Връхлита страховит легион

13.Конклавът

Сандрина си пое дълбоко дъх.

Не изпитваше симпатия към никой от обитателите на лагера, макар да си даваше сметка, че селяните тук са само роби и нищо повече. Известно време обмисля всички възможни варианти на действие, но накрая отхвърли тези, които не включваха спасяване на робите.

Промъкна се безшумно до мястото, където бяха налягали да спят, и сръга една млада жена. Тя се стресна и понечи да извика уплашено, но Сандрина затисна устата й с ръка.

— Нито звук, ако ти е мил животът. Разбра ли ме?

Младата жена кимна.

— След няколко минути войниците ще изтребят жреците. После ще убият теб и твоите хора. Помогни ми да ги събудя безшумно, за да можете да избягате. Разбра ли ме?

Жената кимна пак и Сандрина я пусна. Имаше общо единайсет пленници, всичките изтощени и изплашени до смърт. Покорни хорица, ала енергичността им сега се подхранваше от страха. Младата жена, която Сандрина бе събудила първа, попита:

— Какво да правим?

— Тръгвайте на север — рече тя. — Намерете някое място, където да се скриете за ден. Тези главорези ще поемат на изток за Акракон, а после на юг към Итра. След като си тръгнат, ще можете да се приберете безопасно по домовете си.

— Коя си ти? — попита един мъж.

— Аз съм Непреклонен рицар от Храма на Дала в Крондор. Ако се измъкна жива оттук, ще се върна с помощ в случай, че някои от Черните кепета започнат отново да се навъртат насам.

— Благодаря ти — рече една изплашена старица.

— Не ми благодарете още. Първо трябва да се измъкна оттук. — Обърна се към младата жена и продължи: — Запомни едно: ако с мен се случи нещо, някой от вас ще трябва да иде до Итра. Там има кешийски гарнизон и храм на Дала. Идете първо в храма и предайте на свещениците там, че с вас е говорила Сандрина от ордена Щит на слабите. Кажете им каквото сте чули от мен и каквото знаете вие самите и им предайте, че зад всичко това стои някакъв тип на име Беласко. — Втренчи поглед в жената. — Запомни ли?

Младата жена кимна.

— Сандрина — повтори тя тихо и я изгледа внимателно, сякаш се опитваше да запечата образа й в паметта си завинаги. — И зад всичко това стои Беласко.

— Добре. Монасите от храма ще разговарят с командира на гарнизона и вероятно ще пратят тук войници. Ако не го сторят те, Храмът ще вземе мерки. А сега вървете!

Пленниците не се нуждаеха от повече подканвания — обърнаха се и се закатериха по скалистия склон. Сандрина знаеше, че ако успеят да наберат половинчасова преднина, войниците няма да си направят труда да ги гонят. Погледна към луната и си даде сметка, че половин час е точно времето, с което разполага.

Обърна се и забърза към мястото, където бяха вързани конете. Приближи ги предпазливо. Нямаше часовои: бандитите бяха сигурни, че тук, дълбоко в планината, са в безопасност. Но не искаше конете да я усетят и да вдигнат тревога с пръхтенето си.

Отиде при своя и го опипа внимателно, за да се увери, че е невредим. Потупа го по шията и се огледа за дисагите. Бяха хвърлени наблизо и тя се наведе и ги вдигна. Вътре обаче нямаше и следа от ризницата й, нито оръжие, нямаше я и кесията с камъка. Най-вероятно бронята й бе станала притежание на някой от по-дребните бандити, главатарите вероятно си бяха поделили оръжието, а камъкът щеше да бъде продаден на някой търговец, който изобщо нямаше да има представа за истинската ценност на това, което купува.

Огледа се за нещо, с което да увие копитата на коня, но не откри, така че го поведе бавно извън лагера и Към пътя. Върза го за един храст и се върна при скалата, откъдето бе наблюдавала лагера.

След малко тримата главатари излязоха и безшумно събудиха другарите си. Изглежда, никой не забеляза отсъствието на пленените селяни, тъй като вниманието им бе съсредоточено върху спящите почитатели на култа.

Сандрина се двоумеше. Учението на ордена изискваше да се опита да установи равновесие — което обаче със сигурност щеше да доведе до нейната гибел. Ала не би могла да остане безразлична, когато хладнокръвно се избиват хора, пък били те и фанатици. Не можеше да допусне и наемниците да си тръгнат, без да си получат наказанието. Някои от тези хора, вероятно самите главатари, я бяха измъчвали, а после я бяха хвърлили от скалите за храна на рибите.

Тя взе един камък и го хвърли сред спящите жреци тъкмо когато войниците се приближаваха към тях. В тъмното никой не я забеляза.

Но удареният от камъка се пробуди с вик и преди някой да разбере какво е станало, настъпи хаос. Жреците забелязаха приближаващите се сенки и реагираха с единственото оръжие, което притежаваха — с магия.

Зелени снопове енергия озариха сутрешния здрач и неколцина от въоръжените мъже закрещяха от болка, а останалите се развикаха гневно.

Сандрина се обърна и бавно се отдалечи — не желаеше да става свидетелка на това, което щеше да последва. Знаеше, че в края на краищата трийсет меча ще се справят с двайсет сънени жреци, но пък и Черните кепета, които щяха да напуснат това дяволско място, щяха да са много по-малко.

Яхна коня и препусна по пътя. Беше сигурна, че заради глъчката никой няма да чуе тропота на копитата.

Доближи входа на пещерата на отшелника.

— Ехей! Тук ли си?

Никакъв отговор. Тя слезе от коня и влезе в тъмната пещера.

Носеше чайник и прибори за хранене — нож, няколко лъжици, вилици и две глинени купи. Беше ги взела от странноприемницата — знаеше, че доскорошният й собственик вече няма да има нужда от тях.

Откри отшелника опрян на стената, със затворени очи.

— Събуди се, старче!

Възрастният човек не помръдна.

Тя остави вързопа с подаръците на земята и се наведе. Знаеше, че е мъртъв, още преди да го докосне. Огледа го бързо, но не откри никакви рани. Просто беше издъхнал в съня си. На лицето му не бе изписана болка, нито тялото му бе сгърчено от терзания.

Тя въздъхна. Каза си, че хората все пак в края на краищата умират. Отшелникът беше наистина стар и просто му бе дошло времето.

Помоли се на Богинята да се погрижи за него, когато се появи в Залата на Лимс-Крагма, и излезе от пещерата. Метна се на коня и препусна на юг. Докато поглеждаше за последен път през рамо към пещерата, се зачуди дали има някой друг на този свят, освен нея, който ще забележи смъртта на стария отшелник. Но скоро забрави тази мисъл, тъй като сега трябваше час по-скоро да се добере до Итра и да прати вест до храма в Крондор.

Пъг от Острова на чародея, вероятно най-великият магьосник в цяла Мидкемия, махна с ръка и вдигна една бариера, за да опази себе си и спътниците си от дразнещия очите дим. После погледна елфския Тъкач на заклинания Темар и каза:

— От сто години не бях виждал нещо толкова сериозно.

Темар кимна.

— Аз съм виждал няколко от този тип, но не много. Сушата и светкавиците са лоша комбинация, Пъг.

Темар бе от елфската общност в Баранор. Вече десет години Пъг и Миранда навестяваха тази изолирана страна в далечните планини на Кеш, известни като Върховете на Куор, и се опитваха да разберат по-добре тези странни същества, тези, които те пазеха — така наречените свен’гар-ри, и също толкова странната раса на куорите.

— Миналата седмица не беше чак толкова сухо — продължи Темар. — Но тук тревата е станала на слама и й трябва само искра, за да пламне. — Посочи на север. — Вятърът също не работи за нас — раздухва огъня и разнася искри.

— Дъжд? — попита Пъг.

Елфът го дари с една от мимолетните си усмивки.

— Пъг, може и да разбирам нещичко от заклинания за времето, но не съм чак такъв майстор. Няма достатъчно влага във въздуха, нито облаци, които да събера. Бих могъл да опитам, но зная, че ще е само загуба на време.

Силен пукот оповести пристигането на Магнус. Елфът не трепна при внезапната поява на магьосника, но Пъг се изненада, като видя, че не е сам.

— Здравей, татко — каза високият белокос магьосник.

— Кой е този? — попита Пъг.

— Амиранта от Сатумбрия. Ще е добре да поговориш с него.

— Не можеше ли да почака, докато се върна?

— Мисля, че не — отвърна Магнус.

Пъг кимна.

— Защото срещаме затруднения с този пожар — рече Пъг и посочи бушуващия по съседния склон огън. — Не мисля, че ще стигне Баранор, но не е изключено. Условията са доста неблагоприятни. — Кимна на Амиранта и продължи: — Прощавай, че не ти обърнах внимание, но както виждаш, времето ни е ограничено.

Темар също кимна, за да поздрави новодошлия.

— Пъг, следващите няколко часа тук ще е доста горещо.

— Не можете ли да обърнете посоката на вятъра? — попита Магнус.

— Бих могъл да опитам — отговори елфът, — но няма да е на чак толкова широк фронт. А и както всички останали действия, свързани с фундаменталните елементи, ще трябва да се плати определена цена.

— Значи дъждът е изключен? — попита Амиранта и погледна към бързо приближаващия се огнен ад.

— Няма ни най-малка надежда — отвърна Темар.

— Може би ще мога да ви помогна — рече Амиранта. — Ако обичате, отдръпнете се.

Пъг, Магнус и Темар отстъпиха и Амиранта излезе напред. Когато реши, че са на безопасно разстояние, вдигна ръка, затвори очи и произнесе едно заклинание. Ярка светлина блесна от ръката му и прогори линия в земята. За броени секунди тя обгърна магьосника. Той кимна доволно, пристъпи извън кръга, като внимаваше да не настъпи линията, и се върна при хората, които го гледаха.

Подхвана ново заклинание, по-дълго и заплетено, и в кръга се появи нещо. Тъй като не знаеше как по-точно да го опише, Пъг го определи като фигура от вода с приблизително човешка форма, но с течна консистенция. По повърхността й минаваха вълнички, на раменете й се бяха събрали мехури, сякаш задържани от полупрозрачна мантия. Странното същество извика нещо на език, който звучеше като тътнеж на бързеи или морски прибой, и се нахвърли върху Амиранта. Чародеят остана неподвижен, а когато стигна очертания кръг, съществото отскочи назад.

— Призовах те — заговори напевно Амиранта, — и ще изпълниш волята ми.

Съществото изобщо не изглеждаше склонно да се подчини, но Амиранта подхвана ново заклинание и то се усмири. Амиранта посочи приближаващия се огън, произнесе някаква дума и кръгът изчезна.

Водното създание започна да расте. Пъг и останалите отстъпиха изумени назад, докато то само за секунди нарасна двойно. Амиранта му обърна гръб, приближи се към тях и каза:

— Това нещо ще се погрижи за проблема ви.

Водното същество продължи да расте и скоро се издигаше на двайсетина стъпки височина. После внезапно подскочи нагоре, стрелна се в небето и изчезна от поглед. А върху пожара се изсипа дъжд.

— Едва ли ще стигне, за да го изгаси — обясни Амиранта, — но поне ще попречи на разпространението му. — Кимна към Темар. — И може би ще даде на приятеля ти време да намери по-трайно решение;.

— Вече усещам, че времето се променя — каза Темар. — Следобед влагата ще е достатъчна, за да повикам дъжд. Благодаря ти.

Амиранта кимна и се усмихна.

— Какво беше това същество? — попита Пъг. — Никога не бях виждал такова.

— Най-обикновена водна стихия. Доста незначителен демон. Опасен и злобен е, трябва да го овладееш веднага, инак може да напълни дробовете ти с вода. Първата ми среща с него бе доста болезнена. — Погледна сипещия се дъжд и продължи: — Водата и огнената стихия са естествени противници. Достатъчно бе да го накарам да ме чуе и да му посоча огъня и той се нахвърли върху него незабавно. — Чародеят се засмя. — Стихийните демони не са от най-умните.

— Имал ли си проблеми с овладяването им? — попита Магнус.

— Не — отвърна Амиранта. — Изсипе ли се върху огъня, водният демон изчезва. Така ми спестява усилието да го прогонвам обратно в демонското царство.

— Това е демон, така ли? — попита Пъг.

— Не съвсем, но почти. — Амиранта се огледа. — Интересно място. Не бях идвал тук.

— Пътувал си по света, така ли? — попита Пъг и изгледа новодошлия с интерес.

— Преди доста години. Напоследък се заселих на едно място. — Той продължаваше да се оглежда. — Като имам предвид кога пристигнахме на твоя интересен остров, времето на деня, в което потеглихме отново, и позицията на слънцето тук, предполагам, че сме на доста мили източно от мястото, където бяхме преди няколко минути. — Погледна Пъг и добави: — Някъде в Кеш. Може би Върховете на Куор.

— Впечатлен съм — каза Пъг. — Като се има предвид, че — както твърдиш — досега не си бил тук.

— Не съм — потвърди Амиранта с дружелюбна усмивка. — Но като премерих ъгъла на слънцето и времето на деня и отчетох факта, че стоим на планински склон и гледаме надолу към морски бряг, няма много други подобни места. Може да не съм идвал насам, но обичах да залягам над картите.

— Това ли е моят експерт по демоните? — обърна се Пъг към сина си. — Къде го откри?

— Всъщност Каспар го доведе снощи — отвърна Магнус.

Амиранта се усмихна.

— Беше сутрин, когато напуснах Махарта.

— Махарта? — попита Пъг.

— Близо е до сегашния ми дом. — Амиранта изгледа двамата мъже и елфа и продължи: — Ако ще разговаряме, може ли да предложа да е някъде, където не е толкова задимено?

Пъг погледна питащо Темар и той каза:

— Вървете. Оттук лесно ще се върна в Баранор. — Роден и израсъл в Елвандар, Темар се бе преселил в Баранор с група свои сънародници, за да вдъхне живот на отмиращите Слънчеви елфи, малко племе елфи пазители, изпратени в планината преди векове от Властелините на дракони.

Верни на своя дълг, те бяха останали там въпреки последствията от това непосилно бреме. Когато Каспар от Оласко ги откри преди десет години, Слънчевите елфи почти не можеха да се защитят от банда чуждоземни твари, появили се неизвестно как на Мидкемия и настанили се на няколко мили от района, обитаван от елфите.

Сега много от гламредел, полудивите елфи, живели някога на север от Зъбите на света, се бяха преселили в Баранор, за да влеят свежа кръв в тамошното население. Темар беше от цуранския свят на Мидкемия, потомствен Тъкач на заклинания, пристигнал навремето подтикван от любопитство. Бе харесал това, което бе видял, и беше останал. Беше запленен от мистериозните свен’гар-ри и техните куорски пазители също като Пъг и останалите магьосници.

Да се разговаря с куорите бе трудно и изтощително, тъй като макар да изглеждаха примитивни, понякога дори простовати, в други случаи изказваха съждения, говорещи за дълбоко, вероятно фундаментално разбиране на света, надхвърлящо дори познанията на Пъг, който бе идвал да разговаря с тях и свен’гар-рите над сто пъти и макар че всеки път му се струваше, че започва да прозира в душите им, все още не можеше да сглоби цялостната картина. Беше убеден, че куорите не произхождат от този свят, макар да липсваха неоспорими потвърждения за това. В разговорите с тях рядко ставаше въпрос за време — те, изглежда, нямаха нищо против да живеят за момента и единствената им грижа бе защитата на свен’гар-рите.

Последните със сигурност бяха от друга планета, но по някакъв жизненоважен начин бяха свързани с Мидкемия. Не общуваха помежду си със средства, които Пъг разбираше или разпознаваше, а вместо това изпълваха пространството около себе си — или умовете на тези, с които общуваха — с музика. Музиката на свен’гар-рите не приличаше на нищо, което Пъг бе срещал през живота си, тя бе чисто и неподправено чувство.

Беше дошъл тук с идеята да остане по-дълго, за да изучава куорите и свен’гар-рите, но без съмнение появата на сина му и непознатия магьосник бе свързана с неотложни дела. А и нали сам бе помолил Магнус да му намери специалист по демони.

Обърна се към Темар и каза:

— Е, до скоро виждане. Ще се върна при първа възможност.

— Винаги си добре дошъл — отвърна елфът, поклони се на останалите, обърна се и заслиза по пътеката, която щеше да го отведе у дома.

Пъг и Магнус се пресегнаха и уловиха Амиранта за ръцете. Миг по-късно тримата се озоваха в кабинета на Пъг.

— Това е най-великолепното постижение за един магьосник! — възкликна Амиранта. — Да отива където си пожелае само щом си го помисли!

Магнус и Пъг се спогледаха, но не казаха нищо.

Пъг се настани зад писалището си и посочи на Амиранта да седне в креслото срещу него. Магнус остана прав при вратата.

— Добре дошъл в дома ми, Амиранта — каза Пъг.

Гостът се усмихна, макар и несъмнено само от възпитание.

— Дойдох с един приятел. Предполагам, че е затворен някъде тук, за да подсигури доброто ми поведение.

Пъг погледна Магнус и той каза на Амиранта:

— Твоят приятел не е заложник. Просто реших, че няма смисъл да водя и двама ви при баща ми. Взех те с мен в случай, че той няма да може да се върне тук. Ако желаеш, ще пратя да доведат Брандос.

— Ще съм много благодарен.

Магнус излезе и Пъг и Амиранта останаха сами.

— Защо междувременно не ми обясниш какво е накарало Каспар да сметне, че е важно да те доведе тук? — попита Пъг.

Амиранта се усмихна и този път усмивката му бе съвсем искрена.

— И с това да издам връзката му с друга страна, която не е свързана с махараджата, към когото се е заклел във вярност?

— Не мисля, че това ще е предателство — каза Пъг. — Връзката на Каспар с Конклава на сенките е отпреди времето, когато постъпи на служба при махараджата. Това, че се е заклел във вярност на своя господар, не пречи да работи за нас. Нашите интереси и тези на кралство Мубоя съвпадат и дори често се припокриват. Но първо ще те попитам пак: защо дойде тук?

Амиранта помълча, после заразказва подробно за срещата си с бойния демон. Пъг го слушаше мълчаливо, без да задава въпроси или да коментира. Когато Амиранта стигна до историята за двамата си братя, присви очи, но продължи да мълчи.

— И така, тръгнахме по изгрев-слънце, подготвени за дълго пътуване, но когато напуснахме пределите на града и стигнахме една малка гъста горичка, ни казаха да слезем от конете. За един кратък миг си помислих, че ще ни убият, но…

— Но разбира се — побърза да добави той, — в мен говореше вродената ми мнителност. Генералът лесно би могъл да ни хвърли в тъмницата на Махарта. После неочаквано се появи синът ти и ние изчезнахме. Предполагам, че войниците ще останат на лагер там, докато Каспар се върне, и после ще се приберат заедно в града.

— Нещо такова — потвърди Пъг, без да сваля поглед от Амиранта.

— Къде е Каспар, между другото?

— Доколкото го познавам, в момента лови риба на северния бряг. Обича да отскача тук, за да си отдъхва, винаги когато може. Ако се върне в Махарта твърде бързо, хората ще заподозрат нещо. Ще ни гостува още три дни, преди да се появи там.

В този момент дойде Магнус с Брандос. С тях беше и Калеб. Старият воин седна в едно кресло в ъгъла и остави на своя другар да продължи обсъждането.

— Трябва да те попитам нещо за брат ти — каза Пъг.

— За кой от двамата? — попита Амиранта.

— За Сиди — отвърна Пъг.

— А, изглежда си се срещал с него.

— Няколко пъти. И срещите бяха все неприятни.

— Каспар каза, че бил мъртъв. Вярно ли е?

— Абсолютно сигурно — отвърна Пъг. Беше чел доклада от Джоми Киларуу за това как един цурански Велик бил чут да пее кръчмарска песен от Кралството, докато крачел към вълшебното дасатско предмостие на света Келеуан. Описанието му съвпадаше с това на Миранда за тялото, заселено от Варен, или Сиди, който бе притежавал способността да се прехвърля от едно тяло в друго. Дали е бил на Келеуан, когато планетата бе разрушена, или бе останал на дасатския свят, където Пъг бе сигурен, че ще загине, това едва ли имаше значение. Въпреки необикновените си способности Сиди не би имал достатъчно време да се пригоди към средата на онзи свят, преди да го застигне смъртта.

Амиранта въздъхна.

— Какво пък, по-добре така. Той беше убиец и погуби майка ми заради наслаждението от това.

Брандос вече бе чувал тази история, така че поклати глава и каза:

— Ама че интересно семейство.

Магнус неволно се засмя и реши, че старият воин ще му се понрави.

Амиранта изглеждаше леко обиден.

— Аз не съм като братята си.

— Очевидно — потвърди Пъг. — Ако беше като Сиди, едва ли щеше да търсиш някой с власт, за да разговаряш с него. Но тъй като не знаем почти нищо за това демонско царство, какво според теб е най-важното за него?

Амиранта за пръв път изглеждаше сконфузен.

— Пъг, чувал съм за теб и за Академията в Звезден пристан — няма магьосник, който да не знае за нея. За пръв път научих преди петдесетина години. Дори идвах насам, когато посещавах Велики Кеш, но скоро разбрах, че такива като мен не са добре дошли там. Направи ми впечатление самоувереността на магьосниците, с които разговарях в една странноприемница в Шамата, и реших да си продължа по моята работа.

Пъг кимна. По онова време студентите и преподавателите бяха доста консервативни. Със сигурност не биха сметнали за „достопочтен“ един магьосник, занимаващ се с призоваване на демони.

Амиранта продължи:

— Не бях изненадан, но бях леко разочарован. Не знаех кой те е обучавал и дали си бил нечий чирак, нито как се вършат тези неща на света на цураните. Подочух, че там си стъпил на Великия път на магията, както го наричат сега, но с братята ми бяхме отгледани от една луда вещица и научихме занаята по трудния начин. Разправят, че в Звезден пристан има много книги с безценни познания, свитъци, скрижали и дори чудесна колекция от изписани плочки и камъни, от които магьосниците учат това, което са открили други преди тях.

— Братята ми и аз нямаше на кого да разчитаме — продължи той. — Бяхме под влиянието на майка ни, която, смея да заявя, бе влязла в сговор с тъмните сили. Лудостта, ако питаш мен, се разрежда и отслабва с всяко родено дете. Сиди показваше признаци на безумие още като малък. Беласко е различен, но в гнева си става неконтролируем и лесно намразва някого. Аз също… имах известни трудности и не бих се посвенил да заявя, че допуснах доста грешки. Но научих, че да се биеш за несправедлива кауза и да се гневиш без причина ще навреди повече на теб, отколкото на другите. В края на краищата успях да открия моя малък, мирен къс от този голям свят, където да живея в спокойствие.

— Като измъкваш златото на богаташите? — попита Пъг.

— Ах, това ли? — рече Амиранта. — Виждам, че славата ми ме е изпреварила.

— Честно казано, малцина Укротители на демони живеят дълго. Това е един от проблемите, с които се сблъскваме.

— Проблеми? — попита чародеят.

— Ще ти обясня по-късно. Първо да чуем за онази случка, която те е накарала да ни потърсиш.

— Да смятам ли, че макар да си майстор на множество мистични изкуства, не знаеш много за демоните?

— Предположението ти е доста точно — отвърна Пъг, — макар че съм срещал и унищожавал голям брой от тези чудовища. — Реши да пропусне факта, че едно от тях едва не го бе убило.

— Пъг, не зная какъв си бил като дете, но аз бях любопитен. Кляках край някой мравуняк и го разравях с пръчка, за да видя как ще реагират мравките. Големият ми брат обичаше да гледа как животните умират, а средният — да причинява болка. В моя защита ще кажа, че заниманията ми като малък бяха почти безвредни — ако се изключат мравуняците. — Усмихна се, но като не видя никаква реакция, продължи: — Прекарвахме по-голямата част от времето си сами. Майка ни си имаше свои интереси и не се занимаваше дори с прехраната ни. Всъщност направо се изненадвам, че въобще оцеляхме. Майка ми се издържаше, като продаваше на местните билки и амулети и понякога правеше някое дребно заклинание. От съвсем малки ние тримата разбрахме, че присъствието ни в селото е нежелателно. Когато ходехме там, почти винаги ядяхме бой, ако просто не ни изгонеха. Веднъж насъскаха срещу мен кучетата. — Нави ръкав, за да покаже. — Ще нося този белег цял живот. Бях само на седем години.

— Тежко детство — обади се Магнус.

— В известен смисъл — съгласи се Амиранта. — Но пък така се научих да понасям трудностите в живота. Вероятно благодарение на това сега седя тук и разговарям с вас, вместо още преди години да съм украсил с червата си пещерата на някой демон.

— Любопитството ми ме отведе до една пещера на няколко мили от къщурката ни и там, изписани върху камъка, открих руни, оставени от древен шаман. Бях само на десет, но успях да доловя криещата се в тях сила. По това време бях научил някои неща от майка ми, дребни заклинания и врачувания, неща, които не биха направили впечатление никому, и все пак се смятах за малък гений, или поне майка ми казваше така. Братята ми ме намразиха още повече, понеже проявих таланта си толкова отрано. — Той въздъхна. — Както и да е, стоях сам в пещерата и изведнъж започнах да схващам смисъла на изписаното на стената. Не зная дали в онези руни не са се спотайвали някакви древни сили, или вродените ми способности са прозрели отвъд привидното значение, но реших, че съм открил нещо, с което мога да си играя.

— Повиках Налнар и запознанството ни бе доста бурно. — Магьосникът се позасмя. — Той не е зъл, поне не и в сравнение с побратимите си, но подобно на повечето демони може да е непредсказуем и агресивен. За щастие освен това бе доста млад и макар че успя да ми откъсне няколко кичура от косата, в края на краищата го подчиних… Прекарвахме доста време заедно, учейки се да разговаряме — демонският език е почти невъзможен за научаване от хората, без да се прибягва до магия, а по онова време уменията ми в мистичното бяха доста слаби. Виках го веднъж или два пъти седмично и се опитвах да науча разни неща от него.

Пъг и Магнус го слушаха с нескрит интерес.

— Когато Сиди уби майка ни, двамата с Беласко тръгнахме по свои пътища. При последната ни среща той ме обвини за смъртта на майка ни, макар че, сигурен съм, знаеше, че нямам никаква вина. Просто обича да стоварва вината на другите. Оттогава се срещахме няколко пъти и макар че се е случвало да разговаряме, в повечето случаи той се опитваше да ме убие. От близо столетие не съм виждал и двамата си братя.

Магнус и Пъг продължаваха да го слушат внимателно. Истинско чудо бе, че най-малкият брат бе оцелял, като се имаше предвид опитът на Пъг със Сиди.

— След като избягах от братята си, поех по широкия свят, а Налнар, моят дребен приятел демон, бе инструмент в борбата ми за оцеляване. Той е пъргав и хитър, близо две години крадеше разни неща за мен, например сладкиш от някоя витрина, панталони от простор или монета от купичката на просяк. И докато бях сам, той бе единственият, с когото можех да разговарям. От него научих доста неща за демонското царство.

— Спри за момент, ако обичаш — прекъсна го Пъг. — Мисля, че това са неща, които бих искал да чуят и други. — Обърна се към Магнус: — Погрижи се гостите да бъдат настанени удобно и ми съобщи, когато…

Амиранта внезапно се изправи креслото и възкликна:

— Демони!

— Какво? — попита Магнус.

— Къде? — подскочи Пъг.

— Тук, наблизо. — Амиранта стана и завъртя глава, сякаш се ослушваше. Сетне посочи на север. — Нататък. Не са далече.

— Откъде знаеш? — попита Калеб.

Амиранта го изгледа ядосано.

— Повярвай ми. — Обърна се към Пъг. — И са силни. Трябва да идем там. Веднага.

— Не север ли? — попита Пъг.

— Каспар — обади се внезапно Магнус. — Отиде на риба на северния бряг.

— Отведи ни там — нареди Пъг.

— И аз трябва да дойда — каза Брандос и се надигна. — Аз съм единственият въоръжен сред вас и зная да се бия с демони.

— Всички отиваме — отсече Пъг.

Магнус се пресегна, Пъг го улови за ръката, Амиранта и Брандос също протегнаха ръце, а Калеб застана между тях. Щом кръгът се затвори, Магнус произнесе заклинанието и изведнъж се озоваха на скалата над северния бряг на острова.

Каспар от Оласко се бранеше от две ужасяващи червени създания с криле като на прилепи, които използваха, за да отбиват ударите на меча. Беше ясно, че битката се води само от няколко секунди.

— Можеш ли да направиш нещо, Амиранта? — попита Пъг.

— Никога не съм виждал такива демони — отвърна чародеят. — Но имам нещо, което може да помогне. — Той бръкна в кесията си, извади един камък, хвърли го в краката на Каспар и викна: — Бягай към нас!

Каспар бе човек, привикнал към дисциплина. Замахна с всичка сила, принуждавайки чудовищата да отстъпят, обърна се и хукна към Пъг и другарите му.

Демоните се поколебаха за миг, а после от камъка внезапно бликна енергия и се оформи в едва забележима сфера. Двете твари отскочиха назад, през ръба на скалата.

Каспар стигна до групата и рече задъхано:

— Дойдохте тъкмо навреме.

— Още не сме приключили! — извика Амиранта.

Пъг кимна, махна на другите да отстъпят и доближи с решителна крачка ръба на скалата.

Двете червенокрили чудовища — приличаха на умалени версии на онова, което бе нападнало Оракула, ако се изключеха извитите им като на овни рога — се издигнаха над скалата. Пъг протегна лявата си ръка и вълна от енергия се стовари върху левия демон и го отблъсна. От дясната ръка на магьосника бликна сноп сребриста светлина, който обгърна втория демон като паяжина. Чудовището нададе предсмъртен вик, докато мрежата изсмукваше живота от тялото му.

Магнус застана зад баща си и запрати едно черно кълбо, което обгърна демона вляво. То потъна вътре в сферата, опита се да извика, но от гърлото му не излизаше нито звук. Амиранта изтича до него и каза:

— Това са стихийни твари, създания от въздух или огън. Не обичат да се докосват до земята.

— А какво мислят за водата? — попита Магнус и с едно движение на ръката прати демона високо над брега, откъдето той падна в морето. Чудовището изчезна под вълните с изригване на зеленикави пламъци и свистене на пара.

Пъг направи същото с втората твар и след миг над скалите се възцари тишина.

— Трябваше да ги позная — каза той. — Виждал съм такива край Звезден пристан, преди доста години.

— Връщах се от брега — заразказва Каспар — и тъкмо изкачих скалата, когато се появиха във въздуха. И като си помисля, че за малко да си оставя меча в стаята… — Той се разсмя. — Не знам дали бих могъл да ги удържа с рибарска пръчка. — Държеше дълга въдица, която изобщо не приличаше на оръжие за подобни чудовища.

Пъг погледна Амиранта. Чародеят изглеждаше замислен.

— Не ми прилича на случайност.

— И аз не мисля, че е случайност — съгласи се Пъг. — Брат ти?

— Не зная — отвърна чародеят. — Използвах един камък, който изработих така, че да отблъсква всякакви демони. Не съм ги атакувал с магия и нямаше как да почувствам нечия… — Затвори очи, сякаш бе наострил вътрешните си сетива. — Не, усещам само следи от доскорошното пребиваване на онези два демона.

— Как разбра, че са дошли? — попита Магнус.

— Колкото повече се занимавам с демони — обясни чародеят, — толкова по-лесно ми е да ги усещам. Преди време не бих познал дали има демон дори в съседната стая. А сега мога да ги подуша от мили. Сигурно защото си имам работа с тях вече близо сто и двайсет години.

— Радвам се, че е така — каза Каспар. — Защото здравата ме бяха притиснали, а не съм тъй бърз с краката, както някога.

Пъг погледна към морето, над което се спускаше мрак, и попита:

— Кой ли ги е пратил все пак?

— Не зная кой е, но който и да е, не е бил голям майстор в овладяването на демони — каза Амиранта.

— Защо мислиш така? — попита Магнус.

— Това бяха дребни демони, семпли творения на стихията. Нито интелигентни, нито силни. Да ги пратиш на остров с могъщи магьосници като вас би било равносилно на това да насъскаш кучета срещу армия. — Той се огледа. — Било е само опит да се прикове вниманието ви или да ви намекне, че има някой, който знае за присъствието ви тук.

— Да се връщаме в къщата — рече Пъг. — Ще отворя бутилка вино преди вечеря — той погледна Магнус, — тоест преди да се прибере майка ти. Тя къде е?

— В Академията.

Пъг повдигна рамене.

— Доста се задържа там. — Обърна се към останалите. — Ако нямате нищо против, предлагам да вървим. Пътят не е дълъг, а свежият въздух ще проясни главите ни. А и напоследък ми се наложи доста често да сменям едно място с друго и ми се иска да се поразтъпча.

Никой не възрази и тръгнаха пешком към къщата в средата на острова.