Джон СкалзиВойната на старците

На Рейгън Ейвъри, първия ми читател,

и неизбежно на Кристин и Атена

Първа част

1.

Две неща направих на седемдесет и петия си рожден ден. Отидох на гроба на жена ми. После отидох в армията.

Посещението на Катиния гроб бе по-малко драматичното. Тя е в гробището „Харис Крийк“, на по-малко от миля от къщата ни. Много трудно беше да й намеря парцел в гробището, никой от двама ни не бе очаквал да се случи толкова скоро и не бяхме предприели нужните постъпки. Унизително е да се разправяш с уредник на гробище, че жена ти няма платено място и не могат да я погребат. В края на краищата се наложи синът ми Чарли, който по случайност беше и кмет, да дръпне нужните конци, за да получим желания парцел. Има известни преимущества да си баща на кмета.

Та за гробното място. Скромно и незабележимо, с малка табелка вместо масивен камък. Кати лежи до Сандра Кейн, върху чийто гроб се издига голям надгробен камък от шлифован черен гранит, оборудван с гимназиална снимка на Санди и сълзлив цитат от Кийтс за смъртта и младостта, гравиран най-отгоре. Съвсем в стила на Санди, между другото. Щеше да е доста забавно, ако имаше някакъв начин Кати да научи, че Сандра лежи до нея с цялото великолепие на този огромен и лъскав камък: докато бяха живи, Санди винаги поддържаше нещо като пасивно-агресивно съперничество между двете. Ако Кати се появеше на градската надпревара за домашни сладкиши с ябълков пай, Санди неизменно щеше да донесе три, че и повече, и да се намуси, ако паят на Кати се продаде пръв. Какво правеше Кати ли? Просто си купуваше от пая на Санди — само мир да има. Трудно обаче е да се каже дали от гледна точка на Санди това не влошаваше нещата.

Та в този ред на мисли надгробният камък на Санди може да се брои за последна дума по въпроса — окончателното изфукване, което не може да бъде оборено, защото в края на краищата Кати е вече мъртва. От друга страна, не помня някой да е посещавал гроба на Санди. Три месеца след смъртта й Стив Кейн продаде къщата и се пресели в Аризона с усмивка, широка колкото междущатска магистрала. Малко по-късно ми прати картичка — събрал се с една тамошна дамичка, преди петдесетина години прочута порнозвезда. Трябва да призная, че близо седмица, след като научих това, се чувствах някак омерзен. Децата и внуците на Санди живеят в съседното градче, но като гледам какъв интерес проявяват към гроба й, могат спокойно да са другаде, дори в Аризона. Нищо чудно аз да съм единственият, дето е чел словата на Кийтс, гравирани върху надгробната й плоча.

На табелката на Кати е изписано само името й (Катрин Ребека Пери), годините на раждането и смъртта и кратка епитафия: „ЛЮБИМА СЪПРУГА И МАЙКА“. Прочитам тези думи всеки път, когато навестявам гроба — кратки слова, ужасно недостатъчни, за да опишат цял един живот. Думи, които не могат да кажат нищо за нея, за това как е посрещала всеки нов ден, какво е работила, за интересите й или за това дали е обичала пътешествията. От тях няма как да разбереш какъв е бил любимият й цвят, нито дали си е харесвала прическата, за кого е гласувала, имала ли е чувство за хумор. Няма да знаеш нищо за нея, освен че е била обичана. Което е самата истина. Кати би сметнала това за напълно достатъчно.

Мразя да идвам тук. Мразя мисълта, че жена ми е мъртва, мразя спомена за това как в един миг в една съботна утрин тя правеше в кухнята вафлена торта и ми разказваше за срещата на библиотечния съвет предната вечер, а в следващия лежеше на пода и се гърчеше в мъчителни спазми, докато ударът разкъсваше мозъка й. Мразя и последните й думи: „Къде сложих ванилията, по дяволите?“ Мразя факта, че се превърнах в един от онези старци, които ходят на гробищата, за да са до мъртвата си съпруга. Когато бях (много) по-млад, често питах Кати какъв ще е смисълът. Купчина гниеща плът и кости, принадлежали някога на човек, който вече не е между живите, си е само купчина гниеща плът и кости. Човека просто го няма — отлетял е за рая, или е в ада, или кой знае къде. Със същия успех можеш да ходиш на посещения при парче пушено месо. Когато остарееш, си даваш сметка, че е точно така. Само дето това вече не те интересува. Защото е всичко, което имаш.

Колкото и да ненавиждам гробището, радвам се, че е близо до вкъщи. Защото Кати ми липсва ужасно. И е много по-лесно да съм с нея тук, където тя е мъртва, вместо на места, на които я помня жива.

Не останах дълго — никога не оставам дълго. Стоя само колкото да почувствам болката, която е все тъй прясна след всичките тези осем години и която неизменно ми напомня, че има и други неща, дето мога да свърша, вместо да стоя насред гробището като изкуфял глупак. Мине ли ми тази мисъл, се обръщам и си тръгвам, без дори да погледна през рамо. Всъщност това беше последният път, когато идвах тук, но не исках да се задълбочавам върху тази мисъл. Както вече ви казах, това е едно от онези места, на които тя никога не е присъствала в друг вид, освен в настоящия. Има много по-ценни спомени, над които да се съсредоточа.



Макар че, като си помисля, записването в армията също не беше кой знае колко драматично.

Градчето ни е твърде малко, за да си има собствена наборна служба. Наложи се да отскоча до Грийнвил, областния център, за да постъпя. Наборната служба се помещаваше в тясна стаичка на един от етажите на универсалния магазин, напъхана между официално лицензираната питиепродавница и студио за татуировки. В който и от двата магазина да решиш да влезеш, на сутринта може да се събудиш със сериозни проблеми.

Отвътре канцеларията изглеждаше още по-непривлекателно, ако това въобще е възможно. Беше обзаведена с бюро, компютър и принтер, два стола, на единия от които седеше служителката, и още шест други, подредени покрай стените. На малка масичка пред шестте бяха струпани овехтели издания на „Таим“ и „Нюзуик“. Двамата с Кати, разбира се, бяхме идвали тук преди десетина години и имах чувството, че нищо не се е променило, включително списанията. Само служителката ми изглеждаше различна. Предишната май нямаше нито дълга коса, нито цици.

Сегашната пишеше нещо на компютъра и изглеждаше погълната от работата си.

— Един момент и ще ви обърна внимание — каза, без да вдига глава. Рефлекс като на кучетата на Павлов към отварянето на вратата.

— О, не бързайте — отвърнах. — Виждам, че сте претрупани с работа.

Опитът ми да се пошегувам бе подминат с пренебрежение, но все пак се радвах, че не съм изгубил форма. Седнах на стола до бюрото и я зачаках да свърши онова, с което се занимава.

— Идвате или заминавате? — попита тя накрая и вдигна очи към мен.

— Моля?

— Идвате или заминавате — повтори тя. — Идвате, за да заявите съгласието си да постъпите, или заминавате за започване на службата?

— О… заминавам.

Тя ме погледна още веднъж над смъкнатите си очила.

— Вие сте Джон Пери, нали?

— Как познахте?

Тя кимна към компютъра.

— Повечето хора, които постъпват на служба, го правят на рождения си ден, въпреки че разполагат с трийсетдневен гратисен период. Днес имаме само трима рожденици. Мери Валъри вече се обади, за да ни извести, че не желае да постъпва. А не ми приличате на Синтия Смит.

— Радвам се да го чуя — отвърнах.

— И тъй като не сте тук, за да заявите желание за постъпване — продължи тя, като игнорира поредната ми проява на хумор, — е логично да се предположи, че сте Джон Пери.

— Може да съм някой самотен старец, отбил се да си намери компания.

— Тук не идват такива — отвърна тя. — Изглежда, хлапетата от студиото ги плашат с демоничните си татуировки. — Намести се на стола и съсредоточи вниманието си върху мен. — Документите, ако обичате.

— Но нали вече знаете кой съм?

— Просто за да сме сигурни — каза тя, но на устните й не затрептя и намек за усмивка. Сигурно не е лесно да се занимаваш ежедневно със склерозирали заядливци като мен.

Подадох шофьорската си книжка, акта за раждане и националната си лична карта. Тя ги взе, измъкна изпод бюрото една плочка, включи я в компютъра и я постави пред мен. Сложих дланта си върху нея и изчаках положителна идентификация. Жената пъхна личната ми карта в страничния процеп за потвърждение и пак каза:

— Вие сте Джон Пери.

— Е, върнахме се там, откъдето започнахме.

Тя ме игнорира отново.

— Преди десет години, в деня, когато сте заявили желанието си да постъпите на служба, сте получили необходимата информация относно Колониалните отбранителни сили, правата и задълженията ви, свързани с постъпването в тях. — Говореше с тон, който подсказваше, че произнася тази реч поне веднъж дневно, вероятно и по-често. — В промеждутъчния период сте получавали опреснителни материали, с които сме ви напомняли за поетото от вас задължение. Питам ви — на този етап нуждаете ли се от още информация по въпроса, или сте в състояние да декларирате, че осъзнавате и разбирате напълно правата и задълженията, които предстои да поемете? Имайте предвид, че изискването на допълнителна информация и материали в този момент все още не подлежи на съдебно наказание.

Припомних си пояснителната лекция. Първата част се състоеше от досадна реч, посветена на човешките колонии и произнесена от монотонен апаратчик на КОС: присъстваха десетина застаряващи граждани от областта, които не спираха да се тъпчат с понички и да се наливат с кафе. След това ни раздадоха брошурки, посветени на службата в КОС — ако се съдеше по тях, нещата там не се различаваха от военната служба където и да било. Когато се стигна до частта с въпроси и отговори, узнахме, че лекторът всъщност не служи в КОС, а е нает да изнася лекции в нашата област.

Втората част бе кратък медицински преглед. Взеха ми кръв, остъргаха вътрешната страна на бузата ми с тампон за тъканна проба и ми направиха скенер на мозъка. Изглежда, го преминах успешно. Оттогава всяка година ми пращаха нова брошурка по пощата. След втората година ги изхвърлях, без да ги чета. Не надзърнах в нито една.

— Разбирам — отвърнах лаконично.

Тя кимна, бръкна отново в бюрото, извади лист и писалка и ги сложи пред мен. Върху листа имаше няколко параграфа, под всеки имаше място за подпис. Документът ми беше познат, бях подписал подобен на този преди десет години, за да потвърдя, че разбирам и съм съгласен с това, което ще ми се случи след десет години.

— Ще ви прочета изброените параграфи един по един — каза тя. — В края на всеки, ако ги разбирате и сте съгласен с тях, ще ви помоля да поставите подписа си и да напишете собственоръчно датата. Ако имате въпроси, бъдете така добър да ги задавате след прочитането на поредния параграф. Ако не разбирате или не сте съгласен с прочетеното, моля, не подписвайте. Ясна ли съм?

— Напълно.

— Чудесно — рече тя. — Първи параграф: „Аз, долуподписаният, разбирам и заявявам, че напълно доброволно и по собствена воля, без каквато и да било принуда и натиск, постъпвам на служба в Колониалните отбранителни сили, с продължителност не по-малка от две земни години. Разбирам и съм съгласен също така споменатата продължителност да бъде удължавана едностранно и по преценка на Колониалните отбранителни сили за период до осем години при избухване на война или възникване на военна заплаха“.

Клаузата за тези „десет години общо“ не беше новина за мен — макар да не бях чел брошурките от последните години, се бях натъкнал на нея в първата, пък и тя не бе тайна за обществото. Сигурно много хора я смятат за незначителна, но ако питате мен, КОС нямаше да я поставят, ако не смятаха да се възползват от нея. Заради Карантинните закони, ние тук, на Земята, не знаем почти нищо за колониалните войни. Все пак от малкото, което дочуваме, става ясно, че вселената в никакъв случай не е арена на нестихващ мир.

Подписах.

— Втори параграф: „Разбирам и потвърждавам, че с доброволното си встъпване в Колониалните отбранителни сили давам съгласието си да нося оръжие и да го използвам срещу враговете на Колониалния съюз, между които може да има и други човешки сили. По време на службата си нямам право да отказвам да нося оръжие или да отказвам да изпълня дадените ми заповеди, нито да се позовавам на морални и религиозни причини за изпълняване на воинския си дълг“.

Колко от доброволците за постъпване в КОС по-късно заявяват, че не могат да воюват по религиозни подбуди? Подписах.

— Трети параграф: „Разбирам и потвърждавам, че ще изпълнявам точно и безпрекословно всички заповеди и разпоредби на висшестоящите офицери съгласно Общия устав на Колониалните въоръжени сили“.

Подписах.

— Четвърти параграф: „Разбирам и потвърждавам, че с доброволното си встъпване в Колониалните отбранителни сили ще приема всякакви медицински, хирургични или терапевтични процедури и намеси, смятани за необходими от страна на Колониалните отбранителни сили за повишаване на моята бойна готовност“.

Ето я и основната причина, поради която аз и безброй други седемдесет и пет годишни старци постъпваме в КОС всяка година.

Веднъж казах на дядо ми, че докато се дотътря до неговата възраст, учените ще измислят начин да удължат съществено нормалния човешки живот. Той се засмя, а после ми призна, че навремето мислел по същия начин, а ето, че вече го докарал до дълбока старост без промяна в статуквото. Сега съм в неговата позиция. Проблемът в остаряването не е, че ти се случва едно, а после други неприятни неща — случват се всичките накуп.

Човек не може да спре стареенето. Генното лечение, заместващите органи и пластичната хирургия водят непрестанна борба с него. Но рано или късно то се докопва до теб. Слагат ти нов бял дроб и някоя сърдечна клапа изпуска. Сменят ти сърцето и черният ти дроб се надува като детско басейнче. Сменят дроба и тогава те прасва някой удар в мозъка. Това е главният коз на стареенето — още не са се научили да сменят мозъци.

От доста време средната продължителност на живота се покатери до деветдесет години и напоследък се задържа там. Сиреч, Господ Бог ни пусна да минем центъра, но когато наближихме първата защитна линия, стовари тежкия си крак отгоре. Хората могат да живеят и по-дълго и някои от тях наистина живеят по-дълго, но си остават старци и нищо повече.

Погледнете себе си: когато сте на двайсет и пет, трийсет и пет, четирийсет и пет и дори петдесет и пет, все още имате достатъчно сили да вземете от света каквото пожелаете. Когато сте на шейсет и пет и тялото ви започва да сдава багажа, споменатите мистериозни и малко плашещи „медицински, терапевтични и хирургични процедури и намеси“ започват да ви се струват интересни. После навършвате седемдесет и пет, някои от приятелите ви вече ги няма, сменили сте поне един жизненоважен орган, ставате да пикаете по четири пъти на нощ и не можете да изкачите втория етаж, без да се задъхате, а хората ви успокояват, че „изглеждате доста добре за възрастта си“.

Да замениш това за десет години живот в младо и здраво тяло, макар и в зона на военни действия, изглежда доста добра сделка. Особено след като ако не го направиш, след същите тези десет години ще си на осемдесет и пет и единствената разлика между теб и стафидата ще е, че докато и двамата сте сбръчкани и без простата, стафидата поначало не е имала простата.

Добре, ще попита някой, как в КОС успяват да се преборят със стареенето? Никой тук, на Земята, не знае отговора. Земните учени не са в състояние да обяснят как го правят, нито да копират техния успех, макар да не е заради нежелание или липса на опит. Колониалните отбранителни сили не действат открито, тъй че не можете да попитате и някой ветеран. Изглежда, колонистите също не знаят отговора, дори и да ги попитате, което всъщност не можете да направите. Каквито и процедури и лекарствени средства да се прилагат, това става някъде по станциите, в добре охранявани зони на колониалните сили, далеч от любопитните погледи на глобални и национални правителства. С други думи, никаква помощ от Чичо Сам или който и да било друг.

От време на време някое правителство, президент или диктатор решава да наложи забрана върху набора на доброволци за Колониалните отбранителни сили, докато не разкрият тайните си. Колониалните сили никога не влизат в спор — просто си събират багажа и си тръгват. Малко след това всички седемдесет и пет годишни в споменатата страна предприемат продължително междупланетно пътешествие, от което така и не се връщат. КОС не дават обяснения нито разумни доводи или логични обосновки. Ако искате да узнаете как връщат младостта на хората, просто трябва да се запишете при тях.

Като мен.

— Пети параграф: „Разбирам и потвърждавам, че с доброволното си встъпване в Колониалните отбранителни сили прекратявам своята гражданска принадлежност към националната и политическа общност, на която съм принадлежал, в конкретния случай Съединените американски щати, както и наследственото ми право да живея на планетата Земя. Разбирам, че от този момент ставам гражданин на Колониалния съюз, поданик и служител на Колониалните отбранителни сили. Признавам и осъзнавам, че след прекратяване на своето местно гражданство и планетно жителско право няма да мога да се завърна на Земята, след като приключи периодът на моята служба в Колониалните въоръжени сили, и че ще бъда настанен за по-нататъшно съществуване в колония по избор и желание на Колониалния съюз и/или Колониалните отбранителни сили“.

Казано по-простичко: няма връщане у дома. Тази част е заимствана от Карантинните закони, които бяха наложени от Колониалния съюз и КОС, според официалното обяснение, за да предпазят Земята от други ксенобиологични болести, подобни на яловата напаст. В началото естествено всички на Земята поддържаха подобно решение. Странно колко единна може да е цяла планета, когато само за една година една трета от мъжкото население губи завинаги оплодителната си способност. Напоследък обаче ентусиазмът по този въпрос взе да се изчерпва — на хората им омръзна да киснат на Земята и искат да видят свят, изглежда, дори забравиха времето, когато ни се стовари напастта. Но Колониалният съюз и Колониалните въоръжени сили са тези, които притежават космически кораби и скокови двигатели, а без тях междузвездните пътувания са невъзможни. Та така стоят нещата.

(Не че всичко това имаше някакво значение за мен. В края на краищата вече бях решил, че ще ходя там, където ме пратят, пък да става каквото ще.)

Едно странично следствие от Карантинните закони и монопола върху мигнодвига, тоест скоковия двигател, е, че комуникациите между Земята и колониите (както и между самите колонии) са почти невъзможни. Единственият начин да се получи своевременен отговор от някоя колония е да се пренесе от кораб, снабден с мигнодвиг — Колониалните сили правят, макар и неохотно, тази услуга, но само по отношение на планетарните правителства, всички останали си остават прецакани. Е, можете да си монтирате радиотранслаторна чиния и да чакате, докато улови сигнал от някоя колония, но след като най-близката от тях, Алфа, е на осемдесет и три светлинни години от Земята, ще ви е доста трудно да водите диалог.

Никога не съм се интересувал, но предполагам, че тъкмо този параграф кара най-много хора да се отказват. Едно е да мечтаеш отново да си млад, съвсем друго — да обърнеш гръб на всичко, което си познавал, на всеки, когото си срещал или обичал, да зачеркнеш опит и спомени, трупани седем десетилетия и половина. Ужасно трудно е да се сбогуваш с цял един живот.

Подписах.

— Шести параграф — последен — поясни служителката. — „Разбирам и потвърждавам, че от седемдесет и втория час на полагането на последния подпис върху този документ, или съответно на моето отпътуване от Земята с кораб на Колониалните отбранителни сили — което от двете събития предхожда другото, — от юридическа гледна точка ще бъда смятан за покойник в обществено-политическата общност, която обитавам, в конкретния случай щат Охайо на Съединените американски щати. Всичко, което притежавам, ще бъде разпределено на моите наследници, или ако няма такива, както следва съгласно местните закони. Ще бъдат закрити всички мои сметки, ще бъдат анулирани всички мои дългове и източници на приходи. Разбирам и потвърждавам, че ако не съм в състояние да извърша разпределение на своето имущество, мога по собствено желание да получа правна и финансова помощ от страна на Колониалните отбранителни сили“.

Подписах. Оставаха ми точно седемдесет и два часа живот. Така да се каже.

— Какво ще стане, ако не напусна планетата до седемдесет и два часа? — попитах, докато подавах документа на служителката.

— Нищо — отвърна тя. — Ако се изключи фактът, че ще бъдете мъртъв от юридическа гледна точка, а имуществото ви ще бъде разпределено според завещанието ви. Ще останете без финансови средства, възможност за постъпления, без лично досие в архивите и няма да можете да разчитате на защитата на закона.

— С други думи, ако някой реши да ми види сметката, няма да има юридически последствия?

— Е, не съвсем — възрази тя. — Тъй като ще бъдете официално обявен за мъртъв, могат да го съдят за „оскверняване на трупа“.

— Невероятно. — Ухилих се.

— Но ще добавя — продължи тя многозначително, — че досега не се е стигало до подобно нещо. Във всеки един момент от споменатите седемдесет и два часа можете да ми се обадите и да ме осведомите, че сте променили решението си. Достатъчно е само да ми позвъните. Ако не съм тук, сведението ще бъде прието от телефонния секретар. Важното е да се уверим, че вие сте този, който изразява промяна на волята си, и автоматически ще прекратим изпълнението на договора. Не бива обаче да забравяте, че подобна отмяна ви лишава от възможността за повторно кандидатстване. Имате право само на един опит.

— Схванах. Нужно ли е да полагам клетва?

— Ни най-малко. Сега ще обработя формуляра и ще ви дам билет. — Тя се обърна към компютъра и натисна няколко клавиша. — Само минутка…

— Не съм се разбързал чак толкова. Мога ли да ви попитам нещо?

— Омъжена съм — рече тя.

— Не това смятах да питам — рекох. — Често ли ви правят предложения?

— Непрестанно — оплака се тя. — Много е неприятно.

— Съчувствам ви. — Тя кимна. — Това, което смятах да ви питам, е дали сте срещала някой, който наистина служи в КОС?

— Освен наборниците ли? — Кимнах. — Не. КОС имат филиал на Земята, който се занимава с наборната дейност, но никой от нас не е постъпвал на действителна служба. Получаваме всички материали и информация от посолството на Колониалния съюз и нищо от самите КОС. Съмнявам се, че въобще идват на Земята.

— Не ви ли притеснява, че работите за хора, които никога не сте срещали?

— Не — отвърна тя. — Работата не е натоварена, заплащането е добро, като се има предвид колко малко средства са вложени тук. — Тя посочи спартански обзаведената канцелария. — Като стана дума, вие също сте готов да встъпите в една организация, за която не знаете почти нищо. Това не ви ли безпокои?

— Не ми е хрумвало — признах. — Стар съм, жена ми е мъртва и няма кой знае колко важни причини да оставам тук. Вие самата ще постъпите ли на служба, когато ви дойде времето?

Тя сви рамене.

— Нямам нищо против старостта.

— И аз нямах, докато бях млад. Не харесах това, което дойде по-късно.

Принтерът изписука и изплю нещо, което наподобяваше сгъната карта. Тя я взе и ми я подаде.

— Ето ви билета. На него пише името ви и че сте наборник на КОС. Не го губете. Рейсът потегля от входа на тази служба точно след три дена. Ще ви откара на летище „Дейтън“. Тръгва в 8:30 сутринта, но ще ви посъветвам да дойдете по-рано. Имате право само на ръчна чанта, така че подберете внимателно вещите, които ще вземете. Излитате от Дейтън в единайсет сутринта с полет за Чикаго и после в два следобед със стратолет за Найроби. Часовата разлика е девет часа, така че в Найроби ще пристигнете в полунощ местно време. Там ще ви очаква представител на КОС и ще получите възможност за избор — дали да вземете космоелеватора в два сутринта за Колониалната станция, или да си починете и да се качите на следващия в девет. Оттам нататък сте в ръцете на КОС.

Взех билета.

— Какво да правя, ако някой от тези полети се забави?

— Подобно нещо не се е случвало нито веднъж за петте години, откакто съм на работа тук — отвърна невъзмутимо тя.

— Брей! Сигурно и влаковете им вървят навреме.

Тя дори не мигна.

— Знаете ли — продължих, — откакто съм тук, непрестанно се шегувам.

— Знам — рече тя. — Съжалявам. Оперирана съм от чувство за хумор още като малка.

— Олеле!

— Това беше шега. — Тя стана и ми подаде ръка. Аз също станах и я стиснах.

— Поздравления, наборник — рече тя. — Желая ви успех там горе, сред звездите. От сърце ви го пожелавам — добави.

— Благодаря — отвърнах. — Оценявам жеста. — Тя кимна, седна и извърна поглед към компютъра. Очевидно беше време да си вървя.

На паркинга отвън срещнах възрастна жена, куцукаше към вратата.

— Синтия Смит? — подхвърлих.

— Да — отвърна тя. — Откъде знаете?

— Исках просто да ви честитя рождения ден — казах и посочих нагоре. — Може би ще се срещнем там.

Тя се усмихна, сети се какво имам предвид. Е, днес най-сетне накарах някой да се усмихне. Нещата вървяха към подобрение.

2.

Някой изстреля Найроби изпод нас и рязко го дръпна настрани. Минахме по платформата и застанахме до прозореца, все едно че бяхме в асансьор (което донякъде е вярно, когато става въпрос за космоелеватора), и загледахме как земната повърхност се отдалечава.

— Изглеждат като мравки от толкова високо! — възкликна с кресливото си гласче застаналият до мен Лион Дейк. — Черни мравки!

Обзе ме неудържимото желание да разбия някой прозорец и да хвърля Лион навън. За съжаление нямаше как — платформата на космоелеватора е изработена от материали с необичайна твърдост и издръжливост, които същевременно са прозрачни, за да могат пътниците да се любуват на гледката. Освен това помещението е херметически изолирано, което щеше да ни дойде добре само след няколко минути, когато щяхме да сме на такава височина, че споменатото „разбиване на прозорци“ можеше да доведе единствено до експлозивно разхерметизиране, хипоксия и смърт.

Иначе казано, нямаше никаква опасност за Лион да се озове неочаквано в обятията на родната планета. Толкова по-зле за мен. Лион се бе впил в мен още в Чикаго, подобно на тлъст, натъпкан с бифтеци и бира кърлеж, а аз не преставах да се питам как е възможно някой, който има толкова много сланина в кръвта, да е докретал до седемдесет и пет. Прекарах остатъка от нощта в Найроби заслушан в пръдните, които прекъсваха периодично словоизлиянията му относно расовия състав на колониите. Пръдните бяха най-приятната част от монолога — никога не бях изпитвал толкова силно желание да си нахлузя слушалки за времето на полета.

Надявах се, че ще мога да се отърва от него, като избера ранния елеватор от Найроби. Приличаше ми на човек, който би предпочел да си отдъхне, след като цял ден се е занимавал с изпускане на газове. Никакъв късмет. Мисълта, че ще прекарам още шест часа с Лион и неговите пръдни, ми се струваше непоносима, дори бях готов сам да скоча, ако платформата имаше прозорци. Така че се извиних вежливо, като подхвърлих единственото оправдание, което, изглежда, щеше да го задържи на известно разстояние от мен — казах, че ще ида до тоалетната. Лион изсумтя одобрително. Поех по посока обратна на часовниковата стрелка, където горе-долу се намираха тоалетните, но целта ми бе да открия местенце, където Лион не би могъл да ме затисне отново.

Задачата не беше никак лесна. Платформата на космоелеватора има формата на поничка с диаметър трийсетина метра. „Дупката“ на поничката е онази част, където платформата се плъзга нагоре по елеватора. Диаметърът й е шест-седем метра, дебелината на кабела — малко по-малка, което пак е доста впечатляващо за кабел с дължина няколко хиляди мили. Останалата част от платформата е запълнена със сепарета и дивани, на които пътниците да си отдъхват, да разговарят, да се забавляват и да играят на нещо. И, разбира се, имаше много прозорци, откъдето да се гледа към Земята и останалите елеватори, щръкнали към подножието на Колониалната станция.

На пръв поглед платформата наподобяваше хотелско фоайе, изстреляно внезапно на геостационарна орбита. Проблемът за мен бе, че при подобна констните, които прекъсваха периодично словоизлиянията му относно расовия състав на колониите. Пръдните бяха най-приятната част от монолога — никога не бях изпитвал толкова силно желание да си нахлузя слушалки за времето на полета.

Надявах се, че ще мога да се отърва от него, като избера ранния елеватор от Найроби. Приличаше ми на човек, който би предпочел да си отдъхне, след като цял ден се е занимавал с изпускане на газове. Никакъв късмет. Мисълта, че ще прекарам още шест часа с Лион и неговите пръдни, ми се струваше непоносима, дори бях готов сам да скоча, ако платформата имаше прозорци. Така че се извиних вежливо, като подхвърлих единственото оправдание, което, изглежда, щеше да го задържи на известно разстояние от мен — казах, че ще ида до тоалетната. Лион изсумтя одобрително. Поех по посока обратна на часовниковата стрелка, където горе-долу се намираха тоалетните, но целта ми бе да открия местенце, където Лион не би могъл да ме затисне отново.

Задачата не беше никак лесна. Платформата на космоелеватора има формата на поничка с диаметър трийсетина метра. „Дупката“ на поничката е онази част, където платформата се плъзга нагоре по елеватора. Диаметърът й е шест-седем метра, дебелината на кабела — малко по-малка, което пак е доста впечатляващо за кабел с дължина няколко хиляди мили. Останалата част от платформата е запълнена със сепарета и дивани, на които пътниците да си отдъхват, да разговарят, да се забавляват и да играят на нещо. И, разбира се, имаше много прозорци, откъдето да се гледа към Земята и останалите елеватори, щръкнали към подножието на Колониалната станция.

На пръв поглед платформата наподобяваше хотелско фоайе, изстреляно внезапно на геостационарна орбита. Проблемът за мен бе, че при подобна конструкция и дизайн беше трудно да открия подходящо скривалище. Ранният полет не бе от предпочитаните, нямаше кой знае колко пътници, с които да се смеся. Накрая реших да си взема нещо за пиене от будката близо до центъра на платформата, горе-долу срещу мястото, където се бе разположил Лион. Прикрит зад централния свод, имах най-големи шансове да се спася от него.

Напускането на Земята във физичен аспект бе досадна работа, най-вече благодарение на неприятната компания на Лион, но изоставянето й в емоционален план се оказа удивително лесно. Година преди отпътуването ми вече бях взел решение да постъпя в редовете на КОС, оттам нататък всичко бе въпрос на уреждане на досадни формалности. Когато преди десет години с Кати бяхме стигнали до това решение, прехвърлихме къщата на сина ни Чарли, така че да я получи, без да се налага да прави юридически постъпки. Повечето от придобивките раздадохме на най-близките си приятели, с останалото щеше да се справя Чарли.

Раздялата с приятелите също не се оказа непреодолима. Хората реагираха на новината с различни степени на изненада и тъга, даваха си сметка, че постъпи ли на служба в Колониалните сили, човек никога не се връща. Но от друга страна, не е като да си отидеш от този свят. Те знаят, че ще сме някъде там, между звездите, и че дори някой ден могат да се присъединят към нас. Сигурно нещо подобно са изпитвали нашите предци, когато са се отправяли да завладяват Америка.

Пък и без това бях съобщил още преди година на всички, на които държа, за предстоящото си заминаване. Достатъчно време, за да си кажем всичко, което имаме да споделяме, да уредим неуредени сметки и да изтрием стари вражди. През тази година имах възможността да поседя със стари приятели и да почовъркаме незараснали рани, да разровим пепелта в угасналите огнища на стари чувства. На няколко пъти ми се наложи да искам прошка за неща, за които не съжалявах особено много, и почти всеки път всичко приключваше добре. В един от споменатите случаи дори се озовах в леглото с партньорка, с която при други обстоятелства не бих го направил. Но имах желанието да дам на всички онова, което искат от мен, само за да ги накарам да се почувстват по-добре. Предпочитам да се извиня за нещо, за което не ми пука особено, и да оставя след себе добър спомен, вместо да съм твърдоглав и да накарам същия този човек да питае надеждата, че в близко време някое злобно чуждоземно ще ми изпие мозъка. Наречете го ако щете кармична осигуровка.

Чарли ми беше най-голямата грижа. Типично за повечето бащи и синове имахме общи теми и интереси, може да не съм бил най-грижовният баща, нито пък той най-послушният син, особено след като сега гони четирийсетака. Когато научи, че с Кати ще постъпваме в Колониалните сили, той направо пощуря. Припомни ни, че протестирахме срещу Субконтиненталната война. Че винаги сме му казвали, че насилието не е начин да решиш нещата. Че веднъж го бяхме наказали за цял месец, задето бе ходил на стрелбището с Бил Йънг — наистина странно възражение за човек на трийсет години.

Смъртта на Кати сложи край на всички тези спорове, тъй като и двамата си дадохме сметка колко безсмислени са нещата, за които се хващаме — аз бях вдовец, а той ерген и двамата си бяхме единствените близки същества на този свят. Малко след това той се запозна с Лиза и се ожениха, година по-късно стана баща и го избраха за кмет. Чарли бе от цветята, които цъфтят късно, но трайно. Двамата седнахме на масата на преговорите и се изяснихме докрай. Аз му казах колко се гордея (искрено) с това, което е станал, и той на свой ред ми се извини. Сетне се настанихме на верандата и изпихме по няколко бири, докато внук ми Адам гонеше топка в предния двор. Раздялата ни бе чудесна, изпълнена с много чувства, истинска раздяла на баща и син.

Стоях подпрян на будката, посръбвах замислено от колата и си припомнях Чарли и семейството му — и изведнъж в съзнанието ми проникна вресливото гласче на Лион, придружено от друг, нисък и дрезгав, женски глас, който отвръщаше. С риск да бъда разкрит, надникнах иззад будката. Лион, изглежда, бе уловил в мрежите си някоя нещастна женица и сега без капка свян споделяше с нея всички жалки мисли, които бе в състояние да роди размекнатият му от прекомерна употреба на тлъста храна мозък. Кавалерското ми чувство се пробуди и надви над желанието да се спотайвам, така че излязох от укритието си, за да помогна.

— Това, което искам да кажа — тъкмо обясняваше Лион, — е, че никак не е честно аз и всички останали американци да чакаме да остареем, за да получим възможност да се поразтъпчем, докато жалки индусчета щъкат между световете, сякаш им е рождено право. Не е честно, и толкоз! На вас струва ли ви се честно?

— Да, истина е, че не е честно — побърза да се съгласи жената. — Но предполагам, че и те са мислели по същия начин, когато изтрихме от лицето на Земята Ню Делхи и Мумбай.

— Ами това казвам де! — възкликна Лион. — Напукахме им кухите главички! Ние спечелихме войната! А това означава нещо, нали? Но вижте какво стана. Те изгубиха и се заеха с колонизацията на вселената, а за нас остана само правото да постъпваме доброволно в армията, която ги пази. Простете, задето го казвам, но не пише ли в Библията: „Смирените ще наследят Земята?“ Щом те загубиха проклетата война, те трябва да са смирените.

— Лион, струва ми се, че не това е смисълът на тази фраза — рекох, като застанах между двамата.

— Джон! Ето го човека, който знае за какво говоря — рече Лион и ми се ухили доволно.

Жената се извърна към мен.

— Познавате ли този господин? — попита тя с тон, който като че ли намекваше, че ако наистина го познавам, нещо с мен трябва да не е наред.

— Срещнахме се в самолета за Найроби — обясних и повдигнах лекичко едната си вежда, колкото да подскажа, че познанството ни не ми е по вкуса. — Казвам се Джон Пери.

— Джеси Гонзалес — представи се тя.

— Приятно ми е — казах и се обърнах към Лион. — Лион, объркал си малко цитата. Точната фраза е от Проповедта на планината и гласи: „Блажени кротките, защото те ще наследят земята“. Става дума, че наследството ще е награда, а не наказание.

Лион премигна, после изсумтя:

— И така да е, нали ние ги бихме. Сритахме им мургавите задници. Ние трябва да колонизираме вселената, а те да си стоят у дома.

Понечих да отвърна, но Джеси ме изпревари:

— „Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е Царството небесно“.

Лион зяпна от почуда, местеше поглед между двама ни.

— Майтапите се — рече след близо минута. — Не е възможно в Библията да пише, че ние трябва да си останем на Земята, докато сбирщина чернилки, които дори не вярват в Христос, ще се размотават на воля из галактиката. И още по-малко, че тъкмо ние ще пазим тия малки смугли негодници, докато го вършат. Исусе, синът ми загина в тази война! Мръсните копелдаци си получиха заслуженото. Само не ме питайте дали съм щастлив, че сега трябва да им вардя вмирисаните колонии.

Джеси ми намигна.

— Вие ли ще продължите?

— Ако не възразявате. — Усмихнах се.

— Ни най-малко.

— „Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен, защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни“.

Лион почервеня като рак.

— Две шибани кратуни — това сте вие — изригна той, обърна ни гръб и се отдалечи с ядна походка.

— Слава на Бога — въздъхнах. — В буквалния смисъл.

— Доста ви бива да цитирате Библията — отбеляза Джеси. — Да не сте били проповедник в предишния си живот?

— Не. Но живеех в градче с две хиляди души и петнайсет църкви. Не е зле да умееш да говориш на техния език. Пък и не е задължително да си вярващ, за да цитираш евангелието. Какво е вашето извинение?

— Религиозна паралелка на католическо училище — отвърна тя. — В десети клас ме наградиха, задето знаех евангелието наизуст. Удивително е какви неща пази умът в продължение на шейсет години, след като в последно време дори не можех да запомня къде съм паркирала пред магазина.

— Както и да е, позволете ми да се извиня от името на Лион. Почти не го познавам, но и малкото, което научих, ми подсказва, че е кръгъл идиот.

— „Не съдете, за да не бъдете съдени“ — цитира Джеси, после повдигна рамене. — Всъщност той просто изразява мнението на доста голяма част от хората. Може да е глупаво и тесногръдо, но не бих казала, че не го разбирам. И на мен ми се щеше да е различно и да не се налага да чакам през целия си живот, за да видя какво е на колониите. Ако можех да замина на млади години, щях да го направя.

— Значи не сте тук заради тръпката на армейския живот. — Подсмихнах се.

— Разбира се, че не — отвърна тя с известна доза презрение. — Да не би вие да постъпихте на служба, изпълнен с неудържимото желание да воювате?

— Не — признах.

Тя кимна.

— Аз също. Както и повечето от нас. Между тях и споменатият Лион — чухме, че не дава пукната пара за онези, които ще защитава. Хората постъпват в Колониалните сили, защото не искат да умрат, нито да остареят. Постъпват, защото след определена възраст животът на Земята не е интересен. Или защото искат да видят нещо различно, преди да напуснат този свят. Аз например дойдох заради това. Не ме интересува, че ще се бия или че отново ще съм млада. Просто искам да ида някъде другаде. — Тя се извърна към прозореца. — Странно е да го казвам, нали? Като се има предвид, че до вчера не бях напускала границите на щата Тексас — през целия си живот.

— Какво пък, в това няма нищо страшно. Тексас е доста голям щат.

Тя се усмихна.

— Благодаря ви. Не го вземам навътре. По-скоро ми е някак странно. Като малка обичах да чета книжки от типа на „Младия колонист“, да мечтая как развъждам арктуриански добитък и се сражавам със злите подземни червеи на колонията Гама Прайм. Сетне пораснах и си дадох сметка, че колонистите са от Индия, Казахстан или Норвегия, където земята не е в състояние да изхранва наличното население, и фактът, че съм родена в Америка, означава, че нямам право да замина. Пък и без това няма никакви арктуриански крави и гигантски подземни червеи! Ужасно е разочароващо да го узнаеш, когато си на дванайсет. — Тя отново повдигна рамене. — Израснах в Сан Антонио, „заминах“ да уча в Тексаския университет и после се върнах в Сан Антонио. Омъжих се и през ваканцията ходехме на Мексиканския залив. Двамата с мъжа ми планирахме да идем до Италия за трийсетата ни годишнина, но така и не стана.

— Какво се случи?

Тя се засмя.

— Неговата секретарка — това се случи. Те отидоха до Италия за техния меден месец. Аз си останах у дома. Всъщност във Венеция се натровиха с миди, така че и тяхната почивка не мина добре. Но аз вече бях изгубила желание да пътувам. Вътрешно бях решила, че когато ми дойде времето, ще постъпя на служба. Но да си призная, сега съжалявам, че не попътувах повече. От Далас до Найроби летях със стратолет. Беше страшно интересно. Трябваше да го правя по-честичко. Да не говорим за това — тя махна към прозореца на платформата. — Като стана дума, какво държи кабела изпънат нагоре?

— Вярата — отвърнах. — Вярата, че няма да падне. Не мислете за това, ако не искате да си имате проблеми.

— Това, в което вярвам, е, че е време да хапнем нещо. Ще ми правите ли компания?



— Вяра — рече Хари Уилсън и се разсмя. — Какво пък, може да се каже, че наистина вярата държи кабела изпънат нагоре. Защото със сигурност не са основите на физиката.

Хари Уилсън се бе присъединил към нас, докато ядяхме.

— Вие двамата изглеждате като хора, които се познават, а това е предимство пред всички останали — бяха първите му думи. Поканихме го да се присъедини към нас и той прие с благодарност. Каза, че преподавал физика в продължение на двайсет години в Блумингтънската гимназия в Индиана и че отдавна мечтаел да се качи на космоелеватора.

— Какво искате да кажете с това, че не го държи физиката? — попита Джеси. — Повярвайте ми, това не са думи, които ми се ще да чувам в момент като този.

— Простете — засмя се той. — Физиката без никакво съмнение има пряко отношение към изправената позиция на кабела. Но тя не е от земните мащаби. Много неща тук не биха имали разумно обяснение на повърхността.

— Предчувствам, че ще ни изнесат урок по физика — рекох.

— Преподавал съм физика на тийнейджъри години наред — отвърна Хари и извади бележник и химикалка. — Няма да боли, повярвайте ми. Така, вижте сега. — Хари начерта кръгче в долния край на страницата. — Това е Земята. — Нарисува друго, по-малко кръгче в горния. А това е Колониалната станция. Изведена е на геосинхронизирана орбита, което означава, че запазва едно и също положение спрямо повърхността при въртенето на Земята. Винаги се намира над Найроби. Следвате ли ме дотук?

Ние кимнахме.

— Чудесно. И тъй, Колониалната станция и Найроби са свързани с „космоелеватор“ — тоест с кабели като този зад прозореца и платформи, подобни на тази, на която се намираме. — Хари изтегли една черта между двете кръгчета и нарисува по средата полукръгла платформа. — Идеята е, че не е задължително платформата да достига първа космическа, за да излезе на околоземна орбита, както прави ракетата. Това е добре за нас, защото няма да се налага да летим до Колониалната станция с усещането, че на гърдите ни е стъпил слон. Сега идва по-сложното. Въпросът е в това, че космоелеваторът не спазва класическите физични изисквания по отношение на изпънат от Земята към космоса кабел. Първо, защото — Хари начерта още една линия, отвъд кръгчето на Колониалната станция и до ръба на листа, — Колониалната станция не може да се намира в края на кабела. По причини, свързани с баланс на масата и орбитална динамика, би трябвало да съществува допълнително кабелно удължение от няколко десетки хиляди мили отвъд станцията. Без тази контратежест всеки космоелеватор би бил нестабилен и опасен.

— А вие казвате, че няма такова нещо — изпреварих го аз.

— Станцията не само не е нестабилна, ами целият транспортен комплекс е един от най-безопасните и сигурни начини за напускане на Земята. Космоелеваторът се използва непрестанно вече близо век. И нито веднъж досега не е имало случай на авария или какъвто и да било инцидент, дължащ се на нестабилност на конструкцията. Преди трийсетина години преживяхме терористичен акт, но това беше саботаж, който нямаше нищо общо с физичните принципи на космоелеватора. Самият той е удивително стабилен и си остава такъв от първия ден, в който е пуснат в употреба. Макар това да е в разрез със законите на физиката.

— Добре де, но все пак какво го държи изправен? — попита Джеси.

Хари се засмя отново.

— Това е въпросът, нали?

— Искате да кажете, че не знаете? — Тя повдигна вежди.

— Аз не зная — призна Хари. — Което не бива да е повод за безпокойство, тъй като съм обикновен гимназиален учител. По-тревожното е, че доколкото ми е известно, никой на Земята не знае отговора. Изглежда, е известен само на Колониалния съюз.

— Но как е възможно това? — попитах. — За Бога, това съоръжение съществува близо век. И никой не е могъл да разбере как всъщност действа?

— Не съм твърдял подобно нещо — възрази Хари.

— Разбира се, че са се опитвали. Пък и никой не го е пазил в тайна през всичките тези години. Още когато започва строежът на космоелеватора, медиите настояват да бъде разкрита цялата истина за принципите, на които се базира. Колониалният съюз отвръща лаконично: „разберете сами“. И това е. Физиците и до ден-днешен си блъскат главите — наричат го Космоелеваторния проблем.

— Не ми звучи особено оригинално — отбелязах.

— Сигурно защото физиците предпочитат да си пазят въображението за по-важни неща — засмя се Хари. — Струва ми се, че има две основни причини, които пречат на решението. Първата е, че всичко това е невероятно сложно — вече ви обърнах внимание върху проблема с масата, но има и други въпроси, като например здравината на кабела, трептенията на космоелеватора по време на бури и други атмосферни изменения, материала, от който е направен кабелът. Всеки един от тези въпроси сам по себе си изисква огромни усилия за решаване. Взети заедно, те са почти непреодолими.

— А втората причина? — попита Джеси.

— Втората причина е, че няма никакъв смисъл. Дори да разберем как действа това нещо, не можем да си позволим да го построим. — Хари се облегна назад. — Преди да започна да преподавам, работех в гражданската инженерна служба на „Дженерал Илектрик“. По онова време строяхме Податлантическата железница и една от задачите ми бе да препрочитам стари проекти и да издирвам там полезни идеи и предложения. Всичко това естествено, за да се спестят финансови средства.

— „Дженерал Илектрик“ фалира, нали? — попитах.

— Е, значи знаете защо е необходимо да се пестят средства — отвърна Хари. — И защо станах учител. Та, докато се ровех из онези стари проекти, някои от които бяха засекретени, се натъкнах на доклад за космоелеватор. Оказа се, че „Дженерал Илектрик“ е била наета от правителството на Съединените щати, по идея на трета страна, да извърши проучване относно построяването на космоелеватор в Западното полукълбо. Смятали да разчистят една огромна зона в делтата на Амазонка и да го забодат право там. Съветът на „Дженерал Илектрик“ бил да забравят за това. Според предварителните сметки дори ако се разчита на някои важни научни постижения — които все още не били направени, нито пък се доближават поне малко до технологиите, използвани за построяването на този космоелеватор — бюджетът на строежа е щял да надхвърли три пъти годишния национален продукт на цялата икономика на Щатите. При това, ако не се прекрачват предварително определените финансови рамки — което никога не се случва. Говоря за събития отпреди двайсет години и за доклад, който беше с още десет години по-стар. Тъй че не разчитайте да построят нов космоелеватор — има по-евтини начини да се напуска планетата. Много по-евтини. — Хари се наведе към нас. — Което ни довежда до два съвсем логични въпроса: как Колониалният съюз е успял да построи това чудо на науката и техниката и защо въобще е трябвало да го прави?

— Очевидно Колониалният съюз е много по-напреднал от нас — отвърна Джеси.

— Очевидно — потвърди Хари. — Но защо? В края на краищата колонистите също са хора. И не само това, но тъй като се набират предимно от изостанали страни, кандидатите нямат нужното образование. А когато ги пратят по новите места, би трябвало да се занимават предостатъчно с проблемите на оцеляването, за да измислят нови начини за построяването на космоелеватори. Всички знаем, че поне засега междузвездната колонизация се основава на мигнодвига, който е бил разработен на Земята и след това е претърпял съществени подобрения. Така че, както и да го погледнем, няма причини да смятаме, че колонистите ни изпреварват в техническото си развитие.

В главата ми се бе загнездила някаква мисъл и побързах да й дам израз.

— Освен ако не мамят.

Хари се ухили.

— Моите мисли дословно.

— Не мога да разбера накъде биете — оплака се Джеси.

— Ами просто ни мамят — рекох. — Виж, ние сме затворени на Земята. Обменяме информация помежду си, развиваме се бавно, защото нямаме външен поглед върху нещата. Но там горе…

— Там горе хората се срещат с други разумни раси — продължи вместо мен Хари. — Повечето от които със сигурност са по-развити от човешката. Или получаваме знания от тях чрез търговия, или чрез реверсивни инженерни проучвания — тоест, като сами откриваме как действат техните устройства. Много по-лесно е да узнаеш как работи една машина, след като вече разполагаш с нея.

— Което си е един вид измама — казах. — Колониалният съюз наднича в тетрадките на другарчетата.

— Но защо не споделя откритията си с нас? — не се предаваше Джеси. — Какъв смисъл да ги пази за себе си?

— Може би защото смятат, че това, което не знаем, не може да ни стори зло — отвърнах.

— Или причината е съвсем друга. — Хари поклати глава и посочи кабела зад прозореца. — Този космоелеватор не е бил построен, защото това е най-лесният начин да откараш хора на Колониалната станция. Всъщност той е тук, защото е един от най-трудните, най-скъпите и най-сложните в техническо отношение — както и най-силният инструмент за политически натиск. Самото му съществуване цели да ни подскаже, че Колониалният съюз е на светлинни години пред всичко, което могат да правят хората на Земята.

— Никога не съм го намирала за потискащ — заяви Джеси. — Да си призная честно, не съм му отделяла кой знае какво внимание.

— Посланието не е предназначено за теб — рече Хари. — Щеше да мислиш другояче, ако беше президент на Съединените щати. В края на краищата Колониалният съюз ни държи принудително на Земята. Няма друга възможност за междузвездно пътешествие освен тази, предоставяна от Съюза — до колониите или след постъпване на военна служба. Правителствата на различни държави са под постоянния натиск да обявят бойкот на Колониалния съюз и да потърсят собствени начини да пращат хора към звездите. Но космоелеваторът е като Дамоклев меч. Той им казва: „Докато не построите нещо като това, дори и не си помисляйте да ни предизвиквате“. При това космоелеваторът е единственото изобретение, което ни показва Съюзът. Помислете си само какво още може да има там. Гарантирам ви, че президентът непрестанно мисли за това. И това кара и него, и всички останали правителствени ръководители на Земята да козируват.

— Мен пък всичко това ме кара да изпитвам враждебност към Колониалния съюз — призна Джеси.

— Никой не твърди, че Съюзът е наш враг — отбеляза спокойно Хари. — Може би дори по този начин защитава Земята. Вселената е огромна. Може да не сме случили на най-добрите съседи.

— Хари, винаги ли си бил такъв параноик? — попитах. — Или стана, когато взе да остаряваш?

— Как според теб докретах до седемдесет и пет? — ухили се Хари. — Пък и лично аз нямам нищо против, че Колониалният съюз е технически напреднал. Нали ще ми е от полза. — Той вдигна ръка. — Погледнете я само. Изтъняла, измършавяла, отпусната. По някакъв начин съюзът ще се погрижи тази ръка — както и цялото ми тяло — да се превърнат в мощно оръжие. И знаете ли как?

— Не — отвърнах, а Джеси само поклати глава.

— Аз също — призна Хари и шляпна с длан по масата. — Нямам никаква представа как ще го направят. Нещо повече — не мога дори да си представя как го постигат — и нищо чудно, след като не разбирам принципите, на които се основава космоелеваторът. По-важното е, че са успели. Инак защо им е да вземат на служба седемдесет и пет годишни старци? Едва ли ще завладеят вселената с легиони от дъртаци. Без да се обиждате — добави той.

— Не се обиждаме — отвърна Джеси и се усмихна.

— Дами и господа — продължи Хари и ни изгледа тържествено, — никой от нас няма ни най-малка представа с какво се захваща, но вече получихме първия знак. Космоелеваторът има тъкмо това предназначение. Той е по-голям и по-странен от всичко, което можем да си представим — и е едва първата стъпка от нашето пътуване. Това, което ще последва, може да е само още по-голямо и по-странно. Така че пригответе се, доколкото ви е по силите.

— Много драматично — рече сухо Джеси. — Лично аз не зная как да се подготвя.

— Аз пък знам — казах и се надигнах. — Отивам да се изпикая. Щом вселената е по-голяма и по-странна от всичко, което мога да си представя, най-добре да я посрещна с празен мехур.

— Думи на истински бойскаут — подхвърли Хари.

— Само дето на бойскаутите не им се налага да пикаят толкова често.

— О, налага им се, и още как — засмя се Хари. — Дай им да поживеят още шейсетина години.

3.

— Не зная какво мислите вие двамата — каза Джеси, — но аз не си представях, че в армията ще е така.

— Не е толкова зле — отвърнах. — Хапни още една поничка.

— Не искам поничка — нацупи се тя. — Искам да поспя.

Аз също, впрочем. Бяхме напуснали домовете си преди осемнайсет часа и почти цялото това време го бяхме прекарали на път. Ужасно ми се спеше. Вместо това седяхме в просторната столова на междузвездния крайцер, наливахме се с кафе и се тъпчехме с понички в компанията на още хиляда новобранци — очаквахме някой да ни каже какво ще правим оттук нататък. Според мен поне дотук всичко си беше както е при военните.



Бъркотията започна още при пристигането ни. Щом слязохме от платформата, ни посрещнаха двама апаратчици от Колониалния съюз. Съобщиха ни, че сме последните новобранци за кораба, който ще отпътува съвсем скоро, и затова, ако обичаме, да ги последваме колкото се може по-бързо, за да влезем в графика. Сетне единият застана отпред, другият на опашката на групата и двамата ни пришпориха, доста безцеремонно, към другия край на станцията, където ни очакваше крайцерът „Хенри Хъдсън“.

Тази припряност не се понрави на никого в групата. Колониалната станция беше огромна — над миля в диаметър (по-точно 1800 метра, май е време след седемдесет и пет години живот да започна да привиквам с метричната система) — и служеше единствено като междинен пункт за прехвърляне на колонисти и новобранци. Да ни гонят по коридорите на това техническо чудо бе като да дърпаш за ръчичка петгодишно хлапе в магазин за играчки на Коледа. Изпитвах желание да се просна на пода и да заблъскам с юмручета, докато не ме оставят да правя каквото си искам. Но едва ли щеше да се получи, най-вече заради напредналата ми възраст.

Дори малкото, което успях да зърна по време на тази безсмислена надпревара, ужасно разпали апетита ми. Докато апаратчиците ни побутваха и подръчкваха, минахме през просторна зала, натъпкана до пръсване със смугли субекти от индуски или пакистански произход. Повечето чакаха търпеливо да бъдат натоварени на совалки, за да ги откарат на гигантския транспортен кораб, който успях да мярна в далечината зад панорамните прозорци. Други се караха с местни служители на развален английски, прегръщаха разплакани деца или ровичкаха из багажа си за предварително приготвена храна. В един ъгъл група мъже бяха коленичили върху килимчета и се молеха. Зачудих се за миг как определят къде се намира Мека, след като бяхме на височина двайсет и три хиляди мили, но ме избутаха и ги изгубих от поглед.

Джеси ме дръпна за ръкава и посочи надясно. В тясно сепаре зърнах нещо синкаво и с пипала — държеше напитка, наподобяваща мартини. Сръгах Хари и той също извърна глава нататък, което предизвика раздразнението на по-близкия апаратчик.

— Това е гехаар — каза Хари. — Мисля, че хапва телешка плешка. Отвратително. — Той се изкиска. Гехаарите бяха едни от първите същества, с които се бяхме срещнали на космическата сцена, още във времената, преди Колониалният съюз да наложи монопол върху космическите пътешествия. Приятни същества, само дето ядат, като инжектират храната с киселина от пипалата си, а после буквално сърбат получената лигава смес. Гадост.

Но на Хари не му пукаше. Току-що бе видял на живо първия си извънземен.

Бясното търчане най-сетне приключи, когато приближихме терминал със светещия надпис „«Хенри Хъдсън» — вход за новобранци“. Групата с облекчение се настани на свободните седалки, а двамата апаратчици отидоха да разговарят с колонистите на пост при вратата. Хари, който, изглежда, не умееше да сдържа любопитството си, отиде до прозореца, за да потърси кораба, който предстоеше да ни вземе. Ние с Джеси се надигнахме предпазливо и последвахме примера му. Малък информационен монитор на стената ни помогна да се ориентираме.

Естествено „Хенри Хъдсън“ не беше скачен със станцията — не е лесно да накараш междузвезден кораб с тегло стотици хиляди тонове да се върти в синхрон с космическа станция. Подобно на транспортните колониални кораби, той поддържаше разумна дистанция, а припасите и хората се прехвърляха на борда му с помощта на совалки и влекачи. За разлика от масивната неестетична, наподобяваща велосипедно колело конструкция на колониалните кораби, „Хъдсън“ имаше издължена елегантна форма. Споменах това на Хари и той поясни:

— Защото непрестанно поддържа изкуствена гравитация. Какво поле само! Направо да се шашнеш.

— Какво толкова, нали и на платформата имаше изкуствена гравитация? — попита Джеси.

— Така е — потвърди Хари. — Колкото по-високо се изкачваме, толкова по-силно действат гравигенераторите на платформата.

— И каква е разликата при кораба? — попита Джеси.

— В степента на трудност — отвърна Хари. — Необходима е страшно много енергия, за да се създаде гравитационно поле с подобни размери, тъй като тя нараства експоненциално на радиуса на полето. Нищо чудно вместо едно, да са генерирали множество по-малки полета. Но дори тогава за подсигуряване на гравиполе на площ колкото платформата ще е нужна енергия, равна на месечното потребление на твоето родно градче.

— Не съм съвсем сигурна — поклати глава Джеси. — Аз съм от Сан Антонио.

— Хубаво де. Неговото родно градче тогава. — Хари забоде палец в гърдите ми. — Въпросът е, че това е страхотно прахосване на енергия, след като е много по-лесно и неизчислимо по-евтино да построиш колело, да му придадеш въртеливо движение и да напъхаш хората и техниката по края. Завъртиш ли го, са необходими съвсем минимални усилия за поддържане на въртенето. А както казах, в сравнение с него гравиполето поглъща чудовищни количества енергия. — Той посочи „Хенри Хъдсън“. — Виждате ли онази совалка до кораба? Ако я използвам за скала, мога да изчисля, че „Хъдсън“ е дълъг 800 фута, широк 200 и висок 150. Създаването на единно гравитационно поле около това бебче наистина ще затъмни светлините на Сан Антонио. Дори множествените полета ще гълтат енергията като пясъци водни капки. Така че или разполагат с енергиен източник, който е в състояние да поддържа изкуствена гравитация и същевременно да захранва собствените системи на кораба, като двигатели и биоподдръжка, или са открили нов, нискоенергиен начин за създаване на гравитация.

— Но със сигурност не е евтин — казах и посочих транспортния кораб вдясно от „Хенри Хъдсън“. — Погледнете колониалния кораб. Има формата на колело. Станцията също се върти.

— Явно колонистите запазват най-добрите си открития за военните — каза Джеси. — А този кораб е предназначен за новобранци. Хари, започвам да си мисля, че си прав. Изобщо нямаме представа с какво се захващаме.

Хари се ухили, обърна се и плъзна поглед към „Хенри Хъдсън“ — все пак станцията бавно се въртеше.

— Обичам, когато хората идват на моя акъл.



Апаратчиците се върнаха и ни накараха да се подредим на опашка пред входа на терминала. На влизане показвахме личните си карти на дежурния офицер, който ни проверяваше по списък, а помощникът му ни раздаваше електронни бележници.

— Благодаря, че посетихте Земята, това е подарък за спомен — пошегувах се, но той, изглежда, не ме разбра.

Совалките не бяха оборудвани с гравигенератори. Апаратчиците ни наредиха да си сложим коланите и ни предупредиха да не ги сваляме при никакви обстоятелства. Все пак, явно за по-сигурно, се оказа, че ключалките въобще не са под наш контрол за времето на полета. Така че това реши проблема с клаустрофобиците. Освен това апаратчиците раздадоха мрежи за коси на всички, които имаха достатъчно дълги — в безтегловност косата, изглежда, има склонността да се пъха навсякъде.

Казаха ни, че ако ни прилошее, можем да използваме торбичките на облегалките на предната седалка. Изрично подчертаха, че не бива да чакаме последния възможен момент, ако това се случи. В безтегловност, обясниха ни, повърнатото се разпръсквало навсякъде и нещастникът се превръщал във фокус на всеобща ненавист — вероятно до края на военната си кариера. Почти веднага се чу шум от разтваряне на хартиени пликове — най-боязливите се приготвяха за предстоящите неприятности. Жената до мен също бе стиснала своята кесия. Аз се опитах да повикам на помощ волята си.

За щастие никой не повърна и краткият полет до „Хенри Хъдсън“ мина без проблеми — след първоначалния тревожен сигнал на мозъка „мамка му, пропадам“, когато гравитацията изчезна, усещането бе като да се возиш на влакче в лунапарк. Само за пет минути преодоляхме разстоянието до кораба, още две минути отне процедурата по скачването и вратите се разтвориха, а налягането се изравни със свистене. Совалката се разтресе едва забележимо и изведнъж гравитацията се появи отново.

На входа ни очакваше нов апаратчик — този път жена.

— Добре дошли на борда на „Хенри Хъдсън“ — рече тя. — Моля, разкопчайте коланите, вземете си багажа и ме последвайте по светещата пътека през хангара. Въздухът от хангара ще бъде изпомпан точно след седем минути — като подготовка за пристигането на следващата совалка, така че, ако обичате, побързайте.

Последното накара всички да се размърдат.

Малко след това се озовахме в просторната столова на „Хенри Хъдсън“, където ни предложиха кафе, понички и възможност да си отдъхнем. Съобщиха ни, че скоро ще дойде официален представител, който ще ни каже какво да правим. Докато чакахме, столовата продължаваше да се пълни с новобранци, май докарани преди нас, и след около час броят ни достигна няколкостотин. Никога не бях виждал толкова много старци на едно място. Хари също.

— Все едно е понеделник сутрин в магазин с намаление — ухили се той, докато сръбваше кафе.

Тъкмо когато пикочният ми мехур ми съобщаваше, че съм прекалил с кафето, в залата влезе мъж с представителна външност, издокаран в колониална униформа и със знаците на дипломатическия корпус. Докато си проправяше път към центъра, в залата постепенно се възцари тишина. Присъстващите бяха облекчени, че най-сетне някой ще им каже какво става.

Мъжът изчака шумът да утихне напълно.

— Добре дошли — бяха първите му думи и всички подскочихме. Сигурно носеше микрофон, защото гласът му прокънтя от всички колони. — Аз съм Сам Камбъл, сътрудник на Колониалния съюз при Колониалните отбранителни сили. Макар че по същество не съм член на КОС, бях упълномощен от тях да ви оказвам нужната помощ през първите няколко дни на вашето пребиваване на борда, така че можете да ме смятате за старши офицер. И тъй, зная, че известна част от вас са пристигнали с последния рейс на совалката и се нуждаят от почивка, докато други са на кораба вече от няколко дни и нямат търпение да разберат какво ще стане нататък. Ще бъда кратък — и заради едните, и заради другите. След около час „Хенри Хъдсън“ ще напусне настоящата орбита и ще се приготви за първия скок до системата Феникс, където ще направим кратък престой, докато се заредим с припаси, преди да продължим за Бета Пиксис III — мястото, на което ще се проведе обучението ви. Не се безпокойте, зная, че всичко това не ви говори нищо. Това, което трябва да знаете, е, че ще са ни нужни два дена, докато достигнем района на първия скок, и през това време вие ще бъдете подложени на серия физични и психични изследвания от медицинския персонал. Програмата ви вече е прехвърлена във вашите бележници — тук ги наричаме персонални информационни асистенти, или ПИА. Можете да я разучите, когато пожелаете. Вашите ПИА ще ви помагат също да се ориентирате, така че не се страхувайте, че ще се изгубите. Онези от вас, които току-що са пристигнали, ще узнаят от тях къде се намират отредените им каюти. За днес не се очаква нищо повече от вас, освен да се настаните. Искаме хубаво да си починете преди утрешния ден. Като стана дума за това, сега е моментът да ви запозная с корабното време, което е и Колониалното вселенско стандартно време. Сега е… — той си погледна часовника — 21:38 колониално време. Вашите ПИА са нагласени на корабно време. Утре денят ви започва със закуска в столовата между 06:00 и 07:30, следвана от медицински преглед. Закуската не е задължителна — все още не сте на армейско разписание, — но денят ще е дълъг и напрегнат, така че ви съветвам да се подкрепите. Ако имате някакви въпроси, вашият ПИА може да се свързва по всяко време с информационната система на „Хенри Хъдсън“ и да ви оказва помощ. Можете да изписвате въпросите с писалка върху екранчето или да ги въвеждате с микрофон. Можете също така да се обръщате за помощ и към персонала на борда. Нашият медицински състав е запознат с личната информация на всеки от вас и ще се погрижи да получите всичко, от което имате нужда. Възможно е да бъдете посетени за преглед по каютите още тази вечер. Повтарям отново — за всички тези неща се консултирайте със своите ПИА. И накрая, от утре всеки от вас трябва да носи униформа на новобранец в КОС, ще ги намерите по каютите си. — Камбъл направи кратка пауза, докато ни оглеждаше. — От името на Колониалния съюз и Колониалните отбранителни сили, приветствам ви като нашите нови съграждани и защитници. Бог да ви пази — сега и във всички начинания, които ви предстоят. Между другото, ако искате да наблюдавате как напускаме орбита, картината ще се предава в киносалона. Не се безпокойте, салонът е достатъчно голям да побере всички. „Хенри Хъдсън“ е бърз кораб, така че утре на закуска Земята вече ще е малък сияещ диск, а до вечерта — една от многото точки в небето. Това вероятно ще е последната възможност да видите родната планета. Ако ви се струва важно, съветвам ви да се отбиете до салона.



— Е, как е твоят нов съквартирант? — попита ме Хари, след като се настани на седалката до мен в киносалона.

— Не ми се ще да говорим за това — отвърнах. С помощта на ПИА бях открил каютата, където моят съквартирант вече разопаковаше багажа си — оказа се, че е Лион Дейк. Първите му думи, когато вдигна глава, бяха: „Олеле, случих на смотаняка с библейските цитати“. След което престана да ми обръща внимание, което не беше никак лесно в помещение с подобни размери. Лион вече бе заел долната койка (предимство за човек на седемдесет и пет, чиито колене имат склонността да поддават), аз метнах багажа си на горната, взех ПИА и излязох да търся Джеси, която бе на същата палуба. Съквартирантката й, приятна дама, казваше се Маги, вече бе отишла да гледа старта на „Хенри Хъдсън“. Когато казах на Джеси с кого съм в една каюта, тя се разсмя. Продължи да се смее и докато разказваше на Хари, който ме потупа съчувствено по рамото.

— Не го вземай навътре. Така ще е само до Бета Пиксис.

— Само дето не знам къде е това — отвърнах. — Какво представлява твоят съквартирант?

— Нямам представа. Когато влязох, вече спеше. Заел е долната койка тоя копелдак.

— Моята съквартирантка е чудесна — похвали се Джеси. — Почерпи ме с домашно приготвен сладкиш. Направила го на раздяла внучка й.

— На мен обаче не предложи — казах.

— Няма да живее с теб, нали?

— Как беше сладкишът? — попита Хари.

— Твърд като камък — отвърна Джеси. — По-важното е, че е много симпатична. Вижте, Земята! — Тя посочи огромния екран, който току-що бе оживял. Земята се виждаше удивително ясно: който и да бе създателят на видеосистемата, бе свършил страхотна работа.

— Ех, де да имах такъв екран у дома — въздъхна Хари. — Всички приятели щяха да се изтърсят, за да гледат финалите на Суперкупата.

— Погледнете само — заговорих. — Там е целият ни живот, всички места, които сме посещавали. И сега го напускаме. Нищо ли не изпитвате?

— Малко съм развълнувана — призна Джеси. — И натъжена. Но не много.

— И аз не съм натъжен — съгласи се Хари. — Там не ми остана нищо, освен да остарея и да умра.

— Все още можеш да умреш — подхвърлих. — Постъпваш на военна служба.

— Да, но няма да умра стар — рече Хари. — Ще получа втора възможност да си ида млад и да оставя след себе си красив труп. Вече бях изгубил надежда в предишния си живот.

— Колко романтично — засмя се Джеси.

— Права си — съгласи се Хари.

— Чуйте — казах. — Потегляме.

От уредбата в театъра се чуваше разговорът между екипажите на „Хенри Хъдсън“ и Колониалната станция, обменяха си информация. Последва слаб тътен и подът се разтресе.

— Двигателите — каза Хари. Двамата с Джеси кимнахме.

Малко след това Земята започна да се смалява и макар че все още беше яркосиня и красива, заемаше все по-малка част от екрана. В залата се възцари тишина. Погледнах към Хари — нетипично за него, той мълчеше. По бузата на Джеси се търкулна сълза.

— Ей — казах и я хванах за ръката. — Нали каза, че не си много тъжна?

Тя се усмихна и също ме стисна за ръката.

— Така е — рече пресипнало. — Не съм много тъжна. Но все пак… все пак…

Поседяхме още малко. Наблюдавахме как всичко, което сме познавали някога, се смалява на екрана.



Бях настроил ПИА да ме събуди в шест и той го направи с музика през миниатюрните си говорители — постепенно я усили. Изключих го, смъкнах се от койката и се зарових в гардероба за кърпа. Не можах да намеря и светнах лампата. В гардероба висяха униформите за мен и Лион — небесносин спортен екип, горнище и долнище, по две ризи, чорапи и обувки. Изглежда, на кораба не се очакваше да носим парадна униформа. Облякох фланела и долнището на анцуга, взех кърпата, която също висеше в гардероба, и тръгнах по коридора към душа.

Когато се върнах, Лион още спеше. Сложих си горнището и добавих чорапи и обувки, за да е пълен екипът — бях готов за тичане или каквото ми предстоеше. Но първо смятах да закуся. На излизане побутнах Лион — може да беше досадник, но и досадниците ядат. Попитах го няма ли да закусва.

— К’во? — изсумтя сънено той. — Не. Остави ме на мира.

— Сигурен ли си? Помниш какво казаха за закуската. Тя е най-важното ядене за деня. Ставай. Нужна ти е енергия.

Лион изръмжа гневно:

— Майка ми почина преди трийсет години и доколкото ми е известно, не се е преродила в твоето тяло. Тъй че върви по дяволите и ме остави да спя.

Колко мило!

— Твоя воля — рекох. — Ще се върна след закуска.

Лион изсумтя и се обърна на другата страна. Излязох.

Закуската беше наистина чудесна — казва ви го човек, чиято жена умееше да готви така, че сигурно би върнала Ганди от средата на историческия му поход. Изядох две гофрети с крем: имаха невероятен златист цвят и бяха полети с кленов сироп, а пълнежът им направо се топеше в устата. Прибавих към това пържени яйца с хрупкав бекон и ги полях обилно с портокалов сок и чаша невероятно ароматно кафе.

Помислих си, че съм умрял и съм в рая. Което не беше далеч от истината, след като на Земята вече бях официално обявен за покойник.

— Олеле, майчице! — възкликна човекът, до когото седях. — Вижте само колко мазнина има в тази чиния. Направо си плаче за инфаркт. Аз съм доктор, между другото.

— Личи си — казах. — Гледам, че сте си взели омлет с четири яйца. С бекон и сирене чедър в добавка.

— „Правете, каквото ви казвам, не каквото правя аз“ — изрецитира той. — Моето кредо като практикуващ лекар. — Ако повечето ми пациенти ме бяха слушали, вместо да следват личния ми пример, сега нямаше да са в гробищата. Ето един урок за всинца ни. Казвам се Томас Джейн, ако ви интересува.

— Джон Пери. — Подадох му ръка.

— Приятно ми е да се запознаем. Макар че съм малко обезпокоен — ако изядете всичко, което виждам в чинията ви, до един час ще получите сърдечен удар.

— Не го слушайте, Джон — намеси се една жена, в чиято чиния се виждаха остатъците от поне няколко палачинки и наденички. — Дърдори така, за да ви накара да му дадете храната си, защото го мързи пак да се реди на опашката. Вече ми измъкна половин наденичка.

— Макар и вярно, обвинението е неуместно — отвърна нацупено Томас. — Но ще призная, че бях хвърлил око на неговите гофретки. Виноват. Готов съм да ги излапам просто защото като пожертвам своите артерии, ще му удължа живота. Смятайте го за кулинарен еквивалент на подвига да затиснеш с тяло граната, за да спасиш боен другар.

— Не съм чувала гранатите да се поливат със сироп — засмя се тя.

— А би трябвало — контрира Томас. — Тогава щяхме да сме свидетели на много повече самоотвержени постъпки.

— Заповядайте — казах и побутнах към него чинията си, в която бе останала половин гофрета. — Хвърлете се върху тази.

— Скачам право с главата напред — ухили се Томас.

— Дълбоко сме облекчени да го чуем — въздъхнах.

Жената от другата страна на масата се представи като Сюзан Риърдън, доскорошен жител на Белвю, Уошингтън.

— Как ви се струва нашето малко космическо приключение до момента? — попита любезно тя.

— Ако знаех, че готвят толкова добре, щях да се запиша още преди години — отвърнах. — Но кой да ти каже, че армейската храна е толкова вкусна?

— Струва ми се, че още не сме в армията — изломоти Томас с пълна уста. — Това е по-скоро нещо като чакалнята на Колониалните отбранителни сили, ако разбирате какво искам да кажа. Истинската армейска храна ще е много по-оскъдна. Пък и едва ли ще ни позволят да се разкарваме по анцузи и маратонки.

— С други думи, размекват ни, преди да стане страшно? — попитах.

— Нещо подобно — каза Томас. — Вижте, на борда има поне хиляда непознати, всичките до един лишени от дом, семейство и професия. Това е страхотен шок за всеки. Най-малкото, което могат да направят, е да ни предложат вкусно хапване, за да не мислим за другото.

— Джон! — Хари ме бе забелязал от опашката. Махнах му да се присъедини към нас. Дойде с още един мъж, и двамата с подноси.

— Това е моят съквартирант, Алън Розентал — представи го Хари.

— Известен още като Спящата красавица — добавих.

— Поне половината от това е истина — рече Алън. — В смисъл, че съм невероятно красив.

— Тц, тц — поклати глава Томас, докато оглеждаше съдържанието на подносите им. — Още два предстоящи инфаркта.

— Хари, изходът е да му подхвърлиш парченце бекон — казах. — Няма друг начин да се отървем от него.

— Възмутен съм от предположението, че мога да бъда подкупен с храна — възкликна Томас.

— Какво ти предположение! — захили се Сюзан. — Това си е чистата истина.

— Разбрах, че не си извадил късмет в лотарията със съквартирантите — каза ми Хари, докато подаваше две парчета бекон на Томас, който ги прие достолепно. — Аз обаче извадих. Алън е физик теоретик. Умът му сече като бръснач.

— И е невероятно красив — добави Сюзан.

— Трогнат съм, че не го пропускате — каза Алън.

— След като съветът на старейшините вече се събра — продължи Хари, — какво мислите, че ни очаква днес?

— Лично мен — медицински преглед в осем — казах. — Но май това важи за всички.

— Точно така — потвърди Хари. — Имах предвид обаче в по-общ план. Смятате ли, че още днес ще ни подложат на подмладяващи процедури? Че ще кажем сбогом на старостта?

— Никой не ни е обещавал да казваме „сбогом на старостта“ — възрази Томас. — Това са само наши предположения, защото войниците трябва да са млади. Но помислете за миг. Кой от нас е виждал колониален войник? Кой знае каква е истината?

— Че каква полза от стари войници? — попита Алън. — Ако ме изпратят на бойното поле в сегашното ми състояние, животът ми няма да струва пукната пара. Имам дискова херния. Едва не умрях вчера, докато стигна от космоелеватора до терминала. Не мога да си представя, че ще издържа марш на скок с раница на гръб и оръжие в ръка.

— Несъмнено трябва да бъдем подложени на известен ремонт — съгласи се Томас. — Но това не означава, че отново ще станем млади. Като лекар имам известна представа за тези неща. Можете да накарате човешкото тяло да работи по-добре на всяка възраст, но от друга страна, всяка възраст си има своите пределни възможности. На седемдесет и пет тялото вече не е така гъвкаво, нито мускулите толкова бързи, нито възстановяването е тъй безболезнено, както това става в младостта. Тялото все още може да прави изумителни неща, разбира се. Не зная дали ще ми повярвате, но на Земята редовно вземах участие в десеткилометров крос. При това давах по-добро време, отколкото когато бях на петдесет и пет.

— И как изглеждаше на петдесет и пет? — попитах.

— Това е въпросът — отвърна Томас. — Бях затлъстяващ петдесет и пет годишен чревоугодник. Замислих се сериозно върху всичко това чак след като се наложи да претърпя сърдечна трансплантация. Идеята ми е, че ако са в добра форма, седемдесет и пет годишните могат да вършат много неща, без да се налага да бъдат „подмладявани“. Може би това е напълно достатъчно за армията. Представете си само, че нашите опоненти на галактическата сцена са слабаци. Ако е така, има логика да пращаш старците на предната линия, докато младите дават сили за изграждането на обществото. Животът е още пред тях, докато ние вече сме си изпели песента.

— С други думи, ще си останем стари, само дето ще се погрижат за здравето ни — заключи Хари.

— Точно това е тезата ми — потвърди Томас.

— Престани тогава — тросна се шеговито Хари. — Разваляш ми настроението.

— Готов съм да млъкна, ако ми подадеш купичката с плодова салата — взе да се пазари Томас.

— Дори да ни превърнат в добре функциониращи седемдесет и пет годишни войници, както казваш — заговори Сюзан, — пак ще продължим да стареем. След пет години ще сме добре функциониращи осемдесетгодишни. Сигурно има някаква граница за това да си „функциониращ“.

Томас сви рамене.

— Договорите ни са за две години. Може би ще ни поддържат в добра форма само за този период. Разликата между седемдесет и пет и седемдесет и седем не е толкова голяма, колкото между седемдесет и пет и осемдесет. И дори между седемдесет и седем и осемдесет. Всяка година в армията постъпват стотици хиляди като нас. След две години ще ни заменят с новите постъпления.

— В договора пише, че службата ни може да бъде удължена до десет години — посочих аз. — Със ситни букви, някъде надолу. Според мен това показва, че разполагат с методи да ни поддържат в добра форма за по-дълъг период.

— Освен това имат записи от нашите ДНК — добави Хари. — Може би смятат да клонират резервни органи, или нещо подобно.

— Така е — призна Томас. — Но е доста работа да се прехвърлят отделни органи, кост, мускули или нерви от клонирани тела в нашите. И пак остава проблемът с мозъка, който не може да се трансплантира.

Томас най-сетне си даде сметка, че помрачава настроението на масата, и побърза да се поправи:

— Ей, не съм казал, че е невъзможно отново да сме млади. От това, което виждам на този кораб, си правя извода, че Колониалният съюз е доста по-напреднал от нас. Въпреки това, като лекар, не мога да си представя как могат да преустановят или да върнат обратно процеса на стареене на организма.

— Тази гадна ентропия… — Алън поклати глава. — И физиката го потвърждава.

— Има обаче едно доказателство, което подсказва, че независимо от всичко ще ни подобрят — обадих се.

— Казвай бързо — подкани ме Хари. — Теорията на Том за най-дъртата армия в галактиката ми уби апетита.

— Точно това е — казах. — Ако не можеха да ни ремонтират телата, нямаше да ни тъпчат с храна, която да ни довърши за месец.

— Прав си — съгласи се Сюзан. — Чудесен довод, Джон. Вече се чувствам по-добре.

— Благодаря — казах. — Въз основа на тези доводи храня такава дълбока вяра в способностите на Колониалните отбранителни сили да ме излекуват от всички болежки, че смятам да си напълня подноса пак.

— Вземи и за мен няколко палачинки — подхвърли Томас, докато се надигах.



— Ей, Лион — казах и го побутнах по тлъстия гръб. — Ставай. Времето за спане свърши. В осем сме на преглед.

Лион лежеше на койката като талпа. Завъртях очи, въздъхнах и го сръчках малко по-силно. Едва сега забелязах, че устните му са сини.

„Мамка му!“ — помислих и го разтърсих. Нищо. Стиснах го за раменете и го повдигнах. Все едно вдигах труп.

Сграбчих моя ПИА и повиках помощ. После коленичих до него и започнах обдишване и сърдечен масаж. След малко пристигна медицински екип и ме освободиха.

Отвън вече се бе събрала неголяма тълпа и забелязах сред зяпачите Джеси. Когато видя проснатия на пода Лион, тя закри устата си с ръка. Приближих се до нея и я прегърнах.

— Как е той? — попитах един от медиците, който проверяваше нещо на своя ПИА.

— Мъртъв е. Издъхнал е преди час. Прилича на сърдечен удар. — Той премести поглед от екранчето към лежащия на пода Лион. — Бедният копелдак. Да стигне чак дотук и точно сега да му откаже моторчето.

— Е, поне хвана последния влак за Призрачната бригада — допълни медикът до него.

Метнах му мрачен поглед. Според мен моментът бе ужасно неподходящ за тъпи шегички.

4.

— Така, следващият — рече докторът, гледаше екрана на своя възголемичък ПИА, когато влязох в кабинета. — Вие сте Джон Пери, ако не греша?

— Правилно — рекох.

— Аз съм доктор Ръсел — представи се той и ме огледа. — Изглеждате, сякаш току-що ви е умряло кучето.

— Грешите. Беше съквартирантът ми.

— А, да. — Той отново надзърна в бележника. — Лион Дейк. След вас щях да работя с него. Какъв лош късмет. Какво пък, да се залавяме за работа. — Той написа нещо в бележника, спря да помисли и се усмихна. Имаше странни маниери за лекар.

— И тъй — продължи, когато отново вдигна очи към мен, — да видим за какво ви бива.

Кабинетът бе оборудван с доктор Ръсел, моята особа, стол за доктора, малка маса и два кувьоза. Кувьозите имаха човешки очертания и полупрозрачни издути похлупаци. В горния им край бяха монтирани апарати с куповидни накрайници, свързани с кабели. „Купите“ изглеждаха като отливки на човешки темета. Всичко това, честно казано, доста ме изнервяше.

— Ако обичате, настанете се удобно и ще започнем — покани ме доктор Ръсел и повдигна капака на по-близкия кувьоз.

— Необходимо ли е да се събличам? — попитах по навик от предишни прегледи.

— Не. Но го направете, ако ще се почувствате по-добре.

— Някой прави ли го, след като не се налага?

— Ами има и такива. Трудно се изкореняват стари привички.

Оставих моя ПИА на бюрото, приближих кувьоза и легнах. Доктор Ръсел спусна похлупака над мен.

— Изчакайте, докато приключа с настройките.

— И отново се консултира със своя ПИА. Усетих как стените се раздвижват и се нагаждат по тялото ми.

— Малко е страшничко — подхвърлих.

Доктор Ръсел се засмя и каза:

— Сега ще почувствате слабо трептене.

— Кажете — заговорих, колкото за да разсея опасенията си, — къде изчезнаха хората, които бяха преди мен в чакалнята?

— Излязоха през другата врата — посочи той. — Там е стаята за възстановяване.

— За възстановяване?

— Не се безпокойте. Не е това, което си мислите. В интерес на истината, почти приключихме с вашите изследвания. — Той написа нещо в бележника си. Междувременно вибрациите утихнаха.

— Какво да правя сега? — попитах.

— Стойте неподвижно. Имаме още малко работа, а после ще получим резултатите от изследванията ви.

— Тоест приключихме?

— Съвременната медицина е истинско чудо, нали? — засмя се той и ми посочи екрана на своя ПИА. — Не се налага дори да зяпате и да казвате „а-а-а“.

— Да, но колко е точно?

— Колкото ни е необходимо. Господин Пери, кога за последен път бяхте на преглед?

— Преди половин година — отвърнах.

— И какво бе заключението на лекаря?

— Каза, че съм в отлична форма, макар че кръвното ми е малко по-високо от нормалното. Защо?

— За тези неща не греши — отвърна доктор Ръсел. — Но изглежда, е пропуснал рака на тестиса.

— Моля?

Доктор Ръсел завъртя екрана към мен. Там имаше черно-бяло изображение на гениталиите ми. За първи път някой развяваше собствения ми пакет в лицето ми.

— Ето тук — посочи той едно тъмно петно на левия тестис. — Това е възел. Доста голям е гадникът, признавам. Карцином на тестиса.

Втренчих поглед в него.

— Знаете ли, доктор Ръсел, вашите колеги щяха да намерят по-деликатен начин да съобщят подобна новина.

— Съжалявам, господин Пери — отвърна доктор Ръсел. — Не исках да ви прозвучи по този начин. Но това наистина не е проблем. Дори на Земята ракът на тестиса подлежи на лечение, особено в ранен стадий, какъвто е при вас. В най-лошия случай ще изгубите единия си тестис, което не е непреодолима пречка.

— Освен ако не става въпрос за собствения ви тестис — изръмжах.

— Всичко е въпрос на физиология — рече умиротворително той. — Във всеки случай тук и на ваше място не бих се притеснявал толкова много. До няколко дни ще получим окончателните резултати от изследванията ви и ще ви оправим тестиса. А междувременно няма никаква опасност. Карциномът все още е локализиран в органа. Няма метастази в белия дроб и лимфните възли. Всичко е наред.

— Ще си изгубя ли топката?

Докторът се усмихна.

— Струва ми се, че поне засега ще я задържите. Ако някога ви се случи да я изгубите, мисля, че това ще ви е последната грижа. И така, както казах, като изключим раковото заболяване, сте в отлична форма за възрастта си. Това е добра новина, защото означава, че приключваме с прегледа.

— Какво щяхте да предприемете, ако бяхте открили някой наистина сериозен проблем? — попитах. — Например рак в терминален стадий?

— „Терминален“ е доста неточен термин, господин Пери. В далечна перспектива ние всички сме в терминален стадий. Моята задача е да стабилизирам онези от вас, които са в опасно състояние по една или друга причина, за да могат да изкарат следващите няколко дена. Инцидентът с вашия нещастен съквартирант господин Дейк никак не е изключение. Имаме доста новобранци, които стигат до тук и умират точно преди да бъдат подложени на преглед. Ето кое ни създава проблеми. — Доктор Ръсел отново надзърна в бележника. — В случая с господин Дейк, който почина от сърдечен удар: ако беше прегледан по-рано, най-вероятно щяхме да почистим плаките в артериите и да приложим лекарство за подсилване на съдовата стена, за да се избегнат руптури. Това е обичайното лечение. Но съдовете на почти всички ваши връстници се нуждаят от прочистване. Що се отнася до вас, ако ракът ви беше в напреднал стадий, щяхме да го облъчим до степен да се смали, за да не представлява непосредствена заплаха за организма поне през следващите няколко дена, и да изолираме застрашените органи.

— Защо не го лекувате? — попитах. — Доколкото разбирам, напълно е по силите ви да го премахнете, след като можете да изолирате застрашени органи.

— Да, но не е необходимо — отвърна доктор Ръсел. — След няколко дни ще бъдете подложен на окончателно физическо подобрение. Ние само подсигуряваме оцеляването ви дотогава.

— Какво означава това „окончателно физическо подобрение“?

— Означава, че когато привърши, ще се чудите защо сте се безпокоили за нещо толкова дребно, като рака на тестиса. Обещавам ви. А сега, преди да приключим, остава още една малка задача. Ако обичате, наведете глава напред.

Наведох се и доктор Ръсел сложи страховитата метална купа на главата ми.

— Бихме искали през следващите няколко дни да придобием ясна престава за мозъчната ви дейност — обясни той. — По тази причина и с помощта на това устройство ще имплантирам датчици в черепа ви. — Започна да въвежда някакви команди на компютъра си — действие, което започваше да ме дразни. С едва доловим засмукващ звук купата се прилепи към темето ми.

— И как става това? — попитах.

— В момента най-вероятно усещате слабо гъделичкане по черепа и назад към врата — каза доктор Ръсел и в същия миг почувствах точно това. — Това показва, че инжекторите заемат необходимата позиция. Те са като миниатюрни подкожни игли, през които ще бъдат въведени датчиците. Приблизително двайсет хиляди на брой. Не се безпокойте, датчиците са самостерилизиращи се.

— Ще боли ли?

— Не много — рече той и чукна с пръст на екрана. Двайсет хиляди датчика се впиха в черепа ми като четири секири, които го посичаха едновременно.

— Дявол да го вземе! — изругах и ударих с глава стената на кувьоза. — Кучи син такъв! — креснах. — Нали каза, че няма да боли!

— Казах, че няма да боли много — поясни доктор Ръсел.

— А колко тогава? Колкото когато на главата ти стъпи слон?

— Не и толкова, колкото когато датчиците се свържат — отвърна невъзмутимо докторът. — Добрата новина е, че веднага щом го направят, болката ще изчезне. А сега стойте неподвижно, ако обичате. Ще ни отнеме само минутка.

И отново протегна пръст към компютъра. Осемдесет хиляди игли изстреляха съдържанието си във всички посоки на черепа ми.

Никога не бях изпитвал по-непреодолимо желание да халосам лекар.



— Не зная. — Хари повдигна рамене. — Но гледката ми се струва интересна. — Почеса се по главата, която, подобна на главите на всички останали, бе изпъстрена с хиляди микроскопични отвори, откъдето датчиците следяха мозъчната ни активност.

Компанията от закуска се бе събрала отново на обяд. Този път към нас се бяха присъединили Джеси и нейната съквартирантка Маги. Хари обяви образуването на „банда“ и даде названието Дърти пръдльовци, след което настоя да започнем да се замеряме с храна със съседната маса. Предложението бе отхвърлено с единодушно гласуване, понеже Томас посочи, че ще трябва да ядем и храната, която пада на пода, тъй като обядът бе още по-добър дори от закуската, ако това въобще бе възможно.

— Има още една причина — оплака се Томас. — След тазсутрешната мозъчна инжекция изгубих почти всякакво желание да се храня.

— Да го видя, няма да го повярвам — засмя се Сюзан.

— Забележи, че казах „почти“ — отвърна Томас. — И още нещо ще ви кажа. Жалко, че нямах такова кувьозче в кабинета си. Щеше да ми спести осемдесет процента от работата. Тъкмо повече време да играя голф.

— Грижата за пациентите ти е затрогваща — подхвърли Джеси.

— Защо? — учуди се Томас. — С повечето от тях играех голф. Те щяха да ме подкрепят напълно. Колкото и да ми е трудно да го призная, с помощта на тази машинка докторът се справи много по-добре, отколкото бих могъл да го направя аз. Мечтата на диагностика. Намериха ми микроскопичен тумор на панкреаса. У дома това нямаше да стане, преди да се проявят първите симптоми. Някой от вас нямаше ли изненадващи резултати?

— Рак на белия дроб — призна Хари. — Малки петна.

— Овариална киста — вдигна ръка Джеси.

Маги само кимна.

— Начален ревматоиден артрит — вметна Алън.

— Рак на тестиса — добавих аз.

— Ох! — Томас потръпна и примерът му бе последван от всички останали мъже на масата.

— Казаха ми, че ще оживея — обясних.

— Е, само дето малко ще накуцваш — рече Сюзан.

— Стига сме говорили за това — ядосах се аз.

— Не разбирам само защо не взеха никакви мерки — заговори Джеси. — Докторът ми показа киста с размери на орех, но ми каза да не се безпокоя. Не зная обаче как човек може да не се притеснява от подобни работи.

— Томас, ти си доктор — рече Сюзан и се чукна с пръст по темето. — Какви са тези ситни копелдаци? Защо просто не ни направят мозъчно сканиране?

— Ще призная, че не знам отговора и мога само да гадая. Предполагам, че искат да следят как функционират мозъците ни по време на обучение. Тъй като не могат да го направят, докато сме вързани за машина, се налага да завържат машината за нас.

— Благодаря за обстойното обяснение на нещо, което знам и сама — нацупи се Сюзан. — Питах те каква е целта на подобно изследване.

— Казва ли ти някой? — Томас сви рамене. — Може пък да ни подготвят нови мозъци. Или знаят как да добавят мозъчен материал, но им е нужно да разберат коя част от мозъците ни се нуждае от подпомагане. Моля се само да не ни подложат пак на тази гадна процедура. Първия път едва не умрях от болка.

— Като стана дума за това — обърна се Алън към мен, — научих, че тази сутрин си изгубил съквартиранта си. Как се чувстваш?

— Вече го преживях — рекох. — Макар че е ужасно потискащо. Докторът каза, че ако бил доживял до прегледа тази сутрин, щели да го спасят. Да му махнат плаките или нещо подобно. Гризе ме съвестта, че не успях да го събудя за закуска.

— Не се обвинявай — рече Томас. — Нямало е никакъв начин да знаеш какво ще стане. Хората умират непрестанно.

— Така е, но не и броени дни преди „обстойния преглед“, както го нарече докторът.

— Не ми се ще да проявявам невежество, но… — почна Хари.

— Ти просто не си предполагал, че ще се случи — опита се да ме успокои Сюзан.

— … но когато бях в колежа — продължи Хари и замери Сюзан с парче хляб, — ако ти умре съквартирантът, можеше да пропуснеш сесията. Нали разбирате, заради травмата.

— Което важи и за твоя съквартирант — засмя се Сюзан.

— Не се сетих за това — призна Хари. — Както и да е, предложиха ли ти днес да не участваш в прегледите, за да се съвземеш?

— Не — отвърнах. — Пък и да го бяха направили, щях да откажа. Какво да правя, да прекарам цял ден в стаята си? Толкова е потискащо. Там умря човек в края на краищата.

— Можеш да се преместиш — предложи Джеси. — Може да има и други с умрели съквартиранти.

— Оле, че страшни мисли. — Поклатих глава. — Не искам да се местя. Разбира се, съжалявам за смъртта на Лион. Но сега поне цялата стая е моя.

— Изглежда, оздравителният процес е започнал — отбеляза Алън.

— Просто се опитвам да преодолея шока — отвърнах.

— А ти защо мълчиш? — обърна се Сюзан към Маги.

— Че какво да кажа?

— Ей, какво имате по програма? — попита Джеси.

Всички побързаха да надзърнат в своите ПИА. После спряха и се огледаха гузно.

— Я по-добре да си разказваме спомени от колежа — предложи Сюзан.

— Какво пък, да вървят по дяволите — съгласи се Хари. — Нали сме Дъртите пръдльовци. Да се държим подобаващо на името.



Оказа се, че двамата с Хари имаме един и същи час за следващото мероприятие. Насочиха ни към неголяма зала със седалки и бюра.

— Майчице мила! — възкликна Хари, след като огледа обстановката. — Съвсем като в колежа.

Впечатлението се подсили, когато в стаята се появи представителката на КОС.

— Предстои да бъдете подложени на серия тестове по основни езикови познания и математика — обяви тя. — Току-що тестовете бяха прехвърлени във вашите ПИА. На всеки въпрос има по няколко отговора. Моля, отговорете на колкото се може повече въпроси за трийсетминутния период. Ако приключите преди определения срок, останете тихо на мястото си, без да пречите на останалите. Бъдете така добри да не обсъждате нищо със съседите си. Можете да започнете.

Надзърнах в моя ПИА. Там вече ме очакваше първият словесен тест.

— Майтапите се — не се сдържах. И други в помещението се смееха.

Хари вдигна ръка.

— Госпожо? Колко точки ми трябват, за да ме приемат в Харвард?

— Това вече съм го чувала — отвърна невъзмутимо представителката. — Ако обичате, всички, успокойте се и се заемете с тестовете.

— Шейсет години чакам да се явя на повишителен по математика — оплака се шеговито Хари. — Да видим как ще се справя.

Вторият изпит бе дори по-тъп.

— Моля, следвайте бялото квадратче. Използвайте само очите си, не движете главата. — Представителката затъмни светлините в стаята. Шейсет чифта очи се фокусираха върху бялото квадратче на стената. То започна да се движи бавно.

— Не мога да повярвам, че ме докараха насред космоса, за да правя това — оплака се Хари.

— Кой знае, може нещата да се подобрят — отвърнах. — Току-виж, ако се справяме добре, ни пуснат второ квадратче.

На стената се появи второ бяло квадратче.

— Вече си бил тук, нали? — попита Хари.



По-късно се разделихме, тъй като ни поставиха индивидуални задачи.

В първото помещение, където ме отведоха, имаше детски кубчета.

— Ако обичате, направете къща — нареди представителката.

— Само ако получа допълнителна чаша сок — отвърнах.

— Ще видя какво мога да направя — обеща тя.

Построих къща от кубчета и ме отведоха в следващото помещение, където ми предоставиха лист и молив.

— Започнете от средата на лабиринта и се опитайте да стигнете до изхода.

— Божичко! — възкликнах. — С това може да се справи и плъх наркоман.

— Не е изключено да сте прав. И все пак ще ви помоля да изпълните задачата.

Изпълних я. После поискаха да чета на глас цифри и букви. По някое време престанах да се заяждам и просто изпълнявах каквото ме караха.



В късния следобед обаче взе да ми писва. Намирах се в компанията на млад специалист, който ме разглеждаше внимателно.

— Четох досието ви — поде той. Беше толкова слабичък, че сигурно един по-силен полъх на вятъра щеше да го отвее.

— Радвам се.

— Там пише, че сте женен.

— Бях.

— Харесваше ли ви? Да сте женен.

— Разбира се. По-добре е от другото.

Той подсмръкна.

— И какво стана? Развод? Сгащиха ви в изневяра?

Започнах бързо да охладнявам към този тип.

— Тя почина — отвърнах.

— Брей! И как се случи?

— Удар.

— Сигурно ви е дошло като манна небесна. Прас, и мозъкът се превръща в желе. Хубаво, че не го е преживяла. Щяхте да си имате още едно дърво за отглеждане вкъщи. Да я храните през сламка и прочее. — Той се ухили гадно.

Не отговорих. Част от ума ми разсъждаваше върху това дали бих могъл да прекърша вратлето на този негодник, преди да ми попречат, останалата бе заслепена от ярост. Просто не можех да повярвам на ушите си.

Съвсем слаб глас дълбоко в мен ми повтаряше, че трябва да започна отново да дишам, инак ще изгубя съзнание.

Внезапно персоналният асистент на специалиста изписука.

— Чудесно — рече той и се надигна чевръсто. — Приключихме. Господин Пери, моите искрени извинения за коментарите, които си позволих да направя относно починалата ви съпруга. Задачата ми е да предизвиквам в изследвания максимално бързо реакция на гняв. А психологическият ви профил ни подсказа, че това може да стане, ако бъде засегнат точно този въпрос. Искам да подчертая, че лично аз храня най-дълбоко уважение към покойната ви съпруга и никога не бих си позволил подобно отношение.

Няколко секунди премигвах слепешката. Сетне изревах:

— Що за шибан налудничав тест беше това?

— Съгласен съм, че тестът бе крайно неприятен, и отново ви се извинявам. Просто си върша работата, нищо повече.

— Исусе Христе! — продължих да кипя. — Имате ли представа колко близо бях до това да ви строша врата?

— В интерес на истината имам — отвърна младият мъж със спокоен, овладян тон. — Моят ПИА, който следеше психическото ви състояние, подаде сигнал малко преди това да се случи. Правя го по цял ден. Знам какво да очаквам.

Все още не можех да потисна гнева си.

— Правите го с всеки новобранец? — попитах. — И как още сте жив?

— Разумен въпрос. Избран съм заради телосложението ми, което внушава на изследвания, че може да се справи с мен във всеки момент. Страшно ме бива да играя ролята на „малка отрепка“. Но ако се наложи, съм в състояние да се справя с всеки нападател. Хубаво е, че се случва рядко. Както казах, правя го по цял ден.

— Май работата ви не е от приятните — отбелязах. Най-сетне се бях успокоил.

— Мръсна работа, но някой трябва да я върши — отвърна той. — За мен е интересна, тъй като при всеки човек е нужен различен подход, за да се стигне до избухването. Но вие сте прав. Работата ми е напрегната и не е за всеки.

— Обзалагам се, че не сте особено популярен в баровете.

— Напротив, казват, че съм страшно забавен. Когато не се налага да ядосвам хората, разбира се. Господин Пери, с вас приключихме. Ако обичате, минете през тази врата, където ви очаква следващият изпит.

— Надявам се, че няма да ме ядосват и там?

— Може и да се ядосате, но само по свое желание. Нашата работа е да следим резултатите.

Доближих вратата, после спрях и изсумтях:

— Зная, че това ви е работата. Но въпреки това искам да ви кажа нещо. Жена ми беше чудесен човек. Заслужава по-добро отношение от това.

— Сигурен съм, че е така, господин Пери. Сигурен съм, че е така.

Натиснах дръжката.

В следващата стая ме очакваше съвсем гола млада жена, която кой знае защо искаше да узнае дали си спомням нещо от празненството по случай седмия ми рожден ден.



— Не мога да повярвам, че ни показаха този филм точно преди вечеря — оплакваше се Джеси.

— Не беше точно преди вечеря — поправи я Томас. — След това ни пуснаха филмчето за Бъгс Бъни. Пък и филмът не беше чак толкова неприятен.

— Да бе, ако си падаш по репортажи за коремна хирургия. Не всички тук сме лекари обаче.

— Това означава ли, че няма да си ядеш ребърцата? — попита Томас и посочи чинията й.

— Някой срещна ли се с гола жена, която да го пита за детството му? — поинтересувах се.

— При мен беше мъж — отвърна Сюзан.

— Жена — каза Хари.

— Мъж — рече Джеси.

— Жена — призна Томас.

— Мъж — каза Алън.

Всички го погледнахме.

— Какво толкова? — сви рамене той. — Аз съм обратен.

— Интересно какъв е смисълът? — попитах. — Не на това, че Алън е обратен, а да ни показват гола жена.

— Мерси — рече нацупено Алън.

— Вероятно провокират определена реакция — обясни Хари. — Всички днешни тестове целяха да изследват интелектуалното и емоционално равнище, основата на далеч по-сложни възможности и способности. Опитват се да разберат как мислим и реагираме на първично ниво. Голата жена очевидно е трябвало да те предизвика сексуално.

— Но какво общо има това с детството ми, за Бога? — не се предавах аз.

Хари повдигна рамене.

— Какво е сексът без малко вина?

— Най-много се изнервих, когато ме ядоса онзи тип — намеси се Томас, без да спира да мляска. — Кълна се, за малко да го фрасна по тиквата. Разправяше, че трябвало да прехвърлят „Вълците“ в нисшата лига, след като две години подред се представяли зле в шампионата.

— Звучи ми съвсем разумно — рече Сюзан.

— О, не започвай и ти — тросна се Томас. — Това са мъжки работи. Само не посягай на „Вълците“.



Ако първият ден бе насочен към емоционалните и интелектуалните ни способности, вторият бе посветен изцяло на физическото ни състояние.

— Вземете тази топка — започна специалистът. — Дриблирайте. Сега тръгнете напред.

Описах кръг из неголямата спортна площадка. Помолиха ме да пробягам късо разстояние. Да направя някои упражнения. Да изиграя една видеоигра. Да стрелям по мишена на стената със светещ пистолет. После плувах (този част ми хареса). Прекарах два часа в просторно помещение с други като мен, където ни казаха да си починем. Играх билярд. Тенис на маса. Даже барбут.

Играх толкова много, че накрая се изпотих.

— Що за армия е това, по дяволите? — попитах на обяд Дъртите пръдльовци.

— Има логика — отвърна Хари. — Вчера проверяваха интелект и емоции. Днес основни физични способности. И този път на първично равнище.

— И за това ме караха да играя тенис на маса? — Повдигнах учудено вежди.

— Координация на очите — обясни Хари. — Синхрон. Точност.

— Може да ни е от помощ, когато се налага да уловим и метнем обратно чужда граната — засмя се Алън.

— Именно — потвърди сериозно Хари. — Пък и какво очаквате от тях? Да ни организират маратон? Че ние ще изпопадаме като круши преди първата миля.

— Говори за себе си, слабако — обади се Томас.

— Извинявам се, ако съм те обидил — рече Хари. — Нашият приятел ще се дотътри до шестата миля, преди сърцето му да се пръсне. Ако преди това не е получил мускулни крампи от преяждане.

— Не ставай глупав — ядоса се Томас. — Всеки знае, че трябва да се заредиш с енергия преди бягане. Ето защо ще си взема още макарони.

— Няма да участваш в маратон, Томас — припомни му Сюзан.

— Денят още не е приключил — отвърна философски Томас.

— Като стана дума — почна Джеси, — моята програма е празна. Нямам никакви мероприятия до вечерта. Утре от шест до дванайсет ще участвам в нещо, което се нарича Оценка на физическия напредък, а в осем, след вечеря, има обща сбирка.

— Аз също нямам нищо до утре сутринта — потвърдих. Останалите се присъединиха към мен. — Добре — рекох, — с какво ще се забавляваме?

— Можем да поиграем барбут — предложи Сюзан.

— Имам по-добра идея — рече Хари. — Някой има ли планове за три следобед?

Всички поклатихме глави.

— Страхотно — ухили се Хари. — Среща на същото място. Ще има опознаване на терена за Дъртите пръдльовци.



— Позволено ли е да сме тук? — попита Джеси.

— Разбира се — рече Хари. — Защо не? А дори и да не е, какво ще ни направят? Още не сме в армията. Не могат да ни изправят пред трибунал.

— Но могат да ни изхвърлят през шлюзовете — отвърна Джеси.

— Не говори глупости — засмя се Хари. — Ще е прахосване на безценен въздух.

Бяхме на наблюдателната площадка в колонистката част на кораба. Вярно, че никой не ни бе забранявал да идваме тук, но не ни бяха и разрешавали да го правим. Изправени насред пустата зала, бяхме като ученици на пийпшоу.

Което, в известен смисъл, си беше самата истина.

— Днес, по време на изследванията, се заговорих с един от специалистите — обясни Хари. — И той спомена, че в 15:35 следобед „Хари Хъдсън“ ще извърши първия си скок. Тъй като никой от нас не е присъствал на подобно събитие, се поинтересувах откъде може да се наблюдава това нещо. И той спомена площадката. Така че ето ни тук… — Хари погледна своя ПИА — точно четири минути преди скока.

— Съжалявам, че закъснях — рече задъхано Томас, тъкмо влизаше. — Макароните бяха чудесни, но ефектът им върху тънките ми черва бе потресаващ.

— Томас, ако обичаш, не споделяй друг път с нас толкова интимни неща — тросна се Сюзан. — Не сме чак толкова близки.

— Да, но как иначе ще ме опознаете? — попита Томас.

Никой не си направи труда да му отговаря.

— Някой да има представа къде сме в момента? В космоса, имам предвид — добавих, след като се възцари мълчание.

— Все още сме в пределите на Слънчевата система — обясни Алън и посочи екрана. — Личи си по съзвездията. Погледнете, това там е Орион. Когато пропътуваме по-значително разстояние, звездите в небето ще заемат различно разположение. И тогава съзвездията ще станат неузнаваеми.

— В каква посока ще е скокът? — попита Джеси.

— Към системата Феникс — обясни Алън. — Но това едва ли ви говори нещо, тъй като Феникс е името на планетата, не на звездата. Има и съзвездие с това название, дори мога да ви го покажа — той вдигна пръст към един участък от екрана, — но планетата Феникс не се върти около звезда от това съзвездие. Ако не греша, тя е част от съзвездието Вълк, което трябва да е далеч по на север, ето там някъде. — Той премести пръст встрани.

— Доста добре познаваш съзвездията — отбеляза с възхищение Джеси.

— Благодаря. Когато бях млад, мечтаех да стана астроном, но заплащането им е трагично. Ето защо вместо това станах физик теоретик.

— Че има ли големи пари в субатомните частици? — попита Томас.

— Не особено — призна Алън. — Но въз основата на една моя теория бе създаден нов източник за съхраняване на енергия за океанските съдове. Оттам дойдоха много повече пари, отколкото можах да похарча, макар че, повярвайте ми, доста се постарах.

— Сигурно е хубаво да си богат — въздъхна Сюзан.

— Не беше никак зле — съгласи се Алън. — Разбира се, вече не съм богат. За да дойдеш тук, трябва да се откажеш от всичко. И не само от парите. Ето например, усилието да запаметя всички тези съзвездия. След една минута то ще се окаже напразно. Там, където отиваме, вече няма да има Орион, Малката мечка, нито Касиопея. Може да ви прозвучи тъпо, но съзвездията ще ми липсват повече от парите. Човек винаги може да спечели пари. Само дето няма да се върнем на Земята. Това е последният път, когато виждам тези стари приятели.

Сюзан застана до него и го прегърна. Хари погледна своя ПИА и каза:

— Започва се. — И подхвана обратно броене. Когато стигна до „едно“, всички погледнахме към екрана.

Не се случи нищо драматично. В един миг виждахме изпълнено със звезди небе. В следващия то бе изпълнено с други звезди. Можехме дори да не забележим кога е станало, ако бяхме премигнали. И въпреки това нямаше съмнение, че небето е променено. Макар никой освен Алън да не познаваше съзвездията.

Погледнах го. Стоеше неподвижно като стълб, уловил Сюзан за ръката.

— Завиваме — каза Томас. Пред погледите ни звездите се плъзгаха в посока, обратна на часовниковата стрелка: „Хенри Хъдсън“ променяше посоката. Внезапно пред нас изплува сияещият диск на планетата Феникс. И над нея (или отдолу, според нашата ориентация) имаше космическа станция с такива размери и заобиколена от такава трескава активност, че всички се ококорихме.

Най-сетне някой намери сили да заговори. За всеобща изненада бе Маги.

— Невероятно! — тихо рече тя.

Всички се извърнахме към нея. Тя ни изгледа обидено.

— Не съм глухоняма. Просто не обичам да говоря много. Но това си заслужава някакъв коментар.

— Без майтап — потвърди Томас и извърна очи към екрана. — В сравнение с нея Колониалната станция е като троха от филия.

— Колко кораба виждаш? — попита ме Джеси.

— Не зная. Десетина. Може и да са сто, не мога да кажа. Нямах представа дори, че има толкова много космически кораби.

— Ако някой от нас все още вярва, че Земята е център на човешката вселена — каза Хари, — време е да си промени мнението.

Пред смаяните ни погледи зад прозореца се разкриваше цял един нов свят.



Моят ПИА изписука в 05:45, което имаше значение дотолкова, доколкото че го бях настроил за 06:00. Екранчето премигваше, в горния край бе изписано с жълти букви: „Спешно“. Приех съобщението.

ИЗВЕСТИЕ:

Днес, за периода от 06:00 до 12:00 всички новобранци ще бъдат подложени на окончателно физическо подобрение. За успешното осъществяване на процедурата е необходимо новобранците да останат в каютите, докато не бъдат потърсени от наши служители, които ще ги отведат в лабораторията. За улеснение на последното вратите на всички каюти ще бъдат заключени от 06:00 нататък. Ако обичате, използвайте оставащото ви време за посещение на тоалетните или за да свършите всяка друга работа, която би изисквала напускането на каютата. Ако след 06:00 ви се налага да посетите тоалетната, свържете се с нашите служители чрез вашия ПИА.

Ще бъдете уведомени петнайсет минути преди назначения ви час за процедура. Моля, изчакайте пристигането на нашите служители облечени и готови за излизане. Днес закуска няма да се сервира, обядът и вечерята остават според програмата.

На моята възраст не е необходимо да ми казват повече от веднъж, че трябва да се изпикая. Изхвърчах навън, минах по коридора, влязох в тоалетната и си свърших работата. Можех само да се надявам, че назначеният ми час ще е от по-ранните, тъй като не ми се щеше да искам разрешение, когато отново ми се наложи да се облекча.

Часът ми не бе нито от ранните, нито от късните: в 09:00 получих предупреждение по ПИА, в 09:15 на вратата се почука и един глас произнесе името ми. Отворих вратата и видях двама служители. Разрешиха ми да се отбия за кратко до тоалетната, после ме отведоха до чакалнята пред кабинета на доктор Ръсел. Почаках малко, преди да ме пуснат вътре.

— Господин Пери, радвам се да ви видя отново — рече той и ми протегна ръка.

Служителите, които ме доведоха, напуснаха кабинета през отсрещната врата.

— Ако обичате, настанете се в кувьоза.

— Последния път, когато го направих, ми забихте в главата няколко хиляди миниатюрни чукчета — изръмжах аз. — Така че простете липсата на ентусиазъм в действията ми.

— Разбирам ви — усмихна се доктор Ръсел. — Но днес няма да почувствате никаква болка. Освен това времето ни е ограничено, затова, ако обичате… — Той посочи кувьоза.

Приближих неохотно зловещото съоръжение.

— Страх ме е да не ви халосам — промърморих.

— Напълно оправдано — отвърна докторът, после спусна капака върху мен и този път го заключи. Изглежда, приемаше заканата ми на сериозно. — Кажете ми, господин Пери, как се чувствахте през последните няколко дена?

— Объркан и раздразнен — признах. — Ако знаех, че ще се държат с мен като с първолак, сигурно нямаше да се запиша.

— Същото казват почти всички. — Доктор Ръсел кимна. — Ето защо ще ви обясня в най-общи черти какво се опитваме да направим. Поставяме датчиците по две основни причини. Първо, както вероятно сам се досещате, за да следим мозъчната ви активност, докато извършвате най-обикновени действия или изпитвате първични емоции. Човешкият мозък обработва информацията приблизително по един и същи начин, но от друга страна, всеки човек използва различни, уникални пътища, за да го прави. Сравнете го с човешката ръка — всеки има пет пръста, но отпечатъците им са различни. Това, което се опитахме да направим, е да снемем „пръстовите отпечатъци“ на вашия мозък. Дотук ясно ли е?

Кимнах.

— Чудесно. Сега вече имате представа защо ви карахме да правите някои на пръв поглед нелепи и глупави неща.

— Като да разказвам на гола жена за седмия си рожден ден — рекох.

— Извлякохме доста ценна информация от този разговор.

— Не виждам как — усъмних се.

— Всичко е въпрос на техника — увери ме доктор Ръсел. — Както и да е, да се върнем на въпроса. Изминалите дни ни дадоха възможност да придобием представа за това как действат нервните пътища във вашия мозък и как реагират на стимулации, а това е достатъчна информация за изработването на шаблон.

Преди да успея да попитам „шаблон на какво“, доктор Ръсел продължи:

— И второ — датчиците не само следят и записват как функционира мозъкът ви. Те могат да предават реалновременна картина от вашата мозъчна дейност. Или, казано с други думи, да излъчват вашето съзнание. А това е важно, защото за разлика от специфичните умствени процеси, съзнанието не може да бъде записвано. Може да бъде прехвърлено само „на живо“.

— Прехвърлено? — попитах.

— Точно така — потвърди докторът.

— Имате ли нещо против, ако попитам за какво говорите?

Доктор Ръсел се усмихна.

— Господин Пери, когато се записахте в армията, вие си мислехте, че тук ще ви подмладим, нали?

— Ами да — рекох. — Всички си мислят така. Не можете да водите война със старци, но въпреки това ги вземате на служба. Следователно знаете някакъв начин да ги подмладите.

— И как според вас го правим?

— Нямам представа — признах. — Генна терапия. Клонирани заместващи органи. Демонтирате остарелите части и поставяте нови.

— Прав сте, макар и наполовина — потвърди доктор Ръсел. — Използваме генна терапия и клонирани органи. Но не заменяме нищо освен вас.

— Не разбирам — признах. Изведнъж ми стана студено. Някой бе дръпнал изпод краката ми килимчето на реалността.

— Тялото ви е старо, господин Пери. Старо е и няма да ви служи още дълго. Няма никакъв смисъл да се опитваме да го спасим или да го подобряваме. То не е нещо, което да увеличава цената си с времето, нито заменените части ще му помогнат да действа като ново. Само едно нещо се случва с остаряващото човешко тяло и то е, че остарява още повече. Ето защо ние възнамеряваме да се отървем от него. Единствената част, която ще запазите, е тази, която не подлежи на остаряване — вашият ум, съзнанието ви, вашето „аз“.

Доктор Ръсел доближи вратата, през която бяха излезли двамата служители, и почука на нея. После се обърна към мен.

— Огледайте добре старото си тяло, господин Пери.

Защото ви предстои да се сбогувате с него. Отивате на друго място.

— Къде отивам, доктор Ръсел?

— Ето тук. — Той отвори вратата.

Двамата служители се появиха отново. Единият тикаше инвалидна количка, в която седеше някой. Извих глава, за да погледна. И се разтреперих.

Човекът в количката бях аз.

Отпреди петдесет години.

5.

— А сега искам да се отпуснете — каза доктор Ръсел.

Двамата помощници бяха изтикали количката до съседния кувьоз и поставяха тялото вътре. „То“, „той“, „аз“, или каквото беше там, не оказваше никакво съпротивление — все едно че пренасяха пациент в кома. Или труп. Бях едновременно изумен и ужасен. Един тъничък гласец дълбоко в мен ми нашепваше, че ако не отида веднага до тоалетната, ще се напикая.

— Как… — опитах се да заговоря, но се задавих. Устата ми бе пресъхнала. Доктор Ръсел каза нещо на един от помощниците си и той ми подаде чаша вода. Докторът ми помогна да отпия, вероятно си даваше сметка, че не съм в състояние да държа дори чашата. Докато пиех, отново заговори.

— Въпросът „как“ е свързан с едно от следните изречения. Как успяхте да направите мое по-младо копие? Отговорът е, че още преди десет години взехме от вас ДНК проба, която използвахме, за да създадем новото тяло. — Той дръпна чашата.

— Клонинг — успях да промълвя най-сетне.

— Не. — Доктор Ръсел поклати глава. — Не съвсем. Вашата ДНК бе подложена на сериозни подобрения. Можете сам да видите най-очевидното различие — новият цвят на кожата ви.

Едва сега потресен забелязах, че моята по-млада версия притежава едно наистина очебийно различие.

— Той е зелен — възкликнах.

Вие сте зелен — поправи ме доктор Ръсел. — Или, по-точно, ще бъдете след пет минути. Но това е за първото „как“. Вторият въпрос обикновено е: как ще ме прехвърлите там? — Той посочи моя зеленокож двойник. — И отговорът е, че ще прехвърлим само вашето съзнание.

— Как? — попитах.

— С помощта на датчиците в черепа ви правим копие на вашата мозъчна дейност и го прехвърляме — прехвърляме вас — в ей това тяло. Използваме информацията за вашия мозъчен модел, която събрахме пред последните няколко дни, за да подготвим новия ви мозък за съзнателно състояние, така че, когато ви прехвърлим, всичко да ви изглежда нормално. Представям ви естествено опростена картина на нещата. В действителност всичко е много по-сложно. Но на вас и това ви е достатъчно. А сега е време да ви включим.

Доктор Ръсел се пресегна и започна да нагласява апаратурата над мен. Неволно отместих глава, после осъзнах колко е безсмислен този жест.

— Този път няма да ми вкарвате нищо, нали?

— Нямаме подобно намерение, господин Пери — увери ме докторът. — На мястото на инжектора сега е поставен сигнален усилвател. Така че няма причини да се безпокоите.

— Извинявайте — казах и си наместих главата на предишното място.

— Няма за какво. — Докторът нагласяваше металната купа на темето ми. — В интерес на истината, понасяте го по-добре от някои други. Предишният пациент например — наложи се да го прехвърлим упоен. Скоро ще се събуди подмладен, зелен и ужасно объркан. Повярвайте ми, вие сте кукличка.

Усмихнах се на сравнението, погледнах новото си тяло и попитах:

— Къде е неговата купа?

— Не му е нужна. Както вече ви казах, вашето ново тяло е значително усъвършенствано.

— Звучи ми някак страшно.

— Ще се почувствате другояче, когато се озовете в него — успокои ме доктор Ръсел, надвесен над своя ПИА. — Добре, готови сме. Но първо ще ви кажа какво следва.

— Ще ви бъда много благодарен.

Той завъртя бележника към мен.

— Когато натисна този бутон — докторът посочи един бутон на екрана, — вашите датчици ще започнат да излъчват мозъчната ви дейност към усилвателя. Веднага щом бъде създадено достатъчно подробно копие на мозъчната ви дейност, ще свържа вашия кувьоз с компютърната база данни. По същото време друга подобна връзка ще бъде създадена с мозъка на второто тяло. След като проверим стабилността на връзките, ще прехвърлим съзнанието ви там. В мига, когато мозъчната ви дейност поеме контрол над новия мозък, прекъсваме връзката и ето ви — в ново тяло и мозък. Някакви въпроси?

— Стават ли грешки при тази процедура?

— Всички задават този въпрос — каза доктор Ръсел. — Отговорът е да. В редки случаи нещата могат да се объркат. Но в изключително редки. Тук съм от двайсет години — имам хиляди прехвърляния и само един провал. Жена, която получи масивен мозъчен удар по време на трансфера. Мозъчната й дейност стана хаотична и не подлежеше на прехвърляне. Всички останали се справиха чудесно.

— Тоест, ако не умра, ще оцелея. — Въздъхнах.

— Интересно заключение. Но и вярно.

— Как ще разберете кога се е прехвърлило съзнанието?

— Много лесно — сам ще ни го кажете. Повярвайте ми — вие ще го знаете.

— Как може да сте толкова сигурен? Някога преживявали ли сте го сам?

Доктор Ръсел се усмихна.

— Всъщност да. Дори два пъти.

— Но вие не сте зелен.

— Това е заради втория трансфер. Не е необходимо да сте вечнозелен — добави той шеговито и отново надзърна в своя ПИА. — Господин Пери, боя се, че е време да прекратим с въпросите, тъй като ме чака още работа. Готов ли сте да започнем?

— Не съм готов, дявол го взел — признах. — Толкова ме е страх, че ще се пръсна.

— В такъв случай позволете да перифразирам. Готов ли сте да приключим с това?

— Божичко, да — въздъхнах.

— Добре тогава. — Той посегна към екрана на своя ПИА.

Кувьозът около мен едва забележимо се разтресе. Погледнах доктора.

— Усилвателят — обясни той. — Тази част е не повече от минута.

Изсумтях нещо в отговор и погледнах към новото си тяло. Лежеше неподвижно в кувьоза, като полята със зелена боя восъчна фигура. Изглеждаше досущ като мен преди много години — дори по-добре, бих казал. Имаше мускулестото тяло на плувец олимпиец. И дълга зелена коса.

Не можех дори да си представя, че ще живея в това тяло.

— Имаме пълна картина — промърмори под носа си доктор Ръсел. — Включвам връзката. — И натисна едно копче.

Усетих слабо раздрусване и после изведнъж се почувствах, сякаш в главата ми кънти далечно ехо.

— Олеле! — възкликнах.

— Ехо-ефектът? — попита доктор Ръсел. Аз кимнах. — Това е от компютъра. Съзнанието ви долавя минималната разлика във времето между тук и там. Няма причини за безпокойство. Добре, включвам връзката между новото тяло и компютъра. — И отново посегна към екрана.

В съседния кувьоз новият аз отвори очи.

— Аз го направих — уточни доктор Ръсел.

— Той има котешки очи — рекох.

Вие имате котешки очи — поправи ме отново доктор Ръсел. — Връзката е отлична, без смущения. Започвам трансфера. Ще се почувствате леко объркан…

Чукване на екрана…

… и аз пропаднах




мнооооооооооооооооооооооооооооооого надолу


(имах усещането, че ме прецеждат през невидима мрежа)


и всички спомени, които бях имал някога, ме блъснаха в лицето като бетонна стена


 и най-ясният от тях, как Кати слиза от олтара


  кракът й се заплита в подгъва на роклята


   тя се препъва и за миг губи равновесие,


    но ловко се изправя


     и ми се усмихва,


      сякаш ми казва


       „Ха-ха, това няма да ме спре“

*и друг спомен, в който Кати пита „Къде, по дяволите, съм сложила ванилията?“, последван от тракането на изпусната купа на пода*

(Божичко, Кати)



След което отново съм си аз и виждам едновременно и лицето на доктор Ръсел, макар и малко замъглено, и тила му, което ме кара да си мисля: „Страхотен номер, дявол го взел“ — а мислите ми са като стерео.

Едва тогава осъзнах. Намирах се на две места едновременно.

Усмихнах се и видях как моето старо и ново аз се усмихват.

— Току-що наруших законите на физиката — обявих на доктор Ръсел с два чифта усти.

— Прехвърлям ви — отвърна той и чукна за последен път върху екрана на проклетия си ПИА.

Отново бях само аз. Другият аз. Разбрах го по това, че вече не виждах новото си тяло, а гледах към старото.

И то ме гледаше, сякаш осъзнаваше, че се е случило нещо ужасно странно.

Сякаш искаше да ми каже: „Повече няма нужда от мен“.

Сетне то затвори очи.



— Господин Пери — повика ме доктор Ръсел и ме плесна лекичко по бузата.

— Да — отвърнах. — Чувам ви. Извинете.

— Как е цялото ви име, господин Пери?

Помислих за секунда.

— Джон Николас Пери.

— Рождената ви дата?

— Десети юни.

— Името на учителя ви във втори клас?

Втренчих поглед в него.

— За Бога, човече. Не го помнех дори в старото си тяло.

Доктор Ръсел се засмя.

— Добре дошли в новия си живот, господин Пери. Справихте се блестящо. — Отключи капака на кувьоза и го повдигна. — Излезте, ако обичате.

Сложих ръце — моите зелени ръце — на страничните прегради и се повдигнах. Опрях се с десния си крак и пристъпих леко. Доктор Ръсел застана до мен и ме улови.

— Внимателно. До съвсем скоро бяхте старец. Ще ви е малко трудно да си припомните какво е да имаш младо тяло.

— Какво искате да кажете?

— Ами… първо, бихте могли да се изправите.

Прав беше. Бях привикнал, че съм прегърбен (деца, пийте си млякото). Изправих рамене и пристъпих още една крачка напред. И още една. Добрата новина бе, че помнех как се ходи. Ухилих се като ученик във ваканция.

— Как се чувствате? — попита ме доктор Ръсел.

— Чувствам се млад — отвърнах, едва сдържах радостта си.

— Така трябва. Биологичната възраст на новото ви тяло е двайсет. В действителност е дори по-младо, но в наши дни можем да ги отглеждаме достатъчно бързо.

Подскочих лекичко за проба. Имах чувството, че съм преодолял половината от разстоянието до Земята.

— С това тяло дори не ми се пие.

— Отвътре сте си на седемдесет и пет.

Едва сега спрях да подскачам и се приближих към старото си тяло. Изглеждаше тъжно и отпуснато, като захвърлен куфар. Посегнах с ръка и докоснах лицето. Беше топло и почувствах дъх. Отдръпнах се.

— То е още живо! — възкликнах.

— Но мозъкът е мъртъв — побърза да уточни доктор Ръсел. — Всички ваши познавателни функции бяха прехвърлени. Когато процесът приключи, мозъкът умира. Тялото изкарва още малко време на автопилот — диша, изпомпва кръвта, но всичко това е преходно. Оставено само, то ще издъхне до няколко дни.

— Какво ще направите с него?

— На първо време ще го приберем на сигурно място. Господин Пери — добави доктор Ръсел, — съжалявам, че трябва да ви притесня, но вече е време да се прибирате в каютата си, тъй като ме чака работа и с други новобранци. Програмата ми до обед е запълнена.

— Исках да попитам някои неща за новото тяло — казах.

— Ще получите брошурка. Вече я прехвърлих във вашия ПИА.

— Тъй ли? Благодаря.

— Няма защо. — Доктор Ръсел кимна към двамата помощници. — Тези хора ще ви отведат в каютата. Честито още веднъж.

На вратата спрях и се обърнах.

— Почакайте — рекох. — Забравих нещо. — Върнах се при старото си тяло, което все още лежеше в кувьоза. — Може ли да отключа капака? — попитах доктор Ръсел. Той кимна. Повдигнах капака, пресегнах се и повдигнах лявата ръка на моето старо тяло. Изхлузих пръстена от пръста и го нанизах на своя. След това погалих старото си лице.

— Благодаря ти — прошепнах. — Благодаря ти за всичко.

Едва тогава последвах служителите.

НОВИЯТ ВИЕ
Въведение във вашето ново тяло,
За новобранци в Колониалните отбранителни сили,
от службата по Колониална генетика.
Вече двеста години произвеждаме по-добри тела!

(Така започваше брошурата, прехвърлена в моя ПИА от доктор Ръсел. Не зная дали можете да си представите илюстрацията, включваща прословутата рисунка на човешко тяло от Леонардо, само дето то бе оцветено в зелено. Но да продължим.)

„В този момент вие вече сте получили своето ново тяло от Колониалните отбранителни сили. Честито! Вашето ново тяло е краен продукт на десетилетни усилия от страна на учените и инженерите в службата по Колониална генетика и е оптимизирано за високите изисквания на службата в КОС. Целта на този документ е да ви запознае накратко с всички важни характеристики и функции на вашето ново тяло и да осигури отговори на най-често задаваните въпроси от страна на новобранците.

НЕ ПРОСТО НОВО ТЯЛО — ПО-ДОБРО ТЯЛО

Със сигурност вече сте забелязали зеления цвят на вашето ново тяло. Това не е само козметична промяна. Вашата нова кожа КлораДерм (търговска марка) е богата на хлорофил, осигурява на тялото ви допълнителна енергия и оптимизира употребата на кислород и въглероден двуокис. В резултат вие се чувствате по-свеж за по-дълъг период — и можете по-добре да изпълнявате задълженията си в КОС! Но това е само първата стъпка от подобренията, които ще откриете във вашето ново тяло. Ето някои други:

* Вашата кръв е сменена с УмнаКръв (търговска марка) — революционна система, която увеличава кислородопренасящия капацитет четирикратно и същевременно опазва организма ви от болести, токсини и смърт при кръвоизлив!

* Нашата патентна технология Котешко око (търговска марка) ви дарява със зрение, за каквото не сте и мечтали! Увеличеният брой пръчици и конуси ви позволява по-добра разделителна способност на изображението, отколкото би могла да бъде постигната в хода на естествената еволюция на зрителната система, а специално изработени светлинни усилватели ви помагат да виждате дори при почти непрогледен мрак.

* Нашият Ултрасензорен комплект от рецепторни усилватели ви позволява да докосвате, помирисвате, чувате и вкусвате както никога досега благодарение на разширената нервна система и оптимизирането на нервните връзки, което разширява границите на вашето възприятие във всички изброени категории. Ще почувствате разликата още първия ден!

* Колко силен искате да бъдете? С технологията ЗдраваРъка (търговска марка), увеличаваща естествената сила и реактивно време на мускулите ви, ще бъдете по-силен и по-бърз, отколкото някога сте мечтали — толкова силен и бърз, че съгласно закона, службата за Колониална генетика няма право да предлага тази технология на потребителския пазар. Неоценима подкрепа за вас, новобранци!

* Никога вече няма да губите връзката! Никога няма да изгубите своя МозКом (търговска марка), тъй като този компютър се намира в мозъка ви. Патентованият от нас помощно-адаптативен интерфейс ще ви помогне за по-лесен и бърз достъп до вашия МозКом. Освен това вашият МозКом извършва координация на всички неорганични технологии във вашето ново тяло, като например УмнаКръв. Войниците от КОС се уповават безгранично на това изумително откритие — така ще бъде и с вас!

ДА ВИ НАПРАВИМ ПО-ДОБЪР

Без никакво съмнение ще бъдете изумен от това колко много неща може вашето ново тяло. Но запитвали ли сте се как е направено? Сигурно ще ви е интересно да узнаете, че вашето тяло принадлежи към последната серия от поредицата високотехнологични подобрени тела, конструирани в службата по Колониална генетика. С помощта на патентни технологии ние адаптирахме както генетична информация от други видове, така и последните открития по микророботика, за да усъвършенстваме вашето ново тяло. Трудна работа, на чиито резултати предстои да бъдете свидетел.

От първите подобрения, извършени преди близо двеста години, ние непрестанно се развиваме и напредваме. При изпитанията на възможните изменения ние първоначално използваме компютърни модели, симулиращи детайлно всички функции на организма. След успешното им преминаване продължаваме с опити върху биологични модели. Тогава — и само след това — подобренията се въвеждат в окончателната телесна конструкция, интегрирани в «началната» ДНК, която сме взели от вас. Бъдете сигурни, че всяко подобрение е безопасно и подложено на поредица тестове с крайна цел да създадем едно максимално усъвършенствано тяло!

ЧЕСТО ЗАДАВАНИ ВЪПРОСИ ЗА ВАШЕТО НОВО ТЯЛО

1. Моето ново тяло има ли търговско название?

Да! Вашето ново тяло е познато като модел «Херкулес» от серия «Защитник» XII. Техническото му название е КГ/КОС Модел 12, образец 1.2.11. Този модел е предназначен за употреба само в Колониалните отбранителни сили. В добавка, всяко отделно тяло притежава свой собствен номер за експлоатационни нужди. Можете да получите този номер с помощта на вашия МозКом. Не се безпокойте, за ежедневни цели все още можете да използвате собственото си име!

2. Остарява ли моето ново тяло?

Телата от серия «Защитник» са конструирани така, че да предоставят на КОС максимален капацитет за периода на тяхната военна служба. За целта са използвани свръхмодерни регенерационни техники на генетично ниво, намаляващи последствията от естествения ход на ентропията. При съвсем минимална поддръжка вашето ново тяло ще остане във върхова форма през цялото време, докато го използвате. Освен това ще откриете, че раните и повредите заздравяват необичайно бързо — толкова бързо, че за нула време отново ще бъдете на крака и в строя!

3. Мога ли да предавам тези удивителни подобрения на моите деца?

Не. Вашето тяло и неговите биологични и технологични системи са патентовани от службата по Колониална генетика и не могат да бъдат предавани по наследство без разрешение. В добавка на това, поради екстензивния характер на подобренията в серията «Защитник», вашата ДНК вече не е генетично съвместима с тази на немодифицираните хора и лабораторните изследвания показващ че извършените кръстоски водят до несъвместими с живота промени в зародиша в сто процента от случаите. И на последно място, съгласно изискванията на поръчителя (КОС), детеродната функция на моделите от серия «Защитник» не е от първостепенно значение за изпълнение на тяхната служба и за целта всеки един от тях се доставя стерилен, въпреки че останалите сродни функции се запазват непокътнати.

4. Имам съмнения относно религиозните последици на извършените подобрения на моето ново тяло. Какво да правя?

Въпреки че нито службата по Колониална генетика, нито КОС имат официална позиция относно религиозните или психологически последици, свързани с прехвърлянето на съзнание от едно тяло в друго, ние разбираме, че мнозина новобранци ще си задават подобен въпрос. Ето защо на борда на всеки транспортен кораб съществува религиозна служба, покриваща широк спектър от земни религии, както и опитни психолози терапевти. Съветваме ви да се обърнете към тях за всички въпроси от подобно естество.

5. Колко дълго ще остана в моето ново тяло?

Телата от серия «Защитник» са предназначени за употреба в КОС. Докато сте на служба в Колониалните сиди, ще можете да използвате и да се наслаждавате на всички технологични и биологични подобрения на вашето ново тяло. При напускане на службата в КОС вие ще получите ново, немодифицирано човешко тяло, базирано на вашата оригинална ДНК.

От всички нас в службата по Колониална генетика поздравления за вашето ново тяло! Не се съмняваме, че то ще ви служи добре по време на вашата активна служба в Колониалните отбранителни сили.

Благодарим ви за вашата преданост към колониите и… наслаждавайте се на Вашето ново тяло.“



Оставих ПИА на масичката, застанах пред умивалника и погледнах в огледалото новото си лице.

Невъзможно бе да не забележиш очите. Моето старо тяло имаше кафяви очи — мътнокафяви, с интересни златисти точици. Кати понякога ме дразнеше, че тези точки не били всъщност нищо повече от мастни отлагания. Тоест имах мазнини в очите.

Ако това бе вярно, новите ми очи трябваше едва ли не да са изградени от мазнини. Бяха златисти почти по цялата свободна повърхност около зениците и само по границата с тях имаше тъмнозелени очертания. Ирисите бяха изумруденозелени, подобни шарки имаше и в зениците. Самите зеници бяха присвити, сигурно заради светлината от лампата над огледалото. Изключих лампата и централното осветление и сега в каютата мъждукаше само екранчето на ПИА. Старите ми очи не биха различили нищо в подобна тъмница.

На новите бе необходим само миг, за да се настроят. Каютата бе като изпълнена с дим, но въпреки това различавах всеки предмет. Върнах се при огледалото и надзърнах в него — очите ми се бяха разширили като при отравяне с беладона. Включих отново лампата над умивалника и зениците се свиха моментално.

Съблякох се и за първи път огледах внимателно новото си тяло. Първоначалното ми впечатление относно състоянието му се оказа вярно — бях в прекрасна форма. Прокарах ръка по гърдите и плоския си корем. Никога през целия си живот не бях изглеждал така. Нямах представа как са го постигнали. Зачудих се колко ли време ще ми е необходимо, за да се докарам до отпуснатия вид, който имах, когато бях на двайсет. Сетне се сетих за измененията, които е трябвало да направят в моята ДНК, щом са могли да постигнат подобни резултати. В края на краищата реших, че предпочитам да изглеждам така.

А, да — освен това нямах никакви косми по лицето и тялото.

Абсолютно никакви — дори зачатък на окосмяване. Ръцете, краката, гърбът (всъщност той и преди си беше гол), както и интимните части. Потърках брадичката си с надежда да почувствам там начеваща четина. Гладка като бебешко дупе. Или като моето собствено, сега. Сведох поглед към слабините си — трябва да призная, че без косми нещата там изглеждаха доста неестетично. Имах коса само на главата, но тя бе в неопределен кестеняв цвят. Поне едно нещо не се бе променило от предишното ми тяло.

Вдигнах ръка към лицето си, за да огледам оттенъка на кожата. Беше светлозелена, но за щастие нямаше сигнален цвят — и слава Богу, защото не можех да си представя как се разхождам наклепан в резеда. Кожата ми бе еднаква на цвят по цялото тяло, само зърната и върхът на пениса ми бяха малко потъмни. Като цяло цветовият контраст бе запазен, само дето бе в различна оцветка. Забелязах също, че сега вените ми изпъкват по-добре и са сивкави. Предполагам, че беше от цвета на умната кръв (каквото и да означаваше това), която вероятно не беше тъмночервена. Облякох се.

ПИА изписука. Взех го. Имаше съобщение за мен.

„Вече имате достъп до компютърната система на вашия МозКом — пишеше там. — Желаете ли да я активирате още сега?“

Имаше бутони с надписи „да“ и „не“. Натиснах „да“.

Внезапно в тишината отекна дълбок, плътен и успокояващ глас. Едва не изхвърчах от новата си зелена кожа.

— Здравейте! — каза гласът. — Току-що се свързахте с вашия вътрешен МозКом с помощта на патентования помощен адаптативен интерфейс. Моля, не се безпокойте! Благодарение на интеграцията с вашия МозКом, гласът, който чувате, се генерира право в слуховите центрове на вашия мозък.

„Страхотно — помислих си. — Още един глас в главата ми“.

— След това кратко встъпление вие можете да изключите гласа по всяко време. Ще започнем с някои възможности, които можете да избирате с отговори „да“ и „не“. В началото вашият МозКом би искал да произнесете пробно „да“ и „не“, за да може да въведе необходимите параметри. Така че, когато сте готов, ако обичате, кажете „да“. Можете да отговорите по всяко време.

Гласът изчезна. Поколебах се, леко объркан.

— Моля, кажете „да“ сега — рече гласът.

— Да! — отвърнах, чувствах се странно.

— Благодаря ви, задето казахте „да“. А сега, ако обичате, кажете „не“.

— Не — произнесох аз и се зачудих дали МозКом няма да го възприеме като отговор на неговата молба да кажа „не“, да се нацупи и да ми изпържи мозъка.

— Благодаря ви, задето казахте „не“ — продължи гласът, с което доказа, че стои над подобни съмнения. — В процеса на нашето опознаване ще научите, че не е необходимо да произнасяте гласно тези команди, за да ги изпълнява вашият МозКом. В началото обаче гласовите заповеди ще ви се струват по-лесни. На този етап вие можете да избирате дали да продължите на звуков, или да преминете на текстов интерфейс. Искате ли да преминем на текстови команди?

— Божичко, да.

[Продължаваме с текстов интерфейс] — изникна един ред точно пред очите ми. Надписът бе чудесно контрастирай, така че да го различавам без никакво усилие. Завъртях леко глава, но той остана в центъра на полезрението ми и само контрастът се менеше съобразно фона отзад. Невероятно.

[Препоръчително е да седите по време на встъпителните текстови сесии, за да не се нараните] — продължаваше да пише моят МозКом. — [Ако обичате, седнете още сега.] — Седнах. — [По време на встъпителните сесии ще ви бъде по-лесно, ако общувате вербално. За да помогнем на МозКом да разбира въпросите ви, първо ще го научим да разпознава вашия глас. Моля, произнесете на глас следните фонеми.] — Пред погледа ми се появи списък. Започнах да чета на глас. След това МозКом поиска да прочета и няколко къси изречения.

[Благодаря ви] — написа накрая. — [Сега вашият МозКом е в състояние да приема гласови команди. Искате ли да го настроите съобразно вашите желания?]

— Да — отвърнах.

[Повечето потребители на МозКом предпочитат да се обръщат към своя МозКом с измислено от тях име. Искате ли да наименувате своя МозКом?]

— Да.

[Моля, произнесете името, с което бихте желали да наречете своя МозКом.]

— Задник.

[Вие избрахте „Задник“] — написа МозКом, без да му мигне окото. — [Имайте предвид, че мнозина новобранци използват същото название, когато се обръщат към своя МозКом. Искате ли да изберете друго име?]

— Не — отвърнах, горд, че повечето от моите колеги имат сходно отношение към своя МозКом.

[Вашият МозКом сега се нарича Задник] — написа МозКом. — [Можете да промените това название, когато пожелаете. А сега трябва да изберете фраза, с която да активирате Задник. Макар Задник да е активен през цялото време, той ще отговаря само когато го задействате с команда. Ако обичате, изберете къса фраза. Задник препоръчва „Активирай Задник“, но можете да изберете всяка друга. Моля, кажете активиращата фраза сега.]

— „Ей, Задник“ — рекох аз.

[Вие избрахте „Ей, Задник“. Моля, повторете фразата още веднъж за потвърждение.] — Повторих. След това поискаха от мен дезактивираща фраза. Избрах „Махай се, Задник“.

[Желаете ли Задник да се обръща към себе си в първо лице?]

— Абсолютно.

[Аз съм Задник.]

— Разбира се, че си.

[Очаквам вашите команди и въпроси.]

— Умен ли си? — попитах.

[Оборудван съм с естествен езиков процесор и други системи, с помощта на които да разбирам смисъла на въпросите и да осигурявам адекватни отговори, които често ще създават у вас впечатлението, че общувате с разумен събеседник, особено когато се свързвам с по-голяма компютърна мрежа. Системите МозКом обаче не притежават собствена интелигентност. Например това, което приемате сега, е напълно автоматизиран отговор. Въпросът се задава често.]

— Как ме разбираш?

[На този етап реагирам на вашия глас. Докато говорите, аз следя мозъчната ви дейност и опознавам начина, по който възникват възбудните огнища, когато възникне желание да общувате с мен. С течение на времето ще мога да ви разбирам, без да се налага да говорите. Още по-нататък вероятно ще се научите да ме използвате без съзнателни аудио-визуални сигнали.]

— Какво можеш да правиш?

[Притежавам широк спектър от способности. Желаете ли да видите подробен списък?]

— Защо не?

Пред погледа ми се появи огромен списък.

[В случай, че ви интересуват подкатегориите, моля, изберете съответната категория и кажете „разшири“ (категория). За изпълнение на друго действие произнесете само „отвори“ (категория).]

Започнах да чета списъка. Нещата, които Задник не можеше да прави, бяха доста малко. Можеше да праща съобщения на други новобранци. Да приема доклади. Да ми пуска музика и видео. Да предлага игри. Да извика всеки наличен документ в системата. Да съхранява огромно количество информация. Да прави изчисления. Да диагностицира отклонения в здравето ми и да предлага лечение. Да създава локална мрежа между зададен от мен списък от потребители. Да осъществява мигновен превод от стотина човешки и извънземни езици. Дори да ми подава образ от друг потребител на МозКом. Като цяло, Задник се оказа ужасно полезен, макар и загнезден без мое желание в главата ми.

Чух, че се отключва врата. Вдигнах глава.

— Ей, Задник. Колко е часът?

[Часът е 12:00] — написа Задник. Бях прекарал последните деветдесет минути в опознаване с него. Е, стига толкова. Време беше да се срещна с хора.

— Махай се, Задник — заповядах.

[До скоро виждане] — се изписа пред мен и малко след това текстът избледня.

На вратата се почука. Отворих я. Предполагах, че ще е Хари, но не беше.

На прага стоеше зашеметяваща брюнетка с тъмнозелена (маслинова) кожа и невероятно дълги крака.

— Ти не си Хари — казах; чувствах се внезапно и адски оглупял.

Брюнетката ме огледа от главата до петите и каза:

— Джон?

Премигнах няколко пъти, докато най-сетне си спомних името й — миг, преди да бъде изписано пред погледа ми.

— Джеси?

Тя кимна. Продължавах да я зяпам като тийнейджър. Понечих да кажа нещо, но тя ми се хвърли на врата и ме зацелува толкова страстно, че едва не паднах по гръб. Все пак успя да затвори вратата с крак, преди да се стоварим на пода. И това бе само началото.

Бях забравил колко лесно е да получиш ерекция, когато си млад.

6.

Бях забравил и колко много пъти можеш да получиш ерекция, когато си млад.



— Не искам да го приемеш навътре — рече задъхано Джеси след третия (!) път. — Защото истината е, че не съм чак толкова увлечена по теб.

— Слава Богу! — въздъхнах. — Ако беше, досега сигурно да си ме изстискала като лимон.

— Чакай, не ме разбра — поправи се тя. — Харесвам те. Още преди да… — тя размаха неопределено ръка, опитваше се да измисли подходяща дума за подмладяващата процедура, — преди промяната. Ти беше забавен и смешен. Истински приятел.

— Аха — изсумтях. — Нали знаеш, Джеси, когато някое момиче ти каже „хайде да бъдем приятели“, това обикновено означава, че няма да ти пусне.

— Просто не бих искала да си правиш погрешни изводи, нищо повече.

— Аз пък останах с впечатлението, че си била толкова възхитена от новото си младо тяло, та си искала да го изпробваш незабавно с някой наперен мускулест самец — първия, който ти се изпречи пред погледа.

Тя ме погледна за миг втренчено, после избухна в смях.

— Да! Каза го съвсем точно. Въпреки че в моя случай си вторият. Забрави ли, че имам съквартирантка?

— Вярно бе! Как са издокарали Маги?

— Боже мили — възкликна Джеси. — В сравнение с нея съм като изхвърлен на плажа кит.

Прокарах ръце по хълбоците й.

— За кит си доста добре оформена.

— Зная! — Джеси се надигна и изведнъж ме яхна. Разпери ръце, после ги сплете зад тила си и разлюля примамливите си твърди гърди. Усещах топлината, излъчвана от вътрешната страна на бедрата й. Знаех, че дори да не съм с ерекция в момента, съвсем скоро ще ме споходи отново. — Погледни ме само! — продължи тя, но подканата й бе напълно излишна, тъй като и без това не можех да откъсна очи от нея. — Изглеждам фантастично. Никога през целия си живот не съм изглеждала толкова добре.

— Трудно ми е да го повярвам — казах галантно.

Тя стисна гърдите си и насочи зърната им към мен.

— Виждаш ли ги? — попита, докато мачкаше лявата. — В предишния ми живот бяха с два размера по-малки и въпреки това бяха огромни. В пубертета непрестанно ме болеше гърбът. Мога да се обзаложа, че са били толкова твърди само за една седмица, когато съм била на тринадесет. Може би.

Улови ме за ръката и я постави на перфектния си плосък корем.

— И никога не ми е бил такъв. Все си имах малко коремче, още преди да родя. А след двете раждания вече нямаше отърваване от него.

Плъзнах ръка покрай бедрото й и я улових за дупето.

— А какво ще кажеш за това?

— Мнооого по-голямо — рече Джеси и се засмя. — Бях доста едричко момиче, приятелю.

— Няма нищо лошо в това да ти е голямо дупето — казах. — И Кати беше дупеста. Да си призная, харесваше ми.

— Е, и аз тогава не се притеснявах особено. Да те измъчват подобни комплекси е глупаво. Но от друга страна, за нищо не бих сменила всичко това. — Тя прокара предизвикателно ръце по тялото си. — Аз съм страхотно парче! — Разсмя се и аз се присъединих към нея. Джеси се наведе и ме погледна отблизо. — Тази работа с котешкото око е страшно интересна. Дали не са използвали котешка ДНК, а? Нали разбираш, да са ни вкарали генетичен материал от котка? Не бих имала нищо против.

— Едва ли — отвърнах. — Защото щяхме да проявяваме и други животински наклонности.

— Че ние какво правим? — рече тя и отново разклати гърди.

Вдигнах ръце, за да успокоя вълнуващия им бяг.

— Първо — уточних, — котките имат власинки на пениса.

— Шегуваш се.

— Ни най-малко. Тъкмо тези власинки стимулират овулацията при женската. А ако не си забелязала, аз нямам нито косъмче долу. Да не говорим за власинки.

— Това не доказва нищо. — Джеси бавно се наведе и се излегна с цялото си тяло върху мен. После ми се усмихна съблазнително. — Може би не го правим достатъчно настойчиво, за да щръкнат?

— Долавям предизвикателство — рекох.

— И аз долавям нещо — отвърна тя и си размърда дупето.



— За какво мислиш сега? — попита ме малко по-късно.

— Да си призная, мислех за Кати. И колко често сме лежали, както сега с теб.

— На килима, искаш да кажеш.

Чукнах я лекичко по челото.

— Нямах предвид секса, а времето след него. Когато просто се излежавахме и се наслаждавахме на близостта си. Помня, че го направихме веднага след като отидохме да се запишем.

— Какво те накара да се запишеш?

— Нямам представа — признах. — Беше на шейсетия ми рожден ден и се чувствах потиснат от това, че остарявам. И тогава тя предложи, когато дойде времето, да се запишем в армията. В началото бях изненадан. В семейството ни винаги сме поддържали антивоенни настроения. Участвахме в протестите срещу Субконтиненталната война, макар в началото на това да не се гледаше с добро око.

— Много хора протестираха срещу тази война — посочи Джеси.

— Да, но ние го взехме на сериозно. В градчето дори ни се подиграваха за това.

— И как успя да те убеди да се запишете в Колониалната армия?

— Каза, че не била противник на всички войни или армии, а само на тази и на нашата армия. Каза, че хората имат право да се защитават и че вероятно вселената не е никак приятно място за живеене. Добави също, че освен споменатите благородни причини няма да е никак зле, ако отново бъдем млади.

— Но не бихте могли да се запишете едновременно — рече Джеси. — Освен ако не сте били връстници.

— Тя беше по-млада от мен с една година. Припомних й, че след постъпването ми в армията от юридическа гледна точка ще съм мъртъв и че едва ли ще се срещнем отново.

— И тя какво каза?

— Каза, че това са подробности. Че ще ме открие, където и да съм, и пак ще ме замъкне под олтара. И щеше да го направи, повярвай ми. Биваше я в тези неща.

Джеси се подпря на лакът и ме погледна.

— Джон, наистина съжалявам, че тя не е тук с теб.

Усмихнах се.

— О, няма нищо. Просто от време на време страшно ми липсва.

— Разбирам те напълно. Моят мъж също ми липсва.

Погледнах я.

— Нали каза, че те изоставил заради по-млада жена и после получил хранително отравяне?

— Така е — и заслужаваше да си изповръща червата. Не ми липсва мъжът, а съпругът. Хубаво е да имаш някого до теб. Харесваше ми да съм омъжена.

— И на мен — да съм женен — съгласих се аз.

Джеси се извъртя и сложи ръка на гърдите ми.

— Но и това е хубаво. Отдавна не го бях правила.

— Да се въргаляш на пода?

Сега беше неин ред да ме чукне по челото.

— Не. Всъщност това също. Имах предвид да се въргалям на пода след секс. Или, по-скоро, да правя секс. Нямаш представа кога за последен път съм го правила.

— Да опитам ли да позная?

— Копеле. Осем години.

— Нищо чудно, че ми скочи в мига, в който ме видя. — Ухилих се.

— Само защото се оказа на подходящо място и в подходящия момент.

— Мама винаги ми е казвала, че трябва да знам къде да заставам.

— Значи си случил на майка. Ей, кучко, колко е часът?

— Какво? — Ококорих се.

— Говоря на гласа в главата ми — обясни тя.

— Хубаво именце си избрала.

— Ти как нарече твоя?

— Задник.

Джеси кимна.

— Съвсем подходящо. Кучката ми каза, че минава четири. Имаме два часа до вечеря. Нали се досещаш какво означава това?

— Не съвсем. Да ти призная, мисля си, че четвъртият път ми е горната граница. Въпреки че съм млад и усъвършенстван.

— Успокой се де. Означава, че имаме достатъчно време да подремнем.

— Да взема ли одеялото?

— Не ставай глупав. Това, че правих секс на пода, не значи, че ще спя тук. Имаш свободна койка. Ще я използвам.

— Аз сам ли да спя?

— Ще ти дойда на гости — обеща Джеси. — Напомни ми, като се събудя.

Напомних й. И тя дойде.



— Дявол го взел — бяха първите думи на Томас, когато се приближи до масата с табла, отрупана с храна. Цяло чудо бе как я е донесъл дотук, без да я разсипе. — Ама какви сме хубавци всичките, а?

Прав беше. Дъртите пръдльовци бяха издухани от вятъра на промените. Томас, Хари и Алън спокойно можеха да се прехранват като модели. От четиримата мъже аз бях най-грозният и въпреки това изглеждах просто отлично. Що се отнася до жените, Джеси бе изумителна, Сюзан направо зашеметяваща, а Маги си беше истинска богиня. Сърцето ми се свиваше, когато я стрелках с очи.

Известно време всички се оглеждахме. И не само ние. Огледах се и установих, че навсякъде цари подобна атмосфера. Колкото и да зяпах, не можах да видя нито един грозник. Да ти стане неприятно от толкова хубост.

— Главата не ми го побира — оплака се Хари. Погледнах го. И той се озърташе. — Не мога да разбера как са го постигнали, като се има предвид материалът, с който разполагаха.

— Говори за себе си, Хари — скастри го Томас. — Лично аз не съм доволен. На младини бях доста по-напет.

— Да, а сега си в цвета на свежа салата — заяде се Хари. — Но като изключим Тома Неверни, останалите…

— Отирам да си поплача пред огледалцето — захили се Томас.

— … изглеждаме умопомрачително. Казвам ви, на двайсет не бях такъв. Бях дебел, имах акне и вече оплешивявах.

— Престани — обади се Сюзан. — Възбуждаш ме.

— Опитвам се да ям бе, хора — не се предаваше Томас.

— Сега ми е лесно да говоря за това — продължи Хари. — Защото вижте само как изглеждам. — Той прокара ръце по тялото си, сякаш представяше тазгодишния модел. — Но това тяло няма почти нищо общо с предишното.

— Говориш, като че това те притеснява — рече Алън.

— Така е, донякъде — призна Хари. — Аз съм си особняк. Когато някой ми подари кон, винаги му гледам зъбите. Защо всички сме такива красавци?

— Гените ни ги бива — рече Алън.

— Да бе — завъртя глава Хари. — Кои гени? Нашите? Или тези, дето са ги издокарали в лабораторията?

— Вярно е, че всички сме в отлична форма — съгласи се Джеси. — Точно това казвах на Джон — никога не съм имала толкова стегнато тяло.

— На мен също ми направи впечатление — присъедини се неочаквано мълчаливата Маги. — И все казвам: „моето истинско тяло“, сякаш сегашното ми тяло не е мое.

— Твое е, сестро — каза Сюзан. — Щом го ползваш, за да пикаеш.

— И тази жена ме укоряваше, че посягам към чиниите ви! — изфъфли с пълна уста Томас.

— Ако ме питате — рече Джеси, — когато са ни „изработвали“, са си направили труда малко да ни подобрят. Това е всичко.

— Съгласен — рече Хари. — Въпросът е защо ще го правят?

— За да ни обвържат допълнително — предположи Маги.

Останалите се ококориха.

— Брей, вижте кой излиза от черупката си — подхвърли Сюзан.

— Заяждай се колкото щеш — отвърна Маги. — Вижте, на човека му е присъщо да харесва онези, които изглеждат атрактивно. А на борда на този кораб сме все непознати. Мисля, че това е един от начините да ни накарат да се сближим. Да се държим добре един с друг, да се обвързваме в приятелство.

— Не зная с какво ще помогне на армията, ако по време на битка се зяпаме един друг — подметна Томас.

— Не става дума за това — поклати глава Маги. — Сексуалното влечение е само странична последица. Въпросът е колко бързо може да изградим помежду си доверие и приятелство. Хората вярват инстинктивно на онези, които са красиви, независимо от сексуалното привличане. Още една причина хубавците да не се напъват в училище.

— Но сега всички сме хубавци — прекъснах я аз. — В земята на неописуемо красивите добре изглеждащите могат да си имат неприятности.

— Така е, дори сега някои от нас са по-хубави от останалите — присъедини се към мен Томас. — Когато погледна Маги, имам чувството, че някой е изсмукал кислорода от стаята. Без да се обиждаш, Маги.

— Че за какво? — засмя се тя. — Не се мерим с това как изглеждаме сега, а какви сме били преди. В началото това ще ни е отправната точка.

— Значи искаш да кажеш, че не усещаш недостиг на кислород, когато гледаш мен? — Сюзан се наведе към Томас.

— Не ми се щеше да прозвучи обидно — отвърна Томас.

— Ще ти го припомня, когато те душа — обеща Сюзан. — Ще ми говори той за недостиг на кислород.

— Стига сте флиртували — скастри ги Алън. — Може и да сте прави за значението на външния вид, но мисля, че забравяте най-важния човек, който трябва да бъде спечелен — ние самите. За добро или лошо тези тела все още са ни чужди. За какво говоря ли? Ами освен че съм зелен и имам в главата си компютър на име Говньо… — той спря и ни огледа. — Как нарекохте вашите МозКом?

— Задник — рекох.

— Кучка — каза Джеси.

— Хуйо — обади се Томас.

— Шибаняк — призна Хари.

— Сатана — бе изборът на Маги.

— Сладурче — засмя се Сюзан. — Май аз съм единствената, която харесва своя МозКом.

— Съвсем типично за теб, да не се разтревожиш, когато в главата ти изникне още един глас — подхвърли Алън. — Но тъкмо за това говорех. Изведнъж се подмладяваме и невероятните физически промени оказват въздействието си върху психиката ни. Макар да се радваме на върнатата младост — няма да го отречете, сигурен съм — ние неизбежно ще започнем да се отчуждаваме от своето ново аз. Като са ни разхубавили, те се опитват да ни помогнат по-бързо да се „настаним“.

— Мда, несъмнено си имаме работа със страшно изобретателни хора — направи заключението Хари.

— О, престани, Хари. — Джеси го сръга закачливо. — Ти си единственият, който ще открие конспирация зад факта, че отново сме млади и красиви.

— Мислиш ли, че съм секси? — попита я Хари.

— Ти си истинска мечта. — Тя го изгледа с премрежени очи.

— За първи път в живота ми го казват — засмя се доволно Хари. — Или поне за първи път през това столетие. Добре, предавам се.



Човекът, който стоеше изправен насред пълния с новобранци кинотеатър, бе изпитан в битки ветеран. От нашите МозКом получихме подробна информация, че служи в Колониалните отбранителни сили вече четиринайсет години и е участвал в множество сражения, имената на които за момента не ни говореха нищо, но вероятно щяха — в близкото бъдеще. Този човек бе посещавал странни места, бе се срещал с представители на чужди раси, дори ги бе виждал в мерника на своето оръжие. Изглеждаше на не повече от двайсет и три.

— Добър вечер, новобранци — започна той веднага след като насядахме. — Аз съм подполковник Брайън Хиги и за остатъка от това пътуване ще бъда ваш командващ офицер. На практика това няма особено значение, тъй като до пристигането ни на Бета Пиксис III остава не повече от седмица. Но за всички вас това е напомняне, че от този момент трябва да спазвате устава и законите на Колониалните сили. Вече разполагате с нови тела и с тези тела идват и новите ви задължения. Може би някои от вас са си задавали въпроса какво могат новите ви тела и как ще ги използвате по време на службата си в КОС. На всички тези въпроси ще бъде отговорено съвсем скоро, в периода на подготовката ви на Бета Пиксис III. За момента единствената ни цел е да ви накараме да се чувствате комфортно в новата си кожа. И така — ето я единствената ми заповед до края на пътуването: забавлявайте се.

Това предизвика шепот и смутен смях. Идеята да ни заповядват да се забавляваме ни се струваше противоречаща на всякакъв здрав разум. Подполковник Хиги ни надари с безрадостна усмивка.

— Разбирам, че намирате заповедта ми за необичайна. Но тъкмо като се забавлявате с новите си тела, най-бързо ще привикнете към тях. Когато започнете подготовката си, ще бъдете подложени на огромни натоварвания още от самото начало. Няма да има встъпителен период. Вселената е опасно място. Обучението ви ще е краткотрайно и трудно. Не можем да си позволим да се чувствате неудобно в новите си тела. Новобранци, гледайте на тази седмица като на мост между вашия предишен и предстоящ живот. През този период, който по-нататък ще ви се стори твърде кратък, можете да използвате тези предназначени за военна служба тела, за да се наслаждавате на удоволствията, на които се наслаждават цивилните. Ще откриете, че на борда на „Хенри Хъдсън“ има всякакви развлекателни средства, познати ви от живота на Земята. Използвайте ги. Наслаждавайте се. Свикнете да боравите с новите си тела. Научете колкото се може повече за скрития в тях потенциал и проверете дали бихте могли да надхвърлите познатите ви граници. Дами и господа, ще се срещнем само още веднъж, преди да започнете обучението си. А дотогава, както вече казах, забавление. Не преувеличавам в твърдението, че може би това ще е едничката ви възможност да го правите. Послушайте приятелския ми съвет. Това е всичко — свободни сте.



След това направо пощуряхме.

Да започнем, разбира се, със секса. Всеки го правеше с всеки и на най-различни места, за някои от които по-добре да не споменавам. Още след първия ден, когато взе да става ясно, че почти всяко закътано местенце на кораба ще бъде употребявано за малки удоволствия, бе израз на добро възпитание, когато човек се движи, да вдига шум, за да предупреждава усамотените двойки отдалече. На втория ден вестта за това, че разполагам със свободна койка, вече се бе разпространила нашироко и бях засипан с молби да предоставям каютата си. Бях твърд и отказах на всички. Никога не съм управлявал бардак, нито възнамерявах да го правя. Единствените хора, които можеха да се чукат в каютата ми, щяха да са тези, които поканя, за да го правят с мен.

Всъщност изборът ми се спря само на един човек. Не беше Джеси, както си мислите, а Маги, която — както ми призна — си падала по мен още когато съм бил сбръчкан. След лекцията, изнесена ни от подполковник Хиги, тя ме причака на изхода, което ми накара да си помисля, че вероятно става дума за предварително планирана операция. Въпреки първите ми впечатления тя се оказа изключително забавна и ни най-малко досадна. Сподели, че преподавала философия на източните религии в Оберлинския колеж. Написала шест книги по въпроса. Какви неща научаваме за хората!

Другите Дърти пръдльовци също се бяха разпределили. Джеси се събра с Хари след малко дърпане, а Алън, Том и Сюзан направиха комбина, в която Томас беше центърът. Добре, че Томас обичаше да си хапва — щеше да му е нужна доста енергия.

Неудържимият ентусиазъм, с който новобранците се отдадоха на плътски удоволствия, вероятно би се сторил странен за някой страничен наблюдател, но беше съвсем обясним за настоящото ни положение. Вземете група хора, които от известно време почти са били лишени от секс, поради липса на партньори, влошено здраве или намаляващо либидо, напъхайте ги в млади и силни тела и ги захвърлете насред космоса, далеч от всичко, което са познавали или обичали. Комбинацията от изброените три фактора е сигурна рецепта за необуздан секс. Правехме го, защото можехме и тъй като така забравяхме самотата.

Но, разбира се, сексът не беше единственото, с което се занимавахме. Да използваме тези чудесни тела за любов щеше да е като да свирим на една струна. Знаехме, че телата ни са млади и силни, и бе ужасно приятно да го преоткриваме отново и отново по различни начини. Двамата с Хари изиграхме няколко партии тенис на маса, но скоро стана ясно, че не можем да излъчим победител — не защото бяхме страшно добри, а понеже усилените ни рефлекси и подобрената координация правеха почти невъзможно да пропуснем топката, изпратена от противника. Сражавахме се трийсет минути и сигурно щяхме да продължим, ако топчето не се бе спукало. Невероятно и чудно, нали?

Други новобранци се забавляваха по сходни начини. На третия ден се озовах в тълпа, която зяпаше зашеметяващ двубой — участниците показваха изключителни познания по различни бойни изкуства, а телата им правеха неща, които бих сметнал за невъзможни в условията на нормална гравитация. По някое време единият нанесе в гърдите на другия ритник, с който го запокити към стената — вместо да рухне безжизнено там, както вероятно щеше да стане с мен например, удареният направи задно салто по средата на полета, изправи се и отново се хвърли срещу своя противник. Приличаше на циркаджийски номер. И донякъде бе така.

След битката двамата дишаха тежко, но се поклониха с уважение един на друг. После се прегърнаха, обзети от истеричен пристъп на смях. Разбирах как се чувстват, беше наистина чудесно да можеш неща, които вероятно преди не са ти били по силите. И дори да си по-добър.

Имаше и такива, които прекаляваха. Пред очите ми една шантавелка се хвърли от висока тераса, дълбоко уверена, че може да лети или че е неуязвима. Стовари се на пода и както узнах по-късно, имала счупен крак, ръка, челюст и пукнат череп. На Земята с подобни увреждания щеше да е в шок, но само след два дни я видях да се разхожда наперено, което говореше недвусмислено за напредъка на колониалната медицина и за невероятните възстановителни способности на нашите тела. Надявам се някой да я е посъветвал да не върши повече подобни глупости.

Когато не си играехме с телата си, си играехме с умовете, или по-точно с МозКом, което бе почти същото. Нерядко, докато се разхождах из кораба, виждах седнали зеленокожи младежи, със затворени очи, бавно да поклащат глава. Вероятно слушаха музика, гледаха филми или се занимаваха с подобни забавления, които можеше да им предостави техният компютър. Аз също го правех, особено след като се порових в корабната база данни и открих, че имат записи на всички анимационни филми „Весели мелодии“ от класическия период на „Уорнър“. Прекарах две нощи да гледам как маризят Койота Уили и престанах едва когато Маги ме предупреди, че трябва да избирам между нея и Уличния бегач. Избрах нея естествено. Можех да си пускам филмчета по всяко време. Бях ги прехвърлил в Задник.

Друго популярно занимание бе „избор на приятели“. Макар всеки от Дъртите пръдльовци да смяташе, че нашата група е най-печена, ние просто бяхме седмина непознати, събрани от случайността в ситуация без вероятност да бъде особено продължителна. Но дори за този кратък период станахме приятели — при това добри приятели. Няма да преувелича, ако кажа, че бях толкова близък с Томас, Сюзан, Алън, Хари, Джеси и Маги, колкото с малцина други в досегашния ми живот. Ние бяхме и банда, и семейство, до последната подробност, включително несекващи дрязги, караници и съперничество. Но така поне всеки от нас имаше по някой, за когото да се грижи, а точно от това се нуждаехме повече от всичко в една вселена, която със сигурност нехаеше за нас.

Бяхме се „обвързали“. При това още преди да бъдем подтикнати от биологичните промени, извършени от колониалните учени. Колкото по-близо бяхме до крайната цел на полета, толкова по-силно усещах, че ще ми липсват.



— В тази зала в момента има хиляда двайсет и двама новобранци — обърна се към нас подполковник Хиги. — Само след две години четиристотин от вас ще бъдат убити.

Хиги отново се бе изправил на подиума. Този път фонът зад него бе различен: виждаше се Бета Пиксис III, която наподобяваше гигантско мраморно кълбо, прорязано от сини, бели, зелени и кафеникави жилки. Всички обаче бяхме втренчили погледи в подполковник Хиги, встъпителните му думи бяха приковали вниманието ни. Подвиг, достоен за уважение, като се имаше предвид, че беше шест сутринта корабно време и повечето от нас почти не бяха подгъвали крак през изминалата нощ.

— На третата година — продължи той — ще умрат още сто от вас. И нови сто и петдесет през четвъртата и петата. След десет години — о, да, новобранци, вие най-вероятно ще служите пълен десетгодишен период — седемстотин и петдесет от вас ще загинат при изпълнение на войнския си дълг. Това са три четвърти от наличния състав. Такава е суровата статистика за оцеляване — не само за последните десет или двайсет години, но за всичките двеста години, откакто съществуват Колониалните отбранителни сили.

В залата цареше мъртвешка тишина.

— Зная какво си мислите сега, защото и аз си мислех същото, когато бях на ваше място — продължи подполковник Хиги. — Казвате си — какво търся тук, за Бога? Та този тип ми казва, че след десет години ще съм мъртъв! Спомнете си обаче, че ако бяхте останали на Земята, ви очакваше същата участ, при това, най-вероятно, много по-скоро. Така е, вие може да умрете, докато сте на служба в Колониалните сили. Вие най-вероятно ще умрете, докато сте на служба в Колониалните сили! Но смъртта ви няма да е безполезна. Ще загинете, за да може човечеството да съществува сред звездите! — Изображението на екрана зад Хиги се смени — сега там се виждаше звездно небе. — Нека ви обясня в какво положение се намираме — рече той и зад гърба му няколко десетки звезди засияха в яркозелена светлина. — Това са колонизираните от човечеството системи — нашето малко предмостие във вселената. А тези са, за които ни е известно, че са обитавани от чуждоземни раси с достатъчно развити технологии, за да могат да ни съперничат. — Този път блеснаха няколкостотин червени светлинки. Земните светове бяха напълно обкръжени. Из залата се разнесоха възклицания.

— Човечеството е изправено пред два проблема — заговори отново подполковник Хиги. — Първият е, че е в постоянна надпревара с други раси за колонизиране на свободните светове. Колонизацията е ключът към нашето оцеляване. Така стоят нещата. Трябва да продължим да се разширяваме или да се откажем и да отпаднем от състезанието. Конкуренцията е жестока. Човечеството има много малко съюзници сред останалите раси. Всъщност малко са и онези, които се съюзяват с други, и ситуацията е такава още преди ние да излезем на галактическата сцена. Каквито и надежди да храните в дипломацията, реалността е такава: ние се намираме в състояние на ожесточено съперничество. Не можем да преустановим разширяването си и да се надяваме да бъде постигнато мирно решение, при което всички раси да продължат колонизирането на свободните светове.

Това би означавало да обречем човечеството. Ето защо се налага да воюваме… Вторият проблем е, че когато открием подходяща за колонизация планета, тя обикновено е заселена от разумна форма на живот. Когато е възможно, се опитваме да живеем в мир с местното население и да постигнем хармония. За съжаление, в повечето случаи не сме добре дошли. Жалко е, когато това се случва, но нуждите на човечеството стоят над всичко останало. И тогава Колониалните отбранителни сили се превръщат в нашественици.

На екрана зад него отново се появи Бета Пиксис III.

— В една идеална вселена ние не бихме имали нужда от Колониалните отбранителни сили — продължи Хиги. — Но вселената не е идеална. Ето защо Колониалните сили имат три задължения. Първото е да защитават съществуващите човешки колонии от нападение или нашествие. Второто — да откриват нови, планети, подходящи за колонизиране, и да ги удържат срещу опити на чужди раси да сложат ръка върху тях. И третото е да подготвят планетите с местно население за човешко колонизиране. Като войници на Колониалните отбранителни сили, от вас се очаква да изпълнявате и трите задължения. Службата ви няма да е лесна, нито проста или чиста, в много различни отношения. Изисква го оцеляването на човечеството — ще го изискваме и ние от вас. Това е работа, която трябва да се свърши. Както вече казах, три четвърти от вас ще загинат през следващите десет години. Въпреки подобрените бойни тела, оръжията и техниката, това е неизбежно. Но вие ще оставите след себе си една вселена, в която децата на човечеството ще могат да растат и да се развиват. Висока цена, която обаче заслужава да бъде заплатена. Сред вас има такива, които вероятно се питат какво ще получат за себе си от тази служба. Това, което ще получите, когато изтече отреденият ви срок, е един съвсем нов живот. Ще можете да колонизирате, да започнете отначало, на друг свят. Колониалните отбранителни сили ще ви осигурят всичко необходимо. Не можем да ви обещаем успех в този нов живот — това зависи от вас. Но ще разполагате с прекрасен старт и ще бъдете заобиколени от уважението и благодарността на другите колонисти, заради службата, която сте изпълнявали. При желание бихте могли да постъпите отново на служба. Ще бъдете изненадани колко много го правят.

Бета Пиксис III трепна и изчезна и остави подполковника във фокуса на вниманието ни.

— Надявам се, че сте се вслушали в съвета ми и сте се позабавлявали през тази седмица. Идва време да започне истинската работа. След един час ще бъдете транспортирани до новото си назначение, където ще бъде проведено вашето обучение. На планетата има няколко учебни центъра — всеки от вас ще узнае къде е разпределен чрез своя МозКом. Сега можете да се върнете по каютите си и да си опаковате личните вещи. Не се грижете за облекло, ще получите такова в базите. Вашите МозКом ще ви информират за сборните пунктове. Желая ви успех, новобранци. Бог да ви пази и дано служите на човечеството доблестно и с гордост. — Подполковник Хиги вдигна ръка и отдаде чест. Не знаех какво да направя. Никой от нас не знаеше. — Получихте заповедите си — приключи той. — Свободни сте.



Седмината се бяхме събрали около местата, на които седяхме допреди малко.

— Май не ни остава много време да си вземем довиждане — каза Джеси.

— Проверете си компютрите — предложи Хари.

— Може би някои от нас ще са в едни и същи бази.

Проверихме. Хари и Сюзан щяха да са в база Алфа, Джеси в Бета. Маги и Томи в Гама, аз и Алън в Делта.

— Разделят Дъртите пръдльовци — оплака се Томас.

— Не се разревавай — сряза го Сюзан. — Знаеше, че ще стане.

— Ще рева, колкото си искам — тросна се Томас. — Никого другиго не познавам. Ще ми липсваш дори ти, стара чанто.

— Забравяме нещо — рече Хари. — Може да не сме заедно, но нищо не пречи да поддържаме връзка. Имаме МозКоми. Достатъчно е да създадем пощенски кутии един за друг. Клубът на Дъртите пръдльовци.

— Възможно е тук — рече Джеси. — Не зная дали ще се получи, когато сме на активна служба. Какво ще стане, когато бъдем запокитени в различни краища на галактиката?

— Корабите непрестанно поддържат връзка помежду си чрез Феникс — намеси се Алън. — Всеки кораб разполага с мигносонди, които летят до Феникс, за да приемат заповеди и да предадат доклад за местонахождението на кораба. Те разнасят и поща. Няма да става на секундата, но пак ще можем да се свързваме.

— Като да пращаш писма в бутилка — каза Маги.

— Само дето ще ги разхвърляме из вселената.

— Ами да го направим — ухили се Хари. — Ще сме си нашето малко сплотено семейство. Нека се търсим непрестанно, каквото и да става.

— Ето, че и ти ще се разцивриш — подхвърли Сюзан.

— Сюзан, зная поне, че ти няма да ми липсваш — отвърна Хари. — Защото ще си с мен. Говоря за останалите.

— Да сключим договор тогава — предложих. — Да си останем Дъртите пръдльовци, каквото и да ни се случи. И нека вселената му мисли. — Протегнах ръка. Един по един останалите последваха примера ми и поставиха своите върху моята.

— Божичко — оплака се Сюзан. — Ето, че сега аз ще се разцивря. — И постави дланта си най-отгоре.

— Ще ти мине — обеща й Алън. Сюзан го плесна лекичко по ръката.

Останахме да стоим така, докато беше възможно.

Загрузка...