Вълчи светове

Глава 37

— Какво мислите? — гордо попита Танз Суламора.

„Скапани учтивости“ — помисли Императорът и каза високо:

— Бълвоч.

Лицето на Суламора започна да се разпада.

Рисунката, както и другите, беше в стил, който Вечният император можеше с пълно основание да нарече „руска героистика“. Изобразяваше висок мускулест млад мъж с тъмна коса и ясни сини очи. Беше въоръжен с това, което Императорът вярваше, че е бил ранният модел уилигън, и го използваше, за да задържи смесена орда от подивели извънземни и фанатизирани хуманоидни типове.

Самата галерия беше изумителна, близо цял километър дълга, и беше тъпкана с това, за което Суламора бе уверил Императора, че е най-ценната колекция на „Ново изкуство“ в Империята.

Всички картини бяха масивни както откъм платно, така и по сюжет, всички бяха нарисувани в суперреалистичен стил, последния крясък в живописта. При това със свръхвискозна боя, чиито цветове се променяха със светлината, докато зрителят се движеше. Все един и същи цвят, но леко различен в оттенъците. Самата „четка“ беше лазер.

Всяка от картините, в които Императорът се взираше и пред които след това се намръщваше, показваше поредния героичен момент в Историята на Империята.

И всяка беше толкова реалистична, че циник като Императора можеше само да се чуди защо са си правили труд с четка, след като компютърната фотореконструкция щеше да свърши цялата работа също толкова добре?

Суламора все още беше в шок, затова Императорът реши да обясни подробно.

— Това е кич. Видеокомикс, като всичко останало в тази галерия. Какво стана с доброто старо време на абстрактното изкуство?

Суламора оглавяваше една от най-големите корпорации, съществуващи по Милостта на Императора, конгломерат, който по същество представляваше вертикална субимперия за минно проучване-развитие-експлоатация. Беше адски преуспяващ, адски богат и адски проимперски настроен.

Личните му вкусове клоняха към това ужасно изкуство и към непълнолетни момиченца. Поради което бе поканил Императора на откриването на галерията и поради което, също така, леко наподобяваше санбернар, току-що открил, че бъчонката му с бренди е празна.

Суламора успя да прикрие първата си реакция на искрен ужас и втората си, която бе да каже на Вечния император, че е просто един надут сноб без никакъв усет за модерно изкуство.

Вместо това, загледан в мускулестия, изглеждащ на не повече от тридесет и пет години мъж, той отстъпи. Което беше първата му грешка. И се разхленчи, което беше втората му такава. Вечният император не обичаше нищо повече от един добър аргумент и не мразеше нищо повече от един подлизурко.

— Но аз мислех, че ще останете доволен — каза Суламора. — Не познахте ли кой е?

Императорът отново погледна картината. В мъжа имаше нещо познато, но не и в сцената.

— Циреите да ме скапят дано, не.

— Но това сте вие! — възкликна Суламора. — Когато отблъснахте щурма при Битката за Портите.

Вечният император изведнъж се позна. Изглеждаше малко по-добре, въпреки че той винаги се беше смятал за умерено красив, и определено по-героичен, отколкото се чувстваше. „Битката за Портите“ обаче го препъна.

— Коя битка?

— В ранните дни на управлението ви.

И тогава Императорът изведнъж си спомни и смехът му прогърмя в импозантната галерия.

— Вярваш, че съм направил това? — закикоти се той и посочи вдигнатия срещу пищящата тълпа бластер.

— Но то е добре документирано — възрази горещо Суламора. — Тъкмо вие сте извършили последното отблъскване по време на Въстанието преди седемстотин години.

— Ти за глупак ли ме мислиш? По дяволите, човече! — възкликна Императорът. — Нима смяташ, че съм вдигнал оръжие срещу някого?

— Но легендата…

— Легенда, яж ми гъза — грубо отвърна Императорът. — Би трябвало да знаеш, че човек винаги може да си купи мъж с пушкало. Не, Суламора, това не съм аз. По време на Въстанието аз се постарах адски добре да остана зад бойната линия, при рушветите.

— Рушвети?

— Естествено. Първото, което направих, бе да обявя цена за главите на водачите на Въстанието. И като добри капиталисти, въстаниците предадоха собствените си водачи. — Той се усмихна. — Беше ужасно. Кръв навсякъде.

— И какво направихте с въстаналите войници?

— Какво мислиш?

Суламора се замисли над загадката, после се усмихна. Разгада я.

— Екзекутирали сте всички?

Вечният император отново се изсмя. Суламора потръпна — вече беше започнал да намразва подигравателния смях на Императора. Макар да знаеше, че не е насочен изцяло към него, кожата му настръхна от чувството, че е насочен към цялостното състояние на човечеството.

И не грешеше много.

— Не — каза Вечният император, — наех ги. Удвоих им заплатите. И сега те са най-вярната част от моите сили след Имперската гвардия.

Суламора закъта тази странна логика някъде настрана. Може би такъв вид лично прозрение щеше да му послужи някога. Но не, то никога нямаше да сработи. Как е възможно да се довериш на хора, които са се опитали да те убият? По-добре да ги смажеш бързо и всичко да приключи.

Той погледна Вечния император с ново, едва прикрито неуважение.

— Имаш ли нещо прилично за пиене? — попита Императорът.

Суламора кимна, хвана храбро Императора за лакътя и го поведе към личните си покои.

Вечният император поркаше здраво вече от два часа и разправяше мръсни анекдоти за инциденти от своето управление. Суламора се засмя насила на последната шега на Императора и — с голямо отвращение при това — забеляза, че Императорът винаги е потърпевшият във всички свои шеги. „Този човек е скапан глупак — реши той, — и при това изобщо не му пука дали някой ще го разбере.“

Бързо зарови в ума си тази мисъл. Време беше да направи своя ход — Вечният император бе погълнал достатъчно спирт, за да зашемети и един мастодонт, при това без помощта на отрезвителни хапове. С това напомняне Суламора тайно глътна четвъртия хап за тази вечер, погледна кръвясалите очи на Вечния император и реши, че моментът е наистина подходящ.

— Надявам се, че това гостуване ви беше приятно — започна той.

— Е-ес-стесттвен-но, Шала… тоест… Ша… не… Танз. Танз беше, точно така. — Императорът гаврътна поредната чаша.

— Страхотна нощ. Сега. Аре да… — хлъц… — Аре да минем по баровете на пристанището да се посбием… и после да си хванем мацки.

— Обичам мадами с фигури като… — той показа с ръце — и с мозъци като… — щракна с пръсти — явно тези жени бяха бръснач. — Ще си приказваме цяла нощ, а после… после… нали знаеш… пак цяла нощ. — След което хвърли към Суламора внезапен, остър и ужасно трезв поглед, който го стъписа.

— Освен ако — добави Вечният император — не си намислил нещо друго.

— Но… но… — запелтечи Суламора. — Това беше просто повод… да ви покажа новата си галерия.

Вечният император пак се изсмя подигравателно.

— Я недей, че ш’се пукна — каза той и продължи все така трезво: — Ти си главата на най-голямата минна компания в този регион. Нещо ти се върти в ума. А не ти стига кураж да си поискаш аудиенция. Затова ми уреждаш това царско посрещане. Скапан кичозен боклук… и некадърно при това. Гледай поне да ме напиеш… Точно в момента се мъчиш да събереш смелост да ми го изтърсиш.

— Изобщо нямам…

Контекстът, Танз. Контекстът. По дяволите, на какво учат корпоративните шефове днес? По мое време… майната му! Още веднъж — какво си намислил, Танз?

И Танз, макар и на пресекулки, му каза. За плановете на компанията му да последва слуховете в звезден куп Ерикс. Шпионите му (макар да не използва тази дума) го бяха уверили, че слухът за потенциално свръхбогатите залежи е факт… И Суламора искаше лично да връчи на Вечния император молбата на компанията му за проучвания.

— Трябваше да ме попиташ направо — каза Вечният император. — Не понасям усуквания и увъртания.

— Е, добре — въздъхна Суламора. — Моля ви „направо“, както казахте. Моята компания желае да инвестира кредитите за експлоатация на тази нова област.

Вечният император дори не беше помислял за това.

— Не — каза той твърдо.

Изпита жалост към мъжа пред себе си, напълни му чашата и му даде време — като на президент на корпорацията — да сдъвче големия залък.

— Това, което имах предвид — каза той, — е консорциум.

— Консорциум!? — ахна Суламора.

— Ами да — каза Императорът. — Сливате се с други големи рудни компании — вече съм пуснал няколко пипала — излъга той, — съставяте консорциум и отивате на Ерикс като едно цяло… тогава можете да го експлоатирате, докато го изстискате до шушка.

— Но печалбите… — възрази Суламора. — Твърде много компании…

Вечният император вдигна ръка и го прекъсна.

— Виж, вече направих проучванията си. Тръгне ли една-единствена компания да експлоатира Ерикс сама, ще тръгне към сигурния си банкрут. Това е гранична зона в края на краищата. Значи, ако си съберете ресурсите, може да спечелите, това е предложението ми.

— Предложението ви?

— Да. Приеми го или го откажи. А, между другото… вашата последна молба да увеличим снабдяването на компанията ви с АМ2?…

— Да? — Гласът му трепереше.

— Размислете над този консорциум, може да го обмисля.

Тъй като целият източник на енергия (АМ2) се осигуряваше и контролираше от Вечния император, Суламора току-що се оказа изритан там, където щеше да го заболи най-много.

Вечният император удари още едно питие и тресна чашата на масата. Суламора подскочи.

— Ще ти кажа следното — каза Вечният император. — Ако ти хареса предложението ми за консорциум, мога дори да удвоя квотата ви за АМ2. Какво мислиш?

Суламора не беше толкова тъп, колкото изглеждаше. Предложението много му хареса.

— Да им удвоите квотата? — попита удивен Махони.

— Не, по дяволите — каза шефът. — Мразя ги тези рудни компании.

Махони го погледна недоумяващо и той махна с ръка.

— Всъщност, заради старите времена, може да я съкратя наполовина, след като сглобят консорциума.

Махони се втрещи.

— Искате да кажете, че всъщност смятате да ги пуснете в регион Ерикс? Забравихте ли колко далече стигнахме…

Вечният император вдигна ръка да го спре, ухили му се и го дръпна за перчема.

— Къде са поздравленията за гениалния ти шеф? Току-що ти спечелих още време, Махони.

Махони мълчеше.

Императорът схвана и се надвеси над масата. Сключи пръсти.

— Нещо не е наред ли, полковник?

Махони се колебаеше.

— Какво става, по дяволите?

— Нашият оперативен, Стен. Не мога да го повиша.

Императорът се отпусна в креслото.

— Което значи?

— По дяволите, ако знам, сър. Знам само оценката на корпус „Меркурий“: край на залаганията.

Императорът се пресегна за бутилката.

— Мамка му! Май току-що се прецаках.

Глава 38

— Той… той е… мъртъв?

— Опасявам се, че да, скъпа.

Паррал се наведе да утеши плачещата си сестра. София се притисна в него да намери топлина, след което рязко се дръпна и изтри сълзите си.

— Но как?

Паррал й отвърна с най-топлата си, братска усмивка.

— О, той се сражава храбро, както и всички. Но се боя, че попаднаха в капан. Загинаха до един.

София за миг погледна брат си в очите и се зачуди дали е вярно, дали брат й… не, това беше прекалено дори за Паррал.

Изхлипа и се отпусна в прегръдката му.

Глава 39

— Игън е мъртъв — съобщи по микрофона момичето от Лицея.

Стен само кимна. Нямаше нито време, нито сили за скръб.

— Мъртъв е — продължи момичето. — Излезе от укритието за продоволствие и го гръмнаха.

Виола млъкна. Седеше срещу Стен и гледаше някъде на хиляда метра зад и през него. Докато Стен успее да измисли какво да каже, Алекс я отведе настрана, извади терминала от раницата й и я накара да състави някакъв си доклад за състоянието на силите.

Не че имаше нужда. Цифрите бездруго се бяха набили в мозъка на Стен.

Включен състав: 670 (Стен беше кацнал със 146 от своите наемници плюс 524 сподвижници.)

Наличен състав: 321.

„Няма що, страхотен водач излезе от теб, полковник — изсмя се саркастично умът му. — Само 50 процента жертви. Голяма работа си. И какво ще правиш сега?“

Чу зад себе си някакъв звук, обърна се и видя дотътрилия се Матиас. Той се присви до Стен и го зяпна напрегнато, с пребледняло лице, с очи, пълни с гняв и омраза. Омраза… не към Стен… но…

— Баща ми — промълви той. — Той ли е дал заповедите да ни изоставят?

Стен се поколеба, след което каза съвсем искрено:

— Не знам.

— Собствения си син! — изсъска Матиас. — Моите сподвижници…

Стен потупа младежа по рамото.

— Сигурно е бил Паррал. Паррал играе своята игра.

Матиас отри с ръкав мръсното си лице.

— Трябваше да го допусна… — Гласът му секна, а Стен се стегна. Трябваше да започне да мисли, не да говори, не да изпитва самосъжаление.

— Матиас — отсече той и младежът се сепна. — Върни се при хората си. Чакай заповедите ми.

Матиас кимна сковано и запълзя обратно към позицията си.

Стен предпазливо вдигна глава над бетонния блок и се огледа. След като разбраха, че транспортните съдове на Паррал са ги изоставили, оцелелите бяха заели кръгова отбрана в четирите карета на унищожените машинни цехове. Бяха се окопали и чакаха.

Бяха обкръжени от оцелелите яни — сила, която според последните изчисления на Игън преди да загине се равняваше на около пет хиляди души.

Съотношение — двайсет към едно. Лесно, ако си герой от симуларите. „Значи имаш малко над триста останали бойци, повечето от които ранени, полковник. Между другото, забравяш за бхорите.“

Да бе. Около трийсет бхори, след като не можеха вече да летят, се сражаваха по периметъра като подивели. Стен можеше само да съжалява, че Одо очевидно бе загинал при първоначалното изтегляне. Никой не беше докладвал, че е видял трупа му. Прибавяме трийсет дангалаци. „Е, полковник? Какви са възможностите?“

При битка има само четири възможности:

1. Победа.

2. Изтегляне.

3. Капитулация.

4. Да умреш.

Не му трябваше компютър, за да разиграе възможностите. Победата се изключваше, а за изтегляне нямаше начин. Капитулацията дори не беше възможност — петима от наемниците на Стен бяха опитали тази тактика. Сега бяха в ничията земя между периметъра на Стен и линията на яните. Разпънати на стоманени греди. Трябваше им почти цял ден, докато издъхнат — и повечето от тях бяха улеснени от милостивите куршуми на наемниците.

Не. Капитулацията беше невъзможна.

„Това е положението, Стен. След всичкото ти мноогоо умно планиране. Единственият ти избор — стоиш и държиш, в акция, която в историята ще се сравнява с Камерун, Диен Биен Фу, Тарава, Хюи, или с Краис VI. Храна за червеите, с други думи.“

И тогава гневът му кипна. Е, и умът му изрови отнякъде фразата на Ланцота, мъжа, който го беше прекарал през основите на гвардейското обучение: „Сражавал съм се за Империята на сто различни скапани свята и ще сражавам на още сто преди някой скапаняк да ме скапе, но ще съм най-скъпото парче месо, което врагът някога е насякъл.“

Обърна се мълниеносно към командния кръг.

— Алекс?

Гласовата команда… и Килгър изведнъж застана мирно.

— Сър!

— Четири часа до стъмване. Искам ти и петима мъже — доброволци от хората на Филипс — да сте в готовност.

— Слушам, сър!

— Имаме ли координатите на янския команден пункт?

— Тъй вярно, сър!

— Значи тази нощ. Излизаме.

По лицето на Алекс бавно плъзна усмивка. Разбра. Схвана, скапаният шотландец. Щеше да е по-добре да умрат в атака, отколкото да се свиват в тази кръгова отбрана и да чакат.

Глава 40

Отне им близо два дни, докато изровят Кърия и останките от командната му структура от бункера. Намериха го свит под срутения таван, потънал в дълбок транс.

Янските медици го измъкнаха изпод развалините, но Кърия отказа помощ, а настоя да ръководи окончателното унищожение на наемниците.

Най-вероятно беше все още в шок, остатъчен боен стрес. Беше разпоредил бавната смърт на дезертиралите наемници и бе заповядал на всички яни да не взимат пленници. Беше решен да помете нашествениците, които бяха посрамили яните… до бавната смърт на последния мъж и жена.

Сега Кърия седеше зад набързо включените компютри и екрани в командния пост. Мразеше всички и жадуваше за дните, когато водачът повеждаше атаката от предната линия.

След което се усмихна криво. Защото разбра, че наемниците нямаше, не можеха да се предадат. Изключи командния сензор и се изправи.

— Генерале! — обади се един от адютантите.

— Утре. Ще атакуваме. Лично ще поведа атаката.

Адютантът — с широко ококорени очи — отдаде чест.

— Значи утре събираш командния състав. Ще покажем на тези червеи какво са яничарите, от най-висшия до най-низшия. Но тази нощ… тази нощ ще се съберем за молитви. Тук. Един час преди полунощ.

Глава 41

— Но преди да издебнем стреггана — изскрибуца древният бхор, — имаше подготовка. Постехме и обсъждахме нрава на древния враг. А после, след като вземехме решението си, вдигахме пир. И чак тогава тръгвахме по скършения от вълните лед да го намерим, скрит дълбоко в бърлогата си…

Древен, помисли Одо, не беше най-точната дума за стария бхор. Един от признаците за наближаващата смърт при бхорите беше, когато козината на гърдите им започнеше да посивява. Скоро след това бхорът трябваше да събере роднините и приятелите си за последно гостуване и след това да тръгне сред ледовете, за да посрещне смъртта, сам с боговете.

Този бхор обаче беше побелял почти целият, от кривите стъпала до сбръчканото чело. Беше, доколкото знаеха всички, последният жив ловец на стреггани.

И затова всички слушаха съветите му.

Точно както съветът беше слушал търпеливо самия Одо, все още увит с бинтове от главата до петите.

Точно както бяха слушали буйните призиви на най-младия бхор защо целият бхорски народ трябва незабавно да подкрепи изоставените воини.

Точно както бяха изслушали капитана на търговския флот да обсъжда спокойно — за един бхор (само две прекъсвания и една хоспитализация) — защо наемниците трябва да бъдат изоставени и да се положат усилия за помиряване с яните. Въпросният търговец също така се беше оказал един от главните търговски конкуренти на Одо.

Но съветът слушаше, както щеше да изслуша всеки бхор. Бхорите бяха едно истински демократично общество — всеки от тях можеше да говори пред съвета. Решението, което можеше да отнеме няколко седмици и да струва няколко дребни кръвопролития, щеше да се обсъди, оспори, да се наложи след яростна борба и накрая — да се вземе.

Вземеше ли се обаче, бхорите се задвижваха като един ум. Но колко време беше нужно! За пръв път — след като осъзна, че вдъхновението му е повлияно от покварата на онези прокълнати в майчината си брада хуманоиди — Одо се зачуди дали обществото му всъщност не е доста мудно и нерешително.

А древният продължаваше да дудне, без да казва нищо смислено, само разправяше някакви стари истории. Обикновено Одо щеше да е първият, който да седи отдясно на древния, да се грижи рогът му да е пълен със стрегг, омаян от сказанията за старите времена. Но неговите приятели — „Приятели, кълна се в майчината ми брада, приятели, макар и хуманоиди!“ — умираха.

Одо скръцна със зъби. Този дебат можеше да продължи още четири-пет цикъла. Оставаше само един обичаен начин да бъде наложен вот. И обикновено това означаваше смърт за бхора, който го е направил. „Кълна се в ледения гъз на баща си — изръмжа Одо наум, — дължиш ми го, Стен. Ако преживея това, ще ми го дължиш.“

Древният продължи да скрибуца, В момента обясняваше как точно трябва да опиташ дръндерите на стреггана, за да разбереш дали съществото е подходящо за улов, или не е.

Одо се надигна от скамейката си, закрачи към центъра на съветническия кръг и дългата му един метър кама излезе от кожения калъф на колана.

Без предупреждение Одо издърпа дългата си, влачеща се брада от гърдите си и само с един отсечен удар под светлината на огъня я отряза. Хвърли космите в центъра на кръга след което, както диктуваше обичаят, коленичи, свел глава.

За бхорите дължината и дебелината на нечия брада символизираше личната сила, точно както дължината на някои други неща символизираше същото у други култури и същества. Да си клъцнеш брадата, и то пред съвета, означаваше, че въпросът е жизненоважен.

И тъй като никой от бхорите не обичаше застрашаващи ситуации, обикновено секачът на брадата губеше чувство за мярка и скоро след това — главата си.

Ръмжащите коментари се извисиха до рев, който заглуши спомените на древния.

Одо зачака.

И сега… въпросът дали да бъдат подкрепени войниците хуманоиди, или не щеше да се подложи на гласуване. Одо най-вероятно щеше да загуби и после някой доброволец щеше да го лиши от главата му. Най-вероятно доброволецът щеше да се окаже прокълнатият от Джамчид търговски конкурент.

Но, противно на обичая, някой заговори.

Беше старият ловец на стреггани.

— Старите — забоботи той — понякога се губят в славните подвизи на младостта си. Повечето от които, кълна се в майчината си брада, са лъжи.

И старият бхор се надигна — чу се скърцане на кокали. А после и неговата кама изсвистя като мълния и дългата ледена висулка на древната му брада падна на плочата върху брадата на Одо.

Съветът се беше смълчал. Старият бхор коленичи — за малко да падне — до Одо и сведе глава.

Глава 42

Стен прецени, че вратът на мъжа не изпука чак толкова силно, докато Алекс пускаше каската на първия янец и юмрукът му се стовари като чук в лицето на втория. Не чак, но силно.

Беше залегнал пред янския НП, обкръжен от петимата доброволци — хората на Филипс, в това число командира им — и чакаше Алекс да привърши малката си касапница.

Тумбестият мъж от Единбург се наведе да се увери, че и двамата янци са мъртви, и се претъркули извън наблюдателния пункт.

Продължиха пълзешком напред.

Яните, много уверени в себе си, бяха построили отбранителната си линия като низ от опорни пунктове с по петдесетина метра разстояние между всеки два поста. Стен съжаляваше, че не разполага с бойци от „Богомолка“ вместо наемници — щеше да е проста работа да прекара цял батальон през тази отбрана.

Но не разполагаше, и толкова. Затова продължаваше напред пълзешком, между не особено сложните електронни сензори, пиезокапаните и дистанционно-детонаторните мини, свързващи укрепленията.

Янските отбранителни линии бяха две, свързани помежду си, но нападателите без особено усилие проникнаха и през двете.

След това, зад втората линия, Стен и Алекс се спогледаха.

Стен се зачуди какво ли се върти в главата на Алекс… и защо не беше казал нито дума, откакто напуснаха периметъра. Вторият въпрос така и щеше да остане без отговор, и това бе толкова по-добре за бойната увереност на Стен, колкото по-зле бе второто.

Защото в този момент Алекс си тананикаше наум предсмъртната си песничка:

Надигнаха се и тръгнаха към командния бункер. Докато приближаваха, от полупритворения вход се чуваше тихото мърморене на нощния дежурен екип на Кърия.

От двамата лостови, застанали в поза „мирно“ пред входа, първият умря с ножа на Стен, забит в сърцето му. Вторият получи страничен помитащ ритник, след което Стен се извъртя и натресе юмрука си в слепоочието му.

Малко след това Стен стоеше над стъпалата към бункера и гледаше как Алекс със зла усмивка смъква от колана си гранатата със забавено действие.

И тогава се появиха бхорите.

Корабите им профучаха ниско откъм изток с включени на пълна мощност светлини за кацане. Прогърмяха над разрушения корабен док едва на десет метра над повърхността. И сипеха огън.

От един търговски кораб може да се получи съвсем приличен боен кораб, осъзна Стен, особено когато всички люкове са отворени и бхорите стрелят от тях с бластери и картечници.

Остана му време само колкото да се учуди откъде са получили разузнавателните си данни, когато корабите свиха точно над янската отбрана, сеейки смърт, преди светът да се взриви, и янските офицери се заблъскаха нагоре по стъпалата, и Алекс хвърли гранатата сред тях и ги засипа с огън, и след това ударът на огнената вълна помете Стен и го хвърли напред сред меката камара тела, и го затъркаля надолу по стъпалата, и после…

После вече беше в бункера.

Отдръпна се от нечие лепкаво тяло, надигна се и веднага след това залегна, щом мерна фигурата на чернобрадия Кърия, вдигнал оръжието си — залпът изтрещя и светлините угаснаха.

Стен чу някъде над себе си воя и писъците от битката, но не им обърна внимание. Майната им. Изправи се и безшумно закрачи в тъмнината.

В широкия сто квадратни метра бункер бяха само той и Кърия.

Кракът на Стен се опря в нещо и той коленичи. Компютърна мишка. Хвърли я високо пред себе си и огънят просветна в тъмното не към издрънчалата в нещо мишка, а в равна дъга зад звука.

„Извинявам се, генерале — каза си Стен. — Мислех, че си по-тъп.“

„Остани да полежиш тук върху бетона и помисли за някои неща. Забрави за войната горе. Ти си тук, сляп в тъмното, и се опитваш да убиеш един човек, който има сходни планове, свързани със собственото ти тяло.“

Запълзя напред и заопипва за препятствия. Аха, микрофон, с прикрепена жица… Интересно… Дълга жица.

Придвижи се до една опорна греда и преметна жицата през нея. После я прекара през спусъка на оръжието си. Дължината беше достатъчна, за да изпълзи на пет-шест метра встрани.

Дръпна жицата, колкото за опит. Дулото просветна и куршумът рикошира дивашки от покрива, пода и стените.

И Кърия пусна залп по посока на святкането.

Стен дръпна жицата с все сила и оръжието мина на автоматичен режим, и тъмнината се превърна в накъсан низ от проблясвания, куршумите пищяха из бункера. Кърия се надигна зад един от терминалите, прицели се грижливо към блясъците — прицел, който щеше да сложи край на дуела в тъмния бункер, стига генералът да бе успял да зърне тъмната сянка на скачащия във въздуха Стен и блесналия в ръката му нож, и ножът се заби във врата му, а Стен се блъсна във вече мъртвия генерал и много болезнено — в една от търкалящите се маси.

След което нямаше никакъв звук освен този отвън, когато бхорите започнаха победната си песен и гранатите и оръжията затрещяха в хор, и Стен успя да чуе рева на своите наемници и на сподвижниците, когато те се надигнаха и тръгнаха в атака.

И тогава Стен вдигна един от столовете, седна в тъмното и започна да крои своя план за отмъщение срещу Паррал.

Глава 43

Срещата беше на неутрален терен — планетоид в ничията територия на купа Лупус. Беше светая светих. Беше първото място, където основателят на религията, Таламеин, бе кацнал след бягството си.

Приличаше донякъде на парк, с просторни ливади, нежно ромонящи поточета и гори, пълни с дребен дивеч, и с един малък храм — единствената постройка на планетоида.

От двете страни на храма една срещу друга стояха изпънати в редици две войски, с готови за стрелба оръжия и нервно опипващи спусъците пръсти. Войниците бяха личните гвардии на двамата съперничещи си Пророци. След поколения войни и зверства и от двете страни те чакаха само сигнала, за да се хванат за гушите.

Първо Теодомир, а след него Ингилд пристъпиха пред своите телохранители и бавно закрачиха през тревата. И двамата бяха настръхнали. Спряха на около метър един от друг.

Теодомир пръв счупи напрежението. На лицето му разцъфтя широка усмивка и той разпери ръце за поздрав.

— Братко Ингилд, каква радост е за сърцето ми най-после да те видя в плът.

Ингилд също се усмихна, пристъпи напред, нежно прегърна своя съперник и след това отстъпи крачка назад.

— Ти каза „братко“. Колко уместен поздрав. Аз също винаги съм чувствал, че си като мой роден брат.

— Въпреки затрудненията ни — каза Теодомир.

— Да, въпреки тях.

Отново се прегърнаха. После се обърнаха и тръгнаха хванати за ръце към храма, пред който имаше масичка, постлана с бяла покривка. Засенчена с малък шарен чадър. От двете страни на масичката имаше два удобни стола. На самата маса бяха поставени документи и две старомодни писалки.

Двамата седнаха усмихнати един срещу друг. Теодомир заговори пръв.

— Най-после мир.

— Да, братко Теодомир. Най-после мир.

Теодомир има честта да сипе виното и отпи целомъдрено. После заговори напевно:

— Зная, че в този миг Таламеин ни се усмихва отгоре. Щастлив, че чедата му са го послушали и са положили оръжието си.

Ингилд понечи да гаврътне голяма глътка, но се окопити и отпи много леко, като свят човек.

— Много глупави бяхме, братко — каза той. — В края на краищата какви са истинските ни различия? Въпрос на власт, а не на теология. Празни титли.

„Лъжлив чувал с дракх“ — помисли Теодомир и се усмихна още по-широко.

„Надут с въздух мехур такъв“ — помисли Ингилд, отвърна му с нежна усмивка и му подаде ръка.

— Братко — промълви Теодомир с треперещ от вълнение глас и я стисна.

— Братко — прошепна Ингилд и сълзи закапаха по носа му. Беше толкова разчувстван, че си бе позволил да се успокои с няколко наркопиявици.

— Толкова лесно се решиха различията ни — каза Теодомир, хвърли поглед към стражите на Ингилд и ужасно съжали, че не може да стисне за гърлото набръчкания наркоман и да му измъкне жалкия живот от гръцмуля.

— Дойде ми някак мигновено — продължи той. — От устата на самия Таламеин.

— Странно — призна Ингилд. — Точно в същия момент и аз мислех за същото. — А мислеше за ужасните жертви, които беше дал, и по-важно — за ужасните разходи на Святата съкровищница. Само за половин кредит беше готов да изкорми жалкия дракх пред него на минутата.

— Значи — отрони Теодомир, — предлагам помирение. Икуменично помирение.

Ингилд се наведе над масата в очакване.

— Слагаме край на всички вражди — каза Теодомир — и всеки от нас поема върховното главенство на законните ни владения в звезден куп Лупус. И двамата ще бъдем назовавани Истински пророци. И всеки от нас ще крепи правата на другия.

— Съгласен — отвърна Ингилд някак прекалено бързо. — И ще можем да сложим край на това глупаво кръвопролитие. И всеки от нас ще може да се съсредоточи над основния си дълг. Над нашия единствен дълг.

Ингилд сведе глава.

— Да спасяваме душите на своите братя.

„А след две години — помисли той — ще дебаркирам на Санктус с половин милион янци и ще изгоря скапания ти трон.“

Теодомир потупа документите на масата. Бяха договори, набързо нахвърляни от чиновниците му за тази среща.

— Но преди да се подпишем тук, брате — рече той, — дали да не отпразнуваме това събитие със съвместна литургия?

И посочи малкия храм.

— Само ние двамата. Пред олтара. Да изпеем своите молитви към Таламеин.

„Ох, ти, плужек — помисли Ингилд. — Еретик такъв! Има ли нещо, на което да не си способен?“

И каза:

— Какво великолепно предложение.

Двамата пророци станаха и бавно тръгнаха към храма.

Паррал се отпусна в стола си и загледа на монитора как двамата отвориха портата на храма, влязоха и затвориха.

Сълзи от смях потекоха по бузите му. Такава смехория не беше виждал през целия си живот. Двама лицемерно набожни тъпаци с тяхното „братко това“, „братко онова“. Мразеха се и в червата.

Дръпна звънеца и един от слугите му донесе кана със спирт, за да отпразнува. Какъв майсторски удар! А как упорстваше Теодомир, когато му предложи срещата. Как пищеше, само пяна дето не излезе на устата му.

А после изведнъж млъкна, когато Паррал му обясни останалата част от плана си.

Паррал се наведе към екрана, когато скритите камери в храма уловиха двамата вътре. Сега вече щеше да стане много интересно.

И отново, се поздрави, че предвидливо бе останал на Небта. Защото въпреки уверенията си към Теодомир не беше съвсем сигурен как точно ще се развият нещата.

Двамата пророци вече почти привършваха церемонията, молитвите им отекваха под свода на малкия храм. „Твърде дълго продължава“ — помисли Теодомир. Обикновено Върховното единение отнемаше около час. Но сега всеки от двамата се стараеше да надмине другия, изричайки молитвите бавно и тържествено. Всяка дума се изговаряше, сякаш ги слушаше лично Таламеин.

Той благодари на Таламеин, че оставаха само местенето на Светата книга и благословията на жертвеното вино. Двамата се обърнаха към олтара, не в такт, разбира се, и размахаха пълните си с тамян кадилници над грамадната книга, поставена в средата.

После направиха две крачки напред и и двамата вдигнаха Книгата едновременно. Ингилд понечи да тръгне надясно, Теодомир — наляво. Двамата задърпаха.

— Насам! — викна Ингилд.

— Не бе, глупак, наляво!

След което, почти в същия момент, двамата се сетиха кои са, озърнаха се нервно и Теодомир се окашля.

— Ъъ, прощавай, братко, но на Санктус Книгата върви наляво.

— Има ли го в договора? — попита недоверчиво Ингилд.

Теодомир прикри нетърпението си и каза с неохота:

— Все едно. В духа на икуменизма, можеш да я подкараш накъдето щеш.

Ингилд му кимна и заситни надясно, доволен от малката си победа.

Бързо стигнаха до последната част от церемонията: благославянето на виното и изпиването му. Златният бокал стоеше в малка скиния. Отвориха вратичките, извадиха го и след това набързо изпяха последните няколко молитви.

Теодомир бутна бокала към Ингилд и каза:

— Ти пръв, брате.

Ингилд го изгледа подозрително, поколеба се, после поклати глава.

— А, не. Ти пръв.

Теодомир грабна нетърпеливо бокала и изгълта половината от съдържанието му по не особено пророчески начин. След което го тикна в ръцете на Ингилд.

— Сега ти.

Ингилд се поколеба, после бавно взе бокала, вдигна го към устните си и предпазливо отпи. Вкусът беше чудесен. Той пресуши остатъка и грижливо постави бокала на олтара.

— Свърши се — каза той. — Сега вече да подпишем ония…

И се закашля. Отначало — съвсем леко. После кашлицата се усили, лицето му стана мораво, той се хвана за корема и почна да пищи от болка.

— Глупак такъв, глупак! — захъхри Теодомир. — Виното беше отровено бе!

— Но… но… — успя да изрече Ингилд. — Но нали и ти пи от него?

Падна на пода, сгърчен от болка, и от устата му затече кръв — беше си прехапал езика.

Теодомир заподскача около него, зарита го и запищя:

— За мен беше осветено! Осветено, ама за мен, не за пристрастен. Не за пристрастен!

Ингилд се помъчи да се надигне на колене. Теодомир отново го изрита.

— Кой е Истинският пророк сега, скапаняк? Кой е Истинският пророк, а?

Паррал се превиваше от смях.

После изключи монитора. Беше свършило. Наистина беше свършило.

За миг съжали, че срещу него не седеше Стен. Полковникът сигурно щеше да одобри плана му. Има толкова много начини да се спечели една война.

И изведнъж сърцето му се смрази, и той се хвърли на пода, защото ракетите изпищяха отгоре и звуковите вълни разтресоха палата.

Глава 44

— Полковник — сухо каза Филипс. — Гаднярите имат броня.

Изглеждаше абсолютно безразлична. Наемниците и сподвижниците вече заемаха огневи позиции.

Бхорите, вече схванали търговската изгода от подкрепата си за Стен, се бяха съгласили да му помогнат да кацне на Небта. Бяха пръснали достатъчно отвличащи ракети над столицата, за да объркат дори екраните на Имперска сигурност. А след това бхорските транспортни кораби бяха ударили предградията на столицата. Стен смяташе, че бхорските шкипери съзнателно се бяха постарали да свалят колкото може повече храмове, паметници и дворци.

Този път поне Стен отбеляза с радост, че е извършил нашествие без никакви жертви — ако не се броеше един от мъжете на Восберх, успял до такава степен да се натряска със стрегг, че падна върху главата си от десантната рампа.

Войниците бързо се разгърнаха и настъпиха към имението на Паррал. След което затракаха вериги, теренът се разтресе и Стен разбра, че Паррал си е осигурил втора отбранителна линия. Мъже срещу броня.

Паник-фактор за неопитни бойци. Но за обучени?

— Ще ги спукаме — докладва му Алекс. — Бойците на Паррал имат петдесетина бетеера и двайсетина въздушни възглавници. Да ги накараме ли да се предадат?

— Гледай да не ги повредите много — беше единственият коментар на Стен.

„Битката за Небта“ — първата и може би последната — продължи не повече от час.

Алекс си избра една ръчна многоцелева установка със саманасочващи се ракети и изчака, докато върхът на подредената в клин формация не се насочи почти срещу него. Тогава натисна спусъците, малките ракети изфучаха от тръбите, изхвърлиха първите си степени за старт със сгъстен въздух, включиха се и тръгнаха на лов. Пет от ракетите най-изрядно удариха пет от БТР-ите и ги превърнаха в огнени кълба. Шестата, по причини известни само на видиотения й програмист, реши, че статуята на един от предците на Паррал е много по-важна цел, и я гръмна.

Съдовете на въздушна възглавница бяха спрени с помощта на бързо издигнато телено заграждение, високо два метра. Те се блъснаха в мрежата и докато полуобучените им водачи се бореха с лостовете, бяха свалени от снайперистите на Стен.

Двата командни транспортьора оцеляха още няколко минути — толкова, колкото беше нужно на хлапетата от Лицея да изключат комуникацията им и на Стен и още трима мъже да се промъкнат зад тях и да изстрелят ръчните ракети в небронираните им задни десантни рампи.

Битката не беше кой знае какво, прецени Стен, докато гледаше как Филипс натика грамаден лост в гъсеницата на един от атакуващите съдове, отстъпи назад, лостът се превъртя между дупките и Филипс отбеляза разочаровано: „Някои наръчници твърдят, че едно парче желязо може да спре всяка верижна машина“, преди да хвърли запалителна граната в мазния ауспух на двигателя и БТР-ът да стане на фойерверк.

— Сега вече — помисли Стен — е време да се разберем със стария ни приятел сеньор Паррал…

Глава 45

Алтернативните планове на Паррал бяха на привършване. Грандиозният му сценарий да насъска янците и наемниците един срещу друг някак се беше провалил. Дори високотехнологичната отбранителна схема с внесената броня се оказа пълна издънка. Ето защо в момента Паррал надзираваше товаренето на последните няколко съкровища на изкуството в кораба.

Корабът — модифициран буксирен високоскоростен фрайтер — беше кацнал в средата на имението и най-преносимите и лесно конвертируеми ценности на Паррал вече бяха натоварени и надлежно складирани на борда.

Новият му план беше да се махне от Небта, да си потърси някой обитаем свят и да се окопае там, докато врявата и пукотевицата спрат. Стига да спряха изобщо. Защото след като Ингилд умря, след като янците вече не бяха фактор и собствената му игра на власт се бе провалила, за пръв път от поколения купът Лупус се изправяше пред заплахата от мир.

Паррал беше съвсем сигурен, че Стен ще предаде неговите търговски маршрути на бхорите. С което самият той щеше да стане по-малко от ненужен.

„О, добре — утеши се той, — при никакви обстоятелства оня пиян фукльо Теодомир няма да може да удържи нещата за дълго.“ Рано или късно щеше да им потрябва експертна помощ, пари и някой, който да може да остане трезвен за по-дълго от два-три часа. Имението и Небта можеха да се възстановят.

Последният слуга натовари последната картина и Паррал бързо се качи по рампата. Чуваше пушечния огън все по-близо и по-близо. Е? Да опустошат имението, ако искат. Когато люкът се затвори, той за миг се разтревожи за сестра си София, която бе изчезнала преди няколко часа. После сви рамене. София сигурно смяташе, че ще се оправи по-добре с любовника си Стен, отколкото с брат си.

Отправи се към командната зала. Дежурният офицер държеше кораба на трийсетминутна готовност от близо час. След като Паррал потъна в ускорителния диван, пилотът започна да отброява секундите.

Отвън се вдигна мъгла от двигателя и грижливо поддържаните градини на Паррал се сгърчиха и изтляха.

Пет секунди до старта…

— Таламеин ни е благословил — монотонно измърмори Матиас и фокусира визьора на шлема си към имението. — Ние сме избраниците на Таламеин за неговите цели. — Пръстите му докоснаха бутоните за готовност на огневия пулт.

Матиас и десетима от сподвижниците бяха инсталирали ракетната установка на улицата зад имението на Паррал. Матиас спусна забралото на шлема си, полезрението му се сля с двете „очи“ на ракетата, изстрелващата тръба се издигна, люшна се и спря срещу пометените от топлината дървета в градината на имението.

— Хванах го — обяви той.

Ръцете му стиснаха двата джойстика на контролния ракетен панел.

— Огън по моя команда.

— Готов за огън — обяви един от сподвижниците.

— Системи на изчакване. Всички системи в готовност.

Матиас усети как въздухът потрепера, щом на хиляда метра от него корабът на Паррал се заиздига над имението. Натисна преждевременно бутоните за изстрелване и изведнъж полезрението му се ушири като рибешко око, щом ракетата излетя от тръбата и изсъска на петдесет метра нагоре.

Матиас подкара ракетата в орбита, изчаквайки кораба на Паррал да излезе нагоре, и след това превключи ракетните сензори.

— Видимост нормална — докладва той отсечено. Един от сподвижниците щракна първи ключ и ракетата изрева нагоре по траектория осем и кръстчето се спря на носа на кораба на Паррал. Сивата стомана се закова пред очите на Матиас, а после не остана нищо освен топлата вълна и метала — и след това очите му изгаснаха.

Матиас рязко смъкна шлема от главата си — тъкмо навреме, за да види как огненото кълбо се плъзна по носа на кораба на Паррал, обхвана горивните резервоари и целият кораб се превърна в издължена огнена пура, отломките от която бавно се завъртяха из въздуха.

Сподвижниците викаха възторжено. Матиас се смъкна изтощен от командната седалка, засмя се, после лицето му стана сериозно.

— Не аз — заяви той и възгласите секнаха изведнъж. — А Таламеин. Смятам се за благословен, че Таламеин ме е избрал за инструмент на своето възмездие, за началата, които ще превърнат Вярата в изкован от огън меч, както е възнамерявал Първият пророк. За това — в което аз виждам само началото — трябва да му благодарим.

Ето защо, когато Стен и Алекс изхвърчаха през храстите, завариха десетината мъже коленичили в молитва пред някаква вещ, която поразително приличаше на късообхватна преносима ракетна установка.

Глава 46

София седеше на малката скала точно до ръба на водата. Взираше се към толкова обичаните от нея огромни вълни, които още продължаваха своя тътен, независимо от човешката промяна.

На двайсет метра зад нея, точно на края на черния пясък, чакаше Стен.

Беше намерил София изпаднала в истерия в имението, когато бойците му нахлуха и пометоха слугите извън стената от огън, предизвикана от рухналия кораб на Паррал. Беше забил в ръката й мед-транк и бе заповядал да я отнесат в щаба му. После, и това бе много трудно, насила насочи ума си към работата и към безкрайните подробности за това, което става, след като спечелиш една война и не знаеш какво да правиш по-нататък.

Първото естествено беше верижно-кодирано съобщение, изпратено по високоенергийния предавател на Паррал към един свободен приемник на някаква планетка малко извън купа Лупус. Съобщението, накъсана поредица от кодове, гласеше:

В рамките на три имперски часа съобщението бе предадено по веригата до Корпус „Меркурий“ и попадна в ръцете на Махони и на Императора. Ответното съобщение гласеше:

С което оставаха само няколко незначителни детайла, докато се появи Императорът със своя антураж, за да утвърди Теодомир като законен Пророк и водач на купа Лупус. Незначителни детайли, като погребването на мъртвите, грижите за болните, задържането на наемниците от невъздържано плячкосване и… и София.

Точно затова двамата бяха дошли на този черен плаж. Нито София, нито Стен не изрекоха и една дума, докато грависледът не кацна на плажа. След това София смъкна дрехите си, закрачи към скалата и седна — и седеше мълчаливо вече няколко часа.

А сега изведнъж стана и отиде при Стен. Седна на пясъка и се сви до него.

— Ти ли уби брат ми?

— Не.

— Щеше ли да го направиш, ако имаше шанс?

— Вероятно.

София кимна.

— Сега с войниците ти ще си заминете.

— Да.

— Ще дойда с теб.

Стен се поколеба — не мислеше, че е добра идея Бет да се запознае със София, въпреки че Бет вече не му беше любовница. А и обяснението, че Стен не е нито полковник, нито бивш войник, щеше да е доста сложно.

София сви рамене.

— Ще отидеш някъде на почивка с възнаграждението си, нали?

— Вероятно.

— Ще я прекарам с теб. — Баронските навици умираха трудно. — А след това — продължи София — ще си отида. Винаги съм искала да видя Имперския двор.

Стен прикри въздишката на облекчение. Любовта е нещо чудесно, но тя не трае по-дълго от службата. За съжаление.

— Поне за известно време няма да искам да видя Небта — завърши София.

Стен нямаше коментар. Тя хвана ръката му и двамата станаха и тръгнаха към колибката в края на плажа.

Глава 47

Петте бойни имперски кораба клас „Герой“ висяха в стационарна орбита над Санктус. Надвисналите отгоре акули се придружаваха от патрулна ескадрила и три пълни ескадрили унищожители. Формацията бе подкрепена от половин флот помощни кораби, съдове за планетарен щурм и два батальона от Първа гвардейска дивизия.

Когато пристигаше, за да открие новопостроена сграда или да узакони някой завоевател, Императорът предпочиташе да няма изненади — най-малкото пък от онези, които започваха с „бум“ и насочваха някакви хвърчащи неща в негова посока.

Фишът, който куриерският кораб достави, тежеше почти килограм и съдържаше всичко, което трябваше да се знае или направи по темата:

Протоколен наръчник за Имперски визити.

Включваше информация, като какви оръжия може да носи почетната стража (никакви оръжия за масово поразяване, никакви хладни лични оръжия, личните оръжия — с празни затвори, без пълнители); дължината на приветствената реч (не по-дълга от пет минути); броя на хората, имащи право да произнесат слово при кацането (максимум трима); изисквания по разквартируването на Имперска сигурност (една казарма плюс апартаменти в съседство с императорските покои); изисквания за менюто на отряда за сигурност (обичайното императорско меню за цивилните; дхал, ориз и пилешко или соев стек за гурките); и прочие, и прочие — до безкрай.

Смущаващо подробен в детайлите, фишът беше една от причините Императорът да оцелее по лично негова преценка — след над 160 опита за атентати, само три от които се бяха оказали успешни.

Беше, разбира се, един от малкото слънчеви дни на Санктус. На един островен континент това също така означаваше достатъчно топло, за да поплуваш.

Събраната йерархия на Църквата на Таламеин, която трябваше да стои на парадната трибуна в официално облекло един час преди съмване, колективно и мълчаливо желаеше хубава гъста мъгла или още по-добре — снежна буря.

Императорът — въпрос на политика — умишлено ги караше да чакат.

Видните особи стояха на няколкото квадратни километра площадка за кацане. Сподвижниците бяха около тях в пълни парадни униформи. В другия край на полето, зад охранявания периметър, бяха онези щастливи граждани на Санктус, на които бе позволено да видят първата императорска визита на Санктус. Както впрочем и в целия куп Лупус.

Матиас и баща му стояха един до друг и се потяха обилно. Никой от двамата не виждаше причина да заговори другия.

А после тълпата зашумя — високо в небето пет петънца се материализираха и се понесоха надолу.

Петната се уголемиха и се превърнаха в патрулни кръстосвачи. Тълпата завика възторжено — кръстосвачите бяха авангардът на Императора. Корабите изтрещяха със звуковата вълна и спряха на хиляда метра над полето, после бавно се спуснаха, по един във всеки от четирите ъгъла на площадката за кацане, а петият точно срещу почетната трибуна.

Рампите за слизане се плъзнаха надолу и униформените бойци затичаха по тях, разгръщайки се в боен строй. Заредените им уилигъни бяха насочени и готови за стрелба.

От петия кораб по рампата към трибуната с посрещачите тръгнаха на бегом други две формации. Всички бяха в обикновените кафяви ливреи на Имперската прислуга. И всички бяха бивши гвардейци, корпус „Меркурий“ — и оперативни служители от „Богомолка“.

Бързо, без да ги притеснява ничие достойнство, те провериха оръжията на сподвижниците, за да са сигурни, че наистина са празни.

Друго отделение, мърморейки извинения, се качи на парадната трибуна и прекара около важните личности маса-детектори.

Теодомир беше унизен. Един от слугите дори има наглостта да конфискува плоската с вино, която Теодомир беше сложил във вътрешния си джоб за ресурс при бедствено положение.

След това шефът на сигурността свали от колана си ком-единицата и я включи. И заговори на неразбираем код. Изслуша, изключи кома и се обърна към Теодомир.

— Пригответе се да приемете появата на Вечния император, Господаря на Хилядата слънца.

И Теодомир, с голяма неохота — все пак той беше помазаният Пророк на Вярата на Таламеин! — усети, че неволно се кланя с благоговение.

— Полковник — каза малко тъжно Императорът, — ако ударим някоя глътка, ще има ли това значение за тия скапаняци?

— Не, сър — отвърна Махони… но не посегна към гарафата в гардеробната.

Нито пък Императорът.

— Някой еон — продължи Императорът — ще залитна по тая рампа, ще обявя на висок глас, че този мост вече е открит, и ще почна да обрязвам първия сановник, който ми се изпречи пред очите, с ножицата за срязване на лентата. После ще се избълвам върху всички благородни мошеници, които ме посрещат.

— Чудесна идея — заяви равнодушно Махони.

— А, още нещо. Онзи оперативен…

— Стен.

— Стен. Да. Той и неговите наемници инструктирани ли са?

— Тях ги няма тук, сър. Няма да видите никой от тях.

— Някакви проблеми?

— Никакви. Теодомир е притеснен от тях, а голям процент от наемниците са дезертьори от Гвардията. Освен това кога някой войник е обичал да стои мирно, докато умре?

— Полковник — каза Императорът, докато проверяваше за деветнайсети път дали копчетата на черната му като полунощ куртка са си на мястото, — вие разбирате от психология и разни такива. Защо продължавам да се изнервям, когато правя неща като това… след хиляда години?

— То е от вечната ви младост — каза Махони. — Това е вашият очарователен наивитет. Тревогата, която кара всички ни да обичаме и да служим на ваша Вечна тревожност.

— Ба! — изръмжа Императорът и натисна един бутон. — Капитане. Приземете тази бъчва. Омръзна ми да чакам.

Петте бойни кораба, всеки дълъг почти километър, засъскаха надолу към полето и черните им сенки закриха слънцето на Санктус.

Четири от тях увиснаха на сто метра над земята, но петият, „Верцингеторикс“, се спусна леко на площадката за кацане. И тогава, съгласно заповедите, капитанът включи генераторите „Маклийн“ и корабът продължи да потъва на двайсет метра в самата площадка. Това беше начинът, по който Императорът се подписваше на всеки свят.

Хълбокът на кораба се отвори надолу и се превърна в двайсет метра широка рампа. Теодомир замаха диво и оркестърът започна да свири. На двайсетия такт музиката спря, тъй като все още никой не се беше появил на рампата. И точно когато оркестърът изквича жално и млъкна, Императорът тръгна надолу по рампата. Три такта след него тръгнаха гурките. След като дребните кафяви мъже се пръснаха от двете страни, Императорът закрачи към парадната трибуна.

„Хубава церемония прави“ — каза си Махони, загледан в крачещия към трибуната на Теодомир самотен мъж. Двете оръжейни кули на „Верцингеторикс“ се полюшваха, покривайки трибуната.

Императорът спря пред трибуната и зачака.

А йерархията на Таламеин падна на колене. Дори Теодомир, съзнавайки какъв ужасен грях извършва, приклекна.

Само Матиас остана прав, измервайки с очи мускулестия мъж, който стоеше под него.

Императорът включи ларингофона и на „Верцингеторикс“ техниците намериха симп-честотата на говорителите на космодрума и включиха Императора към тях.

— Поздравявам те, о, пророче — отекна гласът на Императора над полето. — Като твой Император, приемам теб и твоя народ отново в прегръдката на Имперската закрила. И като твой Император, признавам героизма и истинността на вашата вяра, и дългото мъченичество на вашия основател, Първия пророк Таламеин.

След което Императорът изключи микрофона си и тръгна по стъпалата на трибуната. Чудеше се колко още би могъл да задържи тези глупаци да се потят на слънцето, преди да се наложи да им позволи да преминат на следващия, тотално предсказуем етап от церемонията.

— А това — с гордост обяви Теодомир — е дубликат на оръдейната установка, която е обслужвал самият Таламеин при своето Велико бягство към Свободата.

Матиас, Императорът и Теодомир се намираха дълбоко в сърцето на вътрешното укрепление на Санктус и разглеждаха съкровищата на Вярата.

Пред тях вървеше цивилната охрана плюс подскачащите като жабоци отделения на гурките. Зад тях се мъкнеше онемяла от благоговение тълпа знатни сановници и сподвижници.

— Знаете ли — сподели непринудено Императорът, — аз познавах Таламеин. Лично.

Теодомир примига, а Матиас изпита непреодолим подтик да коленичи. Императорът забеляза объркването им и се усмихна.

— Стори ми се… интересен — продължи Императорът. — Във всеки случай беше необичайно да се види толкова искрена всеотдайност у един толкова млад човек.

Матиас примигна — единствените холоси на Таламеин, които бе виждал, го показваха като престарял брадат мъж. Не можеше да прецени кое го слиса повече — да разбере, че Таламеин наистина е крачил по лицето на Галактиката като обикновен човек, или че добродушният мъж срещу него наистина е говорил с Първия пророк.

Зад тях тълпата се размърда, защото един от сподвижниците чу думите на Императора, ахна „ерес“ и посегна към оръжието си, забравил за момент, че е деактивирано.

Преди ръката му да пипне кобура, едно остро като бръснач кукри се допря до гърлото му и той чу тихо съскане:

— Пусни оръжието, невернико! Веднага.

Сподвижникът се подчини и младият хавилдар-майор се усмихна учтиво, поклони се и прибра дългия нож в канията.

Императорът избра да направи прокламацията си след службите, на широките стъпала на самото вътрешно укрепление. Този път словото беше записано и разпратено по радиомрежата на целия звезден куп.

— Посетих Санктус — заяви той. — И видях с очите си плодовете на Таламеин, и ги намерих за достатъчно ценни, за да принадлежат на Империята. Опознах и изслушах вашия пророк Теодомир, и го намирам за добър и мъдър. По тази причина заявявам, че ръката на Императора е вече протегната над звезден куп Лупус и над неговия народ, и че ще помагам с всички средства, които са необходими. И заявявам, че този пророк, Теодомир, е законният владетел на звезден куп Лупус и че той и неговите потомци, докато не реша да оттегля покровителствената си ръка над техните глави, са законните владетели на този регион. И нека силите на Вселената и Първият пророк Таламеин благословят и одобрят това решение.

След което последва голям възторг и истерия, а на Императора повече от всичко му се искаше да се върне на кораба, да си облече халата и да удари няколко — не, много питиета.

Но не можеше. Предстоеше банкетът.

Глава 48

Махони се мъкнеше по Авенюто на Монументите и броеше гробници. Спря пред съответната крипта и зачака. Нищо. Не го чакаше никой. Той се наведе и влезе в криптата.

— Полковник — чу се от тъмното гласът на Стен. — Мисля, че имаме проблем.

— Давай — строго каза Махони.

— Няма сигурни данни.

— Докладвай, казах.

— Усещане само. Слухове. Говори се за свещена война.

Махони донякъде беше благодарен на тъмнината. Внезапният шок не е най-подходящата реакция пред един подчинен.

— Теодомир?

Стен сви рамене.

— Но как? — каза Махони. — Той е пиянде. Развалина. Няма подтик.

— Знам — отвърна Стен. — Звучи безсмислено.

— А Матиас?

— Възможно е — каза Стен. — Вижте, казах ви, че са само приказки. Все пак ме притеснява. Просто съжалявам, че не ни оставихте повечко време да го решим.

Махони помисли малко, кимна и каза:

— Да, ти наистина ме помоли за повече време.

Стен си замълча.

— Прав си, момко. Трябваше да изчакаме, докато нещата се уталожат. Не мога да ти кажа защо, но просто нямахме време.

— Е добре — продължи той уморено. — Ти си човекът на терена, лейтенант. Програма?

Стен опипа ножа в ръката си, помисли и после отговори откровено:

— Майната му, ако знам. Но трябва да намеря някакъв начин да позадържа за известно време наемниците си. Единственото, което мога да измисля, е да висна тук здраво, докато ситуацията се изясни.

— Разбираш какво може да се случи при най-лошия сценарий — да оставим настрана половин милион изклани миньори, война из целия куп Лупус, пръскащи се из вселената въоръжени до зъби пророци и пълно въвличане на Гвардията — нали? Искам да кажа за мен и теб, момче, ако ще говорим за важните неща.

— Аз отивам в наказателен батальон, а вие — в полева команда.

— Грешка. И двамата ще въртим кирките в някой блатен свят. Ти като редник, аз като сержант — каза Махони. — И то при положение, разбира се, че Вечният император не ни използва червата за погребален саван. На този етап на играта обаче мисля, че програмата ти е вярна. Дано, ако дойде най-лошото, ти и бойците ти да можете да прекратите проблема от раз. Но се съмнявам.

Той поклати тъжно глава и тръгна към изхода на криптата.

— Полковник?

— Да, лейтенант?

— Една услуга. Всъщност две.

Махони се закова на място. Лейтенантите не искат лични услуги от командирите си, дори в секция „Богомолка“. Но на лейтенантите също така обикновено им липсва нахалството да кажат на командира си, че бойният му план се е оказал пълен дракх.

— Какво?

— Имаше един мъж на служба при мен. Редник Уилям Кършайн. Умря при последния рейд срещу яните.

— Продължавай — каза Махони.

— Беше бивш гвардеец. Първи щурмови. Бих искал да бъде върнат посмъртно в строя. Е, и един медал няма да навреди. Ако е имал близки, може би ще се чувстват по-добре.

Махони не попита дали е заслужено. Все пак поклати глава.

— Как да намеря досието му, лейтенант? Знаеш ли колко Кършайновци сме имали в гвардията?

Стен се ухили.

— Точно него ще го намерите много лесно, полковник. Разжалван четиринайсет пъти и предлаган за Галактическия кръст около четири пъти.

Махони се съгласи с неохота. Щеше да го направи.

— И каква е другата услуга, след като явно съм избран за личния ви кучкар, лейтенант?

Стен се поколеба.

— Това е по-лично.

Махони зачака.

— Става дума за Сестрата на Паррал — каза накрая Стен. — София.

— Красива жена.

— Вземете я с вас. Иска да бъде представена в двора.

— Дотам ли си я докарал, момче?

— Не знам, сър.

Махони помисли и сви рамене. Какво толкова, по дяволите! И това щеше да направи.

— До утре вечер, лейтенант. Старт при трета смяна. Кажи й да се яви на „Верцингеторикс“. Трета рампа. Ще я посрещнат.

— Благодаря, сър.

Глава 49

Островният континент на Санктус сякаш потръпна, когато Имперският флот се надигна от повърхността и увисна за миг успоредно на парадната трибуна, където обкръжени от сподвижниците стояха Теодомир и Матиас. После корабите изригнаха бели облаци и се стопиха в нощния мрак.

Долу, сред полето, зад един хангар, стояха Одо, Стен и Алекс.

Стен махна за довиждане на София. Тя беше приела вестта за незабавното си заминаване без особена изненада. Най-малкото не бе казала много неща. Но то пък и двамата не бяха особено приказливи в безумната суматоха на последните си любовни прегръдки, преди Стен да я придружи до десантната рампа на огромния имперски боен кораб.

Тон изтласка тази част от живота си някъде в задната част на мозъка си и се обърна към Одо.

— Вие човеците много си падате по сбогуванията — подметна бхорът.

— Не сега, Одо — каза Стен. — Искам да заредиш с гориво един от бойните си лихтери и да стоиш на десетминутна готовност. Искам и два кораба да кръжат в пълна готовност край Небта. За лихтера искам двама от стрелците, които използва на Ърич, а теб лично — за пилот.

Челото на Одо изпъкна напред и нагоре.

— Невъзможно, полковник. Войната свърши и аз си имам търговски интереси, които трябва да…

— Важно е. Защото ако не го направиш, може никога вече да няма търговски интереси за бхорите.

Одо изпъшка, но като че ли го разбра.

— И нямаш разумно обяснение за това?

— Не. Засега.

— Тогава наистина те разбирам, Орисницата ти.

Този път Стен го погледна объркано.

— Ще стане. Корабите при Небта ще ги имаш до пет дни. Допускам, че ще се използват в случай, че войниците ти имат нужда от незабавно убежище.

Стен въздъхна облекчено. Сега поне си беше осигурил задна врата — и за себе си и за наемниците.

За жалост, неговата „орисница“, съдбата, щеше да се реши за по-малко от двайсет часа. Твърде рано за корабите на Одо.

Глава 50

Стен кацна край черния път, слезе, изпъна униформата си и продължи пеш.

Пътеката към лагера на сподвижниците бе означена с червени флагчета и докато ги подминаваше, той си спомни нещо, което му беше казал Махони — че няма нищо по-опасно от войник, току-що получил първата си лентичка за храброст.

— За поо… чест!

Матиас, с двама сподвижници от двете му страни, чакаше при последния завой на пътеката. И тримата се бяха изпънали „мирно“. Стен им отговори с небрежно махване с ръка като старши офицер.

— Свободно — каза той и сподвижниците отпуснаха крак.

Матиас закрачи напред с изпъната ръка, с широка усмивка на лицето.

— Полковник. Искрено съм щастлив, че можахте да дойдете.

Стен козирува, изгледа Матиас и каза:

— Войната вече свърши. Нямам официален ранг, така че да оставим вече титлите. — Свали ръка и отстъпи крачка назад. — Приех поканата ви като заповед. — И след пауза: — Или греша?

— Беше покана към приятел — каза Матиас малко смутено. След което хвана Стен под ръка и го поведе към гимнастическия салон. — Имаме много неща за обсъждане.

Стен повдигна вежда.

В офиса до малкия гимнастически салон личаха известни промени. Беше добавена огромна полугероична картина, изобразяваща Матиас, и също толкова голяма снимка на офицерите на сподвижниците — с Матиас в средата естествено. И, забеляза Стен, съвсем малък портрет на бащата на Матиас, Теодомир. Беше прибавена и голяма дъска за обяви, напътствия и заповеди. От Матиас.

„Доста си бил зает напоследък, момченце — помисли Стен. — Добре съм те научил.“ Усмихна се принудено, щом Матиас си наля вода и му кимна към гарафата с вино. Стен пренебрегна виното, посегна към водата и също си наля една чаша. Вдигна я и каза:

— За победата. — И изгълта водата.

— За победата — каза и Матиас, отпи от водата, седна и кимна на Стен също да се отпусне. Стен седна и зачака — нещо, в което беше много добър.

— Вие променихте историята на този звезден куп — най-сетне заговори Матиас.

— С малко помощ от ваша страна.

Матиас го погледна изпитателно — явно се бореше с нещо. После изведнъж стана и закрачи из стаята.

— Оглеждам се — заговори той. — И навсякъде виждам зло. Виждам лицемерие. Виждам суетно вричане във вярата.

Стен разбра, че Матиас говори за баща си, и не каза нищо. Матиас рязко се обърна към него.

— Аз… ние можем да променим това.

— Сигурен съм, че можеш — каза Стен. — Някой ден ти ще бъдеш Пророкът. Когато баща ти умре.

Матиас го погледна почти умолително.

— Но точно сега нищо не е в ред — каза той. — Войната не е свършила.

— Не разбирам за какво говориш — каза Стен. — Колкото до мен — и очевидно Вечният император смята същото, — тя свърши.

Прекъсна колебливото възражение на Матиас и добави:

— Бъди търпелив. След няколко години — двайсет, трийсет най-много — ти ще наследиш всичко това. — Стен махна с ръка из гимнастическия салон, но имаше предвид целия куп Лупус. — Изчакай, докато имаш силата да го промениш.

— Но неверниците… — почна Матиас и бързо се овладя и смени темата.

— Какво смяташ да правиш сега, полковник?

Стен сви рамене.

— Ще намеря някой да ме наеме.

„Какво ще правиш сега, лейтенант? Ще си подвиеш опашката и ще се върнеш при нещо, което наподобява цивилизация и където ще трябва да си проверяваш квартирката за буболечки или за наети убийци всяка нощ, преди да захъркаш? Ще се върна към униформата. Ще се натрясквам всяка вечер с хората си в «Богомолка». Ще галя два тигъра. Ще слушам последните изблици на омраза към всичко от страна на Док, схемите на Айда как ще си купи цяла галактика, и може би ще проверя дали Бет не е избила порочната си страст към скитанията от главата си.“

Изведнъж си даде сметка, че е много, много уморен и много доволен, че това назначение най-после приключва.

— Наемниците винаги имат работа — подхвърли той, колкото да наруши мълчанието си.

Матиас си пое дъх и каза:

— Присъедини се към мен. — И извърна очи настрани.

Стен помълча, уж че премисля.

— Няма в какво да се присъединявам.

— Сподвижниците — каза умолително Матиас. — Присъедини се към моите хора. Зная, че си точно толкова религиозен, колкото и ние. Ще ти дам висок чин. Ще ти дам пари. Ще…

Стен вдигна ръка.

— Аз съм наемник, Матиас. Разбери го. А на един наемник му дай войни. И като наемник съм се научил, че е най-добре да се разкараш от работодателя си, когато войната свърши.

Взе виното и си наля. Отпи и отново зачака.

— Но тя не е свършила — каза Матиас.

Стен само го погледна. После допи виното и стана.

— Свърши. Послушай съвета ми. Изчакай. В този куп ще цари мир поне хиляда години. Когато ти станеш Пророкът, ти — и твоите потомци — правете каквото искате.

Потупа Матиас по рамото, като млад мъж, играещ си на татко с друг млад мъж.

— И ако тогава не тръгне добре — обеща му, — просто ми се обади. И ще съм твой.

После излезе от стаята.

„Съжалявам — помисли Матиас. — Много съжалявам за това, което трябва да направя.“

Глава 51

Теодомир току-що беше привършил вечерната молитва на Единението. Затича по прохода, без дори да изчака слугите и стражите си. Имаше адска нужда от здраво питие. Озърна се към хората по пейките в храма и се изсмя наум. Овце! После изхвърча през дверите на храма.

Затрополи по стъпалата леко замаян. След като Паррал вече го нямаше, той беше най-важният във Вълчите светове. Осветен дори от Вечния император. Нищо невъзможно нямаше за него. Най-безобидният му намек ставаше закон на хиляда светлинни години околовръст.

Но това, което най-много искаше точно сега, беше пиячка. А после щеше да помисли и за нощните забавления. Кого да си избере? Кое дете да вземе в ложето си? Танцуващото момче? Или пеещото момиче?

„А бе, и двете“ — реши той.

И тогава пред него изникна синът му. Теодомир му се усмихна набързо и понечи да го подмине.

— Татко — каза Матиас.

Теодомир спря на стъпалата и нетърпеливо се зачуди какво ли иска тоя тъпак, синът му.

Младежът извади кама и Теодомир отстъпи назад. И чак сега забеляза, че Матиас е с неколцина мъже в кървавочервените униформи на сподвижниците.

— Не може ли друг път? — изхленчи той. — Сега бързам.

Беше много странно — защото разбираше за какво е извадена камата. Но всичко беше като насън.

После забеляза, че другите мъже също са извадили камите си.

Синът му заби камата в гърдите му и Теодомир изпищя. Пищя и пищя, и пищя, докато другите също го мушкаха с ножовете.

Стражите на Теодомир дотичаха с извадени оръжия. Матиас гледаше баща си отгоре. Последен вопъл, гърч и Пророкът беше мъртъв.

— Той е мъртъв — уведоми Матиас бащината си гвардия.

Миг колебание, след което се разнесе трополене — мъжете захвърлиха оръжията си и нададоха възторжени викове.

Матиас беше Истинският пророк.

Глава 52

Друг закон на „Богомолка“: „Когато се съмняваш, осигури си авариен изход.“

Алекс беше приготвил аварийния изход веднага щом Стен се върна от срещата си с Матиас. Нямаше указания, но знаеше, че нещо скоро ще им се стовари на главите.

Тъй като бяха разквартирувани в самия Храм, аварийният изход представляваше две боядисани в цвят гранит катерачески въжета, спуснати от един прозорец.

В една урна наблизо бяха плъзгачите, необходими за бързо слизане по въжето.

Така че когато се почна скръбният вой по повод кончината на Теодомир, Стен и Алекс се задвижиха. Първите двадесетина по-амбициозни сподвижници, които нахлуха през вратата, се натъкнаха на една от неприятните изненади на Алекс.

Беше им приготвил дирекционни мини, свързал ги беше към сензори и ги беше окачил от двете страни на вратата. Те предизвикаха такава бъркотия, че наистина забавиха следващата вълна сподвижници.

Паузата позволи на Алекс и Стен да закачат плъзгачите за въжетата и да изскочат заднишком през прозореца.

— Хайде, момче — подкани го Алекс щом стъпиха на земята. — Тук вече не раздават десерти.

Изхвърчаха през портите на Храма и затичаха към града и към космодрума, където, отчаяно се надяваше Стен, Одо трябваше да ги чака с лихтера.

— Хич да не ти пука — викна му ухилено Алекс. — Трябва само да се разкараме от фанатиците, да духнем от скапаната планета и после няма кво да му мислиш, освен за гнева на Махони и на Вечния император.

В този миг срещу тях се появи цял взвод сподвижници. Алекс се смъкна на едно коляно, извади оръжие и откри огън.

После двамата затичаха по някакви улички и Стен си помисли, че ако оживее в следващите минути, ще може да се оправи с гнева на когото и да било.