Връхлита страховит легион

6.Предчувствие

Пъг завърши заклинанието си.

Събралите се ученици гледаха с напрегнато внимание стълба енергия, който се издигаше над магьосника, и онези, които бяха по-напреднали в обучението, почти усещаха излъчването й върху кожата си. Пъг им преподаваше основни познания, предмет, който оставяха на тези, чието време не е толкова ценно за Конклава на сенките, но Пъг изпитваше нуждата понякога да отскача до класните стаи. Урокът бе съвсем прост: как да почувстваш присъствието на магия и да я откриеш, ако се прилага наблизо. През годините неведнъж с изненада бе установявал, че мнозина магьосници, дори по-старшите, не осъзнават, че са обстрелвани с огнена топка, докато не изгори косите им.

Млади мъже и жени от много народности, някои дори от чужди светове, се бяха събрали да учат тук под настойничеството на най-великия майстор на тайни изкуства в Мидкемия. Днешният урок бе за възприятие и реакция на промени в магията и първата стъпка бе способността да се разпознава магия, когато някой я прилага. Умение, което можеше да изглежда ненужно за повечето ученици, но тримата, които наблюдаваха урока от известно разстояние, бяха на друго мнение: то бе важна крачка в придобиването на познанието за реакция на вражеска магия, защото мигновените промени в магията често бяха факторът, който помагаше на магьосника да запази живота си.

Магнус се обърна към брат си и майка си и каза:

— Изглежда, се справя отлично.

Миранда поклати глава.

— „Изглежда“ не е достатъчно. От тази дума ми навява меланхолия.

— Накор? — попита Калеб.

Миранда кимна.

— Не зная. Може би. Минаха почти десет години. Той го прикрива добре, но понякога го обзема мрачно настроение.

Калеб, по-малкият син на Пъг и Миранда, се обади:

— Мари също го забелязва. — Съпругата му бе чувствителна жена и през десетте години, откакто бе пристигнала на Острова на чародея, бе станала нещо като ръководителка на домакинството, позиция, която Миранда с радост й преотстъпи, тъй като се интересуваше повече от магичните си проучвания.

— Бях там — каза Магнус — и знам, че никой не би могъл да направи повече от баща ми. Накор сам избра съдбата си. — И добави тихо: — Както го направихме и всички ние.

В тъмните очи на Миранда се четеше смесица от тревога за мъката на мъжа й — и раздразнение. Изражение, което двамата й синове познаваха добре. Жена с инак добро сърце, понякога тя беше нетърпелива и припряна като дете.

— Накор? — попита отново Калеб.

— Липсва му — съгласи се Миранда. — Повече, отколкото би искал да признае. Онзи кривокрак дребен негодник имаше уникален ум и можеше да ме накара да се разсмея дори когато съм бясна. — Обърна се и даде знак на синовете си да я последват надолу по склона към главната къща. — През десетте години след смъртта му баща ви го споменаваше поне дваж месечно. Но през последната седмица го спомена над десет пъти. Нещо го измъчва, нещо ново и обезпокоително.

Вила Беата — Красивата къща — се бе разраснала с годините. Големият правоъгълен дом все още доминираше, но около него бяха вдигнати и други постройки, в които сега се помещаваха учениците, приети от Пъг. Миранда, Калеб и Магнус се спуснаха по лъкатушещата пътечка към участъка, където някога бе градината, преди спалните помещения на учениците да я затворят от север и от юг.

— Дори татко да усеща някаква нова опасност — заяви Магнус, — досега не го е споделял с никого.

— Лично аз не долавям нищо, което да говори, че ни дебне каквато и да било заплаха — добави Калеб.

— Винаги има заплаха — каза Миранда. — Понякога просто не я забелязваме, докато не се появи.

Калеб се засмя, но не възрази. Заедно с брат си и с двама млади магьосници той отговаряше за събирането на сведения от многобройните агенти на Конклава на сенките — повечето заемаха високи постове сред различните народности на Мидкемия. Имаше съобщения за политически неуредици в Островното кралство, но те бяха толкова чести, че едва ли можеха да са причина за сериозни грижи. Кеш бе необичайно умиротворен, ролдемските благородници продължаваха да живеят спокойно на своя остров, уверени в чувството си за превъзходство.

Стигнаха вилата и влязоха в семейните покои, заемани сега само от Пъг и Миранда, след като синовете им се бяха отделили. Калеб живееше в малка къщичка наблизо с жена си, беше им я построила Миранда, когато синът й доведе Мари на Острова на чародея. Магнус все още обитаваше няколко помещения в ученическото крило, за да е подръка, ако се наложи баща му да отсъства.

След като се настани в любимото си дървено кресло с меки възглавници на облегалката и седалката, Миранда заговори:

— Има нещо друго, различно от смъртта на Накор, което измъчва баща ви от години. — Погледна „момчетата“. Калеб изглеждаше на годините си, но Магнус все още приличаше на двайсетгодишен младеж въпреки снежнобялата си коса и авторитетния си вид. Нито един от двамата не подсказа с нищо, че знае за какво им говори.

— Никой не познава баща ви толкова добре, колкото го познавам аз — продължи Миранда. — Да, той е мъж на искрени чувства и убеждения, както всички добре знаем. — Посочи първо Магнус, сетне Калеб. — Но това, което не знаете, е какво се случи с него, преди да се родите, по време на войната с армията на Изумрудената кралица. Той едва не загина, когато го изненада демонична магия. — Въздъхна, потънала в спомени. — С времето успях да го накарам да ми разкаже доста неща за това. Лежеше като мъртъв и всеки лечител, който водех, полагаше невероятни усилия да го спаси… а после нещо в него се промени.

— Смъртта на Накор… — Тя млъкна за момент. — Разбира се, той скърби за Накор, но не това… — Тя отново спря, подбираше думите си внимателно. — Не само скръб го измъчва. Баща ви е най-сложният човек, когото съм познавала. Той вижда разни неща, претегля мнения и взема решения още преди повечето хора да разберат за какво става дума. Умът му работи по начини, които дори не мога да си представя. Макар да познавам повечето магични дисциплини, не мога да разбера какво…

Пое си дъх, осъзнала, че не е по-близо до споделяне на грижите си отпреди няколко минути. Калеб бе този, който се обади:

— Той чака другата обувка.

— Какво? — попита Магнус.

— Един стар израз. „Да чакаш другата обувка да се изхлузи“. — Но брат му очевидно не разбираше. — Когато си в някоя странноприемница и този, дето е легнал в леглото над теб, изрита едната обувка, я чуваш да тупва на пода и чакаш да чуеш и втората, преди умът ти да се върне към това, с което се е занимавал.

Магнус кимна.

— Да, от време на време изглежда много разсеян.

— Погълнат от мислите си — рече майка им. — Успява да го крие твърде добре от всички, но не и от мен.

— Може би чака нещо да се случи? — попита Магнус и погледна към прозореца, зад който сияеше мекото следобедно слънце. — Нали казваш, че умее да се прикрива добре.

— Защо не го попиташ направо? — попита Калеб.

— Мислиш ли, че не съм го правила? — Тя се изправи и застана пред по-малкия си син. Погледна го в очите и продължи: — Никога няма да ми каже нещо, което не смята, че трябва да зная. — На устните й затрептя огорчена усмивка. — А и аз нали все му казвам да си гледа неговите дела и да ме остави на мира. Той все внимава да не ми пречи. — Въздъхна и добави: — Мразя, когато прави така!

Синовете й се разсмяха. Родителите им се обичаха дълбоко, но Магнус и Калеб знаеха, че понякога в брака им се усеща напрежение. Майка им бе жена със силна воля и по-възрастна от своя съпруг, макар че когато и двамата родители са над столетие, разликата във възрастта е по-скоро академична. И все пак и двамата осъзнаваха, че нещо друго тревожи баща им.

През годините след връщането си в Мидкемия от вече изчезналия свят Келеуан Пъг се бе нагърбил с огромна отговорност. В началото бе сложил край на ужасната война между цураните и Островното кралство, а после бе основал колония на магьосници, известна като Звезден пристан.

— Напоследък посещава Звезден пристан по-често от обичайното — посочи Магнус.

След като в Звезден пристан бяха започнали да се ширят политически интриги, Пъг, без да вдига излишен шум, бе основал свое училище тук, на Острова на чародея. Външният свят смяташе острова за прокълнато място и корабите на всички народи го заобикаляха отдалече — поведение, което Пъг окуражаваше, като разпространяваше слухове, а приближеше ли се някой кораб, разиграваше страховити сценки.

Пъг бе близо до осъществяването на мечтата си да създаде мястото, което някога бе мечтал да стане Звезден пристан: академия, в която магьосниците да изучават и практикуват магични умения, да обменят познания и да оставят наследство, което да бъде предавано на идните поколения. Това бе и неговото желание, мандат, който се надяваше да превърне в лично наследство — Пъг искаше да основе един малък и уютен свят, освободен от дребно политиканстване, от фанатизма на суеверието, място, където у учениците се възпитава желанието да служат и да бъдат полезни на другите, вместо да използват таланта си за лична облага, печалба и надмощие.

— Още един признак, по който съдя, че е разтревожен от нещо — рече Мирацда. — Рядко ги навестява, освен ако не го повикат. Изглежда, е доволен от текущата политическа обстановка.

— И има защо — потвърди Калеб. — Онзи пратеник от Кралството, с глупавото предложение…

— Да. Веднага щом чу, че отново ще искат от нас да се закълнем във вярност пред Кралството, татко отказа категорично — каза Магнус.

— Дори не пожелал да го изслуша докрай — каза Миранда. — Не ми разказа за това, така че научих последния път, когато бях в Звезден пристан. Един от учениците ми разправи през смях как пратеникът на Кралството внезапно се озовал насред езерото, далече от доковете на Ландрет.

Калеб се разсмя.

— Добре, че нещастният човечец е можел да плува, инак досега да сме във война с Кралството. Да давиш пратеници не се посреща добре от техните крале.

— Никога не биха започнали открита война със Звезден пристан — отбеляза Магнус. — Все още се страхуват от магията и от заклинателите, с които разполагаме тук…

— Хората на краля често са глупави, но рядко със склонност към самоубийство — рече Миранда.

Пъг бе научил някои горчиви уроци от Академията. Беше оставил управлението на Звезден пристан на тези, които живееха там, предизвиквайки гнева на Островното кралство, което смяташе острова в средата на Голямото звездно езеро за свое притежание, макар че издигането му до статут на херцогство служеше по-добре на техните политически цели.

На юг империята на Велики Кеш се бе погрижила, в интерес на своя просперитет, да накара колкото се може повече млади магьосници да търсят убежище в Звезден пристан, като същевременно запазят лоялността си към Империята. Двамата братя Ватум и Корш почти бяха успели да убедят повечето студенти, че претенциите на Кеш към острова са напълно легитимни. Едва по времето на Накор в Академията и неговата група на „третата фракция“, нарекла се жизнерадостно Сините ездачи в чест на красивия кон и синьото наметало, получени от самата императрица, крехкото равновесие бе възстановено и настъпателната политика на братята бе спряна. Дълго след смъртта им Пъг оставаше с убеждението, че са били имперски агенти.

Посещаваше Академията винаги с най-малко две цели: първо, за да припомни на хората там, че все още държи на официалната си титла, и второ, за да поддържа контакт с шепата агенти на Конклава, както и да наглежда управляващия триумвират — сегашните ръководители на трите фракции.

„Ръцете на Корш“ бе най-консервативната група, но те бяха също толкова яростни противници на присъединяването към Империята, колкото и към Кралството. Освен това гледаха на всички необучени в тайните на магията или неприсъединили се към някоя от фракциите като на възможни врагове.

„Жезълът на Ватум“ бяха по-умерени в политическите си възгледи спрямо външните сили, но по-склонни да приемат кешийската позиция.

Сините ездачи продължаваха да радват Пъг, макар че водачите им сякаш клоняха към налудничавите и маниакални възгледи на Накор за магията. Много от тях бяха склонни да приемат твърденията му, че не съществува никаква магия, а мистична „субстанция“, която може да се манипулира от всеки, който има известна представа за свойствата й.

Тъкмо тяхната група се занимаваше с набирането на нови ученици, докато по-консервативните фракции чакаха някой да се прояви достатъчно, за да отговори на стриктните им изисквания, преди да бъде допуснат в Звезден пристан. Пъг нямаше нищо против тяхната изолираност, тъй като благодарение на нея популацията на острова оставаше неизменна.

— Щом баща ни прекарва повече време там — каза Калеб, — значи нещо се е объркало сериозно. Или е предупредил агентите ни да са нащрек, или те вече са му докладвали, че се е случило нещо.

— Ако беше така, щеше да ни каже — възрази Магнус.

Майката и двамата й синове потънаха в обезпокоено мълчание. И тримата осъзнаваха, че нещо измъчва дълбоко Пъг.

— За едно можем да сме сигурни — рече Миранда. — Когато баща ви реши, че е дошло време да сподели тревогата си, ще го направи незабавно, независимо от размера на проблема.

Тя излезе от стаята, а братята се спогледаха, защото знаеха, че вероятно не е съвсем права. Това, което безпокоеше баща им, бе по-скоро надвиснала катастрофа, отколкото дребен проблем.

Пъг освободи класа и събра предметите, които бе използвал за демонстрацията. Знаеше, че от известно време семейството му го наблюдава внимателно, и бе почти сигурен за причината. Беше се опитал да скрие от тях грижите си, но очевидно не бе успял. Все още не му се искаше да признае пред себе си, че нещата са по-сериозни, отколкото изглеждат. А и днес му предстоеше най-сетне да се изправи пред причината за своите тревоги. Беше повикан от Оракула на Аал.

Проблемът не бе само в поканата, а и в начина, по който бе предадена: в един миг Пъг бе сам в кабинета си късно през нощта, а в следващия до него застана фигура в бяла роба. Позна го веднага щом го видя — това бе един от помощниците и прислужниците на Оракула. Обикновените човешки представи не можеха да опишат напълно същината на това създание. За аалите полът бе само наследствен фактор, телата им бяха човешки, за да имат приемлив външен вид, ала умовете и духовете им бяха чужди. В началото Пъг хранеше жив интерес към тези неща, защото Оракулът бе взел умиращото тяло на дракон, чиито златисти люспи бяха обсипани със скъпоценни камъни, заредени с буреносна магия, която обикновено се освобождаваше във вихъра на битката, както бе станало, когато драконът и неговият ездач Томас, наследник на силата на валхеру, се бяха изправили срещу най-опасното от всички същества — Страховития властелин.

Макар тази битка да се бе състояла преди близо четири столетия, Пъг я помнеше така, сякаш е била вчера. Все още можеше да повика в съзнанието си живи спомени за хаоса, който го обкръжаваше, за Макрос Черния, за двамата цурански магьосници, присъединили се към него в опитите да възпрат завръщането на Драконовите господари, приемници на валхеру тук, на Мидкемия.

Битката край отдавна изоставения град Сетанон бе първото от поредица стълкновения с агенти на Безименния — Налнар, Бога на злото, възбудителя на Войните на хаоса — и на последвалите битки, водени от Пъг и неговите съюзници.

Той въздъхна и направи опит да се съсредоточи. Най-странното при това повикване не беше, че му го доставиха лично, а че не го бяха призовали веднага. Трябваше да се появи пред Оракула на дата след цял месец. И ето, че днес бе тъкмо този ден.

Поколеба се дали да не съобщи на Миранда за случващото се, но по някаква причина му се искаше първо да изслуша Оракула, а сетне да се справя с настроенията на жена си. Тя сигурно щеше да поиска да дойде с него, но нито нейното име, нито това на Магнус бе споменато.

Пък и предишните му срещи с Оракула по принцип бяха кратки. Вероятно щеше да се върне преди вечеря.

Вече десет години той практикуваше умението да се премества в пространството, без да прибягва до цуранските сфери. С течение на времето последните се намираха все по трудно заради унищожаването на Келеуан. Неколцина магьосници от Келеуан бяха избягали в Ламът, но повечето от тези, които бяха оцелели след разрушаването на родната им планета, сега се бяха установили на Нови Келеуан.

Макар че никога не би го признал, Пъг се ядосваше на факта, че жена му може да се прехвърля без никакво усилие от едно място на друго, докато той трябваше да извика на помощ цялата си воля.

И все пак криптата на Оракула беше уникална и през годините той бе ходил там много пъти. Едва ли и този път щеше да се затрудни да се прехвърли. Време беше да върви.

Затвори очи и си пожела да е в криптата. Миг по-късно чу гласа на Оракула в главата си:

„Добре дошъл, магьоснико. Идваш тъкмо навреме“.

В мига, в който Пъг се обръщаше да погледне покрития със смарагди златист дракон, в помещението се разнесе пронизително скърцане, което накара присъстващите да запушат уши.

Нещо изникна между Пъг и Оракула, в началото само сянка, която бързо се преобрази във фигура. Демон, висок поне двайсет стъпки, който за миг остана съвършено неподвижен, зашеметен от магията, която го бе призовала тук. Но объркването му не трая дълго. Той огледа бързо помещението, прецени, че дребните фигури наоколо не представляват сериозна опасност, и насочи вниманието си към Оракула.

С рев, който отекна в криптата, демонът се хвърли върху златния дракон.