Войната на старците

7.

Бета Пиксис, локалното слънце на Бета Пиксис III, тъкмо започваше пътя си през небосвода над просторната равнина. Причудливият състав на атмосферата придаваше на небето невероятни зеленикави оттенъци, макар че в основата си то оставаше синьо. Сутрешният вятър полюшваше виолетовите и оранжеви треви, над които се носеха птици с два чифта криле — търсеха подходящи течения, за да изпълняват сред тях невероятни въздушни номера. Това бе първата ни сутрин на новия свят, първата, в която всеки от нас щеше да стъпи на чужда планета. Беше красиво. Щеше да е направо перфектно, ако го нямаше огромния ядосан главен сержант, който не спираше да ни крещи.

За съжаление го имаше.

— Ужас! — обяви главен сержант Антонио Руиз, след като огледа строения взвод от шейсетина новобранци, застанали мирно (поне така се надявахме) на тармаковата площадка на космодрума на база Делта. — Вече няма съмнение, че ще изгубим битката за проклетата вселена. Като ви гледам, в съзнанието ми изплуват думите „спукана ни е работата“. Ако вие наистина сте най-доброто, което е в състояние да предложи Земята, това ни очаква всички в най-скоро време. Май е време да се уловим за палците, та извънземните да ни натикат по-лесно пипалата си в задниците.

Думите му предизвикаха кикот у неколцина новобранци. Главен сержант Антонио Руиз бе като оживял персонаж от филм. С други думи, бе точно това, което трябваше да се очаква от един типичен учебен инструктор — як, ядосан и цветисто грубоват още от самото начало. Почти очаквах в следващия миг да извади пред строя някой от кикотещите се новобранци, да го зарине с потоп от ругатни и да го накара да направи сто лицеви опори. Така става, когато си прекарваш времето да гледаш военни филми.

— Ха, ха, ха — присмя ни се главен сержант Антонио Руиз. — Да не мислите, че не знам какво си мислите, тъпаци такива? Знам, че в момента се забавлявате с моето малко представление. Много интересно, нали? Още един смешен инструктор, като онези, дето сте ги гледали в разни филмчета! Не съм ли добър, а? — Думите му накараха новобранците да спрат да се кискат. Последната част не беше по сценария. — Нищо не разбирате вие — продължи главен сержант Антонио Руиз. — Мислите си, че говоря така, защото такива трябва да бъдат всички учебни инструктори. Въобразявате си как само след няколко седмици грубоватата ми, но справедлива фасада ще се смъкне и аз ще започна да проявявам уважение към някои от вас — уважение, което постепенно и с малко усилия ще спечелите. Въобразявате си, че ще си мисля за вас, когато ви изпратят сред звездите, дълбоко уверен, че съм ви превърнал в по-добри бойци. Но вашите представи, дами и господа, са напълно и фатално погрешни. — Главен сержант Руиз закрачи пред строя. — Погрешни са, защото, за разлика от вас, аз съм бил там, сред звездите. Виждал съм всичко това, срещу което ви предстои да се изправите. Пред очите ми мъже и жени, които съм познавал и уважавал, са се превръщали в купчина димящо месо, което е продължавало да пищи. Още на първото ми местоназначение моят командващ офицер бе излапан на обяд от няколко извънземни. Гледах как гадниците го сграбчиха, приковаха го към земята, изтръгнаха вътрешностите му, започнаха да си ги подхвърлят и накрая се прибраха обратно в дупката си, преди някой от нас да успее да направи нещо.

Сподавен смях зад гърба ми. Главен сержант Антонио Руиз спря и завъртя глава.

— Аха. Някои от вас смятат, че се майтапя. Винаги има по някой тъпак, който мисли така. Тъкмо затова си пазя ей туй нещо. Активирай сега — добави той и изведнъж пред всеки от нас се появи видеоекран. Трябваше да изминат няколко секунди, преди да осъзная, че по някакъв начин Руиз бе успял да си осигури достъп до моя МозКом. Картината, изглежда, бе заснета от вградена в шлем камера. Видяхме неколцина войници, сврени в дупка в земята, да обсъждат плановете си за марш през следващия ден. Внезапно един от тях млъкна, ослуша се и удари земята с юмрук. После се озърна уплашено и извика „противник“ секунда преди почвата под краката му да изригне.

Това, което последва, бе толкова светкавично, че дори инстинктивните панически движения с глава на притежателя на камерата не успяха да го пропуснат. Не беше никак приятно. Някой зад мен започна да повръща, но същите звуци идеха и от изображението и вероятно бяха породени от притежателя на камерата. За щастие малко след това дойде краят на филма.

— Сега вече не съм толкова смешен, нали? — попита подигравателно главен сержант Антонио Руиз.

— Вече не съм тъпият самодоволен стереотип на учебен инструктор. Добре дошли в гадната вселена. Шибано местенце е това, приятелчета. Не ви го казвам само защото ролята ми е такава. Човекът, когото видяхме да разпарят и поглъщат, бе един от най-добрите войници, с които съм имал късмета да служа. Никой от вас не може да се мери с него. И въпреки това видяхте какво го сполетя. Помислете си какво може да се случи с вас. Говоря ви така, защото вярвам искрено, от дъното на душата си, че ако вие сте единственото, което е в състояние да предложи човечеството, работата ни е спукана. Окончателно и безвъзвратно. Сега вече вярвате ли ми?

Някои от нас успяха да промърморят „да, сър“ или нещо от тоя род. Останалите продължаваха да проиграват картината в паметта си, без да прибягват до услугите на своя МозКом.

— Сър?! Сър?! Аз съм главен сержант, тъпанари такива! С това си изкарвам прехраната! Ще отговаряте с „тъй вярно, главен сержант“, когато отговорът е утвърдителен, и със „съвсем не, главен сержант“, когато е отрицателен. Разбрахме ли се?

— Тъй вярно, главен сержант — отвърнахме вкупом.

— Можете и по-добре! Я да ви чуя пак!

— Тъй вярно, главен сержант! — изревахме с цяло гърло. Ако се съдеше по гласовете, имаше такива, които бяха на път да се разплачат.

— През следващите дванадесет седмици от мен се иска да ви превърна във войници и Бога ми, ще направя всичко, което е по силите ми, макар отсега да виждам, че някои от вас са безнадеждни случаи. Искам всички да запомните добре думите ми. Това не ви е топличката Земя, където от сержантите в подготвителния курс се очаква да приберат сланините на дебелаците, да напомпат мускулите на хърбавите и да научат тъпаците — всеки от вас е пристигнал тук с цял живот опит и ново тяло, което е във върхова физическа форма. Сигурно смятате, че това само ще облекчи работата ми. На-про-тив! Пристигате ми тук със закостенели навици и самоуважение от постигнатото през жалкия ви живот и аз трябва да избия тези глупости от главите ви само за три проклети месеца. На всичко отгоре смятате, че новите ви тела са като лъскави всеможещи играчки. Да, знам какво сте правили през изминалата седмица. Шибали сте се като побеснели зайци. Но знаете ли какво? Ваканцията свърши! През следващите дванадесет седмици ще имате късмет, ако успеете да си ударите една чекия под душа. Защото аз трябва да ви направя войници. А това е денонощна работа.

Руиз отново закрачи пред строя.

— Нека ви стане ясно едно нещо. Нито харесвам, нито някога ще започна да харесвам когото и да било от вас. Защо? Защото знам, че колкото и да се трудя над обучението ви, ще дойде момент, в който ще ме посрамите. Боли ме само като си го помисля. Нощем се будя с мисълта, че независимо от всичко, на което съм ви научил, вие неизбежно ще предадете другарите си. Най-доброто, което бих могъл да постигна, е да ви науча дотолкова, че когато дойде време да се огънете, да не завлечете със себе си и целия шибан взвод. Ето това е — като ще мрете, поне гледайте да мрете сами. Така го разбирам аз успеха! Сигурно смятате, че съм от онези, които хранят омраза към всички новобранци. Нека ви уверя, че и този път грешите. Всеки от вас ще се провали, но тъй като ще го направи по свой собствен начин, аз не ви харесвам не като цяло, а като индивиди. Дори сега, преди да сме започнали, всеки от вас притежава качества, които ме дразнят и вбесяват. Вярвате ли ми?

— Тъй вярно, главен сержант!

— Глупости! Някои от вас продължават да си мислят, че ще им се размине. — Руиз протегна ръка и посочи равнината и изгряващото слънце. — Я използвайте новите си хубави очички и се фокусирайте върху онази ретранслационна кула, която едва се вижда. Намира се на десет километра, дами и господа. Във всеки от вас ще открия по нещичко, което да ме нервира, и тогава ще ви пращам да тичате дотам и обратно. И ако не го направите до час, целият взвод ще търчи до кулата утре сутринта. Ясен ли съм?

— Тъй вярно, главен сержант! — Виждах, че някои вече пресмятат наум — сержантът очакваше от нас да покриваме по една миля на всеки пет минути. Почти бях сигурен, че утре пак ще тичаме.

— Кой от вас е имал военна подготовка на Земята? Крачка пред строя! — нареди Руиз. Седем души пристъпиха напред.

— Мамка му! — Руиз ги изгледа кръвнишки. — Няма нищо, което да мразя повече в цялата забатачена вселена от ветеран-новобранец. С вас, копелдаци, ще трябва да прекараме допълнително време, за да избия от кухите ви глави всичко, на което са ви учили у дома. Вие, нещастници такива, сте обучавани да воювате срещу хора. Но дори за това не ви бива кой знае колко. О, да, нагледахме се на тази ваша прословута Субконтинентална война! Лайнарска работа! Изгубихте шест години да победите едни хорица, дето не знаят как се държи оръжие, и накрая пак спечелихте с измама. Атомните бомби са за мамини детенца. Ако КОС воюваше както американската армия, знаете ли къде щеше да е човечеството сега? На някой астероид, да стърже водорасли от стените на вонящи тунели. А кой от вас, нещастни задници, е бил в морската пехота?

Двама новобранци пристъпиха напред.

— Вие, шибаняци, сте най-трагични — заяви Руиз, след като се изправи пред тях. — Заради вас са загинали повече войници на Колониалните сили, отколкото заради гнусарските извънземни. И всичко, защото правите нещата така, „както се правели в морската пехота“, вместо да ги правите както трябва. Сигурно сте имали татуировка с надпис „Semper Fi“1 на старите си тела? Познах, нали?

— Тъй вярно, главен сержант! — отговориха и двамата.

— Имате невероятен късмет, че сте се разделили с дъртите си туловища, иначе щях да ви държа с главите надолу, докато лично не изрежа надписите. Какво, съмнявате ли се? Недейте, защото за разлика от тъпата ви морска пехота, тук учебният инструктор е Господ Бог. Мога да си направя суджуци от червата ви и всичко, което ще ми кажат, е да накарам други новобранци да изчистят цапаницата. — Руиз отстъпи назад и огледа другите ветерани. — Дами и господа, това тук е истинската армия! Вече не сте в морската пехота, флотата или военновъздушните сили. Вие сте като нас. И всеки път, когато го забравяте, ще ви настъпвам по глупавите глави. А сега — бегом марш!

Те побягнаха.

— Кой е хомосексуалист? — попита Руиз. Напред пристъпиха четирима новобранци, между които и Алън, който стоеше до мен. Видях, че е повдигнал озадачено вежди.

— Някои от най-добрите воини в човешката история са били хомосексуалисти — рече Руиз. — Александър Велики. Ричард Лъвското сърце. Спартанците са имали отделен легион от войници-любовници, с идеята, че човек ще се бие по-добре, ако трябва да пази любимото си същество. Аз също познавам чудесни войници, ненадминати във всеки един аспект. Ужасно добри, до последния. Но ще ви кажа какво ме вбесява у вас: винаги избирате неподходящия момент да си разкривате душата. В три различни случая съм се бил рамо до рамо с гейове и всеки път те избираха точно най-напечения момент, за да ми се обясняват в любов. Ето това е, което ме изкарва от кожата ми. Зад скалите дебне извънземно, изгарящо от нетърпение да впие израстък в мозъка ми, и точно тогава някой решава да си изясняваме отношенията! Като че ли и без това си нямам проблеми. Ето какво ще ви посъветвам. Ако ви подгони хормонът, гледайте да си изливате чувствата по време на отпуска, а не когато врагът се готви да ви изтръгне смрадливите сърца. Хайде, бегом!

Четиримата поеха по маршрута.

— Кой е от малцинствата? — Десетима новобранци излязоха пред строя. — Дрън-дрън. Я се огледайте бе! Тук при нас всички са зелени. Няма малцинства. А, въпреки това пак искате да сте такива? Чудесно. Във вселената има двайсет милиарда човеци. Има и четири трилиона представители на чужди раси и те всички жадуват да ви изгълтат на закуска. Говоря само за онези, за които знаем! Първият от вас, който посмее да се оплаче, че е подложен на дискриминация, ще получи на задника за спомен отпечатък от моята зелена латино-подметка! Бегооом!

Нещастниците свиха ръце и се затичаха.

И така се продължи. Оказа се, че Руиз храни неприязън към християните, евреите, мюсюлманите и атеистите, правителствените служители, лекарите, правистите, учителите, бачкаторите, притежателите на домашни любимци и на оръжие, любителите на спортни състезания, а също и на — колкото и да ви се стори странно — танцьорите на степ. На групи, по двойки и поединично, новобранците се отправяха на бегом към хоризонта.

Накрая осъзнах, че Руиз е втренчил поглед в мен. Стараех се да не помръдвам.

— Проклет да съм — рече той. — Една лайняна глава остана!

— Тъй вярно, главен сержант! — изревах, колкото имам сили.

— Трудно ми е да повярвам, че не принадлежиш към нито една от изброените досега категории! — Руиз продължи да ме разглежда навъсено. — Но си мисля, че е защото се опитваш да се измъкнеш от приятната сутрешна разходка до кулата.

— Съвсем не, главен сержант! — креснах.

— Не мога да повярвам, че в теб няма нищо, което да ме отвращава — продължи Руиз. — Откъде си?

— От Охайо, главен сержант!

Руиз се намръщи. Очевидно нямаше за какво да се хване. Безмерното безличие на Охайо най-после бе заработило в моя полза.

— С какво си изкарваше прехраната, редник?

— Работех на свободна практика, главен сержант.

— Като какъв?

— Като писател, главен сержант!

На лицето на Руиз отново грейна познатата хищна усмивка. Явно имаше какво да каже за тези, които се изхранват със словоплетство.

— Кажи ми, че си писал проза, новобранец — рече той. — Защото на вас, романистите, умирам да ви троша гръбнаците.

— Съвсем не, главен сержант!

— Божичко, човече! Какво си дращил тогава?

— Рекламни брошури, главен сержант!

— Рекламни брошури!? Що за тъпотии си рекламирал?

— Най-известната ми реклама е за „Уми-гуми“, главен сержант! — „Уми-гуми“ бе популярното название на фирма „Нирвана“, занимаваща се с производство на гуми за различни превозни средства. Аз бях разработил рекламната стратегия и основните лозунги, останалото бе работа на художника. Появата на „Уми-гуми“ съвпадна с възраждането на мотоциклетите, чиято мода се задържа няколко години, напълно достатъчно за „Нирвана“ да забогатее и дори да започне производство и продажба на плюшени играчки, фланелки и слънчеви очила. Подготвяше се и специално детско шоу, но не излезе нищо. Може да ви се стори глупаво, но благодарение на „Уми-гуми“ не можех да се отърва от клиенти. Може би късметът бе на моя страна. Поне до този момент.

Руиз внезапно подскочи към мен и забоде нос в лицето ми.

— Ти ли си измислил рекламата за „Уми-гуми“, редник? — изрева той.

— Тъй вярно, главен сержант! — отвърнах; изпитвах перверзно удоволствие от това, че мога да му крещя в лицето, без да бъда обвинен в неуважение.

Руиз постоя така няколко секунди, изучаваше порите на кожата ми. Устата му бе разтворена в хищна гримаса. После той бавно отстъпи назад и започна да си разкопчава ризата. Продължавах да стоя мирно, но почувствах, че ме изпълва неописуем страх. Руиз си свали ризата, обърна дясното си рамо към мен и отново ме доближи.

— Редник, кажи ми какво виждаш на рамото ми!

Погледнах надолу и изведнъж си помислих: „Невъзможно, мамка му!“

— Това е татуировка на „Уми-гуми“, главен сержант!

— Не знаеш колко си прав — изсумтя Руиз. — Сега ще ти разкажа една история, новобранец. На Земята бях женен за зла и отмъстителна жена. Истинска пепелянка, казвам ти. Така ме бе обвързала към себе си, че макар да смятах всеки прекаран с нея миг за бавна смърт, когато тя поиска развод, нещо ме преряза. Толкова бях потиснат, че излязох на близката автобусна спирка с намерението да се хвърля под следващия рейс. И тогава вдигнах глава и зърнах рекламата на „Уми-гуми“. Сещаш ли се какво пише на нея?

— „Понякога е най-добре да хванеш пътя“, главен сержант! — Рекламна фраза, която бях измислил за не повече от петнайсетина секунди. Какъв свят, а?

— Именно. Та докато гледах тази реклама, получих прозрение — изведнъж осъзнах, че това, което трябва да направя, е да хвана шибания път. Разведох се с онзи зъл дух, жена ми, изпях една благодарствена песен, събрах си багажа и духнах! От онзи благословен ден „Уми-гуми“ е моята пътеводна звезда, символ на желанието ми за лична свобода и изява. Този надпис ми спаси живота, новобранец, и аз съм му вечно благодарен.

— Искрено се радвам, главен сержант! — провикнах се.

— Редник, за мен е чест, че имах възможността да се запозная с теб, нещо повече, ти си първият новобранец в историята на моята служба, когото нямам никакви причини да мразя. Но не се безпокой, сигурен съм, че съвсем скоро, може би още през следващите няколко часа, ще направиш нещо, което да ме ядоса. И за да те улесня в това, назначавам те за командир на взвода. Най-неблагодарната и гадна служба, която не носи никакви преимущества, тъй като от теб се очаква да гониш онези нещастни задници дваж по-упорито от мен и да носиш лична вина за всяка тяхна издънка. Те ще те мразят и ненавиждат, ще интригантстват зад гърба ти, ще ти подливат вода, а когато им писне, ще трябва да се справяш с мен. Какво мислиш за това, новобранец? Говори свободно!

— Изглежда, ми е спукана работата, главен сержант! — викнах аз.

— Точно така, новобранец — отвърна Руиз. — Но ти е спукана още от момента, когато попадна при мен. А сега — бегом марш! Какъв командир си, ако не си със своя взвод! Мърдай!

— Не зная дали да те поздравя, или да те оплаквам — рече ми Алън, когато най-после поехме към столовата за закуска.

— И двете са еднакво подходящи. Макар че второто е по-близо до истината. А, ето ги — посочих петима новобранци, трима мъже и две жени, които се навъртаха пред входа на столовата.

По-рано през същия този ден, докато тичах към комуникационната кула, едва не се блъснах в едно дърво, когато моят МозКом внезапно изписа текстово съобщение пред погледа ми. Успях да отскоча в последния момент и блъснах дървото с рамо, а после наредих на Задник да премине на гласови съобщения, преди да съм се претрепал. Задник се извини и се зае да ми чете съобщението:

— По дяволите — изругах и прескочих едно храстче.

Исках — не исках, трябваше да го направя. Докато тичах, Задник ме засипваше с информация за всички новобранци от взвода. Когато наближих кулата, бях смалил списъка до двайсет кандидати, когато зърнах базата, бях разпределил отдельонните командири и им бях изпратил съобщения да ме чакат на входа на столовата. Започнах да си давам сметка за удобството да притежаваш МозКом.

Освен това открих, че съм успял да приключа обиколката за петдесет и пет минути, като не задминах нито един новобранец по пътя. Направих справка с помощта на Задник и установих, че най-бавният от новобранците (колкото и да бе смешно, това бе един от морските пехотинци) е пробягал разстоянието за петдесет и осем минути и тринайсет секунди. Утре нямаше да се налага да тичаме до кулата — поне не и заради това, че сме бавни. Не се съмнявах, че главен сержант Руиз е в състояние да намери друга причина. Можех само да се надявам, че няма аз да съм този, който да му я осигури.

Петимата новобранци ни видяха да се приближаваме и се опитаха да застанат в стойки „мирно“. Трима отдадоха чест, другите двама последваха неуверено примера им. Отвърнах на поздрава и се усмихнах.

— Не се тревожете — обърнах се към последните двама. — За мен също тук всичко е ново. Елате да се подредим на опашката. Ще поговорим, докато се храним.

— Ако искаш, мога да те оставя с тях — предложи Алън. — Вероятно ще обсъждате важни неща.

— Не. Ти също трябва да присъстваш. А сега — обърнах се към останалите, — имам новини за вас. Вие сте моите отдельонни командири. И тъй като ми повериха командването на взвода, това означава, че част от тежестта ще падне и върху вас. Надявам се, че нямате нищо против.

— Лично аз мисля, че ще се справя — отвърна усмихнато Алън. — Благодаря за оказаното доверие.

— Как иначе? — рекох. — Какъв смисъл да си на важен пост, ако не можеш да уредиш и приятелчетата си? Тъкмо ако падна, ти ще си отдолу, за да омекотиш удара.

— Вече разбрах кой съм. — Алън продължаваше да се хили. — Въздушната възглавница на твоята военна кариера.

Когато влязохме, се оказа, че е останала само една свободна маса. Седмината се настанихме около нея.

— Първо да се представя — продължих. — Хубаво ще е поне да си знаем имената. Аз съм Джон Пери, взводен командир — поне засега. Това е моят първи заместник, Алън Розентал.

— Анджела Мършант — рече жената, която седеше срещу мен. — От Трентън, Ню Джърси.

— Тери Дънкан — каза мъжът до нея. — Мисула, Монтана.

— Марк Джаксън. Сейнт Луис.

— Сара О’Конъл. Бостън.

— Мартин Гарабедян. Съни Фресно, Калифорния.

— Брей, от всички краища на страната — подметнах нехайно и останалите се разсмяха, което ме поуспокои. — Ще бъда кратък, защото колкото повече приказвам, толкова по-ясно ще ви стане, че нямам представа какво ни чака. Избрах вас петимата, тъй като открих в досиетата ви по нещо, което ми подсказваше, че ще се справите със задължението на отдельонни командири. Анджела например е била шеф на фирма. Тери е управлявал ранчо. Марк е бивш полковник от армията, и при цялото ми уважение към сержант Руиз, все още смятам, че това има значение.

— Радвам се да го чуя — каза Марк.

— Мартин е бивш член на градския съвет на Фресно. Сара пък е прекарала трийсет години от живота си като учителка в детска градина, което я прави ветеран. — Отново смях. Чудесно, получаваше се. — Ще бъда искрен — продължих. — Нямам намерение да ви гоня. Това е работа на сержант Руиз и бих могъл да бъда само негово бледо копие. Пък и не е в стила ми. Не зная какво смятате да правите, но искам от вас през следващите три месеца да уловите юздите на подчинените си и да им помогнете да издържат обучението. Най-важното е всеки новобранец да получи нужните умения и знания, за да може да оцелее в службата. Милото домашно филмче на Руиз ми направи впечатление, а предполагам и на вас.

— Божичко, иска ли питане? — възкликна Тери. — Разпориха оня нещастник, сякаш беше контрафиле.

— Трябваше да ни го покажат, преди да се запишем — промърмори недоволно Анджела. — Може би тогава щях да предпочета да си остарея мирно и тихо.

— Това е война — посочи Марк. — Такива неща се случват.

— В такъв случай да направим всичко възможно да не се случват на нас и хората ни — рекох. — Разделих взвода на шест отделения. Аз поемам първо, Анджела второ, Тери трето, Марк четвърто, Сара пето и Мартин шесто. Имате разрешението ми да се запознаете с досиетата на вашите подчинени и да изберете свои заместници — днес до обяд. Ако всички се справяте добре, за мен няма да остане почти никаква работа.

— Освен дето трябва да командваш своето отделение — рече Мартин.

— А, това ще е моята задача — обади се Алън.

— Значи среща на обяд — наредих. — След това всеки ще се храни със своето отделение. Ако има нещо, което трябва да ми докладвате, можете да се свързвате с мен на минутата. Очаквам от вас да решавате повечето проблеми. Както казах, не смятам да ви гоня, но тъй като съм командир на взвода, аз ще определям правилата. Ако усетя, че някой от вас не се справя, първо ще го предупредя, а после ще го сваля от поста. Нищо лично, всичко ще бъде в полза на обучението, което трябва да получим. Съгласни ли сте? — Те кимнаха един по един. — Отлично — кимнах на свой ред и вдигнах чаша. — В такъв случай, да пием за успешната подготовка на 63-ти учебен взвод. И нека всички завършим обучението живи и здрави. — Чукнахме се, после започнахме да се храним и да обсъждаме задачите си. Всичко се подреждаше както исках.

Не останах дълго на това мнение.

8.

На Бета Пиксис продължителността на деня е двайсет и два часа, тринайсет минути и двайсет и четири секунди. От тях имахме само два часа за сън.

Открих този очарователен факт още на първата сутрин, след като Задник ме събуди с оглушителен вой на сирени и ме накара да изхвърча от леглото. Намирах се естествено на горната койка. След като се уверих, че не съм си строшил носа, прочетох съобщението, увиснало пред погледа ми.

Незабавно предадох съобщението на моите отдельонни командири чрез канала, който бях създал с тях още вчера. Миг по-късно светлините в помещението блеснаха и всички новобранци се надигнаха стреснато. Заедно с останалите отдельонни обикалях между леглата и дърпах онези, които още се излежаваха. За по-малко от две минути успяхме да строим всички и секунди по-късно Руиз се появи на входа.

— За Бога! — изръмжа той. — Пери!

— Да, главен сержант?

— Какво, по дяволите, прави през тези две минути, откакто получи предупреждението? Сега ли намери време да мастурбираш? Хората ти не са готови! Не са облечени подходящо за упражненията. Имаш ли някакво извинение?

— Главен сержант, в съобщението се казваше само, че взводът трябва да е строен, за да ви посрещне. Не се указваше облеклото!

— Исусе Христе! — продължаваше да се гневи сержантът. — Това предполага ли, че трябва да ме чакате голи?

— Не е моя работа да предполагам, главен сержант!

— Не било твоя работа да предполагаш? На умник ли ми се правиш, Пери?

— Съвсем не, главен сержант!

— В такъв случай, Пери, бъди така добър да „предположиш“, че твоят взвод трябва да се строи след четирийсет и пет секунди на плаца. Изпълнявай!

— Първо отделение! — извиках и се затичах. Можех само да се надявам, че моите заместници правят същото със своите отделения. Тъкмо когато излизах през вратата, чух Анджела да вика своето отделение и се поздравих за избора. Излязох на плаца и заех мястото си, а отделението се строи зад мен. Същото направиха Анджела, Тери и останалите. Последният войник от шесто отделение закова на място точно на четирийсет и петата секунда. Изумително, нали? Когато се озърнах, открих и други взводове да се строяват на огромния плац. За мое облекчение никой не беше облечен подходящо.

Руиз се изправи пред нас, следван от двамата си заместници.

— Пери! Колко е часът?

Направих справка с моя МозКом.

— Един часът местно време, главен сержант!

— Невероятно, Пери. Ти познаваш часовника. Кога бяха изгасени светлините?

— Преди два часа, главен сержант!

— Отново правилно! А сега, някои от вас вероятно се питат защо ви вдигаме и ви караме да търчите като пощурели само след два часа сън. Защото сме прекалено жестоки? Садистични? Опитваме се да ви пречупим? Да, такива сме. Но не това са причините да ви събуждаме. Истинската причина е, че вие не се нуждаете от повече сън. Благодарение на хубавичките ви нови тела и два часа са ви предостатъчни! Досега сте спали по осем часа на нощ само по навик. Край с това, дами и господа. Вашият сън е загуба на моето време. Два часа са ви напълно достатъчни — и толкова ще имате. Но да продължим. Кой от вас ще ми отговори защо вчера ви накарах да търчите двайсет километра за един час?

Един смелчага вдигна ръка.

— Да, Томпсън? — подкани го Руиз. Или бе запомнил имената ни, или ги получаваше на секундата от своя МозКом.

— Главен сержант, накарахте ни да тичаме, защото има за какво да мразите всеки един от нас!

— Отличен отговор, Томпсън. Но си прав само донякъде. Накарах ви да пробягате двайсет километра за един час, защото можете. Дори най-бавният от вас финишира две минути преди определеното време. А това означава, че още преди да сме започнали подготовката, всеки от вас, нещастници, може да се мери със златен олимпийски медалист на Земята. Осъзнавате ли защо е така? Досещате ли се, кухи глави? Защото вече не сте хора. Вие сте нещо по-добро. Само че още не го знаете. Цяла седмица разкарвахте тези тела на борда на оня кораб, а не знаете какво имате. Но скоро всичко ще се промени. Първата седмица от вашето обучение е посветена тъкмо на това — да повярвате в способностите си. И вие ще повярвате. Защото нямате друг избор.

След което ни накара да бягаме двайсет и пет километра по гащи.

Двайсет и пет километров крос. Сто метра за седем секунди. Сто и осемдесет сантиметра висок скок. Десетметров дълъг скок. Вдигане на двеста килограма тежести. Стотици клякания, лицеви опори и набирания. Както каза Руиз, трудното бе не да ги правим, а да повярваме, че можем. Тези, които не успяваха, се проваляха, защото им липсваше увереност. Руиз и помощниците му се нахвърляха върху тях като хищници и ги гонеха, докато не направят онова, което се искаше от тях. А мен наказваха с лицеви опори, защото съм се провалил като взводен командир.

А нямаше такъв новобранец, който в един или друг момент да не изпита съмнение в способностите си. Моят час удари на четвъртия ден, когато взводът се строи пред плувния басейн и всеки от нас бе натоварен с двайсет и пет килограмов чувал с пясък.

— Коя е най-слабата точка на човешкото тяло? — попита Руиз, докато обикаляше пред строя. — Не е сърцето, нито мозъкът или краката, не е което и да било място, за което се сещате. Ще ви кажа коя е. Това е кръвта и за съжаление тя е навсякъде в тялото ви. Кръвта пренася кислород, но тя носи и болести. Когато ви ранят, кръвта оформя съсиреци, но понякога недостатъчно бързо, за да ви попречи да умрете от кръвозагуба. Всъщност в подобно състояние хората умират по-скоро от недостиг на кислород — тъй като вместо да го разнася до всички тъкани, кръвта ви се лее на земята, където не върши никаква работа. В своята божествена мъдрост Колониалните отбранителни сили знаят как да оправят недостатъците на вашата кръв. Тя е заместена от УмнаКръв. Вашата УмнаКръв се състои от милиарди микроскопични роботи, които вършат всичко, което върши кръвта ви, но по-добре. Те не са от органичен произход, следователно не са уязвими за биологична заплаха. С координацията на вашите МозКом те могат да запушат раните ви за милисекунди — няма да умрете от кръвозагуба дори ако ви отрежат крака. И което е най-важното, всяка „клетка“ УмнаКръв притежава четири пъти по-голям капацитет за пренасяне на кислород от червените кръвни телца.

Спря за миг и ни огледа.

— Защо трябва да го знаете точно сега ли? Защото ви предстои да скочите в басейна, както сте натоварени с чувалите. Ще се потопите на дъното и ще останете там не по-малко от шест минути. Шест минути, напълно достатъчни да убият човек, но всеки от вас ще бъде там долу, без да изгуби и една мозъчна клетка. Не бързайте да излизате — първият, който подаде глава над водата, ще мие тоалетните цяла седмица. Ако дори един от вас посмее да се покаже, преди да изтече шестата минута, обещавам да натикам главите на всички ви в кенефите. Ясен ли съм? Действайте!

Скочихме и както ни бе казано, потънахме право към дъното, което бе на три метра дълбочина. Почти веднага започнах да халюцинирам. Като малък бях падал в покрит с мрежа басейн и бях прекарал там няколко ужасяващи минути, преди да ме измъкнат. Недостатъчно, за да се удавя, но ми стигаха, за да развия фобия от водата за цял живот. Още на трийсетата секунда почувствах, че се нуждая от глътка въздух. Нямаше никакъв начин да издържа минута, камо ли шест.

Усетих че някой ме дърпа. Обърнах се и видях, че е Алън — поклащаше се до мен. Забелязах като през мъгла, че се чуква с пръст по челото и после сочи моето. В същия миг Задник ме уведоми, че Алън иска връзка. Дадох разрешение за отваряне на линия и гласът на Алън отекна в главата ми.

„Нещо не е наред, нали?“

„Фобия“ — обясних лаконично.

„Не се паникьосвай. Опитай се да не мислиш, че си под водата…“

„Няма начин“ — прекъснах го.

„В такъв случай опитай да си отвлечеш вниманието. Свържи се с хората от твоето отделение, за да провериш дали всичко е наред и дали не трябва да им помогнеш“.

Спокойствието в симулирания глас на Алън оказа влияние. Свързах се последователно с отдельонните командири и им наредих да установят постоянна връзка с хората си. Оказа се, че всеки от тях има по един или двама новобранци, които са на прага да изпаднат в паника. Видях, че Алън проверява войниците от моето отделение.

Изминаха три минути, после четири. В отделението на Мартин един от новобранците започна да се мята, извиваше тяло, ала пясъчната торба го задържаше като котва. Мартин пусна своя чувал, доплува до новобранеца, сграбчи го за раменете и доближи лице до неговото. Включих се към МозКома на Мартин и го чух да казва: „… гледай ме в очите“. Изглежда, това помогна, защото изплашеният новобранец постепенно се успокои.

Пет минути. Вече беше ясно, че въпреки подобрената кислородопренасяща функция на кръвта ни недостигът на въздух започва да се усеща. Хората пристъпваха от крак на крак, въртяха се или размърдваха чувалите. В ъгъла на басейна една жена блъскаше глава в своя. За миг ми стана смешно, после изпитах желанието да направя същото.

Бяха изминали пет минути и четирийсет и три секунди, когато един от войниците в отделението на Марк пусна чувала и започна да се издига към повърхността. Марк пусна своя чувал и се стрелна след него, улови го за глезена и го задържа, използваше тялото си за тежест. Помислих си, че заместникът на Марк би трябвало да му помогне с изгубилия присъствие на духа новобранец, но когато направих бърза проверка чрез моя МозКом, установих, че тъкмо това е заместникът.

Шест минути. Четирийсет новобранци пуснаха чувалите и се понесоха към повърхността. Марк пусна крака на своя заместник и после го тласна нагоре, не за друго, а за да му осигури наказанието, което и без това му се полагаше — мияч на кенефите за една седмица. Приготвих се да се отърва от своя чувал, когато забелязах, че Алън клати глава.

„Взводният командир трябва да е последен и за пример…“

„Да го духаш“ — отвърнах.

„Съжалявам, не си моят тип“.

Издържах седем минути и трийсет и една секунди, преди да се издигна на повърхността, убеден, че дробовете ми ще се пръснат. Но по-важното бе, че бях преодолял моя момент на съмнение. Бях повярвал. Значи бях нещо повече от човек.

На втората седмица ни запознаха с оръжията ни.

— Това е МЦ–35, общовойскова автоматична пушка, образец КОС — започна Руиз, стиснал своята пушка: нашите все още лежаха на земята, загърнати в прозрачна обвивка. — МЦ е съкращение от многоцелева. В зависимост от нуждите ви тя може да открива огън с шест различни вида проекти ли и лъчи. Стрелковият набор включва куршуми с и без експлозивен заряд, изстрелвани в единичен и автоматичен режим, гранати и управляеми ракети с нисък тротилов еквивалент, запалителна течност и микровълнови енергийни лъчи. Всичко това става с помощта на свръхплътни нанороботизирани муниции — Руиз завъртя в пръстите си лъскаво метално блокче, друго подобно бе положено до пушката пред мен, — които произвеждат зададения боеприпас непосредствено преди стрелбата. Благодарение на това разполагаме с оръжие с максимална гъвкавост, което не изисква особена подготовка — факт, който вие, нещастни купчини самоходно месо, несъмнено ще оцените. Онези от вас, които имат някаква военна подготовка, си спомнят колко често са ви карали да разглобявате и сглобявате своите оръжия. В никакъв случай не бива да го правите с вашите МЦ–35. Вашето ново оръжие е изключително сложна машина и никой не ви дава правото да бърникате вътре! То е оборудвано със собствена програма за диагностика и ремонт. Освен това може да се свързва с вашия МозКом, за да ви предупреждава за проблеми, ако възникнат такива, което няма да се случи, тъй като за трийсет години няма нито един случай на повредена МЦ–35. Това е, защото, за разлика от умствено ограничените учени от военнопромишления комплекс на Земята, ние можем да направим оръжие, което да си върши работата! От вас се иска не да си пъхате пръстчетата в него, а да стреляте. Доверете се на своите пушки, те със сигурност са по-умни от вас. Запомнете съвета ми и може би ще оцелеете. Сега предстои да активирате своите МЦ–35, което ще стане, като ги освободите от опаковката и се включите към тях чрез своите МозКом. Докато пребивавате в тази база, само вие ще можете да стреляте с вашите МЦ–35, и то само след като получите разрешение за това от вашите отдельонни командири или от взводния, които на свой ред трябва да го получат от мен. В реална бойна обстановка само войници на КОС с произведени по поръчка на КОС МозКом могат да стрелят с вашите МЦ–35. Така няма никаква опасност, при каквито и да било обстоятелства, оръжието ви да бъде използвано срещу вас самите. От този момент вие ще носите вашите МЦ–35 неизменно с вас, където и да сте. Ще мъкнете оръжието дори когато отивате да серете. Ще го носите под душа — не се безпокойте, водата няма да го повреди, то изплюва обратно всичко, което прецени за „чуждо тяло“. Ще го носите по време на хранене. Ще спите с него. Ако намерите по някакъв начин време да чукате, постарайте се оръжието да ви е подръка. Но най-важното, от вас се иска да се научите да боравите с него. Защото МЦ–35 ще ви спасява живота. Американските морски пехотинци може да са лигльовци, но онова, за което заслужават похвала, е тяхното „Верую за пушката“. А то започва така: „Това е моята пушка. Има много други като нея, но тази е моята. Моята пушка е най-добрият ми приятел. Тя е моят живот. Трябва да се грижа за нея, както се грижа за живота си. Без мен моята пушка е безполезна. Без моята пушка аз съм безполезен. Винаги трябва да стрелям точно с моята пушка. Трябва да стрелям по-точно от врага, който се опитва да ме убие. Трябва да стрелям, преди да стреля той. И така ще бъде“. Дами и господа, приемете това верую в сърцата си. Това е вашата пушка. Сега я вземете и я активирайте.

Коленичих и свалих прозрачната опаковка на пушката. Колкото и да бе странно, след всичко, което изслушах от Руиз за нея, тя не ми се стори особено впечатляваща. Имаше приклад, който не изглеждаше никак удобен, беше добре балансирана и конструирана така, че да се насочва лесно. Върху приклада бе залепен стикер с надпис: „За активиране чрез МозКом“: включи МозКом и въведи командата „Активирай МЦ–35, сериен номер АСД–324–ДДД–4ЕЗС1“.

— Ей, Задник — рекох. — Активирай МЦ–35, сериен номер АСД–324–ДДД–4ЕЗС1.

[МЦ–35, сериен номер АСД–324–ДДД–4ЕЗС1 активирана за редник от КОС Джон Пери] — докладва Задник. — [Моля, заредете мунициите сега.]

В долния десен ъгъл на полезрението ми изникна малък графичен дисплей, на който се показваше как да заредя пушката. Наведох се, взех металното блокче, което изпълняваше ролята на пълнител — и едва не тупнах по очи. Беше невероятно тежко, явно Руиз не се шегуваше, когато го бе нарекъл „свръхплътно“. Пъхнах го в пушката според инструкцията. В същия миг графичният дисплей изчезна, заменен от таблица.

— Превключи на сачми — наредих.

[Избор сачми] — отвърна Задник.

— Превключи на ракети.

[Избор ракети] — потвърди Задник. — [Моля, задайте цел.]

Изведнъж всички войници от взвода бяха обвити в плътни зелени сияещи контури, а когато поглеждах към някой от тях, изображението му започваше да премигва. Какво пък толкова, рекох си и избрах един новобранец от отделението на Мартин, казваше се Тошима.

[Целта зададена] — потвърди Задник. — [Можете да стреляте, да я отмените или да зададете втора цел.]

— Уха! — възкликнах, отмених целта и погледнах с уважение своя МЦ–35. Наведох се към Алън, който стоеше до мен. — Брей, това чудо започва да ме плаши.

— Без майтап? — ухили се Алън. — Преди няколко секунди едва не те отнесох с граната.

Не можах да отговоря, защото в другия край на групата Руиз внезапно се изправи пред един новобранец и му кресна в лицето:

— Какво каза току-що, редник?

Всички млъкнаха и се обърнаха да видят кой е причината за този гняв.

Оказа се, че е Сам Маккейн, когото по време на обяда Сара О’Конъл бе описала като празноглав бърборко. Нищо чудно, че през целия си живот се бе прехранвал с търговийка. Дори когато носът на Руиз стърчеше на милиметри от неговия, на лицето му сияеше угодническа усмивка и само повдигнатите му вежди подсказваха, че е леко изненадан. Очевидно нямаше представа с какво е предизвикал Руиз, но каквото и да бе то, очакваше да се измъкне от назряващия конфликт, без да пострада.

— Просто се възхищавах на оръжието си, главен сержант — рече той и вдигна пушката. — Казах на Флорес, че направо ми става жал за нещастните копелдаци, срещу които ще воюваме…

Така и не успя да довърши изречението, защото Руиз изтръгна пушката от ръцете му, извъртя я с невъобразима бързина и го удари с приклада по слепоочието. Маккейн рухна като отсечено дърво. Руиз повдигна крак и опря върха на обувката си в гърлото му. След това завъртя отново пушката и когато Маккейн отвори очи, се оказа, че гледа право в дулото на собственото си оръжие.

— Вече не си толкова самоуверен, нали, лайненце такова? — попита Руиз. — Представи си, че аз съм твоят противник. Жал ли ти е за мен, а? Току-що те обезоръжих за по-малко време, отколкото да си поемеш дъх. А там горе онези „нещастни извънземни“ се движат по-бързо, отколкото можеш да си представиш дори. Ще ти измъкнат черния дроб и ще го намажат на филия, преди още да си ги открил в мерника си. Така че, никога не изпитвай жал към „нещастните копелдаци“. Те не заслужават съжаление. Запомни ли го, редник?

— Тъй вярно, главен сержант! — изхриптя под обувката Маккейн. Почти се беше разхлипал.

— Нека да сме сигурни. — Руиз поклати глава, опря цевта в челото на Маккейн и натисна спусъка. Чу се сухо изщракване. Всички войници от взвода подскочиха, а Маккейн направо се подмокри.

— Глупак — изсумтя презрително Руиз, след като Маккейн осъзна, че не е мъртъв. — Дори не си ме слушал одеве. Докато сте в базата, МЦ–35 може да стреля само в ръцете на своя притежател. А това си ти, задник. — Той се изправи, подхвърли пушката на Маккейн и се обърна към останалите.

— Вие, новобранци такива, се оказахте дори по-тъпи, отколкото предполагах. Слушайте внимателно: в цялата военна история на човечеството не е имало нито една армия, която да отива на война, въоръжена с нещо повече от най-необходимото, за да се изправи срещу противника. Войната е скъпо начинание. Тя струва пари и човешки живот, а няма такава цивилизация, която да разполага безгранично и с двете. Така че, когато се сражавате, вие трябва да пестите. Използвате и се въоръжавате само с най-необходимото, никога с повече. — Той ни огледа мрачно. — Поне нещичко от това стига ли до мозъчетата ви? Има ли някой от вас, който да разбира какво се опитвам да ви кажа? Тези прекрасни тела и хубави нови пушки не са ви осигурени, защото искаме да имате нечестно преимущество. Телата и оръжията са само абсолютният минимум, който да ви позволи да се биете и да оцелявате сред звездите. Ако ги нямаше, нещастници посрани, досега човешката раса да е изчезнала напълно. Разбрахте ли ме? Схванахте ли най-сетне срещу какво се изправяте? Поне малко?

Но подготовката не се състоеше само от обучение на открито, от упражнения за това как да убиваме в името на човечеството. Понякога се случваше да имаме и учебни занятия.

— По време на вашата физическа подготовка вие се научихте как да преодолявате собствените си ограничения по отношение възможностите на вашите нови тела — започна урока си лейтенант Огълторп пред огромната аудитория в залата, в която бяха събрали взводовете от 60-и до 63-и. — Време е да прогоним някои дълбоко загнездени предубеждения и предразсъдъци, за част от които дори не си давате сметка.

Лейтенант Огълторп натисна едно копче на катедрата. Зад него блеснаха едновременно два екрана. Левият показваше неясно кошмарно изображение — беше нещо черно и сгърчено, с криви нокти, сгушено във влажно отвърстие, което почти можехме да подушим. Над безформеното туловище стърчаха очи на нещо като антени и от тях се стичаше охрав секрет. Гледка, която би накарала дори Лъвкрафт да побегне с писъци.

На десния екран се виждаше същество, което наподобяваше елен, но имаше човешки ръце, а лицето му бе истинско олицетворение на миролюбивост и мъдрост. Ако не успееш да опитомиш това мило създание, то със сигурност можеш да научиш от него важни неща за живота и вселената.

Лейтенант Огълторп насочи показалката си към кошмарното видение.

— Виждате представител на расата на батунгите. Тези същества са по природа миролюбиви, притежават хилядолетна култура, а познанията им по математика са изпреварили далеч нашите най-нови проучвания в тази област. Те живеят в океани, хранят се с планктон и съжителстват напълно добронамерено с хората на няколко планети. С други думи, това са добрите, а специално този — той чукна с показалката по екрана — е истински красавец за вида си. — Лейтенантът се приближи до втория екран, на който се виждаше човекът-елен. — Сега, този малък негодник е салонг. Първата ни официална среща със салонгите се състоя, когато се натъкнахме на незаконна човешка колония. Хората не бива да строят самостоятелни колонии и това бе потвърдено при този случай. Колонистите се приземяват на планета, набелязана за завладяване от салонгите, не след дълго салонгите решават, че хората стават за ядене, нападат ги и си устройват човешка ферма. Избиват почти всички мъже и запазват съвсем малко, за да „доят“ от тях сперма. Жените се оплождат изкуствено, новородените се отнемат и се разфасоват като телешко месо. Бяха изминали доста години, преди да открием почти случайно това местенце. Веднага щом се ориентирахме в обстановката, нашите части изпепелиха салонгската колония и изтребиха всички нейни членове. Излишно е да уточнявам, че оттогава воюваме с тези гадинки. Сами се досещате накъде бия с тези примери — продължи Огълторп. — Не бива да позволявате на чувствата и досегашните ви представи да се месят в оценката за добрите и лошите. Няма нищо странно в това, че извънземни, които приличат на нас, ни предпочитат на маса за ядене, отколкото на такава за мирни преговори.

Малко по-нататък в лекцията Огълторп ни попита какво според нас предимство могат да притежават земните войници пред тези от Колониалните сили.

— Явно не е нито физическа способност, нито оръжие — подсказа ни той. — Тъй като там бележим несъмнен напредък. Предимството на земните войници е, че те знаят кои са им противниците и — до известна степен — как ще протече битката: тоест с какви родове войски, видове оръжия и предполагаеми цели. Благодарение на това опитът от една война или битка е приложим при друга дори когато причините за конфликта и крайните цели са съвсем различни. Войниците от КОС нямат подобно предимство. Да вземем за пример една скорошна битка с ефгите. — Огълторп изкара на един от екраните подобно на кит същество с масивни странични пипала, които завършваха със зачатъци на ръце. — Тези екземпляри достигат до четирийсет метра на дължина и притежават технология, която им помага да полимеризират вода. Изгубихме няколко водни кораба, когато водата около тях се превърна в нещо като подвижен пясък и ги завлече на дъното заедно с екипажите. Как обаче опитът от сраженията с ефгите би могъл да се прилага да речем срещу финуе — на втория екран се показа някакво земноводно, — дребни пустинни обитатели, предпочитащи биологични атаки от голямо разстояние? Отговорът естествено е, че не може. И въпреки това нерядко на войниците от КОС се налага да се прехвърлят от едната битка на другата. Една от причините за високата смъртност в КОС — всяко сражение е ново, всяка бойна ситуация по отношение на отделния войник е уникална. И ако има нещо, което трябва да запомните от нашия приятелски разговор, то е следното: хвърлете през прозореца всички досегашни представи за това как се води война. Подготовката тук ще ви отвори очите за някои от нещата, с които предстои да се срещнете, но помнете, че като пехотинци, нерядко ще сте първите, които ще се срещат с нови, враждебни раси, чиито методи и мотиви са непознати и понякога неразгадаеми. Ще трябва да съобразявате бързо и да не смятате, че това, което е вършело работа преди, ще я свърши и сега. Защото това е най-бързият път към смъртта.

Един от новобранците вдигна ръка и попита Огълторп защо войниците от КОС трябва да ги е грижа за колонистите и за колониите.

— Втълпяват ни, че вече дори не сме хора — обясни той. — Ако е така, защо трябва да се чувстваме обвързани с колонистите?

— Нали не мислите, че сте първият, задал подобен въпрос? — отвърна през смях Огълторп. — Отговорът е, че не можем да си го позволим. Генетичните и механични промени в телата на войниците от КОС ги правят стерилни. Намесата в наследствения материал води до повишаване на риска от летални увреждания в плода, увреждания, несъвместими с живота. Освен това е добавен прекалено много материал от други същества, за да може да се извърши нормална кръстоска. Войниците от КОС може да са удивителни произведения на науката и техниката, но като еволюционно стъпало са задънена улица. Още една причина да не вирите носове. Можете да пробягате една миля за по-малко от три минути, но не можете да правите бебета. Погледнато от друга страна, това естествено не е необходимо. Следващата стъпка в еволюцията и без това вече е направена. Подобно на Земята, много колонии са изолирани една от друга. Почти всички обитатели на тези колонии прекарват на тях целия си живот. Хората се приспособяват към своите нови домове, дори в културен аспект. Някои от най-старите колониални планети започват да проявяват езикови и културни различия от своите източници на Земята. След десет хиляди години ще се срещат и генетични отклонения. Ако имаме достатъчно време, ще се появят толкова видове човешки същества, колкото са колонизираните планети. Разнообразието е ключът към оцеляването. Що се отнася до вас, макар да сте променени, вие все още се чувствате като част от човечеството. Вие сте по-близо до хората, отколкото до която и да било от останалите разумни раси във вселената. Но има още една важна причина. Вие сте изживели целия си съзнателен живот на Земята. Натрупали сте достатъчно мъдрост и опит, за да осъзнавате сами близостта си с хората. Тъкмо затова в КОС вземат на служба старци — а е не само защото сте възрастни и сте бреме за икономиката. Живели сте достатъчно дълго, за да научите, че има и по-ценни неща от собствения ви живот. Повечето от вас са отгледали деца и внуци и познават цената на саможертвата. Дори вие самите да не станете един ден колонисти, все още приемате колониите като спасение за човешката раса, нещо, за което си заслужава да се воюва. Трудно е да втълпиш подобни идеи в главата на деветнадесетгодишен младеж. Но вие знаете всичко това от опит. А в тази вселена поне опитът има значение.

Упражнявахме се. Стреляхме. Учехме. Усъвършенствахме се. Почти не спяхме.

На шестата седмица смених Сара О’Конъл от поста отдельонен командир. Отделението й непрестанно изоставаше във всички упражнения и това костваше на взвода съревнованието с останалите взводове. Всеки път, когато наградата отнасяше някой друг, Руиз скърцаше със зъби и си го изкарваше на мен. Сара прие решението ми хладнокръвно.

— За съжаление, не е като да се занимаваш с малчугани в детската градина — бе единственият й коментар. Алън зае мястото й и пришпори отделението. Още на следващата седмица измъкнахме наградата изпод носа на 58 взвод и колкото и да бе странно, това стана именно с помощта на Сара, която се оказа страхотен стрелец.

На осмата седмица спрях да разговарям с моя МозКом. Задник ме бе опознал достатъчно, за да възприема директно мозъчните ми вълни, и изглежда, дори предугаждаше желанията ми. Забелязах това за първи път по време на симулирани учебни стрелби, когато моята МЦ–35 превключи от патрони на управляеми ракети, засече две цели, порази ги и после премина на огнепръскачка тъкмо когато някакво зловещо шестокрако насекомоподобно изскочи от близката дупка. Когато осъзнах, че не съм произнесъл нито една команда на глас, по гърба ми преминаха хладни тръпки. Но само след няколко дена открих, че се ядосвам, ако се налага да искам от Задник нещо. Колко бързо приемаме странното за нормално.

На деветата седмица заедно с Алън и Мартин Гарабедян се наложи да проведем малко дисциплинарно мероприятие с един от войниците на Мартин, който, изглежда, си бе наумил да му вземе поста и му въртеше мръсни номера. Споменатият новобранец, поп звезда от средна величина в предишния си живот, изглежда, бе свикнал всичко да става според прищевките му. Оказа се достатъчно изобретателен, за да си осигури подкрепата на още неколцина новобранци, но не достатъчно умен, за да се досети, че като негов отдельонен командир Мартин разполага с достъп до съобщенията, които изпраща. Мартин дойде при мен, аз пък реших, че не е нужно да занимаваме с това Руиз и трябва да се справим сами.

Дори някой да бе забелязал същата нощ, че глайдерът на базата напуска периметъра й без разрешение, бе запазил тази информация за себе си. Независимо от факта, че под тежката машина, прелитаща в опасна близост над короните на дърветата, се поклащаше завързан с главата надолу човек. Във всеки случай никой не се оплака, че е чул отчаяни писъци, нито доста безкомпромисните и критични коментари на Мартин относно най-известния албум на поп звездата. На следващата сутрин, по време на закуска, главен сержант Руиз ме попита защо изглеждам уморен, а аз обясних, че трябва да е заради трийсеткилометровия маратон непосредствено преди това.

На единадесетата седмица, заедно с още няколко взвода, ни стовариха в планините на север от базата. Задачата бе съвсем проста — да открием и унищожим всички войници от другите взводове, а оцелелите да се доберат на собствен ход до базата, за срок от четири дни. За да стане още по-интересно, всеки войник бе оборудван с устройство, което регистрираше понесените от него поражения — в зависимост от тежестта им войникът щеше да почувства от остра болка до пълно обездвижване (след което щеше да бъде транспортиран от бойното поле от някой от инструкторите, които следяха всичко това отблизо). Знаех го, защото Руиз ме използва за опитно зайче, когато ни демонстрираше системата в базата. Опитах се да внуша на войниците си, че преживяването не е от приятните.

Първата атака дойде малко след като се приземихме. Загубих четирима войници, преди да открия откъде се води огънят и да насоча хората си натам. Поразихме двама, другите двама се измъкнаха. През следващите няколко часа бяхме подложени на откъслечни атаки, което ми подсказа, че останалите взводове са се разделили на отреди от по няколко души, за да са по-подвижни.

Аз имах друга идея. Благодарение на нашите МозКом можехме да поддържаме беззвучна връзка независимо от това къде се намираме и на какво разстояние сме един от друг. Другите взводове, изглежда, бяха пропуснали преимуществата на този факт — и толкова по-зле за тях. Накарах войниците ми да открият постоянен канал помежду си, а после пратих по един разузнавач от всяко отделение да открие местонахождението на противниковите групи. По такъв начин съвсем скоро разполагахме с подробна карта на позициите на врага, която непрестанно се разширяваше и обновяваше. Дори някои от войниците да биваха разкрити, това пак ни помагаше, тъй като неговата (или нейната) „смърт“ издаваше точно мястото на противника. Така ние не само притежавахме мобилни групи от разузнавачи, но получавахме пълна и достоверна информация за онова, което ставаше на полигона.

Скоро тактиката ми започна да дава резултати. Разузнавачите ми биваха обстрелвани, дори поразявани, но докато падаха, предаваха сведения и спасяваха другарите си. На втория ден заедно с Райли засякохме две отделения от други взводове да си разменят изстрели. Бяха толкова погълнати от това занятие, че така и не забелязаха, че ги поваляме с точни изстрели от разстояние. Райли удари двама, аз трима, а други трима се простреляха един друг. Беше направо страхотно. Когато приключихме, двамата не разменихме нито дума, а потънахме в гората, без да спираме да обменяме информация с останалите.

Най-после и други се досетиха какво правим, но по това време 63-ти взвод разполагаше с числено преимущество. Същия следобед довършихме и последните оцелели, след което се отправихме на бегом към базата, която бе на осемдесет километра от полигона. Последният от нас пристигна в 18:00. В края на краищата изгубихме деветнадесет души, заедно с четиримата в началото. Но бяхме поразили половината от участниците в учението, а същевременно бяхме изгубили само една трета от числения състав на взвода. Дори главен сержант Руиз нямаше възражения за резултата. Когато командирът на базата му връчи наградата, на лицето му даже разцъфна усмивка. Кой знае колко го е боляло сърцето за това.

— Късметът продължава да ни преследва — осведоми ме току-що произведеният в действителен редник Алън Розентал, когато ме откри на площадката на совалката. — И двамата сме назначени на един и същи кораб.

Оказа се, че е прав. Щяхме да летим обратно към Феникс с военнотранспортния кораб „Франсис Дрейк“, а после да се прехвърлим на друг боен кораб, „Модесто“. Имахме назначение за втори взвод, четвърто отделение на 233-ти пехотен батальон на КОС. На кораб се падаше по един батальон — приблизително хиляда войници. Щях лесно да се изгубя в цялата тази бъркотия, ако не беше Алън.

Погледнах го и се полюбувах на новата му синя колониална униформа — донякъде защото и аз носех същата.

— По дяволите, Алън — рекох. — Изглеждаме направо зашеметяващо!

— Винаги съм харесвал мъже в униформи — призна ми Алън. — Още повече откакто и аз станах такъв.

— Оле-ле! — рекох. — Задава се сержант Руиз.

Руиз също ме бе забелязал и докато крачеше към мен, се наведох, оставих торбата с вещите си и го поздравих с отривисто отдаване на чест.

— Свободно, редник — нареди Руиз, след като козирува на свой ред. — Къде те пращат?

— На „Модесто“, главен сержант. Заедно с редник Розентал.

— Майтапиш се — рече Руиз. — 223-ти? Кое отделение?

— Четвърто, главен сержант. На втори взвод.

— Брей да му се не види, редник — продължи да се чуди Руиз. — Ще имаш честта да служиш под командването на лейтенант Артър Кейс, ако кучият му син не е бил сдъвкан от някой извънземен. Когато го видиш, предай му поздрави от мен, ако можеш. Позволявам ти да добавиш, че според главен сержант Антонио Руиз не си чак такъв посерко, каквито са повечето новобранци.

— Благодаря ви, главен сержант.

— Само не се главозамайвай, редник. Ти все още си посерко. Просто не си от големите.

— Разбира се, главен сержант.

— Хубаво. А сега, ще ме извиняваш. Понякога просто трябва да хванеш пътя. — Главен сержант Руиз козирува. Двамата с Алън отвърнахме. Руиз ни изгледа навъсено, после ни дари с по една хладна усмивка и си тръгна, без да се оглежда.

— Тръпки ме побиват всеки път, като го видя — призна Алън.

— Не знам. Аз пък го харесвам.

— Разбира се, че го харесваш. Нали ти каза, че не те смята за голям посерко. В неговия свят това си е комплимент.

— На мен ли го казваш? Остава ми само да докажа, че е прав.

— Ще се справиш — успокои ме Алън. — Дори да се провалиш, пак ще си посерко.

— Много ме успокои. Е, поне ще съм като другите.

Алън се захили. Вратите на совалката се отвориха. Взехме си багажа и се натоварихме.

9.

— Виждам ясно целта — съобщи Уотсън, беше се прицелил над ръба на окопа. — Нека да ударя една от тези гадинки.

— Не — отвърна капрал Виверос. — Щитът им е задействан. Само ще прахосаш муниции.

— Глупости — не се предаваше Уотсън. — Висим тук от часове. И те дремят оттатък. И какво, трябва да чакаме да свалят щита, за да отскочим до тях и да ги изпозастреляме? Това да не ти е шибаният четиринайсети век? Да пращаме известие на противника, че ще го гърмим?

Виверос го погледна ядосано.

— Уотсън, нека ти напомня, че не ти се плаща, за да мислиш. Така че млъквай и стой на позиция. И без това остана още малко. Скоро ще си привършат ритуала и тогава започваме.

— Така ли? И какво предстои сега? — попита Уотсън.

— Предстои да пеят — отвърна Виверос.

Уотсън се изкиска.

— Какво ще ни пеят? Любими песни от филми?

— Не — отвърна Виверос. — Ще възпяват смъртта ни.

Сякаш по команда, огромният полусферичен щит, обгръщащ базата на консу, започна да сияе в основата. Нагласих мерника си върху близкия край на щита и видях как един консу се подава през силовата бариера, чиито енергийни повлекла обгръщаха тялото му. Пропълзя още малко и се отдели напълно от щита, а повлеклата се прибраха обратно.

Това бе третият и последен консу, който щеше да се покаже преди началото на битката. Първият, екземпляр със съвсем нисък ранг, бе излязъл още преди дванайсет часа, за да оповести с виковете и сумтенето си официалното намерение на консу да се бият. Ниският ранг на пратеника целеше да покаже презрителното отношение, което консу имаха към нашата част — според информацията, с която разполагахме, ако ни смятаха за важни, щяха да пратят някой с по-висок чин. Никой от войниците не изглеждаше обиден — пратениците винаги бяха с нисък ранг независимо от опонента, пък и ако не си в състояние да правиш разлика между феромоните на отделните консу, те всичките ти се струват еднакви.

Вторият консу се измъкна от щита след няколко часа, изрева като стадо крави, погнати от вършачка, и после неочаквано избухна, разпръсквайки розова кръв и късчета от вътрешности и черупка. Очевидно консу вярваха в смисъла на ритуалната подготовка преди всяка битка, подготовка, чрез която душата на войника се подготвя за среща с тази на противника и за евентуалното й преследване и унищожение. Или нещо от този род. Имаха доста сложен код на честта, изпълнен със сигнали с подобно значение. Според мен няма никакъв смисъл да губиш добри войници още преди да е започнала битката, макар че от наша гледна точка беше просто чудесно.

Третият консу принадлежеше към висшата каста и ролята му бе да ни запознае с причините за нашата предстояща гибел и с начина, по който ще умрем. Всякакви опити да ускорим този процес, като например отправяме изстрели към щита, бяха напълно безполезни, тъй като щитовете на консу са толкова здрави, че не може да ги пробие нищо освен вероятно едно точно запокитено слънце. Убийството на пратеник също беше безсмислено, тъй като само щеше да предизвика започването на ритуала отначало, с което да забави сражението.

На всичко отгоре консу съвсем не се прикриваха зад щита. Просто имаха прекалено много предбойни ритуали и предпочитаха да не бъдат прекъсвани от смущаващата намеса на куршуми, енергийни лъчи или експлозиви. Защото истината е, че няма нищо друго на този свят, което да радва консу повече от една хубава битка. Основното им занимание бе да се домъкнат на някоя планета, да се разположат и да предизвикат местните да ги прогонят с бой.

Какъвто бе случаят и тук. Консу нямаха никакъв интерес да колонизират тази планета. Бяха се появили и бяха разрушили до основи земната колония с едничката цел да подскажат на КОС, че са в района и очакват да се сбъхтят с някого. Не беше решение и да ги игнорираш, защото те щяха да продължават с изтребването на колонисти, докато някой най-после не схване посланието. Човек никога не знаеше обаче кога ще благоволят да излязат насреща. Просто трупахме войски отвън, докато се появи дългоочакваният пратеник, който да обяви началото на битката.

Като се изключеха внушителните непроницаеми щитове, бойната техника на консу бе приблизително на земно ниво. В това нямаше нищо окуражаващо дотолкова, доколкото според данните на разузнаването същото можеше да се каже и за онези консу, които влизат в бой с други раси. Защото подсказваше, че консу не гледат на войната другояче, освен като на някакъв вид спорт. Нещо като футбол, да речем, само че играта започваше с изтребването на зрителите.

Безсмислено бе и да се нанасят изпреварващи удари. Цялата вътрешна система на консу бе обгърната в щит. Подхранваха го с енергия от едно бяло джудже, двойник на тяхното слънце. Освен това притежаваха енергосъбиращо устройство, което поглъщаше всички импулси, идещи отвън, и ги използваше за собствени нужди. Ако питате мен, по-добре да си нямаш работа с подобни типове. Но консу имаха странен кодекс на честта — прогониш ли ги от една планета, никога не се връщаха там. Сякаш планетата бе ваксинирана, а ние бяхме антивирусът.

Всичката тази информация получихме от справката за мисията, разпратена от нашия командващ офицер лейтенант Кейс непосредствено преди битката. Това, че Уотсън не знаеше нищичко по въпроса, подсказваше, че не е чел доклада. Нищо чудно, тъй като от първия миг, когато се срещнах с него, ми стана ясно, че той е само един наперен, самодоволен и ограничен кучи син, готов да навлече на себе си и на другарите си някоя сериозна беля. Проблемът ми беше, че бях един от тези другари.

Консу разтвори безпощадните си ръце — специализирани най-вероятно в далечен момент от тяхната еволюция да се справят с някое невъобразимо и страховито създание от родния им свят — и бавно ги вдигна към небето.

— Започва се — обяви Виверос.

— Сега вече мога да го гръмна и със затворени очи — похвали се Уотсън.

В небето отекна оглушителен пукот, сякаш самият Господ Бог бе гръмнал с пушката си, после се чу дрънчене като от желязна верига върху ламаринен покрив. Консу пееше. Извиках Задник и му наредих да превежда.

— Ама че се напъва тоя — изсумтя недоволно Уотсън и запуши демонстративно ушите си с пръсти. Съмнявах се, че се е поинтересувал от превода.

— Това не е война, нито футболна игра — рекох на Виверос. — Изглежда, го имат за покръстване.

Виверос повдигна рамене.

— В КОС не мислят така. Защото всички битки на консу започват по този начин. Някои дори твърдят, че изпълнявали своя национален химн. Но ако питате мен, си е най-обикновен ритуал. Вижте, щитът пада. — Тя посочи силовата бариера, която трептеше и се разпадаше по целия периметър.

— И тъкмо навреме, мамка му — изруга Уотсън. — Доспиваше ми се вече.

— Чуйте ме добре и двамата — заговори Виверос. — Искам да запазите спокойствие, да се съсредоточите и да не си подавате задниците. Позицията ни е добра и лейтенантът държи да приковем тези копелдаци с точна стрелба, докато се приближават. Никакви геройства, прицелвате се в гърлото, стреляте и се покривате. Там са им мозъците. Всеки свален консу е един по-малко, за когото да се безпокоим. Огън на единична стрелба, с куршуми. Разбрахме ли се?

— Напълно — потвърдих.

— Ъхъ — отвърна небрежно Уотсън.

— Чудесно — рече Виверос. Щитът най-после бе изключен и в същия миг полето, разделящо хората от консу, се озари от трасиращите светлини на ракетите, които бяха насочени и програмирани още преди часове. Приглушеният трясък на техните експлозии бе последван почти веднага от човешки писъци и металическото чуруликане на консу. В продължение на няколко секунди бяхме заобиколени от непрогледен пушек и обгърнати в странна тишина, после се разнесе протяжен вик и консу се хвърлиха в атака срещу хората, които бяха останали на позиция и се опитваха да повалят колкото се може повече от противниците, преди двата фронта да се сблъскат.

— Хайде, че ме сърбят ръцете — подхвърли Виверос, вдигна пушката си, прицели се в един далечен противник и откри огън. Последвахме примера й.

Как се подготвяме за битка.

Първо се прави системна проверка на общовойскова пушка МЦ–35. Това е лесната част, тъй като МЦ–35 е самомониторираща се и саморемонтираща се и при повреда може да използва материала в пълнителя. Сигурно единственият начин да се повреди МЦ–35 е ако се постави пред дюзите на ракетен двигател. Но тъй като в такъв случай вие също ще се намирате в непосредствена близост до оръжието, ще си имате достатъчно проблеми, за да се безпокоите за него.

Второ, обличаме бойния костюм — унитард. Говоря за стандартен самозакопчаващ се плътно прилепнал комбинезон, покриващ всичко освен лицето. Унитардът е изработен така, че да ви накара да забравите за тялото си по време на битка. „Платът“ от организирани наноботи пропуска светлина за фотосинтеза и регулира температурата; дали стоите на арктически ледник, или насред Сахара единствената разлика, която ще забележите, е промяната на околния пейзаж. Ако по някакъв начин успеете да се изпотите, вашият унитард ще попие влагата, ще филтрира водата и ще я запази, докато сте в състояние да я прехвърлите в манерката. По същия начин се справя и с урината. По принцип не се препоръчва да се ходи по голяма нужда в унитарда.

Ако получите куршум в корема (или където и да било другаде), вашият унитард се втвърдява в мястото на попадението и разпределя енергията по цялата повърхност на костюма, вместо да позволи на куршума да се забие. За съжаление това действа само до известна степен, така че за предпочитане е противниковият огън да се избягва.

Добавяме колана, който включва боен нож, универсален инструмент, който е нещо като пораснало и усъвършенствано швейцарско ножче, сгъваем персонален плащ-палатка, манерка, енергийни хранителни таблетки за една седмица и три ниши за муниции. Намазваме лицето си със съдържащ наноботи крем, който е във връзка с унитарда и обменя с него информация за околната среда. Включваме маскировката. Опитваме се да се открием в огледалото.

Трето, с помощта на МозКом създаваме общ канал с останалите войници от отделението и не го затваряме, докато не се върнем на кораба или не ни убият. Мислех се за много умен, когато бях открил тази възможност в лагера, но се оказа почти задължително по време на битка. При МозКом няма опасност от неясни или погрешни команди — нито врагът да прехване сигналите. Ако чуете човешки глас, това означава, че или войникът си е изгубил ума, или крещи от болка.

Единственият недостатък на този тип връзка е, че освен информацията МозКом предава и емоционалното състояние. Би могло да ви се стори объркващо, ако внезапно ви се допикае, а после се усетите, че е на някой друг от групата.

Представете си обаче какво ще бъде, ако вместо с отделението се свържете с целия взвод. Шейсет човека, които псуват, стрелят, крещят, опитват се да оцелеят или умират в главата ви. Дано никога не го изпитате.

И накрая, опитваме се да следваме само получените заповеди и да изтребваме всичко, което не прилича на човек. И да останем живи. Такива са принципите в КОС — през първите две години от службата ти си войник от пехотата, без значение дали преди това си бил портиер или хирург, сенатор или уличен търговец. Ако успееш да оцелееш през тези две години, получаваш възможност да специализираш, да се сдобиеш с постоянно назначение, вместо да се скиташ от битка на битка, да си намериш собствено място, ниша в стройния механизъм на армията. Но през първите две години нямаш друг избор освен да изпълняваш това, което ти се нарежда, да стискаш здраво оръжието и да убиваш, преди да са те убили. Звучи просто, което съвсем не значи, че е лесно.

Бяха необходими два изстрела, за да поваля първия консу. Това беше нещо ново — в нито един от докладите на разузнаването не се споменаваше, че носят персонален щит. Но по някакъв начин той успя да погълне енергията от първия куршум, само се тръшна на онова, което вероятно изпълняваше ролята на задник, и скочи почти веднага. Вторият изстрел го довърши, а аз си взех бележка.

Не е никак лесно да стреляш два пъти последователно по бързо движеща се цел на разстояние от няколкостотин метра и то на оживено бойно поле. Веднага щом си дадох сметка за изброените трудности, наредих на Задник да зададе специална команда, която позволяваше изстрелването на два куршума с едно натискане на спусъка, като вторият бе с експлозивен заряд. Нарекох първия изстрел „подгряващ“, втория — „довършващ“.

Обичам я тази пушка.

Съобщих за идеята си на Уотсън и Виверос, а тя предаде на останалите. След не повече от половин минута навсякъде из бойното поле ехтяха двойни изстрели, следвани от пъшкането на консу, когато експлозивните куршуми разкъсваха вътрешностите им. Всичко това малко наподобяваше печене на пуканки. Хвърлих бърз поглед на Виверос. Тя повдигаше с безизразен вид пушката, прицелваше се бързо и стреляше. Уотсън се хилеше като щастлив малчуган, на когото са подарили плюшена играчка.

„Оп-па — прати кратко съобщение Виверос. — Забелязаха ни. Залегнете…“

— Какво? — провикна се Уотсън и надигна глава. Сграбчих го и го дръпнах надолу миг преди няколко ракети да се взривят в ръба на онова, което използвахме за прикритие. Върху нас се посипа дъжд от отломки. Отворих очи тъкмо навреме, за да зърна един носещ се към главата ми камък, колкото футболна топка. Махнах небрежно с ръка и го отбих — костюмът се втвърди по цялата дължина на ръкава и камъкът отхвърча като дунапренена топка. Усетих лека болка в ръката. В предишния си живот вече щях да съм горд притежател на доста сложна раздробяваща фрактура. По-добре щеше да е да не правя подобни неща.

— Майчице, за малко този път! — рече Уотсън.

— Млъквай! — скастрих го и пратих на Виверос: „Сега какво?“

„Стойте долу“ — нареди тя и извади универсалния инструмент от колана си. Изтегли от него огледалце, повдигна го и надзърна над ръба на прикритието. „Шест или седем идват насам…“

Наблизо прозвуча оглушителен взрив. „Останаха пет — докладва тя и прибра инструмента. — Превключете на гранатомет и ме следвайте“.

Кимнах, Уотсън се захили и когато Виверос даде команда „изпълнявай“, изстреляхме над укритието гранати. Всеки пусна по три, преброих девет експлозии, въздъхнах облекчено и надзърнах. Наблизо се въргаляха разкъсаните останки на един консу, малко по-нататък друг се влачеше замаяно из разкаляната почва, зад него двама бързо отстъпваха назад. Виверос довърши ранения, ние с Уотсън един от здравите.

— Добре дошли на купона, посерковци! — изрева щастливо Уотсън, претърколи се през ръба и се озова лице в лице с петия консу, който бе изтичал напред, за да избегне гранатите, и бе дочакал търпеливо края на схватката зад прикритието. Дебнещият консу опря дулото на оръжието си в носа на Уотсън и стреля. Лицето на Уотсън се превърна в кратер и от него бликна гейзер от УмнаКръв и обля тялото на извънземния. Уотсъновият унитард, проектиран да се втвърдява при сблъсък, направи точно това в мига, когато куршумът стигна качулката, и изпомпи обратно през единствения достъпен отвор УмнаКръв, парченца от череп, мозък и тъкани.

Уотсън така и не можа да разбере какво го е сполетяло. Последното, което прати по канала на своя МозКом, бе смесица от объркани чувства, между които се долавяше изненада, че вижда пред себе си нещо, на което мястото му не трябва да е там. Миг по-късно връзката с него прекъсна, съвсем като при прерязан кабел на компютър.

Докато го прострелваше от упор, консу пееше. Бях оставил включена програмата за превод, но успях да доловя само на няколко пъти думата „избавление“.

Изкрещях и стрелях. Консу отхвръкна назад, ударен от два бързи куршума, тялото му изригна и се пръсна. Продължих да натискам спусъка дори след като гадината се просна неподвижно.

— Пери — повика ме Виверос и тъкмо това, че бе преминала на гласови команди, ми помогна да дойда на себе си. — Идват още. Размърдай се.

— А Уотсън? — попитах.

— Остави го — рече Виверос. — Мъртъв е и вече не можеш да му помогнеш. Да изчезваме. Поне ние да си спасим задниците.

Все пак тази битка я спечелихме. Техниката с двойните изстрели косеше редиците на консу и не след дълго те забелязаха, че намаляват, смениха тактиката, отстъпиха назад и преминаха към ракетен обстрел. След още няколко часа се прибраха в базата си, вдигнаха щита и оставиха отвън само един отряд, на който бе отредено да извърши ритуално самоубийство в знак на това, че признават поражението си. След като забиха церемониални ножове в гърлата си, не ни остана нищо друго, освен да приберем мъртвите от полето.

За една толкова тежка битка втори взвод се бе справил отлично — двама убити, заедно с Уотсън, и четирима ранени, само един сериозно. Последният щеше да прекара цял месец в болницата, докато му отгледат нови тънки черва, а другите трима щяха да са в строя до няколко дена. Един брониран глайдер на консу си бе пробил път до трето отделение на четвърти взвод и се бе взривил, избивайки всичките шестнайсет войници, включително взводния командир и двама отдельонни. Имаше и много ранени. Голяма издънка за взводния. За негово щастие той вече не беше между живите, за да понесе позора.

Веднага щом лейтенант Кейс сигнализира „отбой“, отидох да видя какво е останало от Уотсън. Бяха ме изпреварили няколко осмокраки мършояда; гръмнах един от тях, останалите схванаха намека и си плюха на крайниците. Въпреки това бяха осъществили голям напредък по разчленяването му за краткото време, с което бяха разполагали, и с изненада установих колко малко може да тежи един труп, когато е лишен от глава и други части. Отнесох каквото бе останало от нещастника в импровизираната полева морга и по пътя спрях само веднъж, за да повърна.

По някое време ме срещна Алън.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Добре съм — излъгах. — Пък и той не тежи кой знае колко.

— Кой трябва да е това?

— Уотсън.

— Ах, той ли? — Алън направи кисела физиономия. — Какво пък, сигурно все някъде някой ще скърби за него.

— Само не се разплаквай — отвърнах със същия мрачен хумор. — Как ти мина денят?

— Не беше зле. Гледах да не си подавам главата и само от време на време вдигах пушката и гръмвах напосоки към противника. Може и да съм уцелил някого, но не съм сигурен.

— Чу ли песента на смъртта преди битката?

— Разбира се, че я чух. Беше като грохот на любещи се товарни влакове. Не може да не чуеш подобна нещо.

— Така е — съгласих се. — Питах дали поиска превод? Чуваше ли какво се казва в нея?

— Ами да — потвърди Алън. — Не съм сигурен, че ми харесва идеята им да ни обърнат в тяхната религия, като се има предвид, че това включва смъртта ни и прочее.

— Специалистите от КОС са на мнение, че това е само ритуал и нищо повече. Нещо като молитва пред битка, традиция от миналото.

— Ти какво мислиш? — попита ме Алън.

Кимнах към остатъците от Уотсън.

— Чудовището, което му видя сметката, врещеше „избавление“ и със сигурност щеше да крещи същото, ако имаше възможност да ме изкорми. Струва ми се, че в КОС подценяват ставащото тук. Според мен причината консу да не се връщат на планета след някоя подобна битка е не защото смятат, че са я загубили. Нещо повече, тук въобще не става дума за победа или поражение. Според техните представи планетата сега е осветена с кръв. И те я смятат за своя.

— Ако е тъй, защо не я завладеят?

— Може би това не става на момента. Може да чакат настъпването на техния Армагедон. И ако е така, в КОС се заблуждават силно. Струва ми се, че ще настъпи момент, в който ще бъдат неприятно изненадани.

— Какво пък, в това има някаква извратена логика — съгласи се Алън. — В края на краищата кой може да е сигурен, когато става дума за извънземни? И какво предлагаш да се направи?

— Знам ли, Алън? Нямам представа. Надявам се само отдавна да сме предали Богу дух, когато това се случи.

— И за да сменим темата с нещо по-леко — предложи той, — идеята ти за двойната стрелба беше чудесна. Някои от нас бяха ужасно изненадани и изнервени, когато тези копелдаци се надигаха след първия изстрел. Знаеш ли, сигурно поне една седмица ще изкараш на безплатни почерпки.

— Не се бия заради почерпките — рекох. — Ако не си забравил, тук сме на туристическо пътешествие из пъкъла без право на отказване по средата.

— Какво пък, ако някой въобще намери начин как да стане това, със сигурност ще си ти.

— Струва ми се, че придаваш прекомерно значение на идеята ми — рекох и когато се обърнах, забелязах, че Алън е застанал мирно. Към мен се приближаваха Виверос, лейтенант Кейс и някакъв офицер, когото не познавах.

— Пери — поде лаконично Кейс.

— Лейтенант — отвърнах. — Сър, виноват, задето не мога да козирувам. Нося мъртъв другар към моргата.

— Че къде другаде? — попита лейтенантът и кимна към трупа. — Кой е това?

— Уотсън, сър.

— Ах, той значи — рече Кейс. — Не му отне много време, както виждам.

— Беше доста избухлив, сър — рекох.

— Не се и съмнявам. Какво пък. Пери, това е подполковник Рубики, командир на 233-ти.

— Сър — казах. — Виноват, задето не козирувам.

— Да, трупът и прочее — кимна Рубики. — Синко, исках само да те поздравя за идеята ти за двойна стрелба днес. Ти спести доста време и изгубени задници. Ще ти призная, че консу ни изненадаха неприятно с новите си персонални щитове и щяхме да си имаме големи ядове. Редник, смятам да те предложа за награда. Какво мислиш за това?

— Благодаря ви, сър. Но предполагам, че рано или късно и другите щяха да се досетят.

— Сигурно, но ти се сети пръв, а това има значение.

— Тъй вярно, сър.

— Синко, когато се върнем на „Модесто“, надявам се, ще позволиш на един стар кашик да те почерпи питие.

— За мен ще бъде чест, сър! — Изпънах се. Зад мен Алън се изкикоти тихо.

— Добре, синко. Поздравления още веднъж. — Рубики кимна към Уотсън. — И съжалявам за твоя приятел.

— Благодаря, сър!

Алън пристъпи напред и козирува и за двама ни. Рубики отвърна на поздрава, завъртя се и последва Кейс. Виверос остана при нас.

— Изглеждаш учуден — каза ми.

— Мислех си, че трябва да са изминали поне петдесет години, откакто някой ми е викал „синко“.

Виверос се засмя и посочи Уотсън.

— Знаеш ли къде да го отнесеш?

— Моргата е отвъд билото — отвърнах. — Ще го оставя там и после се качвам на първия кораб за „Модесто“.

— Прави каквото искаш, Пери — рече Виверос. — Ти си героят на деня.

Тя понечи да си тръгне, но аз я спрях.

— Ей, Виверос. Винаги ли е така?

— Кое да е винаги така?

— Ами това — рекох. — Войната. Битките. Сраженията.

— Какво? — Тя ме погледна объркано, после подсмръкна. — Не, разбира се. Днес беше като разходка в парка. По-лесно не можеше да бъде. — Тя поклати глава и се отдалечи, накуцваше.

Така приключи моята първа битка. И започна епохата на войните.

10.

Маги бе първата от Дъртите пръдльовци, която изгубихме.

Загина в горните слоеве на атмосферата на една колония на име Въздържание — доста иронично, като се имаше предвид, че типично за миньорските колонии и тази бе наситена с барове и бордеи. Заради богатите съдържания на тежки метали в кората на планетата тя бе апетитна хапка, подлагана на чести атаки, и Колониалните сили поддържаха усилен контингент. Корабът на Маги „Дейтън“ прекарвал подкрепления, когато в близкия космос неочаквано изникнали сили на оху и взели да ръсят върху повърхността армии от роботи.

Взводът на Маги имал за задача да прогони нашествениците от алуминиева мина на стотина километра от главния космопорт Мърфи. Но така и не достигнали повърхността. Докато се снижавали в атмосферата, получили пряко попадение от вражеска ракета. Повечето от войниците загинали от пръсналите се метални отломъци.

Маги не била сред тях. Била засмукана в пълно съзнание от вакуума на космическото пространство около Въздържание и нейният боен унитард прикрил автоматично лицето й, за да попречи на въздуха да изхвърчи от гърдите й. Маги незабавно се свързала със своя отдельонен и с взводния. От първия не било останало нищо, което да е в състояние да проведе разговор. Вторият се намирал на борда на тежко повредения кораб, който се придвижвал към най-близкия съд на КОС, за да прехвърли на борда му оцелелите. Боят с оху продължавал, пък и десантните кораби не са екипирани със средства за спасяване в космоса и атмосферата. Наоколо царял хаос, а Маги била твърде дребна цел, за да заинтригува противника, и прекалено далеч от повърхността на планетата и гравитационния й пояс.

След като премислила всичко това и направила трезва оценка на положението, в което била изпаднала, и за постепенно намаляващото количество кислород в нейната УмнаКръв, Маги извадила пушката от раницата, прицелила се в най-близкия охейски кораб и започнала да пуска ракета след ракета. Всеки пореден изстрел й осигурявал добавъчна реактивна тяга и ускорявал падането й към тъмното нощно небе на Въздържание. По-късният анализ на битката показал, че голяма част от ракетите попаднали в целта, макар да предизвикали повърхностни повреди.

След което Маги се обърнала с лице към планетата, която щяла да я убие, и като добър учител по източни религии, какъвто е била някога, съставила кратка дзисей, предсмъртна поема в стил хайку.

После я изпратила, в последните мигове на своя живот, до всички нас и се понесла като ярка диря през небето на Въздържание.

Тя беше мой приятел. За кратко бяхме дори любовници. Беше показала храброст, каквато аз едва ли можех да проявя, пред лицето на смъртта. Обзалагам се, че е била изключително красива падаща звезда.

„Проблемът с Колониалните отбранителни сили не е, че не ги бива да се бият. Проблемът е в това, че ги използват твърде лесно“.

Думи на Тадеуш Бендер, демократичен сенатор от Масачузетс в продължение на два мандата, бивш посланик (в различни времена) във Франция, Япония и в ООН, държавен секретар при провалилото се управление на Кроуи, писател, лектор и накрая — свежо постъпление в четвърти взвод. Тъй като последното имаше пряко отношение към всички нас, решихме единодушно, че редник сенатор посланик секретар Бендер е надут и надменен кучи син.

Удивително как неусетно ставаш от новобранец старо куче. При първото си пристигане на „Модесто“ двамата с Алън получихме нашите назначения и бяхме посрещнати добронамерено, макар и малко небрежно от лейтенант Кейс (който повдигна леко вежди, когато му предадохме поздрави от сержант Руис), докато останалата част от взвода се престори, че не ни забелязва. Отдельонните ни викаха само когато имаха нужда от нас, останалите войници ни предаваха единствено информацията, която бе за наше ползване. През останалото време все едно бяхме на друга планета.

В това, разбира се, нямаше нищо лично. Другите трима новобранци, Уотсън, Гейман и Маккийн, се радваха на същото отношение, което подсказваше две основни неща. Първо — че когато пристигат нови, това е, защото са си отишли някои от старите, а „отишли“ в случая означаваше „убити“. От гледна точка на командването, войниците са пионки, които се заменят. От гледна точка на самите войници, това означава загуба на приятел, колега, някой, с когото си воювал и побеждавал. Идеята, че на негово място е пристигнал изплашен новобранец, може да породи само отвращение.

И второ, ние нямахме никакъв боен опит. Не можехме да сме част от групата, докато не натрупаме поне малко такъв. Не бяхме виновни за това, но нищо не можеше да се направи. Докато не стъпехме на повърхността и не се изправехме срещу врага, ние просто бяхме непознати, които заемат мястото на по-добри от нас.

Забелязах промяната още след първата битка с консу. Сега всички ми знаеха името, канеха ме на своите маси, предлагаха ми да играем билярд или ме въвличаха в разговори. Виверос, моят отдельонен, започна да иска мнението ми за разни неща, вместо да ми казва какво трябва да правя. Лейтенант Кейс ми разказа една история, в която герои бяха сержант Руиз, отвлечен глайдер и една млада колонистка, която направо ми се стори невероятна. Накратко — аз бях станал един от тях — един от нас. Несъмнено помогнаха идеята за двойна стрелба по консу и последвалата награда, но Алън, Гейман и Маккийн също бяха приети в компанията, а не бяха направили нищо повече, освен да се сражават и да останат живи. Навярно и това бе достатъчно.

И ето че сега, три месеца по-късно, вече получавахме свежи попълнения във взвода — идваха да заместят наши убити приятели. Вече разбирахме как са се чувствали другите, когато бяхме дошли ние. Реакцията ни бе сходна — докато не покажеш какво можеш в боя, ти само заемаш нечие място. Повечето от новодошлите, изглежда, схващаха за какво става въпрос и очакваха търпеливо да настъпи техният час.

Но не и редник сенатор посланик секретар Бендер. От момента, в който цъфна сред нас, той взе да досажда на всички, да прави опити да общува поотделно с всеки и да изгражда искрени, лични взаимоотношения. Всичко това бе ужасно досадно. „Все едно че подготвя кампанията си“ — оплака се Алън и май не беше далече от истината. Какво да се прави, когато цял живот си се държал така. Просто не знаеш кога да спреш.

На всичко отгоре редник сенатор посланик секретар Бендер бе дълбоко уверен, че хората таят нестихващ интерес към онова, което има да им каже — достатъчна причина да не млъква дори тогава, когато нямаше кой да го слуша. И което обясняваше защо всеки път, когато вземаше думата на събранията в столовата, говореше предимно на себе си. Въпреки това някои негови изявления бяха достатъчно провокативни, за да накарат Виверос, с която ядяхме на една маса, да се надигне неочаквано.

— Ей, прощавай — рече тя. — Би ли повторил последното изречение?

— Мисля, че проблемът с КОС не е, че не ги бива да воюват, а че са твърде лесни за използване — повтори Бендер.

— Аха. — Виверос кимна. — Значи правилно съм чула.

— Всичко е съвсем просто — продължи Бендер и зае поза, която ми бе позната от снимките му от Земята — ръцете свити и насочени напред, сякаш готови да уловят обясняваната от него идея, за да я подадат на слушателите. Един от които сега бях и аз. — Никой не подлага на съмнение факта, че Колониалните отбранителни сили са изключително надеждна и способна армия. Въпросът е — какво правим, за да избегнем употребата им? Няма ли случаи, когато дипломацията е по-целесъобразна от прилагането на сила?

— Сигурно си пропуснал лекцията, която ми изнесоха навремето — рекох. — Онази за това, че вселената не е идеално място и че съперничеството за поземлената й собственост е свирепо и безпощадно.

— О, чувал съм я, разбира се — отвърна Бендер. — Не зная обаче дали да й вярвам. Защото колко звезди има в галактиката? Сто милиарда? И повечето от тях имат планети. Ако е така, значи споменатата „поземлена собственост“ е почти неизчерпаема. Не, според мен проблемът да използваме сила, когато общуваме с други същества, е, че това е най-лесният начин. Той е бърз, ефикасен и сравнително прост, сравнен с двусмислеността на дипломацията. Или задържаш парчето земя, или го губиш. За разлика от него, дипломацията е далеч по-трудоемко и интелектуално занятие.

Виверос ми хвърли многозначителен поглед и отново се извърна към него.

— Искаш да кажеш, че ние тук сме прости?

— Не, не — усмихна се добродушно Бендер и вдигна помирително ръка. — Казах: прост в сравнение с дипломацията. Ако ви дам оръжие и ви кажа да прогоните защитниците на някой хълм, ситуацията е съвсем проста. Но ако ви кажа да отидете при противника и да се опитате да преговаряте с него така, че в края на краищата да получите този хълм, нещата съществено ще се усложнят — какво ще стане с досегашните обитатели на хълма, как да бъдат компенсирани за загубата, какви права ще имат по отношение на изгубената територия и така нататък.

— Стига обитателите на хълма да не те застрелят, докато се катериш по него с акредитивни писма в ръка — подхвърлих.

Бендер дари и мен с ентусиазирана усмивка.

— Ето, виждаш ли колко е сложно всичко. Приемаме априори, че нашите противници имат същите войнолюбиви наклонности като нас. Но какво ако — какво ако — вратата за дипломацията е отворена, дори съвсем малко? Няма ли едно интелигентно и разумно същество да предпочете да мине през тази врата? Да вземем за пример уейдите. Предстои да воюваме с тях, нали?

Така беше. Уейдите и хората се дебнеха взаимно от десетина години, докато течеше завладяването на Ърнхардската система, която се състоеше от три обитаеми и за двете раси планети. Системите с множество обитаеми светове бяха сравнително редки. Уейдите бяха неотстъпчиви в интересите си, но и доста слаби, тяхната мрежа от светове все още се разширяваше и основната им индустрия се базираше на родната им планета. Но тъй като очевидно не желаеха да приемат намека ни и продължаваха да се навъртат из Ърнхардската система, планът беше да извършим скок право в уейдското космическо пространство, да разрушим техния космопорт и главните индустриални зони и да върнем експанзионистичните им възможности с няколко десетилетия назад. Нашият 223-ти щеше да е част от експедиционния корпус, на който бе възложено да извърши десант в столицата и да се развърти, но ни бяха предупредили да избягваме изтребването на цивилно население. Сред позволените цели бяха управленческите и религиозни центрове. Разрушаването им нямаше да доведе до промишлена криза, но пък щеше да прати ясно послание до всички за сериозността на нашите намерения.

— И какво? — попита нетърпеливо Виверос.

— Ами, поразрових се малко да видя какво пише тук-там — отвърна Бендер. — Не знам дали ви е известно, но те притежават забележителна култура. Особено високо ценят една форма на изкуство, която напомня григорианското песнопеене — натъпкват се в някой град и започнат да пеят. Казват, че песента им можела да се чуе от десетки километри и пеенето продължавало с часове.

— Е, и?

— Ами това е култура, която трябва да опознаваме и изучаваме, а не да им рушим планетата само защото ни се изправят на пътя. Защо не накараме колонистите да постигнат мир с тях? Не видях никакви съобщения да са правени опити в тази насока. Според мен точно това трябва да се опита. Ако първи подадем ръка…

Виверос изсумтя презрително.

— Бендер, мирните преговори не са от нашата компетенция.

— По време на първия ми мандат за сенатор пристигнах за търговски преговори в Северна Ирландия, но успях да постигна примирие между католици и протестанти. Нямах пълномощия за преговори и това ми създаде сериозни проблеми, след като се върнах в Щатите. Но продължавам да смятам, че когато съществува възможност за мир, трябва да се възползваме от нея.

— Спомням си този случай — казах. — Беше точно преди най-кървавия период на сблъсъци между католици и протестанти за близо двеста години. Това мирно споразумение не беше от най-успешните.

— Вината за провала не бе моя — взе да се оправдава Бендер. — Пиян хлапак католик хвърлил граната в протестантска църква и всичко започна отново.

— Да, все ще се намерят досадници, които да се изправят на пътя на твоите мирни идеи.

— Виж, вече казах, че дипломацията не е лесна работа — упорстваше Бендер. — Но винаги съм смятал, че ще спечелим повече, ако преговаряме с противника, отколкото ако се опитваме да го изтребим до крак. Все има нещо, което да сложим на масата.

— Благодаря за лекцията, Бендер — намеси се Виверос. — А сега, ако благоволиш да ми преотстъпиш думата, ще кажа само две неща. Първото е, че докато се сражаваш, не давам пукната пара за това, което си мислиш, или смяташ, че знаеш. Това не ти е Северна Ирландия, нито Вашингтон и даже не е планетата Земя. Тук при нас ти си войник и ще е хубаво да не го забравяш. Второ, пак без да ме е грижа какво си мислиш, редник, в момента ти си отговорен не пред вселената или човечеството като цяло, а пред мен, пред своите другари от взвода и пред Колониалните сили. Получиш ли заповед, изпълняваш я — и толкоз. Ако речеш да я прекрачиш, ще отговаряш пред мен. Ясна ли съм?

Бендер я измери с хладен поглед и заяви:

— Много злини на този свят са станали заради безмозъчното „изпълняване на заповеди“. Надявам се да не ни се наложи да прибягваме до същото извинение.

Виверос присви очи.

— Нахраних се — рече, стана и си взе подноса.

Бендер я изгледа учудено, после ми каза:

— Не исках да я обидя.

— Бендер, името Виверос не ти ли говори нищо? — попитах го.

Той се намръщи и призна:

— Не ми е познато.

— Помисли по-добре. Върни се пет-шест години назад.

Той изведнъж повдигна глава.

— Виверос се казваше един перуански президент. Струва ми се, че го убиха.

— Педро Виверос, точно така. И не само него — убиха жена му, брат му и неговата жена и по-голямата част от семейството при военен преврат. Само една от дъщерите на Педро оцеля. Бавачката й я пуснала в шахтата за пране, докато войниците претърсвали двореца. По-късно бавачката била изнасилена и удушена с тел.

Бендер стана поне два нюанса по-тъмнозелен.

— Не може да е дъщеря му!

— Но е. И знаеш ли какво — накрая превратът се провали и войниците бяха изправени пред съда. Оправданието им бе, че изпълнявали заповеди. Така че независимо от това, което искаше да докажеш, направи го пред най-неподходящия слушател в цялата скапана вселена. Тя знае повече от теб за това кое е добро и кое зло. Тя знае всичко за злото. То е изтребило семейството й, докато тя лежала в количката с мръсно бельо и стискала устни, за да не се разплаче.

— Божичко, съжалявам, разбира се — рече Бендер. — Ако знаех, нямаше да й говоря за това. Но нямах представа.

— Разбира се, че нямаш, Бендер — отвърнах. — Точно това искаше да ти внуши и Виверос. Тук, сред нас, от теб не се иска да знаеш. Защото и без това не знаеш нищичко.

— Чуйте ме — заговори Виверос, докато се спускахме към повърхността. — Задачата ни е да причиним колкото се може повече щети. Приземяваме се непосредствено до правителствения комплекс, взривяваме сградите, но избягваме стрелба по живи цели, освен ако не открият първи огън по нас. Вече сритахме тези негодници в топките, сега остава да ги препикаем, докато лежат на земята. Действате бързо, причинявате максимални разрушения и изчезвате при първия сигнал. Разбрахте ли ме?

До този момент операцията течеше като по вода — уейдите се оказаха напълно неподготвени за внезапното и неочаквано появяване на две дузини бойни кораби на КОС в околностите на тяхната родна планета. Други наши кораби бяха започнали отвличащи маневри в Ърнхардската система преди няколко дни, за да примамят уейдите там, така че почти никой не пазеше родната крепост, а и малкото кораби, които бяха на орбита, бяха пометени още при първата атака.

Нашите разрушители извършиха светкавичен набег над главния уейдски космопорт, разрушиха дългата много километри постройка, унищожиха всички ключови обекти в околностите и по такъв начин лишиха уейдите от възможността да вдигнат малкото си останали сили. Периметърът бе блокиран, за да не може и най-незабележимата сонда да се промъкне до Ърнхардската система и да предупреди тамошния вражески флот, което означаваше, че няма кой да ни удари в гръб. Всъщност след като оцелелите се приберяха, щяха да заварят разрушения космопорт и нямаше да могат да се приземят и да ремонтират корабите си. А дотогава нашите сили щяха да са вече далеч.

След като прочистиха околното пространство от всякакви заплахи, Колониалните сили се заеха с обстрела на промишлени центрове, военни бази, мини, рафинерии, дестилационни инсталации, язовири, слънчеви колектори, пристанища, по-малки космопортове, магистрали и всякакви други важни за развитието на една цивилизация цели. След шест часа несекващ убийствен обстрел уейдите бяха запокитени назад във времето до епохата на двигателите с вътрешно горене и вероятно щяха да останат там за дълго.

КОС избягваха мащабните бомбардировки на големи градове, тъй като целта не бе изтребване на населението. И без това по данни на нашето разузнаване разрушаването на язовирните стени бе предизвикало сериозни щети сред цивилното население. Нямаше никакъв начин да ни попречат, ако решим да сринем из основи градовете им, но се предполагаше, че уейдите ще си имат достатъчно неприятности с болестите, глада, политическите и социални безредици, които неминуемо щяха да последват премахването на промишлената база. След всичко изброено се смяташе, че активното преследване на цивилната популация ще е нехуманно и неоправдано, що се отнася до разхода на ресурси. С изключение на столицата, набелязана като цел за психологическа война, останалите градове бяха пожалени.

Изглежда обаче уейдите в столицата не схванаха намека. Още докато се снижавахме, десантните кораби бяха подложени на масиран артилерийски и лъчев обстрел. Усещането бе като да си в черупка на варящо се яйце.

— Разделете се по двойки — нареди Виверос. — Никой да не се придвижва самостоятелно. Сравнявайте позицията си с картата и гледайте да не попадате в засада. Пери, ти ще наглеждаш Бендер. Не му позволявай да подписва каквито и да било мирни споразумения. За награда вие двамата ще сте първите на изхода. Озъртайте се по горните етажи за снайперисти.

— Бендер. — Махнах му да застане до мен. — Настрой пушката на режим ракетна стрелба. Включи маскировката. МозКом на конферентна линия.

Транспортната рампа се спусна плавно и двамата с Бендер изтичахме навън. Точно пред нас на около четирийсет метра се издигаше абстрактна скулптура. Пуснах по нея една ракета в движение. Никога не съм си падал по абстракционизма.

Насочих се към една голяма сграда на северозапад от нашата позиция. Зад стъкления прозорец във фоайето зърнах неколцина уейди с издължени предмети в лапите. Изстрелях няколко ракети към тях. Ракетите щяха да се взривят при допира със стъклото и вероятно само щяха да ги изплашат, но и това ни стигаше, докато двамата с Бендер намерим укритие. Пратих съобщение на Бендер да стреля по прозореца на втория етаж, той изпълни нареждането и двамата нахлухме през образувалия се отвор в нещо като неголяма зала с множество сепарета. Ей, дори извънземните трябва да работят. Тук обаче нямаше жива душа. Предположих, че повечето от тях днес са предпочели да си останат у дома. Какво пък, не можех да ги виня.

Двамата с Бендер се затичахме по извита стълба към горния етаж. Нито един от уейдите във фоайето не ни последва. Предполагах, че са прекалено ангажирани с останалите войници и са ни забравили. Стълбата излизаше на покрива. Спрях Бендер тъкмо преди да се подаде. На покрива се спотайваха трима уейди и дебнеха с издължени оръжия притичващите долу. Повалих двама, а Бендер се справи с третия.

„Сега какво?“ — попита той.

„Следвай ме“.

Ако трябва да оприлича уейдите на нещо, то е на нескопосана кръстоска между мечка и голяма разярена летяща катерица. Та уейдите, които застреляхме, приличаха на големи разярени мечкокатерици с пушки в ръце. Пропълзяхме максимално бързо до ръба на покрива. Дадох знак на Бендер да се пъхне под един от труповете.

„Вмъкни се отдолу“ — пратих му съобщение.

„Какво?“

Махнах с ръка към съседните покриви.

„Там има още уейди — предадох му. — Скрий се, докато ги поваля…“

„А аз какво да правя?“ — попита Бендер.

„Ще следиш изхода към покрива и няма да позволяваш на други да ни направят това, което направихме на тези нещастници“.

Бендер се намръщи, но пропълзя под убития уейд. Направих същото и незабавно съжалих. Не зная как миришат живите уейди, но мъртви смърдят направо непоносимо. Бендер се завъртя така, че да държи под прицел вратата, аз се свързах с Виверос и й докладвах какво сме постигнали до момента. След това се заех със снайперистите по другите покриви.

Успях да ударя шестима от четири различни покрива, преди да досетят какво става. Когато накрая забелязах, че един от тях се е прицелил към нашия покрив, го свалих с бърз изстрел и наредих на Бендер да се омита. Успяхме да напуснем покрива секунди преди върху него да паднат няколко ракети.

Докато се спускахме надолу, се натъкнахме на изкачващи се уейди. Трудно ми е да кажа кой беше по-изненадан, ние или те, но във всеки случай двамата с Бендер открихме стрелба първи. Пуснах и няколко гранати, за да е пълна бъркотията във фоайето, а ние двамата хлътнахме в един от коридорите.

— Сега какво ще правим? — извика ми запъхтяно Бендер, когато наближихме края на коридора.

„Излез на връзка, тъпако — пратих отговор тъкмо когато свивахме зад ъгъла. — Спри да викаш. Ще ни издадеш…“

„Идват зад нас“ — предаде Бендер.

Стигнахме дъното на коридора и спряхме пред огромен прозорец. До земята бе твърде далече дори за подсилените ни тела. Зад нас се чуваше шум от приближаващи се уейди.

„Скрий се“ — предадох на Бендер, насочих пушката към прозореца и стрелях. Стъклото се разтресе, но остана цяло. Сграбчих нещо, което изпълняваше по тези места ролята на стол, и го запратих към прозореца. След това се притаих в едно от близките сепарета.

„Какво ще правим? — попита Бендер. — Идват право към нас“.

„Ще чакаме. Не се подавай. Бъди готов да откриеш стрелба веднага щом ти наредя. На автоматична…“

Четирима уейди свиха зад ъгъла едновременно и спряха, втренчили погледи в разбития прозорец. Чух да обменят гърлени звуци и превключих на превод.

— … излезли през дупката в прозореца — тъкмо казваше единият.

— Невъзможно — отвърна друг. — Прекалено е високо.

— Виждал съм ги да скачат на големи разстояния — рече първият. — Може би са оцелели по някакъв начин.

— Дори тези (непреводимо) не могат да паднат от 130 дега (мерна единица) и да оцелеят — заяви третият и застана при първите двама. — Тези (непреводимо) ядачи на (непреводимо) все още са някъде тук.

— Видяхте ли (непреводимо — вероятно собствено име) на рампата? Тези (непреводимо) го разкъсаха на части с гранатите си — намеси се четвъртият.

— Разбира се, че го видяхме — рече третият. — Нали дойдохме по същата рампа. А сега млъквайте и да претърсим района. Ако са тук, ще отмъстим на тия (непреводимо) и ще отпразнуваме нашата достойна служба. — Четвъртият сложи лапата си върху косматата лапа на третия. И четиримата стояха пред дупката в прозореца.

„Сега“ — предадох на Бендер и открих огън. Уейдите заподскачаха като кукли на конци и изхвърчаха през прозореца под нашия дъжд от куршуми. Двамата с Бендер изчакахме няколко секунди, после се втурнахме назад към стълбището. Там нямаше никой освен останките на „непреводимо — вероятно собствено име“, който вонеше дори по-нетърпимо от мъртвия си другар на покрива. Трябва да призная, че до този момент единствената заплаха, която бях изпитал на родната планета на уейдите, бе да получа трайно увреждане на обонятелните си рецептори. Слязохме на втория етаж и се измъкнахме от същото място, през което бяхме проникнали. Отвън се въргаляха още космати трупове.

— Това тук няма нищо общо с очакванията ми — оплака се Бендер, след като се отдалечихме от мъртвите уейди.

— А какво очакваше? — попитах.

— Нямам представа.

— Е, щом нямаш, откъде знаеш, че не е като очакванията ти? — троснах се и се свързах с Виверос: „Слязохме“.

„Придвижете се насам — нареди тя и ми прати местонахождението си. — Вземи Бендер с теб. Няма да повярваш…“

В същия миг чух разпокъсана стрелба и тътен от гранати откъм централната сграда.

— Точно за това ви говорех — обяви почти тържествено Бендер, след като свихме зад последния ъгъл и започнахме да се спускаме в нещо като естествен амфитеатър. Вътре в него се бяха събрали стотици уейди, припяваха и се поклащаха бавно, и размахваха над главите си тояги. Десетини войници от КОС бяха заели позиции за стрелба. Ако откриеха огън, щеше да настъпи истинска касапница. Включих отново на превод, но този път не приемах нищо членоразделно — или песните нямаха никакъв смисъл, или уейдите използваха непознат на колониалните лингвисти диалект.

Забелязах Виверос и се приближих към нея.

— Какво става? — извиках й над общата глъчка.

— Ти ми кажи, Пери — извика и тя. — Аз съм само зрител. — Тя кимна наляво, където лейтенант Кейс разговаряше с неколцина офицери. — Чудят се какво да предприемат.

— Защо никой не стреля? — попита Бендер.

— Защото те не стрелят по нас — обясни Виверос. — Заповедта ни е изрична — никаква саморазправа с цивилното население. А тези тук изглеждат точно такива. Носят тояги, но не ни заплашват с тях, само ги размахват, докато пеят. Ето защо няма нужда да ги избиваме. Сигурна съм, че ще ти хареса, Бендер.

— О, тук има много интересни неща. — Бендер се огледа. — Ето, погледнете онзи, който предвожда сборището. Той е фюи, уейд с особено важен пост. Вероятно точно той е написал песента, която изпълняват в момента. Някой от вас получава ли превод?

— Не — отвърна Виверос. — Не използват език, който да ни е познат. Нямаме представа какво пеят.

Бендер пристъпи напред.

— Това е молитва за мир — обясни той. — Такова трябва да бъде. Сигурно вече са разбрали какво сме направили с тяхната планета. Във всеки случай видяха какво сполетя града им. Нищо чудно, че сега молят жестокостите да бъдат прекратени.

— О, само не ме разплаквай — скастри го Виверос. — Нямаш никаква представа за какво пеят. Може да описват как точно ще ни откъснат главиците и ще пикаят на труповете ни. Може да опяват мъртвите си. Може да изреждат списъка на стоките в магазина. Нямаме никаква представа. Ти също.

— Грешиш — упорстваше Бендер. — Пет години съм прекарал на предния фронт в борбата за мир на Земята. Имам представа, когато някой е готов да иска мир. Когато е узрял за подобно решение. — Той посочи уейдите. — Тези са узрели. Усещам го. Ей сега ще ти го докажа. — Бендер остави пушката си на земята и заслиза към центъра на амфитеатъра.

— По дяволите, Бендер! — извика му Виверос. — Връщай се веднага тук! Това е заповед!

— Нямам намерение просто да „изпълнявам заповеди“, капрал! — извика Бендер през рамо и се затича надолу.

— Мамка му! — изруга Виверос и се втурна след него. Посегнах да я уловя, но не успях.

Лейтенант Кейс и останалите офицери вече се бяха обърнали към нас и гледаха тичащия към центъра Бендер и преследващата го Виверос. Кейс вероятно бе пратил заповед на Бендер да спре, но той продължаваше да се носи надолу.

Най-после Бендер се озова в самия център на амфитеатъра и се изправи там мълчаливо. Почти веднага старейшината, когото бе нарекъл фюи, го забеляза и спря да пее. Останалите последваха примера му. Всички се извърнаха към Бендер.

Това бе моментът, който той чакаше. Бендер вероятно бе използвал краткия период, докато се възцари мълчание, за да подготви речта си и да я преведе на техния език, защото когато заговори, се справяше доста добре.

— Приятели мои, събратя в диренето на мира… — поде той и протегна ръце към тях.

По-късният анализ на инцидента показа, че приблизително четирийсет хиляди тънки като игли куршуми, наричани от уейдите авдгур, се бяха впили в тялото на Бендер за по-малко от секунда — изстреляни от тоягите, които, оказа се, не бяха никакви тояги, а местни стрелкови оръжия във формата на клон от едно свещено за уейдите дърво. Тялото на Бендер почти се разпадна пред очите ни под напора на миниатюрните остриета. По-късно всички се съгласиха, че това е една от най-интересните кончини, на които сме присъствали.

Още преди окървавеният труп да рухне, нашите войници откриха огън. Наистина настана касапница, нито един уейд не успя да насочи оръжието си към някой от другите войници. Всичко приключи за по-малко от минута.

Виверос изчака заповед за прекратяване на огъня, приближи се до кървавата купчина, която доскоро бе Бендер, и започна да я тъпче яростно.

— На ти мир, тъпако — викаше тя, а окървавената каша полепваше по обувките и краката й.

— Знаеш ли, Бендер беше прав — каза ми тя по-късно, докато се връщахме на „Модесто“.

— За какво?

— За това, че твърде лесно прибягваме до употребата на Колониалните сили — отвърна тя. — За това, че по-бързо решаваме да се бием, отколкото да преговаряме. — Махна с ръка към планетата, която изчезваше под нас. — Мисля, че не беше необходимо да го правим. Да изритаме нещастните копелдаци от космоса и да им осигурим няколко десетилетия глад и междуособици. Не трябваше да избиваме цивилни — е, освен тези, дето убиха Бендер. Ако питаш мен, това си беше истински геноцид. Радвам се само, че няма да сме тук, когато се развихри напълно.

— За първи път си съгласна с Бендер — рекох.

— Не е вярно — отвърна тя. — Казах му, че не знае нищичко и че трябва просто да изпълнява дълга си. Но не съм твърдяла, че греши. Той просто трябваше да ме послуша. Ако беше изпълнявал шибаните заповеди, сега щеше да е жив. А вместо това трябваше да го остъргвам от обущата си.

— Сигурно щеше да каже, че е умрял заради нещо, в което вярва.

Виверос поклати глава.

— О, моля те! Бендер умря заради Бендер. Глупак. Да се изправи пред цяла тълпа нещастници, чиято планета току-що сме унищожили, и да им обяснява, че им бил „приятел“. Какъв невероятен задник. На тяхно място и аз щях да му тегля куршума.

— Така е, когато става въпрос за мир и идеали — въздъхнах философски. Виверос се засмя.

— Ако Бендер действително се интересуваше от мира, а не от свръхраздутото си его, щеше да прави, каквото правехме с теб, Пери. Да изпълнява заповеди. Да остане жив. Да си изкара службата. Да постъпи в офицерската школа и да направи кариера. Да стане някой от онези, които издават заповеди. Така се прави мир. Затова и аз „изпълнявам заповеди“. Защото се надявам някой ден тези заповеди да се променят — благодарение на мен. — Облегна се назад и притвори очи. Спа, докато не стигнахме на кораба.

Луиза Виверос загина два месеца по-късно на една жалка топка кал на име Дълбока вода. Нашето отделение попадна в клопка, устроена сред естествените катакомби под колонията на ханн’и, която ни бяха наредили да прочистим. По време на боя ни притиснаха в една неголяма пещера, от която излизаха четири тунела, всичките натъпкани с ханн’ийска пехота. Виверос ни заповяда да се приберем в тунела, през който бяхме дошли, после го взриви и ни затвори вътре, а тя остана да задържа натиска на ханн’и. Не издържа дълго. В края на краищата ние успяхме да си проправим път до повърхността, което не бе никак лесно, като се имаше предвид, че тъкмо противникът ни бе примамил долу. Виверос бе наградена посмъртно с медал за храброст, аз бях повишен в капрал и получих отделение. На мястото на Виверос пристигна един новобранец, Уитфорд, който се оказа свястно момче.

Командването бе сменило една повалена пионка с друга. Но Виверос ми липсваше.

11.

Томас умря от нещо, което изяде.

Това, което бе погълнал, бе толкова непознато, че дори в КОС нямаха име за него. Случи се на една нова колония, която също все още нямаше име, а само официално обозначение: Колония 662,47, Голямата мечка. (По някаква неизвестна причина Колониалните, сили все още прибягваха към земната система за звездно обозначение, 24-часово денонощие и година от 365 дни — може би защото така им беше най-лесно.) Съществуваше стандартна процедура на действие, според която новите колонии изготвяха ежедневни доклади, които се изпращаха с мигносонди на Феникс, така че Колониалното правителство да е в течение на всички проблеми.

Колония 662 бе изпращала ежедневни сонди половин година след основаването й и в тях, освен обичайните трудности, характерни за всяка новооснована колония, нямаше нищо, което да привлича вниманието, с изключение на съобщението, че местната слизеста плесен полепвала по всичко: машини, компютри, кошарите за животни и дори прониквала в жилищните помещения. Пратили и материал за генетичен анализ с молба да бъде разработен фунгицид, който да ликвидира плесента. Веднага след това започнали да пристигат празни мигносонди без никаква информация от колонията.

Томас и Сюзан бяха разквартирувани на „Тусон“, кораба, пратен да провери какво става. „Тусон“ се опитал безуспешно да се свърже с колонията от орбита. Оптичното наблюдение от височина не показвало никакво движение между постройките — нито следа от хората и животните. Самите сгради изглеждали непокътнати. Взводът на Томас трябвало да слезе на разузнаване.

Колонията била покрита със слуз — лигава плесен, на места с дебелина до няколко сантиметра. В началото решили, че проблемът е елементарен — най-вероятно лепкавото покритие било повредило системите за комуникация. Но краткотрайният изблик на оптимизъм секнал веднага щом отделението на Томас проникнало в кошарата на животните и открило, че всичките са мъртви и в напреднал стадий на разграждане под влияние на плесента. Малко по-късно се натъкнали и на първите колонисти, които били в подобно състояние. Почти всички (или това, което било останало) се намирали в леглата си, изключение правели само родителите, които били в стаите на децата си, и дежурната смяна извън периметъра на базата, която била близо до постовете си. Каквото и да ги било ударило, се било случило през нощта и никой не бил имал време да реагира.

Томас предложил да отнесат един от труповете в медицинския отсек, за да извършат повърхностен оглед и аутопсия и да установят причините за смъртта. Отдельонният се съгласил и Томас заедно с друг негов колега избрали един сравнително запазен труп. Томас го уловил под мишниците, другият войник за краката, и тъкмо преди да го вдигнат, едно лигаво повлекло щръкнало нагоре и се шляпнало върху лицето на Томас. Той извикал от изненада, плесента проникнала в устата му и се спуснала в гърлото.

Останалите войници от отделението незабавно херметизирали костюмите си и си спуснали лицевите стъкла. И тъкмо навреме, защото само след секунди още лигави пипала наизскачали от околните цепнатини. Подобни атаки имало навсякъде из колонията, почти едновременно. Шестима войници от взвода на Томас също погълнали известно количество плесен.

Томас се опитал да извади плесента от устата си, но тя се свлякла надолу, запушила трахеята, проникнала в белите дробове и се плъзнала през хранопровода в стомаха. Томас изпратил съобщение по конферентната линия, че се нуждае от спешна медицинска помощ и че трябва да се опитат да изсмучат плесента от белите му дробове, за да може да диша — благодарение на УмнаКръв разполагал с около петнайсет минути, преди да се задуши и да настъпи трайно мозъчно увреждане. Чудесна идея, която вероятно щяла да донесе очакваните резултати, но междувременно плесента започнала да отделя концентрирани храносмилателни киселини в белите дробове на Томас, разяждала го отвътре, докато още бил жив. Белите дробове на Томас се разпадали и само след няколко минути той загинал от шок и задушаване. Другите шестима поразени последвали неговата печална участ, която — както станало известно по-късно — била сполетяла и колонистите.

Взводният наредил да изоставят Томас и другите жертви, оцелелите отстъпили към транспортния кораб и се прибрали на „Тусон“. На орбита обаче не им разрешили да се скачат. Вместо това ги накарали да преминат, един по един, през открития космос, за да бъдат изтребени и последните останки от плесен по костюмите им, и дори след това били подложени на щателна и продължителна дезинфекция.

Междувременно спуснали в колонията няколко сонди, които установили, че долу няма оцелели и че плесента, притежаваща достатъчно разум, за да осъществява синхронизирани атаки, е почти неуязвима за конвенционалните оръжия. Куршуми, гранати и ракети увреждали само малки количества от нея, огнепръскачките поразявали единствено повърхностния слой, лъчевите оръжия прониквали в дълбочина, но на ограничено пространство. Незабавно започнало изработването на искания от колонистите фунгицид, но било преустановено, след като открили, че плесента покрива почти цялата планетна повърхност. Колонистите преценили, че ще е по-евтино да се открие друга подходяща за заселване планета, отколкото да се прочисти от напастта тази.

Смъртта на Томас е напомняне, че не само не знаем срещу какво се изправяме, когато покоряваме звездите, но понякога дори не можем да си го представим. Томас бе допуснал грешката да повярва, че врагът, по един или друг начин, ще прилича на нас. И това му коства живота.

Завладяването на вселената бе започнало да оказва своето пагубно влияние и върху мен.

Почувствах необяснимото безпокойство за първи път на Гиндал, докато причаквахме в засада крилати противникови войници, завръщащи се в гнездата си. Посякохме крилете им с лъчев огън и те се понесоха с писъци надолу към пропастта. Още по-силно бе то над Удаспри, докато си слагахме реактивни раници, за да можем по-лесно да се прехвърляме между скалните отломъци на орбиталните пръстени, сред които бяхме подхванали опасна игра на криеница с паякообразните винди. Последните се забавляваха да хвърлят камъни от пръстените към повърхността на планетата, но умееха да нагласят траекторията им така, че да попадат право върху човешката колония Халфорд. А когато ни пратиха на Кова Банда, вече бях на ръба на нервна криза.

Може би причината беше в самите ковандуси, в много отношения приличащи на клонинги на хората: двукраки бозайници, изключително надарени в артистично отношение, особено в поезията и драмата, бързо размножаващи се и необичайно агресивни, когато ставаше въпрос за вселената и мястото им в нея. Неведнъж вече човеци и ковандуси си бяха съперничили за някоя незаселена планета. Дори Кова Банда в началото била човешка колония, изоставена, след като под въздействието на местен вирус колонистите започнали да страдат от появата на отвратителни израстъци, придружавани от раздвояване на личността със склонност при втората личност към убийства и насилие. Същият вирус не предизвиквал дори главоболие при ковандусите и те побързали да заемат опразнената планета. Шейсет и три години по-късно колонистите най-после разработили ваксина срещу вируса и поискали да си върнат планетата. За съжаление ковандусите, подобно на своите двойници хората, не били склонни да правят щедри подаръци. Ето къде се появяваме и ние — в битката за Кова Банда.

Пропуснах само да кажа, че най-високият ковандус едва ли надвишава три сантиметра.

Ковандусите, разбира се, не бяха толкова глупави, че да изпратят микроскопичните си армии срещу хората, които на ръст бяха шейсет до седемдесет пъти по-големи от тях. Първо ни нападнаха със самолети, далекобойни гаубици, танкове и други военни машини, които можеха да предизвикат известни поражения — и го направиха, защото не е никак лесно да свалиш двайсетсантиметрово самолетче, което се носи със скорост няколкостотин километра в час. Правиш каквото можеш, за да го затрудниш да използва оръжията си (ние например се приземихме в централния градски парк на Кова Банда, така че артилерийската стрелба да заплашва техните хора), и с течение на времето можеш да се отървеш от тези досадни машинки. Трябваше да внимаваме не само защото е трудно да уцелиш дребна цел, но и защото никой не би искал да си иде от този свят, ударен от двусантиметров противник.

В края на краищата успяхме да свалим достатъчно самолети и да изгорим всички техни танкове и оставаше да се справим със самите ковандуси. Ето как се биеш с ковандус — настъпваш го. Стоварваш обувката си върху него, натискаш малко и е готов. Докато го правиш, ковандусът гърми по теб и крещи с цялата мощ на микроскопичните си бели дробчета, но дори тогава писъкът му едва се чува. Изстрелите отдолу, разбира се, са безвредни — костюмът и обувките са проектирани за много по-сериозни поражения; единственото, което можеш да почувстваш, е леко хрущене. Зърваш друг и скачаш върху него.

Занимавахме се с това часове наред, докато обикаляхме из столицата на Кова Банда. Някои от нашите просто се изправяха пред избран от тях небостъргач и пускаха в него куршум, който предизвикваше вътре страхотни поражения. Това ми напомни прочутата Годзила от старите земни филми и си помислих, че навярно тук щеше да се почувства истински щастлива.

Не помня точно кога съм започнал да ридая с глас и да ритам небостъргачите, но го бях правил достатъчно дълго, преди Алън да повика помощ, за да ме приберат на кораба. Междувременно Задник ме информира, че съм успял да си счупя три пръста на краката. Алън ме отведе в парка, където се бяхме приземили, и ме накара да седна — веднага след това иззад съседната сграда наизскачаха ковандуси и насочиха мъничките си оръжия към мен. Изстрелите им бяха като захвърлени в лицето ми песъчинки.

— Дявол ви взел! — изревах, сграбчих един и го хвърлих към близкия небостъргач. Телцето му описа дъга, фрасна се в стената на сградата и падна от два метра на земята. Останалите ковандуси го възприеха като достатъчно убедителен аргумент, че не бива да се занимават с мен.

Обърнах се към Алън.

— Нямаш ли си отделение, че си се лепнал за мен? — попитах гневно. Бяха го повишили в отдельонен, след като предишният получи рана в лицето от един разярен гиндалиец.

— Мога да те попитам същото — отвърна той и сви рамене. — Те се справят и без мен. Пък и няма кой знае каква съпротива. Все едно да чистиш вредители. Кейс ми нареди да се опитам да те успокоя и да разбера какво ти става. Е, какво те прихвана одеве?

— За Бога, Алън! Цели три часа тъпча разумни същества, сякаш са някакви насекоми, а ти ме питаш какво ме прихваща? Всичко това е нелепо, Алън. Да мачкаме тези нещастници с подметки… Гъливер срещу лилипутите. Малечко Палечко…

— Джон, не ние избираме с кого да воюваме.

— И как се чувстваш след тази битка? — попитах.

— Вярно, малко съм объркан — призна Алън. — Не е като да мериш сили с достоен противник: мъничетата нямат никакви шансове срещу нас. Най-тежкото поражение в моя отряд е едно спукано тъпанче. Погледнато от тази страна, си е истинска почивка. Пък и ковандусите не са съвсем безпомощни. Но в общ план надпреварата между нас и тях засега е с равен резултат.

Това наистина ме изненадваше. В космическите битки миниатюрните размери на ковандусите работеха в тяхна полза — корабите им са трудни за проследяване и ако отделните изтребители не предизвикват сериозни поражения, нещата са различни, когато се съберат в грамадно ято. Само долу, на повърхността, ръстът ни се оказваше съкрушително предимство. Кова Банда разполагаше със сравнително малочислен флот за защита — една от причините КОС да ударят тук.

— Не говорех за общата надпревара, Алън. Става въпрос, че нашите опоненти нямат и педя височина. Преди това се бихме с паяци. Още по-рано се сражавахме с някакви проклети птеродактили. Всичко това ме обърква невероятно много. Вече не се чувствам човек.

— Нека ти напомня, че ти вече не си човек — рече Алън в напразен опит да разведри настроението ми.

Не се получи.

— Хубаво де, тогава не се чувствам свързан с човечеството. Какво правим ние — откриваме нови раси и култури, а после ги изтребваме колкото се може по-бързо. Интересува ни само това, което ще ни помогне да ги надвием. За нас те не са нищо повече от смъртни врагове. Ако не бяха достатъчно умни да ни създават проблеми, можеха да са просто безмозъчни животни.

— Какво пък, така е по-лесно за нас — отвърна Алън. — Нямаш угризения да трепеш паяци, когато не се идентифицираш с тях — дори когато са големи и разумни. Особено когато са големи и разумни.

— Сигурно точно това ме измъчва — оплаках се. — Изгубил съм способността да преценявам значението на постъпките си. Сграбчвам един дребен нещастник и го удрям в сградата. Правя го, без въобще да ми пука. Ето кое истински ме безпокои, Алън — че вече не ми пука. Трябва да има някаква последица от действията. Би трябвало да изпитваме някакви чувства, независимо дали вярваме, че го правим за добро. А аз не изпитвам никакви. Тъпча из този град, сякаш съм някакво проклето чудовище. Започвам да си мисля, че съм точно това. Проклето чудовище. И ти също. Всички ние сме шибани нечовешки чудовища и не можем въобще да го проумеем.

Алън нямаше какво да ми отговори. Не му оставаше нищо освен да гледа как войниците му тъпчат ковандуси, докато не остана нито един от тях.

— Какво му е, по дяволите? — обърна се лейтенант Кейс към Алън на оперативката сред края на сражението.

— Смята, че сме безчовечни чудовища — отвърна Алън.

— Ах, това ли било? — Лейтенант Кейс повдигна вежди и се обърна към мен. — Откога си в армията, Пери?

— Почти година.

Лейтенант Кейс кимна.

— Тъкмо навреме значи. Горе-долу толкова е нужно на нашите хора, за да осъзнаят, че са се превърнали в бездушни машини за убиване, лишени от съвест и морал. Някои по-рано, други по-късно. Ето Дженсън например — той посочи един от отдельонните — изкара близо петнайсет месеца, преди да превърти. Дженсън, кажи му какво направи.

— Стрелях по лейтенант Кейс — отвърна Рон Дженсън. — Реших, че е олицетворение на злата система, превърнала ме в машина за убиване.

— Насмалко да ми отнесе главата — захили се Кейс.

— Късмет извадихте.

— Късмет, че ме пропусна. Иначе щях да съм мъртъв, а ти — да си натопен във физиологичен разтвор мозък, който бавно полудява, заради липсата на връзка с външния свят. Виж, Пери, това се случва с всички. Ще го надживееш, когато си дадеш сметка, че не си безчовечно чудовище, а просто се опитваш да нагодиш ума си към една непоносима ситуация. Седемдесет и пет години си водил живот, през който не се е случвало нищо кой знае колко вълнуващо, освен от време на време да свалиш някоя мацка, а сега изведнъж търчиш насам-натам из космоса и се сражаваш с космически чудовища. Божичко! Да ти призная, не вярвам само на онези, които не превъртат въобще.

— Алън още е с всичкия си — оплаках се. — А е тук колкото мен.

— Прав си — потвърди Кейс. — Какво е оправданието, Розентал?

— Лейтенант, отвътре съм врящо гърне от неудържим гняв.

— Аха, потискаш го — рече Кейс. — Чудесно. Ако обичаш, гледай да не си близо до мен, когато ти гръмнат бушоните.

— Не мога да обещая, сър.

— Знаете ли аз как се справих с тоя проблем — намеси се Ейми Уебър, друг отдельонен. — Съставих списък на нещата, които ми липсват от Земята. Излезе доста дълъг, но ми помагаше да повярвам, че не съм изключила напълно. Щом има неща, по които да копнееш, значи все още си с всичкия си.

— И какво ти липсва? — попитах.

— Ами например Шекспир в парка — отвърна тя. — Последната вечер на Земята гледах представление на „Макбет“ на открито. Невероятно преживяване, повярвайте ми. Където сме сега, няма надежда да гледам добър театър.

— На мен ми липсват шоколадените пръчици на дъщеря ми — рече Дженсън.

— На „Модесто“ има колкото щеш — каза Кейс. — И са много вкусни.

— Не са толкова добри като тези на щерката. Тайната е в меласата.

— Отвратително. — Кейс се намръщи. — Мразя меласа.

— Добре, че не го знаех, когато стрелях по вас — обади се Дженсън. — Щях да уцеля.

— Аз пък жадувам да поплувам — каза Грег Ридли. — До къщата ми в Тенеси имаше река и често плувах в нея. Водата беше студена през по-голямата част от годината, но на мен ми харесваше.

— А аз карах кънки — призна Кейс. — Друсах се по асфалта и имах чувството, че ще ми изпопадат пломбите.

— Книги — въздъхна Алън. — Някой тлъст том в неделя сутрин.

— А ти, Пери? — погледна ме Уебър. — На теб какво ти липсва?

— Само едно. — Свих рамене.

— Не може да е по-тъпо от ролковите кънки ухили се Кейс. — Хайде стига сме дрънкали. Това е заповед.

— Единственото, което ми липсва, е бракът — признах. — Ще ми се да си седя до жената, да си приказваме, да чета, каквото и да е.

Това ги накара да млъкнат.

— Брей, чух нещо ново. — Ридли чак подсвирна.

— На мен пък не ми липсва — завъртя глава Дженсън. — Последните двайсет години от моя брак бяха най-скучният период в живота ми.

Огледах ги.

— Никой от вас ли няма съпруг или съпруга, които също да са в армията? Не поддържате ли връзка с тях?

— Мъжът ми постъпи преди мен — отвърна Уебър. — Когато дойде моят ред, вече беше загинал.

— Жена ми е на „Бойси“ — каза Кейс. — От време на време ми праща по някое съобщение. Нямам усещането, че ми липсва. Трийсет и осем години съвместно съществуване са ми предостатъчни.

— Повечето хора тук не желаят да се връщат към предишния си живот — посочи Дженсън. — Вярно, липсват ни някои дребни неща, както каза Ейми, и това е един от начините да не превъртиш напълно. Но помислете си: ако ви върнат във времето с единственото условие да преживеете всичко по същия начин. Има ли смисъл, щом вече ти е познато? Лично аз може да не съжалявам за пътя, който си бях избрал, но това не значи, че бих го извървял още веднъж. Жена ми е някъде тук. Сигурен съм, че е щастлива в новия си живот, също като мен.

— С нищо не ми помагате — въздъхнах.

— Че какво толкова ти липсва в брака? — попита Алън.

— Ами жена ми, какво — отвърнах. — И освен това чувството за уют. Усещането, че си точно там, където трябва да бъдеш, с човека, с когото трябва да бъдеш. Със сигурност нямам същото усещане сега. Ходим на разни места да се бием и сме заобиколени от другари, които утре може да са мъртви. Без да се обиждате.

— Че за какво? — попита Кейс.

— Няма нищо, за което да се хвана — продължих.

— Нищо, което да ме кара да се чувствам в безопасност. Бракът ми, както всеки друг, може да е имал възходи и падения, но беше стабилен. Липсва ми тази сигурност, липсва ми връзката с някого. Това, което ни прави хора, е значението, което имаме за околните и което те имат за нас. Липсва ми да знача нещо за някого. Ето кое беше важното в брака.

Отново тишина.

— Знаеш ли какво, Пери — рече навъсено Ридли.

— Както го представи, и на мен взе да ми липсва.

Дженсън изсумтя презрително.

— Но не и на мен. Хубаво, Пери, ти си тъгувай по брака. А аз — по сладките на дъщеря ми.

— Меласа? — Кейс свъси вежди. — Гадост.

— Не започвайте пак, сър — предупреди го Дженсън. — Че пушката ми е подръка.

Смъртта на Сюзан бе напълно противоположна на тази на Томас. На Елисей избухнала стачка на нефтосондажници и това довело до недостиг на петрол в района. Пратили „Тусон“ да превози наемни сондьори и да ги охранява, докато пуснат в действие спрените платформи. Сюзан била на една от платформите, когато стачкуващите ги нападнали с импровизирана артилерия. Експлозията съборила Сюзан и още неколцина войници от платформата и ги запокитила в морето. Докато паднат във водата, другите били мъртви, но Сюзан, тежко обгорена и със замъглено съзнание, все още дишала.

Нападателите я измъкнали от водата, тъй като решили да я използват за назидание. В моретата на Елисей се въди един едър хищник, казват му зяпльо — грамадните му челюсти могат да сдъвчат цял човек на един залък. Зяпльовците често се навъртат около петролните платформи заради остатъците, които се изхвърлят от тях. След като изтеглили Сюзан, стачкуващите сондажници я свестили с няколко шамара и й прочели своята прокламация — разчитали да бъде предадена чрез МозКом на останалите войници от КОС. Накрая я обвинили в сътрудничество със стачкоизменниците, осъдили я на смърт и я хвърлили в морето непосредствено под боклукчийската шахта на платформата. Почти веднага от дълбините изникнал един зяпльо и я погълнал. В този момент Сюзан била в съзнание и се опитала да се измъкне през зейналата паст. Преди да успее, един от стачкуващите прострелял зяпльото точно под тръбната перка, където е разположен мозъкът на чудовището. Зяпльото издъхнал за миг, потънал и отнесъл Сюзан със себе си. Смъртта й била бавна и мъчителна — била смазана от огромната маса вода, под която постепенно се озовавала.

Радостта на стачкуващите за тази малка победа била краткотрайна. От „Тусон“ пратили подкрепление, което обкръжило лагера на стачниците — измъкнали водачите, разстреляли ги и нахранили с тях цяло ято зяпльовци. С изключение на участниците в саморазправата, които пропуснали момента с разстрела. Стачката приключила малко след това.

Смъртта на Сюзан бе като прозрение за мен, поука, че хората могат да са точно толкова безчовечни и жестоки, колкото извънземните. Ако бях на борда на „Тусон“, щях да напъхам убийците на Сюзан в пастта на зяпльото, без да изпитам и капчица угризение. Не зная дали това ме правеше по-добър, или по-лош от представата за мен, която ме бе накарала да изгубя равновесие на Кова Банда. Но вече не се безпокоях, че пътят, по който вървя, ме отдалечава от човечеството.

12.

Тези от нас, които участваха в битката за Корал, помнят добре къде са били, когато научихме, че планетата е превзета. Аз слушах как Алън обяснява, че вселената, която смятам, че познавам, не съществува отдавна.

— Напуснахме я още при първия си мигноскок — говореше той. — Вдигнахме крак и прекрачихме в съседната вселена. Така действа мигноскокът.

Думите му предизвикаха объркано мълчание в мен и Ед Макгуайър, който се бе присъединил към нас в батальонното кафене. Накрая Ед, който бе станал отдельонен на мястото на Ейми Уебър, въздъхна.

— Не те разбирам, Алън. Мислех, че мигнодвигът просто ни откарва донякъде със скорост над тази на светлината. Нали така действа?

— Нищо подобно — възрази Алън. — Айнщайн все още е прав — не можеш да надминеш скоростта на светлината. Пък и едва ли би искал да се размотаваш из вселената със скорост, която е дори малка част от нея — праснеш ли се и в най-миниатюрната прашинка, ще си осигуриш една хубава дупка в корпуса. Бърз начин за самоубийство и нищо повече.

Ед премигна и избърса чело.

— Уф! Страшно ме объркваш.

— Добре, слушайте. — Алън се поизправи. — Питахте ме как работи мигнодвигът. Ще ви кажа, че е съвсем просто — взима предмет от една вселена, например „Модесто“, и го откарва в друга. Грешката е, че го наричаме „двигател“. Това не е двигател, защото ускорението не е фактор — единственият фактор е местонахождението в мултивселената.

— Алън — обадих се. — Пак дрънкаш глупости.

— Прощавайте. — Той за миг се замисли. — Момчета, как сте с математиката?

— Нямам особено ясни спомени — признах.

Ед Макгуайър кимна, за да ме подкрепи.

— Хм. — Алън отново се замисли. — Добре де. Ще опитам с по-простички думи. Само не се обиждайте.

— Обещаваме — рече Ед.

— Хубаво. Първо — вселената, в която се намираме в този момент, е една от безкраен брой възможни вселени, чието съществуване е позволено в квантовата физика. Така например всеки път, когато посочим мястото на някой електрон, нашата вселена се определя съобразно неговото местонахождение, което в друга вселена ще е съвсем различно. Следвате ли мисълта ми?

— Не особено — рече Ед.

— Ах, вие, антиучени! Добре, доверете ми се, че е така. Изводът е, че съществуват множество вселени. Или мултивселена. Мигнодвигът прави точно това — отваря врата към друга вселена.

— И как го прави? — попитах.

— Нямаш необходимите математически познания, за да ти го обясня — отвърна Алън.

— Прилича ми на магия — рекох.

— Да, съгласно представите ти. Магия, основаваща се на физика.

— Нищо не схващам — рече Ед. — Излиза, че обикаляме из различни вселени и те всичките са досущ като нашата. А в научната фантастика „паралелните вселени“ обикновено са много различни. Тъкмо така разбираш, че си се озовал в някоя от тях.

— Това е наистина интересен отговор на същия въпрос — съгласи се Алън. — Да приемем за даденост, че преместването на предмет от една вселена в друга е малко вероятно събитие.

— Да приемем — съгласих се.

— От гледна точка на физиката, то е допустимо, тъй като на съвсем ниско равнище вселената се определя от законите на квантовата физика, позволяващи да се случи почти всичко. Но в интерес на запазване на равновесието всяка вселена се старае да задържа малко вероятните събития на максимално ниско равнище, особено когато става въпрос за обекти с размери, надвишаващи тези на атомите.

— Как може вселената да се „старае“? — попита Ед.

— Липсват ти математични познания — отвърна Алън.

— Това вече го чухме. — Ед завъртя очи към тавана.

— Но вселената наистина се старае да прави едни неща и да не прави други. Старае се да поддържа равномерен процес на ентропия. Старае се да запазва скоростта на светлината като константа. Можеш да промениш тези неща до известна степен, но те винаги действат. Същото е и тук. В нашия случай преместването на предмет от една вселена в друга е толкова малко вероятно, че по правило вселената, в която го преместваме, по всичко друго е досущ като нашата — нека го наречем закон за запазване на малко вероятното.

— Но как ще обясниш нашето преместване от едно място на друго? — попитах. — Как се озоваваме от една точка в нашата вселена на съвсем друго място в друга вселена?

— Помисли сам. Прехвърлянето на цял кораб в друга вселена е малко вероятно събитие. От гледна точка на вселената къде ще се появи той в тази друга вселена е почти без значение. Ето защо названието „двигател“ е погрешно. Ние не пътуваме никъде. Просто пристигаме.

— Но какво става с вселената, която току-що си напуснал? — попита Ед.

— Друга версия на „Модесто“ от друга вселена се появява в тази, с наши алтернативни версии на борда — отвърна Алън. — Вероятно. Има изключително малък шанс това да не се случи и затова по правило става точно така.

— Ще се върнем ли някога пак там? — попитах.

— Къде там? — отвърна с въпрос Алън.

— Във вселената, от която сме тръгнали.

— Не. — Алън поклати глава. — Теоретически това е възможно, но вероятността е почти нищожна. При всяка възможна промяна непрестанно възникват нови вселени и тези, в които попадаме, обикновено се раждат частица от секундата, преди ние да скочим в тях. Една от причините да можем да се озовем в тях е тъкмо близостта им до нашата предишна вселена. Колкото по-дълго си отделен от някоя конкретна вселена, толкова по-голяма е вероятността тя да претърпи промени и по-малък шансът да се завърнеш в нея. Дори връщането във вселената, от която току-що си дошъл, е малко вероятно събитие. А да посетим тази, която напуснахме преди близо година, когато за първи път скочихме от Земята към Феникс, е изключено.

— Много ме натъжи — подметна Ед. — Бях привързан към моята вселена.

— А какво ще кажеш за следното, Ед? — засмя се Алън. — Ти дори не идваш от същата вселена, от която идваме с Джон, тъй като не беше с нас, когато направихме първия си скок. Още повече, даже хората, които бяха на този първи скок, не са сега в същата вселена с нас, тъй като оттогава са скачали с различни кораби — всяка версия на наши стари приятели, която срещаме, ще бъде тяхна алтернативна версия. Разбира се, те ще изглеждат и ще се държат по същия начин, защото с изключение на някой разместен електрон са си съвсем същите. Но вселените, от които произхождаме ние и те, са различни.

— Значи двамата с теб сме единственото, което е останало от нашата вселена — заключих.

— Ако въобще онази вселена още съществува. За останалото си прав.

— Не зная какво да мисля — рекох.

— Гледай да не се тревожиш излишно — посъветва ме Алън. — В ежедневието цялото това скачане из вселените няма особено значение. Защото във функционален аспект не съществуват никакви видими разлики.

— Защо тогава въобще са ни нужни космическите кораби? — попита Ед.

— Съвсем очевидно, за да стигнеш там, закъдето си тръгнал в твоята нова вселена.

— Не, не. — Ед завъртя глава. — Искам да кажа, щом можеш да се местиш от една вселена в друга, защо не го правиш от планетата, а трябва да излиташ в космоса? Със сигурност щеше да е по-безопасно.

— Вселената предпочита скоковете да се правят от големи гравитационни източници, като планети и звезди — обясни Алън. — Особено когато скачаме в друга вселена. Можем да се появяваме в близост до гравитационни източници, което е една от причините да пристигаме в новите вселени в близост до мястото, закъдето сме се отправили, но напускането на старата е много по-лесно на разстояние от подобен източник и затова летим известно време преди скок. Има експоненциална връзка, която бих могъл да ви покажа, но…

— Да, знам, не ни достигат математични познания — прекъсна го Ед.

Алън понечи да каже нещо, но нашите МозКом се включиха едновременно. „Модесто“ току-що бе получил съобщение за Коралското клане. И в която и вселена да се намирахме, вестта бе ужасяваща.

Корал бе петата планета, заселена от човечеството, и първата, която без никакво съмнение бе пригодена за човешки обитатели дори по-добре от Земята. Геологично стабилна, с умерен климат почти на цялата повърхност, обитавана от растения и животни, генетично сходни с тези на Земята и способни да задоволят хранителните и естетически изисквания на хората. В началото дори се обсъждаше идеята да кръстят новата колония Едем, но после решиха, че подобно название е като кармично предизвикателство за беда.

Вместо това се спряха на името Корал, заради коралоподобните същества, създаващи огромно разнообразие от островни архипелази и подводни рифове около екваториалната зона. Заселването на планетата съзнателно се поддържаше на ниско ниво и щастливците, имали късмета да се озоват там, предпочитаха опростен, почти прединдустриален начин на съществуване. Това бе едно от малкото места във вселената, където хората полагаха усилия да се адаптират към съществуващата екосистема, вместо да я променят и да пренесат например житото и едрия рогат добитък. И усилията дадоха резултат: човешкото присъствие, дребно и незабележимо, постепенно се сля с биосферата на Корал и стана част от нея.

Това бе още една причина населението там да е абсолютно неподготвено при появата на ррейските нашественици, чийто брой бе почти толкова, колкото и на колонистите. Колониалният гарнизон, разположен на орбита и на повърхността, оказа символична, макар и доблестна съпротива, преди да бъде избит до крак, колонистите също взеха участие в отбраната. Не след дълго обаче колонията бе опустошена и оцелелите й обитатели изклани, тъй като рреите отдавна бяха решили, че човешкото месо е деликатес.

Една от картините, предавани в първия пакет съобщения за тъжната участ на Корал, включваше кадри от ррейска кулинарна програма, в която прочут техен майстор готвач обсъждаше най-добрите начини за разфасоване на човешко тяло и това как да се приготвят ястия от различни органи. Освен отвращението, което пораждаше, тази програма ни подсказваше, че Коралското клане е било щателно подготвяно от дълго време, след като си бяха направили труда да докарат на планетата и подобни известни специалисти. Без никакво съмнение рреите възнамеряваха да се задържат там дълго.

След като приключиха с първата част на инвазията, целяща изтребването на човешките обитатели, рреите транспортираха на повърхността тежки машини и почнаха да добиват руда на островите. Известно време преди нашествието рреите бяха започнали преговори с колониалното правителство на Корал с идеята да им бъде разрешено да извършват минна дейност на островите — на тяхната родна планета кораловите рифове бяха изчезнали поради индустриалното замърсяване и неконтролирания рудодобив. Колониалното правителство бе отказало по две причини — тъй като колонистите предпочитаха да запазят планетата такава, каквато е, и заради добре известните вкусови предпочитания на рреите. Никой здравомислещ човек не би желал подобни същества да му дишат във врата.

Грешката на колониалното правителство бе, че не беше осъзнало причината, която се криеше зад исканията на рреите за рудодобивна дейност — освен търговския съществуваше и религиозен аспект, силно подценен от колониалните дипломати — както и границите, до които бяха готови да стигнат рреите, за да осъществят своя замисъл. Преговорите от самото начало бяха тръгнали зле, лишени от взаимно доверие (и как иначе, когато преговаряш с раса, която гледа на теб като на съществен елемент от дневното си меню). В края на краищата преговорите бяха прекратени и всички решиха, че въпросът е приключен. Едва когато и последните коралови рифове на родния свят на рреите бяха заплашени от изчезване, станаха ясни мащабите на тяхното желание да сложат ръка на залежите на Корал. Скоро след това планетата падна в ръцете им и ние трябваше да ги ударим дваж по-силно, отколкото те нас, за да си я върнем.

— Мрачна картинка, казвам ви — обясняваше лейтенант Кейс на отдельонните. — И ще стане още по-мрачна, докато стигнем там.

Бяхме в залата за заседания и стратегическо планиране и масата пред нас бе отрупана с чаши изстиващо кафе. Преглеждахме докладите за жестокостите и разузнавателните съобщения от системата на Корал. Малкото мигносонди, които не бяха унищожени от рреите, предаваха за постоянен поток от прииждащи ррейски кораби, едни военни, други — за пренасяне на корали. За по-малко от два дни след Коралското клане в околностите на планетата се бяха скупчили над хиляда вражески съда, като глутница хищни зверове.

— Ето какво ни е известно — продължи Кейс и изпрати в умовете ни схематично изображение на системата на Корал. — Основната част от корабите в системата са с транспортно и промишлено предназначение, доколкото познаваме конструкцията им, едва една трета са военни, пригодени за нападателни или отбранителни действия, и на много от тях има войници. Тези съдове, които по предназначение съответстват на нашите кръстосвачи, са както по-големи, така и по-мощни от нашите. По последна преценка на повърхността има около сто хиляди бойни единици, които са започнали да се подготвят за предстоящата атака. Те знаят, че рано или късно ще поискаме да си върнем Корал, но предполагат, че това ще стане най-рано след четири до шест дни — времето, необходимо да откараме нашите най-големи кораби до пунктовете за скок. Известно им е, че Колониалните сили предпочитат да си осигурят преобладаващо числено превъзходство и че това не може да стане веднага.

— В такъв случай кога ще ги нападнем? — попита Алън.

— След около единадесет часа — отвърна Кейс.

— Но как е възможно, сър? — попита Рон Дженсън. — Единствените кораби, с които разполагаме в момента, са само тези, които се намират в скоков обсег около системата, и малкото, които ще са на подобна дистанция до няколко часа. А те не са толкова много.

— Шейсет и два, като броим и „Модесто“ — потвърди Кейс и разпрати чрез МозКом пълния списък на корабите. Отбелязах мислено присъствието в списъка на „Хамптън Роудс“ — последния кораб, от който ми бяха писали Хари и Джеси. — Още шест кораба набират скорост, за да навлязат в скоков обсег, но не можем да разчитаме, че ще стигнат навреме за атаката.

— Божичко, Кейс! — Ед Макгуайър завъртя глава. — Това означава съотношение от пет към едно при корабите и две към едно при наземните сили, стига изобщо да успеем да се приземим. Нали нашата военна доктрина изисква да атакуваме при явно числено надмощие.

— Докато успеем да съберем достатъчно големи кораби, отбраната им ще бъде завършена — отвърна Кейс. — По-добре да пратим по-малобройна сила, преди да са готови, и да нанесем колкото се може повече поражения. До четири дни ще пристигне основният отряд — двеста кораба, които са в процес на подготовка. Ако се справим както трябва, няма да срещнат големи затруднения с останките от ррейската инвазия.

— Само дето нас няма да ни има, за да се порадваме на това — изсумтя Ед.

Кейс се усмихна напрегнато.

— Какъв песимизъм. Вижте, зная, че не прилича на екскурзионна разходка до Луната. Но това не значи, че се хвърляме с главите напред. Отиваме там със съвсем конкретни цели. Те включват атаката на транспортни кораби, за да им попречим да прекарват нови и нови наземни сили. Сухопътен десант за прекратяване рудодобивните операции, още повече че близостта ни до наземните сили ще попречи на космическия им флот да ни атакува, за да не удари и своите. И на последно място — атака на търговски и промишлени съдове. Основното изискване е да създадем плацдарм както на орбита, така и долу, така че да ги запердашим от двете страни, когато дойдат големите батковци.

— Ще ми се пак да се върнем на въпроса с наземните сили — обади се Алън. — Според плана, след като ни оставят долу, нашите кораби ще се опитат да примамят вражеските настрани. Това означава ли, каквото си мисля?

Кейс кимна.

— Ще бъдем отрязани поне за три-четири дни.

— Мамка му — изруга Дженсън.

— Това е война, пъзльовци такива — тросна се Кейс. — Простете, ако с нещо съм нарушил представата ви за уютно прекарване.

— Но какво ще стане, ако планът се провали и нашите кораби бъдат унищожени? — попитах.

— Ако стане това, Пери, смятай, че ни е спукана работата — отвърна Кейс. — Но да не се занимаваме с подобни предположения. Ние сме професионалисти и ни чака работата, за която сме обучавани. Планът крие рискове, но не са неразумни, и ако успее, ще си върнем планетата и ще нанесем сериозни щети на рреите. Защо не опитаме да си представим, че всичко ще се получи както трябва? Идеята е малко налудничава, но какво пречи да бъде успешна? Ако я подкрепим, толкова по-големи ще бъдат шансовете ни. Съгласни?

Отново неспокойни погледи.

Не бяхме съвсем убедени, но почти нищо не можеше да се направи. Щяхме да отидем там независимо дали ни харесва, или не.

— Кои са шестте кораба, дето все още могат да успеят навреме за купона? — попита Дженсън.

На Кейс бе нужна само секунда, за да се сдобие с исканата информация.

— „Литъл Рок“, „Мобайл“, „Уако“, „Мюнси“, „Бърлингтън“ и „Спароухок“.

— „Спароухок“? — повтори Дженсън. — Без майтап?

— Какво толкова му е на „Спароухок“? — попитах. Името не беше необичайно, военнотранспортните съдове често приемаха названията на средноголеми градове.

— Призрачните бригади, Пери — отвърна Дженсън. — Специалните части на КОС. Нашата „тежка артилерия“.

— Не ги бях чувал досега — рекох. Всъщност имаше нещо в миналото, но не можех да си спомня точно какво.

— Колониалните сили ги пазят за особени случаи — обясни Дженсън. — Безмилостни копелдаци. Не играят по нашите правила, но ще е хубаво да са наблизо, когато слезем на планетата. С тях шансовете ни да се измъкнем живи доста нарастват.

— Стига да успеят навреме, но се съмнявам. — Кейс поклати глава. — Това е, момчета и момичета. Шоуто започва. За добро или за лошо.

След десет часа „Модесто“ се появи в околностите на Корал и още в първите няколко секунди след пристигането си бе поразен от шест ракети, изстреляни в упор от близкия ррейски кръстосвач. Единият от основните двигатели на „Модесто“ бе изваден от строя и корабът се запремята като хвърлена обувка. По време на атаката моето отделение и това на Алън вече бяха прехвърлени на десантната совалка и от инерцията на въртенето неколцина войници се блъснаха в стените, а в товарния отсек снаряжението се разхвърча във всички посоки. За щастие совалките, приковани от мощни електромагнити, останаха по гнездата си.

Активирах Задник да проверя състоянието на кораба. „Модесто“ бе тежко поразен и активното сканиране на други ррейски кораби подсказваше, че предстои да бъде подложен на нови атаки.

— Да се махаме оттук — извиках на Фиона Итън, нашия пилот.

— Нямам разрешение от командния център — отвърна тя.

— До десет секунди ще ни застигне нов ракетен залп — отвърнах. — Ето ти шибаното разрешение.

Фиона изсумтя.

Алън, който също бе включен към корабната информационна система, се намеси.

— Приближават ракети. Двайсет и шест секунди до удара.

— Ще успееш ли да ни измъкнеш? — попитах Фиона.

— Ще видим — отвърна тя и излезе на канал с останалите совалки. — Говори Фиона Итън, пилот на шести транспортен. До всички: задействам аварийно отваряне на хангара след три секунди. Успех.

— Обърна се към мен. — Слагайте коланите! — И натисна един червен бутон.

Вратите на хангара за миг бяха очертани от червени отблясъци, после взривовете ги изхвърлиха в космоса и хангарът се изпълни с грохота на напускащия затвореното пространство въздух. Всичко, което не бе здраво закрепено, изхвърча през отвора — отвъд пороя от предмети се виждаше бързо местещото се звездно небе: „Модесто“ се премяташе. Фиона включи ракетните двигатели, почака точно колкото отворът да се изчисти от отломъци, изключи електромагнитните клапи и изстреля совалката навън. Беше въвела корекция на траекторията заради въртеливото движение на „Модесто“, но въпреки това остъргахме тавана на хангара, преди да се озовем навън.

Свързах се с видеокамерата от хангара. Други совалки също го напускаха през взривените врати, даже по две и три наведнъж. Миг по-късно следващата вълна ракети застигна „Модесто“ и го накара рязко да промени посоката си, а взривовете засегнаха намиращите се на изходите совалки. Една от тях избухна в хангара и изглежда, порази камерите, защото изображението изчезна.

— Прекратете връзката с „Модесто“ — нареди Фиона. — Гадовете могат да ни проследят по нея. Предай на всички. — Тя ме погледна. — Устно.

— Имаме няколко леко ранени отзад — докладва Алън. — Но нищо сериозно. Какъв е планът?

— Ориентирах совалката към Корал и изключих двигателите — отвърна Фиона. — Най-вероятно търсят топлинни сигнали от двигателите и импулси от МозКом съобщения, за да насочат ракетите си. Колкото по-мъртви изглеждаме, толкова по-големи са шансовете да ни подминат и да ни оставят да навлезем в атмосферата.

— На това ли разчитаме? — Алън повдигна вежди.

— Ако имаш по-добра идея, слушам те — тросна се Фиона.

— Тъй като въобще не разбирам какво става, нямам нищо против да следваме твоя план.

— Какво стана, по дяволите? — Фиона кимна назад. — Удариха ни още щом изскочихме от мигнопрехода. Няма никакъв начин да са знаели, че ще се появим точно там.

— Може би просто се озовахме в погрешен момент на погрешно място — подметна Алън.

— Съмнявам се — казах и посочих люка. — Погледни.

Недалеч от нас в пространството бе увиснал гигантски ррейски кръстосвач, палубата му се озаряваше от честите ракетни залпове. Далеч отвъд него друг кораб на Колониалните сили внезапно изникна в пространството. Ракетите, които вече се носеха натам, попаднаха право в него.

— Умът ми не го побира — възкликна Фиона.

— Знаят съвсем точно къде ще се появят корабите ни — каза Алън. — Това е засада.

— Как го правят, по дяволите? — попита Фиона. — Какво става тук, мамка му?

— Алън? — рекох. — Ти си нашият физик.

Алън не сваляше поглед от ударения колониален кораб, който тъкмо се разтърсваше от взривовете на втория залп.

— Нямам представа, Джон. Това е ново за мен.

— Адски е гадно — възмущаваше се Фиона.

— Важното е да не надигаме глава. Колкото сме по-шумни, толкова по-лесно ще ни изтрепят.

— На мен ли го казваш? — намуси се тя.

— Мога ли да включа моя МозКом, стига да не се опитвам да се свържа с „Модесто“? — попитах.

— Сигурно — рече Фиона. — Важното е предаването да е в пределите на совалката.

Събудих Задник и поисках географска карта на Корал.

— Струва ми се — рекох, — че поне за днес ще отменим атаката на сондажните съоръжения. Малко сме за тази работа, а пък и не се знае колко от нас ще оцелеят до повърхността. Не всички пилоти бяха толкова съобразителни като нашата Фиона.

Тя кимна и забелязах, че раменете й леко се отпуснаха. Похвалата има чудодеен ефект, особено в кризисен момент.

— И тъй, ето го новия план. — Прехвърлих картата на Фиона и Алън. — Ррейските сили са съсредоточени на кораловите рифове и в колониалните градове по крайбрежието. А ние ще се спуснем тук — посочих точно в средата на най-големия континент, — ще се скрием в тази планинска верига и ще чакаме втората вълна.

— Ако тя пристигне — уточни Алън. — Поне една от разузнавателните мигносонди ще успее да се върне на Феникс. Така ще знаят, че рреите са известени за идването ни. И тогава може да не пристигнат толкова бързо.

— Ще дойдат, не се тревожи — успокоих го. — Може да не стане, когато ни се иска на нас. Важното е да сме готови за това. Добрата новина е, че Корал е обитаема планета. Можем да се храним от това, което ражда земята.

— Не горя от желание да основавам колония — рече Алън.

— Няма да е за дълго — обещах му. — И е по-добре, отколкото другата възможност.

— И ти си прав — въздъхна Алън.

Обърнах се към Фиона.

— Какво ти е нужно, за да ни закараш дотам здрави и читави?

— Молитва — рече тя. — В момента сме само един от множеството отломъци, които се носят из космоса. Но ударим ли атмосферата, ще привлечем вниманието на рреите.

— Колко дълго можем да останем тук?

— Не чак толкова, колкото ти се иска. Запасите ни от храна, вода и въздух са ограничени — въпреки усъвършенстваните ни тела.

— Колко време след като навлезем в атмосферата ще трябва да запалиш двигателите?

— Почти веднага. Ако започнем да се премятаме, може въобще да не успея да възстановя контрола. Случи ли се това, обречени сме.

— Прави, каквото ти е по силите — казах и тя кимна. — И тъй, Алън. Време е да съобщим на останалите за промяната в плана.

— Започва се — извика Фиона и включи двигателите. Ускорението ме притисна в облегалката. Вече не падахме свободно към повърхността, а се носехме към нея.

— Сега ще ни раздруса — предупреди Фиона и миг след това корпусът започна да се тресе.

Един от приборите издаде тревожен сигнал.

— Активно сканиране — досетих се. — Засякоха ни.

— Виждам — отвърна Фиона и се опита да промени курса. — До няколко секунди навлизаме в облаци. Може да ни помогнат.

— Че облаците помагат ли?

— Не — отвърна тя и се насочи право към тях.

Излязохме няколко километра по на изток и отново ни засякоха.

— Все още ни държат под око — рекох. — Противников летателен апарат на 350 километра, в посока към нас.

— Ще се постарая да съм колкото се може по-близо до повърхността, когато ни застигнат — обеща тя. — Не можем да им избягаме, нито да влезем в бой. Единствената ни надежда е да напуснем совалката, преди да ни доближат, и да се скрием сред дърветата.

— Не ми звучи окуражително — обадих се.

— Не ми е до окуражаване — отвърна Фиона. — Дръжте се.

Совалката се спусна рязко надолу.

Скоро рреите вече бяха съвсем близо.

— Изстреляха ракети — извиках и Фиона отново направи рязка маневра. Земята вече се виждаше. Една ракета профуча над нас, втората се удари във върха на близкия хълм.

— Чудесно — рекох, но едва не си прехапах езика, когато трета ракета се взриви съвсем близко до нас и совалката изгуби управление. Нов взрив и шрапнелите разкъсаха една от стените. Чух свистене на вятър и уплашени викове.

— Кацаме — докладва Фиона, докато се бореше да изправи совалката. Носехме се със страховита скорост към неголямо езеро. — Изглежда, ще се ударим в повърхността и ще се разбием — обяви със спокоен глас тя. — Съжалявам.

— Поне направи, каквото можа — отвърнах и миг след това носът на совалката се вряза в гладката повърхност.

Трясък, скърцане на разкъсан метал, докато совалката потъваше бързо, от удара носът се откъсна от корпуса. Зърнах Алън и цялото отделение да прелитат край мен — беше като застинала фотография, всичките зяпнали от ужас и ококорени. След миг се изгубиха от погледа ми. Нещо ме блъсна в лицето, опитах се да изкрещя, но гърлото ми закъркори. От раната под налягане бликна УмнаКръв. Погледнах през рамо и мярнах за миг Фиона.

В този миг седалката ми се отдели от пода и полетях към една щръкнала над водата скала, плъзгах се по повърхността, сякаш бях на шейна. Завъртях се няколко пъти, блъснах с крак скалната издатина и в същия миг почувствах рязка болка в бедрената ми кост — бе се строшила като прекършен бамбук. Кракът ми подскочи нагоре към мястото, където трябваше да е челюстта, и вероятно станах първият човек в историята, който се изрита в собственото си гърло. Подскочих върху твърда почва и паднах сред натрошени клони, вероятно от пасажерското отделение, което бе пристигнало тук преди мен. Един от клоните се завъртя, стовари се върху гърдите ми и ми счупи поне три ребра. След като се бях изритал в гърлото, това ми се стори фасулска работа.

Огледах се (нямах друг избор) и зърнах Алън. Висеше почти над мен, набучен на един клон, който преминаваше през мястото, където би трябвало да е черният му дроб. Очите му помръднаха и се спряха върху мен. В следващата секунда моят МозКом се активира.

„Изглеждаш ужасно“ — прати съобщение той.

Не можех да отговоря. Само да се блещя.

„Ще ми се да можех да видя звездите, преди да напусна този свят…“ — продължи той. Писа ми още. И още. А после престана да пише.

Чуруликане. Нечии груби лапи ме уловиха за раменете. Задник регистрира звуците и започна да превежда.

„Този е още жив“.

„Остави го. Скоро ще умре. Зелените не стават за ядене. Още не са узрели…“

Сумтене, което Задник преведе като [смях].

— Майчице мила, погледнете! — извика някой. — Този кучи син е още жив.

Друг глас. Познат:

— Я да видя.

— Исусе Христе, шефе. — Отново първият глас. — Погледни го. Най-добре да му теглим куршума. Ще е проява на милосърдие.

— Наредиха ни да съберем оцелелите — рече познатият глас. — Ако питаш мен, този ще прескочи трапа. Май е единственият оцелял.

— Ако на това му викаш оцеляване.

— Приключи ли?

— Да, госпожо.

— Хубаво. А сега махни проклетия клон. Рреите ще цъфнат тук всеки момент.

Да отворя очи бе като да повдигна железни щори. Това, което ми помогна да се справя, бе убийствената болка, докато отместваха клона от гърдите ми.

Изхриптях и се опитах да извикам, но беше трудно без долна челюст.

— Божичко! — извика отново първият глас и видях млад рус мъж, който тикаше настрани тежкия клон. — Свести се!

Нечия топла ръка се плъзна по лицето ми.

— Ей — рече познатият глас. — Успокой се. Всичко ще е наред. Вече си в безопасност. Скоро ще те откараме. Спокойно, всичко ще е наред.

Лицето й изплува пред мен. Познавах това лице. Бях женен за него.

Кати бе дошла да ме прибере.

Заплаках. Вече знаех, че съм умрял. Нямах нищо против.

Отново започнах да губя съзнание.

— Срещала ли си някога този нещастник? — попита русият.

— Глупости — чух гласа на Кати. — Разбира се, че не.

Изчезнах.

Бях в друга вселена.