Вълчи светове

Глава 53

Матиас, единственият Истински пророк на Таламеин, стоеше пред своите сподвижници — червено море, проснало се пред очите му в безкрайни изпънати редици.

Пророкът говореше вече от три часа, преповтаряше последните подвизи, преукрепваше вярата им в себе си и в Таламеин, и ги докарваше до бяс. Гласовете им бяха прегракнали от крещене, лицата им зачервени. Имаше дори припаднали от екстаз.

Матиас им беше казал за измяната на наемниците на Стен, който, в съюз със стражите на баща му, устроил коварния заговор за убийството на предишния Пророк.

Теодомир вече бе свят мъченик на Таламеин. Матиас увери сподвижниците, че докато той е жив, името на баща му няма да бъде забравено.

После заповяда да изведат напред предателите от бащината му гвардия. Стражите мълчаха съкрушени. Някои плачеха. Заповяда да ги екзекутират един по един и сподвижниците посрещаха с бодри възгласи всяка поредна смърт.

Сега Матиас градеше финалните моменти на своята реч.

— Не е смъртта това — извика той, — което готвя за наемниците на предателя Стен. В този момент те чакат съдбата си в моите килии, изоставени от своите водачи, Стен и Килгър, които избягаха като последни страхливци.

— Убий ги — развикаха се сподвижниците.

Матиас вдигна ръка за тишина.

— Още не. Все още не, братя мои. Първо ще ги разпитаме, така че цялата Империя да разбере за гнусните им престъпления. И тогава ще ги осъдим и ще ги екзекутираме.

Той се усмихна на младите си бойци и продължи:

— Назначил съм комисия от сподвижници, която да реши как точно да умрат.

Малка пауза за ефект.

— И ви обещавам, че тази смърт ще бъде дълга. Ще умрат в агония. Ще изстискаме от тях всяка възможна капка кръв, за да им платим за смъртта на моя баща.

Сподвижниците изреваха одобрително. Матиас сниши глас, вече готов да изиграе последната карта.

— Купът Лупус вече е наш, приятели. И аз посвещавам своя живот като ваш Пророк на това всички хора да могат да почитат Таламеин и да се къпят в блясъка на неговата слава.

— Да бъде! — изреваха мъжете му.

Матиас се напрегна, наведе се над парапета и очите му сякаш заровиха в душата на всеки от мъжете.

— Но има могъщи сили, които сега работят срещу нас. Сили, които отричат Таламеин.

Тих стон на стъписване се понесе между сподвижниците.

— В този момент нашите врагове се трупат. Пълзят към портите ни.

Нова дълга пауза.

— И аз казвам, че трябва да се бием! — изрева той.

— Да се бием! Да се бием! За Таламеин! — закрещя в отговор множеството.

— Обявявам свещена война. Джихад. Война срещу ереста. Срещу измяната. Срещу всички, които сквернят името на Таламеин.

Мъжете, вече изпаднали в луд екстаз, развалиха строя и хукнаха напред да вдигнат Матиас и да го понесат триумфално.

Глава 54

Полковник Махони, все още командир на корпус „Меркурий“, стоеше мирно, с прибрани пети, с почервеняло лице, с изопнат като стоманен прът гръбнак. Слушаше конското на своя живот, дереше му кожицата вечният майстор на дране на кожи.

— Полковник Махони, не знам какво да правя с теб. Не знам какво да кажа.

Махони се въздържа да отбележи, че на Императора не му липсваха думи от близо час.

— Разбираш ли какво стана, Махони? Аз току-що дадох благословията си на един фанатик. Фанатик, който ме нарича еретик. Мен. Мен!!!

Махони благоразумно замълча.

— По дяволите, човече, вися тук като някой скапан дърдорещ глупак. Държавна визита. Пряко излъчване в цялата Империя. Пр дяволите, аз обявих звезден куп Лупус за отворен!

Той се наведе над античното си бюро.

— А когато аз обявя нещо за отворено, кълна се във всичко свято, което съм бил достатъчно тъп, за да намеря в тази жалка Империя, очаквам то да остане отворено. Разбирате ли, полковник?

— Тъй вярно, сър!

Императорът изгледа сърдито Махони. Последва дълга въздишка.

— Много скапано положение, Махони. Я седни. Седни и ни сипи нещо. Нещо гадно. Нещо отровно. Нещо, което да ме натряска.

Махони седна — но не направи фаталната грешка да се отпусне. Ако беше възможно да се седи „мирно“, Махони го направи. Пресегна се към колбата с последната смес на Вечния император от експериментален скоч и напълни чашите. И отпи с цялото бойно упорство, с което е способен да отпие един войник. Императорът забеляза това и се подсмихна.

— Никога не си харесвал особено този дракх, нали, Махони?

Махони издаде неопределен звук. И изчака Главнокомандващият на най-голямата военна сила в човешката история да каже какво е наумил.

Императорът гаврътна скоча си, потръпна и си наля пак.

— Аз съм разумен човек, Махони, Зная, че нещата могат да се объркат. Добре. Значи задникът ми пак е наврян при алигаторите. И какво от това? Бил съм там и преди.

Императорът отпи и каза с възможно най-благия си тон:

— Имам само един въпрос.

— И той е, сър? — попита Махони.

Вечният император скочи и кресна:

— КОЙ МИ НАВРЯ ЗАДНИКА В БЛАТОТО, МАХОНИ? КОЙ? ЧИЯ ИДЕЯ БЕШЕ ТОЗИ ПОГРОМ?

Махони не можеше да му каже, че идеята в края на краищата си беше лично негова, така че отсече:

— Поемам пълната отговорност, сър.

— Адски си прав, Махони, адски си прав. Аз ще… Ще взема да… Полковник, искам да намериш най-гадното място в моята империя. Някоя адска дупка. Място, където няма да ти е гарантирано, че ще оцелееш повече от седмица.

— Слушам, сър.

— До утре искам пълен доклад.

— Слушам, сър.

— Сега, кой беше оня, другият приятел? Лейтенант кой беше?

— Стен, сър.

— Точно така, Стен. Той още ли е жив?

— Да, сър.

— Това беше първата му грешка, полковник. Сега. Стен. За него имам специални планове. Все Още ли владея Плутон, Махони?

— Мисля, че да, сър.

— Не. Не. Твърде меко. Ще измисля нещо. Ти просто остави Стен на мен, Махони. Защото ще си твърде зает, докато намериш адската дупка, където ще те изпратя.

— Слушам, сър.

Вечният император се отпусна в креслото си и затвори очи. Изглеждаше заспал. Махони продължи да чака. Много дълго. Накрая Императорът отново отвори очи и го погледна уморено. За миг Махони като че ли почти успя да види колко древен е Вечният император.

— Разчитам на теб, Ян — промълви Императорът. — Реши го. Отърви ме от този Пророк. Отърви ме от Матиас.

Махони стана, разбрал, че най-после е получил заповедите си от Императора. И отдаде чест по-добре от най-старателния новобранец.

— Това, сър, ще бъде изключително удоволствие за мен. — Обърна се кръгом и понечи да напусне.

— Махони?

Полковникът спря.

— Да, сър?

— Само не ме ядосвай повече. Моля те, а? Като стар приятел по пиячка.

— Няма, шефе.

— Най-много ме ядосва, когато се ядосам. Странно, колкото повече остарявам, толкова по-лош ставам.

Той погледна Махони.

— Ще кажеш, че можеше да стане и иначе, нали? Ще кажеш, че можеше изобщо да не ми пука?

— Не бих могъл да знам, сър.

— Е, пука ми, Махони. Пука ми.

И Вечният император отново притвори очи. Махони тихо се изсули навън.

Глава 55

Точно в този момент перспективата за изгнание на Плутон — или на още по-лошо място — беше най-малката грижа на Стен. Двамата с Алекс се бяха навели над един ком в замъка на Одо — най-студената, най-сивата и най-влажна сграда, където беше стъпвал Стен. Задниците им замръзваха тук от няколко седмици, а храната бе най-лошата, известна на всички същества във вселената.

Преди два часа им бяха съобщили да стоят в готовност при кома. Махони щял да им съобщи заповедите си.

— Бесилката ще е, момко, просто го усещам — каза Алекс.

— Не — отвърна Стен. — Махони няма да ни остави да се измъкнем с нещо толкова лесно като смърт.

— А бе мама хубаво казваше да не ставам войник…

Замръзнаха, когато линията на кома изпращя и навъсеното лице на Махони изплува на екрана.

— Току-що бях при Императора. Не е доволен.

— Мога да го разбера, сър — каза Стен.

Махони поомекна.

— Добре, че вие двамата поне сте живи.

Загледа ги втренчено от екрана, после продължи:

— Опитах се да направя каквото мога. Но… — Сви рамене. Беше от онова свиване на рамене, което не се връзваше много с добрата кариера.

— Какво правим оттук нататък, сър? — попита Стен.

— Вие не правите нищо — отговори Махони. — Ще си седите на задниците. Да не забъркате още някоя беля. Ще пратя кораб да ви прибере до няколко седмици.

— Но Матиас…

— Не е твоя грижа, лейтенант Стен. За Матиас ще се погрижа аз. Докато се приберете, ще съм внедрил друг екип на „Богомолка“ и всичко ще е приключило.

— Сър — каза Стен. — Разрешете да го направя аз. Върнете ми екипа. Тринайсети екип. Ще ви оправим Матиас.

Махони се намръщи. Алекс сръга Стен предупредително.

— Отмъщение ли, лейтенант? Мислех, че съм те обучил по-добре.

— Не. Не отмъщение. Просто имам повече шанс. Познавам Матиас. Познавам Санктус.

— Не мога да рискувам, момче — каза добродушно Махони. — Наред с всички други проблеми, всички сертификати за проучвания и минна разработка са одобрени лично от Императора преди Матиас да се реши на отцеубийството. Цяла флота миньори тръгва към района на Ерикс. Точно през купа Лупус.

— Матиас ще ги избие — каза Стен. — Точно затова е по-важно да разрешите ние да се справим.

— Не виждам как — заяви Махони.

— Аз имам план.

И заговори бързо. И докато излагаше подробно плана си, Махони го гледаше от екрана все по-изненадано.

Глава 56

Не за пръв път я извлякоха, веригите издрънчаха нагоре по стъпалата, после главорезите я хвърлиха на колене пред Матиас.

„Но — помисли Филипс, докато се стягаше, за да понесе очаквания ритник, и после се изправи — като нищо може да е последният.“

Тронната зала на покойния и не чак толкова оплакван Теодомир бе претърпяла значителна промяна. Гоблените и статуите бяха разкарани, както и възглавничките на каменния трон.

Видеокартата на Санктус сега беше засенчена от символа на Вярата на Таламеин — събрани за молитва ръце над оголен меч.

Останали бяха само двата факела от двете страни на картата.

На каменния трон седеше Матиас, облечен в новата официална униформа на сподвижниците, без отличителни знаци и ордени. Филипс сведе почтително глава и се постара да не си отваря устата — тактика, която бе подействала доста добре преди години, пред военния трибунал.

— Говоря в името на Таламеин — високо каза Матиас.

— Да бъде — отекнаха сподвижниците, застанали покрай голите стени.

— Тук, в най-святото място, седалището на Таламеин, аз, Матиас, избран от Пламъка за Истинския следовник на Таламеин, те обвинявам, майор Филипс, в отсъствието на твоя водач, архиантидеиста Стен, в предателство. Предателство срещу нашата Държава, нашата Вяра и Моя народ.

„Я стига, хлапе. Не можеш ли да измислиш някое по-оригинално обвинение от това?“ — помисли си Филипс.

Знаеше, че най-важното сега е да се печели време. Смъртта — обичайният резултат при съд за измяна — обикновено трае доста дълго и без особени надежди — освен ако човек не вярва в отвъдното. След службата си в двайсет войни Филипс определено не вярваше.

Изчака малко, след което вдигна очи към Матиас. И най-неочаквано коленичи. Тихо бръмчене на изненада пробяга през сподвижниците и дори Матиас я изгледа стреснато.

— Не разбирам обвинението, о, пророче.

— Ще се изненадаш от подробностите, но те се групират около убийството на нашия покоен преблажен пророк Теодомир и намерението да отхвърлите Нашата Пресвята държава.

— Преди да станете Пророк, аз ви познавах като добър войник и храбър другар в битките. Мога само да предположа, най-покорно, че тези обвинения произтичат от някои ревниви или неразбиращи ваши подчинени.

— Грешите, майор Филипс. Тези обвинения произтичат пряко от моето възприятие, от моите молитви и от моите уста.

„Хмм. Иска ни мъртви“ — прецени Филипс. След което опита друг ход.

— Тъй като сме чужденци във вашата система, пророче, може ли да ви попитам какъв съд се полага по тези обвинения?

— В случая с върховна измяна — каза Матиас — съдът е представен от църковни старей и представителя на Таламеин.

— Обстоятелствата за съда същите ли са спрямо неверниците, както за членовете на църквата на Таламеин?

— Майор Филипс, макар че присъдата може да е същата — продължи Матиас малко неуверено, — формата на екзекуцията е различна. На онези, които са под Плаща на Вярата, се разрешава по-лека смърт. — Очите му леко просветнаха. Ако беше разбрал накъде бие Филипс, това щеше да докаже правотата на решението му и да придаде на преврата още повече святост.

„Спипах те, малко фанатично фазанче“ — помисли Филипс.

— Разбирам. Но, пророче, не искам да прозвучи все едно че, ако наистина сме виновни, ще се опитаме да облекчим съдбата си. Питам ви просто заради любопитството, което моите войници и аз самата проявихме, след като видяхме храбростта и доблестта на онези, които воюват за Вярата.

— Какъв е въпросът ви, майор?

— Навярно… след като разбирам, че ще ни осигурите съветници, които да се погрижат съдът да бъде честен пред очите на Таламеин, който ще дойде да съди и бързите, и бавните, и умрелите — продължи Филипс, — би могло да, е от полза, ако намерите мъдрост да ни осигурите религиозни наставници, за да можем да научим повече за Таламеин и тогава да стигнем до решение.

Матиас премисли и кимна с неохота. Това, разбира се, щеше да забави показния процес. Но ако някои от наемниците приемеха вярата, щеше да е чудесно. И можеше да се намери начин да бъдат пощадени, за да тренират неговите сподвижници за джихад. Но не и Филипс, не и нейните офицери, нито Стен — при положение, че изобщо го намереха.

— Ще обмисля молбата ви — каза Матиас. — Трябва да призная, че заслужава да се обмисли. Ще ви уведомя за решението на Пророка, след като Пророкът изрече своите молитви, завърши своите пости и потърси утвърждение от небесното сърце на Таламеин.

Филипс се поклони, а Матиас разпери ръце.

— Благодарим ти, Таламеин, затова, че изслуша това заседание, и се молим да се въздаде справедливост, както е било отвеки. Да бъде.

— Да бъде — отвърнаха всички в хор. После пазачите пак повлякоха Филипс към дранголника.

„Не е чак толкова лошо, майоре — каза си тя. — Отложи идването на палача, уреди да дойдат няколко възможно склонни към подкуп или корумпирани клирици, и най-важното — спечели време.“

И се зачуди с какво точно се занимава Стен в този момент и дали просто не е изоставил войниците си и не е духнал.

За съжаление наемническата, обучена в бой част от нея се съгласи, че полковникът би бил скапан глупак, ако е направил нещо друго.

Глава 57

Одо беше съвсем сигурен, че наемникът, който наричаше себе си Стен, е нещо много повече. Да вземем например силно модифицирания радиоприемник, който беше настроен в посока, която Одо, след тайна проверка, установи, че е някъде близо до Галактическия център. Или да вземем също така абсолютната идиотщина един наемник да се тревожи за не толкова щастливите си подчинени.

Поради това Одо не се изненада, когато един от часовите на брустверите на стената изкрещя.

Пред замъка, сред снежната вихрушка, стоеше някаква слаба хуманоидна женска. От двете й страни стояха два огромни четириноги черно-бели хищника; малко зад тях пък се бяха изправили дебела хуманоидна жена с интересен мустак, и някакво малко, покрито с козина същество с помръдващи пипалца. Плюс четири обемисти грависледа.

Кои бяха те, как бяха успели да се внедрят незабелязани в света на бхорите и откъде знаеха къде се намира Стен? Одо си помисли, че никога няма да научи отговора на тези въпроси.

Затова просто отвори портите, сложи на масата мезе: чирози и саздърма, извади и остатъците от снощната вечеря, след което прати да събудят Стен и Алекс.

Глава 58

Събирането му с екипа беше кратко и диво. Мънин дори се изправи на задните си крака и го облиза по лицето. Хъгин — според Стен по-умното животно — изръмжа, скочи на масата и налапа всички чирози на една хапка.

— Виждам, свръхсилна буцо лой — изръмжа Айда на Алекс, — че можете да се оправите и без мен.

Алекс чак хлъцна, но призна, че наистина много се радва, че я вижда.

Бет придърпа Стен настрана и попита загрижено:

— Какво се обърка?

— Трябваше да действаме бързо — отвърна Стен. — После ще ти разкажа.

Док беше странно смирен. Стен успя да прегърне два пъти Бет, което му навя някои интересни мисли за нещата, които бяха правили в по-ранните дни на познанството си, след което отиде, коленичи и погледна коалоподобния алтаирец в очите.

— Отмъщението ти е ужасно, Стен — унило каза Док.

Стен го изгледа озадачено.

— Знаеш ли какво ни накара да правим Махони, след като те командироваха? Имаш ли изобщо представа в какво се изразява неговата представа за На Негово величество Имперската тъпотия? — Гласът на Док премина във фалцет.

Стен знаеше, че Док ще му го каже.

— Лека задачка — продължи антропологът на екипа. — Идеална за един екип с отслабени ресурси, така ни каза Махони. Тропически свят, на който някакви местни хуманоиди се канели да свалят местното правителство. Трябваше уж само да пазим посолството.

— Махони каза, че Императорът напълно бил одобрил революцията — продължи Бет. — От нас се очакваше да пазим всички имперски служители — и техните семейства — да не попаднат в същата мелачка, в която щяха да хвърлят правителството.

— И го направихме — добави Айда. — Първо на първо, нямаше нито един комскан, доколкото можах да преценя, който да не е под наблюдение. Знаеш ли колко кредита загубих? Имащ ли си представа колко от моите инвестиции — нашите инвестиции! — станаха на дракх само защото ни натикаха в тая миризлива подмишница?

— Но не това бе най-лошото — продължи Док. — Бяхме дегизирани като гвардейска охрана — дори успяхме да убедим онези скапаняци, дето наричат себе си „Форин Сървиз“, че Хъгин и Мънин са съвсем нормална част от всеки гвардейски екип.

Той изсумтя, натика огромен къс месо в мечата си паст и задъвка.

— Беше пълна веселба — подхвана Бет, докато Док дъвчеше. Опитваше се, без голям успех, да се сдържи да не се разсмее. — Аборигените завзеха двореца. Обсадиха посолството. Обичайната ситуация. Пуснахме няколко куршума над главите им и те се прибраха да поразмислят над някои неща.

През бързо изчезващата мръвка, която като че ли повече подхождаше за Хъгин, Док добави:

— Бяхме се подготвили, разбира се, за аварийно изтегляне — през задната врата, през някакви свързани помежду си съборетини, на открито, през една неохранявана градска порта и после малка разходка от дванайсет километра до един гвардейски унищожител.

— Е? — зачуди се Стен. — Какъв беше проблемът?

— Децата — каза Док. — Айда, която не знам как все успява да ми се налага, ми нареди да отговарям за малките в посолството. Гадни месоядни пискливи хуманоиди!

— Те се влюбиха в него — намеси се Айда. — Слушаха всяка негова дума. Караха го да им пее песнички. Даваха му бонбонки. Галеха го.

— С гадните си лепкави лапички! — Док изръмжа. — Трябваха ми цели три цикъла, докато си оправя козината. И ме наричаха… — Той потръпна. — Представяш ли си, наричаха ме „Мечо Пух“.

Стен се обърна така, че Док да не вижда лицето му, и плесна Хъгин да слезе от масата. После се овладя и се обърна.

— Е, след като сте си починали, искате ли вече да се върнете отново на работа? Става дума за нещо приятно и невъзможно.

Док налапа още една мръвка, после екипът заслуша доклада на Стен.

Глава 59

Планът за бягство се развиваше изключително добре. Онези от наемниците, които имаха повечко опит в губене на войни, бяха успели да скрият дребни хладни оръжия. Събраха ги и раздадоха най-подходящите за копане и рязане на най-дребните, най-яките и най-малко страдащите от клаустрофобия пленници.

Само за две нощи плочите, покриващи пода на подземния затвор, бяха изрязани и вдигнати, след което започна копаенето. При всяко броене на затворниците и смяна на охраната ги връщаха на мястото им и ги ограждаха с фалшив „цимент“, направен от сдъвкан хляб.

Виола, която беше поела командването на секцията от Лицея след смъртта на Игън, беше изчислила маршрута на тунела, използвайки за опорни точки малкото, което можеше да се види от зарешетените прозорци.

По-набожните наемници и част от онези, които имаха дар слово, се бяха включили в учебните групи на инструкторите на Матиас.

Докато слушаха, задаваха умни въпроси и се правеха на все по-силно повлияни от вярата, те бяха стегнали с помощта на ластици униформите си над върховете на ботите и пръскаха пръстта от тунела по утъпкания двор.

„Добре върви“ — помисли Филипс, докато поредната смяна голи, оцапани с кал войници се измъкваше от дупката, за да бъде сменена от следващата. Първият екип почна да се чисти с последните остатъци от дневния порцион вода за миене и пиене.

„Много добре наистина — помисли Филипс. — Имаме да изкопаем само още около триста и няколко метра в каменистата пръст преди да се измъкнем извън тези стени. После, след като се измъкнем най-вероятно на ръба на пропастта, ще трябва само да измислим някакъв начин как да издрапаме стоте метра надолу по скалата и да се покрием в самия център на столицата на Санктус. Всичко е адски лесно, стига да разполагаш, да речем, с десет години.“

„Стен, Стен, къде си, полковнико?“ Филипс смъкна куртката си и въпреки клаустрофобията си се вмъкна в тунела, допълзя до задънения му край покрай потящите се, задъхани войници и започна своята смяна като копач.

Глава 60

Екипът седеше и обмисляше възможните алтернативни решения на онова, което им беше казал Стен. Двата тигъра бяха премислили всичко през своите донякъде еднопосочни мозъци, бяха показали острите си нокти, простичкият им план да се избие всичко беше отхвърлен и сега те си ближеха козината.

Айда резюмира обстановката по следния начин:

— Един фанатик. С войници. Обявил е религиозна война. След като нашият ужасно предвидлив Император е благословил всяко безобразие, което могат да извършат, до седмото поколение. На всичко отгоре имаме миньорски кораби на път — кораби, които със сигурност ще бъдат ударени от засада от тези „сподвижници“.

— Добра оценка — съгласи се Алекс.

— Едно решение — пробва Док. — Изчакваме, докато наемниците бъдат осъдени на смърт и изведени за екзекуция. Твоят Матиас несъмнено ще присъства и церемонията несъмнено ще е публична. В разгара на голямото печене или както там предпочете той да избие бившите ти подчинени, го залавяме.

— Отхвърля се — твърдо заяви Стен. — Планът е да спасим колкото може повече хора.

— Махони знае ли, че пресмяташ и това?

— Не — призна Стен и останалите членове на екипа моментално шкартираха предложението. Тайно всички освен Док бяха съгласни с романтизма на Стен.

— Съгласна — заяви Бет. — Единственият избор е да спипаме Матиас преди свещената война да е започнала.

— Ще е весело — изхъмка Айда. — Между другото, доколкото не знаем как все пак ще идем на Санктус, да не говорим как по дяволите ще се напъхаме в столицата, дали твоят брилянтен ум е измислил как ще влезем в тази крепост на Храма, за да хванем Матиас, при положение че успеем да свършим всичко останало, о, командире?

— Не е брилянтният ми ум — отвърна Стен. — Ледения ми задник.

— Какво? — попита Айда.

— Студеното ми седалище — плюс един геокораб на Махони над Санктус преди три дни, за сеизмокарта.

— Разбираш, че никой от нас няма и най-смътна представа за какво говориш, нали?

— Естествено, Бет.

— Добре — сви рамене Бет. — Това е твоят отдел. Моят отдел… току-що измислих как да идем на Санктус и да влезем в столицата. Без прибежки и припълзявания, между другото. Първо на първо, защото е трудно за деликатната ми фигура.

— Не знам накъде биеш — каза Алекс, — но твоите котета, Док и нашта хубава дебеланка трудно ще останат незабелязани.

— Не и когато сме напълно открити — каза Бет. — Вижте, ние просто ще се направим на цирк!

Кратко объркване, след което Стен и Алекс схванаха и цялата стая избухна в смях, ако се изключеха тигрите, които изглеждаха разстроени, и Док, който нямаше представа за какво говорят.

— Става — каза Стен, след като спря да се смее. — На всичко отгоре сещаш ли се какво ни дава това?

— Естествено — отвърна Бет. — Ти уреждаш всички подробности, след като скапем Матиас и цялата Вяра на Таламеин. Решението за целия куп Лупус.

— На Одо това ще му хареса — каза Стен и тръгна към вратата.

— Кълна се в майчината си брада — изрева Одо и един от канделабрите се разлюля, а двата бронирани костюма за лов на стреггани задрънчаха на стойките си — ти се подиграваш и с бхорите, и лично с мен.

— Моите извинения — каза Стен. — Но това е единственото решение и ако подейства, гъзът ти няма да замръзне като на баща ти.

— Няма да го направиш — каза Одо.

Стен напълни догоре двата рога със стрегг и тикна единия в ръцете на Одо. Знаеше, че рунтавият бхор рано или късно ще се съгласи. И се надяваше, че все някак ще се справи с неизбежния утрешен махмурлук.

Лежеше свит в леглото под тежките кожи. Умът му беше замаян от многото стрегг, но не можеше да заспи. Умът му не можеше да замлъкне и превърташе за стотен път всички точки от плана.

Чу тихо шумолене зад вратата и се събуди напълно, щом вратата изскърца и се отвори. Пръстите му се свиха за ножа и после се отпуснаха, когато дребната фигурка пристъпи вътре.

Беше Бет. Притвори вратата, пристъпи до леглото, развърза робата си я пусна на пода. Отдолу беше гола.

Стен почти бе забравил колко е красива. После тя се озова под кожите и се сгуши до него.

— Но нали каза… че ще си бъдем само приятели?…

— Знам — засмя се тя. — Просто се почувствах…

Стен преглътна, когато Бет започна да го целува по голите гърди.

— … съвсем приятелски.

Можеше ли Стен да спори с такава логика?

Глава 61

Брадатият мъж стоеше до брега с мрежата и рибарския прът на рамо. И зяпаше без особено любопитство странната сбирщина. После смукна замислено през зъби и се затътри към боядисаните в ярки цветове сандъци, пред които стоеше екипът на „Богомолка“ и навъсеният Одо.

При наличието на един-единствен островен континент, за бхорския кораб не се оказа особено трудно да кацне възможно най-далече от Санктус. След това Стен и хората му бяха натоварени на един лихтер, който забразди на метър над вълните и ги стовари на един плаж на северната част на континента. Стен знаеше, че това ще е най-лесното — всеки търговец, достатъчно опитен като бхорите, беше и ловък контрабандист, способен да прекара какво ли не, без да задейства радарната аларма.

— Вий ще да сте духове, като ви гледам — заяви равнодушно рибарят.

На Санктус живееха много и различни хора, а не само духовници и сподвижници и, както се надяваше Стен, тъкмо те щяха да предложат ключа към успеха на операцията.

Тези хора бяха предимно неграмотни селяни или рибари. И както е навсякъде, имаха своите добродетели и пороци като подозрителност, суеверност, скептицизъм, но най-вече тъпоглавие. Този рибар обаче се оказа малко по-суеверен и тъп, отколкото Стен допускаше, че е възможно.

Стен смяташе, че ако той самият е рибар, излязъл е призори и види едно дребно мече, едно едро космато същество, две грамадни котки и четири хуманоида, най-логичният му избор ще е да побегне с вой към най-близката църква на Таламеин, за да се изповяда.

Но вместо да направи точно това, рибарят пак всмукна въздух през зъби и се изплю, като за малко не улучи Хъгин, който изръмжа предупредително.

— Не, благородни господине — почна Стен. — Ние сме само бедни артисти, чийто кораб тази сутрин претърпя крушение. За щастие, успяхме да спасим целия си багаж, но, уви, загубихме верния си кораб.

— Да бе — каза рибарят.

— И сега имаме нужда от помощ. Трябва ни помощ да си сглобим фургоните. Можем да платим в злато. Ще ни трябват и коне или волове да теглят фургоните. В замяна не само ще ви платим в злато, но и ще ви изнесем най-хубавото си представление.

— Разбил ви се корабът, викаш?

— Точно така.

— А бе, дръжте, че сте духове — каза рибарят. — Ще ви повярват повече.

И докато ръката на Алекс плавно посягаше към миниатюрния уилигън, пъхнат под куртката му, рибарят се обърна и подхвърли през рамо:

— Ще взема да ида у село. Може до час да ви доведа говеда и работна ръка. — Изплю се отново, обърна се и тръгна все така, без да бърза, натам, откъдето бе дошъл.

Озадачени, бойците на „Богомолка“ и Одо се спогледаха, след което се заловиха с екипировката — пет десетметрови фургона, набързо сглобени от бхорския екипаж. Бяха натоварени с всевъзможни вещи, необходими за „шоуто“ на Бет, плюс противовзривни сандъци, пълни със заредено до дупка имперско въоръжение, включващо лъчеви комове, уилигъни и какви ли не взривни устройства.

Нямаше вече операция под прикритие — Стен го знаеше. Или щеше да успее и тогава всичко беше без значение, или щеше да умре. В който случай до няколко месеца Императорът щеше да се принуди да заповяда пълен гвардейски щурм в купа Лупус.

А ако това се окажеше необходимо, нещо толкова незначително като един издухан екип на „Богомолка“ щеше да е последната грижа на Императора.

Освен това, ако се случеше най-лошото, всички бездруго щяха да са мъртви.

Глава 62

Кампанията, проектирана от Док, имаше двупосочна цел. Първото и най-важното беше да осигури начин няколко изключително странни на вид същества да могат да проникнат навреме в добре охраняваната столица на Санктус, за да отърват наемниците и да сложат край на мечтите на Матиас за джихад. Един от най-ефективните начини да проведеш тайна операция е като я проведеш явно, тъй като противникът обикновено смята, че никой не може да е чак толкова тъп и явен. Специалистите по тайни операции често се губеха в лабиринта на двойното и тройно мислене.

Втората цел бе да се наблегне на нарастващото разцепление между населението на Санктус и църквата. Поради това бяха замислени някои шеги в самото представление, както и шушукания след представлението, които да направят сподвижниците и духовната йерархия да изглеждат безнадеждно тъпи — толкова тъпи и покварени, че на никой уважаващ себе си селянин да не му пука в случай, че режимът падне. Най-малкото на никой уважаващ себе си селянин, който не е могъл да измисли как да пипне от далаверата.

Док знаеше, че в една крайно неграмотна, частично потисната култура добрата шега или прошепнатият скандал се разпространяват толкова бързо, колкото ако бъдат излъчени на симулар.

Ако кампанията успееше и повечето селяни почнеха да се кискат над последната антисподвижническа шега, и секция „Богомолка“ успееше да проникне в столицата и да почне стрелбата, надяваха се, че местното население ще остане неутрално. Ако се вдигнеха в подкрепа на Матиас, то на Стен, на неговия екип и на пленените наемници щяха да им останат само броени часове живот. А пък ако решаха да съборят двореца в подкрепа на Стен, резултататът като нищо щеше да е гражданска война, а една гражданска война с религиозен привкус е в състояние да продължи с поколения и напълно да затрие една култура.

Док беше прекарал дълги часове над компютъра, преди бхорите да внедрят екипа. И като ровичкаше из „28 правила на хумора“ (самият Док, както и всички от неговия вид нямаше никакво чувство за хумор) и залагаше на вродената си неприязън към всички хуманоиди и на презрението си към всяка кауза извън непоклатимия егоизъм, успя да състави петдесетина вица, няколко доста сочни скандала и една пиеска.

Пиесата беше кръстоска между земни средновековни мистериални цикли и наситена с просташки хумор комедия дел арте, с голяма доза импровизации.

Актьорският кастинг създаде известен проблем. Тъй като Стен и Алекс бяха добре познати на сподвижниците, тяхното качване и слизане от сцената трябваше да се дегизира.

За самата пиеса това беше лесно. Стен и Алекс бяха принудени да станат клоуните на трупата и бяха напълно неузнаваеми под белия грим и фантастичните перуки и костюми. Трудното обаче беше извън сцената.

Основно правило при грима е, че не е необходимо да променяш много външността на лицето, за да го направиш неразпознаваемо. И „Богомолка“ знаеше това правило много добре. Затова Стен обръсна главата си и си сложи една грозна пришка на едната буза. Алекс си пусна мустаци като на морж и подстрига косата си на монашеска тонзура.

Сюжетът на пиесата беше идиотски прост. Бет играеше осиротяло селско момиче, чиято добродетелност е застрашена от покварен богаташ (Алекс, с дълга брада), при съучастието на един зъл клирик от режима на покойния и не чак толкова оплакван Теодомир. Богаташът се играеше от Айда, предрешена като мъж.

Единствената надежда на Бет бе в нейния красив любовник, който беше напуснал селото, за да се включи в кръстоносния поход на Матиас и неговите сподвижници срещу злите яничари. Междувременно официалната доктрина не допускаше наемниците да са вършели нещо друго, освен да си седят на дирниците, да щипят момите и да се наливат с алкохол.

Любовникът не се появяваше на сцената — малко облекчение, тъй като актьорският състав беше доста скромен.

Двайсетина минути по-нататък, след подходящите закани от страна на сановника и на духовника, момичето хлипаше, врещеше и накрая коленичеше в молитва към Таламеин. И гласът на Таламеин — отново Айда — зад сцената й казваше да избяга в гората.

Там тя биваше заплашена от два гладни тигъра и спасена от претърпял корабокрушение просяк бхор, игран от Одо — който изрева, щом му казаха, че ще трябва да издава приятни звуци за онова, което по негово дълбоко убеждение беше тъпа вяра, и после изрева още по-силно, щом разбра, че има и реплики, намекващи, че всички бхори изпитват същото към Таламеин.

После бхорският просяк завеждаше момичето в колибата на двама клоуни дървари, тоест Стен и Алекс.

Неясно как точно, след известно усукване в сюжета, което Док така и не можа да измисли, но което изобщо не притесняваше публиката, тигрите се превръщаха в приятелски тигри и правеха забавни фокуси, за да карат момичето да се смее между пеенето на химните, докато дърварите секат дърва навън.

После девойката беше заплашена от зла гадателка (отново Айда) и спасена от едно загадъчно мило и гальовно космато същество (Док, въпреки протестния му вой).

Нови химни, нови молитви и след това гласът на Таламеин отново проговаря, за да каже, че злият сановник и свещеникът идват в гората с личната си армия (Стен и Алекс, играещи селяни, които са взети за войници).

Армията убиваше дърварите (много ловко претъркаляне от сцената на фургона в скритата зад завесата задна част и удари по стоманените шлемове на Стен и Алекс) и момичето пак попадаше в лапите на сановника.

Но тогава гласът на Таламеин отново проговаряше и на сцената излизаха тигрите и Одо, изяждаха злодеите, войниците се връщаха към обичайния си поминък, след което, в един ослепителен финал, идваше вестта за успеха на кръстоносния поход на Матиас срещу янците. За съжаление любовникът на Бет бил убит, докато извършвал нещо неописуемо героично. Но Вярата на Таламеин триумфираше. Сред песни на възхвала, клоунски номера и подскачащи тигри, пиесата завършваше, всички се покланяха и следваха бурни аплодисменти.

След което, разбира се, Стен и Алекс тръгваха между тълпата да правят дребни фокуси и смешки за забавление на децата, Бет обикаляше с тигрите си, а Айда разставяше сергията си на врачка, докато Док подвикваше пред сцената за следващото представление.

И всичко това се повтаряше във всяко село, от премиерата в рибарското селце, през земеделските села, та чак до две отговорни представления пред провинциалното духовенство.

Не че за да имат успех трябваше да са чак толкова велики, след като единственото „забавление“, достъпно за селяните, беше монотонният таламеински брътвеж на екраните на селския площад, църковните литургии и това да се натряскаш до козирката с вино от ряпа.

Трупата бавно се приближаваше към столицата на Санктус.

— Вече сме на два километра от портите — обяви Айда от фургона си.

Стен кимна учтиво на навъсения патрул сподвижници, който ги подмина в грависледа си, след което плесна с поводите и говедата неохотно преминаха от тътрузене в бавен ход.

— А сега — каза Алекс — ще влезем в тигровата паст.

— Пастта на Хъгин и Мънин е на Първичен свят — обади се Бет, седнала точно зад Алекс и Стен, които бяха на капрата.

— Млък, моме — отвърна Алекс. — Аз съм обречен. Боях се, че тая схема няма да проработи в полза на Килгърите.

— Вероятно си прав — съгласи се Стен. — Обречени сме. И при това сме обречени, без да можем да чуем края на историята за Рижия Рори.

— Рижия Рори, да! Лицето на Алекс грейна. — Що не. Бяхме стигнали дотам, където цялата рота се катери по хълма, нали?

Стен кимна отегчено. Какви неща трябваше да прави само, за да крепи бойния дух.

— И значи тръгват те нагоре, викове, вой, катерят се нагоре и нагоре — и после главите започват да се търкалят надолу по склона и да падат на пътя — туп, туп, туп. И бритският генерал е много объркан, понеже цялата му рота е избита. Но докато реши какво да прави, от билото се чува вик: „Аз съм Рижия Рори от Долината! Прати ми цял полк!“ И генералът толкова почервенява, че адютантът се уплашил да не получи удар. И реве: „Адютант! Прати горе цял проклет полк! ИСКАМ Я ГЛАВАТА НА ТОЗИ МЪЖ!“ И целия полк надига байонетите и напада нагоре по хълма. И крещят, викат, пищят, и се катерят нагоре половин ден. И после прах, стрелба и битка. А генералът гледа отдолу. И изведнъж вижда, че адютантът тича надолу по хълма и крещи: „Бягайте, сър! Бягайте! Това е засада. Те са двама!“

Много пълна и продължителна тишина.

Накрая Стен се обърна към Алекс и го изгледа невярващо.

— Искаш да кажеш, че това е историята, чийто край очаквам да чуя от цяла година?

— Ми да — каза Алекс. — Нали е чудесна?

Още по-продължителна тишина…

Глава 63

Матиас гледаше как водят поредния от наемниците на Филипс. Мъжът беше гол и се потеше обилно под силните лампи. Тялото му беше покрито с отоци и рани от многодневния бой. Беше изтощен; очите му се въртяха от страх.

Матиас кимна на старшия разпитвач, натикаха затворника в един стол и го овързаха с ремъците. Хладно и ефикасно, помощник-разпитвачът лепна проводниците на тялото му.

Пророкът пристъпи напред и застана над мъжа. След което заговори кротко.

— Синко, не позволявай това да продължава. Наскърбява ме, като гледам как един беден грешник е подложен на това мъчение. Прекрати го за себе си. Моля те, в името на нашия обичлив Отец, Таламеин.

Наведе се над мъжа.

— Едно просто признание на греховете ти и на Греховете на твоите водачи е всичко, което е нужно… Хайде, ще признаеш ли? Моля те, синко.

Войникът завъртя глава за „не“.

Матиас кимна на инквизитора да започне. И първите писъци се изтръгнаха от гърлото на войника.

Час по-късно Матиас излезе от камерата за изтезания. Усмихваше се доволно.

Матиас си наля вода от кристалната гарафа. Караха я от един от чистите планински извори, които наскоро бе обявил за свещени.

Над Санктус беше паднала нощ и Матиас беше сам в своята спартанска килия. Извън стаята се чуваха тихите стъпки на обикалящите стражи.

Матиас още веднъж прехвърли наум плановете си преди да си легне на малкия корав нар, който предпочиташе.

Със съжаление оцени, че плановете му за презаселване на Санктус не се придвижват толкова бързо, колкото му се иска.

Идеята му беше дошла като видение. Беше видял върволица от малки, изолирани духовни общности, посветили се на съзерцание и култ. За да създаде тези общини, трябваше да опразни градовете и селата. Да прогони селяните от фермите им.

Последните донесения съобщаваха, че идеята се е натъкнала на голяма съпротива, особено от страна на селяните и занаятчиите. „Кой ще копа земята? — оплакваха се те. — Кой ще бърка варта и ще строи къщите?“

На това дребнаво, небогоугодно мислене трябваше да се сложи край. Матиас не можеше да позволи непросветените на неговата планета да се пречкат на пътя на славното бъдеще.

Затова той надраска заповед до сподвижниците да пометат селата. Това, което не можеше да постигне с убеждение, щеше да го постигне със сила. Към заповедта добави и един съвет: да опожаряват къщите и да унищожават фермите. Така селяните нямаше да имат къде да се върнат.

По-доволен остана от напредъка, свързан с наемниците. Разбира се, с това се бе заловил самият той. Беше се разпоредил публичният съд да започне на следващия ден. Достатъчно наемници бяха признали, за да се осигури успехът.

Един по един, всеки щеше да бъде признат за виновен. И Матиас щеше да заповяда да ги екзекутират. Екзекуциите също щяха да са публични.

Събитието щеше да е тържествено и последвано от празненство. Матиас вече се бе разпоредил по време на празненствата някои от правилата на Таламеин за благочестиво поведение да бъдат смекчени.

„Един мъдър Пророк — каза си той — трябва да разбира, че народът му е съставен само от слаби човешки същества.“

Залови се да нахвърля няколко бележки, засягащи всепланетното очищение, което щеше да обяви непосредствено след празненството.

По тази тема имаше някои интересни идеи. Самобичуване например — съвсем доброволно, разбира се.

Глава 64

Филипс стоеше изпъната във войнишка стойка пред дрипавата си банда мъже. Бяха строени в централния двор на храма. Филипс долавяше скритите видеомонитори, които предаваха събитието по цялата планета. Около тях бяха подредени безкрайни редици бели скамейки без облегалки, пълни със сподвижници в червени униформи. Пред скамейките бяха десетимата съдии, лично избрани от Матиас от офицерския корпус.

От едната страна седеше самият Пророк. Беше се разположил на малък трон от оникс. Носеше проста униформа, украсена само едва малки златни медала — символът на Санктус с факела, — колкото да изтъкнат ранга му.

Представиха се доказателствата — преди всичко унизителните признания, изтръгнати от мъжете и жените, които не бяха могли да понесат мъченията. Съдиите бяха определили присъдата. И скоро щяха да я произнесат.

Филипс знаеше, че е мъртва.

Матиас вдигна ръка за тишина и се наведе леко напред. Лицето му беше спокойно, почти добродушно.

— Желаете ли да кажете нещо в своя защита? — попита той Филипс. — В интерес на справедливостта?

Филипс го погледна хладно, след това огледа съдиите.

— Не я виждам наоколо.

— Кого? — попита Матиас.

— Справедливостта — каза Филипс. — А сега, като войник към войник, ви моля да прекратим този цирк. Моите хора чакат решението ви.

И преди Матиас да успее да каже нещо, извика:

— Отряд, мир-р… но!

И нейните сломени бойци изведнъж отново станаха войници. Изправиха рамене, тракнаха токове, отхвърлиха всякакво изтощение и страх. Дори осакатените от изтезанията се стегнаха. Някои дори се ухилиха на Матиас и сподвижниците с потрошените си зъби.

Матиас се поколеба, после се обърна към съдиите и попита:

— Каква е присъдата?

Една и съща дума изсъска по редицата на десетимата:

— Виновни… виновни… виновни… — И така до последния съдия.

Матиас стана и се поклони на съдиите. После каза високо:

— Изтерзан съм от това. Но доказателствата бяха неумолими. И, както знаете всички, помислих за състрадание.

Направи пауза за ефект.

— Не се съмнявам — каза Филипс, достатъчно силно за видеомониторите.

Матиас я пренебрегна.

— Но — продължи Пророкът — длъжен съм да се преклоня пред мъдростта на съдиите. Те знаят най-добре каква е волята на Таламеин. Аз само мога да я приема. И благодаря на нашия Отец за напътствието му.

После се обърна към Филипс и хората й.

— С огромно съжаление трябва да произнеса присъдата…

Филипс изрева:

— Бойци, надяс-с… но!

Те се обърнаха като един. Горди мъже и жени, готови да посрещнат смъртта си. Охранителите им изоставиха и строй, и достойнство, налетяха срещу тях с викове и размахаха оръжия.

Матиас трябваше да побърза с присъдата си.

— Всички сте осъдени да умрете — извика той. — След пет дни. Пред народа на Санктус и…

Филипс прекъсна дърдоренето му с:

— Ходом… марш…

И войниците й удариха здрава стъпка и в съвършен строй тръгнаха към затвора и към съдбата си.

— И на Таламеин… — писна Матиас.

Филипс го застреля с универсалния презрителен жест и извика с най-парадния си глас:

— Майната ти!

Суматохата беше пълна. Наемниците се отдалечаваха, а Матиас ревеше отчаяни заповеди на охраната и сипеше безполезни обяснения към камерите.

Филипс можеше да е мъртва, но знаеше как да си отиде със стил.

Глава 65

Гигантските погребални комини на Санктус работеха извънредно и бълваха пепел, пушек и пламъци — богатата и много изнервена управляваща класа на купа Лупус трупаше даровете си към новия Пророк.

Стен, Бет, Алекс и останалите си пробиваха път с фургоните през тълпите, вливащи се в свещения град.

Сподвижници в червени униформи правеха бегли опити за проверка на прииждащите поклонници. Тук-там издърпваха по няколко души настрана и прокарваха скенерите си по телата и вещите им. Но предимно махаха на човешките орди да минават, безсилни да се справят с наплива, камо ли да търсят оръжие.

След като минаха през портите, Стен махна на хората си да отбият встрани и хвърли отново поглед на Санктус, вече владение на Матиас.

От двете страни на Улицата на гробниците все така се редяха грозните паметници. Уличките около нея бяха притиснати между мешавицата от малки къщи, бордеи и по-нарядко някое по-заможно имение. Санктус явно никога не бе имал добра градоустройствена комисия.

В момента улиците гъмжаха от хора. Стен настръхна, като забеляза, че всички, все едно дали са селяни, занаятчии или търговци, са облекли най-хубавите си дрехи. Мяркаха се и други фургони с пътуващи артисти.

Хаосът беше обезпокояващ. За прикритие беше идеален, но цялата тази спонтанна веселба означаваше, че Стен и екипът му ще разполагат с по-малко време, отколкото мислеха. Нито бяха видели, нито чули нещо за начина, по който ще се изпълни присъдата, но от вида на развеселените тълпи Стен разбра, че ще трябва да действа бързо.

— Матиас действа по-бързо, отколкото мислехме — изсъска Бет зад него. Стен се засмя насила и я придърпа за целувка. Един сподвижник ги изгледа за миг с любопитство. Мина някакъв просяк, размахващ пачка билети.

— Екзекуциите — викаше той. — Елате да ги видите лично… все още са останали няколко места на главния площад!

Просякът отмина, но виковете му продължиха да се чуват:

— Елате, вижте екзекуциите… предателите на Таламеин…

Бет се отдръпна от Стен и се накани да слезе. Стен я плесна игриво по задника и прошепна:

— Виж какво можеш да разбереш.

Бет кимна и се изсмя прелъстително, после скочи на улицата. След миг вече се беше скрила сред човешката гмеж.

Алекс надникна от вътрешността на фургона, после се измъкна и седна на капрата до Стен.

— Давай да действаме, момко.

Стен огледа отново картината пред тях и сръга воловете да тръгнат.

Храмът се намираше в самия край на Улицата на гробниците, на върха на полегатия хълм, на около триста метра по-високо от градските порти. Кулата му се извисяваше над дебелите защитни стени. Под Храма се виждаше някогашният манастир, място за тихо уединение на свещениците на Таламеин преди много години. Матиас, също като Теодомир, го използваше за затвор.

Стен го посочи на Алекс.

— Да, там ще да пазят нашта Филипс — каза Алекс и му подаде меха с вино. Стен отпи, после го върна на Алекс. Очите им обхождаха района.

— Ето там — каза Стен и кимна към скелето на някаква постройка до стария таламеински манастир. — Оттам влизаме.

Алекс хвърли небрежен поглед накъдето му посочиха и бързо се обърна.

Това, което видя, беше тънка и много висока стоманена игла, която изглеждаше съвсем не на място точно до древния манастир. Бяха чули, че строящата се сграда ще бъде нова казарма на сподвижниците. Иронията беше в това, че я бяха кръстили на Теодомир.

Около строежа не се мяркаха работници — явно ги бяха пуснали в почивка за празника. Забелязаха също така, че макар повечето улици да бяха пълни с празнуващи граждани, всички избягват района около затвора.

Долу на хълма, в края на Улицата на гробниците, беше главният оръжеен арсенал. Хората отбягваха и него.

— Схвана ли? — попита Стен.

Алекс помисли за миг, после каза:

— Малко рискованко. Но ще стане.

Фургоните затрополиха навътре в Свещения град.

Край една улица близо до арсенала имаше някогашен парк. Преди мястото беше малък зелен район, където се събираха поклонници, място за отдих и гощавки след дългия пост. От трите страни беше оградено с високи дървета.

Напоследък обаче го използваха за по-практични цели. Доскорошната просторна зелена морава сега представляваше море от кал. Паркът беше запълнен с малки гъсенични самодвижещи се оръдейни установки, чиято лека броня им осигуряваше висока скорост и маневреност. Установките бяха за двучленен екипаж, бяха въоръжени с петдесетмилиметрови оръдия и бяха снабдени със старомодни двигатели с вътрешно горене.

По многобройните проходчета между изораните от веригите коловози се бяха струпали за почивка водачи, механици, стрелци и прочие обслужващ персонал. Въпреки че повечето от тях се преструваха на улисани в работата си, всъщност извиваха вратове към хилядите зяпачи, които се мотаеха по улицата.

Айда и Док се измъкнаха от тълпата. Няколко хихикащи хлапета тръгнаха след тях, развеселени от гледката. Но когато наближиха разорания от веригите парк, притеснените родители им викнаха да се върнат.

Айда беше облечена в най-пъстрите си цигански дрехи. И дърпаше Док на къса каишка.

— Але-хоп! — викна тя.

И Док изпълни потресаващо салтомортале.

Спряха пред най-близкия патрул. Неколцина любопитни редници пристъпиха напред да видят по-добре.

— Направи се на умрял — каза тя.

Док се просна на земята и й изсъска:

— Само не прекалявай!

— Идеята си е твоя — прошепна му в отговор Айда с огромно удоволствие.

Неколцината младоци се приближиха; поглеждаха нервно през рамо за началници.

— Сега проси — заповяда Айда.

— Не — прошепна Док. — Не мога да прося.

Айда дръпна рязко каишката и огледа парка, като моментално оцени разположението, охраната и най-важното — прецени накъде са насочени установките.

— Казах, проси! — Айда се усмихна мило.

Док изпълни каквото му казаха, с разтреперани задни крайници и протягайки треперещите си лапи. И се закле наум, че Айда ще умре многократно заради това негово унижение.

— Какво търсите тук? — изрева някакъв лейтенант.

Редниците моментално подскочиха, заоглеждаха се нервно и взеха да отстъпват.

Айда погледна младия лейтенант, после — Док.

— Това е нов номер, сър — каза тя. — Той още е малко див. Още не знае как да се държи.

И дръпна Док да си тръгват.

— Следващия път — изсъска й Док, след като се отдалечиха достатъчно, за да не го чуят — ти ще си на каишката.

Когато наближиха тълпата, Айда забеляза, че лейтенантът продължава да ги гледа. И само за прикритие естествено — леко срита Док.

Глава 66

Малкият гравислед изсъска нагоре към бъдещите казарми „Теодомир“. Върху него беше струпана мръсна камара кутии със сечива и резервни електрочасти.

Стен и Алекс слязоха и без да обръщат внимание на пазачите, започнаха да пълнят две платнени торби с инструменти и оплетени електрочасти. Отегченият началник на охраната приближи до тях.

— Какво правите тук?

Стен само му изръмжа, а Алекс му подаде един лист и омазнен пропуск. Мазното и пропускът се бяха запознали само преди час.

— Тук пише — зачете офицерът, — че имало проблем с оксижена на петнайсети етаж. — Изгледа ги подозрително. — Не съм чувал за такова нещо.

Стен, който си окачаше колана за инструменти, се сопна:

— Ти кво очакваш — нали е празник? Никой нищо не е чул, освен ако не си като мен и колегата. А уж щяхме да почиваме. Обаче не. Кво им пука на тях? Щяхме да си вземем пиячка и да си хванем мадами. Да разпуснем малко. Ама ей на, обадиха се. Проблеми със скапания ви оксижен! Оправете го, викат. Що не пратите някой друг, викам. Оправи го, викат, или утре да те няма. И на, дойдохме. Оправяме го и изчезваме да празнуваме.

Офицерът обаче се оказа инат. А може би също се беше канил да празнува и не беше очаквал, че ще го сложат дежурен.

— Все пак — възрази той — не са ме предупредили. Нищо не може да се работи, ако не са ни предупредили предварително.

Стен сви рамене и двамата с Алекс се качиха в грависледа. Стен изчука кратък рапорт на бордовия компютър, принтира го и връчи разпечатката на офицера.

— Подпиши.

Той го зяпна ококорен.

— Тук пише, че отказвам да ви пусна. Обвиняваш ме, че не можете да оправите оксижена.

— Нали все някой трябва да е виновен — каза Стен. — Що да не си ти? Виж сега. Бъди човек. Подпиши и се махаме. И го удряме на веселба.

Офицерът му върна листа, поклати глава и каза:

— Качвайте се горе.

— О, стига де — изпъшка Стен. — Подпиши и да си ходим.

Но офицерът упорито посочи сградата.

— Оправете оксижена.

Стен и Алекс слязоха с неохота от грависледа, нарамиха инструментите и с мърморене почнаха изтощителното катерене до петнайсетия етаж.

Айда и Док се покатериха по оръжейната кула и влязоха в транспортьора. Лейтенантът на земята под тях беше в безсъзнание. Двамата се бяха промъкнали обратно в парка с транспортьорите. За нещастие — за лейтенанта — бяха завили на погрешно място в неподходящ момент. Айда удари лейтенанта с лакът в корема, а Док го изключи, но не и преди да го захапе през крачола.

Айда извади малка кутийка и заоглежда клавишите.

— Ей там — каза Док и й посочи таблото. Айда лепна кутийката на посоченото място и анализира и разби трицифрения код, който запалваше двигателя.

След като запали машината, Айда се намести в седалката на стрелеца/водач, бутна лостовете и каза:

— Дръж се, Док. Това возене ще е адски велико.

Веригите вдигнаха кални пръски, транспортьорът се завъртя около оста си и забръмча през парка към арсенала.

Алекс си позволи едно деликатно изхъмкване и двамата със Стен пуснаха платнените торби на пода на петнайсетия етаж.

Стен бръкна в своята торба и извади пистолета с куката.

После се прицели в покрива на затвора долу, стреля и куката изсвистя и се понесе към целта си, развивайки леката сребриста корда.

Бет даде знак на тигрите. Хъгин и Мънин се стрелнаха към портата на арсенала ката две подскачащи вълнисти сенки. На няколко метра от нея се разделиха и се шмугнаха незабелязани от двете й страни. Скриха се в сенките и станаха невидими, само от време на време се мяркаха тупкащите им опашки.

Бет потупа Одо по изгърбеното рамо, стана и полюшвайки бедра тръгна към стоманената будка на часовите.

Беше облякла най-превзетото и разкриващо прелести селско облекло, което можа да намери. Лятна рокля, която се впиваше в тялото й, но оставяше дългите й крайници свободни. Играеше на объркано и отчаяно, загубило се в големия град момиченце.

От будката излезе един млад хубавец и попита:

— Какво е станало, госпожице?

Тя отвори очи толкова широко, колкото можа.

— О господине! Никога не бях идвала в Свещения град и… и…

— Загубихте ли се?

Бет преглътна и кимна.

— Бяхме със селския свещеник — почна да обяснява смутено. — Група младежи на Таламеин. И едно от момчетата почна да… нали знаете… да се държи много приятелски с момичетата и… — Бет млъкна и изигра най-доброто изчервяване в Галактиката.

— И вие оставихте групата. — Пазачът беше цял изтъкан от разбиране и готовност да се притече на помощ.

Бет кимна.

— И сега искате да разберете как да намерите пансиона?

Бет кимна още веднъж.

Стражът посочи надолу по улицата.

— Ей там, сестро. Съвсем близо е.

Бет преглътна, благодари срамежливо, врътна се невинно и тръгна към пансиона.

— Аз ще стоя тук — подвикна след нея младият сподвижник. — Просто да съм сигурен, че ще се оправите.

Бет му се усмихна благодарно и свенливо продължи — предпазливо и много бавно. Дори заобикаляше локвите по улицата — да не се оцапа. Чу зад себе си отварянето на портата и тропане на ботуши — смяната бе дошла тъкмо навреме.

Само след миг иззад ъгъла излезе Одо — космат, залитащ, пиян бхор. Втренчи се с мътен поглед в Бет, ухили се, оригна се и се затътри към нея.

— Кълна се в майчината си брада — изрева Одо, — виж кво си намерих!

Бет изпищя, понечи да побегне, спъна се и падна. Миг след това Одо се срина отгоре й със смях, награби я в косматите си лапи и я вдигна. Според теорията никой, който е достатъчно тъп, за да стане сподвижник, нямаше да е достатъчно умен, за да съобрази, че за един бхор сношаването с човек е дори по-гнусно и невъзможно, отколкото със стрегган.

Одо се престори, че не чува виковете на тичащите към тях пазачи.

— Глей какъв късмет! — закикоти се той. — Айде, не бой се, момиченце. Само ще те…

Изпъшка от болка, когато сподвижникът се блъсна в него, пусна Бет, стегна могъщата си ръка около кръста на пазача и с едно рязко изпукване му прекърши гръбнака.

Следващият пазач зяпна от изненада. Бет го застреля и той падна без звук.

Викове, дрънчене и пълно объркване. Бет вдигна очи и видя слисаните стражи. Двайсетина. Викаха и сочеха. И почнаха да надигат оръжията си.

Бет пъхна два пръста в устата си и изсвири силно. И сякаш цялата улица изрева с рева на тигрите.

Трима от мъжете паднаха изкормени още преди другите да разберат какво става. Хъгин и Мънин скачаха между тях, дращеха, деряха и късаха. Настъпи пълна паника.

Затрещяха пушки, но куршумите заразкъсваха сподвижници вместо тигри.

Сподвижниците побягнаха към стражевия тунел бутаха се един-друг кой да бъде пръв.

Беше дълъг и тесен тунел, с врати в двата края. Едната — откъм улицата — беше отворена за смяната на поста. Сигурността изискваше другата — единственият им изход — да е затворена.

Хъгин и Мънин бяха по петите им.

Изпадналите в паника мъже се катереха по стените и се мъчеха да се скрият в процепите. Тигрите ги смъкваха долу.

Един от стражите отвътре наруши заповедите и натисна бутона, за да отвори вътрешните врати. Когато все още живите сподвижници се изсипаха през тях, той вдигна оръжието си да стреля по тигрите, но преди да натисне спусъка, главата му се пръсна като диня.

Бет и Одо тичаха през тунела, крещяха и стреляха. Пътят към арсенала беше отворен.

Стен и Алекс прикачиха карабинките на тънкия кабел. Манастирът беше на двайсет метра под тях и на стотина метра разстояние.

Стен дръпна за проба дръжките на колелото, после се хвана здраво, люшна се и започна дългото и бързо спускане към покрива на манастира. Затаи дъх, когато скоростта почна да се увеличава. Зад него се чу тихо „хмм“ — Алекс го беше последвал.

Покривът се приближаваше все по-бързо и Стен сви крака да омекоти сблъсъка. Всичко мина като по учебник. Щом стъпи на покрива, чу воя на алармите и бръкна в раницата си за граната. Чу до себе си силното тупване на Алекс.

После двамата спринтираха по покрива.

Един от охраната опита да стреля по тях, но Алекс го свали с изстрел от уилигъна си. Спряха на трийсет метра от ръба на покрива. Стен бързо намери подходящ за целта отдушник и си го отбеляза наум на картата.

— Този — извика той и завъртя колелото на таймера на една граната на седем секунди. Алекс имаше готови още три гранати. Пуснаха ги в шахтата и избягаха.

„Пет, шест, седем“ — и гранатите избухнаха. Взривът ги събори на плочата и ушите им звъннаха. Изригна пушек. Двамата затичаха обратно към дупката в покрива.

Алекс измъкна от малката си раница кутията с адхезивна корда, прикрепи единия край на покрива и хванал с две ръце кутията, се плъзна надолу към затвора.

Стен го последва, като скочи от последните няколко метра. След това затичаха по дългия каменен коридор.

Зад дебелите стени се чуваше тропот на ботуши. Тресна се някаква врата и в коридора нахлуха мъже и откриха огън.

Куршумите запищяха около двамата и Стен и Алекс откриха огън в същия миг. Стен запрескача през труповете и умиращите и спринтира към дъното на коридора.

Между тях и Филипс имаше здрава метална врата. Стен лепна пластичния взрив, натисна бутона и залегна. Последва оглушителен взрив и вратата рухна.

Стен и Алекс пуснаха по един убийствен залп към догонващите ги сподвижници и хукнаха по коридора към килиите.

По опразващите се улици алармите пищяха.

Айда и Док чакаха. Айда бързо откри двойния контролен лост, а Док разгада зареждащия механизъм на четирицевното самоходно оръдие.

Разделиха си блокче протеин и докато дъвчеха гадните бучки, се разбраха да отложат неразбирателствата за по-късно. След това чуха бученето на идващите подкрепления. Айда започна да пали двигателя.

— Почакай — каза Док.

Айда преглътна нетърпеливата си ругатня и зачака.

После видя през окуляра приближаващите подкрепления. Най-напред по улицата завиха самоходните оръдия, същите като това, което караха те. След тях прииждаше тълпа сподвижници.

— Сега — каза Док.

Айда избута напред лоста на дросела и самоходното оръдие с оглушително бръмчене излезе по средата на улицата. Докато онези успеят да реагират, вече беше открила огън.

Снаряд след снаряд се посипаха по прииждащите транспортьори и войници и улицата изведнъж изригна като вулкан.

Док се беше развихрил до неузнаваемост и зареждаше снарядите почти със същата бързина, с която стреляше Айда. Съжаляваше само, че не може да види през визьора й кървавата касапница отвън.

Стен тикна тънкия като пръст детонатор във вратата на килията и затвори очи. Кратко блесване, тих взрив и вратата се отвори.

Филипс излезе и го изгледа много строго.

— Доста се позабавихте, полковник.

— Но успях да дойда навреме — каза Стен.

— Хм, да. Значи вече сме свободни. Къде са ни оръжията?

Стен я сграбчи под мишницата и поведе. След нея се повлякоха другите наемници.

Наемниците се изсипаха през вратите на затвора. Пазачите сигурно щяха да се справят с един обикновен затворнически бунт — но не и с обучените и опитни бойци, които се въоръжаваха в движение от мъртвите стражи.

Вече свободни, наемниците се спуснаха по улицата към арсенала. Малко зад него се виждаше бълващата огън установка, с която Док и Айда задържаха напора на подкреплението сподвижници.

После преодоляха тунела и влязоха в самия арсенал. Междувременно Бет и Одо бяха отворили вратата на оръжейната и подаваха оръжия, гранати и амуниция.

Оттук нататък беше като бонбонче.

Професионалните войници не прибягват много-много до бойни викове, но времето, изкарано в дранголника на Матиас, бе превърнало наемниците в нещо по-малко от хладнокръвни професионалисти. Те се заизсипваха през портите с викове и възгласи, всеки набелязал своята строго определена цел, но без да забравя униженията, за които някой трябваше да плати:

За изтезаваните;

за пребитите;

за онези, които бяха осъдени заради лоялността си.

Филипс първа зърна малък отряд сподвижници, махна с ръка на един от отрядите си и бързо, много тихо, всички се промъкнаха напред.

След което наемниците дадоха на сподвижниците много по-бърза смърт, отколкото самите сподвижници замисляха за тях.

Същото ставаше из целия град — наемниците се разгръщаха и започнаха да избиват — ефикасно и хладнокръвно. Да избиват сподвижници и да извръщат оръжията си настрана, щом на пътя им се изпречеха цивилни.

Глава 67

Сподвижникът замахна към Алекс с байонета. Алекс бързо отстъпи встрани, блокира последвалия удар с приклада на уилигъна си и издърпа оръжието от ръцете му.

После, широко ухилен, хвана пушката с две ръце и я прекърши на две. И все едно че му хрумна в последния момент, отчупи байонета от дулото и връчи много учтиво двете парчета на опуления сподвижник.

А после изрева и нападна.

Сподвижникът, както и обкръжаващите го бойци от отделението, побягнаха. Зад тях с тежки стъпки се понесе Алекс, с него — наемниците и накуцващата на бързи обороти Филипс.

Улицата свършваше в голям пазарен площад, обкръжен от магазини със спуснати кепенци. Само един — най-големият — все още беше отворен. Сподвижниците се втурнаха към него, но собственикът вече припряно пускаше кепенците.

— В името на Таламеин! — изрева водещият сподвижник.

— Майната му на Таламеин — изръмжа собственикът.

Алекс налетя с грохот. Неколцина от сподвижниците имаха благоразумието да се сринат на паважа и да се направят на умрели. Но повечето умряха още преди това.

Накрая, както можеше да се очаква, остана само един. Алекс го вдигна с една ръка, може би за да поупражнява дисциплината мятане на копие, но премисли, пусна го на земята и се обърна към Филипс.

— Ще ме прощавате, майоре. Честта е ваша, мисля.

— Благодаря, сержант — отвърна Филипс. — Този май го помня. Ти — обърна се тя към сподвижника — беше онзи, който реши, че е много смешно да напълните водния ни порцион с дракх, нали?

И без да дочака отговор, стреля. Високоенергийните куршуми запремятаха нещастника сред кървави пръски смърт. Алекс и Филипс поеха обратно по улицата, към Храма и след бягащите сподвижници.

Матиас вдиша дълбоко. „Потърси мира на Таламеин — каза си той. — Потърси истината на Пламъка“. Гледаше как сподвижниците се изтеглят през портите на Храма.

„Това е само изкушение. Таламеин няма да те изостави“ — помисли той, докато портите се затваряха с трясък и той видя как дрипавите, куцукащи наемници заемат позиции около стените на Храма.

„Таламеин ще докаже моята истина“ — каза си Матиас и се извърна от прозореца да успокои изпадналите в паника съветници.

Обстановка:

Храм. Обкръжена от стени, укрепена крепост, построена на било. Отбранявана от мотивирани, доста добре обучени войници. Осигурена с провизии за столетия и снабдена с вътрешни кладенци.

Цивилно население отвън, което отчаяно се старае да остане неутрално.

Малка група войници, обсаждащи въпросната крепост, въоръжени само с лично оръжие и леки бронирани машини.

Програма? Класическа обсада, която може да продължи десетилетия.

Без ядрените глави, забранени от Вечния император — точно толкова.

Стен беше решил да прекърши отбраната и да приключи с войната — и с Матиас — до една седмица.

Глава 68

Даденост, присъща за всеки пристанищен град, особено ако той е на остров, е, че нивото на подпочвената вода ще е много близо до повърхността. Това превръща строенето на всичко по-високо от три-четири етажа в интересен конструкторски проблем, особено ако е налице и сеизмична активност, както беше на Санктус.

Не само че водното ниво бе само на петдесетина метра под нивото на терена {което означаваше на 350 метра за самия Храм), но съставът на терена беше предимно пясък. Който, в случай на земетресение и при наличието на вода, се превръща в суспензия и много бързо става подвижен — свличащо се, нестабилно, лепкаво вещество.

Но все пак високите сгради трябва да стъпят на здрава опора, което значи, че дълбоко в земята трябва да се забият колони. Това обаче не е лесно решение, тъй като при едно земетресение въпросните колони ще реагират на разместването на пластовете, на сместа от пясъка и водата, ще се накланят и ще се чупят.

Решението в такъв случай е да се използват кухи колони. При земетресение сместа от пясък и вода нахлува нагоре в колоните и им придава допълнителна здравина. Този много основен конструктивен елемент в строителното инженерство е бил известен още в XIX век.

Кухите колони са нещо много добро, обаче са проводници на студен въздух — въздух, който се охлажда до температурата на подпочвената вода или на външния океан — нагоре по вътрешността на колоната и в самата сграда. Кухите колони под Храма вече бяха смразили задника на Стен.

Но същите тези кухи колони, съчетани с геопроучването на Махони, му осигуряваха достъпа в Храма.

На няколко стъпки от мястото, където стояха двамата с Алекс, от една тръба изтичаха канални нечистотии и се вливаха в океана на Санктус. При тръбата дерето се уширяваше (за щастие, според Стен) и после се стесняваше и изчезваше в една цепнатина в стръмния пясъчник.

От позицията си в раницата на гърба на Алекс Док надничаше точно в тази цепнатина. Освен алтарианеца раницата съдържаше малка лампа като тази на противоударната каска на Алекс, набор инструменти и резервни ръкавици. На колана на Алекс имаше прикачен минирадар и спрей-кутия с катераческа нишка.

Стен беше екипиран по подобен начин, но освен това разполагаше с вид-прожекторна репродукция на пещерния лабиринт под Храма. Системата от пещери беше картирана от имперския геокораб и Стен беше сигурен, че тя ще го отведе до някоя от кухите колони — а оттам — направо в самия храм.

Минирадарът беше една от онези великолепни хай-тек дрънкулки, за които повечето войници така и не можеха да намерят подходящо приложение. На теория работеше отлично. Поставяш два излъчвателя най-малко на километър един от друг и под ъгъл от трийсет градуса и те ти подават сигнал и ти казват кога си тръгнал в грешна посока. Нещо като компас с вграден „не натам бе, тъпак“ фактор.

Причината, поради която повечето войници не можеха да използват това чудесно устройство, беше, че неговите конструктори така и не бяха могли да измислят начин излъчвателите да се поставят дълбоко във вражеската територия, поради което системата не можеше да действа.

Стен включи радара и натисна бутона „Системна проверка“. Вече бяха поставили четири излъчвателя около храма и трябваше във всеки момент да знаят точно къде се намират. Но Стен, както и Алекс, поради вроденото им недоверие към технологията, за всеки случай си носеха най-обикновени компаси.

— Защо се бавиме тука, дракх ли гледаме? — избоботи Алекс. — Вече съм готов да си пробвам клаустрофобията.

И тръгна напред през процепа. Беше доста тясно и Док измяука в тъмното. Стен се наведе и също потъна в чернилката.

Удобното возене на Док в раницата на Алекс приключи скоро след тесния вход. Първата чупка в кръста по прохода доведе до гневно писукане от негова страна и до настояването, че е напълно способен да продължи сам.

Така че Док се изсули от раницата и поведе, Алекс тръгна втори, а Стен — най-отзад. Док щеше да тършува напред по проходите и с Килгър като втори нямаше да се набутат в някой проход, от който да не могат да излязат.

Пещерата продължаваше точно според описанието и се вървеше лесно. Само два участъка наложиха лазене на четири крака. Бързо навлязоха на около хиляда метра навътре.

Беше твърде лесно, за да продължи дълго.

И не продължи.

Док писна тревожно, когато проходът изведнъж свърши на няколко сантиметра пред него. Смъкна се на четири лапи и освети с минилампата си в тъмното.

Далече, далече долу проблясваше вода.

Стен и Алекс изпълзяха до него. Стен завъртя глава и лампата на каската му освети вертикалната шахта.

— Има друг проход. Ето там. — Той посочи със светлината. Проходът започваше на около четири метра над тъмното езеро, бележещо водното равнище.

Алекс откопча от колана си кутията с катераческата нишка, провери втвърдителя на капака и пръсна малко адхезив върху скалния издатък. След това стисна вградените ръкохватки на кутията, смъкна се през ръба и се заспуска надолу на дълги отскоци. Виждаше се само полюшващата се светлина на каската му. Док измъкна от раничката си изработените специално за него дръжки, прикачи ги към същата нишка и също се спусна. Стен го последва.

Вмъкнаха се в прохода. Тук пълзенето се оказа много по-тежко — таванът бавно се снишаваше — и скоро трябваше да лазят, а накрая и да пълзят по корем.

— Не съм геолог — отбеляза Док, — но фактът, че таванът е мокър, не означава ли това, което предполагам?

Стен не му отговори, макар че влагата наистина подсказваше, че проходът, по който сега се промъкваха, наскоро е бил залят от вода. Ако навън започнеше да вали (а нямаше как да го разберат навреме), водното ниво щеше да се вдигне. На Стен не му се мислеше за усложненията при давене в пещера.

И изведнъж се заклещи.

Заклещен? Невъзможно! Нали оная каца Алекс бе минал!

Стен зарита, за да се измъкне. Нищо. Усети, че гърдите му се издуват и мускулите му започват да пулсират.

Започна мантрата за болка. Паниката затихна. Стен издиша и се проплъзна под препятствието.

А после таванът се извиси далече над обхвата на лампите. Кристалът отрази светлината с милион цветове, щом се надигнаха и тръгнаха напред, под ботушите им заскърца мек пясък като на морски бряг.

Около тях безумно се заиздигаха солни и скални образувания — тук гигантска гъба, там готическа катедрала, още по-натам — многоцветна змия.

Никой не намери думи, докато вървяха през чудовищната кухина и лампите им озаряваха виждани за пръв и единствен път от човек съкровища. Продължиха напред и скоро съкровищата потънаха в мрак зад гърбовете им.

Зашеметяващата сетивата пещера изведнъж свърши с вертикална стена, ревящ водопад и дълбоко езеро. Никакви странични проходи. Просто свърши.

Стен заоглежда озадачен картата си. Според проекцията трябваше да има изход някъде по-ниско. И не трябваше да има никаква река и водопад.

После разбра какво се е случило и изруга. Преди безброй години подземната река беше прояла камъка и се беше вляла на по-долното равнище. На пещерняшки жаргон това се наричаше „сифон“. Естествено проучването от геокораба не можеше да покаже нещо толкова несъществено като вода.

Така че пещерата, през която трябваше да минат, наистина продължаваше. И ако имаха хриле, това нямаше да представлява никаква трудност… Мислите на Стен бяха прекъснати от Док, който смъкна малката си раница, гмурна се в езерото и се скри.

— Предлагам да си гледаме часовниците — каза Алекс. — Щото алтарианците не знаят, че ние хората трябва и да дишаме от време на време.

По часовника на Стен минаха четири минути преди Док да изплува отново и да се измъкне разтреперан от ледената вода. Въпреки протестите му Алекс го натика под ризата си, за да го стопли.

— Слиза надолу три метра, след това върви хоризонтално около четири. Има една теснина, но мисля, че е преодолима. После вие, длъгнестите същества, ще трябва да извъртите телата си на деветдесет градуса в една малка камера с изход към въздуха точно отгоре.

Стен и Алекс се спогледаха. После Стен махна с ръка на Алекс да тръгва.

— Не, момко. Ти си пръв. Аз поемам тила.

Стен смъкна раницата и колана, вдиша дълбоко десетина пъти, и скочи.

Мрак. Кална вода. Смътно сияние. Надолу. Надолу. Студено. Усети приближаването на скалата, удари се в дъното, превъртя и се зарита напред. Подът се надигна, притисна се в корема му, после пръстите му докоснаха скала. Опипа отстрани и намери малката кухина. Сгъна се на две и педя по педя започна да се промъква към камерата. Кожата по лактите му се раздра, докато се изтласкваше в малката скална утроба, после се изрита нагоре от дъното, с ръка над главата и през цепнатината, и нагоре през тъмните води, тъпанчетата му пулсираха, сърцето му туптеше с все сила, а пред очите му почнаха да святкат искри. Накрая изплува, вдиша дълбоко и заплува към брега, осветен от лампата на каската му.

Чу до себе си плясък и Док се покатери на сухата скала. Козината му беше сплъстена и мокра.

А долу в прохода Алекс се оказа сериозно заклещен. Тялото му просто отказваше да се превие достатъчно.

Алекс се зачуди защо все не може да си спомни подобни моменти, когато някой кресльо в „Богомолка“ го посъветва да свали няколко кила.

Засега не се притесняваше. Огромните му дробове имаха предостатъчно въздух. „Може пък, момко, да взема да се върна и да помисля кво да правя по-нататък. Може пък младият Стен да се оправи и без мене.“

Но след това установи, че не може да се върне. Затова зарита и се опита отново да се превие, с още по-малък успех.

И разбра, че започва да се дави.

„По дяволите — помисли той с яд. — Щом планината не ще да дойде при Мохамед, тогава Мохамед ще…“ и сгъна крака, притисна колене в скалата, стисна ръба и натисна…

Не беше вярно, въпреки разказваните след това в „Богомолка“ истории, че земята затрепери. Но това, което се случи, беше, че половин квадратен метър от скалата се откърти и рухна.

След което Алекс вече се превърташе и като гигантска жаба плуваше нагоре, към въздуха и светлината.

Изскочи на повърхността като кит, след което запляска към брега. Стен, нагазил унило във водата точно над дупката, явно тъкмо се готвеше за неразумно и невъзможно спасително гмуркане. Алекс го изгледа многозначително.

— Стори ми се, че видях една позната риба — беше единственото обяснение на Алекс за забавянето му.

Оттук нататък беше лесно. Радарът им посочи точно мястото, където една от укрепените кухи колони се спускаше през тавана на пещерата. Малък пластичен заряд отвори в стената на колоната достатъчно широка цепнатина, колкото да се промушат.

Оставаше само една дреболия; трите изтощени, опърпани и премръзнали същества да се изкатерят догоре по високия седемстотин метра гладък като стъкло влажен бетон.

Глава 69

Не беше съвсем отвличаща атака. Но пък и не беше задължително да е точно това. Бойните планове, в това число отвличащите маневри, никога не се развиват точно така, както са замислени. Секция „Богомолка“ и седемдесетината наемници, които не бяха незабавно хоспитализирани, бяха замислили да се съберат пред една от второстепенните порти на храма, да избият със снайперски огън всички сподвижници, достатъчно тъпи, за да се покажат над бойниците, да изстрелят всички налични муниции в портата и изобщо да вдигнат голяма врява, докато Стен и Алекс намерят Матиас.

Въпреки че мястото й може би беше в капсула за интензивно лечение, Филипс настоя да участва. Беше много щастлива да е зареждач на Айда.

— Разбира се, не казвам, че на света няма място за наемници — обясни Айда. — Просто ми се струва много тъп начин да изкараш някой кредит.

— Някои от нас — отвърна Филипс, докато тикаше поредните снаряди в затвора — нямат друг избор.

— По дяволите! — изсумтя Айда. — Винаги има избор.

— Даже за наемник? — недоверчиво попита Филипс.

— Ами да. От един добър убиец може да стане страхотен банкер. Или дипломат. Или в услугите — гарантирам ти, там ще забогатееш за нула време.

Докато Филипс се опитваше да реши дали Айда се шегува, поредният снаряд удари една от пантите и доказа, че предприемачът, строил Храма, не е бил по-честен от повечето строители на обществени сгради.

Цялата порта се превъртя във въздуха и осигури свободен вход към вътрешния двор. Изведнъж отвличащата атака се превърна в съвсем реална, наемниците нададоха вой — протяжен и смразяващ костите вой на вълча глутница — и се понесоха напред.

Измършавели, окървавени мъже и жени, със смърт в очите и мъст в сърцата.

Айда се тръшна на седалката и запали двигателя. Филипс зареди и малкият транспортьор тръгна напред.

Зад тях тръгна Бет с двата си тигъра.

Глава 70

— Накъде ще изгърми? — прошепна Стен, докато оглеждаше малкия заряд, прикрепен на кухата колона.

Тримата бяха на пет метра под заряда, който, след като се задействаше, трябваше да им осигури вход към Храма. Бяха се залепили за стената, увиснали на тройно усилени катерачески нишки.

— Ех, момко, въпроси като този правят живота интересен — изсумтя Алекс, и натисна бутона на детонатора.

Шапката на колоната се повдигна, както и решетките над нея и над тях — подовите плочи точно в центъра на храма.

Плочите изхвърчаха във въздуха и помляха двама пазачи, един сподвижник и една статуя на покойния Теодомир.

Алекс, Стен и Док изкатериха последните няколко метра и тръгнаха да търсят Матиас.

Глава 71

Айда се беше подала навън, напълно незащитена от бронята на транспортьора. Сподвижникът презареди. Тя тъкмо се пресягаше за едно знаме, което й се стори от чисто злато, когато четирите куршума се забиха в гърдите й и тя се свлече на земята като чувал с пясък. Останалият без водач транспортьор запъна и спря. На лицето на Айда беше замръзнал израз на изненада, на гняв и на огромно разочарование.

Бет скочи и я притисна до гърдите си, докато Хъгин и Мънин довършваха сподвижника, стрелял в нея. После я пусна на земята, вдигна уилигъна и започна да стреля — всичко наоколо се затресе и закънтя, и куршумите се посипаха по тичащия към нея взвод сподвижници.

Глава 72

Съветниците на Матиас умряха веднага щом Стен и Алекс нахлуха през двукрилата врата на конферентната зала — бяха твърде заети да гледат вихрещата се в двора касапница, за да чуят предсмъртните хрипове на стражите пред залата. Поради която малка грешка станаха много мъртви.

Матиас стана. Не изглеждаше много изненадан от кръвопролитието. В същия миг Док се смъкна от раницата на Алекс и зареди хиподермичната ампула. Алекс държеше Матиас в мерника на уилигъна си. Пророкът бавно закрачи към тях.

— Очаквах те — каза Матиас. — Моят най-добър приятел и моят най-опасен враг.

После съблече червената си куртка, разкърши рамене и сви юмруци.

Стен чакаше.

— А сега ще решим Истината на Таламеин — тихо каза Матиас и пристъпи към него.

Стен помисли за разумните увещания и молби за приятелство, които беше предлагал, за да избегне цялото това излишно противопоставяне. Без полза. Смъкна раницата си и тръгна напред.

Матиас посегна към колана си и измъкна малък пистолет. Стен скочи, изрита с десния крак и пистолетът изхвърча от ръката на Матиас.

После отстъпи една крачка и каза:

— Не трябва да умреш.

— Разбира се — съгласи се Матиас. — И няма да умра. Не и сега, не и тук. Това е Изпитанието на Пламъка. — И нападна.

Стен се приведе, перна го в бедрото с ръба на дланта си, превъртя се, докато Пророкът падаше — но Матиас внезапно замахна с дясната си ръка към главата му.

Стен се дръпна и убийственият удар на Матиас изсвистя покрай ухото му.

Стен блокира и го удари в слепоочието. Пророкът се превъртя два пъти назад, изправи се и се усмихна.

— Ти наистина си достоен противник. — И отново се хвърли напред. Стен блокира страничния замах, но основният удар на Матиас се стовари върху черепа му.

Светът се замъгли и раздвои. Стен успя да удари Матиас в корема, после се хвърли по корем на пода, претърколи се и се изправи да посрещне атаката.

Замъгляващи гледката движения. Стен удари Матиас с коляно в диафрагмата и той залитна назад.

Стен го удари по ухото и му спука тъпанчето. Удар с двете ръце щеше да го убие, но единичният удар щеше само да завърти ума му като пумпал. Матиас се олюля и залитна назад.

А Стен пристъпи напред… удар… юмрукът му се заби под гръдния кош на Пророка. Матиас се преви.

И все пак успя да замахне към лицето на Стен. Стен отблъсна удара, после изкрещя, скочи във въздуха и изрита Пророка в гърдите.

Матиас с трясък се срина на пода.

Док дотича и бързо опипа пулса му.

— Задоволително — промърмори той, натисна спринцовката и дрогата се вля във вените на Матиас. — Може и да си му счупил няколко кости, но не го уби.

Стен не го слушаше. Беше се отпуснал в полулотос и се съвземаше.

Глава 73

Мълниите на Бет из двора; тялото на Айда; Филипс, педантично сваляща със снайперски изстрели всеки появил се пред очите й сподвижник; Одо, явно опитващ се да намери сподвижник, който може да бъде изхвърлен целият през крепостната стена; тигрите, снишени до невъзможност, пълзящи под огнената стена на трасиращите куршуми. Край на трасиращите. Начало на писъците.

И тогава тя чу глас кънтящ глас, който изведнъж превърна шума на битката в тихо шумолене и всички — и сподвижници, и наемници и дори хората от „Богомолка“ се обърнаха към високата стена на храма и към терасата.

На терасата стоеше Матиас, на гърдите му бе окачен мощен микрофон.

— Говори ви Таламеин!

Боят моментално спря. Сподвижниците се заспоглеждаха — очакваха още изстрели. Но наемниците бяха също толкова смаяни и зяпаха облечената в яркочервено фигура.

Сподвижниците паднаха ничком и речта продължи. Скован, метален, но властен глас.

— Избрал съм временно да обитавам тази обвивка от плът, за да говоря на вас, народа на Вярата и на Пламъка.

— И избрах да ви се явя в тази проядена от грях плът, за да опазя народа си да не пропадне в ямата на ереста.

— Аз, Таламеин, взех Пламъка, за да дам на ония, що обичам, свободата. И макар отдавна да се пренесох във вечен покой, ти още си ми възлюбен, народе на Санктус, както и народите на звездния куп Лупус.

— Ала сега ви виждам като паяк на тънка нишка, увиснал над ужасната пропаст на разрухата. Моята вяра бе вяра на кръстоносец… кръстоносец, който търсеше мир и също така свобода.

— И тогава, след като получехме своята свобода, всеки от нас, щеше да се грижи за своето, било то селяк или търговец, и всеки щеше да се грижи за Вярата на Таламеин, дълбоко във всеки от нас.

— Защото моята вяра е вяра на личността, а не вяра на държавите.

— Мислех, когато избрах да се възнеса в Пламъка, че ще мога да почивам в покой, защото съм ви дал лична свобода, богатство, мир и сигурност. И така, почивах в мир половин еон — продължаваше Матиас.

Речта не беше лоша, забеляза Бет, докато гледаше замръзналите по местата си сподвижници. Док сигурно много се гордееше със съчинението си.

— Но тогава, в своя покой, аз долових тътен, смут. И принудих се да изляза от топлината на Пламъка, за да огледам своя народ.

— За свой срам, заварих разруха, надвиснала над моя народ. И видях един млад мъж, който се опитваше да говори от мое име.

— Не беше зъл човек вашият пророк Матиас. Той наистина смаза ереста на яните. Но прекали в усърдието си.

— Но сега аз, Таламеин, провъзгласям грешката в избрания от него път.

— Аз, Таламеин, заповядвам на моя народ да остави оръжието и да се върне и да потърси щастие в домовете си. Защото само в мир и в сигурност ще избуи истинската вяра на Таламеин.

— Само в свобода и сигурност ще разцъфти Пламъкът на Таламеин във Вселената.

— И сега аз казвам: анатема на мъжа или жената, що вдигнат оръжие в мое име.

— Анатема на мъжа или жената, що се опита да обърна във Вярата който и да е неверник, освен с убеждение и пример.

— Анатема на всяко същество, което използва словата на Таламеин, за да затваря, да плени или да лиши всяко друго същество от онези права, които всички ние в сърцата си разбираме, че ни се полагат.

Сподвижниците бяха паднали на колене, с опрени в паважа чела.

— А сега ви оставям, за да се върна в Светостта на Пламъка. И ви заклинам да изпълните повеленията ми.

— Сторите ли го, когато тленната ви обвивка изгние, ще ви посрещна с добре дошли в Братството на Пламъка.

— И също така ви предупреждавам да не презирате този човек Матиас, от когото говоря. Макар и съгрешил, той търсеше истината. В негова памет искам от вас да вдигнете паметници.

— А сега се връщам в Пламъка.

— След като използвах тази обвивка и я осветих с присъствието си, ще взема със себе си и нейния обитател в Светостта на Пламъка.

— И ние двамата, Таламеин и смъртният Матиас, заявяваме, че тази телесна обвивка повече не може да служи на дълга и целите на плътта.

— Защото това ще е оскверняване.

— Благославям ви — и живейте в мир.

Микрофонът се изключи и Матиас, с втренчен към хоризонта поглед, направи четири крачки напред. Тялото му полетя към каменните плочи на двора на сто метра надолу.

Глава 74

Дворът се опразваше — бяха останали труповете, стъписаните наемници и оръжията, оставени от сподвижниците, които вече бяха тръгнали към града.

Бет се беше отпуснала до Хъгин и внимателно измъкваше парче шрапнел от лапата на Мънин. Филипс клекна до нея.

— Секция „Богомолка“, нали?

Бет я погледна неразбиращо.

— Моля?

— Разсъждавам логично — каза Филипс. — Когато един наемнически офицер се върне, за да спаси и мен, и бойците ми напук на всякакъв шанс, и води — ще ме прощавате — най-странните същества, на които съм имала удоволствието да се натъквам, и след това спечели войната, като накара тирана да се самоотрече публично, във всичко това чувам ехото на някои неща.

— Например?

— Например приказки, които съм слушала преди… хмм… да се разделя с Имперската гвардия. Все пак, не сте ли секция „Богомолка“ и не беше ли всичко това Имперска акция?

— Ега ти скапания корсаж — изграчи Айда зад тях. — Я престанете да ми се правите на умни и ми доведете доктор! Имам четири дупки в гърдите, а имам и инвестиции, за които трябва да се погрижа.

Глава 75

— Трябва да разберете колебанието ни — изхриптя мъжът със сивата брада и се олюля на тънките си крака. — При цялото ми уважение, полковник… нали така трябваше да се обръщаме към вас?… все пак трябва да си давате сметка за смута, който ни донесоха последните няколко години, особено на онези от нас, които са отхвърлили светските неща, за да изучават Таламеин в мир.

— Разбирам — съгласи се Стен.

Стоеше пред двадесетимата много грижливо избрани теолози на Таламеин — хора, избрани заради възрастта си, опита си, честността си и преди всичко мудността си. Намираха се в бившата тронна зала на Храма. Изглеждаше съвсем както преди, само дето беше разкаран двуръчният меч над видеокартата. Светеха само двата вечни пламъка.

В стаята имаше още две същества.

— Тези въпроси — продължи старейшината — трябва да се обсъдят. Да се обсъдят. Разбира се, никой от нас не оспорва истинността на появата на самия Таламеин…

Старейте измърмориха дежурното „Да бъде“.

— Това, което ни затруднява, е тъкмо необходимостта да се обсъдят тези прояви. Необходимостта да ги оценим, както в тяхната истинност, така и съобразно с Истината на Пламъка. Защото тези въпроси може да отнемат доста време за обсъждане, а междувременно какво ще стане със светските дела?

— Ние, събраните тук, сме стареите — продължи сивобрадият. — Мъже на мълчанието и мисълта. Но вие трябва да разберете, че извън този храм и тези стени има същества и светове, за които е нужно да помислим. За управлението им. А — мисля, че говоря от името на своите колеги — ние не се чувстваме способни да се справим с тази задача. Приемам следователно, че може би вие… — Гласът на сивобрадия деликатно заглъхна.

— Не — отсече Стен. — Аз съм само един прост войник. Аз ще продължа по своя път, ще си търся съдбата.

— Но вие сте прав — продължи той, като сам се учуди откъде успя да намери в себе си тази гладкост и реши, че е изкарал твърде дълго сред духовни лица, лицемери и благородници — в това, че народът на Таламеин ще се нуждае от закрила и помощ.

— Това ще бъде моят дар за вас. — И той се обърна към другите две същества в залата.

— Първата личност ще осигури честно управление и ще пази народа ви от заплаха от нашествие.

Филипс се усмихна.

— А това друго същество ще се оправя с потребностите на търговията, размяната и, най-важното, ще се споразумява с онези същества, които могат да поискат от вас продоволствие и възможност за преминаване.

Одо изпръхтя.

Стен вдигна медальона, който му беше дал Теодомир преди няколко месеца, когато го направи Воин на Таламеин.

— Аз съм войник, както казах. Но вероятно, когато ме направиха Носач на Пламъка, съм получил дара да надниквам малко в бъдещето. И ще ви кажа какво виждам.

— Виждам две неща: чужденци, които ще дойдат в купа Лупус. Пътници. Хора, които ще търсят някакво странно вещество, отвъд тези светове. Виждам, че вашият дълг е да им давате подслон и да им покажете със своя пример мира, който Таламеин може да донесе… И виждам още едно нещо: Матиас, вярно, избра пътя на леда, на студа и на плътта. Но някак чувствам, че в последните си мигове той постигна онова, с което са били дарявани малцина. Със своите слова от балкона той наистина се превърна в онова, към което се стремеше — превъплъщение на Таламеин.

Стен сведе глава, изчака пет секунди, обърна се и закрачи към изхода. Имаше адска нужда от шегите на Алекс, от Бет, по по-интересни причини, и от поне пет чаши чист спирт.

Тоя бизнес със спасението беше много изморителен и от него човек ожадняваше.

Глава 76

— Не, Махони — измърка Вечният император, — не желая да чета целия фиш. Искам да помисля над това, което току-що ми каза.

— Да, сър — отговори Махони с грижливо неутрален глас.

— Бъдете така добър да стоите мирно, докато преглеждам това, полковник.

— Слушам, сър.

— Вашият екип от „Богомолка“ и този млад лейтенант…

— Стен, сър.

— Стен. Да. Значи той успя, с шепа наемници, да събори цяла религиозна диктатура, да убеди нейните фанатици да ходят да си сеят и жънат каквото там си сеят и жънат, и да уреди нещата така, че да се отнасят добре с моите миньори?

— Да, сър.

— Прав ли съм, дотук?

— Прав сте, сър.

— Възхитително — продължи Императорът. — Повишете го в капитан. Дайте му един-два медала. Това е заповед.

— Слушам, сър.

— Сега, остава да обмислим само неговото решение на цялата тази бъркотия. Връчил е военните и политическите дела на целия този вонящ звезден куп в ръцете на наемник. Прав ли съм?

— Тъй вярно, сър.

— Жена, доколкото разбрах, която е дезертирала от Имперската гвардия, застрашена от военен съд, след като е откраднала продоволствения склад на цял дивизион и го е разпродала на черния пазар. Някоя си сержант Филипс. Продължавам ли да съм прав?

— Тъй вярно, ваше величество.

— Разбира се, че съм прав. А дипломатическата, интрасистемната, галактическата и меркантилната страна на операцията е връчена на един нехуманоид?

— Тъй вярно, сър.

— Нехуманоид, който прилича на неандерталец — не ме гледай тъпо, Махони, а иди в Имперския природонаучен музей да видиш как изглежда — и произлиза от раса на космически плячкаджии. Някой си Одо?

— Тъй вярно, сър.

— Искам този Стен на шиш — тихо каза Императорът. — Искам да бъде разжалван от капитан… повиших го в капитан, нали?

— Повишихте го, сър.

— И освен това ти заповядах да ни налееш пиене, нали?

— Виноват, сър. — Махони отиде при бюфета.

— Не тази бутилка, Махони. Съседната. Отвори и две бири. Чувствам, че ще се натряскам здраво, докато измисля дали мога законно да изтезавам един от своите офицери.

Всичко това започна да забавлява Махони, но той се постара да прикрие усмивката си, докато пълнеше чашите и отваряше еднолитровите бирени кутии.

— Стен. Стен… Защо ми е познато това име?

— Той уби барон Торесен, сър. Въпреки заповедите ви. Помните, аферата Вулкан.

— И не съм го пратил в наказателен батальон?

— Не, сър. Повишихте го в лейтенант.

Вечният император гаврътна уискито, потръпна, отпи от бирата, пусна фиша в слота на монитора си и каза замислено.

— Интересни идеи има този Стен. Сваля тирана, след което свиква съвет от църковни старейшини да проучат въпроса. Те сигурно ще съставят доклада си ex cathedra след… колко, Махони? Хиляда години?

— Повече, сър. — Махони издиша, за да се съвземе след парещия алкохол. — Каза, че бил избрал най-разсъдливите теолози, които успял да намери. По-скоро около две хиляди.

Императорът изключи монитора, стана, взе шишето и наля пак. Гаврътна своята чаша и заразсъждава на глас:

— Секция „Богомолка“. Защо продължавам да ви държа, след като упорито правите точно това, което искам, точно по начина, по който не го искам?

Махони предпочете да си пие от бирата и да мълчи.

— Поправка към последната ми заповед, Махони — каза Императорът и се усмихна с умерено зла усмивка. — Не давай този Стен на трибунала. Командировай го от „Богомолка“ и от „Меркурий“. Дай му някаква приемлива биография в Гвардията.

— Хммм — успя да възрази Махони.

— Капитан Стен вече е командир на личната ми охрана. Гурките.

Чашата на Махони изхвърча през стаята, а кутията с бира се преобърна и забълбука незабелязана по килима.

— По дяволите, ваше величество, как да си върша работата, след като непрекъснато отмъквате най-добрите ми хора?

— Уместен въпрос, полковник. — Вечният император взе от бюрото си тънък фиш-ордер и Махони разбра колко тънко са го прецакали.

— Ето ти заповедите. Честито, генерал Махони, и още веднъж честито за вашето освобождаване и преназначаване от Имперския щаб за командващ Първи гвардейски щурмови дивизион.

Махони хвърли фиша на пода — съвсем неефективен жест, тъй като тънкото пластмасово фишче настоя да се зарее като перце из въздуха.

— Не можете да ми направите това! Седемдесет и пет години градя проклетия „Меркурий“ и сега…

— А аз съм проклетият шибан Вечен император — изръмжа Императорът. — Мога да правя каквото си искам, генерале. Значи честитя ви новия ви пост… и трябва ли да ви нашаря задника с камшик, за да ви накарам да пиете с мен?

Махони го изгледа, после се изкикоти.

— Не, сър. Благодаря, сър. След като нямам избор, ваше Императорско величество, приемам.

Освен това Махони съвсем не беше сигурен, че ще може да надвие Императора. Да не говорим какво следваше, ако го надвие.

Императорът наля пак и изсумтя:

— Ти ми служи добре, Ян. Знам, че ще продължиш да го правиш и на новия си пост. И по дяволите, недей да ми пречиш, когато поне веднъж съм решил да бъда добър.

— Но не забравяй този Стен. — Вечният император обърна чашата си и пак посегна за шишето. — Представа нямам докъде наистина може да стигне това момче. Но ще ти кажа нещо. Или ще увисне на бесилото, или ще стане адмирал.

Двамата мъже се спогледаха.

— Наздраве — каза Вечният император.