Връхлита страховит легион

17.Твърда решимост.

Гуламендис беше изумен.

— Бил си там?

— Нарича се Шила.

— Шила?

— Светът, от който сааурите — раса, която сега живее на нашия свят — са били прогонени от демоните. Вероятно това е и мястото, където Макрос се е сражавал с Маарг, демонския крал.

Гуламендис бавно седна отново.

— Маарг?

— Чували сме легенди… — почна Амиранта.

Гуламендис се изправи и произнесе заклинание. Миг по-късно се появи джудже — истински двойник на призованото от Амиранта, все още обгърнато в разсейващ се дим. Изглеждаше стреснато от присъствието на толкова много хора и почти проплака:

— Господарю?

— Разкажи ни за Маарг — нареди Гуламендис.

Джуджето подскочи изплашено и се огледа, сякаш търсеше път за бягство.

— Не! — извика пискливо. — Не! Не! Не!

Дребосъкът очевидно бе ужасен, но Гуламендис протегна ръка и заповяда:

— Разкажи ни за Демонския крал!

Джуджето продължаваше да се озърта с изплашено и злобно изражение — като че ли едновременно обмисляше дали да побегне, или да нападне. Приклекна и вдигна ръце.

— Не! Не! Не!

Гуламендис присви очи и заговори:

— Никога досега не се е противило на заповедите ми. — Протегна лявата си ръка и произнесе нещо на език, който Пъг и останалите не разбираха. Амиранта обаче едва забележимо потрепери.

— Говори! — почти изкрещя таределският елф, помръдна пръсти и вероятно задейства някакво заклинание, защото джуджето се преви като от силна болка.

— Господарю, не! — В очите му се четеше и страх, и гняв.

— Със заклинание, дума и воля ти нареждам: разкажи ми за Демонския крал!

Гуламендис отново размърда пръсти и джуджето нададе болезнен вик. Магьосникът отпусна ръката си и то си пое мъчително дъх. После заговори шепнешком:

— Демонският крал е най-велик от всички! Той чува казаното и вижда стореното. Той расте и поглъща и никой не може да му избяга. — Изведнъж очите на джуджето се разшириха и то застина, като че го бяха ударили отзад, после очите му се подбелиха и то рухна.

Амиранта скочи, разпери ръце, обрисува невидим купол от енергия над градината и викна:

— Опасност!

Небето над тях изригна, спокойният следобед внезапно бе озарен от бушуващи жълтеникавобели пламъци. Въпреки мистичния щит топлината ги заливаше на могъщи вълни. Миг по-късно Пъг застана до чародея, произнесе свое защитно заклинание и топлината изчезна.

Гуламендис, отец-епископ Крийган и Сандрина също се бяха надигнали, а Джоми се бе хвърлил на земята.

Щом пламъците изчезнаха, Пъг завъртя ръка хоризонтално и произнесе ново защитно заклинание.

От единия край на къщата бликна сребрист сноп, който се стрелна в небето.

— Какво беше това? — попита Амиранта.

Пъг се огледа, за да се увери, че няма пострадали, после коленичи да прегледа джуджето.

— Вероятно е жена ми. Който и да е пратил тази мистична комета върху нас, ще си плати скъпо. Това е един гадничък номер, който тя е научила, преди да се срещнем. Ако нашият нападател не е подготвен със защитно заклинание, ще пострада. Този сребрист сноп изисква доста по-силна защита от магичния огън. Може да разтопи цяла къща. — Кимна към джуджето и каза: — Мъртво е. — Вдигна очи към Гуламендис и добави: — Поне така мисля.

— Мъртво, колкото може да е мъртво тук. Но там бавно ще възвърне формата си и… — Той посочи. — Вижте.

Тялото на джуджето постепенно стана прозрачно и накрая се изгуби като в мъгла.

— Както ви казах, там ще възвърне формата си и ще може отново да бъде призовавано.

— При демоните има мъртви и… мъртви — намеси се Амиранта. — Мислех по-късно да те питам как вашите воини са ги избивали.

— С всяко оръжие и заклинание, което е способно на това — отвърна Гуламендис.

— Значи това е един от вашите проблеми — обади се Джоми.

Двамата Повелители на демони го погледнаха и Амиранта каза:

— Да, той е прав.

Гуламендис кимна.

— Никой не ми повярва, когато казах, че ако не бъдат унищожени напълно, демоните не загиват, а само се отпращат обратно в тяхното царство.

— И след като се възстановят, могат да се върнат през всеки отворен портал — добави Джоми.

— Значи армиите им не могат да бъдат унищожени, а само временно забавени, така ли? — попита Томас.

— О, демоните могат да бъдат унищожавани — каза Сандрина. — Аз лично съм изтребила доста. Напълно и докрай.

Отец-епископът кимна в знак на съгласие.

— Магията на боговете е това, което ги унищожава. Ако можеш да зашеметиш някой демон за достатъчно дълго, та да произнесеш определено заклинание, той ще е напълно унищожен. — Но в гласа му се долавяше тревога. — Само че, Пъг, това са редки случаи. Повечето заклинания са за прокуждане. Не се спираме на разликата, когато учим другите, но всъщност по-голямата част от демоните, с които си имаме работа, накрая просто се връщат в демонското царство.

— Трудно ли е да се справим с тяхното войнство? — попита Томас.

— Невъзможно — отвърна старият свещеник, — дори ако повикаме на помощ всеки клирик, жрец, монах, както и бойните ордени. Всеки от тях ще може да се справи най-много с един-двама на ден. Това е трудна и изтощителна магия.

Пъг въздъхна измъчено.

В този момент в градината дотича Миранда и попита ядосано:

— Какво беше това? Половината ни къщи горят, учениците са изплашени, някои са и обгорени. Цяло чудо е, че никой не е загинал.

Магнус също се появи, готов за битка. Но като видя в какво настроение е майка му, реши да не се обажда.

— Как са Калеб и другите? — попита го Пъг.

— Всички са невредими, доколкото успях да преценя — отвърна Магнус. — Човекът, който вдигна тази бариера, спаси къщата, а тъкмо тук бе най-силната горещина. В другите къщи също избухнаха пожари, но вече се справихме с тях.

— Добре — каза Пъг. Обърна се към жена си и продължи: — Този ответен удар, който прати в посоката, от която дойде заклинанието — имаш ли представа къде е отишъл?

— Да. На югоизток, някъде в околностите на Куорските върхове.

— Значи някой там току-що е изживял големи неприятности — ако въобще е оцелял — заяви Пъг. Обърна се към Магнус: — Съобщи на всички, че сме на ръба на война. Отпрати най-младите ученици в домовете им или в Звезден пристан. Прати вестоносци да повикат всички наши служители. Искам всеки майстор магьосник да участва в съвета след няколко дни.

Гуламендис се обърна към Амиранта и каза тихо:

— Човешките магьосници са… доста впечатляващи.

— Хубаво ще е да не ги подценяваш — отвърна чародеят.

— Не смятам да го правя.

— Сигурен съм.

— Не бих ги подценил — продължи елфът тихо, — но други мои сънародници… Мисля, че те не си взеха поука дори от жестокия урок с Демонския легион. Нашата раса е известна със своята арогантност.

— Да говорим откровено, мой нови приятелю — каза Амиранта. — Двамата с теб си даваме сметка какво се задава: нещо, което малцина на този свят са в състояние дори да си представят. И имаме съвсем бегла представа за реалността, откъдето идват тези чудовища. Вероятно онези, които сте оставили зад себе си, са видели много повече, но каквото и да е станало, знам едно: чака ни доста работа.

— Какво предлагаш? — попита Гуламендис.

— Хаосът поражда много възможности — отвърна чародеят. — Двамата с теб никога няма да бъдем приети с открити сърца от нашите сънародници, но тук… — той описа кръг с ръка, — това място е уникално. Зная, че не си имал време да го обиколиш, но тук има същества от други светове, разумни създания, които учат при Пъг и нашите магьосници. — Погледна Пъг и забеляза, че е извърнал очи към тях. — Тези хора разполагат с нещо уникално и мисля, че трябва да го споделим.

— Разбирам за какво говориш — отвърна елфът. Той също забеляза, че Пъг ги гледа, кимна му и после продължи: — За съвсем кратко време научих, че възгледите ми за света, колкото и радикални и клонящи към измяна да се струват на моите сънародници, вероятно изобщо не е са радикални. Не мога да повярвам, че тук са се събрали хора, които се интересуват единствено от това да трупат познания. Нали затова се навираме в тъмните пещери още от деца? — Гуламендис неволно се разсмя, което накара всички да се обърнат и да го изгледат. Той вдигна ръка. — Простете ми, беше спонтанно. — После продължи разговора с Амиранта: — Да, така е: детето проявява интерес към света, като обръща камъните, за да види какво има под тях. Пъха пръчки в хралупите на дърветата. Любопитството е присъщо на децата. И при теб ли беше така?

Амиранта кимна.

— От близо столетие. Някой ден ще ти разкажа за майка ми — тя беше луда вещица. Както и за братята ми — двама изпълнени с омраза мръсници. Но тук — за пръв път в живота си — се чувствам като у дома и мисля, че ще сме глупаци, ако не се възползваме. Помисли си само — да се занимаваш с наука, без да изпитваш страх, да имаш до себе си помощници, в случай, че нещо се обърка. Знанията, които бихме могли да натрупаме…

Гуламендис наклони замислено глава, сетне рече:

— Може би, ако ми остане време, ще доведа тук и брат ми. Той също би харесал тукашната среда.

— Чудесно — каза Амиранта. — Зная, че доверието се печели трудно, особено между такива като нас, но можеш да ми повярваш, че ако посветиш живота си на това да спреш Демонския легион, аз ще застана до теб, а когато всичко приключи, ще те наричам мой брат.

Елфът погледна човека до себе си и видя на лицето му твърда решимост.

— Защо имам усещането — рече той, — че си се озовал в необичайно положение?

— Защото не съм от хората, които се доверяват лесно, и през целия си живот съм гледал как хора, които обичам, умират. Открих, че ми е по-лесно да разчитам на себе си.

— Откровено признание.

— Гуламендис, аз не съм горделив. Суетен съм, но това не е същото. Не съм постигнал в живота си много неща, с които да се гордея. — Кимна към Сандрина. — Тази млада жена например имаше чувства към мен, а аз я отхвърлих грубо.

— Значи това обяснява защо те гледа така — рече елфът.

— Тя е силна жена, много по-силна от мнозина мъже, които познавам — не само със силно тяло, но и с несъкрушима воля. Но това, което не се вижда веднага, е, че е лесно ранима. — Той млъкна, сякаш потънал в размисли, и след малко продължи: — Силата й крие уязвимостта на нейното сърце. Като малка е била използвана от лоши хора и предполагам, че това е трябвало да я направи твърда и груба, но не е така. Не зная как е при вашата раса, Гуламендис, но при нас любовта често може да обърка много неща.

— И при нас не е по-различно, макар че сме имали повече време от хората да открием това, което наистина трябва да ценим. С брат ми все още се смятаме за младежи според представите на нашите сънародници. Подобно на теб, и ние сме изтикани в периферията на нашето общество, така че да открием жена, готова да сподели нашата стигма, не би било лесна работа. — Погледна към Сандрина. — Може би всичко това ще ти помогне да преодолееш пропастта между вас?

— Никога няма да успея да преодолея тази пропаст — отвърна тихо Амиранта, — но поне мога да избера да живея по-добър живот.

— Готов съм да се съглася с теб. Всеки иска по-добър живот.

— В такъв случай да се присъединим към другите и да видим с какво бихме могли да им помогнем.

Отидоха при останалите и откриха, че Пъг дава точни инструкции за това какво трябва да се направи и в какви срокове. Пъг каза на Гуламендис:

— Искам да се върнеш при сънародниците си и да ги уведомиш за предстоящото посещение на Томас, защото той смята до три дни да говори пред вашия съвет. Очакваме от вашите предводители да се присъединят към нас и да се обявят открито за наши съюзници. — Обърна се към Амиранта: — За теб имам трудна задача, стига да се съгласиш.

— Не съм склонен към неоправдани рискове, но като се имат предвид обстоятелствата, съм готов да изпълня каквото ми наредят. Тук ми хареса и с удоволствие бих останал да науча това-онова и да споделя каквото аз знам.

— Когато приключи всичко — обеща Пъг, после каза на жена си: — Ще е добре да вземеш с теб чародея и Сандрина. — Амиранта едва се сдържа да не трепне. — Искам да провериш къде точно е попаднал твоят ответен удар. Който и да предприе тази атака, знаеше, че разпитваме джуджето, и това ме безпокои в няколко отношения.

— Кой би могъл да чуе какво си говорим тук? — попита Миранда.

— Някой, който е свързан с джуджето — каза Амиранта. — Зная, че не сте специалисти в тази област, но такива като мен и Гуламендис, които призовават и поставят под свой контрол демони, винаги са смятали, че владеят напълно този процес. Да се меси друг в него, дори да подслушва или да наблюдава отдалече, е много обезпокоителна мисъл.

— Добре. — Миранда прегърна мъжа си. — Мога ли да попитам къде ще сте вие с Магнус?

— Аз трябва да ида на Шила — отвърна Пъг и Миранда пребледня. Беше стояла до мъжа си и бе гледала как баща й се сражава с Демонския крал. Макрос бе успял да удържи Маарг едва колкото Пъг да разруши разлома, водещ към демонското царство. Поне така смятаха.

Странни чужди същества на име шангри бяха построили разлома в древния град Ахзарт, свещено селище на сааурите. Двамата с Пъг влязоха в разлома и го затвориха отвътре. Но тя си припомни нещо, което Пъг й бе казал тогава: че ако по някакъв начин се е съхранил, разломът може да бъде отворен наново.

— А какво ще стане, ако разломът към Мидкемия бъде затворен както планираме, но този от Шила до демонското царство остане открит?

Пъг затвори очи и отвърна:

— Боя се от същото. Когато за пръв път видях онзи разлом, нямах представа за неговата уникалност. Но след като посетих Дасатския свят в съседната реалност, вече разбирам какво усилие е било необходимо да се създаде разлом, който да прониква надолу към Петия кръг. Боя се, че съм подценявал размерите на това постижение.

— И въпреки това — заговори Магнус, който слушаше внимателно разговора на родителите си, — дори разломът между Шила и демонското царство да съществува, как демоните напускат онзи свят и нападат световете на елфите?

— Ами ако Шила е светът, който са достигнали елфите? Този, в който демоните са се появили и са нахлули през разлома, за да се доберат до техния централен свят? — попита Миранда.

— Скоро ще разберем — рече Пъг. Обърна се към Магнус: — Ти идваш с мен. Вземи още двама, които умеят да се владеят. — Целуна жена си и рече: — Преди да замина, ще проверя какви са щетите и ще разговарям с още неколцина, но до полунощ ще съм отпътувал. Предлагам ти да направиш същото.

Тя го изпрати с поглед, сетне се обърна към Магнус:

— Сигурна съм, че сега Накор му липсва повече от всякога.

Синът й можеше само да кимне мълчаливо.

Гуламендис доближи северния край на долината, където се помещаваше техният нов дом Е’бар. Знаеше, че видът на приближаващия се към града крилат демон ще му осигури негостоприемно посрещане, и затова нареди на чудовището да кацне на една поляна на известно разстояние от първия пост — достатъчно, за да не получи някоя стрела или още по-лошо — да бъде изгорен от магичен огън.

Освободи крилатата твар, която въпреки страховития си външен вид бе доста послушна, огледа се да провери дали някой е забелязал пристигането му и стигна до извода, че дори да са видели нещо, не са пратили разузнавателен отряд. Ниският полет над короните на дърветата през последните няколко мили се бе оказал мъдро решение.

Той се спусна по склона и спря недалеч от стените на малкото село. Размаха ръка и изчака да го повикат. Позволиха му да се доближи с бавна крачка. Гуламендис изчака при портата, докато я отворят, и когато пристъпи вътре, не можа да овладее смайването си. Докато градът долу нарастваше с главоломна бързина, тук, в някогашното моределско село, всичко се вършеше на ръка и с кървава пот. Ала въпреки това изглеждаше сякаш работата е почти свършена. Стените бяха поправени, покривите ремонтирани, улиците почистени от шубраци и на площада в центъра бе изкопан нов кладенец.

— Името ти? — попита часовоят с униформа на Звездокръвното войнство.

— Гуламендис, пратен по заповед на лорд-регента.

— Влез и отиди при последната къща. Там ще те посрещне Лакомис.

Гуламендис мина през оживеното селце и не пропусна да забележи, че дори децата са се хванали на работа. Около петдесет войници бяха разквартирувани в къщите заедно със семействата си и скоро щяха да се заемат с лов, риболов и земеделие. Ако Демонският легион не се появеше — което му изглеждаше малко вероятно, или ако бъдеше разгромен — още по-невероятно, — мястото изглеждаше подходящо за заселване.

Той спря при последната къща и потропа на вратата.

— Момент — чу се глас отвътре и един стар елф подаде глава.

— Кой си ти?

— Гуламендис. Пътешествах по заповед на лорд-регента. Часовоят каза да ти се обадя.

Елфът излезе навън и по дрехите му Гуламендис определи, че е магьосник. Не бе имал често вземане-даване с членовете на Звездокръвния клан и не го познаваше.

— Застани там — каза възрастният елф и посочи.

Гуламендис застана на указаното място, а старият елф затвори очи, махна с ръка и Повелителят на демони усети във въздуха слабо присъствие на магия. След миг елфът отвори очи и рече:

— Да, ти си този, за когото се представяш.

— Опасявате се от шпиони? — попита Гуламендис.

— Опасяваме се от всичко — отвърна магьосникът сухо, но после се усмихна. — Но засега се натъкнахме само на катерици, мишки и няколко лисици. И все пак, докато не завладеем напълно долината, ни е наредено да сме максимално внимателни.

— Ясно — каза Гуламендис. — Трябва да вървя.

— Нека Звездите са с теб — отвърна старият магьосник и се прибра в къщичката.

Докато се спускаше надолу по склона отвъд селото, Гуламендис отново бе впечатлен от работата, която бе свършена. Пътят на миля от селото вече беше павиран. Двама млади геоманти командваха работници, които изсипваха кошове камъни край пътя. След това магьосниците използваха уменията си, за да ги превръщат в павета, с които застилаха пътя, осигурявайки гладко движение за пешеходци, коне и каруци.

Гуламендис им кимна, докато минаваше покрай тях. След още миля видя самотен галамант, майстор по засаждането, който копаеше малка дупка край пътя с обикновена пръчка. Сложи в дупката едно семе, засипа го с шепа пръст, затвори очи и махна с ръка и пред погледа на Гуламендис от дупката се подаде дръвче и бързо почна да расте. Беше блещукащо дръвче, типично за планетата Селборна. Мидкемия може и да беше техният роден свят, но таределите бяха взели от звездите всичко най-добро. Дръвчето щеше да достигне височина десет-дванайсет стъпки и да озарява пътя нощем с бледосинкавото си сияние. Гуламендис си даваше сметка, че тъкмо подобни открития бяха накарали сънародниците му да забравят древните си познания за живота в гората. Несъмнено елфите, с които се бе срещнал в Елвандар, не се нуждаеха от светлина, за да се придвижат нощем през гората.

Магията, прилагана от галаманта, караше дървото да расте с бесни темпове и да достигне зрелост за месеци вместо за години. Идната година по това време тук щеше да има стена от дървета, озаряващи пътя със сиянието си.

Гуламендис продължи, прехвърли още един хълм и пред него се ширна градът. Той спря и го загледа възхитено. Градът вече изглеждаше зашеметяващ и само Тарендамар щеше да може да се мери с него по великолепие, след като бъдеше завършен.

Външната стена бе почти готова. Огромните порти бяха направени с магия и заклинания, при това толкова изкусно, че можеха да се отворят с докосване на детска ръчица и същевременно да окажат яростна съпротива на ударите на тежък таран. Бяха боядисани в бяло, също както стените, които бяха облицовани с гранит или някакъв друг подобен камък, защото блещукаха на слънцето.

Над централния дворец стърчаха островърхи кули, виждаха се и още високи постройки. Гуламендис прецени, че ще има достатъчно място, за да се настанят оцелелите елфи от Андкардия, и дори повече. Ала не вярваше, че лорд-регентът би поканил техните далечни роднини от този свят да живеят тук. Вероятно просто се готвеше за бъдещото разрастване на таределите тук.

Влезе в града, без някой да му обърне внимание. Не можеше да не се възхити на това как строителите бяха съчетали яките стени и порти с толкова много блясък и великолепие. Забеляза, че на една от кулите край портала има разширение и в него се мярка нещо тъмно: лорд-регентът бе наредил да оборудват портата със смъртосеещи кули.

Въздъхна при мисълта за опасенията, водещи до подобни предпазни мерки, и закрачи забързано навътре. Вече виждаше централната част на метрополиса, с Павилиона на Звездите в центъра. Около него бяха засадени Седемте звезди. Древните митични дървета не му изглеждаха тъй внушителни, след като бе посетил Свещената гора в Елвандар.

На юг се издигаше новият дворец на регента, все още недовършен, понеже повечето геоманти бяха пратени да работят върху външните защитни съоръжения. Ала и тези, които бяха тук, издигаха бързо стените и кулите и на някои от тях вече работеха и каменоделци. Дворецът — защото нямаше друга дума, която да опише сградата — беше в бяло. Вратите му бяха обрамчени с пурпурна кралска зидария, наподобяваща възлести въжета, усукани едно около друго; покривите и кулите сияеха на слънцето, облицовани с кварц или стъклен камък. Отдалече най-високата кула изглеждаше, сякаш е инкрустирана със злато.

Изкачи се по широкото стълбище към главния вход, като кимаше на поставените часовои. Лорд-регентът вече проявяваше своята склонност към помпозност и ритуали, защото тези войници бяха сред най-елитните и биха могли да останат на Андкардия, където да печелят скъпоценно време, докато сънародниците му се прехвърлят на Мидкемия.

Но като приближи входа, забеляза, че някои от почетните гвардейци наскоро са участвали в сражение: имаха превръзки под туниките и бяха явно изтощени. Със свито сърце си даде сметка, че това вещае края на битката за Андкардия. Тези воини бяха наградени за своята доблестна служба с включването им в личната гвардия на регента.

Щом влезе и пристъпи на мраморния под, някой отляво го повика. Беше Тандареи.

— Добра среща, Гуламендис.

— Добра и на теб — отвърна Гуламендис.

Магът учен заговори тихо:

— Преди да се срещнеш с лорд-регента, искаш ли нещо освежително?

Гуламендис знаеше, че това не е само проява на любезност, така че го последва в един малък апартамент, от който се виждаше централният площад. Тандареи му махна да идат до прозореца.

Укротителят на демони погледна надолу и видя, че там е в ход конструирането на съоръжение със скеле от златист метал, върху което бяха положени масивни сфери от шлифован камък и зъбчати колела, а над всичко това бе монтиран величествен кристал.

— Слънчева кула — каза Тандареи. — Нашият водач реши да впрегне слънцето, за да осигури енергия за защита на новия ни град.

— Смъртосеещите кули?

— Значи си ги забелязал.

— Не е трудно да ги пропуснеш, стига да вдигнеш глава. Виждал съм ги отблизо и преди, по време на битката за Антария, и не са от нещата, които бих забравил.

— Вярвам ти. Нямам желание да виждам как се използват.

— Дадоха ли име на града?

— Не, но всички го наричат Е’бар, така че предполагам, че ще е това. Кажи ми какво откри.

Гуламендис седна, докато магът наливаше вино. Отпи и си помисли, че вкусът е като на това, което му бе предложил Пъг на своя остров.

— Много е добро.

— Тукашно е — каза магът. — Пратихме конен отряд на изток и донесоха богата плячка.

— Нападнали сте местните?

— Едно малко градче. Постарахме се да изглежда така, сякаш са се завърнали моределите. Войниците носеха тъмни наметала. Дори са се постарали да оставят фалшиви следи, водещи в друга посока.

Гуламендис си помисли за това, което бе видял, и как брат му е бил засечен и наблюдаван от един наталски рейнджър, и каза:

— Тандареи, не бива да подценяваме хората. Сред тях има доста способни и тези лъжливи следи няма да ни прикриват дълго. А и магьосниците им не са нещо, с което да не се съобразяваме.

— Зная — отвърна Тандареи. — Настоях за максимална предпазливост и въздържание и за малко да изгубя мястото си в Събора на регента.

Гуламендис се облегна на меките възглавници и въздъхна.

— Ще е доста трудно да убедим тези хора да ни вярват, да се съюзят с нас срещу Демонския легион и същевременно да не плячкосваме градовете и селата им.

— Лорд-регентът не се интересува от съюзници. По-скоро от поданици. — Тандареи погледна към прозореца и добави: — Завладян е от идеята да създаде нов дом за нашия народ и не желае да чуе нищо друго. Сигурен съм, че замисля да настъпи срещу нашите съседи веднага щом приключи с подготовката.

— Трябва да докладвам час по-скоро на лорд-регента — заяви Гуламендис. — Но преди това ще ти кажа какво открих. — Набързо, ала с нужните подробности, Гуламендис разказа за случилото се при кралицата и после на острова на магьосника. Пропусна само един детайл, и той бе за Томас, но не искаше да отклоняват посоката точно сега. Знаеше какво вълнение ще предизвика новината, че в Елвандар живее валхеру.

Магът го слушаше мълчаливо и когато Гуламендис приключи, премина към въпросите. С това разговорът им се удължи с още половин час и накрая Тандареи заяви:

— Изглеждат ми доста впечатляващ народ.

— Съжалявам само, че не можах да опозная по-добре краля на джуджетата — каза Гуламендис. Сънародниците му открай време изпитваха презрение към този малък народ, който неведнъж се бе оказвал труден за покоряване. — Но разбрах, че е в близки отношения с елфите в Елвандар и има силни връзки с хората в региона. Нашите далечни братовчеди наистина са доста изостанали, живеят вдън горите и се чувстват там като у дома си — неща, които ние отдавна сме забравили. — Той сниши глас, по-скоро по навик, отколкото от нужда. — Тандареи, ще е добре да не ги подценяваме. Може да изглеждат примитивни, но магията им е силна и изкусна. Имат цели гори дървета, пред които нашите Седем звезди са като джуджета, те са прародителите на нашите Седем звезди! И тези елфи са владетели на тази земя. Не усетих никакви предпазни заклинания или други магични бариери, но въпреки това не намерих в себе си сили да прекося реката и да навляза в тяхната страна, докато не ме посрещнаха. Може да струпаме цяла армия на брега срещу Елвандар и никога да не пристъпим в свещената земя. — Той въздъхна. — Всичко това ме безпокои, кара ме да изпитвам възхищение и по някакъв начин дори ме радва. Все едно да се видим в огледалото на времето.

— Някой ден ще ида там — каза Тандареи. — Ако оцелеем.

— Войната?

— Върви зле. Сигурно си забелязал, че часовоите долу на стълбището са от последните защитници на Андкардия. При това са единствените, които все още се държат на крака. Останалите лежат на прага на смъртта и целителите ни се борят за тях. — Отпи глътка вино и добави: — Хубаво вино правят тези хора, какво ще кажеш?

— Така е — съгласи се Гуламендис. — А брат ми?

— Никой не го е виждал — рече Тандареи, после се разсмя.

— Разбира се, той би могъл да стои до тях и те да не си дават сметка.

— Да, малцина биха разбрали — съгласи се Гуламендис.

— Ненапразно брат ти се води пръв в Кръга на светлината.

Гуламендис се намръщи.

Тандареи вдигна ръка в знак, че не желае да се карат.

— Това не е тайна, Гуламендис, дори и да не трябваше да го казвам. Разтурването на Кръга на светлината е нещо, което заслужава съжаление, по мое мнение. — Отпи още глътка.

— Недалновидно беше от страна на Събора да настоява всички магьосници да преминат под негово командване. И когато се натъкнаха на такива като теб…

— Брат ми бе от тези, които възразяваха.

— Така е. — Тандареи очевидно подбираше думите си много внимателно. — Ако не беше от най-изтъкнатите представители на Кръга, сигурно щеше да пострада повече, отколкото… е, да кажем, че въпреки самолюбието и ексцентричността си лорд-регентът и Съборът умеят да ценят личните качества. Казват, че Ларомендис можел да създаде толкова силна илюзия, че ако внуши на противника си, че го е промушил с кинжал, сърцето на нещастника тутакси ще спре.

— Да, така казват — рече мрачно Укротителят на демони.

— Това е рядка дарба и предполагам, че след като построим нашия нов дом, ще обърнем повече внимание на съседите си и на тези от вас, които не са получили достойно признание за своята работа. — Той остави чашата. — А какво мислиш за хората?

— Ние повече приличаме на тях, отколкото на нашите далечни роднини в Елвандар — отвърна Гуламендис. — Те носят чувствата на лицата си както ризите на гърбовете, но сред тях има личности с остър ум и дарби, съперничещи на нашите. Видях достатъчно от магичните им познания, за да си дам сметка, че те заслужават нашето уважение, защото са безкрайни като песъчинките по брега, а ние… — Той сви рамене.

— А ние сме само сянка на предишно могъщество. Да, това ми е добре познато — рече магът учен.

— Сред тях има един, казва се Пъг, който вероятно е сред най-могъщите магьосници, които съм срещал. — Сниши глас. — Та той твърди, че бил на един свят, на който имало демонски портал. И че се е върнал оттам.

— Ако това е истина… — почна смаяно Тандареи.

— Мисля, че е. Той може да докаже, че никой от таределите не е виновен за нашествието на демоните. Само по волята на злия случай сме се натъкнали на Демонския легион. И нещо повече, той твърди, че може да затвори напълно този портал.

— Изумително — промълви магът учен.

Гуламендис продължи:

— При последния ни разговор не бях сигурен какво да мисля за твоите коментари, но сега, след като бях сред хората, срещнах се с нашите далечни роднини и дори се запознах с джудже, смятам, че нищо в миналото ни не би могло да ни подготви за този свят. Той е толкова различен и поражда много въпроси, чиито отговори може да не ни се понравят. И същевременно това е една земя на нови възможности и може би на възход, за какъвто не сме и мечтали.

— А какво смяташ за тази кралица?

— Мисля, че е чистокръвна. Мисля, че твърденията за това са достоверни. Ти би могъл да отсъдиш по-добре, но в нея има нещо, което внушава… Не, което кара сърцето и умът ти да пеят. Да видят Звездите в тяхното пълно великолепие, да те накарат да си представиш какво е било тук, на Родния свят, когато той е бил млад. — Въздъхна дълбоко. — Нашите сънародници в Елвандар наистина живеят в единение със земята под краката им — нещо, което ние по някакъв начин сме изгубили.

— Обитателите на Елвандар приличат много повече на нашите предци, отколкото който и да било от нас — заговори магът учен. — В древните времена сме определили най-добрите от тях за наши предводители, донякъде за да се опълчим на… Древните, но също и за да ги почетем, заради връзката им с магията на този свят. Те са градинарите на свещената горичка, пазителите на Звездите. Дори някои от избягалите по-късно елдари са се прекланяли пред тях. — Той допи виното. — Избрали са да останат тук, защото не са искали да се откажат от отговорността да се грижат за свещените дървета. Радвам се, че все още стъпват по тази земя. — Изправи се и продължи: — Прехванах едно съобщение, че идваш от хълмовете, и реших, че ще имаме време за този кратък разговор, преди да се изправиш пред лорд-регента. Но май се забавихме твърде много. Има ли нещо, което би искал да ми кажеш, преди да видиш нашия лорд и господар?

Гуламендис също стана. Все още се колебаеше дали в лицето на Тандареи има съюзник, или магът учен гледа на него като на полезен инструмент и дори оръжие. Реши да остави на времето да отговори на този въпрос.

— Само едно. Съпругът на кралицата ще дойде тук след три дни, за да говори с лорд-регента.

Лицето на Тандареи се изопна.

— Ще предяви ли някакви претенции към нас?

— Кралицата не настоява да се признаваме за нейни поданици. Тя ще потвърди, че сме свободен народ. Има обаче нещо друго.

— Какво?

— Съпругът й носи бронята на Древните.

На лицето на Тандареи се изписа изненада.

— Това е странно и обезпокоително. Копие или оригинал?

— По-скоро оригинал — отвърна Укротителят на демони наслаждаваше се тайно на смущението на мага учен. Макар да му се доверяваше, това не означаваше, че го харесва.

— Има ли още? — попита Тандареи и присви очи.

— Съпругът й се казва Томас и е Боен вожд на Елвандар. Той е валхеру.

Тандареи беше потресен.

— Нима е възможно? — прошепна. — Ако Древните все още властват тук, щяхме да бъдем посрещнати с огън и меч! Хора, джуджета, таласъми и всички останали щяха да бъдат изтребени.

— Има много неща, които изискват обяснение — рече Гуламендис. — Той е и валхеру, и човек и аз знам само част от историята, но когато се появи тук, ще се убедиш без съмнение, че е Властелин на дракони.

— И идва тук като емисар?

— Да — отвърна Гуламендис. — Бих искал да запазиш тази част от доклада за по-късно, защото не зная как ще реагира, ако бъде посрещнат с магия и огън.

Тандареи си пое дълбоко дъх, после се разсмя.

— По поведението ти съдя, че не би трябвало да се безпокоя, макар че ще са ми необходими още доводи, за да се успокоя напълно. И все пак вероятно си заслужава риска да ме посече някой от личната охрана на регента, само и само да зърна лицето му, когато се появи съпругът на кралицата.

— Не и за мен обаче. Защото ако не му го кажеш, ще му кажа аз. Ако не за друго, защото в ръцете му е животът на брат ми.

— Чудя се какво ли е станало с него?

— Сигурно е тук — отвърна Гуламендис. — И вероятно ме търси.

— Какви са шансовете да те намери?

— Доста добри — отвърна Укротителят на демони. — Ние умеем да се откриваме един друг. Той мисли като мен и ще надуши дирите ми, а реши ли, че е време да се прибере, ще се появи.

— Дано. Е, да тръгваме. Лорд-регентът няма да е особено… доволен от това, което ще му кажеш.

— Факт, който осъзнавам с болка — съгласи се унило Гуламендис.