденията си.

— Идвам — безучастно каза тя и пое след него.

В лодката тя седна с лице към Кайл, но колкото се може по-далече от него. Никой от моряците не я заговори. С изключение на необходимите нареждания, всички мълчаха. На няколко пъти Алтея улови гребците да я поглеждат неспокойно. Григ, неизменно дързък, си позволи да ѝ намигне и да се усмихне широко. Тя опита да отвърне на жеста му, но в този момент ѝ се струваше, че е забравила как да го стори. В мига на напускането на кораба я бе обхванала застиналост: самата ѝ душа изчакваше следващите събития.

В няколкото пъти, през които тя среща погледа на Кайл, изражението му я обърка. При появата ѝ той бе изглеждал почти ужасѐн. Второто поглеждане бе открило размисъл върху лицето му, а последният път, в който тя го улови да гледа към нея, се оказа най-смущаващ, защото Кайл ѝ кимна и се усмихна топло и окуражаващо. Със същото изражение той поздравяваше дъщеря си Малта, когато тя напредваше в ученето.

С безизразно лице тя се обърна и се загледа във водите на залива.

При достигането на сушата Алтея трябваше да приеме помощ при прекачването — следствие от полата, шапката и шала. Григ съумя да я раздразни, като я задържа по-дълго от необходимото. Тя се отскубна от ръката му и го погледна. Очакваше да открие весело пламъче в очите му, но вместо това видя тревога, изострила се, когато в следващия момент Алтея отново се вкопчи в него заради неочаквана слабост.

— Още не съм свикнала с твърда земя под краката си — извини се тя и за втори път се отдръпна.

По нареждане на Кайл моряците от предишните лодки бяха поръчали кола — открита двуместна карета. Кльощавият кочияш им отстъпи седалката.

— Нямате ли багаж? — изграчи момчето.

Алтея поклати глава.

— Без багаж, кочияшо. Закарай ни до дома на Вестрит. Търговският кръг.

Голият до кръста колар кимна и ѝ помогна да се качи. Когато и Кайл зае мястото си, момчето ловко скочи на гърба на кобилата си и я подкара. Подковите затрополиха по дъските на кея.

Девойката остана загледана право пред себе си, в калдъръмените улици. Тя нямаше никакво намерение да поддържа разговор: достатъчно ѝ беше, че трябва да търпи Кайл до себе си. Шумотевицата на града — минувачи и коли, виковете на пазарящи се, миризмите на чайни и ресторанти — всичко това ѝ се струваше някак далечно. Всеки път, когато тя и баща ѝ бяха влизали в пристанището, майка им бе идвала да ги посрещне. Тримата бяха поемали към дома пеш; по време на тази разходка Роника неизменно ги бе уведомявала за случвалото се в тяхно отсъствие. Почти в традиция се бе превърнало спирането в някоя от чайните, където да похапнат топли кифлички и студен чай.

Алтея въздъхна.

— Алтея, добре ли си? — намеси се Кайл.

— Колкото бих могла да очаквам, благодаря — сковано отвърна тя.

Кайл се размърда неспокойно и безшумно прочисти гърло с видимото намерение да каже още нещо. За щастие полуголото момче вече спираше пред дома. Още преди Кайл да е помръднал, кочияшът вече бе скочил долу и протягаше ръка към Алтея, за да ѝ помогне да слезе. Тя му се усмихна и получи сходен отговор.

Миг по-късно вратата на дома ѝ се отвори и Кефрия изскочи навън, ридаейки:

— Кайл! Толкова се радвам, че се прибра. Тук всичко е нетърпимо!

Силдин и Малта изникнаха по петите на майка си, хвърлила се да прегръща съпруга си. Следваше ги и друго момче, което изглеждаше смътно познато. Най-вероятно някакъв братовчед.

— И аз се радвам да те видя, Кефрия — хапливо промърмори Алтея и се отправи към вратата.

Вътре бе сенчесто и прохладно. За момент девойката остана неподвижна, за да позволи на погледа си да привикне. Някаква непозната жена с купа ароматна вода и кърпа изникна насреща ѝ и поде официално приветствие. Алтея махна с ръка.

— Благодаря ти, но не е нужно. Аз съм Алтея, живея тук. Къде е баща ми? В кабинета си ли?

Стори ѝ се, че е зърнала проблясък съчувствие в очите на жената.

— От много дни той не е достатъчно добре, за да посещава тази стая, госпожице Алтея. Баща ви е в спалнята си; майка ви е при него.

Със звънък тропот върху плочките Алтея се затича по коридора. Не успя да достигне спалнята: майка ѝ изникна на прага, притеснено намръщена.

— Какво става? — остро попита тя. И в следващия момент разпозна дъщеря си. — Най-сетне! Къде е Кайл?

— Отвън. Татко още ли е зле? Минаха месеци, по това време очаквах, че…

— Баща ти умира, Алтея.

Трябваше да изминат няколко секунди, преди девойката да се опомни. Тогава тя забеляза угасналия поглед в очите на майка си. По лицето на Роника личаха бръчки, които не бяха го грозили по време на отплаването. И раменете ѝ се бяха привели по начин, какъвто Алтея виждаше за пръв път.

Сърцето ѝ все още оставаше сковано от думите, изречени от майка ѝ току-що. Въпреки това Алтея разбираше, че те са били подтикнати от безнадеждност. С тази откровеност Роника се надяваше да ѝ спести бавната мъка на осъзнаването.

Девойката направи крачка към нея, но опитът за прегръдка не се състоя: майка ѝ отблъсна ръцете ѝ. И Алтея спря веднага. Сълзливите прегръдки и плачът над раменете не бяха от нещата, които Роника Вестрит си позволяваше. Тя се превиваше под тежестта на мъката си, но не бе премазана от нея.

— Върви при баща си. Почти всеки час той пита за теб. Аз трябва да говоря с Кайл. Предстоят приготовления, а се боя, че не разполагаме с много от време. Хайде, отивай.

Тя бързо потупа дъщеря си по рамото и бързо закрачи по коридора.

Алтея погледна по посока на отдалечаващите се крачки, преди да отвори вратата на спалнята.

Тази стая не ѝ беше позната. Като малка Алтея не бе имала право да влиза там. След всяко свое пътуване баща ѝ се бе оттеглял в нея, за да прекара време с майка ѝ. Алтея бе ненавиждала последващите утрини, в които не ѝ бе позволено да ги безпокои. А когато бе пораснала достатъчно, за да разбере причината, поради която родителите ѝ ценят усамотението си, тя бе започнала да отбягва помещението умишлено. Все пак си спомняше, че то е обширно и ярко, с големи прозорци, обзаведено с екзотични мебели и тъкани от многобройни пътувания. По белите стени бяха висели ветрила и маски, гоблени от мъниста и пейзажи от кована мед. Креватът бе от тиково дърво, украсен с дърворезба, а през зимата над матрака винаги бяха лежали пухени завивки. Лете вази с цветя бяха отдавали аромат, примесен с розовото ухание на хладни памучни чаршафи.

Отвъд вратата имаше сумрак. Миризмата на цветя отдавна бе прогонена от киселеещата миризма на болест, примесена с оттенъка на лекарства. Прозорците стояха затворени, със спуснати завеси, които да пропъждат светлината на деня.

Алтея плахо пристъпи в стаята. За пореден път очите ѝ трябваше да привикват към нова атмосфера.

— Тате? — колебливо се обърна тя към леглото. Неподвижна издутина лежеше под завивките; отговор не последва.

Девойката се приближи до един от прозорците и отмести тежката завеса. Влезлият лъч следобедна светлина попадна върху изпосталяла жълта ръка, положена върху юргана. Тази ръка напомняше на сгърчените нокти на мъртва птица.

Алтея прекоси стаята и се настани на стола край леглото — мястото, от което майка ѝ несъмнено не се бе отделяла през цялото това време. Тя обожаваше баща си, но не можа да не изпита отврата, когато сплете пръсти с тези на отпуснатата ръка. Мускулите и мазолите бяха напуснали десницата.

Тя се приведе напред, към лицето му.

— Тате?

Той бе починал. Поне това бе първата ѝ мисъл при вида на лицето му. Последвалото хрипливо вдишване я накара да осъзнае грешката си.

— Алтея.

Гласът се давеше от храчки. Лепнещите от немиене клепачи се повдигнаха. Нямаше и следа от някогашния остър тъмноок взор: тези очи бяха кървясали, хлътнали и пожълтели. И се нуждаеха от миг, за да се съсредоточат върху нея. През това време Алтея се стараеше да скрие ужаса от лицето си.

— Върнах се, тате — с пресилена радост каза тя. Сякаш това щеше да промени нещо.

Ръката му немощно се раздвижи в нейната. Очите се затвориха отново.

— Аз умирам — гневно и отчаяно изхриптя Ефрън.

— Глупости, тате, ти ще се оправиш, ще…

— Мълчи. — Думата бе прошепната, но пак си оставаше заповед, дошла от капитана и бащата. — Само едно нещо е от значение. Отнесете ме до Вивачия. Трябва да умра на палубата ѝ. Трябва.

— Зная — каза тя. Болката, започнала да стяга сърцето ѝ, неочаквано притихна. В момента нямаше време за това. — Ще се погрижа.

— Незабавно — предупреди баща ѝ. Шепотът му звучеше клокочещо. Нова вълна отчаяние заплаши да повали Алтея, но девойката се овладя.

— Няма да те разочаровам — обеща тя. Ръката му отново трепна и освободи нейната. — Ще се заема веднага.

Тя се надигна от стола. Баща ѝ се закашля и успя да изрече:

— Алтея!

Девойката спря. Още няколко мига Ефрън се бори да си поеме дъх, преди да изхрипти:

— Кефрия и децата ѝ… Те не приличат на теб. Те не са като теб. — Той отново вдиша трескаво. — Аз трябваше да се погрижа за тях. Трябваше…

Баща ѝ искаше да каже и още нещо, но не намираше сили.

— Разбира се. Ти се грижеше добре за всички ни. Не се тревожи за това сега. Всичко ще бъде наред, обещавам ти.

Едва по средата на коридора тя осъзна думите си. Какво бе имала предвид тя с това обещание? Че ще се погрижи той да умре на борда на живия кораб, който бе ръководил толкова години! Странно понятие за наред.

С непоклатима увереност тя знаеше, че когато настъпи и нейното време да умре, стига да можеше да се раздели с живота на борда на Вивачия, за нея също всичко щеше да бъде наред.

Тя прокара длан над лицето си. Струваше ѝ се, че се е събудила току-що. Бузите ѝ бяха влажни. Така и не бе усетила плача си. Не, сега не беше моментът за това. Нямаше време да чувства и ридае.

Пред къщата тя едва не се сблъска със струпаните там хора. За момент премигна, заслепена от слънцето, преди да осъзнае, че това са майка ѝ, Кайл, Кефрия и децата. Всички те мълчаливо се взираха в нея.

За момент тя също се вторачи, преди да каже:

— Отивам да приготвя кораба. След един час донесете татко.

Кайл се навъси и понечи да каже нещо, ала бе изпреварен от кимването на майка ѝ:

— Стори го.

Дори тези две думи бяха мъчителни за Роника. Трудно бе да се говори през сковано от мъка гърло.

— Побързай — успя да добави майка ѝ. Алтея кимна и се отдалечи. Тя бе решила да стигне до пристанището пеш: за времето, необходимо на някой вестоносец да стигне до града и да поръча кола, девойката почти щеше да е пристигнала.

— Поне изпратете някоя слугиня с нея! — долетя гневното възклицание на Кайл. А майка ѝ отвърна, по-тихо:

— Не. Остави я. Вече няма време за церемонии. Елате да ми помогнете да приготвим носилката.

Близо до пристанището роклята ѝ вече бе подгизнала от пот. Това я накара да прокълне съдбата, обрекла я да бъде жена и носи подобни дрехи. В следващия миг тя отправяше благодарност към Са, защото в данъчните докове тъкмо се освобождаваше място, което Вивачия заемаше. Алтея зачака нетърпеливо. Още докато корабът биваше привързван, тя сграбчи полите си и скочи на палубата.

Гантри, заместникът на Кайл, стоеше на предната палуба с ръце на кръста. Вихрената Алтеина поява го сепна. Личеше, че неотдавна той е участвал в някакво сбиване: едната половина на лицето му бе подпухнала, започнала да почервенява. Тази мисъл бе само мимолетно отбелязана от съзнанието ѝ: задача на първия помощник беше да поддържа реда сред екипажа, а краят на всеки курс винаги бе съпроводен от известни търкания. Толкова близо до свободата дисциплината винаги се изкушаваше.

Само че смръщването му бе насочено към нея.

— Госпожице Алтея. Какво правите тук?

Той звучеше разгневен.

Във всеки един друг момент тя би отделила от времето си да се наскърби. Но в този случай се ограничи да отвърне:

— Баща ми умира. Дойдох да подготвя кораба.

Това обяснение не намали враждебния му вид, но прибави покорство към тона му.

— Какво желаете да бъде сторено?

Тя притисна ръка към слепоочието си. Какви приготовления бяха предшествали смъртта на дядо ѝ? Това се бе случило преди много време, но пък от нея се очакваше да знае тези неща. Алтея бавно си пое дъх, за да се успокои, а после неочаквано коленичи и отпусна длан върху дъските на палубата. Вивачия. Много скоро тя щеше да оживее.

— Трябва да издигнем навес върху палубата. Ето там. Покрийте го с платнище. И нека бъде разположен на прохладно място.

— Защо да не го отнесем в каютата му? — осведоми се Гантри.

— Защото не се прави така — отвърна Алтея. — Той трябва да лежи направо върху палубата. И трябва да има достатъчно място, за да могат всички роднини да присъстват. Пригответе пейки за бдящите.

— Предстои ми да разтоварвам кораб — тросна се офицерът. — Някои от стоките имат ограничена трайност и трябва да бъдат свалени на сушата колкото се може по-скоро. Как очаквате екипажът ми да стори всичко това, като същевременно ви издига шатра? И как изобщо хората ми да работят при такива условия?

Така запита той, пред целия екипаж. В тона му се долавяше предизвикателство.

Алтея неразбиращо се взираше в него. Какво го бе прихванало, за да спори с нея точно в този момент? Нима той не разбираше значимостта на случващото се? Най-вероятно не. Той беше човек на Кайл; нямаше никаква представа за същината на живите кораби.

В следващия момент тя чу гласа си да изрича със същата суровост, с която баща ѝ се бе обръщал към Брашън в трудни моменти.

— Намерете начин да се оправите — каза тя и отметна глава, преди да хвърли поглед към палубата. Моряците бяха преустановили работата си, заслушани. В някои лица тя видя разбиране и съчувствие, върху други личеше единствено увлечението, с което човек наблюдава сблъсъка на чужди воли.

Към следващите си думи тя прибави известна хапливост:

— Ако чувстваш, че няма да се справиш, възложи работата на Брашън. Той няма да се затрудни. — Алтея започна да му обръща гръб, сетне спря. — Всъщност това е най-доброто решение. Нека Брашън да се заеме с издигането на навеса за капитан Вестрит. Така подобава, защото той е негов заместник. А ти се погрижи за разтоварването.

— На борда може да има само един капитан — отбеляза Гантри. Тези думи той бе произнесъл загледан встрани. Въпреки това тя избра да отговори.

— Именно, моряко. И когато капитан Вестрит е на борда, той е този капитан. Съмнявам се, че ще намериш много хора, които биха оспорили това. — Девойката погледна към корабния дърводелец. Каквато и неприязън да изпитваше към него, тя не можеше да отрече непоколебимата му лоялност към баща ѝ. Затова тя му каза: — Погрижи се Брашън да получи цялата необходима помощ. И работи бързо, баща ми скоро ще пристигне. Това е последният път, в който той стъпва на борда; бих искала да види Вивачия в отлично състояние и с работещ екипаж.

Тази простичка молба се оказа напълно достатъчна. Неочаквано осъзнаване изникна върху лицето му, а погледът, с който дърводелецът се обърна към другарите си, разпространи тази реализация. Това наистина се случваше и бе неотложно. Мъжът, на когото бяха служили, някои от тях в продължение на повече от две десетилетия, пристигаше на борда да умре. Той често се бе хвалил, че това е най-подбраният екипаж в цял Бингтаун. И определено най-добре платеният.

— Ще намеря Брашън — увери я дърводелецът и се отдалечи с целенасочена походка.

Гантри си пое дъх с видимото намерение да го повика обратно. Но след миг пауза той започна да издава заповеди, свързани с разтоварването. При това леко се извърна, за да не вижда Алтея. Тази му постъпка на загърбване породи нов приплам на гняв — преди девойката да си припомни, че в момента не може да се занимава с дребнавостта му. Нейният баща умираше.

Вместо това тя отиде при майстора на платна, за да му поръча да приготви материал за навеса. При връщането си на палубата девойката завари Брашън да разговаря с дърводелеца. Бившият помощник-капитан посочваше различни места сред въжетата: очевидно двамата обсъждаха прикрепването на покривалото.

Когато Брашън се обърна към нея, тя забеляза подутината над лявото му око. Противникът на Гантри ставаше ясен. Каквото и да бе предизвикало неразбирателството, то бе разрешено по обичайния начин.

Сега не ѝ оставаше друго, освен да наблюдава и изчаква. Тя бе поверила командването на Брашън и той се бе заел. От баща си бе научила едно: възложиш ли нещо някому, не се намесваш в работата му. Освен това не ѝ се искаше да слуша мърморенето на Гантри как тя им пречела. Тъй като нямаше къде другаде да иде, Алтея се оттегли в каютата си.

Помещението бе опразнено; единствено картината, изобразяваща Вивачия, все още стоеше на стената. Видът на пустите лавици я прониза с неочаквано силна болка. Всичките ѝ принадлежности бяха прилежно подредени в няколко отворени товарни сандъка. На пода лежаха дъски, пирони и чук. Ето от каква задача нареждането ѝ бе откъснало Брашън.

Девойката приседна на леглото си и се загледа в сандъците. Някакво трудолюбиво създание у нея искаше да приседне на пода и да довърши опаковането. Борбеността я подтикваше да започне да изважда нещата си и да ги върне обратно. Известно време тя остана да се олюлява между тези две противоположности, без да прави нищо.

Скръбта я връхлетя неочаквано и задушаващо. Риданията отказваха да се отронят; буцата в гърлото не допускаше дори дъх. Нуждата да заплаче буквално я давеше. С мъка тя отвори уста. Най-сетне успяла да изпълни гърдите си с въздух, Алтея можа единствено да изхлипа. Сълзите рукнаха по лицето ѝ, а тя нямаше носна кърпичка, можеше да се избърше само с ръкава или с полата си… и що за безсърдечно създание можеше да мисли за носни кърпи в подобен момент? Тя зарови глава в шепи и престана с опитите да удържа сълзите.

Всички те се движеха заедно като кокошки. И мърмореха едни към други по същия начин. А Уинтроу бе принуден да ги следва. Той не знаеше какво друго да стори. Вече пет дни бяха изминали от пристигането му в Бингтаун, без момчето да разбере причината, поради която са го повикали. Дядо му умираше, това му беше известно. Но той нямаше представа какво се очаква от него.

Умиращ, старецът бе дори още по-плашещ. Като малък Уинтроу се бе смущавал от жизнеността, излъчвана от дядо му. А сега чернотата на наближаващата смърт се изцеждаше от него, за да напои с мрака си стаята. По време на пътуването към дома Уинтроу се бе зарекъл да опознае дядо си поне малко в последните му дни. Но след пристигането се бе оказало, че вече е прекалено късно. Целия остатък от прословутата си сила капитан Ефрън Вестрит използваше, за да остава вкопчен в живота. С мъка той бе удържал душата си зад стиснати зъби, но не заради пристигналия да го посети внук. Не. Старецът очакваше единствено завръщането на кораба си.

Пък и Уинтроу така и не бе прекарал много време с дядо си. Почти веднага подир пристигането майка му го беше отвела при болника. Все още замаян от пътуването по море и прекосяването на града с карета, Уинтроу едва бе смогнал да осмисли, че тази ниска и тъмнокоса жена е майка му. Стаята, в която тя го отведе, беше сумрачна, прикрила се от светлината и топлината на деня. Вътре Уинтроу откри дребна старица да седи край леглото. А помещението бе непроветрено.

Възрастната жена се надигна в отговор на появата му, за да го прегърне. И сграбчи ръката му почти веднага след като майка му бе отдръпнала своя захват.

— Ефрън — тихо бе изрекла тя. — Ефрън, Уинтроу пристигна.

Някаква издутина в леглото се бе раздвижила и бе изрекла нещо, напомнящо отговор. Уинтроу бе стоял неподвижно, окован от пръстите на баба си. Все пак със закъснение бе смогнал да измърмори:

— Здравей, дядо. Дойдох да те посетя.

Може би старецът изобщо не бе чул, защото думите на внука му останаха без отговор. След още няколко мига болният хрипливо бе попитал:

— Корабът?

— Още не се е върнал — нежно бе отвърнала баба му.

Тримата — той, баба му и майка му — бяха постояли още малко. И когато възрастният човек не бе помръднал отново и не бе казал нищо повече, Роника бе изрекла:

— Мисля, че той иска да си почине, Уинтроу. Ще изпратя да те повикат, когато се почувства по-добре.

Това време така и не бе дошло. Сега баща му се бе прибрал, но личеше, че той се интересува единствено от вестта за наближаващата смърт на Ефрън Вестрит. Кайл забеляза по-големия си син, разбира се, и му кимна над рамото на съпругата си. Но тогава Кефрия започна да излива потока си от лоши новини и оплаквания. И Уинтроу остана да стои настрана, като някой непознат, докато Малта и по-малкият Силдин прегръщаха баща си. Най-сетне в оплакванията на Кефрия бе настъпила пауза, която да позволи на Уинтроу да пристъпи напред, да се поклони и да протегне ръка към баща си.

— Ето го и моя жрец — поздрави баща му. Тонът на тези думи не съдържаше очевиден присмех. И все пак последвалата реплика не изненада Уинтроу. — Сестра ти е станала по-висока от теб. И защо носиш роба като жена?

— Кайл! — смъмри го Кефрия. Но съпругът ѝ вече обръщаше гръб на Уинтроу, без да дочака отговор.

И докато леля му се отправяше към пристанището, Уинтроу последва близките си обратно в къщата. Възрастните вече обсъждаха най-добрия начин да пренесат Ефрън до кораба и последващите приготовления. Малта и Силдин напразно пристъпваха подире им и се опитваха да зададат някакъв въпрос, непрекъснато смълчавани от предупрежденията на баба си. Уинтроу крачеше последен, нито възрастен, нито дете, изолиран от участие в тази проява на чувства.

По пътя за насам той бе осъзнал, че няма представа какво да очаква. А пристигането, вместо да отстрани това му объркване, само го бе усилило. Първият му ден тук бе преминал предимно в разговори с майка му — и предимно изчерпвали се във възклицания за отслабналата му фигура. И носталгични реминисценции, които неизменно започваха с думите: Ти надали си спомняш това, но веднъж…

Малта, която някога не се отделяше от него, сега изпитваше открита омраза към него, задето той бе дръзнал да се прибере и да отнема от вниманието на майка им. Нейните обръщания към него представляваха редуване на превъзхождащо презрение с остроти под формата на реплики, привидно насочени към Силдин или слугите. Не помагаше и фактът, че едва на дванадесет тя действително бе по-висока от него и вече започваше да прилича на жена: нейната зрелост проличаваше в много по-голяма степен от неговото възмъжаване. Никой не би отгатнал, че той е по-големият от двамата. А Силдин, още пеленаче по времето, когато Уинтроу бе напуснал дома си, се отнасяше с пълно пренебрежение към по-големия си брат като към някакъв далечен роднина, който ще си замине скоро и с когото не си струва човек да си губи времето. Впрочем и самият Уинтроу също се надяваше на последното. Той знаеше, че е недостойно да очаква смъртта на дядо си, която щеше да означава край на принудителното посещение, но освен това знаеше, че не би могъл да отрече тази мисъл — това би бил друг вид лъжа.

Роднините спряха пред стаята на умиращия. Тук те снижиха гласове по начин, подобаващ за обсъждането на тайни. Уинтроу не разбираше това: премълчаването на смъртта нямаше да я отклони. А и надали възрастният човек копнееше да продължава да живее по подобен начин.

Той се насили да се вслуша в разговора.

— Мисля, че би било най-добре да не споменаваме за нищо от това — казваше в този момент баба му към баща му. Тя бе отпуснала ръка върху дръжката на вратата, но още не влизаше. Почти изглеждаше, че Роника се опитва да попречи на зет си да влезе в стаята.

По смръщения лоб на баща му личеше, че Кайл Хейвън не споделя мнението на своята тъща. Но съпругата му го държеше за ръката, гледаше към него умолително и не спираше да кима.

— Това само би го разстроило — намеси се Кефрия.

— И не би постигнало нищо — продължи баба му в пълно единомислие с дъщеря си. — Бяха ми нужни седмици, за да го убедя. Той се съгласи неохотно. Всяко оплакване само би подновило обсъждането. А уморен и измъчен той е изненадващо упорит.

Тя замълча. Двете жени се вгледаха в баща му, изискващи подчинение. Известно време той остана неподвижен, преди да отстъпи:

— Няма да повдигам темата веднага. Нека най-напред го отнесем до кораба. Това е най-важното.

— Именно — съгласи се бабата и най-сетне отвори вратата. Възрастните влязоха. Когато Малта и Силдин се опитаха да ги последват, Роника рязко препречи пътя им.

— Деца, вие тичайте при бавачката да ви преоблече. Преди това, Малта, ти върви при готвачката и ѝ кажи да приготви кошница с храна. Нека се погрижи и за допълнителни припаси.

За момент Роника мълчаливо се вгледа в Уинтроу в кратко колебание, преди да кимне рязко:

— Уинтроу, ти също ще трябва да се преоблечеш. Всички ще останем на борда на кораба до…

Внезапно тя замлъкна и пребледня. Някаква мисъл изникна върху лицето ѝ.

Уинтроу бе виждал този израз на осъзнаване и преди. Много пъти той бе придружавал целителите; и в много от тези пъти техните билки, тоници и докосвания се бяха оказвали безсилни да спрат напора на смъртта. В тези моменти грижата им се насочваше към скърбящите.

Ръцете на баба му рязко се повдигнаха към яката на дрехата ѝ, за да се вкопчат в нея. Устните ѝ трепнаха като в спазъм.

Момчето почувства истинско състрадание към възрастната жена и посегна да я прегърне. Но тя се отдръпна и го потупа успокояващо, макар и по начин, който почти се равняваше на отблъскване.

— Нищо ми няма, мили. Не ми обръщай внимание. Върви да се приготвиш, за да тръгнем заедно.

С тези думи тя затвори вратата в лицето му. Известно време Уинтроу остана загледан в преградата. А при обръщането си откри, че Малта и Силдин са се вторачили в него.

В първия момент той им отвърна с безизразен поглед. Сетне, тласнат от някакво отчаяние, което и сам не разбираше, юношата направи опит да възвърне връзката с най-близките си роднини.

— И ето че дядо ни умира — промълви той.

— Той цяло лято е седнал да умира. — С едно презрително тръсване на глава Малта успя едновременно да изрази мнението си и да се обърне. — Ела, Силдин. Ще помоля бавачката да ти приготви нещата.

Без да обръща никакво внимание на Уинтроу, тя отведе братчето си.

За момент юношата си каза, че не бива да се чувства наранен. Родителите му не възнамеряваха да го обиждат с отпращането му, а сестра му просто се чувстваше притеснена. В последвалия момент той разпозна лъжата и прие чувствата си, за да ги разбере. Майка му и баба му бяха прекалено заети. Баща му и сестра му умишлено се бяха опитали да го наранят, а Уинтроу бе им позволил да успеят в това начинание. Но тези случили се неща и изпитваните чувства не бяха недостатъци, към чието отстраняване да се стреми. Той не можеше да отрече чувствата си, не трябваше и да се опитва да ги промени.

— Приемай и се развивай — напомни си той. Болката започна да отслабва. С тази мисъл той отиде да се преоблече.

Брашън невярващо се взря в Алтея. Това бе последното, което му трябваше днес. Поне от изпитвания гняв имаше полза: гневът задържаше паниката настрана.

Той затвори вратата и коленичи на пода до нея. Бе влязъл в каютата, когато девойката по никакъв начин не бе отвърнала на почукванията му, прераснали в тропане с юмрук. Затова Брашън рязко бе блъснал вратата, очаквайки да бъде посрещнат със злоба. Вместо това той бе заварил девойката да лежи на пода, просната като някоя от припадащите героини от уличните театри. Само дето вместо да лежи с ръце под главата си, Алтея бе вкопчила пръсти в дъските.

Тя дишаше. Брашън се поколеба, преди леко да разтърси рамото ѝ.

— Госпожице — меко поде той. Но не успя да сдържи раздразнението си. — Събуди се, Алтея!

Девойката тихо простена, но не помръдна. Брашън отново се загледа замислено. Той трябваше да извика корабния хирург, но не му се искаше да създава поводи за суматоха. Пък и тя не би искала да бъде видяна в подобно състояние. Поне това важеше за старата Алтея. Това просване върху дъските въобще не беше типично за нея. Както не беше типично да прекара остатъка от пътуването до дома послушно в каютата си. Бледата ѝ кожа и изпосталялото лице също не му харесваха.

Той се огледа, повдигна девойката и я постави върху оголения матрак на леглото.

— Алтея?

Този път клепачите ѝ трепнаха и се отвориха.

— Когато вятърът издува платната ти, ти разсичаш вълните като нажежен нож през масло — със занесена усмивка му каза тя. Погледът ѝ също бе занесен, изменен. Неочакваната чувственост на думите ѝ едва не накара Брашън да се усмихне на свой ред.

— Припаднала ли беше? — прямо попита той.

Унесът рязко избяга от погледа ѝ.

— Не… Не точно. Просто не можех да се задържа…

Девойката замълча и се надигна от кревата. Първата ѝ стъпка бе несигурна, но въпреки това тя подмина протегнатата в подкрепа ръка и сама се опря на стената. Алтея се загледа в дъските ѝ.

— Приготвихте ли мястото? — дрезгаво каза младата жена.

Брашън кимна. Тя повтори жеста му.

— Споделям скръбта ти, Алтея. Той беше много важен за мен.

— Той още не е мъртъв — сопна се девойката, прокара ръце през лицето си и нагоре през косата. Очевидно решила, че това е достатъчна грижа за вида ѝ, тя напусна каютата. След миг Брашън я последва. Това вече бе типично за Алтея. За нея бе недопустима мисълта, че съществуват и други хора. Тя се бе отнесла към признанието за мъката му като към нещо, казано само по обичай. Интересно дали тя някога се бе замисляла какво означаваше смъртта на баща ѝ за него или за екипажа. В Бингтаун трудно можеше да се намери по-открит и честен човек от капитан Вестрит. Дали Алтея имаше представа колко рядко се случваше някой капитан да изпитва истинска грижа за екипажа си? Не. Нямаше как. Тя никога не бе служила на борда на съд, където за дажби се раздаваха червясали сухари и почти отровно осолено свинско. Тя не бе виждала как помощник-капитанът пребива до смърт моряк, който не е изпълнил нареждането му достатъчно бързо. Самият Вестрит никога не търпеше размотаване, но от такъв работник той просто би се отървал още в следващото пристанище. И освен това си бе направил труда да подбере хората си. На кораба му не служеха произволно наети люде, а моряци, които Вестрит сам бе обучил и познаваше.

Тези моряци също бяха познавали своя капитан и бяха вярвали в него. Брашън знаеше за случаи, в които негови другари са отказвали предложения за по-високи длъжности само за да останат на борда на Вивачия. По бингтаунските стандарти някои от екипажа на Ефрън Вестрит бяха прекалено възрастни, за да плават, но той продължаваше да ги държи край себе си заради богатия им опит, който те да предадат на млади и силни другари. На тях капитан Вестрит бе поверил кораба си, а те му бяха поверили бъднините си. Много скоро Вивачия щеше да стане нейна. Дано Са благоволеше да ѝ даде разумността и морала да следва примера на баща си. Мнозина от по-възрастните моряци нямаха друг дом освен Вивачия.

Макар и млад, Брашън също бе един от тях.

Глава шеста Събуждането на Вивачия

На борда те го внесоха на носилка. Именно тази гледка накара сърцето на Брашън да се свие и неочаквани сълзи да прогорят очите му. Едва в момента, в който бе зърнал отпуснатото тяло под ленената завивка, той бе осъзнал истински случващото се: капитанът му се връщаше на борда, за да умре. Видяното бе накарало Брашън да осъзнае, че той тайно се е надявал състоянието на Ефрън Вестрит да не е чак толкова лошо, че по някакъв чудодеен начин морският въздух и допирът до палубата на собствения му кораб ще го излекуват. Надежда, погинала в мига на осъзнаването си.

Той остана почтително отдръпнат, за да направи място за Кайл, който надзираваше пренасянето на своя тъст по дъсчения мост. Носилката бе поставена под навеса, издигнат припряно. Алтея, пребледняла като слонова кост, вече изчакваше там, за да го посрещне. Останалите близки бавно крачеха след носилката, а когато тя бе поставена на уреченото място, се настаниха наоколо — като гости, заемащи местата си край трапеза. Съпругата и по-голямата му дъщеря изглеждаха едновременно уплашени и съкрушени. Внуците, сред които имаше и някакво по-голямо момче, изглеждаха предимно объркани. Кайл остана встрани от всички тях; върху лицето му бе застинало неодобрение: странна мимика за момент като този.

След няколко минути Алтея се откъсна от унеса си. Тя тихо се отдалечи и се върна с кана вода и чаша. Девойката коленичи на палубата и предложи на баща си да пие.

В първото раздвижване от появата си на борда Ефрън повдигна глава и успя да отпие глътка. Лек жест на костеливата му ръка напомни, че близките му трябва да го преместят от носилката и да го положат върху палубата. Брашън установи, че веднага се е приближил в отговор на този жест — нещо, превърнало се в даденост за службата му на борда. Той осъзна, че Кайл го гледа навъсено, но не обърна внимание, а коленичи край носилката на своя капитан.

— Ако разрешите, сър — тихо каза той и зачака слабото кимване, съчетало разпознаване и разрешение. Алтея изникна край тях и хвана краката на баща си. Брашън повдигна по-голямата част от тежестта на възрастния човек. Особена тежест нямаше, защото покрай болестта Ефрън бе отслабнал; освен това той не беше и чак толкова възрастен.

Брашън внимателно отпусна тялото му върху дъските на палубата. Вместо да се навъси заради твърдостта им, капитанът въздъхна облекчено. Очите му се отвориха и подириха Алтея. Частица от някогашния им блясък придружи тихата му заповед.

— Алтея. Донеси парчето от фигурата.

За момент в погледа ѝ изникна ужас. Устните ѝ се притиснаха. Инстинктивно Брашън започна да се отдръпва. Капитан Вестрит не би искал елемента, освен ако не усещаше, че смъртта му наближава. В тези мигове той трябваше да остане край близките си.

Изненадващо силна хватка попречи на оттеглянето му. Дългите пръсти на капитана се вкопчиха в китката му и го накараха да пристъпи обратно. Брашън доближи глава, за да не пропусне думите на капитана, без да обръща внимание на миризмата на смърт.

— Върви с нея, синко. Тя ще се нуждае от помощта ти. Помагай ѝ.

Гласът на Вестрит хриптеше. Брашън кимна и капитанът го пусна. Докато бившият заместник се надигаше, умиращият заговори отново:

— Ти беше добър моряк, Брашън. — Сега той говореше ясно и изненадващо високо. Може би искаше не само близките му, а и всички останали да чуят.

След един бавно поет дъх капитанът продължи.

— Не бих могъл да се оплача нито от теб, нито от работата ти. — Нов дъх. — Ако можех да продължа да плавам, друг не бих избрал за свой помощник.

Последните думи се завалиха в хрип. Погледът му рязко напусна лицето на Брашън, за да се насочи право към намръщения Кайл.

— Но аз никога повече няма да плавам. Вивачия никога повече няма да бъде моя.

За него ставаше все по-трудно да говори; устните му започваха да посиняват. Усилията му не намираха въздух за нови думи. Ръката му се сви в юмрук и направи рязък жест, който би останал неразбираем за повечето хора. Но Брашън скочи на крака и се втурна да помогне на Алтея.

Тайната на фигурата бе известна на малцина. Ефрън я бе споделил с Брашън скоро след назначаването му за помощник-капитан. Сред резбованите къдрици на фигурата имаше скрит лост, който освобождаваше дълго гладко парче от изграждащото я дърво. То бе част от процедура, която не бе задължителна, но се смяташе, че е полезна: ако умиращият стиснеше това парче по време на последните си мигове, по-голяма част от същината и мъдростта му щеше да се влее в кораба. Ефрън му бе разкрил тайната и бе демонстрирал механизма, за да може Брашън да му донесе парчето в случая на някое бедствие. Това беше дълг, който помощникът искрено се бе надявал никога да не изпълни.

Той откри Алтея почти застанала надолу с главата на бушприта в опита си да освободи парчето. Безмълвно помощникът я сграбчи за кръста и я спусна в по-удобна позиция.

— Благодаря — изсумтя девойката и издърпа парчето. Брашън с лекота я издърпа и я остави на палубата. Алтея веднага се затича обратно към баща си, стиснала безценния къс в пестника си. Брашън я последва веднага.

Двамата пристигнаха почти в последния момент. На Ефрън Вестрит не се полагаше спокойна смърт. Вместо да затвори очи и да заспи завинаги, той се бореше с нея — както се бе сражавал с всичко, заставало насреща му.

Алтея му предложи парчето и той го сграбчи с цялата си сила.

— Давя се — промълви той. — Давя се върху суха палуба.

За момент Алтея и баща ѝ останаха застинали, всеки от тях стиснал единия край на парчето. Сълзи се стичаха открито по изпосталялото ѝ лице. Очите ѝ бяха разтворени широко, загледани в тъмните очи на баща си. Тя знаеше, че не може да стори нищо за него, но и нямаше намерение да се крие от скръбта.

Свободната ръка на Ефрън диреше нещо невидимо върху дъските — нещо, за което да се захване сред гладкостта им. Капитанът успя да си поеме нов, клокочещ дъх. Кървава пяна бе започнала да изниква в крайчетата на устата му. Останалите роднини се приведоха около тях. Поразена от мъка, по-голямата сестра стоеше вкопчена в майка си. Майката шепнеше в косата ѝ. Момичето плачеше, сполетяно от някакъв ужас, и стискаше обърканото си братче. По-големият внук стоеше настрана, с пребледняло и изопнато лице на човек, който изтърпява болка. Със скръстени ръце Кайл стоеше край нозете на умиращия. Брашън нямаше представа за мислите, които се криеха зад безизразното му лице.

На почтително разстояние от навеса бе изникнал втори кръг. Стиснали шапки, моряците бяха дошли да изпратят своя капитан.

— Алтея! — неочаквано извика съпругата на капитана. Едновременно с това тя избута по-голямата си дъщеря напред, към баща ѝ. — Трябва да го направиш — продължи възрастната жена с тих, странно натъртващ глас — Знаеш, че трябва.

Тя приличаше на жена, принудена да изпълни някакъв неприятен дълг. Лицето на по-голямата дъщеря — Кефрия — съчетаваше срам с решителност.

Кефрия се отпусна на колене край сестра си и протегна бледна, трепереща ръка. Брашън реши, че тя ще докосне баща си, но вместо това младата жена стисна парчето дърво под ръката на Алтея. С този жест тя предявяваше правото си да наследи кораба. А майката потвърди:

— Отдръпни се, Алтея. По старшинство този кораб принадлежи на сестра ти. Такава е волята на баща ти.

Гласът на майката трепереше по време на изричането на горните думи, но въпреки това те бяха учленени ясно.

Алтея невярващо повдигна глава. Очите ѝ се плъзнаха по чуждата ръка, допряла юмрук под нейния, за да достигнат до сестриното лице.

— Кефрия? — объркано попита тя. — Не говориш сериозно!

Колебание изникна върху лика на голямата сестра. Тя погледна към майката.

— Напротив! — заяви Роника Вестрит, почти с ожесточение. — Така ще бъде, Алтея. Така трябва да бъде, за доброто на всички ни.

— Тате? — съкрушено попита Алтея.

Тъмните очи на баща ѝ не се бяха отделяли от лицето ѝ. Устните му се раздвижиха в последни думи.

— … пусни…

Някога Брашън бе работил на кораб, където помощник-капитанът не се свенеше да размахва свайката си. Въпросният офицер я бе използвал предимно да хласва по тила онези моряци, които по негова преценка не отдаваха необходимото усърдие на задълженията си. Неведнъж Брашън бе ставал неволен свидетел на изражението на удряните моряци, особено добре познаваше закъснението, с което съзнанието осмисляше болката. Именно такова закъсняло осъзнаване на болката показваше лицето на Алтея в настоящия момент. Нейните пръсти престанаха да стискат дървения елемент; отпуснаха се и подириха свободната ръка на Ефрън, за да се вкопчат в тях удавнически. Той все така се мъчеше да каже нещо. Устата му се разтваряше напразно.

— Тате… — отново прошепна тя. Гърбът на капитана се изви; гърдите се повдигнаха в стремежа си да открият въздух. Ефрън извъртя глава към нея, преди неочаквано да рухне обратно върху палубата. Дългата битка бе приключила. Животът и желанието за борба изгаснаха от очите му. Тялото се отпусна на палубата в привидно желание да се слее с дървото. Ръката му се отдръпна от парчето. Кефрия се надигна, а Алтея се отпусна напред, положи ръка върху гръдта на баща си и заплака безнадеждно, без да се срамува от сълзите си.

Така тя не видя онова, на което Брашън стана свидетел. Изправилата се Кефрия предаде парчето дърво на изчакващия си съпруг. С невярващ поглед Брашън наблюдаваше как Кайл приема и се отдалечава от тях с вида на горд притежател. За момент Брашън понечи да го последва. В следващия миг той размисли. При всички положения корабът щеше да оживее. Вече му се струваше, че Вивачия изглежда по-различно; връщането на парчето просто щеше да ускори процеса.

Но обещанието, което той бе дал на капитана си, сега придобиваше съвсем ново значение.

Върви с нея, синко. Тя ще се нуждае от помощта ти. Помагай ѝ.

Капитан Вестрит не бе имал предвид помощ в изваждането на парчето или дните непосредствено след смъртта си. Сърцето на Брашън се сви заради първите наченки на разбиране.

Усетила нечии ръце да стискат раменете ѝ, Алтея се освободи от тях. Личността на притежателя им не я интересуваше. Само в рамките на мигове тя бе изгубила баща си и Вивачия. По-безболезнено би било да изгуби собствения си живот.

Не е справедливо, помисли си тя. Немислимите неща трябваше да я връхлитат отделно. Ако тези събития се бяха случили последователно, тя щеше да измисли начин да се справи с тях. Но всеки опит да осмисли смъртта на баща си донасяше спомена за загубата на кораба. А в същото време Алтея не можеше да мисли за това, не и край мъртвото тяло на баща си. Защото тогава би ѝ се наложило да се замисли как бащата, когото тя бе боготворяла, я бе предал по такъв начин. Болката бе съкрушителна, но за гнева си тя се боеше дори да мисли. Ако му се оставеше, той щеше да я погълне изцяло, да остави подире си единствено пепел.

Ръцете се появиха отново, отпуснаха се върху сведените ѝ рамене и ги стиснаха.

— Махай се, Брашън — безсилно промълви тя. Но вече не разполагаше с волята да се отскубне. Топлината и силата на ръцете върху раменете ѝ прекалено много приличаха на успокояващия бащин допир. Понякога баща ѝ се бе приближавал до нея по време на някое от дежурствата ѝ край кормилото. (Когато поискаше, той можеше да се придвижва безшумно като призрак. Това бе известно на целия му екипаж. Хората му знаеха, че във всеки един момент капитанът може да изникне край тях, за да огледа преценяващо работата им.) В онези случаи тя стоеше край кормилото, отпуснала ръце върху него, и усещаше появата на баща си едва по силния одобрителен допир върху раменете си. След това той се отдалечаваше или оставаше край нея, за да изпуши една лула, загледан в нощта, водата и в дъщеря си, насочваща кораба му сред тях.

По някаква причина този спомен ѝ даде сили. Остротата на мъката ѝ се отдръпна в пулсираща буца страдание. Алтея се надигна и изправи рамене. Тя вече не разбираше нищо; не разбираше как той можеше да умре и да я остави, нито как е могъл да ѝ вземе кораба и да го даде на сестра ѝ.

— Имаше случаи, в които нарежданията му ми се струваха неразбираеми. Но ако просто се завтечах да ги изпълня, всичко се подреждаше. Винаги се подреждаше — промълви тя.

Тя се обърна, очаквайки да види Брашън пред себе си. Вместо това там стоеше Уинтроу. Това почти я разгневи. За какъв се смяташе той, да я докосва по такъв фамилиарен начин? Или да се усмихва в далечно подобие на бащината ѝ мимика:

— Убеден съм, че и този път ще бъде така, лельо Алтея. Защото не само по волята на твоя баща ние приемаме трагедията и разочарованията, но и по волята на Са. Ако понасяме онова, което той ни изпраща, той винаги ни възнаграждава.

— Затваряй си човката — ожесточено просъска тя. На всичкото отгоре дребосъкът си позволяваше да ръси баналности пред нея. Синът на Кайл, който щеше да получи всичко, изгубено от нея. Несъмнено тази съдба той щеше да понесе лесно.

Шокираното му изражение едва не я накара да се изсмее с глас. Той отпусна ръце и направи крачка назад.

— Алтея! — в смаяно възмущение възкликна майка ѝ.

По-малката сестра прокара ръкав през лицето си и на свой ред гневно се вторачи в Роника.

— Не си мисли, че не зная чия е била идеята Кефрия да наследи кораба — разгорещено предупреди тя.

— Алтея! — проплака Кефрия. Болката в гласа ѝ звучеше почти истинска, почти достатъчна, за да разчувства сестра ѝ. Някога двете бяха толкова близки…

Но тогава Кайл се появи отново и гневно обяви:

— Нещо не е наред. Парчето не иска да влезе обратно.

Всички погледи се насочиха към него. Нетърпеливото раздразнение в гласа му бе прозвучало прекалено кощунствено край неподвижното тяло, останало да лежи на палубата.

За момент мълчанието остана да тежи сред тях; сетне дори Кайл придоби засрамен вид. Той продължаваше да стиска сребристосивия елемент и да мести очи по протежението му. Алтея бавно си пое дъх, ала гласът на Брашън я изпревари, пропит с изпепеляващ сарказъм.

— Може би не ти е известно, че само някой от наследниците на рода може да събуди жив кораб?

С това си обаждане бившият помощник привлече мълнията на Кайловия гняв върху себе си. Алтея никога не го беше виждала толкова червен.

— Кой ти е дал правото да се обаждаш, мръсен помияр? Ти ще бъдеш първият, който ще изчезне от този кораб!

— Точно така — спокойно потвърди Брашън. — Но не и преди да съм изпълнил и последния си дълг към своя капитан. Макар и умиращ, той говореше достатъчно ясно. Помагай ѝ. Така ми каза той. Не се съмнявам, че ти също чу. Точно това възнамерявам да сторя. Дай парчето на Алтея. Ако не друго, поне на нея се пада да съживи кораба.

Той никога не знае кога да замълчи. Това бе най-голямата критика, която баща ѝ бе отправял към младия си заместник. И все пак това си оплакване капитан Вестрит винаги бе придружавал с одобрително възхищение в тона си. По-рано Алтея не бе разбирала тези му думи. Сега ги разбираше. Брашън стоеше на палубата, окъсан досущ като останалите моряци, и се осмеляваше да държи сметка на човека, командвал кораба в продължение на цялото пътуване. Току-що бе чул уволнението си, а не бе трепнал. Тя знаеше, че Кайл никога няма да се съгласи. И самата тя дори не смееше да се надява. Но с отправянето на това искане Брашън бе демонстрирал онези качества, накарали баща ѝ да го избере за свой старши помощник.

Кайл продължаваше да гледа мрачно. Той плъзна поглед по скърбящите роднини, но Алтея можеше да усети, че той осъзнава вниманието на всички останали моряци, а също и на зяпачите на кея, струпали се да видят събуждането на поредния жив кораб.

В крайна сметка той реши да подмине думите на Брашън.

— Уинтроу! — нареди капитанът с глас, отсякъл като удар на бич. — Вземи парчето и съживи кораба.

Всички погледнаха към момчето. Лицето му пребледня, а очите се разшириха. Устните му трепнаха, преди да се овладеят. То бавно си пое дъх.

— Нямам право.

Думите не бяха изречени високо, но звънкият глас се разнесе ясно.

— Глупости. Нима не си не само Хейвън, но и Вестрит? Ти имаш пълното право, един ден този кораб ще стане твой. Вземи парчето и го постави обратно.

Момчето погледна баща си неразбиращо. Следващите му думи звучаха нестройно:

— Аз бях обречен да стана жрец на Са. Един жрец не може да притежава нищо.

Върху челото на Кайл започваше да пулсира гневна жила.

— Са да върви по дяволите. Майка ти те обрече, не аз. И аз те вземам обратно. А ти ще вземеш този елемент и ще събудиш кораба!

Едновременно с тези си думи той пристъпи напред, за да сграбчи най-големия си син за рамото. Момчето се опита да не се свива, но смущението му бе видно. А Кефрия и Роника изглеждаха втрещени от богохулството му.

Мъката на Алтея се бе отдръпнала от нея, оставила я способна да долавя чувствата, но не и да ги изпитва. Тя безстрастно наблюдаваше някакви хора, които крещяха едни към други, докато един изстиващ труп бавно се вкочаняваше в нозете им. В това състояние тя изглеждаше способна на изострено разбиране. Със сигурност тя разбра, че Кефрия не е знаела за намеренията на съпруга си спрямо Уинтроу. Личеше, че същото се отнася и за момчето: шокът върху лицето му бе прекалено вглъбяващ. То объркано се взираше в гладкото парче дърво, тикано от баща му в ръцете му.

— Отивай! — кресна Кайл. Той се държеше като човек, който има пред себе си петгодишен, а не почти възмъжал син. Момчето залитна, блъснато от баща си, и неохотно се отдалечи. Останалите роднини ги последваха: отломки, подети от течение.

Алтея остана на мястото си. След няколко мига тя коленичи и взе изстиващата ръка на баща си.

— Радвам се, че не ти се наложи да виждаш това — топло изрече девойката и напразно се опита да затвори втренчените му очи. След няколко опита тя се отказа и го остави да се взира в платнения таван.

— Изправи се, Алтея.

— Защо? — Тя дори не се обърна в отговор на Брашъновите думи.

— Защото… — За момент той замълча. — Защото те може да са ти отнели дължимото, но това не те освобождава от нещата, които ти дължиш на кораба. Баща ти ме помоли да ти помагам. Той не би искал Вивачия да се събуди и да види само непознати лица.

— Нали Кайл ще бъде там — промълви тя. Болката отново се завръщаше, разкървавена от прямотата на Брашън.

— Него тя няма да познава. Той не е кръвен роднина. Ела.

Тя погледна към застиналото тяло. Смъртта напредваше бързо: лицето на баща ѝ застиваше в израз, какъвто никога не бе изниквал там приживе.

— Не искам да го оставям сам.

— Това вече не е капитанът, Алтея, а само тялото му. Него вече го няма. Но Вивачия е още тук. Ела. Известно ти е, че трябва да сториш това; стори го правилно. — Той приведе глава до ухото ѝ. — Горе главата, момиче. Екипажът те гледа.

Едва в отговор на последните му думи тя неохотно се изправи. И погледна надолу, към лицето на баща си, за да се вгледа за последен път в очите му. Но погледът му оставаше вперен в безкрайното.

Алтея раздвижи рамене и изправи глава. Така да бъде.

Брашън предложи ръката си, сякаш предстоеше да я въведе в бална зала. Без да се замисля, тя я прие по традиционния начин и се остави той да я отведе до носа на кораба. Формалността на този кратък преход възвърна част от силите ѝ. А тихите, настойчиви думи на Кайл изтръгнаха гняв от нея, както кремъкът изтръгва искра от метала. Той се караше на Уинтроу.

— Толкова е просто, момче. Там е отворът, а там е ключът. Притискаш ключа с едната ръка, плъзваш парчето с другата и освобождаваш ключа. Това е. Аз ще те държа. Няма да паднеш във водата, ако от това се страхуваш.

Гласът на момчето долетя в отговор, юношески писклив, но спокоен, а не слаб.

— Татко, не съм казал, че не мога, а че няма да го направя. Не смятам, че като служител на Са имам правото да правя подобно нещо.

Единствено лекото потрепване в края на думите издаваше с какъв труд момчето се опълчваше.

— Ще правиш каквото ти кажа — изръмжа Кайл. Алтея видя как ръката му се издига по познатия начин.

— Не, Кайл, недей! — тихо възкликна Кефрия.

С две крачки Алтея се озова пред момчето.

— Подобно поведение не подобава за деня на бащината ми смърт, нито е подходящо отношение към Вивачия. Тя се събужда. Нима искате да оживее сред дрязги и злоба?

Отговорът на Кайл издаде пълното му неразбиране за същината на живите кораби.

— Ще я накарам да се събуди.

Алтея си пое дъх, за да отправи гневния си отговор, но бе прекъсната от възхитения шепот на Брашън.

— Погледнете я!

Всички погледи се насочиха към фигурата на носа. От предната палуба Алтея не можеше да види цялото лице, но можеше да забележи отлюспването на парчетата боя. Къдриците на косата ѝ блеснаха гарвановочерни под отронващата се златиста боя; дървената плът започваше да придобива розов оттенък. Нежната текстура на магическото дърво остана. Тя никога нямаше да притежава мекотата на човешка плът, и въпреки това веднага личеше, че през фигурата пулсира живот. Изострената чувствителност на Алтея установи, че целият кораб започва да плава по съвсем друг начин сред спокойните вълни на пристанището. Сигурно така се чувстваше една майка, виждайки за първи път живота, раснал в нея.

— Дай ми парчето — тихо каза тя. — Аз ще съживя кораба.

— Защо? — с подозрение попита Кайл. Роника се намеси.

— Дай ѝ го, Кайл — тихо нареди възрастната жена. — Тя ще го стори, защото обича Вивачия.

По-късно Алтея щеше да си припомня тези ѝ думи и те щяха да подклаждат нажежена до бяло ненавист. Майка ѝ отлично бе знаела какво означава този кораб за нея, и пак ѝ го бе отнела.

Но в онзи момент Алтея бе осъзнавала единствено болката си да гледа Вивачия застинала между неживото и живота. Кайл неохотно ѝ подаде парчето. Какво очакваше от нея той, че ще го хвърли извън борда?

Младата жена стисна елемента и започна да пълзи по бушприта, за да достигне фигурата. Съвсем малко не ѝ достигаше. Тя се придвижи още малко напред, увиснала опасно, но пак не успя.

— Брашън — каза тя. Това не беше молба, но не бе и заповед. Алтея не се обърна, а остана неподвижна. За втори път днес той ѝ помогна да се спусне още, където тя постави едната си ръка върху косата на Вивачия. При докосването боята се отлюспи от поредна къдрица. Косите бяха необичайни на допир: отстъпваха под ръката ѝ, но всяка къдрица представляваше цялост, а не нещо, изградено от отделни косми. Споходи я моментно смущение. В следващия миг усещането за Вивачия я заля със силата на връхлитаща вълна, както никога преди. То приличаше на топлина, но не бе изпитано от кожата. Не приличаше и на топлината след глътка алкохол. Това усещане се разливаше с кръвта и дъха ѝ.

— Алтея? — напрегнато се обади Брашън. Тя се опомни. Колко ли дълго бе висяла с главата надолу? Като в просъница девойката си припомни причината за това си положение. Парчето все още се намираше в ръката ѝ. Лицето ѝ бе почервеняло от кръв.

С едната си ръка тя освободи ключа, с другата плъзна парчето. Когато върна ключа в първоначалното му положение, нищо не издаваше, че фигурата не е едно цяло.

— Защо се бавите толкова? — осведоми се гласът на Кайл.

— Готово е — промълви Алтея. Тя се съмняваше, че друг освен Брашън я е чул. Но докато той я издърпваше обратно, Вивачия неочаквано се обърна към нея. Тя се пресегна и улови ръцете на Алтея. Зелените ѝ очи срещнаха нейните.

— Сънувах странен сън — мило каза тя и се усмихна на Алтея, едновременно радостно и пакостливо. — Благодаря ти, че ме събуди.

— Няма за какво — произнесе девойката. — Ти си много по-красива, отколкото си те представях.

— Благодаря ти — отвърна фигурата със сериозната невинност на дете и пусна Алтеините ръце, за да отърси парченцата боя, останали по кожата и косата ѝ. Брашън рязко изтегли девойката обратно и тежко я остави върху палубата. Лицето му бе почервеняло; едва сега Алтея осъзна, че Кайл отново е започнал да съска ожесточено.

— … в който стъпваш върху тази палуба, Трел. Разкарай се.

— Това и възнамерявам да сторя. — По някакъв начин гласът на Брашън съумя да вложи много по-силно презрение в тези си думи, без да прибягва до обиди. — Сбогом, Алтея.

В тези му думи учтивостта се беше възвърнала. С тон, подобаващ за напускането на прием, Брашън се обърна към майка ѝ, за да се сбогува и с нея. Спокойствието му изглежда засегна възрастната жена, защото тя не можа да отвърне, макар и да раздвижи устни. Бившият помощник-капитан се обърна и с небрежна крачка се отправи към дъсчения мост.

Преди Алтея да е успяла да се съвземе, Кайл се нахвърляше върху нея.

— Да не си се побъркала? Как можа да му позволиш да те опипва по подобен начин?

Тя стисна очи за миг, преди да го погледне.

— По какъв начин? — замаяно попита девойката и се облегна на перилото, за да погледне към Вивачия. Фигурата се извъртя, за да се усмихне към нея. Усмивката бе развеселена, като лицето на човек, който наскоро се е събудил сред прекрасно лятно утро. Алтея тъжно разтегли устни в отговор.

— Много добре знаеш за какво говоря! Той те препипа навсякъде! Сякаш не стига, че изглеждаш като някаква повлекана, ами се оставяш на един прост моряк да те увесва за краката…

— Трябваше да поставя елемента обратно. Това беше единственият начин да достигна отвора. — Тя отмести поглед от лицето на Кайл, все още почервеняло от гняв, и се обърна към майка си и сестра си. — Корабът е буден — с тих и формален глас заяви Алтея. — Вивачия е вече жива.

А баща ми е мъртъв. Тези думи, макар и неизречени, я пронизаха отново, по-дълбоко и по-болезнено. Изглежда всеки път, когато ѝ се стореше, че е осъзнала смъртта му, мисълта се завръщаше с нова, по-остра мъка.

— Какво ще кажат хората за нея? — тихо спореше Кайл със съпругата си. Двете по-малки деца открито се взираха в нея, а Уинтроу бе насочил поглед встрани, видимо измъчван от самото си присъствие на това място. На Алтея се струваше, че тя не е в състояние да осмисли всичко ставащо край нея. Прекалено много неща се бяха случили, прекалено бързо. Опитът на Кайл да я прогони от кораба, смъртта на баща ѝ, събуждането на кораба, прогонването на Брашън, а сега и гневенето на Кайл за нещо, което тя бе трябвало да стори. Всичко това ѝ идваше в повече; същевременно тя чувстваше зееща пустота. Тя насочи поглед към себе си, дирещ нещо забравено.

— Алтея?

Този неспокоен призив бе дошъл от Вивачия. Девойката се приведе над перилото. И почти въздъхна.

— Да?

— Познавам името ти. Алтея.

— Благодаря ти, Вивачия.

В този момент тя осъзна на какво се дължи празнината. Оживяването на кораба трябваше да бъде съпроводено с радостно удивление. Този тъй очакван момент бе настъпил. Вивачия вече бе будна. Но Алтея бе почувствала съвсем бегъл и краткотраен триумф. Нищо от онова, което бе очаквала да почувства. Цената се бе оказала прекалено висока.

Още в същия миг ѝ се прииска да можеше да изтрие тази мисъл. Не можеше да има по-голямо предателство от това да стои на тази палуба недалеч от тялото на баща си и да смята, че цената е била прекалено висока, че този жив кораб не си е струвал смъртта му или саможертвите на дядо ѝ и прабаба ѝ. Освен това мисълта не бе справедлива. Всички те щяха да умрат и без да лягат върху палубата на жив кораб. Вивачия не бе причина за гибелта им, а сборът на оставеното от тях наследство. Чрез нея и в нея те продължаваха да живеят.

Алтея се почувства малко по-добре. Тя се приведе по-надолу и се опита да измисли някакво полагащо се приветствие, което да отправи към новото същество.

— Баща ми много би се гордял с теб — накрая каза девойката.

Простите думи събудиха мъката ѝ. В този момент ѝ се искаше да отпусне лице между дланите си и да заплаче, но не можеше да го стори, за да не тревожи кораба.

— С теб също би се гордял. Той знаеше, че това време ще бъде трудно за теб.

Гласът на кораба се бе променил. Момичешкият глас бе заменен от гърления глас на зряла жена. Върху лицето на фигурата личеше повече разбиране, отколкото Алтея бе в състояние да понесе. Този път девойката не направи опит да спре сълзите, започнали да се стичат по бузите ѝ.

— Просто не разбирам — съкрушено промълви тя към кораба. И погледна назад към близките си, които също се бяха подредили край перилата и гледаха към фигурата. — Не разбирам — по-високо повтори тя, макар и задавяна. — Какво го е накарало да стори това? Защо, след всичките тези години, той решава да даде кораба на Кефрия и да ме остави с празни ръце?

Алтея бе изрекла въпроса към суровото лице на майка си, но Кайл бе дръзналият да отвърне.

— Може би защото е искал Вивачия да попадне в отговорни ръце. Може би е искал да я повери на човек, който е доказал, че може да поема отговорност и да мисли за неща, различни от себе си.

— Не говоря на теб! — изрева Алтея. — Ти никога ли не млъкваш?

И сама тя осъзнаваше, че в този момент звучи истерично, и се мразеше за това. Но днешният ден бе стоварил прекалено много отгоре ѝ. Тя вече не можеше да се владее. И ако Кайл отново си отвореше човката, Алтея щеше да скочи насреща му и да го разкъса.

— Замълчи, Кайл — каза майка ѝ. — А ти се успокой, Алтея. Нито моментът, нито мястото са подходящи за подобни сцени. Ще говорим по-късно, у дома. Дори настоявам. Искам да разбереш намеренията на баща си. Но за момента трябва да се погрижим за тялото и за формалното представяне на кораба. Търговците и останалите живи съдове трябва да бъдат уведомени за смъртта на баща ти; трябва да наемем лодки за онези, които ще присъстват на последното… Алтея? Алтея, върни се веднага, на теб говоря!

Едва видът на дъсчения мост я накара да осъзнае, че е започнала да се отдалечава. По някакъв начин тя бе минала право край тялото на баща си, без да го забележи.

Тогава тя стори онова, за което щеше да съжалява пред остатъка от живота си. Тя напусна Вивачия. Отказа да я придружи на първото ѝ пътуване, за да види как тялото на баща ѝ ще потъне във водите отвъд залива. Алтея нямаше да може да понесе да види как резервната котва бива завързана за нозете му, а вкочаненото тяло бива увито в парче платно, преди да бъде спуснато зад борда. По-късно щеше да ѝ се иска да не е пропускала този момент.

Но в настоящия миг тя осъзнаваше единствено, че не се намира в състояние да издържа Кайл край себе си. Още по-малко бе склонна да търпи влудяващите приказки на майка си, изречени с още по-влудяващо спокойствие. Тя не се обърна и не видя как Кефрия се е вкопчила в ръката на съпруга си, за да не му позволи да се затича след нея и да я довлече обратно. Не се обърна, защото не можеше да понесе да види как Вивачия се отделя от кея под командването на Кайл. Алтея се надяваше, че корабът ще я разбере. Не. Корабът щеше да я разбере. Самата тя винаги бе ненавиждала мисълта Кайл да стои начело на семейния съд. Сега, когато въпросният кораб бе оживял, тази идея бе още по-противна. Също като да оставиш дете на грижите на човек, когото ненавиждаш. Но нямаше как. Тя не можеше да направи нищо по въпроса, поне за момента.

Пристанищният агент имаше малка кантора на самото крайбрежие. Той остана смаян да открие Брашън облегнат на бюрото му, преметнал торбата си през рамо.

— С какво мога да помогна? — осведоми се чиновникът по обичайния си възпитан начин.

Брашън си помисли, че този служител му прилича на добре дресирана катерица. Брадата му създаваше това впечатление. И начинът, по който онзи се отпускаше с изопнат гръб на стола.

— Дойдох да получа заплатата си — тихо заяви той.

Чиновникът се обърна към една лавица, плъзна поглед по няколко от книгите и накрая свали една дебела.

— Чух, че капитан Вестрит бил отнесен до кораба си — предпазливо отбеляза мъжът, докато разтваряше книгата и плъзгаше пръст по колоните с имена. Той повдигна глава и погледна Брашън в очите. — Вие му служихте дълго време. Очаквах, че бихте искали да останете с него до самия край.

— Така и направих — лаконично отвърна Брашън. — Капитанът ми вече е мъртъв. Вивачия принадлежи на капитан Хейвън, с когото никак не се спогаждаме. Бях освободен.

Той откри, че може да поддържа гласа си спокоен и учтив като онзи на катеричавия.

Чиновникът отново повдигна очи, този път навъсен.

— Но нали дъщеря му ще го наследи. По-малката, Алтея Вестрит. Нали с години той я подготвяше за това.

Брашън изсумтя.

— Вие не сте първият, който с изненада ще научи, че това не е така. Самата госпожица Алтея Вестрит остана шокирана.

Той усети, че е казал прекалено много за чуждата болка, затова додаде:

— Само че аз съм дошъл да си получа заплатата, сър, а не да клюкарствам за началниците си. Моля да не обръщате внимание на гневните ми думи.

— Похвално. И бъдете спокоен — увери го чиновникът. От едно ковчеже той извади монети, които подреди в три ниски купчинки пред Брашън. Морякът сведе поглед към тях. Веднага можеше да прецени, че сумата е далеч по-малка от заплатата му като заместник на капитан Вестрит. Но от Кайл друго не можеше и да очаква.

Внезапно Брашън осъзна, че ще трябва да се погрижи за още една формалност.

— Ще ми трябва и свидетелство — бавно додаде той. Никога не бе очаквал, че ще му се наложи да иска подобен документ от службата си на Вивачия. В действителност преди няколко години той бе изхвърлил старите си документи, уверен, че никога повече няма да му се налага да показва писмено доказателство за уменията си. Сега му се искаше да не бе прибързвал по такъв начин. Тези свидетелства представляваха обикновени парчета кожа, върху които бяха впечатани името на кораба, името на моряка и понякога длъжността му, и биваха връчвани само на онези, изпълнявали задълженията си съвестно. Притежанието на няколко билета определено би улеснило намирането на следваща заетост. Но и само едно свидетелство от жив кораб представляваше немалка тежест.

— За това ще трябва да се обърнете към капитана, друже — сви рамене чиновникът.

Брашън изсумтя.

— Няма голям шанс за това.

Той се почувства ограбен. Единственото свидетелство за годините добросъвестна служба на борда на Вивачия оставаха монетите от последната му заплата.

Другият неочаквано каза:

— На мен ми е добре известно, че капитан Вестрит имаше изключително високо мнение за вас и способностите ви. Ако се нуждаете от препоръка, кажете на евентуалните си работодатели да се обърнат към тази кантора. Името ми е Найл Хашет. Ще се погрижа те да получат искрен отзив.

— Благодаря ви, сър.

Такава препоръка не беше свидетелство за служба, но пак бе за предпочитане пред нищото. Той прибра монетите — няколко в кесията, част в ботуша, а остатъка в кърпата, пристегната около врата му. Нямаше смисъл да рискува всичко срещу един джебчия.

Подир това с изсумтяване Брашън отново метна торбата си на рамо и напусна офиса. В главата му вече имаше готов списък с неща, които трябва да стори. За начало възнамеряваше да се настани в някой евтин пансион: по-рано той бе живеел на борда на Вивачия, дори и по време на престоите ѝ на сушата. Торбата на гърба му съдържаше всичките му принадлежности.

След това той щеше да потърси банкер. Капитан Вестрит често го бе окуражавал да заделя част от заплащането си в края на всяко пътуване. Брашън така и не си бе направил труда. Сега му се искаше да не бе проявявал подобен мързел. Но пък за свое оправдание можеше да посочи, че никога не бе очаквал подобна нужда: с Вестрит не бе му се налагало да мисли за бъдещето. Какво пък, никога не беше късно. И щеше добре да запомни този придобит на висока цена урок.

А след това? След това той щеше да се поглези с една приятна нощ в пристанището, предшестваща търсенето на ново местоназначение. Малко прясно месо с топъл хляб, нощ с бира и нежна компания. Са му бе свидетел, че с това пътуване Брашън си бе заслужил отдиха. За тревогите щеше да мисли утре.

За момент той почувства срам заради нетърпението, с което очакваше наслади в деня, в който капитанът му бе починал. Но Кайл никога не би позволил на Брашън да присъства на погребението. А и Брашън не би искал да присъства като източник на раздор. Нека капитанът му потъне в мир. Тази нощ той щеше да издига всяка от халбите си в негова памет. По такъв начин щеше да отдаде уважение към покойния.

Но при излизането си от кантората Брашън забеляза Алтея с бързи крачки да прекосява дъсчения мост. Той проследи как тя се отправя нанякъде сред кейовете, разпиляла поли в бързината си, разрошена, със зачервени от гневен плач очи, чийто поглед бе почти ужасяващ. Навсякъде глави се извръщаха след нея.

Брашън простена тихо и намести торбата си. Той бе обещал, че ще се грижи за нея, затова я последва с въздишка.

Глава седма Вярност

Погребението на дядо му погълна остатъка от деня.

Вестоносци бяха разпратени из града, при приятели и съседи, а вестта за кончината бе разгласена из цялото пристанище и всички градски пазари.

Стеклото се за погребението множество изненада Уинтроу. Не по-малко го удиви бързината, с която опечалените се събраха. Спекуланти, капитани, Търговци и прекупвачи изоставиха делата си за деня и се струпаха край Вивачия. Най-близките до семейството бяха допуснати на борда ѝ, а останалите се качиха на други съдове. Всички живи кораби в пристанището последваха Вивачия, за да я придружат в последното пътуване на някогашния ѝ капитан.

По време на цялата церемония Уинтроу изпитваше смущение. Освен това той се затрудняваше да определи чувствата си. Беше горд, че толкова много хора са дошли да почетат дядо му, но същевременно му се струваше неуместно как мнозина от тях придружават съболезнованията си с поздравления за съживяването на кораба. Не един и двама от придружителите, дошли да се сбогуват с тялото, подир изправянето си се насочваха към носа, за да поздравят Вивачия и да ѝ пожелаят късмет. Именно там беше застанала баба му — не край тялото на покойния си съпруг. И само тя бе забелязала смущението на най-големия си внук. В един удобен момент тя прошепна на Уинтроу, че в дългото си отсъствие от Бингтаун той е забравил местните традиции. И че поздравите по случай оживяването на кораба по никакъв начин не намаляват скръбта ѝ. Просто местните не обичаха да се замислят за трагичното. Та нали ако първите заселници бяха се замисляли над мъката си, те щяха да са се удавили в собствените си сълзи.

Той кимна в отговор на обяснението ѝ и премълча оценката си за тези обичаи.

Уинтроу мразеше да стои на палубата край тялото на дядо си, мразеше близостта на останалите огромни платна, съпровождащи предстоящото погребение. Всичко това му се струваше излишно усложнено, а също и опасно — толкова много кораби да се отправят в една и съща посока, а впоследствие да се подредят в кръг, за да могат пътниците им да наблюдават как увитото тяло на Ефрън Вестрит се плъзва по една дъска и потъва сред вълните.

След погребението последва някаква напълно неразбираема церемония, в която Вивачия официално се запозна с всеки един от останалите живи кораби. Баба му изключително бе настояла на провеждането ѝ: застанала на палубата, тя представяше Вивачия на всеки от корабите, минаващи пред съда. Уинтроу стоеше до намръщения си баща и се удивляваше на усмивката върху лицето на старицата, над която капеха сълзи. Тук ставаше някаква проява, която кръвта на Хейвън не му позволяваше да осмисли изцяло. Дори майка му изглеждаше оживена, а по-малките ѝ деца не пропускаха да помахат на всеки от живите кораби.

Но случващото се далеч не се изчерпваше с тези церемонии. На борда на Вивачия протичаше съвсем друг ритуал: Кайл изтъкваше и утвърждаваше властта си над кораба. Дори неопитното око на Уинтроу можеше да забележи това. Новият капитан крещеше грубо към десетилетия по-възрастни от него моряци и не се свенеше да ги ругае за най-малкото предполагаемо забавяне. На няколко пъти той високо загатна на заместника си, че предстояли да се случат определени промени на този кораб.

При първото изричане на тези думи върху лицето на Роника Вестрит бе пробягало изражение, напомнящо гримаса на болка. Уинтроу внимателно я бе наблюдавал през целия следобед и бе придобил впечатлението, че с напредването на времето възрастната жена изглежда все по-измъчена. Изглежда скръбта по изгубения съпруг я разяждаше все по-усилено.

Уинтроу не намираше какво да каже на останалите; те също намираха още по-малки основания да влизат в разговор с него. Майка му бе заета да не изпуска от очи малкия Силдин и да не позволява на Малта да си разменя погледи с младите моряци. Баба му все така стоеше на носа и се взираше отвъд борда — тя разговаряше единствено с фигурата, и то тихо.

Самата мисъл за това пробождаше Уинтроу с тръпки. В живота, одухотворил резбования артефакт, нямаше нищо естествено, нищо от истинския дух на Са. Макар юношата да не усещаше присъствието на злина, не можеше да усети и нищо добро. Лично той се радваше, че не му се е наложило да вложи елемента във фигурата, и се стараеше да отбягва предната палуба.

Едва по време на обратния път баща му изглежда се присети за по-големия си син. В действителност заслуга за това досещане имаше главно Уинтроу. Заместникът бе изкрещял някаква неразбираема заповед към двама от моряците; в стремежа си да се отдръпне от пътя им юношата се бе озовал право на пътя на трети моряк, когото изобщо не бе зърнал. И двамата паднаха на палубата; Уинтроу се стовари достатъчно тежко, за да прогони въздуха от дробовете си. Морякът скочи веднага и се стрелна да изпълнява задълженията си. Момчето се надигна по-бавно, разтъркващо лакът и заето да си припомня как се диша. Едва след няколко секунди то осъзна, че баща му стои пред него.

— Погледни се — процеди Кайл. Уинтроу объркано сведе брадичка, решил, че падането е изцапало дрехите му.

Баща му го блъсна по рамото:

— Не говоря за жреческата ти рокля. Себе си погледни! С годините на мъж, с тялото на момче и с ума на сухоземен плужек. Дори на собствените си крака не можеш да не се пречкаш. Торг, я ела! Дай му да се занимава с нещо, за да не ни се мотае в краката.

Торг бе вторият заместник — як мъж, макар и не много висок, с къса руса коса и бледосиви очи. Веждите му бяха бели. Цялата тази белота караше лицето му да изглежда почти обезкосмено.

Оказа се, че идеята на Торг за подобно отвличащо занимание се състои в отвеждане в трюма, където да навива въжета и да окача вериги. В сегашното си състояние въжетата се струваха съвсем прилично стегнати на Уинтроу; той изтъкна това на помощника. В отговор Торг му се тросна да ги навие по-хубаво и да не лентяйства.

На теория това се оказа далеч по-лесно: веднъж докоснати, въжетата проявяваха плашеща склонност към заплитане, съчетана с остро желание да задържат заплетената си форма. Грубите нишки много скоро разраниха дланите му, а намотките се оказаха доста по-тежки от очакваното. Задухът и липсата на естествена светлина бързо се обединиха в старанието си да породят гадене.

Спаси го Малта, изпратена да му съобщи сопнато, че корабът вече е достигнал сушата. Уинтроу трябваше да използва целия си самоконтрол, за да си припомни, че той трябва да се държи подобаващо за един бъдещ жрец на Са, а не като раздразнен по-голям брат.

Юношата мълчаливо остави намотката, с която се бореше в момента: всяко от въжетата, до което се бе докосвал, изглеждаше по-заплетено от преди. Какво пък, Торг щеше да ги пренавие лично или да възложи работата на някой от подчинените си. Още от самото начало Уинтроу бе разбрал, че възложеното му дело е сръткаво. Но той не разбираше друго: причината баща му да иска да го унижи и раздразни. Може би това имаше нещо общо с отказа му да съживи кораба? В онзи момент баща му не бе сдържал езика си… Но вече нямаше смисъл да мисли за това. Дядо му бе мъртъв и предаден на морето, роднините ясно бяха показали, че нямат намерение да се занимават с него, така че Уинтроу щеше да си замине при първа възможност. Утре сутрин например изглеждаше добра възможност.

Той изникна на палубата и се присъедини към близките си, които точно се сбогуваха с придружавалите ги скърбящи. Много от пътувалите с Вивачия се сбогуваха и с фигурата на носа. По времето, когато и последният от тях слезе на сушата, лятната привечер се беше превърнала в истинска нощ.

Близките останаха на борда още известно време, грохнали. Междувременно Кайл нареди на заместника си да възобнови разтоварването още по изгрев-слънце. Подир това новият капитан уведоми семейството си, че е време да си вървят, и хвана съпругата си под ръка. Уинтроу стори същото с баба си. Хубаво беше, че щеше да ги чака кола: старицата надали би смогнала да се изкачи по калдъръмените улици в тъмното.

Неочаквани думи откъм носа ги накараха да спрат.

— Тръгвате ли си? — попита Вивачия.

— Ще се върна призори — каза ѝ Кайл. С тон, полагащ се на осмелил се да му противоречи моряк.

— Всички ли си отивате? — повторно попита тя. Уинтроу не бе сигурен за причината, накарала го да отговори. Може би паниката в гласа на Вивачия.

— Нищо не те заплашва — меко ѝ каза той. — Тук, на пристанището, си в безопасност. Няма от какво да се боиш.

— Не искам да оставам сама. — Това беше оплакването на малко дете, но изречено от гласа на притеснена жена. — Къде е Алтея? Тя защо не е тук? Тя не би ме оставила сама.

— Първият офицер ще остане да спи на борда, а също и половината екипаж. Няма да оставаш сама — сприхаво отвърна Кайл. Този тон бе добре познат на Уинтроу. Сърцето на юношата се сви от състрадание.

— Не е същото! — извика Вивачия едновременно с предложението му:

— Бих могъл да остана на борда, ако тя иска. Поне за тази нощ.

Баща му се навъси като човек, чиято заповед е била отменена. Но Роника стисна Уинтроу над лакътя и му се усмихна.

— Кръвта винаги проличава — тихо каза баба му.

— Той не може да остане — оповести Кайл. — Трябва да говоря с него.

— Точно тази нощ ли? — невярващо попита Кефрия. — Моля те, Кайл. Всички сме толкова уморени.

— Бях запланувал всички да се съберем, за да обсъдим бъдещето — упорито настояваше баща му. — Може да сме уморени и опечалени, но утрешният ден няма да ни чака.

— Той може и да не чака, но аз ще го сторя — намеси се Роника. Зад думите ѝ пролича онази неотклонност, която Уинтроу добре си спомняше от детството. Баща му понечи да отвърне, но тя добави: — А ако Уинтроу иска да остане на борда, за да успокои Вивачия, ще го приема за лична услуга.

Старицата се обърна към фигурата на носа и додаде:

— Но първо бих искала той да ме придружи до каретата. Имаш ли нещо против Уинтроу да слезе за малко, Вивачия?

Юношата смътно бе усещал съсредоточението, с което корабът бе проследявал разговора им. Резбованите устни се разтеглиха в широка усмивка.

— Убедена съм, че ще се справя, Роника. — Тя обърна глава към Уинтроу и се вгледа стряскащо дълбоко в очите му. — Когато се върнеш, нали ще останеш да спиш на предната палуба, където ще мога да те виждам?

Уинтроу колебливо погледна към баща си. Изглежда само те двамата осъзнаваха, че Кайл все още не бе издал разрешение.

Бъдещият жрец реши да прояви дипломатичност:

— Ако баща ми разреши — предпазливо заключи той. По време на тези думи Уинтроу не гледаше към баща си, но сега повдигна очи и си наложи да не отмества поглед.

Кайл се навъси, но на момчето се стори, че е различил неохотна почит.

— Разрешавам — заяви новият капитан, желаещ да припише това развитие като негова собствена воля. Той огледа сина си. — Когато се върнеш на борда, поискай от Торг да ти даде одеяло. — Кайл се обърна към стоящия наблизо втори офицер, който кимна.

Кефрия въздъхна като човек, сдържал дъха си.

— Щом и това вече е решено, да се прибираме у дома.

При последната дума гласът ѝ се задави; пресни сълзи потекоха по бузите ѝ.

— Татко… — промълви тя. С глас, който сякаш укоряваше мъртвеца. Кайл я потупа по ръката и ѝ помогна да слезе на сушата. Уинтроу го последва, повел баба си. Децата нетърпеливо ги заобиколиха и забързаха към каретата.

Роника се движеше ужасно бавно. Първоначално Уинтроу реши, че това се дължи на умората ѝ. Едва впоследствие той осъзна, че тя е искала да разговаря насаме с него. Шепотът ѝ бе предназначен само за неговите уши.

— Днес всичко ти изглеждаше съвсем непознато, Уинтроу. Но преди малко ти се държа като истински Вестрит. Като дядо си. Корабът реагира на теб.

— Боя се, че нямам представа за какво говориш, бабо — тихо призна той.

— Наистина ли? — Тя съвсем спря да ходи, а Уинтроу се обърна към нея. Дребна, но изправена, тя се вгледа в лицето му. — Казваш, че не разбираш, но аз виждам друго — рече тя подир миг. — Ако сърцето ти не знаеше, не би изрекъл онова, което каза. С времето ще го осъзнаеш, Уинтроу. Не се бой.

Той усети някакво лошо предчувствие. Прииска му се да напусне пристанището заедно с тях, да седне край майка си и баща си, за да разговаря открито. Очевидно те го бяха обсъждали. Уинтроу нямаше представа за самото съдържание на разговора им, но пак се почувства заплашен.

Момчето трябваше да си припомни, че не бива да отсъжда предварително. Тъй като баба му не каза нищо повече, то я поведе през остатъка от дървения мост и ѝ помогна да се качи в каретата. Всички останали вече бяха заели местата си.

— Благодаря ти, Уинтроу — каза тя.

— Няма за какво — смутено отвърна юношата, усетил, че Роника му благодари не само за краткото придружаване. Това го накара да се замисли: дали наистина той щеше да приветства онова, което баба му очакваше от него?

Уинтроу остана неподвижен, докато кочияшът размахваше камшика си. Тропотът на копита наруши покоя на нощта, преди да започне да заглъхва.

В действителност покой не съществуваше. Нито Бингтаун, нито крайбрежието му заспиваха. Из цялата пристанищна ивица проблясваха светлини; долитаха звуците на нощния пазар. Един извил се повей на вятъра донесе мелодията на флейти и камбанки — може би сватбени. Смолистите факли край кейовете разливаха широки кръгове трептяща светлина. Вълните ритмично се разливаха под дъските; привързаните кораби проскърцваха. Те приличаха на огромни дървени животни.

В следващия момент той си припомни кораба, притежаващ собствено съзнание — нито животно, нито съд, а някаква нечиста смесица. Какво го беше прихванало, за да предлага да нощува на борда на нещо подобно?

Той се отправи обратно към Вивачия. Танцуващата светлина на факлите и отблясъците на водата смогнаха да заблудят очите му и да внесат объркване в стъпките му. А и умората от деня започваше да натежава.

— Ето те и теб.

Приветствието на кораба го сепна за момент.

— Обещах, че ще се върна — напомни ѝ той. Странно беше да стои на кея и да гледа към нея. Пламъците на факлите отскачаха по странен начин от фигурата: макар тя да притежаваше човешки черти, кожата приличаше на дървена. От тази позиция съвсем ясно личеше огромният ѝ размер. И оголената гръд ясно се виждаше. Уинтроу се улови, че избягва да поглежда към тези форми; по тази причина се смущаваше да поглежда и към очите ѝ. Тя е дървен кораб, опита се да си припомни той. Дървен кораб. Но в сумрака тя по-скоро приличаше на младата жена, примамливо приведена от някой прозорец. Нелепо.

— Няма ли да се качиш на борда? — усмихнато попита тя.

— Разбира се. Идвам.

Прекосяването на дъсчения мост му даде нова възможност да се почуди на себе си. Живите кораби, доколкото му бе известно, бяха срещани единствено в Бингтаун. Обучението му за бъдещ жрец не бе ги засягало конкретно, но бе споменавало определени магии, които противоречат на светостта на живота. Вървешком Уинтроу ги преговори мислено: магиите, които отнемаха един живот, за да съживят нещо друго; магиите, които отнемаха живот, за да го прибавят към нечия сила; магиите, донасящи мъка в нечий живот, за да приложат охолство в друг… Никоя от тях не изглеждаше да се отнася за необяснимото съзнание на един жив кораб. Дядо му щеше да умре така или иначе, следователно не можеше да се каже, че той е бил лишен от живота си, за да го предаде на кораба.

Почти по същото време, в което Уинтроу стигна до това заключение, краката му закачиха някакво намотано въже. При опита си да запази равновесие момчето настъпи полата на кафявата си роба и се озова проснато по лице на палубата.

Някъде гръмна смях. Може би кикотът не беше насочен към него. Може би някъде сред сенките на кораба моряците се бяха събрали, за да се развличат с истории, които убиват времето. Може би. Уинтроу потисна гнева си, но не можа да изпревари червенината, изникнала заради вероятния присмех. Глупаво беше, припомни си той. Глупаво беше да се гневи от факта, че някой глупак е сметнал неловкостта му за забавна. Още по-глупаво ставаше при осъзнаването, че нямаше реални доказателства за свързаността между двете събития. Просто денят се оказваше прекалено дълъг.

Уинтроу внимателно се изправи на крака и се насочи към предната палуба. Там той намери захвърлено грубо одеяло. То още носеше миризмата на предишния си стопанин; или лошо изработено, или вкоравено от мръсотия. Момчето го пусна обратно на палубата. В първия момент реши да се задоволи с полученото. Може би изобщо нямаше да му се наложи да се завива, нощта не беше чак толкова студена. Та нали утре той си заминаваше: вече нямаше да му се налага да търпи обидите им.

В следващия момент юношата се приведе и отново вдигна одеялото. Не, в случая не ставаше дума за някаква природна неволя, която да бъде изтърпяна стоически. Сега той си имаше работа с човешката злина. А един жрец на Са не биваше да я подминава мълчаливо, без значение дали насочена към него самия, или към другиго.

Уинтроу повдигна брадичка. Той отлично знаеше по какъв начин моряците гледат на него: капитански син, изпратен да живее в манастир, сред нелепици за доброта и милосърдие. Мнозина виждаха в това слабост, а в лицата на свещенослужителите на Са: безполови глупци, които се тътреха насам-натам и дърдореха как светът можел да бъде прекрасно място. Юношата бе добре запознат с обратната страна на жреческия живот. Той лично се бе грижил за свещеници, осакатени от непростима жестокост или поразени от заразите на онези, на които се бяха старали да помагат.

Спокоен глас и нетрепващ поглед, напомни си той. И като преметна възмутителното одеяло през ръка, младежът се насочи към кърмата, където светеше фенерът на дежурните.

Трима мъже бяха насядали около кръга светлина, пръснали в окръжността му плочки за игра. Уинтроу долови острата миризма на евтин алкохол и се навъси. Пламъчето на възмута у него припламна по-ярко. Сякаш напътстван от душата на дядо си, той рязко пристъпи към тях, хвърли одеялото и попита:

— Откога нощната вахта е започнала да пие по време на дежурство?

Преди да видят от кого са дошли тези думи, и тримата се сепнаха.

— Виж ти, жрецът бозайник дошъл — озъби се първият окопитен и отново се излегна.

Гневът го прогори отново:

— Който освен това е и Уинтроу Хейвън, потомък на рода Вестрит. На борда на този кораб дежурните не пият и не играят комар, а дежурят!

И тримата се надигнаха. И тримата се извисяваха над него, с телосложенията на зрели мъже, привикнали да работят. Един от моряците изглеждаше смутен, но останалите видимо бяха изпили повече. И изглеждаха напълно невъзмутими.

— Над какво да дежури? — дръзко се осведоми морякът с черната брада. — Как Кайл заграбва кораба и заменя екипажа му със своите лакеи? Как всичките години, през които сме работили вярно, отиват зад борда?

Другият невъзмутим се присъедини към раздразнението на другаря си.

— И от нас се очаква да гледаме как един Хейвън си присвоява кораба, който трябва да бъде ръководен от рода Вестрит? Алтея може и да е сополива мърла, но е същински Вестрит. Неин трябваше да стане корабът, нищо, че тя е жена.

Хиляди възможни отговори изникнаха в ума на Уинтроу. Той се спря на онзи, който интуицията му посочи за най-уместен.

— Това няма нищо общо с пиенето по време на дежурство. Не е уместно за паметта на Ефрън Вестрит.

Едва тези му думи произведоха някакъв ефект. Засраменият моряк пристъпи напред.

— На мен се пада да дежуря, аз не пия. Те просто стоят при мен и ми правят компания.

На това Уинтроу не можеше да отговори, затова просто кимна. Тогава погледът му се спря върху хвърленото одеяло и му припомни първоначалната цел на идването.

— Къде е вторият помощник? Торг?

Черната брада изсумтя презрително.

— Той е прекалено зает да се нанася в каютата на Алтея, за да мисли за друго.

Уинтроу кимна отново, подминал и тези думи. Без да се обръща към някого от тримата конкретно, той каза:

— Не мисля, че би трябвало да се озова на борда на Вивачия необезпокояван, дори и когато тя се намира в пристанището.

Вахтеният го изгледа странно.

— Корабът вече е буден и не би си мълчал, ако някой непознат поиска да се качи на борда.

— И Вивачия знае, че от нея се очаква да стори това?

Удивлението върху лицето на дежурния се изостри.

— Как може да не знае? Тя знае всичко, което капитан Вестрит, баща му и баба му знаят за морския живот. — Той сведе поглед встрани и леко поклати глава. — Очаквах, че всички от рода Вестрит познават живите кораби.

— Благодаря — каза Уинтроу, заобиколил подмятането. — Отивам да потърся Торг.

Той се приведе и за втори път повдигна захвърленото одеяло. От светлината на фенера Уинтроу се отдалечи бавно, за да позволи на очите си да привикнат със сумрака.

Вратата на Алтеината каюта стоеше открехната, захвърлила ивица светлина върху палубата. Онези от сандъците с принадлежностите ѝ, останали неизнесени, бяха безцеремонно струпани настрана. Офицерът съсредоточено се бе заел да подрежда собствените си вещи.

Уинтроу шумно почука по вратата. И се постара да не извлича удоволствие от почти гузното трепване на моряка.

— Какво има? — каза онзи и се обърна рязко.

— Баща ми ти нареди да ми приготвиш одеяло — тихо каза момчето.

— Струва ми се, че си получил одеяло — отбеляза Торг. Той не си направи труда да скрие блесналото в очите му присмехулство. — Или на попчетата се полагат позлатени юргани?

Клетото одеяло за пореден път полегна върху дъските, изпуснато.

— Тази завивка е мръсна — със същия тон продължи Уинтроу. — Не държа одеялото да е ново, но никой човек не бива да търпи мръсотия.

Торг удостои одеялото със съвсем кратък поглед.

— Като ти е мръсно, изпери го.

И с подчертани движения офицерът се върна към подреждането.

Но момчето нямаше намерение да отстъпва.

— Не е нужно да изтъквам, че не би имало време одеялото да изсъхне — учтиво изтъкна то. — Просто искам от теб да изпълниш нареждането на баща ми. Трябва ми одеяло, за да преспя на борда.

— Ако не си забелязал, изпълнил съм го.

Вече нищо не скриваше презрителния присмех в гласа на Торг. Уинтроу установи, че е насочил отговора си именно към този факт, а не към самите изречени думи.

— С какво грубостта ти доставя подобно удоволствие? — с искрено любопитство попита бъдещият свещеник. — По какъв начин за теб е по-трудно да ми дадеш чисто одеяло, отколкото да ми подхвърлиш някакъв парцал и да ме принудиш да се моля за онова, от което се нуждая?

Искреността на питането свари заместника неподготвен и той се вторачи в Уинтроу. Торг беше от хората, които никога не се замислят над злобата си: за тях бе достатъчна възможността за проявяването ѝ. Най-вероятно той бе побойник още от детинство и щеше да остане такъв до деня, в който тялото му потънеше към дъното. За пръв път Уинтроу се загледа в човека насреща си. Видът на помощника говореше красноречиво. Той имаше малки очички, сини като тези на бяло прасе. Кожата под облата брадичка вече започваше да увисва. Кърпата, стегната около врата, бе покрита с отдавнашна мръсотия, а яката на синьо-бялата блуза кафенееше. И това не беше мръсотия, породена от честен труд, а от немара. Този човек не полагаше грижи за външния си вид. Това се потвърждаваше и от начина, по който бе започнал да разхвърля вещите си. След две седмици тази каюта щеше да се е превърнала в същинска кочина, с непрани дрехи и остатъци храна.

И Уинтроу реши да прекрати спора и да спи направо на палубата. Подобен човек никога не би разбрал отвращението и обидата от мръсното одеяло.

Юношата се укори, че не се е вгледал по-рано: това би спестило време и на двамата.

— Няма значение — рязко каза той и се обърна да си върви. След няколко премигвания, привикнали погледа му към мрака, Уинтроу се отдалечи. Зад него прозвучаха стъпките на офицера, спрели на прага на каютата.

— Не се съмнявам, че ще се оплачеш на татенцето, пале — подигравателно подвикна Торг. — Само дето ще откриеш, че баща ти не очаква един мъж да циври заради изцапано одеяло.

Може би това действително бе така. Уинтроу нямаше намерение да се оплаква, за да узнава — излишно беше.

Мълчанието му изглежда смути Торг.

— Мислиш си, че ще успееш да ми създадеш проблеми? Явно не познаваш баща си!

Юношата не реагира и на тази примамка. В мига, в който бе решил да не спори повече, той бе отдръпнал емоциите си от ситуацията и бе прибрал анмата си вътре в себе си, освободена от гнева и обидата. Сами по себе си тези емоции не бяха недостойни или неподходящи: просто бе излишно да ги прахосва върху подобен човек. Той вече не мислеше за обидното одеяло. При приближаването си до предната палуба Уинтроу бе постигнал не само спокойствие, но и усещане за цялост.

Той се облегна на парапета и се огледа. В пристанището бяха спуснали котва много други кораби, излъчващи жълта светлина. Тази гледка го накара да осъзнае недостойното си невежество. Корабите бяха нещо съвсем чуждо за него, един потомък на поколения търговци и моряци. Повечето от тези съдове бяха именно товарни. На места се виждаха ловни и бойни кораби. Почти всички търговски кораби имаха кърмови прозорци и ютове, които се простираха почти до гротмачтите. И от всеки съд се издигаха по две или три мачти, протегнати към изгряващата луна.

Откъм нощния пазар все така долиташе гълчава. Горещината на деня отдавна бе отминала; подобно време бе напълно подобаващо за огньове, над които да цвърти месо. Вятърът донесе миризмата на печено и топъл хляб. И звуци се носеха над водата, понесени откъслечно — нечий смях, песен, весел вик. Вълните улавяха сиянието на пазара и корабите и начупваха отраженията им.

— И в същото време всичко изглежда толкова спокойно — на глас каза Уинтроу.

— Защото всичко е както трябва да бъде — отвърна Вивачия. Гласът ѝ имаше тембъра на зряла жена, кадифен като нощта и със същия привкус на дим. Без сам да осъзнава защо, Уинтроу се почувства щастлив при този звук.

— Какво си ти? — със затаено удивление я попита той. — Когато съм далеч от теб, си мисля, че трябва да се боя от теб. Или поне да те подозирам. Но когато съм на борда и чуя гласа ти… предполагам, че така се чувства човек, когато е влюбен.

— Наистина ли? — каза Вивачия, без да скрива удоволствието в собствения си глас. — В такъв случай ти чувстваш същото като мен. Събуждах се тъй дълго… с години, през целия живот на баща ти и неговия баща, още от времето, когато прапрабаба ти отдаде същината си. И днес, когато най-накрая можех да се раздвижа, отново да отворя очи, да вкусвам, усещам уханията на света и да ви чувам със собствените си сетива: в този момент усетих тревога. Какви сте вие, чудех се, създания от плът, кръв и кост, родени в собствените си тела и ограничени от плътта им? Страх съпровождаше тези ми мисли, защото вие сте тъй чужди за мен и непредсказуеми. Но когато някой от вас е наблизо, аз усещам, че вие сте изпредени от същата нишка като мен, че ние сме само елементи от разделен живот, че заедно се допълваме. В присъствието ти се чувствам радостна, защото усещам собствения си живот да става по-цялостен сред тази близост.

Уинтроу стоеше неподвижен, заслушан благоговейно. Вивачия не гледаше към него; не ѝ се налагаше да гледа към него, за да го вижда. Също като него, тя се взираше отвъд пристанището, към светлините на нощния пазар.

Дори очите ни съглеждат една и съща гледка, помисли си момчето и се усмихна още по-широко. Бе имало случаи, в които чуждите думи вкореняваха истината си в душата му. Някои от най-добрите наставници в манастира умееха да събуждат това му вълнение: в моментите на изричане на прости думи, съдържащи истина, открила отзвука на нещо неосъзнавано.

Когато думите ѝ затихнаха в топлата лятна нощ, той отговори:

— Арфическата струна, жегната силно, събужда другарката си, а чистият глас кара кристала да потрепери. Тъй казаното от теб докосна истината. — Уинтроу се засмя, сам изненадал себе си. Струваше му се, че някаква отдавна пленена в гърдите му тежест внезапно е отлетяла. — Онова, което казваш ти, е тъй просто. Ние се допълваме. Не мога да посоча причина думите ти да ме разчувстват по такъв начин. Но то е така.

— Тази нощ нещо се случва. Усещам го.

— Аз също. Но не зная какво е.

— Искаш да кажеш, че не можеш да го назовеш — поправи го Вивачия. — И двамата няма как да не знаем какво е. Ние растем. Ние се превръщаме.

Момчето отново се усмихна.

— В какво се превръщаме? — попита я то.

Фигурата се обърна към него. Дървеното лице улови отблясъка на далечни светлини. Тя му се усмихна. Зад устните ѝ надничаха съвършени зъби.

— Превръщаме се в себе си — отвърна Вивачия. — Както е трябвало да стане.

Алтея не бе подозирала, че мъката може да бъде предпоставка за съвършено възприятие. Едва сега, загледана в опразнената си чаша, тя можа да осъзнае целия мащаб на бедствието, връхлетяло света ѝ. И по-рано през живота си тя бе имала своите лоши моменти, но в никой друг ден тя не си бе позволявала подобна поредица от погрешни решения. Просто нямаше как нещата да се влошат повече.

Девойката преброи последните монети от кесията си и повдигна чаша в изискване на ново напълване. А самата тя за пореден път се замисли за постъпките си. Тя бе отстъпила там, където бе трябвало да се сражава, и бе влязла в бой там, където бе трябвало да отстъпи. А най-лошото, най-лошото от всичко, бе решението ѝ да напусне кораба. С напускането в момент, когато тялото на баща ѝ все още се бе намирало на борда, Алтея бе извършила нещо много повече от обикновена глупава грешка. Тя бе сторила предателство. Бе изменила на всичко, което бе считала за важно.

Младата жена поклати глава в укор към самата себе си. Как бе могла да допусне подобно нещо? Тя не само си бе отишла, без да изпрати баща си, а и беше оставила своята Вивачия на грижите на Кайл. Та той си нямаше никакво понятие от нуждите на един жив кораб.

Отчаянието сграбчи сърцето ѝ още по-силно. След всички онези години на чакане Алтея бе изоставила кораба си в най-важния ден. Защо? Как така бе позволила на сърцето и ума си да придадат по-голямо значение на нейните собствени чувства пред тези на Вивачия? Какво би казал баща ѝ? Нима той не бе изтъквал многократно, че корабът е на първо място и че всичко останало ще се подреди?

Пивничарят изникна неочаквано, за да прибере парите ѝ (като преди това ги огледа внимателно) и да напълни чашата ѝ отново. Освен това той ѝ каза нещо — с глас, мазен от престорена загриженост. В отговор Алтея махна с ръка. Със същата ръка, държаща чашата. Тя побърза да я изпразни, за да не я разлее. Подир това девойката се постара да съсредоточи погледа си и се огледа. Струваше ѝ се несправедливо, че никой от останалите клиенти на кръчмата не споделя мъката ѝ. По всичко изглеждаше, че в тази част на Бингтаун кончината на Ефрън Вестрит оставаше незабелязана. Тук се водеха същите разговори, провеждани през последните две години: как новодошлите разрушавали града, как пратеникът на сатрапа не само надхвърлял правомощията си да определя нови данъци, ами вземал подкупи, та да си затваря очите за корабите с роби, как калсидците искали от сатрапа Бингтаун да намали пристанищните си такси, а той се съгласил заради техните наркотици. Все същите оплаквания. Но малцина предприемаха нещо различно от оплакване.

Последния път, когато тя бе придружила баща си до Съвета, Ефрън открито бе призовал останалите да обявят всичко това против закона.

— Бингтаун принадлежи на нас — решително бе казал той. — А не на сатрапа. Трябва да пуснем собствени патрули и просто да не допускаме кораби с роби да пускат котва в пристанището ни. Ако се налага, ще връщаме и калсидските зърнени съдове, щом не искат да плащат за провизиите ни. Нека вървят да подновяват запасите си другаде, може би в някой от пиратските градове. Нека видим какво отношение ще получат там.

Думите му бяха посрещнати с удивление, едновременно втрещено и одобряващо. Но когато бе дошло време за гласуване, Съветът не бе предприел нищо.

— Почакай година-две — бе ѝ казал баща ѝ на излизане. — От толкова време се нуждае една идея, за да пусне корени тук. Още днес повечето от тях знаеха, че съм прав. Те просто странят от мисълта, че ще трябва да има стълкновение, ако искаме Бингтаун да си остане Бингтаун, а не да се превърне в Южен Калсид. Кълна се в Са, проклетите калсидци вече гризат северната ни граница. Ако не сторим нещо, те ще ни завладеят отвътре — роби с татуирани лица в полята, жени, сключващи брак още на дванадесет, и прочие от тяхната поквара. Ако допуснем това да се случи, то ще ни разруши. И в сърцата си Търговците знаят това. След около година отново ще повдигна въпроса. Тогава всички ще се съгласят с мен, ще видиш.

Само дето той нямаше да получи този шанс. Баща ѝ си бе отишъл завинаги. Бингтаун отслабваше и продължаваше да отслабва, без да го осъзнава.

За пореден път очите ѝ се наляха със сълзи. И за пореден път тя ги обърса с ръкава си. И двата маншета бяха подгизнали; Алтея не се съмняваше, че лицето и косата ѝ изглеждат отвратително. Майка ѝ и Кефрия биха се възмутили, ако можеха да я видят в този момент. Какво пък, нека да се възмущават. Ако тя изглеждаше позорно, то те двете бяха същински позор. Импулсивно тя се бе напила, а те двете бяха кроили планове не просто срещу нея, а и срещу семейния кораб. Дори и те трябваше да осъзнават какво означава предаването на Вивачия на Кайл — човек, когото никаква кръв не свързваше със семейството.

Ледена струйка съмнение неочаквано я проряза. Майка ѝ също не се бе родила Вестрит, а бе влязла в семейството по брак, също като Кайл. Може би Роника, подобно на него, също не изпитваше истински чувства към кораба. Не. Не, не можеше да бъде така, не и след годините, които Роника бе прекарала с баща ѝ. Алтея веднага се постара да прогони тази мисъл и да ѝ забрани да се връща. И майка ѝ, и сестра ѝ знаеха значението на Вивачия. Несъмнено всичко това бе някакво чудато и отвратително, но временно тяхно отмъщение. За причината му Алтея не беше сигурна. Може би задето тя бе обичала баща си повече от всички останали в семейството?

Сълзите продължаваха да се стичат. Нямаше значение. Нищо нямаше значение. Те щяха да размислят, щяха да ѝ върнат кораба. Дори ако, сурово си каза тя, дори ако това означаваше служба под капитанстването на Кайл. Тази идея ѝ се струваше отвратителна, но и същевременно придобила неочакван смисъл. Да. Именно това искаха те: да се уверят, че корабът ще бъде използван по начина, желан от Кайл и от тях. В този момент Алтея не се засягаше от това. Кайл можеше да пренася мариновани яйца и ядки колкото си ще. Важното беше тя също да присъства на борда на Вивачия.

Алтея рязко се надигна, въздъхвайки облекчено. Струваше ѝ се, че неочаквано е разрешила някакъв огромен проблем. В действителност нищо не се бе променило.

Миг по-късно тя отхвърли последната си мисъл. Не, промяна бе настъпила, и то драстична. Девойката бе разбрала готовността си да се унижи до степен, която далеч надхвърляше желанието ѝ да признае. Тя бе готова да стори всичко, за да остане с Вивачия. Всичко.

Алтея погледна към себе си и неволно простена. Тя бе прекалила и с пиенето, и с плаченето. Главата ѝ кънтеше болезнено; девойката бе забравила дори в коя от моряшките кръчми е влязла. Със сигурност някоя от най-долнопробните. Един от клиентите бе препил и спеше на пода, изхлузен от стола си. Това само по себе си не беше чак толкова необичайно. В повечето случаи се намираше някой, който да премести подобни клиенти в по-удобна позиция. По-добродушните пивничари ги оставяха да хъркат край вратата, а безсърдечните просто ги изхвърляха на улицата, където тези клетници често ставаха жертви на вербовчиците. Говореше се, че някои пивничари дори спомагат в отвличането на моряци. Алтея никога не бе вярвала на тези слухове. В Бингтаун подобно нещо бе немислимо. За други пристанища може би, но не и в Бингтаун.

Тя несигурно се изправи. Дантеленият ръб на полата ѝ се закачи за грубия крак на масата. Алтея се освободи с рязко дръпване, без да обръща внимание на разкъсването. Така или иначе тя никога повече нямаше да облече тази рокля, така че нека се разкъсва.

Девойката за пореден път прокара длани над уморените си очи. Сега щеше да се върне у дома и да си легне. Утре по някакъв начин щеше да се изправи срещу всичко и да се справи. Но не и тази нощ, само не и тази нощ. Тя искрено се надяваше да не завари будни при прибирането си.

Алтея се отправи към вратата. Наложи ѝ се да заобиколи проснатия на пода моряк. Струваше ѝ се, че дървеният под се клати под краката ѝ. А може би тя още не бе привикнала към твърдата земя. Във всеки случай тя удължи крачката си, за да се задържи на крака, едва не се провали в замисляното начинание и успя да се задържи за рамката на вратата в последния момент. Зад нея някой се изсмя, но тя нямаше намерение да се унижава допълнително, като се извръща. Следващото ѝ движение отмести вратата и я изведе навън.

Мракът и прохладният въздух едновременно я объркаха и успокоиха. За момент Алтея остана на прага на кръчмата и няколко пъти си пое дъх. При третото бавно вдишване тя почувства прилошаването си. Това усещане я накара да се вкопчи за парапета на стълбището и да диша по-плавно, докато улицата не престане да се люлее край нея.

Зад гърба ѝ вратата изстърга отново, освобождаваща нов клиент. Алтея сепнато се обърна. Заради мрачината ѝ трябваше около секунда, за да го разпознае.

— Брашън — поздрави тя.

— Алтея — уморено отвърна морякът. И неохотно додаде: — Добре ли си?

За момент тя остана загледана с него.

— Искам да се върна при Вивачия. — Импулсивното ѝ признание бе придружено от осъзнаването, че тя трябва да стори това веднага. — Искам да я посетя. Трябва да говоря с нея, да ѝ обясня защо си тръгнах днес.

— Утре — посъветва Брашън. — Когато си отспала и изтрезняла. Нима искаш тя да те види в подобно състояние?

Подир това той хитро добави:

— Тя не би одобрила. Също както баща ти не би одобрил.

— Не, Вивачия ще ме разбере. Двете с нея се познаваме. Тя би разбрала всичко, сторено от мен.

— В такъв случай тя ще прояви разбиране, ако отложиш обяснението си до сутринта, чиста и на свежа глава — с уморен глас изтъкна Брашън. Подир миг мълчание той протегна ръка. — Ела, ще те заведа до дома ти.

Глава осма Среднощни разговори

Майка ѝ рухна още след прекрачването на прага: нозете ѝ просто се подкосиха. Кайл остана да поклаща глава, затова Кефрия сама се нагърби да отведе майка си да си легне. Спалнята, която Роника тъй дълго бе споделяла със съпруга си и в последните месеци се бе превърнала в стая на задаваща се смърт, не беше подходяща; стопанката на дома бе прекарвала нощите си на неудобен одър. Затова Кефрия нареди на Рейч да приготви една от гостните стаи. Тя остана с майка си докато слугинята не се появи отново, за да я отведе. Подир това Кефрия отиде да нагледа Силдин. Той плачеше — бе искал да види майка си, а Малта му бе казала, че майка им е прекалено заета, за да се занимава с ревльовци. Сестра му го бе оставила да седи на леглото си, без дори да повика някоя от слугините да се погрижи за него. За миг Кефрия се разгневи, преди да си припомни, че самата Малта е все още почти дете. Не можеше да се очаква от една дванадесетгодишна да се грижи за седемгодишния си брат след подобен ден.

Затова тя успокои момчето, помогна му да се преоблече и остана край него, докато очите му не започнаха да се затварят. Когато тя най-после получи възможността да се оттегли в собствената си спалня, Кефрия бе сигурна, че всички останали вече спят дълбоко.

Трептящата светлина на свещта изпълваше коридора с движещи се сенки, които приличаха на призраци. Дали анмата на баща ѝ не бе останала под покрива, под който се бе мъчила толкова много? По гърба ѝ полазиха тръпки, накарали косъмчетата върху тила ѝ да настръхнат.

Още в следващия момент тя се укори. Анмата на баща ѝ вече се намираше в кораба. А дори и ако духът му обитаваше дома, собственият ѝ баща не би ѝ мислил злото. И все пак тя се радваше, когато тихо влезе в спалнята си. Кайл вече си беше легнал, затова Кефрия угаси свещта и се съблече в тъмното, хвърляйки дрехите си право на пода. Приготвената нощница тя откри пипнешком и приветства хладината на плата. Подир това — най-сетне — я очакваше хладината на леглото. Жената отмести одеялото и чаршафа и се намести до съпруга си.

Кайл я приветства с прегръдка. Излизаше, че той не е заспал, а просто я чака в леглото.

Макар че денят бе протекъл невъзможно дълъг, въпреки умората и тъгата, това я зарадва. Струваше ѝ се, че допирът на Кайл разсича веригите на болка, стягали я в продължение на дни.

Известно време той я държа прегърната, милваше я по косата и разтриваше врата ѝ, докато тя не се отпусна. Тогава Кайл я взе, внимателно и нежно, без думи, на фона на лунна светлина, разливаща се през прозорците. Луната на лятната нощ бе достатъчно ярка, за да изтръгне почти обичайния цвят от всичко, до което се допреше: кремавите завивки, белезникавата коса на съпруга ѝ, оттенъците на златистата му кожа в различна степен на загар. И след това, когато тя се притисна към него, отпуснала глава върху рамото му, двамата бяха продължили да мълчат. Кефрия остана заслушана в туптенето на сърцето му и повдигането на гръдта. И се радваше на близостта му.

Това я накара да се почувства отвратително — да се наслаждава по такъв себичен начин още в първата нощ след смъртта на баща си. Не само простото наслаждение ѝ се струваше престъпно, а и самият факт, че все още е останала жива. Тя не се отдръпна, а се притисна още по-плътно. Една гореща сълза се плъзна по бузата ѝ и се стече върху рамото му. Кайл повдигна ръка към капката и към лицето на съпругата си.

— Недей — тихо ѝ каза той. — Днес имаше достатъчно скръб и сълзи. Сега не мисли за това. Това легло е само за нас.

Кефрия успя да прогони буцата, настанила се в гърлото ѝ.

— Да. Само че едва сега осъзнах напълно какво е изгубила майка ми. Всичко това…

Свободната ѝ ръка се плъзна от рамото до бедрото, преди съпругът ѝ да я вземе и да я повдигне към лицето си, за да я целуне.

— Зная. Аз също си мислех за това. Чудех се дали ще дойде момент, в който ти ще останеш сама. И какво би правила тогава…

— Дори недей да споменаваш подобно нещо! — умолително настоя Кефрия, обви брадичката му с длан и обърна лицето му към себе си. — Все още не съм сигурна, че постъпихме правилно — неочаквано заговори тя с друг тон. — Зная, че сме го обсъждали и преди, че то е за доброто на всички ни. Но как изглеждаше тя, когато поставих ръката си върху елемента… и как просто си отиде… Никога не бих повярвала, че Алтея е способна на подобно нещо. Мислех, че тя го обича повече, за да напусне погребението му по такъв начин.

Кайл се замисли.

— Аз също не бях го очаквал. Смятах, че ако не баща си, тя ще обича поне кораба. Очаквах истинско сражение. Бях изненадан и зарадван, че тя отстъпи толкова лесно. Сигурен бях, че цялата церемония ще бъде насечена от сцените ѝ. Поне тя ни спести това. Но се притеснявам за нея. След смъртта на баща си едно момиче трябва да си остане у дома, а не да броди из пристанище като Бингтаун.

Той помълча. Следващите му думи звучаха почти предпазливо.

— Знаеш, че не мога да ѝ позволя да ѝ се размине. Тя трябва да бъде смъмрена; нужна ѝ е насоката на твърда ръка, преди да е пропаднала окончателно.

— Татко винаги казваше, че Алтея се справя най-добре при малка намеса — каза Кефрия. — Че трябва да ѝ се оставя възможност да греши, защото това бил единственият начин тя да се поучи от грешките си.

Съпругът ѝ изпръхтя презрително.

— Моите извинения, любима, но това ми звучи като оправдание за липсата на сериозна намеса. Тя просто е разглезена. И това веднага ѝ личи. Тя приема, че винаги ще бъде нейното, и не е свикнала да се замисля за останалите. Но пак не е късно. Не можеш да си представиш колко ме изненада това разкритие. Изобщо не бях подозирал, че тя ще се подчини на избухването ми и действително ще прекара в каютата остатъка от пътуването. Тогава се бях разгневил и просто ѝ казах това, за да я прогоня, преди наистина да избухна. Но тя ми се подчини. И мисля, че е използвала това време, за да размисли. Ти сама я видя как слезе на сушата: мълчалива и покаяна, облечена като дама. Или поне според най-близките си до дама представи.

За момент Кайл замълча и поклати глава, разместил къдрици върху възглавницата.

— Бях удивен. Непрекъснато очаквах тя да поднови спора. И тогава осъзнах, че тя е искала точно това от самото начало: някой да сложи край; някой, който най-сетне да се заеме с нея и да я накара да се държи по подобаващия начин. Мисля си, че през цялото това време тя просто е изпитвала границите на околното търпение, без някой да спусне котвата ѝ. — Той прочисти гърло. — Изпитвах дълбоко уважение към баща ти, знаеш това. Но ще ти кажа, че станеше ли дума за Алтея, той беше напълно сляп. Той никога не ѝ забраняваше неща, никога не налагаше категорични граници. И когато аз най-сетне сторих това, разликата бе смайваща. Естествено, когато тя слезе от кораба и аз вече не бях начело, тя отново се върна към познатото.

Кайл сви рамене. Известно време съпрузите мълчаха, и двамата замислени над чудатостите на Алтея.

Мъжът въздъхна тежко.

— Преди смятах, че тя е безнадеждна. Че само ще донася мъка на нас и на себе си. Но днес, когато тя ни видя обединени около най-доброто за семейството, тя не ни се опълчи в действителност. Дълбоко в себе си тя разбира правотата ни. Корабът трябва да служи за благото на рода. Ти си най-голямата: твое право е да наследиш богатството на семейството. Освен това ти имаш деца, за които трябва да се грижиш. За кого трябва да се грижи Алтея? Само за себе си. Покрай нас нищо няма да ѝ липсва: нито храна, нито дрехи, нито стряха. Но ако корабът останеше за нея, тя щеше да отплава веднага, без да се замисля за близките си. И най-вероятно щеше да сложи онзи нехранимайко Брашън за капитан.

Той леко се раздвижи, за да прегърне съпругата си и да я притисне към себе си.

— Затова, Кефрия, не мисля че имаш основания да се съмняваш в правотата на стореното от нас. Ние ще се грижим добре за Алтея; ще помогнем на майка ти да се отърве от дълговете. Можеш ли с пълна увереност да заявиш, че сестра ти би се замисляла за майка ви? За нас и децата ни изобщо да не говорим. Мисля, че в крайна сметка дори баща ти осъзна, че е най-разумно да предаде Вивачия на теб, колкото и мъчително да се оказа това за чувствата на малката му глезанка.

Кефрия въздъхна и също го прегърна. Всичко, казано от Кайл, звучеше разумно. Това бе една от причините тя да се омъжи за него: способността му да премисля всичко тъй спокойно и логично я караше да се чувства спокойна. Това бе нещо, в което тя бе сигурна от самото начало — че не би могла да живее до импулсивен и непредсказуем човек като баща си. Кефрия бе получила възможност да види нещата, които този му характер бе причинил на майка ѝ, състарявайки я преждевременно. Останалите Търговски матрони живееха спокойно, отдадени на грижи за градините и внуците си, а Роника всеки ден бе трябвало да се справя с мъжки тревоги и задължения. И това далеч не се изчерпваше с търговските дела. Много често на майка ѝ се налагаше да се отбива до някой от парцелите, за да се увери лично в истинността на надзирателските доклади.

Откакто се помнеше, Кефрия ненавиждаше беритбата на маф. Като малка този период за нея бе означавал, че подир събуждането си няма да завари майка си у дома и че ако има късмет, може да се надява да я види за около час преди лягане. А по-късно Роника бе започнала да взема голямата си дъщеря със себе си сред задушните плантации, сред редиците бодливи тъмнозелени храсти, натежали от зърна. Там Кефрия бе принуждавана да се запознава с разновидностите на различните сортове, най-заплашителните вредители и начините за отстраняване и лекуване на заразените храсти (първите трябваше да се изгарят веднага, а вторите: да се пръскат със силна отвара от листа и конска тор). Кефрия бе ненавиждала всичко това. И веднага щом бе станала достатъчно голяма, за да полага грижи за косата и кожата си, тя категорично бе отказала да взема участие в тези полски мъчения. В същата година тя беше взела решение, че никога няма да се омъжи за човек, който е склонен да изчезва в морето и да я оставя да се грижи за дела, които са негова отговорност. Тя щеше да си намери съпруг, който да изпълнява ролята на мъж, да се грижи за нея и да не допуска неволите и тревогите отвъд прага на дома им.

— И аз взех, та се омъжих за моряк — гласно довърши мислите си тя. Топлотата в гласа ѝ превръщаше думите в комплимент.

Започнал да се унася, Кайл изсумтя неразбиращо. Кефрия се загледа в смуглата си ръка, отпусната върху бялата му гръд.

— Просто ми се иска да не пътуваше толкова — тихо каза тя. — Сега ти си мъжът в семейството. И когато те няма…

— Зная. — Сега той отново звучеше сериозно, отново разсънен. — Аз също съм мислил за това. Защо според теб настоях да взема Уинтроу със себе си? Крайно време е той да заеме полагащото му се място в семейството.

— Но той се подготвя за свещеник — с известно задавяне възрази Кефрия. За нея беше много трудно да спори със съпруга си, но в тази област той винаги бе отстъпвал пред нея. Трудно ѝ беше да осмисли, че той може да си промени мнението по такъв начин.

— Ти още от самото начало знаеше за неодобрението ми към тези глупости — отвърна той, сякаш прочел мислите ѝ. — Да предадем първородния си син в служба на Са… Някое заможно джамаилско семейство лесно може да си го позволи. За тях това цели да покаже, че богатството им е достатъчно голямо, за да не се нуждае от работата на най-голям син. С нас нещата не стоят така, мила. Въпреки това аз се опитах да ти доставя удоволствие, защото знаех колко много означава това за теб. Затова изпратихме момчето в манастир. И ако баща ти беше останал жив още няколко години, Уинтроу щеше да си остане там. Но ето, че нещата се развиха по друг начин. Силдин е прекалено малък, за да плава. Истината е, че на нас Уинтроу е далеч по-нужен, отколкото на някакви си жреци от манастир в Джамаилия. Ти винаги си казвала, че Са дарява. Погледни на нещата така: преди тринадесет години той ни дари със син. И сега ние имаме нужда от сина си.

— Но ние вече го врекохме — настояваше Кефрия, измъчвана от известна агония. За нея действително бе означавало много, че Уинтроу ще стане жрец на Са. Далеч не всички предложени момчета биваха приемани. Някои от тях се оказваха обратно при родителите си, придружени от учтиво писмо, в което съответният манастир благодареше и обясняваше, че синът не бил напълно подходящ за свещеник. С Уинтроу това не се бе случило. Напротив, жреците го бяха приветствали още от самото начало. Много бързо момчето бе получило кафявата роба на послушник и от затънтената обител в Кал бе преместено в самия Келпитонски манастир. Жреците рядко изпращаха доклади, но пристигналите преливаха от похвали. Кефрия ги пазеше и до днес, пристегнати с позлатените им панделки, в единия ъгъл на сандъка с дрехите си.

— Ти го врече — изтъкна Кайл. — А не аз. Сега ме извини, ставам за малко.

Той се освободи от прегръдката ѝ и отдръпна завивката, за да се надигне. Под лунната светлина тялото му изглеждаше като оформено от слонова кост.

— Къде отиваш? — тихо попита Кефрия. Тя знаеше, че думите ѝ са го раздразнили. Но никога преди съпругът ѝ не бе ставал по подобен начин.

Кайл я познаваше добре. Усетил тревогата ѝ, той я помилва по лицето.

— Сега ще се върна. Ще отида до стаята на Алтея, за да проверя дали се е върнала. — Той поклати глава. — Глупостта ѝ ме удивлява. Само се надявам, че тази нощ не се е изложила — след няколко чашки е способна на почти всичко. А скандалите са последното нещо, от което се нуждаем в момента. Семейството ни трябва да изглежда единно и сигурно, особено сега. И най-малката глупост, изтърсена от Алтея, може да паникьоса кредиторите ни и да ги накара да се нахвърлят отгоре ни, за да получат поне малко. Но достатъчно тревоги за тази нощ. Опитай се да поспиш, аз ще се върна скоро.

За един проточил се момент Брашън се опасяваше, че тя ще отхвърли предложението му. Алтея леко се поклащаше, загледана в него. Той равнодушно отвръщаше на погледа ѝ. В името на Са, ама че гледка! Косата ѝ се бе разпуснала, увиснала на кичури по челото и раменете. Сълзи и мръсотия браздяха лицето ѝ. Само роклята ѝ придаваше вида на жена от заможно семейство — или по-скоро вида на нещо, изхвърлено на боклука от заможно семейство. В момента Алтея приличаше на пристанищна проститутка, а не на дъщеря на едно от най-значимите Търговски семейства в Бингтаун. Ако тя тръгнеше да се прибира сама, в нощния пазар можеше да я сполети всичко.

Но в следващия миг тя въздъхна шумно.

— Добре — каза Алтея. С нова шумна въздишка тя го хвана под ръка и тежко се облегна на него. Това даде възможност на Брашън да одобри решението си да остави багажа си на съхранение. Пивничарят, комуто той бе поверил торбата си, го познаваше добре, а Брашън бе подкрепил доверието си с няколко дребни монети.

В този момент не му се искаше да мисли за парите, които бе прахосал в преследването ѝ от кръчма в кръчма. Определено по-голяма сума от очакваното, но пак по-малко от онова, което Брашън бе очаквал да похарчи за собствени забавления. Той бе почти трезвен. И със сигурност можеше да заяви, че това е най-потискащата нощ след някое от пристиганията му. Поне противната част беше към края си. Щом придружеше Алтея до дома ѝ, оставащите до изгрева часове морякът щеше да оползотвори в заслужен сън.

Той огледа улицата. Тя бе осветена зле, с поставени на голямо разстояние една от друга факли, и по това време почти пуста. Онези, все още способни да пият, се намираха в пивниците, а всички останали щяха да дремят някъде. Но пак щяха да се навъртат бандити, които да се надяват да докопат останалите неизпити пари на някой моряк. Брашън щеше да стори добре да внимава, особено придружаван от Алтея.

— Насам — каза той и я поведе с бързи крачки, само че девойката се препъна почти веднага. — Толкова ли си пияна? — раздразнено попита Брашън, преди да се е осъзнал.

— Да — призна тя с изхълцване. И спря рязко, карайки спътника си да очаква повръщане. Но нищо такова не последва: вместо това Алтея рязко свали обувките си с висок ток. — И тези проклетии не помагат.

Обувките се оказаха хвърлени към другия край на улицата. Алтея се изправи и отново го хвана за ръката:

— Да вървим.

Брашън трябваше да признае, че боса тя напредваше значително по-добре. Тази си мисъл той придружи с широка усмивка. Дори след всички тези години на самостоятелност, той не бе успял да се отърси от навиците на семейство Трел: за момент се бе ужасил от перспективата една дъщеря на Търговец да крачи боса сред града. Но пък предвид състоянието ѝ това далеч нямаше да бъде първото, което евентуалният минувач щеше да забележи. А и бившият помощник-капитан нямаше намерение да я развежда из пазара; той подбираше по-пустите улички и се надяваше, че никой няма да ги разпознае в тъмното. Поне това се полагаше на паметта на Ефрън Вестрит.

Но на един кръстопът тя го задърпа за ръкава в опит да го насочи към ярките улички на нощния пазар.

— Гладна съм — оповести Алтея. Гласът ѝ, изненадан и раздразнен, съумяваше да обвини Брашън за този факт.

— Много съжалявам за тебе. Нямам пари — нахално излъга той и се опита да я повлече отново.

Алтея подозрително се взря в него.

— Изпил си заплатата си толкова бързо? Винаги съм знаела, че си пиянде, но не подозирах да е в такава степен.

— Пръснах парите по курви — раздразнено разшири лъжата той.

Младата жена се вгледа в него.

— Не съм изненадана — потвърди тя за себе си и поклати глава. — Има ли нещо, което не би направил, Брашън Трел?

— Да, малко са тези неща — студено се съгласи морякът, решен да сложи край на разговора. За втори път той я дръпна за ръката, но и сега тя не помръдна.

— На много места хората ме познават. Ела, ще взема нещо и за теб.

За по-малко от секунда тя бе преминала от укор към увещание.

Брашън реши да говори открито:

— Алтея, ти си пияна и изглеждаш отвратително. Никой не бива да те вижда в подобен вид. Отиваш си право у дома.

Тя престана да се опъва и му позволи да я поведе по полумрачната улица. Тази част на града бе изпълнена с по-дребни дюкяни, по-малко официални, главно заради високите наеми на нощния пазар. Мътната светлина на фенери показваше онези от магазинчетата, които още работеха: татуировчици, магазини за благовония и наркотици, а също и места, които се грижеха за по-необичайните желания на плътта. Брашън се радваше, че тази нощ търговията е слаба.

И точно когато той бе решил, че с нощните изпитания е свършено, Алтея си пое накъсан дъх. Морякът осъзна, че тя е започнала да ридае безшумно.

— Какво има? — уморено попита той.

— Баща ми е мъртъв; никой друг вече няма да се гордее с мен. — Тя поклати глава и обърса очи с ръкав. — За него имаха значение делата ми. Всички останали се интересуват само как изглеждам и какво мислят хората за мен.

— Пила си прекалено много — каза Брашън тихо. Той бе възнамерявал да я утеши, да загатне, че тези ѝ тревоги са плод на алкохола. Но излизаше, че той отправя пореден укор.

Алтея сведе глава и не каза нищо, затова морякът не разясни. Определено не му се удаваше да я накара да се почувства по-добре, а в интерес на истината той не бе сигурен, че това е негово задължение. Семейството ѝ я бе отхвърлило. А нима тя бе забравила за неговата собствена орис? Само преди няколко седмици Алтея бе изтъкнала този факт в лицето му. С какво основание тя очакваше съчувствие сега?

Изминаха няколко минути, преди тя да заговори отново.

— Брашън — неочаквано се обади Алтея. Със сериозен глас. — Аз ще си върна кораба.

Той изсумтя неопределено. Нямаше смисъл да ѝ казва, че той не смята това за вероятно.

— Не ме ли чу какво казах? — продължи тя.

— Чух.

— И няма ли да кажеш нещо?

Спътникът ѝ се засмя горчиво.

— Когато си върнеш кораба, очаквам да ме назначиш за свой заместник.

— Дадено — величествено заяви девойката.

Брашън издиша шумно през ноздри.

— Ако знаех, че ще бъде толкова лесно, щях да поискам капитанския пост.

— Капитан ще бъда аз. Но ти ще бъдеш помощник-капитан. Вивачия те харесва. Под мое ръководство на борда ѝ ще има само хора, които ние с нея харесваме.

— Благодаря ти — с известно объркване каза Брашън. Той никога не бе смятал, че Алтея го харесва. По някакъв странен начин това го разчувства. Излизаше, че дъщерята на капитана все пак е смогвала да го оцени.

— Моля? — завалено попита тя.

— Нищо.

Двамата бяха достигнали улицата на търговците от Дъждовната река. Тукашните витрини бяха по-украсени, почти изцяло затворени. Екзотичните и скъпи продукти, които се предлагаха тук, бяха предназначени само за най-заможните, а не за дивата младеж, изграждаща основната клиентела на нощния пазар. Високите стъклени прозорци оставаха покрити, а недалеч от тях небрежно стояха охранители с тежко въоръжение. Не един и двама от пазачите хвърлиха подозрителни погледи към чудатата двойка.

Стоките зад стъклените прегради излъчваха магията на Дъждовните земи. Това даваше основание на Брашън да смята, че тази улица се отличава с привличащо и същевременно плашещо усещане. При всяко преминаване през нея той настръхваше, а удивление стягаше гърлото му. Дори и сега, през нощта, когато тайнствените стоки от крайречните земи оставаха скрити, излъчването на магията им се просмукваше в мрака и го изпълваше със студено сребристо сияние. Интересно дали Алтея усещаше същото? Той едва не се обърна към нея, за да я попита. Само че въпросът му се струваше прекалено сериозен и заедно с това твърде дребнав, за да заслужава задаване.

В проточилото се между двамата мълчание допирът на Алтея се превърна в смущаващ. Именно заради нуждата да отнесе вниманието си от това Брашън заговори.

— Янтар се справя добре — отбеляза той и кимна към въпросния магазин, край който тъкмо минаваха. Самата Янтар седеше край прозореца, остъклен с иканско стъкло, прозрачно като вода и обгърнато в позлатени резбовани рамки. Това великолепие караше жената зад прозореца да изглежда като част от картина. Тя се бе отпуснала в стол от бяла ракита, в дълга кафява рокля, която целеше по-скоро да скрива тялото ѝ. Витрината на нейния магазин не беше защитена по никакъв начин; нямаше и пазачи. Може би тя разчиташе на присъствието си да пропъжда евентуални крадци. Самотна лоена лампа светеше край нея. Под жълтеникавия ѝ блясък цветът на роклята подчертаваше златистия оттенък на кожата ѝ. Под ръба на полата ѝ надничаха боси крака. Тя наблюдаваше улицата с немигащия поглед на котка.

Алтея спря, привлечена от този поглед. При това тя леко залитна и несъзнателно обви ръка около раменете на Брашън, за да се задържи.

— Какво продава тя? — гласно се зачуди девойката. Брашън сви устни, уверен, че жената ги е чула. Във всеки случай изражението на Янтар не се промени. И погледът ѝ продължаваше безстрастно да обгръща опърпаното момиче на улицата.

Алтея стисна очи за момент, а после ги отвори широко. Може би очакваше да завари различна гледка.

— Тя изглежда като издялана от дърво. Златен клен.

Тези ѝ думи извлякоха реакция: Брашън видя устните да трепват в лека усмивка. Но тогава Алтея тъжно додаде:

— Тя ми напомня на кораба ми. На прекрасната Вивачия, жива на фона на магическо дърво.

Лицето на Янтар неочаквано се изкриви в изключително неудоволствие. Без да осъзнава причината, поради която това отвращение така го е смутило, Брашън задърпа Алтея за ръката и отново я поведе по улицата.

При следващата пресечка той забави ход. По това време Алтея бе започнала да накуцва; морякът със закъснение си припомни грубите дъски, покриващи тротоарите.

Самата девойка не спомена нищо за несгодите си, а отново попита:

— Какво продава тя? Тя не е от Търговците, които обменят стоки с Дъждовната река: това е възможно само за родовете, притежаващи живи кораби. Коя е тази Янтар и защо има магазин на Дъждовната улица?

Брашън сви рамене.

— Тя е нова, пристигна преди около две години. В началото имаше малко магазинче край Бодкинсовия площад. Там продаваше дървени мъниста. Много хора купуваха за децата си, да ги нанизват. Миналата година тя се премести в този магазин, за да започне да продава украшения. Бижута, но пак от дърво.

— Дървени украшения? — Алтея се навъси. Тя започваше да звучи по обичайния си начин и Брашън предположи, че разходката сред нощната прохлада прояснява съзнанието ѝ. Още по-добре. Може би спътничката му щеше да се погрижи поне отчасти за външния си вид, преди да се прибере у дома си.

— И аз реагирах така в началото. Но не бях подозирал, че един занаятчия може да обработва дървото по подобен начин. Дори чворовете не представляват проблем за нея. От всяко парче тя може да изработи лице, животно или цвете. Понякога тя инкрустира творбите си. И нещата не опират само до способността ѝ. Тя умее по необичаен начин да подбира подходящите материали.

— А тя работи ли с магическо дърво? — дръзко попита Алтея.

Брашън възкликна отвратено.

— Тя може да е нова тук, но познава обичаите ни достатъчно добре, за да знае, че никой не би търпял подобно нещо. Не, Янтар използва обикновени материали. Череша, дъб и прочие, все различни цветове и текстури…

— Колкото и да се говори, в Бингтаун има много места, където човек може да получи нещо от магическо дърво, стига да си плати — мрачно отбеляза Алтея и се почеса по корема. — Мръсна работа, но ако човек е склонен да си плати…

Неочаквано посърналият ѝ тон сепна Брашън. Бившият помощник-капитан направи опит да разведри разговора:

— Нали точно това се говори за Бингтаун? Че всичко, което човек е в състояние да си представи, тук може да бъде намерено?

Девойката се подсмихна кисело.

— Нима не си чувал целия израз? Как никой не можел да си представи истинско щастие, затова щастие не се продавало тук.

Тази ѝ мрачина го остави безмълвен. Възвърналото се мълчание изглеждаше подобаващо с настъпващата студенина. И нощта като да стана по-тъмна: двамата бяха напуснали пазарната част на града и навлизаха сред жилищната част. Тук уличните фенери бяха разположени още по-нарядко и встрани от улиците. Настилката бе от чакъл, който несъмнено не се отразяваше добре на босите стъпала на Алтея. Въпреки това Брашън не изрази съчувствието си гласно.

В мрачната тишина мъката по изгубения капитан го връхлетя. На няколко пъти той трябваше да премигва рязко, за да прогони сълзите си. Мъртъв. Капитан Вестрит бе мъртъв, отнасяйки със себе си и Брашъновия шанс за нов живот. Той трябваше да се е възползвал по-добре от предимствата, които Търговецът му бе предоставял. Голяма грешка бе да очаква, че ръката, протегната от капитана, винаги ще предлага помощта си. И сега му се налагаше сам да си създава шанс.

Той погледна към девойката, която все още зависеше от водачеството му. На нея също предстоеше да поеме сама по свой път. Или това, или да се примири със съдбата, която роднините ѝ бяха предначертали за нея. Брашън подозираше, че те ще намерят някой по-млад Търговски син, склонен да я вземе за своя съпруга въпреки нетрадиционната ѝ репутация. Може би собственият му брат. Керуин далеч не можеше да се мери с упоритостта на Алтея, разбира се, но пък богатството на рода Трел щеше отлично да се съчетае с имотите на семейство Вестрит. Във всеки случай би било интересно да се гледа сблъскването между нейното свободомислие и скованите традиции на Керуин. На кого ли от двамата би трябвало човек да съчувства повече, с усмивка се зачуди той.

Брашън бе посещавал дома на семейство Вестрит и преди, но никога посред нощ. По тъмно преходът му се стори много по-дълъг. Дори шумотевицата на нощния пазар затихна зад тях.

На няколко пъти те прекосяваха цъфтящи нощем храсти. Някакво подобие на неземно спокойствие обзе Брашън. Днешният ден бе сложил край на толкова много неща. Той отново се оказваше сам, осъден да разчита единствено на себе си. Утрешният ден не носеше никакви задължения и очаквания. Нямаше да му се налага да наглежда екипажа или да се занимава с разтоварването на кораба. Единственият му дълг бе насочен към него самия. Нима това бе лошо?

Имението на Вестрит се намираше далеч от пътя. Тамошните градини приютяваха насекоми и жаби, всички склонни да придават звук на лятната нощ. Единствено проскърцването на стъпките му се прибавяше към това стържене.

Пред белия праг, пред познатата врата Брашън отново се оказа връхлетян от мъка. Този праг понякога той бе прекрачвал, отведен тук по работа. Сегашното му посещение несъмнено бе последно. Никога повече нямаше да се изправя пред тази врата.

Едва след миг той забеляза, че Алтея не е пуснала ръката му. Тук, освободена от тесните улички и засенчващи сгради, лунната светлина свободно падаше върху девойката. Босите ѝ крака бяха мръсни, роклята се влачеше. Косата ѝ отново се беше развързала, поне отчасти.

Неочаквано тя го пусна, изправи се и въздъхна тежко.

— Благодаря ти, че ме придружи до дома.

Тези ѝ думи бяха изречени със спокоен и формален тон, по-подходящ за съпровождане след някой фестивал.

— Няма за какво — тихо отвърна Брашън. Казаното от нея бе пробудило някогашното галантно момче, защото той ѝ се поклони дълбоко. И едва не повдигна дланта ѝ към устните си: спря го видът на захабените му обувки и раздраните крачоли на памучните панталони. — Ще се оправиш, нали?

Това бе само отчасти въпрос.

— Предполагам.

Тя пристъпи към вратата и отпусна ръка върху дръжката. Но вратата рязко се отдръпна сама.

Кайл изникна на прага. Той беше по нощна риза, бос, а белезникавата му коса рошавееше, само че разгневеният му вид не позволяваше присмех.

— Какво става тук? — остро попита той. Думите бяха изречени тихо, но отсечени по начин, придал им силата на рев. Брашън неволно се напрегна пред неотдавнашния си капитан. Алтея се сепна за миг, преди да се овладее.

— Това не те засяга — каза тя и направи опит да мине край него.

Кайл я стисна над лакътя и я извъртя към себе си.

— Върви по дяволите! — изкрещя Алтея, без да прави никакъв опит да пази тишина. — Махни си ръцете от мен.

Кайл не обърна внимание на думите ѝ и я разтърси.

— Случващото се с това семейство е моя работа! — процеди той. — Доброто му име ме засяга, както би трябвало да засяга и теб. Погледни се. Прибираш се боса, окъсана и вмирисана като пияна курва, повлякла след себе си мърляч… Затова ли го доведе в дома си? Как си могла? Още не е изминал и ден след смъртта на баща ти, а ти ни посрамваш по такъв начин?

Заради обвиненията му Алтея бе настръхнала като звяр. Тя впи нокти в сграбчилата я ръка.

— Нищо не съм направила! — изкрещя тя. Погълнатият по-рано алкохол отново личеше в гласа ѝ. — Не съм правила нищо, от което да ме е срам! Ти си този, който трябва да се срамува! Ти, крадецо! Ти открадна кораба ми! Открадна моя кораб!

Брашън стоеше втрещен. Това беше последното нещо, в което той искаше да се забърква. Каквото и да стореше той, все щеше да се намери някой, който да сметне постъпката му за погрешна. Но най-лошо бе да стои и да не прави нищо. Е, щом щяха да го винят, поне да е основателно.

— Капитане. Кайл. Пусни я. Тя не е сторила нищо сериозно. Предвид онова, което тя преживя днес, това може да се очаква. Казах да я пуснеш, човече, не виждаш ли, че ѝ причиняваш болка!

Брашън не бе помръднал, по никакъв начин не бе показал, че възнамерява да нападне, но Кайл рязко тласна Алтея встрани и пристъпи към моряка.

— Ти може и да си очаквал подобно нещо, но не и ние.

Зад него в коридора изникна светлина; женски глас попита нещо. Кайл понечи да сграбчи ризата на бившия си моряк, но Брашън не му позволи. Зад него Алтея се изправяше на крака. Тя плачеше, стиснала рамката на вратата. Лицето ѝ оставаше скрито зад увисналите в пълно отчаяние коси.

— Ти си я очаквал да се напие, нали, мизернико? И си тръгнал да душиш подире ѝ. Мислиш, че не съм те виждал как я гледаше на кораба? Нямаше търпение баща ѝ да умре, та да се впуснеш?

Брашън продължаваше да отстъпва. В чисто физическо отношение той нямаше основание да се страхува от малко по-едрия капитан, само че преимуществата на Кайл не се изчерпваха с юмруците му: капитанът притежаваше предимствата на Търговски род. Той можеше да убие Брашън без никакви последици и дори въпроси. Затова бившият моряк се убеди, че отстъпва не от страхливост, а заради предвидливост, повдигнал ръце:

— Нищо подобно. Просто я придружих до дома, това е.

Кайл замахна. Брашън с лекота избегна удара. Тази атака бе достатъчна, за да предостави преценка. Капитан Хейвън беше тромав и не умееше да задържа равновесието си. Макар и по-дребен, Брашън с лекота можеше да го надвие.

Женски глас, долетял откъм вратата, прекъсна размишленията му.

— Кайл! Брашън!

Въпреки възрастта и мъката, напоили гласа ѝ — а може би точно заради тях — Роника Вестрит звучеше като майка, укоряваща две немирни деца.

— Престанете веднага! — Старицата, сплела косата си за през нощта, стоеше вкопчена в рамката на вратата. — Някой незабавно да ми каже какво става тук.

— Този противен нерез… — поде Кайл, но се оказа прекъснат от спокойния глас на Алтея. Макар и дрезгавеещ от риданията, той оставаше овладян:

— Бях разстроена и пих прекалено много. В една пивница се натъкнах на Брашън Трел и той настоя да ме изпрати до дома. Това е всичко, което се случи и щеше да се случи, ако Кайл не беше изхвърчал и не беше започнал да обижда.

Младата жена неочаквано повдигна глава и предизвикателно се вторачи в Кайл.

— Истина е — додаде Брашън. А в същия момент новият капитан изтъкваше вида на своята балдъза.

Брашън не можеше да прецени на кого повярва Роника Вестрит. Част от студенината, с която тя бе известна, пролича в тона на следващите ѝ думи.

— Кайл, Алтея, вървете да си лягате. Брашън, ти си върви вкъщи. Прекалено съм изморена и измъчена, за да се занимавам с това сега. — Когато Кайл понечи да спори, тя додаде с известна отстъпчивост: — Утрото наближава, Кайл. Ако събудим слугите, скоро целият град ще научи за това. Не се съмнявам, че неколцина от тях вече слухтят. Да сложим край на всичко това. Семейните дела трябва да остана в семейния кръг. Така казваше Ефрън. Лека нощ, младежо — обърна се тя към Брашън. Той с готовност се отдалечи, без да се сбогува.

Но звукът от затварянето на тежката врата поставяше край на един период от живота му.

Морякът се отправи обратно към пристанището. Слизането му бе придружено от първите подвиквания на разбуждащи се птици. Той се загледа на изток, към хоризонта, едва започнал да порозовява, и неочаквано се почувства страшно уморен. За момент Брашън си представи койката, чакаща го на борда на Вивачия, преди да си припомни, че никакво легло не го очаква никъде. Затова той се замисли над вероятността да си наеме стая в някоя от странноприемниците, стая с меко легло, чисти юргани и топла вода за миене. Горчива усмивка съпроводи тези му размишления: подобен лукс бързо щеше да стопи парите му. Може би следващата нощ, когато щеше да се възползва подобаващо от подобно ложе. Сега нямаше смисъл да плаща за легло тъй близо до изгрев.

Навикът го изведе на пристанището. Там Брашън поклати глава и се отправи към скалистите брегове, където най-бедните моряци оставяха лодките си. Парагон щеше да го приюти за през деня и да се радва на компанията му. Някъде по обед, отспал, морякът щеше да се отбие да вземе торбата си и да започне да си търси работа и квартира. Но за момента просто му се искаше да отпочине няколко часа, далеч от Вестрити и Хейвъни.

Молкин се закова на място. Челюстите му започнаха да се раздвижват, за да опитат новата атмосфера. Змиите предпазливо се настаниха в меката кал, благодарни за отдиха от неспирния напредък.

С близко до привързаност чувство Шривър наблюдаваше как Молкин изпитва вкуса на това Обилие. Гривата на водача стоеше настръхнала, отчасти в предизвикателство, отчасти в колебание. Няколко от змиите започваха да се изнервят, както личеше от неспокойните им извивания.

— Никой не отправя предизвикателство към него — отбеляза Сесурея. — Той се бори с мехурчетата.

— Не — тихо възрази Шривър. — Спомени. Той се бори да ги овладее. Казвал ми е и преди. Те проблясват в съзнанието му като пасаж мойви и замайват окото му с числеността си. Мъдър рибар, той трябва да се съсредоточи и хвърли сред тях, уверен, че когато челюстите му се затворят, те ще са обгърнали нещо.

— Да, пясък — промърмори Сесурея.

Шривър настръхна насреща му. Той бавно се извърна към опашката си в привидна грижа. От своя страна Шривър се изпъна и започна да почиства люспите си, за да покаже, че не се страхува от него.

— Червеите — привидно на себе си каза тя — винаги се задоволяват с неизменяща се гледка.

Шривър знаеше, че останалите започват да изпитват съмнение към водителството на Молкин. Но не и тя. Истина беше, че в последно време мислите му изглеждаха още по-хаотични от обичайното. И също така бе истина, че той ревеше по странен начин в съня си по време на кратките почивки, които разрешаваше, и че със себе си разговаряше по-често отколкото със своите следовници.

Ала точно тези неща, които смущаваха останалите, придаваха увереност на Шривър, че водачът им ги води по правилния път. Колкото по̀ на север отиваше купът им, толкова по-уверена се чувстваше тя в мислите си, че Молкин действително е един от носителите на някогашните спомени.

Тя отново се загледа в него. Големите медни очи оставаха закрити под полупрозрачни клепачи, а тялото не спираше да се провира през възел, оформен от собствените извивки и излъскан до блясък. Някои от змиите го наблюдаваха с презрение. Изглежда те смятаха, че Молкин изостря чувствителността си просто заради самото удоволствие. Шривър го наблюдаваше гладно. Ако не бяха погледите на останалите, тя би дръзнала да се присъедини към него, да се обвие около неговите примки, за да се опита да сподели търсените от водача спомени.

Вместо това тя незабелязано погълна соленина в полуотворената си паст и бавно я изпусна през хрилете. Странен и непознат вкус имаше тази соленина, вкус на непознати соли, които почти пробождаха с наситеността си. Заедно с тях тя долови и солите от тялото на Молкин, което продължаваше да се отрива в себе си. Нейните собствени клепачи се надигнаха и замъглиха погледа ѝ. За миг тя сънува; и в съня ѝ Недостиг бе заменил Обилието, а Шривър се носеше сред него.

Преди да е успяла да се овладее, тя вече отмяташе глава, за да изреве победоносно:

— Пътят е чист!

Собственият ѝ вик я сепна. Останалите змии я наблюдаваха със същото напрежение, насочено и към Молкин. Шривър объркано приглади грива към тялото си. А Молкин се стрелна към нея и неочаквано я обви. Гривата му настръхна ожесточено, заливайки я с токсини, които едновременно я вцепениха и опияниха. Водителят я пристегна с удивителна сила, отриваща миризмата му в люспите ѝ. Полууловените спомени, които той преследваше, заляха сетивата ѝ.

Със същата внезапност Молкин я освободи и се озова далеч от нея. Бавно и сковано тя се отпусна на дъното, където остана да диша тежко.

— Тя споделя — обърна се Молкин към следовниците си. — Тя съзира и е помазана със спомените ми. С нашите спомени. Ела при мен, Шривър, и ме последвай. Времето за събирането ни настъпва. Последвай ме към прераждането ни.

Глава девета Капризите на късмета

Нечии тежки стъпки върху каменистия плаж го сепнаха. Макар и сляп, той повдигна глава по посока на звука. Идващият напредваше в мълчание. Не ставаше дума за дете: децата пристъпваха леко, обикновено пристигаха на групи и притичваха край него, крещейки обиди. Хлапетиите бяха придобили навика да го замерят с камъни. Впоследствие той се бе научил да не реагира на попаденията — бързо отегчени от този му стоицизъм, дразнителите се оттегляха да измъчват морски звезди. Пък и от камъните не болеше особено. Повечето от тях дори не го уцелваха. Повечето.

Той задържа ръцете си скръстени пред белязаната гръд, макар това да му костваше усилие. Когато се боиш от удар и не можеш да предугадиш посоката му, трудно е да не повдигнеш ръце пред лицето си. Дори и когато от въпросното лице единствено носът и устата са останали незасегнати от ударите на томахавка.

Последният прилив почти го бе достигнал. Понякога той мечтаеше за някаква страховита буря, която ще го грабне от скалите и ще го захвърли обратно в морето. А още по-препоръчителна би била вълна, посегнала да го разбие сред крайбрежните камъни, та да могат посестримите ѝ и вятърът да отнесат останките. Дали това щеше да му донесе забрава, или съзнанието му щеше да продължи да живее в някой къс магическо дърво, останал да се поклаща завинаги сред морето? Имаше моменти, в които подобни мисли само влошаваха лудостта му. Понякога, отпуснат на щирборда си, той усещаше как червеите и полипите се врязват в дървото му и гризат, но не докосват кила или палубата от магическо дърво. В това се съдържаше красотата на този материал: той оставаше недокоснат от развалата на морето. Красотата, но и неговото проклятие.

Той знаеше само за един жив кораб, който погинал. Тинестър бе намерил края на съществуването си при пожар, зародил се сред товар от масло и сухи кожи. Огънят поглъщал кораба в течение на часове — часове, през които корабът пищял и умолявал за помощ. Тогава имало отлив. Дори когато пламъците го накарали да потъне и солената вода угасила част от тях, палубата продължила да пламти. Магическото дърво изгаряло бавно, с мазен черен пушек, изливал се в синьото небе над пристанището. Бавно, но все пак бе изгоряло. Защо децата не се бяха сетили за това? Защо си губеха времето да хвърлят камъни по него, вместо да го подпалят? Дали не трябваше някой път да им предложи този съвет?

Стъпките звучаха съвсем близо. Те спряха — последните песъчинки застъргаха по скалата.

— Здравей, Парагон.

Мъжки глас, дружелюбен, успокояващ. Трябваше му момент, за да си спомни съответстващото му име.

— Брашън. Отдавна не си идвал.

— Повече от година — призна пристигналият. — Пък може и две да са.

Говорещият пристъпи по-близо. Миг по-късно Парагон усети топла човешка ръка да докосва лакътя му. Живият кораб освободи ръце и протегна десница. Дребната длан на Брашън направи опит да стисне неговата.

— Една година. Един пълен кръговрат на сезоните. За вас това е много време, нали?

— Не мога да кажа със сигурност. — Мъжът въздъхна. — Когато бях малък, годините ми се струваха далеч по-дълги. Сега всяка прелита по-бързо от предишната. — Той помълча. — Нещо ново при теб?

Брадата на Парагон се раздвижи в усмивка.

— Хубав въпрос. По-скоро ти трябва да отговориш на него. Аз съм си същият, какъвто бях и преди… тридесет от вашите години. Това е бройката, ако не се лъжа. Отминаващото време не носи голямо значение за мен.

Сега беше негов ред да помълчи. Накрая корабът попита:

— Е, какво те води при един стар прокуденик?

Посетителят му отвърна с известно смущение:

— Обичайното. Нужно ми е място, където да преспя. Безопасно място.

— И никога не си чувал, че на борда на кораб като мен ще откриеш единствено лош късмет?

Този им разговор се бе превърнал в отдавнашна традиция между двамата. Но тъй като тя не се бе провеждала от известно време, Парагон изпитваше удоволствие от възобновяването ѝ.

Брашън прихна, отново стисна десницата му и се отдръпна.

— Ти ме познаваш, корабе. Аз вече имам най-лошия късмет, който човек може да притежава. Съмнявам се, че на борда ти ще ме чака нещо по-лошо. Стига ми, че ще мога да спя спокойно и да зная, че над мен бди приятел. Разрешаваш ли да се кача?

— Разрешавам и приветствам. Но освен това те съветвам да внимаваш къде стъпваш. От последното ти преспиване насам някои от дъските са поизгнили.

Той чу как Брашън го заобикаля, чу скока му, а миг по-късно усети човека да се прекачва през парапета. Странно чувство бе да усеща присъствие на борда си след толкова дълго време.

Брашън по-скоро се катереше, отколкото крачеше по наклонената палуба.

— Не виждам нещо да е по-гнило — високо отбеляза гостът, почти с весел глас. — А при последното ми посещение гнилото не беше много. Почти е плашещо колко постоянен оставаш сред стихиите.

— Плашещо — съгласи се Парагон и се постара да не прозвучи мрачно. — В твое отсъствие никой друг не е пристигал на борда, така че ще завариш всичко непроменено. Може би само малко по-влажно.

Парагон можеше да усети и чуе как гостът му се движи сред бака и се отправя към капитанската каюта.

— Виж ти, хамакът ми още е тук! — долетя викът му. — И все още го бива. Съвсем бях забравил за него. Сещаш се, онзи, който ти ми направи преди време.

— Да. Спомням си — подвикна Парагон в отговор и се усмихна: нещо необичайно за него, предизвикано от запомнено удоволствие. Брашън бе наклал малък огън на пясъка и със завален глас бе научил кораба да тъче. Огромните ръце, далеч надминаващи човешки, допълнително бяха затруднили моряка в начинанието му — да обясни различните възли на сляп кораб, който можеше да се ориентира единствено чрез допир.

— Нима никой не ти е показвал това? — с пиянско възмущение бе запитал Брашън. А Парагон, продължаващ неумело да заучава отделните последователности на движението, бе отвърнал:

— Никой. Поне не и по такъв начин. Като млад съм виждал как се прави, но никой не ми е предлагал дори да опитам.

Много пъти след този момент той бе извличал спомена до повърхността на мислите си, за да се развлича в дългите часове на нощта. И много пъти бе движил празните си ръце пред себе си, вплитащ въображаеми нишки в непретенциозната плетеница на хамак. Това бе един от начините да удържа по-дълбоката лудост.

Той усети как Брашън сритва ботушите си. Те се плъзнаха в ъгъл, в онзи ъгъл, в който наклонът привличаше всичко. Но хамакът бе привързан към куки, които Брашън собственоръчно бе прикрепил — по тази причина мрежата висеше хоризонтална. Със сумтене морякът се покатери вътре и се намести. Парагон почувства как мрежата се опъва под тежестта на легналия, но куките удържаха.

Брашън, сякаш усетил до каква степен Парагон е зажаднял за разговори, се надигна отново, за да извика:

— Сега съм много уморен, Парагон. Трябва да поспя няколко часа, а после ще ти разкажа случилото се от последната ни среща насам. Включително и лошите неща.

— Мога да почакам. Почини си — с разбиране обяви корабът. Той не бе сигурен дали Брашън го е чул. Така или иначе нямаше значение.

Той почувства как посетителят му се намества по-удобно в хамака. Подир това настъпи почти пълна тишина. Корабът можеше да усеща дишането му. Това не беше кой знае каква компания, но пак надвишаваше самотата, в която Парагон бе прекарал много месеци. Той скръсти ръце върху голата си гръд и се заслуша в дишането на Брашън.

Кенит се взираше в Соркор над бялата ленена покривка на капитанската маса. Помощникът му носеше нова копринена риза на червено-бели ивици, а също и великолепни обици: русалки с дребни перли в пъпчетата и очи от зелено стъкло. Белязаното лице на помощник-капитана стоеше усърдно изтъркано; косата му бе пригладена назад с масло, което би трябвало да се води ароматно. За Кенит миризмата напомняше смесица от риба и мускус. Но капитанът не допусна някоя от тези му мисли да се отрази върху лика му. Соркор бе достатъчно смутен — формалността винаги го напрягаше. А формалност, съчетана с капитанското неодобрение, вероятно би парализирала ума му изцяло.

Мариета тихо поскърцваше край кея. Кенит бе затворил прозорчето на каютата, за да не допуска в стаята си вонята на Заграба, ала тази преграда не се оказваше достатъчна да заглуши изцяло звуците на продължаващите и по светло гуляи. На борда нямаше екипаж — с изключение на един юнга, останал да прислужва, и един моряк, останал да пази.

— Достатъчно — остро се обърна Кенит към момчето, събиращо съдовете. — И внимавай като ги почистваш. Това е олово, а не калай.

Момчето отнесе подноса си навън и затвори вратата след себе си силно, но почтително. За няколко мига настъпи почти пълна тишина. Мигове, през които Кенит замислено оглеждаше мъжа срещу себе си: не само негова дясна ръка, а и показател за настроението на екипажа.

Капитанът леко се облегна назад. Белите восъчни свещи бяха се стопили с близо една трета. Той и Соркор бяха си поделили голям агнешки бут. В действителност помощникът бе изял по-голямата част; дори формалността не можеше да спре апетита му, когато насреща му изникнеше някоя по-добра храна. Все така мълчалив, Кенит отново се приведе, за да повдигне бутилка вино и отново да напълни кристалните им чаши. Това бе реколта, която Соркоровото небце надали бе в състояние да оцени, но пък Кенит искаше да изтъкне пред него не самото качество на виното, а стойността му. Когато и двете чаши искряха до ръба, капитанът повдигна своята и изчака помощникът също да протегне десница към своята.

— За по-качествените неща — тихо каза Кенит. Със свободната си ръка той посочи към каютата, съвсем наскоро претърпяла обновление.

При първото си влизане в обновената каюта Соркор бе останал като гръмнат. Кенит винаги се бе отличавал с изтънчен вкус, но в миналото се бе ограничавал до най-прагматичното. Той бе предпочитал да носи малки златни обици със съвършени скъпоценни камъни, отколкото крещящи месингови, украсени със стъкло. Качеството се бе съдържало в кройката и плата на одеждите му, а не в обширността на гардероба му. Сега вече не беше така. Простата изчистеност на каютата бе отстъпила пред блясък и разкош, за които Кенит бе похарчил целия си дял от последното пътуване. Някои от нещата не притежаваха най-високото възможно качество, но пък бяха най-доброто, което Заграба можеше да предложи. И те доведоха желания ефект върху Соркор. Под смайването в очите на помощника личаха първите наченки на алчност. За него стигаше да види, за да пожелае.

— За по-качествените неща — повтори той с басовия си глас. Двамата пиха.

— Скоро. Много скоро те ще ни принадлежат. — Кенит отново се отпусна върху тапицерията на дъбовия си стол.

Соркор отпусна чашата си и внимателно погледна капитана.

— Вие сте намислили нещо конкретно — отгатна той.

— Само целта. На средствата все още им предстои да бъдат обмислени. Затова те поканих да вечеряш с мен. За да обсъдим следващото си пътуване и какво желаем да придобием от него.

Помощникът започна да дъвче устните си.

— Аз желая онова, което винаги съм искал. Богата плячка в големи количества. Какво друго може да иска човек?

— Много неща, скъпи ми Соркор. Страшно много неща. Власт и слава. Усещане за спокойствие. Удобства. Домове и семейства, които не е нужно да се страхуват от робовладелческите кораби.

Последното споменато не присъстваше сред Кенитовите желания, но той знаеше отлично, че не един моряк копнее именно за това. Копнеж, за който Кенит подозираше, че същите тези моряци ще намерят потискащ, ако някога го получеха. Но това нямаше значение. Онова, което предлагаше той, бе онова, което Соркор си мислеше, че иска. Кенит не би се поколебал да го изкуши със захаросани въшки, ако знаеше, че те ще послужат като добра примамка.

Соркор отвърна с неумел опит за безгрижие в гласа:

— Човек може да иска подобни неща, разбира се. Но ги има само онзи, който е бил роден сред тях. Някой благородник. Те са недостъпни за хора като мен и дори, да прощавате, като вас.

— Но те могат да станат достъпни. От нас се иска единствено да проявим дързостта да посегнем към тях. Ти говориш за благородници и за хора, родени сред тези условия. Но някъде сред отдавнашното минало трябва да се крие първият благородник. Някъде назад е имало някакъв обикновен човек, който е дръзнал да посегне към желаното, взел го е и го е задържал.

Соркор отново повдигна чашата си. Той пиеше виното по начин, по-подходящ за бира.

— Може би — отстъпи помощник-капитанът. — Тези неща все трябва да започват по някакъв начин. — Соркор отпусна чашата обратно върху масата и се загледа в капитана си. — Как? — попита той накрая. В тона му се долавяше частица плахост, бояща се от вероятния отговор.

Кенит раздвижи рамене в почти незабележимо повдигане.

— Вече ти казах. Посягаме и вземаме.

— Как? — упорито повтори заместникът му.

— Как се сдобихме с този кораб и с този екипаж? Как аз съм се сдобил с този пръстен, а ти с обиците, които носиш? Онова, с което ще се заемем, с нищо няма да се отличава от предишното. Различен ще бъде единствено мащабът. Този път ще сме си поставили малко по-висока цел.

Соркор неспокойно се раздвижи. Дълбокият му глас прозвуча необичайно, почти заплашително тих:

— Какво имате предвид?

Кенит се усмихна насреща му.

— Много е просто. От нас се иска единствено да се осмелим да сторим нещо, което никой преди нас не е дръзвал да стори.

Помощникът се намръщи. Кенит предположи, че виното е започнало да достига до разсъдъка му.

— Това е свързано с онези кралски планове, за които споменавахте по-рано, нали? — И преди капитанът да е успял да отговори, помощникът му бавно поклати масивната си глава. — Няма да проработи, капитане. Пиратите не искат крал.

Кенит принуди усмивката си да остане неподвижна. На свой ред той поклати глава. В това си движение той усети как мехурите под прясната ленена превръзка отново се разкъсват. Тилът му започна да лепне от влажност. Подобаващо. Подобаващо…

— Скъпи ми Соркор, ти си взел предишните ми думи прекалено буквално. Нима очакваш, че съм се видял да седя на трон, наместил златна корона, и приемам пиратите от Заграба, за да коленичат пред мен? Глупости! Пълни глупости! Един поглед към Заграба е достатъчен, за да покаже категорично налудността на подобна идея. Не. Онова, което виждам, е онова, което ти казах. Човек, който си живее като лорд, в прекрасна къща, пълна с прекрасни неща. Който знае, че ще си запази този начин на живот; ще запази съпругата си край себе си и децата по леглата им. — Той отпи премерена глътка вино и отпусна чашата обратно върху покривката. — Подобно кралство не е ли достатъчно за хора като теб и мен, Соркор?

— За мен? И за мен ли?

Тъй. Значи все пак думите му бяха оказали влияние. Кенит предлагаше, че Соркор също ще получи тези облаги, а не единствено той. Усмивката на капитана се разшири.

— Разбира се. Защо пък не и ти? — Той си позволи кратък пренебрежителен смях. — Нима мислиш, че ще искам от теб да се изложиш на предишните рискове, ако искам да подобря единствено своето положение? Не, разбира се, ти не си такъв глупак. Не. Идеята ми е заедно да посегнем към онова богатство. И то не само за нас двамата. В края на начинанието целият екипаж ще се окаже облагодетелстван. И ако Заграба и останалите пиратски острови изберат да ни последват, те също ще извлекат полза. Но това ще бъде напълно доброволно. Никой не ще бъде принуждаван. Свободен съюз, изграден от свободни хора. Е? — Той се приведе към помощника си. — Какво ще кажеш?

Соркор премигна и избегна погледа на капитана си. Но за тази цел той трябваше да се загледа в прекрасно обзаведената стая — във внимателно подреденото богатство, което Кенит бе наредил единствено с тази цел. В цялата каюта нямаше място, където погледът да не получи основания за алчност.

Но в същината на Соркор се криеше повече предпазливост, отколкото Кенит бе очаквал. Тъмните му очи отново подириха светлоокия взор на капитана му.

— Вие говорите разумно. Аз не мога да посоча причина да не се съглася с вас. Но зная, че това не означава, че причина не съществува. — Той тежко опря лакти върху масата. — Говорете открито. Какво трябва да направим, за да се сдобием с тези неща?

— Да се осмелим — лаконично отвърна Кенит. Пламъчето на победата не му позволяваше да стои спокойно. Той бе успял да привлече помощника си, дори и ако самият Соркор още не го осъзнаваше.

В израз на обзелото го нетърпение капитанът се надигна и с чаша в ръка започна да обхожда малката каюта.

— За начало привличаме възхищението и фантазията им с онова, което се осмеляваме да правим. Ние ще натрупаме богатства, да, но ще го направим по удивителен начин. Виж, Соркор. Не е нужно да ти показвам карта. Целият търговски поток, идващ от Джамаилия и Южните земи трябва да мине през нас на път за Бингтаун, Калсид и всички територии отвъд. Не е ли така?

— Разбира се. — Помощник-капитанът сбърчи чело в усилие да открие връзката между този очеваден факт и продължаващия разговор. — Никой кораб не може да прекоси разстоянието между Джамаилия и Бингтаун, освен ако не мине покрай пиратските острови. Освен ако на борда му не плават безумци, склонни да преминат Отвън и да рискуват водите на Дивото море.

Кенит кимна одобрително.

— Това означава, че корабите и капитаните разполагат само с два избора. Те могат да се насочат към Външния проход, където бурите на Дивото море са най-ожесточени, змиите най-стръвни, а пътят — най-дълъг. Или могат да се насочат през Вътрешния проход, където трябва да се изправят срещу коварни канали, течения и пирати. Така ли е?

— И змии — настойчиво изтъкна Соркор. — В днешно време змиите във Вътрешния проход почти не отстъпват по бройка на онези Отвън.

— Да. Прав си. И змии — призна Кенит. — Представи си, че ти си капитан на малък търговски кораб и ти предстои да направиш този избор. И че при теб идва човек, който ти казва: Господине, срещу известно заплащане, аз мога да ви осигуря безопасен преход през Вътрешния проход. Аз разполагам с навигатор, който познава теченията и каналите като петте си пръста, и освен това мога да ви гарантирам, че никой пират няма да ви обезпокои по пътя ви. Какво би казал?

— Ами змиите? — веднага попита Соркор.

— За тях бих добавил, че в бурните Външни води те са много по-опасни и по-многобройни. И бих предложил да го придружава кораб с опитни стрелци и Балеев огън, който съд при нужда ще му предостави възможност да избяга от змиите. Какво би рекъл тогава?

Соркор присви очи със съмнение.

— Бих ви попитал за цената.

— Именно. И аз бих поискал солена цена, но ти би бил склонен да я платиш. Защото ти просто ще прибавиш тази солена цена към стойността на стоките си в края на пътуването си. Защото ти ще знаеш, че успехът на това пътуване ще бъде гарантиран и че ще успееш да ги продадеш. Да платиш за успеха е много по-добре от пътуване, за което не си заплатил нищо, но рискуваш не само неуспех, а и живота си.

— Няма да проработи — веднага каза Соркор.

— И защо?

— Защото останалите пирати ще ви убият, ако издадете тайната на каналите ни. Или ще ви позволят да придружите някой тлъстичък кораб, за да се нахвърлят върху двата съда. Защо просто да седят и да ви позволят вие да получите всичките пари?

— Защото всички те също ще получат определен дял. Парите от всеки преведен кораб ще се събират в общ приход, от който всеки ще получава процент. Освен това ние ще накараме прекупвачите да обещаят, че няма да има повече нападения срещу нас или градовете ни. Така нашият народ ще може да спи спокойно нощем и да знае, че бащите и братята им ще се върнат при тях. И че няма да има сатрапски съдове, които да заплашват градовете им и да ги отвличат в робство. — Кенит помълча. — Виж ни сега. Ние си прахосваме животите, преследвайки корабите им. Когато пленим някой, следва кръвопролитие, понякога напразно. Понякога корабът им потъва с все товара. Понякога се сражаваме с часове, само за да станем горди собственици на трюм, пълен с памук или някакви други безполезни боклуци. В същото време корабите и войниците на сатрапа нахлуват в поселищата ни и завличат в робство всички онези, които не са успели да избягат — за отмъщение на пиратската ни дейност. Сега погледни моето предложение. Вместо да рискуваме да нападаме всеки десети кораб, при което плячката пак не е гарантирана, ние бихме могли да получаваме дял от товара на всеки кораб, който преминава през нашите води. Ние ще придобием пълен контрол над този проход. И всичко това без никакви рискове извън обичайните за един моряк. В същото време домовете и близките ни са в безопасност. Богатствата, които натрупаме, си остават за нас.

В очите на Соркор бавно изгряваше идея.

— И ще забраним робовладелските кораби. Ще убиваме онези, които търгуват с хора. Робовладелци няма да се допускат да плават през Вътрешния проход.

Кенит бе връхлетян от момент раздразнение.

— Но нали най-голямата печалба ще идва именно от техните кораби. Робовладелците ще бъдат онези, които ще плащат най-много, за да прекосят бързо и безпроблемно, с жив и здрав товар. Процентът от стоката им, който…

— Говорим за хора — остро го прекъсна Соркор. — Това са жени и деца, а не стока. Ако някога бяхте стъпвали на борда на подобен кораб… и нямам предвид на палубата, говоря да стоите окован в трюма… не бихте говорили за стока. Не. Никакви робовладелци, Кенит. Те ни превърнаха в това, което сме. Ако искаме да променим това, трябва да започнем да им причиняваме онова, което те причиняват на нас. Да отнемаме животите им. Има и друго. Те не просто са зли, те привличат змиите. Точно вонята на робовладелческите кораби привлича змиите в нашите канали. Когато се отървем от техните съдове, може би змиите също ще си идат. Гръм и мълнии, капитане, те привличат змиите досами бреговете ни, като ги угощават с мъртви роби. Освен това те пренасят зараза. В онези зловонни и претъпкани трюмове се зараждат болести, каквито не сме виждали. Всеки път, когато робски кораб спусне котва, със себе си той донася зараза. Не. Без робовладелци.

— Така да бъде — меко се съгласи Кенит. — Без робовладелци.

Той не бе подозирал, че в главата на Соркор се крие идея, още по-малко, че помощникът му е способен на подобно увлечение. Това го накара да погледне към заместника си с нови очи. Можеше да се наложи да се отърве от него. Не точно сега, може би не и в близкото бъдеще. Но беше вероятно да настъпи момент, в който Соркор вече нямаше да му бъде полезен. Кенит мислено си отбеляза да не го включва в дългосрочните си планове.

— Ти си прав, разбира се — с усмивка продължи капитанът. — Сигурен съм, че мнозина от нас ще се съгласят с теб. Подобна идея ще им се стори привлекателна. — Той кимна отново в привиден размисъл. — Да, няма да допускаме търгуващи с роби. Но до всичко това има още много време. Ако предоставим подобни идеи сега, никой не би ни обърнал внимание. Те ще кажат, че това е невъзможно. Или всеки ще реши да изпробва метода лично, при което ще възникне съперничество между отделните кораби, а ние не искаме това. По тази причина разговорът ни трябва да си остане между нас. Няма да отваряме дума за това, преди всички пирати от островите да са се убедили в качествата ни и да гледат към нас с готовност.

— Разумно — съгласи се Соркор след моментен размисъл. — А как ще ги накараме да погледнат към нас по такъв начин?

Най-сетне. Въпросът, към който Кенит го бе отвеждал. Капитанът бързо се върна до масата и си наложи да помълчи, за да проточи момента. Той постави чашата си върху масата и отпуши бутилката, за да напълни отново онази на Соркор. В своята, почти пълна, той само доля.

— Като ги накараме да повярват, че ние сме способни на невъзможното. Като вършим неща, които всички останали сочат за непостижими. Като например да заловим жив кораб и да го използваме като свой.

Соркор се навъси насреща му.

— Кенит, това е лудост. Никой обикновен съд не може да залови жив кораб. Те са прекалено бързи. Чувал съм, че самият жив кораб умеел да открива безопасния път сред канал и да го съобщава на кормчията си. Те са в състояние да усещат всички нюанси на вятъра, да улавят и използват полъх, който би оставил неподвижен някой обикновен кораб. Дори и по някакъв начин да успеем да вземем на абордаж такъв кораб и да успеем да избием екипажа, самият съд няма да ни бъде от полза. Тези кораби плават само за членовете на семейството си, а на останалите се противят. Плененият жив кораб или се разбива в най-близките скали, или просто се преобръща с дъното нагоре. Сетете се за онзи прокълнат кораб… Онзи, който полудял и се обърнал срещу собственото си семейство и срещу екипажа си. Той се преобърнал и удавил всички на борда. И не веднъж, а три пъти, така съм чувал. Последния път, когато го намерили, той плавал обърнат в устието на бингтаунското пристанище. Някои казват, че призраците на екипажа го върнали у дома, а други — че корабът сам се върнал, за да покаже на Търговците стореното. Те го извлекли на сушата и го оставили там. Парий. Така му беше името. Парий.

— Парагон — със суха усмивка го поправи Кенит. — Името му е било Парагон, макар че дори поръчалото го семейство започнало да го нарича Парий. Да, чувал съм всички стари митове и легенди за живите кораби, Соркор. Само че тези истории не са истина. Аз вярвам, че един жив кораб може да бъде превзет и използван. И ако сърцето му бъде спечелено, тогава се сдобиваш с пиратски съд, на който никой друг не може да противостои. Онова, което ти каза за теченията и ветровете е истина. Има и друго: живите кораби са в състояние да усещат змиите много преди хората, и предупреждават стрелците да се подготвят. Един жив кораб би бил идеален за дейността ни. За откриването на нови маршрути край островите. И за сражения със змии. Не казвам, че трябва да изоставим всичко друго и да се насочим да търсим живи кораби. Казвам само, че ако се натъкнем на такъв, вместо да заявяваме, че е напразно да се занимаваме с него, да се впуснем в преследване. Ако го заловим, отлично. Ако не — не за първи път някой кораб ни се изплъзва. Няма да сме изгубили повече от обичайното.

— Но защо жив кораб? — объркано попита Соркор. — Не разбирам.

— Просто защото искам такъв. Ето защо.

— Така да бъде. Сега ще ви кажа какво искам аз. — По някаква странна причина Соркор бе решил, че двамата сключват сделка. — Аз ще ви подкрепя — неохотно каза той. — Ще преследваме всеки жив кораб, когото срещнем, макар лично аз да не виждам полза. Разбира се, на екипажа няма да казвам това. Пред моряците ще бъда оживен като хрътка, надушила дивеч. Но ще има следното равновесие. За всеки жив кораб, когото преследваме, се впускаме срещу следващите превозвачи на роби. Вземаме ги на абордаж, с екипажа нахранваме змиите, а робите отвеждаме обратно до някое населено място. Не искам това да прозвучи като съмнение в преценката ви, капитане. Просто смятам, че ако нападнем достатъчно робовладелци и очистим екипажите им, ще се сдобием с чуждото уважение много по-бързо от наличието на жив кораб.

Кенит не скри навъсването си.

— Струва ми се, че оценяваш прекалено високо чувството за справедливост на нашите другари от Заграба. Има голяма вероятност те да ни вземат за идиоти, които си губят времето да преследват робовладелски кораби, за да освободят товара.

Може би скъпото вино бе ударило Соркор в главата по-бързо от обичайните напитки. А може би Кенит неволно бе засегнал чувствително място. Във всеки случай гласът на помощник-капитана бе станал заплашително тих, когато той изтъкна:

— Вие говорите така, защото никога не сте стояли окован в трюма като хлапе. Никой не ви е стягал главата в менгеме, за да може татуировчикът да вреже знака на новия ви господар в лицето ви.

Очите на Соркор блестяха, загледани в някаква видима само за него мрачина.

— Те ме сложиха да работя в кожарска яма. Да втвърдявам кожи. Изобщо не ги беше грижа за нещата, които това причинява на собствената ми кожа. По-възрастните хора плюеха кървави храчки. Никой не се интересуваше от тях. И аз разбрах, че е само въпрос на време, преди и аз да се превърна в тяхно подобие. Една нощ аз убих двама пазачи и избягах. Но къде можех да ида? На север, където има само лед, сняг и варвари? Обратно на юг, където татуировката веднага щеше да ме издаде като избягал роб и всеки бе готов да ме пребие и да ме върне на собственика ми? А може би трябваше да се насоча към Прокълнатите брегове и да живея като скот, докато някой демон не източеше кръвта ми? Не. Единственото нещо, оставащо за човек като мен, бяха Пиратските острови. Животът на пират. Но това не е изборът, който бих направил, Кенит, стига да разполагах с други възможности. Много малко са онези, които са искали да станат пирати. — Гласът му прескачаше, също като очите. Сега Соркор се бе загледал в един от ъглите на каютата, с невиждащ поглед. Неочаквано той отново се взря в Кенит. — За всеки жив кораб нападаме робовладелски. Това е всичко, което искам. Аз ви давам възможност да преследвате мечтата си, вие правите същото за мен.

— Справедливо — рязко заяви Кенит. Той умееше да разбира кога повратната точка в един разговор е настъпила. — Така да бъде. За всеки жив кораб по един превозвач на роби.

Хладът изпълваше Уинтроу. Усещането се бе зародило в стомаха му и бе плъзнало из цялото тяло. И го караше да се тресе. Той мразеше усещането, защото то караше гласа му да трепери и да звучи като хлапе, което е на път да се разплаче. В действителност той се опитваше да говори спокойно и разумно, както го бяха учили. Както го бяха учили в обичния му манастир. Споменът за просторните каменни зали, изпълнени с покой, изникна неканен. Но Уинтроу не успя да извлече утеха от тези си мисли; споменът само го натъжи още повече. Той не се намираше в манастира, а в трапезарията на родния си дом. Блестящата маса от златист дъб, ниските столчета и възглавниците, които я заобикаляха, картините на кораби и предци — всичко това му напомняше, че той се намира в Бингтаун.

Уинтроу преглътна бавно и се постара да успокои гласа си. Той местеше поглед между майка си, баща си и баба си. Четиримата седяха на една и съща маса, но близките на Уинтроу се бяха струпали в единия край, като съдии. Може би действително беше така. Може би те наистина се бяха струпали, за да го съдят.

Той си пое дъх.

— Вие ме изпратихте да се уча за жрец, когато това не беше мой избор. — Уинтроу отново започна да мести поглед между лицата им. Той се опитваше с тяхна помощ да извика спомени от онзи съкрушителен ден. — Ние стояхме точно в тази стая. Аз се бях вкопчил в теб, майко, и обещавах винаги да слушам, стига да не ме изпращаш. Но ти ми каза, че трябвало да ида. Каза ми, че съм бил първороден син, обречен на Са от мига, в който съм изплакал първия си дъх. Ти каза, че не би могла да нарушиш обещанието си към Са, и ме предаде на странстващия свещеник да ме отведе до манастира в Кал. Нима не си спомняш? Ти, татко, тогава стоеше край прозореца. Денят бе тъй ярък, че когато погледнех към теб, виждах само черна сянка, очертана на фона на светлината. В онзи ден ти изобщо не продума. Ти, бабо, ми каза да бъда смел и ми даде няколко сладки за из път, загърнати в кърпа.

Той отново се загледа в лицата им. Погледът му търсеше да открие някакви следи от смущение, от вина — следи, които биха показали, че в онзи момент те са осъзнавали извършената срещу него неправда. Подобни неща той откриваше единствено върху лика на майка си. Уинтроу не спираше да се опитва да улови погледа ѝ, да я накара да изрече мислите си. А очите на майка му неизменно се насочваха към баща му — неподвижен и несмутим като статуя.

— Аз сторих онова, което вие поискахте от мен да сторя — продължаваше Уинтроу, макар гласът му да звучеше слаб. — Напуснах дома си и последвах един непознат. Пътят до манастира беше тежък, а когато най-накрая пристигнах, аз се озовах на напълно чуждо място. Но останах и положих усилия. И след време това чуждо място се превърна в мой дом. Тогава осъзнах, че решението ви е било правилно.

Чудати бяха спомените му от първото съприкосновение с жреческия живот; допир с нещо необичайно и същевременно неоспоримо правдиво. Следващите си думи Уинтроу изрече насълзен.

— Обичам да служа на Са. Научих толкова много, израснах толкова много — по начин, който дори не бих могъл да ви опиша. И зная, че се намирам в самото начало, че всичко тепърва започна да се разгръща пред мен. Сякаш… — Той заекна, търсещ подходяща метафора. — Като по-малък ми се струваше, че животът е красив подарък, обвит в скъпа хартия и панделки. И аз му се радвах, дори и в действителност да бях познал само външността на дара. А някъде през последната година аз най-сетне осъзнах, че под хартията се крие нещо още по-красиво. Погледът ми започва да прониква отвъд, в самата същина на красотата. Намирам се на ръба. Не мога да спра сега.

— Ние допуснахме грешка — неочаквано призна баща му. Сърцето на Уинтроу трепна облекчено. Трепет, оказал се прибързан, защото капитанът продължи: — Още тогава аз знаех, че не бива да те изпращаме. Тогава стоях, мълчах и позволих на майка ти да изпълни желанието си, защото това изглеждаше толкова важно за нея. Тогава Силдин беше малък, но вече се проявяваше като дързък. И аз знаех, че пак ми остава наследник.

Кайл се надигна от масата, прекоси стаята и отново застана до прозореца — както в онази утрин преди години. И поклати глава на себе си.

— А излиза, че е трябвало да последвам инстинктите си. От самото начало знаех, че решението е погрешно. И така се оказа. Настъпи време, когато аз и семейството се нуждаем от млад син, който да заеме мястото си на семейния кораб, а не сме готови. Силдин е още прекалено малък. Ако всичко това се бе случило две години по-късно, дори една, аз бих го взел на борда. — Той отново се обърна с лице към другите. — Всички ние си причинихме това. И всички ние ще трябва да понесем мълчаливо болката от отстраняването на тази грешка. Това означава, че жените ще трябва да се оправят сами в продължение на още една година. По някакъв начин кредиторите ни трябва да бъдат убедени да чакат. И освен това трябва да направите всичко необходимо, за да извлечем печалба от имотите си. Онези, които не носят приходи, трябва да бъдат продадени, за да не ни обременяват повече. За мен това означава още една година в открито море. Мъчителна година, защото ще трябва да плаваме бързо и да търгуваме с възможно най-доходоносната стока. А за теб, Уинтроу, това ще означава, че ще разполагаш само с една година, в която да научиш нещата, които би трябвало да усвояваш през последните пет. Една година, в която да станеш мъж и моряк.

Докато говореше, Кайл отново бе започнал да крачи и да отброява цели и заповеди върху пръстите си. Уинтроу разбра, че по такъв начин баща му се обръща към своя помощник на борда, когато му изрежда наложителните задачи. В момента насреща им стоеше капитан Хейвън, привикнал към безпрекословно подчинение. Тъкмо заради този му навик следващите думи на сина му щяха да го изненадат.

Уинтроу внимателно измести стола си назад и се изправи.

— Аз се връщам обратно в манастира. Имам малко багаж, така че няма да се нуждая от помощ в приготвянето му. Тук сторих всичко, което можех да сторя. Заминавам днес. — Той огледа останалите. — На тръгване обещах на Вивачия, че ще изпратя някой да прекара остатъка от деня с нея. Съветвам ви да събудите Алтея и да я изпратите.

Лицето на баща му почервеня в прилив на гняв.

— Сядай и престани да дърдориш нелепици — кресна той. — Ще правиш каквото ти се казва. Това ще бъде първият урок, който трябва да усвоиш.

Уинтроу си помисли, че цялото му тяло се тресе от ударите на сърцето му. Нима той се страхуваше от собствения си баща? Да. Цялата му дързост бе необходима, за да се удържа изправен. Той не можеше да изрече нищо. И все пак, докато стоеше загледан в кървясалите очи и не помръдваше срещу приближаването на побеснелия, една частица от него бе останала спокойна. И тя отбелязваше уплаха, признаваше го, но след това допълваше, че става дума само за физически страх от физически неща. Тази идея заплени целия му разсъдък; не му остана внимание, което да насочи към майчиния си писък, предшестван от думите:

— Кайл, недей, моля те, просто поговори с него, недей, моля те!

Едновременно с това се разнасяше заповедническият глас на баба му, ожесточен крясък:

— Това е моят дом и аз няма да търпя…

Тогава юмрукът се сблъска с лицето му, съпроводен от оглушителен трясък. Уинтроу се свлече мигновено и същевременно съвсем бавно, удивен, а може би засрамен, че не е повдигнал ръка, за да се защити, нито е помръднал. Той бе зает да размишлява.

Физически страх. А има ли друг тип страх? И на какво трябваше да бъде подложен Уинтроу, за да го изпита? Тъй разсъждаваше младият жрец.

Тогава плочките на пода полетяха към него, за да го блъснат — твърди и хладнеещи напук на горещината на деня. Загубата на съзнание приличаше на сливане с пода, същото усещане, каквото Уинтроу бе изпитал на борда на кораба, само че подът мислеше единствено за чернота.

Уинтроу сподели мисълта му.

Глава десета Сблъсъци

— Няма да търпя подобно нещо, Кайл!

Крясъкът на майка ѝ отекна ясно, отразен от каменната зала. Резкостта му накара Алтея да прогони главоболието си. Тя постъпи по сходен начин и с ожесточението си, припламнало при дочуването на онова омразно име. Не, тя трябваше да бъде внимателна. За начало трябваше да определи водите.

Алтея забави крачка в коридора.

— Той е мой син и аз ще го възпитавам по начин, който аз сметна за добър. В момента може да изглежда грубо, но колкото по-бързо той се научи да слуша, толкова по-лесно ще му бъде на кораба. Когато отвори очи ще видиш, че не е сериозно наранен. По-скоро шокиран.

Дори Алтея можеше да долови нотката на притеснение в гласа на Кайл. А онзи приглушен звук очевидно представляваше ридаенето на сестра ѝ. Какво ли беше причинил той на малкия Силдин? Девойката бе връхлетяна от пристъп на отврата, който я подтикваше да избяга от тази дребнавост и да иде… Но къде можеше да отиде? При кораба? Той вече не представляваше нейно убежище. Тя спря, за да изчака отвращението да отмине.

— Това не беше възпитаване, а побойничество, което няма място в дома ми. Снощи бях склонна да проявя известно снизхождение към теб. Всички бяхме преживели тежък ден, а Алтея се бе появила в немислим вид. Но да прибягваш до подобно нещо под собствения ми покрив, между близки роднини… няма да търпя. Уинтроу вече не е дете, Кайл. А дори и да беше, боят не би променил нищо. Той не се тръшкаше, а се опитваше да ти обясни собствения си възглед. На дете, учтиво изразяващо мнението си, не се отвръща с бой. Също както с възрастните.

— Ти не разбираш — сухо отвърна Кайл. — След няколко дни той ще живее на борда на кораб, където мненията са без значение, освен ако не принадлежат на мен. Там той няма да има време да изразява несъгласие. Няма да има време да мисли. В открито море моряците се подчиняват мигновено. Уинтроу току-що получи първия си урок, демонстриращ какво става при неподчинение. — С по-тих глас той додаде: — Някой ден това може да спаси живота му.

Алтея дочу трополенето на ботушите му.

— Изправи се, Кефрия — продължи Кайл. — Той ще дойде на себе си след няколко минути. Не искам да те завари как се суетиш над него. Не окуражавай поведение, което аз няма да търпя. Ако той реши, че двамата с теб не сме на едно мнение, само ще се съпротивлява повече. И колкото повече се съпротивлява, толкова повече ще се среща с пода.

— Мразя всичко това — с безжизнен глас промълви Кефрия. — Защо трябваше да става така? Защо?

— Не трябва — натърти майка ѝ. — И няма. Казвам ти в прав текст, Кайл Хейвън, че няма да търпя подобно нещо. Никой в това семейство не се е отнасял към някого по такъв начин. И това няма да се промени в деня след смъртта на Ефрън. Не и в моя дом.

Тонът на Роника Вестрит не оставяше място за несъгласие. Само че това не беше подходящият тон за разговор с Кайл, както бе научила Алтея. Прякото противопоставяне само извикваше най-лошите му черти. Така стана и сега.

— Хубаво. Щом се свести, ще го отведа на борда. Той може да се учи и там. Всъщност така би било най-добре. Ако той изучи на котва част от корабната служба, в открито море няма да се затруднява толкова. И няма да му се налага да слуша как жените оспорват всяко нареждане, което му отправям.

— Нито в моя дом, нито на борда на моя кораб… — поде майка ѝ, но Кайл я прекъсна с думи, които накараха Алтея да пламне от леден гняв.

— Корабът принадлежи на Кефрия. И на мен като неин съпруг. Случващото се на борда на Вивачия вече не те касае, Роника. И като стана дума за това, ако не се лъжа, според законите на Бингтаун, тази къща също е нейна. Наша.

Последва съкрушително мълчание. Кайл беше този, който го наруши — с глас, съдържащ загатнато извинение.

— Или поне това е едно от възможните развития. Развитие, което не би облагодетелствало никого. Аз не предлагам да се делим, Роника. Видно е, че за семейството ще бъде най-добре всички да работим заедно, сред общ дом, към обща цел. Само че аз не мога да сторя това с вързани ръце. Ти би трябвало добре да осъзнаваш това. Ти си се справяла много добре през всички тези години, като за жена. Само че времената се променят. Ефрън не е трябвало да те оставя да се оправяш с всичко това сама. Колкото и да го уважавам… Не, точно защото го уважавам, аз трябва да се уча от грешките му. Аз нямам намерение просто да отплавам към залеза и да заявя на Кефрия да се грижи за всичко, докато се върна. Нито ще позволя Уинтроу да стъпи на борда на Вивачия и да се държи като глезен принц. Ти сама знаеш какво стана с Алтея: тя е толкова своеволна и себевглъбена, че е на практика безполезна. И по-лошо, тя уврежда семейното име. Сега аз ще ти кажа нещо открито: не съм уверен, че вие двете ще успеете да я вразумите. Струва ми се, че най-лесното решение би било да я омъжим, за предпочитане за мъж, който не е местен…

Алтея влетя в трапезарията като кораб с всички вдигнати платна.

— Ще дръзнеш ли да повториш обидите си пред мен, Кайл?

Той не се изненада от появата ѝ.

— Правилно ми се е сторило, че виждам сянката ти. От колко време ни подслушваш, скъпа ми балдъзо?

— Достатъчно дълго, за да се уверя, че ти не мислиш доброто нито на семейството ми, нито на нашия кораб. — Алтея нямаше да се трогне от спокойствието му. — Кой си мислиш, че си ти, та да държиш такъв тон на майка ми и сестра ми и невъзмутимо да им обясняваш как си щял да започнеш да движиш нещата лично?

— Мисля, че аз съм мъжът в това семейство — прямо отвърна Кайл.

Алтея се усмихна студено.

— Играй си на мъж колкото си щеш. Но ако си мислиш, че ще получиш кораба ми, жестоко се лъжеш.

Кайл въздъхна драматично.

— Мислех, че само жителите на Дъждовните земи вярват, че повтарянето на едни и същи думи ги превръща в истина — със сарказъм каза той. — Ти си глупачка, сестрице. Не само общото право на Бингтаун разпознава сестра ти като единствена наследница: това е изтъкнато от документ, подписан от баща ти. Нима ще му се опълчиш и в това?

Струваше ѝ се, че тези му думи са я изкормили. Цялата сила, успяла да се натрупа от вчерашния ден насам, сега ѝ беше отнета. Алтея почти бе успяла да се убеди, че въпросният вчерашен ден е бил нещо абсурдно, че баща ѝ никога не би могъл умишлено да ѝ отнеме кораба. Само че тя не можеше да си мисли подобно нещо, след като знаеше, че той е съставил това си желание в писмен вид и го е подпечатал… Не. Тя започна да мести поглед между Кайл и майка си.

— Не ме е грижа какво сте го заблудили да подпише през последните му дни — каза тя с тих, но яростен глас. — Аз зная, че Вивачия ми принадлежи. Принадлежи ми по начин, който никога няма да бъде достъпен за теб, Кайл. И нека ти кажа, че няма да спра, докато тя отново не премине под моя команда…

— Под твоя команда? — Кайл гръмна да се смее. — Ти да командваш кораб? Та ти не си подходяща дори да чистиш палубата. По някакъв начин си успяла да се самоубедиш, че си моряк. Нищо подобно! Баща ти те държеше на борда, за да си му под око и да не се забъркваш в неприятности на брега. Ти не разбираш нищо от мореплаване.

Алтея понечи да отвърне, но бе изпреварена от стон, долетял откъм проснатия Уинтроу. Всички се обърнаха към него. Кефрия понечи да пристъпи напред, но Кайл я спря с жест. Но Роника не обърна внимание нито на погледа му, нито на жеста, а се приближи до момчето. То се надигна, замаяно, притиснало ръце към лицето си. И с усилие спря погледа си върху възрастната жена.

— Добре ли съм? — замаяно попита то.

— Надявам се — отвърна Роника и тихо въздъхна. — Алтея, би ли ми донесла студена, влажна кърпа?

— Момчето е добре — изсумтя Кайл, но Алтея не му обърна внимание. С тежки стъпки тя напусна трапезарията, за да изпълни поръчението, макар да се питаше защо го прави. Тя подозираше, че майка ѝ е заблудила баща ѝ и го е накарала да подпише нещо, което той изобщо не е възнамерявал. Защо трябваше да ѝ се подчинява? Може би защото това ѝ осигуряваше претекст да се отдалечи от Кайл, преди да му е изтръгнала гръкляна с голи ръце.

Какво се случваше със света ѝ? Подобни неща никога не се бяха случвали в родния дом. Дори крясъците бяха нещо нечувано. А днес Кайл бе проснал собствения си син на земята. Алтея още не можеше да повярва, че това е реалност. Всички тези подобия на прояви бяха нещо напълно необичайно за нея. Сблъсъкът с тях я бе смутил напълно. Тя не само не знаеше как да реагира; не знаеше и какво да чувства.

В стаята с помпата стоеше нервна слугиня, която попита почти шепнешком:

— Нужна ли ви е помощ?

— Не. Всичко е наред. Капитан Хейвън просто си изпусна нервите за момент — спокойно излъга Алтея, заела се да мокри кърпа. Сякаш някой друг бе изрекъл думите с нейния глас.

Наред. Нещата далеч не изглеждаха наред. Тя се чувстваше като жонгльорска бухалка, полетяла във въздуха сред неизвестен и непредсказуем полет. Не се знаеше кога ще последва следващото разтърсване; може би тя щеше да продължи да лети, извън контрол, завинаги откъсната от познатия семеен ритъм.

Алтея се усмихна горчиво на тази си нелепа представа и сложи кърпата в една пръстена купа, преди да поеме обратно към трапезарията. Там тя завари Уинтроу и майка си да седят в единия край на масата. Уинтроу изглеждаше блед и потресен, а Роника имаше уверен вид. Възрастната жена стискаше ръцете на момчето и му говореше.

Кайл, скръстил ръце, стоеше до прозореца, с гръб към стаята. Въпреки това Алтея усещаше възмущението му. Кефрия бе застанала до него и гледаше умолително, но съпругът ѝ не ѝ обръщаше внимание.

— … всичко е в ръцете на Са — казваше майка ѝ в този момент. — Вярвам, че той те е изпратил обратно при нас и е създал връзката между теб и кораба по някаква причина. Така е трябвало да стане, Уинтроу. Можеш ли да го приемеш, както някога прие начина, по който те отпратихме с онзи жрец?

Връзка между Уинтроу и нейния кораб. Невъзможно. Сърцето на Алтея застина. По някакъв начин тялото ѝ продължаваше да се движи, а очите ѝ продължаваха да виждат. Уинтроу бе изцяло съсредоточен върху лицето на баба си. Той просто я гледаше. Кръвта на рода Хейвън видимо личеше у него, в положението на брадичката и в гневния поглед.

Когато Алтея постави купата до него, тя видя момчето да се овладява. След няколко вдишвания чертите му се отпуснаха. За момент тя зърна не само силна прилика с баща ѝ, но и с образа, който тя виждаше в огледалото си. Това видение я шокира и я накара да преглътне зараждалите се думи.

Гласът на момчето беше разсъдлив и спокоен.

— Хилядократно съм чувал подобни думи. Такава е била волята на Са. Градушки, бури, мъртвородени. Така било писано.

Той извади влажната кърпа, внимателно я сгъна и я притисна към челюстта си. Ударената страна на лицето му бе започнала да потъмнява; самото момче все още изглеждаше разтърсено и замаяно. А думите му бяха изречени с известна предпазливост, издаваща болка при учленяването им. Въпреки това Уинтроу не изглеждаше разгневен, стреснат или ужасѐн. Личеше единствено намерението му да накара баба си да разбере думите му. Сякаш с привличането ѝ на своя страна той щеше да спаси живота си. Може би действително беше така.

— За лошото време съм склонен да приема, че е негова умисъл. За мъртвородените деца не съм сигурен. Не и когато съпругът е бил съпругата си предишния ден… — Гласът му заглъхна заради някакъв неприятен спомен. Подир няколко мига погледът му отново се спря върху лицето на възрастната жена. — Аз мисля, че Са ни е повелил да живеем добре. Да, той изправя препятствия на пътя ни… Чувал съм как хората оплакват жестокостта му и горчиво питат защо? Но на следващия ден същите хора вземат трионите си и отиват да разчистят клони от овощията, а младите дръвчета пресаждат. Така те ще растат по-добре и ще дават повече плод, казват градинарите. Те не стоят край дърветата и не им обясняват, че това е за тяхно добро.

Той повдигна кърпата от лицето си и я преобърна, за да намери място, което още не се е затоплило.

— Мислите ми прескачат — недоволно каза Уинтроу. — Точно когато искам да говоря най-ясно с теб, бабо. Аз не мисля, че Са ми е отредил да напусна редиците на неговите свещеници и да отида да живея на борда на кораб, за да може семейството ни да богатее. Дори не съм сигурен, че ти самата искаш това. Мисля, че това е желанието на баща ми. За да получи своето, той нарушава дадената си дума и убива сърцето ми. Освен това не ми е убягнало, че този нежелан дар, който той тика в ръцете ми, едва вчера е бил отскубнат от леля Алтея.

За пръв път Уинтроу погледна към Алтея. За частица от мига очите на баща ѝ надникнаха от погледа му. Същото безгранично търпение, обградило непоклатима воля. С удивление тя осъзна, че насреща ѝ стои не някакъв разтреперан млад послушник, а мъжки разсъдък в зреещото тяло на момче.

— Дори собственият ти син вижда несправедливостта на делата ти — обърна се тя към Кайл. — Кражбата на Вивачия няма нищо общо с мнението ти за моите способности. Всичко просто опира до твоята алчност.

— Алчност? — с презрение кресна Кайл. — Алчност? О, прекрасно! Алчността ме кара да заграбя кораб, натежал от толкова нелеп дълг, че би било цяло чудо да го изплатя преди смъртта си. Заради алчност аз искам да се нагърбя с отговорността за домакинство, което си няма и понятие от финанси. Алтея, ако смятах, че от теб би имало някаква полза на борда на Вивачия, веднага щях да се възползвам от този шанс. И нещо повече. Ако ти можеше да ми покажеш дори един признак на истинско разбиране, ако беше служила истински дори на борда на едничък кораб, с радост щях да ти отстъпя проклетия кораб с все всичките му дългове. Но ти си чисто и просто една глезла.

— Лъжец! — отвратено изрева Алтея.

— Кълна се в името на Са! — продължи да крещи мъжът. — Ако дори един достоен капитан се застъпи за теб, още утре ще ти отстъпя кораба. Само че целият Бингтаун познава същината ти. Наперена дилетантка.

— Корабът би могъл да се застъпи за нея — с треперещ глас отбеляза Уинтроу. Той повдигна ръка към челото си. — Ако корабът се застъпи за нея, ще удържиш ли на думата си? Защото ти се закле в Са; всички ние бяхме свидетели. Ще трябва да го сториш. Не мога да приема, че тези жлъчни спорове са били желанието на дядо ми. Толкова е просто да възвърнем реда. Ако Алтея се върне на борда на Вивачия, аз ще мога да се върна в манастира си. Всички ще можем да се върнем на местата, където принадлежим. Където бяхме щастливи…

Той замлъкна, осъзнал, че всички погледи са насочени към него. Баща му трепереше от гняв; Роника Вестрит бе притиснала длан към устата си, видимо засегната от дълбоко разколебаване.

— Стига вече с това хленчене! — избухна Кайл. С няколко крачки той се озова пред масата и се втренчи в сина си. — На такива неща ли са те научили жреците? Да извърташ нещата, за да бъде твоето? Срамувам се, че момче от твоето потекло използва подобни номера пред собствената си баба. Изправи се! — кресна той. Уинтроу се взираше в него безмълвно. — Изправи се! — изрева баща му, още по-силно.

Младият жрец се поколеба за миг, преди да се надигне. Той отвори уста да каже нещо, но Кайл го изпревари.

— Ти си на тринадесет години, макар да изглеждаш на не повече от десет и да се държиш като тригодишен. Според бингтаунските закони до навършването на петнадесетата година трудът на един син принадлежи на баща му. Ако продължиш да се противиш, ще се позова на този закон. Въобще не ме е грижа дали носиш кафява роба. Не ме интересува дори и ако ти поникнат свещени рога. Докато не навършиш петнадесет, ще работиш на кораба, разбра ли ме?

Дори Алтея остана шокирана от граничещите с богохулство думи.

Гласът на Уинтроу трепереше, но самият юноша стоеше неподвижно.

— Като свещеник на Са аз съм длъжен да се подчинявам само на онези светски закони, които са справедливи. Ти се позоваваш на закон, за да нарушиш обещанието си. Когато ме обрече на Са, ти обрече на Са и труда ми. Аз вече не съм твоя собственост. — Той погледна към майка си и към баба си, преди да добави почти като извинение: — Освен това аз вече не съм истински член на това семейство. Аз принадлежа на Са.

Роника понечи да го спре, но ожесточението на Кайл я накара да залитне. С писък Кефрия скочи към майка си. А Кайл сграбчи Уинтроу за дрехата и започна да го разтърсва с все сила. Мъжът бе започнал да пелтечи от гняв.

— Ти си мой — ревеше той към момчето. — Мой, разбра ли! Сега ще млъкнеш и ще правиш каквото ти се казва! — Кайл спря да го разтърсва и го повлече със себе си. — Отиваш право на кораба. Ще докладваш на първия помощник и ще му кажеш, че си новият юнга. Новият юнга, нищо повече. Разбра ли ме?

Алтея наблюдаваше в удивено вцепенение. Тя смътно осъзнаваше, че майка ѝ е прегърнала и се опитва да успокои ридаещата Кефрия. Двама слуги, вече неспособни да сдържат любопитството си, надничаха иззад прага. Алтея осъзнаваше, че трябва да се намеси, само че случващото се бе прецедент за нея — ала тя можеше единствено да се взира. За подобни спорове тя бе чувала само слухове. Пак от слухове тя знаеше за случаи, в които търговци са принуждавали синове да продължат родовия бизнес. И за кораби, където дисциплината бива поддържана единствено чрез подобна грубиянщина.

Но подобни неща никога не се случваха в домовете на Търговските семейства. А може би се случваха, но никой не говореше за тях.

— Разбра ли ме? — повтори Кайл. Изглежда той смяташе, че по-шумният крясък ще придаде по-голяма разбираемост на думите му.

Макар и замаян, Уинтроу успя да кимне. Кайл пусна дрехата му. Момчето залитна и се подпря на ръба на масата, над която остана приведено.

— Не знаеш ли какво означава веднага! — победоносно кресна капитанът. Той се извърна към вратата и видя надничащия слуга. — Уелф! Стига си се пулил и отведи сина ми до кораба. Погрижи се той да си събере багажа, защото от този момент ще живее на борда.

Уелф побърза да притича в стаята, за да вземе Уинтроу за ръката и да го изведе. А Кайл се обърна към Алтея. Успехът в тиранизирането на младия юноша изглежда му бе придал увереност, защото той попита:

— Достатъчно разумна ли си, за да си извлечеш поука от това, Алтея?

— Бих се изненадала, ако някой не е научил нещо от днешната ти проява, Кайл. Най-вече за факта, че ти не би се спрял пред абсолютно нищо в амбицията си да придобиеш контрол над рода Вестрит.

— Контрол? — Кайл я изгледа невярващо и се обърна към другите жени, очакващ да зърне сходно удивление. Но Роника му отвърна с унищожителен поглед, а Кефрия продължаваше да ридае, отпуснала глава върху рамото ѝ. — Това ли си мислиш? Контрол? — Той тръсна глава и се засмя горчиво. — Става дума да спасим малкото оставащо. Наистина не зная защо изобщо си правя труда. Всички вие се държите с мен като с престъпник, след като аз просто се опитвам да запазя семейството. Кефрия! Ти знаеш, кажи им. Двамата с теб сме говорили за това.

Съпругата му най-сетне повдигна насълзено лице, само че в очите ѝ отсъстваше разбиране. Той невярващо поклати глава.

— Какво очаквате да направя? — обърна се Кайл към трите им. — Имотите ни губят пари всеки ден; ние имаме жив кораб, когото все още изплащаме; кредиторите ни заплашват да започнат да конфискуват, за да си получат дължимото. А вие изглежда сте на мнение, че бихме могли просто да загърбим всичко това и да се съберем да пием чай. Не, поправка. Алтея смята, че тя трябва да ускори пропадането ни, като задържи живия кораб като своя играчка. За да може тя да се черпи заедно с местните водни плъхове и да се киска, докато те я опипват.

— Престани, Кайл — предупреди го Роника.

— С какво да престана? Да престана да ви казвам онова, което вие знаете, но отказвате да разберете? Хайде да ми отделите няколко мига и да ме изслушате — Той поспря и си пое дъх, в опит да издиша гнева и раздразнението. — Аз имам деца, за които трябва да мисля. Силдин и Малта. Също като Ефрън аз също ще умра някой ден. И нямам намерение да оставя в наследство на децата си купища дългове и лошо име. Ефрън не ти е оставил синове, които да те защитават, Роника, никакви мъже, които да се нагърбят с имотите. Затова аз, като един предан зет, се нагърбвам с тази отговорност, за да сторя онова, което трябва да бъде сторено, колкото и болезнено да е то. През последните няколко месеца размишлявах дълго и вярвам, че мога да накарам семейството отново да си стъпи на краката. Сдобих се с известни връзки в Калсид, хора, готови да търгуват с нас. Планът не е нещо удивително: трябва да пуснем кораба в действие, колкото се може по-енергично, и да пренасяме най-доходоносните товари колкото се може по-бързо. Същевременно трябва да направим актуална и безпристрастна оценка на земите си, за да определим кои от тях ни носят печалба. Тях ще задържим. Най-важно е да не пръскаме паника сред кредиторите си. Ако започнем да продаваме стремглаво, те ще решат, че това е предсмъртната ни агония и ще се скупчат около нас, за да си вземат поне част от дължимото. И честно казано, ако видят как Алтея се весели с дегенерати, сякаш семейството ни е изгубило всякаква надежда и гордост, това също би имало подобен ефект. Когато черниш собственото си име, Алтея, ти петниш името и на дъщеря ми. Аз се надявам един ден Малта да си намери достоен жених. Никой достопочтен мъж не би се поинтересувал от нея, ако ти имаш репутацията на мърлява алкохоличка.

— Как се осмеляваш да… — изръмжа Алтея.

— Осмелявам се на много неща в името на децата си. Ще превърна Уинтроу в мъж, дори и ако той ме намрази за това. Ще върна финансовата стабилност на това семейство, дори и ако трябва да използвам живия кораб по немислими за вас начини. Ако ти изпитваше към семейството си дори половината от онази загриженост, която изпитвам аз, ти щеше да се овладееш и да започнеш да се държиш като дама, за да си намериш жених, който съюз да укрепи финансовото положение на рода ти.

Леден гняв обхвана Алтея.

— Значи очакваш от мен да се пусна на онзи, който плати най-високо, който и да е той, стига да е склонен да предостави достатъчно добра цена за моето брачно партньорство?

— Не виждам защо това представлява проблем за теб, след като снощи ти изглеждаше склонна да сториш същото абсолютно безплатно — със същата студенина отвърна Кайл.

Алтея си пое дъх, готова да се хвърли като бясна котка. Но намесата на майка ѝ сложи край на този спор.

— Достатъчно.

Само една дума, изречена тихо. Роника пристъпи до един от столовете и сложи Кефрия да седне. Нещо в категоричността на тона ѝ бе накарала всички да замлъкнат. Дори Кефрия бе започнала да ридае безшумно. Дребната и смугла старица изглеждаше още по-малка в траурните си дрехи. Въпреки това, когато тя пристъпи между Кайл и Алтея, и двамата отстъпиха.

— Няма да крещя — каза им Роника. — Нито ще се повтарям. Затова съветвам и двама ви да слушате внимателно и да запомните онова, което ще ви кажа. Алтея, първо се обръщам към теб, защото нямах възможност да поговоря с теб след слизането ти на брега. Кайл, не смей да ме прекъсваш, дори и за да изразиш съгласие.

Възрастната жена си пое дъх. За момент тя придоби неуверен вид. Тя се приближи към Алтея и взе ръцете ѝ. Девойката не се възпротиви.

— Дъще, зная, че се чувстваш ощетена. Ти очакваше да наследиш кораба. Така възнамеряваше баща ти. Него вече го няма. И макар още да ме боли, ще говоря откровено. Той винаги се отнасяше към теб като с един от синовете, които изгубихме. Ако братята ти бяха преживели заразата… Но днес е излишно да мислим за това. Някога, когато момчетата бяха живи, баща ти винаги казваше, че земята ще бъде предадена на дъщерите му, а корабът ще остане на синовете. И макар че той никога не го е казвал пряко, след смъртта на момчетата той смяташе да остави земята на Кефрия, а кораба на теб. Но освен това баща ти възнамеряваше да доживее до дълбока старост, да види как всичките ни дългове биват изплатени и Вивачия става наша собственост. Да види как ти сключваш съюз с мъжа, който щеше да стане твой капитан на Вивачия. Не. Не ме прекъсвай! — остро каза тя, когато Алтея отвори уста да възрази. — Достатъчно ми е тежко да изричам всичко това. Ако ме прекъсваш, никога няма да успея да довърша — додаде тя по-тихо. И решително погледна дъщеря си в очите. — Ако искаш да виниш някого за разочарованието си, вини мен. Защото, когато повече не можех да отричам, че баща ти умира, аз изпратих да повикат Картил, нашия съветник. Двамата с него изготвихме нужния документ и аз убедих баща ти да подпише. Убедих го, Алтея, не съм го заблуждавала. Накрая дори Ефрън разбра, че това би било най-разумно. Ако семейното богатство бъдеше поделено сега, никой от нас не би оцелял. Тъй като Кефрия е по-голяма и има деца, за които да се грижи, аз постъпих тъй, както изискваше традицията, и я направих единствена наследница.

Роника Вестрит отмести очи от шокирания поглед на Алтея, за да се обърне към по-голямата си дъщеря. Кефрия все още седеше, отпуснала глава върху масата, но риданията ѝ бяха утихнали. Кайл се бе приближил до нея и бе отпуснал ръка върху рамото ѝ. На Алтея се струваше, че този му жест не цели да успокои съпругата му, а да изтъкне неговото собственичество.

— Кефрия знаеше за наследството си. Освен това тя знае, че документът изисква от нея тя да продължи да се грижи за сестра си, докато сестра ѝ не се омъжи. Този документ задължава Кефрия да ти предостави подобаваща зестра. Това задължение бива удвоено от изискванията на традицията.

Презрението пак не бе напуснало погледа на по-малката сестра.

— Алтея — умолително продължаваше старицата. — Опитай се да разбереш. Аз се постарах да бъда честна. Ако корабът бъдеше завещан на теб, ти почти не би разполагала със средства, за да осигуриш плаването му. За закупуването на стока и провизии и заплатите на екипажа са необходими пари. Дори едно успешно пътуване би те изправило пред затруднения. Ами пътуванията, които не се окажат толкова успешни? Изплащането на кораба е обвързано с имотите ни. Нямаше начин разумно да поделим наследството. То трябва да бъде използвано като едно цяло, за да ни освободи от дълговете.

— Значи аз нямам нищо — тихо каза Алтея.

— Алтея, сестра ти никога не би позволила нещо да ти липсва — поде майка ѝ. Този път беше неин ред да замълчи, защото Алтея я прекъсна:

— Не ме интересува. Не ме е грижа дали съм беднячка. Да, аз мечтаех как Вивачия ще бъде моя. Защото тя е моя, майко, по начин, който ти не би могла да разбереш. По същия начин конете на Седън Диб теглят каретата му, но обичат коняря му. Вивачия обича мен по същия начин. Аз ѝ принадлежа. Никой брачен съюз не би могъл да се сравни с това обвързване. Задръжте всички приходи от пътуванията ѝ. Нека всички да казват, че Вивачия принадлежи на Кефрия. Просто ме оставете да плавам с нея. Няма да предявявам никакви други претенции, няма да оспорвам нищо. — Отчаяният ѝ поглед потърси лицето на майка ѝ и се премести върху насълзения лик, който Кефрия бе повдигнала към нея. — Моля ви — промълви тя. — Моля ви.

— Не. — Кайл беше онзи, който отвърна вместо тях. — Аз вече издадох нареждане да не бъдеш допускана на борда. И няма да го отменя. Вие виждате каква е тя — обърна се той към другите две жени. — Напълно непрактична. Просто иска да бъде нейното, нещата да продължат както преди. Тя ще остане своеволната наследница, която ще продължи да живее на борда без никакви отговорности, да си играе на моряк, а между отделните пътувания да се разхожда из магазините на брега и да пазарува за чужда сметка. В случая, сметката на сестра си, на моето семейство. Не, Алтея. Със смъртта на баща ти настъпи и краят на детството ти. Време е да започнеш да се държиш по начин, подобаващ на една представителка на този род.

— Не говоря на теб! — избухна Алтея. — Ти дори си нямаш понятие за какво говоря. За теб Вивачия е просто кораб и си остава това дори и когато се обръща към теб. За мен тя е част от семейството, по-близка от сестра. Тя се нуждае от присъствието ми, а аз също се нуждая от близостта ѝ. За мен тя би плавала по начин, какъвто никога не би проявила към теб.

— Момичешки лиготии — навъси се Кайл. — И празни приказки. Ти избяга от нея в деня, в който тя се съживи, и остави Уинтроу да прекара първата нощ на борда ѝ. Ако в действителност изпитваше подобни чувства към нея, ти не би сторила подобно нещо. Него тя харесва достатъчно; той ще стои на борда, за да ѝ прави компания или каквото там прави. И той ще се научи да бъде истински моряк, а не да се шляе из кораба и да се налива из пристанищните кръчми. Не, Алтея. На Вивачия няма място за теб. Аз няма да позволя да сееш раздор сред екипажа или да си съперничиш с Уинтроу за благоволението на кораба.

— Майко? — отчаяно промълви Алтея.

Старицата я гледаше тъжно.

— Ако не те бях видяла снощи да се прибираш в подобно състояние, щях да се възпротивя на Кайл. Щях да кажа, че думите му са прекалено остри. — Тя бавно въздъхна. — Само че не бих могла да отрека онова, което съм видяла със собствените си очи, Алтея. Много добре ми е известна обичта ти към Вивачия. Ако баща ти беше жив… Не, няма смисъл от подобни думи. Може би е настъпил моментът да продължиш с живота си. Аз виждам, че Уинтроу притежава потенциал. Той ще се справи добре с кораба. Позволи му. Време е, може би крайно време, ти да заемеш полагащото ти се място в Бингтаун.

— Моето място е на борда на Вивачия — промълви девойката.

— Не е — каза Кайл. Майка ѝ кимна в потвърждение на думите му.

— В такъв случай аз нямам място сред това семейство или в Бингтаун.

Алтея сама се изненада от думите си. Категоричността им я шокира. Те се бяха врязали като камък, хвърлен сред застинала вода: тя можеше да види как изреченото се разраства в диплеща се вълна, която се простира към всички нейни взаимоотношения, за да ги промени безвъзвратно. За момент девойката остана задавена.

— Алтея? Алтея!

Викът на майка ѝ долетя подире ѝ. Алтея осъзна, че крачи сред коридора — коридорът на дом, превърнал се за нея в чуждо място. Тя осъзна, че бяха изминали години от времето, в което тя бе прекарвала повече от месец под този покрив. От колко време този гоблен висеше на стената? От колко време онези плочки бяха напукани? Тя не можеше да отговори, защото не бе присъствала на тези и много други събития. На практика тя не променяше нищо. Това място бе престанало да бъде неин дом още преди години. В настоящия ден Алтея не бе създала тази реалност, а само я бе разпознала.

Понесла единствено дрехите на гърба си, тя прекрачи прага и излезе навън.

— Ако тя се върне отново пияна, ще я заключа в стаята ѝ за една седмица. Накарай я да разбере, че няма да търпя тя да петни семейното име и репутацията си. — Кайл бе седнал до Кефрия и я бе прегърнал през раменете.

— Млъкни, Кайл — тихо, но ясно изрече Роника Вестрит. Всичко се разпадаше: семейството, домът ѝ, мечтите ѝ за бъдещето. Алтея бе казала нещо напълно сериозно; в думите ѝ Роника бе доловила познатата ѝ от Ефрън решителност. По-малката ѝ дъщеря нямаше да се върне тази вечер, нито пияна, нито в каквото и да било друго състояние. Тя си бе отишла. А онзи незрял идиот, за когото Кефрия се бе омъжила, можеше единствено да си играе на голям домопритежател и непрекъснато да изтъква новопридобитата си власт.

Старицата въздъхна тежко. Може би това беше единственият проблем, който тя можеше да разреши точно в този момент. Може би в неговото разрешаване се криеше преодоляването и на останалите пречки.

— Не исках да кажа това пред Алтея, за да не насърчавам опърничавостта ѝ, но ти цяла сутрин се държиш като магаре. Както ти сам с изключителен такт изтъкна, аз нямам право да се намесвам в делата между теб и сина ти. Но Алтея, моя дъщеря, е нещо съвсем различно. Ти не си отговорен за нея. И трябва да ти кажа, че намирам за изключително наскърбителни и безвкусни опитите ти да се налагаш над нея.

Тя бе очаквала да зърне поне малко смущение. Вместо това лицето му придоби изключително наскърбен вид. Роника получи възможност — и не за първи път — да се усъмни в решението си да повери семейното богатство в ръцете на по-голямата си дъщеря. Отговорът му потвърди най-лошите ѝ страхове.

— Сега аз съм мъжът в това семейство. Какви са тези глупости, че не отговарям за нея?

— Тя е моя дъщеря, а не твоя. Тя е сестра на съпругата ти, а не твоя.

— Тя споделя роднинство и с двете ви. Нейните действия се отразяват на това родово име. Ако вие двете с Кефрия не сте в състояние да я убедите с добро, то аз ще трябва да се намеся с нещо по-убедително. Не разполагаме с време да увещаваме Уинтроу и Алтея. Те двамата трябва да разберат, че е време да приемат задълженията си и да започнат да ги изпълняват.

— Когато става дума за Алтея, ти не си този, който ще определя нейните задължения. Тази отговорност се пада на мен.

Непоколебимата решителност, до която Роника Вестрит бе прибягвала тъй често по време на преговори, отново се появи в гласа ѝ.

— Може би ти виждаш нещата по такъв начин. Но аз не споделям това мнение. Ти предостави на мен грижите за нея. На мен се пада да преценявам издръжката ѝ. Този факт би трябвало да предостави достатъчна тежест на думата ми, за да накарам Алтея да овладее поведението си.

Всичко това Кайл изрече със спокоен и разсъдлив глас, но същината на думите му пак засегна Роника.

— Когато критикуваш държанието на дъщеря ми, ти критикуваш възпитанието, предоставено ѝ от нейните родители — каза възрастната жена. — Ти може и да не си съгласен с начина, по който ние двамата с Ефрън сме отгледали Алтея, но не е твоя работа да изразяваш несъгласието си. Освен това не съм предоставила на Кефрия грижата за издръжката на сестра ѝ, за да можеш ти да заплашваш Алтея. Сторих го единствено като начин да ѝ осигуря част от бюджета. Не е подходящо една сестра да отговаря за друга. Още по-неподходящо е съпругът да отговаря за своята балдъза. И нямах намерение да прогонвам Алтея от Вивачия, а само да я окуража да се насочи към друг живот, след като тя се убеди, че корабът се намира в добри ръце.

Роника се отпусна край масата, клатейки глава. Всичките ѝ намерения се бяха объркали.

— Ефрън беше прав за нея. Тя се нуждае от лека ръка. Тя не би отстъпила пред принуда. Снощи тя скърбеше. И каквото и да мислиш ти за Брашън, Ефрън имаше високо мнение за него. Може би той не е сторил нищо повече от това да я придружи до дома ѝ; подобаваща постъпка за един джентълмен, срещнал смутена дама.

— Сигурно двамата са пили чай целия ден — отбеляза Кайл с натежал от сарказъм глас.

Грешка. Съкрушителна грешка. Роника престана да гледа към него, а се загледа в дъщеря си — докато Кефрия не усети погледа ѝ и не повдига очи, за да го срещне за миг.

— Кефрия — тихо поде майка ѝ. — Ти знаеш какви бяха намеренията ми при съставянето на тези документи. Би било нечестно от твоя страна да се възползваш от сестра си по такъв начин, да използваш наследството си, за да я принудиш. Искам да ми кажеш, че няма да допуснеш това.

— Тя има деца, за които да мисли — намеси се Кайл.

— Кефрия — повтори майка ѝ. Тя не можа да скрие умолителната нотка от гласа си.

Младата жена започна да мести поглед между лицето на майка си и непоколебимия взор на съпруга си. Гласът ѝ долетя пискливо:

— Не мога да заставам в средата. Не мога! — възкликна тя с отчаяние и започна да кърши ръце пред гърдите си.

— Няма да ти се наложи — успокои я Кайл. — Документите бяха подписани пред свидетели. Ти знаеш, че правилното е онова, което е най-доброто за Алтея. Знаеш, че и двамата ѝ мислим единствено доброто. Вярвай в себе си, Кефрия. Довери се на съпруга си.

Кефрия отново улови невярващия поглед на майка си, преди да се загледа в излъсканата повърхност на масата. Ръцете ѝ нервно започнаха да се плъзгат по плота.

— Вярвам ти, Кайл — прошепна тя. — Наистина ти вярвам. Но не искам да нараня Алтея. Не искам да бъда жестока към нея.

— Няма да бъдем — увери я Кайл. — Стига тя да не бъде жестока към нас. Така е справедливо.

— Да… справедливо — колебливо се съгласи съпругата му. Тя погледна към майка си, очаквайки подкрепа, само че ликът на Роника бе застинал. Старицата винаги бе смятала по-голямата си дъщеря за по-силната от двете. Та нима Кефрия не бе избрала живот, изискващ сила, докато Алтея бе предпочела да се разхожда край баща си и да си играе? Кефрия си бе взела съпруг, бе родила деца, бе поела грижите над собствено домакинство и се включваше да помага в семейните дела. Или поне така се бе струвало на Роника по времето, когато тя бе съставяла наследството. Но сега тя осъзнаваше, че Кефрия се е занимавала предимно с делата на самата къща, със съставянето на делничното меню и с ръководенето на приготовления за празници. Това съдействие бе позволило на Роника да се съсредоточи изцяло върху делата със семейните земи. Защо тя не бе съзряла, че по-голямата ѝ дъщеря се е превърнала в кукла, която следва напътствията на майка си и се подчинява на съпруга си, но рядко проявява самоинициатива? Роника се опита да си припомни последния път, в който Кефрия бе предложила някаква промяна или бе подела самостоятелно действие. Тя не можа да се сети за нещо подобно.

Защо, защо тези мисли я спохождаха чак сега? Всемилостиви Са, та тя току-що бе предала съдбите им в ръцете на Кефрия. Традициите и обичаите на Бингтаун налагаха след смъртта на мъж собствеността му да премине в ръцете на наследниците му. Не съпругата, а на наследниците. Разбира се, Роника имаше правото да запази контрол над собствеността, която тя бе донесла със себе си, само че от тази собственост не бе останало почти нищо. Сърцето ѝ трепна уплашено при осъзнаването, че не само по-малката ѝ дъщеря е станала зависима от прищевките на Кайл, а и тя самата.

Роника хвърли бърз поглед към него, все така задържаща безстрастно лице. Оставаше ѝ единствено да се моли на Са, че той още не е осъзнал това. В противен случай тя можеше да изгуби всичко. Какво би могла да стори тя срещу подобна заплаха?

Възрастната жена бавно си пое дъх и с овладян глас заяви:

— На думи наистина изглежда справедливо. — Тя не биваше да омеква изведнъж. — Предстои ни да видим на дело.

Подир това Роника шумно въздъхна и без нужда разтърка очи.

— Има толкова много неща, за които трябва да мисля. За момента оставям Алтея на вас. Както каза Кайл, Вивачия трябва да отплава колкото се може по-скоро. Струва ми се, че това е нещото, над което трябва да се съсредоточим. Какъв товар си избрал да пренасяш и към кои пристанища възнамеряваш да се насочиш? И колко скоро възнамеряваш да отплаваш?

Тя се надяваше, че не е прозвучала прекалено нетърпелива за отплаването му. Умът ѝ вече трескаво издирваше начини, по които тя да използва отсъствието му възможно най-ползотворно. Ако не друго, поне можеше да се увери, че оставащото от собствеността ѝ ще се полага на Алтея. С оглед на последните си размишления Роника реши, че би било разумно да не се противи открито на Кайл. А във времето, в което тя оставаше сама с Кефрия, тя щеше да се заеме с дъщеря си.

Кайл изглеждаше склонен да промени темата:

— Както казваш, трябва да отплаваме скоро, и то не само заради парите. Колкото по-скоро отведа Уинтроу далеч от живота на сушата, толкова по-бързо той ще приеме съдбата си. Предстои му да наваксва много, защото е изостанал, макар и не по своя вина. Много от тези неща е трябвало да научи още като момче, а не сега, когато е на път да стане мъж.

Той помълча, изчакващ потвърждението им. Роника се подразни от кимването си, защото то изразяваше съгласие в отговор на загатването, че те двете имат вина за лошия начин, по който се е развило момчето. Удовлетворен, Кайл продължи:

— Що се отнася до пристанищата и товара, смятам, че всички сме единодушни в наложителността да пренасяме с най-голяма бързина онова, което е най-доходоносно. — Кайл отново замълча многозначително. — В такъв случай съществува само един възможен отговор — реши той от името на всинца им. — Ще отведа Вивачия на юг към Джамаилия, за да натоваря най-висококачествена стока. После на север към Калсид, с пълна бързина.

— С какъв товар? — осведоми се Роника, макар сърцето ѝ вече да знаеше отговора и да застиваше.

— Роби, разбира се. Образовани роби. Не джебчии, крадци и убийци, а хора, които биха били ценени в Калсид като наставници, надзиратели и бавачки. Творци и занаятчии. Ще купуваме от онези, които са били доведени до робство от неизплатените си дългове, а не от присъда. — Той помълча замислено и поклати глава. — Те няма да бъдат особено издръжливи, разбира се. Може би ще трябва да добавим и един товар… с каквото можем да си позволим. Военнопленници, родени в робство и прочие. Торг, един от помощниците, по-рано е работил на робовладелски кораби и има връзки сред уредниците на търгове. Той ще ни помогне със сключването на сделките.

— Робството е незаконно в Бингтаун — колебливо изтъкна Кефрия.

Кайл гръмко се изсмя.

— За момента. Но няма още дълго да остане така. Освен това ти нямаш основания да се притесняваш, скъпа. Аз нямам намерение да спирам в Бингтаун с тях. Ще поема направо към Джамаилия през Вътрешния проход, после директно към Калсид. Никой няма да ни притеснява.

— Пирати… — срамежливо каза съпругата му.

— Те никога не са се занимавали с Вивачия. Колко често си чувала баща си да се хвали колко бърза е тя и колко ловко прекосява каналите? И това е било от времето, когато тя не е била събудена. Пиратите знаят, че преследването на жив кораб е загуба на време. Те няма да ни закачат. Недей да се тревожиш за неща, които вече съм обмислил. Не бих се заел с подобно пътуване, ако смятах, че е прекалено рисковано.

— Самият товар може да се окаже рискован за един жив кораб — тихо каза Роника.

— От какво се боиш, някакво въстание? През цялото пътуване те ще останат заключени в трюма. — В гласа на Кайл започваше да се долавя раздразнение от тяхната неувереност.

— Това би могло още повече да влоши нещата — меко продължи възрастната жена. Тя се стараеше да звучи като човек, който просто изразява мнение, а не като изтъкващ очевидна за него опасност. — Живите кораби са чувствителни създания, Кайл, а Вивачия се събуди неотдавна. Ти не би изложил Малта на… на неудобствата, които робите изтърпяват по време на пренасянето си. Вивачия също трябва да бъде предпазвана от тях.

Кайл се навъси, но подир миг изражението му омекна.

— Роника, аз съм запознат с традициите, свързани с живите кораби. До степента, в която нашите финанси го позволяват, аз ще се отнасям към робите почтително. Напомням ти, че Уинтроу ще се намира на борда. Всеки ден той ще получава свободно време, през което да разговаря с кораба. Той ще може да увери Вивачия, че всичко е наред и че нейното съществуване не е заплашено. Освен това нямам намерение да прибягвам към излишна жестокост. Робите трябва да бъдат пренасяни затворени и под контрол, но няма да изпитват никакъв друг дискомфорт. Струва ми се, че ти също се притесняваш излишно, Роника. Дори и присъствието им да смути Вивачия, това ще бъде само временно. Каква вреда би могла да възникне?

— Изглежда, че ти наистина си обмислил нещата добре. — Роника се постара да изложи мека загриженост на мястото на гнева, който изпитваше. — Но има истории за нещата, на които един смутен жив кораб може да стори. Говори се, че някои от живите съдове престават да се подчиняват и плават неохотно, като тайно изместват платната си, влачат котва по дъното… макар че нищо от това не би могло да затрудни един опитен екипаж. Съществуват обаче и по-крайни случаи, в които корабите полудяват. Парий е най-известният от тези кораби. Има слухове и за други подобни съдове, които никога не се завърнали в пристанище, защото корабът издавил екипажа си в открито море…

— Всяка година има обикновени кораби, които никога не се завръщат. Бурите и пиратите със същото основание биха могли да се окажат причина за корабокрушението на някой жив кораб — нетърпеливо я прекъсна Кайл.

— Но след като и ти, и Уинтроу ще пътувате на борда, бих могла да изгубя половината си семейство изведнъж — започна да ридае Кефрия. — Кайл, наистина ли смяташ, че е разумно? Татко изкарваше пари с Вивачия, без нито веднъж да пренася нелегални или опасни товари.

Мъжът задълбочи навъсването си.

— Скъпа, баща ти не изкарваше достатъчно пари. Точно за това става дума тук: как да избегнем грешките му и да върнем финансовата увереност и репутацията на това семейство. Тази тема на разговор ми припомня още една негова чудатост. — Той впери изучаващ поглед в очите на Роника и продължи: — Ако сте толкова против търговията с роби, бихме могли да плаваме по Дъждовната река. От нейните пристанища идват най-търсените в света стоки. Всички останали живи кораби плават по нея, защо не и ние?

Роника спокойно понасяше взора му.

— Защото преди години Ефрън реши, че родът Вестрит повече няма да търгува по Реката. И оттогава не сме го правили. Освен това вече не разполагаме с предишните си връзки сред тамошните заселници.

— Но Ефрън вече е мъртъв. От каквото и да се е страхувал той, аз съм готов да се изправя срещу него. Дайте ми речните карти и аз сам ще си изградя връзки — предложи Кайл.

— Това би докарало смъртта ти — без съмнение заяви Роника.

Капитанът изсумтя.

— Съмнявам се. Дъждовната река може и да е стръвна, само че на мен речното корабоплаване не ми е чуждо. — И подир това той изтърси: — Най-добре ми ги дай още сега, след като стана дума за тях. Така или иначе сега те принадлежат на Кефрия, ти вече нямаш право да ги укриваш от нас. Тогава всички ще бъдем доволни. Вивачия няма да пренася роби, а стоките от Дъждовната река ще донесат дори по-големи печалби.

Възрастната жена не се поколеба и за миг, преди да излъже:

— Това може и да е така, Кайл, само че тези карти вече не съществуват. Ефрън ги унищожи в деня, когато взе решение, че повече няма да търгува по Реката. Той се зарече, че родът Вестрит никога повече няма да навлиза сред водите ѝ. А той беше мъж, който държеше на думата си.

Кайл скочи на крака.

— Не вярвам! — процеди той. — Ефрън не е бил глупак, а само един глупак би унищожил тъй ценни карти. Ти ги укриваш от нас. Къташ си ги за скъпоценната ти Алтея и незнайния идиот, когото ще излъжеш да я вземе за съпруга.

— Никак не ми се нрави да ме обвиняват в лъжи — просъска Роника. Поне това беше истина.

— А пък на мен не ми харесва да ме правят на глупак! — отвърна Кайл. — Никой от това семейство не се отнася към мен с уважението, което ми се полага. От Ефрън бях склонен да го понеса, той беше мъж и години по-възрастен от мен. Но няма да търпя подобно поведение от друг под този покрив. От този момент нататък искам да чувам само истината. Защо Ефрън е прекратил връзките си със заселниците край Дъждовната река? И какво ще е необходимо, за да възстановим тези връзки?

Роника го гледаше мълчаливо.

— Наистина ли не разбираш, жено? Каква е ползата да имаш жив кораб, ако не можем да го използваме за Речна търговия? Всеки знае, че само семействата, притежаващи живи кораби, могат да търгуват с Дъждовните земи. Ние сме Търговско семейство. А какво е направил съпругът ти с тази привилегия и с дълговете си? Търгувал е с платове и с алкохол, както прави и стопанинът на последното корито, и е гледал как задълженията му стават все по-големи с всяка изминала година. По протежение на Дъждовната река тече цяло богатство, тече по-бързо и от водите ѝ. А ти искаш да стоим на брега ѝ с пръст в уста и да мрем от глад.

— Има и по-лоши неща от гладната смърт, Кайл Хейвън — каза Роника.

— Като например? — остро попита той.

Тя не можа да се сдържи.

— Като например да имаш алчен глупак за свой зет. Ти си нямаш никаква представа от Дъждовната река.

Кайл се подсмихна ледено.

— Тогава защо не ми дадеш картите и не ми позволиш да придобия представа? Ако си права, тъкмо ще се отървеш от нежелания зет. И ще можеш спокойно да оставиш дъщерите и внуците си да гинат под тежестта на борчовете си.

— Престанете! — изпищя Кефрия. — Не издържам повече! Не говорете за такива неща! Кайл, ти не бива да плаваш по Дъждовната река. Щом трябва да търгуваш с роби, така да бъде. Вземи Уинтроу със себе си, щом се налага. Но в никакъв случай не поемай по Реката! — Умолителният поглед, обхождащ и двамата, в крайна сметка се спря върху майка ѝ. — Той никога не би се върнал. И двете знаем това. Татко едва-що умря, а вие говорите за смъртта на Кайл.

— Кефрия, ти си прекалено чувствителна и преувеличаваш всичко. — Кайл изгледа Роника по начин, който недвусмислено показваше, че тя е разстроила дъщеря си. Искрица гняв припламна в сърцето на Роника, но тя побърза да я угаси, защото Кефрия бе извърнала наранен поглед към съпруга си. Откриваше се подходяща възможност.

— Аз ще се погрижа за нея — предложи възрастната жена. — Сигурна съм, че на теб ти предстои много работа по подготовката на кораба. Ела, Кефрия, да отидем във всекидневната. Аз самата се чувствам малко напрегната. Ела. Да оставим Кайл да се погрижи за всичко.

Роника се надигна, хвана дъщеря си под ръка и я изведе от стаята. Трябва да спася оставащото, безмълвно обясни тя на Ефрън. Ще спася каквото мога от онова, което ти ми остави, мили. Поне една дъщеря ще запазя край себе си.

Глава единадесета Последици и размисли

— А ако реша да оспорвам завещанието? — бавно попита Алтея. Тя се стараеше да изрече тези думи безстрастно, но вътре в себе си все още трепереше от гняв и наскърбление.

Картил колебливо почеса остатъка от сивеещата си коса.

— Подобен случай е специално упоменат. Всяко от изброените лица, което си позволи да оспори някой аспект, автоматично бива изключено. — Той поклати глава почти със съжаление. — Това е част от стандартната процедура — меко уточни възрастният мъж. — Не е нещо, което баща ти е включил специално заради теб.

Алтея повдигна поглед от сплетените си пръсти и решително погледна събеседника си в очите.

— И ти вярваш, че това е било истинското му желание? Да остави Вивачия на Кайл, а мен — да разчитам на подаянията на сестра си?

— Съмнявам се, че Ефрън си е представял точно подобно развитие на нещата — благоразумно отвърна Картил и отпи от чая си. Може би този отговор целеше да му предостави време за размисъл, през което да измисли същинския си ответ.

Старецът се намести в стола си и седна по-изправен.

— Но вярвам, че той беше с ненакърнен разсъдък. Никой не го беше заблудил или принудил. Никога не бих взел участие в нещо подобно. Баща ти искаше да припише всичките си богатства на сестра ти. Той стори това не от желание да те наказва, а за да запази цялото си семейство.

— А пък се провали и в двете си намерения — остро каза Алтея. Веднага след това тя отпусна лице върху дланите си, засрамена от изказването си. Картил не коментира думите ѝ. След известно време девойката повдигна глава и отбеляза: — Сигурно ме мислиш за някакъв лешояд. Баща ми умря вчера, а още на следващия ден аз вече пристигам, за да настоявам за част от наследството му.

Картил ѝ предложи носната си кърпичка, която бе приета с благодарност.

— Не, не мисля така. Когато човек изгуби опората си, обичайно е той да се вкопчи в остатъка, да направи отчаян опит да задържи нещата по предишния им начин. — Старецът скръбно поклати глава. — Но никой не може да се върне във вчерашния ден.

— Така е. Никой не може. — Алтея въздъхна. Бе ѝ останала една-единствена сламчица надежда. — Търговецо Картил, ако някой се закълне в името на Са, законът на Бингтаун не смята ли тази клетва за равностойна на договор?

Широкото чело на събеседника ѝ се набръчка.

— Зависи. Ако в пристъп на гняв обявя в някоя кръчма, че, Са ми е свидетел, ще убия еди-кого си, това не е обвързано със закона, така че…

Алтея престана да увърта.

— Ако Кайл Хейвън се е заклел в Са пред свидетели, че ако му предоставя доказателство за качествата си като мореплавател, той ще ми върне Вивачия, мога ли да го принудя да изпълни обещанието си?

— Технически корабът се води собственост на сестра ти, а не на…

— Тя го отстъпи на него — нетърпеливо каза Алтея. — Има ли подобна клетва тежест пред закона?

Картил сви рамене:

— С такъв проблем би се озовала пред Съвета на Търговците, но мисля, че би спечелила. Съветниците са консервативни и старите обичаи значат много за тях. Една клетва в името на Са би трябвало да бъде зачетена. Имаш ли свидетели, които да потвърдят изричането на тази клетва? Поне двама?

С въздишка Алтея се облегна в стола си.

— Може би един, който би казал истината. Останалите двама… вече не зная какво да очаквам от майка си и сестра си.

Събеседникът ѝ поклати глава.

— Семейните спорове като тези са толкова неприятни неща. Съветвам те да не се занимаваш повече с това, Алтея. Това само би изострило неразбирателството между вас.

— Не мисля, че нещата могат да се влошат повече от това — мрачно отбеляза тя, преди да се надигне.

Кръвта на Ефрън Вестрит бе проличала за пореден път: от бившия си дом Алтея бе отишла право в кабинета на Картил, който от своя страна не се бе изненадал от появата ѝ.

Още при влизането ѝ възрастният човек се бе надигнал, за да донесе няколко свитъка. Един след друг документите се бяха разгърнали пред нея, за да изтъкнат недвусмислено безнадеждността на ситуацията ѝ. Не можеше да се отрече, че Роника е проявила изчерпателност — цялата ситуация бе подсигурена като товар по време на буря. Според закона Алтея не притежаваше нищо. Според закона тя трябваше изцяло да се осланя на сестра си.

Според закона. Но Алтея нямаше намерение да обвързва живота си с подобна спогодба. Тя нямаше да живее от подаянията на Кефрия, още по-малко когато сестра ѝ изцяло играеше по свирката на Кайл. Нека си мислят, че баща ѝ е умрял, без да ѝ остави нищо. Това не беше вярно. Всичко онова, на което той я бе научил, цялото знание, натрупано по време на пътуванията, все още ѝ принадлежеше. И ако тя не можеше да си проправи собствен път с тези си способности, значи наистина заслужаваше да умре от глад. Тя си припомни, че първият Вестрит, пристигнал в Бингтаун, не е притежавал по-различно знание. А въпреки това той бе успял. И тя също щеше да оцелее.

Не. Не само това. Тя щеше да се сдобие с проклетото доказателство за способностите си и щеше да принуди Кайл да спази клетвата си. Уинтроу със сигурност щеше да я подкрепи. За него това беше единственият начин да се измъкне от тиранията на баща си. Но дали майка ѝ и Кефрия щяха също да я подкрепят? На този въпрос Алтея не можеше да отговори веднага. Надали, не и доброволно. Но пък тя не очакваше, че те двете ще се изправят пред Съвета и ще излъжат. И увереността ѝ се затвърди. По един или друг начин тя щеше да се опълчи на Кайл и да си върне онова, което ѝ принадлежеше.

Пристанището беше оживено. Алтея се отправи към Вивачия, заобикаляйки работници с ръчни колички, товарни коли, теглени от изпотени коне, доставчици, докарали пресни припаси, и прекупвачи, забързани да прегледат стоката си за последен път. Някога това оживление веднага се бе предавало и на нея самата. Днес то я потискаше. Тя се чувстваше откъсната от тази среда, невидима. Облечена като дъщерята на Търговец, никой от моряците не смееше да се заглежда към нея, още по-малко да я поздрави весело. Иронично. Тази сутрин тя бе избрала да се облече в простовата тъмна рокля и сандали като частично извинение за снощната си проява. Тя изобщо не бе подозирала, че тази дреха ще се окаже единствената ѝ принадлежност за започващото ѝ пътуване в света.

Обзелото я униние се бе разпространило и до увереността ѝ, за да започне да я подкопава. По какъв начин тя щеше да си послужи със знанията си, за да не умре от глад? Как можеше да потърси някой капитан или помощник-капитан, облечена по подобен начин, и да го убеди в качествата си? Подобни прояви не бяха чак толкова редки в Бингтаун, но и не бяха нещо обичайно. По палубите на корабите от Шестте херцогства човек често можеше да види жени сред екипажа. Много от имигрантите от Трите кораба бяха започнали да се препитават с риболов, а сред тях по традиция работеше цялото семейство. Така че желанието ѝ нямаше да представлява нещо необичайно, само че Алтея трябваше да се докаже като не по-малко издръжлива от мъжете, с които се очакваше да работи редом. Но с тези ѝ дрехи никой не би ѝ дал шанс дори да се докаже. Топлината на издигащото се слънце допълнително подчерта тежестта на тъмната пола и жилетката. Колко по-удобни бяха платнените панталони, съчетани с памучна риза.

Най-сетне тя достигна Вивачия и погледна към фигурата на носа. Всеки друг би решил, че корабът е задрямал, препичайки се на слънцето. Без дори да го докосва Алтея знаеше, че мислите и усещанията на Вивачия са съсредоточени към вътрешността ѝ и следят разтоварването. Тази задача напредваше бързо — докери непрекъснато се изливаха по дъсчените мостове, понесли товари. Те приличаха на мравки, пренасящи мравуняка си.

Работниците не ѝ обърнаха внимание; за тях Алтея беше поредният пристанищен зяпач. Така младата жена необезпокоявана се приближи до Вивачия и отпусна ръка върху затопления от слънцето корпус.

— Здравей — тихо каза тя.

— Алтея.

Гласът на кораба бе топъл контраалт. Вивачия отвори очи, усмихна се към посетителката и протегна ръка. Заради разтоварването корабът се бе надигнал прекалено високо, олекнал, и ръцете им не можаха да се докоснат. Алтея трябваше да се ограничи до усещанията, които се вливаха в нея през грубата дъска, до която бе опряна дланта ѝ. Вивачия бе придобила по-голяма съзнателност: тя можеше да разговаря с Алтея, без това да отнема от съсредоточението, с което наблюдаваше разтоварването си. И както младата жена осъзна с болка, съсредоточението си върху Уинтроу. Момчето стоеше в котвеното отделение и навиваше въжета. Горещината на тясното помещение бе потискаща, а от обграждащите го миризми му се гадеше. Напрежението му се предаваше и на кораба, то обтягаше дъските и сковаваше рангоута. В пристанището от това нямаше голямо значение, но в открито море корабът трябваше да си взаимодейства с морето и вятъра, а не да им се противи.

— Той ще се оправи — успокои я Алтея, макар да изпитваше ревност към загрижеността на кораба. — За един новак е мъчително, но той ще се справи. Опитай се да не мислиш за смущението му.

— Не е само това — тихо призна Вивачия. — На практика той е затворник на борда. Той не иска да пътува, а да бъде жрец. Двамата започнахме приятелството си по такъв чуден начин, а сега те го карат да ме намрази.

— Никой не би могъл да те мрази — увери я девойката и се постара да звучи уверено. — Той наистина иска да бъде другаде, няма смисъл да лъжа за това. Той мрази факта, че не се намира там, където иска да бъде. Не би могъл да мрази теб. — Вътрешно тя се напрегна, преди да добави: — Ти би могла да му помогнеш. Да му обясниш колко много значи той за теб; колко те успокоява присъствието му на борда. Както някога стори с мен.

Алтея не успя да запази гласа си спокоен.

— Но аз съм кораб, а не твое дете — отвърна Вивачия, по-скоро на неизречената Алтеина мисъл, отколкото на думите ѝ. — Ти не се разделяш с малко дете, което не познава света. Зная, че в много отношения аз съм още наивна, но разполагам с цяло богатство спомени и знания, на което да се осланям. Просто трябва да подредя някои от тях и да видя по какъв начин те са свързани с онова, което съм. Аз те познавам, Алтея. Аз зная, че ти не ме изоставяш по своя воля. Но ти също ме познаваш. И трябва да разбереш колко ме боли, че Уинтроу е принуден да пътува с мен. Принуден да бъде мой най-близък приятел, когато той копнее да бъде другаде. Между двама ни с него съществува привличане. Но неговият гняв го кара да се противи на тази връзка. И ме кара да се срамувам, че толкова често се обръщам към него.

Разцеплението в сърцето на кораба бе ужасно. Вивачия се бореше със собствената си нужда за другарството на Уинтроу и се принуждаваше да стои неподвижно сред студена изолация, която бе сива като мъгла. Алтея почти можеше да почувства представата осезаемо — ужасно място на неизменен леден дъжд и безкрайна сивота. Тази представа я отврати.

Но тя не можа да измисли някаква утеха, защото сред заобикалящата я глъчка кресна заповеднически глас:

— Ти там! Махай се от кораба! По заповед на капитана ти нямаш право да стъпваш на борда.

Алтея повдига глава и заслони очи. И съвсем спокойно се вгледа в изникналия Торг.

— Това, господине, е обществено пристанище — изтъкна тя.

— Ама това не ти е обществен кораб. Пръждосвай се!

Само преди два месеца Алтея би изригнала насреща му. Но времето, прекарано в компанията на Вивачия, и събитията от последните три дни я бяха променили. Самият ѝ характер не се бе променил, размишляваше тя. Просто гневът ѝ се бе научил на търпение. Каква полза имаше да избухва срещу един дребен и жалък мъчител? Той беше давещо се от злоба паленце. Тя беше тигрица. Срещу подобно нищожно създание беше излишно да се ръмжи. Не, просто трябваше да се изчака ситуация, в която гръбнакът му може да бъде строшен с един замах. Торг бе предрешил съдбата си със злобното си отношение към Уинтроу. Грубостта му към Алтея само се прибавяше към това.

С известно замайване Алтея осъзна, че заради допира до корпуса тя споделя мислите на Вивачия, а Вивачия споделя нейните. Със закъснение младата жена отдръпна ръка. Допирът се разделяше с лепкава студенина.

— Не, Вивачия — тихо каза девойката. — Не поемай гнева ми. Остави отмъщението на мен, не се опетнявай с него. Ти си прекалено голяма и прекалено красива; за теб то е недостойно.

— А пък той е недостоен да се намира на моите палуби — с горчилка отвърна Вивачия. — Защо трябва да търпя отрепки като него, когато ти си изблъскана на брега? Не бих могла да повярвам, че подобно отношение към роднини е типично за семейство Вестрит.

— Не е — побърза да я увери Алтея.

— Не ме ли чу? — отново изкрещя Торг. Девойката отново погледна към него. Той се бе надвесил над перилото и я заплашваше с юмрук. — Ако не се разкараш, ей сегичка ще ти помогна.

— Празни заплахи; той не може да направи нищо — каза Алтея. Едновременно с думите ѝ откъм трюма на Вивачия долетя трополене. Някой на палубата започна да псува, а Торг изчезна, за да насочи виковете си към суматохата. Сред избухналата глъчка ясно долетя гласът на някакъв млад моряк:

— Макарата се откачи, сър! Кълна се, че беше фиксирана здраво, когато започнахме.

Торг вече тичаше по палубата. Разтоварването на Вивачия спря: половината моряци отидоха да се взират в строшената платформа и пръснатите ядки.

— Това ще им създаде известно занимание — невинно отбеляза Вивачия.

— Но аз наистина трябва да си вървя — бързо реши Алтея. Ако останеше, тя трябваше да запита Вивачия дали тя има нещо общо с току-що случилия се инцидент. Подобно знание се оказваше прекалено плашещо; за Алтея бе по-лесно да живее с подозрения. — Пази се. Грижи се за Уинтроу.

— Ще се върнеш ли, Алтея?

— Разбира се, че ще се върна. Просто има някои неща, за които трябва да се погрижа. Но ще те посетя още веднъж, преди да отплаваш.

— Не мога да си представя да плавам без теб — тъжно каза Вивачия. Фигурата на носа повдигна очи към далечния хоризонт. Вятър раздвижваше тежките кичури от косата ѝ.

— Ще ми бъде мъчно да стоя на кея и да гледам как се отдалечаваш. Ти поне имаш Уинтроу.

— Който мрази, че е с мен. — Неочаквано Вивачия отново звучеше млада. И много притеснена.

— Ти знаеш, че не можеш да останеш тук, Вивачия. Но аз ще се върна. Искам да знаеш, че аз работя над начин отново да се върна на борда ти. Ще ми отнеме известно време, но отново ще бъда с теб. А дотогава се дръж.

— Разбирам — въздъхна Вивачия.

— Радвам се. До скоро виждане.

Алтея се обърна и с бърза крачка се отдалечи. Неискреността ѝ едва не я беше задавила. Дали Вивачия ѝ бе повярвала? Девойката се надяваше това да е така, ала инстинктите ѝ се съмняваха и посочваха, че Вивачия не би се заблудила толкова лесно. Несъмнено тя бе усетила ревността на Алтея към Уинтроу, а също и дълбокия ѝ гняв към начина, по който се бяха развили нещата. И въпреки това младата жена се надяваше, че Вивачия няма нищо общо с падналата макара, и горещо се молеше на Са, че тя няма да се опита сама да промени нещата.

Интересно беше, че съживеният кораб се бе оказал само отчасти онова, което Алтея бе очаквала. Тя бе съзирала съд, притежаващ всички добри качества на горда и красива жена. Тя не се бе замисляла, че Вивачия е наследила не само опита на баща ѝ, но и на дядо ѝ и прабаба ѝ, а също и добавеното от самата Алтея. Сега девойката се опасяваше, че корабът ще се окаже не по-малко твърдоглав от всеки друг Вестрит, също тъй несклонен да прощава и също тъй неотклонен в собствените си цели. Ако аз бях на борда, щях да я насочвам, както моят баща ме напътстваше през упоритите ми времена. Уинтроу няма да има и най-малката представа как да се държи с нея. Дребна черна мисъл пролази в ума ѝ. И ако тя убие Кайл, той ще си го е заслужил.

Ледени тръпки на отвращение веднага последваха тази мисъл — погнуса от факта, че тя е могла дори да си помисли подобно нещо. Алтея побърза да се приведе, за да почука върху дъските на кея, за да не допуска подобна мисъл да се превръща в съдба. По време на изправянето си тя усети нечий поглед.

Пред нея стоеше Янтар. Златистата жена бе облечена в дълга роба с цвета на зрял жълъд, а косата ѝ бе стегната в лъскава плитка. Диплите на плата скриваха очертанията на обгърнатото от него тяло. Ръцете ѝ бяха скрити от ръкавици, които прикриваха под аристократизма си белезите и мазолите на занаятчийски ръце. Тя стоеше неподвижна сред гълчавата на пристанището, незасегната, като обгърната от някаква невидима граница. За миг тъмножълтите ѝ очи докоснаха погледа на Алтея, при което устата на девойката пресъхна. Тази жена притежаваше някакво излъчване на отчужденост. Навсякъде около нея кипеше труд, но самата тя бе обгърната от застиналост и съсредоточение. На врата си тя носеше огърлица от дървени топчета, които проблясваха във всички оттенъци на кафявото, достъпни за дървесината. Дори от разстояние те привлякоха погледа на Алтея. Изглеждаше малко вероятно, че някой може да зърне тази огърлица и да не я пожелае за себе си.

Тя погледна към лицето на Янтар и погледите им се срещнаха за втори път. Янтар не се усмихна. Тя бавно обърна глава, първо на една страна, а после на друга, демонстрираща профила си. Но вниманието на Алтея бе привлечено от различните обици. Жената носеше по няколко на всяко ухо, но онези, които впечатлиха девойката, изобразяваха извита змия от лъскаво дърво на лявото ухо и блестящ дракон в дясното. Всяка от тези обици притежаваше дължината на човешки палец и бе тъй умело изработена, че погледът всеки миг очакваше да зърне движението им.

Едва сега Алтея осъзна колко дълго се е взирала. За трети път погледът на Янтар срещна нейния. Жената се усмихна питащо. Когато Алтея не реагира, насрещната усмивка бързо преля в презрителна гримаса. Със същото изражение жената отпусна длан върху плоския си корем. Алтея почувства тръпки на отвращение, сякаш обгърнатите в ръкавица пръсти бяха докоснали нея самата. Сега лицето на Янтар изглеждаше решително. Тя се взираше в Алтея с погледа на стрелец, втренчващ се в целта. Насред забързаните работници двете стояха сами, съединени от взор, изолирани от тълпата. С усилие, превърнало се почти във физическо, Алтея се обърна и напусна пристанището, за да се насочи към пазара.

Тя бързаше тромаво сред препълнения летен пазар, като се блъскаше в хората. Веднъж дори събори масичка с шалове при едно поглеждане през рамо. Янтар не я следеше. Девойката започна да крачи по-решително. Ударите на сърцето ѝ се успокоиха; тя установи, че се е изпотила. Срещите с кораба и с Янтар я бяха оставили с пресъхнала уста и почти трепереща. Глупаво. Нелепо. Та жената единствено я беше погледнала. Каква заплаха имаше в това? По-рано Алтея никога не се бе поддавала на подобна лудост. Вероятно стресът от последните дни започваше да се натрупва. Освен това тя не можеше да си спомни кога за последно се е нахранвала истински. Сега като се замислеше, от вчера тя бе консумирала единствено бира. Това беше причината.

Тя се настани на една от изолираните маси в улична чайна. Сянката веднага я накара да се почувства по-добре. От дошлото да вземе поръчката ѝ момче тя поиска вино, пушена риба и пъпеш. Едва след оттеглянето му тя осъзна, че е възможно да не разполага с достатъчно пари, за да плати. Сутринта Алтея бе насочвала грижите към външния си вид, а не към парите. Нейната стая бе изящно подредена — както след всяко нейно завръщане от морето. В едно от чекмеджетата тя бе открила малко монети и банкноти, които беше изсипала в джобовете си, преди да ги привърже — по-скоро по навик. Дори и ако тези пари се окажеха достатъчни, за да заплатят тукашната ѝ консумация, за стая в гостилница надали щяха да стигнат. Освен ако тя не възнамеряваше да се прибере с подвита опашка, трябваше сериозно да обмисли следващите си действия.

Междувременно храната ѝ пристигна. Алтея безразсъдно поиска восък и притисна пръстена си. Най-вероятно това бе последният път, в който тя можеше да изпрати сметка до родния си дом. Ако се бе сетила по-рано, щеше да накара Кефрия да плати за по-изтънчено меню. Но пъпешът бе съвсем пресен и сладък, месото на рибата бе приятно сочно и крехко, а виното… какво пък, виното ставаше за пиене. През живота си Алтея бе пила и по-лошо, и не за последен път. За момента тя трябваше да проявява сдържаност. По-късно нещата щяха да се оправят. Трябваше да се оправят.

Докато допиваше виното си тя бе връхлетяна от осъзнаването, че баща ѝ все още е мъртъв и ще си остане мъртъв до края на дните ѝ. Тази част от нейния живот никога нямаше да се подобри. Алтея почти бе привикнала с мъката си; това ново усещане за празнота накара нозете ѝ да омекнат. Това беше нова, болезнена перспектива. Колкото и дълго да успееше да се справя тя, Ефрън Вестрит никога повече нямаше да се прибере, за да разреши проблемите ѝ. И никой друг нямаше да го стори. Всичко зависеше от нея самата. Тя се съмняваше, че Кефрия ще успее да се справя със семейните дела. Тя и майка ѝ се бяха справяли достатъчно сносно, само че присъствието на Кайл щеше да промени всичко. До каква степен можеше да се влоши положението на семейство Вестрит в отсъствието на Алтея.

Имаше напълно реална възможност те да изгубят всичко.

Включително Вивачия.

До този момент подобно нещо не се бе случвало в Бингтаун, но родът Девуше се бе оказал опасно близо до подобен развой. Неговите представители бяха натрупали такива дългове, че Съветът бе одобрил искането на главните им кредитори, Търговците Конри и Риш, да получат живия кораб на семейството. Най-големият син трябваше да остане на борда му до изплащането на дълговете. Малко преди изготвянето на споразумението същият син бе пристигнал, донасяйки със себе си достатъчно доходоносен товар, за да удовлетвори исканията на заемодателите. Цял Бингтаун бе посрещнал с ликуване тази развръзка; за известно време синът се бе превърнал в нещо като герой. Само че Алтея не можеше да си представи Кайл в тази роля. Най-вероятно той щеше да предаде и сина си, и кораба на кредиторите и грубо щеше да каже на Уинтроу, че вината е негова.

С въздишка тя насочи мислите си към онова, от което се боеше най-много. Какво се случваше с Вивачия? Тя се бе събудила съвсем наскоро; личността ѝ щеше да се развива в течение на следващите няколко седмици. Всички бяха единодушни, че е невъзможно да бъде предвиден темпераментът на един жив кораб — последният можеше да се окаже същинско копие на стопаните си, а можеше и да се прояви като пълна тяхна противоположност. Сред Вивачия Алтея бе зърнала плашеща безпощадност. Дали през задаващите се седмици тази черта щеше да се затвърди, или корабът щеше да прояви справедливостта и честността на баща ѝ?

Алтея си помисли за Кендри, пословично известен със своеволието си жив кораб. Той не търпеше жив товар и ненавиждаше леда. На юг към Джамаилия той плаваше с готовност, но моряците му казваха, че да се работи на борда му по време на пътуване на север до Шестте херцогства и отвъд било като да плаваш с оловен кораб. С уханен товар и южна цел корабът плавал почти без чужда намеса, бърз като вятъра. Така че силната воля не беше нещо лошо за един кораб.

Освен ако корабът не полудееше.

Алтея започна да чопли последните хапки от рибата си. Летният ден наближаваше пладне, но въпреки това тази ѝ мисъл я накара да изпита хлад. Не. Вивачия никога нямаше да свърши като Парагон. Невъзможно. Тя се бе събудила по съответстващия начин, с приветстваща церемония, сред спомените от три живота мореплаване. А причината за разрухата на Парагон бе всеизвестна — алчността на стопаните му бе създала луд кораб и бе съкрушила рода им.

Парагон притежавал спомените само от един живот, когато Уто Лъдчънс станал негов капитан. Всички казвали, че Палуик, бащата на Уто, бил честен Търговец и отличен капитан. Най-доброто нещо, което би могло да се каже за Уто, било, че той е лукав и хитър. И склонен към рискове. Нетърпелив да изплати живия кораб още приживе, той винаги претоварвал Парагон. Малцина от моряците му оставали за повече от един курс, защото Уто бил суров надзирател — не само към екипажа си, а и към собствения си син, Кер, който също служел на борда. Имало слухове, че още спящият кораб бил страшно неповратлив, макар че повечето приписвали това на прекомерните платна и претоварването, предизвикано от алчността на Уто.

И неизбежното се случило. Един зимен ден в сезона на бурите Парагон не се завърнал. Сетра Лъдчънс обхождала пристанището и разпитвала екипажите на всеки пристигнал кораб, но никой не бил виждал Парагон и нямал вести от сина и съпруга ѝ.

Шест месеца по-късно Парагон се прибрал. Той бил открит в устието на пристанището, с кила нагоре. В началото никой не го разпознал; по сребристото дърво се виждало, че става дума за жив кораб. Доброволци в плоскодънни лодки изтеглили кораба близо до брега и го оставили привързан там, докато отливът не го остави на суша. И отдръпналите се вълни разкрили, че става дума за Парагон. Мачтите му били прекършени от яростта на някаква буря, но най-мъчителната истина се намирала върху палубата му. Над дъските непоклатимо привързани били останките от последния му товар. А сред обвилите товара мрежи личали полуизядените останки на Уто Лъдчънс и сина му Кер. Парагон ги довел у дома.

Но най-ужасното от всичко било, че корабът бил буден. Загиналите на борда му Уто и Кер запълнили бройката от трите нужни поколения. И когато водите се оттеглили от носовата фигура, брадатият лик на жестокия воин извикал високо с момчешки глас:

— Майко! Майко, прибрах се!

Сетра Лъдчънс изпищяла и припаднала. Тя била отнесена у дома си и от този момент отказвала да се доближи до пристанището. Парагон бил обърнат и привързан към кея. Ужасеният и съкрушен кораб бил неутешим; той ридал и се провиквал в продължение на дни. В началото хората проявявали състрадание към него и се опитвали да го утешат. Кендри бил преместен до него близо за седмица, за да го утеши. Но това не се случило: самият Кендри се раздразнил и в един момент трябвало да бъде преместен. А Парагон продължавал да ридае. Имало нещо ужасяващо в образа на свиреп брадат воин с мускулести ръце и космата гръд, който ридаел с гласа на ужасено дете и умолявал за майка си. Състраданието на людете започнало да се превръща в страх и впоследствие в гняв. Именно по това време Парагон се сдобил с друго прозвище: Парий. Никой от екипажите не искал да спуска котва близо до него; моряците си шушукали, че това носи лош късмет. Въжетата, които привързвали кораба към кея, започнали да прогниват и натежали от налепи. Парагон вече не ридаел непрекъснато; само на моменти той изригвал и започвал да бълва ожесточени клетви.

Когато Сетра Лъдчънс починала още млада, Парагон станал собственост на кредиторите. За тях той бил същински воденичен камък около шията — кораб, който не можел да бъде използван, а същевременно заемал място в пристанището. Това ги накарало да се обърнат към далечни роднини на рода Лъдчънс и да им предложат поделена собственост върху кораба в замяна на пускането му по вода. Двама братя, Кейбъл и Седж, се явили в отговор на това предложение. В крайна сметка Кейбъл, който бил по-голям, макар и с няколко минути, получил правото. Той се зарекъл, че отново ще върне живия кораб във водата. Кейбъл прекарал месеци в разговори с Парагон, преди да осъществи връзка. На другите той казал, че корабът бил като ужасено дете, което най-добре реагирало на увещания. Кредиторите на семейството отпуснали кредит на Кейбъл, мърморейки нещо за допълнителни загуби. Въпреки това те не могли да устоят на надеждата, че е възможно да си върнат изгубеното. С тези пари Кейбъл наел работници, които да ремонтират кораба. Наложило му се да плаща много по-високи от обичайното надници, само за да убеди дърводелците да се приближат до злокобния кораб. Поправката отнела почти година; събирането на екипаж също се оказало трудно. Но изглеждало, че усилията се оправдават. За дните преди отплаването си Парагон станал известен като плах, но учтив кораб, който не обичал да говори много, но на моменти се усмихвал по неустоим начин. Един ясен пролетен ден той отплавал. Кейбъл и екипажът му така и не се появили повече.

При следващото му съзиране Парагон плавал с окъсани въжета и платна. Слуховете за случилото се с него пристигнали в Бингтаун месеци преди самия кораб. Той плавал дълбоко, почти до палубите, и никой не се отзовавал на сигналите на разминаващите се с него съдове. Само фигурата на носа, тъмноока и невъзмутима, се взирала в онези, които се приближавали достатъчно, за да се убедят, че палубите на живия кораб са пусти. В един момент той се появил отново в Бингтаун, за да спре край дигата, където прекарал години. Според хората първите и единствени думи, изречени от него, били:

— Кажете на майка ми, че съм се прибрал.

Дали това бе истина, или измислица, Алтея не знаеше.

Когато Седж се осмелил да привърже кораба и да се качи на борда, той не открил никакви следи от брат си или от моряците. Последният текст в бордовия дневник съобщавал за спокойно време и очакванията от печалби. Нищо не загатвало причина за изоставянето на кораба. В трюма му имало подгизнали товари от коприна и бренди. Кредиторите прибрали онова, което подлежало на прибиране, и оставили злокобния кораб на Седж. Цял Бингтаун сметнал, че младият Лъдчънс си е изгубил ума, когато той взел заем срещу дома и земите си, за да ремонтира кораба.

Седж направил седемнадесет успешни пътувания с Парагон. На онези, които проявявали любопитство към успеха му, мъжът обяснявал, че не обръща внимание на фигурата на носа и просто се отнася към кораба като към обикновен съд. През тези години фигурата на Парагон действително мълчала и навъсено отвръщала на насочените към нея погледи. Мускулестите ръце оставали сключени пред масивната гръд, а челюстите стояли неизменно стиснати, точно като чертите на мъртва статуя от дърво. Знанието за ориста, споходила Кейбъл и моряците му, си оставало тайна.

Бащата на Алтея ѝ бе казал, че Парагон почти бил приет в пристанището. Някои изтъквали, че Седж бил отстранил проклятието, преследващо кораба. Самият Седж обичал да се хвали с успеха си; той дори започнал да взема най-големия си син на борда. Благодарение на пътуванията си мъжът изплатил заемите и могъл да осигури сносен живот за съпругата и децата си. Някои от кредиторите, притежавали кораба, започнали да мърморят, че прекалено прибързано са върнали на Седж пълните права върху съда.

Ала от осемнадесетото си пътуване Седж Лъдчънс така и не се завърнал. Въпросната година бурите били особено свирепи, та се намерили хора, които изтъквали, че от съдбата на Седж били сполетени още мнозина моряци. Заледеният такелаж бил в състояние да преобърне всеки кораб, без значение дали жив. Дълго време вдовицата на Седж обхождала пристанището и с празен поглед се вглеждала към хоризонта. Тя вече била омъжена повторно и имала деца от новия си брак, когато Парагон най-сетне се появил — дванадесет години подир последното си отпътуване.

И отново живият кораб се появил преобърнат, поел срещу вятъра и теченията, за да се насочи бавно към дома. Този път жителите на Бингтаун почти веднага разпознали сребристия корпус. Но никой не се явил като доброволец в изтеглянето му на брега; никой не се интересувал да го преобърне и да научи за случилото се с екипажа му. Дори разговарянето с него било считано за лош късмет. Но когато мачтата му се врязала в мазната кал на пристанището и корпусът му се превърнал в заплаха за всеки пристигащ и заминаващ кораб, пристанищният началник изпратил хората си. С ругатни и усилия те освободили Парагон и в най-високата точка на прилива те го издърпали колкото се може по-навътре. Оттеглящите се води оставили кораба изцяло на сушата. Тогава могло да се види, че не само екипажът на Парагон понесъл жестока орис: самата фигура била обезобразена, жестоко насечена с брадвичка между носа и челото. Нацепени трески стояли на мястото на мрачния му взор. Звезда със седем лъча, наподобяваща белег от изгорено, стояла върху гърдите му. А устата се гърчела и проклинала със същото ожесточение като преди, само че този път ръцете се присъединявали към израза ѝ на злоба, размахвали се пипнешком със заплахата да разкъсат всеки, който попадне в обсега им.

Храбреците, дръзнали да се качат на борда, разказвали за изцяло опразнен кораб. Нищо не било останало от екипажа — никакви вещи. Дори бордовите дневници липсвали. Лишен от спомените си, живият кораб ломотел, смеел се и си говорел сам. И думите му били безсмислени.

Парагон бе останал такъв и по времето на Алтея. Парий, както понякога го наричаха, в някои случаи се оказваше повдигнат от приливите, само че пристанищният началник бе наредил корабът да бъде прикрепен с вериги към скалите, за да не се превръща отново в проблем. Официално Парий бе собственост на Еймис Лъдчънс, но Алтея се съмняваше, че тя някога е проявявала интерес към потрошения жив кораб. Досущ като побъркан роднина, за него се говореше много рядко и то само шепнешком.

При мисълта за Вивачия, споходена от подобна съдба, Алтея потръпна.

— Ще желаете ли още вино? — попита момчето. Девойката побърза да поклати глава, осъзнавайки, че се е задържала на масата прекалено дълго. Размислите над чуждите трагедии с нищо нямаше да улеснят нейния собствен живот. Тя трябваше да действа. За начало щеше да каже на майка си колко измъчен е живият им кораб и по някакъв начин да я убеди, че тя, Алтея, отново трябва да бъде допусната на борда. Освен това младата жена се зарече, че по-скоро сама ще си прегризе гърлото, отколкото да хленчи.

Тя напусна чайната и отново пое сред пазарните улици. Умът ѝ се опитваше да се съсредоточи върху проблемите, само че не можеше да определи с кой от тях трябва да се заеме най-напред. Алтея се нуждаеше от място, където да спи, храна и работа. Обичният ѝ кораб се намираше в груби ръце, а тя не можеше да стори нищо. Напразно опита да посочи някой съюзник, който би могъл да ѝ помогне. Сега се наруга, задето не се бе сприятелила със синовете и дъщерите на останалите Търговци. Тя си нямаше любим, към когото да се обърне, нямаше си и най-добър приятел, от чието гостоприемство да се възползва за няколко дни. На борда на Вивачия бе могла да разговаря с баща си на сериозни теми, а с моряците да се шегува. Дните ѝ в Бингтаун бяха прекарвани или у дома, където можеше да оцени по достойнство качествата на истинско легло и гореща прясна храна, или като придружава баща си на различните бизнес дела. Тя познаваше Картил, семейния съветник, неколцина от сарафите, а също и много от търговците, които изкупуваха товара им. Само че към никого от тях тя не можеше да се обърне в настоящото си затруднение.

Не можеше и да се върне вкъщи, без това да изглежда напълно унизително. А и не се знаеше как щеше да реагира Кайл на появата ѝ, пък била тя и поява, свързана с прибирането на багажа. Алтея не би се изненадала, ако той направеше опит да я заключи в стаята ѝ, като някакво непослушно дете.

И все пак тя имаше дълг към Вивачия. Дълг, който продължаваше да съществува дори и след като корабът вече не ѝ принадлежеше.

Тя разреши проблема, като спря една вестоноска. Срещу едно пени тя получи лист груба хартия, парче въглен и обещанието, че съобщението ще бъде предадено преди залез-слънце. Девойката надраска кратка бележка до майка си, в която се казваше, че тя се притеснява за кораба, защото Вивачия изглеждала неспокойна и нещастна. За себе си Алтея не искаше нищо, просто умоляваше майка си да посети Вивачия и да я насърчи да разкрие същинския източник на мъката си. И макар да знаеше, че това е излишен драматизъм, тя все пак не можа да се сдържи и спомена за тъжната орис на Парагон, добавяйки, че се надява корабът на семейство Вестрит никога да не я сподели. Накрая младата жена прочете съобщението си и се навъси, защото то ѝ звучеше прекалено мелодраматично. Но пък това беше всичко, което тя можеше да направи с оглед на обстоятелствата. Във всеки случай майка ѝ беше от хората, които щяха да отидат да се убедят лично. Тя капна восък в долния край на бележката, притисна печата си и изпрати момичето.

Подир това Алтея повдигна глава и се огледа. Тя бе достигнала Дъждовната улица — нейната любима част от града. Двамата с баща ѝ почти неизменно бяха намирали повод да се разходят тук след приключване на работата си. Те обожаваха да се разхождат под ръка и да разглеждат изложените екзотични стоки. При последното си посещение тук двамата бяха прекарали почти целия следобед в един магазин за кристал, запленени от новоизложени вятърни камбанки. И най-лекият полъх ги събуждаше за песен, която не бе произволна, а се сливаше в неуловима и безкрайна мелодия, прекалено нежна, за да бъде изтананикана от смъртния език, и запечатваща се в ума. В онзи ден баща ѝ беше ѝ подарил чантичка, пълна със захаросани виолетки и розови цветчета, заедно с чифт обици, изобразяващи риба меч. От своя страна Алтея му бе помогнала да избере ароматни перли за рождения ден на майка си и го бе придружила до бижутера, който да им сложи обков. Един удивителен ден, прекаран сред многобройните магазинчета, представящи стоките на заселниците край Дъждовната река.

Говореше се, че водите на Реката пренасят в себе си магия. Магическо присъствие определено се долавяше в продуктите, които семействата от Дъждовната река изпращаха тук. Каквито и тъмни слухове да се носеха за онези заселници, избрали да останат край Реката, техните продукти пораждаха единствено почуда. Родът Верга бе известен с античното излъчване на стоките си: техните гоблени изобразяваха наподобяващи човеци народи, с очи, сияещи в бледолилаво или топазено; бижута от непознат метал; прекрасни глинени вази, които радваха и окото, и обонянието. Семейство Софрън предлагаше перли в различни оттенъци на оранжевото, аметистовото и синьото, както и съдове от стъкло, което никога не се загряваше — те се използваха за охлаждането на вино, плодове или сладък крем. Пак от Реката идваха онези удивителни плодове, от чиято кора се добиваше лечебно масло, което можеше да успокои болката на всяка рана. А самата вътрешност на плода пораждаше замайване, което продължаваше с дни. Магазините за играчки винаги бяха изкушавали Алтея най-силно: там човек можеше да открие кукли, чиито очи и топла мека кожа досущ приличаха на истинско бебе, и механични играчки, чиито пружини ги оставяха задвижени за часове. Пак в тези магазини се криеха възглавници, натъпкани с уханни билки за спокоен сън, и удивителни гладки камъни, чийто слаб отблясък прогонваше кошмарите. Дори в самия Бингтаун тези стоки струваха страшно скъпо, а из останалите пристанища цените им бяха просто възмутителни. Но не тези цени бяха причината Ефрън Вестрит да отказва да купува подобни играчки, включително и за иначе крайно глезената Малта. Веднъж Алтея бе повдигнала въпроса пред него, а баща ѝ бе поклатил глава.

— Не бива да докосваш магията и да отнасяш покварата ѝ. Нашите предци са сметнали, че тази цена е прекалено висока, и са напуснали Дъждовните земи, за да основат Бингтаун. Самите ние не търгуваме със стоки от Реката.

Той бе отказал да ѝ каже повече и бе сложил край на разговора с думите, че щели да говорят отново, когато тя стане по-голяма. Тези му възгледи не му бяха попречили да купува ароматните перли, които съпругата му толкова обичаше.

Когато тя стане по-голяма.

Колкото и възрастна да станеше Алтея, този разговор двамата никога нямаше да проведат. Тази горчилка унищожи приятното усещане от спомените. В напредващия следобед тя напусна улицата, но не и преди да хвърли един плах поглед към магазинчето на Янтар. Девойката почти очакваше да я види на прозореца, загледана насреща ѝ. Но витрината показваше единствено стоките ѝ, умело изложени върху златист плат. Вратата на магазина стоеше отворена; почти непрекъснато влизаха и излизаха хора. Изглежда бизнесът ѝ процъфтяваше. Интересно с кои от семействата от Дъждовната река тя се бе съюзила? И как се справяше? За разлика от повечето магазини, нейната табела не носеше герба на някой Търговски род.

В една пуста пресечка Алтея провери съдържанието на джобовете си. Очакванията ѝ се потвърдиха. Тя можеше да си осигури стая и вечеря за тази нощ или да се храни оскъдно следващите няколко дни. За пореден път тя си помисли да се прибере, но не можеше да го стори, не и докато имаше вероятност да завари Кайл. По-късно, когато той отплаваше, ако до този момент тя не си бе намерила работа и място, където да нощува, тя щеше да посети дома си, за да прибере дрехите и бижутата си. Поне това Алтея можеше да прибере, без да се смущава. Но не и докато Кайл все още се намираше там. В никакъв случай. Тя изсипа монетите и банкнотите обратно в джоба и притисна ръка отгоре. Искаше ѝ се да не бе прахосвала снощните пари. Само че не можеше да си ги върне; оставаше ѝ единствено да бъде внимателна с оставащото. Тя отново пристегна вървите и напусна пресечката.

По улицата девойката закрачи решително. Нужно ѝ беше място за нощувка, а можеше да се сети само за едно подходящо. Тя се стараеше да не мисли за многократните сурови предупреждения на баща си, преминали в категорична забрана да го посещава. Бяха изминали месеци от последния разговор между двамата. Още от малка, преди да започне да плава с баща си, тя бе прекарвала много летни следобеди в компанията на това лице. Останалите деца го смятаха за плашещ и отвратителен, но Алтея бързо бе престанала да се страхува от него. В действителност тя бе изпитвала съжаление към него. Той наистина беше ужасяващ, но този ужас произтичаше главно от нещата, които останалите му бяха причинявали. Щом тя бе осъзнала това, между тях бе започнало да се заражда приятелство, макар и плахо.

В лъчите на късно обедно слънце Алтея остави Бингтаун зад себе си и започна да си проправя път сред скалистия бряг към мястото, където Парагон лежеше върху пясъка.

Глава дванадесета Отломки и превозвачи на роби

Под водата. Не просто за един миг, не просто обгърнат от вълна, а провиснал с главата надолу под водата, с коси, трептящи с теченията, и с дробове, изпомпващи само солена вода. Аз съм удавен и мъртъв, помисли си той. Удавен и мъртъв, както преди. Пред него се разкриваше окъпаният от зеленикава светлина рибен свят. Той разтвори обятия, остави ръцете си да се поклащат под главата му и остана да се движи с вълните. Той изчакваше да умре.

Ала това бе измама. Както винаги, измама. Той искаше да заспи, да престане да съществува, само че това не бе му позволено. Дори и сега, под водата, с палуби, над които вече не трополяха нозе и не отекваха заповеди, а трюмовете му бяха изпълнени единствено с морска вода и тишина, покоят му убягваше. Имаше скука, но не и покой. Сребристите рибни пасажи го отбягваха. Те се насочваха към него като морски ята и рязко изменяха посока, във все същата формация, усетили нечистото магическо дърво, изграждащо скелета му. Той се движеше сам сред свят на приглушени звуци и неясни цветове. Без да диша. Без да спи.

Тогава се появиха змиите.

Те бяха привлечени към него, поне така му се струваше, едновременно отвратени и удивени от него. Те му се присмиваха, взираха се в него, щракаха със зъбести челюсти досами лицето и ръцете му. Той се опитваше да ги изблъска, но те се струпваха около него, търпяха сипещите се удари на юмруците му и показваха, че за тях силата му по нищо не се отличава от немощния плясък на рибешка опашка. Те го обсъждаха помежду си — подземно тръбене, което той почти разбираше. Именно това беше най-ужасяващото, че той почти ги разбираше. Те се вглеждаха дълбоко в очите му, те обгръщаха корпуса му в гъвкавите си обятия, стискаха го по начин, който беше едновременно заплашителен и напомнящ на… нещо. Нещо, което оставаше неизменно вклинено в крайчеца на спомените му — разбиране, което бе прекалено ужасяващо, за да бъде осъзнато. Те го стискаха и го издърпваха надолу, все по-дълбоко и по-дълбоко; а товарът, все още пленен в утробата му, го разкъсваше в напора си да се окаже свободен. През цялото това време те се бяха извивали гневно, може би в очакване, че гневът им ще го накара да разбере.

— Парагон?

Той се събуди с трепване; образите на съня отстъпиха пред съзнание, обгърнато в мрак. Той опита да отвори очи. Дори след всички тези години той не бе привикнал със слепотата си, а се опитваше да погледне, за да види кой го призовава. Смутено той раздвижи ръце и ги скръсти върху белязаната си гръд, за да прикрие срама ѝ. Струваше му се, че е чувал този глас и преди.

— Да? — предпазливо отвърна той.

— Аз съм, Алтея.

— Баща ти много ще се сърди, ако разбере, че си идвала. Той ще ти се кара.

— Това беше много отдавна, Парагон. Тогава бях още малка. Идвала съм и друг път. Не си ли спомняш?

— Може би. Ти не идваше често. Онова, което си спомням най-ясно, е как баща ти крещи към нас, когато те намери тук. Той ме нарече проклета сбирщина отломки и най-лошият късмет, който човек може да си навлече.

Гласът ѝ звучеше почти засрамено, когато тя отвърна:

— Аз също си спомням това ясно.

— Надали със същата яснота като мен. Но пък ти имаш още много спомени, от които да избираш. — С недоволен тон корабът додаде: — Когато си застинал на брега, не можеш да събереш много спомени.

— Сигурна съм, че преди си преживявал множество приключения.

— Вероятно. Би било хубаво, ако можех да си спомня някое от тях.

Той я чу да се приближава. Сега гласът ѝ долиташе от друго място, явно тя бе седнала върху някоя от скалите.

— Преди ти ми говореше за нещата, които си спомняш. Всякакви истории ми разказваше, когато бях малка.

— Най-вероятно по-голямата част от тях са били лъжи. Не си спомням. А може би тогава съм си спомнял, но вече не помня. Струва ми се, че ставам по-смътен. Брашън смята, че може да е заради липсата на корабния дневник. Той казва, че вече не си спомням толкова неща от миналото си, колкото преди.

— Брашън? — В тона ѝ изникна изненада.

— Един друг приятел — небрежно отвърна Парагон. Приятно му беше да я шокира с новината, че той си има още един приятел. Понякога го дразнеше очакването на посетителите му, че той трябва да им се радва по такъв начин. Това наистина беше така, но пък те не биваше да се държат толкова уверено и да загатват, че една отломка като него не може да се сприятелява с други.

След миг Алтея каза:

— Аз също го познавам. Той служеше на борда на татковия кораб.

— Сещам се… Вивачия. Как е тя? Съживи ли се вече?

— Да. В интерес на истината преди два дни.

— В такъв случай присъствието ти ме изненадва. Мислех, че би предпочела да стоиш при собствения си кораб.

Той вече бе научил за всичко ставащо от Брашън, но му доставяше някакво удоволствие да принуждава Алтея да разказва.

— Вероятно бих, стига да можех — неохотно призна девойката. — Тя много ми липсва. Точно сега много се нуждая от нея.

Честността ѝ изненада Парагон. Той бе привикнал да гледа на хората като на мъчители. Те можеха да се придвижват свободно и да умрат във всеки един момент, стига да поискат. За него беше трудно да приеме, че тя може да изпитва толкова дълбока мъка, каквато загатваше гласа ѝ. За момент някъде в лабиринтите на паметта му тъгуващо за дома момче започна да ридае в койката си. Парагон побърза да се върне в настоящето.

— Разкажи ми повече — обърна се той към Алтея. В действителност корабът не проявяваше чак такъв интерес към неволите ѝ, но този разговор щеше да му позволи поне за малко да забрави своите.

Съгласието ѝ го изненада. Тя говори дълго и за всичко, от предателството на Кайл Хейвън до нейния неподобаващ начин на скърбене. Под съпровода на гласа ѝ Парагон усещаше как топлината на деня се оттегля и бива заменяна от нощния хлад. В един момент младата жена се надигна от скалата си и приседна с гръб към корпуса му. Той подозираше, че тя го е сторила заради топлината, насъбрана през деня от костите му. Близостта на тялото ѝ донесе по-силно разбиране на думи и чувства. Почти като между сродници. Дали тя осъзнаваше, че слива разбирането си с него? По-скоро не, грубо си каза той. Най-вероятно той ѝ напомняше за Вивачия и затова тя реагираше по такъв начин. Това беше всичко. Не ставаше дума за нещо, специално предназначено за него.

Никога нищо не беше специално предназначено за него.

Парагон си наложи да запомни това. По тази причина той можа да остане спокоен, когато тя наруши проточилото се от известно време мълчание с въпроса:

— Нямам къде да нощувам тази нощ. Може ли да преспя на борда?

— Имай предвид, че миризмата няма да е особено приятна — предупреди я той. — Корпусът ми все още е достатъчно здрав. Но от водите на бурите не мога да се пазя, а пясъкът и пясъчните въшки се провират навсякъде.

— Моля те, Парагон. Свикнала съм да живея на кораб. Убедена съм, че ще мога да си намеря някое сухо ъгълче.

— Така да бъде — отстъпи той и се подсмихна. — Стига да нямаш нищо против да съжителстваш с Брашън. Той идва да спи тук всяка нощ.

— Така ли? — Тя звучеше сепнато.

— Той ми идва на гости почти при всяко завръщане. Винаги е все същото — първата нощ пристига, защото е късно, той е пиян и не иска да плаща нощувка само за няколко часа, а тук се чувства сигурен. Винаги говори как щял да започне да спестява заплатата си и да харчи само по малко, за да може да натрупа достатъчно и един ден да направи нещо от себе си. — Парагон замълча и се наслади на шокираното ѝ мълчание. — Той никога не прави това, разбира се. Всяка нощ пристига със залитане и поолекнали джобове, докато не похарчи всичко. А когато парите му свършат, той изчезва да служи на който кораб го приеме. И така до следващото отплаване.

— Парагон — меко го поправи Алтея, — Брашън работеше за Вивачия от години. Струва ми се, че той винаги оставаше да спи на борда, когато спуснехме котва в пристанището.

— Да, но аз говоря за времето преди това. И за времето сега. — Неволно, той изрече следващата си мисъл гласно. — Времето се слива и заплита, когато си сляп и сам.

— Сигурно е така. — Тя отпусна глава върху корпуса му и въздъхна дълбоко. — Аз ще вървя да си намеря местенце, преди да се е стъмнило съвсем.

— Преди да се е стъмнило съвсем — бавно повтори Парагон. — Значи още не се е свечерило…

— Не е. Ти знаеш колко са дълги летните дни. Но вътре сигурно е съвсем мрачно, така че не се плаши, ако се спъна в нещо. — Тя помълча неловко и се изправи. Тъй като той лежеше сред пясъка, девойката лесно можеше да достигне ръката му. Алтея я помилва и стисна. — Лека нощ, Парагон. Благодаря ти, че ме приюти.

— Лека нощ — повтори той. — Брашън спи в капитанската каюта.

— Ще го имам предвид. Благодаря ти.

Тя неловко се покатери на борда. Парагон чу шумолене на плат. Дрехата ѝ затрудняваше напредването сред наклонената палуба и към трюма. Като малка тя бе по-гъвкава. Едно лято бе идвала да го посещава почти всеки ден. Нейният дом се намираше някъде сред хълма над него; тя разказваше за гора, която обграждала дома ѝ, и за спускане сред скалите. Онова лято Алтея го бе опознала добре и бе играла всякакви игри в него и около него — бе се преструвала, че той е неин кораб, а тя е капитан. Докато баща ѝ не бе научил за това. Един ден той я бе проследил и когато бе открил, че тя действително разговаря с прокълнатия кораб, мъжът бе крещял и грубо бе отвел дъщеря си. Дълго време подир това тя не се бе появявала повече. Когато все пак започна да идва отново, посещенията ѝ бяха кратки, рано сутрин или привечер. Но в течението на онова лято тя го бе опознала добре.

Изглежда Алтея си спомняше нещо от него, защото напредваше целенасочено във вътрешността му, докато не достигна мястото в кърмата, където моряците бяха окачвали хамаците си. Бе странно, че присъствието ѝ съживява подобни спомени. Например Креншоу: той бе имал червена коса и винаги се бе оплаквал от храната. Той бе умрял точно там; брадвата, сложила край на живота му, бе оставила белег в дъските, а кръвта му ги бе напоила…

Тя се притисна към една стена. Тази нощ щеше да ѝ бъде студено. Корпусът му бе здрав, но влагата пак намираше начин да се просмуче във вътрешността. Той усещаше как тя се притиска към него, дребна и напрегната. Очите ѝ най-вероятно бяха отворени, загледани в мрака.

Времето минаваше — може би беше изминала минута, може би по-голямата част от нощта: бе трудно да се каже. Във всеки случай след този неопределен период се появи Брашън. Парагон разпознаваше крачката му и начина, по който морякът си говореше сам, когато е пил. Тази нощ гласът му бе помръкнал от тревога и Парагон прецени, че парите на моряка са на свършване. Утре Брашън щеше да кори глупостта си, а подир това щеше да отиде и похарчи последните си монети. След което щеше да му се наложи отново да излиза в открито море.

Той почти щеше да липсва на Парагон. Интересно и вълнуващо беше да си имаш компания. Но освен това беше скучно и смущаващо. Брашън и Алтея го караха да си мисли за неща, които бе по-добре да остават в забрава.

— Парагон — поздрави Брашън при приближаването си. — Искам разрешение да се кача на борда.

— Имаш го. Освен това ще си имаш и компания: Алтея Вестрит е тук.

Последва тишина. Парагон почти можеше да усети вперения в него поглед.

— Мен ли търси? — завалено попита Брашън.

— Не. Мен. — Предоставянето на този отговор достави огромно удоволствие на Парагон. — Близките ѝ са я прогонили и тя няма къде другаде да отиде, затова е дошла при мен.

Ново мълчание.

— Това не ме изненадва. Колкото по-бързо тя се откаже и се върне у дома, толкова по-добре за нея. Макар да ми се струва, че ще е нужно известно време, преди тя да осъзнае това. — Брашън се прозина великански. — Алтея знае ли, че аз също живея тук?

Предпазлив въпрос, който молеше за отрицание.

— Разбира се — веднага отвърна Парагон. — Казах ѝ, че ти си заел капитанската каюта и че тя ще трябва да си намери друго място.

— Добре си сторил. Браво на теб… От мен лека нощ, едва се държа на крака.

— Лека нощ, Брашън, и приятни сънища.

Няколко мига по-късно Брашън се оттегляше в капитанската каюта. Малко след това Парагон почувства как Алтея се раздвижва. Тя се опитваше да го прави безшумно, само че нищо, случващо се на борда, не можеше да остане скрито за сетивата му. Пред вратата на помещението в юта тя поспря и съвсем тихо почука на вратата.

— Брашън? — предпазливо попита тя.

— Какво има? — веднага отвърна той. Брашън не спеше, дори не бе започнал да се унася. Дали бе изчаквал? Откъде би могъл да знае, че тя ще дойде при него?

Алтея бавно си пое дъх.

— Може ли да говоря с теб?

— Нима бих могъл да ти попреча? — тросна се той. Явно това беше познат отговор, защото Алтея не се впечатли. Тя отпусна ръка върху дръжката на вратата, но размисли и вместо това приведе глава близо до преградата.

— Имаш ли свещ или фенер?

— Не. За това ли искаше да говорим?

Тонът му ставаше по-остър.

— Не. Просто предпочитам да виждам събеседника си.

— Защо? Ти знаеш как изглеждам.

— Пиян си непоносим.

— При мен поне е докато съм пиян. А ти си непоносима през цялото време.

В гласа на Алтея вече се долавяше отчетливо раздразнение:

— Дори не зная защо изобщо се опитвам да разговарям с теб.

— Ставаме двама — тихо додаде Брашън, по-скоро за себе си. Парагон неочаквано се зачуди дали двамата осъзнаваха, че той усеща всяка тяхна дума и всяко движение. Дали те осъзнаваха присъствието му, или смятаха, че са сами? Във всеки случай Брашън създаваше впечатлението за предпазливост.

Алтея въздъхна тежко и опря чело върху вратата.

— Няма с кого друг да разговарям. А наистина имам нужда… Виж, може ли да вляза? Не искам да говоря през вратата.

— Не е заключено — неохотно отвърна мъжът. Той не се надигна от хамака.

Алтея бутна вратата и колебливо остана на прага за момент, преди да прекрачи вътре. Тя напредваше успоредно на стената, която ѝ служеше и за опора срещу наклона на палубата.

— Къде си?

— Ей тук. В един хамак. Най-добре седни, преди да си паднала.

Това изчерпваше учтивостта му. Алтея се настани на пода, опря стъпала срещу наклона и се облегна на една стена.

— Брашън, целият ми живот се разпадна за два дена. Не зная какво да правя.

— Прибери се у дома — посъветва я той без състрадание. — Сама знаеш, че в един момент ще ти се наложи. Колкото по-дълго го отлагаш, толкова по-мъчително ще бъде завръщането. Стори го сега.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Ти би трябвало да ме разбереш. Нали ти не си се прибрал у дома.

Брашън се изсмя горчиво.

— Сигурна ли си? Нищо подобно, опитах. Те просто ме изхвърлиха отново, защото бях чакал прекалено дълго. Тъкмо можеш да бъдеш сигурна, че съветът ми е добър. Прибери се у дома, докато още имаш възможност; докато малко пълзене и смирение ще ти осигурят покрив над главата и паница с храна. Чакаш ли прекалено дълго, те ще привикнат към живота без семейната черна овца и няма да те приберат, както и да им се молиш впоследствие.

Дълго време Алтея мълча, преди най-сетне да попита:

— Това ли е станало с теб?

— О, не, аз просто си измислям, за да ни е весело — остро отвърна Брашън.

— Съжалявам за това, което е трябвало да преживееш — отвърна тя след ново мълчание. — Само че аз не мога да се върна. Не и докато Кайл още е в града. А след като замине, евентуалното ми посещение до дома ще бъде само за да си прибера нещата.

Брашън се намести в хамака си.

— Дрехите и дрънкулките? Скъпоценните съкровища от детството ти? Любимата възглавничка?

— И бижутата си. Ако ми се наложи, винаги бих могла да ги продам.

Брашън се отпусна тежко.

— Защо ще си правиш труда? Само ще откриеш, че не можеш да разнасяш всички тези боклуци със себе си. А що се отнася до бижутата, защо просто не си представиш, че вече си ги взела, разпродала си ги мъчително, парите вече ги няма и сега ти предстои да заживееш собствен живот? Това ще ти спести време; тъкмо и родовите скъпоценности ще останат в семейството ти. Стига Кайл да не е сложил ръка върху тях.

Мълчанието, последвало тези му горчиви думи, бе по-мрачно и от тъмнината, в която Парагон се взираше.

Отговорът на Алтея съдържаше решителност:

— Зная, че си прав. Трябва да действам, а не просто да чакам нещо да се случи. Трябва да си намеря работа. А единствената работа, за която зная нещо, е мореплаването. То е и единственият начин да се върна обратно на борда на Вивачия. Само че никой няма да ме наеме с такива дрехи…

Другият изсумтя презрително.

— Приеми го, Алтея. Никой няма да те наеме, без значение как си облечена. Прекалено много неща са в твой ущърб. Ти си жена, ти си дъщеря на Ефрън Вестрит, а Кайл Хейвън не би поддържал особено добри отношения с евентуалния ти работодател.

— Защо роднинската ми връзка с Ефрън Вестрит да е черна точка? — тихо попита Алтея. — Баща ми беше добър човек.

— Така е. Той действително беше велик човек. — За момент тонът на Брашън омекна. — Но ти би трябвало да си научила, че не е лесно да престанеш да бъдеш дъщерята на Търговец. Или негов син. Погледнати отвън, Търговците в Бингтаун приличат на единен, неразделен съюз. На цялост. Но ние с теб сме част от него и познаваме вътрешните му взаимоотношения. И ето как стоят нещата в действителност. Ти си член на семейство Вестрит. Тъй. Има семейства, които търгуват с теб и извличат печалба, други семейства, които се конкурират с теб, и трети семейства, който са съюзени с онези, които се конкурират с теб… не точно врагове, не и в най-резкия смисъл на думата. Но когато ти тръгнеш да си търсиш работа, ще се сблъскаш с нещо, което се случи и с мен. Брашън Трел, казваш? Ти си синът на Келф Трел, нали, момче? Защо не работиш за семейството си? Отделил си се? В такъв случай аз не искам да си навличам недоволството на баща ти, като те наема. Всъщност, никой няма да ти каже това открито. Те просто ще те погледнат и ще ти кажат да дойдеш след четири дни. Само че в уречения срок тях няма да ги има. А онези, които не се спогаждат със семейството ти, те също няма да искат да те наемат, защото им доставя удоволствие да те гледат как се гърчиш.

Брашъновите думи бяха ставали все по-тихи и по-бавни. Парагон реши, че морякът се унася. Най-вероятно бе забравил присъствието на посетителката си. Брашън често обичаше да изрежда несправедливостите, извършени насреща му. Той не щадеше и себе си с обвинения.

— Тогава как си оцелял? — със страх попита Алтея.

— Отидох на място, където името ми не беше от значение. Първият кораб, на който постъпих, беше калсидски. Тях не ги интересуваше кой съм, стига да работех усилено срещу малка заплата. Най-жестоките негодници, с които съм служил. Никаква милост към едно хлапе. Напуснах кораба още в първото пристанище, което стигнахме. Отплавах същия ден на друг кораб. Не кой знае колко по-добър, но все пак по-добър. Тогава…

Гласът на Брашън затихна. За момент Парагон реши, че морякът е заспал. Алтея се раздвижи, за да си намери по-удобно място върху наклонените дъски.

— Когато се върнах в Бингтаун, вече бях натрупал опит. Само че отново се повтори старата песен. Момчето на Трел, синът на Трел… Аз смятах, че съм успял да постигна нещо. Дори отидох при баща си и се опитах да загладя нещата. Но той, задникът, не остана впечатлен от постиженията ми… Затова аз започнах да обхождам всички кораби в пристанището. Всички. Пак се започна старата песен. Никой не искаше да наеме сина на Келф Трел. И така докато не достигнах Вивачия. На борда ѝ бях спуснал кърпата си ниско над веждите и се взирах в палубата, за да не ме познаят. Попитах за честна работа за честен моряк. И баща ти каза, че ще ме изпробва. Каза, че имал нужда от честен моряк. Имаше нещо в начина, по който го каза… бях сигурен, че той не ме е разпознал; бях сигурен, че той ще ме прогони, ако му кажа името си. И въпреки това му го казах. Не исках да лъжа такъв човек. Аз съм Брашън Трел, синът на Келф Трел, рекох. А той отвърна: Това няма да удължи или скъси вахтата ти и с минута, моряко. И наистина беше така.

— Калсидците не наемат жени — глухо каза Алтея. Дали тя бе слушала разказа на Брашън, или мълчанието ѝ в действителност бе прикривало собствените ѝ мисли?

— Така е. Те смятат, че жените на борда привличат змии. Заради кръвта на месечното течение. Много моряци вярват в това, не само онези от Калсид.

— Ама че глупост — отвратено възкликна тя.

— Много от моряците са глупаци. Виж нас. — Брашън се засмя на шегата си, само че остана да се смее сам.

— В Бингтаун се срещат жени на такава служба. Все някой ще ме наеме.

— Може би, но не за онова, което очакваш — грубо каза той. — Наистина има жени на такава служба, но повечето от онези, които виждаш на пристанището, работят на семейните си кораби, където бащите и братята им са готови да ги защитят във всеки един момент. Цаниш ли се сама на борда на някой кораб, по-добре си избери отрано някой от екипажа. Ако имаш късмет, избраникът ти ще се окаже достатъчно ревнив, за да те пази от другите. Ако ли не, той ще е натрупал добра печалба от допълнителната си дейност като сводник още преди първото пристанище. А ти не би могла да се надяваш на помощ от страна на капитана и помощниците му — в повечето такива случаи те си затварят очите, за да не дразнят излишно екипажа. И това е при положение, че самите те не се поинтересуват от услугите ти. — Той помълча и добави сопнато. — На теб самата това ти е добре известно. Не е възможно да си отраснала сред моряци и да не го знаеш. Защо изобщо включваш този вариант?

Обгърна я гняв. Тя искаше да изкрещи, че не вярва в това. Или да попита защо мъжете трябва да бъдат подобни прасета. Но тя го вярваше. И знаеше, че Брашън не би могъл да отговори на въпроса ѝ, също като нея самата. Мракът между тях се изпълни с мълчание. В един момент дори гневът ѝ попи в тази празнота.

— Тогава какво да направя? — промълви тя. На Парагон се струваше, че тя е изрекла тези думи по-скоро на себе си, но въпреки това морякът отговори.

— Открий начин да се преродиш като момче. За предпочитане извън рода Вестрит. — Той се намести в хамака и бавно си пое дъх, издишан под формата на прохъркване.

Алтея въздъхна откъм ъгъла си. Тя отпусна глава върху дървената преграда и притихна.

Робският кораб се очертаваше като тъмен силует на фона на нощното небе. Силует, който не осъзнаваше, че е преследван. По мачтите му личаха множество платна, само че Кенит не съзираше катерещи се сред тях моряци, които да издадат припряност. Нощта бе идеална, с лек и равномерен ветрец над морето, който бе усмирил вълните.

— Ще го настигнем призори — тихо се обърна той към Соркор.

— Тъй вярно — прошепна помощникът. Неговият глас съдържаше далеч по-голямо вълнение.

През рамо заместник-капитанът нареди на щурмана:

— Стой близо до брега. Притискай се към него. Не искам корабът да се очертава насред водата, ако техните наблюдатели погледнат насам. — Подир това Соркор се обърна към един от юнгите. — Върви долу и се увери, че всички са разбрали. Никаква шумотевица; никой да не трепва без заповед. И никакви светлини. Хайде, бягай. И тихо.

— Следват го две змии — отбеляза Кенит.

— Заради мъртвите роби, които биват изхвърляни зад борда — жлъчно каза Соркор. — И онези, които са прекалено болни, за да си заслужават грижите. Те също политат към водата.

— Ами ако змиите решат да ни нападнат по време на битка? — попита Кенит. — Тогава какво?

— Няма — увери го заместникът му. — Змиите се учат бързо. Те ще ни оставят да се избиваме едни други, защото знаят, че всички мъртъвци ще останат за тях, без самите те да са рискували и едничка люспа.

— А след битката?

Соркор се усмихна жестоко.

— Ако ние спечелим, змиите ще са се натъпкали до такава степен с екипажа на робския кораб, че няма да могат да ни последват. А ако изгубим — Помощникът сви рамене. — Тогава ще ни е все едно.

Кенит кисело се облегна на парапета. По-рано същия ден те бяха забелязали Златен звън, огромен и тлъст жив кораб с почти тумбест вид. Пиратите бяха разполагали с предимството на изненадата: Кенит бе накарал хората си да издигнат и последното късче платно. И въпреки това живият кораб се бе стрелнал като движен от собствен вятър. Соркор бе стоял до капитана си, мълчалив свидетел на удивлението му, преминало в остър гняв. Когато Златен звън бе заобиколил Заобления остров, за да улови тамошното благоприятно течение и да се стопи отвъд хоризонта, Соркор бе дръзнал да отбележи:

— Мъртвото дърво няма шанс срещу магическо. Самите вълни правят път на живия корпус.

— Върви по дяволите — бе просъскал Кенит.

— Най-вероятно тъй ще бъде, сър — невъзмутимо бе отвърнал Соркор. Вероятно той отдавна се бе оглеждал за дирите на робски кораб.

А може би срещата с този съд бе дело на адски късмет. Той представляваше типичен калсидски робски кораб, с дълбок и широк корпус, за да побира колкото се може повече плът за продан. До този момент Кенит никога не беше виждал Соркор тъй отдаден на преследване; тъй изчерпателен. Самите ветрове изглежда се бяха обърнали в негова полза. Още преди зазоряване той започна да подготвя Мариета за битка. Балистите вече бяха заредени с тежки вериги, които да оплетат вражеските въжета, а също и абордажни куки. Последното бе нова идея на Соркор, към която Кенит се отнасяше със скептицизъм.

— Ще поведете ли екипажа, сър? — попита го помощникът. Дежурните на борда на робския кораб вече вдигаха тревога.

— Възнамерявам да оставя тази чест на теб — сухо отвърна Кенит и остана облегнат на перилата. Също като преследването, той щеше да остави и сражението изцяло в ръцете на Соркор.

А заместникът му не изглеждаше смутен от тази липса на ентусиазъм. Той скочи и енергично започна да издава нареждания към моряците на палубата. Бързината, с която те се отзоваха, издаваше нетърпението им. Много скоро допълнителните платна вече се издуваха от нощния вятър. Кенит също бе доволен от попътния вятър, макар и по друга причина — тъй миризмата на робския кораб не идваше към тях.

Капитанът наблюдаваше преследването почти безучастно. В отчаяното си намерение да избяга робският кораб вдигаше още платна; множество моряци чернееха като мравки по въжетата. Соркор веднага нареди на хората си да стрелят с балистата. Кенит смяташе, че в случая помощникът му прибързва. Две масивни топки, свързани с бодлива и остра верига, прелетяха във въздуха и се врязаха в платната и въжетата на вражеския кораб. Тежестите разкъсваха, омотаваха и повличаха със себе си. Шестима моряци полетяха заедно с веригата, за да приключат полета си върху палубата или сред вълните. Писъците им още не бяха заглъхнали, а Соркор вече изстрелваше втора верига с тежести. Този изстрел причини по-малко щети, но ефектът вече бе постигнат: стреснатият екипаж на робския кораб бе прекалено зает да се оглежда за нови снаряди, вместо да се грижи ефективно за платната. Падналите въжета и платна също затрудняваха работата и запълваха палубата. Върху палубите на робския кораб бе настъпила пълна паника по времето, когато Соркор нареди да бъдат изстреляни абордажните куки.

Със същото безучастие Кенит наблюдаваше как безпомощната жертва бива обвързвана. Сред лъчите на зазоряването Соркор и хората му започнаха да прескачат между съдовете, като надаваха нетърпеливи викове. Самият Кенит повдигна ръкав пред лицето си, за да не вдишва от смрадта на робския кораб. Той, заедно с минимален екипаж, остана на борда на Мариета. Онези, които бяха останали с него, видимо копнееха да вземат участие в нападението, но пък някой трябваше да остане и да се готви да отблъсне контранападение или да пререже абордажните въжета, ако нещата се объркат.

И Кенит остана зрител на клането. Робският кораб не бе очаквал нападение от пирати — товари като техните рядко представляваха интерес за морските разбойници. Повечето пирати, включително и Кенит, предпочитаха ценни, дълготрайни стоки, по възможност непретенциозни към условията на пренасяне. Окованите роби в трюма представляваха единствения товар, който този кораб пренасяше. Дори и ако пиратите бяха възнамерявали да се нагърбят с тежкото пътуване до Калсид, за да ги предадат, пренасянето на подобен товар изискваше бдително око и здрав стомах. Този добитък трябваше да бъде пазен, хранен и поне отчасти почистван. Кенит предполагаше, че самият кораб би имал известна стойност, макар че настоящата воня бе отвратителна.

Моряците на робския кораб разполагаха единствено с онези оръжия, с които да поддържат дисциплината сред товара си. Те дори бяха изгубили представа как да се бият с въоръжен и здрав противник; изглежда, смяташе Кенит, това бе следствие от привикването им да бият и удрят единствено оковани люде.

По-рано той се бе опитал да убеди Соркор, че екипажът и корабът могат да бъдат продадени за откуп, дори и без товар. Но Соркор категорично се бе обявил против тази идея.

— Убиваме екипажа, освобождаваме товара и продаваме кораба. Но не обратно на други търговци на роби — важно заяви той.

Кенит започваше да съжалява, че е позволил на помощника си да се смята за негов равен. Соркор ставаше прекалено настоятелен и дори не осъзнаваше в каква степен подобно поведение изнервя неговия капитан. Кенит присви очи, размишляващ. Екипажът изглеждаше изключително доволен от идеалистичните тиради на Соркор. Самият той се съмняваше, че останалите моряци споделят въздигнатите му идеи за отстраняване на робството. По-скоро те се наслаждаваха на идеята за необуздано клане. Точно в момента двама от хората му повдигаха жив човек и го захвърляха през борда, право в изчакващата паст на една змия. Кенит бавно кимна. Именно това животинско клане желаеха те. Изглежда той бе проявявал прекалена строгост в стремежа си да държи хората си изкъсо — нещо, наложително при присъствието на тъй доходоносните живи заложници за откуп. Капитанът си отбеляза това. Ето че от всекиго можеше да научи нещо, включително и от Соркор. Всички кучета понякога трябва да бъдат пускани да потичат. В никакъв случай екипажът не биваше да придобива впечатлението, че Соркор е единственият, който може да им предложи подобни облаги.

Той бързо се отегчи от клането. Екипажът на робския кораб не можеше да се мери с неговите хора. В отбраната му не съществуваше никаква организация: просто група хора, които се опитваха да не умрат, ала се проваляха в усилията си. Пълчището, пресрещнало нападателите, бързо се бе стопило до откъслечни групички, обградени от немилостив враг. Краят бе предвидим; отсъстваше каквото и да било напрежение. И Кенит се извърна. Тази монотонност по-скоро го отегчаваше, отколкото да го отвращава. Писъците, бликващата кръв, напразната съпротива и безсмислените молби: всичко това той бе виждал и преди. Далеч по-интригуващо беше да наблюдава двете змии.

Интересно дали те бяха следвали робския кораб от известно време; може би дори го имаха за своего рода другар, предоставящ им лесна плячка. Змиите се бяха оттеглили при нападението на Мариета, най-вероятно сепнати от раздвижването. Но когато звуците от битката и крясъците на умиращите се разнесоха, чудовищата бързо се върнаха обратно. Те обикаляха около двата кораба като кучета край трапеза и се надпреварваха за най-вкусните залъци. До този момент Кенит не бе имал възможност да наблюдава змии толкова дълго и от толкова близо. Тези двете изглеждаха напълно безстрашни. По-голямата имаше алено-оранжево тяло. Когато тя надигаше глава от водата и разтвореше паст, редица шипове настръхваха около шията и главата, досущ като лъвска грива. Шиповете потрепваха сами и напомняха на Кенит за пипалцата на актиния или медуза. Кенит бе сигурен, че тези израстъци съдържат някаква отрова. Когато по-малката, тюркоазена змия се обвиваше около по-едрата, тя отбягваше да докосва тази част.

По-малката змия компенсираше размера си с агресивност. Тя дръзваше да се приближава много по-близо до борда и да се изправя досами перилата, отваряйки паст, в която се криеха редици остри зъби. Веднъж тя издиша облак отровна слюнка, обгърнал двама противници, които рухнаха на палубата и преустановиха сражението си, за да започнат да се борят за глътка въздух. Скоро и двамата застинаха, а ядосаната змия се стовари обратно в морето, разгневена, че плячката ѝ е останала на борда. Кенит реши, че тази змия е по-млада и още неопитна.

По-голямата змия изглеждаше по-замислена. Тя се задоволяваше да се задържа редом с робския кораб и да очаква хора, понесли трупове, да се приближат до перилата. Тогава тя разтваряше паст, за да улови хвърленото, без значение живо или мятащо се. Налапаното тяло не биваше сдъвквано — зъбите изглеждаха по-подходящи за разкъсване. А тези хапки не се нуждаеха от подобна обработка. Змията просто отмяташе глава назад и разгръщаше челюсти далеч по-широко, отколкото Кенит бе смятал за възможно. Тогава тялото изчезваше с все ботушите; а капитанът можеше да проследи напредъка му по свиването и разпускането на люспестото гърло. Едновременно вледеняваща и удивителна гледка.

Хората му споделяха неговото удивление: когато битката приключи и оставаха единствено тела и пленници за разчистване, те отнесоха въпросните змийски хапки до кърмовата палуба и започнаха да се редуват да хранят чудовищата. Някои от вързаните пленници ридаеха и крещяха, само че молбите им оставаха заглушени от одобрителния рев на екипажа. Много скоро това се превърна в игра, целта в която беше хапката да бъде подхвърлена по такъв начин, че и двете змии да се надпреварват за нея. Моряците, останали на борда на Мариета, се чувстваха онеправдани заради невъзможността си да вземат участие в това развлечение — макар да продължаваха да изпълняват задълженията си, те често поглеждаха към другарите си на другия кораб. Междувременно змиите бяха започнали да се насищат; те вече не бяха толкова агресивни и бяха склонни да се редуват послушно.

Последните пленници политаха зад борда, когато робите започнаха да изникват на палубата. Те крачеха несигурно, кашляха и присвиваха очи на утринната светлина. Морският вятър заплашваше да отвее дрипите от костеливите им тела.

С отварянето на нови люкове вонята от трюма побърза да избяга. Кенит настръхна при вида на излизащите от тях люде. Заразата винаги го бе отвращавала; той побърза да изпрати човек при Соркор и да му каже, че е време корабите да се разделят. Капитанът искаше да остави разстояние между Мариета и гниещата черупка.

Пратеникът се завтече веднага, нетърпелив да огледа пленения кораб. От своя страна Кенит напусна кърмата и слезе в каютата си, където запали ароматни свещи, та да се отърве от смрадта.

След няма и минута Соркор вече чукаше на вратата му.

— Влез — остро го покани Кенит.

Едрият помощник прекрачи прага, с почервенели ръце и блеснали очи.

— Пълна победа — задъхано съобщи той. — Пълна. Корабът е наш, сър. Също както над триста и петдесет мъже, жени и деца, освободени от пленническите трюмове.

— Някакъв друг товар, който да си струва? — сухо попита капитанът, когато другият поспря, за да си поеме дъх.

Соркор се усмихна широко.

— Капитанът им се оказва ценител на скъпия гардероб, сър. Само че той беше доста тлъст, а и с чудати предпочитания към цветовете.

— В такъв случай ти би могъл да се възползваш от гардероба му. — Хладината в Кенитовия тон сепна Соркор. — Ако си приключил с приключението си, най-добре би било да оставим малък екипаж на борда на пленения кораб, който да отведе плячката до някое пристанище. Тази черупка е единственото, с което разполагаме от цяла нощ труд. Колко хора си изгубил?

— Двама, сър, и трима леко насечени.

Въпросът не се бе харесал на Соркор. Той наивно бе очаквал, че Кенит ще се присъедини към възторга му.

— Интересно още колцина ще изгубим заради заразата. Само от смрадта на човек му се сгърчват червата. А да не говорим какви болести я придружават.

— Хората, които спасихме, нямат никаква вина за това, капитане — сковано изтъкна Соркор.

— Нямам намерение да виня тях. Отговорна е нашата глупост. И така. Вече разполагаме с кораб, който бихме могли да продадем, но само след като сме се отървали от пътниците му и го почистим. — Той се усмихна предпазливо, задавайки най-важния въпрос. — Какво предлагаш да правим с онези клетници? Къде да ги свалим?

— Не можем просто да ги оставим на най-близкия бряг, сър. Това би било убийство. Половината от тях са болни, останалите са слаби. А ние не разполагаме с инструменти, които да им оставим. Нито с провизии, като изключим сухарите.

— Убийство — прекъсна го Кенит. — Ето една концепция, която ни е непозната. Макар че напоследък не съм хранил морски змии.

— Те си получиха заслуженото! — Соркор започваше да се дразни. — Дори нещо по-добро от онова, което заслужаваха, защото умряха бързо! — Той стовари юмрук върху дланта си, облещил очи.

Кенит тихо въздъхна.

— Соркор, аз не отричам това. Просто се опитвам да ти напомня, че двамата с теб сме пирати. Кръвожадни злосторници, които обхождат Вътрешния проход в търсене на кораби, които да нападнат и ограбят. Правим това в името на печалбите. Ние не сме болногледачки на роби, половината от които вероятно заслужават настоящото си състояние. Също като онези, които ти хвърли на змиите. Ние не сме закрилници на онеправданите. Пирати, Соркор. Ние сме пирати.

— С вас имахме сделка — упорито напомни Соркор. — За всеки жив кораб по един робски. И вие се съгласихте.

— Да. Така беше. Надявах се, че след като си се сблъскал с една подобна победа, ти ще осъзнаеш колко е безсмислено. Виж сега, Соркор. Да кажем, че положим неоправданите усилия и отведем това корито до Заграба. Мислиш ли, че тамошните жители ще ни приветстват и ще се зарадват, че оставяме триста и петдесет полумъртви от глад, парцаливи и болни отрепки, които да плъзнат край домовете им под формата на просяци, курви и крадци? Мислиш ли, че тези роби, които спасихме, ще ти благодарят, задето си ги изоставил?

— Те са благодарни, сър, до един — заяви заместникът. — По мое време аз бих бил адски благодарен да бъда оставен на някой бряг, дори и без залък хляб и каквато и да било дрипа, стига да съм свободен човек и да мога да дишам свеж въздух.

— Добре, така да бъде. — Кенит въздъхна шумно. — Щом сме започнали… Избери пристанище, Соркор, и ние ще ги отведем там. Ще искам само едно. По време на пътуването здравите от тях да започнат да почистват кораба. Бих искал да потеглим колкото се може по-скоро, докато онези змии са още сити. — Капитанът небрежно отмести поглед от Соркор. Той нямаше намерение да го остави да се къпе сред благодарността на освободените пленници. — Ти ще си ми нужен на борда на Мариета. Нека Рафо да поеме командването на другия кораб. Зачисли му хора.

— Слушам, сър — отвърна Соркор и с тежка крачка напусна каютата. Нищо не бе останало от възторжения човек, нахлул преди малко.

Той тихо затвори вратата след себе си.

Известно време капитанът остана загледан в нея, замислен. Със сегашната си постъпка той бе подложил на натиск лоялността на своя помощник. Развитие, накарало Кенит да поклати глава. Може би той сам си беше виновен. Той бе взел обикновен необразован моряк, подбран заради загатвания потенциал, и го бе издигнал до заместник-капитан. И му бе показал как да контролира хората. Мисленето, по необходимост, бе свързано с отговорността. Само че Соркор започваше да мисли прекалено много. Скоро на Кенит щеше да се наложи да решава кое от двете е по-ценно за него: неговият първи помощник или контролът над кораба и екипажа. Той въздъхна тихо. В този занаят инструментите се захабяваха тъй бързо.

Глава тринадесета Преходи

Брашън се събуди с гурелясали очи и разтегнат мускул във врата. Утринната светлина се процеждаше през дебелите прозорци в края на каютата. Слаба, зеленикава заради водораслите върху стъклото, но все пак светлина. Достатъчна, за да му покаже настъпването на деня. И необходимостта от ставане.

Той спусна крака от хамака. Виновен. Чувстваше се виновен. Гузен. Защото бе прахосал всичките си пари, след като се бе зарекъл, че този път ще бъде по-разумен. Да, но това беше позната вина. А в настоящата имаше и някаква друга, по-остра добавка. А, да. Алтея. Девойката бе дошла тук миналата нощ, за да го помоли за съвет. А може би идването ѝ му се беше присънило. Във всеки случай той ѝ бе отвърнал с горчиви наставления, които не бяха съдържали никаква надежда. И никакво предложение за помощ от негова страна.

Морякът раздвижи рамене в опит да прогони тревогата. Той не ѝ дължеше нищо, нали така? Абсолютно нищо. Между двамата дори не бе съществувало приятелство. Брашън просто бе служил на борда на бащиния ѝ кораб, а тя бе присъствала като дъщерята на капитана. В такава ситуация място за приятелство нямаше. Що се отнася до стареца… да, Ефрън Вестрит бе проявил доверие към него във време, когато никой друг не бе пожелал да го стори. Само че той вече бе мъртъв. Толкоз.

И още нещо. Препоръките му може и да бяха придружени с жлъч, но бяха разумни. Ако Брашън можеше да се върне назад във времето, той не би спорил с баща си. Не, щеше да изтърпи безкрайните уроци, да се държи според традициите, да отбягва алкохола и киндина, да се ожени за посочената му девойка. И днес той, а не малкият му брат, щеше да е станал наследник на богатството на рода Трел.

Тази мисъл му напомни, че тъй като той не е наследник и са му останали само няколко монети, по-добре би било да съсредоточи мислите си върху себе си и своето положение, а не да се тревожи за Алтея. Девойката трябваше да се оправя сама. Да се прибере вкъщи. Нищо повече. Какво беше най-лошото, което можеше да ѝ се случи? Близките ѝ щяха да ѝ намерят подходящ съпруг. Тя щеше да си живее в удобен дом с прислуга и вкусна храна, да носи скъпи дрехи, ушити специално за нея, и да посещава безкрайна поредица от приеми и салони — от онези социални събития, които изглеждаха тъй важни за Търговците от Бингтаун. Той тихо изсумтя. Да можеше подобна злощастна съдба да сполети и него самия… Брашън се почеса по гърдите и по брадата, прокара ръце през косата си и се надигна. Време беше да си намери работа. Време беше да се умие и да се отправи към пристанището.

— Добро утро — обърна се той към Парагон, докато заобикаляше кораба.

Заради наклонения корпус се създаваше впечатлението, че на фигурата на носа ѝ е неудобно. Дали действително беше така? Брашън не събра смелост да пита.

Парагон бе скръстил мускулестите си ръце пред голата си гръд и стоеше обърнат към водите, където другите кораби влизаха и напускаха пристанището.

— Добър ден — поправи го корабът.

— Същото — съгласи се Брашън. — И крайно време да посетя пристанището. Трябва да си потърся нова работа.

— Аз не мисля, че тя се е прибрала — каза Парагон. — Мисля, че ако тя се беше прибрала, щеше да поеме по стария си път, сред скалите и през гората. А вместо това след сбогуването си тя пое по плажа обратно към града.

— За Алтея ли говориш? — попита Брашън, стараещ се да звучи безразлично.

Слепият кораб кимна.

— Тя се надигна още призори. — Думите почти звучаха като укор. — Птиците едва започваха да пеят, когато тя се размърда и излезе. Така или иначе тя почти не спа.

— Имала е много неща, над които да размишлява. Сутринта тя може да се е насочила към града, но съм готов да се обзаложа, че още преди края на седмицата ще се е прибрала. Къде другаде би могла да иде?

— Тук е единственото друго място — рече Парагон. — Значи днес ще си търсиш работа?

— Ако искам да ям, ще трябва да работя — потвърди морякът. — Затова отивам към пристанището. Мисля да се пробвам с ловните кораби, вместо при търговските. Чувал съм, че на борда на тези съдове човек можел да се издигне бързо. Освен това е лесно да бъдеш нает.

— Предимно защото много от моряците им умират — отбеляза корабът. — Така съм чувал, поне по времето, когато можех да чувам подобни слухове. Говори се, че те остават прекалено дълго в морето и претоварват корабите си. Това е причината да наемат повече хора от необходимото — не очакват, че всичките им моряци ще оцелеят.

— Аз също съм чувал подобни неща — неохотно призна Брашън. Той приклекна и седна на пясъка. — Но какво друго ми остава? Трябваше да послушам капитан Вестрит още в самото начало. За всичките тези години щях да съм спестил достатъчно пари. — Той издаде някакъв звук, който приличаше на смях, ала не съдържаше и капка веселие. — Ще ми се тогава някой да беше казал на мен да забравя глупавата си гордост и просто да си вървя у дома.

Парагон се вгледа в паметта си. Той смътно си спомняше съществуването на израз, който би представлявал идеален отговор…

— Ако желанията можеха да се сбъдват, никой нямаше да ходи пеш — заяви корабът и се усмихна, почти самодоволно. — Това е мисъл, за която не се бях присещал от много време.

— И забравена, тя си остава истина — изръмжа Брашън. — А на мен не ми остава друго, освен да ида на пристанището и да постъпя на някой от онези смрадливи ловни кораби. Там е повече касаплък, отколкото моряшки труд.

— Да, мръсна работа е — съгласи се Парагон. — На борда на някой честен Търговски съд човек се цапа с катран и подгизва от студена морска вода. Но на ловните кораби се цапаш с кръв, мас и карантии. Порежеш ли си пръста, ръката се инфектира и трябва да ти я отрежат. Ако изобщо оцелееш. Половината от времето за спане отива в отделяне на месото, ако корабът прибира и него. По-алчните собственици не осигуряват спални помещения, а карат моряците да се свиват редом със смрадливия товар.

— Колко окуражително — мрачно каза Брашън. — Но нима имам избор?

Парагон се засмя чудато.

— Как можеш да казваш подобно нещо? Ти притежаваш избора, който ми е отнет. Изборът, който всички хора приемат за даденост и така забравят за него.

— И кой ще да е този избор? — неспокойно попита морякът. В гласа на кораба бе започнала да се долавя налудна нотка. Налудният тон на момче, което дръзва да си представя.

— Престани. — Парагон изрече думата, задавен от желание. — Просто престани.

— Какво да престана?

— Престани да съществуваш. Ти си тъй крехко създание. С кожа, която е по-тънка от платно; с кости, по-крехки от която и да било рея. Във вътрешността си ти си пълен със солена влага, която чака да се излее и от най-малката цепнатина в кожата ти. За теб е толкова лесно да престанеш да съществуваш. Просто разкъсай кожата си и позволи на солената си кръв да се излее, позволи на морските създания да снемат плътта ти хапка по хапка, докато от теб не останат единствено шепа зеленикави кости, украсени със следи от зъбки. Тогава ти няма да мислиш и да чувстваш. Просто ще си престанал.

— Не искам да преставам — тихо каза Брашън. — Не и по такъв начин. Никой човек не иска да умира по такъв начин.

— Никой? — Парагон отново се изсмя, този път пискливо. — О, аз познавах неколцина, които искаха. И неколцина, които действително го сториха. Краят беше един и същ, без значение дали те го искаха.

— Едната има малък дефект.

— Сигурна съм, че грешите — с леден глас отвърна Алтея. — Те са сходни, с дълбоки тонове и са от най-високо качество. Обковът е от злато. — Тя се втренчи в бижутера. — Баща ми никога не ми е подарявал нещо, което да не притежава най-скъпа изработка.

Бижутерът леко раздвижи ръка, принуждавайки обиците да се преобърнат върху дланта му. Прикрепени към ушите на Алтея накитите бяха придавали незабележима изтънченост. Върху ръката му те изглеждаха дребни и простовати.

— Седемнадесет — предложи той.

— Трябват ми двадесет и три. — Тя се опита да прикрие облекчението си. На влизане се бе зарекла, че няма да продаде обиците за по-малко от петнадесет. И въпреки това тя възнамеряваше да изстиска всяка възможна монета. Не ѝ беше лесно да се раздели с тези накити, а нещата за продан бяха малко.

Майсторът поклати глава.

— Деветнадесет. Повече не мога да ви дам.

— Бих приела… — поде Алтея, внимателно загледана в лицето му. Виждайки, че очите му проблясват, тя додаде: — Ако прибавите два златни обръча, с които да ги заместя.

Половин час по-късно тя напусна магазина. Две непретенциозни сребърни обици бяха заменили онези, които Ефрън ѝ бе подарил за тринадесетия ѝ рожден ден. Алтея се стараеше да мисли за тях като за обикновена принадлежност. Тя все още разполагаше със спомена от връчването им. Докато пазеше него, същинските накити не бяха от значение. Те само биха ѝ донасяли допълнителни тревоги.

Странно беше колко неща бе приемала тя за даденост. Беше лесно да си купи памучен плат. Но освен това тя щеше да се нуждае от игла, конци и ръкавица. И ножици, с които да реже плата. Възнамеряваше да си ушие малка торбичка, в която да съхранява тези си принадлежности. Ако планът ѝ успееше, те щяха да се превърнат в първите принадлежности от новия ѝ живот.

На пазара тя гледаше с нови очи. Вече не можеше да дели изложеното на неща, които може да си купи веднага, и неща, които ще прибави към семейната сметка. Много от изложените артикули се бяха превърнали в недостъпни за нея. И то не само скъпите платове и изящни бижута, а обикновени неща, като комплект красиви гребенчета. Алтея си позволи да ги разглежда още мъничко, повдигнала ги към косата си, загледана в евтиното огледало. Те биха изглеждали тъй добре в косата ѝ за летния бал. Тя почти можеше да види целия си тоалет — зелена коприна с бяла дантела. И почти можеше да встъпи обратно в живота, който ѝ бе принадлежал само допреди броени дни.

И тогава моментът отмина. Алтея Вестрит и летният бал ѝ се струваха измислица. Колко ли време щеше да мине, преди близките ѝ да отворят сандъчето ѝ и да започнат да гадаят кой дар за кого е предназначен? И дали сестра ѝ и майка ѝ щяха да се насълзят над даровете на дъщерята и сестрата, която бяха позволили да бъде прогонена? Тя си позволи тази мисъл за миг, преди да се усмихне горчиво и да върне гребенчетата обратно върху тезгяха. Нямаше време за подобни сладникави мисли. Дори и те да не отвореха сандъка, това нямаше значение. От значение беше тя да намери начин да оцелее. Противно на глупавия съвет на Брашън Трел тя нямаше никакво намерение да пропълзи обратно като някаква безпомощна глезла. Не. Това само би потвърдило, че всичко онова, което Кайл говори за нея, е истина.

Тя отметна глава и с нова целеустременост продължи сред пазара. Към днешните си провизии девойката подходи непретенциозно: няколко смокини, резен сирене и малко кифли щяха да ѝ стигнат за днес. Две евтини свещи, кутийка прахан и огниво изчерпаха покупките ѝ.

Днес тя нямаше какво друго да прави в града, но въпреки това не ѝ се тръгваше. И остана да се разхожда из пазара, като поздравяваше онези, които я разпознаваха, и приемаше съболезнованията им. Споменаването на баща ѝ вече не я измъчваше; вместо това то се превърна в част от разговор, която трябваше да бъде преодоляна. Тя не искаше да мисли за него, нито възнамеряваше да обсъжда мъката си с полупознати. Още по-малко ѝ се искаше да влиза в разговори за изникналото в семейството ѝ неразбирателство. Колцина ли в града знаеха за това? Кайл не би се заел да тръби наляво-надясно, само че слугите обожаваха клюките. Несъмнено щеше да се разчуе. И Алтея предпочиташе да отсъства по това време.

Но пък в Бингтаун така или иначе нямаше много хора, които я разпознаваха. Самата тя познаваше предимно прекупвачите и посредниците, с които баща ѝ бе търгувал. С течение на годините тя се бе отдръпвала от местното общество, без дори да го осъзнава. Всяка друга жена на нейната възраст би присъствала най-малко на шест събития за последните шест месеца — балове, вечери и прочие. Алтея не бе посещавала подобни сбирки от… от онзи есенен бал. Плаването не ѝ бе позволило. А и по онова време баловете и вечерите ѝ бяха изглеждали нещо маловажно, нещо, към което тя би могла да се завърне във всеки един момент. Но това никога повече нямаше да се случи. Вече нямаше да подбира тоалети, да си слага грим и парфюм. Всичко това бе потънало в морето заедно с трупа на баща ѝ.

Мъката, която Алтея бе смятала за притихнала, неочаквано сграбчи гърлото ѝ. Младата жена закрачи бързо, без да обръща внимание на улицата край себе си. Тя яростно премигваше в намерението си да не допусне сълзите. Най-накрая тя успя да се овладее, да забави крачка и да се огледа.

Тя се бе озовала право пред витрината на Янтар.

Също както по-рано, девойката бе споходена от необичайно лошо предчувствие. Тя не можеше да посочи причина, поради която трябва да се чувства застрашена от една бижутерка, но усещането не можеше да бъде отречено. Тази жена не беше част от Търговците. Тя дори не беше истинска бижутерка, а се занимаваше с дърворезба. Дървени украшения, които тя пробутваше вместо бижута. И в този миг Алтея реши лично да разгледа стоките ѝ. Със същата решителност, с която би сграбчила стрък коприва, тя посегна към вратата на магазинчето и я отвори.

Вътре беше хладно и почти тъмно за погледа, току-що напуснал ярката лятна улица. Скоро зрението на Алтея се приспособи и тя можа да оцени простотата на мястото. Подът бе от борови дъски. И лавиците бяха дъсчени. Произведенията на Янтар бяха изложени върху парчета тъмен плат. Някои от по-изящните огърлици бяха прикрепени към стената зад тезгяха ѝ. Имаше и глинени гърнета, пълни с дървени мъниста във всевъзможни цветове.

Тук не се предлагаха единствено накити. Бяха изложени купи и паници, изработени с рядко умение и внимание към структурата на материала; дървени бокали, които биха направили чест на всяка кралска гощавка; гребени от ароматно дърво. И всеки един от тези артикули бе изработен от цялостно парче — никакво лепене и снаждане. Всеки един от тях бе извлечен от крилия го излишък. Имаше дори и стол, изработен от масивен дънер. Тази мебел не приличаше на нищо, което Алтея бе виждала по-рано: той нямаше крака, а представляваше загладена вдлъбнатина, където някой по-строен можеше да се настани. Именно в тази кухина, свила крака настрани, с надничащи изпод крайчеца на робата сандали, седеше Янтар.

Алтея се сепна, защото в първия момент погледът ѝ не бе забелязал стопанката. Сигурно заради цвета на кожата, косата и очите ѝ. Жената изглеждаше еднотипна, включително и откъм облекло; този цвят съвпадаше с медения оттенък на стола.

Съдържателката въпросително повдигна вежда към Алтея.

— Искала си да ме видиш? — тихо попита тя.

— Не — възкликна Алтея, откровено и инстинктивно. Тя се овладя и отвърна важно — Просто бях любопитна да видя онези дървени бижута, за които толкова слушам.

— Защото ти умееш да цениш скъпото дърво — кимна Янтар.

Думите ѝ почти не бяха притежавали интонация. Това заплаха ли беше? Ирония? Или обикновено твърдение? Алтея не можеше да определи. Но и не можеше да понесе някаква занаятчийка да ѝ говори по такъв начин. В името на Са, та тя беше дъщеря на бингтаунски Търговец, а тази жена беше обикновена нагла повлекана, пристигнала неотдавна и дръзнала да се настани на Дъждовната улица. Гневът и раздразнението, трупани от миналата седмица насам, неочаквано получиха цел.

— Имаш предвид моя жив кораб — отвърна Алтея с тона на предизвикателство. Какво право имаше тази жена да споменава Вивачия?

— Робството в Бингтаун разрешено ли е?

Отново нямаше изражение, което да бъде разчетено сред застиналото лице. Въпросът бе зададен като естествено продължение на предната реплика.

— Не, разбира се. Тези долни обичаи принадлежат на калсидците. Бингтаун никога няма да ги признае.

— Но нали — последва съвсем незначителна пауза — ти обяви живия кораб за твой. Нима можеш да притежаваш друго живо и мислещо същество?

— Тя е моя както би била моя една сестра. Роднина — изстреля Алтея. И самата тя не разбираше причината за неочаквания си гняв.

— Роднина. Разбирам.

С плавно движение Янтар се изправи. Тя се оказа по-висока от очакваното. Не беше привлекателна, още по-малко красива, но в нея имаше нещо пленително. Простоватите дрехи криеха плавни движения. Надиплената тъкан на робата ѝ отговаряше идеално на сплетената ѝ коса. Видът ѝ споделяше изчистената елегантност на произведенията ѝ. Очите ѝ уловиха погледа на Алтея и го задържаха.

— Ти казваш, че дървото е твоя сестра. — Янтар се усмихна, което изцяло промени лицето ѝ. — Може би между нас има повече общо, отколкото смеех да се надявам.

Дори тази дребна проява на дружелюбие изостри подозренията на Алтея.

— Надявала си се? — хладно каза девойката. — И защо си се надявала, че между нас може да има общо?

Усмивката леко се разшири.

— Защото това би улеснило нещата и за двете ни.

Алтея нямаше намерение да бъде принудена да задава друг въпрос.

Сред проточилото се мълчание Янтар въздъхна.

— Такова упорито момиче. Но аз се възхищавам дори и на това ти качество.

— Онзи ден ти следеше ли ме? В деня, в който те видях на пристанището, близо до Вивачия?

Алтеините думи прозвучаха почти обвинително, ала другата жена не се наскърби.

— Трудно бих могла да те следя — изтъкна стопанката на магазина — след като аз се намирах там преди теб. Трябва да призная, че при вида ти ми хрумна, че ти си следвала мен…

— Но ти ме гледаше по такъв начин — неволно възрази Алтея. — Не казвам, че лъжеш… Но ти гледаше към мен. Наблюдаваше ме.

Янтар бавно кимна, по-скоро на себе си, отколкото към момичето.

— И на мен тъй се струваше. А не бях излязла да търся теб. — Тя повдигна ръка към обиците си, разлюлявайки първо дракона и после змията. — На пристанището търсех робче с девет пръста. — Тя се усмихна чудато. — Вместо това ти ме намери. Има съвпадения, а има и съдба. Със съвпаденията съм повече от склонна да споря. Но малкото пъти, в които съм оспорвала съдбата, съм губила неизменно. По лош начин. — Тя тръсна глава и разлюля и четирите си обици. Погледът ѝ бе замислен, отдаден на взирането в спомени. Това трая няколко мига, подир което жената отново улови любопитния взор на Алтея. — Но това не се отнася за всички. На някои е отредено да влязат в спор със съдбата. И да я надвият.

На това Алтея не можеше да измисли отговор, затова предпочете да замълчи. А Янтар се приближи към една от лавиците си, за да смъкне кошница. Или поне нещо, което в първия момент девойката взе за кошница. При по-внимателното си вглеждане Алтея успя да установи, че предметът е бил изработен от цялостно парче дърво. Всички негови излишни стружки бяха се отлюспили, за да оставят дървена кошничка. При обръщането си Янтар разклати съдината: действие, придружено от мелодично дрънчене.

— Избери си един — покани жената, протягайки кошничката към нея. — Искам да ти направя подарък.

Съдът бе изпълнен с фигурки. Един бърз поглед към тях се оказа достатъчен, за да стопи Алтеиното желание да откаже високомерно. Техните форми и разнообразни цветове очароваха окото и настояваха да бъдат докоснати. Веднъж докоснати, те доставяха наслада на ръката. Такова разнообразие от цвят и текстура. И всички тези зърна бяха едри, големи колкото палеца на девойката. И всяко от тях бе уникално. Някои бяха украсени с абстрактни линии, други притежаваха формата на животни или цветя. Листа, птици, хляб, риба, костенурка… Алтея осъзна, че е взела съдината и рови из съдържанието ѝ, а Янтар я наблюдава с необичайно развълнувани очи. Паяк, виещ се червей, кораб, вълк, къпина, око, пълничко бебе. Всяко мънисто в кошничката изглеждаше привлекателно. В този момент Алтея осъзна очарованието на предлаганите тук стоки. Материалът, от който бяха изработени, с нищо не намаляваше ценността им. Съществуваха мнозина опитни занаятчии, а дърво с подобно качество бе достъпно за всеки платежоспособен, но Алтея за пръв път виждаше такова умение, съчетано с материал от подобно качество. Скачащият делфин можеше да бъде единствено делфин: никаква къпина, котка или ябълка не се бяха укривали в това парче дърво. Единствено делфинът се бе намирал там; единствено Янтар бе могла да го зърне и изведе.

Алтея не можеше да се спре на нещо и продължаваше да рови. Да търси най-съвършеното произведение.

— Защо искаш да ми направиш подарък? — неочаквано попита тя. Повдигнатият ѝ поглед улови гордостта, която Янтар изпитваше от труда си: жената сияеше заради начина, по който посетителката ѝ се бе вглъбила в търсене; жълтеникавите ѝ страни почти бяха придобили цвят, златистите очи блестяха като котешки.

Топлотата се бе предала и на гласа ѝ.

— Бих искала да станеш моя приятелка.

— Защо?

— Защото виждам, че ти вървиш срещу живота. Ти умееш да различаваш потока на събития, знаеш по какъв начин би могла да се вместиш в него за възможно най-малко усилие. Но вместо това ти му се противопоставяш. И защо? Защото ти поглеждаш към него и казваш: тази орис не е подходяща за мен, аз няма да ѝ позволя да ме споходи. — Янтар поклати глава, но усмивката ѝ превърна този жест в потвърждение. — Винаги съм се възхищавала на хората, които са способни да правят това. Те се срещат толкова рядко. О, разбира се, много на брой са онези, които високо се оплакват от дрехата, която съдбата им е изтъкала. Въпреки това те вземат въпросната дреха и я обличат; а повечето от тях я носят до края на дните си. Докато ти… Ти по-скоро би навлязла гола сред бурята. — И отново онази усмивка, изчезнала почти веднага след зараждането си. — И тъй като не бих искала да оставаш гола, аз ти предлагам подарък.

— Звучиш като гадателка — оплака се Алтея. И тогава пръстът ѝ докосна нещо на дъното на кошничката. Тя знаеше, че то ѝ принадлежи, още преди да го е стиснала с два пръста и да го е извадила, за да го разгледа. А когато го стори, тя не можеше да изтъкне причината, поради която го е избрала. Яйце. Обикновено дървено яйце, продупчено, за да бъде носено на китката или на шията. То имаше топъл кафеникав цвят, непознато за Алтея дърво, с влакна, които го обгръщаха. Сравнено с останалите съкровища от съдината то изглеждаше непретенциозно, ала прилягаше по съвършен начин в дланта ѝ, когато Алтея го обгърна.

— Може ли да задържа тази? — тихо попита тя и затаи дъх.

— Яйцето. — Усмивката на Янтар отново изникна и този път се задържа. — Змийското яйце. Да, можеш да го задържиш. Разбира се.

— И си сигурна, че не искаш нищо в замяна? — прямо попита Алтея. Тя знаеше, че въпросът е малко груб, но Янтар притежаваше излъчване, което загатваше, че един момент на грубост би коствал далеч по-малко от приемането на грешната предпоставка.

— В замяна — веднага отвърна другата — ще искам от теб единствено да ми позволиш да ти помогна.

— Да ти позволя да ми помогнеш? В какво?

Янтар продължаваше да се усмихва.

— Да отхвърлиш съдбата — отвърна тя.

Уинтроу съедини шепи, напълни ги с блудкава вода и наплиска лицето си. С въздишка младият юноша отпусна ръце обратно в кофата, за да ги охлади поне за момент. Спуканите мехури, бе го успокоил баща му, се превръщали в мазоли.

— Само за седмица ще оправим тези жречески ръчички, ще видиш — весело заяви баща му последния път, когато благоволи да си припомни съществуването на сина си. Уинтроу не бе отговорил.

Той не можеше да посочи друго време, в което се е чувствал толкова уморен. Благодарение на обучението си юношата можеше да осъзнае остротата, с която ритъмът на тялото му е нарушен. Вместо да става едновременно с изгрева и да се оттегля в постелята при настъпването на мрака, баща му и неговите помощници го принуждаваха да се съобразява с нов режим, изкуствено основан на вахти и камбани. Нямаше нужда от подобна жестокост: корабът все още стоеше на котва, в пристанището. И въпреки това те бяха неотклонни. Сама по себе си изискваната от него работа не беше сложна, стига умът и тялото му да получеха почивка между уроците. Но вместо това Уинтроу се оказваше събуден в часове, които му изглеждаха безсмислени, и бе принуден да се катери по мачти, да шие платна, да почиства палубата. И всяка отправена му заповед биваше съпътствана с едва доловима насмешка. Уинтроу бе уверен, че би могъл да се справи с всичко, изисквано от него, ако не беше тази вечна подигравка.

Той изтегли пламтящите си ръце от кофата и предпазливо попи влагата с един парцал. Огледа котвеното помещение, превърнало се в новия му дом. Грубо сплетен хамак се бе протегнал в единия ъгъл. Дрехите му бяха окачени редом с вериги. И последната дължина въже бе прилежно стегната. Пукнатите мехури върху дланите на юношата свидетелстваха за усърдието му.

Той взе най-чистата си риза и я облече. Да се преобува беше излишно: другите си панталони Уинтроу бе изпрал снощи, но в затвореното помещение те не бяха смогнали да изсъхнат и все още влажнееха. И бяха започнали да се сдобиват с миризма на мухъл.

Момчето се сви върху дъските — тук нямаше достатъчно място, за да се настани удобно. То отпусна глава върху ръцете си и зачака тропането по вратата, което щеше да го призове в капитанската каюта. Тъй като снощи той бе направил опит да напусне кораба, Торг бе започнал да го заключва във времето, отредено му за сън.

Макар и заел неудобна позиция, той успя да задреме. Събуди го рязкото отваряне на вратата.

— Капитанът те търси — оповести Торг. Докато се обръщаше, грубиянинът додаде: — Макар да не проумявам как е възможно да си изтрябвал някому.

Уинтроу не обърна внимание на подмятането и болката в пищялите си, а го последва мълчаливо. Вървешком той се опита да раздвижи рамене. Колко хубаво беше отново да стои изправен.

— По-бързо! Никой няма цял ден да чака да се тътриш.

Тялото на Уинтроу се подчини механично и се постара да ускори вървежа си. Макар на няколко пъти Торг да го бе заплашвал с възлено въже, помощникът не бе нанесъл нито един удар. А освен това тези заплахи се бяха случвали само когато баща му и първият помощник не се навъртаха наоколо, което навеждаше Уинтроу на мисълта, че Торг много би искал, но не смее да го удари. Но дори самият факт, че той е способен на това, караше момчето да изпитва тръпки от близостта му.

Торг го съпроводи досами капитанската каюта: очевидно той нямаше доверие на момчето. Пък и самият Уинтроу смяташе, че той няма основание. Макар че баща му многократно бе изтъквал, че повелите на Са включват покорство и почит към родителите, Уинтроу бе решил, че при първата изникнала възможност той ще напусне кораба и ще се върне в манастира си. Имаше моменти, в които това решение бе единственото, което му позволяваше да продължи.

Без да откъсва поглед от него, Торг потропа на вратата и я отвори при долетелия отговор.

Баща му вече бе заел мястото си край малка масичка, покрита с бяла покривка и съдини. Масата бе приготвена за двама; за един смущаващ момент Уинтроу остана на прага, решавайки, че прекъсва някакъв личен разговор.

— Влез — каза баща му с известно отегчение в гласа. — И затвори вратата — додаде той по-меко.

Уинтроу се подчини и остана да стои край прага. Какво ли се искаше от него сега? Може би беше призован, за да прислужва на баща си и неговия гост? Кайл беше облечен добре, почти официално — със стегнати сини панталони и синя куртка с кремава риза. Косата му бе пригладена с ароматно масло и блестеше като златна на светлината на фенерите.

— Ела, синко, и заеми мястото си. Нека забравим за момент, че съм капитан, нека се нахраним добре и поговорим открито.

Баща му посочи към отсрещния стол и се усмихна топло. Това само усили подозрителността на Уинтроу, който се приближи и седна предпазливо. От това място той надушваше печено агнешко, пюре от ряпа, ябълков сос и грах, подправен с мента. Удивително беше каква острота придобиваше обонянието след няколко дена дажби от сух хляб и мазна яхния. Въпреки това юношата прояви сдържаност и бавно разстла салфетката върху скута си, изчакващ разрешение. Той прие предложеното му вино и учтиво благодари за всяко предоставено му блюдо. Усещаше, че баща му го наблюдава, но не си правеше труда да улавя погледа му, а се ограничаваше да напълва и впоследствие изпразва чинията си.

Ако баща му бе възнамерявал да използва тази вечеря като подкуп или предпоставка за мирни преговори, то той бе допуснал грешка. Когато храната изпълни стомаха му и цивилизованата обстановка върна Уинтроу в нормалната реалност, юношата усети нарастващ гняв. При идването си той не бе знаел какво да каже на мъжа, усмихващ се топло към изгладнелия си син. Сега той умишлено мълчеше и се опитваше да си припомни всичко онова, на което бе научен при срещането с подобни ситуации: трябваше да не избързва с преценки и действия, докато не е разбрал мотивацията на противника си. По тази причина младежът продължаваше да се храни мълчаливо и крадешком да поглежда към своя сътрапезник.

Баща му лично отмести чиниите им и предложи на Уинтроу порция крем карамел с плодове.

— Благодаря — насили се тихо да каже Уинтроу, когато десертът бе поставен пред него. Нещо в начина, по който баща му отново зае мястото си, показваше, че наближава моментът, в който целта на тази вечеря ще бъде оповестена.

— Виждам, че имаш добър апетит — добронамерено отбеляза Кайл. — Усиленият труд и морският въздух имат подобен ефект.

— Така изглежда — безстрастно отвърна Уинтроу.

Баща му се засмя.

— Тъй, още се сърдим. Зная, че това ти изглежда трудно, синко, може би ти още си сърдит. Но би трябвало да започваш да осъзнаваш, че това е твоята съдба. Честен труд сред мъже и красотата на кораб с издути платна… Макар че ти още не си имал възможност да изпиташ всичко това. Просто исках да знаеш, че не правя това, за да те измъчвам. Ще дойде време, в което ти ще ми благодариш. Гарантирам ти го. Когато приключим с теб, ти ще познаваш този кораб като истински капитан, защото ще си опознал всяко негово кътче и няма да има работа, която да не си изпълнявал сам. — Баща му помълча и се усмихна горчиво. — За разлика от Алтея, която само твърди, че притежава подобно знание. Ти ще си работил истински, и не просто по прищявка, а като същински моряк, изпълващ с работа всеки миг от смяната си. И сам ще си изпълнявал задачи, които е трябвало да бъдат изпълнени, без да чакаш нареждане.

Баща му отново замълча, този път в очакване на някакъв отговор. Уинтроу не го предостави. В започналото да се проточва мълчание баща му продължи:

— Зная, че онова, което се иска от теб, е тежко. Затова ще ти кажа открито какво те очаква в края на този труден път. След две години очаквам да направя Гантри Амсфорг капитан на този съд. След две години ще очаквам ти да бъдеш готов да станеш негов първи помощник. По онова време ти ще бъдеш съвсем млад. И постът няма да ти бъде подарен. Ти ще трябва да покажеш и на Амсфорг, и на мен, че си готов и достоен за тази отговорност. И това няма да бъде всичко. Дори и ние двамата с него да те одобрим, ще трябва да си се доказал пред самия екипаж. А това е процес, в който не можеш да си позволиш и миг отпускане. Няма да бъде лесно. Но въпреки това е възможност, каквато единици получават.

Кайл се усмихна и пъхна ръка във вътрешния джоб на куртката си, за да извади малка кутийка. Той я отвори и я обърна към сина си. Вътре имаше малка златна обица, оформена по подобие на носовата фигура на Вивачия. Уинтроу бе виждал подобни обици сред другите моряци. Повечето членове на екипажа носеха някакъв знак, за да покажат принадлежността си към дадения кораб. Обица, шал или значка, а онези, които се чувстваха достатъчно уверени, дори се татуираха. Всички тези символи загатваха, че носителят им е отдал най-висшата си вярност на даден кораб. Но подобна постъпка не беше подходяща за един свещенослужител на Са. Баща му би трябвало да осъзнава това. А вместо това той се усмихваше топло и го подканваше:

— Това е за теб, синко. Носи я с гордост.

Истината. Простата истина, напомни си Уинтроу, изречена без гняв или горчилка. Учтиво. Внимателно.

— Това е възможност, която аз не желая. Аз съм способен да оценя предложението ти и ти благодаря за него. Но трябва да знаеш, че никога не бих обезобразил тялото си, като си продупча ухото, за да нося такава обица. Бих предпочел да бъда жрец на Са. Аз вярвам, че това е истинското ми призвание. Зная, че ти смяташ, че ми предлагаш…

— Млъкни!

Под гнева в бащиния му глас се криеше дълбока обида.

— Просто млъкни.

Момчето стисна зъби и се загледа в масата, а баща му продължи, макар и на себе си.

— Бих предпочел да чуя каквото и да е, само не и тези сълзливи бъбрежи за жречество. Кажи, че ме мразиш, кажи ми, че не можеш да понесеш работата, и аз ще зная, че мога да те накарам да си промениш мнението. Но когато се криеш зад тези нелепици… Боиш ли се? Да не те е страх да си продупчиш ухото? Или се боиш от непознатия живот?

Тези въпроси бяха почти отчаяни. Слепешком той диреше начин да убеди Уинтроу в правотата си.

— Не се боя. Просто не искам това. Защо не го предложиш на човека, който наистина копнее за него? Защо не отправиш това предложение на Алтея? — тихо попита Уинтроу. Макар и почти прошепнати, думите прекъснаха тирадата на баща му.

Очите на Кайл блеснаха. Той рязко повдигна пръст.

— Просто е. Тя е жена. А ти, мътните те взели, ще бъдеш мъж. Години наред едва не се давех от отвращение да гледам как Ефрън Вестрит влачи своята щерка подире си и се отнася с нея като със син. А после ти се появи, облечен в кафява пола, с нежно гласче и още по-нежно тяло, със скромни маниери и плашливост. Тогава ми се наложи да се запитам: а нима аз имам основания да се отвращавам? Та моят син се държи по-женствено от Алтея. И тогава разбрах, че е време това семейство…

— Звучиш като калсидец — отбеляза Уинтроу. — Чувал съм, че те се отнасят към жените си почти като към роби. Мисля, че това е следствие от дългия период, в който робството там е било считано за нормално. Щом можеш да повярваш, че някой друг човек може да бъде твоя собственост, не е трудно да обявиш същото за съпругата и дъщерята и да ги накараш да живеят според твое удобство. Но в Джамаилия и Бингтаун ние се гордеем със способностите на жените си. Аз съм изучавал история. Бих искал да ти напомня за сатрапа Малоуда, която управлявала без съпруг в продължение на двадесет години. На нея дължим формулирането на Неприкосновените права, на които основаваме всичките си закони. Но защо да говорим за история, погледни религията. Са, когото ние, мъжете, почитаме като всевечен баща, си остава Са, когато жените виждат в него всевечна майка. Само в Единството има Продължителност. Не по случайност това е най-първото учение на Са. Едва в последните няколко поколения ние започнахме да делим половините на нашата цялост и да…

— Не съм те довел тук, за да слушам свещеническите ти бръщолевения — остро заяви Кайл Хейвън. Рязкото му надигане би преобърнало масата, ако тя не беше прикрепена към пода. — Ти може и да не си я спомняш, но твоята баба, майка ми, беше родом от Калсид. Да, тя се държеше по начина, който е подобаващ за една жена, а баща ми се придържаше към мъжките дела. Тази подредба по никакъв начин не ми навреди. Погледни майка си и баба си! Нима те ти изглеждат щастливи и доволни? Обременени с отговорности и дългове, които ги сблъскват с най-неприятната страна на света; заети да се разправят с дегенерати и постоянно да се тревожат за сметки, кредити и дългове: как ти се струва това? Това не е животът, който се зарекох да осигуря на майка ти, Уинтроу, или сестра ти. Няма да позволя майка ти да грохне като баба ти Вестрит. Не и докато аз съм мъж. Не и докато мога да те направя мъж, който да последва примера ми и да се нагърби с отговорностите си към това семейство. — Кайл Хейвън стовари длан върху масата и кимна, подчертаващ окончателността на изреченото току-що. Думи, на които той очевидно придаваше тежестта на предсказание.

Уинтроу не можеше да намери отговор. Той се взираше в баща си и се опитваше да открие нещо, което да обединява двамата, за да започне да разговаря с него. Но не намираше нищо подобно. Двамата бяха обединени от кръвна връзка, ала този човек насреща му беше непознат, а неговите убеждения бяха тъй различни от всичко, което Уинтроу бе приел, че юношата не виждаше надежда да се разбере с него.

Накрая момчето промълви:

— Са ни учи, че никой не може да определя живота на друг. Дори и да плениш плътта му и да му забраниш да изрича мислите си, дори и да му отрежеш езика, пак не би могъл да откраднеш душата му.

За момент баща му остана загледан в него. Той също вижда непознат, помисли си Уинтроу.

— Ти си страхливец. Проклет страхливец — проговори Кайл. И пристъпи към него.

Уинтроу трябваше да събере цялата си воля, за да не трепне, докато баща му пристъпваше край него. Но Кайл просто го подмина, отвори вратата и с крясък повика Торг. Вторият помощник се отзова с бързина, която загатваше на Уинтроу, че мъжът се е навъртал наблизо, може би дори е подслушвал. Но Кайл Хейвън не обърна внимание на това. А може би не се интересуваше.

— Отведи момчето обратно в каютата му — нареди баща му. — Не го изпускай от очи и се погрижи то да се е запознало с всичките си задължения още преди отплаване. И го дръж далеч от очите ми.

Последните думи Кайл изрече с разпалено наскърбление.

Торг рязко раздвижи глава и Уинтроу мълчаливо се надигна да го последва. Със свито сърце юношата разгада усмивката върху лицето на втория помощник. Баща му го беше поверил изцяло върху грижите на негодника. И Торг го знаеше.

За момента морякът се ограничаваше да го отвежда към жалката му тъмница. Уинтроу успя да сведе глава в последния миг преди блъсването си. Той залитна, но съумя да запази равновесие и да не падне. Прекалено отчаян, юношата не обърна внимание на хапливото подмятане, с което Торг затвори вратата подире си. Грубото резе щракна; това означаваше шест часа самота.

Торг дори не му беше оставил свещ. Уинтроу пипнешком откри хамака, покатери се вътре и се постара да се намести удобно. И застина. Корабът леко се поклащаше във водите. Тук достигаха единствено приглушени звуци. Той се прозина — храната и умората изтласкваха гнева и отчаянието. По навик той започна да подготвя ума и тялото си за почивка, като се протегна доколкото хамакът позволяваше, и раздвижи мускулите си.

Умствените упражнения бяха по-трудни. При пристигането си в манастира жреците го бяха научили на простоват ритуал — да простиш на деня. Нещо, което беше по силите и на най-невръстния: от теб се искаше само да си припомниш изминалия ден, да отхвърлиш неприятните моменти като нещо безвъзвратно отминало и да запомниш като дарове уроците, придобити в моменти на просвещение. С напредването си послушниците преминаваха към по-сложни вариации на това упражнение; те се научаваха да балансират деня, да поемат отговорност за собствените си дела и да се учат от тях, без да допускат вина или съжаление. Но Уинтроу не смяташе, че ще успее да изпълни това упражнение тази вечер.

Странно. Колко лесно беше да обича наставленията на Са и да медитира в спокойните подредени дни на храма. Зад масивните каменни стени беше лесно да се разгадае проникващият във всичко порядък; лесно беше вглеждането в животите на земеделци, овчари и прекупвачи, последвано от разбирането, че голяма част от мъката им е породена от тях самите. Сега, когато Уинтроу се намираше сред този, по-рано наблюдаван от разстояние живот, той пак можеше да види част от този порядък, само че се чувстваше прекалено изнурен, за да го разглежда и търси начини да го изменя. Той се бе заплел в нишките на собственото си пано.

— Не зная как бих могъл да спра това — тихо промълви той в мрака. И натъжен като изоставено дете се зачуди дали някой от наставниците му скърби за него.

Той си припомни последното си утро в манастира и дървото, оформило се от парчетата цветно стъкло. Уинтроу винаги се бе гордял със способността си да призовава трайна красота. Но дали това беше способност? Или бе нещо, заслугата за което в действителност се полагаше на наставниците, които изолираха Уинтроу от света и му предоставяха място и време, в което той да работи? Може би в онази специфична атмосфера всеки би могъл да се превърне в подобен творец. Може би единственото забележително у него бе предоставеният му шанс. За миг той остана потресен от собствената си посредственост. Той не притежаваше нито една забележителна черта. Нищожен и тромав юнга, за когото дори не си заслужава да говори човек. Той щеше да изчезне във времето, без да остави никакви следи подире си. Почти усети как започва да се стопява в мрака.

Не. Не! Той нямаше да изчезне. Щеше да се вкопчи в себе си и да се бори. И нещо щеше да се случи. Нещо. Може би от манастира щяха да изпратят човек, който да се поинтересува от причините за проточилото се отсъствие…

— Мисля, че се надявам на спасение — уморено си каза той. Ето. Това беше амбиция. Да остане жив и да остане себе си, докато някой друг не го спаси. Той не беше сигурен дали… дали…

Тук започваше да се разгръща поредна мисъл, но чернотата на съня я удави.

Сред притъмнялото пристанище Вивачия въздъхна. Тя скръсти изящните си ръце пред гърдите си и се загледа в ярките светлини на нощния пазар. В мислите си тя потъна дълбоко, тъй дълбоко, че внимателният допир до корпуса ѝ я сепна.

— Роника! — с тиха изненада възкликна тя.

— Да, аз съм. Пази тишина, бих искала двете с теб да разговаряме лично.

— Както предпочиташ — отвърна Вивачия, заинтригувана.

— Искам да зная дали… Ето какво. Алтея ми изпрати съобщение. Тя се притесняваше, че с теб не всичко е наред. — Гласът на възрастната жена трепна. — В действителност бележката е пристигнала преди няколко дни. Една от слугините сметнала, че не е нещо важно, и я оставила в кабинета на Ефрън. Едва днес я намерих.

Ръката на старицата все още бе опряна върху корпуса. Вивачия можеше да разчете част от чувствата ѝ, но не изцяло.

— За теб е трудно да влизаш в онази стая, нали? Също както е мъчително да идваш тук, при мен.

— Ефрън — задавено прошепна Роника. — Той… Той тук ли е? Той може ли да говори с мен?

Вивачия тъжно поклати глава. Тя бе свикнала да вижда тази жена през очите на Ефрън или на Алтея. Двамата я бяха виждали като непоколебима, неотстъпчива и властна. Но тази нощ, в тъмните ѝ дрехи със сведена глава, тя изглеждаше тъй дребна и крехка. Вивачия копнееше да ѝ достави удоволствие, но не можеше да лъже.

— Не. Боя се, че нещата не стоят така. Аз притежавам неговите знания, но те са преплетени с още толкова много неща. И все пак, когато те поглеждам, аз чувствам като собствена обичта, която той е изпитвал към теб. Това помага ли?

— Не. — Роника също бе искрена. — Тази мисъл донякъде ме утешава, но тя не би могла да замени силните обятия на Ефрън или съветите му. Корабе, какво да правя? Какво да правя?

— Не зная — отвърна Вивачия. Мъката на Роника пораждаше смущение и сред нея самата, което тя изрази в думи. — Ужасява ме, че ти се обръщаш към мен с това питане. Ти би трябвало да знаеш какво да направиш. Ефрън със сигурност вярваше, че е така. — Тя добави със замислен глас. — На себе си той гледаше като на прост моряк. Човек, който умее да насочва кораби. Ти си била мъдростта в семейството, онази, чийто поглед достига по-далеч. Той разчиташе на това.

— Наистина ли?

— Разбира се. Как иначе би могъл да отплава в открито море и да те оставя да се грижиш за всичко?

Роника мълчеше. Единственият ѝ отговор представляваше тежка въздишка.

Вивачия тихо добави:

— Мисля, че той би те посъветвал да се довериш на своята преценка.

Старицата уморено поклати глава.

— Боя се, че си права. Вивачия, знаеш ли къде е Алтея?

— Къде се намира в момента ли? Не. Ами ти?

Роника отвърна колебливо:

— Не съм я виждала от утрото на първия ден след смъртта на Ефрън.

— Аз я виждах на няколко пъти. При последното ѝ идване Торг слезе на кея и се опита да я отведе. Тя го блъсна във водата и се отдалечи, а останалите се смееха.

— Тя добре ли е?

— Колкото ние двете с теб сме добре — поклати глава Вивачия. — Измъчена, наранена и объркана. Но тя ми каза да оставам търпелива. И че всичко в един момент щяло да се оправи. И ми каза да не вземам нещата в свои ръце.

Роника кимна.

— Аз самата щях да ти кажа същото. Смяташ ли, че ще успееш да следваш тези заръки?

— Аз ли? — Корабът едва не се засмя. — Роника, аз съм три пъти Вестрит. Боя се, че ще имам толкова търпение, колкото са имали предците ми.

— Честен отговор — призна Роника. — От теб искам единствено да опиташ. Не, ще те помоля и за още нещо. Ако дъщеря ми се появи още веднъж, ще ѝ предадеш ли нещо? За мен това е единственият начин да се свържа с нея.

— Разбира се. Ще се погрижа никой друг да не чуе съобщението.

— Добре. Кажи ѝ, че я моля само да ме посети. Двете с нея не сме онези противнички, които тя смята, че сме. Но сега няма да се впускам в подробности. Просто я помоли да дойде да ме навести.

— Ще го сторя. Но не съм сигурна, че тя ще го стори.

— Аз също, корабе. Аз също.

Глава четиринадесета Семейни дела

Кенит не отведе пленения кораб до Заграба.

Той се притесняваше, че тумбестата кофа може да заседне в някой от многобройните тесни канали и пясъчни ивици, предшестващи пиратското пристанище. Вместо това, подир напрегнато обсъждане, двамата със Соркор решиха, че Килнат би бил по-подходяща крайна спирка. Капитанът смяташе, че това поселище е особено подходящо: нима Килнат не бе основан от пътниците на изпаднал в бедствие робски кораб, успешно вдигнали се на бунт? Соркор не бе споделил веселието му при споменаването на този факт; в началото той се бе противил, защото на Килнат имаше единствено пясък, скали и скариди. Що за бъдеще щели да имат робите там? Във всеки случай по-добро от онова, което би ги очаквало след разпродажбата им, бе изтъкнал Кенит. Помощникът му бе продължил да се въси, но капитанът бе настоял на своето. Пътуването до този бряг им бе отнело шест дни, далеч по-малко от достигането на Заграба. Според Кенит това време бе вложено добре.

Част от спасените от Соркор роби бяха починали; гневът и болестите не си отиваха при обявяването на свободата. За чест на Рафо и преките му подчинени трябваше да се каже, че те бяха почистили кораба по отличен начин. От него вече не се носеше онази противна позната воня, но въпреки това Кенит все тъй настояваше Мариета да плава откъм наветрената му страна: той нямаше намерение да рискува със зарази. По същата причина капитанът не бе допуснал никой от освободените роби на борда на кораба си. Той бе обяснил това си решение със заявлението, че претъпкването на Мариета, целящо да освободи малко място на пленения Сполука, не би помогнало никому. Робите трябваше да се задоволят с настаняване върху палубите и сред каютите на изядения от змиите екипаж. Някои от по-здравите бяха впрегнати на служба, за да облекчат работата на минималния екипаж. Този непознат труд беше тежък за тях, особено предвид слабостта им.

Въпреки това и въпреки продължаващите смъртни случаи, на пленения кораб цареше висок дух. Бившите роби бяха смешно благодарни за свежия въздух, за нищожните дажби осолено свинско, по-рано представлявало лакомство единствено за екипажа на робовладелците, и за малкото риби, които те успяваха да уловят. Соркор бе успял да прогони змиите с няколко залпа от балистата на борда на Мариета. Мъртвите все така биваха изхвърляни зад борда, само че телата им просто изчезваха към дъното, а не между изчакващи челюсти. Това също се бе отразило благоприятно на духа, макар че Кенит не проумяваше каква разлика би имало за мъртвите.

Те достигнаха Килнат по време на прилив, когато напиращите води им помогнаха да прекосят канала, отвеждащ до залива. Останките от наклонен, изхвърлен на брега кораб стърчаха в далечния край на крайбрежието. Самото селце представляваше редица къщи и колиби, разположени успоредно на брега. Всички тези приюти бяха изработени от корабни дъски, отломки и камъни. От комините се виеше дим. Две грубо сглобени риболовни лодки бяха привързани към паянтов кей; още няколко малки лодки, сред които и брезентови, бяха издърпани на песъчливия бряг. Веднага личеше, че това не е особено заможно поселище.

Мариета предвождаше. С неохотна гордост Кенит трябваше да признае, че префасониралите се в моряци роби, които понастоящем изграждаха главната част от екипажа на Сполука, не го посрамиха. Те все още не притежаваха особен опит, ала работеха с оживление; достатъчно сносно доближиха големия кораб и спуснаха котвите му добре. На мачтата на Сполука се развяваше Гарвановият стяг, познат из всички пиратски островчета като емблемата на Кенит. Докато двата кораба спуснаха лодки, на брега вече се бе струпала любопитна тълпа. Тази сбирщина от бежанци и бивши роби не притежаваше съд по-голям от риболовна платноходка. Два търговски кораба, спускащи котва в заливчето им, несъмнено представляваха повод за удивление.

Кенит се задоволи да изпрати Соркор на брега с новините, че приема предложения за закупуването на Сполука. Капитанът се съмняваше, че някой в това нищожно поселище ще разполага с достатъчно пари, за да оправдае усилията, вложени в това начинание, но той бе решен просто да приеме най-доброто предложение и да се отърве и от смрадливия кораб, и от робите, изпълвали търбуха му. Той не си позволи да размишлява над изчисления за печалбите, които живият товар би им донесъл, ако Соркор бе склонил да се вслуша в мъдростта му и бе приел да се отправят към Калсид, където да го продадат. Тази възможност беше изгубена безвъзвратно; нямаше смисъл да разсъждава повече над нея.

Малка флотилия гребни лодки неочаквано се отдели от брега и се насочи към Сполука. Робите вече се бяха струпали край перилата на кораба, нетърпеливи да напуснат плаващия си затвор. Кенит не бе очаквал местните да проявяват такова нетърпение в посрещането му. Какво пък, още по-добре. Колкото по-бързо Сполука бъдеше разтоварен и продаден, толкова по-бързо Кенит щеше да може да се отправи към по-доходоносни начинания.

Пиратът се обърна и със строг глас съобщи на юнгата, че не иска да бъде безпокоен от никого. Той нямаше намерение да посещава Килнат. Нека робите първо отидат, заедно със Соркор, за да видят какво посрещане ще получат.

Вместо това Кенит прекара няколко часа в проучване на прекрасните карти, пренесени от Сполука. Соркор бе подминал картите и документите, намирали се в таен сейф в капитанската каюта. Намирането им бе последвало едва когато Кенит най-сетне бе решил да удовлетвори любопитството си и лично да посети пленения кораб. Документите далеч не го интересуваха, тъй като те бяха свързани със собствеността на мъртвия капитан. Чрез книжата Кенит забеляза, че съпругата и децата му няма да мизерстват и след смъртта на хранителя си.

Но картите бяха нещо друго. Още при първоначалното си разглеждане пиратският предводител бе видял, че очакванията му се оправдават. Картите представляваха цяло богатство. Съдържащата се в тях информация често биваше придобита срещу висока цена и биваше пазена ревниво от конкурентите. Тези карти показваха само очевидния морски път отвъд Пиратските острови. Имаше няколко бележки за слухове за други маршрути, но много малка част от вътрешните пътища в каналите бяха нанесени. Бяха отбелязани седем пиратски поселища, две неправилно, а третото бе отдавна изоставено, защото бе прекалено оголено за преминаващите робски кораби. Робовладелците не виждаха причина да не ограбват пиратски селища за допълнителен товар; още една причина за острата омраза на Соркор към тях. Въпреки очевидните липси, това беше подробна карта на главния канал.

Известно време Кенит остана облегнат в креслото си, загледан към стелещите се облаци. Той реши, че може да приеме тази карта като показател за настоящата степен, в която робовладелците познаваха Пиратските острови и пътя през техните протоци. Тъй. Ако някой успееше да придобие контрол над главния канал, то този някой би могъл да сложи ръка на цялата търговия. Робските кораби не можеха да си позволят лукса да обхождат в търсене на алтернативни маршрути. Може би същото се отнасяше за живите кораби? Кенит си позволи да се изкушава с тази мисъл, преди неохотно да поклати глава. Не, живите кораби и техните родове бяха обхождали тези води много по-дълго от превозвачите на роби. Именно калсидските робовладелци бяха станали причина за възникването на пиратите и техните пристанища. И тъй Кенит имаше всички основания да приеме, че повечето Търговски родове, плаващи сред тези води, ще ги познават далеч по-добре от робовладелците. А защо това знание не бе споделено? Отговорът беше очевиден. Никой Търговец не би споделил предимствата си със своите конкуренти. Капитанът се намести в креслото. Тъй. На практика какво бе научил той? Нищо по-различно от известното му досега. Робските кораби щяха да бъдат по-лесни за залавяне от живи съдове. Но това не означаваше, че залавянето на жив кораб би било невъзможно: просто за осъществяването на подобно начинание щеше да бъде необходима повече подготовка.

Кенит се замисли за пленения робски кораб. Той го бе посетил три дена след освобождаването му, което бе докарало известни промени в степента на смрад, макар и не достатъчни, за да я направят недостъпна за носа му. Той бе назначил Рафо без да се замисля, но се оказваше, че е направил добър избор. Стотици кофи морска вода бяха лиснати върху палубите и това личеше. Но от отворените люкове продължаваше да се носи противна миризма: на борда на този съд имаше прекалено много хора. Пленниците се свиваха по палубите — парцаливи вързопи, от които стърчаха крайници. Някои доброволно се опитваха да помагат в поддържането на кораба, други просто се опитваха да не пречат. Някои се бяха отдали на умирането си, изцяло съсредоточени върху това начинание. Погледи бяха следили крачещия Кенит, притиснал носна кърпичка пред лицето си. Всеки от робите бе започвал да мълви при приближаването на капитана. Очи се бяха насълзявали, глави бяха свеждани. В началото той бе сметнал, че те треперят от страх. Едва впоследствие бе осъзнал, че тяхното мърморене цели да изразява благословии и благодарности, което разбиране го бе накарало да се колебае между раздразнение и веселие. Тъй като капитанът не знаеше как да реагира на подобни прояви, той бе прибягнал до типичната си усмивка и се бе отправил към помещенията на ръководителите.

Там пиратът бе имал възможност да се убеди, че капитанът на робския кораб и помощниците му са разполагали с отлични условия, особено в сравнение с онези на клетниците, изграждащи товара им. Тук той бе могъл да установи, че Соркор е бил прав в преценката си за модните вкусове на покойния капитан. По някаква своя прищявка той бе наредил одеждите да бъдат раздадени на робите. Запасите на покойника бяха съдържали и билки за пушене, може би за да обгръща с тях обонянието си. Самият Кенит никога не се бе пристрастявал към този навик, затова бе наредил и билките да бъдат раздадени. Подир това той бе открил документите и картите, с което каютата бе изчерпила интересуващото го съдържание. Обичайността на тези принадлежности би сепнала Соркор. Покойният капитан не бе представлявал някакво чудовище, а обикновен прекупвач и мореплавател.

Кенит възнамеряваше да слезе и в трюма, за да огледа здравината на корпуса, а също и да провери за евентуални ценности, пропуснати от Соркор. Той се спусна по стълбицата и се огледа с насълзяващи се очи. Мъже, жени и дори деца, с огромни очи сред костеливи ликове, се губеха в мрака. Всички лица се бяха обърнали към него; фенерът, носен от Рафо, бе накарал сияние да затанцува сред всички тези погледи. На Кенит те напомняха на купищата плъхове, които той бе виждал сред боклуците нощем.

— Защо всички те са толкова слаби? — обърна се той към Рафо. — Пътуването от Джамаилия не е чак толкова дълго, за да ги съсухри по подобен начин, освен ако не са били хранени само символично.

С шок Кенит бе видял състрадание в очите на своя моряк.

— Повечето от тях са били в затвор за длъжници. Много от тях са от едно и също селище. По някакъв начин те си навлекли гнева на сатрапа и той повишил данъците на тяхната долина. Когато никой от тях не могъл да си плати, всички те били отведени и продадени в робство. Почти цялото село. И по думите им се разбира, че това не е първият път, в който подобно нещо се е случвало. Те били купени, държани в кошари и хранени с евтини боклуци, докато търговците на роби не събрали достатъчно роби за пълен товар. За такива обикновени хора не може да се вземе много, затова търговците се стараят да пренасят по колкото се може повече наведнъж. Корабът трябва да бъде претъпкан, за да гарантира някаква печалба.

И морякът повдигна фенера си. Празни вериги се поклащаха като чудати паяжини и лежаха проснати като стъпкани змии. Кенит осъзна, че е виждал едва най-близките редици люде. Зад него също се бяха струпали хора. Това беше единственото съдържание на трюма: роби. Голи дъски. Символични количества слама бяха струпани в ъглите. Тук също бе почиствано, само че попилите урина дъски не искаха да се разделят с противната си воня. Тази амониева смрад изтръгваше сълзи. Кенит се надяваше, че лицето му не се вижда в сумрака. Той бе успял да стисне зъби и да поема дъх през устата, за да не се задави. В онзи момент му се искаше единствено да се махне, но не го стори, а продължи навътре.

Робите се струпваха край него и се придвижваха едновременно с неговия напредък. От близостта им Кенит настръхна, но въпреки това не поглеждаше назад.

Една жена, по-глупава или по-храбра от останалите, пристъпи съвсем близо до него, за да протегне малко вързопче. Напук на волята си Кенит погледна към него. И видя новородено.

— То се роди на този кораб — дрезгаво каза тя. — Родено в робство, но освободено от вас.

Пръстът ѝ докосна синкавия кръст, с който някой усърден робовладелец вече бе белязал личицето му. Майката отново повдигна очи към Кенит, блеснали в някакво ожесточение.

— Как бих могла да ви се отблагодаря?

В този момент Кенит се затрудняваше да удържа стомаха си. Мисълта за единственото нещо, което тя можеше да му предложи, едва не предизвика у него тръпки на отвращение. Дъхът ѝ миришеше на гниещи зъби. За миг той оголи своите собствени зъби, в пародия на усмивка.

— Като му дадеш името Соркор — бързо изрече той. Жената не долови сарказма му, защото отстъпи назад, сияеща, притиснала слабото бебе. Останалите се струпаха задушаващо близо; няколко гласа се престрашиха на свой ред.

— Капитан Кенит! Капитан Кенит!

Само с усилие на волята пиратът не се затича обратно. Той направи знак на придружаващия го моряк и тихо каза:

— Достатъчно. Видях достатъчно.

Той не успя да задържи гласа си достатъчно стабилен. Притиснал парфюмираната кърпичка, Кенит пое обратно и се изкачи по стълбата по-бързо от очакваното.

На палубата той се нуждаеше от няколко секунди, за да придобие контрол над вътрешностите си. Пиратът стегна лик и остана загледан в хоризонта, докато не се убеди, че няма опасност да се посрами с някаква проява на слабост. По време на огледа си той бе установил, че съдът е достатъчно здрав, само че няма да се продаде на особено висока цена, освен ако не намереше купувач без нос.

— Пълна загуба — гневно изръмжа той. — Такава загуба!

Подир това Кенит нареди да бъде отведен обратно на борда на Мариета. Именно след това си посещение той реши да отведе пленения кораб в Килнат. След като съдът нямаше да му донесе добра печалба, поне можеше да се отърве от него по-бързо, за да се освободи за следващи дела.

Едва в късния следобед той реши да посети Килнат лично. Щеше да бъде забавно да види как освободените роби приемат това място, а също и как селището приветства този неочакван прилив на жители. Може би по това време Соркор бе проумял глупостта на добронамереността си.

Капитанът съобщи това си намерение на юнгата, който побърза да се разпореди. Докато Кенит приглади коси, сложи си шапката и излезе, лодката на Мариета беше готова за спускане. Моряците, които щяха да го придружат, изглеждаха нетърпеливи като извеждани за разходка кучета. Всяко селище, всяко посещение до брега беше добре дошло за тях. Макар че пиратът бе съобщил това си намерение веднага, и последният от моряците бе намерил време да се премени в по-чиста риза.

От закотвения кораб до сушата ги деляха не повече от няколко минути гребане. Кенит мълчаливо не обръщаше внимание на усмивките, които хората му си разменяха. Лодката им спря в подножието на кея; капитанът изкачи клатещата се стълба и зачака хората си, като междувременно отстрани полепналата по пръстите му мръсотия с помощта на носната си кърпичка. Подир това Кенит бръкна в джоба си и извади шепа монети. Като да раздаваш бонбони на деца. Парите щяха да бъдат достатъчни, за да закупят по една малка бира за всеки от придружаващите го моряци. Той ги протегна към старшия и ги придружи с прикритото предупреждение:

— Да сте тук, когато се върна. Не ме карайте да чакам.

Хората се бяха струпали край него; Ганкис отвърна от името на всички:

— Не е необходимо, капитане. След онова, което сторихте, ние ще ви чакаме дори и ако всички демони на дълбините се бяха струпали да ни гонят.

Неочакваният израз на привързаност от стария пират сепна Кенит. Самият той не се сещаше за нищо, с което да си е заслужил тази вярност. Това едновременно го затрогна и развесели.

— Няма смисъл да чакате жадни, момчета. Но наистина не се увличайте.

— Няма, капитане. Обещаваме, че ще бъдем тук до един. — Морякът, изрекъл тези думи, се ухили широко. Някогашната му татуировка трепна.

Кенит им обърна гръб и се насочи към селището. Хората му бяха започнали да обсъждат по какъв начин да се почерпят най-добре и същевременно да се върнат в подходящия момент. За капитана беше приятно да наблюдава подобни дискусии от тяхна страна: те не само свидетелстваха за лоялността на хората му, а и щяха да се отразят благотворно на умовете им.

Що се отнася до ума на Кенит, в момента той се опитваше да открие онова дело, което бе доставило подобно удоволствие на екипажа му. Нима на борда на робския кораб се бе криела и друга плячка, за която Соркор не му е казал? А може би ставаше дума за обещани ласки от страна на освободените робини? Подозренията, които никога не се отдалечаваха особено от мислите на пиратския предводител, побързаха да се стекат. Щеше да стори добре да открие Соркор и да разбере с какво се занимава той в момента. Хубаво беше, че помощникът е накарал моряците да си мислят, че неясната щедрост е дошла от капитана им, но това не оправдаваше премълчаването му.

Той пое сред главната уличка. В селището имаше само две кръчми; Соркор щеше да се намира в някоя от тях. Най-вероятно. Но се оказа, че не е така. Цялото население на крайбрежното селце се бе струпало на улицата между двете пивници, за да празнува. Пейки и маси бяха извлечени навън, редом с изтъркаляни бъчонки. Кенитовите подозрения се влошиха. Това веселие обикновено говореше за шепи монети, изливани без мяра. Към суровото му изображение се прибави кисела усмивка. Каквото и да ставаше тук, той трябваше да изглежда осведомен, иначе щеше да се прояви като глупак.

— Не казвай нищо. Довери се на късмета си — смъмри го гласец. Талисманът на китката му имаше тихичък, мелодичен смях, смущаващ с приятното си звучене. — И на всяка цена не показвай страх. Късмет като твоя не притежава търпимост към страха.

И отново онзи смях.

Кенит не се осмели да повдигне китка или да погледне към талисмана. Не и сред хората. А нямаше време да се оттегли на скрито място и да се посъветва с него, защото в този момент тълпата го забеляза.

— Кенит! — високо извика глас. — Капитан Кенит! Кенит!

И други подеха вика; летният въздух закънтя от скандирането. Подобно на екот, престанал да почиства козината си, тълпата се обърна към него и се понесе да го пресрещне.

— Смелост. И се усмихвай! — подигравателно напъти фигурката от магическо дърво.

Кенит почувства как от ироничната му усмивка плъзва лед, сковал чертите на лицето му. В този момент сърцето му биеше усилено; по гърба му започнаха да се стичат струйки пот. Тълпата се втурваше насреща му, повдигнала пестници и халби. Но те не биваше да виждат у̀плаха му, не. Щяха да видят единствено подсмихването му и невъзмутимостта, с която той се отзовава на прилива им. Това беше блъф, но пък един блъф е ефективен, когато служещият си с него е уверен. Пиратът напразно подири лицето на Соркор из прииждащата вълна. Той искаше да го намери и, при нужда, да се увери, че помощникът му ще умре преди него самия.

Хората го обгърнаха. Лицата им бяха зачервени от опиянение, алкохолно и победоносно. Все още никой не се осмеляваше да го докосне; всички те се задържаха на почтително разстояние, вперили погледи. Кенит започна да ги оглежда един по един в дирене на слабост или на някой по-агресивен представител, който би бил най-вероятен първи враг. Вместо това някаква едра жена си проправи път сред тълпата и се изправи пред капитана, опряла месести длани на хълбоците си.

— Казвам се Тайела — оповести тя с ясен и плътен глас. — Аз ръководя Килнат.

В погледа ѝ личеше предизвикателство. Тогава, за удивление на Кенит, очите ѝ неочаквано се наляха със сълзи. Те се плъзнаха по бузите, а жената продължи, неочаквано задавена:

— И искам да ви кажа, че всичко тук е ваше, стига да поискате. Всичко. По всяко време. Защото вие ни доведохте наши братя и сестри, които смятахме, че никога повече няма да видим.

Довери се на късмета си. Той отвърна на усмивката ѝ и с най-галантния си жест (и искрено съжаление за загубата на скъпата дантела) предложи кърпичка. Жената я прие с плах жест.

— Откъде знаехте? — запита тя. — Как сте разбрали? Ние бяхме удивени.

— Имам си своите начини — увери я той. Кенит не разбираше какво е било онова, което е трябвало да знае. Но той не попита. И дори не трепна, когато месестата ѝ лапа се стовари върху рамото му в жест, който трябваше да представлява приветствие.

— Пригответе нова маса и сложете от най-доброто. Направете път на капитан Кенит! Благословен да е мъжът, който спаси нашите близки и съседи от робовладелците и ги доведе тук, за да се присъединят към нашия нов живот. Благословен да бъде!

Струпаните го поведоха напред, за да го разположат пред лепкава маса, която побързаха да отрупат с печена риба и някакви сладкиши от кореново брашно. Кофа със супа от миди, подправена с морска трева, довършваше пиршеството. Тайела лично се зае да му прислужва: тя му наля дървена паница плодово вино, вероятно единственото вино в цялото село. И най-доброто, с което разполагаха. Капитанът отпи глътка и успя да не потръпне. От своя страна Тайела очевидно не споделяше тази нетърпимост, защото личеше, че е погълнала значително количество от въпросната течност.

Пиратът сметна за най-дипломатично да отпива от виното си и учтиво да изслушва историята на това селище. Той почти не погледна към Соркор, когато помощникът се присъедини към тях. Морският вълк изглеждаше някак смирен, притихнал. С отвратено удивление Кенит установи, че заместникът му носи на ръце белязаното бебоче. Самата майка също се навърташе наблизо.

Тайела стана от мястото си, за да се покатери върху масата и да се обърне към събраните.

— Преди дванадесет дълги години — заразказва тя — ние бяхме доведени тук. Оковани. Болни. Полумъртви бяха някои от нас. Океанът ни благослови с ураганна буря. Той тласна кораба право през този канал, където никой робовладелец не бе стъпвал и няма да стъпи, и го вряза в брега. Сътресенията на бурята потрошиха множество неща от кораба. Включително и скоба, придържала цял низ от окови. Дори и с вързани ръце и крака ние успяхме да убием калсидските негодници. И да освободим другарите си. И да превърнем това място в свой дом. То не блести с величие, не, но за оногова, който е лежал в трюма на робски кораб, всяко друго място е самият Рай на Са. Ние се установихме тук, научихме се да ловим риба, след време дори навлязохме в открито море, за да съобщим на други, че сме тук. Но знаехме, че никога не ще можем да се приберем. Нашите близки, нашето село бяха изгубени за нас завинаги. — Тя неочаквано се обърна и посочи към Кенит. — Докато вие не ни ги доведохте.

Смаян, Кенит изчакваше жената да опустоши носната му кърпичка с още сълзи.

— Преди дванадесет години — най-сетне каза тя, — когато те дойдоха да ни отведат, защото не можехме да платим данъците на сатрапа, аз се сражавах с тях. Те убиха съпруга ми и ме отведоха, но дъщеричката ми успя да избяга. Аз бях решила, че никога няма да я видя повече. Нито внуците си. — С привързан жест жената посочи към Соркор и малкия едноименник. Още сълзи я задавиха.

Тъй като този път тя не се успокои веднага, към повествованието ѝ се присъединиха други гласове. По някакво удивително съвпадение повечето от робите на борда на Сполука бяха родом от същото село като основоположниците на Килнат. Но никой не смяташе, че е съвпадение. Всички, дори мрачният Соркор, смятаха, че Кенит е разгадал това и е решил да доведе освободените роби тук, за да ги събере отново с техните близки и съседи. В действителност това не беше така. Но Кенит знаеше, че това не е обикновено съвпадение, а проява на нещо далеч по-могъщо.

Проява на чистия късмет. На неговия късмет. Късмет, който изискваше доверие, а не съмнение. Капитанът небрежно поглади талисмана върху китката си. Нима той щеше да наскърби тази му проява, като се отнесе презрително към шанса си? Не, разбира се. Подобен късмет изискваше достоен ползвател. И Кенит реши, че се осмелява. Срамежливо, смирено, той се обърна към Тайела:

— Хората ми казаха ли ти за пророчеството, което ми разкриха Чуждите?

Жената го погледна удивено. Тя усети, че предстои нещо значимо. Около двамата се разгърнаха концентрични кръгове мълчание. Всички погледи се насочиха към капитана.

— Чувала съм неща — предпазливо каза тя.

Кенит сведе очи в привидно смущение. С дълбок и тих глас той каза:

— Тук то започва.

Подир това капитанът си пое дълбок дъх и повтори думите из самата си същина, вложил силата на дробовете си.

— Тук то започва! — обяви той. И се постара да звучи като човек, даряващ другите с голяма почит.

Опитът му проработи. Навсякъде около него заблестяха насълзени очи. Тайела смаяно поклати глава.

— Но какво бихме могли да ви предложим ние? — промълви тя, едва ли не съкрушено. — Ние сме почти нищожно село. Нямаме нивя, които да обработваме, нито имения. Как може един крал да започне пътя си тук?

Кенит напои гласа си с мекота.

— Аз започвам тъй, както ми е отредено. С кораб, който аз плених за вас. С екипаж, който аз обучавах за вас. Вземете кораба. Ще оставя Рафо, за да продължи той да ви напътства в привичките на Гарвановия стяг. Вземайте каквото желаете от онези, които минат край вас, и го превърнете в своя собственост. Спомнете си как сатрапът е взел всичко от вас. Не се срамувайте да възвърнете благоденствието си от джамаилските прекупвачи, които той глези с изсмуканата от вас кръв. — Пиратът хвърли кос поглед към сияещите очи на заместника си и бе споходен от допълнително вдъхновение. — От вас ще искам само едно. Не позволявайте нито един робски кораб да премине безнаказано. Изпратете робовладелците при змиите, които ще ги приветстват, а плаващите им затвори отвеждайте тук. От всички товари, намиращи се на борда на тези кораби, Килнат ще има правото да задържа половината! — Тези си думи Кенит повтори високо, за да се убеди, че всички са разбрали щедростта му. — Останалото съхранявайте. Соркор и аз ще ви посетим отново преди края на годината, за да проверим делата ви и да ви научим как да извличате най-голяма печалба от плячката си.

С кисела и доверчива усмивка той повдигна дървената си купичка.

— Сега да вдигнем един стипчив тост! За сладостните и скъпите неща, които ни предстоят!

Като един, те изразиха одобрението си. Тайела дори не осъзнаваше, че контролът над селото ѝ току-що е бил отнет. Очите ѝ сияеха досущ като погледите на останалите; тя повдигаше своята купичка също тъй високо. Дори мрачният Соркор се присъедини към веселието, когато името му бе скандирано. Този рязък триумф проникваше дълбоко и удивително в душата на Кенит. Погледът му срещна боготворящите очи на помощника му — съдържащата се в тях почит показваше, че положението на неговия заместник отново е сигурно. Това позволи на Кенит да се усмихне искрено към заместника си и дори към бебето, което Соркор все така държеше. Капитанът едва не се изсмя, наместил и последното парче от пъзела: Соркор вярваше, че Кенит му е отдал чест. Че Кенит е наредил именуването на бебето като израз на почит към него. Този път капитанът не попречи на усмивката си, а отново повдигна купата си и с разтуптяно сърце изчака утихването на суматохата. Когато местните се успокоиха, капитанът изрече с измамно мек глас:

— Следвайте насоките ми — посъветва ги той. — Следвате ли ги, те ще ви отведат до мир и просперитет!

Ревът, приветствал това му изказване, едва не го оглуши. Кенит скромно сведе очи, за да се спогледа съзаклятнически с дървеното личице, привързано към китката му.

Пиршеството трая дълго, не просто до късно през нощта, а и подир зазоряване. Към края повечето от местните се олюляваха от киселото вино, а Кенит имаше усещането, че вътрешностите му са се пресекли. По време на пира Соркор не само бе намерил удобен момент, в който да помоли за прошка, задето се е усъмнил в капитана си: помощникът му бе признал, че по-рано го е смятал за безсърдечен човек, студен като змия. На Кенит не се бе наложило да пита за причината, довела до тази промяна на мнение. Той вече бе чул, от няколко източника, колко разчувствани били хората му, когато самият той — един от най-коравосърдечните капитани от Пиратските острови — се насълзил при вида на ужасяващите условия в трюма на робския кораб. Той бе спасил робите, бе проливал сълзи за тях, а подир това им бе върнал не само свободата, а и изгубените близки. Със закъснение Кенит осъзна, че е могъл да придобие това селище и без да дава кораба, само че стореното беше сторено. И без това той разполагаше с половината от плячката, която те успееха да приберат. Без никакви усилия. Това не беше лошо начало. Никак даже не беше лошо.

— Просто бих искала да го видя още веднъж, преди да отплава. Майка също.

След като каза това, Кефрия побърза да вземе чашката си с чай и да отпие. Тя се стараеше да говори небрежно, като жена, която иска от съпруга си някаква съвсем дребна услуга, а не нещо от изключителна важност за нея.

Кайл Хейвън избърса уста и остави салфетката обратно на масата.

— Зная, мила. Зная, че ти е трудно. Ти не си го виждала толкова време, а почти веднага след пристигането си той отново изчезва. Но трябва да запомниш, че в края на това пътуване аз ще доведа обратно един здрав млад мъж. Един син, с когото ще имаш основания да се гордееш. В момента той си няма представа за нищо. Работата, която учи, е трудна, той е обезкуражен, сигурен съм, че мускулите го болят всяка вечер.

Той повдигна чашата си, навъси се и я върна върху чинийката.

— Сипи ми още чай. Та, ако го доведа при мама и баба, той ще приеме това за възможност да ви се оплаква. Той ще хленчи и ще се моли, вие и двете ще се разстроите, а той ще се върне обратно в началото. Не, Кефрия. Довери ми се. И за двама ви не би било добре. И за майка ти също. Покрай смъртта на Ефрън тя си има достатъчно грижи. Нека не ѝ струпваме допълнителни неволи.

Кефрия бързо се приведе напред, за да напълни отново чашата на съпруга си. Тя толкова се бе зарадвала, когато той се бе присъединил към нея за закуска; бе се чувствала уверена, че ще успее да го убеди. От толкова дълго време той не ѝ бе отделял от времето си. Кайл бе започнал да се прибира изтощен всяка вечер и да се надига от кревата им още призори, за да се върне на кораба. Тази сутрин той бе останал да се излежава и Кефрия бе дръзнала да се обнадежди, че това е добър знак. И когато той ѝ бе казал, че ще има време да закуси заедно с нея, надеждите ѝ допълнително се бяха разгърнали. Но сега тя разпознаваше тона, с който той говореше за Уинтроу. Тук нямаше място за спор. В името на разбирателството тя трябваше да изостави надеждите си.

Повече от две седмици бяха изминали от деня, в който Кайл бе отвел сина им на кораба. През тези две седмици съпругът ѝ не бе споменал нищо за него и беше отговарял съвсем оскъдно на питанията ѝ. Почти като в дните непосредствено след изпращането му в манастира. Тя нямаше представа за затрудненията, пред които се изправя Уинтроу, така че не можеше да насочи тревогите си към нещо конкретно. И те продължаваха да я измъчват в неяснотата си, издебващи всеки миг, в който умът ѝ не бе зает с някакви други мисли. Най-често тревоги за скръбното мълчание на майка ѝ или изчезването на Алтея. Кефрия можеше да се утешава единствено с мисълта, че поне знае къде се намира синът ѝ. Освен това Кайл беше негов баща. Той не би позволил нещо да се случи на най-големия му син. И щеше да ѝ каже, ако възникнеше някакво сериозно основание за притеснения. Несъмнено той знаеше какво прави. Може би точно подобна твърдост бе нужна на момчето. В тази сфера самата Кефрия не можеше да претендира за знание.

Тя бавно си пое дъх, за да се успокои, и премина към следващата тягостна тема.

— Виждал ли си… — Жената се поколеба. — Алтея идвала ли е при кораба?

Кайл се навъси.

— Не и от деня, в който глупакът Торг се опитал да я прогони. Бях издал нареждания тя да не бъде допускана на борда, но нямах предвид той да се опитва да я пъди. Иска ми се той да беше проявил достатъчно разум, за да ме потърси. Ако бях там, аз щях да завлека тази девойка тук, където ѝ е мястото.

Тонът му недвусмислено показваше, че мнението на Алтея не би имало значение.

В стаята имаше единствено една слугиня, но въпреки това Кефрия снижи глас.

— Тя не се е отбивала да види майка. Зная, защото питах. Изобщо не се е прибирала. Кайл, къде би могла да е отишла? Неотдавна сънувах кошмари. Боя се, че тя може да е убита. Или да ѝ се е случило нещо по-лошо. Онази вечер си мислех… дали не е възможно тя да се е промъкнала на борда на Вивачия? Тя винаги е изпитвала силна привързаност към този кораб. И е достатъчно упорита да се прокрадне и да се укрие някъде, за да изчака вие да отплавате в открито море. И когато сте се отдалечили достатъчно, тя…

— Тя не се е скрила на борда на кораба — прекъсна я Кайл по начин, който издаваше пренебрежение към тези глупави женски догадки. — Най-вероятно е отседнала някъде в града. Тя ще се върне веднага щом ѝ свършат парите. Когато това стане, искам да бъдеш строга. Не започвай да подскачаш около нея и да ѝ разказваш колко си се притеснявала. И не я гълчи като гневна кокошка. На това тя няма да обърне внимание. Бъди твърда. Дръж я без пукната пара, докато не започне да се държи подобаващо. А подир това я дръж изкъсо. — Той се пресегна над масата и положи длан върху ръката на съпругата си; жест, чиято нежност не съответстваше на думите му. — Мога ли да разчитам на теб, че ще сториш онова, което е най-разумно и най-добре за нея?

— Няма да бъде лесно… — заекна Кефрия. — Алтея е свикнала да получава своето. А мама…

— Зная. Майка ти се колебае. В този момент преценката ѝ е разколебана. Тя е изгубила съпруга си и се бои да не изгуби и дъщеря си. Но тя ще изгуби Алтея единствено ако отстъпи пред нея и ѝ позволи да лудее по предишния начин. Ако майка ти иска да я задържи, ще трябва да я принуди да се върне у дома и да заживее по начин, който подобава на една жена. Само че в момента майка ти не вижда нещата по този начин. Тя също се нуждае от време, Кефрия. Дай им това време. В един момент и двете ще видят, че сме били прави. И тогава ще ни благодарят. Какво има?

В отговор на тихо почукване съпрузите се обърнаха към вратата: Малта надничаше иззад ъгъла.

— Може ли да вляза? — свенливо попита момичето.

— Майка ти и аз в момента разговаряме — оповести Кайл. Той сметна това за достатъчен отговор, защото престана да обръща внимание на дъщеря си и отново се обърна към съпругата си. — Намерих време да разгледам книжата на северните имоти. Наемателите от фермата Ингълби не са плащали наем за последните три месеца. Те трябва да бъдат изнесени. Или цялата ферма да бъде продадена. Едно от двете.

Кефрия взе чашката си и я обви с длани. Понякога, когато трябваше да прояви несъгласие със съпруга си, тя се изнервяше и ръцете ѝ започваха да треперят. Това дразнеше Кайл.

— Тази ферма принадлежи на мама, Кайл. Тя е част от нейната зестра. А наемателите са нейната дойка и съпругът ѝ. Двамата вече остаряват; майка винаги обещаваше на Тетна, че нищо няма да ѝ липсва, така че…

Кайл отпусна чашата си тъй рязко, че чаят се разля върху бялата покривка.

— Точно това мислене не ни позволява да изплуваме — раздразнено въздъхна той. — Нямам нищо против милосърдието и лоялността, Кефрия. Но ако за майка ти е толкова важно да се грижи за двойка изкуфели старци, нека ги доведе тук, да им даде стая в крилото на прислугата и да им възложи някаква дребна работа, подходяща за годините им. Не се съмнявам, че тук от тях ще има по-голяма полза. А и за самите тях ще бъде по-удобно. Няма причина да прахосваме цяла ферма заради тях.

— Тетна е отраснала тук… — поде Кефрия. И сепнато подскочи, когато мазолестата длан на съпруга ѝ се стовари върху масата.

— А пък аз съм отраснал във Фромърс. Само че на мен никой няма да ми даде къща там, когато съм остарял и обеднял заради немарливото ръководене на семейните финанси. Кефрия, замълчи за момент и ме остави да довърша онова, което се опитвам да ти кажа. Зная, че тази земя принадлежи на майка ти. Зная, че аз нямам директното право да се намесвам. Просто искам да ѝ предадеш съвета ми. Съпътстван от предупреждението, че никакви пари няма да бъдат пренасочвани за поддръжката на тази ферма. Ако майка ти не е в състояние да извлича достатъчни приходи от тази земя, то нека я остави да гние. Но повече пари няма да бъдат прахосвани. Това е всичко.

Той рязко се обърна към вратата и протегна пръст.

— Малта, ти подслушваш ли? Ако искаш да се държиш като слугиня, мога да се погрижа да получиш слугински задължения.

Малта продължаваше да наднича отвъд рамката на вратата, със сепнат вид.

— Моля за извинение, татко. Исках да изчакам двамата с мама да приключите разговора си, за да говоря с теб.

Кайл въздъхна тежко и подбели очи към съпругата си.

— Децата трябва да бъдат възпитани да не прекъсват другите, Кефрия. Влез, Малта; очевидно е, че не можеш да чакаш по подобаващ начин. Какво искаш?

Малта прекрачи прага и побърза да притича напред в отговор на навъсването на баща си. Тя направи реверанс пред него и отбягвайки погледа на майка си, обяви:

— Летният бал вече мина. Разбирам, че трябваше да го пропуснем. Но есенното празненство е след седемдесет и два дена.

— Е, и?

— Искам да отида.

Баща ѝ раздразнено поклати глава.

— Ще отидеш. Още от шестгодишна ти също отиваш. Като всички, които са част от Търговско семейство. С изключение на онези като мен, които трябва да плават. Съмнявам се, че ще успея да се върна за този бал. Но ти ще отидеш. Защо ми губиш времето с това?

Малта хвърли поглед към неодобрителното лице на майка си и каза:

— Мама каза, че тази година има вероятност и да не отидем. Заради смъртта на дядо. — Девойчето си пое дъх. — Каза още, че дори и ако сме били отидели, аз пак нямало да съм достатъчно голяма за истинска бална рокля. Татко, не искам да отида на есенното празненство с детска рокличка. Дело Трел е голяма колкото мен, а ще носи бална рокля тази година.

— Дело Трел е с единадесет месеца по-голяма от теб — намеси се Кефрия. Лицето ѝ беше пламнало, задето дъщеря ѝ се осмеляваше да се оплаква от такова нещо пред баща си. — И ако тя се появи на празненството с рокля, много ще се изненадам. Самата аз не отидох на този бал облечена като жена преди да навърша петнадесет. А ние сме в траур. От нас тази година не се очаква нищо. Не е подобаващо…

— Роклята може да бъде тъмна. Кариса Крев беше на бал само два месеца след смъртта на майка си.

— Ще отидем само ако баба ти реши, че е подходящо — решително каза Кефрия. — За което се съмнявам. И ако отидем, ти ще се облечеш както подобава за момиче на твоите години.

— Ти ме обличаш като дете! — проплака Малта. Гласът ѝ трепереше от обида. — Вече не съм малко момиченце. Татко, тя ме кара да нося поли до половината пищял, с набран ръб, като че се страхува, че ще започна да тичам сред локвите. И ме кара да сплитам косата си както като бях на седем. И ми връзва панделки на яката, и ми позволява да нося само цветя, а не бижута, и…

— Достатъчно — предупреди Кефрия, но за нейна изненада съпругът ѝ се засмя.

— Ела тук, Малта. Избърши си сълзите и ела. Тъй — продължи Кайл, когато дъщеря му се приближи достатъчно, за да се озове на коляното му. Той се обърна към лицето ѝ. — Ти мислиш, че си достатъчно голяма, за да се обличаш като жена. После ще започнеш да искаш ухажори.

— Татко, по това време ще съм станала на тринадесет… — поде Малта, но баща ѝ я спря и над главата ѝ погледна към съпругата си.

— Ако решите да отидете — внимателно поде той — какво лошо би имало да ѝ позволите да носи истинска рокля?

— Тя е още момиче! — възмутено протестира Кефрия.

— Нима? — възрази Кайл. В гласа му се долавяше гордост. — Виж каква млада дама е станала дъщеря ти, Кефрия. Ако е още момиче, то тя е добре развито момиче. Майка ми винаги казваше, че едно момче става мъж, когато се докаже като мъж, но момичето се превръща в жена, когато пожелае да бъде жена. — Той помилва Малта по косата, а девойчето се усмихна сияещо насреща му. И хвърли умолителен поглед към майка си.

Кефрия се постара да прикрие шока си, че съпругът ѝ взема страната на дъщеря им.

— Кайл, Малта, това просто не е пристойно.

— И какво му е непристойното? Какво ще навреди? Дали ще бъде тази година, или следващата, какво значение има, стига дългите рокли да ѝ стоят добре?

— Тя е само на дванадесет — тихо каза Кефрия.

— Почти на тринадесет съм. — Малта усещаше предимството си и се възползваше от него. — Моля те, мамо, съгласи се! Кажи, че мога да отида на бала и че ще бъда с истинска рокля.

— Не. — Кефрия бе решена да защити позицията си. — Ще отидем само ако баба ти разреши. Иначе би било скандално. В това съм категорична.

— Но ако все пак отидем? — продължаваше Малта. Тя отново се обърна към баща си. — Тате, кажи, че мога да облека истинска рокля, ако мама ми позволи да ида на бала.

Кайл прегърна дъщеря си.

— Това ми се струва разумен компромис — предложи той на съпругата си. А на Малта додаде: — Ще отидеш само ако и баба ти отиде. И няма да ѝ досаждаш и да я увещаваш. Но ако тя се съгласи, ти също ще отидеш, с истинска рокля.

— Благодаря ти, татко — каза девойката. Тя изглеждаше като човек, постигнал най-скъпото си желание.

Нещо, наподобяващо гняв в сковаващия си ефект, плъзна по жилите на Кефрия.

— Сега си свободна, Малта. Бих искала да говоря с баща ти. И след като смяташ, че си достатъчно голяма, за да се обличаш като жена, време е да ми покажеш, че притежаваш нужните умения. Довърши бродерията, която се търкаля из стаята ти вече трета седмица.

— Но това ще ми отнеме цял ден! — мъчително се възпротиви Малта. — Искам да се срещна с Кариса и двете да отидем до улицата на тъкачите, за да разглеждаме платове…

Гласът ѝ затихна, когато тя видя изражението върху лицето на майка си. Момичето мълчаливо скочи на земята и изтича навън.

Веднага подир излизането ѝ Кайл избухна в смях. Просто нямаше друга постъпка, с която той да наскърби съпругата си повече. Обидата бе видима върху лика ѝ, но Кайл не осъзна грешката си, а продължи да се смее, още по-силно.

— Да можеше да се видиш — съумя да изрече той. — Колко си гневна, задето дъщеря ти е смогнала да те заобиколи! Но какво можех да направя? Ти знаеш, че тя винаги е била моя любимка. Пък и какво толкова?

— Това би могло да привлече към нея внимание, с което тя още не е готова да се оправя. Кайл, когато една жена отиде на есенния празник с първата си бална рокля, това е нещо повече от дълга до пода пола. Това е знак, че тя бива представяна пред Бингтаун като жена. И че тя е достатъчно голяма, за да бъде ухажвана; че семейството ѝ е готово да приема предложения за ръката ѝ.

— Е, и? — Кайл вече не се смееше толкова. — Не е нужно да се съгласяваме.

— Тя ще бъде канена на танц — неумолимо продължаваше Кефрия. — Не от момчета на нейната възраст, защото на тях все още ще се гледа като на момчета. Тя ще танцува с мъже, млади и възрастни. Тя не само е лоша танцьорка, а и още не е научена да разговаря с мъже. Или как да се оправя с внимание, което е… нежелано от нея. Тя може да допусне неподходящи аванси, без дори да осъзнава, че ги допуска. И по-лошо, една нервна усмивка или кикотене би могло да изглежда като знак, че тя ги окуражава. Иска ми се да се беше допитал до мен, преди да ѝ разрешиш.

Смущението на Кайл бързо премина в раздразнение. Той рязко се изправи и захвърли салфетката си върху масата.

— Разбирам. Може би просто трябва да се преместя да живея на борда на кораба, за да спра да ти се пречкам да определяш съдбата на семейството! Изглежда забравяш, че Малта е и моя дъщеря. Щом тя е на дванадесет години, а още не е била научена да танцува и да води светски разговор, може би трябва да кориш себе си за това! Първо изпращаш сина ми да бъде свещеник, а сега се държиш сякаш аз нямам право да определям как да бъде отглеждана моята дъщеря.

Кефрия бе скочила на крака, вкопчена в ръкава му.

— Кайл, моля те, не се сърди. Не исках да кажа това. Разбира се, че искам да помагаш в отглеждането на децата. Просто трябва да мислим за репутацията на Малта, ако искаме тя да бъде гледана като подобаващо отгледана млада жена.

Но Кайл нямаше да бъде разубеден.

— В такъв случай те съветвам да се погрижиш тя да получи съответните уроци, вместо да я пращаш да шие гоблени. На мен ми предстои да се оправям с кораб. И да възпитавам един млад мъж. И всичко това заради решение, в което аз нямах думата.

Той съумя да съчетае отскубването на ръката си с жест, напомнящ прогонването на муха, и с бързи крачки излезе. Кефрия остана насред стаята, с длан, повдигната пред лицето.

Накрая тя се отпусна обратно на стола си, напълни дробовете си с въздух и започна да масажира слепоочията си. Непролети сълзи глождеха очите ѝ. Толкова много напрежение, толкова много спорове се трупаха в последно време. Сякаш в този дом нямаше и миг покой. Кефрия се улови, че копнее за времето, когато баща ѝ беше здрав и пътуваше заедно с Алтея, а самата тя и майка ѝ се грижеха за къщата и за децата.

В онези дни завръщанията на Кайл бяха представлявали същински празник. По онова време той беше капитан на борда на Дръзка. И всички го хвалеха. Колко бил красив, колко спретнат изглеждал. Дните си на сушата той прекарваше заедно със съпругата си: в безценно уединение в спалнята им или в разходки из Бингтаун. От всяко свое пътуване той се бе завръщал с купища подаръци за нея и децата им; в тези мигове Кефрия се бе чувствала като млада булка. Но откакто бе поел Вивачия, Кайл бе станал толкова сериозен. И толкова… Тя се опитваше да се сети за подходяща дума. Алчен? Не, тя отхвърли тази дума. Той просто беше човек, заставащ начело. А след смъртта на баща ѝ той бе разширил това си качество над всичко: не само над семейния кораб, а и над домакинството, земите, децата и дори, печално си помисли тя, сестра ѝ и майка ѝ.

Преди двамата разговаряха до късно през нощта — дълги разговори без някакво сериозно съдържание. Кайл обичаше да отмества завесите на балдахина, за да може лунната светлина да се разлива върху леглото им. Той ѝ разказваше за гнева на бурите, които бе преживял, и красотата на издутите от попътен вятър платна. И в същото време я бе милвал с ръце и с очи, които казваха, че той я намира удивителна като морето. Сега той говореше малко, предимно за продадените стоки и заменилия ги товар. И непрекъснато ѝ напомняше, че възраждането или пълният крах на рода Вестрит лежат изцяло върху неговите плещи. Отново и отново той ѝ се заричаше, че щял да покаже на Търговците от Бингтаун някои неща за прозорливост и хитрост. Нощите, които двамата прекарваха заедно, вече не ѝ донасяха нито удовлетворение, нито отдих. Дните си Кайл прекарваше край кораба. Кефрия бе принудена да признае пред себе си, че е започнала с нетърпение да чака деня на отплаването му. В отсъствието на съпруга си тя поне щеше да си върне част от спокойствието на обичайните си дни.

Разнеслите се стъпки я накараха да повдигне глава — едновременно с надежда и с отвращение от завръщането на съпруга ѝ. Но влязлата се оказа майка ѝ. Тя погледна към Кефрия и останките от закуската. Подир това погледът ѝ се плъзна из стаята в търсене на нещо друго. Или на някой друг.

— Добро утро, мамо.

— Добро утро — тихо отвърна майка ѝ. — Чух, че Кайл излезе.

— И затова слизаш чак сега — горчиво подметна Кефрия. — Майко, неприятно ми е, че го отбягваш. Има неща, които трябва да бъдат обсъдени и решени…

Старицата се усмихна с притиснати устни.

— Нещо, което е невъзможно, когато Кайл е наблизо. Кефрия, прекалено съм изморена и скърбяща, за да говоря тактично. Твоят съпруг не оставя възможност за обсъждане. Излишно е двамата с него да си разменяме думи, защото помежду ни няма разбиране. Той се вслушва единствено в своята преценка. — Тя поклати глава. — Тези дни само две неща ми се въртят в главата. Или скърбя за баща ти, или се укорявам за бъркотията, в която превърнах наследството му.

Въпреки неотдавнашния си гняв, Кефрия се наскърби от думите ѝ. Нейният отговор бе тих, обиден:

— Той е добър човек, майко. Той прави онова, което смята, че е най-добре за нас.

— Това може и да е истина, но по никакъв начин не ме утешава, Кефрия. — Роника отново поклати глава. — Баща ти и аз смятахме, че Кайл е добър човек, иначе не бихме ви дали благословията си. Но в онези дни двамата с него не бихме могли да предвидим дори и частица от всички онези неща, сполетели ни впоследствие. За теб щеше да бъде по-добре да се омъжиш за Търговец. За всички ни щеше да бъде по-добре, ако ти бе взела за съпруг някой, който е по-запознат с нашите традиции.

Майка ѝ се настани на масата. Движенията ѝ съответстваха на старостта ѝ, сковани и предпазливи. Тя извърна лице от ярката лятна утрин; може би сиянието нараняваше очите ѝ.

— Погледни до какво ни докара неговото желание да прави онова, което по негова преценка е най-добре. Алтея все още я няма. А младият Уинтроу е принуден да стои на кораба. Това не е добре. Нито за момчето, нито за кораба. Ако Кайл наистина осъзнаваше същината на един жив кораб, то той никога не би оставил сина ви на борда на току-що съживил се кораб. Чувала съм, че първите няколко месеца след събуждането на живия кораб са изключително важни. Вивачия се нуждае от спокойствие; тя има нужда да бъде уверена в своя капитан. Не са ѝ нужни принуда и спорове. А идеята му да пренася роби на борда ѝ… Само от мисълта ме побиват тръпки. — Тя повдигна глава и прикова Кефрия с поглед. — Срамувам се, че с подобно спокойствие приемаш да излагаш сина си на всички онези скверности, които са неделима част от плаването на робски кораб. Как можеш да допускаш той не само да бъде свидетел, а и съучастник? В какво според теб трябва да се превърне той, за да оцелее?

Думите ѝ породиха неназоваема отврата у Кефрия, но тя стисна юмруци под покривката и овладя треперенето си.

— Кайл казва, че той няма да бъде груб с Уинтроу. А що се отнася до робите: той сам изтъкна, че ненужните страдания само биха увредили стойността на ценен товар. Аз обсъдих с него всички ужасни неща, които бях чувала за робските кораби. И той ми обеща, че Вивачия няма да се превърне в поредния зловонен плаващ ковчег.

— Дори ако Кайл се отнася към Уинтроу като към дъщеря, момчето пак ще страда от всичко онова, което ще види. Претъпканите трюмове, погиналите сред веригите, жестокостта, необходима за запазването на дисциплина сред такъв товар… това не е правилно. Просто не е правилно. И двете го знаем. — Гласът на майка ѝ не търпеше възражение.

— Но ние имаме робиня под самия си покрив. Рейч, която Давад ти отстъпи, когато татко боледуваше.

— Не е правилно — потрети Роника Вестрит. — Аз исках да я изпратя обратно при Давад. Но когато се опитах да я отпратя, тя падна на колене и започна да ме умолява. В Калсид тя би се продала добре, защото притежава известно образование. Самата тя осъзнава това. Съпругът ѝ вече е продаден там, заради неизплатени дългове. Двамата били родом от Джамаилия. И когато не могли да погасят задълженията си, тя, съпругът им и синът им се озовали върху робския подиум. Мъжът ѝ бил образован човек, комуто определили висока цена. Но тя и детето били продадени евтино на един от Давадовите посредници. — Старицата бе започнала да говори по-глухо. — Тя ми разказа за пътуването насам. Момченцето ѝ не оцеляло. И въпреки това аз не смятам, че Давад Рестарт е жесток човек, поне не и умишлено. Нито е толкова неумел в делата си, та да увреди стойността на ценен товар.

Гласът на Роника бе останал безизразен. По кожата на Кефрия плъзнаха тръпки, когато разпозна думите на Кайл.

— Мислех, че вече съм привикнала със смъртта. В годините след като братята ти починаха, аз смятах, че тя е нещо, което съм издържала и преодоляла. Сега, когато баща ти го няма, аз отново си спомних колко внезапен и необратим е този момент. Мъчително е да го преодолееш, когато той е предизвикан от зараза. Но момчето на Рейч е умряло, защото стомахчето му не могло да понесе непрекъснатото мятане на задушаващия, претъпкан трюм. То не могло да задържи противния хляб и застоялата вода, давани им от екипажа. Тя трябвало да гледа как малкото ѝ дете умира.

Майка ѝ повдигна очи и потърси погледа на дъщеря си. В тях Кефрия видя мъка.

— Защо не си се обърнала към екипажа, когато са ви раздавали храна, попитах я аз. Те биха те извели на палубата, биха ти дали малко подходяща храна. Тя ми каза, че го сторила. Каза ми, че умолявала всеки път, когато надзирателите слизали да раздават храна или да отнесат кофите. Но моряците не ѝ обръщали внимание. Тя не била единствената молеща за милост. Редом с нея били оковани зрели мъже и млади жени, които умирали също като детето ѝ. Когато трябвало да отнесат трупа на умрелия край нея и детето ѝ, надзирателите извлекли телата като обикновени чували. Тя знаела, че невръстното телце ще бъде хвърлено на змиите, които следват кораба. И тази мисъл я накарала да полудее.

— Иронично било, че точно тази лудост я спасила. Защото когато тя започнала да крещи към змиите, да ги зове да строшат корпуса и да погълнат и нея, когато започнала да умолява Са да изпрати вятър и вълни, които да запратят кораба към скалите, нейните вопли засегнали моряците по начин, оказвал се невъзможен за горещите ѝ молби. Те не искали тази жена, която вече не искала да живее, да докара смъртта им. Тя била бита, но не замлъквала. И когато корабът пуснал котва в Бингтаун, тя била свалена, защото моряците се кълнели, че неотдавнашната буря била призована именно от нея. И заявявали, че няма да плават, докато тя е на борда. Давад трябвало да приеме разписка за нея; тя била товар, принадлежащ нему. Но тъй като в Бингтаун той не би могъл да притежава робиня, Давад я обявил за своя прислужничка. А когато започнал да се смущава от взирането ѝ и от обвиненията, които тя запращала насреща му, той я изпратил при нас. Както виждаш, неговият дар произтича по-скоро от страх, отколкото от желанието му да ни се притече на помощ в труден момент. Боя се, че точно в това се е превърнал Давад: човек, за когото страхът е по-силен от желанието да твори добро.

Старицата замълча за момент.

— И със значителна доза алчност. Не мислех, че Давад е от хората, които биха могли да чуят история като тази на Рейч и подир това да продължат да се занимават с търговията, пораждаща ужаси като нейния. Но ето че той прави точно това. И на всичкото отгоре той неотклонно съветва познатите си да подкрепят приемането на робството в Бингтаун. — Очите ѝ отново пронизаха Кефрия. — Ти, в качеството си на наследница на покойния си баща, получаваш и неговия глас в Съвета. Нямам съмнение, че Давад ще започне да се увърта около теб и да те увещава да подкрепиш предложението му. И ако твоите собствени икономически интереси съвпадат с поддържането на робството… Как според теб Кайл ще те принуди да гласуваш?

Кефрия се чувстваше парализирана и не смееше да отговори. Искаше ѝ се да каже, че нейният съпруг не би подкрепил приемането на робството в Бингтаун, ала умът ѝ вече знаеше истината. Ако притежаването на роби станеше законно, някои от имотите на семейство Вестрит отново щяха да се окажат доходоносни. Нивите. Калаената мина. И не само това: на Кайл не би се налагало да отнася товара си чак до Калсид, за да го продаде на сметка, а би могъл да разпродава робите още тук, в Бингтаун. По-малката продължителност на пътуванията не само означаваше повече курсове, а и по-малка смъртност сред товара…

Жената потръпна, осъзнала пълното значение на мисълта си. По-голяма част от товара му щеше да пристига жива. Още от самото начало тя бе приела, че щом Кайл е избрал да търгува с роби, то някои от тях неизменно щяха да умират. И то не от болест или старост — Кайл беше прекалено умен, за да купи роби, за които имаше голяма вероятност да умрат. Не, тя очакваше, че те ще умират заради самото пътуване. Бе приела, че това трябва да се случи. Но защо? По време на своите собствени пътувания с кораб тя никога не бе изпитвала страх за здравето или за живота си. Излизаше, че единствено отношението към пленниците може да бъде причина за тази смъртност. Отношение към роби, което напълно вероятно можеше да представлява част от задълженията на Уинтроу като моряк. Нима нейният син щеше да се научи да остава безразличен към умоляващите ридания на млада жена, която проси милост за детето си? Нима той щеше да помага в отнасянето на издъхнали тела, които да се превърнат в храна за морските змии?

Изглежда майка ѝ бе отгатнала посоката на мислите ѝ, защото тя каза тихо:

— Помни, гласът принадлежи на теб. Ти можеш да го отстъпиш на съпруга си, ако желаеш. Много от съпругите на тукашните Търговци биха постъпили така, макар че законът на Бингтаун не го изисква. Помни, родът Вестрит получава само един глас в Търговския съвет. Само един. И ако се отречеш от този глас, губиш правото да си го изискаш обратно. Единствено Кайл би могъл да го предаде другиму.

Кефрия се чувстваше сама, споходена от ледени тръпки. Каквото и решение да вземеше, тя щеше да страда. Тя не се съмняваше, че Кайл би се застъпил за робството. И почти можеше да си представи логичните му аргументи, в които той изтъква, че робите в Бингтаун биха се радвали на много по-лека съдба от онези в Калсид. Той щеше да я убеди. И когато това станеше, майка ѝ щеше да престане да я уважава.

— Това е само един глас — промълви тя. — Един от петдесет и шест.

— Петдесет и шест Търговски фамилии — призна майка ѝ. И продължи: — Знаеш ли колко са новодошлите, придобили достатъчно лефри земя, за да предявяват право на присъствие в Съвета на Бингтаун? Двадесет и седем. Виждам, че изглеждаш шокирана. Аз реагирах по същия начин, когато научих за първи път. Изглежда има хора, които се заселват на юг от нас, мълчаливо закупуват земя с разрешението на новия сатрап и пристигат в Бингтаун, за да поискат да бъдат включени в Градския съвет. Този втори Съвет, който ние създадохме — в проява на справедливост, за да могат имигрантите от Трите кораба да разполагат с място, където да разрешават проблемите си и да участват в съдбата на Бингтаун — сега бива използван срещу нас.

— Освен това не става дума единствено за вътрешен натиск. Калсид също поглежда алчно към нашите богатства. Жителите му са притискали северната ни граница неведнъж, а онзи глупав младок, сатрапът, почти е готов да им отстъпи. И всичко това заради подаръците, които те му изпращат: жени, бижута и упойващи билки. Той няма да се застъпи за Бингтаун, ако с това рискува да влоши взаимоотношенията си с Калсид. Той дори не е склонен да спазва обещаното ни от Есклепий. Носят се слухове, че новият сатрап е изпразнил столичните съкровищници с прахосническата си политика и търси нови начини да ги напълни. Един от начините е да преотстъпва земи на всеки, който спечели благоразположението му с дарове или обещанията за дарове. Той раздава земята ни не само на джамаилски благородници, а и на калсидските си подмазвачи. Така че може и да си права, Кефрия. Може би един глас с нищо няма да спре промените, които връхлитат Бингтаун.

Майка ѝ се надигна от масата. Тя не бе хапнала нищо, дори чай не беше пила.

По пътя си към вратата старицата въздъхна:

— След време дори и единодушието на петдесет и шестте Търговски гласа няма да смогне да се противопостави на тази вълна новодошли. И ако сатрап Косго с подобна лекота нарушава едно от обещанията, дадени ни от негов предшественик, какво би могло да ни гарантира, че той ще спази и останалите? Колко време ще мине, преди монополите, предоставени изключително на нас, бъдат на свой ред продадени? Не бих искала да мисля какво би могло да се случи. Това би означавало нещо много повече от края на познатите ни обичаи. Какво биха могли да предизвикат такива алчни и непредпазливи люде, ако поемат по Дъждовната река, дори не ми се и мисли.

За един ужасяващ миг Кефрия си припомни раждането на третото си дете. Или по-скоро третия път, в който тя легна да ражда, защото никакво дете не се появи в края на онази дълга бременност, последвана от остри мъки. Не дете, а някакво създание, което майка ѝ дори не ѝ бе позволила да види или подържи; нещо, което се бе мятало, съскало и ръмжало по време на изнасянето си от стаята. По това време Кайл се беше намирал в открито море. У дома бе присъствал само баща ѝ; нему се бе паднало да погребе проявата на онова невидимо бреме, неизменно надвиснало над Търговците от Бингтаун. Подир това никой не бе отварял дума за злощастната бременност. Дори Кайл след завръщането си не бе казал нищо при вида на празната люлка, а бе приел случилото се и се бе отнасял към нея с голяма нежност. Само веднъж той бе споменал мъртвороденото. Може би той наистина вярваше в това. Кайл не принадлежеше към Търговските родове; може би той не вярваше в цената, която трябваше да бъде платена.

Може би той не осъзнаваше пълния смисъл на сродяването си с Търговско семейство. Навярно той не осъзнаваше, че те защитаваха и извличаха печалба от Дъждовната река и всичко, което донасяха водите ѝ.

За частица от мига тя видя съпруга си като непознат и, може би, заплаха. Не някаква злонамерена заплаха, а част от буря или огромна вълна. Тези прояви, макар и бездушни, пак унищожаваха и заливаха всичко по пътя си.

— Кайл е добър човек — обърна се тя към майка си. Ала Роника бе напуснала трапезарията безшумно; Кефрините думи заглъхнаха безжизнено сред безразличния въздух.

Глава петнадесета Преговори

— Вдигаме котва утре сутринта.

Торг дори не си правеше труда да прикрива удоволствието, което му доставяше настоящата му роля.

Уинтроу не отмести поглед от работата си. Тези думи не бяха заповед или въпрос. От него не се изискваше отговор.

— Да, ще отплаваме. Дълго време няма да виждаш Бингтаун. Предстои ни да спрем в седем пристанища, преди да стигнем Джамаилия. Първите три се намират в Калсид. Там ще се отървем от ядките. Щях да му кажа, че в Бингтаун те няма да се продадат, но пък никой не ме е питал. — Торг раздвижи рамене и се усмихна самодоволно. Изглежда той смяташе, че неправилното решение на капитана доказва неговата собствена мъдрост. Уинтроу не виждаше подобна връзка. — Капитанът ще натрупа още малко пари, за да има повече за роби в Джамаилия. Здравата ще се натоварим с тях, момче. — Той облиза устни. — Това е нещо, което очаквам с нетърпение, особено след като той ще се вслушва в съвета ми, когато достигнем столицата. Това е пазар, който ми е познат. И още как. Още на пръв поглед познавам качеството. Нищо чудно дори да изнамеря някое и друго кльощаво момиченце, да му се радваш. Какво мислиш за това, хлапенце?

На въпросите трябваше да се отговаря, освен ако човек не искаше да си спечели ботуш в кръста.

— Мисля, че робството е неморално и незаконно. И че не е подобаващо ние с тебе да обсъждаме плановете на капитана.

И по време на отговора си Уинтроу не повдигна очи. В момента той се занимаваше с купчина стари въжета, които трябваше да разплете, да отдели все още здравите, а останалото да сведе до нишки, които или да бъдат сплетени отново, или да бъдат използвани за уплътнение. Ръцете му бяха станали груби като конопените влакна, с които работеше. Трудно можеше да се повярва, че доскоро това са били ръцете на творец. От другата страна на носовата палуба седеше Майлд, съсредоточен над собствената си купчина въжета. Уинтроу му завиждаше заради лекотата, с която младият моряк работеше. Достатъчно беше Майлд да вземе едно въже и да го разклати, за да може то да се разтегне до обичайната си дължина, без възли. При Уинтроу въжетата винаги се противяха и проявяваха собствено мнение.

— Нещо май сме в хапливо настроение?

Тежкият ботуш на Торг го сръга болезнено. Гърбът на Уинтроу все още го болеше от предишния ритник.

— Съвсем не — автоматично отвърна Уинтроу. В някои случаи бе по-лесно просто да проявява покорство. В началото, непосредствено след като баща му го беше поверил на грижите на този скот, юношата се бе опитал да разговаря с Торг като с друго мислещо същество. Но бързо бе разбрал, че вторият помощник приема за подигравка всичко онова, което не разбира, и че на обясненията той гледа като на жалки извинения. Колкото по-малко думи, толкова по-малко синини. Дори и ако това означаваше да проявява съгласие с твърдения, на които обичайно би се възпротивил. Той се опитваше да не гледа на това като на удар срещу достойнството и морала си. Оцеляване, казваше си той. Обикновено оцеляване, предхождащо възможността за бягство.

Момчето се осмели да зададе въпрос:

— Кои са другите пристанища, в които ще спираме?

Ако някое от тях се намираше на полуостров Същин, по някакъв начин Уинтроу щеше да успее да напусне кораба. Не го интересуваше колко дълго щеше да му се наложи да ходи пеш подир това; дори и ако трябваше да се прехранва с просия по време на целия път, той щеше да се върне в манастира. Там щеше да разкаже историята си, а жреците щяха да проявят разбиране. Те щяха да променят името му и да го преместят някъде, където баща му никога нямаше да го намери.

— Нито едно от тях не е на Същин — злорадо съобщи Торг. — Ако ти се иска да се върнеш към жречеството, ще трябва да се научиш да плуваш.

И той се засмя гръмко. Едва сега Уинтроу осъзна, че Торг е очаквал този му въпрос. Смущаваше го мисълта, че дори неповратливият ум на втория помощник е могъл да разгадае желанието му. Дали Уинтроу не копнееше прекалено силно за това? Дали тези му мисли не се проявяваха във всяко негово действие? Той бе започнал да смята, че това е единственият начин да запази съзнанието си. И непрекъснато планираше начини да избяга от кораба. Всеки път, когато се окажеше заключен в трюма, той изчакваше стъпките да заглъхнат и опитваше да отвори вратата. Искаше му се да не е проявявал подобно нетърпение подир завличането си на борда. Неговите неловки опити за бягство само бяха разкрили намеренията му пред баща му и екипажа. Кайл се бе постарал да изтъкне и пред сина си, и пред хората си, че всеки, който позволи на Уинтроу да напусне кораба, ще плати солена цена. Юношата никога не оставаше сам, а онези, които работеха заедно с него, се дразнеха, че трябва да раздвояват вниманието си между него и самата работа.

Торг се протегна с умишлена бавност и отново повдигна ботуш към опашната кост на Уинтроу.

— Аз ще ви оставям, момчета. Чака ме работа. Майлд, сега ти си бавачката. Погрижи се нашият хубавец да не скучае.

След един последен замах с подметка Торг се затътри надалеч. Никое от момчетата не проследи с поглед отдалечаването му. Но когато помощникът се отдалечи достатъчно, Майлд спокойно отбеляза:

— Един ден някой ще го убие, ще го прекатури отвъд борда и никой няма да страда за липсата му.

Младият моряк не забави работата си нито за миг.

— Може би този някой ще бъда аз — додаде той.

Спокойните думи накараха Уинтроу да изтръпне. Той ненавиждаше Торг, но колкото и трудно да беше за него да сдържа омразата си, той никога не би помислил да отнеме живота му. Смущаващо беше, че Майлд е на друго мнение.

— Не бива да позволяваш на човек като Торг да влияе на живота и целите ти — тихо посъветва Уинтроу. — Дори мисълта за убийство от мъст изкривява духа. Ние не можем да знаем защо Са позволява хора като Торг да притежават власт над другите, но сме способни да не им позволяваме да засягат духовете ни. Ние му се подчиняваме, когато се налага, но не…

— Не съм те молил за проповед — раздразнено протестира Майлд. Той отвратено захвърли парчето въже, над което работеше. — Ти за какъв се мислиш? Кой си ти, че да ми казваш какво да мисля и как да живея? Никога ли не говориш просто така? Някой път опитай. Просто кажи на глас: страшно бих искал да убия онова копеле. Ще се изненадаш колко е облекчаващо. — Морякът извърна лице от Уинтроу и се обърна към една от мачтите — Леке. Ти му говориш като на човек, а то се държи с теб като че си се проснал пред него и молиш за съвета му.

Уинтроу почувства момент на гняв, последван от срам.

— Не исках да кажа това — поде той. Възнамеряваше да добави, че той не смята себе си за нещо повече от Майлд, но не изрече лъжата, а се насили да говори истината. — Не. Аз никога не говоря, без преди това да мисля. Учен съм да избягвам непредпазливите думи. Ако в манастира видехме или чуехме, че някой поема по рушителен път, ние разговаряхме с него. Но за да му помогнем, а не за да…

— Хубаво, обаче вече не се намираш в манастира. Кога ще си набиеш това в дебелата глава и ще започнеш да се държиш като моряк? Мъчително е да гледа човек как им се оставяш да се подиграват с теб. Стегни се и им се опълчи, вместо непрекъснато да бърбориш за Са. Блъсни на Торг един по муцуната. Да, после ще отнесеш бой. Но Торг е по-голям страхливец от теб. Ако той смята, че има и най-малката вероятност ти да седнеш да го причакваш през някоя спокойна смяна, той ще те остави на мира. Не разбираш ли?

Уинтроу направи опит да запази достойнството си:

— Ако той ме накара да се държа по такъв начин, значи той печели. Не разбираш ли?

— Не. Виждам единствено, че ти толкова се страхуваш от боя, че дори отказваш да признаеш страха си. Също като с ризата ти онзи ден, когато Торг я окачи на мачтата, за да ти се подиграе. Ти трябваше да знаеш, че трябва да си я вземеш сам, вместо да чакаш да бъдеш принуден. Това те накара да изгубиш два пъти.

— Не виждам как съм изгубил. Това беше злобна шега, недостойна шега — тихо отвърна Уинтроу.

За момент Майлд изгуби търпение.

— Ето пак. Точно това ме влудява. Ти знаеш какво имам предвид, но се опитваш да говориш за него по съвсем различен начин. Не става дума за това, че нещо е недостойно. Става дума за теб и Торг. Единственият начин ти да спечелиш тогава беше да се престориш, че не те е грижа за смеха им и просто да се изкатериш по мачтата. Вместо това гърбът ти изгоря от слънцето, докато ти се правеше на въздигнат непукист.

Липсата на отговор видимо раздразни Майлд. Той си пое дъх и продължи.

— Наистина ли не разбираш? Най-лошото беше, когато той те принуди да се катериш по мачтата пред него. Тогава ти наистина изгуби. Сега целият екипаж те смята за безгръбначен. За страхливец. — Майлд отвратено поклати глава. — Достатъчно лошо е, че приличаш на малко дете. Трябва ли и да се държиш като малко дете?

Морякът се изправи и се отдалечи, а Уинтроу остана загледан във въжетата. Думите на другото момче го бяха засегнали повече, отколкото му се искаше да признае. То бе изтъкнало, недвусмислено, че Уинтроу вече е част от различен свят. Двамата с Майлд вероятно споделяха една и съща възраст, но другият бе подел този занаят по свой избор, преди три години. Сега той беше истински моряк, а с идването на Уинтроу бе престанал да бъде юнга. И без това Майлд вече приличаше на мъж, мускулест и жилав. И с една глава по-висок от Уинтроу. А косъмчетата по бузите му бяха започнали да се превръщат в истинска брада. Уинтроу знаеше, че няма вина за начина, по който изглежда: той не би могъл да промени слабоватото си тяло и незрелия си вид дори и да ги смяташе за недостатъци. Но по някакъв начин в манастира животът му бе протичал по-лесно. Там всички бяха следвали мнението, че всеки расте според собствено темпо.

Са’Греб винаги щеше да си остане нисък, а късите и набити крайници биха се превърнали в неизчерпаем източник на вдъхновение за присмехулници, ако той беше останал в родното си село. Ала в манастира той бе уважаван заради стиховете, които пишеше. Никой не го определяше като недоразвит, той си беше просто Са’Греб. А онези злобни номера, които бяха ежедневие на борда на този кораб, изобщо не биха били очаквани или толерирани там. По-малките обичаха да се закачат помежду си, но онези, склонни да проявяват жестокост, бързо биваха отпращани обратно при родителите си. Подобни качества нямаха място сред свещенослужителите на Са.

Манастирът му липсваше толкова много…

Уинтроу положи усилие да прогони внезапно изострилата се мъка, преди тя да е успяла да накара очите му да прокапят. Той не биваше да плаче на борда; не биваше да позволява на останалите да виждат подобна проява на слабост. По свой си начин Майлд беше прав. Уинтроу оставаше пленен на борда на Вивачия: или до момента, в който успее да избяга, или до навършването на петнадесетата си година. Какво би го посъветвал Берандол в такава ситуация? Лесен въпрос — да се опита да използва колкото се може по-ползотворно времето си тук. Щом от него се изискваше да бъде моряк, следователно би било по-разумно да се приспособи към задълженията си колкото се може по-скоро. А щом като щеше да бъде принуден да съжителства с този екипаж за… за известно време… юношата трябваше да започне да печели съюзници.

Би помогнало, разсъждаваше той, притежаването на дори смътна представа за начина, по който някой би могъл да се сприятели с връстници, с които няма нищо общо. Той взе захабено парче въже и започна да го разплита, все така замислен за същото. Зад него Вивачия изрече тихо:

— Според мен в думите ти имаше смисъл.

Прекрасно. Бездушен дървен кораб, съживен от сила, за която дори не беше сигурно, че принадлежи на Са, намираше казаното от Уинтроу за вдъхновяващо. Той потисна недостойната мисъл почти веднага щом я усети. Но не и преди да долови болезненото потръпване на кораба. Та нима току-що той не си бе казвал, че се нуждае от съюзници? А ето че нападаше единствения си истински съюзник.

— Прости ми — тихо каза юношата. Той знаеше, че не е необходимо да говори високо. — В същината на човеците е склонността да разпространяваме болката си. Сякаш бихме могли да се отървем от нея, като я причиним другиму.

— Виждала съм тази склонност и преди — съгласи се Вивачия. — Ти не си сам в горчилката си. Целият екипаж е смутен. Почти никой на борда не се чувства удовлетворен от жребия си.

Уинтроу кимна.

— Случиха се прекалено много промени, прекалено бързо. Твърде много хора бяха освободени, други получиха по-малки заплати заради възрастта си. Прекалено много нови лица на борда, които още не са намерили мястото си. Ще измине време, преди всички да се почувстват като част от един екипаж.

— Ако изобщо това се случи — огорчено каза Вивачия. — На борда моряците са разделени на стария екипаж на Вестрит, хората на Кайл и новодошлите. Тъй мислят те за себе си, и тъй се държат. Чувствам се… разделена. Трудно е да се доверя, да се отпусна и да дам контрол на… капитана.

Тя се поколеба при последните си думи. Изглеждаше, че самата тя все още не смята Кайл за пасващ в тази позиция.

Уинтроу отново кимна, този път мълчаливо. Той също бе усетил напрежението. Някои от хората, освободени от Кайл, бяха проявили язвителност; поне двама други бяха напуснали доброволно. Последното напрежение бе избухнало, когато Кайл бе поискал от един възрастен моряк от напускащите да му върне златната обица, която капитан Вестрит му дал за службата му на борда. Обицата бе оформена в подобие на фигурата на носа на кораба и показваше, че приносителят ѝ е ценен член на екипажа. Възрастният моряк бе предпочел да я захвърли в морето, отколкото да я предаде на Кайл. Подир това той се бе отдалечил по кея, преметнал торбата си над костеливо рамо. Уинтроу бе усетил, че старецът няма къде да иде; за него щеше да бъде трудно да се докаже на борда на нов кораб, където би му се наложило да се съревновава с млади и ловки моряци.

— В действителност той не я хвърли в морето — съвсем тихо промълви Вивачия.

Любопитството на Уинтроу веднага припламна.

— Така ли? Откъде знаеш? — Той се надигна, приближи се до перилото и надникна към фигурата. Тя му се усмихна.

— Защото същата вечер той се върна и ми я даде. Той каза, че след като сме били заедно толкова дълго и не можел да умре на палубата ми, искал да притежавам поне знак за изслужените от него години.

Уинтроу се оказа разчувстван. Възрастният моряк бе дал на кораба ценно бижу от чисто злато. Бе го дал доброволно.

— А ти какво направи с него?

За момент тя изглеждаше смутена.

— Аз не знаех какво да правя с украшението. Но той ми каза да го погълна. Каза ми, че много от живите кораби правели това. Не често, но със символи, които са от голямо значение. Така корабите носят със себе си спомена за човека, който им го е дал. — Тя се усмихна в отговор на удивлението му. — И аз го сторих. Не беше трудно, макар усещането да беше чудато. То продължава да ме съпътства. Но ми се струва, че съм постъпила правилно.

— Сигурен съм, че е било така — отвърна Уинтроу. И се почуди на увереността си.

Вечерният ветрец бе приветстван след задухата на деня. Дори обикновените кораби изглеждаха сякаш разговарят в тихото си проскърцване край кейовете. Небето беше ясно и обещаваше хубаво време и през следващия ден.

Алтея мълчаливо стоеше в сянката на Вивачия и изчакваше. Нима тя не си беше изгубила ума: да си постави невъзможна цел и подир това да се осланя на едни изречени в гняв думи като път към нея? Но с какво друго разполагаше тя? С нищо. Единствено с импулсивната клетва на Кайл и с чувството за справедливост на своя племенник. Само идиот би смятал, че тези неща са достатъчни. Майка ѝ се бе опитала да я намери чрез Вивачия; може би това означаваше, че у дома тя има съюзник. Може би, но Алтея не можеше да се осланя на това.

Тя допря длан до сребристия корпус на кораба.

— Моля те, Са — изрече тя, но други думи не последваха. Тя рядко се молеше. Не беше типично за нея да разчита на други за онова, което иска. Дали Великата майка изобщо щеше да чуе думите на човек, който обичайно не ѝ обръщаше внимание? Тогава тя почувства топлото приветствие на Вивачия да се разлива сред дланта ѝ. Дали в действителност девойката се молеше на Са? Може би, подобно на повечето моряци, тя вярваше в кораба си повече, отколкото в някакво провидение.

— Той идва — прошепна ѝ Вивачия.

Алтея прекрачи в по-дълбоките сенки и зачака.

Тя ненавиждаше необходимостта да се промъква по такъв начин, за да разговаря с кораба си. Но това беше единствената ѝ надежда да успее. Алтея бе сигурна, че ако Кайл узнае за плановете ѝ, той ще направи всичко по силите си, за да ѝ попречи. А ето че тя възнамеряваше да сподели тези си планове с Уинтроу, единствено въз основа на един споделен между двамата поглед. За частица от мига младата жена бе зърнала бащиното разбиране за чест в очите на момчето. Сега тя възнамеряваше да заложи всичко на тази си интуиция.

— Помни, че те наблюдавам, пале — прогърмя гласът на Торг. Тъй като след тях не последваха други думи, той излая: — Отговори ми, момче!

— Ти не ми зададе въпрос — тихо изтъкна Уинтроу. Притаилата се Алтея трябваше да признае храбростта на момчето, макар че постъпката му не беше особено мъдра.

— Опиташ ли да избягаш, ще ти ритам задника, докато гръбнакът ти се сцепи — заплаши го Торг. — Разбра ли?

— Разбрах — уморено отвърна гласът на Уинтроу. Той звучеше много млад и много уморен. Алтея долови тихото шумолене на боси стъпала; подир това някой уморено се настани на палубата. — Прекалено съм уморен да мисля, камо ли да говоря — каза момчето.

— А прекалено уморен ли си, за да слушаш? — меко попита корабът.

Алтея дочу прозявка.

— Само ако нямаш нищо против да заспя насред онова, което искаш да ми кажеш.

— Не аз съм тази, която би искала да я изслушаш — тихо каза Вивачия. — Алтея Вестрит чака на кея. Тя е тази, която има нещо да ти каже.

— Леля Алтея? — изненада се момчето. Подир миг главата му изникна над борда. Девойката безшумно напусна сенките, за да се покаже. В мрака лицето му не се виждаше; то представляваше тъмен силует на фона на вечерното небе. — Всички казват, че ти си изчезнала — каза ѝ той.

— Така беше — призна Алтея. Тя си пое дълбок дъх, последван от първия си риск. — Уинтроу, ако разкрия пред теб онова, което възнамерявам да извърша, ще запазиш ли тези планове в тайна?

В отговор той ѝ зададе типично жречески въпрос:

— Възнамеряваш ли да извършиш нещо… неправилно?

Тя едва не се засмя заради тона му.

— Не. Няма да убивам баща ти или да правя нещо подобно. — Тя замълча, опитвайки се да осмисли малкото, което знаеше за момчето. Вивачия я бе уверила, че може да му се има доверие. Алтея се надяваше, че младият кораб е прав в преценката си. — Но ще се опитам да го надхитря. Което не би проработило, ако той е наясно с плановете ми. Затова ще те помоля да запазиш тайната ми.

— Защо ти е да я разкриваш пред някого? Една тайна се опазва най-добре, когато остава достояние само на един.

Това, разбира се, беше ключовият момент.

— Защото ти си важна част от плана ми. Ако не разполагам с твоето обещание да ми помогнеш, не би имало смисъл да предприемам каквото и да било.

Известно време момчето мълча.

— Онова, което си видяла в деня, в който той ме удари, може да те е накарало да смяташ, че аз го мразя или искам той да се провали. Не е така. Просто искам да спази обещанието си.

— Аз самата искам точно това — бързо отвърна Алтея. — Няма да искам от теб да вършиш нещо нередно, Уинтроу. Мога да ти обещая това. Но преди да ти разкрия нещо повече, ще искам от теб да обещаеш, че ще запазиш тайната ми.

Струваше ѝ се, че момчето разсъждава прекалено дълго. Всички ли жреци бяха толкова предпазливи и нерешителни?

— Ще запазя тайната ти — каза накрая Уинтроу. И Алтея хареса начина, по който той обеща. Нямаше клетви и заричания, а просто даване на дума. През дланта на ръката си тя почувства удоволствието на Вивачия, породено от реакцията на Алтея. Странно беше, че това е от значение за кораба.

— Благодаря ти — прошепна Алтея. Тя се напрегна с надеждата, че той няма да я сметне за глупачка. — Спомняш ли си онзи ден ясно? Денят, в който той те удари в трапезарията?

— По-голямата част от него — отвърна момчето. — Поне моментите, в които бях в съзнание.

— Спомняш ли си какво каза баща ти? Той се закле пред Са, че ако дори един признат капитан се застъпи за мен, той щял да ми върне кораба. Спомняш ли си това?

Тя затаи дъх.

— Спомням си — тихо отвърна Уинтроу.

Алтея допря и другата си ръка до кораба.

— А готов ли си да се закълнеш в Са, че си го чул да изрича тези думи?

— Не.

Мечтите на Алтея рухнаха сред крехките си основи. Тя трябваше да се досети. Защо изобщо беше решила, че момчето ще се опълчи на баща си в нещо толкова важно? Как бе могла да проявява подобна глупост?

— Бих свидетелствал, че съм го чул да казва — продължи Уинтроу. — Но не бих се заклел. Един жрец на Са не се кълне в Са.

Сърцето на Алтея трепна. Това би било достатъчно, би трябвало да е достатъчно.

— Би дал мъжката си дума, че той е казал това — настояваше девойката.

— Разбира се. Това е истината. Но — той поклати глава — не мисля, че това би ти донесло някаква полза. Баща ми не спази обещанието си към Са за моето жречество. Защо му е да удържа на думата си за изречена в момент на гняв клетва? За него този кораб е много по-ценен, отколкото съм аз. Съжалявам, че трябва да ти кажа това, Алтея, но ми се струва, че надеждите ти са неоснователни.

— Аз ще се тревожа за това — с треперещ глас каза тя. Облекчението се вливаше в нея. Тя вече разполагаше с един свидетел, на когото можеше да разчита. Тя не му обясни за Съвета на Търговците и влиянието му, защото бе разкрила достатъчна част от тайната си и нямаше намерение да го обременява допълнително. — Стига да зная, че ще потвърдиш истината, имам надежда.

Уинтроу не каза нищо. Известно време Алтея също остана мълчалива, отпуснала ръце върху кораба си. Чрез Вивачия тя почти можеше да почувства момчето. Мъката и самотата му.

— Утре ние вдигаме котва — каза накрая то. В гласа му нямаше радост.

— Завиждам ти — каза Алтея.

— Зная. Иска ми се да можеше да се разменим.

— И на мен ми се иска да беше тъй просто. — Младата жена се опита да прогони завистта си. — Уинтроу, довери се на Вивачия. Тя ще се грижи за теб, ти също се грижи за нея. Разчитам на двама ви да се пазите взаимно.

В собствения си глас тя долови онова звучене на загрижена роднина, което винаги бе ненавиждала като малка. Затова Алтея продължи с тона на обикновен съвет:

— Вярвам, че ти ще обикнеш този живот и този кораб. Това е в кръвта ти. Ако това действително стане… — Следващите думи бяха по-трудни за изричане. — Ако това действително стане, когато аз застана начело, ще се уверя, че за теб винаги ще се намира място на борда му. Това ти обещавам аз.

— Съмнявам се, че някога ще поискам от теб да спазиш обещанието си. Не че не харесвам кораба, просто не бих могъл да си представя…

— С кого говориш, момче? — попита Торг. Тежките му стъпки започнаха да кънтят по палубата; Алтея отново се сля със сянката на кораба и затаи дъх. Уинтроу нямаше да излъже Торг. Тя вече знаеше тази му особеност. Тя не можеше да остане скрита и да позволи момчето да бъде пребито заради нея. Но и не можеше да рискува да бъде заловена.

— Вярвам, че това е моето време с Уинтроу — остро отвърна Вивачия. — С кого смяташ, че разговаря?

— Долу да не се е скрил някой? — продължи Торг. Рошавата му глава изникна над перилото, ала извивката на корпуса и дълбоките сенки предпазваха Алтея.

— Защо не си завлечеш тлъстия задник и не провериш лично? — злобно попита Вивачия. Алтея долови как Уинтроу удивено си поема дъх. Самата тя едва се сдържаше да не прихне. Вивачия бе прозвучала досущ като наперения Майлд.

— Може пък да сторя точно това.

— Само внимавай да не се спънеш — любезно го посъветва фигурата. — Би било срамота, ако ти паднеш зад борда и се удавиш в пристанището.

Спокойното поклащане на живия кораб внезапно се усили. В този момент незрялото ѝ подмятане придоби по-тъмен оттенък, от който Алтея я побиха тръпки.

— Дяволски кораб! — просъска Торг. — Ти не ме плашиш. Сега ще видя кой е долу.

Алтея отново чу кънтенето на стъпките му, но не можа да определи дали той се отправя към дъсчения мост, или се отдалечава от фигурата на носа.

— Върви! — просъска ѝ Вивачия.

— На добър час. В сърцето си ще бъда с теб.

Тези думи Алтея промълви съвсем тихо, но знаеше, че корабът чува мислите ѝ. Тя се отдели от Вивачия и се отдалечи сред гъстите сенки.

— Нека Са закриля и двама ви и да ви пази от самите вас — промърмори тя. Този път знаеше, че е изрекла истинска молитва.

Роника Вестрит изчакваше сама в кухнята. Нощта вече се беше спуснала, стържеха щурци, звездите проблясваха сред листата. Скоро гонгът в края на полето щеше да отекне. Тази мисъл изпълни стомаха ѝ с пеперуди. Не. С молци. Молците бяха по-подходящи за нощта и за срещата, която ѝ предстоеше.

Тя бе освободила прислугата за тази нощ, а на Рейч бе изтъкнала, че желае да остане сама. В последно време робинята не се отделяше от нея. Кефрия я бе впрегнала да учи Малта да танцува, да държи ветрило и дори как да разговаря с мъжете. Роника се дразнеше от мисълта, че внучката ѝ получава подобни уроци от една непозната, но освен това разбираше, че в последно време Кефрия и Малта не се спогаждат особено. До този момент тя не знаеше в какво точно се изчерпва спорът им. И горещо се надяваше, че няма да ѝ се наложи да узнава. Възрастната жена си имаше достатъчно проблеми, истински и сериозни проблеми. Поне Малта създаваше работа на Рейч. През по-голямата част от времето.

Вече два пъти Давад бе загатвал, че би искал да си получи робинята обратно. И двата пъти Кефрия бе започвала да му благодари горещо за помощта на Рейч, като същевременно бе добавяла, че не могла да си представи какво би правила без нея. В такава ситуация за Давад не бе оставал начин, по който той да си я поиска обратно. Но тази тактика не можеше да носи успех вечно. Какво щяха да правят те, когато тя престанеше да носи полза? Да купят младата жена? Самите те да се превърнат в робовладелци? Роника намираше тази мисъл за отвратителна. А същевременно беше тъй дразнещо, че клетата жена толкова се е привързала към нея. В моментите, когато не изпълняваше някакво възложение, Рейч неизменно оставаше да се навърта пред стаята, в която в дадения момент се намираше Роника, за да предложи услугите си. Хубаво би било младата жена да намери някакъв живот за себе си. Живот, който да замени отнетия ѝ от робството.

Разнесе се звънът на гонг, смекчен от далечината.

Роника се надигна неспокойно и обиколи кухнята, преди да се върне пред масата, подредена лично от нея. Две високи бели свещи от най-скъп пчелен восък изчакваха над плота. Най-добрият порцелан и най-скъпите прибори красяха дебела кремава покривка. Вкусни сладкиши, умело опушени стриди и пресни билки в горчив сос. И бутилка отлежало вино. Великолепието на храната целеше да изтъкне уважението, което Роника изпитваше към гостенката си, а тайнствеността и кухнята трябваше да напомнят за старите съглашения за взаимна защита.

Старицата нервно докосна сребърните лъжици в символично наместване. Това беше глупаво. Не за първи път тя приемаше делегат от Дъждовните Търговци. Те бяха пристигали два пъти годишно — докато Ефрън беше жив. Това щеше да бъде първият път след смъртта му. И първият път, в който тя нямаше да може да представи цялата дължима сума.

В малкото, но тежко ковчеже със злато липсваха две мерки. Две мерки. Роника възнамеряваше да признае сама, изпреварвайки смущаващите въпроси. Да признае и да предложи компенсация при следващото плащане. Какво друго би могла да стори тя? Същото важеше и за делегата. Частичното плащане бе за предпочитане пред нищото. А заселниците в Дъждовните земи се нуждаеха от златото ѝ повече от всичко друго, което тя би могла да им предложи. Поне така се надяваше тя.

Макар да очакваше посещението, тя пак се сепна, когато на вратата се почука.

— Добре дошла! — възкликна тя, без да се отправя към вратата. Вместо това старицата угаси свещите, осветявали стаята. Тя остави само една, за да прелее от пламъка ѝ върху двете восъчни свещи върху масата. Накрая Роника ги покри с декоративни капачета от кован месинг. Сега помещението бе осветено от мътни петна с листна форма. Роника кимна удовлетворено и едва сега се отправи да отвори. — Приветствам те в дома си. Нека той бъде и твой.

Думите бяха формалност, но гласът на Роника ги бе изрекъл с неподправено чувство.

— Благодаря ти — отвърна посетителката. Едновременно с влизането си тя кимна одобрително към посрещналата я обстановка. Тя свали ръкавиците си от мека кожа, подаде ги на Роника и свали качулката, до момента укривала лицето и косата ѝ. Домакинята се загледа в очите ѝ, без да позволява на лицето си да трепне.

— Пътуването ти сигурно е било уморително. Би ли желала да се подкрепиш?

— С радост — отвърна гостенката.

Двете жени се поклониха една на друга.

— Аз, Роника Вестрит от бингтаунския Търговски род Вестрит, те приветствам в дома и на трапезата си. Паметта ми е съхранила всички древни разбирания между Бингтаун и Дъждовната земя; не е забравена и нашата спогодба, касаеща живия кораб Вивачия, дело на нашите два рода.

— Аз, Каоулн Фестрю, от Дъждовния Търговски род Фестрю, приемам гостоприемството ти. Паметта ми е съхранила всички древни разбирания между Бингтаун и Дъждовната земя; не е забравена и нашата спогодба, касаеща живия кораб Вивачия, дело на нашите два рода.

Жените се изправиха и гостенката се престори, че въздъхва облекчено заради приключилите формалности. От своя страна Роника се радваше на тази повтаряща се церемония. Без нея тя никога не би разпознала Каоулн.

— Подредила си прекрасна трапеза, Роника. Макар че през всички тези години никога не е било различно.

— Благодаря ти, Каоулн. — Роника се поколеба, но все пак зададе въпроса: премълчаването му би било по-обидно. — Тази година очаквах Нелин.

— Дъщеря ми вече не е сред живите — тихо каза Каоулн.

— Съжалявам да го чуя. — Състраданието на Роника бе искрено.

— Дъждовните земи са жестоки към жените. Макар че и към мъжете не са по-мили.

— Да надживееш детето си… Няма по-голяма мъка от тази.

— Така е. И все пак тя ни дари с три деца, преди да почине. Тя ще бъде помнена и почитана дълго.

Роника бавно кимна. Нелин бе единствената дъщеря. Повечето жени от Дъждовните земи се считаха за щастливи, ако родяха едно дете, което оживееше. Оставилата след себе си три деца Нелин със сигурност щеше да бъде почитана дълго.

— Заради нея бях приготвила вино — промълви Роника. — Спомням си, че ти предпочиташе чай. Сега ще сложа вода да кипне, а виното ще ти приготвя за подарък.

— Не бих искала да ти създавам проблеми.

— Нищо подобно. Нека всички, които пият от него, почетат паметта на Нелин. Тя много обичаше вино.

Неочаквано Каоулн сведе глава. Торбестите израстъци върху лицето ѝ се разлюляха, но те не попречиха на Роника да зърне сълзите, заблестели във виолетовите очи на другата жена. Гостенката поклати глава и въздъхна тежко.

— За толкова много хора, Роника, формалностите са нещо, което трябва да бъде претупано. Приветствието е пресилено, гостоприемството — фалшиво. Но още от самото начало, в което ти стана Вестрит и започна да домакинстваш, ти винаги си ни карала да се чувстваме наистина приветствани. Как бих могла да ти се отблагодаря?

Някоя друга жена би се изкушила да използва точно този момент, за да съобщи на Каоулн, че златото е по-малко. Някоя друга жена може би не би вярвала в светостта на някогашните спогодби и споразумения. Но не и Роника.

— Не са нужни благодарности, защото аз не отдавам нищо повече от полагащото се — каза тя. И додаде, защото ѝ се стори, че това е прозвучало студено: — Дори и без спогодби и церемонии двете с теб бихме били приятелки.

— Аз също смятам така.

— Сега ще сложа чайника.

Роника се надигна и веднага се почувства по-добре в пристъпването към познатата си работа. Докато наливаше вода и раздухваше въглените, тя каза:

— Не ме чакай. Как ти се струват пушените стриди? Пак съм ги взела от Слек, както винаги, но от тази година той повери опушването на сина си. Самият той е много взискателен към момчето, но на мен ми се струва, че сега са дори още по-хубави.

Каоулн опита от стридите и се присъедини към мнението на домакинята си. Междувременно Роника кипна вода, отнесе чайника на масата и прибави чаши. На масата двете започнаха да говорят за общи неща, но разговорът им бързо премина към сериозни теми — напусналите ги близки, настъпващите лоши времена, покварата на настоящия сатрап и процъфтяващата търговия с роби, която може би е свързана с облагането на продажбите им. Двете дълго си припомняха за роднините си, дълго обсъждаха Вивачия и съживяването ѝ — сякаш корабът бе тяхна внучка. Те тихо обсъдиха и прилива на нови жители в Бингтаун, земите, придобивани от новодошлите, и усилията им да си осигурят гласове в Съвета на Бингтаун. Последното застрашаваше не само тукашните Търговци, а и старите им споразумения с Търговците от Дъждовните земи. Споразумения, които поддържаха и двете страни в безопасност.

За тези споразумения се говореше рядко, също както дишането и смъртта не са подходящи за обсъждане. Подобни неща са неизбежни и неизменно присъстващи. Това беше причината, поради която Каоулн не отваряше дума за начина, по който мъката е сбърчила лицето на Роника, посивила е косите ѝ, а кожата на лицето ѝ е дръпнала надолу, към увисващата шия. От своя страна домакинята не си позволяваше да се взира в люспестите образувания, които заплашваха зрението на Каоулн, нито към буците, които личаха сред редеещата коса. Добрината на приглушената светлина можеше да смекчи, но не и да скрие тези белези. Това бяха видими рани, които бяха част от идентичността на притежателите си.

И така двете продължаваха да се наслаждават на димящия чай и вкусната храна. Тежките сребърни прибори потракваха приятно върху порцелана, а навън летният ветрец разклащаше въздушните камбанки, за да прибави тихото им дрънчене. По време на храненето двете бяха съседки, провеждащи удовлетворяващ разговор сред вкусна храна. Това също беше част от споразумението. Напук на километрите и разликите, разделящи двете групи заселници, Търговците и от Бингтаун, и от Дъждовните земи винаги трябваше да помнят, че са пристигнали на Прокълнатите брегове едновременно: съдружници, другари и роднини. И щяха да останат такива.

По тази причина едва когато храната бе изядена, жените си поделяха последните чаши изстинал чай, а разговорът бе преминал в обичайното мълчание — едва тогава настъпи моментът за обсъждане на същинската цел на посещението. Каоулн бавно си пое дъх и поде формалния разговор. Още преди време бингтаунските Търговци бяха открили, че това е единственият начин за отделянето на работата от удоволствието. Промененият език не зачеркваше дружбата между двете жени, а целеше да изтъкне разбирането, че в работата важат други правила, които трябва да бъдат спазвани от всички. Това беше предпазна мярка в едно малко общество, в което приятели и близки бяха и хора, с които същевременно сключваха сделки.

— Живият кораб Вивачия се събуди. Същността ѝ съвпада ли с обещаното?

Въпреки скръбта си, Роника почувства искрена усмивка да изгрява върху лицето ѝ.

— Ние потвърждаваме, че същността ѝ съвпада с обещаното.

— В такъв случай ние сме готови да приемем обещаната вноска.

— А ние сме готови да я предоставим.

Роника си пое дъх. В този момент ѝ се искаше да бе споменала по-рано за недостигащото злато. Но пък не би било правилно и справедливо да се възползва от приятелството им по такъв начин. Колкото и да ѝ беше трудно да го стори, точно сега беше правилното време. Тя започна да търси подходящи думи.

— Освен това ние признаваме, че ви дължим повече от онова, което съумяхме да съберем до този момент. — Вдовицата Вестрит си наложи да не трепва и да удържи изненадания поглед в бледолилавите очи. — Не ни достигат две мерки. Ние бихме искали това количество да бъде пренесено към следващата ни вноска, за която уверяваме, че ще предоставим в пълното полагащо се количество, двете мерки, които липсват от настоящото ни изплащане, а също и една четвърт мярка като компенсация за сегашната невъзможност.

Последва дълго мълчание, по време на което Каоулн размишляваше. И двете жени знаеха, че законът на Бингтаун ѝ дава право да определя свободна компенсация за неплатеното. Роника бе готова да плати до две мерки повече, но се надяваше, че тя и гостенката ще се споразумеят на една мярка и половина допълнително. Набавянето на това количество щеше да представлява голямо предизвикателство за изобретателността ѝ.

Най-накрая Каоулн заговори, но тихите ѝ думи смразиха кръвта на Роника:

— Кръв или злато изплащат дълга.

Сърцето на Роника подскочи. Кого можеше да има предвид посетителката ѝ? Никое от обясненията, за които домакинята се сещаше, не беше благоприятно. Тя се опита да не допуска треперене в гласа си, да си припомни, че сделката си е сделка, но че човек винаги можеше да се опита да подобри условията.

И тя зае най-неочакваната позиция.

— Аз овдовях съвсем наскоро — изтъкна тя. — Дори и да бях имала възможност да напусна траура си, възрастта ми не ми позволява да раждам здрави деца, Каоулн. Още преди години престанах да се надявам, че някога ще родя друг син на Ефрън.

— Ти имаш дъщери — внимателно изтъкна Каоулн.

— Една омъжена и една, която е изчезнала — бързо се съгласи Роника. — Как бих могла да обещая онова, което не е мое притежание?

— Алтея е изчезнала?

Роника кимна, отново жегната от онази болка. Незнание. Най-голямата мъка, която би могла да измъчва членовете на семейство мореплаватели: че един ден някой от тях просто ще изчезне, а онези у дома никога няма да разберат какво е станало с него…

— Трябва да попитам… — Каоулн почти се извиняваше. — Дългът към моето семейство го изисква. Нали изчезването на Алтея… не е свързано с желанието ѝ да избегне условията на нашата спогодба?

— Зная, че трябваше да попиташ, затова не се наскърбявам. — Въпреки казаното Роника трябваше да положи усилия, за да прогони хладината от гласа си. — Алтея по-скоро би умряла, отколкото да предаде честта на семейството си. Където и да се намира тя, ако все още е жива, тя е обвързана от условията на нашата спогодба. И тя го знае. Ако избереш да поискаш да изплатим дълга си по такъв начин, Алтея ще се отзове на дълга.

— Аз също смятах така — топло призна Каоулн. И въпреки това тя продължи неумолимо: — Но освен това ти имаш внучка и двама внуци, които са също обвързани. Аз също имам двама внуци и внучка. И тримата наближават време за брак.

Роника поклати глава и успя да се засмее.

— Моите внуци са още деца, които далеч не са готови за брак. Единственият, който е близо до тази възраст, отплава с баща си. Освен това той е обречен на Са — додаде вдовицата. — Както ти казах, не бих могла да обещая онова, което не притежавам.

— Само преди мигове ти беше готова да обещаеш злато, което не притежаваш — възрази посетителката. — Злато или кръв, въпрос на време е дългът да бъде платен, Роника. Щом ние сме склонни да чакаме и да ви оставяме да подбирате темпото, с което да изплащате, вие от своя страна би трябвало да проявявате по-голяма склонност в това да ни позволите да определяме валутата на изплащане.

Роника повдигна чашата си, но установи, че тя е празна. Вдовицата веднага се надигна.

— Да сложа ли още чай?

— Само ако ще кипне бързо — отговори Каоулн. — Нощта няма да ни чака, Роника. Сделката трябва да бъде приключена скоро. Не бих искала да напускам Бингтаун през деня. Тук има прекалено много невежи люде, които загърбват древните спогодби.

— Разбира се. — Роника побърза отново да заеме мястото си, покъртена. В прилив на моментно озлобление ѝ се прииска Кефрия да беше тук. По право голямата ѝ дъщеря трябваше да бъде тук; семейното богатство бе преминало под неин контрол. Нека тя се изправи пред нещо подобно. Нови тръпки плъзнаха по гърба на Роника при тази мисъл. Тя можеше да се досети за начина, по който Кефрия би се справила: дъщеря ѝ щеше да отстъпи преговорите на Кайл, който си нямаше и понятие от заложените неща. Той не бе запознат с древните спогодби; а дори и да беше, пак не би ги спазвал. Не, той щеше да гледа на това като на сделка. Той по нищо не се отличаваше от онези, които бяха започнали да презират Дъждовния народ и свеждаха съприкосновенията си с него единствено до делови начинания, без да осъзнават всичко онова, което Бингтаун дължеше на старите заселници. Кефрия би предала съдбата на цялата си фамилия на Кайл, който щеше да постъпи с въпросната съдба като със стока.

В мига, в който осъзна това, Роника престъпи една граница. Това не беше лесно, защото изискваше от нея да пожертва честта си. Но какво беше честта, сравнена със семейството и дадената дума? Щом трябваше да се прибягва до заблуди и лъжи, така да бъде. Тя не можеше да си спомни друг случай, в който с подобно спокойствие да е прибягвала до нещо, което винаги е смятала за неправилно. Но освен това тя не помнеше и друг случай, в който да се е озовавала в подобна отчаяна ситуация. За един мрачен момент душата ѝ копнееше за Ефрън, за мъжа, който винаги бе стоял зад нея и бе подкрепял решенията ѝ; който с доверието към нея я бе карал да изпитва вяра към себе си. Точно в този момент тя страшно се нуждаеше от подобна подкрепа.

Тя повдигна поглед и погледна в очите Каоулн.

— Ще ми дадеш ли отсрочка? — просто попита тя. И след момент колебание постави висок залог, за да изкуши другата. — Ако не се лъжа, следващата вноска трябва да бъде направена в средата на зимата.

Каоулн кимна.

— Ще ви дължа дванадесет мерки злато, това е обичайната вноска.

Жената отново кимна. Това беше един от номерата на Ефрън за сключването на сделка: да накараш другите да се съгласяват, да породиш последователност. Понякога това довеждаше до механично съгласие без задълбочено замисляне.

— Освен това ще дължа двете мерки злато, които не ми достигат днес, плюс още две мерки злато компенсация за сегашната ми невъзможност. — Роника полагаше усилия да запази гласа си спокоен и небрежен при изричането на огромната сума. Тя се усмихна към Каоулн.

Гостенката се усмихна в отговор.

— А ако не разполагаш с това, ще се върнем към първоначалното изплащане. Кръв или злато изплащат дълга. Тогава ще изпратиш дъщеря или внук на семейството ми.

За това Роника не можеше да спори. Това споразумение бе сключено преди много години, още от бабата на Ефрън. Никое Търговско семейство не би и помислило да се отрича от споразумение, сключено от предтеча. Кимването на вдовицата бе сковано, а изречените от нея думи бяха предпазливи, носещи силата на спогодба.

— Но ако разполагам с пълни шестнадесет мерки злато, ти ще ги приемеш.

Каоулн протегна ръката си в знак на съгласие. Бучките и брадавиците върху оголената ръка се допряха до десницата на Роника.

Подир това гостенката се изправи.

— За пореден път, Роника от бингтаунския род Вестрит, ти благодаря за сделката. И за гостоприемството.

— И за пореден път, Каоулн от Дъждовния род Фестрю, за мен беше удоволствие да те приема и да сключа сделка с теб. Род с род, кръв с кръв. Сега се сбогувам с теб до следващата ни среща.

— Род с род, кръв с кръв. На добър час.

Тази формална размяна сложи край на посещението. Каоулн отново си сложи наметалото и повдигна качулка. Само бледото виолетово сияние на погледа ѝ остана да наднича под сянката. Дантелен воал прикри и него.

Докато си слагаше широките ръкавици, тя наруши традицията и със сведен поглед каза:

— Това не би била тъй лоша орис, както си мислят мнозина, Роника. Всеки Вестрит, който стане част от рода ни, аз бих пазила, както пазя приятелството ни. Аз бях родена в Бингтаун. И макар да съм жена, при вида на която всеки тукашен мъж би потръпнал, трябва да знаеш, че аз не съм била нещастна. Аз имах съпруг, който ме ценеше, и добих дете, което ме дари с трима внуци. Жените, които остават в Бингтаун, плащат по-висока цена за гладката си кожа и очите и косите с нормален цвят. Ако всичко не се развие по начина, за който ти се надяваш, ако следващата зима аз отведа един твой близък… знай, че той ще бъде обичан и ценен… Не само защото идва от достойното потекло на Вестрит, а защото ще донесе свежа кръв сред народа ни.

— Благодаря ти, Каоулн.

Тези думи едва не задавиха Роника. Другата жена бе говорила искрено и с добри намерения, но не би могла да подозира тръпките, които казаното от нея бе породило. А може би имаше представа? Защото бляскавият поглед изпод качулката трепна два пъти, преди Каоулн да се обърне към вратата и да вземе тежкото сандъче, очакващо я край прага. Роника ѝ отвори вратата, но не си направи труда да предлага свещ или фенер. Жителите на Дъждовните земи не се нуждаеха от светлина в една лятна нощ.

Роника остана на прага, за да изпроводи с поглед гостенката си. От сенките пристъпи мъж, който пресрещна отдалечаващата се и без усилие взе сандъчето под мишницата си. Двамата Дъждовни повдигнаха ръце. Вдовицата им помаха. Тя знаеше, че някъде на брега ще ги чака малка гребна лодка, а отвъд пристанището ще има кораб с една запалена светлина. Тя се надяваше, че пътуването им ще бъде леко. И горещо се молеше на Са, че никога няма да ѝ се наложи да стои на прага и да гледа как нейна плът и кръв се отдалечава заедно с тях в мрака.

Сред притъмнялата спалня Кефрия повтори повика си.

— Кайл?

— Какво? — Неговият глас беше дълбок, натежал от доволство.

Тя притисна тялото си до неговото. Кожата ѝ все още бе топла от скорошния допир, приятно настръхнала от летния хлад, който ги облъхваше от прозореца. Съпругът ѝ ухаеше приятно, на мъжественост. Солидната реалност на мускулите и силата му я предпазваха от нощните страхове. Защо, мълчаливо се обърна тя към Са, не можеше всичко останало да бъде тъй просто и приятно? Тази вечер той се бе прибрал, за да се сбогува с нея, двамата бяха вечеряли насаме, а после бяха пренесли уединението си в спалнята. Утре той щеше да отплава и щеше да отсъства за времето, необходимо за един пълен курс. Защо тя трябваше да разваля този миг с поредния разговор за Малта? Защото, решително си каза тя, този проблем трябваше да бъде разрешен. Тя трябваше да го накара да се съгласи с нея, преди да е заминал. Нямаше да работи зад гърба му, защото това би подронило доверието, което винаги бе ги обвързвало.

Затова Кефрия бавно си пое дъх и изрече думите, които бяха втръснали и на двамата.

— Става дума за Малта — поде тя.

Кайл простена.

— Кефрия, моля те, недей. Само след няколко часа трябва да вървя. Нека се насладим на тези последни мигове.

— Това е лукс, който не можем да си позволим, Малта знае, че двамата с теб не сме на едно мнение. Тя ще използва това неразбирателство през цялото време, докато тебе те няма. Всеки път, когато ѝ се прииска нещо, което аз забранявах, тя ще възразява: Но нали татко каза, че вече съм жена… За мене това ще бъде мъчение.

С изнервена въздишка той се отдръпна от нея. Леглото неочаквано се оказа студено място, неприятно студено.

— Така значи. Трябва да се отметна от обещанието си, за да не ти се налага да спориш с нея? Кефрия, какво ще си помисли тя за мен? Наистина ли това е чак такъв проблем, какъвто ти го изкарваш? Остави я да отиде на едно събиране с красива рокля. Това е всичко.

— Не е.

Тя се нуждаеше от цялата си храброст, за да му възрази директно. Но пък съпругът ѝ не знаеше за какво говори, трескаво си припомни тя. Той не разбираше, а тя бе отлагала обясненията си прекалено, за да се стигне до настоящия момент, в който вече беше прекалено късно. Тя трябваше да го накара да отстъпи пред нея, само този път.

— Става дума за нещо много повече от няколко танца в красива рокля. Тя взема уроци по танци от Рейч. Искам да ѝ кажа, че за момента трябва да се ограничи с тях; че трябва да прекара поне година в приготовления, преди да пристъпи сред обществото на Бингтаун като жена. И искам да ѝ кажа, че двамата с теб сме единодушни. Че ти си размислил и си решил да не я пускаш на бала.

— Но аз не съм си променял мнението — упорито изтъкна Кайл. Той лежеше загледан в тавана, със сплетени под тила си пръсти. Ако този разговор се бе провеждал другаде, той щеше да е скръстил ръце пред гърдите си, помисли си Кефрия. — Правиш от мухата слон. И друго. Не го казвам, за да те нараня, а защото все по-често го виждам… струва ми се, че ти просто не искаш да оставиш Малта да бъде самостоятелна, а да продължава да бъде малкото ти момиченце. Ти почти ревнуваш от нея, скъпа. Ревнуваш, че тя се интересува от моето внимание и от вниманието на младите мъже. Виждал съм го и преди; никоя майка не иска да бъде засенчена от дъщеря си. Една зряла дъщеря очевидно напомня на майка си за изгубената младост. Но на теб това не подобава, Кефрия. Остави дъщеря си да расте. Нека тя бъде украса и похвала за тебе. Не можеш вечно да я държиш в детски роклички и сплетена коса.

Може би Кайл разтълкува погрешно гневното ѝ и наскърбено мълчание, защото той леко извърна глава към нея и продължи:

— Трябва да бъдем благодарни, че тя изобщо не прилича на Уинтроу. Погледни го. Той не само изглежда и говори като момче, но копнее да си остане дете. Онзи ден го заварих да работи без риза. Гърбът му беше почервенял като омар, а Уинтроу се цупеше като петгодишен. Някои от моряците решили да се пошегуват и му окачили ризата на една от мачтите. А той се страхуваше да се покатери да си я прибере. Аз го повиках в каютата си и се опитах да му обясня, че ако той не направи нещо, екипажът ще го помисли за страхливец. Той твърдеше, че не от страх не правел нищо, ами заради достойнството си. Изтъпанчил се като някакво попче! И се опита да изтъкне, че не ставало дума за храброст или страх, ами че той нямало да се излага на риск за тяхно веселие. Аз му казах, че няма почти никакъв риск и че вече би трябвало да умее да се катери по въжетата. А той отново ми изтърсва как никой нямал право да излага друг на какъвто и да било риск, за да си доставя удоволствие. В един момент изгубих търпение, повиках Торг и му казах да се погрижи момчето да се покатери и да си вземе ризата. Боя се, че Уинтроу страшно пропадна в очите на екипажа с тази случка…

— Защо позволяваш на хората си да погаждат такива хлапашки номера, вместо да си гледат работата? — попита Кефрия. Сърцето ѝ се късаше от чутото, макар в същото време да ѝ се искаше синът ѝ просто да беше отишъл да си вземе ризата. Ако той беше приел предизвикателството им, моряците щяха да гледат на него като един от тях. Сега щяха да виждат в негово лице аутсайдер, когото да измъчват. Тя инстинктивно знаеше това.

— Много си развалила момчето с изпращането му при жреците. — Кайл звучеше почти доволен. Неочаквано тя осъзна, че съпругът ѝ е сменил темата.

— В момента обсъждаме не Уинтроу, а Малта. — Внезапно тя бе споходена от нова идея. — Ти настояваше, че само един мъж знае как се възпитава момче. Би следвало да признаеш, че само една жена би могла да се заеме с възпитаването на Малта.

Дори в тъмното тя успя да различи изненадата, изникнала върху лицето му в отговор на нейната хапливост. Това, осъзна тя, не беше правилният подход към убеждаването му. Но думите бяха изречени и нямаше връщане назад. А заради новоизникналия си гняв Кефрия не би ги върнала обратно дори и да можеше. Тя беше прекалено ядосана, за да се опитва да убеди съпруга си в нейното.

— Ако ти беше различна жена, бих ти признал това право — студено рече Кайл. — Но аз си те спомням като малка. Твоята собствена майка те държеше привързана към полите си точно както ти искаш да удържаш Малта. Спомни си колко време ми отне да те накарам да се почувстваш като жена. Не всички мъже разполагат с подобно търпение. Не искам и Малта да бъде срамежлива и стеснителна като теб.

Жестокостта на изреченото я накара да застине. Тяхното проточено ухажване, събуждало у нея усилваща се надежда и впоследствие увереност към интереса на Кайл за нея съдържаше едни от най-скъпите ѝ спомени. А ето че само в рамките на един миг той беше разрушил всичко това; беше превърнал нейните месеци тръпнещо очакване в някаква проява на отегчено търпение от негова страна, а събуждането на чувствата ѝ — в някакъв претупан в досада урок. Тя извърна глава и се вгледа в мъжа до себе си, неочаквано превърнал се в непознат. Страшно ѝ се искаше да може да отрече, че той някога е изричал подобни думи; искаше ѝ се да се преструва, че в действителност казаното не съответства на усещанията му, а е било изречено в момент на гняв. Сега нейната ярост бе преминала в студенина. Гняв или истина, нима значението не беше едно и също? Кайл не беше мъжът, за когото тя го бе смятала. През всичките тези години тя бе оставала омъжена за фантазия, а не за истинска личност. Тя си бе изградила образа на грижовен и весел мъж, който отсъства месеци наред единствено заради нуждата, и бе придала на този образ лицето на Кайл. Беше лесно да подмине или да намери някакво оправдание за няколко или дори за десетки недостатъци, проявяващи се по време на кратките му престои у дома. Кефрия винаги бе успявала да си внуши, че той е уморен, че пътуването е било едновременно продължително и мъчително, че двамата просто се нуждаят от време, за да привикнат един към друг. Въпреки всички неща, които той бе казал и извършил в седмиците подир кончината на баща ѝ, тя бе продължила да се отнася с него и да гледа на него в съответствие с образа, граден от мечтите ѝ. Ала истината беше, че Кайл никога не бе имал нищо общо с романтичния любим, съзиран от копнежите ѝ. Той си беше обикновен мъж, който по нищо не се отличаваше от останалите. Не. Той беше по-глупав от повечето мъже.

Достатъчно глупав, за да си мисли, че тя е длъжна да му се подчинява. Дори и в случаите, когато тя осъзнаваше, че той греши; дори и в моментите, в които той не беше до нея. Това проникновение я разтърси. Защо тя не се бе сещала за това преди?

Може би Кайл усети, че този път е отишъл прекалено далеч. Той се извърна към нея, пресегна се над ледените завивки, за да помилва рамото ѝ.

— Ела — подкани я той. — Не се цупи. Това е последната ми нощ у дома. Довери ми се. Ако всичко се развие по план, ще мога да направя по-продължителна пауза преди следващото си отплаване. Ще мога да остана вкъщи за повече време и да се погрижа за цялото това бреме, което те притиска. За Малта, за Силдин, за кораба, за земите… Ще вложа всичко в ред и ще се грижа за делата ни по начина, по който е трябвало да бъдат ръководени от самото начало. Ти винаги си била срамежлива и стеснителна… Не биваше да изтъквам това като нещо, което би могла да промениш у себе си. Просто искам да знаеш, че осъзнавам колко усилия си полагала, за да поддържаш нещата въпреки това. Ако някой е виновен, то това съм аз, защото съм позволил тези проблеми да те тревожат толкова години.

Тя му позволи да я придърпа към себе си и да се унесе. Сега топлината му ѝ се струваше притискаща я тежест. Обещанията, с които Кайл бе искал да я увери, отекваха сред мислите ѝ под формата на заплаха.

Роника Вестрит отвори очи сред сенчеста спалня. Прозорецът беше открехнат; драпериите леко се поклащаха от диханието на нощния вятър. Вече и сънят ми е старчески, помисли си тя. Откъслечен и неспокоен, нито сън, нито бдение, нито почивка. Тя отново затвори очи. Може би това беше следствие от всички онези месеци край ложето на Ефрън, когато тя не се бе осмелявала да се унесе дълбоко и бе готова да се сепне при най-малкото раздвижване на съпруга си. Може би с течение на новата самота тя щеше да отвикне и отново да започне да спи дълбоко. Ала по някаква причина Роника се съмняваше в това.

— Майко.

Шепот, тих като позива на дух.

— Да, чедо. Тук съм.

Роника отвърна също тъй тихо, без да отваря очи. Тя познаваше тези гласове, спохождали я от години. Синовете ѝ все още я навестяваха, за да я позоват от мрака. Колкото и болезнени да бяха тези видения, тя нямаше да отвори очи и да ги прогони. Човек трябваше да пази утехите си, дори и ако те бяха осеяни с остри ръбове.

— Майко, дойдох да те помоля за помощ.

Роника бавно отвори очи.

— Алтея? — прошепна тя. Наистина ли отвън стоеше силует, прикриван от движещите се завеси? Или това беше поредната от нощните ѝ илюзии?

Нечия ръка отмести завесата. Алтея се облегна на перваза.

— Слава на Са, ти си добре!

Роника бързо се надигна от кревата, а Алтея се отдръпна.

— Ако повикаш Кайл, никога повече няма да ме видиш — предупреди тя с груб и тих глас.

Вдовицата се приближи до прозореца.

— Нямах никакво намерение да викам Кайл — прошепна тя. — Ела. Трябва да поговорим. Всичко се обърка. Нищо не тръгна по начина, по който трябваше да бъде.

— Това не е нищо ново — мрачно промърмори Алтея и отново се приближи до перваза. Роника се вгледа в очите ѝ, за момент различила оголена скръб. Подир това дъщеря ѝ отмести очи. — Майко… може би съм глупачка, задето ще те моля за нещо подобно. Но трябва да го сторя; трябва да зная, преди да започна. Спомняш ли си какво каза Кайл, когато… При последното ни хранене заедно?

Гласът на дъщеря ѝ бе странно настойчив.

Роника въздъхна тежко:

— Кайл каза страшно много неща. Повечето от които ми се иска да можех да забравя, ала те са се врязали в паметта ми. Кое от тях имаш предвид?

— Той се закле в Са, че ако дори един достоен капитан се застъпи за мен, той ще ми върне кораба. Спомняш ли си тези му думи?

— Спомням си ги — потвърди Роника. — Но се съмнявам, че той говореше сериозно в онзи момент. Това е типично за него, да изрича подобни неща в гнева си.

— Но си спомняш, че той е изрекъл тази клетва? — настояваше младата жена.

— Да. Да, спомням си, че той каза това. Алтея, трябва да обсъдим много по-важни неща. Моля те. Ела. Върни се у дома, трябва да…

— Не. Нищо не е по-важно от онова, за което те попитах току-що. Майко, ти никога не си изричала лъжа. Не и когато става дума за нещо важно. Ще дойде време, когато ще се осланям на теб да кажеш истината.

Под невярващия ѝ поглед дъщеря ѝ вече се отдалечаваше; последните думи тя бе изрекла през рамо. За един ужасяващ миг тя изглеждаше досущ като баща ѝ на младини. Тя носеше раирана риза и черен панталон — облеклото на моряк в отпуск. Тя дори крачеше като Ефрън, с онази целенасочена походка. И вързаната коса се поклащаше по познатия начин над тила ѝ.

— Почакай! — извика Роника. Тя седна върху перваза и започна да спуска крака отвън. — Алтея, почакай!

Тя скочи в градината, където се приземи лошо. Босите ѝ крака не одобриха каменистата почва под прозореца ѝ. Старицата едва не падна, но успя да се задържи права и бързо да закрачи към живия плет, който обгръщаше градината. Само че Алтея вече беше изчезнала. Роника опря ръце в жилавата зелена преграда и се опита да си проправи път. Клонките поддадоха, но само малко, дращещи. Листата бяха влажни от роса.

Тя отстъпи назад и се огледа. Градината беше притихнала. От дъщеря ѝ нямаше и следа. Сякаш изобщо не се бе появявала.

Сесурея бе онзи, когото плетеницата избра за свой представител пред Молкин. Шривър се чувстваше едновременно раздразнена и наскърбена от безочливия начин, по който останалите бяха разговаряли помежду си. Ако някой бе таял съмнения, защо просто не се бе обърнал направо към Молкин, вместо да разпраща тази отровна идея сред останалите? Сега всички бяха обзети от тази лудост, като зараза, предала се от развалено месо. Глупостта намираше най-силна проява при Сесурея — това личеше по готовността, с която оранжевата му грива вече настръхваше, докато той се приближаваше към първенеца.

— Твоето водителство е грешно! — протръби той. — С всеки изминал ден Обилието край нас става все по-плитко и по-топло, с по-чудновати соли. Ти ни водиш към места, където плячката е оскъдна, а освен това ни даваш прекалено малко време да се нахраним. Аз не надушвам други плетеници; други не са идвали тук. Ти ни водиш не към прераждане, а към смърт.

Шривър наостри гривата си и изви врат, за да подготви отрова. Ако Молкин бъдеше нападнат, тя се зарече, че няма да го остави да се сражава сам.

Но гривата на самия Молкин остана неподвижна. Съвсем лениво той продължаваше да оформя бавна последователност сред Обилието. Тези му движения го отведоха около Сесурея, който трябваше да извие глава, за да задържи погледа си върху Молкин. Пред погледите на цялата плетеница водачът превърна предизвикателството на Сесурея в изящен танц, където Молкин също предвождаше.

Мъдростта на думите му споделяше гъвкавостта на движението му.

— Ти не усещаш други, защото аз следвам миризмата на онези, които са минавали тук преди цяла епоха. Но е достатъчно да разтвориш хриле, за да усетиш други, недалеч от нас. Ти се боиш от топлотата на това Обилие, а пък беше сред първите, които протестираха, че ви отвеждам от топлота към хлад. Ти вкусваш непознати соли и смяташ, че сме поели по грешен път. Глупост! Ако всичко беше познато, то ние бихме плували към вчерашното. Следвайте ме и не се съмнявайте повече. Защото аз ви отвеждам не към познатото вчера, а към утрешното, към вчерашния ден на вашите предци. Не се съмнявайте повече, а погълнете истината ми!

Заплитащият танц и мъдрост Молкин се намираше съвсем близо до Сесурея; когато водачът наостри грива и освободи токсините си, другият ги погълна. Едрите зелени очи се завъртяха, вкусили ехото на гибел и истината, криеща се в това ехо. Той се сгърчи, отпусна се и щеше да потъне към дъното, ако Молкин не се беше обвил около него, за да започне да го издига. А от плетеницата долетя многогласен възклик. Защото над Обилието и същевременно сред него, под Празнотата и същевременно сред нея, в тази двойственост се движеше мрак. Неговата сянка премина над тях беззвучно, с лишено от перки тяло.

И докато останалата част от плетеницата се канеше да се укрие в дълбината, Молкин се насочи право към силуета.

— Елате! — призова той следовниците си. — Следвайте! Следвайте без страх. Аз ви обещавам и храна, и прераждане, когато времето за събирането настъпи!

Единствено верността на Шривър ѝ позволи да надвие страха си. Тя първа от цялата плетеница се изпъна в цяла дължина и се впусна подир водача си. Тя видя как съзнанието започва да се възвръща у Сесурея, забеляза колко внимателно той се отдели от Молкин.

— Аз видях — извика той към останалите, които все още се колебаеха. — Молкин е прав! Видях спомените му. Сега ние го изживяваме отново. Елате. Вървете.

От сянката изникна храна; плячка, която не се бореше и не плуваше, а се спускаше към дъното, за да бъде погълната от всички.

— Ние няма да умрем от глад — обърна се Молкин към следовниците си. — Нито ще ни се налага да забавяме пътуването си в дирене на храна. Захвърлете съмненията си и потърсете най-дълбоките си спомени. Следвайте.