Войната на старците

13.

— Охо, събудихме се значи — каза някой в мига, когато отворих очи. — Само не се опитвай да говориш. Потопен си в разтвор и в гърлото ти е пъхната дихателна тръба. Освен това нямаш долна челюст.

Огледах се. Плувах в гъста топла полупрозрачна фосфоресцираща течност, а предметите зад стените на съда, в който се намирах, бяха размътени. Както ми бяха обяснили, от горния край на ваната се подаваше гофрирана тръба, която надолу се спускаше в гърлото ми. Не можах да я проследя докрай, защото погледът ми опря в някаква машинка, която закриваше долната част на лицето ми. Опитах се да я докосна, но не можех да размърдам ръка. Това вече ме обезпокои.

— Не се притеснявай — продължи гласът. — За момента изключихме двигателния ти център. Ще го включим веднага щом те извадим от ваната. До няколко дни. Между другото, все още имаш достъп до своя МозКом. Ако искаш да разговаряме, използвай го. Така ме чуваш сега.

„Къде съм, мамка му… — пратих съобщение. — И какво се е случило с мен?“

— Намираш се в медицински център „Бренеман“ над Феникс — отвърна гласът. — Най-добрата болница във вселената. В момента си в интензивното. Аз съм доктор Фиорина и се грижа за теб, откакто те докараха. Що се отнася до втория въпрос, нека да видим. Първо, в момента си в доста добро състояние. Така че не бива да се безпокоиш. След като вече го знаеш, ще продължа: изгубил си долната челюст, езика, по-голямата част от дясната буза и едното ухо. Десният ти крак е с разцепена бедрена кост, левият има множествени фрактури, липсват три пръста, а петата… смятаме, че е изядена. Добрата новина е, че гръбначният ти стълб е бил прекъснат под гръдната клетка, така че най-вероятно не си почувствал нищо. Като стана дума за гърдите, шест счупени ребра, едно от които е пробило жлъчния мехур и е довело до тежки вътрешни кръвоизливи. Да не говорим за септичните усложнения от инфектираните и отворени в продължение на няколко дни рани.

„Мислех, че съм умрял — рекох. — Или поне че умирам…“

— Тъй като вече няма опасност това да те сполети, ще ти призная, че по всички канони на медицината наистина трябваше да си мъртъв — продължи доктор Фиорина. — По-точно, ако не беше с модифицирано тяло. Благодари на УмнаКръв, че те запази жив, съсирила се е, преди да изгубиш всичката си кръв, и е задържала инфекцията. Бил си на косъм. Намерили са те малко преди си отидеш завинаги. Отнесли те на „Спароухок“ и те поставили в стазисна камера, за да те докарат тук. На кораба няма как да ти помогнат — нямат нужните специалисти.

„Видях жена ми — написах. — Тя беше една от онези, които ме спасиха…“

— Жена ти в армията ли е?

„Мъртва е от години“.

— Ох — рече доктор Фиорина. — Какво пък, като се има предвид състоянието ти, халюцинациите съвсем не са нетипични. Светлина в тунела, мъртви близки и прочее. Чуй ме, капрал, тялото ти се нуждае от сериозен ремонт и ще е по-лесно, ако през това време спиш. И без това няма какво друго да правиш, освен да плуваш във ваната. Така че смятам да те приспя за известно време. Когато се събудиш, ще си на крака и челюстта ти ще е възстановена достатъчно, за да можеш да разговаряш нормално. Съгласен?

„Какво се случи с моето отделение? Помня, че имаше катастрофа…“

— Хайде заспивай — подкани ме доктор Фиорина. — Ще поговорим, когато излезеш от ваната.

Мислех да отговоря ядосано, но изведнъж ме заля вълна на непреодолима умора. Потънах в дълбок сън още преди да разбера какво ме е сполетяло.

— Ей, вижте кой се е върнал — провикна се някой. — Човекът, дето е твърде тъп, за да умре.

Този път не плувах във физиологичен разтвор. Извъртях очи в посоката, от която идваше гласът.

— Хари — рекох, доколкото бе възможно с имобилизирана челюст.

— Същият — отвърна той и леко се поклони.

— Прощавай, че не мога да стана. Малко съм бинтован.

— Бил „малко“ бинтован! — възкликна Хари. — Джон, от теб липсваше повече, отколкото бе останало. Видях те с очите си, когато те докараха от Корал. А когато съобщиха, че си още жив, щях да пукна от изненада.

— Много смешно — казах.

— Извинявай — рече Хари. — Не исках да ти се подигравам. Но беше невъзможно да те позная. Торба с чаркове. Не ме разбирай погрешно, но се молех да умреш. Не можех да си представя, че ще те закърпят.

— Радвам се, че съм те разочаровал.

— И аз — подметна той.

В стаята влезе още някой.

— Джеси — прошепнах.

Джеси се приближи до леглото и ме погали по бузата.

— Добре дошъл в страната на живите, Джон — рече тя и отстъпи. — Ето, че пак сме заедно. Тримата мускетари.

— По-скоро двама и половина.

— Не бъди такъв песимист — укори ме Джеси. — Доктор Фиорина обеща да се възстановиш напълно. Челюстта ти ще е пораснала до утре, а кракът само след няколко дни. За нула време ще започнеш да куцукаш наоколо.

Пресегнах се и опипах десния си крак. Беше си на мястото, или поне така изглеждаше. Дръпнах завивките и се надигнах. На нивото на коляното имаше пресен шев. Надолу продължаваше протеза.

Знаех какво става. Беше се случило и с един от войниците в моето отделение. Лекарите поставят богат на градивни вещества изкуствен крайник в мястото на ампутацията и после инжектират в преходната зона наноботи. Като използват ДНК като схема, наноботите превръщат градивните вещества и суровите материали на фалшивия крайник в плът и кости, свързват мускулите, нервите и кръвоносните съдове. Пръстенът от наноботи се придвижва бавно надолу по фалшивия крайник, докато не го покрие напълно с тъкани, а когато привършат работа, наноботите се прехвърлят в червата, откъдето ги изхвърляте.

Отлично решение — никакви операции, не чакате да израстат клонирани части, не търпите прикачени към тялото ви механични конструкции. При това са необходими само няколко седмици, в зависимост от размера на ампутацията, за да си възвърнете крайника. В момента точно по този начин се възстановяваха челюстта ми, пръстите на крака и петата.

— От колко време съм тук? — попитах.

— В тази стая си само от един ден — обясни Джеси. — Преди това прекара цяла седмица във ваната.

— Изгубихме четири дни, докато се доберем дотук. През това време са те държали в стаза — знаеше ли за това? — попита Хари. Аз кимнах. — Прекарал си няколко дена на Корал. Така че от началото трябва да са изминали две седмици.

Погледнах ги.

— Радвам се че сте тук. Не ме разбирайте погрешно, но защо дойдохте? Защо не сте на „Хамптън Роудс“?

— Джон, „Хамптън Роудс“ беше унищожен — отвърна Джеси. — Удариха ни точно когато излизахме от скок. Бяхме на борда на совалката, която получи повреда в двигателите. Изкарахме ден и половина в космоса, преди да ни открие „Спароухок“. За малко да се задушим там.

Спомних си ррейския кръстосвач, който бе издебнал един наш кораб при излизане от мигнопреход. Зачудих се дали не е бил тъкмо „Хамптън Роудс“.

— Какво стана с „Модесто“? Знаете ли?

Джеси и Хари се спогледаха.

— „Модесто“ също пострада — рече накрая Хари. — Джон, те разрушиха всички кораби. Беше истинска кланица.

— Не е възможно да са разрушили всички. Нали казахте, че са ви прибрали на борда на „Спароухок“? Те намериха и мен.

— „Спароухок“ пристигна по-късно, след първата вълна — обясни Хари. — Освен това е скочил доста далече от планетата. Каквото и да използваха рреите за проследяване на кораби, не се получи със „Спароухок“. Макар че по-късно, когато излезли на орбита, ги засекли. За малко да им видят сметката и на тях.

— Колко са оцелелите?

— От „Модесто“ си само ти — рече Джеси.

— Видях и други совалки да се измъкват.

— Били са свалени всичките — рече Джеси. — Рреите стреляха по всичко, по-голямо от кутия за хляб. Нашата совалка оцеля само защото двигателят беше ударен. Вероятно са сметнали, че не си заслужава да хабят ракета.

— Общо колко са оцелелите? Не може да съм само аз и вашата совалка.

Джеси и Хари не отговориха.

— Невъзможно, мамка му! — ядосах се аз.

— Това беше засада, Джон — заговори Хари. — Всеки кораб бе посрещан с огън веднага след появяването си в системата. Не знаем как са го постигнали, но е факт, също както и изтребването на излетелите совалки. На „Спароухок“ си даваха ясна сметка какво рискуват, докато те издирваха, но смятаха, че си заслужава. — Ти си единственият оцелял. Само вашата совалка е успяла да се добере до повърхността. Намерили я благодарение на радиомаяка. Пилотът ви го включил малко преди катастрофата.

Спомних си за Фиона. И Алън.

— Какъв е общият брой на жертвите?

— Шейсет и два крайцера с по един батальон на борда и екипажите — отвърна Джеси. — Деветдесет и пет хиляди души. Приблизително.

— Ужас!

— Духнаха ни под опашката, няма какво да се лъжем. — Хари поклати глава. — Затова стърчим тук. Няма къде да идем.

— Като изключим, че непрестанно ни викат на разпити — оплака се Джеси. — Като че ли може да знаем нещо. Бяхме на борда на совалката, когато удариха кораба.

— Нямат търпение да се възстановиш, за да започнат и теб, Джон — предупреди ме Хари. — Очаквай гости всеки момент.

— Що за стока са?

— Хора без капчица чувство за хумор.

— Извинявайте, че не сме в настроение за шеги, капрал Пери — рече ми подполковник Нюман. — Когато изгубиш шейсет кораба и близо сто хиляди войници, щеш не щеш, ставаш сериозен.

Нюман се бе появил с въпроса как се чувствам, а аз отвърнах „натрошен“. Мислех, че това може да го умилостиви, но се оказа, че греша.

— Съжалявам — рекох. — Всъщност това не беше шега. Може би знаете, че изгубих доста голяма част от тялото си на Корал.

— Как всъщност се озовахте на Корал? — попита ме майор Джавна, вторият представител на комисията по разследването.

— Струва ми се, че бях на борда на совалка. Макар че тази част ми се губи.

Джавна погледна Нюман, сякаш му казваше: „Пак шегички“.

— Капрал, в доклада си съобщавате, че сте наредили на пилота на вашата совалка да взриви вратите на хангара.

— Това е вярно — потвърдих. Бях написал доклад вечерта след като ме посетиха Джеси и Хари.

— С чие разрешение дадохте тази заповед?

— С ничие. „Модесто“ бе подложен на ракетен обстрел. Сметнах, че няма нищо лошо в това да проявя лична инициатива.

— Имате ли представа за броя на совалките, изстреляни в околностите на Корал по време на операцията?

— Не. Но сигурно не са били много.

— По-малко от сто, включително седемте от „Модесто“ — рече Нюман.

— А знаете ли колко от тях са достигнали повърхността на планетата? — попита Джавна.

— Доколкото ми е известно, само моята.

— Точно така — каза Джавна.

— Е, и какво?

— Какво ли? — Нюман ме изгледа. — Изглежда, сте извадили страхотен късмет, когато сте наредили да взривят вратите на хангара в последния възможен момент, за да се доберете до планетата.

Втренчих поглед в него.

— Подозирате ли ме в нещо, сър?

— Не може да отречете, че е налице странна последователност от съвпадения — подхвърли Джавна.

— Мога, и още как — ядосах се. — Дадох заповедта след като „Модесто“ бе ударен. Моят пилот се оказа достатъчно подготвен и съобразителен да ни свали на планетата въпреки непрестанния огън. Доколкото ми е известно, при катастрофата тялото ми се е разпиляло на площ колкото Роуд Айланд. Ако съм извадил късмет, той е, че ме откриха, преди да пукна. Всичко останало е опит и умение, на пилота и мои. Прощавайте, ако съм бил толкова добре подготвен, сър.

Джавна и Нюман се спогледаха отново.

— Ние само събираме информация — рече успокояващо Нюман.

— Да бе! — кипнах съвсем. — Ако наистина смятах да предам Колониалните сили и да си спася кожата, едва ли щях да го направя по толкова самоубийствен начин.

— Добре, продължаваме нататък — каза Нюман.

— Карайте — подканих ги.

— Казахте, че сте видели вражески кораб да стреля по наш крайцер в мига, когато се е появил в пространството около Корал.

— Точно така.

— Интересно как сте успели да го забележите? — рече Джавна.

Въздъхнах и попитах:

— През цялото време ли ще се държите така? Ще е много по-лесно, ако престанете да ме подтиквате да си призная, че съм шпионин.

— Говорехме за ракетната атака, капрал — намеси се Нюман. — Помните ли кога бяха изстреляни ракетите — преди или след появата на нашия кораб?

— Струва ми се, че беше преди това — отвърнах. — Мисля, че те знаеха къде и кога ще се появим.

— Как според вас може да стане това? — попита Джавна.

— Нямам представа. До деня преди атаката не знаех дори как действат мигнодвигателите. От малкото, което научих, не виждам как е възможно да се предвиди мястото, където ще се появи корабът.

— Какво значи „от малкото, което научих“? — попита Нюман.

— Алън, другият отдельонен командир — не исках да кажа, че ми е бил приятел, за да не будя отново подозренията им, — обясняваше, че мигнодвигателят действа, като премества кораба в друга вселена, досущ като първата, и че както изчезването му в едната, така и появата в другата са изключително малко вероятни. Ако наистина е така, не виждам как е възможно да се разбере къде и кога ще се появи корабът.

— И какво според вас се е случило там? — попита Джавна.

— Какво искате да кажете?

— Нали твърдите, че няма никакъв начин да се разбере къде ще се появи един кораб. Единственото обяснение е, че някой е предупредил рреите.

— Пак ли се връщаме на това? Вижте, дори да има предател, как го е направил? И да прати съобщение на рреите, няма никакъв начин те да знаят точното място, на което ще се появи всеки от нашите кораби — а вече ви казах, че рреите ни очакваха. Удариха ни секунда след като се появихме в пространството около Корал.

— В такъв случай ще ви попитам отново — упорстваше Джавна. — Какво според вас се е случило там?

Свих рамене.

— Може би скоковете не са точно това, което си мислим, че са.

— Не се впечатлявай особено от разпитите — успокои ме Хари и ми подаде чаша плодов сок. — На нас също ни изиграха театъра с „подозрително е, че точно вие сте оцелели“.

— И ти как реагира?

— По дяволите — изруга Хари. — Казах им, че съм напълно съгласен с тях. Това е ужасно подозрително. Нищо чудно, че отговорът хич не им се понрави. Всъщност не мога да ги виня за това. Подложени са на огромен натиск. Ако не разберат скоро какво се е случило, всички здравата ще го загазим.

— Като стана дума, ще взема да те попитам и теб — рекох. — Какво мислиш се е случило там?

— Не зная — отвърна Хари. — Може би имаме погрешна представа за същността на мигноскока. — И отпи от чашата си.

— Странно, но и аз съм на същото мнение.

— Говоря сериозно — разсърди се Хари. — Може да нямам научната подготовка на Алън, мир на праха му, но вероятно целият теоретичен модел, на който се базира мигнопреходът, е напълно погрешен. Очевидно рреите познават способ за предсказване, при това с невероятна точност, на мястото и времето, където ще се появи кораб след скок. Но как, за Бога?

— Едва ли ние с теб ще открием начина.

— Абсолютно си прав. Въпреки това те го правят. Което доказва недвусмислено, че теорията ни е погрешна. А когато една теория вземе да куца, най-добре я изхвърли през прозореца. И тогава ще се върнем на първоначалния въпрос — какво всъщност става?

— Някакви идеи по въпроса?

— Имам една-две, макар да не са по моята специалност. Не ми достигат математични познания.

Разсмях се.

— Знаеш ли, съвсем скоро Алън ми каза нещо подобно.

Хари също се засмя и вдигна чашата.

— За Алън.

— За Алън — отвърнах. — И за всички наши приятели.

— Амин — каза Хари и отпихме.

— Хари, ти спомена, че си присъствал, когато са ме качили на борда на „Спароухок“.

— Да. Изглеждаше ужасно. Без да се обиждаш.

— Няма за какво. Спомняш ли си нещо за отряда, който ме е намерил?

— Не много. През по-голямата част от полета ни държаха в изолация. Видях те в лазарета, когато те вкарваха. Ние бяхме там за преглед.

— Имаше ли жена в спасителния отряд?

— Да — отвърна Хари. — Висока, с руса коса. Повече не помня. Честно казано, вниманието ми бе погълнато от теб. Ти ми беше познат, а те — не. Защо?

— Хари, един от хората, които ме спасиха, беше жена ми. Кълна се.

— Мислех, че жена ти е мъртва.

— Жена ми е мъртва, Хари. Но това наистина бе тя. Не онази Кати, която помня от времето, когато бяхме женени. Беше войник от Колониалните сили, зелена кожа и прочее.

Хари ме погледна със съмнение.

— Джон, сигурно си халюцинирал.

— Така е, но ако съм халюцинирал, защо съм видял Кати като войник от КОС? Защо не ми се е явила такава, каквато беше?

— Не зная — призна Хари. — Халюцинациите са странна работа. Не следват определени правила. Вярно е, че няма никаква логична причина да я виждаш в подобен облик.

— Хари, може да си помислиш, че ми е изхвръкнала чивията, но аз видях жена си — настоях. — Може да съм бил накълцан, но умът ми работеше отлично. Зная какво видях.

Хари помълча няколко секунди после каза:

— Вече ти казах, че изкарахме няколко дни на „Спароухок“. Натикаха ни в едно спално помещение и не ни пускаха да излизаме. Дори нямахме достъп до развлекателните системи на кораба. Водеха ни само на разпит. Доста си побъбрихме за екипажа на кораба и за войниците от Специалните части. Чуй какво научих: никой от нас не познава човек, който да е постъпил в Специалните части. На пръв поглед новината не е кой знае каква. Повечето от нас са в армията само от няколко години. Но все пак ми се стори интересно.

— Може би трябва да си служил по-дълго?

— Може и да е така — съгласи се Хари. — Но не е изключено да е нещо друго. Неслучайно ги наричат Призрачните бригади. — Той отново отпи от сока и приседна до мен на леглото. — Ще взема малко да се разровя по темата. Ако внезапно изчезна, искам да отмъстиш за мен.

— Ще направя каквото мога. Според обстоятелствата — обещах усмихнато.

— Разчитам на теб. — Хари също се захили. — И виж дали ти също няма да откриеш нещо. Чакат те още няколко разпита. Гледай да измъкнеш нещо от тях.

— „Спароухок“ ли? — попита майор Джавна на следващия разпит.

— Да. Искам да пратя съобщение — отвърнах. — Да им благодаря, че ми спасиха живота.

— Не е необходимо — заяви подполковник Нюман.

— Зная, но им го дължа. Това е най-малкото, което мога да направя за хора, попречили на местните хищници да ме изядат. Нещо повече — ще ми се да се свържа точно с хората, които са ме намерили. Как да ги открия?

— Не можете — отряза Джавна.

— Защо да не мога? — поинтересувах се невинно.

— „Спароухок“ е кораб на Специалните части — обясни Нюман. — Те поддържат пълна изолация. Комуникациите между Специалните части и останалите кораби са строго ограничени.

— Не мисля, че е справедливо — казах. — На служба съм повече от година и никога досега не съм имал проблем да пратя поща на мои приятели от други кораби. Ще се съгласите, че дори войниците от Специалните части биха искали да поддържат връзка със своите приятели.

Нюман и Джавна се спогледаха.

— Отклонихме се от темата — заяви Нюман.

— Всичко, което искам, е да пратя едно кратко писмо.

— Ще видим какво може да се направи — отвърна Джавна с тон, който всъщност казваше: „Нищо няма да направим“.

Въздъхнах и после взех да им разказвам, вероятно за двайсети път, защо съм дал разрешение да бъдат взривени хангарните врати на „Модесто“.

— Как ти е челюстта? — попита доктор Фиорина.

— Почти заздравяла и готова да сдъвче нещо — докладвах бодро. — Не искам да кажа, че не ми харесваше да пия бульон със сламка, но с течение на времето започва да омръзва.

— Съчувствам ти — рече Фиорина. — А сега да погледнем крака. — Дръпнах завивките и сведох поглед надолу. Пръстенът бе слязъл до средата на прасеца. — Великолепно — каза Фиорина. — Искам да започнеш да стъпваш на него. Недовършената част ще издържи теглото ти, а кракът се нуждае от упражнения. Ще ти осигуря патерица за следващите няколко дни. Виждам, че си имал приятелско посещение. Защо не ги помолиш да те изведат на обяд?

— О, не е необходимо да ме молите за това — отвърнах, докато помръдвах за проба с крака. — Почти като нов е.

— Дори по-добре — заяви Фиорина. — В последно време бяха въведени някои подобрения за телата на войниците от Колониалните сили. Взехме ги предвид при възстановяването на крака, но скоро цялото ти тяло ще почувства ползата от тях.

— Понякога се чудя защо вашите колеги от КОС не свършат наведнъж цялата работа. — Въздъхнах. — Като заменят тялото с нещо, което да е напълно приспособено за война.

Фиорина направи справка с бележника си.

— Имаш зелена кожа, котешки очи и компютър в черепа. Какво още ти трябва, за да не се чувстваш човек?

— Добър въпрос.

— Именно. Ще ти пратя патерицата по санитар. — Тя чукна върху екранчето и потвърди разпореждането.

— Ей, докторе. Лекувахте ли някой друг от „Спароухок“?

— Не. Стигаха ми заниманията с теб.

— Е, поне някой от екипажа?

Фиорина се подсмихна.

— Как ли пък не. Те са Специални части.

— Е, и?

— Да речем, че имат специални нужди — отвърна Фиорина и в този миг се появи санитарят с патерицата.

— Знаеш ли в какво се състои официалната информация за Призрачните бригади? — попита ме Хари.

— Предполагам, че е доста оскъдна.

— Оскъдна е силно казано. Няма почти нищо.

С Хари и Джеси се разхождахме из станцията Феникс. За първата си разходка бях избрал възможно най-далечната точка от „Бренеман“. Бяхме в една закусвалня — нищо особено по отношение на гледката, тъй като се виждаше само една малка корабостроителница, но пък приготвяха чудесни хамбургери. Разправяха, че главният готвач някога имал верига за бързо хранене. Беше доста пълно за едно на пръв поглед непретенциозно заведение. Но откакто заговорихме за Призрачните бригади, сандвичите ни изстиваха.

— Помолих Джавна и Нюман да ми разрешат да пратя бележка на „Спароухок“ и срещнах каменна стена — оплаках се.

— Не съм изненадан — рече Хари. — „Спароухок“ фигурира в регистрите, но това е почти всичко, което е известно за него. Няма никаква информация за екипажа, размера, въоръженията и местонахождението му. Абсолютно нищо. Същия резултат получих и от централната информационна система на КОС, когато зададох в търсачката темите „Специални части“ и „Призрачни бригади“.

— С други думи, нулев резултат — каза Джеси.

— О, не бързай да се отчайваш — засмя се Хари. — Освен официалните съществуват и неофициални източници.

— И какво успя да откриеш по неофициален път? — попита Джеси.

— Е, не ми завиждай. Притежавам вроден чар и той прави чудеса.

— О, стига. Дойдохме тук да похапнем. А вие двамата забравихте напълно къде сме.

— Добре де, какво откри? — не сдържах нетърпението си. За всеки случай отхапах от хамбургера. Беше великолепен.

— Първо, нека ви предупредя, че това са само слухове и непотвърдени приказки.

— Което означава, че вероятно са по-точни от официалната информация — посочих.

— Вероятно — съгласи се Хари. — Голямата новина е, че има основателна причина да ги наричат Призрачните бригади. Всъщност названието също е неофициално. Това е прякор. Според слуховете, събрани от различни източници, войниците от Специалните части са мъртъвци.

— Моля? — Чак подскочих. Джеси едва не си изпусна хамбургера.

— Не истински мъртъвци, в конкретния смисъл — продължи Хари. — Те не са зомбита. Но има много хора, които се записват за постъпване в Колониалните сили и умират преди седемдесет и петия си рожден ден. Изглежда, когато това се случи, Колониалните сили не изхвърлят тяхната ДНК. Използват я за изработването на войници от Специалните части.

Нещо в главата ми светна.

— Джеси, помниш ли, когато умря Лион Дейк? Спомняш ли си какво каза онзи фелдшер? „Хвана последния влак за Призрачната бригада“. Тогава помислих, че е някаква цинична шега.

— Но как могат да го правят? — възмути се Джеси. — Това е неморално!

— Така ли смяташ? — попита Хари. — Когато си дала съгласие за постъпване в Колониалните сили, си разрешила да извършват с теб всякакви процедури, необходими за подобряване на бойната ти готовност, а не можеш да се биеш, когато си мъртъв. Има го в договора. Може да не е морално, но е легално.

— Така е, но има разлика между това да използват моята ДНК, за да създадат ново тяло, което аз да използвам, или да го направят без участието ми — рече Джеси.

— Подробности, подробности — поклати глава Хари.

— Не ми харесва идеята да експлоатират по такъв начин тялото ми — упорстваше Джеси. — Не смятам, че Колониалните сили имат право на това.

— Само че те дори не спират дотук — продължи Хари. — Знаете, че новите тела, които получихме, са били подложени на обстойни генетични промени. Е, изглежда, телата на войниците от Специалните части са още по-различни. Бойците от Специалните части са опитни зайчета за нововъведения и модификации, преди те да бъдат приложени в общовойсковите поделения. Говори се, че някои от тези модификации са доста радикални — до степен телата им да не изглеждат човешки.

— Лекарката спомена нещо в смисъл, че Специалните части имат особени нужди — казах. — Но дори да съм халюцинирал, войниците, които ме спасиха, изглеждаха съвсем нормално.

— Ние също не видяхме никакви мутанти и чудовища на „Спароухок“ — потвърди Джеси.

— Не забравяй, че не ни позволиха да се разхождаме на воля из кораба — посочи Хари. — Държаха ни затворени и ни пазеха. Освен спалното видяхме само лазарета.

— Но други са виждали Специалните части в бой или просто да се разхождат — рече Джеси.

— Така е — съгласи се Хари. — Виждали са някои от тях. Но не всички.

— Миличък, параноята ти започва да ми въздейства. — Джеси се пресегна и пъхна едно картофче в устата на Хари.

— Благодаря, радост моя — изфъфли Хари. — Но дори ако загърбим слуховете за свръхмодифицирани войници, има достатъчно улики, които да потвърждават, че Хари наистина може да е видял жена си. Само че това не е Кати, а някоя, която използва тялото й.

— Коя някоя? — попитах.

— Това е въпросът, нали? — отвърна Хари. — Жена ти е мъртва, следователно няма как да поставят личността й в това тяло. Или разполагат с някакви предварително подготвени профили, приети на въоръжение в Специалните части…

— … или са прехвърлили там някой от друго тяло — довърших аз.

Джеси потрепери.

— Извинявай, Джон. Но това е ужасно.

— Джон? — Хари сложи ръка на рамото ми. — Да не ти е зле?

— Какво? А, не, нищо ми няма — отвърнах. — Просто ми се струпаха много неща. Като новината, че жена ми е жива — е, не напълно — и че някой друг се разхожда с тялото й. Струва ми се, че предпочитам да е така, отколкото да съм страдал от халюцинация.

Погледнах ги. И двамата се бяха облещили.

— Ей?

— Говорим за вълка… — промълви Хари.

— Какво?

— Джон… — Джеси посочи. — Тя е на опашката за хамбургери.

Извъртях се и съборих чинията си на пода. Изведнъж се почувствах, сякаш съм скочил в ледена вода.

— Майчице! — възкликнах.

Тя беше. Нямаше и капчица съмнение.

14.

Понечих да се изправя. Хари ме сграбчи за ръката.

— Какво правиш?

— Трябва да говоря с нея.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

— Какво значи сигурен ли съм? Разбира се, че съм сигурен.

— Може би е по-добре да позволиш първо на мен или Джеси да се срещнем с нея — отвърна Хари. — Да я попитаме дали иска да разговаря с теб.

— Божичко, Хари! Да не сме в шести клас? Това е жена ми!

— Не, Джон, не е — рече Хари. — Това е съвсем друг човек. Дори не знаеш дали ще иска да разговаря с теб.

— А даже и да се съгласи — допълни Джеси, — спомни си, че сте напълно непознати. Не зная какво очакваш от срещата, но едва ли ще го получиш.

— Нищо не очаквам — изсумтях.

— Не искаме да страдаш, Джон — припомни ми Джеси.

— Ще го преживея — успокоих я. — Моля те, Хари. Пусни ме. Абсолютно съм спокоен.

Хари и Джеси се спогледаха. Хари ме пусна.

— Благодаря ти.

— Какво смяташ да й кажеш? — попита той.

— Само ще й благодаря, че ми спаси живота — успокоих го и се надигнах.

Междувременно жената и двамата й спътници бяха получили поръчките си и се отправяха към малка маса в далечния край на заведението. Аз също се насочих натам. Тримата разговаряха, но когато ги доближих, млъкнаха. Тя беше обърната с гръб към мен и вдигна глава, забелязала погледите на другарите си. Заковах на място в мига, когато зърнах лицето й.

Беше различно, разбира се. Освен очевидните промени в кожата и очите това бе една много по-млада Кати — такава, каквато бе изглеждала преди половин век. И дори тогава не бе съвсем същата — жената пред мен бе по-слаба, стройна и мускулеста, както и следваше да се очаква от войник, подложен на специалните режими и диети в армията. Кати си пускаше косата дълга и я къдреше, докато тази жена бе гладко сресана. Тъкмо видът на косата й ме потресе най-силно. Отдавна бях престанал да обръщам внимание на зелената кожа. Но не помнех някога Кати да е носила косата си по този начин.

— Не обичам да ме зяпат — рече жената с гласа на Кати. — И преди да попиташ, не си моят тип.

„Напротив, аз съм твоят тип“ — произнесе механично някаква част от ума ми.

— Простете, не исках да нахалствам — промълвих най-после. — Само се питах дали ме познавате.

Тя ме отгледа от главата до петите.

— Не. И повярвайте, не сме били заедно в началния курс.

— Вие ме спасихте — рекох. — На Корал.

Това я накара да се пооживи.

— Без майтап? Нищо чудно, че не ви познах. Предишния път, когато ви видях, бяхте без чене. Без да се обиждате. И също без да се обиждате, но съм изненадана, че сте прескочили трапа. Не бих се обзаложила, че това е възможно.

— Защото има нещо, заради което да живея — отвърнах.

— Очевидно — бе лаконичният й коментар.

— Казвам се Джон Пери — казах и протегнах ръка. — Боя се, че не зная името ви.

— Джейн Сейгън — отвърна тя и пое ръката ми. Задържах я малко по-дълго, отколкото би трябвало. Когато я пуснах, долових в лицето й изненада.

— Капрал Пери — обади се един от спътниците й, който очевидно междувременно бе събрал още информация за мен чрез своя МозКом, — съжалявам, но бързаме да се нахраним. Трябва да се върнем на кораба до половин час, тъй че, ако не възразявате…

— Не ме ли помните от другаде? — прекъснах го аз, говорех на Джейн.

— Не — отвърна тя и от гласа й повя хлад. — Благодаря, че ни навестихте, но наистина трябва да се нахраня.

— Позволете да ви пратя нещо. Едно изображение. Чрез вашия МозКом.

— Повярвайте, не е необходимо — отвърна Джейн.

— Само една снимка — настоях. — После ще си тръгна. Умолявам ви.

— Е, добре — въздъхна тя. — Но побързайте.

Сред малкото лични вещи, които бях взел, когато напусках Земята, имаше и дигитален албум на семейството ми, приятелите и местата, за които бих искал да си спомням. Бях ги прехвърлил в моя МозКом и по-добре, защото изгубих вещите си с „Модесто“. Избрах една снимка от албума и я изпратих. Наблюдавах я, докато активираше своя МозКом. После отново извърна глава към мен.

— Сега вече познахте ли ме? — попитах.

Тя подскочи с бързина, непостижима дори за войник от Колониалните сили, и ме притисна към близката преграда. Почти съм сигурен, че чух едно от ребрата ми да изпуква. Хари и Джеси скочиха от другия край на заведението и се втурнаха към нас. Двамата спътници на Джеси им пресякоха пътя. Едва си поемах дъх.

— Кой си ти, по дяволите? — изсъска Джеси. — И какво се опитваш да постигнеш?

— Аз съм Джон Пери — изхриптях. — Нищо не се опитвам да постигна.

— Глупости. Откъде имаш тази снимка? — Тя се наведе към мен. — Кой ти я направи?

— Никой не ми я е правил — отвърнах мъчително. — От сватбата ми е. Това е… брачната ми фотография. — За малко да кажа „нашата брачна фотография“, но се усетих навреме. — Жената на снимката е моята съпруга Кати. Умря, преди да постъпи в армията. Взели са нейното ДНК, за да те направят. В теб има част от нея. Част от теб има в тази снимка. Частта, която ми даде това — вдигнах ръка и посочих брачната си халка. Единственото нещо, което ми бе останало от Земята.

Джейн изръмжа, вдигна ме и ме запрати през помещението. Претърколих се през няколко маси, като събарях чинии и чаши, и накрая се строполих на пода. Нещо лепкаво се стичаше от слепоочието ми.

Хари и Джеси зарязаха предпазливия танц със своите опоненти и изтичаха при мен. Джейн също понечи да пристъпи, но двамата й другари я спряха.

— Чуй ме добре, Пери — заяви тя. — Стой далеч от мен. Следващия път, когато те видя, ще съжалиш, че не си умрял. — Обърна се и си тръгна. Един от другарите й я последва, вторият се приближи към нас. Джеси и Хари се надигнаха да го пресрещнат, но той разпери ръце.

— Пери — рече, втренчил поглед в мен. — Какво беше това? Какво толкова й прати?

— Защо не попиташ нея, приятелче? — рекох.

— За теб съм лейтенант Тагор, капрал. — Тагор изгледа Джеси и Хари. — Вас двамата ви познавам. Бяхте от „Хамптън Роудс“.

— Тъй вярно, сър — потвърди Хари.

— Чуйте ме и тримата — рече Тагор. — Не зная какво става тук, но искам да сме наясно с едно нещо. Каквото и да е било, ние не сме част от него. Разправяйте каквото си щете, само гледайте да не споменавате думите Специални части, инак лично ще се постарая останалият срок от военната ви кариера да е кратък и мъчителен. Не се шегувам. Ще ви разгоня фамилията. Ясен ли съм?

— Тъй вярно, сър — отвърна Джеси. Хари кимна. Аз изхриптях.

— А сега се погрижете за приятеля си — нареди Тагор. — Изглежда, сякаш са го прекарали през месомелачка. — И си тръгна.

— Божичко, Джон. — Джеси се наведе и попи раната ми с кърпичка. — Какво толкова направи?

— Пратих й сватбената ни снимка — отвърнах.

— Много хитро. — Хари поклати глава и се огледа. — Къде ти е патерицата?

— Падна зад паравана, когато ме хвърли.

Хари отиде да я вземе. Джеси ме разглеждаше.

— Добре ли си?

— Май имам пукнато ребро.

— Не за това говоря.

— Зная за какво говориш. И като стана дума, мисля, че там също имам поражения.

Джеси улови лицето ми в ръце. Хари се върна с патерицата. После тримата се прибрахме в болницата. Доктор Фиорина бе ужасно недоволна от мен.

Някой ме сръга да се събуждам. Когато видях кой е, понечих да кажа нещо, но тя запуши устата ми с ръка.

— Тихо — рече Джейн. — Нямам право да идвам тук.

Кимнах. Тя отмести ръка.

— Говори шепнешком — предупреди ме.

— Можем да използваме МозКом.

— Не. — Тя поклати глава. — Предпочитам да ти чувам гласа. Само не говори високо.

— Добре — рекох.

— Съжалявам за днес — продължи тя. — Дойде ми някак неочаквано. Не знаех как да реагирам на подобна новина.

— Няма нищо. Не биваше да ти се натрапвам така.

— Боли ли те някъде?

— Строши ми едно ребро.

— Извинявай.

— Вече ми минава.

Тя оглеждаше лицето ми.

— Виж, аз не съм жена ти — рече неочаквано. — Не зная за кого или за какво ме смяташ, но никога не съм била женена за теб. Дори не знаех, че тя е съществувала, докато не ми показа тази снимка.

— Би трябвало да се поинтересуваш откъде си се взела.

— Защо? — попита тя и неволно надигна глас. — Знаем, че сме направени от гените на други хора, но не ни съобщават нищо за тях. Нямаме нищо общо с онези хора. Дори не сме техни клонинги — в моята ДНК има немалко неща, които не идват от Земята. Ние сме опитните зайчета на КОС, ако не си чувал.

— Чух го.

— Така че не съм твоята жена. Дойдох да ти го кажа. Съжалявам, но е така.

— Разбрах го.

— Хубаво. Защото си тръгвам. Прощавай, че те метнах така.

— На колко си години? — попитах.

— Какво? Защо? — учуди се тя.

— Просто питам. Не ми се ще да си тръгваш.

— Не зная каква връзка има възрастта ми с всичко това.

— Кати умря преди девет години. Исках да знам колко време са чакали, преди да се разровичкат из гените й.

— На шест съм — рече тя.

— Дано не се разсърдиш, ако ти кажа, че не изглеждаш като повечето шестгодишни, които съм срещал.

— Защото съм развита за възрастта си — отвърна тя. — Шегувам се де.

— Зная.

— Но не всички го разбират. Повечето вече са свикнали с идеята, че всички наоколо са съвсем млади.

— И как се чувстваш? Имам предвид да си на шест? Да нямаш минало.

Джейн сви рамене.

— Събуждаш се един ден и не знаеш къде си, нито какво става. Но вече имаш тяло и можеш да правиш разни неща. Да говориш. Да се движиш. Да мислиш и да се биеш. На останалото те учат в Специалните части. Там ме кръстиха Джейн Сейгън.

— Хубаво име.

— Избрано е на случаен принцип — обясни тя. — Малките ни имена са от често срещаните, фамилиите — на прочути учени. В моето отделение има Тед Айнщайн и Джули Пастьор. В началото не го знаеш, разбира се. Това за имената. По-късно научаваш по малко за това как си направен, но след като те оставят да развиеш собственото си аз. Никой, когото познаваш, няма спомени. Осъзнаваш, че си различен, едва когато срещнеш първия живороден. А ние не се срещаме с тях често. Не ни позволяват да се смесваме.

— „Живородени“?

— Да, така ви наричаме.

— Щом не се „смесвате“, какво правехте в закусвалнята?

— Исках да опитам хамбургерите. Всъщност не ни е забранено. Самите ние го избягваме.

— Някога не си ли се питала от кого си била направена?

— Случвало се е — отвърна Джейн. — Но не ни е позволено да знаем. Не ни съобщават кои са нашите прогенитори — хората, от които произхождаме. Известно ли ти е, че в създаването на някои от нас са участвали повече от един човек? Но те всички са мъртви. Отдавна. Така трябва да бъде, инак нямат право да ги използват. Не знаем кого са познавали, а дори и такива хора да попаднат на служба, вероятността да се срещнем с тях е малка. Пък и вие, живородените, измирате доста бързо там горе. Нито един от колегите ми не се е срещал досега с познат или роднина на прогенитор. Или съпруг.

— Показа ли снимката на вашия лейтенант?

— Не — рече тя. — Той ме попита какво е станало, а аз отвърнах, че си ми пратил твоя снимка, която ме е ядосала. И че съм я изтрила. Трябваше да го направя, защото тези неща могат да се проследят.

Не съм разкривала пред никого какво сме си говорили. Мога ли да я получа пак? Снимката.

— Разбира се — отвърнах. — Имам още, ако те интересуват. И ако искаш да узнаеш повече за Кати, мога да ти разкажа.

Джейн вдигна очи към мен и в сумрака на стаята заприлича още повече на жена ми. Сърцето ми се свиваше, като я гледах.

— Не знам — промълви тя. — Не знам дори какво искам да знам. Но ще помисля за това. Като начало, можеш да ми пратиш онази снимка. Ако желаеш.

— Пращам я в момента.

— Трябва да тръгвам — рече тя. — Слушай, не съм била тук. И ако ме видиш другаде, не се познаваме.

— Защо?

— Важно е, и толкова.

— Добре.

— Ще ми покажеш ли брачната си халка?

— Разбира се. — Изхлузих я от пръста си и я пуснах в шепата й. Тя я вдигна несръчно и я огледа.

— Тук пише нещо.

— „Любовта ми е вечна — Кати“ — отвърнах. — Накара да го гравират, преди да ми я подари.

— Колко дълго сте били женени?

— Четирийсет и две години.

— Много ли я обичаше? Жена ти. Кати. Когато хората са женени от много време, живеят заедно по навик.

— При някои е така — отвърнах. — Но аз я обичах страшно много. През цялото време, докато бяхме женени. Обичам я и сега.

Джейн се изправи, изгледа ме продължително, върна ми халката и излезе, без да се сбогува.

— Тахиони — заяви Хари, докато сядаше на масата, където с Джеси вече закусвахме.

— Бог да те поживи — отвърна Джеси, без да вдига глава.

— Много смешно — рече Хари и седна. — Тахионите може да са отговорът на въпроса откъде рреите са знаели за пристигането ни.

— Ами това е чудесно — казах. — Остава само да ни обясниш какво представляват тези тахиони и двамата с Джеси ще сме наясно с картинката.

— Частици по-малки от атомите, с имагинерна маса, които се придвижват по-бързо от светлината и могат да пътуват назад във времето. Съществуването им все още е теоретично, тъй като е много трудно да проследиш нещо, което се движи по-бързо от светлината и пътува назад във времето. Но теорията за мигнопрехода не изключва участието на тахиони при всеки скок — в момента, когато нашата материя и енергия се преместват в друга вселена, тахионите от онази вселена пътуват назад във времето към тази, която току-що сме напуснали. Има специфичен тахионен модел, създаван от мигнодвигателя в момента на прехода. Ако можеш да засечеш този модел, ще знаеш къде и кога предстои да се появи мигнокораб.

— Откъде научи всичко това? — попитах.

— За разлика от вас двамата, аз не си прекарвам времето в размотаване наоколо — рече Хари. — Имам приятели на различни интересни места.

— Щом знаем за тахионния модел, или каквото е там, защо не предприемем нещо по въпроса? — попита Джеси. — Доколкото разбирам, в момента сме страшно уязвими и имаме късмет, че още не са ни довършили.

— Спомнете си какво казах в началото — че съществуването на тахионите все още е теоретично. Но това не е съвсем точно. Тахионите не са реални частици, а по-скоро нещо като математични абстракции. Нямат връзка с реалната вселена, в която съществуваме и се придвижваме. Нито една разумна раса, която познаваме, не ги е използвала никога за нищо. Те нямат практическо приложение.

— Или поне така смятаме — рекох.

Хари кимна.

— Ако предположението е вярно, това означава, че рреите разполагат с технология, далеч надхвърляща нашите възможности. И че сме изостанали в технологичната надпревара.

— И как ще ги настигнем? — попита Джеси.

Хари се усмихна.

— Кой е казал нещо за настигане? Помните ли, при първата ни среща на космоелеватора говорехме за свръхмодерните технологии, използвани в колониите? И тогава аз изказах мнение за това как са се сдобили с тях.

— От други раси — подхвърли Джеси.

— Именно. Чрез търговия или война. Така, ако наистина съществува способ да се проследят тахионите от една вселена в друга, вероятно ние самите бихме могли с течение на времето да създадем подобен уред. Но това ще отнеме време и средства, каквито не можем да си позволим. Много по-практично е да го вземем от рреите.

— Искаш да кажеш, че Колониалните сили се готвят да се върнат на Корал — посочих.

— Разбира се, че се готвят — рече Хари. — Но сега целта не е само да си възвърнем планетата. Това дори няма да е първостепенната задача. Защото главната ни задача ще бъде да сложим ръка на технологията за засичане на тахиони и да открием начин да й противодействаме.

— Последния път, когато се появихме край Корал, ни разпердушиниха — възрази Джеси.

— Джеси, просто нямаме друга възможност — въздъхна Хари. — Трябва да се сдобием с тази технология. Ако тя се разпространи, и други раси ще могат да предвиждат появата ни. Ще знаят къде ще скачаме преди нас самите.

— Което означава нови кръвопролития — заключи Джеси.

— Предполагам, че този път ще използват по-голям контингент от Специалните части — добави Хари.

— Като стана дума за това… — намесих се и разказах на двамата за кратката ми среща с Джейн предната нощ.

— Значи не е имала намерение да те убие — подхвърли насмешливо Хари, след като приключих.

— Сигурно е било много странно да разговаряш с нея. — Джеси втренчи поглед в мен. — Макар да си знаел, че не е истинската ти жена.

— Да не говорим, че е едва шестгодишна — ухили се Хари. — Странна история, човече.

— И това си личи — потвърдих. — Имам предвид, че е на шест. В емоционално отношение тя е съвсем незряла. Изглежда, не знае как да се справя с чувствата си, както например, когато ме запокити през масите само защото не бе в състояние да се овладее.

— Очевидно всичко, на което са я учили, е да воюва и да убива. — Хари поклати глава. — Ние поне имаме опит и спомени, на които да се осланяме. Даже младите бойци в някогашните армии са били с двайсетгодишен опит. А войниците в Специалните части са истински деца. Не зная дали това въобще е морално.

— Джон, не ми се ще да отварям стари рани — почна Джеси, — но виждаше ли в нея твоята Кати?

Замислих се.

— Тя несъмнено прилича на Кати. Струва ми се дори притежава нейното чувство за хумор и темперамента й. Кати бе много импулсивна.

— Защо — често ли те хвърляше през масата? — попита ухилено Хари.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Имаше няколко случая, при които щеше да го направи, ако можеше.

— Едно на нула за генетиката — възкликна Хари.

Задник неочаквано се пробуди.

[Капрал Пери] — гласеше съобщението, — [Заповядано е да се явите в 10:00 в щаба в Айзенхауеровия модул на станция Феникс на заседание с генерал Киган. Бъдете точен.]

— А аз си въобразявах, че имам приятели на интересни места — подхвърли Хари. — Криеш нещо от нас, Джон.

— Нямам представа какво е това — оплаках се. — Никога не съм се срещал с генерал Киган.

— Ами да, той е само командващ Втора колониална армия — сви рамене Хари. — Сигурен съм, че е за някоя дреболия.

— Смешник — рекох.

— Джон, вече е девет и петнайсет — припомни ми Джеси. — По-добре да тръгваш. Искаш ли да те придружим?

— Не, довършете си закуската. Предпочитам да се поразходя. Айзенхауеровият модул е само на няколко километра, в другия край на станцията. Ще успея навреме. — Надигнах се, взех една поничка за из път, целунах приятелски Джеси по бузата и се отдалечих.

Всъщност Айзенхауеровият модул е на повече от „няколко“ километра, но кракът ми бе почти заздравял и имах нужда от упражнения. Доктор Фиорина беше права — чувствах, че новият ми крак е по-добър от стария, и имах повече сили. Разбира се, току-що се бях възстановил от толкова тежки травми, че бе цяло чудо, че още съм жив. След подобно преживяване всеки би усетил прилив на енергия.

— Не се обръщай — прошепна Джейн в ухото ми точно зад мен.

Едва не се задавих с поничката.

— Знаеш ли, не ми е приятно да се промъкваш така — рекох, когато се съвзех.

— Извинявай. Не смятах да те обиждам. Но не бива да разговарям с теб. Исках да ти кажа за срещата, на която те викат.

— Ти откъде знаеш за нея?

— Няма значение. По-важното е да се съгласиш с това, което ще поискат от теб. Направи го. Това е единственият начин да си в относителна безопасност, когато се случи това, което предстои да се случи. Доколкото въобще можеш да си в безопасност.

— Какво предстои да се случи?

— Съвсем скоро ще разбереш.

— Ами моите приятели — Хари и Джеси? И те ли са в опасност?

— Всички сме в опасност — отвърна Джейн. — Не мога да направя нищо за тях. Рискувам дори като казвам на теб. Направи го. Важно е. — Усетих леко докосване по ръката и после осъзнах, че съм останал сам.

— Капрал Пери — рече генерал Киган, след като отвърна на поздрава ми. — Свободно.

Отведоха ме в помещение с повече месинг по пагоните, отколкото на борда на шхуна от осемнайсети век. Без никакво съмнение бях най-нисшият чин в стаята, следващият в йерархията, доколкото успях да определя, бе подполковник Нюман, добре познатият ми военен следовател. Изпитвах напълно оправдана неувереност.

— Синко, струваш ми се уплашен — обърна се към мен генералът. Изглеждаше — както всички в помещението и въобще в редовете на Колониалните сили — на не повече от тридесет.

— Истина е, че съм малко уплашен, сър — признах.

— Какво пък, съвсем разбираемо — рече Киган. — Седни, ако обичаш. — Той посочи едно празно кресло до масата и аз се настаних в него. — Пери, чух доста неща за теб.

— Да, сър — отвърнах, като се стараех да не поглеждам към Нюман.

— Не изглеждаш радостен от това.

— Не обичам да се набивам на очи, сър. Просто си изпълнявам задълженията.

— И така да е, ето че пак направи впечатление — рече Киган. — Близо стотина совалки са изстреляни над Корал, а само твоята достига повърхността, не в малка степен благодарение на съобразителното ти решение да взривят вратите на хангара. — Той посочи с пръст Нюман. — Нашият подполковник ми разказа за това. Дори смята, че трябва да ти дадем медал.

Нямаше да съм по-изненадан, ако генералът бе казал нещо от рода на: „Нюман смята, че трябва да участваш в годишното армейско представление на «Лебедово езеро»“. Киган забеляза изражението ми и се ухили.

— Да, зная какво си мислиш. Нюман е голям гадняр, когато става въпрос за работа, и тъкмо затова го държим на този пост. Е, какво ще кажеш, капрал? Смяташ ли, че заслужаваш медал?

— С цялото ми уважение, сър — не смятам. Разбихме се и аз бях единственият оцелял. Това едва ли е достатъчно, за да бъда отличен. По моето скромно мнение нашият пилот Фиона Итън заслужава много по-голямо отличие.

— Пилот Итън вече бе наградена посмъртно, капрал — поясни генерал Киган. — Малко утешение за нея, като се има предвид, че е мъртва, но това е важно за Колониалните отбранителни сили. И въпреки скромността ви, капрал, вие също ще бъдете награден. И други оцеляха при Битката за Корал, но повече с късмет. А ти, синко, умееш да вземаш инициативата в свои ръце и показваш способности да командваш в сложна бойна обстановка. Като стрелбата по консу например. Очевидно добре си обучил хората си. Видях, че имаш препоръка от главен сержант Руиз в школата за подготовка. Използвал си умело своя МозКом по време на едно учение. И аз служих при тоя кучи син навремето. Руиз не би похвалил дори майка си, задето го е родила, ако разбираш какво имам предвид.

— Мисля, че разбирам, сър.

— Така си и помислих. Чака те Бронзова звезда, синко. Честито.

— Да, сър. Благодаря ви, сър.

— Но не те викнах тук за това — продължи Киган и кимна към другия край на масата. — Едва ли познаваш генерал Сцилард, който командва нашите Специални части. Свободно, не е необходимо да козируваш.

— Сър — рекох и кимнах на генерала, все така объркан.

— Капрал — отвърна Сцилард. — Кажете ми какво знаете за обстановката на Корал?

— Не много, сър — признах. — Само това, което се говори сред хората.

— Така ли? — рече сухо Сцилард. — А аз си мислех, че вашият приятел редник Уилсън ви е запознал по-подробно.

Започнах да си давам сметка колко съм прозрачен за тези хора.

— Да, разбира се, че знаем за редник Уилсън — рече Сцилард. — Предайте му, че почти никой не е забелязал как умело души наоколо.

— Хари ще се изненада да го чуе. — Въздъхнах.

— Без съмнение — рече Сцилард. — Не се съмнявам също, че вече ви е запознал с това какво представляват войниците от Специалните части. Това не е държавна тайна, макар че подобни сведения не фигурират в обществените информационни служби. Задачите, които изпълняваме, често са от строго поверителен характер. Рядко се случва хората ни да се срещат с другите войници. А и те самите не горят от желание.

— Генерал Сцилард и Специалните части ще водят нашата контраатака срещу рреите на Корал — обясни генерал Киган. — И макар че възнамеряваме да си върнем планетата, основната ни грижа е да открием тяхното устройство за засичане на тахиони, да го обезвредим, без да го унищожаваме, ако това е възможно, или да го разрушим, ако бъде крайно наложително. Полковник Голдън — Киган посочи един навъсен мъж до Нюман — смята, че знае къде може да се намира. Полковник?

— Ще бъда кратък, капрал — почна Голдън. — Според докладите от разузнаването преди първата атака срещу Корал рреите са разположили серия малки спътници в орбита около планетата. В началото смятахме, че това са шпионски сателити, проследяващи дислокацията и движението на нашите части на Корал, но сега сме почти уверени, че целта им е била да засичат участъци с тахионна активност. Най-вероятно главната станция, която събира информацията от спътниците, е на самата планета и е била монтирана там при първата вълна на атаката.

— Предполагаме, че е на планетата, защото това е най-безопасното място — намеси се генерал Сцилард. — Ако беше на борда на някой кораб, би могла да пострада при случайна атака. А както е известно, само вашата совалка успя да се добере до повърхността.

Обърнах се към Киган.

— Може ли да попитам нещо, сър?

— Давай, синко — кимна Киган.

— Защо ми съобщавате всичко това? Аз съм само един капрал, без отделение, взвод или батальон. Не разбирам защо е нужно да го зная.

— Нужно е да го знаеш, защото ти си един от малцината оцелели от Битката за Корал и единственият, който е оживял не само благодарение на късмета си — отвърна Киган. — Генерал Сцилард и хората му вярват — и аз ги подкрепям, — че атаката им ще има по-големи шансове за успех, ако в нея участва някой от предишната атака, със своите съвети и наблюдения. А това си само ти.

— С цялото ми уважение, сър. Но моето участие в първата атака бе минимално и завърши трагично.

— Не толкова трагично, колкото за всички останали — уточни Киган. — Капрал, не искам да те лъжа — бихме предпочели да разполагаме с някой друг на твоето място. Но нямаме възможност за избор. Въпреки че съветите и помощта ти ще бъдат ограничени, пак е по-добре от нищо. Освен това ти показа способност да импровизираш и действаш бързо в бойни ситуации. Сигурно ще им бъдеш полезен.

— Какво трябва да правя? — попитах.

Киган погледна Сцилард и той обясни:

— Ще получите назначение за „Спароухок“. Тамошните Специални части са с най-богат опит в подобни операции. От вас се иска да съветвате командването на базата на опита си от Корал, да наблюдавате и да действате като офицер за свръзка между армейските подразделения и Специалните части, ако това се налага.

— Ще участвам ли в сражения?

— Вие сте свръхщатен служител — отвърна Сцилард. — Няма да се налага да влизате в бой.

— Синко, разбираш, че това назначение е крайно необичайно — обади се генерал Киган. — По принцип, заради различията в изпълняваните цели и вида на личния състав, Колониалните сили никога не действат заедно със Специалните части. Дори по време на бой срещу общ противник те преследват отделни и независими една от друга задачи.

— Разбирам — казах, но си мислех за съвсем друго. На „Спароухок“ беше Джейн.

Сякаш прочел мислите ми, Сцилард неочаквано заговори:

— Капрал, разбрах, че сте имали инцидент с един от хората ми — от хората на „Спароухок“. Очаквам да ме уверите, че това няма да се повтори.

— Тъй вярно, сър. Става въпрос за най-обикновено недоразумение. Няма да се повтори.

Сцилард кимна на Киган.

— Много добре — рече Киган. — Капрал, настоящият ви чин може да се яви известна пречка при изпълнението на новата задача. Ето защо от този момент ви произвеждам в чин лейтенант. Днес в 15:00 трябва да се представите на майор Крик, командващ офицер на „Спароухок“. Имате достатъчно време да се сбогувате с вашите близки. Някакви въпроси?

— Не, сър. Но имам една молба.

— Доста необичайно — рече Кийган, след като я изложих. — При други обстоятелства бих ви отказал — и в двата случая.

— Разбирам ви, сър.

— Но мисля, че това може да се уреди. Кой знае, може пък да е за добро. Добре, лейтенант. Свободен сте.

Хари и Джеси ме посрещнаха веднага щом успях да им пратя съобщение. Казах им за повишението и новата задача.

— Мислиш, че е работа на Джейн, така ли? — попита Хари.

— Зная, че е нейна — отвърнах. — Тя самата ми го каза. Изглежда, наистина мога да бъде полезен за нещо. Но едва ли е чак толкова много, та се е наложило да ми удари едно рамо. Отпътувам след няколко часа.

— Ето, че пак се разделяме — оплака се Джеси. — Не само с теб, но и с Хари. Взводовете ни получиха назначения на различни кораби.

— Кой знае, Джон? — каза Хари. — Може пък да се срещнем на Корал.

— Няма да стане — отвърнах. — Помолих генерал Киган да ви извади от пехотата и той се съгласи. Първият ви срок от отбиването на службата приключи. И двамата ще получите нови назначения.

— За какво говориш? — ококори се Хари.

— Прехвърлени сте в Отдела за военни разработки на КОС. Хари, те знаят, че обичаш да си пъхаш носа навсякъде. Убедих ги, че това е един от начините да не създаваш проблеми на никого и най-вече на себе си. Ще работиш върху това, което, надявам се, ще донесем от Корал.

— Не ме бива за тези неща. — Хари сви рамене. — Никога не съм бил силен в науката.

— Не вярвам да те спре една такава дребна подробност — рекох. — Джеси, ти също си прехвърлена във Военни разработки, но ще си в поддръжката. Повече от това не можах да уредя за толкова кратко време. Няма да е кой знае колко интересно, но докато сте там, можете да се запишете на курсове по преквалификация според желанията си. И най-важното — и двамата няма да сте на огневата линия.

— Джон, това не е справедливо — възрази Джеси.

— Още не сме си отслужили сроковете. Нашите взводове се връщат на фронта, а ние ще се занимаваме тук с неща, които въобще не желаем да вършим. Ти също отиваш там. Предпочитам да си изкарам срока докрай.

Хари кимна, че я подкрепя.

— Джеси, Хари, моля ви. — Вдигнах ръце. — Вижте. Алън е мъртъв. Сюзан и Томас са мъртви. Маги е мъртва. Целият ми взвод е избит. Отидоха си всички, които познавах и обичах — без вас двамата. Имах възможност да ви запазя живота и се възползвах от нея. Вие сте единствените, за които мога да направя нещо. Нужни сте ми живи, не разбирате ли? Вие сте всичко, което имам.

— Имаш Джейн — рече Джеси.

— Още не знам каква ми е тя. Но знам добре какви сте ми вие. Сега сте моето семейство. Това сте. Не се сърдете, че се опитвам да ви запазя. Останете тук, на сигурно място. Моля ви.

15.

„Спароухок“ беше тих кораб. Обикновено военнотранспортните кораби са изпълнени с шума на разговарящи, подвикващи и смеещи се войници. Специалните части не се занимават с подобни глупости.

Както ми обясни командирът майор Крик, когато стъпих на борда на „Спароухок“ и му се представих: „Не очаквай да разговарят с теб“.

— Сър? — Погледнах го въпросително.

— Войниците от Специалните части — уточни той. — Нищо лично, просто ние не си падаме по приказките. Когато сме в своя среда, общуваме единствено с МозКоми. Става по-бързо, а и нямаме склонност да приказваме, като вас. Ние сме родени с МозКоми. Чрез тях са ни заговаряли за първи път. Нищо чудно, че това е начинът ни за общуване през повечето време. Не се обиждай. Пък и вече наредих, когато се обръщат към теб, хората ми да го правят устно.

— Не беше необходимо, сър. И аз разполагам с МозКом.

— Няма да можеш да поддържаш темпото — рече майор Крик. — Мозъкът ти е настроен да общува с една скорост, а нашите — с друга. Да разговаряме с живородени е като да влачим разговорите с половин бързина. Като ни опознаеш по-добре, ще забележиш, че отговорите ни са кратки и отривисти. Все едно някой разговаря с малко дете. Без да се обиждаш.

— Не се обиждам, сър. Вие си говорите съвсем нормално.

— Това е, защото като командващ офицер прекарвам немалко време сред войници от други части — обясни Крик. — Освен това съм много по-възрастен от хората си и имах възможност да се обуча на етикеция.

— На колко сте години, сър?

— Ще навърша четиринайсет идната седмица — рече той. — Но да продължим. В 6:00 има щабно заседание. Гледай дотогава да се настаниш, хапни и си почини. Ще продължим разговора на сутринта. — Той козирува и ме освободи.

Джейн ме очакваше в каютата ми.

— Пак ли ти? — рекох ухилено.

— Пак аз — отвърна също засмяно тя. — Исках да разбера как се справяш.

— Отлично. Като се има предвид, че съм на кораба от петнайсет минути.

— Доста приказки се изприказваха за теб.

— А, затова значи този тътнеж из коридорите. — Джейн понечи да каже нещо, но аз я спрях. — Пошегувах се де. Майор Крик ме въведе в курса на нещата.

— Значи вече знаеш защо разговарям с теб по този начин. Помежду ни е различно.

— Но си спомням, че разговаряхте на глас и когато ме намерихте.

— Тогава се бояхме да не ни засекат — обясни тя. — Беше по-безопасно да си говорим. Правим го и когато излизаме сред вас. За да не привличаме внимание, когато не е необходимо.

— Защо уреди всичко това? — попитах. — Да бъда преместен на „Спароухок“ и прочее?

— Можеш да ни бъдеш полезен. Заради опита от Корал и за някои неща в подготовката ти.

— За какво намекваш?

— Майор Крик ще разговаря с теб утре след заседанието. И аз ще съм там. Командвам взвод и изпълнявам разузнавателни задачи.

— Това ли е причината, заради която мога да съм ви полезен?

— Не — отвърна Джейн. — Това е причината да те прехвърля на кораба. Слушай, няма да мога да прекарвам много време с теб. Трябва да се готвя за предстоящата мисия. Но искам да науча разни работи за нея. За Кати. Коя е била. Какво е представлявала. Само ти можеш да ми ги кажеш.

— Добре, ще ти кажа — отвърнах. — Но при едно условие.

— Какво? — попита Джейн.

— Девет години живях с мисълта, че е мъртва, и сега, когато те гледам, всичко в мен се обърква. Колкото повече зная за теб, толкова по-бързо ще привикна с мисълта, че ти не си тя.

— Не съм толкова интересна — рече Джейн. — И съм само на шест години. Не е достатъчно, за да се свърши каквото и да било.

— За последната година свърших повече работи, отколкото за изминалите десет преди нея. Повярвай ми. Шест години не са никак малко.

— Искате ли компания, сър? — попита ме приятният млад (вероятно четиригодишен) войник от Специалните части, докато той и четиримата му другари стояха до масата ми с табли в ръце.

— Масата е свободна — рекох.

— Някои хора предпочитат да се хранят сами — подметна един от войниците.

— Не съм от тях. Моля, заповядайте.

— Благодаря, сър — отвърна вторият войник и сложи таблата си на масата. — Аз съм капрал Сам Мендел. Тези са редници Джордж Линей, Уил Хегел, Джим Бор и Ян Ферми.

— Лейтенант Джон Пери — представих се.

— И тъй, какво мислите за „Спароухок“, сър? — попита Мендел.

— Приятно и тихо местенце.

— Така е, сър — потвърди Мендел. — Тъкмо споменах на Линей, че едва ли съм произнесъл на глас и десет думи за последния месец.

— Току-що счупи собствения си рекорд — рекох.

— Сър, ще ни помогнете ли да уредим един бас? — попита Мендел.

— Стига да не се налага да правя нещо, което не е по силите ми.

— Не, сър — успокои ме Мендел. — Искаме само да знаем на колко сте години. Виждате ли, Хегел предположи, че възрастта ви е два пъти по-голяма от сбора на годините, на които са войниците в нашето отделение.

— И каква е сумата?

— Отделението има десет войници, сър, включително и аз, който съм най-възрастен. Аз съм на пет и половина. Останалите са на възраст между две и пет години. Общата ни възраст е трийсет и седем години и два месеца.

— Аз съм на седемдесет и пет. Така че той е прав. Но не беше трудно да се досетите, като знаете, че можем да постъпваме на служба едва когато навършим седемдесет и пет. Позволете само да добавя, че е ужасно смущаващо, когато си на възраст, която е над удвоената сума от възрастта на всички войници във вашето отделение.

— Сигурно е така, сър — кимна Мендел. — Но от друга страна, всички ние имаме по-дълъг стаж от вас в този нов живот. Така че ставаме квит.

— Всъщност си прав.

— Навярно е доста интересно, сър — обади се Бор, който седеше в другия край на масата. — Да си живял цял един живот, преди този. Какво представляваше вашият?

— Животът преди този тук?

— Именно — кимна Бор.

Изведнъж осъзнах, че нито един от петимата войници на масата не бе посегнал към приборите си. Нещо повече, цялата зала, която допреди миг бе изпълнена с морзовите сигнали на почукващи в чиниите лъжици и вилици, внезапно бе потънала в тишина. Спомних си коментара на Джейн, че съм бил всеобщ център на вниманието. Изглежда, беше права.

— Харесвах живота си — заговорих. — Не си давах сметка, че може да е вълнуващ или интересен за някой, който не го е живял. Ако ме питате, мисля, че си живеех добре. Никога не съм се замислял какво може да ме очаква тук.

— Защо решихте да постъпите в армията? — попита Бор. — Все сте имали някакви предположения за военната служба.

— Честно казано, нямах. Съмнявам се някой въобще да е осъзнавал какво ни очаква. Никой от нас нямаше представа, че ще ни натикат в нови тела, които само отчасти са наши собствени.

— Звучи ми глупаво, сър — рече Бор и трябваше да си спомня на каква възраст са събеседниците ми, за да не се разсърдя от прямотата му. — Не разбирам защо някой ще се записва доброволно за нещо, след като дори не знае какво го очаква.

— Така е — казах, — защото никога не си бил стар. Когато си на седемдесет и пет и обитаваш износено тяло, си готов на всякакви рискове, за да промениш нещата.

— Че какво толкова може да стане? — попита Бор.

— Трудно е да обясня на човек с двегодишен стаж в живота.

— Аз съм на три — рече Бор малко обидено.

Вдигнах ръка.

— Вижте — предложих. — Да опитаме за миг да погледнем нещата от другата страна. Аз съм на седемдесет и шест и заложих всичко на карта, когато постъпих в КОС. Но изборът си е мой. Никой не ме е принуждавал. Ако ви е трудно да ме разберете, помъчете се да се поставите на моето място. — Посочих Мендел. — Когато бях на пет, дори не можех да си връзвам връзките на обувките. Представете си какво бих могъл да си мисля тогава за възрастните, които отиват на война. Че аз дори не знаех какво е животът. За вас например какво е?

Мендел и спътниците му се спогледаха.

— Рядко мислим за това, сър — отвърна Мендел. — В началото дори не смятахме, че има нещо необичайно в положението ни. Всички около нас бяха „родени“ по същия начин. От наша гледна точка, вие сте необичайните. Имали сте детство и цял един живот, преди да се озовете тук. Струва ми се чиста загуба на време да се измине толкова дълъг път, за да се озовете накрая при нас.

— Някога не сте ли се замисляли какво би било, ако сте извън Специалните части? — попитах.

— Не мога дори да си го представя — отвърна Бор и останалите кимнаха. — Ние сме войници и сме свикнали да сме заедно. Такава ни е работата. За това сме създадени.

— И затова ви разпитваме с такова любопитство — допълни Мендел. — Мисълта, че можеш да вземаш подобно решение в живота. Че можеш да имаш друг живот, преди този. Тя ни е толкова чужда.

— С какво се занимавахте, сър? — попита Бор. — В другия си живот.

— Бях писател. — Те отново се спогледаха. — Какво има? — попитах.

— Странен начин за преживяване — изказа мислите им Мендел. — Да ви плащат, задето съчинявате изречения.

— Има и по-лоши занимания. — Подсмихнах се.

— Не искахме да ви обидим, сър — намеси се Бор.

— Не сте ме обидили. Просто възгледите ви за живота са коренно различни от моите. Питам се обаче защо го правите.

— Кое? — попита Бор.

— Защо се биете. Нали знаете, че повечето хора в Колониалните сили са като мен. И повечето обитатели на колониите са различни от вас. Защо воювате за тях? Редом с нас?

— Ние сме човешки същества, сър — рече Мендел. — Не по-малко от вас.

— Като се има предвид сегашното състояние на моята ДНК, не мисля, че съм стопроцентов човек.

— Знаете, че сте човек, сър — рече Мендел. — И ние също. Ние с вас сме по-близки, отколкото смятате. Известно ни е как Колониалните сили наемат войници. Вие също воювате за колонисти, които не познавате — дори такива, които биха могли да са бивши врагове на страната, от която идвате. Защо се биете за тях?

— Защото и те като мен са хора и защото обещах да го правя. Поне така смятах в началото. Сега вече не се бия заради колонистите. Всъщност бия се и за тях, но когато изляза на огневата линия, се сражавам за моите другари в отделението и взвода. Пазя им гърбовете, а те пазят моя. Бия се, защото в противен случай би означавало да ги предам.

Мендел кимна.

— Затова се бием и ние, сър. Ето кое ни прави хора — всички заедно. Хубаво е да го знаете.

— Така е — съгласих се. Мендел се ухили и посегна към вилицата си. И в същия миг столовата оживя откъм звуци. Вдигнах глава и забелязах, че Джейн ме гледа от далечния ъгъл.

Майор Крик започна сутрешното заседание без предисловие.

— Според разузнаването на Колониалните сили рреите са измамници — заяви той. — И първата част от мисията ни е да разберем дали е така. Ще направим една малко посещение на консу.

Това ме посъбуди. И не само мен.

— Какво общо имат консу с тази история, по дяволите? — попита седналият вляво от мен лейтенант Тагор.

Крик кимна на Джейн, която се бе настанила до него.

— По молба на майор Крик и останалите събрах информация за други срещи на нашите сили с рреите, за да потърся признаци за технологично изпреварване — почна тя. — През изминалите сто години сме имали общо дванадесет значими стълкновения и няколко десетки по-малки, като едно от големите сражения и шест от малките са били през последните пет години. През целия този период технологичният прогрес на рреите е бил в състояние на догонване спрямо нашия. Причина за това са множество фактори, между които някои типични за тях културни предубеждения спрямо систематичното технологично развитие и липсата на позитивни взаимоотношения с по-напреднали раси.

— С други думи, те са изостанали и дебелоглави — заключи майор Крик.

— Най-вече що се отнася до технологията за хиперпространствен скок — продължи Джейн. — Допреди битката за Корал мигнодвигателите на рреите отстъпваха далеч на нашите — нещо повече, познанията им в тази област се базираха на информацията, предоставена от Колониалните сили преди близо сто години, по времето, когато все още сме имали търговска мисия на Рреи.

— Защо търговията е била прекратена? — попита капитан Йънг от другия край на масата.

— Защото рреите са изяли около една трета от търговските ни представители — обясни Джейн.

— Олеле! — Йънг завъртя глава.

— Въпросът е, че като се има предвид къде са били рреите и къде ние, почти е невъзможно да ни задминат за толкова кратък период — взе думата майор Крик. — Единственото обяснение е, че са се сдобили с технологията за предсказване на мигнопреход от някоя друга раса. Познаваме всички, които имат контакт с рреите, и съществува само една раса, която притежава необходимите научни познания за подобно нещо.

— Консу — каза Тагор.

— Именно консу — потвърди Крик. — Тези негодници са впрегнали за своите нужди цяло едно бяло джудже. Нищо чудно, ако умеят да предсказват времето и мястото на мигнопреход.

— Но защо ще искат да имат вземане-даване с рреите? — попита лейтенант Далтон. — Единствените случаи, когато ни търсят за нещо, е ако ги засърбят ръцете да се поупражняват, а ние сме много по-напреднали от рреите.

— Според някои изследователи на консу те не се уповават на техниката като нас — обясни Джейн. — Нашите познания са безполезни за тях, също както за нас би била безполезна парната машина. Според учените там играят роля други фактори.

— Религия — обадих се. Изведнъж всички втренчиха погледи в мен, сякаш бях пръднал по време на църковна служба. — Моят взвод участва в битка с консу и тя започна с молитва в чест на предстоящото сражение. Помня, тогава ми хрумна нещо от рода, че консу покръстват планетата преди боя. — Още объркани погледи. — Но сигурно греша.

— Не съвсем — рече Крик. — От доста време специалистите от Колониалните сили си блъскат главите над въпроса защо консу воюват по този начин, след като е ясно, че са в състояние да унищожат всяка от регионалните космически раси, без да си дават много зор. Всеобщото мнение е, че го правят за забавление, както ние играем бейзбол или футбол.

— Ние никога не играем бейзбол или футбол — обади се Тагор.

— Говоря за другите хора, умнико — ухили се Крик, после отново се смръщи. — Но според други учени сраженията имат за консу ритуално значение, точно както предположи лейтенант Пери. Рреите може да не са в състояние да обменят технологии наравно с консу, но навярно притежават нещо друго, с което да са ги заинтригували. Например техните души.

— Но самите рреи също са фанатици — рече Далтон. — Нали затова атакуваха Корал?

— Те разполагат с няколко колонии, не всички от тях примамливи — обади се Джейн. — Фанатици или не, може да са решили, че замяната на една от по-изостаналите колонии с Корал е напълно изгодна.

— Не толкова изгодна за рреите от заменената колония — поклати глава Далтон.

— Нали не смяташ, че ми пука за тях? — Крик.

— Консу са осигурили на рреите технология, която ги поставя далеч пред останалите раси в тукашната част на галактиката — заговори Йънг. — Дори за могъщите консу едно подобно нарушаване на установеното равновесие може да доведе до непредвидени последици.

— Освен ако консу не са измамили рреите — подметнах.

— Какво имате предвид? — попита Йънг.

— Ние предполагаме, че консу са дали на рреите технологични познания, с помощта на които да разработят система за засичане на мигнопреход — отвърнах. — Но не е ли по-вероятно вместо това да са им предоставили готова машина с техническо ръководство, или нещо от рода, за да могат да я използват? По такъв начин рреите получават каквото искат, което включва и възможността да ни отнемат Корал, докато консу избягват опасността да нарушат баланса на силите в региона.

— Докато рреите не се досетят сами как работи проклетата машинка — довърши Йънг.

— Като се има предвид настоящата степен на развитието им, може да им отнеме години — рекох. — Тоест достатъчно време, за да им сритаме задниците и да им откраднем машината. Ако са я получили от консу. Ако е само една. И ако на консу изобщо им пука за баланса на силите в региона. Твърде много „ако“.

— Тъкмо за да открием отговорите на всички тези въпроси, решихме да навестим консу — заяви Крик. — Вече пратихме мигносонда, за да ги предупредим, че идваме. Нека видим дали ще успеем да измъкнем нещо от тях.

— Коя колония ще им предложим в замяна? — попита Далтон. Трудно беше да се каже дали се шегува.

— Никакви колонии — озъби се Крик. — Имаме обаче нещо, което може да им привлече вниманието.

— И какво е то? — попита Далтон.

— Имаме него. — Крик вдигна ръка и ме посочи.

— Него? — Далтон ме погледна.

— Мен? — попитах.

— Теб — потвърди Джейн.

— Ще призная, че съм малко объркан и уплашен.

— Твоето решение за двойна стрелба помогна на Колониалните сили да се справят за кратко време с няколко хиляди консу — заговори Джейн. — В миналото консу проявяваха отзивчивост към делегации на колонии, включващи войници на Колониалните сили, които са избили голям брой консу по време на сражение. Тъй като идеята за двойната стрелба е твоя, на теб се пада и честта за изтребването на толкова много врагове.

— С други думи, ръцете ти са оцапани с кръвта на 8433-ма консу — уточни спокойно Крик.

— Страхотно! — успях да измънкам.

— Наистина е страхотно — каза Крик. — Защото твоето присъствие може да ни отвори вратата.

— И какво ще стане след като минем през тази врата? — попитах. — Представям си как бихме постъпили с някой консу, който е изтребил осем хиляди колониални войници.

— Те не разсъждават по същия начин като нас — рече Джейн. — Така че за теб не би трябвало да има никаква опасност.

— Не би трябвало — повторих натъртено.

— Алтернативата е да ни изпепелят в небето в мига, когато се появим в региона — посочи Крик.

— Разбирам — казах. — Ще ми се само да имах малко повече време, за да свикна с тази идея.

— Положението се изменя доста бързо — подхвърли небрежно Джейн и изведнъж получих от нея съобщение: „Довери ми се“. Погледнах я, но изражението й бе все така безизразно. Кимнах, уж потвърждавайки думите й, ала същевременно приемах другото съобщение.

— Какво ще правим, след като престанат да се възхищават на лейтенант Пери? — попита Тагор.

— Ако всичко върви както при предишните ни срещи, ще имаме възможност да зададем на консу до пет въпроса — обясни Джейн. — Точният брой на въпросите ще бъде определен при състезание, включващо двубои между петима от нашите и петима от техните. Консу ще участват без оръжие, докато нашите представители могат да носят ножове, като компенсация за техните режещи ръце. Това, което трябва да се знае от опита ни от предишните подобни битки, е, че участниците от страна на консу са опозорени войници или престъпници, които се сражават, за да си възвърнат честта. Излишно е да уточнявам колко опасни ги прави това. Ще зададем толкова въпроси, колкото победи имаме.

— Как се печели двубоят? — попита Тагор.

— Като убиеш консу — или той теб — отвърна Джейн.

— Невероятно. — Тагор поклати глава.

— И още една подробност — каза Джейн. — Консу избират участниците от тези, които сме включили в делегацията, така че протоколът изисква броят да е поне три пъти по-голям от този на уговорените двубои. Изключение прави единствено водачът, за когото се предполага, че е твърде високопоставен, за да се сражава с престъпници или изпаднали в немилост консу.

— Пери, ти ще си водач на делегацията — каза Крик. — Тъй като си избил над осем хиляди консу, според представите им напълно отговаряш за такъв висок пост. Освен това си единственият без обучение в Специалните части, което означава, че нямаш нито бързината и силата, нито уменията, които притежаваме всички останали. Ако те изберат, почти сигурно е, че ще те убият.

— Трогнат съм от подобна загриженост — рекох.

— Не става въпрос за загриженост — отвърна Крик. — Ако допуснем нашата звездна атракция да бъде убита от низвергнат престъпник, ще изложим на риск шансовете консу да ни сътрудничат.

— Ясно — въздъхнах. — За миг си помислих, че сте се размекнали.

— Не разчитай на това — увери ме Крик. — И така. Имаме четирийсет и осем часа, докато навлезем в района за мигнопреход. Делегацията ни ще наброява общо четирийсет души, включително всички взводни и отдельонни командири. Аз лично ще подбера останалите. Това означава, че още сега трябва да започнете подготовката на вашите войници за ръкопашен бой. Пери, наредих да ти прехвърлят протокола за срещата, изучи го внимателно и гледай да не объркаш нещо. Ще се срещнем веднага след скока и тогава ще ти дам списък на въпросите, които искаме да зададем, и реда, по който ще го направим. Ако се справим добре, ще имаме право на пет въпроса, но трябва да сме подготвени и за по-малко. Свободни сте.

Джейн използва тези четирийсет и осем часа, за да научи повече за Кати. Появяваше се във всяка свободна минута, питаше нещо, после си тръгваше, за да се върне към задълженията си.

— Разкажи ми за нея — каза още първия път, докато изучавах протокола в едно от фоайетата.

— Запознах се с Кати още в първи клас — започнах аз и направих кратко отклонение, за да обясня какво е „първи клас“. После й разказах как двамата бяхме направили заедно няколко фигурки от пластилин, по съвместен проект в края на първи клас. Как тя ме бе хванала да ям от пластилина и ме бе взела на подбив. Как я бях ударил, а тя ми бе отвърнала със същото. Не си говорехме почти до края на годината.

— На колко години е била тя в първи клас?

— На шест — отвърнах. — На колкото си ти сега.

— Разкажи ми за нея — помоли ме тя след няколко часа на друго място.

— Веднъж едва не се разведохме — заговорих веднага. — Бяхме женени от десет години и имах любовна връзка с друга жена. Кати направо побесня, когато узна.

— Защо се е ядосвала, че правиш секс с друга жена?

— Не става дума за секса, а за това, че я бях излъгал. Сексът е просто податливост към хормоналните изблици. Лъжата означава липса на уважение и тя не желаеше да е омъжена за човек, който не я уважава.

— И защо не се разведохте?

— Защото въпреки връзката ми с другата жена аз я обичах и тя ме обичаше — отвърнах. — Преодоляхме го, тъй като искахме да сме заедно. Пък и след няколко години тя също имаше връзка, така че станахме квит. И после се разбирахме чудесно.

— Разкажи ми за нея — подкани ме отново по-късно Джейн.

— Кати правеше такива сладкиши, каквито не можеш и да си представиш. Знаеше една рецепта за ягодов пай, от който да ти се завие свят. На няколко пъти участва с тази рецепта в щатското кулинарно състезание, където председател на комисията бе самият губернатор. Първа награда бе нова фурна.

— Тя спечели ли? — попита Джейн.

— Не, спечели втора награда, която бе стодоларов кредит за магазин за оборудване на спални и бани. Но след седмица й позвъниха от канцеларията на губернатора. Секретарката му обясни, че губернаторът бил принуден да даде първа награда по политически съображения на съпругата на влиятелна личност, но откакто опитал нейния сладкиш, не бил спрял да го хвали. Помоли я да го направи още веднъж, за да накарат губернатора да млъкне.

— Разкажи ми за нея — рече ми по-късно Джейн.

— Разбрах, че съм влюбен в нея, още в началното училище. Подготвяхме постановка на „Ромео и Жулиета“ и тя щеше да играе Жулиета. Аз бях асистент-режисьор, което означаваше, че през повечето време помагах да сглобяват декорите или носех кафе на господин Еймъс, учителя, който режисираше постановката. Но тъй като Кати все не можеше да си запамети репликите, господин Еймъс ми нареди да репетирам с нея. Така цели две седмици преди репетициите аз ходех всеки ден при нея уж за да се упражняваме, но всъщност разговаряхме за най-различни неща. Тогава всичко бе тъй невинно и наивно. После започнаха самите репетиции и чух Кати да казва същите тези думи на Джеф Грийн, който играеше Ромео. За първи път изпитах ревност. Жадувах да казва тези думи на мен.

— И какво направи? — попита Джейн.

— Започнах да се крия и да избягвам Кати, Мина премиерата, беше една неделя, и вечерта на празненството ме намери Джуди Джоунс, която също играеше в пиесата. Та тя ми каза, че Кати не спряла да плаче цяла вечер. Помислила си, че съм й сърдит, задето ме е пренебрегвала в последно време, а не било така. След това Джуди ме заплаши, че ако не отида веднага при Кати и не й кажа, че я обичам, ще намери една лопата и ще ме пребие до смърт.

— Откъде е знаела, че я обичаш? — попита Джейн.

— Когато си в пубертета и си влюбен, това е ясно за всички наоколо освен за теб и за онзи, когото обичаш — отвърнах. — Не ме питай как става. Важното е, че наистина е така. И тъй, излязох на терасата и видях Кати да седи на перваза с провесени крака. Беше пълнолуние, бяла светлина озаряваше лицето й и аз си помислих, че никога не съм я виждал по-хубава. Сърцето ми щеше да се пръсне и изведнъж осъзнах, наистина осъзнах, че я обичам и че никога няма да посмея да й го кажа.

— И какво направи?

— Послужих си с една малка измама. Покрай репетициите бях наизустил няколко откъса от „Ромео и Жулиета“. И тъй, приближих се до нея и започнах да рецитирам една част от втора сцена на второ действие: „Но стой, каква е тази светлина, която от прозореца изгрява? Той изток е, а Жулиета — слънце! Изгрей, о, слънце…“2 и така нататък. Знаех тази част отпреди, но сега вече думите извираха направо от сърцето ми. И след като ги произнесох, се приближих към нея и я целунах за първи път. Тя беше на петнайсет, аз на шестнайсет, но вече бях сигурен, че ще се оженя за нея и ще прекараме заедно целия си живот.

— Разкажи ми как е умряла — помоли ме Джейн точно преди да се прехвърлим в района на Консу.

— Беше неделя сутрин и тя правеше любимата ми торта. Получи удар, докато търсеше ванилията. Аз бях в дневната. Помня, че я чух да се пита къде е сложила ванилията, и секунда по-късно чух как тупна на пода. Изтичах в кухнята и я намерих разтреперана и окървавена — беше си ударила главата. Обадих се за линейка и я стиснах в обятията си. Опитах се да спра кървенето и все й повтарях колко много я обичам. А после линейката най-после пристигна и фелдшерите ми я взеха. Все пак ми позволиха да държа ръката й, докато пътувахме към болницата. Така и издъхна, без да пуска пръстите ми. Видях как бавно угасва светлината в очите й, но продължих да й повтарям колко много я обичам. А после я откараха.

— Защо й повтаряше тези думи?

— Исках да ги чува до самия край.

— Какво е усещането да изгубиш някого?

— И ти умираш — отвърнах. — Само дето трябва да почакаш, докато тялото ти те застигне.

— И това ли правиш сега? Чакаш тялото ти да те застигне?

— Не. Вече не. Накрая свикваш да живееш. Само че животът ти е друг.

— Значи този ти е трети живот.

— Има нещо вярно.

— И харесва ли ти?

— Харесва ми — отвърнах. — Харесвам хората, с които се срещам.

Зад илюминатора звездите неочаквано се преподредиха. Бяхме в региона на консу. Загледахме звездите мълчаливо.

16.

— Можете да ме наричате посланик, макар да съм недостоен за тази титла — поде консу. — Аз съм престъпник, след като се опозорих в битката на Паншу и по тази причина бях променен така, че да мога да разговарям на вашия език. За да изтрия позора, копнея за смърт и справедливо възмездие преди моето прераждане. Надявам се след онова, което ни предстои, да придобия по-достоен статус и да ми бъде позволено да умра. Това е и причината да се омърсявам, като разговарям с вас.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърнах лаконично.

Намирахме се в средата на купол с размерите на футболно игрище, конструиран от консу само преди час. Разбира се, на нас хората не ни бе позволено да докосваме земята на консу, нито да сме близо до обитаваните от тях места, така че веднага след пристигането ни роботизирани машини бяха построили този купол в един участък от техния космос, отреден за посрещане на нежелани гости, нещо като карантинна зона. След приключването на преговорите куполът щеше да бъде разрушен и запокитен към най-близката черна дупка, за да не може нито един от атомите ни да заразява никога тази част от вселената. Последното ми се стори малко прекалено.

— Известно ни е, че искате да ни зададете въпроси, свързани с рреите — продължи посланикът, — и че бихте желали да прибегнете до нашите правила, за да получите съответните отговори.

— Така е — потвърдих. На петнайсетина метра зад мен трийсет и девет войници от Специалните части в пълно бойно снаряжение пристъпваха нетърпеливо от крак на крак. Според предварителната информация консу не смятаха, че срещата е между равни, което означаваше, че няма нужда от дипломатическа изтънченост, пък и хората бяха дошли тук, за да се бият. Единствено аз носех нещо като официални дрехи, по собствен избор, а и нали трябваше да съм водач на делегацията.

На съответното разстояние зад моя събеседник имаше петима консу, всеки от тях въоръжен с по два дълги криви страховити ножа. Излишно бе да питам какво търсят тук.

— Моят велик народ потвърждава, че сте спазили всички изисквания на нашия ритуал — продължи посланикът. — Но въпреки това щяхме да сметнем молбата ви за безполезна, ако не бяхте довели оногова, който така благородно е отпратил нашите войници към цикъла на прераждането. Същият този вие ли сте?

— Аз съм същият този — отвърнах.

Консу млъкна и ме огледа.

— Имате странен вид за толкова прочут воин.

— Склонен съм да се съглася с вас — потвърдих. Вече ни беше известно, че одобрят ли молбата ни, консу ще я изпълняват независимо какво е поведението ни по време на преговорите. Важното бе да участваме в отредените двубои. Тъкмо по тази причина се държах така насмешливо. Но и без това консу бяха напълно заслепени от чувството си за превъзходство. Тяхна си работа.

— Бяха избрани петима престъпници, които да премерят сили с вашите воини — обяви посланикът. — Тъй като човеците са лишени от някои физични атрибути, присъщи на консу, ние донесохме ножове, които да използват, ако пожелаят. Войниците, на които бъдат връчени ножовете, ще бъдат вашите избраници.

— Разбирам.

— Оцелелите ваши воини мога да задържат ножовете като символ на своята победа.

— Благодаря — рекох.

— Не искаме да ни бъдат върнати. Ще бъдат омърсени.

— Схванах.

— Ще отговаряме на въпросите, за които сте получили право, след състезанието — продължи посланикът. — А сега да пристъпим към избора на противници. — Посланикът нададе писък, който би могъл да остърже и паваж, и петимата консу зад него се приближиха към нашите войници с извадени ножове. Нито един от тях не трепна. Това се казва дисциплина.

Консу не изгубиха много време за избор. Пристъпиха право напред и връчиха ножовете на онези, които се озоваха срещу тях. За консу всеки от нас бе досущ като останалите. Ножове получиха капрал Мендел, с когото бях обядвал, редници Джо Гудал и Дженифър Аквински, сержант Фред Хокинг и лейтенант Джейн Сейгън. Те приеха оръжията мълчаливо. Консу отстъпиха зад посланика, а останалите наши войници се отдалечиха на няколко метра от избраниците.

— Вие ще посочите реда на двубоите — каза посланикът и отстъпи зад своите бойци. Сега между двата реда избраници стоях само аз. Отдръпнах се настрани и докато все още бях между редиците, посочих най-близко стоящите до мен двама противници и казах:

— Започнете.

Консу разтвори режещите си ръце и плоските, остри като бръсначи остриета от модифицирана хитинова обвивка и по-малките, почти човешки вторични ръце щръкнаха. Той разцепи въздуха в купола с бойния си вик и пристъпи напред. Капрал Мендел захвърли единия нож, стисна другия в лявата си ръка и скочи право към противника си. Когато се доближиха на около три метра, изведнъж и двамата се изгубиха във въртележка от светкавични движения. Десет секунди по-късно капрал Мендел имаше рана, която разсичаше гърдите му до кост, а закривеният нож стърчеше от шията на консу. Мендел бе получил нараняването си, когато се бе приближил прекалено до своя противник, за да се добере до единственото му слабо място. Тялото на консу се разтресе, когато капралът завъртя рязко дръжката и прекъсна нервния сноп между възела в главата и скрития в гръдната клетка мозък, както и няколко магистрални кръвоносни съда. Съществото рухна на земята. Мендел издърпа ножа и бавно се върна при другарите си, притиснал зейналата рана с дясната си ръка.

Дадох знак на Гудал и неговия съперник. Гудал се ухили, пристъпи като за танц и размаха двата ножа. Противникът му изрева и се хвърли напред, навел глава, размахваше косящите си ръце. Гудал отби първата атака, после неочаквано се приведе и се шмугна напред, като спринтьор на финалната права. Една от режещите ръце на консу обърса темето му и остави върху него кървава диря. С първия си точен удар Гудал посече единия крак на консу, чу се пукот от разрязването на хитиновата обвивка и крайникът щръкна под неестествен ъгъл настрани. Консу се завъртя и падна.

Гудал приклекна, подхвърли двата ножа във въздуха, направи задно салто и се приземи тъкмо навреме, за да ги улови за дръжките. Лявата страна на лицето му бе скрита от огромна кървава подутина, но той продължаваше да се усмихва, когато пристъпи към своя противник, който полагаше отчаяни усилия да запази равновесие. Този път Гудал се завъртя като вятърна мелница и заби със заден замах първия си нож право в черупчестия нагръдник, завъртя се още веднъж на другата страна и забучи втория в гърба му. Вдигна бавно ръце, улови двете потрепващи дръжки и ги завъртя. Консу се замята безпомощно, докато остриетата го разсичаха на части, и бавно се свлече на земята. Гудал се ухили, извади ножовете и отстъпи със същата танцова стъпка. Очевидно се забавляваше.

Редник Аквински не танцуваше, нито имаше вид на човек, който се забавлява. Тя и нейният консу описаха няколко кръга, докато се измерваха с погледи, после чуждоземецът се хвърли и вдигна рязко острите си ръце, с намерение да ги забие в корема й и да я разпори нагоре. Аквински отскочи, но се препъна и падна. Консу се метна върху нея, прикова лявата й ръка в областта на мишницата и заби другия си остър крайник в шията й. Едва тогава премести крака, за да си осигури допълнителна опора, и наведе тялото си така, че да използва тежестта му за окончателната декапитация. В мига, когато се готвеше да й пререже шията, Аквински изстена, извъртя тялото си срещу острието и се дръпна толкова рязко, че сама преряза прикованата си към земята ръка. И като използва набраната инерция, се претърколи право под нагръдника на консу и заби дълбоко в него ножа, който стискаше в другата си ръка. Извънземният се опита да я изтика настрани, но Аквински обгърна талията му с бедра и се притисна към нея. Консу успя да нанесе няколко удара в гърба на Аквински, преди да издъхне, но пораженията не бяха тежки заради малкото разстояние. Аквински изпълзя изпод тялото на противника си и успя да измине половината от разстоянието до другите войници, преди да се строполи. Те притичаха и я отнесоха.

Сега вече разбирах напълно защо бях изключен от участие в двубоите. Въпросът не беше само в бързината и силата, макар че без никакво съмнение войниците от Специалните части ме превъзхождаха и в двете. Те владееха различни тактики, произхождащи от силно променени представи за това какво е приемлива загуба. Обикновен войник не би пожертвал крайник, както направи Аквински, тъй като в съзнанието му щяха да тежат седем десетилетия от опита и увереността, че загубата ще е незаменима и че дори може да причини смърт. Това очевидно не беше проблем за войниците от Специалните части, които знаеха добре, че изгубеният крайник може лесно да бъде заменен, и познаваха възможностите и издръжливостта на телата си. Не че не се страхуваха. Просто страхът ги спохождаше на много по-късен етап.

Дадох знак на сержант Хокинг и неговия противник да започнат. За първи път противникът на Хокинг не се хвърли с размахани ръце, а вместо това се приближи до средата на купола и остана да чака там. Междувременно Хокинг го доближи предпазливо, като пристъпваше бавно и търсеше подходящия момент за атака — крачка напред, пауза, крачка встрани, пауза, напред, пауза, отново напред. Именно при една от тези внимателно обмислени стъпки консу подскочи като побесняло насекомо и набучи Хокинг на двете си щръкнали напред ръце, като го повдигна във въздуха. Докато Хокинг летеше към земята, консу нанесе страничен удар и му отсече главата почти през гърдите. Трупът и краката изхвърчаха в една посока, а главата тупна право на земята пред консу. Извънземният я огледа за миг, наведе се, набоде я на една от ръцете си и я запокити към групата на войниците от Специалните части. Тя се претърколи, отскочи и прелетя над тях, като пръскаше УмнаКръв.

При досегашните схватки Джейн стоеше нетърпеливо на мястото си и подхвърляше нервно ножовете. Сега пристъпи напред, готова да започне, също както и нейният противник, последният консу. Дадох знак за начало. Консу разпери рязко ръце и нададе боен вик, достатъчно силен да разцепи стените на купола. Зловещата му паст зейна като кратер. На трийсет метра от него Джейн внезапно застина, после метна единия от ножовете си право към разтворената паст с такава сила, че когато достигна целта си, острието проби главата и щръкна от другата страна на черепа. Викът на чудовището секна, сменен от хъркане и задавено клокочене, примесено от стържене на зъби в метал. Консу сграбчи дръжката, за да изтръгне ножа, но издъхна, преди да осъществи намерението си, и се просна възнак в образувалата се в краката му локва.

Приближих се към Джейн.

— Не зная дали имаш право да използваш ножовете по този начин — рекох.

Тя се обърна, изгледа ме и подхвърли втория нож във въздуха.

— Никой не ми е казвал, че нямам.

Посланикът на консу вече бе зад мен — беше прекрачил трупа на убития си другар.

— Спечелихте правото на четири въпроса. Можете да ги зададете сега.

Четири въпроса бяха повече, отколкото очаквахме. Бяхме се надявали на три и разчитали на два, давахме си сметка, че консу са трудни противници. Което съвсем не означаваше, че с един убит войник и няколко сериозни наранявания победата ни може да се определи като пълна. Но човек трябва да се радва на това, което получава. Четири въпроса бяха чудесно постижение.

— Консу ли снабдиха рреите с технология за засичане на мигнодвигатели? — побързах да попитам.

— Да — отвърна посланикът, без да продължава с обяснения. Което беше съвсем естествено: не очаквахме от консу да ни разкрият повече от това, което бяха длъжни. Но отговорът на посланика ни осигуряваше информация по други важни въпроси. След като рреите бяха получили технологията от консу, напълно бе възможно да не познават научните й основи, нито принципите, на които действа машината. От това следваше, че няма опасност да разширят прилагането й или да помогнат за разпространяването й чрез търговия с други съседни раси.

— С колко уреда за засичане на мигнопреход разполагат рреите?

— С един — отвърна посланикът.

— Колко от останалите познати на човечеството раси притежават технологията за засичане на мигнодвигатели? — Това бе нашият трети и най-важен въпрос. Предполагахме, че консу познават повече раси от нас, така че не биваше да питаме за общия брой на расите, разполагащи с тази технология — напълно възможно бе много от тях сами да са достигнали до подобно откритие, тъй като във вселената взаимопомощта не е разпространено явление. Всеки трябва да се оправя според способностите си.

— Нито една — отвърна посланикът. Толкова по-добре за нас. Все още разполагахме с достатъчно време, за да намерим начин да избегнем назряващата опасност.

— Остава ти още един въпрос — припомни ми Джейн, не бе забелязала, че се колебая. „Да става каквото ще“ — рекох си.

— Консу могат да унищожат повечето раси в този район на космоса — подех предпазливо. — Защо не го правите?

— Защото ви обичаме — отвърна посланикът.

— Моля? — Сепнах се. Технически това можеше да се сметне за пети въпрос, на който консу не бе длъжен да отговаря. Но въпреки това той го направи.

— Ние ценим всички живи същества, притежаващи потенциал за унгкат — последната дума малко напомняше дращене на нокти върху грапава стена, — за участие във великия цикъл на прераждането. Ние се грижим за вас, за всички по-нисши раси, ние освещаваме планетите ви така, че онези, които ги обитават, да могат да бъдат преродени в новия цикъл. Наш дълг е да ви помагаме в този процес на кръговрат. Рреите вярват, че ги снабдихме с уреда, за който питате, заради планетата, която ни предложиха в замяна, но не е така. За нас това бе възможност вашите две раси да се приближат още малко до съвършенството и ние с радост се възползвахме от това.

Посланикът разтвори режещите си ръце и видяхме под тях втория чифт човешки ръце, в подканящ жест.

— Още по-близък е сега моментът, в който вашите народи ще бъдат достойни да се присъединят към нас. Днес вие сте омърсени и ние се държим с вас като с такива, макар да ви обичаме. Но бъдете сигурни, наближава часът на вашето избавление. А сега идва и моят час да умра, омърсен, задето съм общувал с вас на вашия собствен език, но осигурил мястото си в безкрайния цикъл, задето помогнах на вашата раса да се доближи още повече до вечното колело. Макар да ви ненавиждам, аз ви обичам, защото вие сте не само моето проклятие, но и спасението ми. Вървете си, за да можем да разрушим това място и да отпразнуваме вашия възход. Вървете си.

— Не ми харесва тази работа — сподели лейтенант Тагор на съвещанието, след като запознахме останалите със случилото се. — Никак не ми харесва. Консу са дали на рреите технологията само за да ни прецакат. Онова гадно насекомо го призна само. Играят си с нас, като че сме някакви нещастни марионетки. Нищо чудно в момента да подшушват на рреите, че се готвим да ги нападнем.

— Какъв смисъл — попита капитан Йънг, — след като са им предоставили технология за засичане на мигнодвигатели?

— Знаеш за какво говоря — озъби се Тагор. — Консу няма да ни направят услуга, тъй като очевидно искат ние с рреите да си прегризем гърлата заради някакъв си „възход“ към друг космически цикъл, каквото и да означава това.

— Стига сме приказвали за консу, вече получихме от тях всичко, на което можехме да се надяваме — намеси се майор Крик. — Може наистина да действаме съобразно техните планове, но нека ви напомня, че поне за момента плановете им съвпадат с нашите. Не смятам, че консу дават пукната пара за това кой от нас с рреите ще се озове отгоре. Така че нека се съсредоточим върху предстоящите задачи, вместо да гадаем какво мислят консу.

Моят МозКом се включи неочаквано: Крик бе пратил карта на Корал и на още една планета — родния свят на рреите.

— Фактът, че рреите разчитат на получена под наем технология, означава, че имаме шанс да победим, ако действаме достатъчно бързо и неочаквано и ги ударим едновременно на Корал и тяхната родна планета — поде той. — Докато си бъбрехме с консу, Колониалните сили успяха да разположат достатъчно кораби в районите за скок. Имаме шестстотин кораба — почти една трета от цялата ни мощ — на позиция и готови за мигнопреход. Веднага щом получат потвърждение от нас, Колониалните сили ще започнат едновременна атака срещу Корал и родната планета на рреите. С второто целят да обезвредят корабите им там и да принудят ррейските кораби в други региони на космоса да се върнат за защита на отечеството. И двете нападения разчитат на един и същ фактор — премахване на способността им да предвиждат появата ни. Това означава, че е необходимо да бъде обезвредена тяхната локаторна станция — обезвредена, но не разрушена. Колониалните сили възнамеряват да използват тази технология за свои цели. Може би рреите още не го предполагат, но ние сме много по-развити от тях. Ще взривим станцията само ако няма друга възможност. Задачата ни е да я пленим и да я задържим, докато на повърхността се спуснат подкрепления.

— Колко време ще е нужно за това? — попита Йънг.

— Едновременните атаки ще стартират четири часа, след като навлезем в пространството около Корал — обясни Крик. — В зависимост от интензивността на битката можем да очакваме първите подкрепления да пристигнат след още няколко часа.

— Четири часа след като се появим над Корал? — попита Йънг. — Или след като завладеем станцията?

— Първото — посочи Крик. — Което означава, че трябва да я вземем на всяка цена.

— Простете — намесих се. — Безпокои ме една малка подробност.

— Да, лейтенант Пери? — Крик ме погледна въпросително.

— Успехът на атаката ни е в пряка зависимост от това да превземем станцията, която предсказва появата на нашите кораби — казах.

— Точно така — потвърди Крик.

— Нали това е същата станция, която ще засече и нас веднага щом скочим към Корал? — продължих.

— Именно — рече Крик.

— Ако си спомняте, аз бях на един от корабите, които бяха прихванати преди навлизането им в района на Корал. Разрушиха го и избиха всички с изключение на мен. Не се ли безпокоите, че с този кораб може да се случи същото?

— Веднъж вече се промъкнахме там, без да бъдем засечени — рече Тагор.

— Зная това, тъй като „Спароухок“ бе корабът, който ме спаси — казах. — И повярвайте ми, оставам вечно признателен. Но струва ми се, че говорим за един от онези номера, които минават само по веднъж. Дори и да се появим в системата на Корал достатъчно далеч, за да бъдем засечени, ще са ни нужни няколко часа, за да доближим планетата. Часове, с които очевидно не разполагаме. За да успеем, се налага „Спароухок“ да скочи в близост до планетата. Ето защо искам да знам как бихме могли да го направим, без корабът да пострада сериозно.

— Отговорът на този въпрос е съвсем прост — каза майор Крик. — Ние не очакваме корабът да се размине с пораженията. Напротив, предполагаме, че ще го разпердушинят още при появата му. Нещо повече, разчитаме на това.

— Моля? — Облещих се. Огледах масата, очаквах да видя и други смутени лица, но вместо това открих, че останалите изглеждат само замислени. Всичко това ужасно ме объркваше.

— Десант от висока орбита, нали? — попита лейтенант Далтон.

— Да — потвърди Крик. — С малки изменения естествено.

Продължавах да се блещя.

— Правили сте го и преди? — попитах.

— Не точно по този начин, лейтенант Пери — привлече вниманието ми към себе си Джейн. — Но да, случвало се е да започваме атаката на Специалните части направо от кораба — когато не е възможно да използваме совалките. Разполагаме със специални десантни костюми, за да се защитим от горещината при проникване в атмосферата, но иначе си е съвсем като обикновен въздушен десант.

— Само дето в този случай ще видят сметката на кораба — рекох.

— Точно това е новият момент — усмихна се Джейн.

— Вие сте абсолютно побъркани! До един!

— Необходима черта на всеки добър военен стратег — отбеляза спокойно майор Крик. — При разрушаването на кораба наличието на свободно падащи тела е съвсем обичайно явление. Току-що приехме от Колониалните сили мигносонда, в която се съдържа точна информация за местонахождението на локаторната станция, така че знаем къде точно да се появим на орбита, за да спуснем хората си. Рреите ще си мислят, че са спрели атаката още преди да е започнала. Няма да знаят, че сме там, докато не ги ударим. А тогава вече ще е твърде късно.

— Стига някой да оцелее при десанта — подметнах.

Крик погледна Джейн и кимна.

— За това ще ни помогнат и Колониалните отбранителни сили — продължи Джейн. — През последните няколко дни те започнаха да монтират мигнодвигатели върху ракетни установки и да ги изстрелват към Корал. Когато засекат попадение върху щитовете си, установките изстрелват ракетите си в околното пространство. Имаме потвърждение за поражения на няколко ррейски кораба — сега вече те изчакват няколко секунди, преди да открият огън, за да могат да засекат евентуалните насочени към тях ракети. Предполагаме, че „Спароухок“ ще разполага с десетина секунди, преди да бъде ударен. Крайно недостатъчно за неподготвен екипаж, но ще стигне, за да махнем хората от кораба. Екипажът на мостика може дори да успее да изстреля няколко ракети, за да им отклоним вниманието.

— Екипажът ще остане на борда? — попитах невярващо.

— Ще носим костюми като останалите и ще поддържаме връзка чрез МозКом — отвърна майор Крик.

— Но ще бъдем на кораба поне докато не пуснем първия залп ракети. Трябва да ограничим употребата на връзка чрез МозКом, след като изоставим кораба — поне докато не навлезем надълбоко в атмосферата на Корал, — за да не се издадем пред рреите. Има известен риск, но коя военна операция е без рискове? С което стигаме и до вас, лейтенант Пери.

— До мен?

— Без никакво съмнение не бихте желали да сте на кораба, когато бъде подложен на обстрел — рече Крик. — От друга страна, вие не сте подготвен за подобен тип операции и сте тук при нас само в качеството ви на съветник. Тъй като не очакваме да се съгласите да дойдете с нас, ще ви осигурим совалка и ще пратим една мигносонда до Феникс, която ще отнесе там координатите ви с молба да бъдете прибран. На Феникс винаги има по няколко спасителни кораба в бойна готовност, така че след не повече от двайсет и четири часа ще сте на сигурно място. Въпреки това ще ви осигурим запаси от продоволствие поне за един месец. Совалката е оборудвана и със собствена аварийна мигносонда, в случай че нещо се обърка.

— С други думи, смятате да се отървете от мен.

— Нищо лично — рече Крик. — Тъкмо ще докладвате на генерал Киган за развоя на събитията досега и за срещата с консу.

— Сър, с ваше разрешение, бих искал да остана — рекох.

— Повярвайте, лейтенант, наистина нямаме място за вас — отвърна Крик. — Ще сте по-полезен, ако се върнете на Феникс.

— Сър, не искам да прозвучи нахално, но имате поне едно празно място в редиците си — казах. — Сержант Хокинг загина по време на преговорите с консу, а редник Аквински изгуби ръката си. Няма никакъв начин да ги замените с други войници преди началото на мисията. Може да не съм от Специалните части, но имам достатъчен боен опит. В най-лошия случай ще е по-добре от нищо.

— А преди малко ни нарекохте побъркани — изсумтя капитан Йънг.

— И оставам на същото мнение — потвърдих. — Вие наистина сте побъркани. Тъкмо затова ви е нужна цялата помощ, на която бихте могли да разчитате. Освен това нека ви напомня — обърнах се към Крик, — че изгубих всички свои другари на Корал. Няма да е честно спрямо тях да се свирам на топло.

Крик погледна Далтон и попита:

— Докъде стигнахте с Аквински?

Далтон повдигна рамене.

— Подложена е на ускорен режим за възстановяване. Болката при толкова бързо израстване на ръката е ужасна, но ще е готова до следващия скок. Нямаме нужда от него.

Крик се обърна към Джейн.

— Вие решавате, Сейгън. Хокинг беше от вашето отделение. Ако искате замяна, имате я.

— Не искам него — отвърна Джейн, втренчила поглед в мен. — Но той е прав. Отделението ми е с човек по-малко.

— Чудесно — рече Крик. — Постарайте се да го въведете в курса на нещата. — Обърна се към мен. — Ако лейтенант Сейгън сметне, че няма да сте й полезен, ви напъхваме в совалката. Ясен ли съм?

— Напълно, майоре — отвърнах, без да откъсвам поглед от Джейн.

— Хубаво — рече той. — Добре дошъл в Специалните части, Пери. Вие сте първият живороден в редиците ни, поне доколкото ми е известно. Гледайте да не се изложите, защото, обещавам ви, в такъв случай рреите ще са ви последната грижа.

Джейн влезе в каютата ми, без да иска разрешение, в което нямаше нищо необичайно, тъй като бе мой старши офицер.

— Какви са тия идиотщини? — бяха първите й думи.

— Нали вече казах — вие сте с човек по-малко. Аз съм този човек. Останалото е математика.

— Взех те на този кораб, защото знаех, че ще те върнем със совалката. Пратят ли те обратно в пехотата, щеше да си с някой от корабите, участващи в общата атака. Даваш ли си сметка какво би означавало това в случай, че се провалим с локаторната станция? Това беше единственият начин да ти осигуря безопасност, а ти сам се отказваш.

— Можеше да кажеш на Крик, че не ме искаш — отвърнах. — Нали го чу? С радост би ме изритал в совалката и би ме оставил да се рея из тукашния космос, докато не дойдат да ме приберат. Не го направи, защото сама осъзнаваш безумието на вашия план. Знаеш добре, че ще се нуждаеш от цялата помощ, на която можеш да разчиташ. Джейн, нямах представа, че ще ме назначат при теб. Дори не знаех, че Хокинг е от твоя взвод, докато Крик не го спомена. Мислех единствено за това с какво мога да ти бъда полезен.

— Какво значение има? Това не е твоя мисия. Ти не си един от нас.

— Сега вече съм, нали? Намирам се на вашия кораб — благодарение на вас. Не е необходимо да се местя другаде. И без това хората ми бяха избити до един. А и сама каза, че всички принадлежим към човешкия род. По дяволите, и аз също като теб съм бил отгледан в лаборатория. Или поне тялото ми. Можех да съм един от вас. И ето, че съм.

Джейн не бе склонна да приеме нещата така лесно.

— Изобщо нямаш представа какво е да си един от нас — възрази тя. — Веднъж каза, че искаш да ме опознаеш по-добре. Какво по-точно искаш да знаеш? Имаш ли представа какво е един ден да отвориш очи и да установиш, че главата ти е цяла библиотека от информация — от това как се разфасова прасе до управлението на звездолет, — но не знаеш дори името си? И дали въобще имаш име? Имаш ли представа какво е да не си бил никога дете, нито да си виждал дете, докато не се озовеш един ден на изпепелена колония и не видиш малките трупчета? А може би трябва да ти разкажа как се чувства всеки от нас, когато трябва да разговаря за първи път с някой живороден и едва се сдържа да не го удари, защото вие говорите бавно, движите се бавно и дори мислите толкова бавно, та се питаме какво въобще търсите в армията? Или ще ти е интересно да научиш, че всеки войник от Специалните части мечтае за собствено минало? Та ние знаем добре, че сме чудовища. Знаем, че сме закърпени от останки на мъртъвци. Всеки път, когато се погледнем в огледалото, си даваме сметка, че виждаме друг човек и че единствената причина да съществуваме е, че той е умрял — изгубен е завинаги, поне за нас. И тогава започваме да си измисляме разни неща за този човек. Да си представяме какъв е бил животът му, децата, съпругът или съпругата, макар да знаем, че нито едно от тези неща никога няма да ни принадлежи. — Джейн пристъпи към мен и се наведе. — Искаш ли да знаеш какво е да срещнеш мъжа на жената, която си била? Да го видиш изписано на лицето му, но да не почувстваш нищо, колкото и да се стараеш? Да знаеш, че отчаяно желае да те нарече с име, което не е твое? Да осъзнаваш, че всеки път, когато те поглежда, той вижда дълги години от един живот, който никога не е бил твоят собствен. Да знаеш, че той е бил с теб, бил е вътре в теб, че е държал ръката ти, докато си умирала, и ти е повтарял колко много те обича. Да знаеш, че не може да ти върне изгубеното, нито да те дари с утеха, не може дори да ти даде представа за това, което си била. Можеш ли въобще да си представиш какво е да жадуваш за нещо подобно? Какво е да се опитваш да запазиш някого в безопасност на всяка цена?

Още по-близо. Устните й почти докосваха моите, но не долавях и намек за желание за целувка.

— Ти си живял с мен десет пъти повече време, отколкото аз със себе си — продължаваше Джейн. — Ти си единствената връзка с онова, което съм била. Не можеш дори да си представиш какво означава това за мен. Защото ти не си един от нас. — И отстъпи назад.

Не свалях поглед от нея.

— Ти не си тя — рекох. — Веднъж вече ми го каза.

— О, за Бога. — Джейн махна безпомощно с ръка.

— Излъгах те, ясно? Аз съм тя и ти го знаеш. Ако не беше умряла, щеше да доживее до постъпването в КОС и те щяха да използват същия генетичен материал, от който са създали и мен. Може да са добавили и малко извънземна помия в миш-маша, но с теб е същото — и тъй щеше да е и с нея. Но човешката част от мен си е съвсем нейна. Липсват само спомените. Липсва ми целият този друг живот.

Вдигна ръце и ги притисна до бузите си.

— Аз съм Джейн Сейгън и го зная. Последните шест години са мои, те са истински. Това е моят живот. Но аз съм и Катрин Пери. Искам си нейния живот. Единственият начин да го получа е от теб. Джон, трябва да останеш жив. Без теб ще изгубя себе си завинаги.

Посегнах към ръката й и казах:

— Помогни ми да остана жив. Кажи ми какво трябва да зная за тази мисия, за да се справя. С какво мога да помогна на вашия взвод. Помогни ми да ти помогна, Джейн. Права си — не зная какво е да си в твоята кожа, не зная какво е да си един от вас. Но не искам да се спотайвам в някаква тясна совалка, докато по вас стрелят. Аз също искам да остана жив. Справедливо е, нали?

— Да, така е справедливо — въздъхна тя.

Хванах ръката й и я целунах.

17.

„Сега е лесната част — написа ми Джейн. — Само се дръж“.

Вратите на хангара отхвръкнаха с взривове навън, последвани от експлозивно разхерметизиране, което ми напомни болезнено предишното ми пристигане в околностите на Корал. Само че този път хангарът не се изпълни с отломки от опасни предмети — единствените предмети в помещението бяха екипажът на „Спароухок“ и войниците, натикани в своите обемисти херметизирани десантни костюми. Подметките ни бяха приковани към пода с помощта на електромагнитни плочи, но малко след взривяването на вратите и отдалечаването на останките им на безопасна дистанция плочите щяха да бъдат изключени и щяхме да изхвърчим през отвора, отнесени от излитащия навън въздух — в хангара бе създадено повишено налягане, за да подсигури изхвърлянето ни.

Така и стана. Усетих, че краката ми се отделят от пода, и в следващия миг се почувствах, сякаш невидим гигантски молец ме отнася към зейналата дупка. По съвет на Джейн изпънах тялото си напред и само след броени секунди бях в открития космос, където се запремятах безпомощно. Толкова по-добре, защото трябваше да изглежда така, сякаш сме се озовали там неочаквано — в случай, че рреите ни наблюдаваха. В първия миг бях споходен от ужасен световъртеж и това продължи, докато се мъчех да се ориентирам къде е горе и къде долу. Всъщност долу бе на двеста километра под нас, където върху тъмната маса на Корал бавно се местеше разделителната линия между деня и нощта.

При следващото завъртане се озовах срещу „Спароухок“, който тъкмо бе ударен едновременно на четири места и силуетът му се озари от пламъци. Никакъв звук, нито гореща вълна, благодарение на вакуума между мен и кораба, но яркото сияние заместваше напълно останалите дразнители на сетивата ни. Като по някакво чудо „Спароухок“ отвърна на стрелбата и пусна четири ракети, които потънаха в мрака на космоса — към мястото, където вероятно се спотайваше врагът. Знаех добре, че част от екипажа все още е на борда. Описах още един пълен кръг и когато се извърнах към „Спароухок“, той тъкмо се разцепваше на две под следващия залп от ракети. Сега вече хората там бяха обречени. Надявах се поне изстреляните ракети да попаднат в целта.

Носех се съвсем самичък надолу към Корал. Може би наблизо имаше и други войници, но нямаше как да ги видя, тъй като костюмите ни не отразяваха светлина и ни бе забранено да поддържаме връзка чрез МозКом, докато не навлезем в горните слоеве на атмосферата. Но нямаше друг начин, след като искахме да останем незабелязани. Продължих да падам, загледан в ръба на планетата, който поглъщаше звездите. Моят МозКом издаде мелодичен звук — напомняше ми, че е време да включа щита. Потвърдих командата и от раницата на гърба ми изскочи рояк наноботи. Те обгърнаха костюма ми с електромагнитна мрежа и ме затвориха в матовочерна сфера. Вече бях обгърнат от непрогледен мрак. Можех само да се радвам, че никога не съм страдал от клаустрофобия, инак със сигурност щях да се насера от страх.

Щитът е незаменим фактор при десанта на висока орбита. Защитава по два начина тялото на войника от високата температура, създавана при навлизане в атмосферата. Първо, защитната сфера се генерира, докато войникът е все още във вакуум, което намалява възможността за предаване на топлина чрез конвекция — освен ако намиращият се в сферата случайно не докосне стените й. За целта електромагнитното поле придържа тялото точно в средата и възпрепятства движенията му. Не е никак удобно, но е по-добре, отколкото да изгориш, когато в тялото ти се забиват нагорещени до звездна температура молекули.

Второ, наноботите поглъщат топлината и използват част от енергията, за да подсилват електромагнитната мрежа, която изолира войника. С времето високата температура унищожава част от наноботите, но на мястото им веднага се разполагат нови. Всичко е изчислено така, че нуждата от щита да отпадне, преди да се разпадне самият щит. В идеалния случай. Наноботите в раницата бяха настроени за условията на атмосферата на Корал, с малък аванс. Което не беше достатъчно, за да се чувствам напълно спокоен.

Долових леки сътресения веднага щом щитът ми навлезе в горните слоеве на атмосферата, Задник, който май не беше наясно какво става, ми съобщи, че сме попаднали в турбуленция. Усещах, че се местя съвсем леко в непрогледната сфера, недостатъчно, за да се опра в стените, но стигаше, за да накара сърцето ми да се разтупти. Когато знаеш, че отвъд тази тънка преграда температурата е няколко хиляди градуса, всяко движение към нея е причина за безпокойство.

Ако в този момент някой на повърхността вдигнеше глава към небето, щеше да види стотици метеори, пресичащи нощния небосвод, и единственото разумно обяснение за появата им би била близостта на разрушения кораб на Колониалните сили. На няколко десетки километра височина отломките от кораб и падащите войници изглеждат по един и същи начин.

Триенето със сгъстяващата се атмосфера оказваше влияние и сферата ми започна да забавя падането си — няколко секунди, след като престана да сияе от свръхнагряване, се разпадна и аз изхвърчах от нея като пиле от счупена черупка. Сега вече наместо непрогледната черна стена виждах потънал в мрак свят, озарен на някои места от биофосфоресциращите водорасли, очертаващи контурите на кораловите рифове, и от далеч по-ярките светлини на лагерите на рреите и доскорошните човешки селища. Летяхме към последните.

„Край на радиомълчанието — изпрати съобщение майор Крик и за миг се сепнах — смятах, че е загинал на борда на «Спароухок». — Очаквам потвърждение от всички взводни командири. Войниците да се приближат до своите командири…“

На около километър западно от мен и на няколкостотин метра по-високо от позицията ми Джейн внезапно се превърна в ярка точка. Това съвсем не означаваше, че е запалила навигационни светлини, тъй като щеше да е истинско самоубийство да го направи в нощното небе. Просто моят МозКом ми показваше къде се намира. И други войници около мен започнаха да се обгръщат в бледо сияние — войниците от моя взвод, маркирани от системата. Размахахме ръце в атмосферата и започнахме да се приближаваме. Докато се снижавахме, върху повърхността на планетата изникна топографска мрежа с няколко указателни светлинки, струпани близо една до друга — локаторната станция и спомагателните инсталации.

Джейн започна да ни изпраща информация. Откакто се бях присъединил към нейния взвод, войниците бяха престанали да разговарят с мен — бяха се върнали към обичайния си начин на комуникация чрез МозКом. Явно бяха решили, че след като ще се бия редом с тях, е време да свиквам с правилата им. Последните три дни бяха истински кошмар — когато Джейн ми обясни, че „живородените“ разговарят по-бавно, така и не си бях дал сметка за значението на подобна разлика. Войниците й си разменяха съобщения по-бързо, отколкото можех да мигна. Разговорите и обсъжданията приключваха, преди да разбера за какво става въпрос. И което бе още по-объркващо — те не ограничаваха съобщенията си до текст или звук. Прибягваха до способността на МозКом да предава емоционална информация и разделяха съобщенията си с кратки изблици на чувства, както писателят разделя думите с препинателни знаци. Някой ще подметне шега и всички, които я чуят, ще избухнат в смях чрез своите МозКом — и всичко това бе като да те удрят вълни на радост, да си пробиват път навътре в мозъка. В подобни случаи ме налягаше главоболие.

Не мога обаче да не призная, че това бе много по-ефикасен способ за „разговор“. Джейн ни запозна със задачите на мисията, целите и стратегията за една десета от времето, което щеше да отнеме на командир в редовните части. Огромно предимство, когато провеждаш оперативката, докато ти и войниците ти се носите към повърхността на планетата с главозамайваща скорост. Колкото и да е странно, успях да схвана почти всичко. Тайната, както открих, бе да престанеш да се съпротивляваш или да се опитваш да сортираш приетата информация по начина, по който си свикнал, на равномерно подавани порции. Приеми, че ще пиеш вода от пожарен кран, и отвори гърло докрай. Хубаво, че не се налагаше да отговарям.

Локаторната станция бе разположена на едно възвишение близо до неголямо човешко селище, окупирано от рреите. Преди нападението станцията бе използвана като команден център и рреите я бяха преустроили, възползвайки се от наличната техника и енергоизточници. Командният център бе заобиколен от отбранителни гнезда, но реалновременното изображение на района (осигурено от един от заместниците на Крик, който бе пристегнал към гърдите си нещо с възможностите на миниатюрен шпионски сателит) показваше, че тези позиции не са тежковъоръжени. Рреите бяха абсолютно сигурни, че получената от консу техника ще им помогне да унищожат вражеските кораби, преди те да успеят да доближат планетата.

Други взводове трябваше да превземат командния център, да открият и да обезвредят уредбата и да преустановят подаването на информация до спътниците на рреите. Задачата на нашия бе овладяването на ретранслаторната кула, от която наземният сигнал достигаше корабите. Ако в кулата имаше техника на консу, трябваше да спрем излъчването и да опазим техниката при предполагаемата контраатака на рреите. Ако ли пък там бяха монтирани само второразредни ррейски предаватели, щяхме да я взривим.

И в двата случая локаторната станция щеше да бъде дезактивирана и корабите на рреите щяха да се лишат от скъпоценната изпреварваща информация за появата на нашите сили. Кулата бе разположена на известно разстояние от станцията и относително добре охранявана в сравнение с останалия район, но според плановете ни щяхме да разредим вражеските сили още преди да се озовем на повърхността.

„Изберете си цели“ — нареди Джейн и ни предостави уголемена карта на района на предстоящите бойни действия. Ррейските войници и техните машини светеха в инфрачервено — тъй като не умееха да възприемат топлинните излъчвания, те не знаеха да прибягват до термомаскировка. Всеки от нас засече и маркира своята цел. Бяха ни инструктирали там, където е възможно, да поразяваме само живата сила, но не и техниката, която би могла да ни е от полза на по-късен етап. Не пушките убиват хора, а извънземните, които натискат спусъка. Оперативката приключи и се раздалечихме, в очакване да прелетим и последния километър.

На височина един километър оцелелите наноботи разпънаха управляем парашут, който предизвика рязко снижаване на скоростта на падане и ни позволи да се разположим на равни разстояния. Подобно на костюмите, парашутите също бяха в маскировъчен цвят, за да не се виждат на фона на нощното небе, нито да излъчват топлинни сигнали. Бяхме почти невидими, освен ако противникът не знаеше какво да търси в небето.

„Стрелба по избраните цели“ — заповяда майор Крик и тишината на нощта се разкъса от неритмичното потракване на пушките, които изстрелваха право надолу смъртоносния си метален заряд. Под нас настъпи кърваво меле, оцелелите бяха заобиколени от разкъсани трупове и имаха само броени секунди да реагират, преди да ги споходи същата участ. Аз си бях избрал трима рреи в близост до кулата. Първите двама тупнаха, без да издадат нито звук, третият вдигна оръжието си към мрака и се приготви да стреля. Изглежда обаче мислеше, че съм някъде на повърхността, а не в небето. Повалих го, преди да успее да осъзнае грешката си. Само след пет секунди всички рреи, които се намираха на открито, бяха избити. А ние все още бяхме на няколкостотин метра височина.

Блеснаха прожекторни светлини — и бяха угасени с точни изстрели почти в същия миг. Засипахме траншеите и бункерите с ракети и унищожихме спотайващите се в тях противници. Други вражески войници започнаха да излизат от командния център и близкия лагер, забелязаха, че димните следи на ракетите водят нагоре, и откриха стрелба, но към местата, където се намирахме преди секунди, така че само ни помогнаха по-лесно да ги целим.

Набелязах една открита площадка близо до кулата за приземяване и наредих на Задник да подготви криволичеща траектория дотам. Тъкмо когато се приземявах, от една барака непосредствено до кулата изскочиха двама рреи и откриха стрелба по мен, докато тичаха към командния център. Прострелях единия в крака и той рухна с крясъци. Вторият преустанови стрелбата и се съсредоточи върху бягането — използваше мускулестите птицеподобни бутове на задните си крака, за да набере скорост. Сигнализирах на Задник да прибере парашута и той изчезна в мига, когато бе изключено електромагнитното поле, а от наноботите остана само инертен прах. Прелетях последните няколко метра до земята, тупнах, претърколих се и се прицелих в отдалечаващия се противник. Търчеше по права линия, разчиташе на скоростта, вместо да притичва на зигзаг. Един единичен изстрел в средата на туловището бе достатъчен, за да го поваля. Зад мен вторият ррей продължаваше да врещи, но внезапно замлъкна след кратко хълцукане. Извърнах се и видях, че Джейн се е изправила над него; дулото на оръжието й все още сочеше трупа му.

„Ти си с мен“ — написа ми тя и ми даде знак да се отправим към бараката. Докато я приближавахме, на вратата се показаха още двама рреи и се затичаха, трети откри огън отвътре. Джейн се просна в прахта и отвърна на огъня, а аз продължих преследването на двамата бегълци. Тези вече знаеха за зигзаговидната маневра и успях да гръмна само единия: вторият успя да се измъкне, след като се прикри зад един насип. Междувременно на Джейн й бе омръзнало да си разменя любезности с онзи вътре и изстреля една граната. Чу се глух взрив, бараката избухна в пламъци и отвътре изхвърчаха кървави късове от тела.

Приближихме се предпазливо и влязохме. Подът бе покрит с останките на рреите и натрошена електроника. Бързо сканиране с помощта на МозКом потвърди, че това е ррейска комуникационна техника, което означаваше, че сме проникнали в оперативния център на кулата. Отстъпихме назад и пуснахме по няколко ракети. Стените на бараката се разтърсиха от нови взривове. Сега вече кулата бе дезактивирана, макар че все още предстоеше да направим оглед на апаратурата в нея.

Джейн поиска доклад от останалите отделения и те потвърдиха, че районът е очистен, а кулата — превзета. Загубите бяха незначителни и се изразяваха в леко ранени, нямаше нито един убит във взвода. Другите етапи на атаката също се развиваха според плана, най-интензивно бе сражението около командния център, където нашите войници се биеха за всяко помещение. Джейн прати две отделения да подкрепят превземането на командния център, остави едно да пази труповете в кулата и разположи други две за охрана на периметъра.

„А ти — обърна се към мен — се качи в кулата и виж какво има там“.

Вдигнах глава. Стандартна радиотранслационна кула, висока около 150 метра и състояща се от метално скеле и стълби, построена от рреите веднага след пристигането им на планетата. Стълбите и подпорите бяха напълно подходящи за катерене благодарение на сходните телесни характеристики на рреите и хората. Закатерих се.

На върха духаше силно, върху тясната площадка бе монтирана антена и апаратура. Задник я сканира и направи сравнение с визуалните изображения в своята библиотека с ррейска техника. И тази се оказа от същия вид.

Каквато и информация да се приемаше, обработваше и изпращаше обратно, всичко ставаше в командния център. Надявах се, че ще успеят да го завземат, без да взривят всичко вътре.

Предадох кратко съобщение на Джейн. Тя ме информира, че колкото по-бързо си смъкна задника долу, толкова е по-малка опасността да бъда затрупан под отломките. Не се нуждаех от втора подкана. Докато се спусках, над главата ми се извисиха ракети — попаднаха право в антената и апаратурата на върха. От взрива се скъсаха придържащите метални въжета, заизвиваха се и заплашваха да отсекат главата на всеки, който има неблагоразумието да им се изпречи на пътя. Конструкцията се залюля. Джейн нареди да стрелят по основата на кулата и няколко ракети разкъсаха металните подпори. Кулата се наклони и започна да пада със зловещо метално стържене, което наподобяваше агонизиращ рев на чудовище.

Стрелбата откъм командния център бе заглъхнала и скоро оттам долетяха радостни викове, което ни подсказа, че рреите са се отправили към някой по-добър свят. Наредих на Задник да покаже времето за изпълнение на операцията. Трудно ми беше да повярвам, че са изминали само девет минути, откакто бях напуснал хангара на „Спароухок“.

— Тези нещастници така и не разбраха какво ги е сполетяло — рекох на Джейн и изведнъж се изненадах от звука на собствения си глас.

Джейн ме погледна, кимна и извърна очи към кулата.

— И по-добре за тях. Това е добрата новина. Лошата е, че вече са известени за присъствието ни. Дотук беше лесното. Трудното предстои.

Права беше. Очаквахме контраатака. Мощна.

— Искаш ли отново да станеш човек? — попита ме Джейн вечерта преди десанта. Бяхме в столовата и се готвехме да вечеряме.

— Отново? — попитах усмихнато.

— Знаеш за какво говоря. Да се върнеш в човешко тяло. Без изкуствени добавки.

— Разбира се. Остават ми някакви си осем години служба. Ако оцелея, ще се пенсионирам и ще се заселя на някоя колония.

— Което означава пак да си слаб и бавен — каза тя с обичайния за войниците от Специалните части такт.

— Не е чак толкова лошо — възразих. — А има и някои добри страни. Децата например. Възможността да се срещаш с други хора, без да ги изтребваш, понеже са извънземни и врагове на колониите.

— Ще остарееш и ще умреш — прекъсна ме Джейн.

— Е, да — казах. — Става с всички. Другото — вдигнах зелената си ръка и я завъртях — е неестествено, сама го разбираш. Пък и като стана дума за умиране, това е много по-вероятно, докато съм на служба. Честно казано, струва ми се малък шансът да доживея до възможността да стане обикновен колонист.

— Е, още не си умрял. — Тя се подсмихна.

— Защото има хора, които се грижат за мен — отвърнах. — Ами ти? Кроиш ли планове да се пенсионираш и да се отдадеш на спокоен живот?

— Специалните части не се пенсионират.

— Не ви е позволено, така ли?

— Напротив, позволено е — отвърна Джейн. — Службата ни е десет години, също като вашата, но без възможност да бъде по-кратка. Ние просто не се пенсионираме.

— Но защо?

— Защото през целия си съзнателен живот сме били това, което сме. Родени сме, за да воюваме, и го правим. За това ни бива.

— Не искаш ли да спреш да воюваш?

— Защо?

— Ами, първо, това ще намали драстично шансовете ти да загинеш от насилствена смърт — посочих. — Второ, ще ти даде възможност да изживееш живота, за който си мечтала. Нали знаеш — миналото, дето си го измисляте. Ние, от редовните части, сме си изживели живота, преди да постъпим на служба. Вие можете да си го изживеете след това.

— Лично аз не зная какво бих правила с него.

— Добре дошла в човешкия род — подметнах. — Та казваш, войниците от Специалните части никога не напускат служба?

— Е, познавам един-двама. Но не повече.

— Какво стана с тях? Къде отидоха?

— Не съм сигурна — отвърна неуверено Джейн. И изведнъж смени темата: — Искам утре да си с мен.

— Ясно — казах.

— Все още си твърде бавен. Не искам да пречиш на хората ми.

— Благодаря.

— Съжалявам — рече Джейн. — Знам, че не прозвуча тактично. Но ти си командвал войници. Разбираш какво ме безпокои. Аз съм готова да приема рисковете от това, че ще си до мен. Не мога да постъпя така и с другите.

— Разбирам. И ни най-малко не се обиждам. Не се безпокой. Ще направя всичко възможно да не съм бреме. Ако пропусна да забележиш, възнамерявам един ден да се пенсионирам. А за целта ще трябва поне да остана жив.

— Хубаво е, че имаш цел в живота.

— Така е — съгласих се. — Ти също трябва да помислиш за това. Както сама каза, човек трябва да има цел в живота.

— Не искам да умра — отвърна Джейн. — И това ако не е достатъчна цел.

— Какво пък — въздъхнах. — Ако някога си промениш решението, ще ти пратя картичка от мястото, където съм се заселил. Можеш да дойдеш при мен. Ще живеем във ферма. Ще отглеждаме кокошки. Ще садим царевица.

Джейн се разсмя.

— Шегуваш се, нали?

— Напротив — отвърнах и изведнъж осъзнах, че е точно така.

Джейн помълча малко, после подхвърли:

— Не мога да отглеждам животни.

— Откъде знаеш, след като никога не си опитвала?

— Кати обичаше ли подобни неща?

— Ни най-малко — признах. — Даже работата в градината й тежеше.

— Защо настояваш тогава? Явно не ставам за тая работа.

— Въпреки това обмисли предложението ми.

— Може и да го обмисля — обеща тя.

„Къде ли съм сложила резервния пълнител, по дяволите…“ — прати съобщение Джейн и в същия миг върху нас се посипаха ракети. Хвърлих се на земята миг преди да ме събори пороят натрошени камъни, който долетя откъм мястото, където стоеше Джейн. Вдигнах глава и видях потрепващата й ръка. Запълзях към нея, но бях прикован от ожесточен огън. Претърколих се и се прикрих зад една скална издатина.

Когато надзърнах отново, видях неколцина рреи да се приближават към нас. Двама вече бяха близко на склона, третият помагаше на четвъртия да зареди ракета. Не хранех никакви съмнения накъде ще я изстрелят. Метнах една граната към двамата на склона и ги чух да бягат надолу. Отекна взрив, а междувременно аз се прицелих по противника с ракетомета. Съборих го, при падането той натисна спусъка, ракетата избухна между двамата и обгори лицето на другия, който изпищя, притисна очите си с лапи и хукна безцелно. Гръмнах го в главата.

Двамата рреи на склона бяха преодолели уплахата и отново напредваха към мен. Метнах още една граната към тях, за да им намеря поне за известно време занимание, и запълзях към Джейн. Гранатата тупна право в краката на единия от двамата, — взриви се и ги откъсна, като го лиши от възможността да участва в общото ни занимание. Вторият понечи да се прикрие. Пуснах по него друга граната. Този път не беше толкова чевръст.

Коленичих до Джейн — тя продължаваше да потрепва — и видях, че в главата й се е забило назъбено парче от скалата. УмнаКръв вече бе затворила раната, само по края са стичаха тънки струйки. Повиках я, но тя не отговори. От нейния МозКом приемах само болка, объркани послания и кратки емоционални изблици. Очите й бяха изцъклени. Знаех, че всеки момент ще издъхне. Улових я за ръката и се опитах да овладея световъртежа и да прогоня отвратителния спомен, че това вече съм го преживял.

Контраатаката бе започнала призори, малко след като превзехме локаторната станция, и се оказа не само „мощна“, а направо свирепа. Осъзнали, че са изгубили единствения си коз във войната, рреите се нахвърлиха с всички сили, за да си възвърнат станцията. Нападението им беше хаотично, заради липсата на време за подготовка, но въпреки това безмилостно. В далечината непрестанно се спускаха транспортни кораби, прехвърляха нови части на бойното поле.

Войниците от Специалните части също имаха какво да предложат. Прибягваха до изпреварваща тактика, като пращаха малки мобилни групи, които причакваха спускащите се кораби и откриваха стрелба право в хангарите веднага щом се разтворят вратите. След малко рреите се сетиха да повикат въздушна поддръжка и следващите подкрепления вече можеха да бъдат разтоварени без опасността да бъдат подлагани на убийствен ракетен огън. Основната част от нашите сили бе заела позиция около командния център, но отрядът на Джейн остана на външния периметър, за да отвлича вниманието на настъпващия противник и да затруднява всячески подходите към центъра. Ето защо двамата с Джейн бяхме зад скалите и на няколкостотин метра от командния пункт.

Точно под нашата позиция друг отряд рреи започна да се катери нагоре. Време беше да се изтегляме. Пуснах две ракети, колкото да ги забавя, наведох се и вдигнах Джейн. Тя изстена от болка, но сега не бе време да мисля за това. Огледах се, избрах една малка издатина нагоре по склона и се отправих към нея. Рреите, изглежда, отново се бяха окопитили и стреляха по мен, за което можеше да се съди по свистящите над главата ми куршуми. Успях да се добера до издатината, наместих Джейн зад нея и изстрелях една ракета към преследващия ме противник. В мига, когато избухна, скочих и се затичах право към тях. Рреите се разкрещяха изненадано, очевидно не знаеха какво да правят с човек, който лети насреща им като снаряд. Превключих пушката на автоматична стрелба и ги разстрелях от упор още преди да преодолеят изненадата. Върнах се при Джейн и се свързах с нейния МозКом. Все още бе жива.

Следващият етап от изкачването ни щеше да е по-труден — стотина метра открита местност до неголяма работилница. Освен пехотата, която настъпваше от всички страни, този път над района кръжеше и ррейски самолет, търсеше цели на земята. Поисках от Задник да ми даде местонахождението на останалите войници от взвода и установих, че трима са близо до нас — двама от отсамната страна на склона, само на трийсетина метра, а третият отвъд билото.

Наредих им да ни прикриват, вдигнах Джейн и се затичах към постройката.

Все едно бягах през дъжд от метал. Земята под краката ми вреше от изстрелите, често на места, където подметките ми бяха преди секунда. Един куршум одраска левия ми хълбок, втори премина през долната част на бедрото. Успях да се задържа на крака и продължих да тичам. Чух зад мен първите трясъци от попадналите върху позициите на рреите наши ракети. Помощта бе пристигнала.

Ррейският самолет описа кръг и се насочи към мен, но бе принуден да се отклони, когато една ракета полетя към него. Успя да я избегне, но не и други две, които долетяха от различни посоки. Първата попадна в двигателя, втората се вряза през стъклото на кабината. Самолетът се разтресе, наклони се на една страна и за миг изглеждаше, сякаш ще остане във въздуха. Но в следващата секунда трета ракета проникна в кабината и избухна в ослепителни пламъци. Машината полетя надолу и се вряза с оглушителен грохот в земята. Стигнах до работилницата почти необезпокояван. Рреите бяха насочили вниманието си към прикриващите ни войници. Блъснах вратата с рамо, скочих вътре и сложих Джейн на един тезгях.

Едва тук, в относителното спокойствие на укритието, можех да я прегледам по-внимателно. Раната в главата й бе напълно запушена от УмнаКръв, невъзможно бе да се определи на каква дълбочина е проникнал камъкът, нито какви увреждания е предизвикал. Пулсът й бе наред, но дишането бе повърхностно и неравно. Случай, при който повишеният кислородопренасящ капацитет на УмнаКръв щеше да се окаже полезен. Вече не се страхувах, че ще умре, но не знаех какво мога да направя, за да й помогна да оживее.

Поисках съвет от Задник и той ми съобщи, че в командния център е оборудван малък полеви лазарет. Възможностите му бяха скромни, но имаше подвижна камера за стаза. Камерата можеше да осигури на Джейн стабилно състояние, докато я транспортират до някой от корабите и с него на Феникс, където да получи специализирана помощ. Спомних си как Джейн и екипажът на „Спароухок“ ме бяха натикали в подобна камера след първото ми пътуване до Корал. Време беше да върна услугата.

Няколко куршума профучаха през прозореца над мен — противникът си бе спомнил къде се намирам. Удобен момент да сменя позицията. Избрах следващия преход да е към един окоп на петдесетина метра зад работилницата, който се удържаше от наши войници. Съобщих им какво ще направя и те обещаха да ми осигурят огнева поддръжка, докато се добера до тях. Малко по-късно вече бях зад първата отбранителна линия и можех спокойно да се отправя към командния център.

Пристигнах тъкмо когато рреите започнаха артилерийски обстрел на центъра Очевидно вече не държаха да си върнат локаторната станция и имаха намерението да я разрушат. Вдигнах очи към небето. Бе слънчево утро, но зад синевата прозираха отблясъци. Колониалният флот бе пристигнал.

На рреите нямаше да им отнеме много време, за да разрушат командния център и уредбата, получена от консу. Което означаваше, че аз също нямам много време. Шмугнах се в сградата и се затичах към лазарета, докато всички други бързаха да излязат навън.

Насред лазарета се издигаше масивна сложна машина. Изглежда, това бе локаторът на консу. Един Господ знае защо рреите го бяха разположили точно тук. Но в резултат лазаретът бе единственото помещение, което не бе надупчено от куршуми при атаката на Специалните части — заповедта бе уредбата да бъде пленена в изправно състояние. Битката тук се бе водила със заслепяващи гранати и ножове. Съдех за това по прободните рани върху труповете на рреите на пода.

Локаторът бе изтикан до една от стените. Не беше нещо особено. Единственият признак за връзка с околния свят бе малък монитор и сноп кабели до ррейския цифрообработващ модул. Локаторът едва ли подозираше, че след броени минути ще се превърне в купчина натрошен метал. Всички усилия по пленяването на проклетата машина щяха да идат на вятъра.

Командният център се разтресе. Престанах да мисля за локатора, сложих Джейн на едно легло и се огледах за стазисната камера. Открих я в съседното помещение. Приличаше на инвалидна количка с похлупак. Намерих два автономни енергоизточника на рафта до камерата, включих единия и хвърлих око на диагностичното табло. Имаше достатъчно енергия за два часа. Взех и втория, за по-сигурно.

Изтиках количката до Джейн тъкмо когато сградата бе ударена от поредния снаряд и осветлението угасна. Взривната вълна ме отхвърли към отсрещната стена, блъснах я с глава и се строполих върху смазан ррейски труп. Ярка светлина пулсираше зад затворените ми очи, придружавана от силна болка. Изругах и в същия миг почувствах, че по слепоочието ми се стича струйка УмнаКръв.

Светлините премигнаха и угаснаха, но през това време Джейн ми прати толкова мощна вълна емоционална информация, че трябваше да се подпра на стената, за да не падна отново. Бе дошла в съзнание и през тези секунди получих от нея картина на това, което вярваше, че вижда. Имаше някой друг в помещението до нея, някой, който ужасно приличаше на нея, някой, чиито ръце докосваха лицето й. Да, това бе другата Джейн — такава, каквато я бях видял за последен път, но озарена от трепкащите светлини на центъра. След кратък мрак светлините се върнаха и видението изчезна.

Джейн помръдна. Наведох се над нея. Очите й бяха отворени и втренчени в мен. Включих се към нейния МозКом — тя беше в съзнание, но едва доловимо.

— Ей — прошепнах и я улових за ръката. — Джейн, раниха те. Вече си по-добре, но трябва да те поставя в стазисна камера, докато не ти осигурим специализирана помощ. Ти ме спаси веднъж, помниш ли? След този път ще сме квит. Само не се предавай, обещай ми.

Джейн ме стисна леко за пръстите и прошепна:

— Видях я. Видях Кати. Тя говори с мен.

— И какво ти каза? — попитах.

— Каза ми… — Тя млъкна и за миг си помислих, че ще я изгубя. — Каза, че трябва да отида на някоя колония с теб.

— А ти какво й отговори?

— Че съм съгласна — рече Джейн.

— Съгласна си?

— Да — каза Джейн и отново ми се изплъзна. МозКомът й показваше само хаотична мозъчна дейност. Вдигнах я на ръце и я положих внимателно в камерата. Целунах я, после включих устройството. Камерата се изолира от околния свят с тихо бръмчене: всички мозъчни и биологични функции на Джейн започваха постепенно да се забавят. Беше готова за транспортиране. Наведох се да наглася колелата и едва тогава зърнах щръкналия от коремната торбичка на проснатия на пода мъртъв ррей цифрообработващ модул.

Командният център се разтресе от поредното попадение. Въпреки че всичко в мен крещеше да бягам веднага, се наведох, сграбчих модула, приближих се до въвеждащия вал и го поставих върху него. Мониторът светна и изписа на ррейски наличните файлове. Отворих един от тях напосоки. Оказа се някаква схема. Затворих го и отворих друг. Върнах се на първоначалния списък и проверих дали има нещо, което да е обозначено с гриф строго секретно. Имаше. Влязох в него и накарах Задник да ми преведе това, което виждам.

А това, което виждах, бе наръчник за използването на локаторната система на консу. Имаше чертежи, инструкции за работа, технически характеристики, съвети за действие при възникване на проблеми. С две думи, имаше всичко. Незаменим помощник, след като се сдобиеш със системата.

Следващият снаряд гръмна толкова близо до входа, че ме хвърли на пода сред прахоляк и отломки. Едно парче разби монитора, второ попадна в самия локатор. Уредбата спря да бръмчи и започна да пиука. Сграбчих модула, извадих го от вала, стиснах дръжките на количката и я забутах към изхода. Бяхме на броени метри от сградата, когато поредният снаряд избухна вътре и цялата сграда рухна.

Пред нас рреите отстъпваха — локаторът вече не беше сред приоритетите им. Десетки черни точки в небето скоро щяха да се превърнат в десантни совалки, натоварени с войници на КОС, горящи от желание да си върнат планетата. Един поглед нагоре ми бе достатъчен, за да се почувствам щастлив. Нямах търпение да се махна час по-скоро оттук.

Забелязах майор Крик — говореше с някакъв друг офицер. Изтиках Джейн до тях. Той я погледна, после вдигна очи към мен.

— Докладваха ми, че си пробягал близо километър под вражески огън с Джейн на гърба, после си се скрил в командния център малко преди рреите да го подложат на артилерийски обстрел. Ако не ме лъже паметта, твърдеше, че ние сме абсолютно побъркани.

— Не съм побъркан, сър — отвърнах. — Просто знам кога и за какво да рискувам.

— Как е тя? — попита Крик.

— Стабилизирана — отвърнах. — Но има доста сериозна рана в главата. Трябва да я транспортираме до лазарета колкото се може по-скоро.

Крик посочи една току-що приземила се совалка.

— Това е първият транспортен съд. Качвайте се и двамата.

— Благодаря, сър.

— Аз ти благодаря, Пери. Сейгън е един от най-добрите ми офицери. Радвам се, че успя да я спасиш. Ако беше сполучил и с локаторната станция, щеше да ме направиш истински щастлив. Всички усилия да защитим проклетата машинария отидоха напразно.

— Като стана дума, сър — казах и извадих модула. — Струва ми се, че тук имам нещо, което може да ви се стори интересно.

Крик втренчи поглед в модула, после ме погледна намръщено и каза:

— Не смятате ли, че малко сте се поизхвърлили, капитане?

— Сто на сто сте прав, сър — ухилих се. — Само че съм лейтенант.

— Е, това е поправимо — подметна Крик.

Успях да натоваря Джейн на първата совалка. Аз трябваше да почакам още малко.

18.

Станах капитан. Но никога вече не видях Джейн.

След всичко, което се случи, първото от двете не изискваше кой знае какви усилия. Това, че бях пренесъл Джейн през няколкостотин метра вражески огън, бях я поставил в стазисна камера в намиращия се под артилерийски огън команден център и я бях измъкнал на сигурно място, бе достатъчно, за да впишат някоя и друга похвала в досието ми. Но както правилно бе отбелязал майор Крик, спасяването на наръчника за работа с локаторната станция бе тъкмо капката, нужна, за да прелее чашата. Какво да се прави? Получих още няколко медала за Втората битка за Корал и бях произведен в чин капитан. Дори на някой да му бе направило впечатление, че за по-малко от месец съм изминал нелекия път от капрал до капитан, този някой бе запазил наблюденията си за себе си. Аз също постъпих точно така. Междувременно се радвах на известна популярност, което бе свързано с постоянни покани за почерпка в баровете. Разбира се, когато си в Колониалните сили, всички напитки са безплатни. Важно е вниманието.

Техническият наръчник на локатора бе пратен директно в Отдела за военни разработки. По-късно Хари ми каза, че да го прелистваш било като да надзърташ в тефтерчето със записки на Дядо Господ. Рреите знаели как да използват системата, но нямали никаква представа за принципите на работата й — нито щели скоро да придобият, дори ако им били осигурени подробни планове. Не били на нужното техническо ниво, и толкоз.

Знаем го, защото ние също не сме на необходимото техническо ниво. Самата теория, стояща зад изграждането на подобно устройство, ни караше да преосмислим много наши представи за физиката и устройството на света и да погледнем с други очи на технологията за производство на мигнодвигатели.

Хари бе прехвърлен в групата, която трябваше да намери различни практически приложения на новата технология. Беше ужасно доволен от новото си занимание, но Джеси се оплака, че бил станал непоносим. Изглежда, най-после се бе събрал с другарчета, които „имат необходимите познания по математика“, макар че, ако питате мен, никой от тях не разбираше нищо от това, с което се занимават. Едно обаче е сигурно — консу не са раса, с която да си правим майтап.

Няколко месеца след Втората битка за Корал плъзна слухът, че рреите се били свързали с консу и настоявали за още напредничави технически средства. В отговор консу взривили кораба им и го пратили към най-близката черна дупка. Струва ми се малко прекалено, но може да е само слух.

След Корал получих няколко сравнително леки назначения, най-досадното от които бе тур из колониите в ролята ми на нашумял герой на Колониалните сили, за да покажа на колонистите колко добре ги защитаваме. „Колониалните отбранителни сили воюват за ТЕБ!“ — беше девизът на обиколката. След няколко месеца подобни представления бях готов за нещо по-сериозно, макар че нямаше нищо лошо в това да слизаш на планети, където не е необходимо да избиваш всички, които срещаш.

Когато кариерата ми на герой приключи, ме пратиха да служа на един от транспортните кораби за новобранци. Аз бях онзи, който се изправяше пред няколко хиляди старчока в нови тела и им казваше да се позабавляват, а после, след още седмица, им съобщаваше, че след десет години три четвърти от тях ще са мъртви. Доста сантиментална работа. Случваше се да вляза в столовата на транспортния кораб и да видя група нови приятели, събрали се около маса на приказка, както го правехме ние с Хари, Джеси, Алън, Маги, Том и Сюзан. Неизменно се питах колцина от тях ще оцелеят. Надявах се да са всички, но знаех, че повечето от тях няма да са такива късметлии като мен. След още месец-два помолих да ме прехвърлят на друга служба. Никой не възрази. Изглежда, нямаше мераклии да се задържат дълго на този пост.

Най-после дойде време да се върна на действителна военна служба. Не твърдя, че съм голям почитател на живота на фронтовата линия, но изглежда, ме бива за това. Какво да се прави, в този живот ми е отредено да съм войник. Сам избрах да стана войник и се справям относително добре. Някой ден ще се откажа, но докато този ден не настъпи, не ми остава друго, освен да си вървя по пътя. Дадоха ми взвод и назначение на „Таос“. Корабът е добър, същото мога да кажа и за войниците под мое командване. Едва ли можеш да искаш повече в този живот.

Колкото и да е странно, не преживях тежко и второто. В края на краищата какво, като не се виждаме с Джейн? Бяха я откарали с първата совалка на „Амарило“, там докторът погледнал опознавателния й знак и наредил да я изтикат в ъгъла, където да остане в стаза, докато се върнат на Феникс, тъй като трябвало да я прегледа лекар от Специалните части. Доста по-късно и аз успях да се добера до Феникс на борда на „Бейкърсфийлд“. По това време Джейн вече бе дълбоко в катакомбите на медицинския сектор на Специалните части, недосегаема за простосмъртните и дори за наскоро изпечен герой като мен.

След това ме наградиха, повишиха ме и ме пратиха да се перча из колониите. По някое време получих съобщение от майор Крик, че Джейн вече е оздравяла и е прехвърлена, заедно с оцелелите от „Спароухок“, на нов кораб, „Хвърчило“. Което означаваше, че няма никакъв шанс да се свържа с нея. Специалните части са си специални части. Или Призрачните бригади — което по ви харесва. Нямате право да знаете къде са дислоцирани и с какво се занимават, освен ако не се срещнете случайно с някой от тях.

Всичко, което знам, е, че тя съществува някъде там. Всеки път, когато срещна някой войник от Специалните части, той ми праща кратко послание, като сигнал на дирещи се в океана подводници, само дето носи емоционална информация, изразяваща уважение. Аз съм единственият „живороден“, служил в Специалните части — макар и за кратко — и спасил един от техните. И пак аз превърнах операция, заплашваща да завърши с провал, в блестящ успех. Отвръщам мълчаливо със сходен сигнал, но не казвам нищо, защото не бива да ги издавам. Такъв е правилникът в Специалните части.

Но не видях Джейн нито на Феникс, нито след това.

Затова пък получих от нея писмо. Малко след като ме назначиха на „Таос“, Задник ме информира, че имам съобщение от анонимен адресат. Това беше нещо ново — никога не бях получавал анонимни послания чрез МозКом. Отворих го. Имаше картина на пшенично поле, ферма в далечината и изгряващо слънце на хоризонта. Можеше да е залез, но нямах такова усещане. Необходима ми бе почти цяла секунда, преди да осъзная, че това е пощенска картичка. След това чух гласа й — глас, който познавах в два различни живота, от две жени.

Спрях да слушам за около минута. Продължих чак когато бях готов за това.

И това бе всичко.

Спомних си деня, когато стоях за последен път над гроба на жена ми, а после си тръгнах, без да съжалявам, защото знаех, че това, което бе тя, не се намира в онази дупка в земята. Започнах нов живот и пак я срещнах в жена, която имаше съвсем друга личност. Когато дойде краят на този живот, ще го напусна без съжаление, тъй като вече знам, че тя ме очаква в друг, различен живот.

Не съм я виждал от последния път, но зная, че ще я видя. Скоро. Много скоро.