Война на реалности

14

— Бартън — изпищя големът.

Бартън отвори очи. С пъргави движения големът разсичаше паяжината пред лицето му. Той ловко промуши няколко паяка, прогони останалите, след това се покатери отново на рамото му и застана точно под ухото.

— Дявол да те вземе! — занарежда големът с тънък гласец. — Нали ти казах да не говориш с никого. Сега не му е времето. Противникът е твърде силен.

Бартън премигна неразбиращо. Отвори и затвори уста безсмислено.

— Кой…?

— Тихо. Имаме само няколко секунди. Твоята реконструкция се оказа преждевременна. Можеше да провалиш всичко. — Големът се извърна и промуши един сив плъх, който се опитваше да впие острите си зъби в артерията, зад ухото на Бартън. Трупът на гризача се свлече настрани, все още топъл, с конвулсивно потрепващи крачета. — А сега ставай!

Бартън се изправи с мъка.

— Но аз не…

— Побързай! Ариман е на свобода, вече не важат правилата на старата игра. Оттук нататък няма да има никакви задръжки. На времето той се подложи на Промяната по собствено желание, но сега с това е свършено.

За своя изненада Бартън усети, че разпознава гласа. Макар и не така тънък и писклив, той го бе чувал и преди.

— Мери! — беше поразен. — Но как, за Бога…

Тя го бодна с върха на иглата-сабя.

— Бартън, само ти ще се справиш с това, което трябва да бъде сторено. Тепърва ти предстои работа.

— Тепърва ли?

— Той се опитва да се скрие във фургона. Затворил е пътя на своята истинска същност. Но тя ТРЯБВА да се върне! Това е единствения път към спасението. Защото само той разполага с необходимата сила.

— Не — тихо отвърна Бартън. — Не Мийди. Не и той.

Сабята на голема се насочи към окото му.

— Баща ми трябва да бъде освободен. Само ти можеш да го направиш.

— Не доктор Мийди — продължаваше да повтаря Бартън. — Не мога… — той поклати трескаво глава. — МИЙДИ! С неговите пури, клечки за зъби и старомодни костюми. Ето къде се е криел Той!

— Само от теб зависи. Ти си виждал неговата истинска форма — последните й думи го прерязаха като с нож. — Затова те доведох тук. Не за разни градски реконструкции!

По крака му запълзя змия. Големът подскочи и се затича след нея. Бартън се залюля. По него висяха разпокъсани паяжини. Отнякъде изскочи цял рояк пчели. Денят започваше. Прииждаха още и още пчели и се нахвърляха върху големите и плъховете.

Бартън заслиза надолу по хълма, като често се препъваше и подхлъзваше. Движеше се като в мъгла. Огледа се с празен поглед. Доктор Мийди най-сетне бе подкарал фургона, който едвам се виждаше изпод гъмжилото плъхове, паяци и големи, които го бяха облепили като гърчещо се покривало. Фургонът пълзеше едва-едва по пътя. Почти слепешката, Мийди навлезе в завоя, едно от колелата за миг увисна над пропастта, фургонът се залюля, но успя да продължи надолу по пътя.

Зад и над тях продължаваше да расте огромната фигура на Ариман, която почти закриваше хоризонта. Хиляди пипала се стрелкаха във всички посоки, сграбчваха каквото срещнат, за да го натъпчат в желираната паст. Вонята беше направо непоносима, Бартън почувства, че му се повдига и се отдръпна погнусен.

Излезе на пътя. Фургонът набираше скорост. На един от завоите се поднесе, изскочи на банкета и помете крехката мантинела. Плъхове и големи се разхвърчаха във всички посоки. Фургонът се разтърси от удара, но продължи.

Бартън се наведе и вдигна един по-голям камък. Нямаше друг начин да се премине през бариерата от гърчещи се гадини. Само след миг колата щеше да го подмине. Фургонът зави и се насочи право към него. Бартън приклекна, събра сили и запрати тежкия камък.

Камъкът свърши работа. Той се стовари с трясък върху капака на двигателя, плъзна се и разби отляво предното стъкло. Бликна фонтан от дребни стъклени парчета. Колата сви рязко, поднесе се и закова с раздиращо скърцане само на метър от основата на склона. От разбития двигател шурнаха вода и бензин. През огромната дупка в предното стъкло в кабината нахлуха плъхове и паяци.

Мийди отвори вратата и изскочи навън. Имаше неузнаваем вид. На лицето му бе изписан неописуем ужас. Дрехите му бяха разкъсани, лицето изпохапано и окървавено. Той побягна като пощурял по средата на пътя и със заслепени от страх очи се блъсна право в Бартън.

— Мийди — извика Бартън. Той сграбчи олюляващия се мъж за яката, и го разтърси. — Погледни ме!

Мийди втренчи празен поглед в него и понечи отново да побегне. Пръхтеше като изтощен кон. Не виждаше. Не чуваше. Беше си изгубил ума от ужас. Бартън не можеше да го вини за това. Зад тях по пътя се спускаше океан от сиви гадини, горящи от нетърпение да убиват. А над всичко това продължаваше да се извисява и да расте злокобната фигура на Ариман.

— Бартън — изхриптя Мийди. — За Бога, пусни ме човече! — Той се задърпа отчаяно. — Те ще ни убият! Ние трябва…

— Слушай! — Бартън впери очи в гърчещото се лице на доктора. — Аз знам кой си. Аз знам кой си в действителност.

Ефектът бе мигновен. По тялото на Мийди премина спазъм. Той зяпна учудено.

— Кой съм аз!

Бартън събра сетни сили и се съсредоточи. Той се вкопчи още по-здраво в яката на Мийди и се помъчи да повика в паметта си образа на могъщата фигура, такава каквато я бе видял за първи път тази сутрин, от скалната площадка. Величественият гигант, потънал в космическо мълчание, с разперени напред ръце и с глава — сияйното слънце.

— Да — обади се внезапно докторът със странно спокоен глас.

— Мийди — Бартън се задъха от напрежение. — Разбираш ли? Знаеш ли вече кой си? Осъзнаваш ли…

Мийди грубо се изтръгна от хватката му. Той се олюля и се запрепъва надолу по пътя, разперил ръце като граблива птица. Внезапно се закова и по тялото му премина страшен спазъм, който го накара да затанцува като кукла на конци. Лицето му се сгърчи. После започна да се топи като нагорещен восък.

Бартън затича след него. Мийди се свлече на земята. Той се затъркаля в страхотна агония, после внезапно подскочи. Вълни от конвулсии заливаха тялото му, ръцете и краката му се тресяха, главата му се люшна назад.

— Мийди! — изрева Бартън. Той се вкопчи в рамото на доктора. Палтото под пръстите му димеше, пушекът подразни ноздрите и гърлото му и той се закашля. С последни сили завъртя доктора и го дръпна за яката.

Това не беше Мийди.

Не беше някой, който да бе виждал, когато и да било. Или нещо, което да е виждал някога. Това въобще не беше човешко същество. Лицето на доктор Мийди бе изчезнало. На негово място се бе появило чуждо лице със силни и сурови черти. Зърна го само за миг. Пред очите му се мярнаха орлови вежди, тънки устни, твърд взор, разширени ноздри, дълги остри зъби.

Разнесе се оглушителен рев. Катаклизъм, който само за миг го заслепи, оглуши и помете. Светът пред него сякаш се разцепи. Взривната върна го завъртя и той се затъркаля безпомощно. Отхвърлен от издигащия се към просторите огнен юмрук.

Усети че пада в празно пространство. Падането продължи дълго, безконечно. Край него, като в безтегловност плуваха разни предмети. Глобуси. Огнени топки. Помъчи се да се вкопчи в тях, но те го подминаха и продължиха да плуват.

Обкръжи го цял рояк от пламтящи топки. Отпърво си помисли, че са нощни пеперуди с подпалени крила. Разтревожен от тяхната близост се опита да ги прогони с ръка. После се огледа потресен.

И забеляза че е сам. Цареше пълна тишина. Но не това беше най-странното. Просто нямаше какво да създава звука, нямаше нищо материално. Нито земя. Нито небе. Само той. И димящото пространство.

Сякаш го заливаше пороен дъжд. Огромни горещи капки, които съскаха и вряха от всички страни. Разтърсваха го гръмотевици, които не можеше да чуе, защото се разнасяха нейде надалеч, а и бе изгубил слуха си. И очи нямаше. И пръсти — с които да докосва. Пламтящите топки продължаваха да се носят из кипящия дъжд, те безпрепятствено преминаваха през онова, което доскоро бе негово тяло.

Една от групите пламтящи топки му се стори позната. След неизмеримо много време и продължително мислене той успя да се досети.

Плеядите.

Това което плуваше около него и през него бяха слънца. Той почувства някаква неясна тревога и се опита да се концентрира. Но нищо не излезе. Простираше се на твърде голяма площ, милиони и милиони мили. Смътно очертание от космически газ. От което извираше светлина. Беше като някаква междугалактическа мъглявина. Която се простира всред безчислени съзвездия и планетни системи. Но как? Каква беше тази сила…

Висеше и се полюшваше. С главата надолу, сред безбрежното море от светещи частици, сред рояци огнени кълба, които се смаляваха с невероятна скорост.

Край Бартън продължаваха да прелитат слънца, за да престанат да съществуват малко по-късно. Със свистене като на спукан балон се свиваше около него сферата, която доскоро бе вселена. Последните й мигове бяха твърде кратки, за да могат да бъдат отброени, само секунда — и тя се изгуби. Плуващите наоколо слънца, призрачно светещите мъглявини — всичко това бе изчезнало. Бартън беше напуснал вселената. Висеше и се поклащаше там, където само допреди миг бе тя. И какво имаше наоколо? Той се завъртя и се огледа. Мрак. И някаква форма. Долавяше нечие присъствие, нещо което го държеше за крака.

Ормузд.

Ужасът му бе толкова голям, че не можеше да проговори. Под него имаше бездна, в която го чакаше само безкрайно падане, рече ли Ормузд да го пусне. Ако, разбира се, въобще имаше накъде да се пада.

Нещо над него се размърда. Той се вкопчи, мъчейки се като обезумял да се задържи. Опита се да изпълзи нагоре. Беше като уплашена маймуна, увиснала на някое въже. Посегна, впи пръсти в нещо, помоли за милост. За състрадание. Ала дори не можеше да види на кой се моли. Нечие огромно присъствие. Усещане, че там има някой.

Този някой бе Ормузд. Бартън беше във Ормузд. Молейки се отчаяно да не го пуска. Да не го захвърля.

Времето беше спряло своя ход. Но независимо от това мина известно време. Постепенно, неусетно, ужасът му започна да се топи. Отпърво си спомни кой е. Тед Бартън. После си спомни къде се намира. Висеше надолу с главата, извън вселената. Кой го държеше? Ормузд — Богът, който той бе освободил.

Завладя го сляпа ярост. Той бе освободил Ормузд. И по някакъв начин бе влязъл в божествената орбита. Възкачил се бе заедно с извисяващия се Бог.

Лицето на Бога беше безизразно. Бартън не можеше да прочете по него нито съчувствие, нито милост. Но той не искаше милост. В него кипеше гняв. Нещо беше разкъсало веригите на страха и в душата му бушуваше дива ярост. Бартън й даде път навън.

— Ормузд! — прокънтя в пространството неговата мисъл и всичко потрепери от страшни сътресения. — Ормузд! — мисълта му постепенно придобиваше форма, тежест, смелостта му растеше, подгрявана от гнева. — Ормузд, върни ме обратно!

Никакъв отговор.

— Ормузд! — извика той. — Спомни си Милгейт!

Мълчание.

После присъствието изчезна. Бартън започна да пада, надолу, надолу. Наоколо отново се появиха пламтящите точки. Цялото му същество се събра в един кипящ, пороен дъжд.

И тогава се блъсна.

Ударът бе страшен. Той подскочи и изпищя от болка. Всичко наоколо започна да придобива очертания. В началото почувства топлина. Заслепи го непоносимо ярка светлина. Небето. Дървета, потънали в сянката на утринния здрач и въпреки това греещи в призрачната светлина на танцуващия огън. Под него — прашния път.

Лежеше проснат по гръб. Към него се носеше зловещата орда на Ариман, все по-наблизо дращеха ноктите на плъховете. Наоколо беше светът, Земята, познатия изглед, сцената, момента, който бе напуснал. Сенчестата къща.

Нито миг повече не бе изминал. Пред него все още се поклащаше празната обвивка на доктор Мийди. Тя се разцепи, напука се и се свлече, захвърлена и забравена. На земята остана само купчина изгоряла пепел. Овъглена от бликналия кладенец чиста енергия, както и всичко останало на стотици метри наоколо.

— Слава Богу — прошепна с пресипнал глас Бартън. Той се надигна и веднага отново се просна на земята. Само на няколко метра от него, на отвъдния край на склона се извиваха в безумен танц гнусните пипала на Ариман. Те докосваха обгорелите трупове на плъхове, големи и змии, които Ормузд бе оставил след себе си, и бавно се приближаваха към Бартън. Насочиха се алчно към него, но вече бе късно.

Бартън отстъпи на безопасно разстояние, залегна и притаи дъх. В небето над него, Бог Ормузд се хвърляше в битка. Почувствал внезапно смъртната опасност, Ариман сви пипалата си като ластици. В миг те се възправиха един срещу друг, време твърде кратко, за да бъде осъзнато, простори твърде големи, за да бъдат възприети от човека.

Сцената, която успяха да зърнат очите на смъртния, беше от битка на титани.

Слънцето напусна планините и огря света и в неговата светлина се разкриха очертанията на двете божества.

И двамата бяха израснали. В блясъка, равен на изригването на петдесет милиарда слънца, двете божества се бяха разпрострели отвъд границите на Земята. Миг на затишие и те се сблъскаха. Цялата вселена се разтърси. Срещнаха се лице в лице, гърди в гърди. В пряка схватка, един срещу друг. Огненото кълбо, което беше Ормузд. Ледената пустош, която беше другият, космическият разрушител, жадуващ да погълне и смели своя брат.

Много време щеше да мине преди да свърши тази битка. Както казваше Мийди, вероятно поне няколко милиарда години.

Пчелите започнаха да прииждат на талази. Но това вече нямаше кой знае какво значение. Долината — цялата Земя — те бяха останали назад. Бойното поле се бе разширило. То бе обхванало всичко — всяка частица от вселената и дори отвъд нея. Плъхове, покрити с жилещи ги пчели, пищяха и бягаха във всички посоки. Отчаяно търсеха спасение големите, мъчейки се да избягнат възмездието. Но срещу всяка сабя-игла се възправяха петдесет разгневени пчели. Това бе битка с предрешен изход.

Някои от големите започнаха да се превръщат в безформени купчинки глина.

Най-страшни бяха змиите. Няколко оцелели Скитника ги довършваха с камъни. Мачкаха ги яростно с каквото попадне. Бартън въздъхна. Светът изглежда се връщаше най-накрая в своята истинска орбита.

— Бартън! — изписка тънко гласче близо до крака му. — Виждам, че си успял. Тук съм, зад камъка. Чаках, да премине опасността.

— Тя вече премина — рече Бартън. Той приклекна и протегна ръка. — Качвай се. — Големът изскочи пъргаво иззад камъка. Дори за краткото време от последната им среща бе настъпила значителна промяна. Бартън опули очи от изненада.

Утринните слънчеви лъчи се отразяваха в стройното й, гъвкаво тяло. Дъхът му секна.

— Трудно е човек да повярва, че си само на тринайсет — произнесе той бавно.

— Не съм — отвърна му тя. — Аз съм вечна, мили Тед. Но точно в момента имам нужда от малко чужда помощ. Този материал все още е под неговото силно влияние. Но разбира се, това влияние бързо отслабва.

Бартън се извърна и повика Кристофър. Старецът се приближи, накуцвайки болезнено.

— Бартън! — извика той с дрезгав глас. — Добре ли си?

— Нищо ми няма. Но тук имаме малък проблем.

Тя растеше, придавайки нови форми на глината, от която бе изваяно настоящото й тяло. Но всичко ставаше много бавно. Новата фигура беше на зряла жена. Не на момичето, което той си спомняше. Но той бе познавал илюзията, а не действителното изображение.

— Ти си дъщерята на Ормузд — възкликна изненадано той.

— Аз съм Армаити — отвърна крехката фигура. — Неговата единствена дъщеря. — Тя се прозя щастливо, протегна ръце и изви кръшното си тяло. След това се прехвърли на рамото на Бартън. — А сега, бъдете така добри да ми помогнете. Ще се опитам да си възвърна обичайното тяло.

— Като Него ли? — извика уплашено Бартън. — Толкова голяма?

Тя се засмя, с бистър, весел глас.

— Не. Той съществува там, навън, из вселената. Аз живея тук. Не го ли знаеше? Той изпратил единствената си дъщеря да живее тук, на Земята. Това е моят дом.

— Значи ти ме доведе тук. През бариерата.

— О, много повече от това.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз те изпратих извън града преди Промяната. Аз се погрижих за твоята ваканция. Насочвах всеки завой на колата ти. Спуках ти гумата, когато реши да продължиш по магистралата към Рейли.

Бартън се намръщи.

— Загубих два часа с тая проклета гума. Никаква пътна помощ, а и щангата ми се изкриви. После стана късно за да продължим. Трябваше да се върнем в Ричмънд и да прекараме там нощта.

Отново се разнесе звънливият смях на Армаити.

— Това беше най-доброто, което можах да измисля тогава. Аз те доведох тук, в долината. Аз вдигнах бариерата за да можеш да преминеш.

— И когато се опитах да се измъкна…

— Разбира се, не успя. Бариерата винаги е там, освен ако някой от двамата не пожелае да я вдигне. Питър можеше да минава свободно през нея. Също и аз, но той не го знаеше.

— Ти си знаела, че Скитниците няма да успеят. Че целият им дългогодишен проект по възстановяването на града е безсмислен.

— Да. Знаех го още преди Промяната — отвърна тя с мек глас. — Съжалявам, Теди. Те се трудиха много години, строяха, чертаеха, надяваха се. Но пътят беше само един. Докато Ариман е тук, докато се спазва договорът и Ормузд се подчинява на неговите правила…

— Значи градът не е имал почти никакво значение — прекъсна я Бартън. — За никой от вас, нали?

— Не говори така — отвърна тихо Армаити. — Твърде малък е, в сравнение с цялостната картина. Но той беше част от тази картина. Битката е огромна, много по-голяма от всичко, което можеш да си представиш. Дори аз не знам докъде се простира. Само те двамата могат да обхванат с поглед цялото бойно поле. Но Милгейт е важен. И никога не е бил забравян. Само че…

— Само че трябваше да си чака реда — Бартън замълча за миг. — Както и да е, — продължи той, — сега поне знам защо съм дошъл тук — той се засмя. — Много мило беше от страна на Питър да ми заеме бинокъла си. Така и аз видях нещо.

— Ти изпълни добре ролята си — рече Армаити.

— А по-нататък? Ормузд е освободен. И двамата са някъде там, горе. Фалшивият слой изтънява с всеки миг. Какво ще стане с теб?

— Не мога да остана — отвърна Армаити. — Ако питаш за това, а аз знам, че е така.

Бартън се изкашля засрамен.

— И друг път си приемала човешки облик. Не можеш ли поне още няколко години…

— Страхувам се, че не. Съжалявам. Теди.

— Не ме наричай Теди!

Армаити избухна в смях.

— Добре, мистър Бартън — тя го докосна нежно с ръка. — Е, добре! Готов ли си?

— Мисля, че да — Бартън неохотно я постави на земята. Той и Кристофър се разположиха от двете й страни. — Какво трябва да правим? Никога не сме виждали истинския ти облик.

В звънливия й глас, докато отговаряше, се долови тъга примесена с умора.

— Приемала съм много и най-различни форми. Всякакви възможни форми. За каквото и да си помислите, ще свърши работа.

— Аз съм готов — промърмори Кристофър.

— Добре — съгласи се Бартън. Двамата започнаха да се съсредоточават, лицата им се напрегнаха, телата им замръзнаха неподвижно. Очите на стареца се изцъклиха, бузите му потъмняха. До него Бартън повика на помощ всички сили.

Отначало нищо не се случи. Бартън издиша шумно, пое дълбоко въздух и продължи. Постепенно всичко около него започна да губи очертания. Като в мъгла виждаше Кристофър и малкия голем.

После бавно и неусетно, нещо започна да се случва.

Може би Кристофър го превъзхождаше във въображението. По-възрастен от него беше и вероятно опитът му надделя. Така или иначе, това което излезе от съвместните им усилия, бе съвсем неочаквано за Бартън.

Тя беше съвършена. Невероятно красива. Забравил за всичко, Бартън се опули в нея.

Стоеше гордо изправена между двамата с ръце на кръста, високо вдигната брадичка и водопади от черна коса, която се спускаше надолу по голите й рамене. Гладката й кожа блестеше на утринната светлина. Големи черни очи. Добре оформени, напъпили като пролетни цветове гърди.

Бартън мъчително затвори очи. Тя беше нещо повече от жена. Тя беше смисъла на еволюцията, на целия живот. Пред очите му беше силата, енергията, която се крие зад всеки съзидателен процес. Една невероятно могъща жизненост, която пулсираше с ослепителна светлина.

Такава я видя за последен път. Тя се загуби от погледа му и след нея остана само звънливият й смях. А Армаити се смеси със земята, дръвчетата, цъфналите цветове на храстите. Тя се сля с тях като река от живот, която бързо попива в жадната почва. Той премигна, потърка чело и за миг извърна поглед.

Когато отново я потърси с очи, нея я нямаше.