Вълчи светове

Глава 16

Янската цитадела беше вкопчена в плоския връх на покритата със сняг и лед планина. Трите планински склона се спускаха отвесно. Само по четвъртия се виждаше вкопан от машини път, който се виеше до билото като змия. Път, осеян с живи и електронни постове на всеки двайсетина метра.

Цитаделата представляваше нещо повече от теологически център на войнската вяра/каста — тя също така беше терен за обучението на всички янски кадети.

Беше разположена на една не особено гостоприемна планета, близо до края на северния й континент. И със самата си външност обещаваше монашеска всеотдайност, аскетизъм и смърт — всъщност най-краткото обобщение на яничарската вяра.

Стен и наемниците му бяха успели да проникнат лесно дотук — с помощта на таланта му и на наземните лихтери на бхорите.

Бяха залегнали в подножието на една от стените, най-стръмната, която Стен можа да избере от видеоснимките, направени от въздуха. Най-стръмната и по тази причина — вероятно най-малко охраняваната, особено сега.

Високо над тях, на платото, се беше проснала самата Цитадела. Наподобяваше черен цефалопод, с изгърбения си център и изпънатите като пипала от него четири тръби на казармите, в които се помещаваха килиите на янските кадети.

В казармите се мяркаха светлини, червени върху снежната пелена. И в ума си Стен виждаше върха на „гърбицата“ — масивната постройка, включваща самия храм, гимназион, арена и административни офиси, виждаше как климатичните му мембрани вибрират, за да регулират вътрешния климат. Бяха жълтеникавочервени от светлините вътре и леко се движеха — досущ все едно диша живо същество.

Потисна мисълта, че цялата Цитадела е един жив, мислещ организъм — организъм, който един от наемниците още в първия миг кръсти „Октопода“.

Снегът зад Стен изскърца и до него допълзя Алекс. Ново проскърцване и след него допълзя неотлъчният Кършайн.

Стен потупа Алекс по рамото и му подаде очилата за нощно виждане, после се обърна да огледа наемниците по скалистия склон.

Двестата мъже и жени бяха облекли бели термални комбинезони и бяха залегнали в преспите. Опитното око на Стен можеше да различи по някое движение тук-там, но само защото знаеше къде да гледа. Камуфлирани в бяло бяха не само бойците, но и оръжията, и лицата им.

Поради което Стен леко се стресна, щом Алекс свали нощните очила и го погледна с големите си снежнобели очи. Трудно му беше да свикне с белите камуфлажни контактни лещи.

Стен се усмихна на явната шега да не се стреля, докато не виждаш… Алекс вдигна въпросително вежда над чисто бялата си очна ябълка. Стен отново стана сериозен. Не мислеше, че Алекс ще приеме шегата при сегашните обстоятелства.

Които бяха: Цитаделата. Смъртно опасен октопод, в профил. На върха на стръмна планина. С черни петна по меката шиста, където дори снегът не можеше да залепне. Покрита със сняг и лед. Стен не го притесняваше катеренето. С това щяха да се оправят. Но ги чакаха ледените откоси, дълги по десетина метра и гладки като стъкло.

Стен потръпна.

Алекс погледна още веднъж високата един километър стена и прошепна:

— Тия висини не ми харесват. Момците отскачат като паднат. А Килгърите стават на кюфтета.

Стен се ухили, а Алекс прошепна по ларингофона си на Восберх и Филипс да се приближат.

Двамата запълзяха опитно през снега и се озоваха от двете им страни. Стен даде последните си указания. Беше доволен, че никой от двамата дори не повдигна вежди, като видяха невъзможната за катерене стръмнина. Филипс понечи да отвори уста за премиални, но Стен й изшътка.

— Искам да ги ударите, където най боли — напомни той. — Катедралата. Запалете я, Филипс. Твоята група отговаря за катедралата. Восберх — ти отговаряш за казармите. Сега би трябвало да са празни. Издухайте ги в ада, за отвличане. Ако видите офицер или преподавател — убивате го.

Замълча многозначително.

— Но ако можете, не убивайте кадети.

Восберх изръмжа нещо за бебенцата хлебарки, които щели да пораснат и…

— Те са деца — напомни Стен. — И когато войната свърши, предпочитам да се срещна с някой продажен дипломат, отколкото с разгневени родители или братя и сестри, които мислят само за мъст.

Восберх и Филипс — истински професионалисти — помнеха войните, които бяха спечелили, и превратите, в които бяха губили, затова приеха съображенията му.

Кадетите — освен ако не им се изпречеха на пътя — не бяха военна цел.

Някой потупа Стен по ботата. Той погледна назад и видя Кършайн. Беше донесъл алпинисткото му снаряжение. Стен въздъхна. И прие.

— Добре, можеш да дойдеш с мен.

Глава 17

Храмът беше осветен с мъждиви факли. Тъмни сенки и лъскаво злато. Хиляда млади янски гласове се извисяваха в ленивото монотонно бойно заклинание, старо цели поколения. Процесията на хилядата кадети се движеше с бавни, отмерени крачки през храма. Кадетите бяха облечени в абаносовочерни униформи с бели ширити.

В челото на процесията се намираше цветната стража, понесла две златни статуи. Едната беше на Таламеин. Другата беше на Ингилд, мъжа, когото янците наричаха „Истинския пророк“. Матиас и неговият баща, Теодомир, го наричаха с много други имена. „Истински“ и „пророк“ не бяха между тях.

Процесията беше в чест на янската Самера: Времето за убийство. В историята на Звезден куп Лупус това било отмъстителен рейд на малка група янци. Ударили една от малките луни около Санктус, която предпазвала планетата-столица от потенциално големи вълнения, и изклали всички. След това не могли да се измъкнат и зачакали неизбежното наказание от Санктус. Когато то дошло, не оцелял нито един янец. Кървава историческа отметка, с която янците страшно се гордееха.

Процесията мина през храма, покрай огромните статуи на янски воини и флаговете на много планети, които янците бяха обърнали в „правата вяра“ или унищожили. Храмът беше светая светих на янците.

Кадетите излязоха от храма и след като премина и последната редица, грамадните метални врати се хлъзнаха в жлебовете и се затвориха. След това кадетите тръгнаха в бавен марш по един коридор, толкова огромен, че през лятото влагата предизвикваше кондензиран „дъжд“ в не по-малко огромната трапезария.

В трапезарията цветната стража продължи с маршова стъпка по главния проход към огромната сцена и подиума, където чакаха почетният гост в черна униформа и военният факултет на училището.

Редиците започнаха да се пръскат и затъкаха черно-бели нишки по дългите проходи между масите, подредени за хилядата млади мъже, които скоро щяха да се включат в корпуса на яничарите.

След като цветната стража пристъпи пред сцената, генерал Кърия — почетният гост — и стотината членове на факултета станаха. От стената зад тях се чу пронизително шумолене и двадесетметровото знаме се спусна. Беше черно, със златен факел.

Генерал Кърия вдигна ръка и викна:

— Да бъде!

Цветната стража се поклони, обърна се кръгом и започна бавния си марш обратно към храма. Където щяха да поставят статуите на местата им и после тихо да се влеят в празненството.

Генерал Суитан Кърия презираше самоизтъкването. Освен сребърните пагони и тънката сребърна нишка на левия му ръкав, никакви други знаци не показваха, че той е предводителят на яничарите. В молитвите си той често си припомняше редовете от една от сутрите на Таламеин: „О, човече, от сан и битие ти гордост не търси, а цялата я събери в Славата, която е Таламеин, че само там е праведната гордост, а не в жалката суета.“

Кърия преди всичко представляваше нагледно доказателство, че дори в условията на сурова теократична диктатура е възможно един простак да се изкатери до върха. Стига само да има определени качества. В случая с Кърия тези качества включваха абсолютна преданост на Вярата на Таламеин, добра физика, липса на загриженост за собствената безопасност и тотална безскрупулност.

За пръв път Кърия се беше отличил като подофицер, когато един янски кораб бе спрял някакъв малък космически съд. Вероятно изгубил се търговски кораб, по-вероятно — контрабандитски.

Командирът на Кърия сигурно щеше да се задоволи само с избиването на целия му екипаж за назидание. Но докато издаде заповедите, абордажното отделение на Кърия изкла екипажа до крак и после, за да се предпазят от обвинения в мародерство, гръмнаха кораба.

Чак толкова фанатизъм не можеше да не донесе на жадния за кариера Кърия заслужена награда — моментално преместване на един външен патрул, много близо до „границите“ на Ингилдовия участък от купа, преместване, направено вероятно с надеждата, че Кърия скоро ще се превърне в легенда в чуждата територия. Най-добре — в посмъртна легенда.

Но късметът, изглежда, избира шантавите и въпреки голямото усърдие на янските врагове Кърия оцеляваше, макар да обитаваше тяло, приличащо на произведение на някоя недоучена шивачка, упражнявала се по него поне няколко месеца.

В своето издигане Кърия успя да сплоти група млади янски офицери, всички точно толкова фанатични и амбициозни, като него самия.

По едно време Кърия стигна до Първи адютант на покойния генерал на янците, който една вечер му призна, че се борел с известно… влечение… към един от ординарците си. Докато свърши признанието, нещастникът издъхна — парадният кортик на Кърия се заби в гърдите му.

Кърия посрещна военния трибунал невъзмутимо. Съдещите го офицери се оказаха в капан. Или трябваше да го екзекутират, което щеше да го превърне в мъченик за следовниците му, или да го благословят и…

… А липсваше и подходяща фигура, която да поеме поста предводител на яничарите.

Отговорът беше неизбежен.

Когато Кърия се върна в залата на трибунала, завари парадния си кортик не само насочен с дръжката към него (с върха напред щеше да означава, че е осъден), но освен това щръкнал между плешките на един янски генерал.

Сега монотонно пееше гласът на янския жрец. Беше към края на традиционното четене от Книгата на смъртта, списъка на жертвите на Самера. Кадетите се бяха изпънали „мирно“. Освен жреческия глас, в залата цареше гробна тишина. Най-сетне жрецът завърши и затвори древната, подшита с черна кожа книга.

Генерал Кърия пристъпи напред със златен бокал в ръка и го вдигна високо. Като един, хилядата кадети вдигнаха високо също такива бокали.

— За урока на Самера — изрева генералът.

— За Убийството — отзоваха се кадетите.

Течността в бокалите лумна в пламъци като безброй малки факли. И Кърия и кадетите едновременно изляха горящия алкохол в гърлата си.

Стен погледна извисяващата се над него ледена стръмнина. Изкачването беше почти невъзможно и поради това — подстъп, където янците щяха да са най-уязвими.

Той погледна Алекс и сви рамене, сякаш да му каже „По-лесно няма да стане“.

Алекс вдигна едната си ръка. Стен стъпи на дланта му и мъжът от тежката планета го вдигна нагоре. Стен зашари по стената, намери пукнатина в леда, удари с юмрук по нея, клинът се заби дълбоко в леда и катеренето започна.

Най-важното нещо, напомни си Стен, е ритъмът. Бавно или по-бързо, катеренето трябва да е постоянно, ритмично движение нагоре и нагоре. След толкова столетия науката не беше направила много подобрения в изкуството на катеренето. Особено по лед. Очите на Стен шареха да намерят следващата издатина. Ако спреше на стената, без път надолу, на заранта, когато янските патрули го намереха, щеше да е само един отчаян труп.

След това стигна първия гаден участък — зейнало пространство гладък като стъкло лед. Озърна се бързо, търсейки, места за хващане, и извади шпайкомета.

Нацели цевта в леда и дръпна спусъка. Сгъстеният въздух изсъска и оръжието изстреля шпайка с халката дълбоко в ледената канара. Стен бързо щракна скобата, промуши през нея невероятно лекото катераческо въже и го размота надолу към Алекс.

По-лесно щеше да се действа с катераческа корда, но пък тя не беше подходяща като главно въже, което щяха да използват двеста и трима души. Алекс прикачи скобите си на въжето и се закатери нагоре.

Стен закрепи следващия шпайк, после още един, изкачвайки се на зигзаг по стръмнината. Започна да се уморява, но продължи да се катери, благодарен за калориите, които беше издъвкал преди кацането.

Намери една дълга тясна пукнатина в леда, напъха се в нея и продължи нагоре. Възползва се от краткия отдих, за да вдиша с пълни гърди и да успокои разтрепераните си мускули. Все пак не си позволи да се разсее и се стараеше тежестта му да е добре балансирана. Усещаше зад себе си Алекс и Кършайн.

И тогава се случи. Точно когато се пресягаше да забие следващия клин… изпъна се… изпъна… единият му крак се плъзна по леда и Стен зашари с ръце да се хване, и започна да пада… да пада… да пада. Опита се да се отпусне и зачака сблъсъка, но въжето го спря рязко до най-близкия клин.

Последва тласък, после клинът се измъкна, Стен отново започна да пада и… и… пукот. Следващият клин удържа и Стен се залепи в леденото лице на стръмнината.

Целият беше изтръпнал. Съвзе се, пренебрегвайки болката в натъртените си мускули, и набързо направи оглед на частите на тялото си. Нищо счупено. Видя извърнатото към него разтревожено лице на Алекс. На което моментално се изписа усмивка, щом Стен се ухили уморено и вдигна палец.

Стен се превъртя около въжето и погледна надвисналата над него тъмна и студена скална маса. Вдиша дълбоко два пъти и отново започна катеренето.

Накрая стигна ръба на канарата.

Главното тяло на Октопода се виждаше пред него като огромна гърбица, черна и сияеща на фона на снега. Цитаделата беше само една постройка, изградена с определена цел. Но в същото време беше и живо същество. Беше животно, което трябваше да прави животински неща. Трябваше да яде гориво, трябваше да диша и огромното му туловище трябваше да задържа топлина и да излъчва студ.

Последната функция изпълняваха непрестанно движещите се климатични мембрани. Входът за Стен.

Стен огледа платото — хълмист терен, леко издигащ се към Цитаделата. Макар да изглеждаше невъзможно някой натрапник да атакува янците от тази страна на планината, те явно не вярваха много в невъзможното — стотината метра от издигащия се терен между ръба на стръмнината и първата постройка бяха грижливо покрити с актвивирани от сензори оръжия.

Многоцевните лазери метяха района и търсеха движение. Стен запълзя в снега благодарен за пръв път, че е наел Игън и копелдаците от Лицея.

Спря точно пред датчика на първия сензор. Опипа пакета на гърба си и измъкна енергийната отвертка и кутийката с оплетени жички и термични скоби. Зарови в снега и напипа чинията, предпазваща сензора от сняг и вода. Поколеба се малко с болтовете, задържащи чинията, и си напомни за възможните капанчета. Нагласи отвертката и натисна бутона на отвиване. Първият болт се отви и Стен остана жив.

Бързо свали чинията, включи термичните скоби и се озърна към най-близките сензорни лазеромети, „душещи“ в нощта.

Беше илюзия, разбира се. Лазерите не можеха да правят нищо друго, освен да стрелят. Но из снега бяха заровени много ефикасни сензори, програмирани да не обръщат внимание на някой дребен пробягал гризач, но които нареждаха на оръжията да кремират всичко, което е с приблизително човешки размери.

Стен завъртя ръчката на кутийката, която съобщи на сензора, че той току-що се е превърнал в дребно космато същество, незаслужаващо убийствения залп на оръжията.

И се изправи. А дулата продължиха да душат. Пренебрегвайки го заради по-голяма плячка. Хлапетата от Лицея бяха прави.

— Качвай се, Алекс — каза той високо. И се присви в очакване на залпа. Нищо. И той отново се увери, че е жив и здрав.

Алекс се изкачи без усилие през канарата и изсумтя:

— Ти чай ли си седнал да пиеш тука? — После се озърна предпазливо към дулата. Не реагираха дори срещу внушителната му маса. — Аха — беше единственият му коментар.

После включи ларингофона и изфъфли заповед към останалите наемници долу.

Кършайн се появи пръв с цялата екипировка на Стен, след него отрядът на Игън от Лицея — момчетата се раздвижиха експедитивно и доизключиха останалите сензори. След тях — Восберх с момчетата си. Докато крачеше към гърбицата на Цитаделата, Стен съзнателно изключи всякакви тревоги, че няма да се справят. Трябваше да приеме, че са професионалисти. И че всичко, което е намислил, ще подейства.

Глава 18

Кърия кимна на коменданта на Цитаделата и пристъпи до ръба на подиума. Беше си подготвил реч. Но после усети дълбоко в мозъка си едно помръдване. Помръдване, за което той знаеше, че е духът на Таламеин.

По-прозаично, то можеше да се определи като резултат от пиене на алкохол от пълен въздържател, адреналинна реакция и самовлюбеност, Но е съмнително доколко янските психолози щяха да намерят в себе си достатъчно дебелоочие, за да го направят.

Кърия забрави подготвената си реч и започна:

— Днес ние сме подложени на изпитание. Изпитание, на каквото ние, яните, никога не сме били подлагани.

Огледа хилядата души пред себе си и си помисли за офицерите, в които щяха да се превърнат най-важните абсолвенти, произвеждани някога от Цитаделата. Имаше също така чувството, че повечето от тях ще са мъртви само след няколко месеца.

— Уместно е — продължи той, — точно когато празнуваме Убийството и вашето приемане за яни, да ви кажа за изпитанията, които ни предстоят. Изпитания, които ние ще преодолеем само със сила. Нашата сила, силата на нашите армии, на умовете ни и на нашата Вяра в Таламеин.

Кадетите се размърдаха. Речта звучеше доста различно от онова, което бяха очаквали и което бяха свикнали да слушат от началниците си.

— За тези изпитания ще ви предупредя сега. Всички знаем празните дрънканици на побъркания Теодомир. И как на драго сърце би искал да унищожи пламъка на нашата истина, за да се срине в собствения си прах.

Вече стана по-обичайно. Кадетите се поотпуснаха и някои от тях дори се заусмихваха. Свикнали бяха с беседите на тема Теодомир.

— Но безумецът прекрачи границата на празните си въжделения. Решил е да ни предизвика със сила.

Широки усмивки по лицата на някои от кадетите — в последния си цикъл на обучение повечето от тях бяха тренирали в рейдове срещу слабо обучените, неефективни части на Теодомир. Кърия разбираше усмивките им.

— Тази нощ вие ще станете яни. И ще излезете, за да се възправите срещу армиите на Теодомир. Но ще ви предупредя — те няма да са сбирщината, която познавате.

— Теодомир е предпочел наемници — продължи Кърия. — Мъже, които са се обучавали до съвършенство в лудостта на убийството, в пропитите със скверно злато редици на Императора на Вътрешните светове.

Кърия се изплю.

— Наемници! Но един наемник може да се сражава, въпреки че защитава зла кауза. Тези мъже са изпитанието, което ви предстои, о, бъдещи яни! В този момент лъжепророкът Теодомир събира армия срещу нашите мирни светове. Армия от неверници. Такава армия, ако ни завладее, ще се постарае Истината на Таламеин и ние, неговите слуги, да престанем да съществуваме. Ако те победят, ще бъде все едно, че никога не сме съществували.

Генералът направи многозначителна пауза и после попита високо:

— Кажете ми, о, бъдещи яни — Всевишният да не дава дано… не си ли струва всичко това Смъртта? Моята смърт, вашата смърт — смъртта на всеки мъж в тази зала?

Тишина. И тогава един кадет стана. Кърия автоматично си го отбеляза на ум с гордост.

— Смъртта! Да живее смъртта!

И всички кадети завиха с дългия, див вой на хищни зверове.

Стен завъртя два пъти термичната котва и я метна право нагоре. Кордата, навита в краката му, изчезна нагоре в скриващия всичко сняг, котвата се удари в стената на Цитаделата на двайсетина метра нагоре и моментално се саморазтопи и се залепи за нея.

Стен дръпна. Стабилна връзка. Започна да се катери — тялото му беше почти на деветдесет градуса спрямо извитата повърхност на Октопода.

Стигна до котвата, притисна се в нея и хвърли нагоре втора котва. Въпреки куките си тя за малко да се изплъзне и да падне преди зарядът да я нагорещи и да прихване.

Стен започна втория етап от катеренето по покрива на янското светилище.

Под него Алекс, Кършайн и командосите на Филипс лазеха по извивката на страховития Октопод като рояк ледени мухи. Котви, ръкавици и боти намираха всяка гънка по гладката повърхност.

Стен пръв се добра до климатичната мембрана и надникна през червеникавото й сияние в катедралата. Беше празна. Алекс се издърпа зад него и го потупа по ботата.

Стен се протегна назад за топящия заряд и задъханият от катеренето Алекс му го пъхна в ръкавиците. Стен огледа още веднъж заряда, още веднъж благодари на бързаците от Лицея, облиза го, от което езикът му едва не замръзна, и го лепна в „дишащата“ мембрана. След което моментално се спусна надолу по въжето.

Зарядът се запали, засвети и цялата повърхност на мембраната бавно започна да се топи и да се цепи. Право към ядрото на янската Цитадела зейна дупка.

Стен взе от Алекс кука, закрепи я на ръба и размота кордата надолу в катедралата.

След което се спусна в лоното на Цитаделата. Алекс, Кършайн и хората на Филипс бързо го последваха. Стигаха до пода и веднага се пръскаха из катедралата да огледат за противници и да осигурят кръгова отбрана.

Стен стоеше в центъра на помещението. Изглеждаше страховито. Почти усещаше по кожата си злото, струящо от стените. На мигащата светлина на факлите грамадните статуи се издигаха над него като зловещи грифони, готови сякаш да се нахвърлят от гората окачени по стените полкови знамена. Наистина си беше храм — храм на култа към жестоката смърт.

Чу зад себе си свистящия дъх на Алекс.

— Таквоз студено място не бях виждал — прошепна той. Стен кимна и после каза на Кършайн:

— Гръмнете я.

Янските кадети се хранеха мълчаливо. На огромната сцена офицерите също се трудеха над блюдата си. Генерал Кърия похапваше учтиво от всяко блюдо, след което го избутваше. Отказа, когато един сержант предложи да му напълни чашата с вино.

Кърия огледа кадетите и се развълнува от гордост. Скоро тези млади мъже щяха да се включат във великата, предвождана от него янска кауза. Знаеше, че много от тях ще умрат. Зачуди се дали някой от тези младоци някой ден ще стане генерал като него.

И в този момент дойде неописуемата, разбиваща душата експлозия. И от толкова години насам Кърия за пръв път изпита страх. Врагът беше ударил там, където яните не вярваха, че е възможно. Под атака беше Цитаделата.

Восберх и хората му се носеха на бегом към казармите. Минути по-късно янските постове реагираха на отвличащата атака, започнаха да се изсипват от казармите и да измират, заливани с изпепеляващ огън.

Восберх изрева команда и огневият му екип тежко тръгна напред. Бързо заредиха огнехвъргачката, натиснаха ръчките — и блъвнаха огнени езици.

Първият казармен комплекс избухна в пламъци.

Кършайн се добра до една от статуите и окачи един от термалните заряди на грамадната метална ръка. Стен, Алекс и хората на Филипс правеха същото из цялата катедралата.

Стен залепи последния си термален заряд и хукна към огромната врата. Двамата с Кършайн излязоха последни, Стен изрева команда и Кършайн плесна детонаторния бутон. Зад тях термалните пакети започнаха да се взривяват.

Пожарът започна като леко червено сияние, после постепенно се усили, докато не се превърна в ослепително бяла стена.

Всеки термален заряд бе една миниатюрна свръхнова. Зноят нарастваше и белият блясък се сливаше с нови вълни от бяло, докато цялата катедрала не побеля ослепително.

След това пламнаха завесите и полковите знамена, овъглени от моменталния огнен вихър. И златните статуи започнаха да се покриват с мехури и след това — да се топят. Река от течно злато потече по пода — статуите се топяха една след друга като безкрайни редици снежни човеци.

Въздухът зави през отвора на покрива и на зейналата врата и нахлу, за да запълни предизвикания от огъня полувакуум.

И тогава целият храм се взриви с ужасен рев.

Този втори гръм разтърси Цитаделата до основи. Удари трапезарията като земетръс и разпиля янците по пода.

В огромното помещение настъпи пълен хаос. Офицерите крещяха безсмислени заповеди, които бездруго нямаше кой да изпълни. Кърия се беше ужасил от истерията, бушуваща около него. Към него тичаше някакъв пощурял офицер и размахваше пистолет. Кърия го сграбчи, но офицерът се измъкна и продължи.

Кърия посегна за микрофона и след миг гласът му загърмя през грамадните говорители и настоя за ред. Беше глас, обучен на над сто полесражения, и предизвика почти мигновена реакция. Мъжете замръзнаха по местата си, съвзеха се, обърнаха се и зяпнаха в него.

Но докато успее да даде заповедите си, главните врати се разтвориха с трясък и хората на Стен нахлуха вътре, пръснаха редиците невъоръжени кадети, без да им обръщат внимание, развърнаха на групи по трима и откриха огън по офицерите на сцената.

Един младок кадет се хвърли към Стен с парадния си кортик. Кършайн сграбчи хлапето с една ръка и го запокити през залата. Алекс надигна една грамадна маса, хвърли я по неколцината нападащи кадети и ги помете по пода далеч от боя.

Стен метна малка граната по една от групите офицери и те изчезнаха във вихър от ръце, крака и швирнала кръв. Стената зад него избухна, той бързо се обърна и видя, че един от янските офицери се готви да стреля отново.

Кършайн свали от рамото си чудовищната си карабина и натисна спусъка. Офицерът се пръсна сред оглушителния трясък на заряда.

Филипс скочи на подиума точно когато Стен и неговият екип се качваше от другата страна.

Стен моментално забеляза Кърия, позна го по описанието на Махони, и тръгна напред да се заеме с най-важната цел. Но между него и генерала имаше няколко десетки мъже. Умираха храбро, но така или иначе умираха, мъчейки се да си опазят генерала.

А Кърия видя Стен и инстинктивно позна в него водача на атаката. И също тръгна напред. Отчаяно му се искаше да убие Стен.

Групата ординарци на Кърия наскачаха, награбиха генерала и без да обръщат внимание на протестите му, оформиха клин към дъното на сцената. Стен успя за последен път да зърне побелялото му от бяс и пръскащо слюнка лице преди ординарците да го изнесат през задната врата.

След което Стен се озова под цяла камара тела.

Удряха и ритаха, и се пердашеха в сляпата си отмъстителна ярост. Стен сечеше и сечеше с ножа си. Но те продължаваха да прииждат и той скоро усети, че цялото му тяло изтръпва.

Алекс и Кършайн отчаяно се мъчеха да се доберат до него. От страх, че могат да убият Стен изхвърляха хора встрани от пътя си, разбиваха черепи, буквално изтръгваха крайници.

И изведнъж се появиха до него. Пред тях вече нямаше никой освен пребития и разкъсан Стен, кървящ от дузината повърхностни рани.

Алекс го вдигна да стане. Огледаха се дали има още някой янец за убиване. Нямаше нищо освен купища и купища тела в черни униформи — и екипите на командосите на Филипс, навъсени, и те търсещи живи врагове.

Стен зърна Филипс в другия край на сцената. Тя му отвърна с широка усмивка и вдигнати палци. Всичко беше свършило. Преди кадетите да успеят да се съвземат от загубата на командирите си, наемниците вече излизаха от сцената през страничната врата.

По планинското било течаха огнени реки. Восберх беше свършил работата си добре. Всички казарми пращяха и избухваха.

Стен, Филипс и хората им се присъединиха към отряда на Восберх и на Игън. Бяха готови за оттегляне.

— Жертви? — отсечено попита Стен.

— Трима убити. Двама на носилки. Десетима леко ранени, могат да се движат. Беше просто разходка — докладва Восберх.

— Няма — отвърна с гордост Игън.

Филипс изглеждаше тъжна.

— Седем убити. Дванайсет ранени. Всички подвижни.

Стен отдаде чест на помощник-командирите си, обърна се към Алекс и посочи лъкатушещия път надолу.

— Този път ще вървим пеш.

— Прав си, момко — заяви Алекс. — Кокалите ми са много дърти вече да си играя пак на боц-козленце.

Наемниците тръгнаха.

Зад тях Цитаделата с нейните мечти за смърт и слава се сриваше в огнени руини.

Глава 19

Докторите се суетяха над гърчещите се, приличащи на пиявици твари, чакащи да изстрелят силния си наркотик във вените на Ингилд Пророка. Бяха съвършените паразити за един пристрастен — разменяха еуфория срещу няколко калории. Ингилд махна нетърпеливо и лекарите внимателно отскубваха от кожата му малките чудовища.

Ингилд се надигна в леглото и махна на докторите да се разкарат. Те се пръснаха, без да си правят труд с обичайните поклони. Лъжепророкът (както го наричаше Теодомир) беше раздразнен. Огледа стражите си, докато се мъчеше да се съвземе преди да подейства успокояващата его-дрога.

Повече от половината стражи в тронната зала бяха яни в черни униформи. Ингилд потисна инстинктивната си параноя, макар да знаеше, че точно в този момент психозата му е оправдана. Янските стражи — той го знаеше — бяха по-заинтересовани да го следят, отколкото да го пазят от възможни убийци. Останалите бяха от неговия род, което го успокояваше поне малко. Той прогони мисълта, че има чудесна възможност те да бъдат привлечени от яните.

Симбиотичната наркоза започна да прониква в тялото му и той усети лека вълна на облекчение.

Той все пак беше Ингилд и всички мъже му дължаха покорство.

Ингилд, също като своя духовен враг Теодомир, беше на средна възраст, почти привършващ вече второто си столетие. Но за разлика от Теодомир, изглеждаше към края на дните си. Беше се набръчкал, кожата му бе станала гърчава, петниста и се лющеше. Главата му приличаше на плешив купол с редки косми, провиснали отстрани.

Преди много години един странстващ медик му бе обяснил причините за скрофулозната му външност. Беше казал, че дълбоко всадените у Ингилд страхове възпират ефекта от съвременните, осигуряващи дълголетие наркотици. Ингилд бе заповядал да го екзекутират заради този съвет, но беше запазил компютърните диагнози и си ги разглеждаше по няколко пъти на ден за размисъл.

Към него пристъпи един янски офицер, много учтив и много уставен, но Ингилд долови презрението му.

— Да — каза Ингилд.

— Генерал Кърия — докладва офицерът.

Ингилд прикри вълната от страх и кимна. След малко Кърия влезе, отдаде чест и закрачи към тронния диван.

За миг его-дрогата го удари и Ингилд се ухили наум. Кърия дори не беше си направил труд да се преоблече след бягството от Цитаделата. Униформата му беше разпрана и по оголената кожа се виждаха петна засъхнала кръв.

Кърия се доближи до него и пак отдаде чест. Ингилд само кимна. След това Кърия стрелна с поглед стражите, даде знак и за ужас на Ингилд излязоха всички.

Когато излезе и последният, Кърия седна на ръба на дивана. Ингилд едва сдържа възмутения си писък — вместо това се усмихна и бащински потупа Кърия по рамото.

— Най-сетне се върнахте при мен, генерале. Молех се за вашето оцеляване.

Кърия махна нетърпеливо с ръка.

— Слушай ме внимателно. Приготвил съм ти обръщение. В него щетите в Цитаделата са сведени до минимум. Като цяло в него се казва, че сме отблъснали една страхлива и коварна атака, изтласкали сме врага и сме убили много от хората му.

— Но — възрази Ингилд — твоят доклад…

— Забрави моя доклад — сряза го Кърия. — Това беше за офицерите ми. — И добави уж съвсем между другото: — И за теб.

Ингилд преглътна възмущението си.

— Ще наблегнеш на жертвите сред кадетите. Те бяха почти деца, в края на краищата.

Ингилд го погледна изненадано.

— Но жертвите сред кадетите са само двама-трима.

Кърия го изгледа изпепеляващо и Ингилд преглътна възраженията си.

— Всичко за обръщението ти е готово — продължи Кърия. Кратка пауза за ефект. — Моите писачи на речи са добавили и подходяща молитва.

— Какво ще правим по-нататък — изломоти Ингилд и моментално се намрази за това. Кърия се усмихна.

— Ще се бием. Тотална война. Те са само наемници, в края на краищата. Ще се прекършат след няколко сражения. Особено след като този аматьор, Стен, който ги води, е просто късметлия и изобщо не е подготвен командващ.

— Кой е той?

Кърия отвърна с гримаса.

— Бивш имперски гвардеец. Съден и изхвърлен. Едва ли е сериозен противник.

Кърия стана.

— Но Стен и неговите наемници са грижа на яните. Ти трябва да се погрижиш да ни подкрепя вярата на нашия народ.

— И още нещо — добави генералът. — Не бих те съветвал да прекаляваш със стимулантите преди обръщението си.

Ингилд потръпна, но кимна.

Кърия отново се усмихна с хладната си усмивка, изпъчи се и отдаде чест. Последвана от поклон. Подигравателен поклон.

— Яните чакат следващите ви повели, о, Пазителю на Пламъка.

Обърна кръгом и излезе с маршова стъпка. Ингилд се загледа след него с омраза.

Миг след това стражите влязоха пак.

Глава 20

Дори новоусвоените звездни купове, заселени от дисиденти, фанатици и прочие измет и осакатени от две враждуващи религии, могат да имат своя малък рай.

Такъв представляваше Небта, светският вариант на Санктус. Силовата база на Паррал.

Небтаните контролираха главния търговски трафик, което означаваше: всичко, което бхорите не можеха да изкрънкат, да прекарат контрабанда или пред което да замижат.

Небта беше много богат и много красив свят, свят, в който дори бедните бяха богати — поне в сравнение с останалите обитаеми планети в купа Лупус.

Океаните на Небта бяха леко солени, а малката й луна осигуряваше нежни приливи. Планетата се къпеше в постоянен умерен климат и повечето от малките й континенти бяха разположени в умерено климатичната зона.

Грозните, но неизбежни складове, площадки за кацане и брокерски къщи бяха благоразумно разположени на големия екваториален, приличащ на пустиня главен континент.

Богаташите на Небта предпочитаха именията си, лукса и леността пред реалностите на търговията. Стен се зачуди колко ли време ще е нужно на Айда, за да стане собственик на цялата планета, ако беше тук.

Държавното управление на Небта се основаваше на силата. Всеки богат търговец разполагаше с личната си армия и обикновено се ограничаваше в пределите на собствения си укрепен град и укрепено имение.

Небта се „управляваше“ от съвет на тези търговци, съвет, който беше принуден с цената на подкупи, увещания или заплахи да се подчинява на Паррал още преди много години.

В укрепените градове живееха чиновници, транспортни специалисти, банкери и други такива. Земеделците живееха извън градовете и стояха, по взаимно съгласие, извън постоянните политически сплетни на търговците.

Собственото укрепено имение на Паррал всъщност включваше многобройни имения, покриващи над двеста и петдесет квадратни километра ръчно фризирана паркова земя. След много сумтене Паррал беше приютил Стен и неговите наемници в едно от тези имения — проснало се във всички посоки чудовищно здание, което наемниците с удоволствие превръщаха в нещо средно между казарма и бардак.

След смайващия удар срещу янската Цитадела, поставил началото на войната, Паррал бе решил, че е редно да се устрои бал с маски.

Бяха поканени най-добрите; най-красивите и най-умните мъже и жени от висшето общество на Небта.

Плюс, с лека неохота, почетните гости. Това не означаваше всичките наемници, тази част от списъка на гостите се свеждаше само до полковник Стен, неговите преки подчинени Филипс и Восберх, и, по настояване на Стен — Алекс. И, по настояване на Кършайн — самия Кършайн.

Стен и Алекс бяха решили, че бранителската стръв на чудовището отива твърде далеч. Не знаеха дали и как да обяснят на Кършайн, че не всяко празненство задължително трябва да свършва със сълзи или с побоища.

Макар че, призна си Стен, докато петимата се качваха по витото стълбище на главната резиденция на Паррал, покрай твърде многото сурови и неумолими стражи, специално това празненство можеше да се окаже доста интересно.

Поканата изискваше някаква военна униформа, затова Стен се беше напъхал в синята си парадна униформа на Трета гвардейска, отговаряща на избраната му за прикритие идентичност. Филипс също беше в гвардейска униформа, накичена с медали, с които, Стен адски добре го знаеше, изобщо не беше удостоявана.

Зад тях вървеше Восберх, облечен в спретната кафява униформа без отличителни знаци, за чиято кройка Стен допускаше, че е негово собствено изобретение.

Униформата на Кършайн, от друга страна, наистина беше парадна гвардейска. По ръкавите още личаха конци и светли петна, където знаците за звание бяха старателно зашивани и след това отпаряни многократно. Лентичките си на рода войски не носеше, защото, обясни им той притеснено, ги бил пробутал някъде за пиячка и въобще какво значение имало това?

Най-обаятелната гледка от всички обаче представляваше сержант Алекс Килгър.

Кой знае откъде — Стен не допускаше, че е било в личния му „куфар“, макар че човек не можеше да знае със сигурност какво точно е натикал Алекс в този стар, ожулен кожен контейнер — Алекс беше съставил следния ансамбъл: плоски, лъснати до блясък черни обувки с ниски токове, високи до коленете навити чорапи с ужасни за окото яркоцветни застъпващи се ромбчета; черна кама със сребърна дръжка, отрупана със скъпоценни камъчета, затъкната в десния, обшит с коприна чорап. Над всичко това носеше поличка на същите шарки като чорапите. Пред слабините му на сребърни вериги висеше кесия, направена от муцуната на неизвестно животно. Веригите бяха прикачени към широк, обкован със сребро кожен колан, с диагонален поддържащ ремък, минаващ през едното му рамо.

От колана висеше не само кесията, но и половинметрова кама на десния хълбок, както и дълга широка сабя с предпазител като кошница.

Стен се зачуди Алекс на празненство ли е тръгнал, или се чувства поканен на колективно клане.

Но да продължим: под колана имаше черен жакет и елек, и двата със сребърни копчета. На гърлото на Алекс имаше копринено жабо, плюс още дантела по китките.

Над всичко това имаше още няколко метра мъхест шарен плат, затъкнат отзад в колана и след това прикрепен на лявото рамо с голяма сребърна брошка.

Цялата тази премяна се довършваше с нещо, което според Алекс трябваше да е „боне“ — по-скоро приличаше на строево гарнизонно кепе, но с повече сребро и с щръкнало от него леро от някаква птица.

А в кесията — Стен го знаеше много добре — беше напъхано едно малко гадно пистолетче.

Стен не можеше да реши какво точно става и не беше сигурен, че иска да попита.

Естествено всички стражи извън имението отдадоха чест на Алекс, пренебрегвайки останалите. Само Филипс като че ли се ядоса на грешката. След това влязоха в широкия параден коридор.

След като влязоха, Стен с облекчение свали баретата си и пристъпи в балната зала.

Първото, което видя, беше една жена, облечена само с колчан стрели и лък — тъкмо взимаше три чаши с някаква напитка от сервибота.

Слисан, той бавно огледа залата. След голата амазонка впечатленията му станаха малко хаотични.

Принцовете на Небта, изглежда, имаха много бегла представа за униформи, но пък имаха много ясна представа как да направят тези униформи уникални.

Това, което видя Стен, беше миш-маш от всички армии, сражавали се някога през хилядогодишната история на Империята, и в предисторията преди това.

Реши, че може да познае не повече от една десета от униформите. Но само бегло. Имаше например един шишкав мъж с червендалесто лице, облечен в бойния плащ на Танх, но под него беше с пурпурна куртка с акселбанти. Имаше и някакъв образ, облечен с пола като Алекс, само че от обикновен плат, с широк меч с късо острие, кован метален шлем, железни ръкавици и метален нагръдник, а друг носеше цял метален костюм.

Той се обърна озадачен към Филипс.

— Нарича се броня, полковник — каза Филипс и му подаде чаша.

— Но… тези дупки на лицевата маска? Няма ли да изтича в космоса? — Филипс, кой знае защо, се изсмя и Стен реши да не показва повече невежеството си.

След това пред тях вече стоеше Паррал, в костюм не по-малко фантастичен от тези на гостите му: дълъг извезан халат, квадратна плъстена шапка, грамаден меч — тук мечовете явно бяха популярни — и чехли.

— Добре дошли, господа — провлече Паррал. — След като това празненство е във ваша чест, ние сме поласкани.

— Удоволствието е наше — отвърна вежливо Филипс. — Можем само да се надяваме, че кампанията ни ще бъде достатъчно успешна, за да ви предложим и други такива великолепни поводи.

Паррал изгледа Филипс, после демонстративно насочи вниманието си към Стен.

— Полковник, остават няколко минути до поднасянето на храната. Може би вие и вашите… подчинени ще пообиколите?

Стен кимна вдървено.

Идеалната представа на Стен за купон беше известно количество концентрат, бира, четирима-петима интелигентни приятели и някоя умна жена, с която все още не е лягал. Но определено не включваше такова оръжейно стълпотворение — из балната зала сновяха поне хиляда души.

Но той благодари усмихнато на Паррал за поканата и бавно тръгна през множеството, придружен от Алекс и мълчаливия трезвеник Кършайн.

— О, не от тежкия товар боли по конските копита — замърмори Алекс. — Боли от чука, чука, чука, от чука, който брани прохода.

— Какво правим тук?

— Правим се на герои — обясни му Алекс. — И им даваме на тези паразитчета шанс да се нагиздят.

— Ясно. — Стен остави чашата си недокосната на минаващия край него поднос.

— Ще се помотаем малко, докато ни нахранят, ще се извиним и ще се върнем в малката ни квартира да се напием като цивилизовани хора — заяви Алекс. — Не си ли съгласен?

Стен се съгласи и почна да поглежда часовника си.

За банкета търговците се придържаха към традиционно религиозно меню. Вечерята беше с много блюда — по-малко от двадесет блюда се смяташе за дребнобуржоазна простащина. Всяко блюдо съдържаше основното ястие — варения ечемик, изхранил някога първите поселници на Небта, придружено от двойно по-голямо екзотично допълнително блюдо.

Търговците естествено пренебрегваха ечемика и наблягаха на вкусотиите.

Стен бе решил, че единственият начин да избегне прекомерно затлъстяване е като похапва от всичко, но по малко. Вкуси нещо странно от едно блюдо, после кимна на сервитьора, който тутакси го прибра.

Не беше особено впечатлен от уж екзотичните блюда. В „Богомолка“ беше ял всичко, което (а) не натравяше кожата му, щом го отърка по нея, (б) не се движи прекалено бързо и (в) не се опитва да изяде самия него.

Сервитьорът поднесе с поклон следващото блюдо и Стен се постара да се държи така, както смяташе, че е редно да се държи един опитен ексгвардейски офицер — опитен в светските неща и с достатъчно здрав стомах.

Кършайн беше надвиснал зад гърба му — и отказа не само пиенето, но и храната. Стен смяташе, че здравенякът приема тази бодигардска игра прекалено на сериозно.

Алекс, от друга страна, си доставяше удоволствие. И изяждаше почти всичко, което му поднесат. Масата около него донякъде приличаше на зона нула след много мърляво проведен ядрен опит. Стен не можеше да проумее къде слага всичката тази храна — вероятно в кесията си.

Сервитьорът прибра поредното блюдо. Стен зачака. И след това въздъхна с облекчение, като видя, че и другите сервитьори прибират блюдата. Най-после гощавката беше свършила.

Още няколко минути и няколко речи и Стен щеше да се прибере при наемниците и в леглото. В края на краищата имаше уговорена среща няколко часа преди съмване…

Паррал изсъска вежливо за тишина и лекото бръмчене из залата заглъхна. Паррал стана и вдигна чашата си.

— Благодаря ви, почетни гости, че се включихте, както и ние, защитниците и поддръжниците на Правата вяра на Таламеин, да отпразнуваме победителите в битката за…

И Стен изключи слуха си. Беше сигурен, че тази реч няма да му каже нищо, което вече не знае.

А речите и тостовете продължаваха и продължаваха. Стен едва допираше чашата до устните си след всеки тост.

След което, милостиви богове, Паррал най-после привърши, последваха аплодисменти и от някаква невидима ниша започна да се лее музика.

— Полковник Стен — каза Паррал — притежаваше странната способност да се материализира, където не го чакаш. Не че Стен го забеляза, тъй като до принца стоеше млада жена. Горе-долу на ръста на Стен, с късо подстригана тъмна коса, която Стен вече усещаше как е полегнала на възглавницата до него. Сигурно беше на около деветнайсет, най-много на двайсет години.

Облеклото й не беше униформено — само една пола и туника в тъмен цвят, доста консервативно, докато човек не забележеше цепката на полата и докато светлините не уловяха въпросната пола.

При определен ъгъл на осветление тя ставаше прозрачна и изведнъж предлагаше обещаващо гладка, мургава кожа отдолу.

За миг Стен си помисли, че бойният му шлемофон изведнъж се е развалил и в ушите му пращи статичен шум — но не носеше шлемофон.

После смътно чу думите на Паррал:

— Това е най-малката ми сестра, София. Много настоява да се запознае с вас и да ви поздрави.

София протегна меката си ръка.

— За мен това е висока чест, полковник. — Гласът й беше нисък, гърлен и пълен с обещания.

Стен изломоти нещо вежливо: съзнаваше, че се държи като пълен скапаняк. Не можеше да откъсне погледа си от нея. След това с изненада осъзна, че и тя го гледа втренчено. Не беше съвсем сигурен, но поне му се струваше, че тя също е точно толкова завладяна, колкото…

— Навярно — прекъсна унеса му Паррал — ще удостоите София с честта да танцувате с нея.

София се изчерви.

— Аз никога не съм… аз не… — И Стен млъкна, защото изведнъж разбра, че ще му се наложи да се научи да танцува за рекордно кратко време.

Хвана ръката на София и я поведе покрай масата.

Стараеше се да не я гледа, стараеше се да схване как се движат другите танцуващи. По дяволите, не можеше да е чак толкова трудно! Първо преместваха крак на една страна, после другият до него и… каква беше бхорската молитва? „Кълна се в майчината си брада, дано не се издъня.“

После, кой знае как, всичко стана много естествено и София цялата се разтопи в прегръдката му. Можеше да помирише парфюма й. И Стен, който никога досега не се беше интересувал особено от музика, усети нещо в танца и се понесе по пода с нея. Усещаше как нещо все по-силно го стяга за гърлото и чувстваше, че ще се удави в дълбоките и големи като на сърна очи, които се взираха напрегнато в него.

— Харесва ли ви празненството? — прошепна му тя.

— Чак сега — каза той. Беше твърдение, а не флирт.

— О! — отвърна тя и се изчерви.

И после, доколкото това беше възможно, се притисна още по-плътно в прегръдката му. Стен си помисли, че е умрял и се е пренесъл в какъвто там рай е санкциониран в тази част на Империята.

Изведнъж, някъде наблизо, чу как една от масите се прекатури с трясък. Завъртя се, забравил за София, и дясната му ръка понечи да се свие, за да извади ножа.

Централната маса беше преобърната и сред останките стоеше Алекс — гледаше в очите някакъв млад мускулест мъж, за когото Стен бегло си спомни, че е сеньор Фрьолих.

— Не предизвиквам подчинени — викна Фрьолих. — Исках само да изразя своите почитания пред началника ви, да изразя възхищението си от неговите способности и заедно с това да си позволя да споделя разочарованието си, че е решил да компанира на лейди София.

Стен стоеше в другия край на дансинга, пред него се бяха пръснали костюмирани небтанци.

— Сержант!

— Един момент, полковник. — Гласът на Алекс беше хриплив, почти шепот. — В момента имам малко работа.

Стен млъкна, съвсем уместно. И изведнъж някой го потупа по рамото. Той се обърна и нечии пръсти го плеснаха през лицето.

Заслепен за миг, Стен приклекна, със свита ръка, излизаща напред в лъжлив блок… и се овладя.

Пред него стоеше друг мъж, който толкова приличаше на Фрьолих, че можеше да мине за негов близнак. Сеньор Тръмбо.

— Като братовчед на сеньор Фрьолих, аз също трябва да призная, че съм оскърбен. И също така искам да изразя комплиментите си.

Докато тълпата наоколо се сгъстяваше, Стен зърна София. Много интересно. В общество, където дуелите бяха на мода като на Небта, тя май не изглеждаше зарадвана. Изглеждаше уплашена. „За мен? Хайде де! — укори се Стен. — Я си затегни скапаните жлези.“

А и Паррал…

— Вечерта става много интересна — високо каза Паррал. — Полковник, може би трябва да ви обясня някои от нашите обичаи.

Стен поклати глава.

— Не си правете труда. Тези двама храбреци искат да се бият. Да бъде — добави Стен с насмешка.

— Значи утре — подхвана братовчедът на Фрьолих.

— Утре съм много зает — отвърна хладно Стен. — Ще се бием сега. Тук.

Из тълпата се понесе глухо мърморене, после очите на всички светнаха. Наистина щеше да се окаже пиршество, за което си струва да се говори.

— Като пръв предизвикател — заяви Фрьолих, — вярвам, че имам предимство, нали ще ме извините, сеньор Тръмбо? — И се поклони на братовчед си.

— Нямаш проблем, момко — каза Алекс. — Обаче няма да се биеш с полковника, а с мен.

— Вече ви казах, че…

Голямата сабя блесна в ръката на Алекс, изсвистя и съсече дебелата прекатурена маса точно в средата.

— Казах, ще се биеш с мен. Аз те предизвиквам, аз, лорд Килгър Килгърски, от род, който е бил благороден, когато вашето племе е брало грудки из гората. Е, ще се биеш ли с мене, или ще умреш тук на място?

Фрьолих пребледня, но бързо се овладя и се усмихна.

— Интересно. Много интересно. Значи ще имаме две схватки.

За няколко минути дансингът беше разчистен и покрит с пясък, и небтаните обиколиха в плътен пръстен арената. Алекс и Стен застанаха един до друг в единия край на кръга, Тръмбо и Фрьолих — срещу тях. Зад двамата бойци стояха Восберх, Филипс и все още непритесненият Кършайн.

Тъй като Стен и Алекс бяха предизвиканите страни, на тях се падаше изборът на оръжие, както и определянето на мястото и часа на дуела.

Алекс естествено беше избрал своя клеймор и Паррал с удоволствие бе снабдил Фрьолих със сабя, съответстваща на оръжието на мъжа от Единбург.

Стен сериозно си бе помислил за своя скрит нож, но бързо се отказа. В края на краищата от него се очакваше да бъде и малко дипломат, не само войник, а и прецени, че Паррал няма да е особено възхитен, ако един от придворните му храбреци бъде заклан на втората секунда от битката.

Затова избра понярди — дълги почти две педи двуостри ками. Паррал с удоволствие бе подбрал подходящия чифт от собствената си богата колекция.

Стен претегли камата — беше направена по поръчка на клиента естествено; грижливо напластявана и кована стомана в стария от еони стил на дамаските оръжия. За да компенсира теглото на острието и за баланс, майсторът бе добавил тежко топче на дръжката. Щеше да свърши работа.

— Колко, малки ми Стен, трябва да си играя с тоя кастрат, докато му очертаем кокалите? — попита Алекс.

— Все едно, дай му там минута-две.

Алекс кимна и отиде в центъра на кръга. Фрьолих се изправи срещу него и опита закалката на сабята, като я огъна. Стараеше се да изглежда едновременно смъртно опасен, неудържим и чаровен.

Алекс просто стоеше на място, хванал оръжието в осма позиция. Фрьолих се втурна светкавично напред и мълниеносно посече отгоре. Ръката на Алекс се сви, все още с острието надолу, и остриетата издрънчаха.

— Ех — въздъхна той. — Бий се като мъж, без да вряскаш и фучиш.

Но Стен вече разбираше по израженията на небтанците, че Фрьолих е нарушил етикета. Вероятно трябваше да има някакво формално предизвикателство, предложение за отказ и така нататък. А единственото, което правеше Фрьолих, бе да съкрати времето преди да стане храна за червеите.

Фрьолих отстъпи. Алекс продължи да чака търпеливо. Следващата атака бе вихрушка от удари в първа и трета позиция. Или поне трябваше да мине за такава. Алекс направи захват при втория удар на Фрьолих в prise de fer, принуди ръката му да се изпъне нагоре и след това изтласка.

Фрьолих падна, превъртя се, изправи се впечатляващо бързо и нападна пак — но малко сковано и много предпазливо.

И сега атакува Алекс. Острието на клеймора блесна и отряза едното ухо на Фрьолих. Той контрира и замахна към корема на Алекс… който обаче вече не беше там.

Алекс беше отскочил почти на десет стъпки. И пак стоеше и чакаше. Фрьолих, оплескан с кръв, изрева и се понесе напред. Алекс се озърна към Стен. „Сега ли?“

„Защо не?“ — кимна в отговор Стен и оръжието на Алекс изсвистя напред като змия, помете сабята на Фрьолих от пътя си и след това Алекс, сякаш в забавен каданс, издърпа дръжката на клеймора назад почти до врата си и замахна.

Главата на Фрьолих, пръскайки кръв, описа съвършена дъга и пльосна в купата с пунша. Тялото залитна и рухна. Алекс прибра шотландската сабя в ножницата и излезе от кръга сред мъртва тишина.

— Ти май наистина си лорд Килгър — каза шепнешком Стен.

— Май съм — съгласи се Алекс.

Паррал — изглеждаше леко потресен — излезе напред с двама войници.

— Гледката беше, ъъ… впечатляваща, сержант.

Алекс само кимна.

— Полковник? Вие ще се сразите със синьор Тръмбо. Длъжен съм да ви предупредя, че той е един от най-добрите на Небта. Бил се е в повече от сто дуела и ръководи свой фехтовален салон.

Стен мълчеше.

— Малко съм затруднен. Длъжен съм да ви предупредя — продължи Паррал. — Синьор Тръмбо се бие до смърт. От една страна, не ми се иска да се лиша от способния командир на моите наемници.

— Но от друга?

— Родът на Тръмбо и моят род сме донякъде съюзници. Неговата смърт би била еднакво неприемлива и за двете страни.

— Следователно въпросът е, сеньор Паррал — намеси се кротко Филипс, — коя смърт нашият полковник ще намери за най-малко приемлива, нали така?

Паррал беше достатъчно великодушен да се усмихне, после пристъпи в центъра на дансинга, докато един от сервитьорите домиташе последните капки кръв и ги засипваше с чист пясък. Трупът беше извлечен от двамата слуги на Фрьолих. Сигурно бяха заложили за господаря си.

— Изглежда — заговори Паррал, най-после облекчен, че е успял да се справи с досадната процедура, — както предизвиканата страна, така и предизвикващата, не са в състояние да разрешат спора си, освен с кръв. Прав ли съм?

Стен кимна, както и Тръмбо, докато двамата се приближаваха един към друг, всеки измервайки с очи противника си.

— Тогава спорът е кръвта — заяви напевно Паррал, — и с кръв той ще се реши. — Поклони се два пъти, заситни заднишком и излезе от кръга.

Тръмбо тръгна напред. Поне не държеше камата като тояга. Беше изнесъл лявата ръка пред себе си, стисната в юмрук и в гард на височина на гърдите. Понярдът му беше ниско, до лявото бедро.

Стен стоеше на място, дясната му ръка бе изпъната напред, на височината на кръста. Камата му стоеше леко назад и малко по-ниско.

Опита се да влезе странично на Тръмбо. „Хайде, приятел — помисли той, отворил широко очи и предпазлив. — Хайде. Малко по-близо. И кой те е тренирал, скапаняк?“ Очите на Тръмбо се присвиха и той съвсем предсказуемо се хвърли напред към гърдите на Стен.

Но Стен вече го нямаше там — той скочи встрани и перна с дясната си ръка слепоочието на Тръмбо. Той се олюля, но не падна, а отново се хвърли напред.

Ножът на Стен изсвистя и блесна, и резна китката на Тръмбо точно над ножа.

Тръмбо започна да хитрува. Първото в боя с ножове е да опиташ евтин трик за убиване. Но ако си се озовал срещу опитен боец, единственият начин да спечелиш е като му пускаш кръв до смърт.

Ето защо той опита посичане под ръката, като замахна нагоре към ръката на Стен с ножа. Стен лесно парира удара, блокира и острият като бръснач връх на понярда разпра кожата на лицето на Тръмбо.

Стен отстъпи две крачки назад и продължи да се движи и да се движи, местейки се наляво и надясно. Тръмбо нападна отново… о, скапан аматьор… опита стария трик с ножа, прехвърляйки го от дясната в лявата си ръка. Маневрата трябваше да изкара Стен от гард и Тръмбо щеше да продължи с влизането и да забие понярда дълбоко в корема на Стен.

Само че между дясната и лявата ръка на Тръмбо се стрелна кракът на Стен и ножът направи пирует високо във въздуха, светлината блесна отразена от лъскавото острие и Стен обърна своя нож и натресе дръжката в брадичката на Тръмбо.

Тръмбо рухна зашеметен по гръб. Стен го изчака да се раздвижи, след което хвърли камата и я заби в пода. Боят реше свършил.

Стен се поклони на Паррал, който интересно защо отново изглеждаше изненадан, и закрачи обратно към…

— Не! — писъкът (помисли или се надяваше Стен) дойде като че ли откъм София и той се присви и се превъртя, когато Тръмбо скочи, стиснал камата му и се хвърли напред… и пръстите на Стен се свиха, собственият му нож излезе от ръката му и той блокира…

Ножът му улучи стоманата на понярда и я разряза като прясно сирене.

Тръмбо зяпна пред невъзможното и тогава Стен се превъртя в задно кълбо и стъпи на крака; Тръмбо още залиташе напред, докато Стен отстъпи встрани, извъртя се и замахна.

Ножът разсече кожата, гръбнака, сърцето и белия дроб на Тръмбо още преди Стен да успее да го измъкне. Тялото се свлече в локвата кръв на пода.

Стен вдиша — въздухът му се стори много сладък — и реши да пробва още един поклон към Паррал.

Глава 21

— Разочаровате ме, полковник — каза кротко Паррал.

— Моля? — Стен го погледна въпросително.

— Мислех, че всички войници са здрави пиячи. Поети. Мъже, които, струва ми се, някой беше писал, имат среща със смъртта.

Стен пипна с пръст още недокоснатата тумбеста чашка коняк и се усмихна. После отбеляза сухо:

— Повечето войници, които познавам, предпочитат по-скоро да помогнат на някой друг да си уреди срещата с нея.

Чашата на Паррал също стоеше пълна.

Седяха в богатата библиотека на Паррал. Бяха минали няколко часа от пиршеството, приключило с възбудени разговори и смях. Паррал бе позволил на Алекс и Стен да се освежат и преоблекат в собствените му покои и след това бе поискал да поговори със Стен.

Алекс, Кършайн, Филипс и Восберх бяха напуснали имението с неохота. В края на краищата, както им беше изтъкнал Стен, той не беше в кой знае каква опасност. Никой освен човек, чийто череп е тъпкан с дракх вместо с мозък, не би убил командира на своите наемници преди войната да е свършила.

— Вие сте забележителна личност, полковник — отбеляза Паррал и докосна чашката с устни. — Първо, ние в куп Лупус сме… някак изолирани от главното течение на имперската култура. Второ, никой от нас не е имал щастието да общува с професионален войник. Между другото, вие не сте ли твърде… млад за званието си?

— Кървавите войни предполагат бързи повишения — каза Стен.

— Да, разбира се. Виждате ли, причината да ви помоля да поостанете е, разбира се, преди всичко за да ви похваля лично за вашата доблест като воин… както и за да науча малко повече какво точно възнамерявате вие и вашите хора.

— Възнамеряваме да спечелим една война за вас и за пророка Теодомир. — Стен съзнателно се правеше на тъп.

— Никоя война не трае вечно.

— Естествено.

— Значи допускате победа?

— Да.

— А след тази победа?

— След като спечелим — каза Стен, — си прибираме парите и си търсим друга война.

— Какво безскрупулно битие… Може би… Може би — продължи Паррал, вгледан напрегнато в чашката си — вие и хората ви бихте могли да си намерите нова работа тук.

— В какво качество?

— Не ви ли се струва странно, че имаме две култури, които са твърде сходни, но са се хванали една друга за гърлото? Не ви ли се струва странно, че и двете тези култури са прегърнали една религиозна вяра, която вие — цивилизован човек от Галактиката — положително намирате за малко архаичца?

— Учили са ме да не оспорвам вярванията на клиентите си.

— Сигурно така трябва, Стен. Признавам, че малко знам за наемниците. Но малкото, което сочат скромните ми проучвания, показва, че онези, които доживяват да умрат без меч в ръка, са ставали… как да го кажем, политически активни?

Паррал зачака коментара на Стен. Такъв не последва.

— Човек с вашите неоспорими качества… особено човек, който може да развие, да речем, личен интерес към своите клиенти, би могъл да установи, че е по-изгодно да се позадържи, след като договорът му е приключил, нали така?

Стен стана, отиде до едната стена и разсеяно опипа окачения по нея пъстър търговски инструментариум — микрокомпютър, валутен обменител, лъчеви везни и лъчемет, след което се обърна към Паррал.

— Доколкото схващам, ключът към успеха за един търговец е в умението да фехтува с думи. За съжаление, не притежавам това качество. Стигам до извода, сеньор Паррал, че това, за което намеквате, е, че след като унищожим яничарите, бихте искали да останем и да се договорим с вас да премахнем Теодомир.

Паррал успя да се направи на изненадан.

— Такова нещо никога не бих предложил.

— Прав сте. Не бихте — съгласи се Стен.

— Часът вече е твърде късен, полковник. Изглежда, ще трябва да продължим беседата си някой друг път. Може би след като се сдобиете с повече данни.

Стен се поклони, остави на лавицата пълната си чаша и тръгна към вратата.

Глава 22

Стен тръгна надолу по стъпалата и се прозя широко към залязващата небтанска луна. „Много дълга нощ, Стен — каза си. — А имаш още четири часа, докато установиш контакт.“

— Изглеждате уморен, полковник — чу се откъм сенките мек като коприна глас.

„Убиваш мъж, любиш жена…“ — помисли с надежда Стен. Вечерта наистина можеше да се окаже интересна. Кимна на София и тя стана от седалката на балюстрадата.

„Без да споменаваме интересните неща като предстоящата ми сутрешна среща, без да споменаваме искането на Паррал да продам Пророка, без да споменаваме тази невероятна жена, за която не съм убеден, че иска да прави любов с мен заради прическата ми.

И за момент ще пренебрегна факта, че половата ми жлеза ме съветва, че е напълно уместно да продам и Императора, и наемниците, и Теодомир заради тази жена.“

Стен се усмихна на София.

— Забавлението, което ми предложихте, си го биваше — каза тя.

— Моята представа за приятна вечер не е точно такава.

— След като изнесоха противниците ви, ви търсих — каза София.

— Реших, че е най-добре да напусна, София. Не смятам, че е редно човек да танцува с жена, оплескан с кръв до лактите.

София беше изненадана. Сценарият не вървеше както трябва.

— Единственото, за което мога да съжалявам — импровизира Стен, — е, че покойните ми приятели се намесиха преди да мога да ви кажа колко сте мила.

София засия. Нещата май можеха да продължат. И Стен едва сдържа смеха си. „СЕКТОР «БОГОМОЛКА»“ / ОПЕРАЦИИ ПОД ПРИКРИТИЕ: Инструкция номер който не помня, глава, която съм забравил, параграф… майната му: „При подход на сексуално ниво операторът под прикритие трябва да помни, че съвсем не е задължително да го намират за по-привлекателен от луната и звездите, но че по-скоро лицето, което прибягва към този подход, е в съюз с противника в опит да унищожи, да маневрира в опасна за живота ситуация или да осигури на противника материал за изнуда. Така или иначе, докато не възникне опасна за живота ситуация, препоръчва се на оператора да се преструва на податлив на изкушението. Практиката показва, че при такива ситуации се получават интересни разузнавателни сведения.“

Така че Стен пристъпи към София и я погали с пръст по бузата.

— Навярно бихме могли да се поразходим. Може би ще имам възможността да ти кажа онова, което не можах.

Усмивката на София се стопи. И после се върна. Много интересно. Явно беше аматьорка. „Паррал, не бива да възлагаш на малката си сестричка курвенската работа.“

След което, ръка за ръка, двамата заслизаха по стъпалата към просторния парк.

Глава 23

Парка си го биваше.

В единия край — почти на километър от замъка — градината се стесняваше, след което се уширяваше в мека ливада, през която течеше кротка река.

И естествено имаше малък пристан.

И естествено имаше лодка.

„Не сте чак толкова отдалечени от имперската технология“ — помисли Стен, щом стъпи на пристана, романтично прегърна София и погледна към лодката.

Беше прозрачна пластмаса с луминесцентна ивица, бележеща планшира. Без двигател, без весла, само няколко меки възглавнички.

„Колко наивен декор“ — помисли Стен.

И целуна София.

И светът отново омекна по краищата, когато устните й го поеха и го всмукаха. В този момент му беше трудно да прецени кой кого изкушава.

Нежно прекъсна целувката и докосна ъгълчетата на устните й със своите, два пъти. После се наведе, свали обувките й и я преведе на лодката.

Лодката безшумно се понесе по реката. Пълната луна надвисна над тях, а под тях Стен видя блясъка на риби.

„Значи ще си обиколим така с теб по рекичката — помисли Стен — и после лодката сама ще спре в една чудесна пещеричка. И какво ще намеря там? Убийци? Похитители? Паррал с неговите игрички? Майната им на всички.“ Стен се наведе и отново целуна София.

Пещеричката беше страхотна, даде си сметка Стен, щом прозрачната лодка докосна тревистия бряг. Истинско усамотено скривалище. Имаше и водопадче, осветено според Стен от два нискоенергийни лазера, светещи от ултравиолетово до жълтата част на спектъра.

„Страхотен капан при това“ — реши той, докато вдигаше София в прегръдката си от лодката, готов да я тикне в лапите на чакащите убийци.

Но нямаше нищо.

— Брат ти има страхотен вкус за паркове — каза той.

— Паррал ли? — София беше озадачена. — Той не знае за това. Аз си го направих.

Положението леко се обърка. Стен смъкна София на тревата и се изправи. Тя пъхна двете си ръце под главата и го изгледа насмешливо. Стен вдигна едната си бота и леко докосна петата. Малкият светлинен индикатор остана тъмен. Колко странно. Никакви датчици.

За Стен положението изведнъж започна да излиза от контрол.

Той коленичи до София, готов да извади ножа. Тя продължаваше да се взира в него.

— Знаеше ли, че Паррал ми заповяда да танцувам с теб?

Стен се поколеба, после кимна.

— Знаел си? — възкликна тя изненадана. — И си знаел, че поиска да те изчакам пред библиотеката? И че трябваше да те заведа… да те заведа в покоите си? — Гласът й изведнъж стана бърз, доверителен.

Стен бе започнал да осъзнава, че поне в този случай на Наръчника по „Операции под прикритие“ нещо му липсва. Но намери достатъчно разум в себе си, за да замълчи.

— Знаеш ли какво поиска от мен Паррал?

— Представям си.

И София замълча.

Смутен, Стен изведнъж осъзна, че поведението му на влечуго е стигнало твърде далеч.

Преметна крака си над София и опрян на колене, бавно прокара длани по лицето й, по раменете, леко покрай гърдите й, по корема…

София въздъхна и притвори очи.

Дланите на Стен леко се придвижиха нагоре, после надолу, галейки оголените й ръце.

Ръката на София се премести към копчетата на роклята й и ги дръпна рязко. Стен, чиито движения бяха много бавни, плъзна роклята надолу до кръста й, и голите връхчета на малките гърдички блеснаха с отразената от водопада лазерна светлина.

Тогава той я целуна по устните, по гърлото и след това надолу по гърдите и корема.

След което се изправи и си смъкна униформата.

И нямаше никакъв звук освен шепота на роклята, смъкваща се от тялото й, и арабеската на двете сливащи се тела.

Глава 24

Минути преди съмване Стен, вече облечен в черен комбинезон, излезе от гаснещата сянка на страничната алея и тръгна по главната улица на Небта.

„Не заради убийството — помисли си той сънено — животът е толкова тежък.“

Предпочиташе да не си спомня — не и в този момент поне — как се бяха любили със София. Не беше сигурен какво означава всичко това — освен че София бе първата жена след Бет, към чиято сексуалност се прибавяше и някакво звездно привличане.

Освен това оставаше и скапаната среща.

След мръкване никой със здрав разум не излизаше по улиците на Небта, които по това време ставаха владение на банди убийци и на само по-малко опасните нощни патрули, които смятаха (не без основание), че всеки, излязъл навън по тъмно, е или злодей, или има отчаяна нужда от придружители. След предварително заплащане, разбира се.

Стен се плъзна невидим в една уличка, воняща на смърт, на смет и на коварство. В края й чакаше единственият друг човек, когото беше видял по улиците, освен някакъв полупиян патрул. Просяк. Скрофулозен просяк, чиито язви блестяха лъскави в предутринната светлина.

— Смилете се, благородни господине — провлече хрипливо просякът.

— Махони — заяви Стен, — адски е трудно да се смили човек над тебе. Кели, които лъщят в тъмното. Я стига, моля ти се.

Просякът сви рамене.

— Новата лабораторна дивотия. — После сви рамене и се изправи. — Казах им, че е прекалено, но слуша ли те някой, по дяволите!

Стен поклати глава, облегна се на влажната стена и огледа уличката.

— Докладвай — подкани го отривисто Махони.

Стен му изложи как успешно е рекрутирал наемници, никой от които не се е опитал до този момент да му забие нож в гърба, как е изпълнил първия си рейд като по учебник, с цел да принуди янците да реагират и да действат повече емоционално, отколкото логично. Как Паррал е започнал преговори да пробута Теодомир.

— Никакви изненади дотук — завърши Стен.

— А София?

Стен зяпна, а Махони се ухили.

— Видя ли, момче? Денят, в който няма да знам повече за това, което става, от самия теб, ще е денят, в който ти ще поемеш „Богомолка“. Но…

— Казвай — подкани го Стен.

— Деветнайсет. Метох… не, терминът ти е непознат — изключително религиозно/сексуално обучение. Паррал се опитва да я омъжи за някой съюзник. Недевствена. Интелигентна, почти гениална. Програм… търси си свой съюзник, което смятам… — Махони реши да бъде деликатен. Стен реши да не си отваря устата.

— Изглежда, се справяш много добре, момко — продължи Махони. — Имаш само един проблем.

— Който е?

— За съжаление, очакванията ни бяха, че ще минат поне три И-години, докато се разчуе за откритието на Ерикс.

— Но?

— Но някой е проговорил. Искрено съжалявам, момчето ми, но сегашните ни изчисления са, че в рамките на две И-години всяка отрепка, всеки геолог и миньор в този сектор ще се втурне към района на Ерикс — и ще премине точно през Вълчите светове!

Стен изпъшка.

— С което никак не ме улеснявате, полковник.

— Животът не е лесен, Стен. И така, сроковете ти се съкращават. Купът Лупус трябва да бъде умиротворен за една И-година.

— Способен си да съсипеш целия ден на човек, шефе.

— След пещерата — тихо каза Махони — мисля, че ще ми трябват доста усилия, за да го направя.

След което отново се сви, изгърби се и покри лицето си с дрипавото наметало. И изчезна в уличката, като остави Стен да гледа първите лъчи на издигащото се слънце и да се чуди как, по дяволите, Махони е научил и за онова.

Глава 25

Беше малка сива сграда в зелена долчинка, разположена на стотина километра северно от столицата на Санктус. Младеж в кървавочервената униформа на Сподвижниците на Матиас придружи Стен до входа, махна му да влезе и го остави.

Стен пристъпи предпазливо.

За някой турист малката долина щеше да изглежда пуста. Но Стен беше чул шумоленето в храсталаците, докато вървеше с придружителя си. И бе усетил мириса на лагерни огньове. И гората беше тиха — сигурен признак за човешко присъствие.

Стените в малката сграда капеха с потта на влажния воден свят на Санктус. Вътре не го очакваше никой.

Мина през нещо като празни административни офиси, пълни с бюра, компютри и етажерки с видеодосиета, след което спря пред стъклена стена.

През стената се виждаше Матиас.

Младият мъж беше почти гол, само по тънък памучен клин. Стен загледа кротко как Матиас пъхна ръце в двете метални халки, окачени на триметрови вериги. Самите вериги като че ли висяха от нищото — държаха се на гравитационни връзки.

Тялото на Матиас сякаш се бе превърнало в един-единствен лъскав мускул. И дори Стен се впечатли, когато синът на Пророка се повдигна без усилие на халките. Стомашните мускули на младежа се стегнаха на възел, щом вдигна краката си над главата. После направи невероятен брой преси, след което тялото му се люшна в дълга, бавна извивка на 360 градуса. Отново, и още веднъж, след което се пусна и се сви във въздуха в салто. Приземи се съвършено на прибрани стъпала, сякаш беше на някоя планета с ниска гравитация.

Стен подсвирна тихо, после отвори и мина през стъклената врата.

Матиас моментално го забеляза и викна:

— Полковник. Появата ви е благословена за нас.

Вдигна хавлиената кърпа от пода и започна да изтрива потта си. Стен се приближи да го поздрави.

Стисна ръката му и хвърли око към халките, докато младежът си навличаше най-обикновен халат.

— Доста впечатляващо — каза Стен.

— О — усмихна се Матиас, — ние с моите приятели вярваме в здравината на телата си.

— Вашите приятели? — Стен си спомни миризмата на лагерните огньове.

— Сподвижници — каза Матиас, хвана Стен под ръка и го поведе към задната врата. — Вие знаете за тях?

Стен знаеше, разбира се. Бяха шестстотин младежи — всички много богати и много религиозни, — дворцовата свита на Матиас. Забавляваха се с какви ли не спортове, физически ограничения и молитви. Бяха тотално предани на Матиас и на древните правила на религията на Таламеин.

— Да, зная за тях.

Беше дошъл на Санктус заради загадъчната покана на Матиас — учтива молба за гостуване. Важно при това, беше го уверил Матиас. Стен не разполагаше с много време, но бе решил, че ще е добре да дойде.

— Следя вашите подвизи — каза Матиас, щом излязоха през вратата и тръгнаха по пътеката през папратовия гъсталак.

Стен не отговори. Чакаше.

— Трябва да ви призная, полковник, впечатлен съм. — И със съвсем малка пауза, колкото да покаже, че за второто му хрумва в последния момент: — Баща ми също.

Стен само кимна за „благодаря“.

— Мислех си — продължи Матиас, — че вие с вашите хора поемате главната тежест на тази борба на плещите си. За което сме ви благодарни. Но не е редно.

Ако Стен наистина беше наемник, щеше да се съгласи. Но вместо това той възрази учтиво. Матиас вдигна ръка да го спре.

— Ако ние наистина спечелим победа — каза Матиас, — Санктус е длъжен да пролее и от своята кръв. А не само кръвта на… — ще ми простите — на същества, за които може да се каже, че са платени слуги.

Самообвиняваща усмивка към Стен.

— Не че не сме убедени, че всички вие сте предани на каузата на Таламеин. И тази на Истинския пророк — моя баща.

Стен прие извинението му. Вече много нащрек.

— Ето защо имам едно предложение за вас, полковник. Сериозно предложение.

Свиха по пътеката, която се вля в широка просека.

Матиас посочи. Сподвижниците се бяха изпънали в стройни кървавочервени редици. Шестстотин млади мъже в безукорни парадни униформи. Без никакъв видим сигнал всички вдигнаха ръка за поздрав и изреваха в хор:

— МАТИАС!

Стен леко се сепна, когато Матиас им отвърна с рязък вик:

— ПРИЯТЕЛИ.

Младежите ревнаха оглушително. Матиас, широко усмихнат, се обърна към Стен.

— Полковник Стен, предлагам ви своя живот и живота на моите сподвижници.

Стен не беше много сигурен какво да отвърне.

— Какво по дяволите можех да направя? — попита Стен.

Алекс крачеше нервно из командната зала на бхорския кораб.

— Ама те не са професионалисти, момче.

— Виж, Махони съкращава цялата операция само до една година.

— Ще рекрутираме други — отвърна Алекс.

— Няма време — каза Стен. — Точно сега имаме нужда от хора. Отвсякъде, където намерим.

— Пушечно месо — каза Алекс.

Стен поклати глава.

— Може да не са професионалисти, но са тренирани… донякъде. И ще изпълняват заповеди. Трябва само да ги дооформим по нашия калъп.

— Добре, ама не знам кой ще ги тренира — продължи станалият изведнъж подозрителен Алекс. — Филипс? Да тренира тези момци за командоси? Няма време.

— Вероятно Восберх — каза Стен с нарочно безразличие.

— Не, не. Това ще е още по-тъпо.

Стен се ухили.

— Тогава стигнахме до отговора.

Алекс се втрещи.

— Аз? — Заби месест палец в гърдите си.

— Мисля, че идеята беше твоя.

И подаде фиша на Алекс.

— Значи мисля, Рори от Рекламата, че трябва да започнеш обучението им с…

Глава 26

Алекс включи ларингофона и каза:

— А сега се събудете и гледайте полето пред себе си.

Петдесет от сподвижниците на Матиас се бяха окопали на избраното за учения било да гористия хълм. Повечето от тях изглеждаха объркани — нямаха никаква представа каква е целта на днешното упражнение.

„Целта е — помисли си Алекс — малко доказателство против героизма.“ Сви се зад един храст, щом от другата страна на полето се появиха с готови за бой оръжия други петдесетима сподвижници. Бяха се развърнали в стандартна гвардейска щурмова формация.

Алекс се прозя, почеса се и зачака войниците да приближат. Приближиха. Един „сподвижник“ близо до Алекс надигна пушката си и Алекс го перна с опакото на ръката по каската. Сподвижникът тупна долу в безсъзнание и Алекс за пореден път си напомни, че трябва да се отнася по-нежно с „малкия народ от световете с лека гравитация“.

Изчакай… изчакай… още малко… След което натисна бутона на въздушния рог. Пронизителният звук отекна по хълма и сподвижниците откриха огън.

С халосни.

Долу в ниското някои залегнаха и затърсиха прикритие, други нададоха вой и се втурнаха в атака.

Пукотът се усили. Алекс остави стрелбата да продължи още шест секунди, след което скочи и се затича по открития терен. С включен ларингофон.

— Спри огъня, жадни за кръв миризливци! Спри ОГЪНЯ!

Пукотевицата заглъхна. В ниското, щурмуващите сподвижници според указанията замръзнаха по местата си — всеки на позицията, в която беше спрял при сигнала на Алекс.

Алекс махна с ръка на другите петдесетима да излязат от окопите. Изнизаха се и се строиха във формация по два взвода. Всеки носеше пластмасова мишена. Планът беше да се заменят бойците с мишените. След което, изхили се наум Алекс, щеше да започне истинската веселба.

Алекс обиколи атакуващата формация. Всеки сподвижник, намерил благоразумно укритие, беше заменен с един или друг вид мишена — ако намереното от него укритие щеше да издържи на огъня, мишената беше само част от човешка глава. Но ако, от друга страна, беше залегнал зад някой храст (което на живо си беше съвсем добре), заменяше го цяла глава и рамене.

По-мудните или глупавите, които просто бяха залегнали по терена или, още по-лошо, бяха останали изправени при своя на рога, получиха силуети в цял човешки ръст.

Последните — ревящите и атакуващите — получиха мишени един път и половина по-големи от размерите на нормален мъж.

Цялата рота сподвижници вече стоеше в подножието на хълма. Алекс им даде знак да се върнат на отбранителната линия и им заповяда да заемат позиции за стрелба.

Този път командирите на отделения им раздадоха бойни амуниции.

— Зареди! — изрева Алекс. — При команда… огън!

Склонът се разтресе от тътена на оръжията. Този път Алекс изчака, докато всички обучаеми изстрелят пълнителите до последния заряд (огнестрелните оръжия, използвани от Сподвижниците и наемниците имаха издължени като банан пълнители с по петдесет заряда, далеч по-малко от капацитета на недостъпните имперски уилигъни с техните пълнители от 1400 заряда АМ2).

След това изкара сподвижниците от дупките им, провери дали всички оръжия са изпразнени и се върна на хълма. „Ако Бог ни даде да се видим тъй, както другите ни виждат…“ — изплува грешен цитат някъде от поетичния мозъчен тил на Алекс. Той поведе стоте мъже от мишена на мишена.

— Е, сега знаете кво става с човек, ако не се прикрие при атака — обясняваше той. — Ти, момко, не си намерил зад какво да се скриеш. И виж кво е останало от тебе.

Обучаемият погледна станалия на решето силует, преглътна и кимна.

Алекс запази нападащите фанатици за накрая, нежно потупа един от „тях“ по разпраната на късчета пластмаса и каза:

— Не че не обичам героите. Но едно геройче, което умира преди да доближи врага, е само един тъпак, мисля аз.

Сподвижниците, които получиха възможност да видят с очите си какво точно може да направи с тях вражата единица — и си го бяха направили сами — бяха доста замислени, докато тичаха обратно към тренировъчния лагер.

Една взривна мина от Четиридесети век не можеше да се оприличи с нищо определено, освен може би с буца метеорит. Рееше се най-невинно из пространството, докато в обхвата й не се появеше някой кораб с подходящи размери. И тогава преставаше да е невинна.

Проблемът с мините, както винаги, беше да помниш къде си ги поставил и да можеш да ги обезвредиш, след като войната свърши. За Стен и неговите наемници, които нямаха никакво намерение да се мотаят из Вълчия куп нито наносекунда повече след деня на разплащането, това нямаше никакво значение.

Комбиниран взвод от хората на Восберх и Филипс бе пръснал петдесетина такива буци боклук в орбиталните траектории, предложени от компютърните момчета на Игън, недалече от един от главните янски патрулни сателити. След това се бяха оттеглили на бхорския кораб също толкова кротко и ненатрапчиво, колкото се бяха появили.

Първата мина не избухна почти цяла седмица. За целите на Стен се оказа добре, че първата се възпламени точно когато един кораб с гориво се приближаваше към сателита. Малката ядрена бомба унищожи не само кораба с горивото, но и двата съпътстващи го, както и пилотския съд от сателита.

Мините, поставени на подходящи места, са изключително полезно и ефективно оръжие.

„Не че сподвижниците пеят навсякъде, където вървят — каза си Алекс. — Но музикалният им вкус е наистина ужасен: скръбни химни и монотонни песни, описващи колко е чудесно да умреш, докато трепеш янци.

От друга страна, при историята на моята раса, нямам от какво толкова да се оплаквам.“

— Седемдесет секунди — заяви един от лейтенантите на Филипс. Игън и неговите суетящи се компютърни специалисти не му обърнаха внимание.

Заедно с два екипа от специалистите на Филипс за охрана те бяха завзели един от янските разузнавателни сателити. Тримата поддържащи поста янци бяха „отстранени“ и Игън и хората му се заловиха за работа.

Жици, релета, лазери и фиброоптични кабели изпълваха електронната зала на сателита и хлапаците от Лицея вече чакаха, докато Игън галеше клавишите на широкия цял метър пулт, който бе домъкнал на сателита. Чукна последния бутон, изключи пулта от веригата и каза:

— Добре. Сега да го духнем.

Лейтенантът на Филипс отдаде чест и мъжете му започнаха да поставят пластичните заряди.

Хлапаците от Лицея бяха използвали терминала на сателита, за да проникнат направо в бойния компютър на янците. Бяха изтрили от компютърните записи всички донесения за акциите на наемниците.

Това щеше да позатрудни янците да получат какъвто и да било тактически анализ. Добра работа за днес, реши Игън и тръгна към бхорския кораб, увиснал точно зад люка.

Не каза на никого, че е премахнал от записите всички упоменавания за хората от Лицея, както и за самия себе си, и при това е добавил командата ЗАБРАВИ в случай, че се въведат нови данни. Един войник, в края на краищата, трябва да си пази гърба… а нямаше никаква гаранция, че те непременно ще победят.

И така, рейдовете продължаваха. Тук някой изчезнал янски патрул, там неполучен радиозов на външен янски пост за подкрепление. Търговски кораби, неуспели да кацнат. Няколко „отстранявания“ на янски администратори.

Един човек е доста по-голям от комар… а цялата сила на Стен представляваше по-малко от една милионна от силата на янците. Но един комар може да тормози човек, а ако има достатъчно време, да му изпие кръвта до капка.

Стен бавно пиеше кръвта на янците.

— Сигурен ли си? — попита Стен с подозрение.

— Ми да — каза Алекс. — Сподвижниците са толкова тренирани, колкото мога да ги тренирам. Готови сме за битка, момко.

„Чудесно — помисли си Стен. — Остава само да измисля кога и къде.“

Глава 27

Стен изгледа София с изключителен интерес, това, което държеше — с изключителен скептицизъм, и мястото, където щяха да отидат — с изключителен ужас.

Едно от най-забележителните неща у София — освен обстоятелството как на толкова млада жена можеха да й хрумват толкова необикновени начини да си прекарва времето, след като свещите са духнати — беше, че тялото й, от веждите надолу, бе напълно обезкосмено.

И така тя стоеше, гола и усмихната, на черния вулканичен пясък и чакаше Стен. До нея имаше две триметрови ивици ръчно обработена прозрачна пластмаса. Бордовете минаваха от острия като нож нос през извита половинметрова средна част до отсечена внезапно кърма. На задната част на двата борда висяха по две еднакви, криви като ятаган кормила.

Стен, чиято „култура“ го бе научила, че най-подходящото място за водата е в чаша със здравословна глътка синталк, трудно разбираше възхитата, която небтаните изпитваха към прозрачни водни съдове.

— Вие се колебаете, о мой храбри полковнико?

— Адски си права — измърмори Стен, извърна поглед от изкусителното й тяло и се взря в океана.

Въпреки че приливите на Небта обикновено бяха спокойни, имаше места, където силно нагънатото морско дъно и подводните рифове караха вълните да се надигат и удвояват. Такъв беше и този плаж — едно от неизброимите скрити местенца на Паррал. Отзад в тропическия гъсталак имаше малка колиба. Плажът беше в малък залив и вълните нахлуваха през устието — издигаха се на десет метра височина преди да се натресат в брега.

Една такава вълна се скърши на около триста метра от плажа и пяната се понесе високо във въздуха. Земята сякаш потрепера под краката му и Стен присви очи.

София го беше отвлякла от тридневната му почивка. Стен между другото се оказа доста податлив на отвличането въпреки предупреждението на Махони, че сроковете вече са много, ама много скъсени — все още не беше измислил какъв пореден погром да планират наемниците.

— Това спорт ли е? — зададе Стен резонния въпрос. — Прилича ми повече на ритуално самоубийство.

София не отговори, а само пусна една от двете дълги пластмасови дъски на пясъка, вдигна другата и се хвърли във вълните.

„Защо, Махони, трябва да се самоубивам чрез тези шантави местни обичаи?“ — зачуди се Стен, вдигна втория сърф, затича към водата, скочи по корем върху прозрачната дъска и загреба с ръце след София.

Въпреки дразнещия кикот и примера на София, не беше гол. Носеше къси гащета — със съмнителен успех възрази, че няма да му потрябва трето кормило дори да е изтръпнал толкова, че да опита.

Но все пак, помисли той, докато цапаше неумело след Соня, гледката си струваше. И изведнъж обратната вълна го удари, и сърфът се озова над главата му, и той загази обратно към плажа, за да си го вземе.

После погледна към морето и видя как Соня хвана сърфа си с две ръце, преобърна се няколко пъти и вълната я заля.

„Ученето е забавно нещо“ — помисли той, въздъхна и отново зашляпа навътре.

И странно как боговете се оказаха милостиви, и странно как вълните затихнаха, и странно как Стен най-сетне се озова седнал на сърфа, зад линията на разбиващите се вълни, близо до София.

— О, принцесо — почна Стен и изплю няколко глътки солена вода. — Този спорт, който ми показахте, е чудесен. Вярвам, че сега ще поседим кротко, докато ултравиолетовите лъчи ни изгорят, ще дошляпаме обратно и ще правим това, което правят всички животни в размножителния си период. Прав ли съм?

Една вълна ги помете отзад, София се засмя и загреба енергично. Вълната издигна сърфа й на гребена си, порасна до седем метра, изви се, прекърши се и — Стен никога не беше се задържал много дълго край океана — изгърмя злокобно и се понесе към брега.

„Можеш да се убиеш така“ — помисли с тревога Стен, като видя как София застана на колене, а след това се изправи, яхнала вълната, докато сърфът й се плъзгаше надолу. Гледаше ужасен как София пристъпва по дъската, задържайки се точно под гребена на кършещата се вълна.

„Невъзможно — заяви твърдо вътрешният глас на Стен. — От теб се очаква да възседнеш това примитивно устройство, да яхнеш вълната, докато лети с осемдесет километра в час към брега, да се изправиш, да поддържаш равновесие и в същото време да можеш да правиш това, което…“

София му махаше да я последва.

„Защо, в името на Императора — изхлипа наум Стен, — трябваше да се влюбя в такава жена?“

И изведнъж стисна дъската, чул как думите отекнаха в ума му. „Любов? София? Ти си тук със задача, поставена от Императора. Сексът е едно. Любов? Стен, ти знаеш ли изобщо какво е любов?“

„Знам, разбира се отвърна умът му. — Помня скръбта ти за Бет, когато помисли, че е мъртва. И след това, когато се оказа жива. Но също така помня как любовта ти към Бет угасна и изведнъж се оказахте просто приятели.“

„Браво — подигра се друга част от ума му. — Добър начин да не правиш онова, което прави София. Изобщо няма начин това нещо да се направи без мета-балансиращ компютър…“ продължи умът на Стен, докато той се гмуркаше в следващата вълна.

А тя се заиздига и Стен предпазливо запълзя, и изведнъж вече стоеше изправен, и изведнъж вятърът зарева като вълната под него, и Стен се зачуди за какво е цялата тази възбуда, след като вълната изобщо не го движеше толкова бързо, и изведнъж сърфът се плъзна по върха на вълната и прехвърли гребена, и…

Вълната се изви и го удари — носеше дребни отломки и понесе и него.

Сърфът беше върху Стен, после Стен беше върху сърфа, след това сърфът се изгуби и Стен кротко дъвчеше пясък и дребни плажни буболечки, после се съвземаше сред пяната на ръба на плажа, а София му се смееше.

Той изплю шепа водорасли и загази към брега.

— Готови ли сме да опитаме пак? — попита София.

— След малко — каза Стен. — Дай първо да хапнем.

И тръгна залитайки нагоре към чантата със закуските. София тръгна зад него. С малко късмет, вино и известно количество техника, Стен беше сигурен, че никога повече няма да се доближи до този океан убиец.

Глава 28

Стен и Матиас влязоха в хангара, където бяха събрани наемниците и сподвижниците.

— Мъже на Пророка — изрева Матиас и Стен се зачуди откъде е събрал толкова гласни струни. Хлапетата отговориха гръмко.

— Сега ще ударим янците в самото сърце — викна Матиас. — Срещу Ингилд. Ще унищожим ереста. Тръгваме, за да умрем за Теодомир и за Истинската вяра на Таламеин.

Стен слушаше веселия рев на сподвижниците на Матиас и се чудеше дали не е яхнал също такава вълна като онази, с която София се бе постарала да го унищожи. Почти успя да разкара това хрумване от ума си, макар че с годините се беше научил никога да не изстъргва съвсем подобна мисъл. Само я закъта настрана, за да я обмисли по-късно.

После Матиас се усмихна и кимна към Стен.

— Това е нашият полковник. Нашият водач. Мъжът, който ни е повел към победа. Той сега ще ни каже как ще унищожим лъжата — злото — на антипророческото мислене, каквото са империята на яните и Ингилд.

— Ей, полковник — прошепна Алекс зад него. — Наистина не знам как смяташ да станеш герой в тая каша.

Стен също не знаеше. В огромния хангар настъпи гробна тишина. Разчитайки на вдъхновение, той изгледа накриво настолната карта, която показваше, в многоцветни проекции, гарнизонните светове на яните. И изведнъж му хрумна нещо, което можеше и да мине.

И той бавно започна да съставя бойния план…

Глава 29

Одо наля на Стен и Алекс поредния литър стрегг, изсмя се гръмко и каза:

— Не, не искам и да чувам как сте представили ситуацията на онези фанатици. Но след като сте тук и прочие… — Гласът му премина в къркорене, докато изливаше литъра в гърлото си. Алекс последва примера му без колебание.

Стен старателно пренебрегна халбата.

— Цел — Ърич. Корабостроителният свят на янците. Единствената планета, на която могат да строят космическите си кораби.

— Умно — съгласи се Одо.

— Това ни е целта. Ще им премахнем целия комплекс. — Плотбордът забръмча, съживи се и холографските проекции завибрираха във въздуха.

— Ърич — продължи Стен. — Корабните докове са — той докосна клавиша — в зелено. Пристанищните съоръжения — в синьо. В-В лазери, ракети земя-въздух и многоцевни зенитни батареи — в червено.

Одо стана и огледа проекцията. После замислено се оригна.

— Кълна се в майчината си брада, тия чернилки се пазят добре.

— Понеже нямам твоите знания, Стен — продължи Одо, — и понеже съм само един прост търговец, изобщо не мога да си представя как вие, хуманоидите, мислите, че можете да превземете такова нещо.

— Няма да го превземаме. Поредната акция удар-погром-изтегляне.

— Адските ядрени бомби ли ще използваш?

— Не.

— Ако бях воин — каза Одо, — какъвто, слава на майчината ми брада, не съм, щеше да ми трябва цяла орда бхори и няколко планетарни цикъла, за да унищожа това янско гнездо.

— Няма да унищожаваме всичко — каза Стен. — Само това.

Пръстът му мина по една внушителна структура в центъра на комплекса. Един километър ширина, един — дължина, километър височина.

— Това е заводът за монтаж на двигателите към корпусите. Унищожим ли го, целият док няма да става за нищо освен за ремонт на яхти.

Натисна друг бутон и плотбордът се изчисти, после отново се фокусира, този път само с монтажния завод. Мрачна тъмносива маса.

Над проекцията увисна списък на съществените данни за завода. Железобетонна конструкция, тетрагредово укрепване. Стените бяха дебели петдесет метра в основата си, а към таванската извивка се свиваха до двайсет. От двете страни на постройката имаше две издути метални врати с разположени в средата контролни кабини.

— Климатичният контрол, аварийният контрол и администрацията са в една тръба, която минава по дължината на завода, на половината височина на стените — продължи Стен.

— Страхотна информация, Стен! — каза възхитено Одо. — Може ли да запитам кой ви е източникът?

Алекс леко се изпъчи.

— На подходящо осветление приличам на истински янец.

Одо чукна халба с Килгър, двамата ги пресушиха и ги напълниха отново.

— Усещам как попътните ветрове ме докосват — каза Одо и зяпна напрегнато в Стен. — Какво ще поискаш от бхорите?

— Две неща. Най важното, петдесет лихтера за кацане на планетата, с пилоти.

— Които ще бъдат използвани за? — Одо вече започваше да ръмжи.

— Вие ще свалите долу десантната част. След това с вашите пилоти ще осигурите потискащ огън.

— Не. — Одо избута халбата си настрана и го изгледа сърдито. — Вие май не разбирате положението на Бхор — изръмжа той. — Признавам, че не си падаме много по янците и че когато е възможно, намираме повод да променим жизнения им цикъл. Но за тях ние все пак сме едно нищожно гнезденце паразити. И колкото и да се възхищаваме от вашата кауза, полковник, ние трябва да сме… мисля, че вашата дума беше „прагматични“. Защото в тази ситуация справедливата кауза често се оказва непечеливша, както съм сигурен, че сте наясно. А ако вие загубите… или за щастие на бащите си оцелеете, вие и войниците ви само ще ближете рани и ще се преместите на някоя друга война. Но ние — бхорите, ще трябва да останем и ще пожънем гнева на яните.

— Ние ще превозим силите ви, полковник, при това с огромно желание — продължи той. — Дори ще ви осигурим снабдяване. Тези две функции са уместни за един търговец. Но да се присъединим към вас във войната? Не.

Алекс стана морав и понечи да каже нещо, но Стен го спря с поглед и каза:

— Разбирам, Одо. Вие наистина имате право да се тревожите за своя народ.

Бхорът го изгледа озадачено, но после се успокои. Когато Одо посегна за халбата, Стен добави тихо:

— За своя народ… и за своите предци.

Одо изръмжа и свали ръка от халбата.

— Моите извинения, Одо. Сега би ли ни оставил… — Стен стана и Одо също стана и тръгна малко неохотно към вратата.

— Нас ни чака битка с нашите стреггани.

И преди Одо да може да реагира, Стен го изпрати до вратата, затвори и се върна при плотборда.

— Баба ми казваше, че с мед хващаш повече мухи, отколкото в оцет — каза Алекс с умерено възхищение. Стен се намръщи, сви рамене и седна.

После смъкна един от висящите терминали надолу и поглеждайки с едно око към холографията над плотборда, започна да пише оперативната заповед.

Вратата се отвори и Одо викна:

— Вашите стреггани, как не! На баща ми ледения гъз!

Закрачи към масата, взе халбата си, обърна я, напълни я отново, пак я пресуши и изръмжа:

— Щом бхорите трябва да вземат страна, трябва поне да имаме цялата информация.

След което заби поглед в терминала на Стен.

И Стен изключи терминала. „Координация“ на цялата тая скапана мешавица. „Най-напред ще трябва да се хвана с цялата тайфа натежали от холестерол търговци на Паррал и да ги накарам да ни закарат до сърцето на Янската империя. След това трябва да прехвърля навъсените ми главорези на бхорските лихтери и да успея да предотвратя меллето между бхорите, моите хора и фанатиците на Матиас.

Ако изобщо се измъкна жив и здрав от всичко това, гмуркам се самоубийствено със скапания фрайтер — който още не съм видял — точно в средата на проклетия хангар, оживявам някак след сблъсъка, излизам някак и почвам да стрелям, и някак си оцелявам и продължавам да бъда активна заплаха за скапаните янци, докато корабите на Паррал не се спуснат да ни приберат всички.“

„Това изобщо няма да стане, Стен, приятелю“ — заговори мозъкът му. „Разбира се, че няма. Да имаш по-добра идея?“

„Я иди да видиш какво прави София“ — посъветва го мозъкът му. И след като Стен не можа да намери никакво възражение срещу това, щракна предпазния ключ на компютъра и се запъти към грависледа и към имението на Паррал.

„Може пък да измисля нещо по-добро след няколко часа в пещерата.“

Глава 30

Паррал прегледа последните доклади на Стен. Всичко вървеше точно както го беше обещал. Поредицата мълниеносни рейдове бяха зашеметили яните. А сега младият полковник се подготвяше за майсторския си удар: дръзка атака, която да ликвидира всичката решимост на яните да продължат войната.

Паррал се изкиска наум. Да. Стен беше доказал, че е забележителна инвестиция. Разбира се, Паррал изобщо не вярваше, че младият полковник ще изпълни с чест договора си докрая.

„Горкият млад глупак. Нима не разбира, че аз знам, че когато последната битка бъде спечелена, ще направи точно това, което искам и аз: да заграбя целия звезден куп?“

Беше последен ход, трябваше да признае Паррал, ход, на който всеки добър бизнесмен щеше да се възхити.

Той въздъхна. Колко лошо. Този мъж наистина бе започнал да му харесва.

Паррал включи анализите, които шпионите му бяха сглобили, и ги провери още веднъж, за да се увери, че не е пропусната нито една подробност, че всички сценарии са проиграни.

Да, имаше само едно възможно решение на предстоящото предизвикателство. Стен и неговите наемници трябваше да умрат. А колкото до Матиас? Какво пък, поредното нещастие в бизнеса на войната.

Паррал също така се поздрави, че се бе погрижил да няма никаква възможна заплаха от яните — или от онова, което щеше да остане от тях след последния рейд. Помисли си с любов за мощните бронирани бойни съдове, които тайно беше закупил и предал на своите хора. Те можеха да съкрушат всяка атака от всеки възможен източник.

Изключи компютъра, доволен от себе си. След това си наля вино и вдигна тост за Стен и за мъжете, които щяха да му спечелят цяла нова империя.

Глава 31

Стен помисли, че думата „грозно“ е твърде мека, за да опише фрайтера.

Фрайтерите клас „Пичард“ бяха един от онези отговори на въпрос, който никой не е задавал. Преди стотина години някое умно момченце беше решило, че има нужда от нискоскоростен, високоефективен, дълбоко-пространствен фрайтер, който същевременно да притежава способността да прониква в атмосфера.

Конструкторът, изглежда, беше пренебрегнал съществуването на планетарните лихтери, на високоскоростните атмо-кораби за по-луксозните или важни товари, както и на общо взето неизбежно перманентното състояние на банкрут на всяка интрасистемна компания за производство на фрайтери.

Корабите от клас „Пичард“ бяха добре конструирани да бъдат точно това, което бяха заявили техните конструктори, дотолкова добре, че беше почти невъзможно да се модифицират. Поради което неумолимо отпадаха от дългомаршрутните курсове към късите служби, оттам — към системна служба и най-често стигаха до корабното гробище.

Конкретният пример — „Адърстън“ — беше струвал по-малко от еквивалентната маса стоманен скрап.

Бхорите бяха докарали на буксир кораба в един док в по-закътаната част на внушителния екваториален терен за кацане на Небта и опитните корабостроители на Паррал, заедно с техниците на Бхор, напътствани от Восберх, бяха свършили цялата работа.

Външният вид на „Адърстън“ не се беше подобрил особено след модификациите. Поначало корабът имаше конусообразен нос за излитане и спускащи се рампи за планетарно товарене — разтоварване.

Носът сега беше стабилно запълнен с подсилен железобетон, както и петдесетте метра преден отсек, така че спускащите се рампи вече оставаха широки едва колкото бойците да могат да излизат в двойна колона. Командната капсула беше съоръжена със здрав стоманен мехур, с малки процепи за виждане, а самият този мехур беше подсилен с мрежесто скеле. И накрая, просто за да се доунищожат и последните естетически качества, каквито можеше да притежава тумбестият ръждясал варел, от двете страни на средния сектор бяха заварили два двигателя „Юкава“. Направляващите дюзи мятаха анемонови отблясъци точно зад носовия конус.

— Красота, нали, сър — заяви отривисто Восберх.

Стен едва потисна тръпката си.

— Най-добрият дизайн за бомбардировач самоубиец, който съм виждал — продължи Восберх. — Смятам, че имате шанс седемдесет на трийсет, когато се блъснете в завода.

— В коя посока? — попита Стен.

— Вие избирате. — Восберх се усмихна. След което стана сериозен.

— Между другото, полковник. Два лични въпроса?

— Давай, майоре.

— Първи. Ако допуснем, че вие, ъъ, не сполучите и по някаква зла съдба се възнесете в онзи Велик палат за Вечен отдих в Небесата, кого сте избрали за свой заместник?

Стен също се усмихна.

— След като ти и Филипс ще дебаркирате заедно с мен на „Адърстън“, въпросът не е ли безсмислен?

— Ни най-малко, полковник. Виждате ли… една малка тайна, която не съм споделял с вас досега… аз вярвам, че съм безсмъртен.

— Аха — каза Стен.

— Тъй че въпросът е много важен за мен. При никакви обстоятелства няма да предам командването на моите хора на Филипс. Тя е арогантна, нагла, безмозъчна… — Списъкът от обиди на Восберх моментално се изчерпа.

— Допускам, че Филипс изпитва абсолютно същото към теб, майоре.

— Сигурно.

— Ще размисля над първия ти въпрос. Вторият, майоре?

— Този рейд над Ърич. Има ли някакъв шанс това да сложи край на войната?

— Съвсем не, майоре. Ще ни остава все пак да забършем пръсналите се тук-там янци… както и да се оправим с Ингилд. Защо?

— Предупредих ви веднъж, полковник. Мигът, в който Паррал или онази тъпа марионетка пророк, която той дърпа, разберат, че печелят… — Восберх прокара палец по гърлото си.

— С наемниците — продължи той, — в случай че не сте го разбрали, винаги е по-лесно да се разплатиш със стомана в гърлото, отколкото с кредити от кесията.

— Добра мисъл, майоре. Отговорът — както казах. Тази война дори не е започнала.

Восберх отдаде скептично чест и се отдалечи.

— Какво е това, сержант? — попита Матиас, зяпнал камарата дърва, пластмаса и цимент.

— Дяволско нещо, капитане — каза Алекс. — И трябва да ти кажа, че не може повече да съществува. Вие сега тренирате, капитане. Вдигай отделението и унищожи това нещо.

Матиас се навъси, но послушно преметна през рамо демопакета, пълен с пластмасови блокчета с теглото на истински взривове и кордата, симулираща детониращия фитил.

Даде знак на отделението и след като Алекс се отдръпна, се нахвърлиха върху макета и се засуетиха над някои ключови места, за да поставят „взривовете“ и да ги свържат с детонаторния фитил.

Алекс погледна стоп-часовника си и с неохота призна, че дори и фанатиците могат да бъдат добри понякога. Макетът всъщност симулираше един от тръбните люкове, които рейдът трябваше да унищожи на Ърич.

Матиас и хората му свършиха и се върнаха на бегом при Алекс, като влачеха симулативния детониращ фитил. Без дори да се е задъхал особено, Матиас спря и отдаде чест.

— Е, сержант?

— Мисля, че времето ви е добро — каза Алекс. — Сега. Два пъти по-бързо, и получаваш похвала пред строя. А нощес се връщаме и повтаряме упражнението. На тъмно.

Площадката за кацане беше осеяна с още такива тренировъчни макети и на всеки от тях смесен екип от наемници и сподвижници на Матиас повтяраше онова, което бойците трябваше да могат да извършат замаяни, ранени, обгазени или заслепени, когато щурмовата сила удареше Ърич.

Гневният вой на Одо беше умерено страховит.

— Броня!? Лазерно оръдие!? Щитове!? Химическа защита!? Кълна се в майчината си брада, имаш ли някаква представа колко време ще ми трябва, за да върна лихтерите ни в полезна конфигурация?

— Не се тревожи за това, Одо — успокои го Стен. — Вероятно всички ще загинем на Ърич и няма да имаш никакви проблеми.

— Прав си — съгласи се Одо, засия и тупна Стен по гърба. — Кълна се в дядовата си утроба, изобщо не бях се сещал за това. Ще ударим ли по един стрегг за тази мисъл, полковник?

— Матиас?

— Шестстотин обучени мъже, всички в наличност и готови.

— Восберх?

— Готови сме.

— Филипс?

— Всички екипи обучени, наясно с целите, готови за изпълнение.

— Игън?

— Разузнаване, ЕКМ, сензори в готовност.

— Сержант Килгър?

— Няма пъ-роблеми — изпръхтя Алекс.

— Заповед номер едно — каза Стен. — Всички бойци ограничени в зоната на базовия лагер, считано от този момент. Можете да уведомите бойците си, че единици на Паррал патрулират около нашия периметър с инструкции да стрелят при всеки признак, че някой войник прави опит да дезертира. Качваме се на борда след две денонощия. Очаквам всички да минат на пълна протеинова диета и вода и цялата екипировка да бъде двойно проверена и противоударно опакована. Ще се качим на борда, когато двамата с Матиас се върнем от Санктус.

Той ги огледа строго.

— Това е всичко, господа.

Глава 32

Стен стоеше мирно пред малкия олтар в кабинета на Пророка. До него беше Матиас. Теодомир сипеше порой от молитви и размахваше кадилницата във всички посоки на компаса.

Накрая се приближи до Стен, спря пред него и попита напевно:

— Кой води кандидата?

— Аз — отговори Матиас.

— Извършени ли са ритуалите на очищение?

— Да.

— И доказа ли се този мъж достоен за Таламеин и за всичко свято, на което ние държим?

— В това се заклевам — каза Матиас.

— На колене — заповяда Пророкът.

Стен се подчини.

Теодомир докосна леко раменете му с кадилницата и отстъпи назад.

— Стани, о, Верни. Стани като воин на Таламеин.

Стен едва успя да се изправи, а Теодомир вече беше плеснал бутона, който скри малкия олтар. После си наля вино в един бокал и загълта. На Стен му се стори, че забелязва бързо прикрито отвращение, пробягало по лицето на Матиас.

— Пийте, полковник, пийте — каза Пророкът. — Чест, каквато не ви спохожда всеки ден.

Стен кимна учтиво, наля си чаша вино и отпи.

Теодомир засия и потърка ръце.

— Кажете ми, полковник. Какво му минава през ума на един войник в навечерието на битката?

Стен се усмихна.

— Почти нищо.

Пророкът кимна, уж че разбира.

— Мда, представям си, че всички мисли в такъв момент са от земен характер. Мисли за плътта. Лично аз, като ваш духовен водач, напълно го одобрявам… И, полковник, един малък съвет. Като мъж към мъж. Зная, че на Санктус ще се намерят много жени, както и… хм, мъже… които с готовност биха споделили последните ви часове.

На Стен отново му се стори, че забелязва едва загатнато отвращение на лицето на Матиас.

— Благодаря за съвета, ваше светейшество. — И след малка пауза: — А сега моля да ме извините, чакат ме много недовършени неща.

Пророкът се засмя и му махна великодушно с ръка.

— Вървете по работата си, полковник. Вървете.

Стен се поклони, отдаде чест, обърна се кръгом и излезе. След като вратите се затвориха със съсък, усмивката на Теодомир се стопи.

— Знаеш ли — промълви той на сина си, — този човек може да се окаже много опасен.

— Уверявам те — възрази Матиас, — той е напълно предан на нашата кауза.

— И все пак — каза Пророкът. — В самия разгар на битката, ако ти се удаде възможност…

Матиас се стъписа.

— Какво ми говорите, татко?

Очите на Пророка се впиха в неговите, за да напомнят на младия мъж къде му е мястото. Накрая Пророкът се изсмя и напълни отново чашата си с вино.

— Просто хрумване. Приемам уверението ти за предаността на полковник Стен.

После махна на сина си да напусне и Матиас излезе. Пророкът се изкикоти още веднъж, изпи виното до дъно и си наля още.

— Много още има да учиш, синко. Наистина много.

Глава 33

Комплексът Ърич беше планиран не по-зле от всяко депо на Гвардейска дивизия. Беше единствената придобивка на цивилизацията на иначе пустинната планета. От двеста километра височина приличаше на едно огромно U. При отворения край на това U имаше плитък океан, удобен за изпитание на двигателите, площадка за кацане по фиксирана траектория и, разбира се, „мек“ участък за главоломно кацане.

При извивката на въпросното U се намираше самата корабостроителница, а в центъра й — грамадната гърбица на завода за монтаж на двигателите към корабните корпуси. Покрай завода се редяха машинните цехове, защитените и скрити в бункери складове за химическо гориво, стоманолеярните и прочие.

По едната страна стояха на пристан главните елементи на янската флота — няколко предишни имперски кръстосвача, няколко преустроени леки унищожителя и цяла орда корабчета за патрул в атмосферата и близка орбита. Плюс, разбира се, необходимият поддържащ транспорт — танкери, ремонтни кораби.

От другата страна на U-то се редяха безкрайни километри казарми за янските бойци, когато слязат от корабите си. В момента там бяха разквартирувани приблизително девет хиляди янци, също толкова количество работници и охрана, както и самият командващ генерал Суитан Кърия.

Глава 34

Одо следеше отмерващия секундите до спускането екран с половината си внимание. Другата половина слушаше монотонното излияние зад него, идващо от хуманоида, за когото Одо понякога се улавяше, че съжалява, задето не е бхор.

— О, да — продължаваше Алекс. — И бритският генерал заповядал на взвода да иде нагоре по хълма и да вземе главата на Рижия Рори. И тръгнал с рев нагоре взводът. И после тряс и прас, и после — тумпа, лумпа тумпа, търкалят се надолу главите на бойците. И бритският генерал гледа нагоре, а там, на хълма, стои великанът. И вика: „Аз съм Рижия Рори от Долината! Прати ми най-добрата си рота!“ И бритският генерал почервенял още повече и вика: „Адютант!“ И адютантът вика: „Сър?“ И бритският генерал рекъл: „Адютант, я прати най-добрата ми рота! Искам главата на тоя мъж!“

И адютантът вика: „Слушам, сър!“ И пратил нагоре по склона най-добрата рота на полка!…

И стрелката се премести на нула, и Ото натисна бутона. Алекс прекъсна разказа си, защото бхорският капитан бе много зает.

— В името на Сарла, на Лараз и… и на всички останали богове — измърмори Одо, след което изви косматата си глава и изгледа Стен.

— Знаеш какво ще стане, полковник. Тия пънове, дето ни доведоха тук, сигурно ще се покрият в мига, в който навлезем в атмосферата на Ърич.

— Съмнявам се.

— Защо?

— Защото не съм им платил и защото Паррал ще нареди да ги насекат на късчета, ако го направят.

— Но какво ще стане, ако все пак го направят? — Одо изпъшка. — Виждаш ли, полковник, опита се да ме направиш войник и ето, че губя всичко. Много скоро ще бъда един пъшкащ първичен бхор.

— Това по-различно ли е от начина, по който говориш сега? — попита с интерес Алекс. Одо само се озъби.

Одо, тримата от екипажа на бхорите, Алекс, Стен, Матиас, Игън с двама компютърни специалисти и неотлъчният Кършайн запълваха командната кабина на „Адърстън“. Опакована надлежно в укрепените противоударни каюти беше първата вълна — две роти от бойците на Матиас и хората на Восберх.

В пространството около тях висяха петдесетте бхорски лихтера, натоварени с командосите на Филипс и останалата част от силата на Матиас.

Одо се втренчи в Стен в очакване той да каже може би нещо благородно. Устата на Стен беше твърде пресъхнала за геройски речи; той само махна с ръка и Одо включи двигателя на пълна тяга и насочи кораба към повърхността на Ърич.

Постовите янски кораби бързо бяха унищожени от нискоскоростните прихващащи ракети, които бхорските лихтери бяха изстреляли преди два часа. Нямаха шанс да предупредят планетата долу.

Първия намек главната база получи, когато малко над атмосферата се взривиха петте ядрени глави с мощност по един килотон. Никаква радиация, никаква ударна вълна, само продължителна електромагнитна пулсация, от която всички янски сензори моментално зациклиха.

Докато се включат вторичните алармени вериги, „Адърстън“ и бхорските щурмови лихтери вече бяха в атмосферата.

Когато алармите за атака запищяха, янските стрелци затичаха към позициите си. Един янец, по-бърз, по-трениран или по-чевръст от останалите, се добра до огневата си установка земя/въздух и ръчно насочи и изстреля петте ракети в небето.

Над него един от бхорските съдове за тактическа въздушна атака се превъртя на деветдесет градуса и на пълна тяга се насочи към терена. На пилота му остана време само колкото да свали маскировката на многоцевното оръдие преди първата янска ракета да профучи и да превърти лихтера като вретено.

Ускорението скочи над 40 Твърде много дори за масивните бхори. Пилотът и помощник-пилотът почерняха. Милисекунда по-късно втората и третата янски ракети удариха право в лихтера.

В утринното небе разцъфна огнено кълбо. Корабите около него се гмурнаха за атака.

— Майка ти не е имала брада, а баща ти не е имал гъз — изръмжа един от тактическите бхорски пилоти, издърпа командния лост плътно до корема си и лихтерът пикира само на метър над пистата. Пилотът затисна лоста с коляно и с две ръце плесна по бутоните на оръдието „патешки крак“ на носа на лихтера.

Петдесетмилиметровите снаряди изхвръкнаха от шестте дула на патешкия крак, после оръжието даде откат, сниши първата група цеви надолу в положение на зареждане и надигна втората.

Противопехотните снаряди на оръдието, напълнени с метафосфор, рикошираха от дебелия бетон на пистата и се взривиха, пръскайки шрапнели по бягащите към установките си янци.

Пилотът върна лоста назад до края, издигна лихтера и го обърна за нова атака. Смехът му гърмеше по-силно от пукота на стрелящото оръдие.

— Би трябвало вече да ни посрещнат с огън — весело каза Одо и потопи кораба в атмосферата. Стен преглътна — ушите му се издуваха като балони: до дока имаше около шест хиляди метра.

Някъде откъм кърмата се чу глух тътен и индикаторът светна червено. По вътрешния контролен терминал пробягаха числа, на които никой не обърна внимание.

Един от радарите се оригна и откъм него се закъдриха пламъци.

Стен включи вътрешния микрофон.

— До всички бойци. Получаваме удари. Минус трийсет секунди.

Във войсковите каюти войниците се свиха още по-плътно в противоударните си капсули.

Под тях, по терена около пистата, повечето янски установки земя-въздух влизаха в действие въпреки интензивния огън на пикиращите бхорски лихтери.

Ракетите се въртяха на установките, душеха и след това излитаха, оставяйки пушлива диря. Многоцевните зенитни оръдия също душеха за цел.

Имаше само една подходяща такава: буцестата ръждива маса на „Адърстън“, вече едва на четири хиляди метра над терена: продължаваше да бълва топлинни вълни и се сриваше точно над главите им.

— Станция три… имаме поразен отсек. Всички единици поразени — докладва един бхорски офицер.

— Чии са? — попита Восберх. Преди да чуе отговора, една ракета проникна в командния мехур и избухна. Дълъг един метър къс стомана разцепи гръбнака му точно над кръста.

Стен избута тялото от пътя си и огледа Одо. Бхорската брада беше кръвясала и едното око, изглежда, си имаше неприятности. Но ревът му беше силен и усмивката широка, когато включи двата двигателя за спирачната тяга.

— Двеста метра…

Стен залегна в противоударната си капсула.

Докато се спускаше надолу, „Адърстън“ създаваше впечатлението, че е задържан във въздуха от многоцветен огнен фонтан — всички оръжия се бяха насочили към безпогрешната цел. Отсеците и проходите на „Адърстън“ бързо станаха на решето; бхори и хора умираха в кръв.

Помощник-капитанът на Одо рухна, от раната на гърлото му бликна кръв и тялото му се отпусна върху пулта. Кършайн беше излязъл от капсулата си и залиташе към пулта. Смъкна мъртвия бхор от клавишите и залегна по корем на палубата точно когато една от спирачките „Юкава“, все още на пълна тяга, отхвърча нагоре.

Повечето янски снаряди и ракети се отклониха след спирачната тръба, издигаща се на дъга в небето.

След което в очите на Стен вече нямаше нищо освен огромния хангар. Корабът се приближаваше и вратите се издигнаха пред него и се превърнаха в центъра на неговия свят и на неговата вселена и:

„Адърстън“ се вряза с адски грохот в чудовищните врати, все едно че бяха от мокра хартия. Корабът увисна, забит в бетона, а после, като в забавен каданс, вратите на завода се разпаднаха и корабът с разтърсващ земята трясък рухна върху отломките.

— Хайде! Бързо! — закрещя Стен, когато чу как детонаторните заряди изхвърлиха носовия конус и после сухото стържене на колелата с потрошени зъби, мъчещи се да спуснат десантните рампи.

Алекс беше нарамил Одо, буташе пред себе си куцукащия Кършайн и се спускаха от командната зала сред обърканата гмеж на войниците на Матиас и Восберх, която пое на бегом към пистата.

Но без паника, никаква паника. Стен изгледа гордо как оръжията се смъкнаха от раменете на войниците и специалистите по кръгова защита заеха позиции, насочиха тежките оръжия и засипаха ответен огън по янските единици.

V-образно крило на бхорските лихтери помете пистата на височината на човешки гърди, оръдията стреляха, ракетите свистяха, дюзите бълваха огън.

От янските позиции се надигнаха кълба пушек.

— Давай! Давай! Движи! Движи!

„И защо, по дяволите, не мога да направя нищо по-вдъхновяващо освен да викам?“

Завиха покрай хангара към определения за тях обект за взривяване.

„И защо, дявол да го вземе, крещя, след като е толкова тихо? По дяволите, човече, ти си оглушал. Не, не си!“ И Стен си даде сметка, че единственият огън идва от собствените му бойци.

Алекс ревеше да спрат огъня, а Одо с ръмжене напираше към Стен, целият в кръв и ухилен.

— Имаме един час, полковник, и тогава, кълна се в майчината си брада, целият този свят ще отиде в ада!

Не чак толкова поетично Стен реши, че Одо му казва, че е включил таймера на корабните заряди конвенционални експлозиви, но равни по мощ на 2КТ ядрена бомба.

Кърия отвърна отривисто на поздрава, щом влезе в командния пост. Всички бяха спокойни, забеляза той с одобрение, и всички наблюдателни екрани бяха включени.

— Обстановка?

— Приблизително хиляда нашественици — докладва един от офицерите. — Никакъв признак за сериозна поддръжка или за бойни кораби, навлизащи в атмосферата. Всички съдове са тактическа ВВС поддръжка. Никакъв признак за потенциален ядрен товар.

— Нашествениците… наемниците ли са?

— Така изглежда, генерале.

— И това… — Той махна с ръка към екрана, на който сред бетонните отломки се виждаше полегналата грамада на „Адърстън“ — е тяхната цел?

— Да — отговори друг янец. — Очевидно разузнаването им погрешно е оценило дебелината на вратите. Няма сведения за сериозни поражения на завода. Всъщност, генерале, след като нападателите бъдат ликвидирани, заводът ще може отново да функционира след три, най-много четири цикъла.

— Чудесно.

Кърия седна пред главния команден пулт и се замисли. Проклетият Теодомир беше опитал поредния рейд. Бяха се провалили, но щяха да опитат да нанесат колкото се може повече поражения. След като нямаше сведения за десантни кораби, които да ги приберат, изглежда, се надяваха, че ще могат да завземат и да задържат Ърич. „Което означава, че очакват да се предадем.“

„Невъзможно — реагира умът му. — Невъзможно е наемниците да знаят толкова малко за яните. Значи са бойци самоубийци? Също невъзможно. Е, вероятно не за онези — той хвърли око към екрана — с червените униформи, за които чухме някакви сведения и които се наричат Сподвижниците на Матиас. Но останалите са наемници. Наемниците не умират за пари. Те се бият за пари.“

Следователно необходимо въвеждане на нови данни, съобщи дисциплинираният му ум и той заизрежда нови заповеди, целящи да се затвори янският кръг около нападателите и те да бъдат унищожени.

— Вън. Всички веднага да излязат навън! — викна Филипс. Стоеше с приготвено за стрелба оръжие над десетките работници, паднали на колене в един от цеховете. Зад нея два от екипите й развиваха детонаторна жица из цеха.

— Не убиваме цивилни — каза Филипс. — Сега — бегом. Разкарайте се колкото може по-далече оттук.

Работниците тръгнаха неуверено към изхода. Филипс въздъхна облекчено и се обърна да види работата на екипите си.

Но един от янските работници се наведе над един убит командос, вдигна оръжието му, изправи се и го вдигна към Филипс. Белокосата жена отскочи встрани, обърна се и стреля. Откосът го посече на две.

Филипс тъжно поклати глава, после каза:

— Все пак такава преданост заслужава уважение.

— Избийте ги! Избийте ги! — изрева Матиас, щом вълната сподвижници нахлу през вратата на казармата. Казармата обаче се оказа лазарет. По леглата лежаха обичайните за всеки индустриален център ранени и болни.

Никой от тях не беше въоръжен.

Това нямаше никакво значение за Матиас, нито за неговите сподвижници.

Пациентите измряха, докато се мъчеха да се скрият под леглата си.

Бхорските кораби се спускаха и издигаха, и помитаха с огъня си всичко, което приличаше на черни униформи. Докът на Ърич кипеше в хаос. Тук лумваше пушек и огън; там сграда се пръскаше като гъба. Бойците притичваха от прикритие на прикритие.

Рейдът се развиваше много добре.

— Красота — каза Кършайн.

И беше прав. Целта на Стен/Алекс/Кършайн бе янският конструкторски център и по-точно — сложната конструкторска компютърна система в подземието на сградата.

Клетките на конструкторите бяха тъпкани с рисунки и модели. Някои от тях, според Стен, бяха направени от хора, обичащи пестеливата, изчистена красота на междузвездните кораби.

Е, и? Стен дръпна щифта на двадесетсекундния таймер и токът засвятка в хищен въртоп, предизвикан от детониращите блокове и жици, изпънати по пода на сградата.

Кършайн продължаваше да зяпа очарован един от корабните модели. Стен сграбчи модела и го натика в празната му раница.

— По-бързо, ако не искаш да изхвърчиш в орбита!

Когато тримата излетяха навън, зарядите зад тях затрещяха и после заглъхнаха, и конструкторският център рухна в собствените си мазета.

„Не — реши Филипс, — никой човек, дори да е янец, не бива да загива така.“

Тя и трите екипа командоси се бяха присвили зад една рухнала сграда. От другата страна на площада имаше отряд янци. А над тях — огромен резервоар с химическо гориво.

Между двете сили в средата на площада лежеше ранен един от мъжете на Филипс.

— Санитарка! — извика един от хората на Филипс и тя спринтира по открития терен. Един от яните спокойно се надигна от укритието, прицели се и пусна куршум в кандидат-спасителката. После смени целта и застреля ранения мъж в корема.

Което ефективно промени възгледите на Филипс и тя пусна един откос в горивната цистерна. Течният огън превърна убийците в черни униформи в танцуващи кукли.

— Всички единици от първа вълна включени, генерале — докладва янецът.

— Благодаря, Зигфер — отговори Кърия и хвърли поглед към екрана. „Много добре, много добре. Моята първа вълна задържа наемниците. Сега втората вълна ще прекърши фронта им, а третата ще ги помете.“

Беше му интересно какви все пак са възможните намерения на командира на наемниците — все още не виждаше смисъл в самоубийствения рейд.

Зарядите на „Адърстън“ имаха четири взривателя, просто за сигурност, че нищо няма да се обърка. Въпреки това два от тях бяха повредени при кацането.

Но молекулярните таймери на другите два кротко отмерваха последните секунди.

Няколко янски храбреци отново се промъкнаха на ПВ-позициите и оръжията пак почнаха да стрелят. Изведнъж за всеки бхорски пилот се оказа много важно да вдигне лихтера си по-високо от сградите на дока.

Екипът командоси пристъпваше от сенките към целта си. Щом излязоха на открито, една янска ракета изгуби набелязаната си цел — бхорски лихтер — и с разтърсващ грохот се стовари в близката сграда.

Командосите може би чуха взрива на ракетата и последвалия тътен, когато десететажната сграда рухна над главите им — а може би не.

Целта им остана неунищожена и години по-късно приятелите им щяха да се чудят над халбите с наркобира какво точно се е случило.

Втората янска вълна, отбеляза Кърия, се придвижваше съвсем ефикасно. Те като че ли правеха пробиви в кръговата отбрана на нападателите.

Третата вълна, след като бхорските лихтери за тактическа поддръжка трябваше да останат на дистанция, се беше строила в атакуващо формирование на пистата, в непосредствена близост до рухналия от небесата фрайтер.

„Много добре — помисли Кърия. — Сега яните ще покажат истинската си храброст.“

Стен внимателно погледна окуляра и натисна спусъка. На осемстотин метра от него някакъв янски офицер се сгърчи, изпусна оръжието си и рухна.

Стен се сниши в гнездото от бетонни отломки, което той, Одо, Кършайн и Алекс обитаваха в момента.

Кършайн беше извадил модела, който Стен му беше дал, и го оглеждаше с възхита. Стен почна да вика нещо за деца, играчки и къде им е мястото — и чак тогава забеляза малката синя дупка точно между очите на Кършайн.

Мръсен и целият натъртен, Игън погледна часовника си, после погледна останките на „Адърстън“ и реши да опита да се напъха под най-близката рухнала грамада.

— Мъже на Ян! — Гласът на Кърия изкънтя по персоналната комовръзка. — Пред вас има враг. Не е нужно да ви казвам какво да правите. Зигфери! Поемете ешелоните си и ги поведете в атака!

Когато третата вълна на яните — над три хиляди елитни бойци — затича напред покрай останките на „Адърстън“, молекулите в ключа на двата детонатора привършиха.

Алекс за пръв път изпитваше съмнения какво точно ще стане, когато зарядите се взривят.

— Знам, че щом вратата гръмне, в тоя завод ще гръмне едно огнено кълбо. Обаче кво ще стане, когато това кълбо удари задната врата на завода? Тва не знам, момко. Не знам.

Това, което всъщност стана, се оказа доста впечатляващо: съгласно замисъла, насочените заряди на борда на „Адърстън“ изхвърлиха предния отсек на кораба право в монтажния хангар и огненото кълбо — високо почти половин километър — се затъркаля със скорост над хиляда километра в секунда към задната врата.

Тя обаче не падна. Вместо това огненото кълбо отскочи назад, обратно през завода и навън, през отломките на „Адърстън“ и към самата площадка за кацане.

Гледана отгоре, експлозията сигурно наподобяваше видян странично ядрен гъбовиден облак, след като ограничената вече ударна вълна изгърмя през терена за кацане. Точно над нападащите янски войски.

Най-доброто, което можеше да се каже, бе, че това се оказа възможно най-бързият начин да се умре, преди всичко от огромния натиск, от липсата на кислород или от това, че те е цапардосала някоя от шеметно изхвърчалите от хангара отломки. Само най-големите неудачници по краищата на взрива се превърнаха в човешки факли.

Но за по-малко от две секунди три хиляди янски войници престанаха да съществуват. Както и самият завод. Нищо по-малко от взрив на няколко килотонова ядрена бомба всъщност не можеше да заличи тази колосална постройка. Но унищожаващите заряди на Стен вдигнаха сградата право нагоре — и после я пуснаха право надолу върху самата нея.

Някои от хората на Стен, въпреки изричните указания, се оказаха твърде близо до зоната на взрива и загинаха. Други нямаше повече да чуват, освен след продължително хирургическо лечение.

Рейдът на Стен се оказа повече от задоволителен.

Един страничен ефект — който щеше в края на краищата да спаси живота на Стен — бе това, че комуникационната мрежа в командния бункер на яните прекъсна и Кърия, заедно с малобройния все още жив янски команден състав, щеше да остане заровен поне за три дни.

Глава 35

Паррал се наведе над видеоекрана — гледаше акцията, вихреща се на Ърич, с огромен интерес. Планът на Стен се бе оказал повече от успешен.

Но Стен се беше справил прекалено добре. Ако питаха Паррал, тази война вече бе свършила. Необходим беше само един, последен удар, а за това Паррал щеше да се погрижи сам.

Той включи веригата и командния си микрофон към транспортните си кораби, увиснали в пространството недалече от Ърич.

— Говори Паррал. Всички кораби да прекратят орбита. Повтарям: всички кораби да прекратят орбита. Навигатори, курс обратен. Край.

Никой от шкиперите на Паррал, разбира се, не възрази. Бяха твърде добре обучени. И докато корабите обръщаха, Паррал изпита умерено съжаление, че не е заповядал да спуснат камера на планетата, за да погледа последните мигове на Стен.

Беше сигурен, че ще са ужасно героични.

Глава 36

Стен изрита заплелото се в краката му парче разтопена пластмаса и се надигна. В другия край на кратера Одо гледаше с мътен поглед. Алекс му се ухили.

— Кво ще кажеш, момко? Най-страхотният взрив, който съм залагал!

Стен кимна уморено и се обърна към залитащия надолу по кратера Игън.

— Полковник! — извика момчето. — Те ни зарязаха!

Стен го зяпна.

— Зарязаха ни тук! Оставиха ни!

Алекс вече беше до Игън и го разтърсваше, при това доста грубо.

— Това не е доклад, боец! Не знаещ ли как се докладва на началник?

Игън се, овладя и заговори нормално, въпреки че гласът му трепереше.

— Полковник Стен. Ком-секцията ми докладва загуба на връзка с фрайтерите на Паррал. Плотингът също показва, че всички транспортни съдове са изчезнали от орбита.

И отново изгуби самообладание и изхлипа:

— Оставиха ни да измрем тук!