Вълчи светове

Глава 1

Щабните сирени в кръстосвача на яничарите запищяха. Тропотът на ботуши заглъхна. Оперативният дежурен кимна доволно, щом екранът светна в зелено и изписа „Станции в готовност“. Отбеляза си наум да наложи допълнително наказание на една пипкава ЕКМ станция и се завъртя в стола си към капитана.

— Всички станции в готовност, Зигфер.

Капитанът опипа висящата под черната му куртка реликва и включи микрофона на интеркома.

— Поклон, о, воини яни, и да се помолим на Таламеин.

— Аллах, ти, който знаеш всичко, благослови ни сега, когато ще се сразим с неверника. Молим те, според нашето свещено право, поведи десницата ни към победа.

— Да бъде.

Хоровото „Да бъде!“ отекна из кораба. Капитанът превключи на двоен канал.

— Връзки, поемаш наблюдение. Оръжия, готов за стрелба, ЛРМ тръби втора, четвърта, шеста. Цел на екрана. Търговски кораб. Свръзка, установи контакт със засечения кораб. Оръжия, стреляте по моя команда, след като вражеският кораб се предаде. Тук мостик, край.

Плячката на кръстосвача изглеждаше като поредната порутена регистър-клас миньорска изследователска сонда, блуждаеща из външните граници на галактиката.

Овалният корпус беше изподраскан, корозирал и даже ръждив от безразборните кацания през киселинни атмосфери. Дългите му вретеновидни крака за кацане бяха прибрани под корема на кораба, а миньорските щипци — загърнати под мостовия пулт.

Общо взето напомняше на престарял рак, бягащ от прегладняла акула.

Всъщност корабът беше на ИП „Сиенфуегос“, имперски шпионски кораб с изпълнена мисия — и вече бързаше за дома.

Стен огледа одобрително осветената в мътнозелено от хидропонните лампи гола жена, пристъпи до края на сектора и леко се промуши край двата огромни черно-бели сибирски тигъра.

Единият отвори сънено око, позна го и му изръмжа свойски. Стен не му обърна внимание и звярът се обърна и облиза гърлото на самката си.

Бет се обърна и се намръщи, като го видя. Сърцето на Стен все още имаше навика да залудува, щом я видеше. Беше мъничка, руса и мускулите й играеха под гладката й кожа.

Бет се поколеба, а после закрачи през виещата се зеленина на биосектора и седна до него. Стен беше съвсем малко по-висок от нея, с черна коса и умислени черни очи. Беше слаб, но с тяло на добре трениран атлет.

— Мислех, че спиш — каза тя.

— Не можах.

Бет и Стен поседяха известно време мълчаливо, ако се изключеше мъркането на Мънин и Хъгин, нейните две големи котки. Нито Бет, нито Стен ги биваше много в говоренето. Особено за…

— Рекох си, че може би — подхвана на пресекулки Стен. — Ами май трябва, такова… да пробваме да разберем кво става.

— Какво не става, искаш да кажеш — каза Бет.

— Май е точно така, да му се не види — каза Стен.

Бет помисли.

— Не знам. Заедно сме от доста време. Сигурно е от това. Може да е заради тая тъпа операция. От колко време вече седим в тоя шибан кораб и си играем на техи.

— И си ръмжим — добави Стен.

— Да, и това.

— Виж — каза Стен, — що не отидем в каютата ми? И да… — Гласът му заглъхна. „Страшно романтичен подход, няма що“, сопна се вътрешният му глас.

Бет се поколеба. Замисли се. После поклати глава.

— Не. Мисля, че ми се ще да оставим нещата каквито са, докато се върнем. Може би може би като кацнем на Ар и Ар… може да се върнем към онова, което бяхме.

Стен въздъхна. И кимна. Бет май беше права. Май щеше да е най-добре да…

Интеркомът запращя.

— В случай, че не досаждаме на младите любовници, изглежда, имаме малък проблем в командната зала.

— Като например, Айда? — попита Стен.

Тигрите вече се бяха изправили, с присвити уши, и поклащаха опашки.

— Като например един скапан грамаден кръстосвач, който ни влиза отзад.

Бет и Стен бяха скочили на крака по средата на изречението и вече тичаха към командната зала.

Един сравнително нисък мъж, почти толкова широк, колкото висок, огледа на дисплея фиша на янския кораб и изпръхтя. Алекс беше жител на един от тежките светове, с кости като стоманени пръти и свръхкорави мускули. И акцентът му — шотландски, заради първите заселници на родната му планета — беше задръстен като тялото му.

— Богове мили, какво съгреших — възкликна той, докато изчиташе описанието на кораба, който ги преследваше.

Стен се наведе през рамото му и зачете на глас.

— 619.532. ЩУРМОВИ/ПАТРУЛЕН. Бивш имперски кръстосвач „Турнмаа“, клас „Карджала“. Габарити: 190 м на 34… скапано трътлесто корабче… Екипаж под имперска служба: 26 офицери, 125 матроси…

— Четирима плюс два тигъра срещу 151 професионални войници — избухна Айда. Ромката се замисли над шансовете. Алчна, колкото беше дебела, Айда бе сложила пръст във всяка стокова и фондова борса в Империята. — Ако някой ще залага, аз бих заложила… срещу нас.

Стен я пренебрегна и продължи да чете:

— Въоръжение: четири противокорабни установки „Таласъм“, на склад трийсет и шест резерва… Три установки за прихващащи ракети „Въдъл“, на склад петдесет и пет резерва… четири лазерни системи „Линкс-аутпут“… едно верижно оръдие, един щурмови лазер клас „Бел“, вградени оръдейни батареи над палуба А. Добре снаряжени малки базу… Окей, сега газ…

— Пръстите не ме слушат — измърмори Алекс.

— Циреи скапани! — изруга Стен. — Могат и да ни догонят!

Този път изпъшка Айда.

— Скапаният компютър ни казва само, че лека-полека вятърът ни издухва. Някакви данни кои са тия миризливи гадняри?

Стен не си направи труд да й отговаря, а изръмжа:

— Време за прихващане?

Айда изключи данните за яните и екранът светна отново:

Бет изключи дисплея.

— На кой му пука? Не мисля, че тия смешници ще искат да си поприказваме. — Обърна се към Стен. — Някакви идеи, лейтенант?

Пултът пред Айда забръмча.

— О, не! Наистина искат да си поприказваме. — Ръката й посегна към ключа на кома.

Стен я спря.

— Задръж.

За тази предпазливост на Стен имаше причини. Проблемът не беше в командната зала — „Сиенфуегос“ наистина беше имперски шпионски кораб, — но освен скрития му суперкомпютър, доста сложното електронно оборудване и свръхмощните двигатели, отвътре той си беше точно такава ръждясала камара желязо, колкото външната му черупка.

Проблемът беше неговият екипаж: секция „Богомолка“, свръхсекретните специалисти по тайни операции на Империята. Бойците от „Богомолка“ получаваха най-напред стандартна едногодишна основна подготовка като имперски гвардейци, след това, стига да имаха подходящия не-войнишки, не-редовен и колкото може по-нагъл възглед за живота, минаваха на преобучение най-напред в корпус „Меркурий“ (Имперското военно разузнаване) и после двегодишна специална тренировка в „Богомолка“.

„Майната й на тренировката“ — помисли Стен, докато се мъчеше да излезе с план за бой, който да им предложи шанс да оцелеят поне едно към десет. Всъщност проблемът беше във външния вид на екипа: Мънин и Хъгин, двата дълги по четири метра мутирали черно-бели сибирски тигъра. Един трътлест шотландец. Една дебела жена, облечена в цигански дрехи. Една хубава жена. „И аз“ — помисли Стен. Стен, лейтенант, командир на екип „Богомолка“ 13, отряда самоубийци.

„Опааа — помисли той. — Ох, добре.“ Кимна на Док, докато пръстите на Айда шареха по ключовете на кома и връщаха объркани отговори към кръстосвача.

Док се заклатушка напред. Истинското име на коалата с тънките пипалца всъщност беше *БЛРЧИНАУС*, но тъй като никой не можеше да произнесе свястно алтарианското му име, го наричаха Док. Дребният антроексперт (и медик) изпитваше абсолютно презрение към всички представители на човешката раса. Въпреки че общо взето го смятаха за непоносим досадник, имаше някои незаменими таланти: можеше да анализира една култура от най-малките трохи доказателства и (като представител на най-забележителната раса месоядни в Империята) притежаваше невероятната способност да излъчва чувства на състрадание и любов към собствената си височайша особа и всеки свой сподвижник.

— Някаква идея кои са те? — попита Стен.

— Трябва да ги видя — изсумтя Док.

Стен даде знак на Айда и тя набра груба рамка за камерата на кома, за да бъде единственото видимо на кораба същество.

— Пак аз на пангара — каза тя и включи на ОТГОВОР.

От екрана в нея се взряха три строги лица.

— Давай — прозя се Айда. — Тук е „Ходъл“, проучвателен кораб П21. Ца’ Церви он.

— Спрете незабавно двигателя. Това е заповед в името на Таламеин и яничарите.

Док огледа съсредоточено янския капитан. Отчете униформата му, Анализира речевите шаблони. Айда погледна капитана озадачено.

— Таламеин? Познавам ли го?

При това богохулство очите на двамата мъже до капитана се разшириха от ужас. Старшият офицер изгледа Айда с гняв.

— Ще спрете кораба си незабавно и ще се подготвите за качване на борда и арест.

— По волята на Пророка и на Ингилд, сегашния му наместник. Навлезли сте в забранено пространство. Вашият кораб ще бъде конфискуван, а екипажът ви ще бъде отведен на Косаурус за съд и изпълнение на присъдата.

— Имате страхотна правосъдна система, капитане, сигурна съм. — Айда стана, обърна се и намести пищния си задник точно срещу камерата. После скромно смъкна полата си и отново се обърна към екрана. Със задоволство забеляза реакцията и на тримата в черни униформи.

— А ако невербалната комуникация е недостатъчна — продължи тя, — бих ви предложила да вземете вашия пророк в едната си ръка и вашите дракх в другата и да видите коя ще се напълни първа…

И без да дочака отговор, прекъсна връзката.

— Не си ли малко директна, моме? — попита Алекс.

Айда сви рамене. Стен търпеливо зачака анализа на Док.

Антенката на мечето леко завибрира.

— Не са пирати, нито корсари — поне не се смятат за такива. Във всеки случай изглеждат авторитарни, което е очевидно дори за одиозните зверове на Бет.

Хъгин разбираше достатъчно езика, за да съобрази, че го обиждат и изръмжа предупредително. Антенката на Док отново се размърда и ръмженето премина в мъркане. Тигърът понечи да близне Док по лицето и мечокът го избута настрана.

— Заключението за абсолютна авторитарност ми се струва интересно, което предполага или траен фюрерски режим, или, по-вероятно, режим с метафизичен облик.

— Религиозен, искаш да кажеш?

— Вяра в нещо, което не става за ядене или ползване. Метафизика, религия — както го наречеш, Стен. Моята лична теория е, че имаме работа с онова, което наричате „религия“. Обърнете внимание на фразата „В името на Таламеин“ като възможен индикатор.

— Смятам, че става дума за военен орден, основаващ се на поддръжката на диктаторска пуританска религия. На това основание орденът може да се нарече „Яничари“.

— Забележете също така, че старшият грижливо бе поставил двама помощници от двете си страни. Никой от двамата не приличаше на нещо повече от лична охрана. Следователно мога да предположа, че нашите „яничари“ не са мнозинство в тази… тази Таламеинска империя, а едно елитно малцинство, което има нужда от защита. И отбележете също така униформите. Черни. Забелязал съм, че в човешкия ум това означава желание наблюдателят да свързва лицето, носещо такава униформа, с негативизъм — страх, ужас, дори смърт.

— Освен това забеляза ли някой от вас отсъствието на каквито и да било отличителни знаци по трите униформи? — продължи той. — Твърде нехарактерно за човешките норми, но е индикатор, че рангът се свързва с нематериалното… с други думи, отново индикатор, че си имаме работа с метафизични фанатици.

Док се огледа — явно очакваше ръкопляскания. Доста неуместно.

— Бе видях аз, че са същата сган като Кембълови — зафъфли Алекс. — Нали им видяхте ножовете. Не са ножове като на свестни хора, ами кортици. Такъв нож за нищо не можеш го използва, освен да ръгнеш някой в гъза.

— Нещо друго, Док? — попита Стен.

— Бурето, дето крачи като живо същество, каза всичко, което пропуснах — отвърна Док.

Стен потърка брадичка и за стотен път съжали, че „Богомолка“ не им бе зачислила боен компютър. После вдигна глава, изгледа всички един по един и каза:

— Мисля, че трябва да ги оставим първи да си изиграят картата.

Глава 2

— По моя команда — каза яничарският капитан. — Тръби две, четири, шест, готови за стрелба. Огън.

Чу се метален грохот и трите дългообхватни ракетни тръби се надигнаха над външния корпус на кръстосвача. От тръбите блъвна кислород и твърдо гориво и „таласъмите“ излетяха.

— Имаме огън на ракета шест и ракета две… огън на ракета четири… ракета четири не запали.

— Опитай презапалване — нареди капитанът.

— Опит за презапалване — докладва старшият оръжейник. — Опит неуспешен. Ракетата не успя да се запали. Първична запалваща верига нефункц… вторична запалваща верига нефункционална, ракетата не успя да се самозареди.

Един яничар никога не изразяваше емоции. Капитанът изключи връзката с оръжейната, после погледна първия си помощник. Неговото лице също беше безизразно. Повредите в края на краищата не бяха толкова неочаквани. Обикновено преди да купят някой имперски кораб, той беше преживял доста битки. Но все пак, с подходящо оръжие и в името на Таламеин яничарите можеха да направят много!

След което отново насочи вниманието си към следящия ракетите екран, докато петкилотонните ракети гонеха бягащия „Сиенфуегос“.

— Виж кво ми показва! — извика Айда. — Изстреляли са ракети.

— Колко остава? — попита Стен.

— Сблъсък след… осемдесет и три секунди. Имаме цяла вечност.

— Не е смешно — скастри я Стен, докато затягаше шлема в оръжейното кресло.

В сивия полусвят. Част от него „виждаше“ призрачните фигури на другите бойци в командната зала, но самият той изведнъж се сля с торпедото.

Оръжейната контролна система, разбира се, по нищо не се отличаваше от „сензитата“. Шлемовият контакт се опираше в основата на черепа и предизвикваше преки усещания в мозъка. Операторът, с помощта на стандартен джойстик и дистанционно, насочваше като камикадзе торпедото точно към целта.

Стен „видя“ отварящия се в корпуса процеп… блъвналия в празнотата въздух… после яркобялата резка в непрогледния мрак, когато неговото СМ-торпедо излетя. Натисна нов бутон на контролния пулт и се „изстреля“ отново. Второто антиракетно торпедо задържа на подчинен курс, в успоредна траектория по фланга.

Чу смътно как Бет от другия контролен пулт отсече:

— Гном девет в полет… всички ЕСМ А-А-А в действие… чакам контакт… чакам контакт.

„Гномите“ бяха малки противоракети, осигуряващи лъжливи целеви означения, идентични на „Сиенфуегос“. Мъртва тишина в очакване или гномите да отклонят и взривят таласъмите, или Стен да влезе с торпедата си в огневи обхват.

Алекс забеляза капките пот, избили на горната устна на Айда. После примига и от челото му в очите покапаха солени капки. Погледна умислено Док, Хъгин и Мънин.

Тигрите крачеха напред-назад и махаха възбудено с опашки. Док седеше вцепенен на масата.

— Имам отклонение на първа ракета — внезапно каза Бет. — Копелето обръща… ей, ти! Давай… направо и… — Изключи камерата, когато един от таласъмите, идиотски уверен, че мисията му е завършила, се натресе в еднометровото камуфлажно торпедо и се сля с празнотата.

— Тъпак — каза триумфално Бет и смъкна шлема си. Стен изведнъж забълва ругатни и задърпа назад стика и клавишите.

— Тъпата ракета е с незапален двигател… няма начин да я проследя.

В секундата, докато таласъмът фучеше като стрела право в телеобхвата на Стен… той посегна отчаяно към ръчния детонаторен ключ.

Малката ядрена глава на торпедото му се пръсна на огнена топка… но Стен вече се „превключваше“ на втората противоракета, превъртя се около оста си и тласна стика на пълна скорост.

— Тоя го изтърва — каза Айда, като се мъчеше да бъде спокойна.

Стен не отговори. Настигаше бавно ракетата на яните. Приближи още… и шлемът му автоматично превключи от радар на видимост в реално време.

„Спипах те… спипах те… спипах те…“ — помисли той, докато почернелите горивни тръби на таласъма изникваха пред очите му.

— Седем секунди до сблъсъка — обяви Айда и сама се учуди как гласът й остана толкова спокоен.

И Стен изстреля торпедото си.

Ново ядрено кълбо.

— Имам още една… ъъ, не, нямам. Радарно ехо. Чукнахме ги всичките, лейтенант.

Стен свали шлема, примига и огледа командната зала. Беше останал с торпедото чак до мига на детонацията… и мозъкът му настояваше упорито, че огънят на експлозията временно е заслепил очите му. Залата бавно преля от негатив, през свръхекспонация до позитив.

Ръкопляскане не последва. Всички, в края на краищата, бяха професионалисти. Последва само коментарът на Алекс.

— Сега вече знам що ние шотландците носим полички. Щото като стане нещо такова, да не сменяме гащите.

— Окей — каза Стен. — Първият проблем ни се махна. При две дългообхватни установки това сигурно е всичко, което имат. Което значи, че ще ни доближат след…

— Четири часа — каза Айда.

— Четири часа. Великолепно. Намери къде да се скрием. За предпочитане някой хубавичък свят с големина около 6АУ и най-добре — със сто процента облачна обвивка.

Айда съсредоточено заоглежда пространствения глобус около тях.

— Планът е следният. Айда ни намира свят, където да кацнем — заяви Стен с възможно най-командирския си тон. — Може би ще успеем да стигнем до него преди да ни спипат. Влизаме в атмосферата, мушкаме се под нея…

— Мушкаме тоя строшеняк под нея? — обади се Айда.

— … след което кацаме на някой — дано да е тропически — остров, докато на тях им писне да душат, и после си тръгваме за вкъщи.

— И на това му викаш „план“?

— Док, имаш ли друго предложение, освен да си седим тук и да мрем дълго? — попита Стен.

Екипът се залови за работа.

— Вражеският кораб променя курса, Зигфер — докладва оперативният на яните. — Вероятно замислят кацане на Бананг IV.

Капитанът неволно зяпна, но веднага се овладя.

— Този кораб не може да е от никой свят от купа Лупус1.

— Очевидно не е, сър.

— Интересно. Външен кораб с достатъчно противоракетни средства, за да спрат дори нас. Очевидно кораб, за който може да се смята, че е с ценен товар. Каква е скоростта на приближаване?

— Ще бъдем в обсега на ракетния обхват до три часа, сър.

— А Бананг IV?…

— Могат, да навлязат в атмосферата приблизително за същото време.

Капитанът се усмихна.

— Ако не ме интересуваше товарът им, щях да се изкуша да ги оставя да кацнат на Бананг. Истина е… Таламеин може сам да отмъсти.

— Вашите заповеди, сър?

— Без промяна. Продължете преследването. И ги унищожете.

— Не е кой знае какъв свят — каза Айда, — но е най-доброто, което мога да направя.

Стен хвърли поглед към екрана и зачете разсеяно на глас:

— Единична слънчева система. Слънцето е хубавичко G–1, жълто джудже… пет планети… Тази е прекалено близо до слънцето. Пустинен свят… два метанови гиганта.

— Неизвестен IV изглежда подходящ — вметна Айда.

— Неизвестен IV, да. Да видим… около дванайсет хиляди километра на полярната ос. Спектрограф… къде по дяволите… окей: приемлив минимум атмосфера. Гравитация малко по-малка от нормалното. Повечето суша… приемливи водни басейни… източник на електронно излъчване.

— Значи е населен — намеси се Бет от кухненския отсек.

— Точно там не искаме да кацнем. Може да са братовчеди на ония скапаняци, дето ни висят на опашката. Права си, Айда. Това е новият ни дом.

— Може би е новият ни дом — каза Док. — И двата екрана, забележете, показват едни и същи числа. Ще стигнем вашия Неизвестен Четири приблизително по същото време с „Турнмаа“. Съспенсът сигурно ще е страшно интересен. — Взе си една сурова соена мръвка от чинията на Мънин и я лапна.

Стен изреди: Индивидуални пакети, оръжия, наземни екипи, средства за оцеляване, комплекти за първи контакт… възможно пълна готовност.

Компютърът щракна и изплю седем фиша. На всеки се повтаряха данните, съхранени в компютъра на „Сиенфуегос“ — данните, заради които корабът беше изпратен да събере анализ на минерала, намерен в далечния вече звезден куп Ерикс.

Стен се зачуди дали някога ще разбере защо Императорът толкова се интересуваше от сивкавия камък, чучнат сред камарата вещи на масата пред него. Реши да си свърши работата, да се постарае да не умре и да не задава свръхсекретни въпроси.

Разпредели картичките между членовете на екипа и пъхна по една в кесийките на вратовете на Хъгин и Мънин.

— Организиран човек си, свалям ти шапка — каза Алекс. — Притеснява ме само мострата. Цял час се мотах с нея.

— Е, и? — попита Стен.

— Две иридиеви бургии, два кристала корабна стомана, одраска и маминия ми диамант. Корава е.

Стен протегна ръка и сви пръсти. От ножницата в плътта под лакътя му в дланта му изскочи кристален нож. Беше си го имплантирал на Вулкан, докато излежаваше присъдата си в гибелната колония на Адския свят заради трудов саботаж.

Двуостър и с тънка дръжка, ножът имаше само едно предназначение: да убива. Нямаше предпазител, само един жлеб в края на дръжката. Беше дълъг педя и широк по-малко от два пръста.

Острието му обаче беше с дебелина не повече от 15 молекули. Беше много по-остър и от бръснач. Можеше да реже диамант гладко като масло.

Стен внимателно взе рудната мостра в едната си ръка и заряза. Малко се изненада — острието наистина срещаше съпротива.

— Тъй я — каза Алекс. — Не знам кво ще го правиш това. Такова вещество… цена няма.

— Най-лошото недоносче във вселената — гордо каза Айда.

— Още по-лошо — добави Док. — Грозно. Нещастно. Невероятно. Би трябвало да подейства идеално.

Докато другите от екипа се подготвяха за кацане, Док и Айда приготвяха примамката, три антиракетни торпеда „Гном“. Първото беше пригодено да излъчва радарно ехо, подобно на това на „Сиенфуегос“. Второто беше настроено да осигури изключително ексцентрична измъкваща траектория, а третото — да осигури отвличащи изстрели, точно както щеше да направи „Сиенфуегос“ при пряка атака.

Накрая целият екип се събра около трите споени едно с друго торпеда.

— Красиво е — призна Стен. — Дали ще подейства?

— Кой изобщо ще разбере, по дяволите? — каза Бет. — Ако подейства, сме живи и здрави, ако не…

Обърна се и закрачи към мостика. Хъгин и Мънин поеха след нея; опашките им се полюшваха.

— Приближаваме — докладва янският оперативен дежурен.

Капитанът не му обърна внимание. Прехвърляше през мозъка си тактически ходове — вражеският кораб ще: (а) влезе в битка… и ще бъде унищожен; (б) ще се предаде… невъзможно; (в) ще изстреля отклоняваща мишена и ще навлезе в атмосферата.

Единствената възможност…

— ЕКМ — каза той по интеркома. — Докладвай готовност.

Паузата се проточи.

— Повечето единици в готовност, Зигфер. Възпираща система в готовност, система за отличаване на цел плюс-минус четирийсет процента, блокираща — на пълна готовност.

Екранът прекъсна: 32 МИНУТИ ДО ПРИХВАЩАНЕ… 33 МИНУТИ ДО ВЛИЗАНЕ НА ЦЕЛТА В АТМОСФЕРАТА.

Старият рак „Сиенфуегос“ продължаваше успешното засега припкане.

В командния отсек бойците на „Богомолка“ се бяха стегнали здраво — включително тигрите, изолирани в своите капсули — кой знае защо, те не изглеждаха особено доволни от състоянието на нещата. Оттук нататък битката беше в ръцете на каквито там богове бяха останали в четиридесети век.

Като се изключеха тигрите, всички останали бяха облечени във фототропните бойни костюми на „Богомолка“. Не носеха никакви отличителни знаци, само черния петлик на лявата яка и плоската черна емблема на богомолка на дясната.

Три екрана светеха смътно; детекторът за близост, прикован в яничарския кръстосвач, главният монитор — в приближаващата се планета, чиято атмосфера вече бе започнала да се показва като мъгляв блясък, и централната навигационна система на Айда.

Док им предложи ненужния си и някак садистичен коментар:

— Шестнайсет минути до атмосфера… 15 минути до огневия обхват на „Турнмаа“… 15 минути… 14.90 минути… 14.30 минути, поздравления, Айда, поведе.

Алекс го прекъсна. Тумбестият шотландец от света с тройна гравитация лежеше в ускорителната си койка. Беше настоял, че ако ще мре, поне да умре в униформа. И всички се съгласиха.

— Било е на Айрт… ан, още преди Императора. По онова време, моите предци се наричали планинци.

— Дванайсет минути, изравнихме и се приближаваме — невъзмутимо каза Айда.

— Та по онуй време бритите не били врагове. Само че империята им я управлявали скотите, без те да го знаят.

Въпреки напрежението на Стен му стана интересно.

— Алекс, как по дяволите можеш да управляваш империя, без никой да знае?

— Десет минути до атмосфера — каза Док.

— Ще ти обясня някой друг път, момко. Та един хубав ден минава полк бритски гвардейци, хубави и горди с червените си униформи и мушкети. И значи вървят си те през долчинката, музиката свири, барабаните бият, песента ехти — и изведнъж чуват от скалите над тях: „Ехей, аз съм Рижия Рори от Долината!“, а британският генерал поглежда нагоре и го вижда оня ми ти огромен планинец, косата му се вее, през рамото му — меча кожа, и с грамаден меч в ръката. И му се вее и червената брада. И тоя ми ти великан взел, че пак им викнал: „Ехей, аз съм Рижия Рори от Долината! Прати ми тук горе най-добрия си мъж!“ И тогаз бритския генерал се обръща към адютанта си и му вика: „Адютант! Прати горе най-добрия ни мъж. Искам му на оня главата!“

— Изчакай замалко — прекъсна го хладно Айда. — Изстрелваме.

В командния отсек — мъртва тишина… ако се изключи учестеното дишане на стегнатите в капсулите тигри.

Представи си три обекта, мишената/цел, преследвача и преследвания. Секунди… вече милисекунди в гонитбата на разстояние една светлинна година… докато „Сиенфуегос“ се опитва да се скрие в атмосферата. Три фактора в уравнението. След което най-неочаквано се появява и четвърти, точно когато примамката излита.

— Капитане! Имам двойна цел!

— Дръж курса. Повтарям, дръж курса. ЕКМ, имаш ли избор?

— Съвсем не, капитане. Нямаме… Таламеин да ни е на помощ… Всички системи изгубени при сблъсъка.

Капитанът изключи кома и преглътна ругатните, които нахлуха неканени в дисциплинираната му памет. Замени ги с молитва и после каза:

— Духът на Таламеин — видян в единствения му истинен пророк Ингилд — да е с нас. Всички станции! Готови за битка!

Когато ракетните станции за близък обхват кораб-кораб „Въдъл“ откриха огън, яничарският кръстосвач заприлича на ято делфини. Огън, прекъсване на енергията, оглеждане за цел.

ВЪДЪЛ ОПЕРАТОР ДАННИ: ЦЕЛ… ЦЕЛ НЯМА… СБЛЪСЪК… ЕХО… ИМА ЦЕЛ… ЦЕЛ… ДВОЙНА ЦЕЛ… ДВОЕН ОГЪН… ПЪРВА ЦЕЛ НЕАКТИВНА… ПЪРВА ЦЕЛ ВЪЗМОЖНО АКТИВИРАНЕ… ЦЕЛ… ИМАМ ЦЕЛ… ПРИЦЕЛВАНЕ… ВСИЧКИ СИСТЕМИ НА ЦЕЛ… ВСИЧКИ ДРУГИ ЕДИНИЦИ ПОДЧИНЕНИ НА ЦЕЛ… ПРИЦЕЛВАНЕ…

Ракетната система „Въдъл“ беше нова и не можеше да се нарече най-интелигентната ракетна система, създавана в Империята. След двайсет години тежка служба, няколко от които при доста мърлява поддръжка от страна на яните, „Въдъл“ бяха запънели още повече.

Повечето ракети послушно подгониха апетитната примамка, когато тя се изстреля в дълбокия космос. Но една от тях, по-упорита, по-умна или по-иконокластична от събратята си, изригна огън от дюзите си и се насочи право към „Сиенфуегос“.

В янския кръстосвач операторът й изруга и се опита безуспешно да отклони опърничавия „Въдъл“ към „истинската“ цел. Но самотната ракета се взриви на хиляда метра от „Сиенфуегос“, докато корабът започваше първото си, нажежено до бяло приплъзване в атмосферата на непознатия свят.

Айда тъкмо се мъчеше да вкара „Сиенфуегос“ — съд с груби очертания на заоблен брикет — в подходящо за кацане положение, когато килотонният взрив на „Въдъл“ обърка плановете й. „Сиенфуегос“ отхвърча, обърна се и се завъртя. Никакъв проблем в дълбокия космос — там „долу“ беше само онова, което определяха генераторите „Маклийн“ — но когато навлизаш в една планета, нещата бяха различни.

Взривът смаза трюмовете на „Сиенфуегос“ и превъртя ракоподобния съд на 180 градуса. С главата надолу, разбира се, защото злото не идва само, тъкмо когато „Сиенфуегос“ най-сетне се вряза в твърдата атмосфера.

Док беше единственото същество, на което ситуацията можеше да му се стори забавна, докато съдът се въртеше дивашки, излязъл от всякакъв контрол и от замислената от Айда асиметрична траектория извън всякакъв здрав разум.

Но Док не се кикотеше. Той, в края на краищата, беше само на няколко мига от смъртта.

Както и Стен, и останалите членове на „Богомолка“.

Корабът изпука от небесата и се плъзна в горните слоеве на атмосферата. Сензорите бясно задушиха за повърхност… за каквато и да е повърхност.

По екрана на корабния компютър танцуваше безумна върволица данни и Стен крещеше на Айда безкрайни низове променливи. Пръстите й шареха по клавишите, забиваха стопорите на минния кораб, измъкваха навън двете къси, тромави крила. Тя се напрегна, щом усети първия допир с атмосферата. Насочи носа надолу, леко… леко… Корабът удари първия слой и се завъртя дивашки.

Айда блъсна десния лост — къс яростен пламък, — после го дръпна назад. Удари левия. И бавно овладя кораба. Отново — с носа напред. Точно така. Започна да се плъзга във въздуха, градус след градус. Корабът се успокои и започна отново да се държи като кораб.

Стен се огледа. Бет беше пребледняла, но се държеше стабилно. Алекс отпускаше мускулите си след рязкото натоварване. Колкото до Док, той беше придобил онова изражение, характерно за него, когато се канеше да си отмъсти някому. Айда се ухили през рамо.

— Дай сега да си намерим някое скришно място — каза Стен.

Тя само кимна и отново се наведе над клавишите.

Изведнъж реактивната тяга ги блъсна със скорост два пъти по-силна от звуковата. „Сиенфуегос“ застена. Заплющяха кабели, засвяткаха и засъскаха като електрически змии.

Огромното въздушно налягане отново отхвърли „Сиенфуегос“, изкара го извън контрол и го отпрати безпомощен надолу към повърхността на неизвестната планета.

Айда изруга и се забори с контролното табло. На единия екран просветна място за възможно главоломно кацане и се скри.

Айда занатиска контролите на всичко, което можеше да наподобява спирачки — от тромавия авариен приземителен щит до стопорите за кацане и греблата за атмосферни проби.

Корабът затрепера и се замята, щом късите крилца се врязаха в атмосферата. Айда шибна носовите тласкачи и за миг преметна „Сиенфуегос“ като палачинка до нещо, което много смътно можеше да се нарече контрол.

Миг по-късно „Сиенфуегос“ профуча над високите скали на огромния вулканичен кратер, в който се беше устремила, и след това с грохот се понесе към огромното езеро в дъното и звуковият удар надигна вълни.

Всичко в командната кабина, което не беше привързано, шеметно се понесе напред, щом Айда изключи главните двигателни дюзи „Юкава“ и премина на аварийна тяга.

Екранът на детектора за близост я уведоми, че текущата траектория за кацане ще блъсне „Сиенфуегос“ в ниския скалист рид, обрамчил брега на езерото — факт, с който Айда беше съвсем наясно от единствения останал активен видеоекран.

Айда направи единственото, което можеше, и засили „Сиенфуегос“ с носа надолу под ъгъл десет градуса.

Корабът заора в езерото и отвори огромен воден каньон.

А Стен се беше върнал на Вулкан и тичаше през безкрайните лабиринти след Бет и Орон. Социопатрулите го догонваха и той крещеше на бандата си да се обърнат и да се бият. Да му помогнат.

Нещо го жилна много по-силно от болката насън и Стен запълзя назад през лудницата. Всички корабни аларми виеха и мигаха.

Док седеше на гърдите му и методично го налагаше с лапи през лицето. Стен примигна и седна.

Останалите бойци на „Богомолка“ пълзяха из помещението в усърден бяс, обичаен за „Богомолка“ в аварийна ситуация.

Алекс тикаше пакети оборудване към отворения люк — грешка, забеляза Стен, не люк, а зейнал в корпуса отвор — и ги хвърляше в яркия слънчев светлик навън. Бет беше изкарала тигрите си от капсулите им и подкарваше двата умерено ужасени звяра навън. Айда събираше трескаво всяка що-годе преносима и снабдена със самозахранване електроника.

Алекс се изтътри до Стен, надигна го и го метна през рамо. С другата си ръка взе бойното му снаряжение и го хвърли през процепа в стената на кораба. После пусна Стен върху камарата пакети и се върна за нов товар. Корабът беше пречупен през средата и най-различни важни елементи като крилата и приземителните стопори бяха затънали в езерната тиня. „Сиенфуегос“ никога вече нямаше да полети.

Стен се надигна и тръсна глава да изчисти мъглата от мозъка си. Трябваше да направи списък на най-необходимите вещи, които щяха да са им необходими. Олюля се.

— Трябва да…

Алекс изскочи с още товар, завъртя го и го забута пред себе си.

— Трябва да бягаме, момко. Тоя шибалник ей сега ще гръмне.

След няколко секунди екипът се беше събрал в пълен състав. Раниците бяха на гърбовете им и всички се катереха по склона.

И тъкмо когато прехвърлиха билото, с грохот, който отекна от стените на огромния кратер, „Сиенфуегос“ престана да съществува — останаха само няколко метални отломки.

Глава 3

Яйцевидният кратер, в който се натресоха при кацането, беше огромен, близо седемдесет и пет километра на дължина. Самото езеро изпълваше почти половината му площ, макар че явно засъхваше бързо, от „дупето“ на яйцето до „върха“, където Айда бе зърнала пролука в стените на кратера.

Корабът беше паднал на десетина километра от нея, като бе оставил на екипа една здравословна разходка, за да си прояснят размътените мозъци. Вече бяха направили оценка на положението и тя им донесе нещо много подобно на отчаяние. При крушението бяха загубили почти цялото си оборудване, в това число аварийните защитни костюми и дихатели. Наистина, бяха им останали стандартните пакети с порцион, лично оборудване и водни филтри, с които, според клюката, никой боец на „Богомолка“ не се разделяше.

Положението с оръжието беше също толкова окаяно. Единствените оръжия, които успяха да извлекат, бяха малките пушки „уилигън“, запас тръбни пълнители с експлозив АМ2 за същите пушки и бойните си ножове.

Никакви пластични взривове. Никакви ръчни ракети.

— Мърлява работа — мърмореше тъжно Алекс.

— Някой да има планове? — кротко попита Бет, докато се провираше през гъстите тръстики. — Как ще се измъкнем от тоя скапан свят?

— Плановете щяха да са малко по-лесни, ако Айда беше така добра да ни обясни къде изпълни това свое „кацане“.

— Стига де! — изръмжа дебеланата. — Ако помниш, нямах много време за разни дреболии като навигация.

— Все едно — намеси се Бет. — Ти си виновна.

— Защо?

— Винаги трябва да има някой виновен — обясни Бет. — Такъв е имперският правилник.

— А кой е по-подходящ от пилотката? — обади се Алекс.

Поне този път би трябвало да си замълчи. Този ден беше много тежък за Айда и шегичките вече не й бяха смешни. Тя се обърна към Алекс и каза:

— Бих ти извадила очите, само че ще ми трябва само един пръст, фъфлеща бъчва с…

Стен се намеси преди страстите наистина да са се разгорещили.

— Думи. Стига думи. С думи кликове не се прехвърлят.

— Остави ги — предложи Док. — В момента малко пролята кръв страхотно ще ме въодушеви.

Алекс изведнъж подсвирна.

— Ей, я го вижте това!

Току-що бяха излезли от тръстиките. Повърхността, някога покрита с фина вулканична пепел, преди безброй години се бе вкоравила и се бе превърнала в скала.

Алекс сочеше върволица отпечатъци от грамадни човешки ходила, всечени дълбоко в скалната повърхност. Стен ги проследи с очи: идваха, изглежда, от някогашния езерен бряг, минаваха двайсетина метра покрай него, след това съществото, което ги бе оставило, се беше спряло за миг — там отпечатъците бяха по-дълбоки. После обръщаха колебливо, сякаш съществото се беше загледало в нещо, продължаваха и постепенно изчезваха.

Стен стъпи в една от стъпките и вдигна вежда — беше поне два пъти по-голяма от собственото му ходило.

— Надявам се, че няма да срещнем братовчед му — каза той притеснено.

Айда включи малкия си компютър и измери скалата. После се засмя и го изключи.

— Няма такава опасност, Тия отпечатъци са отпреди милион години.

Чуха се облекчени въздишки.

— Чудно, кои ли са били? — каза Бет.

— Езерните хора, очевидно — отвърна Док.

Алекс го изгледа подозрително.

— Ти пък откъде знаеш, ужасно зверче такова?

Док сви косматите си раменца.

— Как другояче ще се нарече едно същество, щом живее на бреговете на езеро?

— Док — каза Айда, — ако бях комарджийка, каквато съм — щях да кажа, че този път изигра себе си. Не е възможно да знаеш такова нещо.

Всички се изкикотиха — бяха съгласни.

Док се затътри напред без коментар.

Гледката от върха на ниското възвишение беше твърде интересна, трябваше да признае Стен, докато смъкваше в паника „уилигъна“ от рамото си.

Най-напред бяха спускащите се полегато към обрасла с храсталаци низина кратерни стени.

След това бяха сламените колиби — около двеста, струпани на групички под короните на дърветата.

Но най-значителният елемент в целия този пейзаж беше плътната стена от бойци. Стотици същества, строени в права редица, почти рамо до рамо, и всяко от тях — високо почти три метра. Очевидно Айда не беше права и съществата, оставили вкаменените отпечатъци, си бяха живи и в добро здраве.

И освен това — враждебни.

Бяха огромни, стройни същества, с кожа със сламен цвят, също като саваната около тях. Носеха яркоцветни халати, прихванати на едното рамо с изящно изработени игли.

И всички бяха въоръжени с копия, които се извисяваха още над тях.

— Какво каза преди малко, че сме в безопасност ли, Айда?

— Е, още не ги бях видяла, нали?

— Какво ще правим? — попита Бет.

— Мисля, че някой идва да ни каже. — Стен посочи един от воините, който се изкачваше по склона.

Всички вдигнаха оръжията си.

— Приберете ги — изсъска Стен. — Не бива да изглеждаме заплашителни.

— Заплашителни? Не знам кой кого плаши.

Съществото спря на десетина метра от тях. От толкова близо изглеждаше още по-внушително. Ръстът му се подчертаваше от невъзможно издълженото му тясно лице с дълги мъхести вежди и мазна, прибрана нагоре като шлем коса. Носеше вързоп с нещо, което приличаше на оръжия.

Групата неволно подскочи, когато то хвърли вързопа към тях. Той падна точно пред Стен.

— /Ари!шаа! /Ари!шаа! — извика съществото и посочи ниската горичка в подножието на хълма.

— Какво иска той, Док? — попита Стен.

Док поклати глава.

— Освен факта, че говори на тежко глотален стоп-език, изобщо нямам представа.

— /Ари!шаа! — извика отново съществото.

След което се обърна, закрачи надолу по склона и изчезна сред дърветата.

— Предвид примитивната култура… — разсъди на глас Док — воини-пастири. Вече не са номади и войните им най-вероятно са заменени с малки набези и двубои между вождовете.

— Аха. — Стен схвана намека, клекна и извади оръжията от кожата, с която бяха увити, Изборът беше впечатляващ: късо копие, копиехвъргачка, къса дебела тояга, дълго бойно копие и едно излъскано извито парче кораво дърво, „За мятане“ — прецени Стен, докато учудено оглеждаше широко отвореното V от едната страна.

— Предизвикани сме — продължи Док. — Очакват един от нас да се изправи срещу него в онази горичка. Ако нашият представител загуби, ще избият всички ни.

— Ако победим ние, ще ни нарекат „братя“ и ще се постараят да ни натъпчат с разни гадости. — Док се изпъчи, горд от внезапния прилив на дедуктивно вдъхновение. — Въпросът е кой от нашите герои ще влезе в горичката. Аз бих предложил…

Гвардията — офицерите на „Богомолка“ — бяха тренирани да водят. Докато Док си каже предложението, Стен вече се беше стегнал в бойното си снаряжение, беше грабнал оръжията и тичаше надолу по склона.

След секунди влетя в горичката.

Шибнаха го бодливи клони. Стен прелетя над един храст и се претърколи през рамо. После светкавично се плъзна по корем надясно.

Въздухът изсъска и едно късо копие изигра мъртвешкия си танц на височината на корема му и се заби в дървото точно където се намираше Стен преди секунда.

Стен се беше снишил. Дишане с диафрагмата. Ръцете му зашариха по оръжията. Да се докопа до нещо познато. Спомни си какво им повтаряше дълбоко омразният инструктор по примитивни оръжия в секция „Богомолка“ — „ако изобщо се наложи да мислиш, боец, смятай се за мъртъв“.

„Не мисли! Автоматично. Слушай. Гледай.“ Тих полъх, носещ аромат на непознати цветя и тихо шумолене. „Точно пред мен“ — помисли Стен и завъртя глава наляво и надясно, проследявайки звука на отдалечаващия се от него в горичката воин.

Стен се надигна със зареденото в копиехвъргачката късо копие.

Крачка напред. Дълбоките сенки се превърнаха в гъсто сплетени диви лози и стари коренища. Тишината се превърна в шумолене на дребни животинчета и бръмчене на насекоми.

Превит на две, Стен закрачи сред дърветата. Аха. Скършена клонка. Воинът беше изчаквал тук.

Нищо друго… и после неистовото избръмчаване на някакво насекомо, мъгляво петно между сенките, и Стен замахна, хвърли копието и залегна с едно-единствено движение.

Усети как вражеското копие се заби в пръстта на сантиметри от него. Чу приглушено пъшкане от болка — попадение! — скочи и хукна напред с вдигната за удар тояга.

Стовари я върху един гъсто сплетен храст. Нищо.

Грешка! Стен се превъртя и се скри зад близкото дърво.

И зачака.

„Щом ти няма да дойдеш при мен…“ Запълзя по корем към храста, по който бе ударил с тоягата. Не беше чак такава грешка — имаше отпечатъци от грамадни ходила в меката пръст и миризма, най-вероятно от кръв.

Но Стен беше сигурен, че не е нанесъл сериозни щети. Огледа се за още следи. Макар с неохота, трябваше да признае възхищението си към противника. Как можеше същество с такива размери да изчезне без следа?

Изправи се и бавно запристъпва сред дърветата.

— /Ари!шаа!

Викът дойде приглушен.

— /Ари!шаа! — чу се отново. И пак. И пак.

Стен бавно запълзя натам. Чудеше се какво да направи.

Разтвори полека храстите и надникна. Воинът стоеше в средата на голяма поляна. Голяма, добре поддържана поляна, на която, Стен беше сигурен, много същества се бяха срещали, сражавали и загивали. Беше оставил на земята всички оръжия освен грамадното дървено подобие на боен бумеранг. Размахваше го и ревеше: „/Ари!шаа!“, за да подкани Стен да излезе и да се бие.

Стен се замисли. Явно това изпитание в двубой, или каквото и да беше, включваше формализирани правила: прибежки и припълзявания през горичката и после, ако и двамата оцелеят, ново изпитание на поляната. Един срещу друг, с по едно оръжие и поред. В момента, изглежда, това означаваше да излязат на открито и да се замерват с бумерангите.

Стен имаше няколко проблема с противника си. Преди всичко, макар това очевидно да беше бой на живот и смърт, той бе сигурен, че многото приятели, роднини и другари по чашка на съществото няма да останат особено доволни, ако отреже главата на воина. Разбира се, това най-вероятно осигуряваше страхотен начин да те поканят на голямата пиячка, но оживяването след това щеше да е проблем. Второ, оставаше проблемът с бумеранга. Стен го опипа за стотен път. Беше мятал такива неща при тренировките с примитивни оръжия, но всички те бяха направени за същества приблизително с неговия ръст, плюс-минус педя. А това оръжие бе предназначено за триметрови същества. Стен едва можеше да го вдигне, камо ли да го хвърли по противника си.

Стен премисли тревогите си още няколко пъти. И все стигаше до един и същ отговор. Изпъшка отчаяно и излезе на поляната.

Воинът го забеляза моментално и крясъците се прекратиха. На лицето му се изписа подобие на огромна усмивка. Приличаше най-вече на усмивка на облекчение, сякаш воинът се бе разтревожил, че Стен няма да се окаже сериозен съперник.

Воинът се присви, изпънал пред себе си бумеранга. Стен — чувстваше се като пълен глупак — се опита да изкопира стойката.

Атаката последва без предупреждение. Беше взрив от движение, сякаш с плющене се разгъна огромно кълбо от навита стомана. Дървото се плъзна напред, на височина до коляно над тревата, и Стен подскочи и задраска нагоре във въздуха. А след това с ужас видя как бумерангът като в забавен каданс плавно се плъзна нагоре. Стен вече се превърташе на кълбо във въздуха… тъп удар и нещо го удари по ръката.

Стен падна, превъртя Се и изплю пръст и трева. Опипа се да види лошо ли е ударен и чу гъгнивия смях на противника си. В краката на Стен лежеше собствения му прекършен на две бумеранг.

Жегна го гняв, щом осъзна, че врагът му се смее, защото на него не му е останало нищо за хвърляне, сякаш това щеше да му донесе кой знае какво шибано добро, и шантавият дуел беше отново изравнен.

Воинът стисна грамадното си копие и се затича право срещу него като огромна котка. Стен не посегна за своето, а сви пръстите си и усети гъделичкането, а след това хладината на ножа, шмугнал се в ръката му между чакащите го пръсти.

Стегна се за предстоящия скок и замах, докато воинът търчеше към него. Малко преди сблъсъка воинът превъртя копието си, след което изведнъж… изчезна.

Стен инстинктивно залегна и се превъртя. И точно докато се претъркаляше, видя най-невероятното нещо — воинът го беше прескочил в овчарски скок. Рееше се като гигантска чапла над него… кацна… претърколи се и се изсмя — всичко заедно.

Стен направи задно салто. И още веднъж, и още веднъж, като побъркан цирков акробат, отскачайки всеки път на над два метра височина.

Стоп!

Предно двойно салто, мушкане под копието, замах с ножа напред и надолу.

И ето че воинът спря като закован, безпомощен, зяпнал половината от копието в ръцете си. Стен го изрита, стараейки се да вложи цялата си тежест, чу как дъхът на воина излезе от гърдите му — и след това вече го беше яхнал. С притиснали раменете му колене. И ножа — на гърлото му. Поколеба се, после каза:

— /Ари!шаа!

И допря ножа до кожата.

Воинът го изгледа. Последва дълга, бавна усмивка.

— По дяволите! Печелиш!

Ако се беше възползвал от потреса на Стен, щеше да го убие на място.

Глава 4

— Готин, я дай насам кратуната!

— Ще му удариш ли още едно?

— Да ме съсирят дано! Не съм ли обрязан? Трябва ли да чакам като жена, кога мине старейшината?

— Загрях. Ще му удариш ли още едно?

Айда отпи яка глътка от кратуната, оригна се и я подаде на Акау/лей. Жестът не беше от най-лесните, защото седяха един срещу друг от двете страни на огъня, на метър и половина разстояние. Но Акау/лей, доскорошният противник на Стен, само се пресегна, хлъцна, отпи и изпръхтя.

Стен изпита възхищение към него. Когато си висок три метра, наред с другите предимства имаш и адски дълъг обхват в пиячката. Като стана дума за обхват, Стен дръпна кратуната от новия си стар авер Акау/лей, удари яка глътка, подаде кратуната на съседа и загледа с насълзени очи сцената.

Преди да се напие Стен беше научил няколко неща. Най-напред, спечелените му с толкова мъка нови приятели се оказаха едно от многото племена на тази планета. Наричаха се стра!бо. Което в превод означаваше „Езерните хора“. Стен си спомни подигравателния смях над откритието на Док и потръпна.

Празненството след двубоя се вихреше в племенната зала на Стра!бо — помещение с размерите на склад. Кръглата „сграда“ беше направена от един огромен храст. Доколкото Айда можа да прецени, храстът си беше едно-единствено хилядогодишно растение. С поколенията външната му обиколка се беше разраснала до сегашните си гигантски размери, докато вътрешната част бе умирала и оставяла голо пространство — грамадно плешиво петно. Стра!бо трябваше само да поддържат покрива от чимове и по този начин да си осигурят племенната зала за пирове.

Мястото беше тъпкано с пируващи стра!бо. Мъжкари и самки се напиваха здраво с резлива (но силно алкохолна) ечемичена бира и се надлъгваха колко велики воини са.

Акау/лей сръга Стен в ребрата и му подаде грамадна делва, от която се вдигаше гнусна миризма. Стен я взе, надигна я към устата си и за малко да се задави. Делвата беше пълна с някакво сивкаворозово вещество, в което плуваха и бълбукаха големи пипереночервени бучки.

— Питието на живота — каза му окуражително Акау/лей.

Стен съжали живота си и черния си дроб и отпи. Мирисът и вкусът го шибнаха като ядрена ракета.

— Благодаря — изпъшка Стен и подаде делвата на Док, който го гледаше с умолителни очи.

За миг Стен почти изпита съчувствие. Но си спомни подигравателния смях и се ухили на Док.

— Божествено е!

Док сви рамене и отпи. И се случи нещо забележително: за пръв път, откакто се бяха срещнали, Стен видя как Док засия. Сияние, незасенчено от мъка и горест. И Док отпи отново. Нем!ли, главатарят на стра!бо, трябваше почти да издърпа делвата от ръцете му, за да се наслади и той на „питието на живота“.

— Ква е тая гадост? — прошепна Стен.

— Кръв и мляко — отвърна Док с невиждано задоволство. И млясна.

— Ти си… смапсолютно… тоест… абсолютично… Да ме съсирят дано! Ти си прав. Божествено е.

Док се оригна, дръпна отново делвата от домакина си Нем!ли и изгълта гнусната смес.

Стен онемя от благоговение. Док се напи. От кръвта. Но после загря. Като едно от най-съвършените месоядни в еволюцията, Док се намираше в касапския си рай. Кръвта го удряше като чист алкохол.

— Ти… кво се шмееш бе, мръссен чо… чо… човеко?

Док изгледа Стен заканително, после се обърна към Нем!ли, потупа го по коляното с лапичката си и изфъфли:

— З-знаеш ли. К-като ф-форма на ж-живот не сте чак толкоз лоши. Я ми подай пак тая делва.

— Тъй-тъй, сигур много самотно я карате тъдява, моме. По цял ден да пасеш тия проклети грамадни крави и само вятърът да ти свири в ушенцето за другар.

Алекс сложи съчувствено ръка на мургавото коляно на Ди!н, една от жените на стра!бо. В отговор тя го потупа по ръката, дори леко я стисна. Благодареше му, един вид, за разбирането.

— Че какво й остава на една жена? — попита го. — По цял ден да гледаш кравешки задници. Веднъж на двойна луна мога да потренирам хвърляне с копие по някоя царска котка… — Ди!н отпи дълбоко, изтри една сълза и сниши глас до шепот. — Но си имам мечти.

Алекс се усмихна и се попремести към нея.

— Ама обещаваш ли, че няма да се смееш, като ти кажа?

Алекс кимна тържествено. Пръстите му се закатериха малко нагоре по коляното й.

— Мечтая си, че някъде, на някое място, има един силен и красив враг. Някой точно за мен. Който ще ме обикне и аз ще го обичам, докато го млатя.

И изгледа Алекс с дълбок копнеж. Алекс полекичка си дръпна ръката.

— Мислиш ли — почна тя, замълча и продължи: — Не. Не бих могла да го поискам. Все още не съм проляла кръв като воин. Как може мъж като теб да…

Алекс се постара да прояви учтивост.

— Нее, моме, няма как. Съжалявам, но трябва да си останем само приятели. Нищо повече.

Ди!н въздъхна като разочарована девица, оригна се и му върна кратуната с бира.

— Възхитително — каза Бет. — Очарователно.

И благовъзпитано прикри прозявката си. Не беше само от бирата, макар че на Бет винаги й се доспиваше от бира. Беше от бирата плюс компаньона й, Акау/лей.

Воинът, когото Стен беше надвил, се оказа най-добрият боец на стра!бо. И както се полага на най-добър боец, другото негово задължение беше да е хронистът на стра!бо. Точно в този момент той описваше на Бет началата и произхода на племето.

Историята на стра!бо се състоеше в техните войни. Поначало Бет много си падаше по военни истории. Но преди доста време стра!бо и другите племена бяха осъзнали, че трябва да сложат край на хилядолетията непрестанни кланета. Все пак оставаше проблемът как ще могат да си пуснат кръв младите воини, за да станат истински мъже и жени. Така бил изобретен силно формализираният двубой.

Ритуалът, както предположи Бет, беше възникнал някъде преди около двеста хиляди години. И Акау/лей знаеше до най-дребни подробности всеки двубой. Все едно да слушаш историите на Яков.

— А сетне, в годината на горящата трева — редеше монотонно Акау/лей, — Мейн!арс посече Кал/икат и имаше велик пир… На следното лято Ч!инту закла боеца на стра!бо Шшун!те и имаше велик пир…

Бет се озърна към Стен за възможна помощ и изруга наум. Той старателно гледаше да не се забърква и дърдореше пиянски с племенния главатар.

— … А пък в годините на дъждовете боецът на Търговците…

Бет се ококори.

— Търговци ли? Какви търговци? Кога?

Внезапната проява на интерес зарадва Акау/лей. В един момент беше започнал да подозира, че гостенката е отегчена, но сега като размисли, отхвърли допускането като много глупаво.

— Ами, просто търговци — каза той. — Същества като вас Беше преди… преди около петстотин двубоя. Нашият боец победи техния. Менкахме си много дарове и те си отидоха. Нашият боец се казваше…

— Все едно — прекъсна го Бет. — Тези търговци още ли идват?

— Разбира се — отвърна Акау/лей с изненада. — Идват си най-редовно. Нали сме приятели. Приятелите не искат ли да си гостуват често и да си разменят дарове?

— Колко често ви гостуват?

— На всеки трийсетина дни. Всъщност скоро бяха тук.

Акау/лей гаврътна от кратуната.

— Помислихме, че сте им съперници.

Бет сръга Стен.

— Тези… търговци — подпита предпазливо Стен. — Различни са от вас, викаш. — И хлъцна. — Сигурен ли си, че не са просто от друга част на вашия свят?

— Бих ли могъл аз, Нем!и, вождът на стра!бо — той се оригна — да съм се объркал толкова?

— Ако пиеш от тая пикня на як, не е трудно — рече Бет. Акау/лей до нея вече беше заспал.

— Пастирите имат ли сиви салове и плуват ли с тях из въздуха вместо по водата? На пастирите колибите с рибешка форма ли са и могат ли да хвърчат във въздуха?

— Другопланетни — каза доволно Стен.

— И вие ще ни отведете при тези търговци, нали? — попита Бет. Почти беше изтрезняла.

— За новите ми приятели, които се окървавиха в ритуалите на стра!бо… утре или на следващия ден от пиршеството ще ви изпратя, придружени от най-добрите ми воини.

— Благодарим ти, вожде — каза Стен. Усещаше, че вече е пиян почти колкото Нем!и.

— Трябва да ви предупредя — изхъхри старият вожд, — че пътят ще е дълъг и труден. Около трийсет слънчеви изгрева и залеза.

— Нем!и, а какви са шансовете да… — почна Бет и млъкна, защото Нем!и леко се килна към Стен и захърка.

Стен и Бет се спогледаха. Бет сви рамене и надигна друга кратуна.

— Е — каза тя, — предполагам, че все пак ще можем да се измъкнем от този… очарователен… свят и че няма да ни се наложи да прекараме остатъка от живота си в пиене на кръв и подаване на скоросмъртница от ръка на ръка. Така че ще последваме ли примера на благородния Нем!и?

— Що не — отвърна Стен и взе кратуната. Идеята му се стори не по-лоша от всяка друга.

Глава 5

Стен се събуди под сърдития блясък на жълтото слънце, което мяташе нажежени копия през цепнатините на колибата. Простена тихо и стисна очи.

Сякаш хиляда — не, две хиляди — копитни бяха препускали през мозъка му, после се бяха спрели да попасат и да се издрискат върху езика му.

Някой до него се размърда.

— Ще умра — изпъшка той.

— Вече умираш — отговори му Айда.

— Млъкни, Айда. Не се шегувам.

— Аз също. Всички ще умрем.

Стен съвсем се събуди. Надигна се и огледа с кръвясали очи другите от групата — те вече бяха станали и се мотаеха замаяни из колибата.

— Този път поне — каза Бет — Айда не преувеличава. Хванали сме някаква гад. Ще ни убие след около…

— Двайсет дни — уточни Айда.

— Майната му — изпъшка Алекс. — Сега на мене ми трябва нещо за изтрезняване, ако искам да видя края на тоя ден.

Стен не му обърна внимание, а попита Айда:

— Ще бъдеш ли така добра да ми обясниш какво става?

Тя включи ръчния си скенер на медицинска сонда, и му го подаде. Той погледна екранчето. И видя как в него се е втренчило друго същество с дезоксинуклеокиселинна омраза в единственото си блеснало протеиново оченце.

Гадта, както я нарече Бет, бе вълниста лентичка с тънички зелени ивици по края. Виждаха се и пръснати яркочервени точици — като оръжейни гнезда.

— Що за съсирек е това, по дяволите?

— Някакъв вид микоплазма — поясни Айда. — Забележи, едноклетъчно е, но няма клетъчни стени. Вероятно е най-старата форма на живот в галактиката. Лоша, подла и гладна твар. И откакто кацнахме, сме вдишали милиони от него. Интересното е, че микоплазмите наистина виреят в области с вулканична активност.

— Не ме интересува начинът му на живот, Айда. Какво ще ми кажеш за нашия живот?

— Вече ти казах, Стен. Двайсет дни.

— Никаква профилактика?

— Никаква… освен да се измъкнем от планетата.

— Двайсет дни — разсъди Бет. — Което значи, че не ни стигат десет дни до търговския лагер.

Стен потърка слепоочията си, което премести музикалната програма от солото с гонгове към частта с тимпаните, след което отново погледна еднакво унилите си сподвижници.

— Страхотна новина. Е, какво още се е скапало?

Въздухът над тях с разцепи от оглушителен писък. Колибата се разтресе.

Изтичаха навън и видяха порещия небето яничарски кораб.

Алекс се обърна към Стен и се усмихна странно.

— Ти си най-щастливият момък, който познавам — рече той и посочи „Турнмаа“, който включваше спирачните си дюзи и започваше да каца. После добави: — Ако трябва да мрем, оная гадинка ще почака.

Глава 6

— В ИМЕТО НА ТАЛАМЕИН, НАСТОЯВАМЕ ДА НИ ПРЕДАДЕТЕ ЧУЖДОПЛАНЕТЯНИТЕ.

Гласът на яничарския капитан прогърмя над саваната и заглуши дори бойните припеви на хилядата струпали се пред кораба воини.

Отвърна му гора от гневно разтърсени копия.

— Адска тъпотия — отбеляза Алекс.

Стен, Алекс и останалите се бяха скрили в близката горичка и наблюдаваха спора.

Стен изпитваше искрено възхищение от ефективността на яничарите. Личеше си, че са добре обучени бойци. Още преди прахът от приземяването да се е слегнал, яничарите се бяха изсипали навън, бяха се окопали, прикрили с пясъчни чували и бяха разположили автоматичните си взводни метателни оръжия.

На самия кораб картечната кула се въртеше и обхождаше фронта на воините.

Това напомни на Стен за вулканичната микоплазма във вените им. Микоплазмата с омразната й ДНК също помръдваше напред-назад и се готвеше за атака.

— В ИМЕТО НА ТАЛАМЕИН…

— Не можем да позволим това — заяви Бет и се надигна. Другите — дори Док — също станаха. Пръв от горичката излезе Стен.

И тогава чуха бойния вик на Акау/лей.

— /АРИ!ШАА!

— /АРИ!ШАА!

Акау/лей пристъпи пред воинската гмеж и закрачи към кораба. Носеше вързоп с оръжия — дар за врага, когото щеше да заколи с любов в горичката.

— /АРИ!ШАА! — отново изрева той. И спря точно пред поклащащото се дуло на картечницата.

— ДА БЪДЕ — прогърмя в отговор гласът на яничарския капитан.

Акау/лей хвърли вързопа с оръжия на земята, отдръпна се, посочи към дърветата и прикани врага за ритуалния двубой.

— /АРИ!ШАА!

— /АРИ!…

И картечницата затрещя и прекъсна бойния му вик. Куршумите профучаха през него и буквално го разполовиха.

Като един, воините се понесоха напред и тогава всички яничарски оръжия забълваха огън. Докато екипът на „Богомолка“ реагира, стотина стра!бо вече издъхваха на земята, а останалите се пръснаха в бяг.

В един безумен миг Бет си спомни думите на Акау/лей за гордостта на стра!бо. В двумилионогодишната си история те никога не се бяха пръскали в бяг.

Вадичките от сълзи бяха пресъхнали, но още личаха по хлътналите скули на Нем!и. Двамата с Алекс бяха залегнали под билото на ниския хълм срещу янския кръстосвач.

— Щом тези мъже не зачитат обичая, значи са извън закона — прошепна чуждоземният.

— Прав си — каза Алекс. — И както рекох вече, не са по-добри от едно кембълско говно.

Стен лежеше на самото било, заслонил грижливо лещите на бинокъла, за да не отразяват, и оглеждаше кръстосвача.

— Щом не спазват закона, значи не можем да им предадем приятелите си — продължи Нем!и. Все още беше дълбоки смаян от убийството на Акау/лей. — Следователно това значи…

Стен изключи бинокъла и се изпързаля по склона до тях. Успя да чуе края на шепота на Нем!и.

— Това значи — прекъсна го той грубо, — че щом се стъмни, ги избиваме. Избиваме ги до крак.

Когато слънцето допря ръба на кратера, външният говорител запращя:

— Вечерна молитва. Всички на колене. Таламеин, благодарим ти за признанието на нашата мощ. Благодарим ти за своята сила като яничари и че ни възвести нашия дълг в този свят на неверници.

Нямаше други движения около кръстосвача докато бойците в черни униформи слушаха молитвата, освен непрестанното, автоматично полюшване на картечната кула на върха на кораба.

— Благодарим ти предварително — продължи да пращи капитанският глас — за даровете, с които ще ни удостоиш утре заран и които ще си спечелим, преследвайки неизвестните нашественици. Да бъде.

Войниците тихо се раздвижиха на нощните си позиции.

— Защо Стен не избра някой от нас, от стра!бо да започне атаката? — попита разгневена Ди!н.

Бет усърдно потупваше Хъгин, въпреки че бяха дали на двата тигъра изрични инструкции да не се месят. Айда също не смееше да отвърне.

— Защото Стен уважава обичаите ви — подхвърли най-сетне тя напосоки. Надигна се и изгледа строените воини на стра!бо, скрити дълбоко в гората за двубои. — Тъй като не познаваме много добре законите ви, той реши, че може би неговите методи — методите на групата ни — ще нарушат вашите порядки.

Ди!н изръмжа доволно и отново започна да лъска върха на копието си с увитата около пръстите й кожа. Бет погледна тигрите и каза:

— Мънин. Хъгин. Добитъка. Сега.

Тигрите се обърнаха и се понесоха на дълги скокове в сгъстяващия се мрак към саваната.

„Аха. Ей ги наште хубавци“ — помисли Алекс, загледан в петчленния яничарски патрул, приближаващ се към храсталаците, в които се беше сврял.

„Тъй значи, не сте само пост, момци, ами и нощен патрул.

Хайде, момци. Алекс ви чака.“

Патрулът крачеше в непрогледния мрак точно към неговия храсталак. Килгър зачака.

„Недей ги гледа — припомни си той съвсем ненужно. — Недей ги зяпа… аха, подминават. Подминете ме, подминете ме.“

Патрулът се движеше в добре тренирана бавна крачка и подмина храста мълчаливо.

А Алекс излезе и влезе в крачка след тях.

„Леви… Десни… и сме в крак… и сега съм зад тебе, момко…“

Грамадният му юмрук, подсилен от свитите зад него мускули от планетата с тройна гравитация, се стовари в тила на последния. Яничарят рухна, без да издаде звук. Алекс го задържа и леко го пусна на земята.

Не се чу нищо. Патрулът продължи напред, Алекс продължи след него.

„Мда, тез двамата ще фраснем в кръста. Дай да видим можем ли да го направим.“ Замахна и стовари юмрука си в основата на гръбнака на четвъртия.

Той се срина. Алекс скочи покрай падащия труп и удари с огромната си лапа третия мъж по врата. И изруга наум, когато той изпусна оръжието си и то издрънча на земята.

Предпоследният успя да се обърне и да вдигне оръжието си — пръстът му вече беше на спусъка. Алекс изтръгна оръжието с една ръка — цевта изпука — и ръбът на дланта му се стовари в гърлото на мъжа.

„Малко си се отпуснал, момче.“

Гръклянът изпука и изкъркори. Алекс се хвърли напред и се пльосна по корем на земята, когато водачът чу предсмъртното къркорене и се обърна. Алекс го изрита, мъжът се срина и оръжието му отхвърча встрани.

Водачът на патрула задрапа с пръсти за ножа си и Алекс, който вече се движеше почти мудно, вдигна коляно и гръдният кош на мъжа изпращя. Чу се пукот на скършени ребра и яничарят се сгърчи и издъхна.

Алекс го натисна и изчака. Нищо. Надигна се на ръце и колене и се озърна.

„Мама ще се гордее с теб, момко. Пет на нула. Е, добре. Отбой.“

И се върна по пътеката да изчака началото на атаката.

Нем!и никога не беше виждал толкова дребно същество да се движи толкова бързо. Двамата с Док бяха заели позиция на километър от кратера, навътре в саваната. Добитъкът лениво се тътреше между тях и кратера.

Док пореше през онова, което за него представляваше джунгла от висока трева, и мъкнеше внимателно на едното си рамо тежка — цак за него — торба с някакъв прах.

От пробитото дъно на торбата по земята се сипеше тънка нишка прах. Док вдигна очи нагоре, установи, че се е озовал успоредно на отсрещната стена на кратера, обърна се и — отново много бързо — се втурна назад към вожда.

И удари спирачка. Дребното мече и високият племенен главатар се спогледаха.

— Същество като теб заслужава голямо уважение — каза Нем!и. — В моите очи ти беше старши съветник на вашите младоци. Сега обаче разбирам, че си и воин, въпреки напредналите си години. И че тялото ти още те слуша, въпреки че обичаш пировете не по-малко от мен… удивителна гледка.

Док стисна острите си зъбки и съжали, че Империята му е забранила да убива същества, защото мислят хубави неща за него.

— Благодаря ти, Нем!и — успя да отвърне. — Моето задоволство е още по-голямо, като виждам, че лично поведе щурма срещу кораба.

Нем!и тъжно поклати глава.

— Боя се, че не съм, друже. Хората на моите години стават само да бършат с парцала и да поздравяват младите воини за успехите им. Тази нощ няма да мога да потърся битка.

Док избълва шестсловната ругатня, на която го беше научил Алекс, и щракна.

Прахът прихвана и лумна в нощта. Сухата трева закипя от живот и почти мигновено двукилометровата дъга се превърна в адски полумесец и пожарът удари право към отвора на кратера.

Говедата надушиха пожара и нервно наведоха глави. Ленивата им походка премина в подтичване. Огънят на дивия прериен пожар закипя зад тях.

Високо в нощта се замятаха искри и огньовете бързо започнаха да се приближават.

Пламтяща туфа храсти кацна на гърба на един от биволите. Животното измуча отчаяно и побягна.

Паниката се усили и земята закънтя — подивелите стада се втурнаха право към устието на кратера.

Хъгин нададе изнервен вой. Колкото и да беше образован и мутирал, част от тигровите му гени помнеха добре какво става, когато големите котки се окажат на пътя на подивяло стадо говеда.

Мънин изръмжа окуражително, после клекна и се изпика. Хъгин направи същото — такива бяха заповедите.

Стадото тъкмо обръщаше, защото не можеше да се влее в тесния проход на кратера, когато животните водачи надушиха миризмата на урина. Каквото и да им беше хрумнало, стопи се от миризмата на пушека и вонята на хищен звяр.

Хъгин и Мънин не само ги бяха подкарали към кратера, но почти удвоиха паническия устрем на добитъка.

Напред.

Право към яничарския кораб.

В янския команден център настъпи пълно объркване.

— Началото на пожара неустановено!

— Патрул Алфа, тук база. Патрул Алфа, приемате ли станцията?…

— В името на Таламеин, спрете ги!…

— Всички станции… всички станции до Главния щаб…

След което — протяжен, смразяващ кръвта писък от един от микрофоните.

Писъкът дойде от самотния янски войник на наблюдателния пункт, когато обезумелият добитък, втурнал се през саваната, достигна позицията му. Той задържа пръста си на спусъка на автоматична стрелба, три от животните се сринаха и бяха стъпкани от останалите, които се изляха като порой върху нещастния яничар.

Добитъкът продължи гръмовно напред. Въпреки че чуха тътена на щурма, мъжете в оръжейните гнезда извън окъпания в светлина кръг нямаха време да избягат и бяха смазани от тежките остри копита.

Янският кръстосвач беше само на двайсетина метра пред стадото.

На Стен, качил се на върха на едно дърво в горичката до кръстосвача, дори не му остана време да направи мълниеносните си изчисления:

Когато изчисляваш промените в ускорението на едно тяло (в случая „Турнмаа“), щом спрямо него бъде приложена определена сила (обезумялото от паника стадо), формулата е… шибан ад!

Черната вълна говеда се сгромоляса върху не по-малко якия янски кръстосвач… и стадото продължаваше да приижда.

И също като вълна се заиздига все по-високо — животните се катереха и рухваха върху мъртвите вече животни и се заблъскаха в кръстосвача.

Грамадният кораб се разтресе… люшна се… напираха още животни… опорите му се огънаха, изпращяха и корабът се срина на земята.

Стен усети тътена въпреки грохота от обезумелия устрем на животните.

Които бяха… точно под него.

И, разбира се, животните заобикаляха дърветата, след което продължаваха паническия си бяг в тъмнината.

Стен се смъкна от дървото, затича се към кръстосвача и се изкатери по мъртвите и издъхващи животни точно когато „Турнмаа“ подскочи, след като се бе ударил в земята.

Смъкна уилигъна от рамото си и се изкатери по корпуса до кулата с картечниците. Тя заръмжа събудена тъкмо когато Стен успя да тикне дулото в процепа около барабаните на картечницата.

Дръпна спусъка чак додолу и задържа.

Уилигънът имаше 1400 заряда, Всеки „куршум“, макар едва с един милиметър диаметър, съдържаше „Антиматерия две“, същото вещество, което се използваше като гориво за междузвездните кораби.

При сблъсък един заряд имаше същата взривна сила колкото ръчна граната от двайсети век.

Потрябваха му двайсет заряда, за да пробие корпуса и да проникне в кулата. След което:

Представете си експлозия на течен динамит. Представете си ядрото на ядрен реактор без смъртоносната радиация.

Картинката е адска.

Стен пусна 500 заряда да изшепнат и да изтрещят в кулата, след което моментално залегна, докато взривът кипваше, пръскайки стоманата.

После скочи, превъртя се във въздуха и тупна върху едно сравнително здраво кормило. Извърна се от тътена на стъпки нагоре и:

— Казах ти, че няма нищо по-полезно от една крава — каза Алекс и му помогна да се изправи.

След което светът се превърна в хаос, щом:

Ди!н, Бет и воините на стра!бо изскочиха от мрака; Хъгин и Мънин, видимо изпаднали в луд възторг, се включиха в щурма на Езерните хора; Док се изкатери задъхан, мърморейки невъзпитано и…

До тях стоеше Айда и нейният уилигън пращаше отмерени откоси срещу яничарските бойци, които се мъчеха да си върнат кораба, и:

— Аз съм Рижия Рори от Долината! — ревна Алекс, отпра една плоча от корпуса и се напъха в отвора на мястото на доскорошната кула.

Стен неизвестно как се озова до него и двамата нахлуха вътре.

Светкавични, нажежени до червено мигове:

Ди!н, със закована на лицето й усмивка, бавно пръска черепа на един яничар в някаква стена.

Свисъкът на копия по дългия коридор в тълпата изпаднали в паника яничарски бойци.

Алекс, който изтръгва от пантите капака към един от отсеците и го хвърля към оръжейното отделение; един стрелец безпомощно се спъва в търкаляща се тринога;

Айда спокойно пуска откоси, докато яничарският взвод, струпан в трюма, пристъпва напред;

Бет, на гърба на не особено доволния Хъгин; Мънин се втурва пред нея и събаря трима яничари.

После — тишина.

Червената мъгла заглъхна и Стен се огледа.

Намираха се в командната зала на кораба. Из помещението се въргаляха тела, а кръвта като че ли се лееше отвсякъде.

От едната страна шепа воини на стра!бо, с вдигнати за бой копия. Грамадните котки. Бойците на „Богомолка“. Стен.

И — с гръб към главния команден пулт — яничарският капитан.

В пълна униформа.

— Таламеин се произнесе против нас — каза капитанът. — Не намерихме благоволение в очите му.

Стен не отговори, само пристъпи към него.

— Вие ли сте водачът на тая сган? — попита капитанът.

Прие мълчанието на Стен за съгласие.

— Тогава е напълно справедливо — каза капитанът и бавно извади сабята си. — Ще се бия с воин, достоен за моя сан.

Стен мълчеше. Изведнъж Ди!н се озова до него и натика в ръката му копие. Тя кимна… Да. Ти.

Стен вдигна копието, после го пусна и с едно движение вдигна уилигъна си и стреля два пъти.

Зарядите улучиха капитана в главата и залепиха черепа му в двата зрителни екрана.

Стен се обърна. Нем!и го гледаше слисано, после лицето му се проясни и той се усмихна.

— Аха — промълви той. — Заради Акау/ей. Вие не разбирате нашите обичаи.

— Ще се вдигне ли, Айда? — попита Бет малко притеснено.

— Разбира се — изсумтя ромката. — Имаме си кораб, наполовина закърпен срещу изтичания, вдигаме се без система за кацане, горивото изтича кофти, а аз не съм се къпала от цяла седмица.

— Не е проблем за моме като тебе — обади се Алекс.

С едва сдържан гняв Айда изсумтя и заблъска по клавишите. Маневрената система се оригна, хлъцна, изстърга и носът на „Турнмаа“ се надигна.

— Само да не разбере скапаният компютър какво се опитвам да направя…

След което тласна двата двигателни лоста до края.

Странно, но двата двигателя „Юкава“ запалиха едновременно и „Турнмаа“ макар и с мъка се надигна и се понесе към космоса.

Долу шепа воини на стра!бо се взираха към небесата. Бяха заровили мъртвите си, бяха ги почели с пиршества, животът продължаваше.